Апокалипсис

Пролог

Години по-късно Ленсън Орнил размишляваше за иронията във факта, че и началото, и краят на неговата искрена вяра бяха белязани от една и съща ругатня.

— Мамка му! — каза Гонри Орнил на съпруга си Танс на мостика в техния кораб „С това не сме се съгласявали“.

Танс отмести поглед от пулта, на който показваше на техния единайсетгодишен син някои тънкости в управлението на енергийните системи в целия кораб.

— Какво става? — попита той.

— Нали помниш онзи имперски кораб, който уж не ни преследваше?

— Ами да.

— Вече ни преследва.

Ленсън видя как баща му се намръщи, махна с жест от екрана енергийната схема и я смени с навигационните данни. На екрана се появи целият трафик между космическата станция Кумази и плитчината на Потока, през която „Не сме“ щеше да се насочи към Йогякарта, за да пристигне там след пет седмици. Имаше предимно кораби на независими търговци или Домове. Имаше и два кораба на имперския боен флот. Единият — „Оливиър Брансид“, се бе насочил току-що по траектория за прехващане на „Не сме“ след около шест часа, малко преди влизането в плитчината.

— Нали уж си платихме — каза Танс на съпругата си.

— Да, платихме си — натърти тя.

Танс посочи безмълвно работния си екран: „Както изглежда, не сме“.

— Във флота има нов командир — намеси се Дженаро Партридж от комуникационния пулт. И тя беше част от вахтата на мостика. — Чух Самхир да споменава в столовата. Предупредили го за този тип, докато наглеждал товаренето на стоката.

— Чак сега ли ни казваш? — сопна й се Танс.

— Съжалявам. Приказвахме си, докато се хранехме. Предполагах, че Самхир е споделил с вас.

— Щях да ви уведомя — избълва ковчежникът на кораба Самхир Ган, щом нахълта на мостика след три минути.

Ленсън се взря в леко задъхания Ган и си спомни, че неговият баща обикновено беше благ капитан. До момента, когато преставаше да бъде благ. И сега Ган явно щеше да дочака такъв момент.

— Извинете, много заети бяхме със стоката — оправда се ковчежникът.

— Кажи ми сега — подкани го Танс.

— Фамилията на новия командир е Уит. По всичко личи, че е алчна твар. Изритали го насам от службицата му на Средоточие, защото си направил зле сметката с чия жена може да преспи. Сега опитва да си върне положението, като „разчисти“ тук. Набърква се в старите уговорки, за да изглежда, че върши работа.

Танс сви вежди. На единайсет години Ленсън още не знаеше подробности за бизнеса на своите родители, но бе научил достатъчно, за да е наясно, че успехът им зависеше твърде много от „добрите отношения“ с местните и имперските сили на закона и реда в системите, които „Не сме“ обикаляше. А тези отношения включваха и „стари уговорки“, за чието значение Ленсън се досещаше отскоро — даваха се пари и други ценни неща на някои хора, и то по начини, които явно не бяха съвсем законни.

Ленсън нямаше свое мнение по въпроса — още беше достатъчно млад, за да вярва, че всичко сторено от родителите му поначало е правилно, а и за да се отегчава от досадните дреболии в техните занимания. И все пак му се струваше, че това е твърде заобиколен път към постигането на техните цели.

— Кой ти каза? — попита Гонри.

— Сибел Такат — обясни Ган. — Моята колежка в „Страхотна“.

Ленсън се досети, че Ган говори за кораба „Това е страхотна гледка“, с който споделяха товарен шлюз в търговската станция на Кумази. По-малките кораби, като „Не сме“ и „Страхотна“, често наемаха съвместно товарни помещения в станцията, за да намалят разходите си. Случваха се и бъркотии по време на товаренето и разтоварването, когато неща, предназначени за единия кораб, попадаха в другия. Ленсън вече се питаше дали и това не е част от „старите уговорки“.

— Тя спомена — продължи Ган, — че отдавнашен неин познат във флота отказал поредната вноска. Оправдал се, че хората на Уит вече го дебнат много зорко.

— Щяхме да имаме по-голяма полза от тази информация, ако я бяхме научили по-рано — натърти Гонри.

— Съжалявам — повтори Ган. — Щях да ви съобщя. Помислих, че според Сибел само са започнали да се отнасят по-строго към рушветите и се налага да ги даваме по-незабелязано. Не съм си представял, че това означава кораб на флота да ни подгони към плитчината на Потока.

Танс погледна Партридж.

— Някакви съобщения от онези?

— Нищо не са предавали — отвърна Партридж. — Само се насочиха да ни прехванат.

— Не сме достигнали пълна мощност — напомни Гонри на съпруга си. — Можем да им избягаме.

Танс поклати глава.

— Рано е. — Посочи маркера на „Брансид“ на екрана пред себе си. — Това е голям, много масивен кораб. Ускорява по-бавно, но иначе е по-бърз от нас. Ако зафучим с все сила още сега, ще ни настигне преди плитчината.

— Ако ни спипат със стоката, която натоварихме, ще ни го начукат — намеси се Ган, но след миг се усети на кого го казва. — Ъъ… извинете, сър.

Танс кимна разсеяно, пръстите му се плъзгаха над пулта. Ленсън се загледа в тях и разбра, че баща му прави изчисления за „Не сме“ и „Брансид“. Не схващаше подробностите, но чу тихото доволно сумтене на Танс, който вдигна глава към него.

— Знаеш ли какво правя? — попита капитанът сина си.

— Не.

— Опитай да отгатнеш.

— Искаш да избягаш от онзи кораб.

— Позна. Но знаеш ли как ще го направим? Вече казах, че ако ускорим веднага, те ще ни догонят.

— Не знам.

— Хайде, Лен, искам да мислиш заедно с мен.

Ленсън поумува.

— Изчакваш — каза накрая с надеждата, че баща му няма да го разпитва придирчиво, защото не си представяше какво може да добави.

— Да! — потвърди Танс. — Има момент, след който, ако увеличим ускорението с пълната мощност на нашите двигатели, корабът на флота няма да ни настигне преди плитчината на Потока, дори и те да насилят двигателите си докрай. И този момент ще настъпи след… — той изви глава към Гонри — … четири часа и шестнайсет минути.

— Ако „Брансид“ не започне ускорението си преди това — възрази тя.

— Да.

— И ако нашите двигатели издържат натоварването на пълно ускорение през трите часа, които са ни нужни, за да стигнем навреме до плитчината.

— Да.

— И ако нашите тласкащи полета останат включени, за да не се превърнем в пихтия от такова ускорение.

— Да — потвърди Танс по-троснато.

— И ако те не решат да ни забият ракета в дюзите.

— Мамка му, Гонри, стига!

— Само казвам, че засега не бива да се прехласваме във възхищение от себе си — обобщи Гонри и се обърна към момчето. — А ти се върни в каютата си. Тук ще бъдем твърде заети, докато се доберем до плитчината.

— Няма какво да правя в каютата — оплака се Ленсън.

— О, има. Нарича се учене.

Ленсън изпъшка при тези думи и се затътри към каютата си, която, макар и да приличаше по размери на килерче, си оставаше второто по разкош помещение в кораба след каютата на неговите родители, имаща обема на две долепени килерчета. Ленсън се напъха вътре и включи таблета си, но вместо да учи, гледаше анимационни филмчета два часа до мига, когато те изчезнаха от екрана и вместо тях се появиха образователни материали. Ленсън изпъшка отново и се подразни, че уж заетата му майка бе отделила време да провери какви ги върши той. Зачете се неохотно в урока по религия за Рашела — Пророчица, първа предводителка и първа емперо на Взаимозависимостта.

Поначало не беше усърден ученик, но уроците по религия в учебната програма се оказаха особено скучни за него. Нито той, нито родителите му бяха набожни, не предпочитаха догмите на Църквата на Взаимозависимостта пред повелите на която и да е от другите църкви. Не че бяха противници на тази църква или на някоя друга религия — Ленсън знаеше, че някои от екипажа на „Не сме“ са вярващи, но майка му и баща му не обръщаха внимание на това. Все пак семейство Орнил бе предало и на сина си своето вяло безразличие към тази страна от живота.

За липсата на набожност в семейство Орнил можеше да се каже само, че ако някой попиташе към коя религия не биха се приобщили, отговорът би бил — преди всичко към Църквата на Взаимозависимостта. Ленсън поне знаеше, че има и други вероучения, но не бе научил за тях достатъчно, за да ги отхвърля или пренебрегва. Просто това не го засягаше.

Докато за Църквата на Взаимозависимостта все пак знаеше нещичко. Едно от предимствата на официалната религия във Взаимозависимостта се състоеше в задължителното включване на сведения за нея в уроците, с които всяко дете в империята трябваше да се занимава, докато се образова. Всеки научаваше за Църквата на Взаимозависимостта и за Пророчица-емперо Рашела независимо дали вярваше в тях и дали това изобщо го интересуваше.

Пък и семейство Орнил като всички останали празнуваше Деня на емперо, съвпадащ с рождения ден на Рашела според стандартния календар, за да имат повод да се успиват, да разменят подаръци с други хора и да преядат като прасета.

За съжаление, урокът на Ленсън в момента изобщо не споменаваше за Деня на емперо, за подаръци или преяждане. В него се разглеждаха пророчествата на Рашела, тоест изявленията й за видяното от нея бъдеще, които въодушевили разделените човешки средища в различните звездни системи да се обединят в обща империя, наречена Взаимозависимост, и създали основата за икономическите, правните и социалните системи, на които Взаимозависимостта все още се опираше след повече от хилядолетие.

А всичко това беше противна скука според Ленсън. Не само защото учебният материал беше нагоден за възрастовата група от 10 до 12 години и не задълбаваше по същество в пророчествата и тяхното влияние, а се ограничаваше с прости твърдения, които трябваше да бъдат само запомнени, не обсъждани и обяснявани (а и на Ленсън, който не беше от най-усърдните ученици, не му се занимаваше кой знае колко с това). Глождеше го някаква смътна представа, докато четеше за пророчествата, но не би успял да я изрази с думи, дори да имаше желание да напрегне ума си.

Ако все пак бе опитал, тя щеше да изглежда горе-долу така: „Ей, знаеш ли, че създаването на цяла система за социален, политически и икономически контрол въз основа на неясните, твърде податливи на пристрастно тълкуване слова на един-единствен човек, обявил се за божествено вдъхновен, май не е чак толкова умно, а?“.

Защото Ленсън, също като родителите си, се отнасяше по-скоро практично към живота и нямаше склонност да навлиза в дебрите на духовността, телеологията и есхатологията, които дори пробуждаха у него някакво тихо безпокойство — интелектуалното съответствие на отхапване от сладкиш и усещане на вкус, който не знаеш как да наречеш, но не е характерен точно за този сладкиш, и вместо да ти е приятно, само имаш нещо в устата си и не би казал, че си доволен от попадането му там, но е твърде невъзпитано да го изплюеш, затова просто преглъщаш, покриваш остатъка от сладкиша със салфетка и опитваш да се заемеш с каквото друго има за вършене в този ден.

Четенето на пророчествата предизвикваше у Ленсън същото вбесяващо неясно чувство за интелектуално неудовлетворение, което се добавяше към скуката, затова съвсем логично той направи единственото нещо, което му беше по силите — заспа с таблета в ръка. Това беше чудесно спасение, но само до мига, когато „Не сме“ се разтресе тежко, Ленсън тупна на пода от койката си, а ревящ вятър забушува в каютата му и изсмукваше въздуха от нея в продължение на няколко секунди, преди люкът да се затръшне.

Ленсън лежеше на пода объркан и задъхан, чудеше се какво става и слушаше пискливото свистене от няколко места. Люкът не прилягаше плътно, вентилационните отвори също се бяха затворили, когато въздушният поток през тях се бе обърнал в грешната посока, но имаше мънички пролуки.

Като дете, отраснало в космически кораб, Ленсън изобщо не се запита какво означават тези звуци. Стана и натисна люка, за да се затвори херметично. Въздухът вече излизаше от каютата му само през вентилационните тръби. За нещастие, не можеше да стигне до тях, защото бяха в стените на кораба.

Таблетът му звънна и Ленсън отговори — търсеше го майка му. След миг-два хлипане от облекчение, че синът й е жив, тя му обясни какво се е случило.

— Онези шибаняци стреляха по нас. — Ленсън за пръв път чу точно това сквернословие от устата на майка си. — Не можеха да ни догонят и не им отговаряхме, затова изстреляха три ракети към нас тъкмо преди да влезем в плитчината на Потока. Нашите защитни системи ги спряха, но една се взриви твърде близо до нас и парчета от нея пробиха корпуса, където е каютата ти. Изолирахме тази част от кораба, обаче имаме проблем.

— Какъв? — попита Ленсън.

— Вече сме в Потока. Трябва да внимаваме да не предизвикаме промяна в мехура от пространство-време около нас. Ако му повлияем прекалено силно и го разрушим, може да пострада целият кораб.

Ленсън знаеше, че неговата майка описа опасността твърде меко. Потокът беше като река, по която космическите кораби пътуваха между звездните системи, тя можеше да ги пренася по-бързо, отколкото през нормалното пространство, където ги ограничаваше скоростта на светлината. Но макар че Потокът приличаше на река, той изобщо не беше река, а нещо извън измеренията и ако се изложиш пряко на въздействието му, просто изчезваш. Пътуващите в Потока кораби трябваше да образуват енергиен мехур, който улавяше в себе си част от пространство-времето, за да съществуват в него, и ако този мехур се спукаше, на всичко в него му беше спукана работата.

— Затова се налага да внимаваме, докато си проправяме път към тебе, както и при поправките на кораба — обясни Гонри.

— Мамо, при мен се губи въздух — каза Ленсън.

Видя как майка му се постара похвално да не загуби самообладание.

— Колко бързо? — попита тя.

— Засега по малко. Отначало загубих много, но люкът се затвори и аз го уплътних. Ала още излиза въздух през вентилацията.

Гонри изви глава, за да извика на някого на мостика. Пак се вторачи в сина си.

— Ще оправим това най-напред — каза тя — и ще ти осигурим още въздух.

— Колко време ще отнеме? — попита момчето.

— Няма да е много — обеща майка му. — Ще бъдеш ли смел дотогава?

— То се знае — отвърна Ленсън.

Но два часа по-късно въздухът доста се разреди, Ленсън загуби смелостта си и се разплака за малко. Когато минаха три часа, паниката му се развихри и Танс Орнил положи огромни усилия да го убеди по таблета да не диша с все сила, за да не изчерпи намаляващите запаси от кислород.

Изнизаха се четири часа и за пръв път в живота си Ленсън отправи молитва към Пророчица Рашела.

Когато изтекоха пет часа, тя му се яви.

Ленсън вдигна поглед към грейналото лице на Пророчицата, чиято невъзмутима, безметежна усмивка някак не стигаше до очите й в пълно съответствие с най-добрите традиции на религиозната иконография, в която боговете, богините и пророците успяваха най-много да извият равнодушно нагоре ъгълчетата на устните си. Въпреки това усмивката успокои и сгря Ленсън.

— Страх ме е — призна той пред Пророчицата.

Тя продължи да му се усмихва с такава лъчезарна утеха, с която не можеха да се мерят никакви думи. Сякаш му казваше, или поне така му се струваше (а защо да се съмнява тъкмо в такъв момент?), че е дошла, защото й се е помолил, явила му се е лично и присъствието й е доказателство, че той — Ленсън Орнил, не само ще оцелее, но и са му отредени велики дела.

Именно там, в тишината на своята каюта, вперил поглед в Пророчицата и примигващ мудно, Ленсън Орнил посвети живота си на Църквата на Взаимозависимостта.

Пророчицата продължи да му се усмихва още малко, сякаш приемаше неговия дар за нейната църква.

И тогава вентилационните отвори се отвориха с тракане, за да напълнят каютата със свеж въздух. Ленсън Орнил поглъщаше необуздано прекрасния кислород и накрая припадна насред религиозния си екстаз.

— Изглежда ми като типичен случай на хипоксия — каза Танс Орнил на сина си по-късно вечерта в малкия лазарет на кораба.

Той бе влязъл пръв в каютата и хъркането на момчето прогони в миг напиращия ужас. Когато Ленсън се опомни в лазарета, първата му работа бе да разкаже на родителите си за случилото се чудо.

— Липсвал ти е кислород, а ти тъкмо си чел за Пророчицата преди атаката срещу нас — продължи Танс. — Съвсем нормално е да си имал халюцинации за нея.

Ленсън се взря в родителите си, надвесени загрижено над койката му в лазарета, и прозря, че те никога няма нито да оценят, нито да разберат преживяното от него, затова (съвсем зряло, както си каза в онзи миг) реши да не им досажда, кимна в привидно съгласие с баща си и ги остави да говорят за онзи мръсник Уит, на когото се заклеха да отмъстят все някак. Много по-късно Ленсън научи, че около година след ракетната атака срещу „Не сме“ Уит незнайно как изпаднал от въздушен шлюз в космическия вакуум. Слуховете напомняха, че някога преспал с когото не бива, но Ленсън допускаше, че може да са се намесили и други фактори, например неговите родители, ала може и да се заблуждаваше.

Обаче по времето, когато до него най-сетне стигна новината за злополучната среща на Уит със студения тъмен вакуум, той вече не беше в „Не сме“, а следваше в семинарията към университета в Си'ан, най-престижното учебно заведение на Църквата на Взаимозависимостта. Израстването му в космически кораб, което не беше чест случай, събуждаше любопитството на други семинаристи, но само в началото. После той изпъкна с видението си за Пророчицата.

— Звучи ми като хипоксия — каза Нед Клий, един от съквартирантите му в общежитието, на една късна сбирка, отпи глътка фрадо — напитка с леко психотропно въздействие, и подаде бутилката на Ленсън.

— Не беше хипоксия — възрази Ленсън и побърза да предаде бутилката нататък.

— Но на тебе ти е липсвал кислород, нали? — натърти другият му съквартирант Сура Джин и взе бутилката. — Във вашия кораб е имало пробойна. Губели сте въздух. Кислородът в твоята каюта е намалявал часове наред.

— Да — призна Ленсън. — Но не мисля, че това е причината тя да ми се яви.

— Аз пък изобщо не се съмнявам в това — заяви Клий и се пресегна покрай Ленсън да вземе бутилката от Джин.

— Значи и двамата не сте имали видения за Рашела? Нито веднъж? — попита обърканият Ленсън.

— Никога — отрече Клий. — Един път имах халюцинация с гущер, ама тогава се бях надрусал яко.

— Не е същото — отбеляза Ленсън.

— Горе-долу същото е — подхвърли Клий и отпи от бутилката. — С още два-три гълтока от това може пак да го видя.

Ленсън реши, че май няма да е добре, ако бъде откровен и занапред със съквартирантите си на тази тема. Не споделяше нищо и с почти всички останали семинаристи. Съучениците му бяха общо взето благи, мили, умерени и състрадателни хора, всички се отличаваха с практичната нагласа на реалисти, затова пък нито един не бе преживявал религиозен екстаз заради Рашела или когото и да било.

— Църквата на Взаимозависимостта е преди всичко практична религия — каза му неговата наставница, преподобната Хуна Прин, в един от първите им разговори, когато Ленсън си науми, че има нужда от напътствия по този въпрос, а Прин май беше тъкмо човекът, който по задължение не биваше да се отнесе предубедено към проблемите му. — Изобщо не клони към мистицизъм нито във вероучението си, нито във всекидневното му прилагане в живота. В основата си прилича повече на конфуцианството, а не на християнството.

— Но самата Рашела е имала видения — възрази Ленсън и размаха евтиното издание на „Коментари върху пророчествата на Рашела“ от Ковал, което си носеше.

— Да, имала е — съгласи се Прин. — И разбира се, една от най-важните теми за дискусии в църквата е същността на тези видения — наистина ли са били пряк досег с божественото, или тези „видения“ — Ленсън долови натъртените кавички около думата — са били по-скоро притчи в помощ на разединеното човечество, за да разбере нуждата от нова етическа система, насочена към сътрудничество и взаимозависимост в много по-голяма степен от всичко, съществувало дотогава.

— Тези спорове са се разпалвали през цялата история на църквата — откликна Ленсън с прочетен в детството текст, като си представяше блестящите теолози от по-ранни времена, вкопчени в жизненоважни битки за душата на църквата.

— Е, „разпалвали“ вероятно е преувеличение — отвърна Прин. — Доколкото си спомням, по време на Петия църковен събор епископ Чен изляла чая си върху епископ Джани, но не толкова заради същността на виденията, колкото заради факта че й омръзнало той да я прекъсва. Като цяло ранните дискусии са били сдържани и са засягали практическите въпроси как да бъдат представяни виденията. В началния период епископите са съзнавали ясно, че харизматичните религии имат свойството да пораждат разкол и разцепление, които противоречат на самата идея за взаимозависимост.

— Не се съмнявам, че и други са имали видения като моето — каза Ленсън и след време все си припомняше колко умоляващо прозвучаха думите му.

— В историята на църквата са записани отделни случаи, когато свещеници и епископи са заявявали, че имат религиозни видения, и са ги използвали в опитите си да предизвикат разкол — призна Прин. — Църквата прилага процедура за проверка, на която подлежи всеки свещеник или епископ, обявил публично виденията си.

— Какво се случва?

— Ако не ме подвежда паметта, такива свещеници трябва да бъдат прегледани от медицински специалисти за установяване на неоткрити до този момент психични проблеми, после лекувани и върнати на служба или отстранени, ако проблемите не изчезнат.

Ленсън се намръщи.

— Значи църквата ги обявява за луди.

— „Луди“ е неуместна дума в случая. Според мен е по-подходящо да кажем, че от практична гледна точка църквата смята повечето видения не за божествено озарение, а за последствие от други, не толкова драматични явления. По-добре е проблемът да бъде решен, а не това състояние да се задълбочи и вероятно да породи риск от разкол.

— Но аз имах видение и всичко е наред с психиката ми.

Прин сви рамене.

— Предполагам, че е било породено от хипоксия.

Ленсън пусна думите й покрай ушите си.

— А какво се случва, ако емперо заяви, че има видения? Емперо оглавяват църквата. И за тях ли важи процедурата?

— Не знам — призна Прин. — Не се е случвало от времето на Рашела.

— Никога ли? — недоверчиво промърмори Ленсън.

— След коронясването си емперо обикновено не се занимават много с църквата. Имат си други грижи. Ти също, Ленсън.

— Значи смятате, че трябва да припиша видението си на липсата на кислород.

— Мисля, че трябва да приемеш видението си като дар — каза тя и вдигна ръка в жест, който трябваше да успокои повереника й. — По каквато и причина да те е осенило, вдъхновило те е да посветиш живота си на църквата, а това е благо за тебе и може да се окаже благо и за църквата. То вече преобрази живота ти, Ленсън. Доволен ли си от пътя, който избра?

— Да — искрено отговори той.

— Видя ли? Ето защо няма значение дали се дължи на божествено вдъхновение, или на временен недостиг на кислород. Важното е, че по-късно, когато на организма ти не е липсвал кислород, ти си решил да се отдадеш на църквата. Затова нека и двамата се възползваме от това колкото може по-добре, съгласен ли си?

Ленсън реши да се възползва колкото може по-добре и се зае усърдно с ученето в семинарията. Отначало избираше и незадължителни курсове за мистицизма в Църквата на Взаимозависимостта, в които ироничното беше, че разглеждаха темата сухо и непривлекателно. От писанията, които църквата иначе би трябвало да забрани или да обяви за богохулство, просто изстискваха всякаква романтика чрез затрупването им с томове коментари, очевидно предназначени да приспят читателя. Ленсън прочете толкова от тях, колкото можа да понесе, и накрая откри, че интересът му избледнява полека, а с времето — все по-бързо.

Промяната у него имаше две страни. Първо, надделяваха всекидневните изисквания на богословското и свещеническото обучение. Времето и влечението, които можеше да отдели за по-езотеричните особености на църквата — а в края на краищата те се оказаха съвсем незначителни, — намаляваха, докато се занимаваше с по-обикновените подробности на служението и помощта за хората, стажуваше в Средоточие и Си'ан, наблюдаваше и помагаше на свещениците и работещите за църквата миряни да си изпълняват задълженията, каквито щяха да бъдат възложени и на него някой ден. По-трудно му беше да се увлича по езотериката, докато помагаше да се поддържат запасите от свещи за литургиите.

Освен това практичната нагласа в характера му, наследена и възпитана у него от родителите, която не бе изчезнала напълно дори в разгара на увлечението му по религията, си върна господството бавно и неумолимо, а църковното всекидневие по-скоро я подпомагаше, а не я възпираше. Ленсън проумя, че наложените в църквата ненатрапчиви системи за контрол му харесват, приспособяваше се добре към тях. През годините на обучението си той се преобрази в очите на преподавателите и съучениците си от чудак в образцов семинарист, чиито заложби предвещаваха издигане в църковната йерархия.

Ленсън се остави да бъде понесен от тази вълна на одобрение и симпатия към първото назначение след ръкополагането му в системата Бремен (където неговите родители се радваха на заслужен отдих, след като изчакаха благоразумно да изтече давността за някои техни деяния), после обратно в Средоточие и накрая в самия Си'ан, където в подходящ момент се издигна до епископски сан и му възложиха да се заеме с църковните благодеяния за най-бедните граждани на Взаимозависимостта — работа, в която надделяваше практичното, а не чисто духовното.

С издигането и навлизането си в недрата на Църквата на Взаимозависимостта Ленсън, вече епископ Орнил, придаваше все по-малка тежест в паметта си на видението за Пророчица Рашела, което го подтикна да се посвети на религията. От разтърсваща случка, тласнала го към църквата, то се превърна постепенно в здрава опора на вярата му, после в странно събитие, помогнало му да избере житейския си път, след това в история, която да споделя с най-близките си приятели сред църковните съратници, по-нататък в интересен анекдот, разказван на паството, и накрая в шега, подобаваща за коктейли, която подхвърляше на нови познати по молба на друг епископ.

— Това трябва да е било прекрасен момент за вас — каза му една млада жена на такъв прием.

— Вероятно се дължеше на хипоксия — отрече той с обаятелна скромност.

В някакво закътано ъгълче на ума си Ленсън съзнаваше колко е жалко, че единствените мигове на религиозен екстаз в живота му постепенно са били омаловажени и обяснени с нарушен процес в обмяната на веществата, и то не само от околните, а и от самия него. Но смяташе, че има добър отговор за това закътано ъгълче: вместо един криво разбран мистичен момент получи цял живот дейна служба в църквата, която беше един от крайъгълните камъни в най-успешната и до голяма степен най-трайната от всички човешки цивилизации. Циниците биха казали, че църквата, вписана толкова добре в системата на империята, е просто поредното средство за контрол. Ленсън обаче беше наясно, че циниците можеха да си позволят подобен лукс именно заради устойчивостта на системата, на която се присмиваха.

Накратко казано, нямаше почти нищо мистично в отношението на Ленсън към религията, а напоследък и във вярата му. Но това не означаваше, че вярата му отслабна. Всъщност тя дори укрепна. Не беше обаче вяра в Пророчица Рашела. А вяра в църквата, основана от нея — практична църква, създадена да издържи векове наред и да помогне на империята, израснала редом с нея, също да се съхрани. Той вярваше в Църквата на Взаимозависимостта и нейната мисия, която беше и негова мисия в сгряващите, устойчиви и толкова обикновени граници на нейното господство. Живееше в мир със своята практична вяра.

И тъкмо този епископ Ленсън Орнил, заедно с други епископи от Църквата на Взаимозависимостта, колкото успяха да се съберат за толкова кратък срок, седеше на скамейките в Си'анската катедрала и чакаше емперо Грейланд II, официална предводителка на църквата, която бе обявила необичайното си решение да направи обръщение към йерарсите като кардинал на Си'ан и Средоточие, тоест именно като старшата сред тях, а не в по-привичната си роля на емперо.

Имаше учудено извити вежди, защото никой от присъстващите не помнеше такава постъпка на емперо. Предишното подобно обръщение на Еринт III се бе случило преди повече от три столетия и засягаше доста лишената от интерес тема за преразпределение на епархиите, за да могат епископатите да обхващат по-равни дялове от населението. Сегашните епархии бяха разпределени съвсем приемливо, значи нямаше да ги обсъждат отново.

А и Грейланд II, която епископите смятаха за симпатично слаба владетелка, не бе проявила до този момент никаква склонност да се занимава с църквата. Напоследък цялото й време бе запълнено с неуспешния бунт на рода Нахамапитин и теоретични разсъждения за устойчивостта на струите в Потока в пределите на Взаимозависимостта, но и двата проблема не засягаха пряко църквата, нейните дела или мисия.

Идеята емперо да говори пред епископите по църковни въпроси беше изненадваща, а някои дори биха я нарекли безочлива. Сред събралите се йерарси преобладаваше готовността да изслушат с търпимост разсъжденията на младата емперо, после да отидат на официалния прием с нейно участие, да похапнат и да се снимат с нея, и да запазят в паметта си случката като чудатост и тема за разговори. Поне Ленсън очакваше да се случи точно това.

Затова епископ Ленсън Орнил (а за да бъдем справедливи към него — и останалите епископи) беше твърде изненадан, когато Грейланд в проста дреха на редови свещеник, а не в пищните си одежди на кардинал, застана пред олтара и започна словото си:

— Преди много години нашата прародителка и предшественичка Рашела е имала видения. Тези чудодейни видения са породили нашата църква — тази църква, тази основа, върху която е изградена цялата ни цивилизация. Братя и сестри, носим ви добри вести. Ние също имахме видения. Прекрасни видения. Чудотворни видения. Видения, отнасящи се за мисията на нашата църква и нейната роля в бурните времена, които ни предстоят. Възрадвайте се, братя и сестри. Нашата църква е призована за ново духовно пробуждане, за спасението на човечеството в този свят и отвъд него.

Ленсън Орнил осмисли думите на Грейланд II, смисъла им, вложените в тях намерения, значението им за църквата, както той я разбираше, и за неговата променила се вяра, за началото на обвързването му с тази църква и вяра, когато се бореше да вдиша в онази тясна каюта преди толкова години. И тогава съвсем неволно изрече думите, които обобщиха чувствата му за всичко в този повратен момент.

— Мамка му — изруга под нос.