Апокалипсис

1

В началото беше лъжата.

Лъжата, че Пророчица Рашела, основателката на Свещената империя на взаимно зависимите държави и търговски гилдии, бе имала мистични видения. Тези видения предричаха и създаването, и необходимостта от разпростряла се надлъж и нашир империя на човешки средища, заела много светлинни години и свързана само от Потока — метакосмологичната структура, която хората сравняваха с река. Представяха си го като река преди всичко защото човешките мозъци, първоначално заети с тътренето на принадлежащите им задници из африканската савана, не се бяха усъвършенствали много оттогава и буквално не успяваха да проумеят какво представляваше Потокът, затова нека си е „река“.

В така наречените пророчества на Рашела нямаше и следа от мистика. Съчини ги родът Ву. Те притежаваха и управляваха консорциум от различни делови начинания, някои строяха междузвездни кораби, други предлагаха услугите на наемници. Огледаха зорко тогавашния политически климат и решиха, че е време да подхванат играта си за контрол над плитчините на Потока — онези места, където достъпното за човешкия ум пространство-време се свързваше с Потока и даваше възможност на космическите кораби да влизат и да излизат от метафоричната река между звездите. Ву разбираха добре, че налагането на такси за достъп и на монопол над събирането им е далеч по-устойчив бизнес модел от построяването на разни неща или взривяването им — според избора на клиента с коя от техните фирми да сключи договор. Трябваше само да измислят убедително оправдание защо тъкмо те ще станат събирачите на тези такси. На срещи на рода Ву пророчествата бяха предложени, приети, написани, подредени, подбрани и подобрени, преди да ги припишат на Рашела Ву — млада потомка на рода, която вече се бе прочула като тяхна представителка в благотворителността и се отличаваше с остър като бръснач усет към маркетинга и рекламата. Пророчествата бяха проект на целия род (е, поне на някои видни членове на рода — не може просто така да посветиш всеки в него, твърде много от братовчедите бяха дърдорковци и ги биваше само да пият и да работят като директори на местни клонове), но именно Рашела ги пробута.

На кого? На обществеността, която трябваше да бъде убедена в идеята пръснатите на огромни разстояния и разединени човешки средища да се обединят под общо управление, което Ву по някаква случайност щяха да оглавят и между другото щяха да събират налози върху междузвездните пътешествия.

То се знае, не само Рашела свърши работата. Във всяка звездна система Ву наемаха и подкупваха местни политици и популярни интелектуалци, за да пропагандират тази идея от политическа и социална гледна точка на онези, които си въобразяват, че им е нужна логична и смислена причина да зарежат местния суверенитет и власт, за да влязат в зараждащ се политически съюз, вече придобил очертанията на империя. Но за хората, които или не страдаха от интелектуална суетност, или просто им харесваше идеята за съюз на взаимно зависимите, подхвърлена от привлекателна млада жена, чието кротко послание за единство и мир просто им беше приятно, на сцената излезе Рашела, наскоро обявена и за Пророчицата.

(Ву не си губеха времето да пробутват мистичната идея за Взаимозависимостта на другите родове и големи корпорации, с които те и техният конгломерат си имаха вземане-даване. Избраха друг подход към тях: ако подкрепят плана им за събиране на налози, маскиран като безкористно усилие за изграждане на единна нация, в замяна ще получат монопол върху конкретен траен продукт или услуга — всъщност ще заменят сегашния си бизнес с дразнещо голяма амплитуда между възход и спад с устойчив, предвидим и неизчерпаем източник на доходи, който ще имат завинаги. И ще получат отстъпки в таксите, които Ву ще наложат върху пътуването през Потока. Е, не бяха никакви отстъпки, защото Ву бяха намислили да събират пари за нещо, което дотогава беше безплатно за всички. Ву обаче предположиха прозорливо, че другите родове и фирми ще бъдат направо заслепени от предложения им нерушим монопол, затова няма да се дърпат. Познаха почти за всички.)

В края на краищата Ву наложиха замисъла си за Взаимозависимостта по-скоро, отколкото очакваха — за десетина години другите родове и фирми се съгласиха с монополите си и обещаните благороднически титли, платените политици и интелектуалци убедиха когото трябваше, а Пророчица Рашела и нейната бързо разрастваща се Църква на Взаимозависимостта свършиха добра работа с почти цялото останало население. Още десетилетия имаше отцепници, недоволни и бунтовници, но можеше да се каже, че Ву подбраха много точно момента, тактиката и целите си. А за онези, които създаваха проблеми, те бяха решили отдавна, че годната за обитаване планета, наречена Край, пътуването до която и от която се проточваше най-дълго в образуваната наскоро Взаимозависимост, при това там имаше само по една входна и изходна плитчина на Потока, ще стане официално място за изгнание на всеки, решил да им се пречка.

Рашела вече беше публичното и духовното лице на Взаимозависимостта, оставаше да я изберат с (грижливо организирана) масова кампания за първата „емперо“. Спряха се на титлата без мъжки или женски род, защото маркетинговите проучвания показаха, че този оригинален, нов и приятен вариант на „император“ допада на почти всички групи.

Такава сбита и премълчаваща много подробности версия за възникването на Взаимозависимостта може би натрапва впечатлението, че никой не е оспорил лъжата, а милиарди хора са приели доверчиво измислиците за пророчествата на Рашела. Не беше точно така. Мнозина се усъмниха в лъжата, както биха се усъмнили във всяко нагодено към масовите вкусове духовно учение, напиращо да се превърне в истинска религия, и се тревожеха от все по-голямата й популярност, подкрепа и авторитет. Проницателните хора по онова време не си затваряха очите и за машинациите на рода Ву, който се домогваше до имперска власт. На тази тема имаше съкрушителни редакционни статии, дискусионни предавания и дори опити за законодателна съпротива.

Но родът имаше надмощие с организацията, парите и съюзниците си сред другите родове, вече сдобили се с титли. Образуващата се Свещена империя на взаимно зависимите държави и търговски гилдии приличаше на втурнал се в атака бик, а скептично настроените наблюдатели — на рояк мушици. Не си нанесоха кой знае какви взаимни щети, а империята си възникна безпрепятствено.

Имаше още една причина лъжата да се наложи — щом Взаимозависимостта възникна, Пророчица-емперо Рашела заяви, че засега нейните видения и пророчества са се изчерпали. Тя прехвърли цялата действителна власт в управлението на църквата върху архиепископа на Си'ан и комитет от епископи, които не биха се отказали от такава изгодна сделка. Изградиха бързо организация, в която чисто духовната страна на църквата беше избутана в ъгъла и имаше ролята на подправка, а не на основна гозба.

С други думи, нито Рашела, нито църквата се престараха с духовността в критичните първи години на Взаимозависимостта, когато империята неизбежно беше най-крехка. Никой от наследилите Рашела на трона не добави „пророк“ към имперската си титла, стараеха се да следват примера й и не се бъркаха в делата на църквата извън участието в най-важните церемонии, което църковните йерарси приемаха с облекчение, а с постепенно изнизващите се векове започнаха и да смятат, че така е редно.

Разбира се, църквата нито веднъж дори не намекна, че виденията и пророчествата на Рашела са лъжа. Защо да го прави? Поначало нито Рашела, нито друг от рода Ву не бе споменавал извън закритите семейни сбирки, че духовното учение на църквата е пълна измислица. Никой не би могъл да очаква, че някой от наследниците на Рашела в империята или в църквата ще признае измамата или дори ще изрази публично съмненията си, за да подкопае собствената си власт. Оставаше само да изчакат, докато времето превърне тези видения и пророчества в догма.

Имаше и още нещо — виденията и пророчествата на Рашела се сбъднаха почти изцяло. Така само се потвърди фактът, че „пророчеството“ за Взаимозависимостта, макар и дръзко, беше напълно осъществимо на практика, стига да си достатъчно амбициозен, да разполагаш с пари и да се отличаваш с несъмнена безпощадност, а родът Ву притежаваше всичко това в изобилие. Пророчествата на Рашела не изискваха от хората да променят живота си в дребния мащаб на всекидневието. Само искаха от тях да сменят системата за управление, за да имат онези на върха още повече власт, контрол и пари. Както се оказа, тези изисквания не бяха неизпълними.

А и в края на краищата родът Ву не сбърка. Човечеството беше разпръснато на огромни разстояния и сред всички звездни системи, до които се стигаше чрез познатата част от Потока, имаше само една планета, на чиято повърхност хората можеха да живеят — Край. Останалите обитатели на всички останали звездни системи живееха в изкуствени хабитати на планети и спътници или в пространството, чудовищно уязвими в своята откъснатост от другите, неспособни да си набавят всички жизненонеобходими суровини или да произведат всичко, което би им помогнало да оцелеят. Човечеството се нуждаеше от тази взаимна зависимост, за да се съхрани.

Дали се нуждаеше тъкмо от Взаимозависимостта като политическа, социална и религиозна структура, за да се възползва от тази взаимна зависимост, оставаше твърде съмнително, но след цяло хилядолетие споровете вече бяха безсмислени. Родът Ву имаше план как да стигне до трайна и устойчива власт и го осъществи, а чрез лъжата убеди останалите да се съгласят с това. Така създаде и система, в която на повечето хора им беше удобно да живеят, без над главите им да е надвиснал всеки миг вечният страх от изолация, упадък, неизбежно страшно сгромолясване на обществото и гибел за всеки и всичко, което ценяха.

Всеки имаше полза от лъжата в някаква степен. За рода Ву — огромна, за останалите в благородническото съсловие — чудесна, а за повечето други жители на империята — съвсем поносима. Когато някоя лъжа има лоши последствия, става омразна на хората. Ако няма, защо да са против нея? Продължават нататък в живота си, след време лъжата е забравена или, както беше в този случай, увековечена като опора на религията, изтъркана и лъсната, за да бъде по-хубава и приемлива.

Виденията и пророчествата на Рашела бяха лъжа, която свърши работа точно както се предвиждаше. Затова виденията и пророчествата си оставаха основа на вероучението в Църквата на Взаимозависимостта — все пак ги бе изрекла пророчица. Тя стана първата емперо. Нищо в църковната доктрина не пречеше и на следващи емперо да заявят, че са способни на видения или пророчества. Всъщност във вероучението се подразбираше безпрекословно, че като глави на църквата всички емперо имат тази дарба по рождение — всеки от осемдесет и осемте владетели, които можеха да проследят родословието си назад във времето чак до самата Пророчица-емперо Рашела, а тя освен майка на Взаимозависимостта бе станала майка и на седем деца, сред тях и тризнаци.

Догмата признаваше на всеки емперо правото да има видения и да изрича пророчества. Само че никой след Рашела не се бе възползвал от правото си.

До този ден.

В преддверието на Залата на изпълнителния комитет, отделена в имперския дворец за групата със същото име, която тя оглавяваше, архиепископ Гунда Корбин учуди помощника си с внезапното си спиране и сведе глава.

— Ваше преосвещенство?… — промълви младият свещеник Юбис Айси.

Корбин показа с жест, че не иска да чува въпроси, и постоя още малко в опит да подреди мислите си.

— Преди беше по-лесно — смънка тя под нос.

И се усмихна печално. Имаше намерение да отправи кратка молитва за търпение и невъзмутимост пред очертаващите се изпитания през този ден, а и месец, че и остатъка от кариерата й. Но в ума й изскочи нещо твърде различно.

Така беше напоследък, какво да се прави.

— Казахте ли нещо, Ваше преосвещенство? — осмели се да попита Айси.

— Говорех си сама, Юбис — обясни Корбин.

Младият свещеник кимна и посочи вратата на залата.

— Другите членове на комитета вече са вътре. Разбира се, емперо още я няма. Тя ще дойде в уречения час.

— Благодаря ти — промълви Корбин, вторачена във вратата.

— Всичко наред ли е? — попита Айси, щом проследи погледа на началничката си.

Корбин знаеше, че колкото и почтително да се държи младежът, никак не е глупав. Разбираше добре значението на последните събития. А и не би могъл да си затвори очите за тях. Никой не би могъл. Те просто разтърсиха църквата.

— Нищо ми няма — увери го Корбин. Направи крачка към вратата и Айси я последва, но тя пак вдигна ръка. — На това заседание ще присъстват само членовете на комитета. — Долови по изражението му премълчания въпрос и добави: — Има вероятност да бъдат изказани откровени мнения и е най-добре те да си останат само между нас.

— Откровени мнения… — скептично повтори Айси.

— Да — кимна Корбин. — Това е приличният израз, който предпочитам в момента.

Айси сви вежди и се отдръпна с поклон.

Корбин погледна нагоре и този път отправи истинска молитва, преди да бутне вратата и да влезе в залата.

В просторната зала се набиваше на очи прекомерната пищност, с която може да се отличава само помещение в имперски дворец, запълнено с трупани столетия наред вещи, подарени от творци, изработени по поръчка на покровители или закупени от емперо, чието богатство господстваше над добрия вкус. Цялата отсрещна стена бе изрисувана с някои от най-видните исторически личности, участвали в работата на изпълнителния комитет през вековете. Стенописът бе дело на художника Ламбер, избрал за фона стила на италианския Ренесанс, а за самите фигури — реализма от ранния период на Взаимозависимостта. Още от първите дни на участието си в комитета Корбин смяташе стенописа за противна бъркотия, а героичното излъчване на фигурите в него — за почти смешно надценяване на значението на комитета и всекидневната му работа.

„Никой няма да нарисува стенопис с този състав на комитета“ — каза си тя, докато доближаваше масата с десет богато украсени стола около нея. На осем от тях вече седяха другите двама представители на църквата, трима депутати в парламента и трима членове, избрани от гилдиите и благородниците, които ги контролираха. Свободният стол в единия край на масата беше за нея. На отсрещния трябваше да се настани Грейланд II, на която Корбин дължеше главоболието, измъчващо я в момента.

И този факт й беше припомнен още в мига, когато седна на своя стол.

— Мамка му, какви са тези видения на емперо?! — избухна Теран Асан от Дома Асан, най-новият член на комитета.

Той бе избран набързо (дори твърде припряно според Корбин) на мястото на Надаш Нахамапитин, която бе арестувана от имперските сили за сигурност по обвинения в убийство, държавна измяна и опит за покушение срещу емперо.

На Корбин й липсваше нейното сравнително учтиво държание. Надаш може да беше изменница, но поне имаше добри обноски. Уви, този словесен изблик на Асан беше твърде типичен за него. И той беше от хората, които вярваха искрено, че приличието подобава само на слабаците.

Тя огледа другите около масата, за да прецени как реагират на тази невъздържаност — от отвращение до примирена досада, че държанието на Асан може би отбелязва поредното дъно, до което са пропаднали.

— Добро утро и на вас, лорд Теран — натърти Корбин. — Колко мило, че започвате това заседание с размяна на любезности.

— Искате да се държа учтиво — сопна се Асан, — когато нашата емперо заявява, че е осенена от религиозни халюцинации за края на Взаимозависимостта и разпадането на системата от гилдии. Мога ли да отбележа, Ваше преосвещенство, че доста сте се объркали относно кое е по-важното в момента?

— Лорд Теран, обидите към другите членове на комитета не помагат в работата ни — намеси се Упекша Ранатунга, най-старшата парламентаристка в комитета.

Асан я дразнеше още от първата си поява на заседанията. Корбин знаеше, че това е своеобразно постижение. Ранатунга беше пример за прагматично настроен политик. Полагаше усилия да се погажда с всекиго и особено с хората, които не можеше да понася.

— Позволявам си да възразя — каза Асан. — През последния месец обичната ни емперо обяви, че е убедена в разпадането на Потока, в който пътуваме между звездите, и изкара на сцената някакъв никому неизвестен учен от затънтен пущинак, за да подкрепи твърденията й. Тези твърдения подклаждат и икономическо, и социално безредие, макар че други учени ги оспорват. А сега емперо в отговор ни поднася някакви мистични откровения. Но Нейно преосвещенство — той махна с ръка към Корбин — желае да си разменяме любезности. Така да бъде. Здравейте, Ваше преосвещенство. Изглеждате много добре. Нека добавя, че да си прахосваме времето в любезности е тъпо и безполезно, а ако случайно още не сте чули, владетелката на нашата империя има шибани видения, затова може би е време да забравим за любезностите и да се съсредоточим върху проблема, какво ще кажете?

— Лорд Теран, а какви са вашите възражения срещу тези видения? — попита Корбин колкото можа по-благо и скръсти ръце.

— Вие на подбив ли ме вземате? — Асан се приведе напред над масата. — Първо, очевидно е, че емперо говори за видения, защото се натъкна на недоверие към идеята за разпадането на Потока. Така се опитва да заобиколи парламента и гилдиите, които й се опълчват. Второ, църквата — за която отговаряте вие, Ваше преосвещенство — я прикрива в тези опити. Трето, ако тя наистина има видения, а не ги използва само като удобно средство за натиск, значи нашата млада нова емперо всъщност живее с някакви свои илюзии, което може да се окаже неотложен проблем. И всичко това трябва да бъде обсъдено незабавно.

— Църквата не прикрива емперо — натърти епископ Шант Бордлион, който като предпоследен по старшинство в комитета седеше срещу Асан.

— Нима? — сопна му се Асан. — Не съм чул и думичка от вас, откакто Грейланд произнесе скромното си слово в катедралата онзи ден. Тоест преди няколко новинарски емисии. Доста време имахте да кажете нещо. Например да възразите.

— Емперо е глава на църквата — напомни Бордлион с тон, подходящ за обуздаване на инатящо се дете. — Не е някой незначителен свещеник, решил да действа на своя глава в далечно миньорско средище, комуто да наредим да се укроти.

— Значи емперо са с особено положение — ехидно подхвърли Асан.

— Точно така е — изтъкна хладно Корбин. — Емперо направи това обръщение към епископите официално, от позицията си на авторитет — не като светска владетелка на империята, а в църковната си роля като наследница на Пророчицата. Не можем да пренебрегнем казаното от нея в такъв контекст. Не можем и да го опровергаем. Можем единствено да работим с това слово. Да го тълкуваме.

— Да тълкувате халюцинации?

— Да тълкуваме видения. — Корбин плъзна поглед по седящите наоколо. — Църквата на Взаимозависимостта е породена от виденията на Пророчица Рашела, която е станала и първата емперо. Тези две роли са преплетени още от основаването на империята. — Тя впи поглед в Асан. — От гледна точка на вероучението Грейланд не е направила нищо спорно. В каквото и да се е превърнала църквата сега, в основата й са мистични видения. Нашата доктрина допуска, че кардиналът на Си'ан и Средоточие като глава на църквата може да има същите мистични видения като Рашела. И те може да ни донесат откровения, които да променят вероучението.

— И очаквате ние да се съгласим безропотно — каза саркастично Асан.

— Кои „вие“? — попита Корбин.

— Ами първо гилдиите. — После посочи Ранатунга.

— Както и парламентът.

— Все още действат законите срещу богохулството — намеси се Бордлион. — И дори ги прилагат понякога.

— Колко удобно — отвърна Асан.

— Лорд Асан има известни основания — обади се Ранатунга и Корбин отбеляза с уважение, че успя да изрече думите, без да я повали инсулт от яд. — Независимо дали това съответства на вероучението, незапомнено е емперо да се възползва толкова дейно от религиозната си роля като глава на църквата. Поне е безспорно, че нито един от тях досега не е претендирал да има видения.

— Според вас подбраният момент буди подозрения — каза й Корбин.

— Не бих говорила за подозрения — отрече Ранатунга, която нито за миг не преставаше да бъде политик. — Но не си затварям очите и за политическата ситуация, в която Грейланд попадна. Лорд Теран е прав. Тя смути работата на властта с твърденията си за Потока. Предизвика паника сред населението. Трябва да реагираме на ситуацията не с позоваване на пророчества, а чрез науката и разума.

Корбин се намръщи, Ранатунга видя изражението й и вдигна ръка в помирителен жест.

— Не критикувам нито църквата, нито нейната доктрина. Гунда, все пак и ти би трябвало да признаеш, че емперо обикновено не се държат така. Поне е редно да я попитаме за причините. Откровено.

Таблетът на Корбин звънна за ново съобщение. Тя го прочете, стана и даде знак на останалите да направят същото.

— Ей сега ще имаш тази възможност, Уп. Тя е тук.

2

Моментът, който емперо Грейланд II чакаше, настъпи в края на дълго и — честно казано — затъпяващо заседание.

— Ваше величество, може би е уместно да обсъдим по-задълбочено вашите… видения — каза архиепископ Гунда Корбин.

И около масата главите на хората от изпълнителния комитет, които имаха задължението да я съветват за управлението на Взаимозависимостта, независимо дали искаше съветите им, се завъртяха към владетелката.

Грейланд откри какви ли не чувства, изписани по тези лица. Някои изразяваха загриженост, която тя можеше да приеме. Други — презрение, което не й допадаше. Виждаше и присмех, раздразнение, погнуса или объркване. А някои изражения съчетаваха всички тези чувства или поне по няколко.

Грейланд II, емперо на Свещената империя на Взаимозависимите държави и търговски гилдии, Кралица на Средоточие и присъдружните народи, Глава на Църквата на Взаимозависимостта, Наследница на Земята и Майка на всички, осемдесет и осма емперо от Дома Ву, се взираше във всички тези лица, обмисляше настроението около масата и преценяваше емоциите на тези девет може би най-могъщи особи в познатата на хората вселена, ако не броеше самата себе си.

И накрая се разсмя.

От което никой не се настрои по-добре към нея.

— Смятате ни за луда — послужи си тя с имперското „ние“, защото в момента изпълняваше усърдно ролята на емперо и можеше да не се притеснява от тази церемониалност.

— Никой не е правил подобни намеци — отрече Корбин припряно.

— Напълно убедени сме, че това не е вярно — нехайно каза Грейланд. — Да, никой около тази маса не си позволи да ни го каже в лицето. Но не сме толкова наивни да не съзнаваме, че в наше отсъствие такива твърдения не само се прошепват, но и се изричат гръмогласно, а може би и ехтят от време на време.

Тя забеляза, че след думите й няколко чифта очи се извиха към Теран Асан, най-новия член на комитета. Това не беше особена изненада за нея.

— Ваше величество, всички тук сме лоялни — увери я Упекша Ранатунга.

Грейланд се обърна към нея.

— Нямаме причини да се съмняваме в лоялността на комитета — отговори й сдържано. Тъкмо на лицето на Ранатунга бе видяла загриженост. — И към мен, и към Взаимозависимостта. Разбираме обаче и накъде би могла да тласне някого „лоялността“, ако е убеден, че обектът на тази преданост вече не е на себе си.

— Значи Ваше величество изисква от нас покорство — обади се Асан.

На неговото лице бе изписано презрение, но пък това изражение си оставаше неизменно още от първия му ден в комитета.

— Надяваме се на вашата вяра — каза му Грейланд и огледа хората около масата. — Не се съмнявайте, че разбираме колко ви е трудно да повярвате. След Рашела не е имало емперо, стигнал до откровения. Цяло хилядолетие емперо охотно са стояли настрана от виденията. И дори онези от нас, които са имали халюцинации, не са се опитвали да ги смесват с религията. Когато Атавио II изпаднал в алкохолен делириум към края на царстването си, привиждали му се пилета, обсипани със скъпоценни камъни, които щъкали из двореца.

Грейланд прихна, но забеляза, че никой друг не се усмихна.

— Някои от нас се безпокоят, че вашите видения може да са по-близки до пилетата със скъпоценни камъни, отколкото до истински откровения — заяви Асан и Грейланд видя как осемте чифта вежди на другите от комитета се размърдаха в различна степен на потрес и изненада.

Тя се засмя отново.

— Благодаря ви, лорд Теран. Ако бе възможно всички мои съветници да изразяват толкова откровено мнението си…

— Не казах това, за да спечеля благоразположението ви — отвърна Асан.

— Уверяваме ви, че не сме си го помислили — каза Грейланд и погледна Корбин, която оглавяваше изпълнителния комитет. — И тъй като очаквахме, че това може да тревожи не само комитета, но и цялата Взаимозависимост, вече заповядахме на Куи Дринин, имперския лекар, да бъде на разположение на изпълнителния комитет по всяко време, за да обсъдите с него сегашното ни телесно и психично състояние. Задавайте му каквито въпроси желаете.

— Радвам се да чуя това — отбеляза Корбин. — Ще го повикаме съвсем скоро.

Грейланд кимна и пак насочи вниманието си към Асан.

— Лорд Теран, нашите видения не са въображаеми пилета, а нещо съвсем различно. Не бихме казали, че искахме да ни осенят. Положението е достатъчно тежко и без да добавяме този духовен аспект към него. Но ние сме емперо и пряка потомка на Пророчица Рашела. Във вените ни тече същата кръв. А ние живеем в Свещената империя на взаимозависимите държави, която е избрала да остави на трона рода Ву в продължение на цяло хилядолетие. Нима е прекомерно да смятаме, че една от причините за това е желанието да не се загуби възможността за нови откровения?

— Ваше величество, трудно ми е да повярвам, че откровенията са генетично заложени и се предават по наследство — каза Асан.

— Признаваме си, че и на нас не ни се вярва — отговори Грейланд. — И все пак се случи. Ние, също като Рашела, сме глава на Църквата на Взаимозависимостта, чиято опора са именно нейните откровения. Ние, също като Рашела, имахме своите видения пред прага на огромна промяна в самата възможност за живот на човечеството в космоса. Ние, също като Рашела, сме призвани да преведем своя народ през тази криза.

— Говорите за разпадането на Потока според онзи ваш учен.

Грейланд се усмихна.

— Лорд Теран, прегледахте ли списъка на корабите, пристигнали в Средоточие от Край през последния месец? Ние се запознахме с този списък. И той е твърде кратък, тъй като броят на тези кораби е равен на нула. Не са тук, защото не са напускали системата на Край. Струята на Потока от Край към Средоточие е изчезнала. Ако не ни подвежда паметта, един от тези кораби, които още не са пристигнали, е ваш — тоест на Дома Асан. По график трябваше да се завърне от Край преди три седмици. Доколкото си спомняме, нашият главен митнически инспектор спомена за това.

Асан като че се притесни.

— Все още не е закъснял прекалено.

— А на Край продължава гражданската война — вметна Ранатунга. — Това сигурно влияе на полетите.

— Комитетът може да си позволи да предполага влиянието на обичайни причини за закъснението на който и да е кораб от нашите държави — каза Грейланд. — Ние не можем. Граф Клермон, който е изпълнявал поръчение, възложено му от моя баща, и е проучвал данните за струите на Потока три десетилетия, е прогнозирал с точност до няколко часа момента, когато ще изчезне струята от Край към Средоточие. Има голяма вероятност струята от Средоточие към Терхатум също да изчезне през следващия месец. Предоставихме всички тези данни на комитета, на парламента и на учени. А лорд Марс, синът на граф Клермон, остана тук, за да обяснява тези данни на всеки, който е готов да го изслуша.

— Но нито парламентът, нито учените са убедени — промърмори Корбин.

— Обемът на данните за осмисляне е голям, но за нещастие нямаме много време — каза Грейланд. — Трябва да отбележим със съжаление, че може би ще бъдат убедени, когато изчезне струята към Терхатум.

— Ако — възрази Асан.

— Когато — поклати глава Грейланд.

— И вие сте прозрели това чрез своите видения — опита се да я притисне той.

Тя се подсмихна.

— Човек не се нуждае от видения, когато разполага с данни. Но и за данните, и за виденията се нуждае от желание, за да разбере. А ние искаме от този комитет да види истината и в двата случая. Искаме от вас да разберете данните. Искаме от вас вяра. Ако не ви е по силите нито едното, нито другото, тогава, лорд Теран, наистина ще се задоволим и само с покорството ви. Това е всичко засега.

Тя се изправи, с което принуди членовете на комитета също да станат. Кимна им и излезе от залата.

— Струва ми се, че сбърках — каза Кардения Ву-Патрик на призрака на своя баща.

Атавио VI, или по-точно неговият призрак, или още по-точно компютърната симулация на Атавио VI, създадена въз основа на записваните през целия му живот спомени, чувства и постъпки, кимна.

— Може и да е така — съгласи се той.

— Благодаря — отговори Кардения, която в ролята си на повелителка на империята носеше името Грейланд II. — Много ме насърчаваш с такава вяра в мен.

Двамата се намираха в Стаята на спомените, просторно и почти празно помещение, достъпно единствено за властващата емперо. Вътре имаше виртуален помощник, наречен Джии, който при поискване можеше да активира аватара на всеки от предишните емперо, включително и първата сред тях — Рашела. След края на царстването на Кардения и нейните спомени, емоции и постъпки също трябваше да попаднат тук, за да послужат на незнайния следващ емперо.

Ако имаше следващ емперо, което в момента според Кардения беше въпрос без задоволителен отговор.

— Само се съгласих с тебе — каза Атавио VI. — Изглеждаш разстроена и помислих, че ако се съглася с тебе, ще се почувстваш по-добре.

— Не и в този случай, бих казала. Трябва да поработим с възможностите на твоята програма за извличане на информация от признаци за емоционални състояния.

— Е, тогава — Атавио скръсти ръце, изправен пред седналата си дъщеря — ми дай повече подробности за това, в което според тебе си сбъркала.

— Казах, че съм имала видения.

— За края на Взаимозависимостта?

— Да.

— Аха. Е, да. Вероятно наистина си сбъркала.

Кардения разпери ръце от досада.

— Питам се какво си очаквала — добави Атавио VI.

— Сериозно?

— Да, доколкото съм способен на това.

— Обясни ми защо.

— Опитваш се да пресъздадеш направеното от Рашела, но не си в същите условия, в които тя е започнала. Нямаш подкрепата на рода Ву и неговите ресурси, на които да се опреш в други области. Нямаш средства за натиск върху другите родове, за да ги принудиш за сделки. Възможно е да те подкрепи единствено Църквата на Взаимозависимостта, и то без особено желание. Освен това ти не градиш империя. Опитваш се да я разградиш. Империя, съхранила се успешно хиляда години.

— Знам всичко това — увери го Кардения. — Помислих и за факта, че вече имаме една недостъпна струя на Потока, а скоро ще се затворят още струи. Наясно съм, че нямам време да се боря за единодушие в парламента или сред гилдиите, или дори сред учените, преди всичко да започне да се разпада. Трябва да изпреваря кризата по начин, който би ми позволил да спася колкото е възможно повече хора. Мога да го направя само чрез църквата. А за да постигна това, не бива да давам възможност на църквата да се позове на вероучението, за да ми се опълчи. Значи опирам до пророчествата.

— Ясно ти е, че и да не могат да се позоват на вероучението, това не означава, че няма да ти се опълчат — напомни Атавио VI. — Църквата е различна институция от религията, на която служи. В нея действат хора. А ти знаеш какви са хората.

Кардения кимна.

— Струваше ми се, че разбирам това.

— Но сега имаш съмнения.

— Имам. Не съм си въобразявала, че бих могла да привлека веднага църквата на своя страна. Не съм тъпа. Смятах обаче, че ще бъдат по-склонни да ми помогнат. И ще разбират по-добре какво се опитвам да направя.

— Не си казала това на ръководителите на църквата — предположи Атавио VI.

Тя изсумтя и се вторачи в баща си.

— Не съм чак толкова тъпа. Пред църквата аз съм невъзмутимо уверена в своите видения. Както и пред изпълнителния комитет. Срещнах се с тях днес и казах на всички, че имам нужда от тяхната вяра. Изглеждаше, че главата поне на лорд Теран може всеки миг да се възпламени от ярост.

— Не го познавах — каза Атавио VI. — Познавах баща му. Домът Асан е близък политически съюзник на Дома Ву.

Кардения кимна отново.

— Затова лорд Теран е в комитета, ако не греша. Гилдиите са смятали, че трябва да загладят вината си пред мен за вкарването в комитета на Надаш Нахамапитин преди това. Но не съм убедена, че лорд Теран е по-добър вариант от нея. За Надаш Нахамапитин поне знаех, че заговорничи в своя полза и за изгода на рода си. А нямам представа какво е намислил лорд Теран.

— Би могла да научиш — подсказа Атавио VI.

— Според мен още не сме стигнали дотам.

— Ти си емперо. Във всеки миг си стигнала дотам.

Лорд Теран Асан плъзна длан пред ключалката на апартамента си в отредените за Дома Асан покои в Си'ан. Засега в този апартамент почти нямаше обзавеждане, повечето вещи още не бяха пренесени от по-голямото му жилище в Първа стъпка, където преди скорошното си назначение в комитета беше управляващ директор на дейността на Дома Асан в звездната система.

Издигането му за член на изпълнителния комитет беше голям успех за Дома, който се бореше да постигне това буквално от векове. Открай време им отказваха място в комитета тъкмо защото всички знаеха за съюзническите им отношения с Дома Ву, оглавяван формално от поредния емперо. Но емперо всъщност почти не се набъркваха във всекидневната работа на Дома Ву. Съветът на директорите, съставен от старши представители на рода, би реагирал на подобна намеса крайно неприязнено, а и емперо бяха достатъчно заети с управлението на цялата Взаимозависимост.

Въпреки това другите гилдии и съответните им благороднически семейства смятаха, че връзките между Асан и Ву са прекалено здрави, за да си позволят такова политическо нехайство. Никак не им допадаше идеята в изпълнителния комитет да има още един потенциален неизменен поддръжник на политиката, провеждана от поредния емперо.

Но на Надаш Нахамапитин й хрумна да ликвидира Грейланд II — за единия опит нямаше съмнение, но май бе имало и втори (съдът не се бе произнесъл още, по-точно още не бе имало нито едно съдебно заседание по делото), а покрай това успя да очисти по-големия си брат, да разпали въстание на планетата Край с помощта на другия си брат и да извърши още какви ли не изменнически деяния.

И ненадейно започна да изглежда, че няма да е зле гилдиите да се подмажат малко на емперо. И ето ти го Дома Асан с първия си представител в изпълнителния комитет. Като най-старши член на рода в звездната система на Средоточие именно Теран трябваше да заеме поста.

Асан обаче смяташе, че просто му губят времето. Грейланд (той се смръщи неволно при мисълта за нея, защото познаваше сегашната емперо още от времето, когато тя беше Кардения Ву-Патрик, и не виждаше никаква причина да я уважава — способностите й да управлява империята можеха да се мерят с неговите умения в жонглирането с ножове) беше длъжна да се среща с комитета и да изслушва техните мнения и съвети. Но не беше задължена да ги обмисля или да ги изпълнява по какъвто и да е начин, а още след първото заседание с участието на Асан преди около месец за него беше ясно, че тя идва предимно да отбива номера.

И това беше особено нетърпимо, защото малко преди назначаването му в комитета Грейланд изтърси своите безсмислици за промените в струите на Потока и натресе на всички някакво нищожество на име лорд Марс, който уж имал доказателства за тях. А за Марс можеше да се каже, че не беше най-убедителният оратор нито пред комитета, нито в парламента, когато го призоваха да говори там. И въпреки че все по-продължителната липса на кораби от Край започваше да тревожи немалко Домове (сред тях и Асан — емперо имаше право, една от техните петици „И с този дар съм благословен“ закъсняваше стряскащо), беше леко престараване лакейчето й да обяви, че следващата недостъпна струя ще бъде тъкмо онази към системата на Дома Нахамапитин.

Пък и това още не се бе случило. А дотогава (ако изобщо се случеше) можеха да се намерят какви ли не причини корабите да са се задържали около Край, без да се намесва твърде крайното обяснение за изчезване на струята от Потока. Включително имперска забрана за полетите на кораби оттам.

Така стигаше до въпроса каква по-точно игра е подхванала Грейланд II. И докога си въобразява, че може да я проточи, преди всичко това да се стовари на главата й. Както и дали проклетите й „видения“ не са само поредната тактика да продължи адски глупавата си игричка още някой и друг ден или дори седмица.

След като претегли всичко, Асан прецени, че щеше да е по-добре, ако си бе седял в кабинета да си върши работата.

Това обаче не означаваше, че не би се възползвал от сегашното положение.

Отиде при барчето, пусна бучки лед в широка чаша, заля ги с уиски и се обади по защитена линия на Джейсин Ву, член на съвета на директорите в Дома Ву.

— Нали искаше да ти разкажа за това заседание? — започна разговора Асан.

Джейсин изсумтя и Асан изброи най-важните моменти, включително и спора за виденията на Грейланд.

— Тя поиска от нас вяра — натърти накрая.

— Шибана работа — сподели Джейсин отвратен. — Домът Ву произвежда космически кораби. А тя се шматка наоколо и разправя, че Потокът изчезвал. Броят на поръчките спадна с четиресет процента. Тя май се опитва да съсипе собствения си род.

— Но тя никога не е принадлежала истински към рода — промърмори Асан. — Нали Ренеред трябваше да поеме властта.

— Да, докато не заби колата си в стена — отвърна Джейсин. — Тъпанар. Е, да, стига да не го е затрила Надаш Нахамапитин, като е поръчала на някого да скапе колата.

— Тя вече не е твой проблем.

— Още е жива. Значи още е проблем. Засега.

— Засега ли? — повтори Асан.

Джейсин не пожела да обясни.

— Необходимо е да си уредиш лична среща с Грейланд — настоя той. — За да разбереш какво всъщност става с нея.

— Опитвам се да уредя тази среща, откакто дойдох тук — оплака се Асан. — Все ме изтикват назад в нейния график. Ти би трябвало да поискаш среща с нея. И да ме вземеш на срещата.

— Обикновено не се прави така — възрази Джейсин. — Емперо има ежегодна официална среща със съвета на директорите в Дома Ву, с всичко останало се занимават подчинените ни.

— Обикновено и емперо не твърдят, че са имали видения — изтъкна Асан.

Джейсин пак отговори със сумтене.

— Ще помисля за това — обеща накрая и прекъсна разговора.

Асан отпи малко уиски и поиска втори разговор по защитена линия, този път с Деран Ву, братовчед на Джейсин и също член на съвета на директорите.

— Нали искаше да ти разкажа за това заседание? — започна със същите думи Асан.

Повтори почти без промени на Деран казаното на Джейсин.

— Същото обясни и на Джейсин, нали? — попита Деран.

— Общо взето.

— А той как реагира?

— Безпокои се, че това пречи на производството на кораби.

Деран изпръхтя.

— Защото е идиот. Каквото загубим от корабите, ще го наваксаме от продажбите на оръжия и услугите в сигурността.

— Само краткосрочно — напомни Асан. — Ако емперо е права за изчезването на струите в Потока.

Деран махна с ръка пренебрежително.

— Грейланд е смахната, съвсем скоро всички в рода ще го проумеят и ще вземат мерки.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че засега няма нужда да умуваш по въпроса. И че щеше да е много хубаво, ако Надаш Нахамапитин си беше свършила работата както трябва, когато прати онази совалка да се забие в моята братовчедка. Страхотен замисъл…

— Според мен Джейсин не е доволен, че тя още е жива. Говоря за Надаш Нахамапитин, не за Грейланд.

— Повярвай ми, знам всичко за мнението на Джейсин по въпроса. Не се притеснява да го сподели.

— Няма да се отрази добре на емперо, ако нещо сполети Нахамапитин.

— Така е — съгласи се Деран. — Не ми се иска тази фигура да бъде махната от шахматната дъска по такъв начин. Но и по този въпрос няма нужда да умуваш в момента, Теран.

— Разбира се.

— Трябва да поискаш лична среща с Грейланд.

— Тя ме отбягва.

— Е, нека проверим не може ли да се направи нещо? — усмихна се Деран и прекъсна разговора.

Асан също се усмихна на себе си. Допи уискито, напълни чашата за трети път и проведе последния разговор за тази вечер.

— Слушам ви — прозвуча нечий глас.

— Търся лейди Нахамапитин.

— Тя е… не е на разположение.

— Известно ми е. Освен това знам, че мога да оставя на вас съобщение и тя ще го получи.

— Какво съобщение?

— Мисля, че тя би искала да научи какво стана на това заседание.

След кратко мълчание гласът каза:

— Продължете, моля.

3

Когато убийцата й се нахвърли с четка за зъби, в която бе затъкнала острие, първата мисъл на Надаш Нахамапитин беше, „Е, доста се забавиха“. Изниза се повече от месец в имперския затвор, преди това да се случи. Фактът, че Грейланд II прати чак сега някого да я пречука, граничеше с оскърбление.

Втората мисъл, изречена на глас, беше, „Ама че гадост!“. Независимо дали очакваш на теория да ти забият четка за зъби (или нещо подобно) между ребрата, когато острият предмет те доближава устремно в ръката на същество, чиято работа на свобода май е била душенето на говеда с голи ръце, няма нищо нередно да избълваш някоя ругатня.

А и честно казано, случката просто увенчаваше не най-приятния месец в живота на Надаш Нахамапитин.

Но тя си знаеше предварително, че има рискове в начинанието да изпързаля брат си да направи обиколка на междузвезден кораб в компанията на Грейланд, а после да забие с пълно ускорение совалка в този кораб. Знаеше рисковете и все пак беше уверена, че ще се справи. В края на краищата беше напълно логично да очаква, че емперо ще бъде размазана по пода на хангара, изхвърлена във вакуума от изскочилия въздух или погубена от някакво съчетание на двата фактора. Совалката беше масивна, скоростта й — достатъчна, а хангарът — просторен. Просто имаше лошия късмет детекторите за сближаване да се задействат няколко секунди по-рано и да вдигнат тревога, затова времето бе стигнало на косъм да избутат Грейланд под спускащата се херметична врата на хангара.

А после гадинката бе успяла да оцелее, макар че току-що завършеният кораб се разпадаше от въртенето около оста си, макар че бе попаднала в изолиран коридор, губещ бавно въздух. Грейланд би трябвало да умре от удара на совалката или от разрушаването на кораба, или поне накрая от простата липса на кислород.

И дори не включи в сметките покушението срещу нея в деня на коронясването.

Грейланд несъмнено беше гадина с късмет.

А на Надаш не й вървеше много напоследък.

— Ето накратко в какво ще бъдеш обвинена — каза личният й адвокат Кал Дорик малко след като я арестуваха. — Предумишлено убийство на Амит, предумишлено убийство на пилота на совалката, непредумишлено убийство на загиналите хора от охраната и на Грейланд, и на Амит, опит за убийство на всички оцелели от охраната, опит за непредумишлено убийство на екипажа на кораба, тоест десетки отделни обвинения, опит за убийство на емперо и опит за покушение срещу емперо, а формално това са две отделни обвинения. И държавна измяна, разбира се.

— Това ли е всичко? — попита Надаш.

Дорик я изгледа косо, но продължи:

— Засега. Както научих, в Дома Нахамапитин — забележи, собствения ти род, в момента обсъждат дали да поискат от държавата да добави и обвинение срещу теб за нанесени щети. Домът Лагос, чиято совалка си откраднала, почти сигурно ще предяви такова обвинение, но до момента не са го направили. Обвинителният акт може да бъде допълнен, след като разследването приключи.

— И какво очакваме? — попита тя. — Интересува ме присъдата.

Дорик се стъписа от въпроса.

— Ами смъртна присъда, Надаш — каза накрая. — Това е традиционната присъда за държавна измяна. Има голям шанс да те осъдят на смърт и за предумишлените убийства. За непредумишлените — доживотен затвор. При опит за покушение също е типично да присъждат доживотен затвор. Ще има по-леки присъди за множеството опити за убийства, но от прокуратурата вече ми подсказаха, че ще искат присъдите да бъдат излежани последователно.

Надаш огледа невзрачната стая за свиждане в промишлени оттенъци на зеленото и сивото.

— Значи най-добрият вариант е нещо подобно до края на живота ми, а и още няколко живота за всеки случай.

— Да, това е най-добрият вариант — потвърди Дорик. — Възможно най-оптимистичният сценарий.

— Някаква вероятност за сделка?

— Едва ли. Обвинението е убедено, че си се опитала да убиеш емперо, и иска да те превърне в пример за назидание.

— Само че това е недопустимо — заяви Надаш и скръсти ръце на масата между себе си и адвоката.

Дорик помълча, после като че понечи да каже нещо, но стисна устни. Приглади костюма си и протегна ръка към своя таблет.

— Значи да смятам, че не се признаваш за виновна.

— Разбира се. Аз съм напълно невинна.

— По всички обвинения?

— Абсолютно всички. Твърдението, че бих убила Амит, своя любим брат, е тежка обида за мен. А братът на Грейланд беше мой годеник преди смъртта си. Моят брат пък се надяваше да стане неин годеник. С оглед на тези обстоятелства не бих имала никакъв мотив да искам нейната смърт. Всичко това е нелепо. Нямам никаква вина.

Дорик се вторачи в нея за миг-два.

— Какво има? — попита Надаш.

— Искам да ти напомня, че си признала държавната измяна. Подтикнала си към бунт цял кораб с имперски гвардейци и си го изпратила през плитчината на Потока към Край, за да подкрепи опита ти да завладееш планетата. Казала си това пред самата емперо. И всички останали членове на изпълнителния комитет.

— Казано в състояние на афект — заяви Надаш.

— От гледна точка на закона казаното в състояние на афект обикновено е правдиво, но да бъде както искаш.

— Опитах се да я уязвя, защото се разгорещих — продължи Надаш, без да се смути. — Предизвика ме, като ме обвини за смъртта на моя брат. Откровено казано, не помня почти нищо от казаното през онези минути.

— Има записи.

— Не се съмнявам, че има. Но в моята памет подробностите са съвсем смътни. Може би е необходима психологическа експертиза, за да потвърди, че имам пролуки в паметта.

Дорик я гледаше скептично.

— Грейланд е разпоредила разследване на всички равнища във всички служби, за да установят още кого може да си склонила към измяна.

— Аз не съм скланяла към измяна никого. Това е дело на Амит.

— Амит…

— Да.

— Твоят мъртъв брат, който се опитваше да стане съпруг на емперо?

— Той винаги смяташе, че трябва да има и резервен план.

— И неговият резервен план е включвал собствената му смърт?

— Хората понякога стигат до крайности — изтъкна Надаш. — Но съм убедена, че при своето проучване ще откриеш заповед на Амит „Пророчествата на Рашела“ да се отправи към Край, ако той умре.

— Значи това ще открия… — подхвърли Дорик, докато допълваше бележките си.

— Непременно.

— Твърдение, което не може да бъде проверено по никакъв начин, защото ако емперо е права, струята на Потока от Край насам вече я няма.

— Да, ако вярваш в това.

— И все пак изглежда, че си научила учудващо много за замислите на Амит.

— Разследвах го.

Дорик вдигна поглед от таблета, веждите му се извиха.

— За държавна измяна?

— Да, освен всичко друго.

— И не ти е хрумнало да осведомиш за това емперо, изпълнителния комитет или преди всичко различните служби, защитаващи държавата и сигурността, които са… няколко?

— Кал, Амит беше мой брат — подчерта Надаш. — Първо трябваше да се уверя, че е виновен.

— Така, хайде да изясним — всичко това…

Дорик размаха ръката с електронния писец, сякаш се опитваше да обхване всички престъпления, които бе опитал да извърши Амит.

— Да, стоварваме го върху Амит.

— А има ли кой да потвърди думите ти?

— Моят брат Грени. Двамата бяха много близки.

— Грени, който е на Край, следователно няма как да бъде призован, за да потвърди, че казваш истината.

— Да. Злополучно стечение на обстоятелствата.

— Колко жалко — промълви Дорик с глас, на който мъничко не му достигаше да бъде напълно искрен. Надаш беше доволна от пъргавия ум на своя адвокат. — Е, това определено е цяла алтернативна версия на случая.

— Така е — съгласи се тя.

— И проучването й ще отнеме време. Поне няколко седмици. Може би и месеци. Или дори години?

— Би трябвало да отделиш толкова време, колкото е необходимо. Готова съм да чакам, докато справедливостта възтържествува.

— Убеден съм в това. — Дорик помълча. — Няма да е евтино. И ще го кажа малко по-грубо — в Дома Нахамапитин има сериозни колебания дали да плащат за твоята съдебна защита.

Надаш кимна.

— Запиши си това. — Тя изреди много цифри. — Иди с този номер в „Империал Банк“ в Средоточие. В клона срещу Дома на гилдиите.

— Ако ти си титуляр на сметката, може вече да са я конфискували.

— Не съм. Сметката е на твое име.

— Брей, ще ми се да бях научил по-рано, че съм толкова богат.

— Ще ми се изобщо да не беше научавал за тази сметка — отвърна Надаш. — Но стигнахме и дотук.

Дорик кимна и стана.

— Ще се видим отново на съдебното заседание за предявяване на обвиненията.

— Искам освобождаване под гаранция.

— Нека ти напомня, че ще те обвинят в опит за убийство на емперо. Да очакваш освобождаване под гаранция е твърде оптимистично.

— Опитай въпреки всичко.

Кал Дорик опита с довод, който не беше напълно лишен от основания — тъй като е обвинена в опит за убийство на емперо, макар че е невинна, друга жена в затвора би могла да й навреди или да я убие от жажда за мрачна слава или поради илюзорна надежда, че убийството на виновната за покушението срещу емперо може да подобри шансовете й за условно освобождаване или помилване. Съдията в това предварително заседание на съда не се остави да бъде убеден. Меко казано. Все пак призна с нежелание, че трябва да бъдат взети допълнителни мерки за безопасността на Надаш. И вместо да я освободи под гаранция, предложи да бъде изолирана до началото на процеса срещу нея. Така Надаш се сдоби с единична килия в крилото с допълнителна охрана на затвора с максимална степен на сигурност „Емперо Хане II“, намиращ се на трийсет километра от Първа стъпка.

„Максималната“ сигурност на затвора се състоеше в липсата на подземен релсов път до него. Там можеше да се стигне само по повърхността на планетата. А Средоточие нито се въртеше около оста си, нито имаше своя атмосфера. Температурата от едната страна на терминатора беше 300 градуса над нулата, от другата — минус 200 градуса. Затова не можеше да се каже, че пътуването по повърхността е приятна разходка. Само возила с предварително разрешение можеха да доближат затвора. Ако го нямаха, на разстояние три хиляди метра ги предупреждаваха, на две хиляди метра ги вземаха на прицел, а на хиляда метра ги унищожаваха. Нямаше и желаещи да се размотават по повърхността просто за да останат насаме известно време.

През този месец след изпращането й в затвора Надаш стоеше настрана от другите, внимаваше да не ги засегне и избягваше неприятностите. Улесняваше я това, че се хранеше в уединение, защото й носеха порциите в килията, а за хигиенните си нужди отиваше в лазарета, където имаше отделни кабинки и охранявана баня. Веднъж седмично се срещаше с Дорик, който я осведомяваше за събитията в света навън — как на Дома Лагос е било възложено да управлява бизнеса на Нахамапитин в тази звездна система, как Грейланд II разпалила социална и политическа криза с предупрежденията си за скорошното изчезване на струите в Потока, а наскоро започнала да твърди и че са я осенили религиозни откровения, досущ като Рашела при зараждането на Взаимозависимостта.

Надаш знаеше повече от почти всеки друг във вселената за обстоятелствата около последните две новини, но не сподели с адвоката си какво мислеше за тях. Подхвана само разговор за попечителството на Дома Лагос над деловите интереси на Дома Нахамапитин.

— Кой от тях се разпорежда? — попита тя.

— Лейди Кива Лагос.

— О, тя ли…

— Познавате ли се?

— Използваше моя брат Грени в сексуалните си развлечения, докато следвахме в университета. Как управлява нашия бизнес?

— Погледнато отвън, справя се чудесно.

— А погледнато отвътре?

— Никой сред гледащите отвътре не е настроен много радушно спрямо мен напоследък.

— Колко неучтиво.

Дорик сви рамене.

— Обвинена си в убийството на ръководителя на фирмата и в унищожаването на вашия най-нов и най-скъп кораб. Впрочем отказват да ви изплатят застраховката за него. Тъй като си била в ръководството на фирмата по време на инцидента, застрахователите твърдят, че това е случай на застрахователна измама.

— Що за абсурд?

— Загубите за Дома Нахамапитин ще бъдат толкова големи, че би трябвало всички да се стараят с все сила да бъдеш оневинена. Но тъй като ти се опитваш да стовариш цялата вина върху Амит… — Дорик пак вдигна рамене. — Нямат желание да участват. Особено откакто Кива Лагос се разпорежда с всичко.

— Засега.

Той кимна.

— Според мене е вероятно майка ти да изпрати от Терхатум някого от твоите братовчеди с цял отряд юристи, за да си върне управлението. Но още не са пристигнали, да не забравяме и за догадката на Грейланд, че струята към Терхатум може да изчезне всеки момент, което засилва допълнително… драматичността на положението. Няма да се бавя още дълго с призоваването на свидетели и изискването на документи, но както самата ти каза, не бързаме заникъде.

Надаш си отбеляза мислено думите му.

— А как върви отлагането на съдебния процес?

— Изненадващо добре. Прокуратурата също иска повече време, за да подготви обвинителния акт. Стремят се да бъде колкото може по-неопровержим. Насърчавам ги да се занимават с това докогато искат.

— Добре.

— Има ли друга причина за протакането, освен стремежа да те опазим жива колкото може по-дълго?

— Тази причина не стига ли? — попита Надаш.

— Стига — отвърна Дорик. — Но като твой адвокат предпочитам да знам дали не се случва още нещо, което е свързано някак със съдебния процес.

— Защо питаш?

Дорик отвори истинска папка и извади истински лист хартия, който плъзна по масата към нея.

— Обадиха ми се снощи. Може би ще ти е интересно да научиш за какво разговаряхме.

Надаш прочете написаното на листа, без да продума.

— Няма нищо, което да засяга пряко твоето правно положение — продължи Дорик, — затова не смятам, че съм длъжен да осведомя за разговора прокуратурата, както би следвало да направя в друг случай. Освен ако ти заявиш, че има такава връзка — тогава ще ги осведомя.

Надаш плъзна листа към него.

— Не, няма връзка според мен. Изглежда, че някой опитва да си прави шеги с тебе или да те подтикне към определени действия.

— Не е изключено — съгласи се Дорик и прибра листа. — Очевидно е, че твоят процес приковава вниманието, и получавам какви ли не послания от смахнати хора.

— Непременно ме осведомявай, ако получиш подобни съобщения.

— Разбира се.

На връщане към килията Надаш умуваше над показаното съобщение от Теран Асан, когото тя познаваше. Асан напираше стръвно да се издигне в обществото и беше противна твар с твърде голямо самочувствие, но неведнъж се бе оказвал полезен със сведения от „кухнята“ на собствения си Дом и Дома Ву. Тъкмо той зае мястото й в изпълнителния комитет и сега беше готов да споделя информация за емперо и за контактите си с Дома Ву, а това беше много интересно според Надаш.

Знаеше, че такава щедрост не може да е безкористна и рано или късно ще се наложи да плати за нея по някакъв начин. Но това не беше неотложна грижа. В момента мозъкът на Надаш беше зает със сглобяването на картинката от отделните парченца.

Толкова зает, че дори не забеляза убийцата с острието в четката за зъби, докато тя не се изпречи на три крачки и не се хвърли към нея.

— Ама че гадост! — ахна Надаш.

В следващия миг убийцата обви с ръка шията й, запрати я на пода и заби острата четка за зъби в сънната артерия на жената зад Надаш, която налиташе към нея със съвсем различен импровизиран нож от наточена лъжица.

Жената с лъжицата, явно изненадана и от появата на другата, и от острието, което сега стърчеше от шията й, изпусна своя нож и вдигна немощно ръце към забитата в артерията й четка. Другата я плесна през ръцете и натика с длан острието по-дълбоко, а жертвата изхърка задавено. После жената с четката награби жената с лъжицата за предницата на затворническата риза и я метна над парапета. Онази с лъжицата падна от четири метра с тежък влажен плясък на пода и умря.

Жената с четката надзърна към долния етаж, взе оръжието на покойницата и го доближи към очите на Надаш.

— Не си носи лъжица в бой с четки — каза тя и захвърли лъжицата в най-близката килия.

— Какво? — смънка втрещената Надаш.

— Знаеш ли кой я прати?

Надаш се опомни.

— Трябва да е Грейланд.

— Не налучка докрай. Тя беше човек на Джейсин Ву.

— Ясно. А ти чий човек си?

— На Деран Ву. И ти нося предложение от него.

Надзирателите и други затворнички се струпваха около трупа на жената с лъжицата, вдигаха глави и гледаха Надаш.

— Не се притеснявай — посъветва я жената с четката. — Има начин бъркотията да се оправи.

— Радвам се да го чуя.

— Искаш ли да чуеш предложението?

Надаш се взря в нея.

И си каза: „Това също се забави повече, отколкото очаквах“.

— Слушам те. — Забеляза, че надзиратели се качват по стълбата към тях. — Само че побързай.

4

Кива Лагос огледа празния склад, застанала в средата му, и накрая се обърна към Гей Пац.

— Накара ме да сляза тук, за да зяпам шибано нищо.

Гей Пац, старшата разследваща счетоводителка в Дома Лагос, кимна.

— Гледаш нищо — съгласи се тя. — А би трябвало да виждаш склад, пълен със зърно и други стоки на Нахамапитин, на стойност няколко милиона марки, готови за доставка.

Кива примига.

— Значи са били натоварени и изпратени?

— Може и да са — отвърна Пац. — Но дори да е така, не са изпратени законно или на официалните купувачи. А по-вероятно е изобщо да не са били стоварени тук. Стоки по опис за десет милиона марки просто са изчезнали.

— Но са осчетоводени — предположи Кива.

— Да. По документи всичко е тук. Заедно със стоки по опис за още около четиресет милиона марки, които би трябвало да се намират в други складове на Нахамапитин в Средоточие, но също липсват.

— Стоки, за които вече сме получили шибаните пари.

Пац кимна.

— Всичко, което би трябвало да се съхранява в този склад, вече е поръчано и платено. И всичко в другите складове е поръчано и платено. Домът Нахамапитин, а сега и ти, защото ти възложиха да управляваш бизнеса им, сте затънали с четиресет милиона марки за тези стоки. Но има и добра новина.

— Тъй ли било? И каква е тя?

— Стоките е трябвало да бъдат доставени извън тази звездна система. Емперо казва, че струите на потока ще изчезнат, значи има вероятност това да се случи преди крайния законен срок, когато си длъжна да изпълниш поръчките.

Кива изсумтя и пак се озърна в празния склад.

— Защо научавам чак сега?

— За този склад ли?

— Да.

Пац сви рамене.

— Колкото и пари да са отмъкнати с тази дребна афера, те са под един процент от стойността на стоковите запаси на Дома Нахамапитин в системата и, разбира се, далеч по-малък дял от общите стокови запаси на Дома. Непрекъснато се превозват и доставят партиди, тези складове не остават празни дълго. — Тя размаха ръка към пустотата наоколо. — Установихме тези липси преди всичко защото, когато Домът Лагос трябваше да поеме управлението от Нахамапитин, извършихме задължителния одит. Само след няколко дни този склад и още няколко като него пак щяха да бъдат пълни.

— Как прикриват това, да им го навра отзад?

— Ето ти я магията да имаш клиенти, които са на седмици или месеци път от тебе. При доставянето на партидите и установен недостиг или се променят със задна дата поръчките, за да бъдат премахнати липсващите стоки, или се доставят по-късно със следваща пратка. И в двата случая това се отчита като загуби и служи за намаляване на данъците. За да се установи, че причината е друга, трябва да бъде проведен пълен одит на цялата дейност.

— А Нахамапитин не биха го направили, защото тъкмо те са се блажили от тези хитрини — отбеляза Кива.

— Е, още нямаме конкретни доказателства — предпазливо напомни Пац.

— Ако не броим това, че Надаш Нахамапитин явно е финансирала опитите си за преврат с това дребно джебчийство.

— Май е така — промърмори Пац.

— Можем ли да покрием този недостиг? — попита Кива. — За разлика от шибаните Нахамапитин не можем да се преструваме, че описаните стоки някак са изпаднали от кораба насред Потока.

— Това е извън моята компетентност — изтъкна Пац. — Допускам, че сметките може да се нагодят, но пак ще си вътре с петдесетина милиона марки. Накарах моите хора да преровят счетоводните книги за последните десет години, за да установят какъв е истинският мащаб на тези злоупотреби.

— Значи очакваш да откриете още случаи.

Пац гледаше невъзмутимо началничката си.

— Лейди Кива, измами в такъв размер не се случват ей така. Вероятно е общата сума да достига стотици милиони марки. Може би и милиарди.

— Превратите не са евтини — подхвърли Кива.

— Така изглежда.

— Поне знаем ли къде са шибаните пари?

— Все още не. Нямаме правомощия да търсим извън местните сметки на Дома Нахамапитин. Не можем да се занимаваме с личните сметки на членовете на рода и други сметки, които нямат пряка връзка с бизнеса. Разбира се, изпращам цялата информация на имперската данъчна служба. Те имат възможности да проведат по-пълно разследване.

— Каквито и суми да открият, искам да ни ги върнат.

— Налага се да те предупредя, че е твърде невероятно данъчната служба да изпълни такова искане.

— Ами да се шибат.

— Защо не — съгласи се Пац. — Но имаме и проблема, че Домът Нахамапитин вероятно дължи неплатени данъци и глоби. И е почти сигурно, че общата сума надхвърля стойността на липсите.

Кива изфуча сърдито. И попита:

— А за каква част от цялата тази история ще бъда обвинена аз?

— Мисля, че ще зависи от обвиняващите — отговори Пац. — Не ми се вярва нито Грейланд, нито данъчната служба да търсят вината у тебе, дори само заради простия факт, че всичко това — тя пак обхвана с жест склада — се е случило, преди ти да поемеш управлението. Но от Дома Нахамапитин може и да си опитат късмета. Особено във връзка с някои събития напоследък.

— Какви събития?

— Ами другото, което открихме по време на одита. Саботаж — на стоки, машини, кораби. Всичко е извършено през последния месец, откакто Домът Лагос управлява бизнеса.

— Какви са щетите?

Пац не отговори, но Кива се досети за отговора по погледа й — „шибано огромни“.

— Повтарям казаното преди малко — защо научавам чак сега?

— Ти си новата началничка. Някои хора не искат да ти кажат.

— А другите?

— Е, другите… те искат да те провалят с гръм и трясък, шефке.

Три часа по-късно Кива се бе върнала в своя кабинет в Дома на гилдиите. Всъщност в бившия кабинет на също вече бившия Амит Нахамапитин, който благодарение на своята сестра се бе озовал пред връхлитаща совалка, за да бъде размазан по около декар от хангара, докато совалката, се премяташе върху него като куче по купчинка говна.

Кива не смяташе, че това е добър начин да приключиш с живота. Но докато умуваше по въпроса, сещаше се и за по-лоши начини. Амит дори не бе усетил нищо в мига на смъртта си и поне хората щяха да обсъждат гибелта му години наред. Доста по-интересно от банален инсулт или инфаркт. Това всъщност беше най-интересният факт за Амит, което според Кива не изглеждаше особено похвално за живота му.

Кабинетът на вече покойния и поразмазан Амит беше просторен, както се полагаше на човека, ръководил всички дейности на своя род в системата на Средоточие. Стаята беше обзаведена изискано в стил, който подсказваше натрапчиво предпочитанията на нает дизайнер, а не собствения вкус на Амит, ако изобщо бе имал такъв, което не изглеждаше особено вероятно. Кабинетът беше претъпкан и с всякакви технологични улеснения и новости, които съвременен ръководител на бизнес би пожелал да използва.

„Липсвало му е само детекторчето „Ей, шибаната ти сестричка е намислила да ти забие совалка в гъза“ — хрумна й на Кива. Е, не можеше да се отрече, че едва ли би имало откъде да се сдобие с толкова специализирано устройство.

Тази мисъл се мярна в главата й, докато зяпаше през прозрачната външна стена от стъкло към улицата долу. Освен обичайния шум в Първа стъпка — най-големия град във Взаимозависимостта, каквито са били и други имперски столици в историята — имаше и допълнителна врява от тълпа протестиращи, или поне приличаха на такива. От толкова високо Кива не можеше да различи написаното на плакатите, нито да чуе какво крещят, но нямаше съмнение, че гъмжилото долу изглеждаше развълнувано.

— Лейди Кива…

Тя изви глава към личния си помощник Бунтон Салаанадон, когото бе наследила от Амит Нахамапитин. Кива го задържа на тази длъжност, защото не беше негова вината, че е работил за нескопосан изменник срещу Взаимозависимостта, а и той знаеше неща, които оставаха неизвестни за нея, и не искаше да чака седмици или месеци, докато ги научи. Поне досега човекът беше и подобаващо благодарен, че не го изрита, и наистина полезен за усилията на Кива да управлява бизнеса на Дома Нахамапитин не като натрапена отгоре гадина.

Тя кимна към прозореца.

— За какво е този протест?

Салаанадон застана до началничката си и погледна към улицата.

— Не бих казал, че протестират. Емперо заяви, че е имала видения за бъдещето на Взаимозависимостта. Доколкото знам, хората долу я подкрепят.

— Хъм…

Той изви глава към нея.

— Лейди Кива, когато се срещнахте с Нейно величество, тя спомена ли нещо за тези видения?

— Не. Когато се срещнахме, емперо още се опомняше от усърдния опит на сестрата на твоя предишен шеф да пръсне на парчета цял кораб, в който тя се е намирала. И не беше много приказлива. Благодари ми, че помогнах да бъде разкрит заговорът на Надаш, и ми заповяда да поема управлението тук. След това ме подканиха да се махна.

— Всяка среща с емперо е чест.

— Мина поносимо. Мисля, че тя вече се чука с предишния ми партньор в креватните игрички.

— Моля, госпожо?…

Кива махна с ръка.

— Не е важно. Искаш да обсъдим нещо ли?

— Да, госпожо. Дойде адвокат.

— Изхвърли го през някой прозорец.

— Жена е.

— Добре, изхвърли я. Всички сме равни в свойството да падаме от прозорци.

— Бих изпълнил нареждането, но тази адвокатка е от Дома Нахамапитин.

— Значи вече работи за мен.

— Опасявам се, че не е така — възрази Салаанадон. — Адвокатката е пристигнала от Терхатум, който е…

— Знам какво и къде е Терхатум — прекъсна го Кива. — Дошла е от шибания централен офис.

— Да, госпожо.

— А изобщо възможно ли е да са научили толкова бързо?

— Полетът от Средоточие до Терхатум през Потока продължава петнайсет дни. Времето едва би стигнало и все пак е възможно.

— Какво иска тя?

— Доколкото разбрах, иска да обсъди с вас управлението на местната делова активност на Дома Нахамапитин.

— Значи е по-добре да поиска разговор с емперо, защото тя ме назначи тук.

— Адвокатката каза, че има и други теми, които да обсъди с вас.

— И тях да си отнесе при емперо.

— Уви, няма как да я отпратим. Носи неограничено пълномощно.

Кива се намръщи.

— Мамка му…

Неограниченото пълномощно беше официален документ и даваше на приносителя си същия статут, който имаше и старшият ръководител на Дома. По закон Кива не можеше да отбягва тази адвокатка, защото все едно би отказала да говори със самата графиня Нахамапитин, което пък си беше направо немислимо. Чисто формално, въпреки че лично емперо я назначи, Кива в новата си роля на директор беше служителка на графинята.

— Тя чака в приемната — обясни Салаанадон.

— Чудесно. Доведи я. По-добре да приключим веднага с това.

— Да, госпожо.

Салаанадон леко наклони глава и излезе. Кива пак се загледа в навалицата с плакатите, запълнила улицата, и се зачуди за момент колко от тях са искрено набожни и на колко е платено от Грейланд. В края на краищата различни емперо бяха наемали цели тълпи и за по-маловажни поводи от мистични видения. А ако на Взаимозависимостта предстоеше да се сгромоляса, защо сегашната емперо да не похарчи малко марки, преди да са станали безполезни.

„Не е зле и аз да се замисля по въпроса“ — каза си Кива.

Добро хрумване, но имаше едно затруднение с осъществяването му — при цялото си богатство Кива беше смайващо равнодушна към парите. Харесваше парите, харесваше й да има пари и разбираше добре, че животът в безпаричие е адски гнусен. Но през целия си живот бе имала предостатъчно пари буквално за всичко, което искаше да прави — да си дъщеря на ръководителката на благороднически търговски Дом си има своите предимства. Никога обаче не мислеше за парите и за собствените й потребности стигаше съвсем малка част от сумите, с които би могла да разполага.

Други две желания я вдъхновяваха — чукането, в което ентусиазмът й почти (но не докрай) стигаше до безразборна смяна на партньорите, и управлението на различни дейности, което й допадаше, пък и се оказа, че изобщо не се представя зле. Кива дори не си въобразяваше, че някой ден ще ръководи Дома Лагос — тя беше късно допълнение към немалкото потомци на графиня Лагос и не попадаше сред кандидатите за поста старши директор. А въпреки примера, даден й от нейната бивша добра позната през студентските години Надаш Нахамапитин, Кива не беше склонна да изтребва братята и сестрите си, за да подобри своите шансове. Вселената обаче беше достатъчно голяма, за да има Кива с какво да се заеме, и ето, повериха й бизнеса на Нахамапитин.

Поне засега. Докато или Нахамапитин й го издърпат от ръцете, или струите на Потока изчезнат и всички бъдат еднакво прецакани.

„Какви шибано вълнуващи времена“ — отбеляза мислено тя.

Вратата се отвори и Салаанадон влезе заедно с жена горе-долу на нейната възраст.

— Лейди Кива, представям ви госпожа Сеня Фундапелонан.

— Здравейте, лейди Кива — поклони се Фундапелонан.

— Да, да.

Кива я подкани с жест да влезе в стаята и да седне на креслото пред внушителното бюро. Салаанадон се поначумери, но излезе безмълвно. Кива потъна в своето кресло зад бюрото.

— Бих искала в началото да ви предам най-добрите пожелания на графиня Нахамапитин, която ви благодари, че сте поели управлението на нейния местен бизнес в този размирен период.

Кива изви очи.

— Вижте какво… как ви беше името?

— Сеня Фундапелонан.

— Не е лесно да се запомни от първия път.

— Предполагам, лейди Кива.

— Фундапелонан, може ли само… да пропуснем залъгалките? Като ви гледам, струвате ми се умна.

— Благодаря ви, лейди Кива.

— И тъй като сте умна, знаете не по-зле от мен, че каквито и да са чувствата на графиня Нахамапитин към мен в момента, благодарността трябва да е на абсолютното шибано дъно. Представих на емперо доказателства, че дечицата на графинята са изменници, едната от тях е убила другия, а сега аз съм начело на нейната шибана фирма тук. Истинското й желание за мен, доколкото мога да отгатна, е да ме бутне през някой проклет прозорец.

Фундапелонан се усмихна много сдържано.

— Освен това, ако наистина сте пристигнали от Терхатум…

— Да, оттам пристигнах.

— … с оглед на времето за полет до там и обратно, изглежда, са ви изпратили почти незабавно, след като графинята е научила новините за своите непослушни дечица. Значи е твърде смехотворно дори да си въобразявам, че тя мисли нещо за мен. Представям си, че в главата на графиня Нахамапитин освен неизбежните възклицания „Мамка му!“ се въртят мисли, първо, как да отърве дъщеря си от почти неизбежната смъртна присъда и, второ, как да изрита мен или който и да е друг чужд за рода Нахамапитин човек от скъпоценната й шибана фирма. Достатъчно близо ли съм до истината?

Фундапелонан се забави само секунда с отговора.

— Не бъркате.

— Затова, за да спестим и двете малко време, имам молба — хайде да преминем веднага към шибания разговор по същество.

— Звучи разумно — съгласи се Фундапелонан. — Добре, лейди Кива, ето какво трябва да ви кажа: Домът Нахамапитин, представляван от мен, ви моли да подадете оставка, за да дадете възможност на избран от нас ръководител да поеме грижите за нашите интереси в тази система. — Тя извади неограниченото си пълномощно и го сложи на бюрото пред Кива. — Това е официалната ни молба. Неофициално в условията за вашето оттегляне ще бъде включена и значителна премия.

— Говорите за подкуп.

— Говоря за премия. Така графинята ще изрази своята признателност за вашата готовност да ръководите нашия бизнес в критичен момент.

— Нали уж вече ви помолих да си спестим глупостите.

— Лейди Кива, някои глупости си струва да бъдат казани.

— Е, поне за това сте права. — Кива посочи пълномощното. — Предполагам, че и вие, и графинята сте осведомени за назначаването ми от емперо като попечител на вашия бизнес тук. Не мога просто така да подам оставка.

— Разбираме това. Знаем и че емперо ще бъде по-склонна да позволи оттеглянето ви, ако вие сама подадете оставка.

— Не бъдете толкова сигурни.

— И защо?

— Ами дори да пренебрегнем факта, че Надаш Нахамапитин се опита да убие емперо с цяла космическа совалка, което никак не помага за доброто име на целия шибан род, остава фактът за повсеместните измами, които моите одитори откриват във вашето счетоводство за последните няколко години.

Фундапелонан леко изви глава встрани.

— Лейди Кива, а в счетоводството на Дома Лагос няма и следа от измами и корупция, така ли? И двете знаем твърде добре, че бъркането в меда и от служители, и от управители, и… да, дори понякога, за съжаление, от членове на семейството, не е нещо необикновено. Достойно за съжаление — да. Необикновено — не.

— С този довод ли ще ме убедите, че трябва да върна управлението на някого от Дома Нахамапитин? „Всички го правят“?

— Ако трябва да бъдем честни — всички го правят.

— Ако трябва да бъдем честни — не всички правят шибани опити за покушение срещу емперо.

— Значи вашият отговор е „не“.

— Значи моят отговор е „Я стига си се бъзикала с мен“.

Фундапелонан вдигна рамене.

— Както желаете. Но искам да знаете, че въпреки това ще поискаме да бъдете отстранена.

— Ами, пожелавам ви късмет.

— Няма да се нуждаем от късмет, лейди Кива. Достатъчна ни е вашата некомпетентност.

— Брей, да ви го начукам.

— Би трябвало да сте научили, че има съществено нарастване на случаите на саботаж срещу собственост и стоки на Дома Нахамапитин.

— Вече чух.

— Следователно ви е ясно, че това затруднява Дома в деловата му активност. И подронва престижа му.

— В това не съм сигурна — отвърна Кива. — Не отричам, че има рязък ръст на саботажа, но от моя гледна точка най-впечатляващият случай на саботаж е превръщането от Надаш на съвсем нов кораб на Дома Нахамапитин в шибана купчина метални отпадъци. Щом подхванахме темата за подронване на престижа, може би трябва да добавим и този случай, а?

Фундапелонан сви вежди.

— Може би емперо се придържа към различно мнение по въпроса.

— Съмнявам се. — Кива посочи пълномощното. — С това ще си уговорите среща с нея, но не ми се вярва емперо да забрави как вашият Дом се опълчи срещу й.

— Не Домът. Една от представителките му.

— Пожелавам ви късмет и с този довод.

— Няма да го изтъкна аз, а графиня Нахамапитин.

Кива примигна при новината.

— И тя ли ще пристигне тук?

— Разбира се. — Фундапелонан се усмихна. — Лейди Кива, както и вие изтъкнахте съвсем уместно, доброто име на Дома бе опетнено от някои събития напоследък. Появата на скромна адвокатка не би могла да го изчисти. Не е нещо, с което биха се справили и хиляда адвокати. Единственият начин е графинята да дойде от Терхатум, за да разговаря лично с емперо. Аз съм тук, за да се погрижа за някои — моля да ме извините за израза — незначителни проблеми, например предложението към вас. С по-сериозните неща ще се заеме самата графиня.

— И кога пристига?

Фундапелонан погледна китката си, на която имаше някакъв вид часовник, и Кива се подразни от излишно драматичния жест.

— Ако корабът, с който имаше намерение да пътува, спази графика за полета, ще бъде тук след около три денонощия. — Фундапелонан пак се взря в нея. — С толкова време разполагате, за да промените решението си. Не е много време, лейди Кива.

5

— И колко време ни остава по-точно?

Марс Клермон успя да запази спокойното си изражение — поне на това вече се бе научил. Но в себе си преживяваше всичко истински, удряше се с длан по челото и си разтъркваше усилено бузите. През последния месец животът му се състоеше от нескончаемо повтарящ се отговор на все същия въпрос във всевъзможни варианти без особени разлики, задаван от хора, което не желаеха да бъдат убедени от отговора, а не бяха вещи в математиката, за да разберат защо той си остава верен независимо колко силно е желанието им да се промени.

Но нали такава беше длъжността му сега — помощник на емперо Грейланд II със специални пълномощия по научната политика, на когото бе възложено да обсъжда с много важни особи проблемите, свързани с неизбежното скорошно изчезване на Потока. И сред тези особи бяха имперски министри, депутати в парламента, ръководители на благороднически Домове и техни приближени, епископи и архиепископи в Църквата на Взаимозависимостта и всякакви други църкви, учени, журналисти, най-видни знаменитости, „влиятелни мислители“, популярни в обществото интелектуалци и дори някой и друг водещ на дискусионно предаване.

По цял ден, всеки ден през последния месец.

По цял ден, всеки ден в обозримото бъдеще.

Сега бе дошъл със своята доизпипана в движение презентация в Имперското дружество по екзогеология, което се събираше веднъж на две години в Средоточие. Веднъж на две години, защото за членовете му, пръснати из Взаимозависимостта, не беше лесна задача да се домъкнат по струите на Потока, полетът в които отнемаше седмици, а понякога месеци. А в Средоточие — просто защото всички струи на Потока се събираха тук.

(„Засега“ — обади се някаква частица от мозъка на Марс и той я побутна обратно в тъмното й ъгълче.)

Някой би помислил, че от всички групи, пред които той говореше за изчезването на струите в Потока, можеше да убеди най-лесно тъкмо учените. В края на краищата Марс разполагаше с данни, събирани три десетилетия, структурирани и представени по начин, който почти всеки учен можеше да разбере. Таблици, графики, диаграми, бележки и, разбира се, дигитален файл с цялата първична информация, която неговият баща граф Клермон бе натрупал за трийсет години.

Оказа се обаче, че учените неизменно бяха най-неприятните слушатели. Марс разбираше защо физиците, занимаващи се с Потока, се инатяха или направо отхвърляха чутото: все пак това беше тяхната област, а сега някакво си нищожно лордче и още по-нищожно преподавателче от рядко споменаван университет на най-затънтената дупка в космоса им пробутваше информация от своето татенце и заявяваше на всеослушание, че се заблуждават за всичко, което уж са научили за Потока. Това си беше интелектуалното съответствие на умел ритник по най-чувствителните части на тялото. Откровено казано, Марс би се изненадал, ако специалистите по Потока не му се нахвърляха стръвно, поне докато не отделят време да задълбаят в данните, за да признаят ужасяващата истина, скрита в тях.

Но не само те се държаха така. Всяка група изследователи в която и да е област вдигаше безсмислен шум за данните, които баща му и той събраха и обясниха. Марс недоумяваше искрено, докато не се върна мислено към времето в университета и думите, казани от професора в катедрата за техните колеги, които свързваха и съотнасяха непреклонно всяко ново откритие само със собствената си област на знания. „Когато държиш чук, всичко ти прилича на пирон“ — беше отбелязал професорът.

Поговорката беше стара, но това мнение за науката отвори очите на Марс: немалко учени знаеха нещичко за парченце от света и бяха толкова уверени в универсалната приложимост на своите знания към всеки друг проблем, че бяха готови да пренебрегнат или да отхвърлят информация от хора, които пък са специалисти точно по този проблем.

Марс нямаше подобна нагласа, твърде остро съзнаваше колко много не знае и напоследък му се струваше, че невежеството му се отнася за всичко, което не е свързано някак с изчезването на Потока. Но и все по-ясно виждаше колко учени размахват чукове и търсят пирона в данните и в начина, по който той ги представяше.

Това изтощаваше търпението му. Неведнъж му се искаше да вдигне ръце и да каже: „Добре де, не вярвайте нито на мен, нито на данните, радвайте се на шанса първи да бъдете смазани на пихтия, когато настъпи тази катастрофа“. А после си спомняше какво обеща на Грейланд, емперо на Взаимозависимостта, която невероятно и някак нелепо стана и негова приятелка — че ще й помогне да измислят как да не допуснат сгромолясването на цялата им цивилизация.

И това означаваше да не изкрещи на публиката от несговорчиви екзогеолози, че на Потока не му пука дали вярват в изчезването му, или не, а да отговаря за незнайно кой пореден път на все същите проклети примитивни въпроси, които чу още след първото си представяне на проблема.

— Не ни остава никакво време — отговори на питащия и преливащ от самочувствие плешивец.

Марс изобщо не се съмняваше, че този тип е най-видният специалист в цялата Взаимозависимост по някакъв много специфичен вид вулканични скали. Вдигна ръка към диаграмата, светнала във въздуха над него, която показваше звездните системи на Взаимозависимостта и всички свързващи ги струи на Потока, и посочи онази струя между Средоточие и планетата Край, която беше негов роден дом, но не знаеше дали ще я види отново.

— Както вече казах, струята от Край към Средоточие се свива. Процесът започна откъм Край и продължава към Средоточие. Случи се така, че бях в един от последните кораби, успели да долетят от Край. Вече няколко седмици няма други пристигнали кораби оттам. Доколкото е възможно да се прогнозира въз основа на тези данни, няма и да се появят.

— Значи Край вече е изолиран? — попита друг учен.

— В едната посока. — Марс показа другата струя между Средоточие и Край. — В другата посока струята все още е достъпна. Можем да изпращаме кораби към Край. Просто няма да се върнат. — Той посочи струя между Средоточие и Терхатум. — Предвиждаме с голяма степен на вероятност, че струята от Средоточие към Терхатум е следващата, която ще изчезне. Очакваме да се случи през идните няколко седмици. Емперо заповяда изследователски кораб да наблюдава тази плитчина на Потока, изпращаме и специални сонди през плитчината, за да определим колко устойчива е струята.

— И как установявате това? — попита още някой от екзогеолозите.

— Сложно е да се обясни — отвърна Марс. — Вътрешната топология на Потока не съответства напълно на пространство-времето, с което сме свикнали. Всъщност, ако не обвивахме корабите си в мехурче от пространство-време, преди да влязат в Потока, те биха прекратили съществуването си поне в смисъла, който ние придаваме на думата „съществуване“. Мога да ви дам и по-добро обяснение, но то изисква време, а трябва да отида на следващата презентация в другия край на Първа стъпка след два часа и половина.

Неколцина от слушателите му се засмяха.

— Значи, когато струята от Средоточие към Терхатум изчезне, Терхатум ще бъде изолиран като Край — каза плешивият вероятен специалист по някакви вулканични скали.

— Не — възрази Марс и чу ясно нечие пъшкане от досада. — Една от причините планетата да бъде наречена Край е фактът, че има само една входна и една изходна плитчина. И двете струи завършват тук — при Средоточие. — Марк пак посочи Терхатум на схемата. — Терхатум е свързан и със Средоточие, и с още три системи: Ширак, Мелака и Парамарибо. Вместо пряк достъп от Средоточие към Терхатум най-бързият обиколен маршрут е към Мелака и оттам към Терхатум. Това ще удължи полета с девет дни…

— … но Терхатум няма да бъде изолиран.

— Все още не. — Марс докосна една от иконите, за да започне анимация. — Но изчезването на струята от Средоточие към Терхатум е само началото. Скоро след това ще загубим и други струи. — Една по една струите в схемата угасваха, оставаха все по-малко връзки между системите от планети. — След три години някои системи вече ще са изолирани. — Анимацията продължаваше. — След десет години ще изчезнат всички струи на Потока.

— И няма как да пътуваме от една система до друга без тях? — попита някой след кратко мълчание.

— Няма, освен ако не искаме полетите да се проточват столетия — отговори Марс. — Двигателите на нашите кораби са проектирани за полети в самите звездни системи, скоростта им е съвсем малка спрямо скоростта на светлината. Дори да построим по-бързи кораби, да речем, достигащи десет процента от скоростта на светлината, пак ще летят десетилетия до най-близките системи. — Видя, че някой вдига ръка. — Разбира се, не е необходимо да обяснявам на учени, че полетите със свръхсветлинна скорост са физически невъзможни.

Ръката се скри припряно.

— И вие сте убеден във всичко това? — усъмни се плешивият. — Моят зет е физик и се занимава с Потока. Споменах пред него, че имаме среща с вас днес, а той направо ви нарече побъркан, който някак е заблудил емперо.

Марс се усмихна. Свикна и с този въпрос.

— Господине, според мен вие не разбирате. И аз, и моят баща, който свърши цялата работа, ще ликуваме, ако бъдем опровергани. Ще бъдем щастливи, ако всеки друг физик, който изследва Потока, проучи предоставените от нас за общо ползване данни, изрови несъответствия в тях и докаже, че сме пропуснали нещо съществено, затова през цялото време сме допускали грешки в тълкуването на тези данни. Нали така се развива науката? Представяте хипотеза пред своите колеги, показвате им всички измервания и данни и настоявате да ги оспорят. Господине, за мен най-добрият вариант ще бъде, ако аз и моят баща бъдем изобличени като смахнати и аз се прибера опозорен на Край. Има обаче само едно затруднение за осъществяването на този вариант и аз вече го изтъкнах пред вас. Процесът вече е започнал в пълно съответствие с нашите прогнози и данни. Засега още спорим, защото изчезна само една струя и имаме възможност да търсим други обяснения за корабите, които не пристигнаха в системата на Средоточие. Когато изчезне и струята от Средоточие към Терхатум след броени седмици, времето за спорове какво ще се случи с Потока ще бъде изчерпано. И когато това стане, трябва да си зададем въпроса какво сме готови да направим като учени, за да помогнем на всички останали във Взаимозависимостта да оцелеят.

— Казвате „като учени“, но емперо обяви, че има видения за предстоящото — оплака се някой от екзогеолозите.

Марс видимо се смути.

— За тях не мога да кажа нищо. Мога само да ви уверя, че емперо Грейланд подкрепя напълно продължаването и разширяването на научните изследвания по проблема, които са започнали по решение на нейния баща Атавио VI.

— Но според вас не е ли озадачаващо, че тя се захвана с тези мистични безсмислици? Не ми се вярва това да й помогне да убеди хората.

Марс помълча, за да обмисли думите си.

— Уважаеми колеги — започна той. — В продължение на един час ви представях хипотеза, основана на данни, които съвпадат с наблюденията ни за особеностите на вселената. Тя е подложена на критичен анализ от други специалисти и съответства на всички критерии и норми за научно изследване. Но въпреки това вече мога да се досетя, че по-малко от половината сред вас я смятат за убедителна, и то само отчасти. Вие сте учени. Ако не мога да убедя всички тук с тези данни, твърде вероятно е да постигна още по-малък успех с обществото като цяло. — Марс огледа смълчаните екзогеолози. — Не бих си позволил да заявя, че разбирам твърденията на нашата емперо за видения и откровения. И в никакъв случай не мога да кажа, че вярвам в тях безусловно. Но аз вярвам в емперо. Вярвам, че се е посветила на задачата да помогне на всички свои поданици да се подготвят за неизбежното. И ако нейни видения помогнат там, където не помагат обосновани, подлежащи на проверка и потвърждение твърдения на учени, готов съм да приема и виденията. Като си припомним какъв е залогът, може би е уместно и вие да се отнесете така към тях.

Марс долови присъствието на жената, преди да я зърне. По-точно видя как неговият помощник и телохранител Надау Уилт се напрегна, докато вървяха към чакащата ги кола, и се изпречи между него и някого, който очевидно се беше устремил към тях. Тогава забеляза доближаващата ги малко по-възрастна жена, чиято коса бе леко разчорлена, а в ръцете си стискаше снопче листове.

Жената видя движението на Уилт и спря на няколко метра от тях, вдигнала листовете пред себе си.

— Доктор Клермон, истината ли казахте в залата?

Марс се подсмихна. Мина доста време, откакто някой се бе обръщал към него с титлата „доктор“.

— За изчезването на Потока ли? Да, можете да не се съмнявате.

— Не за това. — Тя не се постара да прикрие досадата и пренебрежението си. — Казахте, че ще се радвате, ако някой докаже грешките ви.

„А, пак стигнахме дотук“ — помисли Марс. След всяко представяне на данните за Потока един-двама от слушателите му се опитваха да го заприказват, за да споделят собствените си „научни“ теории, че Потокът бил измерение на призраците или емперо лично заличавала струите в Потока по волята на все още неоткрит до днес друг разумен вид, който прилича на кръстоска между акула и пудел (човекът си носеше и рисунки). Марс бе решил да се държи учтиво с тези случаи, но се оставяше Уилт да го отведе за следващата презентация.

— Да — отвърна любезно. — В този случай ще бъда много щастлив, ако някой ме опровергае.

— Сигурен ли сте? Защото искам да ви кажа, доктор Клермон, че аз не бях особено щастлива, когато вие ме опровергахте.

Марс се обърка за няколко секунди, после изведнъж се опули.

— Вие сте… Хатиде Ройнолд.

— Да.

— Вие сте казали на Нахамапитин, че струите на Потока се изместват, а не изчезват.

— Да.

— И не бяхте права за това.

— Да, да — раздразнено потвърди тя. — Може би нямаше да сбъркам, ако вашият баща си бе направил труда да отговори на моето писмо за този проблем. Но той не пожела да ми отговори.

— Изпълняваше заповед на емперо да не обсъжда изследванията си с никого.

— Да, вече научих за това оправдание.

— Нахамапитин използваха вашите данни в опит за преврат.

— Е, поне с мен не са споделяли кроежите си — сопна се Ройнолд. — Досущ както и емперо едва ли ви е казала, че ще използва вашите данни за смехотворния си номер с „виденията“.

Марс се огледа към сградата, откъдето бяха излезли току-що.

— Как… успяхте да влезете на днешната презентация? Не сте екзогеолог.

— Сложих си същата значка с моята фамилия и се вмъкнах. — Жестът, с който тя посочи лицето си, беше почти презрителен. — Нали ме виждате. И за екзогеолозите не може да се каже, че са почитатели на модата. Слях се с тълпата.

— Лорд Марс, време е да тръгваме — подсказа Уилт, който знаеше кога да се намеси.

Марс се обърна и му позволи да го побутне към колата.

— Не сте прав, доктор Клермон.

Ройнолд пак пристъпи към тях и спря отново, когато Уилт я опари с поглед, сякаш казваше „Опичай си акъла“. Но нямаше намерение да отстъпи.

— За какво говорите? — попита Марс.

Ройнолд посочи куфарчето му с таблета, холопроектора и бележките.

— За вашата работа. Не сте прав. Но и не грешите. Просто не е цялостна.

— Не е цялостна…

— Точно така — кимна тя.

Марс направи крачка към нея, от което Уилт настръхна.

— С тези данни моят баща предвиди с изключителна точност изчезването на струята от Край. Аз също проверих неговите изчисления.

— Да, прави сте. Прави сте и за предстоящото изчезване на струята към Терхатум. Нали вече ви казах, че не грешите.

— Но защо смятате, че работата ни не е цялостна?

— Не за тази част говоря. А за вашата теория. Вие и вашият баща сте разработвали обща теория на изчезването на Потока. — Ройнолд разтръска снопчето листове. — Това пък е специалната теория.

— Какво искате да кажете?

— Казвам, че вашият баща прогнозира точно кога ще изчезнат струите на Потока, а вие сте потвърдили изчисленията му. Той обаче е пропуснал една особеност на процеса — не само ще изчезват струи, но и ще се отварят. Нямало е как да проверите това, защото той не го е забелязал.

Ройнолд подаде снопчето на Марс, който пристъпи и го взе.

— Сбърках, защото започнах с няколко неправилни предположения, които не проверих по-късно — призна Ройнолд, докато той четеше. Тя сви рамене. — Бих имала полза, ако мои колеги бяха прегледали направеното, но ми плащаха да не споделям с никого. Оказва се, че съм била права за процеса, само че съм заложила грешни начални условия. Щом се сдобих с вашите данни, видях, че вашият баща и вие сте изследвали други страни на същия проблем. Свързани, но и почти независими от тези, с които се занимавах аз. Обединих неговите данни с моя процес. — Тя посочи листовете. — И стигнах до това.

Марс вдигна поглед и примигна насреща й онемял.

— Е, права ли съм? — Ройнолд сочеше листовете. — Всичко е все още на предварителен етап, разбира се. И все пак?…

— Лорд Марс — обади се Уилт по-настойчиво.

Марс кимна на своя телохранител, погледна Ройнолд и леко размаха снопчето хартия.

— Може ли да ги задържа?

— Донесох ги за вас.

— Как да се свържа с вас, за да го обсъдим по-подробно?

— Написала съм на заглавната страница.

— Кога е подходящо да ви потърся?

Тя се усмихна притеснено.

— Няма неподходящо време, доктор Клермон. В момента ми се налага да обмислям отново бъдещето си.

Той се смръщи.

— Нали преподавахте в университет?

— Е, да. Но както се оказа, когато изменници се възползват от нечии резултати като оправдание за действията си срещу Взаимозависимостта и опита за покушение срещу емперо, оставането на работа в имперски университет се превръща в… проблем.

— Вие не сте виновна, че са злоупотребили така с вашите данни. Не са ви посвещавали в плановете си.

— Вярно — потвърди тя. — Но пък и аз не си направих труда да попитам, нали? — Пак вдигна рамене. — Както и да е, поне имах достатъчно свободно време да свърша тази работа. Не съм съвсем наясно какво ще ям от следващата седмица нататък. Но пък нали затова във Взаимозависимостта е предвиден жизнен минимум.

Марс я изгледа сепнато.

— Дотам ли стигнахте?

— Добре де, май прекалих. Извинете. Понякога не се усещам къде да спра.

Марс се усмихна и й подаде листовете.

— Елате. Имам още една презентация в другия край на града, за която вече закъснявам. Можем да поговорим по пътя дотам. И след това.

— Бива. — Ройнолд си взе снопчето хартия. — Вие наистина нямате нищо против някой да докаже, че грешите. Признавам, че не го очаквах.

— Доктор Ройнолд, самата вие казахте, че не греша. Просто не съм прав.

6

Струята на Потока от Средоточие към Терхатум изчезна.

Случи се преди прогнозирания момент, но в рамките на диапазона от вероятности, който Марс Клермон бе представил на емперо Грейланд II. Последният кораб, влязъл в плитчината на струята към Герхатум, беше петицата „Винаги ще те помня като дете“ на Дома Нахамапитин, която попадна в Потока шест часа по-рано. Капитанът на „Като дете“ бе предупреден, че научният съветник на емперо предвижда изчезване на струята. Получи и предупреждение, че процесът на разпадане на струята ще започне от случайно възникнали точки в нея, а няма да тръгне от единия край и да продължи подобно на вълна към другия, както се бе случило със струята от системата Край към Средоточие. Диспечерският център му предложи да пренасочи полета през Мелака и оттам към Терхатум.

Капитан на „Като дете“ беше Дарис Мория, която изрази пред своята старша помощничка Лин Бурогинол презрението си към Грейланд II, нейния научен съветник и диспечерския център на Средоточие, а след това заповяда корабът да влезе по график в плитчината.

Корабът не пристигна навреме в Терхатум. Всъщност никога не се появи там. По-точно „Като дете“ изчезна безследно от Взаимозависимостта. Разпадащата се струя на Потока го изхвърли в пространството на няколко хиляди светлинни години от най-близкото човешко средище. Това се случи, защото макар да оприличават Потока на река или път, или някакъв друг линеен начин на придвижване, той не прилича по нищо на тях, нито пък е линеен в някакъв смисъл. Ако „Като дете“ бе изпаднал от Потока секунда по-рано, щеше да се озове само на една светлинна година от звездата Сириус А, която пък се намираше сравнително близо в космически мащаб до родната звездна система на човечеството. Ако бе изхвърлен секунда по-късно, щеше да попадне много по-близо до централния звезден куп на Млечния път.

Но във всички случаи щеше да бъде далече — от Средоточие, от Терхатум, от човечеството. Далече от спасението. Далече от живота.

„Винаги ще те помня като дете“ бе проектиран да поддържа живота и безопасността на своя екипаж в продължение на пет години, преди всичко да завърши неизбежно с хаос и безумие. Но подобно на повечето използвани за търговски цели петици, „Като дете“ извършваше кратки полети от Средоточие до Терхатум и обратно, целият цикъл се побираше в около две седмици. Не беше необходимо да го оборудват и снабдят за дългогодишно оцеляване на екипажа. Само че настъпи момент, когато това се оказа необходимо.

Капитан Мория призова екипажа да запази хладнокръвие и хората я послушаха. В продължение на две седмици. След още две седмици капитан Мория беше мъртва и екипажът, който разбираше твърде добре какво сполетя „Като дете“, къде се намираха (и къде не) и колко малко храна и други ресурси имаха, започна да се поддава на напрежението. Месец по-късно смъртта застигна половината от екипажа, включително повечето офицери. Минаха още шест седмици и екипажът се смали до трийсетина души в три групички, които отказваха да правят нещо заедно, а в системите на кораба започнаха да се появяват повреди.

Изнизаха се 277 дни от този момент и последният жив — отговорник по товаро-разтоварните дейности на име Джайн Брисфелт, записа дълъг разказ за последните, крайно потискащи часове на „Като дете“ и екипажа. След това отиде в сектора на охраната, взе оръжие, настани се в каюта, пусна си една от любимите комедии и се застреля насред буен смях в най-забавната част от историята.

Записаният на таблет разказ остана невидян и нечут от каквото и да било живо същество. Самият таблет, чието захранване се изтощи след две години, се повреди непоправимо петдесет години по-късно и разказът би останал недостъпен дори с ново захранване. „Като дете“ се превърна в студена, напълно лишена от енергия черупка само за десетина години. Нямаше да бъде намерен никога нито от хора, нито от представители на друг разумен вид, ако такива съществуваха. Щеше да се рее между звездите още двайсет милиона години, преди да го придърпа гравитацията на минало наблизо червено джудже, което корабът щеше да обикаля още шест милиона години по орбита като на комета, преди да доближи звездата и да се разпадне на съставните си атоми.

Но всичко това тепърва предстоеше.

А в настоящето изчезването на струята към Терхатум беше потвърдено съвсем лесно: изследователска сонда се опита да влезе в плитчината, но не можа. Там, където плитчината се намираше само преди секунди, нямаше нищо, освен обикновено пространство-време и вакуум. Други кораби наоколо провериха дали плитчината се е преместила или продължава да се движи, което се случваше рядко, но поне на теория беше възможно. Не се движеше. Нямаше я.

Щяха да минат седмици или месеци, докато новината за изчезналата струя към Терхатум стигне до всички системи във Взаимозависимостта (включително до Терхатум, защото обиколният полет до системата вече отнемаше един месец), но в системата на Средоточие имаше незабавни последствия.

На фондовата и стоковата борса цените на акциите рухнаха, интересът към фючърсните сделки се сгромоляса, милиарди марки капитализация се изпариха почти мигновено. Онези малцина спекуланти, които бяха залагали на рязък спад на пазара, също почти мигновено установиха, че вече са абсурдно богати, но търговията беше прекратена скоро, а загубите и печалбите — заличени.

Няколко от търговските Домове предявиха искания за изплащане на застраховки в Дома Айело, който държеше монопола в застраховането, като се обосноваха със загубите заради (вече почти несъмненото) изчезване на струята на Потока от Край към Средоточие. Посочваха загуби на кораби, товари и екипажи, общата сума достигаше милиарди марки. Домът Айело отхвърли почти всички искания, като изтъкна също с известни основания, че изчезването на струите на Потока представлява действие на непреодолима сила.

В магазини и пазари навсякъде из системата на Средоточие се трупаха изпаднали в паника купувачи, които първо разграбиха стоките за задоволяване на насъщните нужди, после и всичко останало. Сащисаните собственици и управители се мъчеха да уверят клиентите си, че изчезването на една струя на Потока още не означава незабавен глад и безнадеждност. Доводът им не беше сметнат за толкова убедителен, колкото те очакваха.

Полицията и службите за сигурност в цялата система минаха в режим на пълна готовност и се подготвиха за потушаване на размирици. Добрата новина беше, че паниката засега се ограничаваше само с трескави покупки. Имаше и лоша — никой не вярваше, че ще бъде така и занапред.

Църквата на Взаимозависимостта и другите религии откриха, че храмовете и молитвените домове са претъпкани с вярващи, внезапно повярвали и не чак толкова повярвали, но желаещи да опитат и този шанс, защото ставаше нещо адски странно, и според досегашния си опит се молеха, медитираха или се чудеха какво би трябвало да правят, щом вече са дошли. Свещеници, пастори, равини, имами и други религиозни водачи хем бяха много доволни, че са необходими в настъпилата духовна и житейска криза, хем съзнаваха, че това е теологичното съответствие на паническото разграбване на стоките в магазините — новото им паство напираше да докопа каквото успее с надеждата да преживее някак трудните времена.

В Първа стъпка онези, чиято набожност пламна изведнъж, но не отидоха в църква, се тълпяха пред портите на Брайтън, местната имперска резиденция. Всеки в системата на Средоточие знаеше, че Грейланд бе имала видения за бъдещето на Взаимозависимостта и бе извела на сцената лорд Марс Клермон, чиито научни изследвания предсказваха изчезването на струите от Край и към Терхатум. Независимо дали вярваха, че е говорила искрено за виденията, или ги смятаха за подлъгване на лековерните, или пък виждаха в тях признак на разклатена психика, вече намериха причина да си мислят, че все има нещо в приказките й. Затова идваха в Брайтън — някои да благоговеят, други да се молят, трети, защото дори да не им се влизаше в църква, искаха да бъдат все някъде в този момент на твърде неясни перспективи.

Емперо обаче не беше в Брайтън, а в Си'ан — огромната имперска станция над планетата Средоточие и града Първа стъпка. Някои предполагаха, че се е уединила за мистичен диалог със своята прародителка Рашела, единствената предишна пророчица-емперо, за да обмисли следващите си действия и следващото изявление, с които ще спаси своя народ и империя.

И бяха прави донякъде.

Архиепископ Корбин не би казала, че я обзе радостно вълнение от срещата с поредния посетител, но вече не си представяше как би могла да го отпрати. И така в нейния кабинет насред Катедралния комплекс на Си'ан влезе лорд Теран Асан.

— Добре дошли сте, лорд Асан — поздрави го тя достатъчно учтиво, или поне се надяваше да е така.

Той само сведе глава вместо поклон и огледа подчертано личния й кабинет, който беше огромен и изискано обзаведен.

— Много внушително — отбеляза той.

— Благодаря — отвърна Корбин. — Аз все пак възглавявам църквата.

Асан кимна.

— Църква, която не си пада много по смирението.

— Тя е била основана от потомка на търговски род, която впоследствие е станала емперо на междузвездна империя, така че сте прав. Не сме почитатели на смирението.

— Като заговорихме за потомка на търговски род, станала емперо, сигурно вече сте чули за намерението на Грейланд II да говори пред парламента.

— Да, чух — потвърди Корбин.

— Някои хора се питат дали тя ще се възползва от повода да обяви военно положение. Все пак се потвърди прогнозата на дресирания й учен, че струята към Терхатум ще изчезне, и настана всеобща паника.

— Още не е паника.

Асан килна глава встрани с крива усмивчица.

— Нима?

— Ами да — натърти Корбин. — Вярно, хората са стъписани и уплашени. Но още не са започнали да опожаряват.

— Засега.

— Да се надяваме, че изобщо няма да се случи. Пожарите в затворени станции и куполи никак не са желателни.

Асан изви глава към прозореца, през който се виждаше тълпата на моравата пред Си'анската катедрала.

— Вашият бизнес потръгна добре насред тази криза.

— Лорд Теран, какво ви мотивира да поискате този разговор?

— Какво ще направи църквата, ако емперо обяви военно положение?

— Затова ли дойдохте при мен?

— Отчасти. Като представител на гилдиите в изпълнителния комитет, получавам много тревожни обаждания и съобщения от благороднически Домове и други ръководители на гилдиите. Знам и че депутатите в комитета също са засипани с въпроси от своите избиратели. Но вие се занимавате не с избиратели, госпожо архиепископ, вие представлявате самата църква.

— Лорд Теран, като ви слуша човек, би помислил, че нямаме свои енориаши и паство.

Асан махна с ръка към тълпата долу.

— Сега имате още повече.

— Само казвам, че не съм съгласна с мнението ви за църквата.

— Ваше право е, но още не съм чул отговор на въпроса, който ви зададох.

— Не съм мислила по проблема. И то защото вие буквално сте първият, който говори с мен за това. Нямам навика да отсъждам прибързано за някакви догадки. Все едно аз да ви попитам какво ще направите, ако Грейланд обяви, че забранява закуската.

— Аз съм привърженик на закуската.

Корбин изрази с жест досадата си.

— Не схващате смисъла на казаното от мен.

— Напротив, схванах го — заяви Асан. — Позволявам си обаче да допусна, че вие не схващате смисъла на казаното от мен. Не ви подхвърлям случайни догадки. Емперо се обърна към църквата в ролята си на неин водач и обяви, че има видения — нещо нечувано през цяло хилядолетие, с което ви задължи като църква да я следвате накъдето ви поведе. — Той пак посочи тълпата пред катедралата. — Бих казал, че тя си изигра ролята много добре. Потоци от слисани хора напират към вашите църкви и катедрали и изведнъж, госпожо архиепископ, вашата институция, която вие представлявате, се сдоби с по-голяма власт. Тази власт обаче ви е дадена назаем от емперо чрез тези измислици за виденията й.

— Какво се опитвате да намекнете?

— Не намеквам, а говоря направо. Тя извърши преврат спрямо вас, и то по-конкретно лично срещу вас, госпожо архиепископ, възползва се от изчезването на двете струи на Потока, за да прехвърли към себе си властта на църквата. Извърши го толкова умело, че вие, изглежда, още не сте забелязали. А може и да сте, но това да ви удовлетворява напълно.

Корбин отвори уста, но той не млъкваше.

— А сега емперо иска да говори пред парламента веднага след изчезването на струята към Терхатум, когато хората са уплашени и уязвими, жадуват да бъдат успокоени и от политическа гледна точка са твърде податливи на внушения. И като се съобразим с всичко това, моят въпрос за възможността емперо да обяви военно положение още ли ви звучи като случайна догадка?

Корбин не отговори веднага.

— Не…

— Тогава да се върнем към моя въпрос.

— … но и не ми звучи като нещо вероятно — изтъкна тя, без да обръща внимание на последните му думи. — Поддържам работни отношения с емперо, откакто е на власт. Лорд Теран, за Грейланд може да се каже, че има определени особености и някои от тях не са много желателни за човек на този пост. Но жаждата за власт липсва сред тях.

— А ако се заблуждавате?

— А ако вие се заблуждавате? — Сега беше ред на Корбин да посочи тълпата отвън. — Вашето мнение, че Грейланд си присвоява властта над църквата, пренебрегва един факт — в нито един момент преди или след обръщението й към епископите тя не се опита да контролира църквата по какъвто и да е начин. Не тя седи в този кабинет, взема решения за подхода на църквата, за действията й и тълкуването на вероучението. Аз съм тук. Не тя назначава свещеници в църквите. С това се занимава епископ Карник. Не тя ръководи нашата социална дейност. Това е възложено на епископ Орнил. Поне беше така досега.

— Защо?

— Той обмисля дали да не подаде оставка. Казва, че е обзет от внезапни съмнения за вярата си. Но който и да заеме мястото му, няма да бъде посочен от емперо. Аз ще реша кой да бъде. Ето какво се опитвам да ви обясня, лорд Теран. За да има преврат, задължително е някой да отнеме власт. Но това не се е случило.

— Щом казвате, госпожо архиепископ. Мисля, че вече чух вашия отговор на моя въпрос. Благодаря ви.

Асан кимна и излезе със същата внезапност, но преди това огледа още веднъж кабинета.

Корбин постоя в недоумение какво всъщност се случи току-що и пак седна неспокойно зад бюрото си. Повика своя помощник Юбис Айси.

Той се появи веднага на прага.

— Слушам ви, Ваше преосвещенство.

— Свикай среща на моите съветници тази вечер. В седем часа. Кажи на епископите да отменят останалите си уговорки за вечерта, ако е нужно.

— Мога ли да ги уведомя за темата на срещата?

— Нуждая се от техните съвети. За емперо.

Айси се поколеба, като че искаше да помоли за още указания, но се отказа.

— Разбрах, Ваше преосвещенство.

— Юбис, още нещо…

— Да?

— Погрижи се да бъдат поднесени вечеря и напитки. Срещата ще се проточи.

— И как архиепископ Корбин се отнесе към твоите внушения, че е била изиграна? — попита Джейсин Ву.

— Отрече, разбира се — отговори Асан. — Но целта ми не беше да я накарам да се съгласи. Важно беше да посея съмнението у нея. Разбира се, тя вече бе започнала да се съмнява. Човек с нейното положение няма как да се примири безропотно със седнала наскоро на трона емперо, която дърдори за пророчества. Това е заплаха за личната й власт и влияние.

Джейсин изсумтя. Седяха в кабинета му в Дома на гилдиите насред Първа стъпка — стая с изчистени линии, вдъхваща впечатление за могъщ ръководител, както подобаваше за поста на Джейсин в Дома Ву. Двамата държаха чаши с уиски и Асан си мислеше, че това е толкова банален символ на видните бизнесмени, колкото и кабинетът.

— Теран, когато му дойде времето, ще се нуждая от нея като съюзник.

— Знам, Джейсин.

— Добре. Защото това време ще настъпи по-скоро рано, отколкото късно.

— Защото струята на Потока към Терхатум изчезна.

— Защото тя е само първата, която изчезва. Да де, втората — поправи се Джейсин. — Но ще се случи и с другите, а ние трябва да се подготвим, преди прекалено много от тях да изчезнат.

— Да се подготвим за твоя преврат.

Гримасата на Джейсин беше кисела.

— Теран, не изричай гласно тази дума, мамка му!

— Джейсин, какво пречи да го наричаш с точната дума? И ти, и аз знаем, че е необходим. Нали затова уреди да бъда вкаран в изпълнителния комитет. За да убедя останалите му членове.

Джейсин се взря в него за миг.

— Както чувам, не си много симпатичен на другите там. Неведнъж споменават и думата „гадняр“, когато говорят за тебе.

— Просто съм искрен.

— Вярно си е, че ти си гадняр открай време. Казвам го с уважение.

— Знам. Няма смисъл да се преструвам на нещо, което не съм. Хората в комитета не са глупаци. Щяха да разберат, ако играя роля. Нека съм гадняр. Това не пречи да съм прав гадняр. И не могат да оспорят правотата ми, колкото и да съм им неприятен.

— Твърде оптимистично си настроен.

— Но засега успявам.

— Да се надяваме. — Джейсин отпи от чашата си. — Надаш Нахамапитин е още жива.

— Научих.

Джейсин го стрелна с поглед.

— Дали е жива, защото си казал на Деран, че ще организирам убийството й?

— Не — възрази Асан свадливо, — жива е, защото кабинетът на Деран е на три врати от твоя по този коридор, а в Дома Ву никой не умее да си държи езика зад зъбите.

— Намекнах ти, че имам такъв план.

— И аз не казах на никого. Знаеш, че говоря с Деран, и той знае, че говоря с тебе. Разликата е, че той ме смята за свой двоен агент, но истината е, че съм твой двоен агент. И като твой двоен агент искам да подчертая колко е добре, че твоят опит да я премахнеш не успя.

— Надаш Нахамапитин е опасна.

— Такава си е. Но тя и нейният Дом могат да бъдат както твои врагове, така и твои съюзници. Домът Нахамапитин е в немилост засега, но си остава могъщ. И продължава да има могъщи приятели. А за успеха на своя замисъл ще се нуждаеш отколкото може повече приятели.

— Как ми се иска да бях видял изражението му, когато си го уверил, че не ми си казал за плана му да ликвидира Надаш — сподели Деран Ву половин час по-късно в своя кабинет.

Този кабинет не беше чак толкова просторен като кабинета на Джейсин, но май го превъзхождаше по пищност на декорациите, а и уискито на домакина беше по-добро.

— Е, ясно ти е как става — отвърна Асан. — Знаеш, че говоря с Джейсин, и той знае, че говоря с тебе. Разликата е, че той ме смята за свой двоен агент, но истината е, че съм твой двоен агент. И като твой двоен агент искам да подчертая, че е време да внимаваш с Дома Нахамапитин.

— Защо? Поне в момента имам уговорка с Надаш. Тя ще се застъпи за мен пред своя Дом чрез адвоката си. А в замяна аз ще се възползвам от връзките си в полицията и службите за сигурност, за да се оплескат с доказателствата срещу нея.

— И неизбежно ще бъдеш принуден да стовариш цялата вина върху Амит.

— И какво от това?

— Ами всеизвестно е, че Амит беше любимото дете на графинята, затова, ако се изсереш върху паметта му, за да отървеш онова нейно дете, за което тя не се съмнява, че е убило нейния любимец, може и да не спечелиш благосклонността й, както очакваш.

Деран се начумери.

— Имаш право.

— Надявах се да ме разбереш.

— Можеш ли да предложиш нещо друго?

Асан се усмихна.

— Зависи колко агресивен искаш да бъдеш в стремежа си да станеш емперо.

— Значи насъсквате двамата братовчеди Ву един срещу друг — каза Тинда Луентинту, която ръководеше администрацията на графиня Нахамапитин.

Изрече думите в имперския апартамент на „Рашелин“, най-труднодостъпния и най-добре охранявания хотел в Първа стъпка. Предпочете това място пред офиса на Дома Нахамапитин, защото в момента си имаха кукувица в онова гнездо — проблем, с който трябваше да се справят скоро. „Рашелин“ беше превъзходен, имперският апартамент — великолепно проектиран и украсен, а уискито, от което Асан внимаваше да отпива съвсем по мъничко, защото вече имаше излишни количества алкохол в организма си, беше почти немислимо изискано.

— Не е съвсем точно да се твърди, че ги насъсквам един срещу друг — възрази той. — Оставям всеки от двамата да си мисли, че ме използва, за да шпионирам другия, докато аз решавам кого да подкрепя накрая в стремежа му да стане емперо.

— Това може да се обърне много зле срещу вас, ако решат да сравнят впечатленията си — отбеляза Луентинту.

— За да го направят, трябва да забравят взаимната си омраза за повече от петнайсет секунди. Моят род е близък с Ву, както е било от много поколения насам. На възраст съм между Джейсин и Деран, виждахме се често, докато растяхме тук — в Първа стъпка. Никой извън техния род не ги познава толкова добре. Няма особена опасност някой от двамата да изпадне ненадейно в пристъп на дружелюбие към другия.

— Значи все пак смятате, че е полезно да подклаждате взаимната им враждебност.

— Както го казвате, ще излезе, че аз съм ги настроил така. В моя род си имаме поговорка: „Никой не може да мрази някой Ву така, както го мразят другите Ву“. Същинско чудо е, когато техният съвет на директорите успява да се разбере какво да хапнат на обяд, камо ли за ръководството на собствения им бизнес. Не подклаждам взаимната им омраза. Но нямам нищо против да се възползвам от нея за своя изгода.

Луентинту кимна.

— Затова сте тук, лорд Теран.

— Да. Трябва да сте наясно, че каквото и да се случи, с Грейланд е свършено. Ако наистина има видения, значи има и проблеми с психиката. Ако няма, значи върти своя игричка насред криза, за която отчасти е виновна самата тя. И за доброто на Взаимозависимостта трябва да бъде отстранена.

— Щом казвате.

— Но не го казвам аз. Или поне не само аз. Другите Домове са изнервени от тези промени в Потока и превръщането им в повод за незнайно какви решения на Грейланд спрямо техния бизнес и монополи. В парламента са убедени, че Грейланд си е наумила да въведе военно положение. Дори църквата не знае как да постъпи с Грейланд, откакто тя започна да подражава на Рашела. Ще има промени. Поне това е очевидно. И според мен всеки би се съгласил, че когато настъпят промените, ще се нуждаем от стабилност на върха. На имперския трон.

— Домът Нахамапитин вече се опълчи веднъж срещу емперо — напомни Луентинту. — Не спечелихме нищо от това.

Асан завъртя глава.

— Не. Надявам се да ми простите, че ви поправям, министър Луентинту, но Домът Нахамапитин не се опълчи срещу емперо. Това беше дело на една от старшите представителки на рода. И дори да е ясно, че тази представителка действаше безразсъдно, тя имаше сериозни причини за недоволството си. Имперският род бе дал съгласието си следващият емперо — или следващата, както се обърнаха нещата, да сключи брак с някой Нахамапитин. Ала сегашната емперо се отказа от уговорката. Не биваше да го прави. Тази грешка трябва да бъде поправена. Това е възможно.

Луентинту изви вежди.

— В случай че Домът Нахамапитин — продължи Асан — има желание да сключи сделка с някого от двамата братовчеди Ву, стремящи се да седнат на трона, и да го подкрепи със своите сили, както и със силите на своите приятели.

— Кога?

— Скоро, струва ми се. Ученият на емперо ни показа кога какво ще се случва.

— А вие какво ще получите от сделката? — попита трети глас откъм дивана.

Досега не бе изрекъл нито дума.

— Защо ми задавате този въпрос, Госпожо?

— Защото, лорд Теран, не съм тъпа — отговори графиня Нахамапитин. — Знам защо Джейсин и Деран Ву са се забъркали в това. Защото емперо трябва да бъде някой от Дома Ву, а те са достатъчно глупави да жадуват за този пост дори сега, когато изглежда, че всичко ще се разпадне. Няма съмнение и какъв е нашият интерес според вас — намеквате подчертано за политически съюз между нас и онзи Ву, когото събитията поставят на трона. Искам обаче да науча и какъв е вашият интерес. Вие вече сте директор по деловата активност в Дома Асан. И вече сте член на изпълнителния комитет. Освен това сте лорд. И в момента имате цялата власт, която бихте могли да постигнете някога. Какво друго искате?

Асан се усмихна.

— Не го правя за себе си.

Извади таблета си и изведе снимка на екрана. На нея две малки деца се усмихваха към камерата. Асан показа снимката на графинята.

— Очарователни са — каза тя. — Но какво общо имат с въпроса ми?

— Общото е, че някое от тях ще сключи брак с дете на следващия емперо.

Трудни за разгадаване изражения се смениха на лицето на графинята, докато обмисляше чутото.

— Лорд Теран, много амбициозно е да планирате така далечното бъдеще. И то когато нашата цивилизация доближава внезапния си край.

— Не цялата цивилизация. Само по-голямата й част. Ще имаме Край. Вашият син Грени се опитва да завладее планетата, а вашата дъщеря Надаш изпрати натам пълен кораб с гвардейци, за да му помогне в това начинание. Край е единственото място във Взаимозависимостта, където е възможно дългосрочното оцеляване на човечеството. Вашите деца решиха да наложат властта си над Край, за да направят Дома Нахамапитин следващия имперски род. Е, не им потръгна добре. Затова е време да се върнем към първоначалния план — брак с емперо. Аз ще ви помогна да го осъществите.

— И всичко, което искате в замяна, е тронът.

— Да. След време. Заемете го първо вие. Нали това искате… госпожо — добави Асан почтително.

Той долови как графиня Нахамапитин се спогледа с началничката на администрацията си, която кимна почти незабележимо. После графинята пак се вторачи в него.

— Разкажете ми по-подробно за плана си, лорд Теран.

— Да започнем с въпроса кой Ву предпочитате, госпожо? Джейсин или Деран?

7

Кива Лагос беше насред насладата от съвсем задоволителен орален секс, когато таблетът й звънна. Озърна се — търсеше я нейният помощник Бунтон Салаанадон. Хрумна й да не отговори, защото беше заета, а и му бе казала да не я безпокои, освен ако целият свят не пламне. Само че имаше някаква вероятност целият свят да е пламнал, пък и оралният секс беше задоволителен, но не толкова невероятен, че да погълне цялото й внимание, затова взе таблета и го настрои само за разговор без видео.

— Е, шибаният свят да не би да е пламнал? — попита тя.

Под нея партньорката й погледна с ням въпрос, който Кива изтълкува като „Да прекъсна ли?“. Кива я подкани с жест да продължи и партньорката пак се захвана да работи с език.

— Госпожо, зависи дали бихте приравнили с пожар нареждането да се явите на аудиенция при емперо — отговори Салаанадон.

— Какво? Я ми обясни.

— Графиня Нахамапитин е поискала и е получила съгласие за извънредна среща с емперо относно осъществяването на местната делова активност на Дома. И по-конкретно, тя иска да бъдете отстранена от управлението. Предполагам, че според емперо е справедливо да ви бъде предоставена възможност и вие да изразите мнението си по въпроса.

— Кога е аудиенцията?

— След два часа, госпожо.

— Значи се нуждая от превоз.

— Вече уговорих да ви вземат пред входа на жилището ви, запазих ви и място с предимство в совалка до Си'ан. Тъй като се явявате по волята на емперо, правото ви на такъв полет е неоспоримо, а разрешението се получава автоматично. Ще ви посрещне придружител от имперския двор, а аз вече изпратих на охраната попълнен формуляр за ускорена процедура при допускането ви в двореца.

— Схванах, не бива да си нося оръжия.

— Да, това е желателно, госпожо — каза Салаанадон.

Кива все не можеше да отгатне дали той разбира шегичките й и предполагаше, че подчертаното му старание да ги тълкува буквално е някаква защитна тактика.

— Само трите ли ще бъдем?

— На аудиенцията ли? Както научих, графинята ще бъде придружена от своята адвокатка госпожа Фундапелонан. Може би помните, че разговаряхте с нея онзи ден.

— Да, вече се познаваме — потвърди Кива.

— Искате ли някой от нашите юристи да отиде с вас на срещата?

— Ще се справя сама — увери го Кива. — Просто се погрижи моят файл за постъпленията да бъде обновен с последните данни. Може да ми потрябва.

— Да, госпожо.

— Кога ще ме откара колата?

— Ще бъде пред входа след петнайсет минути. Ако желаете, може да пристигне и по-скоро.

— Не, така е добре.

Кива прекъсна връзката и се съсредоточи отново върху съвсем задоволителния орален секс. Когато свърши, каза на своята партньорка:

— Май не е зле да си погледнеш входящите съобщения.

— И защо да го правя? — учуди се Сеня Фундапелонан.

— Ще видиш.

Кива отиде да вземе душ, за да не мирише на скорошен секс.

— Можеше да ми кажеш и веднага след разговора — упрекна я Фундапелонан, щом Кива излезе от банята, отървала се от следите на съвсем задоволителния орален секс.

— Ти имаше друга работа.

Фундапелонан посочи таблета си.

— Това е мъничко по-важно.

— Зависи от гледната точка — възрази Кива. — Освен това няма да закъснееш заради мен.

— Трябва да си поръчам такси до дока на совалките и да се кача навреме в някоя от тях.

— Просто ела с мен.

— Значи според тебе изобщо няма да изглежда зле, ако двете излезем заедно оттук и се качим в колата?

Кива сви рамене.

— Графинята и без това вече е осведомена за нашето чукане.

Фундапелонан примигна.

— Какво?…

— Досещам се, че тя ти е казала за моята склонност да се чукам безразборно и ти е заръчала да опиташ, в случай че реша да кажа нещо полезно за вас в по-разгорещените моменти.

— Затова ли го правя според тебе?

— А не е ли затова?

— Е, да — призна Фундапелонан. — Но не биваше ти да го възприемаш така.

— Падам си по чукането, но това не означава, че съм тъпа — изтъкна Кива.

— Ако си знаела, че се опитваме да те подведем, защо?…

— Защо те близах до побъркване ли?

— Ами да.

— Че защо не?

— Това не е ли твърде неискрено?

Кива я изгледа с присвити очи.

— Май имаш известна липса на опит в тази област.

Фундапелонан се засегна.

— Явно е така.

— Това е само секс, мамка му — натърти Кива. — Не съм помисляла да ти правя шибано предложение за брак. Ти реши да ме сваляш, достатъчно хубавичка си…

— Благодаря — сухо вметна Фундапелонан.

— … а аз почти не съм се забавлявала, откакто Марс Клермон се прехвърли при емперо. И не ми е хрумвало да споделям с тебе каквото и да било за моя бизнес.

— Искаш да кажеш за нашия бизнес.

— Това ще го обсъдим бездруго на днешната среща — напомни Кива. — Само се опитвах да обясня, че беше доста безобиден шанс за малко секс.

— Дори не знам как да се отнеса към такива думи — призна Фундапелонан.

— Не остана недоволна, нали? — подхвърли Кива.

Фундапелонан се усмихна.

— Права си. — Помълча и добави: — За пръв път направих такова нещо.

— Секс с някого по поръчка на клиент ли?

— Да.

— И как се чувстваш?

— По-скоро добре.

— Много се радвам. — Кива я погали по рамото. — Защото ще те изчукам зверски още веднъж, но този път ще бъде пред емперо.

Графиня Нахамапитин очевидно принадлежеше към хората, които държат на всякакви шибани правила и церемонии, затова аудиенцията й с емперо се състоя в официалната приемна зала на двореца. Мястото приличаше на огромна пещера и според Кива можеше да побере совалка, но като се замисли коя бе поискала и коя се бе съгласила за тази доста смехотворна среща, май нямаше да се отнесат с разбиране към пиперливи шегички за совалки.

Кива се озърна към графиня Нахамапитин и гледката не я впечатли. Графинята и без това се набиваше на очи, а за явяването си тъкмо пред сегашната емперо се бе престарала с одеждите. През целия си досегашен живот Грейланд се бе появила точно веднъж в пищно облекло пред хората на коронясването си, а тази церемония бе приключена набързо от бомба и смъртта на най-добрата й приятелка, затова не стана един от забележителните моменти в историята на модата. Съветниците на графинята биха могли да й подскажат, че Грейланд предпочита по-скромната външност. Или не го бяха направили, или графинята бе пренебрегнала мнението им и сега сякаш носеше премяна от граната, избухнала в чекмедже с панделки от метално фолио.

Дрехите на Кива бяха много по-ненатрапчиви — официален костюм в черното и златното на търговските гилдии и медальон в цветовете на Дома Лагос: червено, жълто, светлосиньо и тъмносиньо. Кива си казваше, че в такова облекло изглежда като сервитьорка или шибана слугиня, но не можеше да си позволи волности пред емперо, затова се примиряваше.

Самата емперо потвърди впечатленията й и бе избрала костюм, който наподобяваше много повече дрехите на Кива, а не жалката нелепост, с която графинята се бе натруфила, но беше скроен великолепно (а и какво друго можеше да се очаква) и се отличаваше с имперското тъмнозелено — то уж не подхождаше добре на цвета на кожата й, обаче някак успяваше да изглежда чудесно. Може би защото, щом си емперо, всичко ти подхожда. Приятно предимство на иначе шибано неблагодарните задължения, с които бе обременена.

Кива, графинята и Сеня Фундапелонан (тя пък носеше същия приятен за окото консервативен костюм, който Кива смъкна от нея по-рано през деня) стояха пред подиума с трона, на който Грейланд щеше да се намести. Нито подиумът, нито тронът изглеждаха прекалено абсурдно, тоест сякаш не бяха на мястото си в тази зала, но пък съответстваха на предпочитанията на Грейланд.

Отвори се врата в дъното на залата, доста отдалечена от подиума, и емперо влезе. Не я придружаваха помощници, което май ставаше типично поведение, както Кива чуваше. Емперо прие поклоните на Кива и Фундапелонан и се здрависа с тях, после изтърпя сложния реверанс или каквото там шибано нещо направи графинята. Накрая изкачи стъпалата на подиума, настани се на трона и се усмихна.

— Готови сме да ви изслушаме, скъпа графиньо Нахамапитин — започна тя.

Кива забеляза имперското „ние“, което чу за пръв път от устата на Грейланд. При предишната им среща емперо използваше само „аз“. Но пък тогава тя още се възстановяваше след нападението в космическия кораб. Може и да не беше на себе си.

Графинята повтори скапаната си измишльотина с реверанса.

— Позволете да започна, Ваше величество, с уверенията за безграничната преданост на Дома Нахамапитин. И лично аз, и всички ние като Дом съзнаваме, че напоследък имахте твърде основателни причини да се усъмните в искреността на нашата преданост.

Разбирам, че единственият начин да си върнем вашето доверие е да го заслужим отново бавно и трудно. Това е основната мисия на Дома под мое ръководство. За да потвърдя, че намерението ми е сериозно, и като първа малка стъпка за поправяне на стореното се задължавам да внеса цялата годишна печалба на Дома Нахамапитин в системата на Средоточие във фондацията „Нафа Долг“.

Кива за малко не си глътна езика от тази купчина нагли глупотевини. Първо, графинята знаеше адски добре, че не може да се разпорежда с печалбите от бизнеса в тази система, защото Кива ги контролираше и тя решаваше за какво могат да бъдат използвани. Откакто Кива управляваше местния бизнес на Нахамапитин, всички постъпления се превеждаха по сметки, до които тя даде достъп на данъчната служба за извършване на своеобразен постоянен одит. Графинята би могла да направи нещо с тези пари без съгласието на Кива само ако емперо й върне контрола над местните дейности. И нямаше съмнение, че графинята разбира това не по-зле от Кива. Значи или беше първият хитър ход в усилията й да отстрани Кива, или беше опит да я представи пред емперо като идиотката на деня. Тоест пак хитър ход в усилията да я отстрани.

Второ, Нафа Долг, най-добрата приятелка на емперо още от детството и първата началничка на нейната администрация, стана жертва на шибано покушение в деня на коронясването — уби я бомба, почти сигурно, но още недоказано заложена от някой мръсник, когото бяха наели младите Нахамапитин, гадните деца на тази гадна графиня. Независимо дали графинята е била осведомена за бомбата по онова време, поне сега знаеше всичко това. Както знаеше и че бомбата трябваше да убие Грейланд.

Общо взето, графиня Нахамапитин каза на емперо: „Доказвам предаността си, като ви предлагам пари, които нямам, за благотворителната фондация на името на вашата приятелка, затрита случайно от моите хлапета, докато се мъчеха да ликвидират вас“.

Кива си помисли, че това е интересен начин да се подмажеш на емперо.

Или графинята беше жалка в неспособността си да проумее какво оскърбление нанасяше на Грейланд, или дръзваше да предизвика емперо към някакво действие. Кива познаваше и Надаш, и Грени Нахамапитин доста добре от студентските си години, затова се съмняваше, че графинята е толкова простодушна. Ако ще в момента да имаше вид на обсипана с пайети кокошка, не можеше да се твърди, че е тъпа.

Следователно графинята си въобразяваше, че подлага емперо на някаква проверка. Може би искаше да узнае дали Грейланд не е простодушна. Или пък искаше да види как емперо ще реагира на толкова безочлива плесница, предназначена за нея и нейната непрежалима приятелка. А може би графинята просто искаше да научи докъде може да стигне и какво е готова емперо да й отнеме. Или все пак си бе наумила, че Грейланд е шибано слабоумна.

Кива стрелна с поглед приятно безизразното лице на Фундапелонан. За миг се зачуди дали скорошната й сексуална партньорка може да е подсказала на графинята да се държи така. Усъмни се в това. Фундапелонан май не притежаваше необходимата подлост и двуличие, за да стигне до такава наглост. Кива пак се взря в Грейланд, която обмисляше казаното.

„Хайде — примоли й се Кива мислено, — задай ми шибания въпрос.“

— Вашето обещание ни трогва, графиньо — изрече Грейланд. — То отразява възвишеността, на която е способна вашата душа, и ние се радваме, че научихме това.

И след този начукващ шедьовър в смисъл „Ясна си ми, кучко“, но звучащ като комплимент, емперо насочи вниманието си към Кива.

— Питаме се какво би могла да каже лейди Кива като директор на местните дейности за вашето забележително предложение.

„Ти само гледай представлението“ — подкани я безмълвно Кива.

— Ваше величество, не се съмнявам в най-добрите намерения на графинята, но се налага да отбележа със съжаление, че печалбите от деловата активност в тази система ще бъдат съвсем незначителни.

Грейланд примигна от тези думи.

— Защо, лейди Кива?

— Заради измами в особено големи размери, Ваше величество. Когато поискахте от мен да стана попечител на местния бизнес на Нахамапитин, аз наредих провеждането на одит, при който открихме значителни нередности, които засягат приходите и печалбите. Проучването продължава, има все повече нови случаи. Ще ни бъдат необходими месеци, за да подготвим пълен отчет, а дотогава се намираме в ситуация, когато трябва да компенсираме клиентите си, както и да плащаме глоби, които ще бъдат определени от вашата данъчна служба.

— Това е нерадостна новина — каза Грейланд.

— Ако желаете, ще ви представя подробен доклад — предложи Кива услужливо. — Вече го изпратихме в данъчната служба.

— Благодаря ви, лейди Кива. Много държа да го получа.

— И ако позволите — продължи Кива, — мога да предложа решение за този злополучен проблем.

— Слушаме ви.

— Ваше величество, не се съмнявам, че графинята не е имала намерение да ви предложи нищо, когато се обвърза с обещание за годишната печалба от тази система. И нейните счетоводители са били подвеждани и заблуждавани, а тъй като тя пристигна съвсем наскоро тук, още не съм имала възможност да осведомя нито нея, нито подчинените й за финансовото състояние на местния бизнес. Почти сигурно е, че тази грешка се дължи на незнание. Не мога да не призная, че ако измамите не бяха толкова повсеместни и мащабни, Домът Нахамапитин би имал превъзходни печалби през годината.

— Какво предлагате, лейди Кива? — попита Грейланд.

— Решението е просто, Ваше величество. Ще разпоредя на моите счетоводители да ви съобщят каква би била сумата от местните печалби през последните дванайсет месеца, ако нямаше измами и глоби. И тогава графинята би могла да внесе във фондация „Нафа Долг“ дарение, равно на тази сума, от общата хазна на Дома Нахамапитин. Така ще бъде добре за всички.

Грейланд кимна и пак се обърна към графиня Нахамапитин.

— Ако графинята прояви желание да се съгласи с тази дребна промяна в нейното щедро предложение, което приветстваме, ще се радваме да приемем нейния благороден жест.

„Лапна го, двулична твар!“ — възкликна наум Кива. Графинята бе намислила да подложи Грейланд на изпитание, но на свой ред получи горчив урок. Емперо я накара сама да отнесе шамара, който искаше да зашлеви.

Графиня Нахамапитин си позволи около секунда и половина смаяно мигане.

— Разбира се, Ваше величество — каза след това. — Ще бъде направено точно така.

— Чудесно. — Грейланд погледна Кива. — Кога можем да очакваме съобщението за сумата?

— Мога да ви я изпратя утре, Ваше величество.

— Значи ще очакваме съобщението утре. — Емперо се вторачи отново в графинята. — А във фондация „Нафа Долг“ могат да очакват вашето дарение през следващите дни, нали? До една седмица?

— Разбира се — отговори графинята.

Грейланд кимна.

— Графиньо Нахамапитин, назначаването на лейди Кива за директор във вашия бизнес се оказа много благоприятно за вас. Тя не само предложи сполучливо решение на този незначителен проблем. Разкриването на широко разпространените измами и корупцията във вашата организация сигурно е голямо облекчение за вас.

— О, да, голямо — потвърди графинята, без дори да извие очи към Кива.

— Ако тези деяния се бяха пренесли от местния бизнес в цялата организация на Дома Нахамапитин, това щеше да бъде твърде печално — продължи Грейланд. — Така би се стигнало до намесата и на данъчната служба, и на министерството на правосъдието. — Пак погледна към Кива за секунда. — Но вие едва ли смятате, че това вече се е случило?

— Засега не, Ваше величество — каза Кива. — Разбира се, нашето разследване още не е приключило.

— Лейди Кива, колко ще продължи то според вас?

— Поради сложността на системата от приходи и счетоводството в Дома Нахамапитин, както и находчивите методи, прилагани в измамите, ще ни бъдат необходими още няколко месеца.

— Още няколко месеца — повтори Грейланд, като натърти съвсем леко последната дума.

— Да, най-малко — поправи се Кива.

Грейланд отново се взираше в графиня Нахамапитин.

— Графиньо, не се съмняваме, че оказвате на вашата директорка цялата необходима помощ и съдействие, докато проучва колко тежки са проблемите в местната ви организация.

— Да, Ваше величество, но…

— Слушаме ви, графиньо.

— … макар че лейди Кива прояви голяма находчивост…

— Графинята ме надценява в похвалите си — намеси се Кива и обърка графинята. — Няма как да не призная обаче, че почти не се наложи да проявявам находчивост. За откриването на тези нередности беше достатъчно да ги види нов човек в организацията.

— Тоест външен човек, лейди Кива, така ли? — попита Грейланд.

— Да, може би и само това стигаше — съгласи се Кива.

Грейланд тупна леко по страничните облегалки на трона.

— В такъв случай ние сме убедени, че е най-добре да продължи това проучване от външен човек в местния бизнес на Нахамапитин, за да помогне на този клон от дейността на един велик Дом да се върне в рамките на приемливото. А вие, лейди Кива, на поста директор ще продължите да поддържате пряк контакт с графинята, за да я уведомявате за всичко, което сте установили, както ще уведомявате и нас в същата степен.

— Разбира се, Ваше величество.

— Лейди Кива, Домът Нахамапитин е много важен за нас — подчерта Грейланд. — Носите голяма отговорност и пред Дома, и пред нас.

— Разбирам — изрече Кива сериозно.

Погледна графинята, на която трябваше да се признае, че укротява забележително обзелия я бяс.

— А сега, графиньо, да поговорим за вашата дъщеря — каза Грейланд.

— Ваше величество?… — смънка графиня Нахамапитин, сякаш загубила опората под краката си.

— Ние допуснахме, че това е причината за желанието ви да се срещнете с нас — натърти Грейланд.

— Всъщност, Ваше величество, дойдохме да поговорим за лейди Кива…

— Е, вече се разбрахме, нали? — прекъсна я Грейланд. — А ние смятаме за важно да говорим за вашата дъщеря. Ако желаете да ни изслушате.

Кива наблюдаваше как графинята мигновено и почти недоловимо претегля настървението си да се отърве от натрапницата в своя бизнес срещу вероятността да ядоса още повече емперо, която бездруго се бе заела да я размаже като валяк по пода на залата. И страхливо избра безопасния вариант.

— Охотно ще обсъдя с вас проблема с моята дъщеря.

— Графиньо, вашата дъщеря е обвинена в някои от най-тежките престъпления. Убийство. Опит за покушение. Държавна измяна. Ако бъде призната за виновна, за тези престъпления се налага смъртно наказание.

Графинята пребледня леко.

— Да, Ваше величество.

— Графиньо Нахамапитин, за нас е печално, че тя попадна в такова положение. Имаше време, когато очаквахме тя да стане наша сестра, омъжена за нашия брат Ренеред, който трябваше да бъде следващият емперо. Ако бе доживял да наследи нашия баща, всичко щеше да бъде съвсем различно.

— Да, така е. Наистина — промълви графинята.

— Ние не можем да отгатнем какво е тласнало Надаш към престъпленията, в които е обвинена. И не можем да спрем това, което предстои. Тя трябва да бъде съдена. И ако бъде призната за виновна, трябва да бъде наказана. Всички сме подвластни на закона и правосъдието. Разбирате това, графиньо Нахамапитин, нали?

— Разбирам.

Графинята се взираше във великолепната мозайка на пода. Грейланд кимна.

— Спрямо Надаш трябва да бъде приложен законът, тя трябва да бъде съдена и трябва да бъде наказана — повтори емперо. — И все пак в памет на любовта на моя брат към нея и в знак на признателност за предаността, в която се заричате от името на вашия Дом, аз мога да проявя милост — изрече Грейланд с подчертано „аз“.

Графинята вдигна глава.

— Ваше величество?

— Живот вместо смърт — предложи Грейланд. — Ако бъде призната за виновна в някое от престъпленията, за които е предвидено смъртно наказание, мога да заменя присъдата с доживотен затвор. И тя ще изтърпява наказанието си тук, на Си'ан — в „Тихата вода“.

Кива се ококори. „Тихата вода“ беше не толкова затвор, колкото курорт, от който обаче не можеш да си тръгнеш. Там попадаха спипани с подкуп депутати или крадливи старши счетоводители. Това беше единственото наказателно учреждение в Си'ан, защото не е много благоразумно да държиш корави престъпници в същата станция, където е и емперо. Натикването на Надаш там, след като пречука безцеремонно десетки хора, сред тях и собствения си брат, би означавало не милост, ами направо шибано благоволение. Грейланд би могла да й поднесе и сладолед, като ще е толкова щедра.

— Това приемливо ли е за вас, графиньо Нахамапитин? — попита Грейланд.

Кива гледаше смяната на всевъзможни изражения по лицето на графинята — някои се мяркаха толкова набързо, че не знаеше дали не си ги въобразява. Накрая графинята впери поглед в очите на Грейланд и пак направи онзи шибан реверанс или каквото там представляваше.

— Разбира се, Ваше величество. Благодаря ви.

Грейланд кимна и се изправи.

— Постигнахме много днес. Радваме се. А сега ви молим да ни извините, защото имаме следваща среща, за която ще закъснеем, ако не отидем веднага. Графиньо Нахамапитин, лейди Кива, госпожо Фундапелонан.

Грейланд леко наведе глава, трите отвърнаха с поклон и не се изправиха, докато емперо не излезе през вратата зад подиума.

Вратата се затвори.

— Мътните да те вземат, ти за какво стърчеше тук?! — избълва графинята към Фундапелонан, която отвори уста за някакъв отговор, но графинята се устреми към изхода като най-разярената пъстра кокошка в света.

Кива я изпрати с поглед и каза на Фундапелонан:

— Не мога да разбера защо е толкова сърдита. Според мен всичко се подреди много добре.

Адвокатката се вторачи в нея с присвити очи.

— Бяхме изиграни.

— А бе, ти шибани майтапи ли си правиш с мен? — прихна Кива. — Шефката ти нахълтва тук с очевадното намерение да оскърби Грейланд, но след като емперо я направи на пихтия, сега ще ми мрънкаш как сте били изиграни? — Кимна към вратата, през която изхвърча вбесената графиня. — Не бяхте изиграни. Вие чисто и просто бяхте накълцани на мръвки. Твоята шефка се заблуждаваше, че емперо е слаба, затова си го отнесе по пълната програма. Ама така си го отнесе, че ти дори не успя да вмъкнеш доводите си защо трябва да бъда уволнена.

— И сега ще ми кажеш, че ти дори не си обсъждала това с емперо.

— Не сме приятелки — сопна се Кива. — Не си ходим на гости с нощувка, за да си решим взаимно косите и да се хилим на вицове за пичове. Това е всичко на всичко втората ми среща с нея.

— Хъм…

— Не ме разбирай неправилно — продължи Кива. — Тя сгази твоята шефка така, че си беше шибано зрелище. Не даде никакъв шанс на графинята да възрази срещу моето назначение. Ти не успя да пробуташ вашите лъжи за саботажа. Емперо заяви съвсем ясно, че ще наблюдава много зорко какво става с мен и местния ви бизнес. А после сипа сол в раната — напомни на графинята, че дъщеря й е убийца и изменница, дори я накара да благодари, че нейното детенце ще прекара остатъка от живота си в затвора.

Фундапелонан гледаше Кива много особено.

— Това ли си мислиш за тази случка?

— И аз бях тук, значи отговорът е „да“.

Фундапелонан завъртя глава.

— Нищо не разбираш. Когато Грейланд каза, че ще замени смъртната присъда на Надаш и ще я държи тук, в Си'ан, не прояви милост. И дори не се опитваше да натрие носа на графинята с факта, че Надаш ще бъде в затвора до края на живота си. Всъщност каза на графинята, че Надаш ще бъде заложница. И то тъкмо в Си'ан. Където емперо може лесно да й види сметката, ако графинята си позволи някога да престъпи чертата. Кива, как е възможно да не проумяваш това? Как е възможно да не виждаш, че днес емперо превърна графинята в свой враг? Тя никога няма да забрави как Грейланд постъпи с нея. И никога, за нищо на света няма да й прости.

8

Грейланд II наистина имаше среща, за която за малко да закъснее (честно казано, винаги имаше среща, за която за малко да закъснее), но поне на тази среща не се налагаше да бъде Грейланд II. Предстоеше й да се види с Марк Клермон, значи имаше възможност да бъде Кардения Ву-Патрик през трийсетината минути с него.

Самият факт, че срещата щеше да продължи трийсет минути, донякъде беше глезотия. Напоследък, за да получи някой трийсет минути от времето на емперо, трябваше да бъде държавен министър или архиепископ на Си'ан, или трябваше да е избухнал пожар в голяма станция. Но Марс Клермон получи тези трийсет минути, първо, защото той беше жизненоважен за разбирането на измененията в Потока, които вече влияеха на Взаимозависимостта, а никой от останалите специалисти по Потока още не бе наваксал с данните, които той имаше, и второ, защото Кардения вече се захласваше сериозно по него и с удоволствие отделяше време, за да го гледа.

— Добре ли сте, Ваше величество? — попита нейната помощничка Обилийс Атек, която я водеше към следващата среща.

— С мен всичко е наред. Защо питаш?

— Изведнъж ми се стори, че се зачервихте леко.

Кардения поруменя още мъничко.

— Нищо особено — каза тя. — Размишлявах над нещо, което ми каза графиня Нахамапитин.

— Толкова зле ли мина разговорът, Ваше величество?

— Можеше да бъде и по-зле — отговори Кардения, макар че в момента не й се вярваше това да е възможно.

Разбираше в каква ярост изпадна графинята накрая. Тя бе дошла уверена в способността си да прецака емперо и да си върне контрола над бизнеса в системата на Средоточие.

„Да те подценяват си има и добрата страна“ — каза си Кардения. Не за пръв път през последните месеци надхитряше човек, който бе очаквал тя да е с муден ум или наивна, или просто прекалено добродушна, за да представлява нещо повече от препятствие, което трябва да бъде заобиколено. Кардения помнеше добре приглушената си обида в началото на своето царуване, когато разни хора си мислеха, че могат да я подтикнат към някаква представа или решение само с ласкателства или упоритост в спора.

После обаче отдели време, за да говори с призраците на своите предшественици в Стаята на спомените, и научи колко успешна тактика са били и ласкателствата, и упоритостта в спора през вековете. Това не подобри мнението й нито за някогашните емперо, нито за хората, които са изтръгвали отстъпки от тях по тези начини. Научи и колко изгодно е да позволява на разни хора да омаловажават нейните способности чак до мига, когато ги лишаваше безмилостно от заблудите им. Както постъпи преди малко с графиня Нахамапитин. Графинята нямаше да допусне същата грешка втори път.

„Което може и да не е много добре за мен“ — изтъкна някаква част от съзнанието й. И това беше вярно. Подценяват те веднъж, а след като натриеш носа на противника, вадиш завинаги този трик от кутийката с хитрините.

„Аз съм емперо — напомни си Кардения. — Имам и други хитрини в кутийката.“

И това също беше вярно.

„Стига с тази графиня Нахамапитин — обади се друга част от мозъка й. — Нали си мислехме за Марс.“ Кардения съзнаваше, че тази част може и да е петнайсетгодишно момиче, готово да прималее от трепетите си.

И все пак… Марс. Същинска главоблъсканица, нали?

— Не знам какво да правя — призна тя предишната вечер пред призрака на своя баща Атавио VI в Стаята на спомените.

— Занимавайте се със секс — посъветва я той.

— Не е толкова просто — възрази Кардения.

— Напротив, толкова просто е — увери я Атавио VI. — Ти си емперо.

— И какво? Ей така му заповядвам да скочи в леглото ми?

— Случвало се е.

— Но няма да се случи с мен — заяви Кардения. — Дори да оставим всичко друго настрана, не съм такъв човек.

— Тогава го покани в леглото си. По-лесно е. И има почти същия успех, ако се съди по историческите факти.

— А ти колко често си го правил? — попита Кардения.

— Преди да отговоря, нека ти напомня, че като компютърна симулация на твоя баща аз нямам самолюбие, на което да угаждам, затова отговорът ми ще бъде съвсем честен — каза Атавио VI. — Споменавам това, защото вече се случи няколко пъти отговорите на твоите въпроси да бъдат потискащи за тебе. Дали не е по-добре да зададеш този въпрос на друг емперо, с когото не си емоционално обвързана?

— Всъщност казваш, че твоят отговор ще бъде потискащ за мен?

— Общо взето — да.

— Е, сега вече е задължително да знам — отсече Кардения.

— Правех го през цялото време — каза Атавио VI. — Това беше едно от страхотните предимства на моя пост.

— Господи… — Тя закри лицето си с длани. — Ти беше прав. Не ми трябваше да знам.

— Така успях и с твоята майка — добави Атавио VI.

— И това не ми трябваше да знам.

— Но с нея се превърна в нещо по-силно. Налага се обаче да изтъкна, че започна с поканата да легне с мен и тя като почти всички останали не ми отказа.

— Нали разбираш, че така не звучи по-добре! — оплака се Кардения.

— Никога никоя не съм принуждавал — изтъкна Атавио VI. — От време на време ми отказваха и не си опитвах отново късмета със същата жена. Изобщо не е нужно, особено когато си емперо.

— И не ти хрумва, че положението ти като емперо е било основен фактор, за да приемат тези хора твоето предложение. И че може да са се чувствали под натиск, защото ти си имал възможност… ами, да им съсипеш живота.

— Това също не е нужно — отговори Атавио VI. — Секс, нищо повече. Впрочем, случваше се и обратното. Някои хора искаха секс с мен, защото бях емперо. Искаха да имат случка в живота, която да разказват на внуците си. Затова искаха този секс по-силно от мен.

— А ти сбъдваше желанията им, защото си бил напълно безкористен — подхвърли Кадения хапливо.

— Не. Защото и аз исках секс — поправи я той. — Но не чак толкова.

— Напомняй ми никога да не искам от тебе съвети за романтичната част от живота.

— Записах твоето желание и ще ти напомня, ако се случи отново да говорим на подобна тема.

— Благодаря ти.

— След всичко казано досега — продължи Атавио VI — все пак е добре да проумееш, че във всеки момент си оставаш емперо. И винаги ще имаш по-голяма власт от хората, към които проявяваш интерес. Ако не се стремиш към самота или не предпочиташ твоите сексуални и емоционални потребности да бъдат задоволявани от професионалисти, ще се наложи да приемеш, че такава е средата, в която съществуваш.

— Откакто съм емперо, останах си без секс — призна Кардения.

— Струва ми се нездравословно.

— И аз не съм доволна, че е така. Това обаче също е част от проблема. Не искам Марс да помисли, че го използвам само да си отпусна нервите.

— Не мога да преценя дали съм подходящ за такъв разговор — каза Атавио VI. — Аз съм компютърна симулация на твоя баща, а не квалифициран консултант по междуличностни отношения.

— Съмнявам се, че съм стигнала чак до нуждата от такива консултации.

— Щом казваш… — Кардения се подразни, че компютърна симулация може да имитира съмнение толкова точно. — А защо да не кажеш направо на този човек, че го харесваш. Най-лошото, което може да се случи, е да чуеш отговора „не“.

— Знам.

— И после можеш да го пратиш в изгнание.

— Няма да… — Кардения се запъна. — Пошегува ли се?

— Ако ще се почувстваш по-добре за казаното от мен току-що — да.

По пътя към личните си покои в имперския дворец Кардения прозря, че нейният баща, или компютърната му симулация, имаше право. В края на краищата двамата с Марс бяха зрели хора и би трябвало да се отнесат зряло и към този проблем. Досещаше се, че и той я харесва, но идеята пръв да заговори за това май го смущаваше — и защото си беше малко непохватен, и защото тя освен всичко друго беше емперо, а каквото и да казваше баща й, сигурно човек имаше нужда от железни нерви, за да намекне на една емперо, че си пада по нея. Напълно разбираемо беше, че Марс очакваше от Кардения да направи първия ход в тази игра.

„Добре де, значи ще го направя — зарече се тя пред себе си. — Познаваме се от няколко седмици. Време е. И най-лошото, което може да се случи, е да ми откаже.“

Кардения влезе в покоите си и кимна на Атек, която се запъти обратно към кабинета си, за да бъде на разположение при повикване. Кардения се отправи към своята трапезария, където Марс трябваше да я чака. И той наистина я чакаше.

С друга жена.

— Ти пък коя си, по дяволите? — избълва Кардения, преди да се овладее.

— Нарекохме явлението „преходни струи“ — обясняваше Марс. — Те са струи на Потока, които са породени от промените на топологията му в нашата област от пространството. И докато изчезват изглеждащите дълготрайни и устойчиви струи, а те наистина са такива, ще се появяват струи от другия тип и ще свързват звездни системи за неопределен период.

— Така е — потвърди Хатиде Ройнолд, която Марс бе довел на тази среща. — Но „неопределен период“ не означава, че не можем да пресметнем колко дълго ще бъде достъпна такава струя. Вероятно можем. Просто означава, че отделна струя може да се задържи един ден. Или две седмици. Или дори години наред.

— Въпреки това — подхвана Марс — те ще изчезнат бързо в сравнение със струите, с които сме свикнали, а те са били достъпни повече от хилядолетие. Затова решихме да ги наречем преходни.

— Ту ги има, ту ги няма — добави Ройнолд.

Кардения кимаше стъписано, докато те изреждаха неспирно подробности за най-новите си открития, и се мъчеше да подреди мислите си. Държа се глупаво в началото и като че ли нито Марс, нито Ройнолд успяваха да налучкат причината за това. Марс се извини за изненадващото присъствие на Ройнолд, но се оправда, че е уговорил промяната със секретаря на емперо и е очаквал Кардения да бъде осведомена.

Сигурно беше така, защото тя не отдели време да провери графика на срещите си в таблета заради увереността, че знае къде отива и с кого е следващият разговор. Щом Ройнолд беше тук, значи нямаше опасност — охраната не би допуснала да се появи, ако можеше да я застраши по някакъв начин.

Марс бе довел Ройнолд, защото сред всички занимаващи се с Потока физици, които още ровеха в изследванията на граф Клермон, само тя разбираше напълно направеното от него. Ройнолд също се бе занимавала с проблема, макар че работата й само частично се препокриваше с неговата, и то по поръчка на Нахамапитин, които после се възползваха от нейните данни, за да се опитат да завземат властта във Взаимозависимостта.

Но май никой не обвиняваше нея за това. Дори службата за сигурност, която я бе допуснала в двореца. Очевидно и Марс, който разговаряше оживено с нея и двамата се редуваха в обясненията.

Кардения ги гледаше и слушаше как обсъждат Потока, и нямаше как да не забележи, че сред чувствата й се прокрадва и ревност. Свързващите ги идеи в нейните очи приличаха на любов от пръв поглед всеки явно се възхищаваше от другия или поне от ума му. Ройнолд като че беше малко по-възрастна от Марс, което едва ли щеше да се окаже голяма пречка, ако всичко друго се напасваше.

„А може би трябва да слушаш какво говорят обади се досадният глас в главата й. — После ще имаш време да точиш лиги по момчето.“ Кардения си обеща да намери отново този глас по-късно и да го заглуши, например с алкохол.

Затова им даде знак с ръка, че иска да млъкнат. Марс забеляза веднага, Ройнолд продължи да дърдори, докато той не докосна рамото й. Кардения видя жеста му и нещо я бодна около сърцето.

— Не е нужно да знам подробности — каза им Кардения. — Всъщност не бих ги разбрала, колкото и да се опитвате да ми обясните, а имам и друга среща след няколко минути. Хайде да проверим дали съм схванала казаното от вас досега.

— Добре — съгласи се Марс.

— Първо, струите на Потока все пак ще изчезнат.

— Да — потвърди той.

— Второ, понякога ще се появява струя на Потока там, където не я е имало дотогава.

— Да.

— Трето, тези нови струи на Потока ще бъдат мимолетни, не могат да заместят предишните струи.

— Да.

— Само че… — обади се Ройнолд.

— Какво? — попита Кардения.

— Нашите предварителни резултати… — започна Ройнолд.

— Съвсем предварителни — вметна Марс.

— … показват, че след време е много вероятно да се появи нова устойчива мрежа от струи на Потока в тази област от пространството. Както бях прогнозирала в изследванията си за Нахамапитин — завърши Ройнолд.

Кардения погледна озадачено към Марс.

— Точна ли е тази прогноза?

— Ами… — запъна се той.

— Защото, ако е точна, ще имам твърде много въпроси към вас, лорд Марс. И някои от тях няма да звучат доброжелателно. Заложих твърде много на точността на вашите прогнози.

Марс размаха ръка помирително и посочи Ройнолд.

— Попитайте я какво има предвид, когато казва „след време“ в този контекст.

Кардения се вторачи в жената.

— Доктор Ройнолд, какво имате предвид, когато казвате „след време“ в този контекст?

— След период от пет хиляди до осем хиляди години.

Кардения пак се обърна с недоумение към Марс.

— Двамата с баща ми сме прави — изтъкна той. — Струите на Потока, които познаваме, ще изчезнат скоро, и то задълго. Толкова задълго, че ще настъпи краят на цивилизацията, ако не направим нищо. — Пак кимна към Ройнолд. — Тя също е права — има вероятност струите на Потока да се появят отново в тази част от пространството, но в различна конфигурация. Просто беше допуснала грешки за сроковете.

— Нямаше кой да провери изчисленията ми — оправда се Ройнолд.

— И двамата сме пропуснали нещо, докато не проучихме взаимно изследванията си — продължи Марс. — Говоря за преходните струи. Те не променят факта, че устойчивите струи на Потока изчезват. Не премахват заплахата за Взаимозависимостта. Но може и да ни дадат малко повече време да намерим някакво решение.

— Как?

— Вие попитахте дали ще се отворят нови струи на Потока там, където ги е нямало дотогава — каза той. — Това е вярно — ще има нови струи. Има обаче и друг ефект.

— Изчезнали струи ще се появят отново — подхвана Ройнолд. — Понякога. И не за дълго.

— Но времето ще е достатъчно, за да изпратим кораби през тях — уточни Марс.

— Може би — отбеляза предпазливо Ройнолд. — Зависи.

— И да ги върнем — упорстваше Марс.

— Може би. Зависи — натъртено повтори Ройнолд.

— Така стигаме до следващото явление — продължи Марс. — И то е много важно.

— Наистина е важно — потвърди Ройнолд.

— Какво? — Погледът на Кардения шареше между двамата. — Какво е то?

— Хатиде е прогнозирала, че изчезнала струя на Потока ще се отвори скоро. След като струята към Терхатум стана недостъпна, пренасочих нашите сонди към мястото, където някога е била плитчината на тази струя.

— И? — подкани го Кардения.

— Сондата влезе в плитчината — отговори вместо него Ройнолд. — Струята е достъпна отново. Както и струята оттам. Съществуват и двете.

— Не за дълго — предупреди Марс.

— Така е — съгласи се Ройнолд. — И двете ще изчезнат скоро. Струята оттук след около година. Струята оттам — много по-скоро. Да речем, след три месеца.

— Защо има такава разлика? — попита Кардения.

— Важи същото, което ви казах при първата ни среща — напомни Марс. — Всъщност няма никаква връзка между струите към някоя система и от нея насам. Има още нещо.

Той кимна към Ройнолд, която обясни:

— Струята насам е била достъпна от почти пет години.

Кардения се стъписа.

— Как е възможно?

— Потокът не се съобразява с нашите графици и разписания — каза Ройнолд. — Сегашните промени са започнали преди десетилетия, може би дори преди векове.

— Не за това питам — леко се подразни Кардения. — Как е възможно да не сме забелязали, че има нова достъпна плитчина на Потока около Средоточие?

Ройнолд вдигна рамене.

— Не е била търсена. Нищо не е излизало през нея. А струята натам е изчезнала толкова отдавна, че е вероятно никой дори да не си е спомнял за нея от векове.

— Може би освен вас — каза Марс на Кардения.

Тя разпери ръце с досада.

— Моля ви, стига с тези загадки, не може ли просто да ми кажете?

— Струите са към и от Даласисла — отговори Марс.

— Изгубената звездна система на Взаимозависимостта, заради която била убита вашата предшественица със същото име.

Зашеметената Кардения не можеше да продума. След малко Ройнолд изви глава към Марс и помоли:

— Попитай я.

— За какво искате да ме питате? — промълви Кардения, също вперила поглед в него.

— Смятаме, че трябва да отидем там. В Даласисла.

— Защо?

— Защото е системата, която сме изгубили — отвърна Марс. — Случилото се там може да сполети всяка от другите звездни системи във Взаимозависимостта. Трябва да отидем там и да научим колкото е възможно повече факти как всичко се е разпадало, за да не повтаряме техните грешки.

— Наложително е да го направим скоро — подчерта Ройнолд. — Преди да изчезне струята насам.

— Хатиде е права. Нуждаем се от кораб. И то незабавно.

— И вие също искате да отпътувате в този кораб? — попита Кардения.

— Разбира се — усмихна се Марс. — Тази научна експедиция ще бъде най-важната от стотици години. Не бих я пропуснал. — Озърна се към Ройнолд и добави: — И двамата не бихме я пропуснали.

Наближаваше полунощ, когато Кардения си каза най-после: „Мамка му, стига ми толкова“. И нареди да повикат Марс Клермон.

— Какви учени са ви необходими за тази експедиция? — попита го, когато той се появи припряно в покоите й.

Неговото жилище беше достатъчно отдалечено — в крилото на служителите. Кардения знаеше, че той разполага с пари, защото баща му го бе изпратил на Средоточие с внушителна част от семейното богатство в криптиран носител. Марс Клермон обаче изглеждаше доволен да се свира в апартаментче, което не беше нищо повече от стая с тоалетна. Вървя няколко минути към нейните покои, спиран неведнъж от все по-плътната охрана. Сега стояха неловко на разстояние един от друг в салона на покоите.

— Според мен ще се нуждаем от най-различни специалисти — каза той предпазливо.

Кардения разбираше, че той не е наясно с истинската причина да бъде повикан, нито защо трябва да отговаря на такъв въпрос пет минути преди полунощ.

— Непременно специалисти по Потока — започна да изброява Марс, — но си мисля, че с нас трябва да дойдат и биолози, химици, астрофизици, както и физици, занимаващи се с други области, също антрополози и археолози…

— Археолози ли?

— Даласисла е необитаема от векове — обясни Марс. — Нужни са хора, които знаят как да проучат такъв случай в историята ни. Нуждаем се и от криминалисти и патолози. А историците трябва да познават миналото на Даласисла и цялата Взаимозависимост в ранния й период. Нужни са ни инженери и други специалисти, които знаят нещо за компютрите и останалите технически системи в онази епоха. Това е списъкът засега. Мога да ви представя по-подробен доклад, ако желаете.

— Ами ако поискам експедицията да бъде малка? — попита Кардения. — И всичко да мине тихомълком?

— Но защо бихте поискали това? — учуди се Марс.

— Защото в момента колкото по-малко хора знаят за нея, както и за преходните струи на Потока, които сте открили с Ройнолд, с толкова по-малко главоболия ще продължа да обяснявам какво се случва, докато вие двамата не сте наблизо. — Тя долови премълчаното в погледа му. — Не казвам, че искам да остане секретно завинаги. Само казвам, че искам да науча първа за откритията на тази експедиция в Даласисла, преди да съобщя публично каквото и да било.

— Други физици специалисти по Потока се занимават с данните, които им осигурихме — подчерта Марс. — Някои от тях може и сами да се досетят.

— Занимават се с данните от тебе и твоя баща, нали?

— Така е.

— А не с данните на Ройнолд?

— С нейните — не.

— Значи си струва да поемем този риск.

— Вие решавате.

— Така е. Да се върнем към моя въпрос. Малко хора тихомълком. Колко учени са ви необходими в този случай?

— Може всеки да върши двойна работа — каза Марс. — Специалисти по Потока. Ще минем без останалите, защото сме изучавали обща и класическа физика, а след това ще предоставим наблюденията си, за да ги проучат още физици. Съдебен патолог с достатъчно знания по обща биология. Мнозина археолози са вещи в антропологията, вярно е и обратното. Все пак ще се нуждаем от човек, запознат с компютърните системи по онова време. Както и със специалист по тогавашните космически станции. Може би има специалист и по едното, и по другото.

— Значи петима-шестима, зависи кого ще намерите?

— Да речем. И екипажът на кораба.

— От колко време ще се нуждаете в Даласисла?

— Колкото време ни отпуснете.

— Марс, определи някакъв срок.

— Най-малко две седмици, струва ми се.

— Колко ще продължи полетът дотам и обратно?

— Според нашите изчисления — осем дни, ако разчитаме на нашите данни и историческите факти за достъпа до тази звездна система. Убедени сме, че това е появила се отново струя на Потока, а не нова струя, която само я наподобява. Възможното отклонение е плюс-минус три дена.

— Значи най-много единайсет дни дотам, две седмици в Даласисла и единайсет дни на връщане. Събира се повече от месец.

— Вече знаете защо искаме експедицията да отлети натам колкото може по-скоро.

— А защо трябва да заминете и двамата? — попита Кардения. — Нали всеки от останалите ще върши работа за двама?

Марс се подвоуми малко, преди да отговори.

— Не мисля, че думата „трябва“ е подходяща.

— Тогава защо?

— Това е наше откритие. И мое, и на Хатиде. И двамата искаме да бъдем част от експедицията, а според мен го заслужаваме. Не бих я помолил да остане. А аз много искам да участвам. Може би е прекалено, ако мислим само какви специалисти са необходими. Струва ми се обаче, че можем да си го позволим.

— А ако аз те помоля да останеш? — попита Кардения.

Марс се подсмихна.

— Да ме помолите ли?

— Ако те помоля — повтори тя. — Не ти заповядвам.

— Ваше величество, ще бъде глупаво човек да възприеме молба на емперо като нещо друго, освен като заповед.

Тя си спомни за миг разговора с призрака на нейния баща предишната вечер за разликата между заповедта и поканата за леглото на емперо.

— О, да забравим това — въздъхна и отиде при бара да си сипе нещо за пиене.

— Объркан съм — призна си Марс след малко.

— Не си само ти — отвърна Кардения и сложи лед в чаша.

— Какво не съм разбрал? — попита той.

Тя напълни чашата, отпи внушителна глътка и остави чашата на масичката.

— Никак, ама никак не ме бива в това… — промърмори Кардения.

— В какво?

— Я ми кажи — с Ройнолд близки ли сте?

— Моля?

— Близки ли сте с Ройнолд? Вие двамата… — тя направи неясен жест и малко течност плисна от чашата — … така де, двойка ли сте? В романтичния смисъл?

Кардения наблюдаваше как Марс, благословена да е тъпичката му, заплесната душа на книжник, най-сетне проумява за какво му говори.

— Не — отрече той. — Не сме двойка. В никакъв романтичен смисъл.

— Сигурен ли си? — упорстваше Кардения. — Наблюдавах ви днес следобед как си говорихте много… развълнувано.

— Защото сме единствените хора в цялата звездна система, които разбират какво казва другият. Когато обсъждаме Потока. Все едно е да откриеш единствения друг човек в света, който знае твоя език.

— Ето, видя ли? За същото говоря.

Кардения опразни чашата и отиде да я напълни отново.

— В този случай езикът е физиката на Потока — уточни Марс. — Твърде специализиран. Напълно неразбираем за останалите. И лишен от всякаква романтика.

— Убеден ли си, че и Ройнолд е настроена така?

— Предполагате, че се е увлякла по мен ли?

— Може би.

— Не ми се вярва да хареса някого като мен.

— А какъв би харесала?

— Май се увлича предимно по математическите символи. Ако я познавахте малко по-добре, щяхте да разберете, че хората не са й особено симпатични.

— Но ти си й симпатичен.

— Готова е да търпи присъствието на телесната ми част като част от цената за общуването с моя мозък. Не бих нарекъл това симпатия.

Кардения помълча.

— Значи между вас няма нищо.

— Ако цивилизацията оцелее — каза Марс, — може и да останем в историята като съавтори на теорията на Клермон-Ройнолд за разпределението на струите в Потока. Заедно с моя баща. Друго няма.

— Мамка му… — промълви Кардения. Вторачи се в питието си, после вдигна поглед към Марс. — Споменах ли вече, че никак, ама никак не ме бива в това?

Той се ухили.

— Да, спомена. — Посочи напълнената за пореден път чаша в ръката й. — Може ли да те помоля да оставиш това настрана?

— Защо?

— Защото, ако се досещам правилно за какво ще си говорим, предпочитам да знам, че не слушам алкохола в кръвта ти.

— Впрочем можеше и да откажеш — подхвърли Кардения по-късно, когато си лежаха в класическа поза за гушкане.

— Че защо да го правя? — отвърна Марс. — Ти си емперо. Като нищо ще заповядаш да ме гръмнат.

Тя го тупна леко.

— Точно за това говоря. Не искам да си помислиш, че те задължавам. И че ти се натрапвам, защото не би могъл да откажеш.

— Повярвай ми, след разговора тази вечер дори за миг не помислих, че ми заповядваш да се вмъкна в леглото ти.

— О, господи… — Кардения притисна лице в гърдите му. — Не ми напомняй. Този спомен ще си остане непоносим.

— Според мен беше много мило.

— Заклевам се, че не съм от ревнивите. Причината беше съвсем друга.

— И каква е тя?

— Нещо като „той харесва друга, много ми е тежко и ще отида да се натъпча с цяла торта от мъка“.

— Много особено настроение.

— Е, тортите са си страхотно вкусни — оправда се Кардения, вдигна глава и го целуна. — Но това ми харесва повече.

— За мен е огромно щастие да знам, че ме предпочиташ пред тортите — каза Марс.

— Не прекалявай.

— Не прекалявам.

— Още искаш да заминеш за Даласисла с тази експедиция, нали? — попита Кадения след минута.

— Да, разбира се.

— Бих могла да дойда с вас.

— Струва ми се, че Взаимозависимостта все някак ще забележи внезапното отсъствие на емперо.

— Не е точно така — възрази Кардения. — Самуел III се е уединявал за месеци наред. И на никого не е липсвал твърде много.

— Дали пък ти не си по-незаменима за добруването на Взаимозависимостта от Самуел III, който и да е бил той?

— Възможно е.

— А и като знаем какви страсти разпали у всички напоследък, хората непременно ще забележат твоето отсъствие.

Кардения пак го погледна.

— Това беше лукав намек за моите видения, нали?

— Млъквам веднага — обеща Марс.

— Е? Какво мислиш за тях? Само че откровено.

— Има ли значение?

— Ами да. За мен има.

— Мисля, че емперо Грейланд II прави всичко по силите си, за да помогне на Взаимозависимостта и на всички хора да преживеят не само следващите десет години. И понеже мисля така, ако тя има видения и те помогнат за оцеляването на човечеството, значи и аз много си падам по виденията.

Кардения го целуна отново.

— Благодаря ти.

— Но нека добавя, че щях да бъда по-доволен, ако беше наблегнала повечко на науката.

— Може би следващия път — обеща тя.

Марс прихна.

— Как се отнасяш към имперския боен флот? — попита Кардения.

— Никога не съм им отделял кой знае какво внимание — призна Марс. — Защо?

— Защото ще заповядам те да отделят кораб, екипаж и учени, за да летите до Даласисла и обратно. Те могат да свършат работата бързо и без никакъв шум, а никой не задава излишни въпроси, когато емперо възлага задача на флота. Все пак ще има въпроси — поправи се тя. — Но няма да бъдат задавани от и на неподходящи хора.

— И кога ще бъдат готови?

— Ще кажа на адмирал Емблад, че искам всичко да е готово след седмица. Или пет дни, ако успеят.

— Значи бързо.

— Да, бързо. — Кардения го възседна. — Защото трябва да заминеш с тази експедиция, а аз искам да се върнеш колкото може по-бързо. И защото каквото и да е това между нас, искам да го продължим по-скоро.