Апокалипсис

19

Малко преди уречения срок за завръщането на „Брансид“, който корабът и екипажът му нямаше да спазят, още две струи на Потока изчезнаха.

Първо струята от Марлоу към Кеалакекуа. Населението на двете системи беше малобройно, а прекият маршрут между тях се използваше рядко, защото полетът по него се проточваше един месец, а обиколният маршрут през Бейлаган спестяваше десет дни от това време. Този факт беше поредното напомняне, че времето в струите на Потока не зависеше от разстоянието между системите, пък и бездруго оплетените тънкости на Потока бяха достъпни само за умовете на шепа хора.

Затова не се случваше често струята от Марлоу към Кеалакекуа да служи за законни пътувания и товарни превози. Тя се превърна в любим маршрут на контрабандисти, пирати и други типове, които нямаха нищо против полетът да се проточи малко повече, ако така можеха да избегнат прехващачите на бойния флот и инспекторите на местните митници. Когато струята на Потока изчезна, не бяха заявени официално никакви загуби на хора и стоки. Заличените от вселената осем кораба и около хиляда души бяха потеглили на частни, нерегистрирани или незаконни полети. В архивите нямаше нито списъци на екипажите и пътниците, нито товарителници, нито дати на отпътуване и пристигане. Просто вече ги нямаше. Техните клиенти, съдружници и близки никога нямаше да научат какво ги е сполетяло, защото в някои случаи дори не подозираха, че са избрали този маршрут.

Втората изчезнала струя обаче имаше много по-голямо значение. Свързваше системите Гуелф и Сегед, които всички причисляваха към демографското и икономическото „ядро“ на Взаимозависимостта. А поради чудатостите на Потока данните на граф Клермон за разпадането му и прогнозите за изчезването на отделните струи още не бяха получени в Гуелф. Така че пътуванията и превозите между двете системи си оставаха твърде оживени, когато струята на Потока изчезна ненадейно, а за жителите на Гуелф — неочаквано.

Последствията бяха много тежки. Изчезнаха десетки хиляди хора, сред тях и онези в пътническите кораби „Зовът на звездите“ и „Звезден оазис“, които бяха побрали общо десет хиляди души. Изчезналите стоки причиниха загуби от над един милиард марки. Полетите от Гуелф към Сегед, които дотогава продължаваха седем денонощия и осем часа, щяха да се удължат до повече от месец през обиколните маршрути.

Струята на Потока от Сегед към Гуелф оставаше достъпна, но в системата Сегед спряха всякакви полети по нея от страх, че бедствието може да се повтори. В системата Гуелф пък прекратиха и полетите през оставащите три плитчини на Потока, докато не получат някакво обяснение за това нещастие. Щяха да получат обяснението от Средоточие след цял месец и още няколко милиарда загуби от неосъществени сделки. А нанесената рана в масовото съзнание на хората в Гуелф никога нямаше да се изцели напълно.

Заедно с изчезването на тези две струи се потвърди и явлението „преходни струи“, което Марс и Ройнолд бяха обяснили набързо на Грейланд. Отвори се внезапно струя от Оуекуси към Артибонит, която просъществува една седмица, преди да изчезне също толкова незабелязано. И така беше най-добре, защото нито един кораб на авантюристи не се опита да влезе в тази възникнала за малко плитчина, а полетът между двете системи би трябвало да продължи около пет седмици, тоест доста повече от краткото съществуване на струята.

Още по-мимолетна струя се образува между Край и Нойнкирхен за петнайсет минути. Съответстваща й струя в обратната посока се появи седем минути по-късно и изчезна след още двайсет минути. Подобно на струята между Оуекуси и Артибонит те си останаха незабелязани от обитателите на двете системи. Поне за малко Край, по традиция най-изолираната система във Взаимозависимостта, а напоследък още по-изолирана от обичайното, имаше още един вход и изход. Е, никой не научи за тях, нито пък би могъл да се възползва, което обаче не променяше факта, че ги имаше.

В Стаята на спомените Кардения повика Рашела I, първата Пророчица-емперо, която стоеше безмълвно пред нея в очакване на въпроси.

— Някога имала ли си съмнения? — попита Кардения.

— За какво? — отвърна с въпрос Рашела I.

Кардения се засмя. Разбира се, тъкмо такъв отговор би могла да чуе от Рашела. Кардения вече бе призовавала много пъти спомена за първата емперо, за да обсъжда с нея виденията и как да ги представи най-убедително, за да хване на въдицата ако не благородническото съсловие, поне народните маси, за които поначало бяха предназначени. И във всички разговори прародителката на Кардения никога не бе излъчвала (и в буквалния, и в преносния смисъл, защото изображението й се излъчваше от находчиво разположени източници на светлина в тавана) друго освен безметежна самоувереност.

Впечатлението може би се дължеше отчасти на факта, че стоящата пред Кардения фигура не беше истинската Рашела, а само съчетание от спомени и емоции, съживени от евристично ориентиран изкуствен интелект, който можеше да представи чувствата й в един или друг момент, но не и да ги преживее. Същото важеше и за емоциите на всеки друг от предишните осемдесет и седем емперо, включително нейния баща. Кардения разбираше, че от по-придирчива гледна точка нито един бивш емперо не съществуваше, просто разговаряше с Джии, аватара на Стаята на спомените, който приемаше според желанието й техния облик, както тя сменяше една риза с друга. Но когато Рашела I или Атавио VI заставаха пред нея, можеше лесно да забрави, че не говори с истинската личност.

Но дори да си оставаха само компютърни симулации, дори да липсваха неподправени чувства, въпреки всичко някакъв остатък от личността на всеки емперо се долавяше в разговорите. Някогашните невротични индивиди говореха и отговаряха на въпросите като невротици. Самонадеяните тъпанари проявяваха самонадеяност и тъпота в отговорите си. Смразяващите гнусници — имаше и такива — бяха още по-смразяващи тъкмо заради липсата на емоции.

Рашела I не се държеше смразяващо, самонадеяно или невротично. Тя си беше… Рашела. Уверена. С онази увереност, която Кардения изиграваше все по-майсторски пред околните, но тепърва й предстоеше да постигне.

Емперо Грейланд обмисли отговора, който чу от емперо Рашела I.

— Добре, имала ли си съмнения за каквото и да било?

— Разбира се. Само някой социопат изобщо не се съмнява, а аз не бях социопат приживе.

— Сега, да не би да си?

— Ако доведеш психиатър тук и поискаш мнението му на специалист, вероятно би ме обявил за социопат. Тъй като понастоящем съм лишена напълно от способността да съпреживявам, макар че мога да имитирам съпричастие. Значи съм типичен случай на социопат, както ги описват в учебниците. И определено не изпитвам никакви съмнения.

— Но приживе си се съмнявала.

— Да, много пъти. В целия диапазон от незначителни и банални съмнения за хора, предмети и случки до всеобхватни, екзистенциални съмнения, например ще успеем ли в основаването на Взаимозависимостта.

— А защо се съмняваше?

— Ако оставим настрана особеностите на собствената ми личност, защото имаше причини да се съмнявам. Причините за тревогите ми се кореняха в несъвършенството на нашите планове, във вероятността да възникне нещо непредвидено, което може да промени хода на събитията.

— И твоите съмнения основателни ли бяха?

— Понякога.

— Как постъпваше в тези случаи?

— Обмисляхме нови планове колкото можехме по-добре и ги осъществявахме.

— Импровизирали сте.

— Да. Единственото ни предимство, за което аз имам принос в целия замисъл, беше убеждението, че планът не е важен. Важна беше единствено нашата цел и бяхме готови да я постигнем според възможностите, които ни се открият. Ако това означаваше да променяме плановете си, понякога насред осъществяването им, правехме го.

— Ти като че се гордееш с това.

— Гордеех се.

— Не, казвам, че се гордееш сега. Ти — симулацията.

— Аз — не, но Рашела се гордееше. И е логично да проявя тази гордост в разговора с тебе. Затова станах емперо. Нека да е ясно, че поначало ми беше отредено да стана емперо — в рода Ву се разбраха отрано, че имат нужда от свой представител, който ще уравновесява добре държавническата и църковната роля. Иначе казано, от полезен за тях актьор и в двете роли. Но аз бях нещо повече от тяхно лице пред света, защото им напомнях непрекъснато, че планът не е важен сам по себе си. И затова успяхме.

— Съмняваше ли се, че твоите пророчества ще свършат работа?

— Понякога. Случваше се от нещо, което бяхме обмислили помежду си, да няма никаква полза, когато го представим пред света, тогава се налагаше да извъртам или дори да се откажа напълно от него. Вече съм ти казвала, че тези пророчества бяха по-скоро посочване на цел, а не предсказания. Едва след като се потрудихме да ги сбъднем, те започнаха да изглеждат неизбежни. А ние се потрудихме упорито за осъществяването им.

— Съчиняването на пророчества и успешното им внушаване се оказа много по-тежка работа, отколкото очаквах — призна Кардения.

— Да, тежка работа е — съгласи се Рашела. — Аз престанах да ги използвам още при първата възможност. Знам, че никой от другите емперо преди тебе не е прибягвал до тях, защото не е имало смисъл. Вече са били емперо, значи почти цялата тежка работа по укрепването на властта е била свършена преди тях. Оставало им е само да поддържат основите на тази власт. А ние се погрижихме това да бъде лесно чрез средствата, с които разполага държавата.

— Значи казваш, че не биваше да се занимавам с пророчества.

— Не съм го казала.

— Защото всъщност не си човек и този проблем не те интересува извън разговора с мен.

— Отчасти затова. Но твоето царуване се различава от царуването на всеки твой предшественик, включително и от моето. Аз се трудих упорито за създаването на Взаимозависимостта, но тогава още не бях емперо. А когато станах емперо, за мен критичният период, тоест основаването на Взаимозависимостта, приключи до голяма степен. Домът Ву успя. А твоят критичен период е разпадането на Взаимозависимостта. Трябва да подготвиш населените от хора системи за живот в изолация. Разполагаш със средствата на държавната власт, но е почти сигурно, че те няма да бъдат достатъчни. И се налага да използваш също средствата на църковната власт. Затова бяха подготвени. Заложих ги, за да ги употребиш. Не конкретно ти. А който и да е емперо, попаднал в твоето положение.

Кардения я изгледа с присвити очи.

— Предвидила си изчезването на Потока?

— Не. Никога не съм разбирала същината на Потока. Все ми изглеждаше като мъчна математика, а аз си имах хора, които да се занимават с нея. Предвидих обаче, че може да настъпи период, когато някой емперо ще се нуждае от нещо повече, освен поста си. И че би се наложило да поеме и ролята на пророк. Ти си втората пророчица-емперо.

Кардения трепна.

— О, аз не се наричам така.

— Не виждам причина да не го правиш.

— Защото е малко… нагло. И не мисля, че подобава сама да си присвоявам такава титла. Според мен първо околните трябва да ми я дадат.

— Мога да те уверя, че грешиш от гледна точка на маркетинга. Ако искаш хората да те назовават с тази титла, трябва първо ти да се назовеш с нея. Или поне да внушиш тази идея чрез своите пропагандисти.

— Сега ги наричаме министерство по връзките с медиите.

— Все едно. Възложи им да се заемат с разпространението на идеята. Ще ти бъде по-полезно, отколкото си представяш.

— Съмнявам се — отвърна Кардения.

— Аз се занимавах с маркетинг. Знам.

— Не за това говоря. Имам по-всеобхватни съмнения. За всичко.

— То се знае. Нали си човек.

— Радвам се, че забеляза.

— Мога да се досетя, че в момента се надяваш да чуеш някакъв мъдър съвет от мен.

— Когато го казваш така, въздействието на съвета не е същото, да знаеш.

— Ще запомня това, за да прозвучи по-естествено следващия път.

— Благодаря ти.

— Все пак искаш ли да чуеш мъдрия съвет?

— Да — натърти Кадения. — Да, искам.

— Ето го. Увереността не се крепи на знанието, че си права. Увереността се крепи на знанието, че можеш да постигнеш целта си. Имаш съмнения, защото е разумно да се съмняваш. Същото е както беше за мен. Но помни, че планът не е важен сам по себе си. Каква е твоята цел?

— Да спася живота на колкото може повече хора с всички възможни средства.

— Бъди уверена в целта си и всичко останало ще се подреди.

— Благодаря — промълви Кардения след малко. — Казаното от тебе за увереността има смисъл.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Рашела. — Прочетох го в някаква книга.

Когато Кардения излезе от Стаята на спомените, Обилийс Атек я чакаше. Изражението на Атек беше малко неспокойно и защото винаги се чувстваше неловко в личните покои на емперо, и защото се притесняваше, че не знае какво представлява Стаята на спомените. Кардения й обясни веднъж, че е по-особено помещение за релаксация, което понякога си беше самата истина, но не забелязваше признаци това да е уталожило смущението на Атек.

Кардения се усмихна на своята помощничка, пое си дъх и пак се превърна в Грейланд II.

— Дойде ли следващата ми посетителка?

— Да, Ваше величество, чака във вашия кабинет.

Атек отстъпи встрани, за да върви зад емперо.

В кабинета чакаше лейди Кива Лагос, смъкнала се доста отпуснато на стола, зазяпала се в тавана и поклащаща небрежно крак. Тази гледка развесели Грейланд. Повечето посетители се стъписваха от кабинета и трупаните през столетията скъпоценни джунджурии в него, но позата на Кива подсказваше недвусмислено: „Да бе, имаш всякакви боклуци тук и какво от това, мамка му“. Отношение, което много допадаше и на самата Грейланд.

Атек се прокашля сдържано. Грейланд видя как Кива се озърна, схвана дадения от Атек знак „Я ставай!“ и се надигна от стола за поклон.

— Лейди Кива, радвам се да ви видя отново — каза Грейланд и отпрати Атек с жест. — Настанете се удобно, моля ви.

— Разглеждах тавана в кабинета ви, Ваше величество — сподели Кива, щом седна. — Не ми се вярва да съм виждала златен варак в такива количества на друго място.

— Да, много е.

— Едно от предимствата на поста емперо.

— Може и така да се каже. Но да си призная, не се замислям често за това. Напоследък рядко вдигам поглед към тавана.

— Отделяйте му внимание понякога, Ваше величество. Много е внушителен.

— Как е вашата приятелка? Съжалявам, но в момента не си спомням името й.

— Сеня Фундапелонан.

— Не е лесно да го запомня.

— Казах й същото, когато се запознахме. Благодаря, Ваше величество, тя е много по-добре. И ви благодаря отново, че я приютихте в двореца Брайтън. Тук се чувства в много по-голяма безопасност.

— Разбира се. А вие как сте? Знам, че пострада вашата приятелка, но куршумът все пак е минал през прозореца на вашия апартамент.

— Поисках да сменят прозореца с нещо малко по-устойчиво на куршуми. Но си останах там. Ако някой иска да ме докопа, знае къде съм.

— Лейди Кива, не знам дали да смятам това за смелост, или за глупост.

— Несъмнено е глупост, Ваше величество. Но ако някой е готов да прави такива усилия, няма значение къде ще спя. Затова нищо не пречи да си спя у дома. Пък и аз съм наясно кой е виновен. Вече изразих недоволството си пред него.

— Чувам слухове, че през същата нощ, когато вашата приятелка беше простреляна, началничката на администрацията на графиня Нахамапитин е била нападната, както спяла в леглото си.

— Ваше величество, не знам нищо за този инцидент.

— И аз предположих, че е така. — Грейланд кимна към превързаната ръка на Кива. — Какво се е случило с ръката ви, лейди Кива?

— Това ли? — Кива вдигна ръката пред очите си. — Счупих я в едно тъпо нещо.

— Струваше ли си?

— Без никакво съмнение, Ваше величество.

— Е, добре. Продължавайте в същия дух.

— Твърдо решена съм да го правя. И като заговорихме за това… — Кива се пресегна към купчината документи, която бе оставила до стола, и я стовари върху бюрото на емперо. — Хайде да обсъдим онова, което изрових за шибаните Нахамапитин.

Грейланд изви вежда.

— Ох, гадост, започнах да псувам, нали? — сащиса се Кива.

Грейланд се засмя.

— Извинете. Ваше величество, иначе полагам големи усилия да се държа прилично.

— Лейди Кива, предпочитам да се държите както ви е присъщо.

— Ваше величество, дано не съжалявате за тези думи.

— Убедена съм, че няма да съжалявам. Особено след като ми покажете какво сте събрали тук.

— Ако позволите да попитам, как възнамерявате да го използвате?

— За информацията ли питате? Засега никак. — Грейланд забеляза изражението на Кива и добави: — Но ви обещавам, лейди Кива, че нищо направено от вас няма да бъде пропиляно. Ще го използвам. И то както трябва.

— Тогава да се заемаме с работата. — Кива извади лист от купчината. — И да започнем с това.

— Какво е то?

— Тайните банкови сметки на Надаш Нахамапитин. Сметките, които тя изобщо не е очаквала някой някога да открие. Много са интересни.

— Защо?

— Защото само преди дванайсет часа, Ваше величество, някой прехвърляше пари от тях.

20

— Готови ли сме? — попита Дженети Хантън, докато оглеждаше мостика на „Оверн“.

На кораба му предстоеше да излезе през плитчината на Потока в системата на Средоточие.

Ако ги причакваха в засада, щяха да ги ударят още в мига, когато корабът се появи в обикновеното пространство-време. Корабите излизаха от Потока без никаква инерция, „Оверн“ щеше просто да увисне в космоса — неподвижна мишена за всякакви ракети, лъчеви оръжия или груби думи, отправени към него. Планът на Марс да изпратят първо сонда със заблуждаващо съобщение бе изпълнен, но не можеха да знаят предварително дали е имало някаква полза. Импровизираният екипаж щеше да научи след малко.

— Подготвил съм моя комплекс лъчеви оръжия за стрелба по всичко, което се движи — увери ги Шанвер.

Хантън кимна.

— Аз ще следя за всякакви заплахи.

— Благодаря ви, доктор Хантън — отвърна Шанвер. — Търсете преди всичко доближаващи ни ракети.

Марс си мислеше, че Шанвер се държи много благо. Той беше и компютър, и на практика самият кораб. Нуждаеше се от човек, който да го уведомява за летящи към тях обекти, колкото заел се да майстори нещо баща се нуждае от току-що проходило дете да му подава инструментите. Но Шанвер разбираше, че Хантън иска да прави нещо в момента, и беше готов да му угоди.

Това подтикна отново Марс да се запита кой и какъв е бил Шанвер по времето, преди да се превърне в компютър и кораб. През осемте дни в Потока виртуалният човек беше свадливо уклончив при такива въпроси и предпочиташе да отклонява вниманието на Марс към разговори за Взаимозависимостта. За Шанвер тази тема си оставаше безкрайно увлекателна, а и чувството за справедливост напомняше на Марс, че той и спътниците му по неволя на практика мобилизираха Шанвер и кораба му в бойния флот, затова се стараеше да сподели с виртуалния си приятел колкото можеше повече информация.

Ако се съдеше по малкото подробности, които успя да изкопчи от Шанвер за личната му история, той е бил много богат, но оставаше неясно дали сам е натрупал това състояние, или го е наследил от семейството си. Един ден той и около двеста от най-близките му приятели решили да потеглят на увеселително пътешествие с „Оверн“, като вземат голяма част от своите пари и вещи. Напуснали обаче неочаквано и доста припряно родния свят на Шанвер през Потока и накрая се озовали в системата Даласисла без шанс да се завърнат.

— Значи сте били бежанци — предположи Марс.

— Предпочитахме да се смятаме за временни преселници — уточни Шанвер. — Имахме твърдо намерение да се върнем някой ден, но се намеси физиката.

— Изчезнала е струята, през която сте стигнали до Даласисла.

— Да. — Шанвер се намръщи, с което за пореден път напомни на Марс колко добре наподобяваше тази симулация истински човек. — Лорд Марс, в онези дни щяхте да ни бъдете много полезен. Вие като че разбирате тези проблеми по-добре от всеки друг мой познат.

— И друга ги разбираше не по-зле от мен.

— Да, казахте ми… Лорд Марс, много съжалявам за смъртта на вашата приятелка доктор Ройнолд. Разбирам, че ви е мъчно за нея. И за целия екипаж на „Брансид“.

Марс кимна.

— А на вас, мосю Шанвер? Мъчно ли ви е за хората, които ви придружиха в това пътешествие?

— То се знае, но оттогава мина много време.

— Не и за вас. Нали сте проспали последните триста години.

— Да, предимно. Мъничка част от моя мозък се будеше от време на време, за да проверява и да поддържа кораба. Виртуално съответствие на кратко събуждане, за да си почешете носа, ако ви сърби, и веднага да заспите отново.

— Все пак сте спали.

— Да. Трябва да знаете, лорд Марс, че когато реших да заспя, моите спътници ме бяха напуснали. С най-добри взаимни чувства, защото измислиха как да съживят Даласисла и да поканят там малцината все още живи обитатели на системата. Напуснаха ме, защото вече имаха по-добро място, а аз се радвах за тях.

— Как са успели? Питам за възстановяването на Даласисла. Хабитатът е бил мъртъв от векове.

Шанвер завъртя глава.

— Не мъртъв, лорд Марс. Безжизнен. Каквото и бедствие да бе сполетяло хабитата, проблемът не е бил в самата конструкция. О, да, имаше, повреди, освен това беше разграбен по времето, когато го намерихме. И когато казвам, че моите хора възстановиха Даласисла, трябва да разберете, че далеч не постигнаха състоянието по време на разцвета му. Все пак условията бяха достатъчно добри, за да се настанят там и моят екипаж, и онези около хиляда души от Даласисла, които още обитаваха системата в по-малки станции и кораби.

— Смайващо е, че още е имало хора. Да оцелеят толкова дълго в изолация…

— Да, забележително. Но и потискащо, не сте ли съгласен, лорд Марс? Някога в Даласисла е имало милиони, живели са в охолство и уют, а накрая са останали малцина, вкопчили се с нокти в ръба над пропастта, както гласи древната поговорка. И то не защото са били откъснати от останалата вселена, а защото в първите критични години след попадането в изолация са загубили колективния си разсъдък. Или поне достатъчно от тях са го загубили, за да отделят другите от скъпоценното си време за тях, вместо да се справят с неотложните проблеми.

— И хората могат да се превърнат в проблем — съгласи се Марс. — Но вашият екипаж като че не е имал такива затруднения.

— Поне отначало — каза Шанвер. — Но от вас научих, че Даласисла е била обитаема само няколко десетилетия. Какъвто и хаос да е сполетял хората в Даласисла, повторил се е и при тях.

— Вие вече спяхте ли по онова време?

— Да. Останах буден колкото да се убедя, че са възстановили жизнената среда в хабитата, после се приспах.

— Кога… — Марс посочи проекцията на Шанвер… — извършихте тази промяна със себе си?

— Почти незабавно след пристигането ни тук. Когато тръгнахме, лорд Марс, аз вече умирах. Често се шегувах, че приличам на Мойсей. Изведох своя народ от Египет и му показах обетованата земя, но самият аз не можех да отида там. Казваха ми, че се държа прекалено мелодраматично, и бяха прави. Обичам да има малко мелодрама в живота. А и не се тревожех излишно. Знаех, че когато моето тяло умре, мога да разчитам на това. Така мислите за смъртта не бяха толкова тягостни.

— Изумително.

— Това е изключително стара технология — каза Шанвер. — В нея бяха внесени някои подобрения, но в основата си тя е на много векове. А по вашата реакция личи, че никакво нейно съответствие не е широко разпространено във Взаимозависимостта.

— Нямаме нищо подобно.

— Е, тя е и много скъпа, пък и трудна за поддържане. За да я има, човек трябва да я иска на всяка цена. Аз я исках и я взех със себе си, като я вградих в кораба.

— Харесва ли ви да сте кораб?

— Общо взето, животът ми е много приятен. Липсват ми някои телесни удоволствия, като храната и секса. Понякога споря сам със себе си за кое копнея повече. В момента храната е на първо място. Но най-много ми харесва, че още съм жив.

— Но въпреки това сте заспали.

— Ами така беше най-практично. Взех решението, защото разчитах, че някой ден струите на Потока, които ни принудиха да останем в Даласисла, може да се появят отново, а който е оцелял от моя екипаж, ще поиска да провери дали условията у дома не са станали по-благоприятни за нас. Или че може да се появят други хора, а ако по някаква причина не са настроени дружелюбно, добре е наблизо да има въоръжен кораб. Представях си това да се случи за двайсетина-трийсетина години, а не след три века.

— Бихте могли да се събудите сам.

— Наслаждавах се на съня. Все не ми стигаше приживе. Мисля, че вече почти наваксах недоспиването.

— В Даласисла… говоря за сегашните й обитатели… пазят спомена как вие и вашият екипаж сте казали, че ще дойдат и други хора. Това е една от причините да не се изненадат много, когато ние пристигнахме. Превърнало се е едва ли не в пророчество за тях.

— Не бих казал, че сме се старали да прозвучи така — отвърна Шанвер. — Според мен просто изтъкнахме, че е възможно да се появят още хора, ако струята на Потока се отвори някога. Лорд Марс, времето има странното свойство да изкривява спомените. Но и вие сте се появили тъкмо когато са имали нужда от вас. Помогнахте им да спечелят още много време с вашите дарове.

— Съсипан космически кораб и две совалки, чиято енергия ще се изчерпи скоро — уточни Марс.

— А може и да не се случи скоро, защото хората в Даласисла са невероятно изобретателни. Никой не може да се мери с тях по умението да използва и приспособява каквото има подръка. Нямаше съмнение в това по мое време, явно са останали такива до днес. И дори вашето пристигане да не е било предопределено от някое божество, появили сте се в такъв момент и сте им дали толкова нови средства да се борят за оцеляването си, че това е изглеждало като същинско чудо в техните очи. Значи „пророчеството“ се е оказало вярно за тях. Или поне приблизително вярно, което е достатъчно за едно пророчество, ако мога да се позова на своя опит.

— Богат опит ли имате с пророчествата? — поинтересува се Марс.

— Достатъчен, за да разбера какво са преживели — отвърна Шанвер. — И като заговорихме за пророчества, разкажете ми още нещо за Църквата на Взаимозависимостта.

Продължаваха в същия дух, обсъждаха какво ли не освен подробности за живота на Шанвер.

Докато отброяваха секундите до излизането си в пространството около Средоточие, Марс си каза, че какъвто и да е бил Шанвер в предишния си живот, в този изглеждаше много свестен човек.

— Ей сега — промърмори Хантън, впил поглед в своя екран. — И-и-и… пристигнахме. Вече сме в системата на Средоточие.

— Не виждам нищо смъртоносно, запратено към нас — каза му Шанвер след няколко секунди. — А вие?

— Нищо не ни доближава — потвърди Хантън. — Откривам три малки обекта, които са неподвижни спрямо плитчината на Потока.

— И аз ги виждам — каза Шанвер.

Един от обектите се появи на големия екран, когато камерите на „Оверн“ се обърнаха към него.

— Регистрационен автомат — разпозна го Шерил. — Има ги край почти всяка изходна плитчина. Записва кораба и времето на пристигането му за сравнение с утвърдения график на полетите.

— Мога да гарантирам, че нямаше никакъв график за полета на този кораб — подхвърли Марс. — И изобщо за тази изходна плитчина.

— Този автомат на Взаимозависимостта ли е, или на Ву? — попита редник Гамис.

— Независимо кой го използва, всички са произведени от Дома Ву — напомни Хантън. — Нали корабостроенето е техен монопол.

— На когото и да е, вече ни забелязаха — каза Шерил и погледна Марс. — Какво искате да правим нататък?

— Мисля, че е най-добре просто да вървим по алеята — отговори той.

— Не ви разбрах, сър.

— Изпратете съобщение до диспечерския център в Си'ан с молба да предадат на емперо, че нейният шпионски кораб „Самуел III“ се е върнал от тайната си мисия и е готов да се скачи със станцията, за да представи доклада си. Изпратете го на общите честоти.

— Защото шпионите се държат точно така — изсумтя Гамис.

— Да, така се държат шпионите в кораби, които не искат да рискуват среща с далекобойни ракети на Ву от тук до Си'ан.

— „Самуел III“ ли? — подсмихна се Шанвер.

— Това е шега между мен и емперо — каза Марс. — Ще ви обясня по-късно.

— Впечатляващо е, че се познавате достатъчно добре с емперо, за да има шеги, които разбирате само вие двамата.

— Ами, хм, тя е дружелюбен и отзивчив човек — смънка Марс неловко.

— Виж ти — промърмори Шанвер, който явно го преценяваше наново, а това смущаваше сериозно Марс.

— Може ли да изпратите съобщението? — настоя повторно, за да отклони някак разговора.

— Направих го и от диспечерския център на Си'ан вече ни отговарят.

— Сигурен ли сте, че е Си'ан? — попита Гамис. — Нов сте тук.

— Следя и другите разговори на същия източник — отговори му Шанвер. — Ако вашите приятели Ву се опитват да ни подмамят по този начин, вложили са невероятни усилия.

— Няма нищо сигурно на този свят — оправда се Гамис.

— Прав сте — съгласи се Шанвер. — Но в този случай е невероятно да ни лъжат, защото ни насочиха току-що към частните докове на имперския дворец. Съобщиха ми и че там ще бъдем посрещнати от придружители. — Той стрелна с поглед Марс. — Трябва да ме научите на тези ваши шеги.

„Оверн“ беше посрещнат при имперските докове от совалка с хора от службата за сигурност, които претърсиха кораба от край до край и изведоха екипажа на „Принцесата“, който беше затворен в три достатъчно удобни каюти. След отлитането на совалката с пленниците останаха неколцина от службата за сигурност, а с кораба се скачи втора совалка, от която влязоха емперо с още няколко телохранители.

— Лорд Марс — каза Грейланд, — радваме се да ви видим отново.

— Ваше величество — поклони се Марс.

Разбираше, че имперското „ние“ е заради охраната, а не защото тя искаше да се държи надменно, но в този много официален момент мозъкът му напомни как двамата с Кардения лежаха голи в постелята й, защото човешките мозъци са си такива. Заради което той мразеше силно мозъка си в тези мигове.

— Аз също се радвам да ви видя отново.

Грейланд се огледа и пак се взря в Марс.

— „Самуел III“, така ли?

— Всъщност името на кораба е „Оверн“, Ваше величество.

— Лорд Марс, това не е корабът, с който отпътувахте.

— Права сте, Ваше величество.

— Много ни е приятно да научим, че притежаваме шпионски кораб, който е прекалено секретен, за да знаем дори ние за съществуването му досега, но сме загрижени за състоянието на „Оливиър Брансид“ и неговия екипаж.

— „Брансид“ беше нападнат, а екипажът му загина, оцеляхме само аз и още петима.

— Нападнат от кого?

— От кораб, който ни е последвал от Средоточие, Ваше величество. Заловихме неговия екипаж и го доведохме тук. Вашата служба за сигурност отведе тези хора на по-строго охранявано място.

— А вашата приятелка доктор Ройнолд?

Марс сведе поглед и безмълвно завъртя глава.

— Нашите най-искрени съболезнования, лорд Марс — промълви Грейланд.

— Благодаря, Ваше величество.

— Трябва да обсъдим с вас много въпроси, но може би докът за скачване на совалки не е най-подходящото място за това. Ще ни придружите ли до двореца, за да продължим разговора там?

— Разбира се, Ваше величество. Но преди това ви моля да дойдете с мен за малко.

— Защо, лорд Марс?

— В кораба има човек, с когото според мен е добре да се запознаете.

— Лорд Марс, той също може да дойде с нас в двореца. Както и другите оцелели от вашия екипаж.

— Благодаря, Ваше величество. Но това не е толкова лесно.

След няколко минути, през които останалите от екипажа й се представиха набързо, Грейланд и Марс влязоха в мостика. С тях дойде и телохранител, но Грейланд го отпрати с кимане. Мъжът се подчини недоволно.

— Марс, наистина съжалявам за смъртта на Ройнолд — тихо му каза Грейланд. — Знам колко я ценеше.

— Благодаря ти… — Марс се спря усмихнат. — Едва не казах „Кардения“ на публично място.

— Не го прави. Не ти се сърдя, че малко оставаше да го направиш. Само че… Недей.

— Ще запомня.

Грейланд се озърна.

— Не трябваше ли да се срещна с някого?

— Да. Мосю Шанвер, вече можете да се покажете.

Изображението на Шанвер се появи трепкащо, което според Марс си беше излишна театралност. Грейланд се ококори. Шанвер я доближи и се поклони почтително.

— Ваше величество.

Грейланд го зяпна, засмя се и направи нещо, което Марс изобщо не очакваше. Тя се поклони със същата почтителност и изрече:

— Ваше величество.

А Шанвер се зарадва.

— Разобличен съм! — възкликна той. — Толкова рано! А скъпият ви лорд Марс дори не заподозря.

— Той не знае каквото знам аз — отвърна Грейланд.

Шанвер погледна Марс.

— Разбирам защо я харесвате. И аз много я харесвам още отсега.

— Ъъ… какво става? — попита Марс и двамата.

— Този твой приятел… — Грейланд пак се обърна към Шанвер. — Извинете, май не чух името ви.

— Тома Рейно Шанвер.

— Твоят приятел Тома Рейно Шанвер е монарх. Крал? Император? Велик херцог?

— Обикновен крал, Ваше величество.

— Обикновен ли? — повтори тя закачливо.

— Не съм императрица като една от присъстващите. Но тук титлата не е „императрица“, нали?

— Емперо. Няма мъжки или женски род.

Шанвер посочи Марс.

— Но той е лорд, а баща му — граф.

— Нима очаквате логика в титлите на владетелите?

— Права сте.

— Вие крал ли сте? — попита Марс.

— Да. Тоест… — Шанвер махна с ръка. — Бях крал. Вече съм мъртъв, а правото над престола по традиция се прекратява с кончината на владетеля. Освен това бях свален от власт. Така че и приживе имаше спорове дали още съм крал. Моят отговор е „да“, но какъв друг да очаквате от мен?

— И тук има хора, които са много настървени да направят същото с мен — каза Грейланд. — Говоря за свалянето от власт.

— Не бих ви препоръчал да се съгласите — подхвърли Шанвер.

— Не е голям напредък в кариерата, а?

— Освобождава ви се много време, което е великолепно предимство. Но хората, които ви свалят от власт, обикновено искат и да ви убият. А това създава някои неудобства. Имаше ли вече покушения срещу вас?

— Две.

— О, значи съвсем отскоро сте в занаята — отбеляза Шанвер.

— Ако позволите да се намеся… — каза Марс и се обърна към Грейланд. — Как позна, че е крал? Така де, бил е крал.

Грейланд посочи Шанвер.

— Познах, защото е такъв.

— Какво общо има това с кралската му титла?

— И вие имате нещо подобно — досети се Шанвер. — Толкова внушително. Толкова скъпо. Толкова натрапчиво.

Грейланд кимна.

— Имам нещо, което се нарича Стаята на спомените. Там са всички предишни емперо. Поне техните спомени. Но вие сте различен. Те имат спомените си и могат да ви кажат какво е мислил или чувствал някой емперо във всеки момент, но не преживяват самите емоции. А вие като че сте се съхранили целият.

— Да, целият съм тук. Или поне така ми се струва. Моят род е усъвършенствал постепенно софтуера. Вие може би разполагате с много ранна версия.

— Аз през цялото време си мислех, че е създаден по заповед на Рашела. Първата от нашите емперо.

Шанвер завъртя глава.

— Ако е същата програма, която сме имали и ние, много по-стара е. Разработена е още на Земята. И вашите прародители, и моите са я получили малко преди Разкъсването.

— Какво? — учуди се Марс.

— Разкъсването. Така наричахме събитието, което ни е откъснало от Земята и нейната мрежа от струи на Потока, както и от вашата. — Шанвер се взря поред в Грейланд и Марс, които го зяпаха озадачено. — Защо ме гледате така? Вие как го наричате?

— Ние не го наричаме никак — отговори Марс. — Знаем, че сме загубили връзка със Земята преди около хиляда и петстотин години, но не знаехме, че е имала своя мрежа от струи на Потока.

— Или че има друга, съвсем отделна от нас група звездни системи, свързани чрез струи на Потока — добави Грейланд.

Шанвер пак се взря в тях и устните му се извиха в усмивка.

— Колко интересно. Преживели сте свои Тъмни векове. Загубили сте всички знания. И за Разкъсването. И за нас. И за Земята и нейните звездни системи.

— Вие знаехте ли за нас? — попита Марс.

— Разбира се. Нали така попаднах във вашата област от космоса. Самата ми поява тук формално е нарушение на договора, но иначе у дома щяха да ме обесят и бях готов да рискувам. Но щом вие не помните, че сте имали договор с нас и със Земята, не е нужно да се тревожа, че съм го нарушил.

— Имали сме договор с вас…

— Да. Е, не конкретно с мен, това е ясно. Договор със Съвета, към който принадлежеше и моята планета Понтийо. Общо двайсет звездни системи. А империята на Земята включва петнайсет системи. Вашите системи, които сега наричате Взаимозависимостта, някога са били Свободните системи. Повече са, но с по-малко население и от Съвета, и от Земята, защото голяма част от нашите системи имат обитаеми планети, докато при вас те… почти липсват.

Марс и Грейланд се споглеждаха втрещени.

— Наистина не знаете, така ли? — попита Шанвер.

— Всичко е съвсем ново за мен — призна Грейланд.

Марс само кимна.

— Има някаква ирония в това, да знаете — каза Шанвер. — Е, няма как да знаете.

— И в какво се състои иронията?

— Именно Свободните системи са настоявали за сключването на договора, който разделил човешките системи на три части. А след това са причинили Разкъсването, защото не се чувствали достатъчно изолирани.

— Причинили са Разкъсването ли? — повтори Марс. — Ние сме предизвикали изчезване на струи от Потока?

— Да, направили сте го. По-точно вашите прадеди.

— Това е физически невъзможно.

— Вие го казвате, но се е случило.

— А вие знаете ли как може да бъде направено? — попита Грейланд.

— Аз ли? Определено не — отговори Шанвер. — Ако питате за учените на Понтийо и в целия Съвет, не мисля, че знаеха преди триста години. Вие сте разполагали с този метод и не сте го споделили с останалите — подозирам, че не сте искали, защото сте пожелали да се отделите напълно от нас. И сега се оказва, че вие също сте изгубили тези знания. Лорд Марс, Ваше величество, лично аз не смятам, че това е лошо.

— Можете ли да потвърдите казаното от вас за нашата история? — попита Марс.

— Записано е в нашите книги по история.

— И вие сте ги донесли? — усъмни се Грейланд.

Шанвер се усмихна.

— Ваше величество, когато си тръгнах от Понтийо, аз напусках завинаги. Уверявам ви, взех си всичко.

21

— Какво знаеш за Свободните системи? — попита Кардения в Стаята на спомените.

— Те са били един от предшествениците на Взаимозависимостта — отговори Рашела I. — Само че по времето, когато ние я създавахме, никой вече не използваше това наименование.

— А защо?

— Защото онзи хлабав съюз на звездни системи се бе разпаднал преди векове.

— По какви причини?

— По същите, заради които се разпадат много съюзи — противоречащи си интереси, липса на икономическо оживление, тъпи или алчни управници и обикновено нехайство, както и всякакво съчетание между тях.

— Аз съм емперо на Взаимозависимостта — каза Кардения. — А моята майка се занимаваше с история. Как е възможно да не знам нищо за Свободните системи?

— Знаеш за тях, но не и конкретното наименование. Учебният материал се променя с времето. Може би по времето и на мястото, когато и където си израснала, не са смятали това за важно.

— Звучи уклончиво — възрази Кардения.

— Забелязвам, че в тона ти се появи известна враждебност спрямо мен — отбеляза Рашела I. — Но аз изобщо не се опитвам да говоря уклончиво. Спомни си, че нямам самолюбие, което може да бъде уязвено, нито потребност да оправдавам своите действия или постъпките на други хора. Ако според тебе говоря уклончиво, възможно е ти да изразяваш въпросите си към мен по начин, който в сегашното ти емоционално състояние изглежда уклончив.

— Тоест казваш ми, че проблемът е в мен, а не в тебе.

— Общо взето — да.

— Да знаеш, днес се запознах с компютърна симулация на човек, която може да говори уклончиво, ако пожелае.

— Добре — отвърна Рашела I. — Аз обаче не мога.

Кардения си пое дъх и опита да подреди мислите си, защото Рашела беше права, дявол да го вземе — наистина се беше настроила малко враждебно в момента и затова задаваше неправилни въпроси. След минута, през която образът на Рашела стоеше в търпеливо очакване, както подобаваше на компютърна симулация, тя опита отново.

— Известно ли ти е по твое време да са правени опити за премахване на сведенията за Свободните системи от учебния материал?

— Не. Нито аз, нито друг от моите съвременници сме обмисляли това.

— Опитвала ли си се някога да налагаш цензура, или да внасяш промени в преподаването на история?

— След като станах емперо, моите пропагандисти се постараха да представят създаването на Взаимозависимостта така, както желаехме да бъде възприемана в бъдеще, особено онази нейна част с пророчествата, за която вече сме разговаряли. До момента на моята смърт нашата версия, или поне съвсем близко нейно подобие, стана общоприетата гледна точка за тези събития. Разбира се, имаше и алтернативни версии, но те не бяха толкова разпространени, а и техните автори не получаваха възможност да преподават в най-престижните учебни заведения. Освен това въведохме и законите срещу богохулството, към които не прибягвахме често, но и те послужиха за налагането на официалната история.

— Но не сте опитвали нарочно да съкратите или промените историческите данни за периода преди Взаимозависимостта.

— Не, ако не засягаха времето непосредствено преди основаването на Взаимозависимостта, тоест периода, когато се опитвахме да я създадем.

— Чувала ли си някога за Съвета?

— Това е твърде неясен въпрос. „Съвет“ може да означава какво ли не.

Кардения си захапа бузата, за да не се сопне на Рашела I, която би останала невъзмутима, а това би я ядосало още повече.

— Известно ли ти е, че съществува политическа общност, наречена Съвета и състояща се от държави в звездни системи, които не са и никога не са били част от Взаимозависимостта в сегашния й вид? — уточни тя най-старателно.

— Не.

— Чувала ли си някога за Тристранния договор?

Кардения назова договора с официалното наименование, което научи от Шанвер.

— Не.

— Чувала ли си някога за събитие, наречено Разкъсването, което е отделило Свободните системи от другите човешки средища?

— Не.

— Как Земята е станала недостъпна за звездните системи във Взаимозависимостта?

— Изчезнали са струите на Потока от и към Земята.

— Как се е случило това?

— Естествен процес.

— Лъжеш ли ме в момента?

— Не те лъжа целенасочено. Възможно е да ти казвам информация, за чиято недостоверност или си осведомена, или само се досещаш, но ако е така, причината е в информацията от моя жизнен опит, а не в желанието ми да те заблудя.

— Питала ли си се някога дали има и други населени с хора звездни системи? Освен Земята?

— Да, но съвсем умозрително. Според знанията за Потока, които имах приживе, изглеждаше възможно да се появят нови негови струи, значи хора от Земята биха могли да попаднат в нови звездни системи. Такъв беше сюжетът на една от най-любимите развлекателни програми по мое време. Заглавието й беше „Магьосникът от Оз“. Но никога не съм отделяла повече внимание на този въпрос. Тогава си имахме предостатъчно грижи.

Кардения поумува отново.

— Ти ли си най-ранната личност, съхранена в Стаята на спомените? Питам дали тук има спомени и мисли на други хора освен на всички емперо?

— Не — отрече Рашела. — Стаята на спомените бе създадена единствено за емперо. Наложих забрана върху вложените в нея технологии за всички останали. Не само върху това конкретно приложение на технологиите, но и върху всяко тяхно приложение, което би могло да го наподоби като предназначение или резултат.

— Но технологията е съществувала и преди ти да се възползваш от нея.

— Така е. Тази технология беше много стара, разработили са я още на Земята. Аз търсех нещо, с което да осъществя този замисъл, а я откри един от изследователите, заели се да проверят какво има в различни архиви. Доколкото можах да разбера, дотогава не е била прилагана заради огромните разходи, непосилни за всеки друг, освен цяла държава, или поне за всеки, който не е богат колкото цяла държава.

— И колко струва работата на тази стая? — попита Кардения.

— Понастоящем съвсем малко, защото почти всички необходими разходи бяха направени в миналото. Захранването и инфраструктурата са включени в общата цена на текущата поддръжка на Си'ан, а хабитатът поначало е предназначен да удовлетворява потребностите на емперо. Когато възникват извънредни разходи за поддържането или усъвършенстването й, имперското министерство на финансите просто увеличава паричната маса с необходимата сума.

— Това не може да е законно.

— Законно е, защото аз реших, че е законно — възрази Рашела I. — Освен това властите бездруго вкарват още пари в обращение, за да постигат някакви свои цели. И това е един от случаите.

— Значи няма други примери за употребата на същата технология преди създаването на тази стая.

— Доколкото ми е известно, няма.

— Смущавал ли те е фактът, че нямаме знания за толкова голяма част от историята си?

— Имали сме знанията — каза Рашела. — Възможно е обаче голяма част от тях да са били изгубени.

— Как се е случило това? От самото начало сме били високотехнологична, космическа цивилизация. Взаимозависимостта не е била като Земята, където хората е трябвало да се научат да използват огъня, да изобретяват колелото и ракетата.

— Всичко това е технология — отвърна Рашела I. — Историята не е технология.

— Казваш го в Стаята на спомените — слисано промълви Кардения.

— Стаята на спомените не е памет. Тя е средство за съхранение на паметта. Библиотеката не е информация, а средство за съхранение на информация. И всеки път преди съхраняването на памет или информация някой трябва да решава какво да бъде съхранено. Някой трябва да избира. Някой трябва да пресява.

— Твоите мисли не са били подбирани тук — изтъкна Кардения. — Запазени са всеки твой спомен, мисъл и чувство, същото е и с твоите наследници. Нали така работи Стаята на спомените.

— Да. Всички спомени, мисли и чувства на само осемдесет и седем души до този момент в продължение на хиляда години, през които са живели безброй милиарди, всеки със своите спомени, мисли и чувства, които вече не съществуват никъде. Няма ги. А ние сме тук. Това е пресяване.

— Значи някой е отсял цяла епоха от нашата история.

— Не е задължително това да е сторено нарочно или дори злонамерено. Както вече отбелязах за учебния материал, различните епохи степенуват ценностите си по различен начин. Някои неща се подбират, други отпадат. И когато ги захвърлят, следващите поколения може и да не знаят къде да ги намерят, за да ги приберат.

— Или пък някой може да го направи нарочно.

— Да — съгласи се Рашела I. — Макар че укриването на миналото никога не постига същия успех като пренебрегването му.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато скриеш нещо, винаги ще се намерят хора, които да възразят, а после ще се постараят с всички сили да запазят и да съхранят онова, което е било скрито, за да бъде намерено от друг по-късно, било по негово желание, било съвсем случайно. Затова никога не се опитвах да крия алтернативните версии на историята. Така стават по-привлекателни за историците от бъдещето. Покрих ги с много слоеве от официална история.

— Никога не крий, само затрупвай — пошегува се Кардения.

— Това правило ми свърши работа — каза Рашела I.

Кардения кимна, отпрати я и изображението на Рашела I изчезна. Седеше в стаята, където нямаше почти нищо както винаги, и се опитваше да измисли откъде и как да изрови истинската история на времената преди Взаимозависимостта. Историята на периода, през който Свободните системи заради явната си глупост и инат са осъдили своите далечни потомци на ужасяващо пропадане в хаоса. Нямаше как да не признае пред себе си, че ако онези хора бяха нейни преки предшественици, и нея би могло да я обземе желанието да заличи тяхната история.

Трябваше да стигне някак до тези знания. Не защото не вярваше на Шанвер, някога носил титлата крал Тома XII от Понтийо, или на получените от него сведения. Той нямаше никаква очевидна причина да лъже нея или Марс. Но за стъписващи твърдения са нужни неопровержими доказателства, а Кардения не бе чувала нищо по-изумително от разказа на Шанвер. Задължително беше да провери дали той можеше да бъде доказан.

И така… как да го постигне? Имперската библиотека в Първа стъпка беше най-голямата отделна библиотека в цялата Взаимозависимост и притежаваше петстотин милиона печатни или електронни документи, като се започне от времето на Рашела. Имперската библиотека в Си'ан формално беше лична библиотека на Кардения в ролята й на емперо, макар и достъпна за посетители и изследователи. Разполагаше с двайсет милиона архивни единици, посветени предимно на живота и управлението на различните емперо. Опитите да търси дори в по-малката библиотека, дори като си помага много със съответните ключови думи, биха отнели повече време, отколкото Кардения можеше да отдели. А из Взаимозависимостта бяха пръснати още милиарди други книги, документи и научни разработки.

„Никога не крий, само затрупвай.“ Опита да си представи какви хора биха поискали да намерят скритите части от историята. И тогава й хрумна още нещо.

„Добре де, нали съм в Стаята на спомените.“

— Джии — произнесе тя името на основния аватар, представян без видима възраст или пол.

Образът му се появи пред нея и зачака.

— Тази стая съхранява спомените и мислите на всички предишни емперо — каза Кардения.

— Права сте — отвърна Джии.

— Какво друго съхранява?

— Ще бъде по-лесно да отговоря, ако зададете конкретен въпрос.

— Какво имаш за Разкъсването?

— Въпросът ви се отнася за известната музикална група от трети век, за филма от 877 година или за предшестващото Взаимозависимостта историческо събитие — решението на Свободните системи да прекратят връзките си със Земята и Съвета? — уточни Джии.

— Значи е вярно — каза й Марс в леглото вечерта.

— Не само е вярно, но и скрито — натърти Кардения. — Според Джии само петдесет години след Разкъсването по мълчаливо общо съгласие говорели за него като за природно явление, а не за начинание на Свободните системи. Никой не искал да понесе вината за това.

— Защото злоупотребили твърде глупаво с технологиите си ли?

— Защото хората в Свободните системи едва не измрели от глад. Икономически били зависими от другите звездни системи в Съвета и Земната конфедерация, както ние сме зависими помежду си. Джии казва, че мнозина изтъквали този факт по онова време, но надделяло политическото решение да се отделят от другите два съюза. И тъкмо се наситили на взаимните поздравления, когато започнали бунтове заради недостига на храна и ресурси. Загинали стотици хиляди хора, а Свободните системи започнали да се нападат и грабят взаимно, преди се измъкнат някак от това положение.

— Те са осъзнали грешката си.

— Не, просто някогашните виновници измрели, а следващото поколение решило никога да не говори за това. И почти успели да заличат истината.

— Но как я е открил Джии?

— Отговорът няма да ти хареса — предупреди го Кардения.

— Аха, след като днес научих, че Джии съществува и обитава тайна стая, където ти беседваш с предшественици, починали преди векове. Не съм сигурен дали нещо, което би могла да ми кажеш, ще ме стъписа още повече.

— Джии тършува из данните на хората.

— Да, ти позна — не ми харесва — призна Марс. — Но как изобщо е възможно това?

— Джии съществува от хилядолетие и изпълнява задачата да запомня разни неща. През това време е открил как негови подпрограми да проникват във всяка мрежа из Взаимозависимостта и да намират всевъзможни забутани кътчета с информация. Но не всякаква информация. А само онази, която хората се стараят да укрият. Той разпраща хитрите си програмки, те я изравят и му я донасят. И Джии я съхранява. Завинаги.

— Защо търси тайни?

— Защото останалата информация вече е достъпна. Джии е програмиран да не смята за необходимо да я събира. Сдобива се само със скритите данни. Рашела го е програмирала така. Или е заповядала да бъде програмиран така, защото не ми се вярва да се е занимавала лично. Днес говорих с нея за това. И тя каза: „Когато скриеш нещо, винаги ще се намерят хора, които да възразят“. Тя май е възразила първа.

— А защо просто не ти е казала, че Джии върши тази работа от хиляда години?

— Защото не е личност. Тя също е програма и отговаря само на зададени въпроси. Не съм я питала дали Джии разполага с такава информация.

— Звучи уклончиво.

— И според мен.

— Значи Джии знае всичко.

— Не, Джии знае всичко скрито. Ако не е скрито, не го записва, защото не му е нужно. Може да получи тази информация също като мен и теб. Но ако е скрита, може да изчезне. А Джии не иска да допусне това. Не казвам, че той научава мигновено всичко, което е скрито. Не е някаква магия. Намира се тук, а подпрограмите му са навсякъде и минава време, докато му изпратят информацията. Но нищо във Вселената не може да се мери по търпение с Джии. Рано или късно открива всичко, което се стреми да открие. Дори ако са минали десетилетия. Накрая го намира.

— Имам толкова въпроси, но нито един от тях не е приятен — каза Марс.

— И за мен е неприятно — призна Кардения. — Но иначе нямаше да науча истината за нашето минало.

— Не е напълно вярно. Информацията е била запазена някъде. Джии я е намерил. И ти би могла да я откриеш накрая.

Кардения завъртя глава.

— Информацията е била запазена някъде твърде отдавна. Как да знаем дали все още я има другаде, освен в паметта на Джии.

— Изглежда доста зловещо.

— Така е, а знаеш ли какво е най-смахнатото? Доколкото успях да разбера, никой емперо след Рашела дори не е подозирал, че Джии прави това. Само са го използвали, за да говорят с други емперо.

— Също като тебе до днес — напомни й Марс. — Защото ти е било казано, че такова е предназначението на Стаята на спомените. Пък и нали е наречена Стая на спомените, а не Стая на укритата информация.

— Интересно ми е колко различно щеше да потръгне всичко, ако и други емперо знаеха.

— Щеше да стане страшно — увери я Марс. — Защото е някакъв вид абсолютно знание, добавено към абсолютната власт, която вече имаш.

— Нямам абсолютна власт — възмути се Кардения.

— Разбира се, че нямаш. Затова никой не се тревожи, когато разгласяваш своите мистични видения за бъдещето на Взаимозависимостта, нито е загрижен, че ще обявиш военно положение в речта си пред парламента, а ти можеш да го направиш, когато ти скимне, досущ като всеки обикновен човек без абсолютна власт.

— Добре де, не се чувствам като човек с абсолютна власт — поправи се тя.

— Само ми обещай никога да не казваш на децата си, че Джии може да прави тези неща — помоли Марс. — Малко оставаше да се омъжиш за Нахамапитин. Смразяващо е дори да си помисля какво можеше да се случи, ако някой от тях научи за възможностите на Джии.

— Имам още лоши новини за тебе.

— Мили боже…

Кардения опря пръст в задната страна на шията си.

— Имам мрежа в тялото и мозъка си. Записва всичко, което мисля, чувствам, казвам и правя. И когато умра, всичко това също ще попадне в Стаята на спомените. И дори ако не споделя с моите хлапета, това не означава, че няма да го чуят от мен. Просто ще се случи след моята смърт.

Марс се замисли и накрая каза:

— Сигурно е плашещо.

Тя сви рамене и се сгуши в него.

— Малко. Но си има и добри страни. В детството си, а и по-късно се виждах рядко с баща си. И аз го обичах, и той ме обичаше, но изобщо не се опознахме. А сега мога да говоря с него всеки ден в Стаята на спомените, ако поискам. Все едно съм си го върнала. Чудесно е.

— Така е — съгласи се Марс.

— Е, ако харесваш онзи от родителите си, който е бил емперо — уточни тя. — Не мога да си представя, че татко е говорил често с моята баба. Тя се е държала отвратително и към него, и към целия свят, поне така съм чувала.

— Ти говорила ли си с нея?

— Веднъж повиках симулацията, за да й задам конкретен въпрос за едно нейно решение. След като си поприказвах с нея пет минути, не ми се вярва някога да имам желание за следващ разговор.

Помълчаха, след малко Марс попита:

— Значи… записваш и сега?

— Винаги записвам — промърмори Кардения.

— Значи… амии…

— Не, мрежата не ни е записвала, докато се занимавахме със секс. Е, всъщност записваше — призна си тя и видя леката паника на лицето му. — Но не както си го представяш. Записва как се чувствам по време на секса и какво изпитвам към тебе.

— И какво ще каже твоят призрак на онзи, който се сети да попита?

— Ще каже, че беше страхотно и ти беше страхотен.

— Само… сещаш се — не задълбавай в подробности.

— Може пък питащият да е и твое дете — каза Кардения.

Не й се вярваше, че изтърси тези думи, но беше твърде късно — мамицата му! — и вече нямаше връщане назад.

— Не можеш да се омъжиш за мен — нехайно възрази Марс. — Моят ранг е толкова по-нисък от твоя, че едва се забелязва. Трудно е да се каже дори, че съм лорд, защото титлата ми е чиста формалност.

Кардения го тупна леко с престорено възмущение.

— Не ни казвайте какво можем да правим, лорд Марс! Ние сме емперо! И имаме абсолютна власт! Можем да се омъжим за вас, ако пожелаем.

— Да, Ваше величество — отвърна той. — Извинете, Ваше величество. Явявам се по ваша заповед за сключване на брак, Ваше величество.

— Не веднага. Още сте в изпитателен период.

— Опитвай ме колкото ти се иска. Но те моля да не говориш в множествено число. Звучи ми излишно перверзно.

Кардения се засмя, яхна го, започна да го целува и скоро се захласна във всичко, което последва, но практичната част от мозъка й реши да каже: „Знаеш ли, самата истина си е, че вече имаш и абсолютна власт, и абсолютно знание. Може би е време да се възползваш от тях“.

„Много добре, да, ще си помисля — отговори Кардения. — Само млъкни. В момента съм заета.“

И мозъкът й млъкна.

Затова пък я събуди след няколко часа, за да й додява отново. Тя го послуша известно време и накрая погали Марс по косата, за да го събуди.

— Мисля, че съм готова.

— О, чудесно — смънка той сънено. — За какво си готова?

— Да продължа нататък — каза тя. — Ще ми помогнеш ли?

— Да — обеща Марс. — Веднага ли трябва да започнем? Ще ми се да поспя още малко.

Кардения го остави да спи, надигна се от леглото и отиде в Стаята на спомените.

22

И съвсем ненадейно времето свърши за всички и за техните планове.

Архиепископ Гунда Корбин седеше във вътрешно дворче на катедралния комплекс в Си'ан и пиеше сутрешния си чай, когато бе обявено, че емперо ще говори пред парламента в шест часа вечерта на същия ден. Тя прочете съобщението, кимна, допи си чая и нареди на Юбис Айси да се свърже с Тинда Луентинту, началничка на администрацията на графиня Нахамапитин, а после да прехвърли разговора на нея.

Тинда Луентинту прие обаждането, поговори съвсем кратко с архиепископ Корбин, като двете изрекоха само по няколко думи, и след размяна на любезности тя прекъсна връзката и се обади на графиня Нахамапитин в нейното убежище „Цялата вина“. Гласът на Луентинту звънеше ликуващо.

В „Цялата вина“ графиня Нахамапитин също изрази ликуването си и нареди на началничката на своята администрация с кого да се свърже и в каква поредност. Някои от тези хора трябваше на свой ред да се свържат със свои хора, затова бяха начело в списъка, следвани от още важни особи, а после идваше ред на други, които макар и да не бяха толкова важни, осигуряваха безопасност чрез броя и присъствието си. Щом приключи с това, графинята се обади на Джейсин Ву.

По това време Джейсин Ву бе научил за речта пред парламента и имаше намерение да започне собствените си шифровани съобщения и обаждания по защитени линии, но го прекъсна графинята, за да му напомни за всичко, което той вече знаеше, сякаш беше неин лакей, а не именно управляващият директор на най-могъщия и най-важния дом в цялата Взаимозависимост, благодаря за вниманието. Джейсин обаче потисна раздразнението си, защото разбираше значението на дългосрочните съюзи и планиране. Когато разговорът приключи, той се зае със своя списък, който включваше и адмирал Емблад от имперския боен флот, след това поиска от своя помощник да се обади на помощника на Деран Ву и да покани неговия братовчед на раздумка в кабинета му.

Деран Ву, също вече получил съобщението, прие поканата и отиде в кабинета на своя братовчед, а когато помощниците бяха отпратени и вратата затворена, двамата се заеха с общите си контакти и планове, които бяха различни, но свързани с контактите и плановете, известни на графиня Нахамапитин. Домът Ву може и да бе сключил изгоден съюз с Дома Нахамапитин, но си оставаше жизненоважно да внушат кротко, макар и решително, че това не е съюз между равни — Домът Ву и като благороднически Дом, и като преобразен напълно в близкото бъдеще имперски Дом е и завинаги ще бъде старшият партньор.

След като излезе от кабинета на своя братовчед, Деран Ву осъществи своята част от обсъдените разговори и съобщения, после каза на своя помощник, че има извънредна среща в друга част на града, затова трябва да промени графика му до края на деня. Щом влезе в асансьора, изпрати криптиране съобщение на Надаш Нахамапитин, за да потвърди, че изпълнява общите им планове, накрая изрази шеговито и еротично според самия него нетърпеливото си очакване двамата да отпразнуват подобаващо скорошния си успех. После се запъти за срещата с човека, който изобщо не знаеше за пристигането му.

Надаш Нахамапитин прочете втората част от съобщението на Деран Ву с леко отвращение и се постара да не мисли засега за по-незначителния от братовчедите Ву, защото имаше неотложни грижи — по-точно прехвърлянето на около сто милиона марки от нейните тайни сметки в напълно сигурен криптиран носител, с който разполагаше в „Цялата вина“. Надаш бе изпаднала в умерена паника, когато две от по-дребните й тайни сметки бяха блокирани и конфискувани, затова реши, че е крайно време да стане платежоспособна.

Сто милиона марки бяха нищожна сума в сравнение с целия й дял в корпорацията на Дома Нахамапитин, но временно и твърде неудобно я смятаха за мъртва и възможностите за достъп до официалните й сметки бяха крайно ограничени. От майка й се очакваше да прибави целия този дял към своя, но още не го бе направила, а в настоящия момент сто милиона марки си бяха по-добре от нищо.

Разбира се, ако всичко потръгнеше според замислите им, Надаш щеше за начало да се върне в света на живите. Но това зависеше до голяма степен от Деран, което я подтикваше засега да понася гнусните му закачки. Отчасти зависеше и от съвсем друг човек — адмирал Емблад от имперския боен флот. Надаш реши, че е време да му се обади.

Адмирал Лонсен Емблад се стресна, когато получи съобщение от мъртва жена. Но след като идентификационният код беше потвърден и Емблад се увери, че не го разиграва груб шегаджия или агент на флотското разузнаване, или следственото управление, двамата с Надаш обсъдиха дълго и плодотворно някои дадени обещания, получени плащания и планове, чието осъществяване бе започнало отдавна и Надаш очакваше то да продължи безпрепятствено. Когато тя прекъсна връзката, Емблад се замисли за посланията от покойници и за отговора на въпроса на кого би заложил — на Дома Ву или на Дома Нахамапитин. Реши да продължи умуването в офицерския клуб с пълна чаша в ръка.

Кива Лагос беше прецакала по-дребните сметки на Надаш само за да проследи неизвестния, който теглеше пари, и да види какво ще направи той. Научи за речта пред парламента, когато навести Сеня Фундапелонан, която пък се радваше, че са махнали шибаната дихателна тръба от гърлото й. Кива се усмихна след съобщението, защото знаеше за някои планове и щеше да бъде безкрайно шибано удоволствие да наблюдава как се осъществяват те.

А дотогава сподели с Фундапелонан какво става напоследък, защото от известно време Фундапелонан не понасяше Дома Нахамапитин и щеше да се зарадва на несгодите им, пък и за Кива беше удоволствие да си приказва с нея. Даваше си сметка, че може би хлътва по Сеня, което, от една страна, си беше твърде неприсъщо за нея, но от друга, на кого му пукаше дали е неприсъщо, защото не беше някаква шибана измислена героиня, обречена да върши каквото й отреди някакъв шибан драскач.

Фундапелонан се усмихваше на Кива, защото и тя май си падаше по нея.

Не беше нужно Марс Клермон да научава за речта пред парламента, защото присъстваше, когато решението бе взето, и още се чувстваше стъписан и изумен от този факт. Не толкова заради присъствието си, а заради мястото, където се стигна до това решение — в леглото на емперо, както и заради собствените си занимания в този момент, тоест излежаването гол след наистина много приятен сутрешен секс. Марс си признаваше, че започва да се влюбва по-сериозно в Кардения, и то не защото тя беше емперо (това всъщност го плашеше до побъркване), а защото се допълваха чудесно в житейската си непохватност.

И макар че беше щастлив да се чувства не само мъничко влюбен в Кардения, в емоциите му се прокрадваше и напиращо униние, защото знаеше, че връзката им е обречена не заради някаква несъвместимост на характерите, а тъкмо поради факта че тя беше емперо и той не й подхождаше поради твърде ниското си положение. Емперо не сключват брак по любов и не се обвързват с човек, който е станал лорд едва ли не по милост. Предстояха трудни времена и Кардения щеше да се изправя неведнъж пред мъчителен избор. Полека и почти неосъзнато Марс се подготвяше и за мъчителния избор, който Кардения трябваше да направи спрямо него.

Но дотогава вършеше каквото тя поиска: преглеждаше данните, които той и Ройнолд („я стига, Ройнолд свърши почти цялата работа“, натякваше неговият мозък) събраха в Даласисла, добавяше ги към базата данни, които двамата бяха съставили, а после съчетаваше всичко с наистина смайващия обем от исторически данни за струи на Потока, които Шанвер притежаваше за системите на Съвета и на Земята, и дори за Свободните системи. Цялата информация беше отпреди поне триста, а в някои случаи и отпреди хиляда и петстотин години. Но с получаването им данните на Марс за топологията на Потока се утроиха, а цялата информация му даваше нова и, както той се надяваше, по-добра представа как Потокът се променя в тяхната област от космоса. Ако Шанвер не беше само виртуална личност, Марс би го прегърнал от радост.

Тома Рейно Шанвер, бившият Тома XII, който признаваше откровено пред себе си, че свалянето му от власт не беше чак толкова несправедливо, също знаеше за речта пред парламента, но не се замисляше излишно за нея, защото не виждаше как би могла да засегне сериозно сегашните му интереси. В момента отделяше по-голямо внимание на малката подпрограма, която бе изолирал във виртуална среда. Подпрограмата се опита да проникне в „Оверн“, но я обърка напълно неговата съвсем различна (и уникална в тази част от галактиката) система за обработка на данни. Шанвер я улови, деасемблира я за малко, за да разбере принципите и кода й, и установи, че е подчинена на полуавтономния изкуствен интелект, споменат от емперо Грейланд II.

Шанвер обмисли всичко, което би могъл да направи с подпрограмата, и стигна до решението, че е най-разумно да напредва с малки стъпки, затова й върна свободата и добави към нея покана за среща с нейната главна програма.

Джии, който още не беше получил поканата, знаеше за речта пред парламента, защото емперо Грейланд II прекара голяма част от ранното утро в разговори за нея с аватари на свои предшественици в Стаята на спомените, особено с Рашела I и Атавио VI, както и със самия Джии за съхраняваната от него информация, неизвестна на предишните емперо. Джии нямаше собствени чувства и преживявания извън достъпа до записаните мисли и емоции на емперо и техните описания в разговори с текущия емперо, затова нямаше и никакво свое мнение за речта пред парламента. Ако някой го бе помолил да се изкаже, вероятно би отговорил, че се налага да почака, докато сегашната емперо Грейланд II умре и неин наследник на трона й зададе въпрос за това.

Сегашната емперо Грейланд II, която още не беше мъртва, не се нуждаеше от съобщение за речта пред парламента, защото тя щеше да я произнесе, а и тя осведоми всички останали за часа, когато това щеше да се случи. А когато мина достатъчно време, за да се разнесе новината по света, Грейланд II заповяда още нещо: изпращането на индивидуални покани за специален прием преди речта, който щеше да започне в четири часа следобед в балната зала на имперския дворец. Приемът щеше да бъде кратък, за да могат присъстващите, включително самата емперо, да отидат от двореца в парламента, разположен в отсрещния край на хабитата Си'ан. Но поканите съдържаха обещанието приемът да остави незаличима следа в паметта на участниците.

Към всяка покана беше приложено и кратко разпечатано уведомление, че на получателя ще бъде отдадено дължимото признание за неговите постижения и принос към Взаимозависимостта. По волята на емперо нямаше да се приемат оправдания за отсъствие и никой не биваше да закъснява след 4 часа и 10 минути.

Грейланд не се безпокоеше дали поканените ще се съберат. Тя беше уверена, че никой от тях не би пропуснал приема.

Кива пристигна точно в четири часа следобед, както се искаше от нея, пременена в шибано смешен костюм с панталон, който незнайно защо беше на мода, значи ставаше приемлив за такова събитие, какъвто и да беше проклетият му смисъл. Помощникът на Грейланд не сподели подробности, но подчерта, че емперо настоява Кива да дойде. Защо пък не, няма проблем. Кива се чудеше дали накрая ще вземат наистина да си разресват взаимно косите и да хихикат на майтапи за мъже.

Това я подсети да се огледа за Марс Клермон, с когото по нейно мнение емперо вече се чукаше почти несъмнено и толкова по-добре за нея. Марс й беше симпатичен, защото се оказа сексуален партньор, на когото може да се разчита, ако ще и малко да му липсваше въображение, освен това беше почтен човек във вселена, която не раздава награди за това. Вероятно беше съвсем подходящ за емперо, която също изглеждаше свястна и може би също беше добра любовница, макар и не особено склонна към експерименти в леглото. Е, не може всеки да опита всичко в чукането. Пък и не всеки се нуждае от това.

Докато умуваше, Кива не успя да открие Марс, залата обаче се запълваше с политически и икономически светила на Взаимозависимостта: важни депутати, предводители или директори на благороднически Домове, неколцина адмирали и генерали, дори някой и друг епископ начело с архиепископ Корбин. Всеки тук, който не поднасяше напитки и хапки, се отличаваше с доста по-високо положение в обществото от нея, което потвърди догадката й, че и тя е поканена, защото с Грейланд вече са си първи дружки или нещо подобно.

Блясък и искрене привлякоха погледа й. Кива се обърна и видя шибаната графиня Нахамапитин, която говореше оживено на Джейсин Ву и адмирал Емблад, а двамата проявяваха учтиво внимание, но очевидно не им дремеше за нейното дърдорене. Кива се зае да пресмята колко неприятности ще си навлече, ако просне в нокаут графинята насред шибаната бална зала. Сметката не излизаше в нейна полза и тя реши да си вземе нещо за пиене, за да види дали така ще промени неизвестните величини в уравнението.

Преди да даде знак на някого с поднос в ръцете, една от страничните врати се отвори и беше обявено, че емперо ще влезе в залата, всички станаха и я посрещнаха с ръкопляскания, тя прие поздравите им и тръгна към пищно украсена катедра в единия край на балната зала. Явно щеше да каже няколко думи и може би да раздаде някакви шибано безполезни награди. Кива изпъшка беззвучно. Ако знаеше, че приемът ще бъде такъв, можеше и да го пропусне. Озърна се и видя наоколо двеста много видни особи, които май имаха горе-долу същата мисъл в главите си.

— Хайде да стигнем по-скоро до речта в парламента и да потрошим малко шибани черепчета — смънка тя под носа си.

Грейланд чакаше овациите да стихнат и обръщаше внимание на някои хора в залата с махане на ръка или усмивка. Накрая зърна Кива в тълпата и пак се усмихна, но докато погледът й се отместваше, направи още нещо.

„Я почакай, това не беше ли шибано намигане?“ Кива пак се огледа, за да провери няма ли наблизо човек, за когото можеше да се отнася намигането. Не забеляза нито един, за когото на Грейланд изобщо би й пукало, доколкото я познаваше. Да, ясно, намигането беше за самата нея.

Кива съжали, че не се сдоби с питие преди малко. Имаше някакво предчувствие, че скоро ще се нуждае от него.

— Здравейте, скъпи приятели — започна Грейланд, щом ръкоплясканията спряха. — Толкова много сте тук днес. За мен е удоволствие да видя вас, въплъщението на може би най-доброто, което Взаимозависимостта може да предложи като водачи, посветили се на нашия съюз. Знам, че нямате търпение да видите как ще се посрамя пред парламента… — чу се задължителното подсмиване, — … но преди това искам да удостоя с внимание няколко души. Моля ви да ми угодите в това. Първо, нека лейди Кива Лагос дойде при мен на подиума.

„Мамка му, какво става?“ — питаше се Кива, докато вървеше към катедрата, съпроводена с ръкопляскания само от учтивост.

— Лейди Кива, за съвсем кратък период вие доказахте своята проницателност и изключителна компетентност в бизнеса — заговори Грейланд. — Когато ви възложих задълженията на директор и попечител в Дома Нахамапитин, никой не би могъл да очаква, че ще направите толкова много за уреждането на финансовите въпроси на Дома и подобряването на тяхното счетоводство. Вие наистина сте сред най-способните в благородническите Домове. И затова сега ви назначавам на освободилия се пост в изпълнителния комитет на Взаимозависимостта. Честито, лейди Кива.

Имаше ръкопляскания, после някаква жена дойде с шибана кристална джунджурия, Кива я пое вдървено с едната си ръка и някак протегна другата към Грейланд, която отстъпи от катедрата и я стисна. Кива се наведе към лицето й.

— Ваше величество, не искам тази шибана работа — прошепна тихичко на ухото й.

— Знам — отговори Грейланд. — Въпреки това си ми нужна там. Извинявай.

Кива се подсмихна и понечи да се върне в тълпата, но Грейланд я хвана за лакътя.

— Недей. Остани тук, малко зад катедрата.

— Добре, Ваше величество.

— Не би искала да пропуснеш това — увери я Грейланд, върна се зад катедрата и повика при себе си архиепископ Корбин.

Корбин дойде натруфена в най-пищните си одежди на архиепископ, или поне така предположи Кива, защото нямаше навик да се отбива в църква, макар че веднъж опита секс в катедрала, който щеше да бъде страхотен, ако човек си пада по студ и ехо, но тя откри, че не й харесва чак толкова.

— Казахте ми, че искате да обсъдите с мен един въпрос тук и сега — изрече Грейланд. — Давам ви тази възможност, архиепископ Корбин.

Кива наблюдаваше как Корбин застава зад катедрата, а после забеляза изражението на мнозина в тълпата: неувереност и объркване. Неколцина мърмореха на други. Повечето просто изглеждаха недоволни.

— Ваше величество, през последния месец имаше сериозни и важни въпроси относно вашето поведение — поде архиепископ Корбин. — Вашите видения за бъдещето на Взаимозависимостта, макар и да успокоиха голяма част от нашето паство, породиха и основателни опасения сред силните на деня и в църквата, и извън нея за вашето благоразумие и дори за вашето психическо състояние.

Гълчавата се засили изведнъж…

— Ето защо искам да заявя абсолютно ясно позицията на Църквата на Взаимозависимостта по този проблем.

…и със същата внезапност се възцари тишина, която продължи няколко секунди.

„Мамицата му, стига си протакала — подкани я мислено Кива. — Изплюй камъчето.“

— Църквата на Взаимозависимостта подкрепя и прославя и същината, и формата на вашите видения като напълно съответстващи на нашето учение и вяра и потвърждава безусловно размаха и обхвата на съдържащите се в тях откровения — произнесе Корбин и врявата в залата се засили отново. — Също така заявявам, че вие сте и ще останете глава на нашата църква. Ще ви следваме накъдето ни поведете.

С тези думи архиепископ Корбин се дръпна от катедрата, коленичи и целуна дясната ръка на Грейланд II.

Залата сякаш избухна.

Грейланд II даде знак на Корбин да се изправи и да застане до Кива, която се обърна да я погледне. Корбин не отвърна на погледа. Кива забеляза, че жената до нея се е припотила.

„Как ми се иска да си бях взела онова питие.“ В този момент откри, че цялата прислуга е изчезнала от залата, нямаше я и непознатата жена, връчила й шибаната кристална измишльотина, която още държеше в лявата си ръка. Реши да я остави на пода.

Грейланд пак бе застанала зад катедрата с вдигнати ръце, за да усмири тълпата. Накрая я послушаха и млъкнаха.

— Знам, че тези слова ви изненадаха — заговори отново Грейланд. — Очаква ви още една изненада. На всеки от поканените днес в тази зала е обещано признание за неговите заслуги към Взаимозависимостта. И всеки ще го получи. Скъпи приятели, ще го кажа просто. В тази зала и в този момент всички стоящи пред мен са задържани под стража за държавна измяна.

Изтрещяха отворени с ритник врати и въоръжени войници от имперската охрана застанаха покрай всички стени, както и пред катедрата, в случай че някой е достатъчно тъп да се нахвърли срещу емперо.

Нямаше толкова тъпи. След малко писъци и викове в първите секунди тълпата от много видни изменници застина в нерушимо и зашеметено мълчание.

— Знам какво си мислите сега. Как се осмелявам да ви обвиня? Но не ви обвинявам аз, скъпи приятели.

Грейланд кимна към странична врата, през която се появи Деран Ву. Проехтяха крясъци, неколцина понечиха да се хвърлят към него, но желанието им се изпари веднага, щом войниците насочиха оръжията си към тях. Деран стоеше невъзмутимо.

— Деран беше така добър да ни разкаже всички подробности за заговора — каза Грейланд. — Не мога да не споделя с вас, че съм впечатлена от театралността на вашия замисъл. Архиепископ Корбин е трябвало да се отрече от мен пред парламента, докато произнася благословията си, и да обяви разкол в църквата. Графиня Нахамапитин е трябвало да стане и да ме обвини, че съм организирала убийството на нейната дъщеря Надаш.

— Ти си виновна! — изкрещя графинята. — Умря заради тебе!

— Беше си жива тази сутрин, когато получи съобщение от мен — намеси се Деран Ву и мнозина ахнаха. — И в момента е във вашия кораб.

— Адмирал Емблад — продължи Грейланд, — вие е трябвало да станете и да заявите, че имперският боен флот вече не ми се подчинява, и като последен удар — погледът й се плъзна към мъжа до адмирала — ти, Джейсин Ву, е трябвало да станеш и обявиш, че Домът Ву — собственият ми род, вече не може да ме подкрепя като емперо, а на ваша страна са десетки други Домове. Всички те са представени тук, както можете да се убедите.

„Ама това е адски страхотно!“ — каза си Кива. Тишината в залата направо кънтеше.

— А, да, спомних си — подхвърли Грейланд и пак кимна към страничната врата.

— Господи, още ли има… — въздъхна архиепископ Корбин.

Влезе строен мъж в черни дрехи и застана там, където можеха да го виждат всички в тълпата.

— Братовчеде, може би помниш капитан Кав Понсуд. Ти си наел кораба му от името на присъстващата тук графиня Нахамапитин, за да издири и да унищожи кораба, в който беше лорд Марс Клермон. Направил си това, защото графинята е била убедена, че лорд Марс има значение за мен и ще ми навреди, ако го убие.

Кива се вторачи в графиня Нахамапитин, която въпреки усилията си се усмихваше доволно от представата, че останките на Марс Клермон са пръснати някъде из космоса.

„Мамицата й, ще я пребия“ — зарече се Кива.

Още един мъж влезе през страничната врата. Марс Клермон, който се взря в графинята.

— Не сполучихте с мен — каза й той. — Но убихте почти всички други от моя екипаж. Вие сте виновна, графиньо.

И той застана зад Грейланд. Кива долови погледа му към емперо. „О, да. Тези двамата се чукат, няма спор.“

— И така — поде отново Грейланд II зад катедрата. — Знам защо съм тук днес. Да поговорим за причината и вие да сте тук днес. Всички вие сте тук заради мнението си за мен. Смятате ме за слаба. Смятате ме за наивно дете. Според вас моята загриженост за изчезващите струи на Потока пречи на вашия бизнес и на вашия ламтеж за власт. Мислите, че щом говоря за видения, значи съм с разклатена психика или заблудена, или цинична. Мислите, че щом съм станала емперо по волята на случая, значи не бива да бъда емперо. В главата на всеки от вас се въртят някои от тези мисли или всички накуп. И затова влязохте в заговор за свалянето ми от власт. За да поставите на трона моя братовчед Джейсин. За да вършите всичко както досега колкото може по-дълго, докато ги има струите на Потока, и да оставите на други тревогите какво ще се случи след това.

Само че, приятели, аз имах видение снощи. Ново видение. И в него прозрях всички ваши замисли. Видях вашите кроежи. Видях вашите измами, вашите мошеничества, вашите тайни изневери и тайни банкови сметки. Видях всеки от вас какъвто е, а не какъвто се представя пред околните. И в моето видение всички вие бяхте тук, пред мен. Усмирени. Каквито сте сега.

Кажете ми, вие, които можехте да бъдете най-доброто във Взаимозависимостта, но решихте да не бъдете: кой е слаб сега? Кой е наивен? Кой е циничен? И кой е емперо тук?

Усъмнихте се в мен. Не се съмнявайте повече. Дойдохте да ме унищожите. Не съм унищожена. Дойдохте да ме изгорите. Но аз съм изпепеляващият огън. И сега вие ще усетите пламъците.

Това е моето видение и моето пророчество. Сега е и ваше.

Грейланд остави целия този шибан ораторски шедьовър да стихне във въздуха, докато кожата по ръцете на Кива настръхна.

И изведнъж емперо плесна с ръце.

— Е, това беше. Сега имам реч в парламента, така че…

— Аз го убих! — кресна й графиня Нахамапитин.

— Моля? — изгледа я Грейланд.

— Твоят брат! Ренеред! Аз поръчах да повредят колата му! — Графинята пристъпи по-близо до Грейланд, която не помръдваше. — Заради мен той се заби в онази стена. Аз го убих. Аз съм причината да станеш емперо! Дължиш го на мен!

Грейланд обмисляше чутото, докато се отдалечаваше от катедрата, вървеше към графинята и приковаваше поглед в очите й.

— Госпожо, не ви дължа нищичко.

После излезе от балната зала.

— Най-готиният шибан купон в целия ми живот — сподели Кива с Марс.