Апокалипсис

9

Кал Дорик уреди Надаш Нахамапитин да бъде извън затвора точно осем часа.

— Съдията се съгласи най-после да проведе заседание за оценка на твоето психическо състояние — каза й той на ежеседмичното им свиждане. — Изтъкнах довода, че задържането ти тук представлява тежък натиск върху и без това неустойчивото ти психическо състояние, затова е необходимо да бъдеш преместена в строго охранявана психиатрична клиника. Прокуратурата възрази, което се очакваше, затова съдията заповяда да бъдеш доведена в съда, за да оцени лично състоянието ти — кому е притрябвала научна степен по психиатрия, когато си завършил право и имаш твърде високо мнение за себе си?

— Значи ние смятаме, че е по-добре да бъда в психиатрична клиника, отколкото тук? — попита Надаш.

— Не е оптималният вариант, признавам. Но е значително по-добре от място, където някой се опитва да те наръга с лъжица.

— Нямаше ли да се придържаме към версията, че жената с лъжицата и жената с четката за зъби просто са опитали да се намушкат взаимно, докато аз съм минавала най-невинно покрай тях?

Надаш долови какви героични усилия полагаше Дорик, за да не извие очи към тавана от раздразнение.

— Добре де. Клиниката е за предпочитане пред място, където хора се мъчат да се очистят взаимно с импровизирани остриета тъкмо когато ти случайно минаваш покрай тях. Между другото, какво сполетя жената с четката за зъби?

— Доколкото знам, още е в карцера. Изглежда, това не е първият й подвиг с четката за зъби.

— Лейди Надаш, срещате се с какви ли не интересни особи.

— Но ето ме тук с тебе в момента.

Дорик изпъна показалец нагоре, сякаш казваше: „Захапа ме сполучливо“.

— Да се върнем към нашите проблеми. Ще се явим пред съдията след два дена, знаеш процедурата. Ще дойдат, ще ти сложат белезници, ще те откарат с асансьора нагоре до приземния етаж и ще те оковат за седалката в наземната кола. Вдигнах шум за твоята безопасност, затова сигурно ще ти е приятно да научиш, че ще пътуваш сама в тази колесница, тоест в компанията на само трима пазачи с несмъртоносни, но, както ме увериха, изключително болезнени шокови палки и зашеметяващи пистолети. Явно тази предпазна мярка е срещу вероятността в бурен прилив на адреналин да разкъсаш оковите си или да вмъкнеш в колата шперц по начин, за който не ми се плаща достатъчно да си въобразя. Това ми напомня, че ще бъдеш претърсена и в началото, и в края на пътешествието, и то… от начало до край. Съжалявам, не подлежи на пазарлъци.

Надаш сви рамене.

— Като студентка са ме опипвали и по-зле.

— Не знам как да тълкувам тази информация. Ще кажа, че ако наистина имаш желание съдията да се отнесе сериозно към твърдението за несъмнената вреда от престоя ти тук върху твоето неустойчиво психическо състояние, може би е добре да покажеш някак тази вреда.

— Тоест казваш, че не изглеждам достатъчно неустойчива психически.

— Казвам, че твоята невъзмутимост е много похвална в други обстоятелства, но точно пред тази публика и точно този път не би било зле да опиташ различна тактика. Или всъщност недей, просто бъди каквато си.

Надаш го изгледа втренчено.

— Ще ми напомниш ли защо реших да те наема?

— Искрено казано, не знам, лейди Надаш. Но след като ти вече ми плати аванс за около четиресет години — за което съм ти много благодарен, жена ми май обича повече новите мебели в трапезарията, отколкото мен, — защо да не ползваш услугите ми и занапред?

— Ще видим.

— Да продължим нататък. Да допуснем, че заседанието за твоето психическо състояние няма да се проточи през целия ден, а то няма да се проточи, защото съдията по твоето дело рядко отделя повече от петнайсет минути за каквато и да било работа, ако може да претупа всичко, затова съм уредил ти и твоята почетна стража да използвате заседателната зала в моя офис. Уговорих няколко срещи за тебе, включително с твоята майка, графиня Нахамапитин.

Надаш трепна от чутото.

— Не ти допада този шанс ли? — попита Дорик. — Мога да я изтрия от списъка. Винаги живея в ужас от нейния праведен гняв при подобни решения, но моя клиентка си ти, а не тя.

— Недей — реши Надаш. — Предпочитам да се срещна с нея на своя територия, поне формално погледнато, а не на нейна.

— Ако не я включа в графика на твоите срещи, изобщо не би се наложило да я виждаш.

— Според мен е много мило, че си толкова наивен.

— Имаш ли някакви конкретни изисквания за срещата с нея?

— Уреди да я претърсят за наточени лъжици и четки за зъби с остриета, преди да влезе в залата.

— Нямам представа дали се шегуваш, затова просто ще си запиша.

Дорик наистина си отбеляза нещо в таблета.

— Ако се опиташ да уредиш претърсването й, нейните телохранители може и да те метнат през някой прозорец.

— Радвам се, че бях предупреден.

Дорик изтри написаното.

— А какво става с другото?

— Кое друго?

— Другото — натърти Надаш.

Той я позяпа в недоумение няколко секунди, преди да се досети за какво му говори.

— А, това ли. Уви, налага се да те осведомя, че се оказа трудно да получа препоръките относно твоя характер, за които молеше свои приятели, и дори останах с впечатлението, че някои от приятелите ти ме отбягват усърдно. Още се занимавам с това. Нещо друго, което няма връзка с тази молба — може би ще бъде интересно за тебе, че няколко медии са изровили крайно любопитни сведения за твоя покоен и непрежалим брат Амит.

— Я виж ти…

— Да. Изглежда, че твоят брат е обсъждал с няколко влиятелни индивиди в престъпните среди възможността за застрахователна измама, засягаща някои от корабите на вашия Дом. Има данни, че е злоупотребявал с финансови средства на Дома и се е налагало да ги възстанови, преди липсите да бъдат забелязани. Не били чак толкова големи, че да не ги попълни с унищожаването на космически кораб за няколко милиарда.

Надаш кимна.

— Аз какво ти казвах?

— Не е за вярване — поклати глава Дорик.

Тя се подсмихна. Малката театрална сценка, която Дорик беше принуден да изиграе, за да покаже, че уж не знае за уговорката й с Деран Ву, защото тя си беше наказуемо деяние, а той би затънал до ушите, ако се окажеше замесен, беше жалка и мъничко смешна, но необходима.

— Още с кого ще се срещна освен с майка си?

— Лорд Теран Асан помоли за среща.

— За какво иска да говорим?

— Каза, че се нуждае от твоите съвети за някои от членовете на изпълнителния комитет. Бил затруднен в постигането на разбирателство с тях.

— Защото е мръсник.

— Да, аз стигнах до същата догадка. Въпреки това, с оглед на поста му в комитета, си струва да поддържаш отношения с него.

Дорик размърда вежди при тези думи, за да внуши на Надаш, че Теран Асан всъщност е полезен инструмент, затова нищо не пречи да му угоди малко.

Тя изпъшка.

— Направи срещата толкова кратка, колкото изобщо е допустимо.

— Както желаеш. Освен това се обадиха от канцеларията на лейди Кива Лагос с въпроса дали би могла да отделиш време за нея.

— Божичко, защо?

Дорик погледна бележките си.

— Изглежда, тя има някои въпроси от финансово естество.

— Амит се занимаваше с финансите на Дома, а не аз.

— В канцеларията на лейди Кива бяха предвидили това възражение и добавиха, че може би са ти известни някои факти, които ще й бъдат от полза.

„Какво ли е намислила тази жена?“ — питаше се Надаш. Двете така и не се сближиха в университета, макар че живееха в едно общежитие, а Кива се чукаше с Грени. Инстинктивно долавяха, че за да бъдат отношенията им поносими, най-добре е да не си се пречкат взаимно. А сега Кива се набърка грубо в живота на Надаш и това никак не й допадаше.

— Още не си включил тази среща в списъка.

— Не съм, чаках твоето одобрение.

— Щом е така, не си прави труда. Каквото и да прави тя с нашите финанси, не искам да участвам, нито изобщо да припаря до нея. Разбираш какво ти казвам, нали?

— Ще се постарая ровенето на лейди Кива във вашите финансови дела да не те засегне по никакъв начин — безизразно обеща Дорик, значи разбираше, че заповедта се отнася за нещо повече от една отказана среща. Той си погледна часовника. — Изчерпахме отпуснатото ни време днес. Ще се видим вдругиден, лейди Надаш. Дотогава стой настрана от четки за зъби и лъжици. И поработи върху тъжното си изражение.

— Няма да изисква големи усилия — увери го Надаш.

И поне това беше самата истина. Колкото и да се прикриваше с черен хумор или невъзмутимост, животът в затвора вече я смазваше. Изобщо не желаеше да помисли, че е възможно същото да се повтаря всеки ден до края на живота й. Ако беше необходимо да изиграе леко нервно разстройство пред съдия, нямаше нищо против да опита.

Каквото ще да става, ще се измъкне оттук.

— Само казвам, че няма вкус на риба — заяви единият от охраната на втория, докато колата се друсаше но лишената от въздух повърхност на Средоточие.

Двамата спореха за храна от половин час, третият се беше свлякъл на седалката си и хъркаше. Надаш му завиждаше.

— Разбира се, че има вкус на риба — възрази вторият. — Рибата винаги има вкус на риба. Затова я наричат „риба“.

— Да бе, ама ти казвам, че вкусът не е толкова рибешки като на другите риби.

— Не е толкова рибешки, а? — натърти вторият.

— Нали за това ти говоря.

— Значи си има рибешки вкус, просто е различен.

— Не бе, ти нищо не разбра — възмути се първият и се обърна към Надаш, за да я включи в тази жизненоважна дискусия за рибешкия вкус на рибата.

„Недей, недей, да не си посмял, шибаняко“ — внушаваше му тя свирепо и безмълвно.

— Хайде да попитам и тебе за тази риба… — започна той.

Разтърси ги гаден удар, колата подскочи нагоре и се стовари тежко настрани, а Надаш можеше да мисли само за облекчението, че последните й думи няма да бъдат произнесени в някакъв кретенски спор за морски продукти.

След няколко секунди откри, че още не умира, но вече виси от тавана на колата, в който се бе превърнала едната странична стена, а тя беше хем с предпазен колан, хем окована. Всичко това я задържаше чудесно за седалката, затова не беше мъртва, което й харесваше, но чуваше тихо напористо свистене, значи въздухът излизаше от кабината и щеше да умре от задушаване, а това никак не я радваше.

Погледна надолу и видя третия мъж от охраната свит с така изкривена шия, че беше немислимо да е оцелял.

„Този си умря насън — отбеляза мислено Надаш. — Колко добре за него.“ Другите двама лежаха зашеметени на пода, който преди беше другата странична стена.

— Имам нужда от маска! — кресна им Надаш. — Ей! Чувате ли ме? Имам нужда от маска!

Единият, който беше убеден, че рибата нямала рибешки вкус, или каквото там вълнуваше шибаняка, вдигна към нея сащисан поглед, накрая кимна и започна да търси аварийните кислородни маски на стената.

— Това не е стена! — извика му Надаш. — При краката ти са!

Минаха още няколко секунди, докато Нерибешкия се освести, но накрая — брей, не може да бъде — прозрението го споходи и той намери закрепената за стената кутия, вече закрепена за пода, в която бяха аварийните маски. Нерибешкия си сложи една, даде друга на колегата си, накрая връчи третата на Надаш, която я закрепи непохватно на лицето си заради белезниците на ръцете.

— Ти стой там — заръча й той, с което напълно я смая — къде ли можеше да се дене с тези окови и колани? — Ние ще се обадим по радиото.

След втори гаден удар задните врати на колата отлетяха нанякъде, а пазачите — живите и мъртвецът, бяха изхвърлени на безвъздушната повърхност на Средоточие. Надаш притискаше отчаяно маската си, за да не се откъсне от лицето й, и миг преди да се замъгли, успя да зърне лишилите се от маски пазачи, които едновременно се задушаваха и замръзваха до смърт.

Впрочем студът тутакси се впи и в нейната кожа. На теория маршрутът по повърхността към Първа стъпка минаваше през умерената зона на здрача между светлата и тъмната половина на планетата, но при разлика от 500 градуса между двете половини „умерена“ може да означава какво ли не. Тук означаваше „убийствено студена“.

Нещо освети лицето на Надаш, двама в скафандри я награбиха и срязаха чевръсто оковите и коланите. Тя падна от тавана в ръцете им и тутакси беше напъхана и затворена в прозрачен торбест скафандър, който мигновено я обля с топлина и кислород. Имаше секунда да се наслаждава на топлината, преди да я издърпат от изтърбушената кола. Щом излезе, видя телата на пазачите, тоест труповете, и останките от возилото. То беше с ръчно управление и ако се съдеше по състоянието му, шофьорът си го бе отнесъл също като пазачите, ако не и по-зле.

Завлякоха я към нещо като контейнер с въздушен шлюз. Бутнаха я в шлюза и затвориха люка. Щом шлюзът се напълни с въздух, вътрешният люк се отвори, други двама я дръпнаха навътре, сложиха вместо нея в шлюза труп без глава и затвориха люка, за да се отвори външният. След това се заеха с Надаш измъкнаха я от скафандъра и махнаха кислородната маска от лицето й.

Цялата операция от рязането на оковите и коланите до отърваването й от скафандъра в контейнера, или каквото беше, продължи по-малко от минута.

— Лейди Надаш — чу се глас и тя се обърна към Теран Асан, който също беше в скафандър, — толкова се радвам да ви видя.

— Вие какво правите тук? — попита Надаш.

— Ами ръководя спасяването ви.

Тя отвори уста, но Асан вдигна ръка.

— Запомнете каквото щяхте да ми казвате. — Той доближи шлюза. — Между другото, нося ви поздрави от вашата майка.

— Така ли?

— Скоро ще се видите.

Асан й махна с ръка и се изсули през вътрешния люк.

Лорд Теран Асан не би излъгал, ако кажеше, че прелива от адско ликуване заради доброто протичане на неговия замисъл за това бягство от затвора.

А планът си беше негов, той убеди графиня Нахамапитин да го осъществят.

— Вижте — показа й визуализация на таблет. — Тази част от пътя към Първа стъпка е под слабо наблюдение, с което ще се справим лесно. Вече възложих тази задача на хакери, чиито услуги ползвам. Мога да осигуря интервал от пет минути, когато ще липсва всякакво наземно наблюдение.

— Остава обаче наблюдението от сондите, които придружават самата наземна кола — възрази Тинда Луентинту. Началничката на администрацията на графинята винаги вършеше по-голямата част от работата при преговори. — Те изпращат непрекъснат сигнал в затвора.

— Вярно — съгласи се Асан. — И този сигнал може да бъде както заглушен, така и фалшифициран. Необходимо е само да имате криптиращите кодове за всяка отделна сонда, а тях вече получих, защото отговорничката за сондите обича парите повече от мерките за сигурност.

— Има и наблюдение от спътници — добави Луентинту.

Асан се усмихна.

— Този орех се оказа по-костелив. Трябваше да намеря човек, който може да ни даде достъп до самия спътник. Тоест достъп до военни системи. Добрата новина е, че графинята постъпи мъдро, като от двамата братовчеди Ву предпочете Джейсин. И той се съгласи да помогне като отплата за нейното благоразположение.

— Значи ще скриете от военен спътник операция по отвличане на затворник — усъмни се Луентинту. — И когато установят, че тези моменти липсват в записите от спътника, това изобщо няма да изглежда подозрително?

— Ще ги има в записите, разбира се — заяви Асан. — Няма да крием взрива на колата. Но самата експлозия ще бъде подправена, на записите ще изглежда, че колата се движи по-бавно, така че, докато някой обърне внимание на сигнала от спътника, ние ще сме изчезнали отдавна. Ще подаваме същата симулация в сондите и охранителните камери на колата. Никому не би хрумнало да ни търси, защото никой няма да види, че сме там. Ще видят само каквото ние искаме да виждат. А ние искаме да видят трагична случайна експлозия на колата.

— Но ще забележат липсата на Надаш.

— Погрижил съм се за това.

— Как?

Асан впери поглед в очите на графинята, а не на нейната съветничка.

— Може би е по-добре да не знаете подробностите.

— Колко ще продължи всичко това? — попита Луентинту.

— Ако участват подходящи хора, ще останем по-малко от четири минути на самото място. Очевидно ще се нуждаем от още време преди и след това, но тази част няма да бъде достъпна за очите на любопитните.

— Убеден ли сте, че можете да се справите?

— С ваша помощ и с помощта на Джейсин Ву — да.

— Какво искате от нас?

— Вашето съгласие и пари.

— Колко пари? — попита графинята.

— Графиньо, акцията трябва да бъде извършена бързо и много добре. Няма как към тези изисквания да добавим и „евтино“.

Асан получи съгласие, получи и достъп чрез своите връзки и контактите на Джейсин Ву, получи и толкова пари, че невъзможните неща се случваха веднага и безпрепятствено — почти като с магия. Разбира се, огромното богатство не беше нещо ново за него. Той беше директор в своя Дом за дейността в системата на Средоточие. Паричните потоци, които неговият офис обработваше за един ден, надхвърляха онова, което много човешки цивилизации бяха притежавали през цялото си съществуване. Имаше обаче твърде голяма разлика между привичното всекидневие на търговията и злонамереното харчене на наистина стъписващи купища пари.

Фактът, че се занимаваше с това, докато е директор в своя Дом и член на изпълнителния комитет, беше само приятно допълнение към истинското удоволствие. Прастарият израз „безнаказано убийство“ изплуваше в ума му неведнъж. Да, щеше да извърши безнаказано убийство. И да участва в бягството на затворник. И да извърши още поне седем различни престъпления.

Каква наслада, несравнима с нищо друго в досегашния му живот.

Според него се подразбираше, че трябва да бъде на самото място при измъкването на Надаш. Това беше начинание с големи рискове и големи печалби, или поне така обясни решението си на графинята. Самолюбието го задължаваше да се погрижи всичко да бъде направено в крайно ограниченото време с цялата сръчност, която замисълът изискваше. Той вече бе обсъдил това със старшата на наемниците, които щяха да изпълнят задачата, и тя се съгласи, че е необходимо да участва и да ръководи последните минути от спасяването на затворничката, както и прилагането на последната хитрост, която бе измислил.

Луентинту беше права, то се знае. Ако трупът на Надаш липсва от колата, никой не би повярвал във версията за случайно произшествие. Всички знаеха за парите и влиянието на Нахамапитин, както и за убеждението им, че законите и правилата не са нищо повече от меки напътствия, а спазването им — въпрос на личен избор в най-добрия случай. Ако трупа на Надаш го нямаше, всевъзможни служби от полицейското управление на Първа стъпка до имперското следствено управление щяха да ровят усърдно.

Затова Асан съвсем дискретно пусна мълвата чрез посредници, които никой не би могъл да проследи обратно до него, че търси жена със същия ръст, тегло и цвят на кожата като Надаш. Постара се да внуши, че убийството не е задължително. Такива случки се набиваха на очи и привличаха съвсем нежелано внимание. Но ако някоя жена умре случайно, какво да се прави… Той би се радвал да научи за това.

Изобщо не се наложи да чака. Съдебният лекар, който получи обещаната награда, увери посредника на Асан, че жената не е била убита, а се е подхлъзнала при излизане от ваната. Щом така казваше, защо да не му повярват? Жената живяла сама, носила се по течението без приятели и близки. Нямаше да липсва на никого, включително и на архива на съдебния лекар, от който бе удобно заличена.

Която и да беше тази жена, тя вече съществуваше единствено заради последната роля, която Асан й отреди. Предадоха я на групата за отвличане без глава и отпечатъци на пръстите. Промиха съдовата й система и замениха кръвта със зависимо от наличието на кислород вещество, което унищожаваше изключително бързо ДНК, а в тялото го задържаха восъчни тапи на шията и върховете на пръстите.

Тя беше прекрасна и щеше да пламне като фойерверк. Щяха да сложат труп с размерите и теглото на Надаш, но ако всичко минеше по план, нямаше да остане почти нищо друго, освен пепел. Дори нещо да се объркаше, пак би било почти невъзможно някой да идентифицира останките, камо ли да докаже, че не са на Надаш Нахамапитин.

Защитен от скафандъра си, Асан гледаше как наемниците пъхат трупа на жената в разнебитената кола при телата на охраната. След това щяха да опожарят колата с мощно запалително вещество, за да наподобят с точност изгаряне от взрив на батериите заради изменения в състава им. За горенето на батериите не беше необходим кислород, а това беше много удобно на тази планета без въздух. Огънят се подхранваше сам, но трябваше да помогнат малко на батериите, за да пламнат и да изпепелят труповете почти изцяло.

Някой го потупа по рамото — старшата на наемниците му даде знак да провери комуникационния си модул. Асан видя, че не го е включил.

— Съжалявам — каза по радиото.

— Прехвърляме към скафандъра ти обаждане по защитена линия — съобщи му тя. — Търси те графинята.

Асан кимна и когато чу гласа на графинята, обърна се с гръб към наемницата, сякаш така щеше да говори насаме.

— Асан слуша — отговори той.

— Лорд Теран, докъде стигнахте със спасителната операция? — попита графинята.

— Върви точно по план и по график. Ще приключим и ще се махнем оттук след две минути.

— Планът ви е забележителен.

— Благодаря, графиньо. За мен е удоволствие да помогна.

— Досега помогнахте — увери го графинята. — Но не мисля, че имаме нужда от помощта ви и занапред, лорд Теран.

Асан се канеше да я попита какво иска да каже, но го разсея нож, който прониза десния му бъбрек и продължи да реже надясно. Въздухът от скафандъра на Асан мигновено започна да се просмуква в околния вакуум заедно с изтичащата кръв. Той се обърна със стърчащ от бъбрека нож и видя, че старшата на наемниците държи още един нож. Този го намушка в корема и също бе натиснат надясно. Скафандърът започна да пълни усилено шлема с кислород, за да компенсира загубата от пролуките, затова Асан още чуваше гласа на графинята.

— Намесихте се като посредник между мен и братовчедите Ву. А аз се питах за какво ми е притрябвал посредник. Затова се срещнах с тях. Открихме, че сте разигравали и двамата, което никак не им хареса. Стигнахме до друго споразумение, от което всички сме доволни. Освен това решихме, че вашето планче за бягство ще изглежда още по-добре, ако остави впечатлението за провал, при който е настъпил и вашият край. Вече набедихме адвоката на Надаш като ваш съучастник. Всичко е изпипано до последната дреболия. Наложи се да променим и вашия замисъл с подправянето на видеосигнала. Сега ще показва друга картина.

Асан се строполи тежко на земята.

— Лорд Теран, кислородът ви вече е на привършване, затова е време да се сбогуваме. Благодаря ви, че ни бяхте полезен. Остана да изиграете още една роля.

Чу се слабичко шумолене, Асан усети как го вдигат, пренасят и хвърлят в колата.

Последната гледка в живота му беше обезглавената жена, с която толкова се гордееше. От студа пръстите й се бяха свили към дланта. Тя сякаш му показваше среден пръст.

Той щеше да се разсмее, но преди това изгоря.

10

— Как така Надаш Нахамапитин е мъртва? — възкликна Грейланд II и погледна смаяно Хайбърт Лимбар, началника на имперската служба за сигурност.

Остави чашата със сутрешния си чай, за който бе отделила точно пет минути в една от личните си градини, преди да я заведат припряно на следващата среща.

— Тази сутрин е имало опит за бягство — започна доклада си Лимбар. — В записите на системите за сигурност се вижда, че е завършил с ужасна несполука. Всички са загинали, включително и човекът, който се е опитвал да измъкне лейди Надаш. Ваше величество… оказва се, че този човек е лорд Теран Асан.

— Какво?!

— Не е останало почти нищо, батериите на колата са се повредили и са изпепелили почти всичко вътре, но разполагаме с убедителни улики. Напоследък лорд Теран е поддържал непрекъсната връзка с адвоката на лейди Надаш. Възложих на свои подчинени да работят по случая съвместно с полицията в Първа стъпка, управлението на местата за изтърпяване на наказание и следственото управление. Ще задържим адвоката на Надаш и ще видим дали е готов да се измъкне по-леко от тази гадна бъркотия.

Грейланд кимна.

— Някой съобщи ли на графиня Нахамапитин?

— Както научих, в следственото управление са се заели със задачата да я уведомят и да я помолят за показания, отстъпих им охотно тази чест.

Тонът на Лимбар намекваше ненатрапчиво, че това изобщо не е чест, а направо стихийно бедствие. Грейланд беше готова да се съгласи.

— Би трябвало да й поднеса съболезнованията си — каза Грейланд.

От гърлото на Лимбар се изтръгна съвсем тих чудат звук, но все пак стигна до ушите й.

— Не бива ли? — попита тя.

— Ваше величество, лейди Надаш бе обвинена в опит за покушение срещу вас. Изпращането на съболезнования може да изглежда като подчертано неискрена проява. Графиня Нахамапитин се слави както със склонността си да открива обиди и в най-безобидните думи, така и със своята злопаметност. Защо не направите публично изявление относно смъртта на лейди Надаш и лорд Теран и да изразите съжаление, че справедливостта не е възтържествувала.

— Прав сте, така е по-добре — съгласи се Грейланд. — Благодаря ви.

— Ваше величество, има още нещо, за което трябва да ви осведомя. Вече плъзнаха слухове, че и вие сте замесена в това събитие. И че Теран не е действал сам, по свои подбуди, а като ваш наемен убиец, защото изникват все повече данни, че в заговора срещу вас основната роля е играл Амит, а не Надаш Нахамапитин.

— Това е нелепо. Особено приказките, че Амит е ръководил опита за покушение срещу мен.

— В медиите се появиха твърдения, че е имал вземане-даване с твърде съмнителни личности заради финансовите си проблеми — обясни Лимбар. — И по други причини.

— Аз бях с Амит буквално секунди преди смъртта му — каза Грейланд. — Не мога да чета мисли, но ви уверявам, че изражението му в миговете, преди да бъде убит, не беше на човек, който си е наумил да ме погуби или да унищожи собствения си кораб.

— Разбирам, Ваше величество.

Очите на Грейланд се присвиха леко.

— Нима вярвате, че има някаква истина в тези приказки?

— Вярвам, че се полагат съгласувани усилия да бъдат вдъхнати колкото е възможно по-силни съмнения за вината на лейди Надаш в покушението срещу вас. Преди този инцидент бих ги приписал на стремежа на нейния адвокат непременно да ни натрапи друга версия, за да предизвика съмнения в обвинението. Загрижен съм обаче заради последните събития, защото подсказват, че се случва нещо друго.

— Това са теории на конспирацията.

— Съгласен съм. Ваше величество, не всички теории на конспирацията се пораждат, защото някой е забравил да нагласи шапчицата от алуминиево фолио на главата си. Понякога те са част от кампания за дезинформация. И дано ми простите, че казвам това, но наскоро самата вие дадохте повод за такива кампании.

— Говорите за моите видения.

— Да, но не само за тях. Не съм тук, за да ги оспорвам, Ваше величество. Твърдя обаче, че те мътят водата както във ваша полза, така и във ваша вреда. Откровено казано, безпокоя се по-малко от тях, отколкото от упоритата мълва за вашата предстояща реч в парламента.

— Аха — промълви Грейланд. — Речта, в която ще обявя въвеждане на военно положение навсякъде във Взаимозависимостта.

— Именно.

— Нашите хора в отдела за връзка с медиите вече опровергаха тези слухове.

Грейланд по-скоро долови, отколкото чу упрека във въздишката му.

— Ваше величество, няма съмнение, че никой не очаква от вас да потвърдите намерението си за обявяване на военно положение, преди да го обявите.

— И вие сте прав, сър Хайбърт. Това обаче не означава, че в речта ми пред парламента ще бъде споменато нещо за военно положение. И аз, и моите говорители опровергахме слуховете недвусмислено. Не знам какво друго бих могла да направя.

— Такова е предназначението на слуховете. Не се опират на нищо, затова и нищо не може да им се противопостави. Истината не е ефективна защита срещу тях, което разпространяващите ги хора разбират добре.

— Значи сте убеден, че някой подклажда всичко това срещу мен.

— Вие сте емперо, Ваше величество. Винаги някой се опитва да ви навреди. Неразделна част от работата ви е.

— Какви може да са целите им?

— Вероятно са няколко. Възложил съм на някои от хората си да се занимават с това. Ваше величество, осведомявам ви не за да се тревожите или да изпадате в параноя. Само за да знаете какво се случва, да се съобразите с него в собствените си послания.

— Да, разбира се. — Грейланд взе чашата и отпи от чая. Остави я на масата и погледна Лимбар. — Уверен ли сте, че лейди Надаш е мъртва?

— До този момент няма причини да се съмняваме.

Тя се усмихна.

— Умеете да се измъквате от прям отговор на зададения ви въпрос.

— И лично аз нямам причини да се съмнявам — уточни Лимбар. — Но няма как да не отбележа, че труповете на местопроизшествието са обгорели до степен, при която разпознаването им с методите на криминалистиката е почти невъзможно. Има само пепел и минерализирани кости. Много удобно.

— Сър Хайбърт, а колко параноично трябва да се отнеса аз към тези факти?

— Ваше величество, не е необходимо да се отнасяте параноично към каквото и да било. Параноята е мое задължение. Оставете я на мен. Аз и хората ми ще разкрием истината, каквато ще да е тя.

— Благодаря ви.

Лимбар се поклони и излезе, почти незабавно на мястото му застана Обилийс Атек, която щеше да я заведе на следващата среща и на по-следващата, и така нататък до края на живота, амин.

Но този път Атек не я поведе наникъде.

— Дошла е архиепископ Корбин и иска да разговаря с вас. Според мен е свързано с Теран Асан.

— Какво имаме в графика?

— Няколко срещи, които са по-скоро официални и формални. Мога да ги отменя.

Грейланд сви вежди.

— Не ги отменяй, отложи ги. Имам отделен половин час за обяд. Ще ги вместиш в това време.

— Ваше величество, трябва да се храните.

— Обилийс, мога и да пропусна обяда понякога. Донеси ми белтъчно блокче. Ще го схрускам, докато изпращаш една група и каниш следващата.

Атек се засмя.

— Ей сега ще доведа архиепископ Корбин.

Грейланд допи чая и се смръщи.

Обзеха я какви ли не противоречиви чувства за смъртта на Надаш Нахамапитин. Признаваше пред себе си, че сред тях надделява облекчението. Надаш беше пречка буквално от първите мигове на царуването й.

И не само Надаш — целият род Нахамапитин се бе лепнал противно за нея през цялото време. Надаш с нейните заговори, Амит с неприятната си настойчивост, сега и графиня Нахамапитин със своя явно неизчерпаем гняв.

Грейланд се замисли отново за срещата си с графинята. Не би отрекла, че имаше намерение да смачка самочувствието й, което и направи. Опита се обаче и да постигне някакво помирение, като предложи да помилва Надаш и да я изпрати в единственото подобие на четиризвезден хотел, с което разполагаше имперската наказателна система. Грейланд се надяваше тази малка проява на доброжелателство да бъде оценена, но графинята едва обузда яростта си. Разбираше, че някак е сбъркала, но изобщо не успяваше да се досети в какво се състои грешката.

Каквито и други последствия да имаше смъртта на Надаш, поне щеше да я отърве от тези грижи. Нямаше вече да се притеснява за нейните кроежи, нито да се опасява от побеснялата заради дъщеря си графиня.

„А, точно на това недей да разчиташ“ — обади се досадната част от ума й и нямаше как да не се съгласи, че досадната част вероятно беше прозорлива този път. Нали чу от Лимбар за вече плъзналите слухове, че е поръчала Надаш да бъде убита. Колкото и смехотворно да звучаха, Лимбар беше прав, че това не би имало значение за особа като графиня Нахамапитин. Щом успя да се разяри, когато Грейланд прояви милост към дъщеря й, безумният й гняв сигурно щеше да избухне като вулкан от твърденията, че емперо е заповядала да я убият.

Друго чувство, което смъртта на Надаш Нахамапитин предизвика у Грейланд, беше тъгата, което я смути и дори малко я ядоса. Всъщност Надаш изобщо не се отнасяше добре към нея. Срещнаха се веднъж, когато Грейланд още беше само Кардения Ву-Патрик, а нейният брат Ренеред — наследник на престола. Надаш, която отскоро беше кандидатка за негова съпруга, взе мярката на Кардения с един кратък поглед, прецени какъв е абсолютният минимум на любезност, подобаващ за незаконородената сестра на нейното царствено гадже, и започна да се държи в пълно съответствие с този минимум. Тогава Кардения още не беше достатъчно обиграна, за да разбере защо се почувства смътно уязвена и смутена от общуването с Надаш през онзи ден. Дори сега споменът я потискаше.

И може би тъкмо това я натъжаваше. Ако Надаш се бе държала мъничко по-мило или по-мъдро, или просто беше по-свестен човек, двете с Кардения (и Грейланд II в цялото й настоящо величие, чакаща с празна чаша за чай поредния разговор) можеха да се сприятелят, а защо не и да се сближат и да си вярват.

Дори сега Грейланд виждаше и добри страни у Надаш. Тя беше умна, уверена, красива и всичко останало, което самата Грейланд открай време, а и до днес не можеше да каже за себе си. Да заслужи приятелството и доверието на такова прекрасно създание щеше да бъде най-чудесната случка в живота й. Да пропусне този шанс, защото Надаш просто не я забелязваше и не вярваше, че си струва да я забележи, изглеждаше същинска трагедия.

„Мъчно ти е, че нямаш приятели“ — натякна мозъкът на Кардения, което си беше вярно. Мислите й се върнаха към нейната непрежалима покойна Нафа, тя беше за нея всичко, което и Надаш можеше да бъде, ако бе пожелала. Страдаше по Нафа не в някакъв сексуален или романтичен смисъл, просто скърбеше за най-близката си приятелка, за единствения човек, който я одухотворяваше.

„И Марс те одухотворява“ — обади се онази част от нейния мозък, която още беше петнайсетгодишно момиче. Грейланд си припомни първата нощ с него и я сгря щастие до премала. Двамата бяха смешно непохватни до мига, когато вече не бяха, а натрапчивият коментар в главата й „о, господи, какво става, наистина ли ще ми се случи“ се смени с „я стига бе, наистина се случва и всъщност е страхотно“, след това за разнообразие вече нямаше никакви коментари от ума, слава богу, само щастие и удовлетворение. За пръв път след загубата на Нафа, но по съвсем различен начин, който не беше неочакван и все пак оставаше смайващ, Грейланд се почувства отново пълноценна.

Марс й дари това. И Нафа й го бе дарявала. Грейланд се досещаше, че и Надаш би могла да й дари същото с всички свои качества, които допълваха нейните.

Но Надаш си беше… Надаш, а не прост сбор от достойнствата си. Всъщност беше нещо съвсем различно от този сбор. И не искаше онова, което Грейланд можеше да й даде, интересуваше я само нейният пост и изгодите, които той би дал на Дома Нахамапитин.

Обилийс Атек се върна в градината, следвана от архиепископ Корбин в обикновен строг костюм, а не в пищните одежди на сана си. Грейланд се усмихна при тази гледка. Корбин показваше ясно, че е обърнала внимание на нейния вкус в облеклото.

Изправи се засмяна да посрещне гостенката си и прогони мислите за Надаш и целия Дом Нахамапитин. Надаш вече я нямаше, всички нейни желания за самата нея и рода й останаха в миналото заедно с пропуснатите възможности да заеме някакво място в живота на Грейланд, която си позволи да изпита отново и облекчението, и тъгата от смъртта й, а след това ги потисна, за да обърне внимание на Корбин и на настоящите и неотложни тревоги.

„Сбогом, Надаш. Пожелавам ти да намериш покой. И се надявам да си останеш мъртва.“

11

След едно денонощие промъкване и спотайване в компанията на наемници, твърде досадно за разказване или дори за припомняне, Надаш се озова в „Можеш да стовариш цялата вина върху мен“ — личната петица на нейната майка.

От една страна, струваше й се почти безразсъдно излишество нейната майка да се носи от една звездна система към друга с цяла петица, но от друга страна, майка й на практика нямаше друго жилище. Тази петица беше нейният дом и когато оставаше в орбита около Терхатум. Никога не стъпваше на планетата, дори в най-големия град Базантапур.

„Е, нали такава е била сделката — каза си Надаш. — Татко получил Терхатум. Мама — остатъка от вселената.“

Тя се бе настанила съвсем уютно в личния си апартамент на борда на „Цялата вина“. Нейната майка се грижеше тези покои винаги да са готови за появата й, защото имаше на разположение този адски грамаден кораб и можеше да отдели апартаменти за поне двеста от най-близките си приятели, ако й скимнеше. А тя наистина пътуваше със свита от приятели, лакеи и още каквито се сетиш. Все пак беше графиня, ръководеше Дома Нахамапитин, а и нейният нарцисизъм се нуждаеше от внимание и го изискваше. Заради всичко това пътешестваше с цяло подвижно село. Само че държеше жителите му в отсрещната страна на пръстена. В нейната страна бяха само личните й покои и апартаментите за трите й деца.

„Вече сме две“ — напомни си Надаш и въздъхна. Още не беше готова за този разговор с майка си.

Но засега не беше принудена да се подготвя. Майка й не беше в „Цялата вина“. В Първа стъпка й съобщаваха страшната вест, че нейната дъщеря — изменницата, убийцата, заговорничката срещу емперо — е изгоряла като фойерверк в провален опит за бягство, който погубил нея, трима пазачи, шофьор и лорд Теран Асан.

Присъствието на Асан беше пиперливата новина, в която медиите впиха зъби и предъвкваха до пресищане. Всички се захласваха по историята как Асан, увлечен до полуда по изменницата Надаш Нахамапитин, замислил бягството й заедно с нейния празноглав адвокат в ролята на посредник. Същият адвокат по някакво странно съвпадение бе умрял след падане от високо, докато семейството му било в зоопарка и се любувало на миниатюрни жирафи и космати видри.

Надаш сви устни. Уви, горкият Дорик. Изобщо не подозираше в какво се забърква и вероятно бе продължил да не подозира чак до мига, когато някой от телохранителите на графинята го е изхвърлил през прозореца. Поне семейството му нямаше да се лишава от нищо, ако той бе споделил с жена си къде е скътал получените купища пари, а и ако властите не ги докопаха.

И засега май никой не подхвърляше, че Надаш може да е жива. На мястото на проваленото бягство имаше труп за всеки, който трябваше да бъде там, и дори още един, а беше извънредно трудно да идентифицират останките. Например присъствието на Асан бе установено по титанов пръстен с печат, с който много се гордеел. Почти всичко останало бе стопено, обгорено и изпепелено. Само измъкналите я наемници знаеха, че тя е жива, а Надаш беше убедена, че в разумно кратък срок всеки от тях щеше да се изпречи пред някое смъртоносно оръжие. Знаеше и екипажът на „Цялата вина“, но те дори не биха помислили да споменат за това пред чужд човек, защото от опазването на тайната зависеше не само работата, а и животът им.

Да де, знаеше и майката на Надаш, която несъмнено виеше като ураган в Първа стъпка. Представи си как майка й скърца със зъби и си раздира дрехите в представление за местните и имперските следователи, които сигурно дебнеха за какъвто ще да е, дори нищожен признак, че този опит за бягство може да не е завършил толкова ужасно.

„Да си дебнат“ — помисли Надаш. Засега беше в безопасност под охрана, и то у дома, доколкото можеше да нарече някое място свой дом. Леглата бяха невъобразимо меки, завивките — топли и приятни, храната — великолепна, душовете — горещи докато искаш, а дрехите не бяха във все същия гнусен оттенък на оранжевото. Надаш отпразнува свободата с нелепо грамаден сандвич, четиресет минути в банята и сън под купчина завивки през почти целия ден.

Когато се събуди, нейната майка седеше на стол до леглото. Графинята се бе загледала в спящата Надаш, която се зачуди откога ли е в тази поза и се запита нехайно кога ли този топъл майчински поглед би се преобразил в нещо коренно различно и не особено прилично.

Надаш се подпря да седне и каза засмяна:

— Здрасти, мамо.

Графиня Нахамапитин зашлеви с все сила дъщеря си през лицето.

— Това е, защото уби брат си.

Последва втори шамар.

— А това? — попита Надаш.

— Защото се остави да те хванат.

Надаш разтърка бузите си.

— Очаквах да си по-разстроена от смъртта на Амит.

— Бясна съм до побъркване — увери я графинята. — Той ми беше любимецът.

— Знам. И Грени знаеше.

— Не съм го крила от никого.

— А би могла. Други родители поне се опитват.

— Обичах твоя брат. Той подхождаше чудесно за съпруг на сегашната ни емперо. А след това на трона щеше да седне потомък на рода Нахамапитин.

— Налага се да те разочаровам, мамо — това нямаше да се случи.

— Можеше да се уреди все някак.

Надаш се подсмихна криво.

— Говорила ли си с новата емперо? Трудно е да уредиш нещо с нея.

— Да, вече се убедих в това.

— Аз също — каза Надаш. — И то отрано. Щом проумях, че тя няма да се омъжи за Амит, време беше да опитам нещо друго. Има много братовчеди в рода Ву. Можехме да спечелим играта.

— Не беше нужно да убиваш Амит, за да я очистиш.

— Възникнаха и други проблеми.

— С глупашкия ви план да завладеете Край. Да, знам за това — каза графинята, защото разгада изражението на своята дъщеря. — Ти, Амит и Грени. Не бяхте чак толкова хитри в заличаването на следите си, когато опразвахте сметки, за да плащате за дребните си авантюри. Онази Кива Лагос рови във финансите ни за последното десетилетие. Изложихте на риск целия Дом.

— Това оплеска преди всичко Амит — оправда се Надаш. — Той се занимаваше с подправянето на счетоводството.

— Но ти си му казала да го върши — възрази графинята. — Ти си умната, Надаш. Винаги си била.

— Мамо, аз съм такава, каквато ти ме направи.

— Но не чак толкова умна, че да задържиш Ренеред Ву.

Надаш изстена, просна се на леглото и захлупи главата си с възглавница.

— Няма да слушам това за пореден път.

Графинята дръпна възглавницата.

— Имаше една-единствена задача. Да станеш имперската съпруга. Аз исках да се случи. И емперо искаше да се случи. Години наред уговаряхме всичко. А ти остави шанса да се изплъзне от пръстите ти.

— Казвам ти за последен проклет път, майко — не съм оставила шанса да се изплъзне. Ренеред реши, че му харесва да се чука с какви ли не чешити, и не искаше да си слага юзди на ентусиазма.

— Можеше да се справиш с това.

— Опитах. Говорих с него. Казах му, че може да си пъха оная работа където пожелае, стига аз да съм тази, която ще роди децата му. Мислех, че и той иска същото. Политически брак със секс като бонус. А какво излезе — той искал да го ревнувам. Или нещо подобно. Хем държеше на моногамията и истинската любов, хем искаше секс с всичко, което мърда. И се оскърби, че вместо моногамната връзка, на която той нямаше да бъде верен, аз му предлагах само секс, защото той бездруго щеше да си го получава. Беше си нерез.

— Въпреки това би могла да го убедиш.

— Мамо, ако си била на това мнение, да не беше уреждала убийството му.

Графинята сви рамене.

— Той те уязви. Ядосах се. Впрочем ти си права. Вратата за твоя брак с него се затваряше, а не биваше да рискуваме той да се ожени за друга.

Надаш се опули срещу майка си.

— Но ти каза току-що, че съм можела да го убедя!

— Съгласих се с тебе, за да си доволна — подхвърли графинята.

Надаш стисна клепачи.

— Майко, направо ще ме подлудиш. Моля те, нека говорим за друго.

— Брак.

— Същото е.

— Същото е, но с други участници.

— За какво говориш?

— За Джейсин Ву.

— Него пък защо намесваш?

— Трябва да помислиш за брак с него.

— Той вече е женен.

— Дреболия. И нямат деца, което ни е от полза.

— Защо да ни е от полза?

— Ще го направим емперо.

Надаш се надигна рязко.

— Той не е начело в списъка на наследниците.

— Той е Ву. Когато се отървем от Грейланд, можем да пуснем този списък в кошчето за боклук. Въпрос на пазарлъци.

— Ще има и други Ву, които ще искат да станат емперо.

— Има само един сериозен конкурент — Деран Ву. А ние вече се погрижихме за него.

— Как?

— Деран подкрепя стремежа на Джейсин да стане емперо и налага на своите поддръжници да сторят същото. В замяна, щом Джейсин седне на трона, ще даде на Деран цялата власт над Дома Ву. Край на тези глупости със съвета на директорите, заради които Домът е като парализиран.

— И другите братовчеди ще се подчинят безропотно?

— По времето, когато това се случи, няма да им бъде оставен шанс дори да гъкнат. Съвсем скоро ще се срещнеш с Джейсин и Деран. Можеш да прецениш сама колко сериозни са намеренията им.

— И Джейсин ще поиска да стана негова съпруга?

— Да, той вече даде съгласието си.

— Той се опита да организира убийството ми в затвора.

— Тогава още не те е познавал лично.

— Има още една дреболия — аз уж съм мъртва.

— Ще намерим решение и за това. Вече правим необходимото. И ти вече си правила необходимото. Знам как си се старала да обвиниш за всичко Амит. Деран Ву ми обясни подробно. Насърчих го да продължи.

Надаш се стъписа искрено.

— Нали преди малко ми заяви, че Амит е твоят любимец.

— Така е. И ще си остане завинаги. Но освен това е мъртъв, а ти си ни нужна жива и поне отчасти оневинена. Джейсин ти предлага трона.

— Срещу какво?

— Очевидно е — нашата помощ в отстраняването на Грейланд.

— Майко, „отстраняване“ звучи някак уклончиво.

— Не е задължително да я убием — подчерта графинята. — Ако я изолираме и пратим в изгнание, пак ще постигнем целта си.

— И как ще я постигнеш по-точно?

— Тя вече го прави вместо нас с нейните щуротии за виденията. Настройва църквата срещу себе си, скоро ще се случи същото и с парламента. И някои от благородническите Домове вече са против нея. Времето е на наша страна. Трябва и да премахнем някои от най-важните й съюзници. Ще започнем с Кива Лагос, която бездруго ни навлича неприятности.

— И как ще я премахнеш?

— Надаш, остави ме аз да умувам за това.

— Грейланд не е чак толкова близка с Лагос — възрази Надаш. — Ако се отървем от нея, ще бъде полезно за нас, но не и болезнено за Грейланд.

— Подготвила съм още нещо, от което ще я заболи.

— Какво?

Графинята мълча няколко секунди, преди да каже:

— Знаеш ли, че Грейланд беше намислила да те превърне в заложница?

— Как би успяла?

— Каза ми, че ще замени смъртната ти присъда със затвор в Си'ан. На място, където винаги може да се разправи с тебе. Така се опита да ми внуши, че ако стъпя накриво, с тебе е свършено.

Надаш се засмя кисело.

— Не познава добре нито тебе, нито цялото ни семейство.

— Не това е важно — изтъкна графинята. — Тя си въобразяваше, че може да ме държи изкъсо чрез човек, когото според нея обичам. Да ме контролира чрез човек, когото според нея обичам.

Надаш забеляза особения начин, по който се изрази нейната майка, но реши да не задълбава в това.

— А ти какво ще направиш?

— Ще накарам Грейланд да почувства същото, на което тя възнамеряваше да ме подложи. Ще я накарам да разбере, че мога да стигна до хората, които са й най-скъпи.

— А кой й е толкова скъп, че да послужи за назидание? — попита Надаш.

12

Марс Клермон гледаше как „Оливиър Брансид“ включи прожекторите си и освети външния корпус на конструкцията, до която се рееше.

— Искахте да видите Даласисла — каза му капитан Кинта Лауре и посочи големия екран на мостика. — Ето ви я.

— Да, ето я — съгласи се той.

„Брансид“ осветяваше съвсем мъничка част от корпуса на Даласисла. Конструкцията на основния хабитат в системата се проточваше на много километри — дълъг цилиндър, някога пълен с хора и техния живот. Корпусът им пречеше да виждат и гигантската планета Даласисла Едно, приблизително съответстваща по размери на Нептун в родната система на човечеството.

— Изумително е, че я заварихме тук — подхвърли капитан Лауре.

— Когато струята на Потока изчезнала, тя е била в устойчива орбита — отговори Марс.

— Така е било преди осемстотин години. Твърде дълъг период, за да остане устойчива орбитата на изкуствен обект. Другите спътници на планетата биха могли да я променят с гравитационното си въздействие. Същото би могла да направи и прелетяла наблизо комета. Удар на метеор или изпускане на газове при повреда биха могли да я отклонят. Вероятно е станало точно това, защото Клупер — Лауре махна с ръка към човек от екипажа — ми прехвърли данни, че орбитата на Даласисла всъщност не е устойчива. Започва да се спуска по спирала към планетата.

Марс се понамръщи.

— Това ще ни попречи ли?

— Не, освен ако не сме тук и след стотина години — увери го Лауре. — Нека се постараем това да не се случи.

Марс кимна и пак се обърна към екрана. На пръв поглед Даласисла не се различаваше много от другите големи космически средища на човечеството. Хората си бяха избрали шест-седем основни проекта, които можеха да бъдат разширявани и да осигуряват чрез въртене подобие на нормално притегляне. Даласисла беше модифициран цилиндър на О'Нийл, а този модел се използваше от векове без съществени промени, защото беше ефективен, сравнително прост и преди всичко вършеше работа.

Е, да, докато ти стигат хората и ресурсите, за да го поддържаш. Ако и едните, и другите са оскъдни, започват проблемите.

— Няма живот вътре, нали? — попита Марс.

— Няма — потвърди Лауре. — И то отдавна. Измерихме температурата по време на сближаването. Не се различава много от всичко останало навън. Вътре е същият студ. Вашата група трябва да влезе със скафандри.

Марс кимна отново. И той, и малцината други учени бездруго щяха да носят скафандри. Осем столетия са прекалено дълъг период. Никой не искаше да внесе зарази или да се зарази.

— Значи няма от какво да се плашим и да си водим охрана от гвардейци — пошегува се Марс.

— Ще си водите гвардейци — възрази Лауре. — Вътре е мъртвило, което обаче не означава, че това място не може да ви затрие.

— Така си е.

— За пръв път ще работите извън кораб, нали? — попита тя, вперила поглед в него.

— Да.

— И не сте изпълнявали никакви оперативни задачи досега?

— Никакви. Аз съм физик и се занимавам с Потока. Тоест с раздели от висшата математика. В тези изследвания няма полеви експерименти.

Лауре кимна.

— Вие се разпореждате тук, лорд Марс. Така гласят получените от нас заповеди. Но не бива да забравяте, че вашият научен екип е от военния флот. Всички имат опит в оперативната работа. С вас ще дойдат и гвардейци, за които пък това е основната работа. Готов ли сте да слушате съвети?

— Разбира се.

— Тогава ме чуйте. Вие командвате, но ако сте благоразумен, ще се вслушвате в хората от екипа си, когато решат да ви кажат нещо. Ще се вслушвате и в сержант Шерил и отделението й, когато ви кажат да отидете някъде или да не отидете. Изслушвайте ги и бъдете предпазлив. Сега всички в този кораб сме много далеч от дома, лорд Марс. И всички искаме да се завърнем у дома.

— Благодаря, капитан Лауре — отвърна Марс. — Сигурно ще ви бъде приятно да чуете, че такъв беше поначало и моят план.

— Добре — кимна тя. — Не се държите като тъпанар, но знае ли човек…

Марс се ухили. Лауре изви глава към екрана.

— Външният оглед ще завърши след около два часа, после идва ред на вашия екип. И тъй като Даласисла е безжизнена, вероятно ще се наложи да влезете през някой от люковете за достъп на повърхността.

Марс кимна.

— Обмислихме този вариант. Имаме чертежите от имперските архиви. Знаем откъде искаме да проникнем вътре. Ако този люк може да бъде отворен, ще вървим съвсем малко до центъра на компютърната мрежа.

— Още ли се надявате да включите тяхната система?

— Всъщност не — призна Марс. — Осемстотин години са твърде много. Но въпреки всичко си струва да опитаме. Това би ни спестило много време. И може би ще получим отговори на много въпроси.

— Чух записите от последните дни живот в това място — каза Лауре. — Ще бъда изненадана, ако всичко там не се е разпаднало.

— Права сте.

И Марс бе чел и слушал последните предавания от Даласисла няколко години след като изчезнала струята на Потока. Кратката версия на впечатленията му — смърт, болести, насилници и разруха. По-дългата версия — будуваше нощем и се чудеше защо хората са толкова сбъркани твари.

Може би имаше лесен за разбиране отговор на този въпрос: ако хората знаят, че са обречени, каквото ще да сторят, способността им да правят планове за по-далечното бъдеще просто изхвърча през въздушния шлюз. Марс не можеше да ги упрекне за това, но сега цялата Взаимозависимост беше застрашена от участта на Даласисла и той се надяваше да налучка някакъв друг път.

Лауре докосна гърба му.

— Подгответе хората си. И… лорд Марс…

— Да?

— Дано намерите нещо добро там. Нещо, което да ни бъде от полза и да спаси всички ни.

Даласисла беше мъртва, което означаваше, че и механизмите за отваряне на служебните люкове по повърхността й не работеха. Някой трябваше да вложи време и усилия за отварянето им, най-вероятно редник първи клас Гамис, който беше техническият специалист в това отделение гвардейци. „Брансид“ носеше необходимите инструменти, но хората на Лауре намериха отворен люк недалеч от избраното място. Изведнъж тревогите на Марс и екипа му намаляха с една.

— Не се въодушевявайте прекалено — каза му сержант Шерил, докато тя и Марс навличаха скафандрите заедно с останалите. — Просто ще се натъкнем на затворена херметична врата малко по-навътре. Каквото и да стане, ще се промъкваме бавно до компютърния център.

Скафандрите за тази мисия бяха последен модел с най-авангардните технологии, леки и гъвкави, устойчиви на пробиване, разкъсване и вакуум, самохерметизиращи се (свойството си имаше предел, но ако някой го надхвърлеше, вероятно с него беше свършено и без това), имаха намагнитващи се подметки и толкова добре работеща система за пречистване на въздуха, че запасите от кислород стигаха средно за петнайсет часа. Човек можеше и да се облекчи в скафандъра, също до някакъв предел. Марс разчиташе да не се бавят толкова, че това да се превърне в проблем. В шлемовете имаше системи за пълен запис, всичко видяно и чуто щеше да бъде съхранено.

Групата за тази задача беше малка — Марс и Дженети Хантън, компютърен специалист и историк от флота, който познаваше добре древните компютърни системи като тази в Даласисла, сержант Шерил и редници първи клас Гамис и Лайтън. Никой не очакваше да се доберат до компютърния център при първото излизане от кораба. Преди всичко трябваше да си проправят път към него през всички херметични прегради, които им пречат.

Само че някой по някое време през последните осемстотин години бе свършил почти цялата работа вместо тях.

— Вижте това — посочи Гамис.

Облечените в скафандри хора от групата се бяха струпали около екрана пред редника. По видеопотока на екрана Гамис управляваше сондата, проникнала в техническите сектори зад въздушните шлюзове. Обективите на сондата показваха, че преградите навътре в станцията са били отворени насила, вдигнати или издърпани встрани, а понякога направо разрушени.

— Някой се е настървил да влезе — отбеляза Хантън.

— Или да излезе — допусна Лайтън.

— Докъде можеш да стигнеш? — попита Шерил.

Гамис спря сондата и извлече от паметта триизмерна карта на тази част от Даласисла, която светна до екрана.

— Птичката е тук — посочи той коридор на картата. — А нашата цел е ето там, на около километър и половина. — Гамис пак се зае със сондата и я ускори по коридора. — Сержант, честно казано, след като видях първите прегради, не виждам големи затруднения. Не личи тази част от Даласисла да е била херметизирана, за да не губят въздух.

— Значи станцията е загубила енергийното си захранване, преди въздухът от тази част да се е просмукал навън — предположи Хантън.

— Може би — отговори Гамис, без да откъсва вниманието си от управлението на сондата. Черно-белите гледки на екрана бяха съставени от няколко сигнала в различни честоти на светлината — под, във и над достъпния за човешкото зрение диапазон. — Или е имало повреда. Или се е намесил друг от стотина възможни фактори. Опаа… — Гамис накара сондата да заобиколи носещи се във вакуума парчетии. — Трябваше да включа автоматичния детектор за сблъсък.

— Няма притегляне — обади се Марс.

— Ами как да има? — отвърна Гамис. — Станцията вече не се върти.

— По-скоро гравитацията на планетата я е спряла обърната винаги с едната страна към нея.

— Е, да, сър, ако трябва да навлизаме в такива подробности.

— Няма трупове — намеси се и Шерил.

Гамис изви глава към командира си.

— Какво, сержант?

Тя посочи екрана.

— Вкара сондата на цял километър в станцията, а още не съм видяла никакви трупове.

— Сержант, засега се движим в техническите сектори. Хората отиват там само ако имат работа по основната конструкция на станцията. Аз очаквам повечето трупове да са в самата обитаема зона.

— Въпреки това е необичайно.

— Аз поне съм доволен да не гледам замразени мумии отпреди осем века, докато не се наложи. — Гамис продължи да управлява сондата и накрая я спря пред врата. — Това е. Вашият център на компютърната мрежа в Даласисла. Или поне един от тях. А от нас се иска само да се затътрим там с нашите магнитни подметки.

— Значи донесохме напразно цялата тази техника за отваряне на люкове — каза Шерил.

— Не ми се вярва да е напразно — отговори Гамис. — Това е съвсем малка част от станцията. Други части може и да са затворени херметично. Ще видим тепърва. Но тук ни провървя.

— Радвайте се, докато можете — обади се Хантън. — Когато отидем там, ще проличи дали мога да включа който и да е модул в центъра. Нищо чудно вече да сме си изчерпали късмета.

Марс стигна до извода, че не харесва скафандрите. Носът го засърбя едва ли не в секундата, когато си сложи шлема, и вече три пъти опита неволно да се почеше, но пръстите му се блъскаха в шлема. След последния път изпъшка сърдито и Хантън го чу по радиото.

— Сър, ще свикнете след време.

— Дано — промърмори Марс с досада.

Вървяха бавно към компютърния център, както им бе обещал Гамис. Магнитните подметки ги прилепяха към повърхностите и въпреки това бяха вързани един за друг, в случай че някой стъпи непохватно и се зарее насред коридора. За Марс това тътрене на магнитните подметки беше изтощително, особено в чернилката, която пронизваха само лъчите от прожекторите на шлемовете. Когато се добраха до вратата на центъра за управление, той вече се чувстваше като след пробяган маратон.

— Ето че имам нужда от това — каза Гамис и извади приспособлението за отваряне от сандъка с инструменти.

За него и Лайтън беше лесно да носят сандъка в безтегловността, но не бе толкова лесно да маневрират с него. Инерцията го насочваше към места, където не искаха да попадне.

Гамис и Лайтън закрепиха апарата и той извърши магията си, люкът се открехна. Марс се учуди, че чува шума от отворения насила люк, но се сети, че всъщност го чу с краката си. Вибрациите бяха стигнали до него през пода и скафандъра.

На влизане в залата забеляза драскотини по люка и ги показа на редник Гамис, който кимна.

— Не сме първите, които са влезли тук по този начин.

— Можеш ли да установиш колко стари са предишните следи? — попита Марс.

— Не ми се вярва. Може да са отпреди пет века, а може и да са от миналата седмица. Но ако питате мен, едва ли са от миналата седмица.

Щом влязоха, откачиха свързващите ги въжета. Лайтън подхвърли нещо към тавана и изведнъж сияние обля всичко в центъра, навсякъде се появиха сенки от единствения източник на светлина.

— Да бъде светлина — изрече тя и погледна към Хантън. — Това ще ти стигне за шест часа.

— Предостатъчно са — отговори й той.

Отиде при сандъка и извади малък компютърен модул, клавиатура и кубчето на захранването. Занесе ги при един пулт.

— Имаш ли подходящ жак да ги включиш? — пошегува се Гамис.

— Не ми е нужен. — Хантън включи захранването. Индикаторът примигна три пъти в червено, после се появи равномерна синя светлинка. — Проверих в архива. Тези системи са имали индукционни контакти. Само трябва да им подадеш енергия и те се включват.

— Ако това е обикновен терминал, няма да ти е от полза — вметна Лайтън.

Хантън тръсна глава.

— Основното му предназначение е да се използва като терминал, но има и локална кеш памет. И то с голям обем, защото в големите хабитати за всичко има резервни системи в изобилие. Ако основната компютърна система се изключи, главните технически системи в станцията ще изпълняват основните си функции с информацията, съхранявана в тези терминали. Поне толкова време, колкото е необходимо за възстановяването на основната компютърна система.

— Ще успееш ли да влезеш в системата? — попита Гамис.

Хантън докосна модула, който си бе донесъл.

— Ако изобщо се включи, имам си някои забавни играчки. Системите за сигурност отпреди осем века ще се сблъскат със съвременните хакерски средства. Очаквам да бъде поучителна случка.

— А ако не работи? — попита Марс.

— Тук има още поне десетина терминала.

Марс кимна и огледа залата — просторна и кръгла, а в рязката светлина с отчетливите сенки и малко плашеща. Част от кръга заемаха прозорец и врата към съседна зала, където се виждаха редици от черни метални кутии. Там е било същинското ядро за обработка на информацията в хабитата или поне едно от тях — в толкова голяма станция може и да бяха пръснати на различни места няколко такива зали. Резервните системи спасяват живот.

Поне за известно време. Компютрите в тези черни кутии вероятно бяха повредени безнадеждно, и то отдавна, също като останалите из хабитата. За включването им може и да не беше достатъчно кубчето със захранване, донесено от Хантън.

Марс се питаше какво ли се е случвало в станцията, когато се е лишила от енергия. Този хабитат е бил захранван от съчетание на реактори и фотоволтаични системи. И генераторите, и батериите са били податливи на същите механични повреди като останалите технически системи, сред тях и мрежата за подаване на енергия. Всичко е можело да рухне по какъв ли не начин. Марс допускаше, че системите са престанали да работят още преди знанията за поддържането им да бъдат изгубени от следващите поколения, но нямаше как да знае предварително дали е било така. Когато светът се сгромолясва, учените лесно могат да бъдат нарочени за изкупителни жертви на гнева.

— О, здрасти — възкликна Хантън. — Някой се събуди.

Марс се обърна към светналия екран на пулта, който показваше режим на проверка.

— Това си е направо смайващо — обади се Гамис.

— В тази система почти няма подвижни части — обясни Хантън, докато сменяше различни менюта на екрана. — Конструирана е от доста устойчиви материали. По промишлени критерии, не по потребителски. Когато строиш космическа станция, преди всичко се стремиш да е здрава, а не лъскава.

— Добре де — промърмори Гамис, — но след осем века…

— Е, адски ни провървя — съгласи се Хантън. — Но този късмет се дължи отчасти и на конструкторите на това нещо. Така, ето ги. — Активира едно меню и се появи таблица на съхранената информация. — Всички локални файлове. Вече ги прехвърлям в моя компютър и мога да ги отворя във виртуална среда.

— Какво имаме тук? — попита сержант Шерил.

— Много неща — увери я Хантън. — Какво искате да видите?

Шерил се обърна към Марс.

— Вие решавате, лорд Марс.

Той поумува.

— Искам да знам кога Даласисла се е лишила от енергия. Това ще ни даде някаква представа какво да очакваме за станциите, попаднали в същото положение.

Хантън кимна.

— Тук има файл с всички случаи, когато някой е влизал в системата.

— Само за това работно място ли?

— Има и такъв, но другият е за целия център. Това май е бил пултът на администратора.

— Значи архивът за работата на центъра е пълен?

— Да, за всички периоди, когато е имало захранване.

— Покажи го.

Хантън отвори файла.

— Хъ… — смънка той след минута.

— Какво видя? — попита Марс.

— Не знам дали ще ми повярвате, ако ви кажа.

— Опитай де.

— Нека го подредя наново, за да е по-лесно за разбиране. — Хантън набра някакви команди и накрая подкани с жест Марс да застане пред екрана. — Просто вкарах данните в таблица. Показва използването на центъра по години. Ето я годината, преди да изчезне струята на Потока. Няколко хиляди случая, защото хората са получавали достъп по всяко време на денонощието, както би трябвало. През годината, когато струята изчезнала, е същото. И през следващата година. Преглеждаме следващите двайсет години — използването на системата става все по-рядко, защото каквито и гадости да са се случвали тук, явно са били твърде сериозни. Двайсет и три години след изчезването на струята всичко спира. Ако сте се питали кога е станало съвсем зле, ето го момента.

— Двайсет и три години не са много — промърмори Шерил.

— Вярно — потвърди Хантън и продължи надолу по таблицата. — Уж всичко е приключило, нали? Да, ама не, защото погледнете какво става петдесет години по-късно.

Посочи няколко случая на достъп до системата.

— Някой още е жив — кимна Марс.

— Не е само един, както изглежда. Да видим нататък. Влизали са в системата през няколко години допреди три века. А после — вижте. За период от двайсет години системата, изглежда, е била използвана непрекъснато. Някой е върнал живота в Даласисла. Или поне в част от нея.

— Временно — вметна Марс.

— Двайсет години доста разтягат смисъла на думата „временно“ — възрази Хантън. — А после се случва същото. Случаите на достъп намаляват и се прекратяват, но този път след седем години.

Марс се взираше в екрана.

— Но не напълно.

— Не напълно — потвърди Хантън. — Включвали са системата през няколко години в продължение на почти триста години. — Той погледна нова част от таблицата. — Тук. И тук. И тук. И така нататък.

— Докога? — не се стърпя Гамис.

— Допреди трийсет години. Тогава е последният път, когато някой е получавал достъп до системите в този център.

— Добре де, как е възможно? — попита Лайтън. — Това място е мъртво като шибано парче скала.

— Изобщо не мога да си представя как е възможно — отговори Хантън. — Само ви казвам какво виждам в този файл. И в тези факти е обяснението защо всичко тук не се е разкапало окончателно. При всяко включване се е задействал диагностичният модул и е премахвал дребните проблеми, които се натрупват с времето. — Той посочи пулта. — Прави същото и в момента.

— Значи в Даласисла има живот — заключи Марс.

— В Даласисла няма — поправи го Хантън. — Лайтън е права. Тук е мъртвило. Които и да са идвали тук, вероятно са си вземали ресурси от хабитата и са си помагали с компютърната система в тази работа. Но вече знаем, че има живи хора в тази част от космоса. Или поне е имало преди трийсет години.

В едното ухо на Марс зазвуча глас. Търсеше го Ройнолд от „Брансид“.

— Марс, чуваш ли ме?

Той се дръпна встрани от Хантън и пулта, понечи да притисне длан към ухото си, за да чува по-добре, и пак се натъкна дразнещо на шлема.

— Чувам те. Хат, в Даласисла е много интересно.

— Намерихте ли данни, които потвърждават, че в тази система има живи хора?

— Ами да. А ти как се досети?

— Знам, защото капитан Лауре беше възложила на екипажа да търсят по-малките станции в системата.

— Намери ли нещо?

— Намери много. Към три дузини.

— И?

— Безжизнени като Даласисла. И студени като Даласисла. Същата средна температура като околния вакуум.

— Ясно — промърмори той озадачено.

— Намериха и нещо друго. Не е точно станция. По-скоро е десетка.

— Космически кораб.

— Да — потвърди Ройнолд. — Марс, ето я важната новина за тази десетка — топла е.

13

— Вместо маслинова клонка на мира — каза Сеня Фундапелонан още с влизането си в кабинета на Кива Лагос за уговорената среща.

Протегна ръка над бюрото и подаде на Кива гривна от оксидиран сребърен филигран със златистокафяви топази.

— Нека позная — присви очи Кива. — Отишла си в лунапарк и си съборила всички шишенца с едно хвърляне на топката. Дали са ти избор между това и плюшено слонче.

— Не се наложи да избирам. Слончето остава за мен.

— Добре, но защо ми даваш гривната? — Кива я остави на бюрото. — Не ти се сърдя, че не пожела да ме видиш след онзи интересен разговор с емперо. Не сме гаджета.

— Всъщност не е от мен — обясни Фундапелонан. — Подарък е от графиня Нахамапитин. На Терхатум има находища на чудесни топази. Не че повечето хора знаят това, защото монополът на Дома Нахамапитин е върху царевицата и ориза, а Домът Хоук не казва откъде са топазите, които продава.

— И каква по-точно е причината да получа подарък от графинята? Според слуховете тя ме мрази и в червата.

— Графинята е убедена, че отношенията между вас двете са потръгнали зле съвсем ненужно. А след смъртта на нейната дъщеря ми се струва, че за нея е настъпило време да преосмисли отношенията си с хората. — Фундапелонан посочи гривната. — Това е символ. Редно е да ти кажа, че финансовата му стойност е съвсем малка, едва ли струва повече от хиляда марки, но гривната е принадлежала на Надаш в момичешките й години. Графинята се надява този факт да те убеди в искреното й желание за ново начало между вас.

— Ъхъ — промърмори Кива и пак взе гривната. Признаваше, че изработката е изкусна. Огледа я отвсякъде. — Ти й подсказа тази уловка, нали?

— Защо ти хрумна?

— Защото не знам какво си говорила с графиня Нахамапитин, но по сантименталност тя може да се мери с шибан алигатор. По-скоро адът ще се отвори, отколкото тя да се разлигави от смъртта на дъщеря си, да избере това нещо и да те изпрати тук, за да й помогнеш да върви по пътя към изцелението на своята прокълната душа.

— Мисля, че може би подценяваш графинята.

— Съмнявам се.

— Не вярваш ли, че човек е способен да възвиси душата си?

— Вярвам, че за да възвиси човек душата си, поначало трябва да има душа.

— Това беше гадно, Кива Лагос — сопна се Фундапелонан.

Кива сви рамене.

— Да предам ли на графинята, че отказваш нейния подарък? — попита адвокатката.

— Да бе, за да й дам още една причина да ме мрази, много благодаря.

Фундапелонан се усмихна.

— Щом е така, тогава ще й кажа, че си изразила искрено удоволствие и смирена благодарност.

— Защото ми е присъщо да се държа така, а?

— Точно колкото на графинята е присъщо да подарява гривни.

— Значи все пак ти си й предложила да го направи.

— Може и да съм споменала, че тази гривна ще ти подхожда.

— Не разбирам защо може да си го казала. Рядко нося бижута.

— Може би защото ми се искаше да видя тази гривна на ръката ти.

Кива си сложи гривната.

— И какво?

— Не е зле — отсъди Фундапелонан след минута.

— Ами чудесно. — Кива свали гривната и пак я остави на бюрото. — След този сълзлив момент на зяпане и споделени чувства хайде кажи каквото имаш за казване, за да отговоря с „не“ и всеки да си продължи по пътя.

— Графинята те приканва да помислиш отново дали е уместно да управляваш бизнеса на Дома Нахамапитин в системата на Средоточие.

— Добре.

— Наистина ли?

— Определено — потвърди Кива и мислено преброи до едно. — Приключих с мисленето. И моят отговор за графинята гласи: „Я си го начукай, ма“. Тя вече представи възраженията си пред самата шибана емперо и получи отказ. Емперо не само й отказа, а нареди недвусмислено да остана на този пост и да получавам пълното съдействие на Дома Нахамапитин за разследването на техния бизнес в тази система. Впрочем все още не получавам това съдействие, което започва да ме вбесява.

— Ще предам на графинята твоето мнение.

— Непременно. Предай й също да си го начука. Постарай се да е точно с тези думи. И можеш да добавиш, че ако ти или някой друг пак се изтърси в този кабинет с предложение да не си върша шибаната работа, която проклетата повелителка на цялата населена с хора част от вселената ми възложи, ще се ядосам много сериозно.

Фундапелонан примигна в недоумение.

— Тоест все още не си ядосана сериозно в момента?

— Още не си ме виждала ядосана.

— Ще си отбележа, за да не забравям.

— Същото важи и за графинята. А ако успее да ме ядоса, никакви шибани купчини гривни в знак на дружелюбие няма да й помогнат.

— Няма ли нещо друго, което би те склонило да преосмислиш оставането си на този пост?

Кива я изгледа косо.

— Пак опряхме до рушветите, а?

Фундапелонан разпери ръце.

— Когато се върна при нея, трябва да й кажа, че съм изчерпала целия списък.

— Какво друго има в списъка?

— Това беше всичко.

— Сигурна ли си? Още не сме стигнали до прикритите заплахи.

— Няма прикрити заплахи.

— Графинята май не е във форма напоследък.

— Е, трябва някак да преживее смъртта на свое дете. За втори път тази година.

— И това е вярно. — Кива се загледа в гривната и пак се вторачи във Фундапелонан. — Какво ще правиш по-късно?

— Заета съм.

— А още по-късно?

— Винаги съм заета.

— Аз пък знам, че не си толкова заета.

— За какво намекваш?

— Намеквам ти да ме навестиш.

— Може би искам да те отбягвам.

— Изобщо не изглежда като шибано отбягване, щом си в моя кабинет.

— Възложено ми е.

— И донесе подарък.

— От друг човек.

— Но избран от тебе.

— Да, аз го избрах.

— Хайде, ела ми на гости по-късно и ще нося гривната заради тебе. Друго няма да нося.

— Спогодихме се.

— И защо работиш за зли шибаняци? — попита Кива по-късно, когато двете бяха в леглото й след секс доста над средното равнище.

Фундапелонан я погледна недоволно.

— Домът Нахамапитин не е зъл.

— Дали на някого не трябва да бъдат припомнени някои скорошни събития?

— Е, някои от членовете на Дома Нахамапитин може и да са зли — отстъпи Фундапелонан.

— Братоубийство. Още убийства. Опит за покушение. Мошеничество. Съмнителен подбор на мъже. И това се отнася само за една от тези извратени твари.

— Е, добре, зли са. Тоест бяха зли.

— Още са си зли, само че са и мъртви.

— Но аз дори не работех за нея.

— Работиш за нейното мамче. На кого се е метнала онази според тебе?

— Само че аз дори формално не работя за нея. Работя за Дома.

— Управляван от твоята шефка графинята и нейното семейство. С тези разграничения направо цепиш косъма на две.

— Аз съм юристка, това ми е работата. Виж какво, Кива, не твърдя, че отделните членове на семейство Нахамапитин са безупречни ангели или дори почтени хора. Аз обаче работя за Дома. И във всекидневието Домът Нахамапитин е горе-долу свястна благородническа търговска къща.

— Щом казваш…

Фундапелонан се подпря на лакът.

— А какво да кажем за Дома Лагос? Може би няма да си чак слисана да научиш, че преди да се срещнем, аз направих… да речем, недоброжелателно проучване на вашия Дом. Да ти изброя ли трудовите конфликти, както и останалите нарушения на законите за условията и безопасността на труда, с които Домът Лагос направо се гаври през цялото време? Колко пъти през последните две години се наложи да давате обяснения пред гилдиите за такива нарушения? Колко марки отделя редовно в годишния си бюджет Домът Лагос за „уреждане на спорове“? Имате си отделно перо в бюджета за такива плащания и не подобрявате условията освен в случай на преразход по това перо в три последователни години. Точно това ще ви се случи отново, между другото.

— Бих могла да се заема със същото недоброжелателно проучване за Дома Нахамапитин и да съставя подобен списък.

— Тъкмо за това говоря — изтъкна Фундапелонан. — Домовете се занимават с бизнес. Имат нужда и от юридически представители. Не са съвършени, но и не са зли.

— За разлика от твоята шефка.

— Звучи странно от устата на жена, която е оскубала с милиони марки бежанци, желаещи да се качат в нейния кораб, за да се спасят от опустошителна гражданска война.

Кива я изгледа.

— Брей… Ти наистина си ровила надълбоко.

— Защо постъпи така?

— Имах нужда от тези пари.

Фундапелонан се ухили и се намести върху нея.

— Ето това вече е шибано зло, Кива Лагос.

— Да, ама сега си при мен.

— Може пък да харесвам зли хора.

Фундапелонан хвана китката й, издърпа гривната от сребро и топази и я сложи на своята ръка, която вдигна пред лицето си.

— Добре ти стои — каза Кива.

— Подхожда за моя цвят на кожата — съгласи се Фундапелонан и изхвърча встрани от леглото.

— Ей… — каза й Кива след няколко часа. Фундапелонан се опита да изхърка нещо, но Кива я докосна.

— Не се напъвай. Имаш тръба в гърлото. Цялата ти дихателна система е малко прецакана засега. Заедно с останалото от организма ти. Гръмнаха те. Точно над моето шибано легло.

Фундапелонан се ококори, очите й зашариха трескаво насам-натам.

— Отпусни се, отпусни се! — помоли я Кива. — Ей, успокой се. Добре си. Сега си на сигурно място. Всъщност не си добре. За малко да умреш няколко пъти. Но вече няма да умираш. И наистина си в пълна безопасност. Помолих да ми върнат направена услуга. — Кива размаха ръка. — Добре дошла в личния медицински комплекс на емперо в Брайтън.

И без това облещените очи на Фундапелонан заприличаха на чинийки.

— Не се притеснявай, аз плащам — добави Кива. Погледът на Фундапелонан стана мъничко по-нормален.

— Нека ти помогна да наваксаш със събитията — предложи Кива. — Простреляха те в гръдния кош. Куршумът влезе през остъклената врата на балкона. Живея на шибания седемнайсети етаж, значи няма как да е било случайност. Според мен е най-вероятно, че някой е искал да гръмне мен, но ти отнесе куршума. Защото, без да се засягаш, вероятно повече хора искат моята смърт, отколкото твоята, включително шибаната ти шефка. Това правдоподобна догадка ли е, как мислиш?

Фундапелонан кимна почти незабележимо.

— Каза ли на някого от Дома Нахамапитин, че ще дойдеш при мен тази вечер?

Фундапелонан замря, без да откъсва погледа си от Кива.

— Сеня, не ти се сърдя. Не вярвам ти да си ме насадила. Трябва обаче да знам дали си казала на някого в Дома Нахамапитин, че ще дойдеш при мен.

Леко кимане.

— Каза ли им, че ще си сложа гривната заради тебе?

Леко кимане. Кива се усмихна.

— Затова знам, че ти не си замесена. Ако ти се опитваше да ме прецакаш, за нищо на света нямаше да си сложиш гривната. И аз щях да умра. Сеня, ти ми спаси живота днес. Отнесе куршума вместо мен.

Очите на Фундапелонан се присвиха.

— Да, знам. Предпочиташ това да не беше те сполетяло, ако можеше. И все пак съм ти благодарна. Също и защото не ме огорчи със смъртта си. Казвам ти го не защото те харесвам, или нещо подобно. Просто цената на апартамента пада много, ако убият някого вътре.

Очите пак се присвиха.

— Твърде рано е да говорим за това. Добре. Права си. Тогава нека ти предложа нещо. Първо, няма съмнение, че трябва да се откажеш от работата си, защото те гръмнаха наскоро и почти сигурно виновната е твоята шефка, която е шибано изчадие. Да, ясно ми е, че е искала да очисти мен, но стига и самият факт, че е нямала нищо против да се случи, докато си там, тоест и ти да го отнесеш като невинна жертва или поне да гледаш как ми пръскат мозъка по стените. Второ, ако решиш да се откажеш от работата си за Дома Нахамапитин, можеш да работиш за Дома Лагос. Вярно, не се отнасяме много добре към служителите си. Може би ти ще ни помогнеш да поправим това. Трето, както и да постъпиш, не забравяй, че заслужаваш нещо по-добро от тази шибана гадост. Четвърто, помниш ли, когато ти казах, че още не си ме виждала ядосана?

Фундапелонан кимна.

— Е, ще ме видиш — обеща Кива.

Кива погъделичка носа на Тинда Луентинту, която оглавяваше администрацията на графиня Нахамапитин. Луентинту изпръхтя насън, почеса се по носа и се обърна на другия хълбок.

Кива погледа това хъркащо гнусно говно още минута-две. След това отиде в банята на хотелската й стая, остави универсалния ключ, за който бе платила току-що възмутително голям подкуп на един от не особено придирчивите помощник-управители, смъкна предпазното фолио от една чаша, напълни я с вода, върна се при леглото и изля водата върху лицето и ушите на Луентинту. Жената се стресна, озърна се и пръсна капки навсякъде.

— О, браво, ти се събуди — каза й Кива. — Здрасти, аз съм Кива Лагос.

Заби юмрук в лицето й. Чу се хрущене, от носа на Луентинту шурна кръв. Ударената жена ахна, вдигна ръце към лицето си и пръстите й се окървавиха. Тя вдигна поглед към Кива, понечи да попита защо й се случва това, но изпищя, когато десният юмрук на нападателката я цапардоса отново по носа.

— Извинявай, ти някакъв въпрос ли искаше да зададеш? — попита Кива.

Начумери се и разтръска китката си. Нямаше никакви шибани съмнения, че си счупи пръст току-що в носа на тази надута пачавра, но не би я зарадвала, като й каже това, затова пак се приготви да замахне.

— Хайде ма, смрадлива купчино лайна, задай още някакъв шибан въпрос.

Луентинту стисна устни. И Кива я халоса с юмрук още веднъж. Луентинту се свлече на възглавниците, навсякъде имаше кръв, при всяко вдишване през смазания й нос се чуваше гаден шибан звук.

— Щом вече приключихме с въведението, нека ти обясня защо съм тук — каза Кива. — Тази вечер моя приятелка, която впрочем е и служителка на твоята началничка, шибана ходеща торба с боклук, беше простреляна пред очите ми. В един миг беше върху мен и се кипреше с хубав накит, в следващия беше на два шибани метра на пода с дупка в гърдите. Същинско шибано чудо е, че оцеля.

— Не знам за какво говорите — изгъргори Луентинту.

— Не ставай шибано нагла — предупреди я Кива. — Ще те смъкна от това оплескано с кръв шибано легло и ще те метна през проклетия балкон, без да ми пука какво ще стане с мен после. Ако искаш да провериш бива ли те в шибаното летене, маце, кажи ми пак, че си нямаш никаква шибана представа за какво говоря.

Луентинту мълчеше.

— И двете сме наясно за кого е бил този куршум — продължи Кива. — Но се случи така, че улучи Сеня Фундапелонан. Станалото — станало. Това с лицето ти беше предназначено за графиня Нахамапитин. Но май и аз като нея не улучвам когото трябва. Само че има разлика — Сеня не заслужаваше такава шибана гнусотия. Ти си съвсем друг случай. Знам, че когато графиня Нахамапитин сере, ти й бършеш гъза. Сега чуй какво ще направиш. Ще си занесеш току-що смазаното лице шест етажа нагоре при твоята спяща шефка и ще я събудиш. Ще й кажеш, че е направила шибан гаф. Ще й кажеш и че още в ранното свежо утро отивам в шибания Дом на гилдиите, влизам в моя кабинет, сядам на моя чуден шибан стол зад моето чудно шибано бюро с моята чаша чуден шибан чай и направо разкъсвам на парчета шибания й бизнес. Всяка минута от всеки ден до края на живота ми ще бъде посветена на целта да направя с нейния бизнес същото, което направих с твоя грозен нос на съучастница. Аз вече събрах достатъчно улики срещу алчното мръснишко семейство на графинята, за да убедя гилдиите да помислят много сериозно за лишаване на Дома от лиценза му и набутването на всички ви в затвора. А досега само се бъзиках. Представи си какво ще ви се случи, след като съм шибано надъхана.

— Или… — изхъхри Луентинту.

— Какво?

— Казах, „или“. — Носът на Луентинту спря да кърви, тя си избърса лицето с чаршафа, но само размаза кръв и по лицето, и по чаршафа. — Когато някой нахълтва със заплахи, винаги има „или“. „Дайте ми каквото искам или ще ви подпаля къщата.“ Отправихте заплахите, лейди Кива. Чакам да чуя „или“.

— Как е носът ти? — попита Кива.

— И по-добре е бил.

Кива кимна и пак я удари с юмрук по носа. Луентинту се килна встрани, опряла глава в дъската на леглото.

— Ето ти „или“ — процеди Кива. — Постарай се и графинята да разбере това. Предай й също да си разкара гъза от Първа стъпка. Има си грамаден шибан кораб. От днес нататък може да спи там.

14

Корабът беше голям като десетка. Имаше и пръстен като десетка. Но за разлика от десетките пръстенът не се въртеше, за да създава центробежна сила, която притиска хората и предметите към стените вътре. Светлинки по корпуса блещукаха на пресекулки. Марс беше готов да предположи, че захранването и системите вътре също работят на пресекулки в най-добрия случай. Корабът наистина беше „топъл“, но само в сравнение с околния космос. Освен в част от пръстена температурата беше само два градуса над точката на замръзване на водата.

Вниманието обаче привличаше не корабът, а роякът обекти около него: десетки малки цилиндри, не по-дълги от трийсет метра, всеки свързан с един или повече от останалите. Въртяха се около една точка, която на свой ред беше свързана с големия кораб. Марс беше в залата на дежурната вахта в „Брансид“ с другите и гледаше на екрана едно от въжетата. Забеляза движение по него — малък контейнер с механична макара, която го издърпа и вкара в цилиндър.

— Наистина ли виждаме това? — промълви Джил Сийв, също вторачена там, където цилиндърът погълна контейнера.

Тя беше лингвистка от флота, имаше и научна степен по антропология. Затова адмирал Емблад бе решил, че е достатъчно подходяща за тази мисия.

— О, виждаме го — увери я флотският биолог Плен Гицен. — Друг въпрос е дали вярваме на очите си.

— Но как, мамка му, е възможно да има живи хора тук? — възкликна Сийв. — Колко време е минало, откакто е изчезнала струята на Потока?

— Осемстотин години — отговори Ройнолд.

Тя стоеше до Марс и се взираше в екрана.

— И как хората живеят по този начин — Сийв протегна ръка към екрана — цели осемстотин проклети години?

— Вероятно не живеят така от осемстотин години — намеси се Дженети Хантън. — Имаме доказателства, че някой е бил в Даласисла преди трийсет години. Ако разполагахме с време да проверим и останалите хабитати в тази система, може би щяхме да открием, че някои от тях са били заселени или посетени неотдавна. Е, сравнително наскоро.

— Значи твърдиш, че хората тук живеят така от поне трийсет години — уточни Сийв.

— Явно.

— Добре, но как е възможно, по дяволите, да живееш така трийсет години?

— Де да знам.

— Живеят така, защото нямат избор — троснато рече Ройнолд. — Очевидно е. Нашата задача е да научим защо. И как.

— Е, отиваме ли там? — обърна се Хантън към Марс.

Марк пък погледна биолога Гицен.

— Отиваме ли?

— Които и да са те, изолирани са в системата Даласисла почти от хилядолетие. Прекарват целия си живот сред стотици други хора, не повече. Това не е голяма общност.

— Тревожиш се — обади се Ройнолд, — че само да им дъхнем, ще измрат от нашите болести.

— Или ние от техните — добави Гицен. — Не знаем нищо за мутациите и еволюцията на вирусите и бактериите в тяхната съвсем ограничена среда. Няма как да им се изтърсим и да ги прегърнем. Това може да означава взаимно изтребление.

— Значи си против? — попита Марс.

Гицен завъртя глава.

— Не съм казвал такова нещо. Според мен трябва да отидем при тях. Които и да са тези хора, за науката те са истинско чудо. Успели са някак да оцелеят осемстотин години след разпадането на тяхната цивилизация. Необходимо е да говорим с тях. Но трябва да бъдем предпазливи.

— Значи пак скафандри — изсумтя Хантън.

— Не е нужно и ти да отидеш — каза му Сийв. — Там няма компютърни системи, които да хакваш.

— Откъде знаеш?

Ройнолд изви глава към Марс.

— Кой трябва да отиде при тях?

— Сийв и Гицен — задължително. Може би е добре да помолим и Мерта Елс. — Елс беше лекарката в „Брансид“. — Уверен съм, че капитан Лауре ще реши да изпрати неколцина гвардейци. Хат, ти също можеш да отидеш.

— Защо ти хрумна, че искам? — учуди се тя.

— Нали аз участвах в първата група.

— По-добре беше аз да отида с нея. Знаеш, че трудно понасям хора наоколо.

— Извинявай.

— Няма нищо. — Ройнолд пак се загледа в кораба на екрана. — Но как ще влезете при тях? Ей така ще застанете пред входната врата и ще потропате ли?

— Всички ли виждате това?

Хантън сочеше екрана.

— Какво? — попита Марс.

— Една от светлините на пръстена започна да примигва.

Марс едва различаваше светлината.

— Може ли да увеличиш изображението?

— Ей сега.

— Нито е хаотично, нито е равномерно — каза Сийв след минута. — Има дълги и къси интервали. Това е код.

Хантън погледа още малко, извади таблета си и пусна търсене.

— Знам какво е. Имперският флот има кодова система за изпаднали в бедствие кораби, чиито комуникационни системи са повредени.

— Със сигналните светлини на кораба ли? — смаяно попита Ройнолд. — Като знаем какви са обикновено разстоянията между корабите, това е много оптимистична система.

— Не съм казвал, че е практична — отвърна Хантън с досада. — Само казах, че я имаме. Впрочем предназначена е не само за космическите кораби, а и за наземните и водните машини.

— И тази съобщителна система е останала все същата осемстотин години? — усъмни се Марс.

— Не, разбира се — отрече Хантън и обърна таблета към него. — Но в базата данни за тази мисия имам и кодовата таблица отпреди осемстотин години.

— Добре си се сетил — кимна Марс.

— Тя просто беше в общата информация за корабите от онова време, но няма да откажа похвалата. Сега ме оставете на мира минута-две, за да обърна внимание на сигналите.

— Имаме три отделни съобщения — сподели той след малко. — Първото е „комуникациите повредени“.

— Това го знаехме — подхвърли Ройнолд.

Хантън вдигна ръка, за да поиска тишина.

— Второто е „системите в критично състояние“.

— А третото? — подкани го Марс.

— „Помощ“.

Жителите на Даласисла се оказаха хем ниски, хем дългурести и Марс си обясняваше факта с лошото хранене и слабото притегляне. Долавяше, че стоящата до него доктор Елс копнее да заведе някого от тях в медицинския си сектор, за да го изследва. Не можеше да я упрекне за това, на нейно място сигурно щеше да го обземе същото желание.

Засега обаче най-силно от всичко искаше да ги разбере.

Капитан Лауре се възпротиви на идеята му да отидат без охрана, а и не искаше да рискува живота на всички учени наведнъж. Накрая Марс, Елс, Сийв и редник Лайтън облякоха скафандрите си, влязоха в совалка и изчакаха до въздушен шлюз, докато някой от хората в Даласисла го отвори ръчно. Човекът носеше зле прилягащ скафандър, който и изглеждаше, и наистина беше прастар и кърпен.

Когато четиримата влязоха, той затвори с усилие външния люк и изчака шлюза да се напълни с въздух. Тогава се напъна да отвори вътрешния люк, смъкна скафандъра си и го остави до шлюза. Съществото беше почти голо и с неясен пол, явно си мислеше, че четиримата от „Брансид“ също ще се отърват от скафандрите. Те не направиха това и човекът само сви красноречиво рамене: „Ваша си работа“. Отблъсна се с ходила от пода в слабото притегляне и им махна с ръка да го последват. Те затрополиха след него с магнитните си подметки.

Можеше да се каже и че вътрешността на кораба се разпада, и че изглежда твърде добре след цели осем века. Марс забеляза, че всяка част е допълнително нагласена и приспособена. Корабът беше същинско чудовище на Франкенщайн, очевидно преправян неведнъж с части и елементи от други станции и кораби. Обитателите му се бяха превърнали в лешояди, за да оцелеят толкова дълго.

Четиримата бяха заведени в подобие на столова или такова щеше да бъде предназначението й, ако поне нещо в кораба се доближаваше до обичайното. Завариха там още десетки жители на Даласисла, чиято прилика с водача им се забелязваше веднага.

Те бяха хора, но Марс не бе виждал досега такива хора. Живееха в космоса и космическите кораби по начин, който беше напълно неприсъщ за всички останали във Взаимозависимостта. Милиарди граждани на Взаимозависимостта също живееха в космоса, разбира се. Но техните хабитати се отличаваха с пълноценна гравитация и атмосфера, имаха всичко жизненонеобходимо, а мнозина от тях можеха и да се поглезят. Живееха в космоса, но не му принадлежаха като хората от Даласисла.

„Това е нашето бъдеще“ — мярна се в главата на Марс и той се надяваше, че неволната тръпка, разтърсила тялото му, не пролича през скафандъра.

Водачът им се придвижи към една от групите, друг се обърна към новодошлите и заговори. Марс не успя да разбере нито дума.

— Джил?… — обади се той нерешително, щом човекът млъкна.

— Това е стандартният общ език на Взаимозависимостта — обясни тя. — По-точно, бил е някога. Има промени в гласните.

— Можеш ли да ги разбереш?

— Донякъде. — Тя пристъпи към изправения жител на Даласисла и посочи себе си. — Човек. — Посочи Марс и повтори: — Човек.

Направи същото с Елс и Сийв. Домакинът от Даласисла схвана лесно какво се иска от него и произнесе дума, която може и да беше „човек“, ако някой я запише, пусне отзад напред, произнесе новите звуци, изрече и тях отзад напред и повтори същия процес двайсетина или трийсетина пъти. Сийв продължи играта на думи с различни предмети в залата, за да чуе местните версии на названията им. Накрая и тя каза на техния домакин нещо, което за слуха на Марс нямаше никаква прилика с език.

Човекът отсреща кимна и зачака.

— Чакай, ти какво му каза? — попита Марс.

— Струва ми се, че му казах: „Говори бавно, за нас е трудно да разбираме думите ти“ — обясни Сийв. — Май ще научим скоро дали казах точно това.

Домакинът започна отново много по-бавно и този път Марс почти различаваше подобия на думи, които донякъде разбираше.

— Този е Чуч и той… да, според мен е „той“… е техният капитан, а това наоколо са останките от Даласисла — преведе Сийв и кимна на Чуч да продължи. — Този кораб е бил техният дом през последното столетие. — Тя и Чуч си казаха няколко изречения. — Имали са повече средища, но останалите кораби и хабитати са се разпадали с времето. Той твърди, че са оцелели, като са местили кораба от станция към станция и от кораб към кораб, за да събират каквото им е нужно. — Пак поредица от разменени реплики. — Но вече не могат да правят това.

— Защо?

Тя се заслуша в думите на Чуч.

— Доколкото разбрах, двигателните им системи са съсипани. Имат достатъчно енергия да задвижат кораба, но вече не могат да маневрират. — Сийв млъкна, за да слуша, после продължи: — Имат енергия да захранват някои системи в кораба, но вече няма как да стигнат до хабитати, откъдето да вземат части за поддръжката му. Всичко наоколо се разпада и накрая корабът ще стане необитаем.

— Колко време им остава?

Сийв зададе въпроса, а Чуч се озърна към друг от местните хора, който отговори.

— Минала е година и половина от повредата в двигателните системи — преведе Сийв. — Този индивид е главният инженер и по негова преценка остават една-две години до окончателните повреди в прекалено много жизненонеобходими системи.

— Те си имат главен инженер? — учуди се Лайтън.

— Успели са да поддържат кораба досега — напомни Марс. — Как да нямат главен инженер? Лайтън, не смятай тези хора за глупаци.

— Съжалявам — смънка тя.

Чуч зададе въпрос и Сийв му отговори.

— Той ме попита какво сме си казали.

— Ти обясни ли му?

— Да. — Чуч пак каза нещо. — И той смята, че не са глупави, но вече са отчаяни. Моли ни за помощ.

— Каква помощ? — уточни Марс.

— Преди всичко за ремонта на двигателните системи. И друга техническа помощ. Храна… извинете, не храна, а семена и материали, от които да я отглеждат. Запаси от лекарства. Информация. Нови технологии.

Чуч се взря в Марс и изрече дума. Марс изви глава към Сийв.

— Той „всичко“ ли каза току-що?

— Ами да, това каза и според мен.

— Е, не можем да му се сърдим.

Марс млъкна и Сийв попита:

— Какво има?

— Те май не се изненадаха от появата ни.

— Какво имате предвид?

Марс размаха ръка към залата наоколо и жителите на Даласисла.

— Живели са в този кораб поне от един век. Преди това са оцелявали някак в някоя станция. Струята на Потока насам е изчезнала преди осемстотин години. Ти как би реагирала, ако след няколко столетия изолация някой те намери изведнъж?

— Всъщност нямам представа — призна Сийв.

— Аз сигурно щях да се насера — обади се Лайтън и Сийв я изгледа неприветливо.

— Да не очаквате, че ще се отнасят към нас като към някакви богове или нещо подобно? — попита доктор Елс.

— Не — отрече Марс. — Но не ми се вярва, че аз бих реагирал като тях. — Погледна Сийв и помоли: — Попитай го.

— Какво да го попитам?

— Защо не е изненадан, че сме тук.

Сийв попита и примигна, когато чу отговора.

— Какво ти каза?

— Не бил изненадан, защото онези от предишния кораб все повтаряли, че ще долетят още кораби.

— Какво?! — сепна се Марс.

Чуч продължи и Сийв повтаряше след него:

— Казва, че предишният кораб се появил преди три века и екипажът му останал тук. Казва, че във вените на всеки от екипажа му, а също и в неговите, тече кръвта на тези хора. А техният капитан ги уверявал непрекъснато, че все някога ще се появят още кораби. Затова не се изненадали, че сме дошли. Очаквали са ни. Надявали са се да дойдем. И понеже сме избрали много подходящ момент за това, те ни благодарят.

15

Архиепископ Гунда Корбин пак размишляваше за изкуство.

По-точно за статуята „Рашела пред събранието“, дело на Възхитителен Притоф (Възхитителен не беше рожденото му име, но по някое време след смъртта на твореца един особено хитроумен търговец на произведения на изкуството, при когото се натрупаха немалко скулптури на Притоф, бе измислил много сполучлива рекламна кампания). А статуята бе създадена по едноименната картина на Иполита Моултън, изложена в Имперския институт за изящни изкуства недалеч от Си'анската катедрала.

На картината Рашела произнася слово пред сборище от политически и корпоративни светила, които се трогват толкова от нейните думи, че забравят веднага своите дребнави разногласия и основават Взаимозависимостта. Моултън бе показала този момент чрез хубостта на Рашела, безметежното й лице и вече превърналата се в канон липса на всякакво изражение. Явно политиците и бизнесмените са били толкова изумени от думите й, че са нямали нищо против да ги чуят от манекен.

Притоф бе представил този момент по различен начин в скулптурата си. Позата оставаше съвсем същата като в картината, но изражението беше несравнимо. Вместо безметежност и вдървеност лицето й подсказваше вещина, будно съзнание, а както твърдяха някои участници в проточилите се през столетията спорове и в средите на изкуствоведите, и в академичните списания — и ехиден присмех. Рашела на Моултън беше религиозна икона, Рашела на Притоф — жена с ясни цели и решимост да ги постигне.

Картината на Моултън беше по-известна, затова бе намерила място в института, а статуята на Притоф се намираше в сравнително затънтено място — катедралата на Църквата на Взаимозависимостта в родния му хабитат Шумадия. Корбин обаче не понасяше картината. Макар че беше архиепископ и действаща глава на църквата, от такива икони с празни лица я побиваха тръпки. Изображението заличаваше Рашела като личност, омаловажаваше човешката й същност, превръщаше я в неизбежност. За Църквата на Взаимозависимостта беше изгодно да се представя като неизбежна (както впрочем и за почти всички останали църкви), но Корбин и по призвание, и по склонност беше познавач на историята, затова бе наясно, че е нямало нищо неизбежно.

Например по време на прочутото събрание, увековечено и от двете творби, политиците и кормчиите на бизнеса изобщо не зяпали Рашела в устата. Те я осмивали и подвиквали оскърбления за глупостта й. И в никакъв случай не излезли от залата със задружното намерение да създадат Взаимозависимостта. Предстояли още години на задкулисни сделки, за да се стигне до това, а подробностите били по-скоро отвратителни, отколкото възвишени. Картината на Моултън беше пропаганда от по-късен период, поръчана от предшественик на Корбин на поста архиепископ на Си'ан. Разбира се, истината за онова събрание не беше премахната от архивите, но хората предпочитаха версията на Моултън. И то толкова, че ако изобщо си спомняха за Рашела и събранието, в главите на огромното мнозинство от тях изплуваше натрапената от картината представа.

Затова Корбин харесваше статуята. Подозираше, че истинското изражение на Рашела на това събрание е приличало много повече на показаното от Притоф, отколкото от Моултън. Не за пръв път я споходи желанието Рашела да беше божествено същество, а не човек, защото в такъв случай поне би могла да я призове и да я попита за какво, по дяволите, си е мислила, когато е решила да говори пред онези политици и бизнесмени. А също и какво са представлявали нейните „пророчества“, и доколко би трябвало да са пътеводни за църквата, на която Корбин вече бе посветила почти четиресет години от своя живот.

Корбин беше готова да се задоволи и с властта на емперо само за един ден. Публична тайна беше, че в емперо се имплантира технология, забранена за всички останали в империята, която записва всяка мисъл, а след смъртта на носителя неговият наследник на трона може да се съветва с тези записи. В имперския дворец имаше отделна стая, предназначена за това. Корбин не знаеше дали записите са започнали още с Рашела, но ако беше така, би задала някои неудобни въпроси на нейния дигитален призрак.

„Ако паметта на Рашела е съхранена там, няма как Грейланд да не й е задала същите въпроси“ — каза си Корбин.

Тъкмо затова се бе сетила за скулптурата на Притоф — Грейланд, подобно на Рашела, имаше намерение да говори пред събрание.

Формално щеше да произнесе реч пред парламента на Взаимозависимостта, чийто депутат беше официално в ролята си на емперо като обикновен и единствен представител на хабитата Си'ан, макар че по традиция емперо нито присъстваше на заседанията, нито гласуваше.

Но нямаше да я слушат само парламентаристите. Поканите за балкона бяха най-търсената стока в Си'ан, членове на големите Домове се бореха за тях ожесточено. Корбин не беше принудена да участва в това състезание, защото я поканиха да извърши тържествена благословия преди речта на емперо и тя прие, но други епископи и служители на църквата по неволя си оспорваха местата на балкона с Домовете. Нямаше съмнение, че всички основни сили във Взаимозависимостта — политически, търговски и религиозни — ще бъдат представени там.

Когато това все пак се случи, поправи се тя мислено. Всички знаеха, че емперо ще говори пред парламента, но тя още не бе оповестила датата, а нейният министър по връзките с медиите само отговаряше, че ще стане „съвсем скоро“. Грейланд чакаше нещо и мнозина умуваха трескаво какво може да е то.

Ала Грейланд II за разлика от Рашела щеше да говори като царстваща емперо, тоест поне формално в ролята на най-могъщия човек в познатата част от вселената. Корбин не беше уверена, че това й дава кой знае какво предимство. Рашела може и да е изглеждала като обаятелна шарлатанка в очите на своите скептично настроени слушатели. В Грейланд обаче виждаха заплаха. Корбин беше осведомена подробно за слуховете, че Грейланд щяла да се възползва от възможността да обяви военно положение с довода, че заради изчезващите струи на Потока е необходим по-строг ред. А после съгласно военновременните закони ще се разправи с враговете си, както вече постъпи с Надаш Нахамапитин.

Когато чу този конкретен слух, Корбин изпухтя раздразнено, но забрави за реакцията си след неочакваното посещение на Тинда Луентинту. Началничката на администрацията на графиня Нахамапитин нахълта стъписващо, някой сякаш бе изтървал нещо тежко върху лицето й. Корбин я попита дали се чувства добре и Луентинту й пробута някакво обяснение как се спънала в прага на балконската врата. Позна мигновено, че чува лъжи, но Луентинту показа недвусмислено, че не желае да обсъжда злополуката, като изтърси на свой ред, че Корбин трябвало да обмисли възможността за разкол в Църквата на Взаимозависимостта.

— И на какво ще се позова като причина? — попита Корбин, вместо да я обвини незабавно в богохулство, а имаше такова право като религиозен водач.

Това обаче се случваше съвсем рядко, пък и съвсем излишно би направило положението още по-оплетено.

— На необходимостта църквата да бъде съхранена и опазена, разбира се — отговори Луентинту. — Графинята знае, че сте събрали наскоро своите епископи, за да говорите за емперо и нейните видения, както и за значението им за вашата власт над Църквата на Взаимозависимостта. Научила е и че немалка част от тях са се изказали в полза на разкола с цел църквата да остане неопетнена.

Корбин си спомни проточилите се часове наред спорове с надвикване и се ядоса, че някой от нейните епископи си бе позволил изтичане на поверителна информация. По-късно щеше да го разобличи и да се разправи с издайника.

— Да, някои говориха за това — призна тя. — Но аз ви съветвам да не забравяте, че на тази среща искахме всеки да изкаже свободно мнението си. Не се очакваше да стигнем до някаква обща позиция, както и не се случи.

— Разбира се. Но би могло да се случи.

— Лейди Луентинту, моля ви да говорите прямо.

— Само казвам, че ако решите да подкрепите идеята за разкол, ще имате подкрепата на съюзници.

— При цялото ми уважение към графиня Нахамапитин църквата не би искала да се разчуе, че тя е на наша страна.

— Колкото и неприятни да са за мен вашите думи, разбирам защо ги казахте. Но може би за вас ще бъде приятно да чуете, че не се налага да разчитате на нашата подкрепа. Редом с вас ще застанат други, по-влиятелни съюзници.

— И какво по-точно означава „редом с нас“?

— Според мен означава например че ще получите финансова и материална подкрепа за новата църква, за да запазите имотите на предишната.

— Значи говорите не за разкол, а за обикновен преврат.

— Дори това не е неизбежно. Но все повече хора — в парламента, в големите Домове и да, в църквата, започват да осъзнават необходимостта да приканим тази емперо да се откаже от престола.

— „Да приканим“ — повтори Корбин. — Колко блага дума.

— Не е задължително да стане с насилие — продължи Луентинту. — Графиня Нахамапитин разбира по-добре от всеки друг колко е безсмислено насилието срещу тази емперо. Тя плати най-скъпо за това насилие, дори по-скъпо от самата емперо. Две мъртви деца, а третото е на Край и никога няма да го види. Насилието обаче може да бъде избегнато, ако натискът е достатъчно силен. В подходящия момент. И на подходящото място.

Прозрението стресна Корбин.

— Речта на емперо пред парламента… Намислили сте нещо.

— Не ние — отрече Луентинту. — Но съществуват такива планове.

— Поемате огромен риск, като ми казвате това — натърти Корбин. — Аз съм член на изпълнителния комитет. И съм близка с тази емперо.

— Да, двете сте близки. И има риск. Но можехте да издадете заповед за задържането ми по обвинение в богохулство преди няколко минути. Вие също имате власт, архиепископ Корбин. И вашата църква не дължи почти нищо на тази емперо. А когато има нов или нова емперо, може би ще реши да отдели официално имперската власт от църквата, за да издигне архиепископа на Си'ан в сан кардинал на Си'ан и Средоточие.

— Значи дотам сте стигнали в плановете си.

— Пак подчертавам, не ние в Дома Нахамапитин. Знаем обаче за тези планове.

— Но именно вие, лейди Луентинту, дойдохте с намерението да ме изкушавате.

— Не дойдох да ви изкушавам, архиепископ Корбин. Само споделям с вас какви са възможностите. И ви призовавам да проявите благоразумие. Живеем в бурни времена, а с изчезването на струите на Потока те ще стават все по-несигурни. Всички ние сме изправени пред началото на мрачна епоха. Емперо е добронамерена, но не е човекът, който може да ни преведе през всичко, което предстои на Взаимозависимостта. Необходимо е друг да се заеме с тази задача. И за всеки от нас е най-добре да решим този проблем колкото може по-скоро.

— Колко забавно — усмихна се Корбин. — Говорите досущ като мой познат, който дойде при мен неотдавна да поговорим на същата тема.

— Поговорете отново с него. Може би ще ви каже същото като мен.

— Не мога. Той умря съвсем наскоро.

Мина цяла минута, докато Луентинту се досети кой е покойникът.

— Жалко — промълви тя.

— Да, за него несъмнено беше жалко — отвърна Корбин.

— Архиепископ Корбин, помислете за това, което чухте от мен — призова я Луентинту. — Ще се случи какво ли не. Църквата ще има своя роля в предстоящите събития. Но от вас зависи каква ще бъде нейната роля, а и нейното бъдеще. До речта на емперо остават броени дни. И тогава времето за размисъл ще свърши.

„Е — мислеше си Корбин, когато Луентинту си тръгна, — случи се почти точно както Грейланд предвиди.“

— Да знаете, те ще дойдат скоро при вас — бе й казала Грейланд, когато Корбин отиде при нея да обсъдят печалната участ на Теран Асан.

Поговориха малко за смъртта му и нейното значение за работата на изпълнителния комитет, после Корбин преразказа разговора си с Асан за предстоящата реч на емперо и как я бе подтикнал да свика срещата на епископите. Грейланд кимна накрая и изрече тези загадъчни думи.

— Кои са „те“? — попита Корбин.

— Не ми се иска да измислям заговори. От друга страна обаче, лорд Теран умря току-що при опит да измъкне Надаш Нахамапитин от затвора. Разбира се, очаквам графиня Нахамапитин да отрече, че тя или нейният Дом имат нещо общо с организирането на бягството. Но лорд Теран, каквото и да е мнението ни за останалите му качества, не беше склонен да действа на своя глава.

— Според вас това е част от по-голям план.

— Според мен наплаших какви ли не сили с моите приказки за видения — отвърна Грейланд. — Не е изненадващо. Виденията смущават и нарушават установения ред, а никой от силните на деня не желае бъркотия. Не разбират, че всичко ще се обърка независимо от желанията им. Моите видения нарушават реда днес, за да предотвратят хаоса по-късно. Те обаче нямат полза от това. Затова са намислили нещо, с което да запазят познатия за тях ред.

— И какво е то?

Грейланд й се усмихна.

— О, мисля, че знаете добре какво е.

— Преврат?

Грейланд кимна отново.

— Или някакво подобие на преврат. Не груб опит за покушение като извършения от Надаш Нахамапитин. Нещо голямо, елегантно и неоспоримо. То се знае, вие сте им необходима, за да успеят. И вие, и църквата. Затова непременно ще дойдат да проверят готова ли сте за сделка.

— И когато това се случи, искате да ви кажа кои са те — предположи Корбин.

За нейно изумление Грейланд вдигна рамене.

— Ще ми съобщите името на човека, който ви е навестил, а после? Ще заповядам да бъде разследван или арестуван. Можете да не се съмнявате, че Хайбърт Лимбар вече проучва всеки и всичко, включително мен и вас, защото такава му е работата. Ако заповядам този човек да бъде арестуван, ще имам само един в ареста. Останалите ще му обърнат гръб и ще заличат напълно всякакви връзки с него, както постъпиха с лорд Теран. И тихомълком ще продължат да вършат същото. Затова не искам да ми казвате, архиепископ Корбин, не ми е необходимо. Или бездруго ще знам, или не би имало значение.

— Щом е така, какво искате от мен?

Грейланд се усмихна.

— Искам да си зададете въпроса що за църква желаете да бъде Църквата на Взаимозависимостта.

— Не разбирам.

— Всъщност съм убедена, че разбирате — каза Грейланд. — Или ще разберете, след като поразмислите.

— Добре — отвърна Корбин неуверено.

Грейланд се засмя.

— Не се опитвам да говоря с гатанки! Само казвам, че никой от вашите предшественици през последното хилядолетие не е попадал във вашето положение, защото аз взех, че стигнах до видения. Но след като това вече се случи, налага се да решите дали църквата все още може да понесе човек като мен.

— Пророчица.

— Не бих използвала чак толкова силна дума, но ме разбрахте правилно.

Корбин се усмихна, а Грейланд продължи:

— Ако може, ще знаете как да постъпите, когато от вас се изисква да проявите преданост. А ако не може, очаквам също да знаете какво трябва да направите. И в двата случая ви моля да приемете моите извинения.

— За какво?

— За това, че се оказах толкова голям трън в петата ви — отговори Грейланд. — За вас щеше да бъде много по-лесно, ако просто си бях останала в рамките на приемливото. Съжалявам.

— Приемам извиненията ви — каза Корбин, а после избълва: — Но нали знаете, че и тогава щяха да ви се нахвърлят?

Грейланд се усмихна отново и Корбин проумя изведнъж защо се сети за статуята на Притоф: в онзи момент усмивките на Рашела и Грейланд бяха еднакви.

16

— Какъв тип кораб да търся? — попита капитан Лауре.

— Кораб като нашия, но по-голям — отговори Марс.

— Това стеснява рамките — подхвърли тя.

— Жителите на Даласисла казаха, че корабът е нямал пръстен — обясни той. — Затова не прилича на петица или десетка. Вероятно е имитирал гравитация с тласкащи полета също като „Брансид“. Но е бил по-голям — според легендата екипажът му наброявал към двеста души, може би двеста и петдесет.

— Нека обобщя — предложи Лауре. — Търсим митичен кораб, появил се преди триста години, който няма пръстен, но може да побере екипаж от двеста души.

— Не е митичен — възрази Марс.

— Като ви слушам, митичен си е.

— Доктор Гицен изследва генетични проби от някои хора в Даласисла. Знаете ли какво откри?

— Последствия от кръвосмешение?

— Не. Тоест… да. Но не колкото бихме могли да очакваме, като се знае откога са изолирани тук.

— Олекна ми — подхвърли Лауре.

— Гицен обаче откри и генетични маркери, които не съответстват на познатите в историята генетични особености на хората в Даласисла, а и не съвпадат с типичната за обитателите на Взаимозависимостта ДНК.

— Какво означава това?

— Означава, че след повече от хилядолетие хората във Взаимозависимостта се различават достатъчно от земните хора, за да се забелязват лесно тези отклонения. Научили сме се да проследяваме назад във времето наследствеността на всеки човек с голяма точност. А значителна част от гените на тези хора не са оттук. Нито от която и да е друга система във Взаимозависимостта.

— Не искам да се държа бездушно, но огледахте ли внимателно тези хора? — попита Лауре. — Живели са поне през последния век в кораб, който не ги защитава особено добре от космическата радиация. И е логично тяхната ДНК да е доста по-объркана от присъщото за нас.

— Гицен отчете този фактор — каза Марс. — В тях все пак има и други гени.

— Звучи зловещо.

— Не е зловещо, затова пък е важно. Капитан Лауре, тук са дошли други хора. И то доста време след като е изчезнала струята на Потока, свързваща Даласисла с Взаимозависимостта. Много време преди да се появим ние. Хората от Даласисла твърдят, че корабът им и досега е някъде наоколо.

— Досега вероятно са го разглобили на части.

Марс завъртя глава.

— Явно не са получили такава възможност. Но дори да са я имали, според тях не биха го направили, защото нищо в онзи кораб не съответствало на техните кораби и станции. А това също може би подсказва нещо.

Лауре завъртя глава.

— Все още си мисля, че ме карате да гоня призрак.

— Нали поначало всеки създаден от хора обект в системата се каталогизира? — напомни Марс. — Просто ви моля, ако намерите кораб, който поне донякъде отговаря на описания от хората в Даласисла, да ми кажете. Минало е повече от хилядолетие от последните ни сведения за човешка цивилизация извън Взаимозависимостта. Според мен си заслужава да проверим.

Лауре кимна.

— Ще проверим. Не разчитайте на чудеса обаче. И не ми досаждайте.

— И така бива — съгласи се Марс.

— Искам да поговорим и за съвсем друго нещо. Доколкото знам, доведохте един човек от Даласисла да разгледа кораба.

— Да, техния капитан Чуч. Благодаря ви, че разрешихте.

— Нали уж се тревожехме, че може да ги заразим с нашите микроби.

— Той носеше собствения си скафандър, който стерилизирахме отвън, преди да влезе при нас.

— Значи носи скафандър отпреди осем века.

— Всъщност той твърди, че скафандърът е от онзи кораб, появил се по-късно.

— Така ли е?

— Не — призна Марс. — Стандартен модел на Взаимозависимостта от времето малко преди да изчезне струята на Потока.

— И какви са впечатленията му от екскурзията?

— Умори се, защото не е свикнал с пълното притегляне, което поддържаме тук. Повечето време го возихме на стол. Каза, че му било интересно да види кораб, в който всички вътрешни части са си на мястото. Още щеше да разпитва вашите инженери, ако не му бяхме напомнили, че кислородът в неговия скафандър ще свърши.

— И той успя ли да разбере какво му казват те?

— Да, капитан Лауре. Разбра повечето обяснения. Може би по-добре от мен. Те наистина са изключително умни хора. Няма как да не са, щом са оцелели толкова дълго тук.

— Все това чувам — изсумтя Лауре, — но на мен ми приличат на дребни караконджули.

— Не е пресилено — подкрепи я Ройнолд по-късно, докато двамата с Марс се хранеха. — Не мога да не призная, че се смръзвам, като ги видя.

— Ти бездруго не понасяш хората — натякна й Марс. — Сама го казваш.

— Вярно, но с тези е още по-зле.

— Предубедена си.

— Съзнавам това — увери го Ройнолд. — Затова им правя услуга, като стоя настрана от тях.

— А какво става с другия проблем, който обсъдихме? — попита той.

— Идеята, че към тази система може да се е отворила струя на Потока от друга област ли? — Тя вдигна рамене. — Напълно възможно е. Във Взаимозависимостта има поне десетина пъти повече струи на Потока в сравнение с околните сектори на космоса заради чудатост на многоизмерната топология, но нищо не подсказва, че трябва да ги има само в нашата част от вселената или че не може да свържат Взаимозависимостта с други места. Нали поначало хората са попаднали тук по този начин.

— Питам дали вече си забелязала някакви признаци за това.

— Засега не, но може и да открия — каза Ройнолд. — Настроила съм сондата, която донесохме, да изследва местната топология, програмирам в нея и нашите най-нови модели, но засега не виждам нищо, освен възникналите неотдавна струи. Колкото повече данни трупам, толкова по-ясно ще става. С това се занимавах, докато ти се размотаваше.

— Не съм се размотавал — възрази Марс.

— Наричай го както искаш. Само изтъквам, че не обръщаш особено внимание на физиката на Потока напоследък. Аз върша цялата работа. Между другото, ще настоявам това да бъде отбелязано, когато дойде време да публикуваме изследванията си.

— Да, така е справедливо.

— Ето по какво личи, че вече не си в академичните среди. Ако още беше преподавател, щеше да крещиш истерично, че трябва да бъдеш посочен като основен автор.

— Още колко данни са ни необходими, преди да се появи вероятност да забележим други струи към тази система?

— Трудно е да се каже, зависи до голяма степен от това колко стари са струите насам и навън. Тази страна от работата ни не е много изненадваща. Нашият модел не се справя достатъчно добре с прогнозите за отделните струи, точността не е по-голяма от плюс-минус двайсет години от най-вероятния момент. А за голямото разместване на струите, което прогнозираме, възможната грешка дори е плюс-минус две хилядолетия.

— Това доста ме смущава.

— Няма да сме живи тогава, затова си спя спокойно.

— Придържаш се към интересна житейска философия.

— Едва ли — каза Ройнолд. — Слушай, ако намерите онзи кораб, постарай се да научиш точно откъде е долетял и точно кога се е появил в локалното пространство. Ако разполагаме с всички тези данни, можем да ги проследим назад във времето и може би да разработим модел по тях.

— Ако научим откъде е корабът, не ни е нужен модел — възрази Марс. — Нали вече ще знаем?

— Ако имаме модел, можем да прогнозираме дали конкретната струя на Потока ще се появи отново в обозримото бъдеще.

— Има ли значение? — попита Марс. — Струята на Потока от Даласисла ще изчезне след два месеца. От нищо друго нямаме полза.

— Не ние бе, тъпчо — скастри го Ройнолд. — Говоря за дребните караконджули.

— Хората от Даласисла ли?

— Да, за тях. Може би ще поискат да се измъкнат от този живот с безкрайно събиране на резервни части, за да оцеляват. Освен ако разчиташ да възстановим напълно техния кораб, преди струята към Взаимозависимостта да изчезне отново.

— Проверихме тяхната двигателна система — каза комодор Вайно Джун, главният инженер на „Брансид“, когато Марс отиде да го попита какви са новините. — Съсипана е и не подлежи на ремонт. Поне не и с каквото имам в момента или каквото имат те, не и през малкото време, преди ние да се приберем у дома.

— Можем ли да преровим близките хабитати? — не отстъпи Марс.

— Какво да търсим там? — отговори с въпрос Джун. — Погледнете чертежите. Нито двигателните, нито навигационните системи на хабитатите имат някаква прилика с тези системи в корабите. Предназначени са да поддържат въртенето около главната им ос и орбиталната им позиция, не за ускорение към плитчини на Потока или за полети до други планети. Ще изпреваря следващия ви въпрос — вече сканирахме корпусите на най-близките кораби. Тези хора отдавна са отмъкнали всичко от тях.

— Значи са загазили — промърмори Марс.

— Те си бяха загазили и преди ние да пристигнем тук — напомни Джун. — Ние поне им даваме още малко време. Помагаме им да възстановят някои от системите за поддържането на жизнената среда и захранването, съвсем импровизирано, но пак ще бъдат по-добре, отколкото досега. А и аз съм почти сигурен, че ще успеем да задвижим пръстена в онзи техен кораб, преди да си отидем, което пък ще им помогне в отглеждането на храни. Знам, че нарязахме всички пресни плодове в нашия кораб, за да им дадем семената. Заедно с чували картофи, репи и останалите кореноплодни, които имаме.

— С което нарушаваме законите на Взаимозависимостта — сети се Марс.

Спомни си за своята приятелка и бивша любовница Кива Лагос, която сигурно би одрала жив всеки, опитал се да раздава семена от цитрусови плодове, без да плати лицензионна такса на нейния Дом.

— Ами аз си мисля, че ако за някого това е проблем, може да дойде тук и да си поиска таксата — подхвърли Джун. — Но няма да е зле да побърза.

— Не можем ли да ги отведем оттук? — попита Марс капитан Лауре след разговора с Джун.

— Хората от Даласисла ли?

— За тях говоря, разбира се.

— И къде искате да ги поберем, лорд Марс?

— Можем да изтърпим малко теснотия.

— Всъщност не можем — възрази тя. — Пълният екипаж на този кораб е петдесет души, без да броим цялата дузина гвардейци и вашия научен екип. Няма как да не сте забелязали, че каютата ви е горе-долу колкото килерче. За съжаление, моята не е много по-голяма. На всеки квадратен сантиметър, който не е отделен за сън или хранене, вече има нещо друго. Колко са жителите на Даласисла?

— Почти двеста.

— Да ви попитам отново — къде ще ги поберем? Нямаме място за тях в най-буквалния смисъл.

— Но имаме товарен хангар.

— Да — потвърди Лауре. — Чудесна идея, ако очаквате никой от тях да не сяда по време на полета. Стигаме и до друго важно обстоятелство, лорд Марс. Хората в Даласисла изобщо не са приспособени към стандартното притегляне. При каква гравитация са свикнали да живеят — една трета от нормалната за нас?

— Да, такава е в онези обитаеми модули.

— Значи ще ги подложим на трикратно по-силна гравитация, отколкото телата им понасят сега.

— Можем да отслабим тласкащите полета в нашия кораб.

— И това е чудесна идея, но само до момента, когато ги откараме във Взаимозависимостта. Не знам за нито една станция, която да поддържа една трета от нормалното притегляне през цялото време. Да живеят в Средоточие за тях ще бъде все едно вие и аз да се заселим на повърхността на някой газов гигант. И накрая още един въпрос — дори ако реша да ги натикам в товарния хангар и да намаля тройно силата на тласкащите полета през целия полет, как ще ги държим изолирани, за да не се заразят с нещо от нас или ние от тях? Вентилационната система на хангара е свързана с останалите части от кораба. Изключваме я само когато отваряме хангара към околния вакуум за обеззаразяване. Лорд Марс, ако потеглим оттук с двеста бежанци, ще пристигнем с доста по-малко, струва ми се.

— Те ще измрат, ако останат тук — каза Марс.

— Не, те ще измрат, ако останат в онзи техен изпотрошен кораб. Може би има как да им облекчим положението.

— Не ви разбирам.

Лауре се усмихна.

— Предчувствах, че ще стигнем до този разговор по някое време, очаквах и вашите възражения. Затова може би ще ви е интересно да научите, че изпратих куриерска сонда до адмирал Емблад с поверителен доклад за проблемите на хората в Даласисла. В имперския военен флот няколко кораба бяха бракувани през последните месеци, сред тях поне една петица. Нищо им няма, ако загърбим факта, че са стари. Но нито един от тях не може да се мери по древност с онова нещо, в което се свират капитан Чуч и екипажът му. Нищо чудно флотът да си спести с удоволствие разходите по разглобяването на онази петица за вторични суровини. Особено ако вие, почитаеми, направите същия намек на вашата добра приятелка емперо.

— Великолепно предложение — зарадва се Марс и започна да пресмята наум. — Но времето едва ще стигне на хората, които ще докарат кораба тук, за да се махнат от системата след това.

— Има нещо, за което на капитаните им е неприятно да говорят — възможно е и да вкараш, и да изкараш кораб от плитчина на Потока само под управлението на компютър, а още по-лесно е, ако вътре няма екипаж, за който са необходими подходящи условия.

— Схванах…

— И не ме издавайте пред никого, че ви казах това. Иначе ще заповядам да ви изхвърлят през въздушния шлюз. С почитания.

— Ще опазя тайната.

— Радвам се да го чуя. И щом сте толкова сговорчив в момента, лорд Марс, ще споделя с вас, че дойдохте да говорим в много подходящ момент и ми спестихте времето аз да ви търся. Имам новина за вас.

— Каква?

— За онзи ваш кораб. Мисля, че го намерихме. И е адски далече оттук.

— Пореден кораб, пореден шлюз — промърмори редник Гамис и насили със своето устройство външния люк на загадъчния кораб.

Марс, Дженети Хантън и сержант Шерил се избутаха навътре и Гамис остави външния люк да се затвори зад тях. Отвори вътрешния люк и се изненада заедно с останалите, защото чу и усети потока въздух, нахлул в шлюза.

— Още има атмосфера — каза Шерил.

— Сержант, да не искате да си свалите шлема? — подкачи я Гамис.

— Не бих те съветвал — обади се Хантън. — Освен ако не искаш да вдишаш въздух с температура двеста и седемдесет градуса под нулата.

— Да влезем — подкани ги Марс и поведе групата си с изтощително тътрене на магнитни подметки.

— Странно — отбеляза Шерил, докато се промъкваха навътре в кораба. — Всички вътрешни люкове са отворени. И няма никакви закрепени за стените предмети.

— И няма никого — добави Гамис. — Не се вижда нито един замръзнал труп.

— Капитан Чуч ни каза, че екипажът на този кораб се присъединил към оцелелите в Даласисла — напомни Марс. — Корабът не е преживял бедствие. Може би просто са го оставили в постоянна орбита.

— Но на твърде голямо разстояние от Даласисла — изтъкна Хантън.

Откриха кораба в точка на Лагранж, която се местеше заедно с Далвик, най-големия естествен спътник на Даласисла Едно. Екипажът на „Брансид“ го засече няколко часа след като Далвик се показа иззад планетата. А самата Даласисла обикаляше по много по-отдалечена орбита, за да избегне гравитацията на масивния спътник и прекалено силното магнитно поле на Даласисла Едно. Полетът на совалката с максимална скорост се проточи шест часа. Групата имаше малко време, преди корабът да се скрие отново зад планетата.

— Може би точно това са искали — предположи Марс.

— Май са скрили мостика не по-зле от самия кораб — оплака се Гамис. — Схема на вътрешното разпределение щеше да ни улесни.

— Намерих го — подвикна Шерил, която ги беше изпреварила.

Гамис само изсумтя.

Мостикът се оказа малък, почти уютен, а и тъмен — блещукаше само една светлинка от нещо като навигационен пулт.

— Още свети — посочи я Хантън. — Този кораб има енергия. След толкова време…

— Я да открием как се включва отоплението — предложи Гамис.

Марс пристъпи към пулта и се взря отблизо в светлинката, която беше вградена в него.

Светлинката го заслепи. Марс изломоти нещо и се отдръпна.

Осветлението в мостика трепна и засия равномерно.

— Какво става, по дяволите?!

Шерил се оглеждаше във всички посоки.

— Вие какво направихте? — обърна се Хантън към Марс.

— Разгледах онази светлинка.

— Ясно, но не правете това повече.

— Май е късно за предупреждения.

Някъде в кораба се разнесе глухо бучене. Звуците на пробуждащи се машини. Марс усети натиск върху раменете си. Тласкащо поле или някакво негово подобие се бе включило и вече симулираше гравитация, близка до стандартната.

— Добре, тук вече не ми харесва съвсем официално — заяви Гамис и понечи да излезе от мостика.

Някой стоеше пред вратата.

Гамис кресна стъписан и насочи оръжието си натам. Шерил повтори жеста му.

Човекът пред вратата вдигна ръка, сякаш казваше: „Не правете това, моля ви“.

— Чакайте — спря гвардейците Марс.

Гамис и Шерил останаха на местата си, без да наведат оръжията надолу. Марс тръгна към човека, който го наблюдаваше, все още вдигнал ръка.

Марс застана пред фигурата и мушна с пръст китката й. Показалецът му мина през китката, сякаш я нямаше.

Защото наистина не беше там.

— Гамис, ако го беше прострелял, само щеше да пробиеш дупки в стената — каза Марс.

— Изображение ли е? — промърмори Гамис.

— Ако не е, трябва да е призрак.

— Страхотно — обади се Шерил. — Чий призрак?

Марс се озърна към изображението на човека пред вратата.

— Много уместен въпрос.

— Вашето произношение и употребените граматически структури са ми непознати, но мисля, че вече мога да ги наподобя — изрече видението. И неговото произношение беше твърде странно според Марс, но разпознаваше всяка дума. — Говорите като хората в Даласисла, но с някои разлики.

— Говоря на стандартния език — уточни Марс.

— Стандартния?… Да — каза видението и леко наклони глава встрани. — От Взаимозависимостта ли сте? Досега не съм срещал никого оттам освен хората в Даласисла. За мен тази промяна е много приятна.

— Аз съм от Взаимозависимостта — потвърди Марс. — Всички сме оттам.

— Превъзходно!

— Аз съм лорд Марс Клермон от Край.

— Истински лорд — каза видението. — Колко неочаквано. А двамата, които още се целят в мен с оръжията си, макар че не биха имали никаква полза от тях?

— Сержант Шерил и редник първи клас Гамис — представи ги Марс и им махна с ръка да приберат оръжията. Те се подчиниха неохотно. — А там е Дженети Хантън, компютърен специалист.

— Поне си въобразявах, че съм такъв — обади се Хантън. — Но като ви гледам, обземат ме съмнения.

— Господин Хантън, значи смятате, че съм управлявана от компютър проекция, а не призрак?

— Доктор Хантън — поправи го експертът.

— Доктор Хантън, моля да ме извините.

— А не сте ли проекция?

— Най-точно е да се каже, че съм по малко и проекция, и призрак.

— Ако е така, кой и какъв сте всъщност? — попита Марс.

— Името ми е Тома. Тома Рейно Шанвер. Поне такова беше името ми, когато умрях, а както установявам, оттогава са изминали повече от триста години. Божичко… Аз бях собственикът на „Оверн“ — кораба, в който се намирате. И сега бихте могли да кажете, че аз съм „Оверн“. Как се превърнах в кораб, след като бях човек, е много дълга история и може би трябва да я оставим за друг път. Но все още предпочитам да ме наричате Тома, ако и вие не сте против. Или мосю Шанвер, ако желаете.

— Здравейте, мосю Шанвер — кимна Марс.

— Здравейте, лорд Марс. Или е редно да ви наричам лорд Клермон?

— Лорд Марс. Граф Клермон е моят баща.

— Граф… Виж ти.

— Много чудата история… — проточи Хантън.

— Такава си е — каза Шанвер на Марс. — Приспах се, без изобщо да очаквам, че някога ще се събудя напълно. Корабът беше бездеен три века, ако не броим минималните функции по поддръжката му. А ето че съм буден и имам гости. Бихте ли ми казали защо сте тук, моля?

— Мъчеше ме любопитство за този кораб — отговори Марс.

— И какво в кораба пробуди любопитството ви?

— За начало въпросът е откъде е.

— Лесно е да ви отговоря. От Понтийо.

— Къде е това място? На Земята ли?

Шанвер се усмихна.

— О, не, лорд Марс. Нищо вече не е от самата Земя, нали?

Преди Марс да каже нещо, след кратък звън в ухото му прозвуча съобщение от капитан Лауре. Беше на запис, защото се намираха на няколко светлинни секунди от „Брансид“.

— Имаме проблем — започна тя. — Друг кораб влезе в системата от плитчината на Потока. Засече ни и се насочи към нас. Не отговарят на опитите ни да се свържем с тях. Затова предполагаме, че намеренията им са враждебни.

— Чувате ли това?! — възкликна Гамис.

Всички в групата бяха получили съобщението. Шерил му даде знак да мълчи.

— Не се връщайте на „Брансид“ — продължи Лауре. — Ако корабът предприеме враждебни действия, вашата совалка ще бъде твърде лесна мишена. Включваме двигателите и се отдалечаваме от кораба на местните хора, за да отвлечем вниманието на нашественика от тях. Доктор Сийв и Лайтън още са при хората от Даласисла. Ако е необходимо и възможно, „Брансид“ ще се насочи към плитчината на Потока с цел да се върнем в Средоточие. В такъв случай потърсете убежище в местния кораб. Ще организираме спасителна операция за вас. Не отговаряйте. И ние няма да предаваме съобщения, докато не се наложи. Пожелавам ви късмет.

— „Брансид“ може ли да се защити? — обърна се Марс към Шерил.

— Някога е бил прехващан във флота — каза тя. — Но сега изпълнява куриерски задачи. Не е оборудван за битка, разполага само с отбранителни оръжия.

— Значи, ако онези в другия кораб имат враждебни намерения, ще се разправят без проблеми с „Брансид“ — предположи Хантън.

— Капитан Лауре няма да им се даде лесно — възрази Шерил.

— Това не е отговор на въпроса ми — въздъхна Марс.

— Вашият кораб е нападнат, така ли? — намеси се Шанвер, който слушаше внимателно разговора им.

— Засега не, но може да се случи скоро — обясни Марс.

— Но не са го нападнали хората от Даласисла.

— Не.

Марс си припомни, че Шанвер е спал три столетия и няма как да е наясно със скорошните събития.

— Кой ви напада? — попита техният домакин.

— Още не знаем.

— Уви, налага се да ви осведомя, че не мога да предложа сериозна подкрепа — каза Шанвер. — Използвам съхранена енергия за притеглянето и жизнената среда, корабът скоро ще се затопли достатъчно, за да се чувствате добре тук. Но включването на двигателите ще отнеме няколко часа.

— А ние можем ли да помогнем с нещо?

— Не, благодаря. Инженерният сектор беше напълно автоматизиран още преди аз да се слея с кораба. Само бихте пречили.

— Този кораб скоро ще мине зад Даласисла Едно — намеси се Хантън. — Ще се лишим от връзка с „Брансид“, каквото и да направите.

— Ако нещо сполети „Брансид“, с нас е свършено — каза Гамис.

— Каня ви да останете тук — успокои го Шанвер.

— Чудесно предложение — язвително отвърна Гамис. — Случайно да имате някой сандвич?

— Затвори си устата, редник — скастри го Шерил. Гамис се подчини, а тя стрелна с поглед Марс. — Той обаче е прав.

Марс кимна.

— Какви припаси имаме в совалката?

— Белтъчни блокчета, ще ни стигнат за около пет дни. И вода за около три дни.

— Аз имам вода — каза Шанвер.

— Но не и храна? — предположи Марс.

— За съжаление, нямам. А дори да имах, едва ли бихте искали да опитате храна отпреди три века.

— Значи водата не е проблем, но храната ще стигне само за пет дни — обобщи Шерил.

— Хората от Даласисла ще ни дадат храна — каза Марс.

— Сър, и на тях храната едва им стига. Да не говорим, че не можем да си свалим скафандрите, без да ги заразим с нещо.

— Какво се е случило с хората в Даласисла? — попита Шанвер.

Марус поумува какво да му каже и как.

— Сложно е — реши да бъде кратък накрая. — Но последните три века не са били много добър период за тях.

— О… — запъна се Шанвер. — Олеле…

— Сигурен ли сте, че двигателите ще се задействат? — попита на свой ред Марс.

— Би трябвало. Аз спах, но „Оверн“ е проверявал редовно своите системи и процеси. Мога да ви уверя, че всяка система в кораба работи нормално.

— А имате ли оръжия? — намеси се Шерил.

— Това не е боен кораб — отговори Шанвер. — Няма ракети и други проектилни оръжия, които след три века бездруго щяха да бъдат със съмнителна годност. Но преди да напусна Понтийо, се погрижих да бъде инсталиран комплекс от лъчеви оръжия.

— И каква беше причината? — попита Гамис.

— Нека се задоволим с обяснението, че ако изобщо се наложеше да напусна Понтийо, трябваше да го направя внезапно и имаше вероятност да ме подгонят. А преследвачите ми биха предпочели, в случай че не успеят да ме заловят, да ме пръснат на мънички парченца.

— Вие да не сте някакъв престъпник?

— Зависи от кого очаквате отговор на този въпрос, редник Гамис — каза Шанвер. — Впрочем онези, които бихте могли да попитате, вече са мъртви.

— Тези лъчеви оръжия… Вършат ли работа? — поинтересува се Шерил.

— Щом двигателите достигнат пълна мощност, очаквам и оръжията да бъдат функционални. Не са свързани пряко с двигателите, разбира се, но получават енергия от тях.

— Значи според тебе трябва да нападнем онзи кораб? — обърна се Марс към Шерил.

— Да, бих го направила, ако корабът беше мой. Но не е мой.

Всички се вторачиха в Шанвер.

— Е, струпаха ми се много неща наведнъж — каза им той. — Спя си три века, будя се от присъствието на четирима непознати в моя кораб, а след по-малко от четвърт час от мен се иска да се впусна в битка на тяхна страна. Изобщо не е същото като да ви предложа временно гостоприемство.

— Това „не“ ли означава? — попита Шерил.

— Означава „мисля по въпроса“. — Шанвер се обърна към Марс. — Лорд Марс, имаме поне шест часа, докато двигателите се задействат. Предлагам да запълним това време, като ме осведомите какво се е случвало напоследък.

— Много има за разказване — увери го Марс.

Шанвер кимна.

— Ще се задоволя и само със случилото се през последните триста години.

17

Надаш не бе виждала от години майка си толкова наежена. Отчасти се дължеше на усилията на Кива Лагос да превърне Тинда Луентинту в боксова круша, но не толкова заради състоянието на горката Луентинту, а заради съвета на Лагос към графинята да си разкара задника от нейната планета. Графинята наистина си разкара задника от планетата и се върна бясна в „Цялата вина“.

Но това не беше основното наистина. В по-голяма степен напрегнатостта й се дължеше на тайното посещение на Джейсин и Деран Ву в кораба, които искаха да се срещнат с Надаш и да споделят подробно с графинята всички свои кроежи в този вълнуващ заговор, с който се бяха захванали. Мозъкът на Надаш постави ехидно ударение върху думата „вълнуващ“, защото за нея досега нямаше нищо интересно в тази история. Всъщност единствената отредена й роля в поредния заговор за премахването на Грейланд II беше сключването на брак.

Този факт човъркаше съзнанието й. Нямаше нищо против да играе ролята на бъдеща съпруга, ако участваше дейно в целия замисъл. Така беше до момента, когато годежът с наследника на престола Ренеред Ву се провали. Тя влезе в играта без илюзии, готова да приеме неизбежното и да направи всичко необходимо. Домогваше се до Ренеред Ву, като го заблуждаваше успешно, че той се домогва до нея, омайваше го, забавляваше го, чукаше се с него и допълваше качествата му толкова добре, че Ренеред да смята връзката им за нещо повече от изгоден политически съюз.

Бракът с него би я принудил да носи маска до края на живота си (или поне до края на живота на Ренеред) — маска с изражение, което би внушавало, че тя го обича. Надаш имаше желанието да се държи така в замяна на всичко, което и тя, и Домът Нахамапитин щяха да получат. Пък и не мразеше Ренеред. Той беше повърхностен човек, а за ума му можеше да се каже в най-добрия случай, че е посредствен — нали затова беше симпатичен на Амит, скроен от същия рехав плат. Твърде често мислеше с долната си глава вместо с горната и Надаш знаеше, че трябва някак да се справя с този проблем, защото не би могла да укроти похотливостта му напълно. Но не беше нито гнусен тип, нито садист. Ренеред умееше да проявява и уважение, и нежност, и то в подходящите за това моменти, а и беше сговорчив. Надаш би могла да се примири лесно с всичко това.

Но той ненадейно престана да бъде и нежен, и сговорчив, дори имаше намерение да се откаже от оповестяването на техния годеж. Това щеше да бъде тежък удар по престижа на самата Надаш, който тя можеше да понесе някак, но Домът Нахамапитин щеше да се срине в очите на партньорите си. Всички останали Домове се опираха в деловите си отношения с тях на негласната увереност, че след едно поколение на трона ще седне потомък на Нахамапитин. Да, с фамилията Ву, то се знае, но никому дори не хрумваше, че щом Надаш стане съпруга на емперо, Нахамапитин няма да дърпат конците зад кулисите. Затова се държаха подобаващо.

Но ако той зарежеше Надаш, всичко отиваше по дяволите. И тогава другите Домове щяха да се впуснат в трескава надпревара за короната. Браковете на емперо почти винаги представляваха политически съюзи в един или друг смисъл.

Ако имаше и малко обич, толкова по-добре. Например знаеше се колко е привързан Атавио VI към своята имперска съпруга Глена Косту, за която се бе оженил, защото Домът Косту помогна на неговата майка, печално известната Зетиан III, да се измъкне от финансовата яма заради необмислени инвестиции, които биха опустошили частните сметки на имперското семейство. Но в империя с агресивно династичен дух единственият начин за издигането на някой Дом беше свързването чрез брак с Дома Ву. Всеки брак беше политически. А на тази политическа арена отхвърлянето на Надаш означаваше и отхвърляне на Дома Нахамапитин.

Накрая проблемът отпадна сам, когато Ренеред заби колата си в стена по време на онова състезание, преди да обяви официално, че няма да се сгоди за Надаш. Той умря и щеше да има друга емперо, а според онова, което се знаеше за невзрачното, безлично същество Кардения Патрик-Ву, ставаше твърде невероятно Надаш да бъде имперската съпруга. Ала Домът Нахамапитин запази първото си място в списъка на кандидатите за брак с цел престол.

Надаш не можеше да не се възхищава на майка си, която се справи смайващо добре с убийството. То бе организирано толкова безупречно, че и професионалистите в подозренията — тоест цялата имперска служба за сигурност и следственото управление — не откриха нищо подозрително в катастрофата. Графинята не бе споделила с Надаш какво ще направи, нито как ще го направи, нито кога ще се случи. Самата графиня дори не беше в системата на Средоточие в онзи момент.

Надаш беше потресена и ужасена като всички останали, когато Ренеред умря. За около пет минути.

После само се питаше как е било извършено. Хитроумието й стигаше да не каже прямо на майка си чак допреди няколко дни, че знае какво е направила. И единствената причина за тази откровеност беше фактът, че за всички останали и самата тя беше мъртва. Вече нямаше значение.

И чу от майка си само: „Направих го, разбира се. Налагаше се“.

Но за Надаш беше важно, че откакто се прицели в Ренеред Ву до мига, когато той се размаза в онази стена, тя оставаше в центъра на всичко. Да, стремеше се да стане съпруга. Но го правеше самата тя.

Този път просто я поднасяха на тепсия.

— Стой по-изправена — каза графинята на дъщеря си, докато чакаха гостите.

— Съвсем изправена съм си — отвърна Надаш.

— Изглеждаш прегърбена.

— Не е ли все едно, майко? Нали вече съм продадена и купена?

— Така е — потвърди графинята. — Но още не си занесена у дома. Има риск да се откажат от тебе. Случвало се е. Затова се изправи.

Надаш въздъхна и изпъна мъничко гърба си. Графинята остана доволна и пак прикова вниманието си във вратата.

Разликата между Джейсин и Деран Ву беше около пет години, но ако трябваше да съди по външността, Надаш би преценила, че е поне десетилетие. Джейсин, по-възрастен от нея с повече от десет години, беше тантурест и отпуснат, лицето му като от тесто, прическата заслужаваше единствено определението „окълцан“. В изражението му личеше ум, но не и любознателност. Надаш долавяше, че той е консервативен човек, но не в добрия смисъл на предпазливост, съчетана с практичност и разсъдливост. Той просто искаше всичко да бъде правено както той желае, и то защото открай време се прави така. Тя се досещаше, че в леглото Джейсин е вяла буца плът.

Прическата на Деран беше великолепна, показваше грижа за косата, но не и престараване. Костюмът му прилягаше добре, а и той го запълваше приятно за окото. От лицето му лъхаше и ум, и буден интерес. Надаш наблюдаваше как той огледа набързо и внимателно помещението, без да пренебрегва нея и майка й. И в походката му личеше жизненост. Нямаше съмнение, че и той е консервативен, но с нагласа и подход, надхвърлящи „просто така се прави“. Надаш беше убедена, че Деран охотно би проявил гъвкавост за използваните средства, ако резултатът е все същият и постигне целта си, тоест запазване на положението, в което той е на върха. Надаш би очаквала в леглото Деран да я възбуди и задоволи, както и да вземе своето. Непременно.

„Разбира се, падна ми се буцата плът.“

Графинята поздрави Деран сърдечно, но кратко, а Джейсин — по-словоохотливо. За всеки страничен наблюдател щеше да е ясно кой е по-важен според нея. А на Деран май му беше забавно.

— Джейсин, това е моята дъщеря Надаш, както очакваш — представи я графинята.

Това беше знак за Надаш да го доближи с протегната ръка, която Джейсин стисна делово.

— Лейди Надаш, за мен е удоволствие.

— Радвам се на запознанството ни, лорд Джейсин — отвърна Надаш.

— Аз… ъъ… бих искал да ви се извиня, лейди Надаш.

— За какво, сър?

— Докато бяхте в затвора, една от моите наемници…

— А, да. Разбирам. Убийцата с лъжицата.

— Сега осъзнавам, че това не беше най-доброто възможно решение.

— Лорд Джейсин, вие сте вярвали, че така защитавате интересите на своя Дом — каза Надаш. — Както постъпвате и в момента. Мога да разбера подбудите ви, макар да съм щастлива, че вашата наемница не се прояви толкова успешно, колкото сте се надявали тогава.

— И все пак ви поднасям извиненията си.

— Скъпи Джейсин — Надаш се отказа от обръщението „лорд“, за да внуши дружеска близост, — ако ни предстои да бъдем емперо и съпруга, ще бъде необходимо първо да загърбим дребните неприятности от миналото. Няма за какво да се извинявате. Важно е само онова, което можем да постигнем, ако гледаме напред.

— Е, добре, щом е така.

Джейсин се усмихна и пак съсредоточи вниманието си върху графиня Нахамапитин. Надаш, която бе настроила гласа си за топлота с лек намек за интимност, се обезсърчи. Толкова напразно похабени усилия. Обърна се към Деран, чиито устни се бяха извили в усмивчица. Поне той бе схванал какво се опита да направи тя и как то изобщо не стигна до Джейсин.

Когато четиримата седнаха да обсъждат затворническите си дела, пролича недвусмислено, че Джейсин е дошъл да се занимава само с бизнес — по-точно с плана на графиня Нахамапитин, който тя излагаше до последната подробност. Джейсин слушаше и вмяташе убедителни, но банални забележки и уточнения, а след десетина минути вече беше ясно, че Надаш и Деран стават съвсем излишни в разговора за замисъла и изпълнението му. От време на време някой от двамата се опитваше да вмъкне коментар или идея. Графинята и Джейсин отделяха миг-два да покажат, че са ги чули, после продължаваха да говорят за своите планове. След половин час Надаш вече се нуждаеше от нещо по-силно за пиене.

Деран отиде с нея при бара.

— Ако не греша, в момента се чувствате полезна колкото мен.

— Любопитно е, че ви хрумна думата „полезна“.

Тя си сипа уиски.

— Ами не знам коя друга е по-уместна. — Деран се озърна към графинята и Джейсин, впили погледи един в друг. — Според мен е чудесно, че тази революция ще се осъществи, а за да получим облагите от нея, от нас се иска само да присъстваме.

— Поне докато има облаги от нея — вметна Надаш.

Взе втора чаша, наля уиски и в нея, после я предложи на Деран.

— Благодаря. — Той вдигна чашата. — За „докато има облаги от нея“.

— Амин. — Надаш се взря в него, отпи глътка и стигна до мигновено решение. Изви глава към майка си. — Деран иска да разгледа кораба. Ще го заведа тук-там.

— Да, чудесно — каза графинята и се съсредоточи отново в разговора с Джейсин.

Деран гледаше Надаш.

— Значи искам да разгледам кораба?

— Именно — увери го Надаш. — Особено някои кътчета.

— Между другото, благодаря — каза Надаш, след като Деран я задоволи и се погрижи да вземе и своето от нея.

— За мен беше удоволствие — отвърна Деран. — И аз ти благодаря.

— Не за това говоря.

— Ох… Толкова зле ли се представих?

— Изобщо не беше зле — успокои го тя. — Но всъщност ти благодаря, че се постара да не ме наръгат с лъжица в затвора.

— А, за онова ли. Нищо особено. Твоята спасителка работеше в службата за сигурност на Дома. Разведе се, започна да прекалява със силните вещества, за да забрави, и напълно си оплеска живота. В затвора се отказа от пагубните навици и влезе във форма. Честно казано, за нея беше най-добре, че я прибраха на топло. Прие с радост тази задача от мен. Поне за малко се почувства както когато работеше за нас.

— Няма спор, че очисти майсторски онази жена с четка за зъби. Не се съмнявам, че са й лепнали още няколко години затвор.

— О, не, няма да й утежняват присъдата. Ще установят, че е действала при самоотбрана.

— И случайно си е носила четка за зъби със затъкнато острие?

— В затвора е. Всички там го правят.

— Не и аз.

— Затова малко оставаше да те наръгат с лъжица.

— Убедителен довод. А ти защо предложи да ми помогнеш?

— Защото знаех, че Джейсин е организирал убийството ти, но аз не бях съгласен, че за нашия Дом е добре да си влошава още повече отношенията с твоя Дом.

— Само това ли?

— И защото прецених, че ако ти направя услуга, ще подобря възможностите за бизнес на нашия Дом.

— Друго има ли?

— И защото си мислех, че може скоро да се нуждаем от нов емперо, който пък ще се нуждае от съпруга. И то съпруга, чийто Дом ще ни бъде безкрайно благодарен за получения втори шанс. Пък и ти бездруго вече беше одобрена за тази роля.

— Може да се каже, че и ти ме изпробва току-що.

— Бих казал, че всъщност ти ме изпробва, но да речем, че си права.

— Моля те да ми простиш. Все пак бях доста дълго в затвора.

— Повярвай ми, няма за какво да ти прощавам.

— Но се отказа от желанието си да станеш емперо. Задоволи се с по-малко.

— Първо, шансът ми да стана емперо беше незначителен. Джейсин е тесногръд и муден, но набере ли инерция, труден е за спиране, пък и стои малко над мен в хранителната верига, така да се каже. Ако бяхме влезли в схватка, силите ни щяха да бъдат почти равни, но предимството е на негова страна. Второ, да се „задоволя“ с цялата власт над Дома Ву никак не е малко. Доста примамлива утешителна награда.

— Жалко — промълви Надаш. — Щеше да ми хареса, ако продължим да правим същото както преди малко.

Деран се ухили.

— Но защо да не продължим?

— Съжалявам, но няма как да се случи. Ще мога да имам свои играчки, Джейсин — също, стига да иска. Но не можем да си позволим забавления с хора, които са реална заплаха.

— Значи очакваш да бъда заплаха.

— Знам, че ще бъдеш. Затова получаваш Дома Ву. Ще бъдеш толкова зает с управлението на Дома и отбиването на атаките от разярени братовчеди, на които сте отнели властта, че не би могъл да си вдигнеш погледа от бюрото през следващите трийсет години.

— Както го представяш, не изглежда много привлекателно.

— Защото не е. Поне в сравнение с онова, което би могъл да имаш, тоест всичко.

Деран млъкна, след малко се подпря да седне на леглото.

— Не ми е ясно защо това те вълнува — каза накрая. — Джейсин ти подхожда идеално. Той е амбициозен, макар и лишен от въображение. Можеш да го тласнеш в каквато посока искаш и той ще стигне до целта, като прегази всичко по пътя си. Нали това би искал Домът Нахамапитин от новия емперо?

— Това иска Домът — подчерта Надаш. — Това иска моята майка. Виж я само как се е вкопчила в Джейсин. Веднага разпознава доброто податливо същество.

— А ти не искаш същото, така ли?

Надаш се надигна, намести се в скута му, обви го с крака и започна да си играе с неговата добре поддържана, но без престараване коса.

— Може би искам човек, на когото не съм принудена да навивам пружинката и да го побутвам в желаната посока. Може би искам човек, който ще цени каквото аз мога да предложа, вместо само да се съгласи, че може да ме използва за собствените си планове и изгода. Може би искам човек, от когото ще родя деца, без да се плаша от вероятността да пораснат потискащо скучни. Може би искам човек, който умее да се чука, и ще бъда щастлива, докато заедно се занимаваме с това.

Деран се ухили отново при тези думи и Надаш усети началото на ерекцията му под себе си, което означаваше, че при него периодът за възстановяване е поносимо кратък и това би й харесало, но не точно сега, когато беше насред маркетинговата си кампания.

— Може би, Деран Ву, искам човек, който наистина ще бъде емперо, а не само инструмент за мен и моето семейство. Грейланд греши за какво ли не, но не и в твърдението си, че всичко се променя. Необходим ни е човек, който може да се справи с това. Грейланд не може. Погледни Джейсин. Готова съм да се обзаложа за нежеланието му дори да приеме факта, че всичко ще бъде различно, объркано и опасно през следващото десетилетие. Мога да го побутвам и да го ръчкам, но той нито ще бъде бърз, нито ще отиде далеч. Ще прегази всичко по пътя си, но никога няма да стигне там, където е необходимо за всички нас. Затова може би искам човек, който ще стигне там, като аз му помагам, а не го тласкам.

— „Не го тласкам“ не е много присъщо за Нахамапитин — вметна Деран.

— Готова съм и аз да се променя — увери го Надаш.

Деран й се усмихна и за миг на лицето му се мярна нещо наистина човешко — съвсем бледа сянка на неувереност.

— Ти изобщо не ме познаваш — каза той. — Както и аз тебе. Искаш твърде много от съвсем чужд човек.

— Определена съм за съпруга на твоя братовчед, когото познавам още по-малко. Пък и хайде да си говорим прямо за предложението ми, Деран. Политически съюз. Нито повече, нито по-малко. Познаваме се достатъчно, за да изясним поне това.

— Значи ми „показа кораба“, за да ме убедиш да сключим сделка.

— Не. Просто исках да се чукам. Но няма да те лъжа, Деран. Ти се прояви в обиколката на кораба достатъчно добре, за да засилиш желанието ми да ти предложа политически съюз.

— Ще приема това като комплимент.

— Както и би трябвало — отбеляза Надаш. — Но сега искам да отговориш дали приемаш моето предложение. Ако отказваш, благодаря ти, че не ме остави на сухо. Ако приемаш, имаме работа за вършене.

— Да попречим на твоята майка и моя братовчед?

— Не — възрази Надаш. — Искам да продължат да правят всичко, с което са се заели.

18

Малко преди „Оверн“ да се потули по орбитата си зад Даласисла Едно, Марс получи криптирано съобщение от Хатиде Ройнолд:

По времето, когато „Оверн“ се показа иззад планетата, „Брансид“ вече беше разширяващ се облак от отломки.

— Това е онзи кораб.

Хантън сочеше точка на главния екран в „Оверн“, която се движеше обратно към плитчината на Потока, за да се върне в Средоточие.

— Сигурни ли сме, че са те? — попита Шерил.

— Сигурни сме. Единственият обект в цялата система с такава скорост, който не е в орбита около Даласисла Едно. — Той показа друга точка на екрана. — Ето я плитчината на Потока, през която се влиза в струята към Средоточие. Със сегашната си скорост ще я достигнат за двайсет часа. Засега не ускоряват, което е интересно.

— А защо е интересно? — попита Марс.

— Защото означава, че в момента не използват двигателите си — обясни му Шерил. — Иначе щяха да се ускоряват равномерно. Движат се натам само по инерция.

— Възможно е двигателите им да са повредени — допусна Марс.

— Възможно е.

— Или просто не бързат — подхвърли Гамис.

— Може би — съгласи се Шерил. — Но ние навлязохме с ускорение в плитчината по пътя насам. Знам, че капитан Лауре имаше намерение да направи същото, когато си тръгнем. Защото тези плитчини няма да ги бъде още дълго… — тя се озърна към Марс, — … а вашите прогнози докога ще останат достъпни, може и да са неточни. Без да се засягате.

— Не се засягам — сви рамене Марс.

— Капитан Лауре не искаше да се бави тук дори минута по-дълго от необходимото. Щяхме да ускоряваме с пълна мощност по обратния път. — Шерил посочи точката на екрана, която представяше кораба. — Ако онези хора не са тъпанари, би трябвало да направят същото. Значи има причина да не го правят.

— Твърде много догадки — възрази Гамис.

— Но не са безпочвени — отбеляза Марс. — Ако двигателите са повредени, „Брансид“ може и да ги е улучил. Затова куцукат така към дома.

— И все пак имат намерение да се приберат през плитчината — посочи Хантън. — Значи генераторът на полето работи.

— Стига двигателите да не са съвсем издъхнали — напомни Шерил. — Тогава не биха имали мощност, за да захранят генератора на полето.

— Мосю Шанвер? — обърна се Марс към компютърната проекция.

Призракът се усмихна.

— Лорд Марс, вече се питах кога ще си спомните за присъствието ми тук.

— Можем ли да догоним онзи кораб?

— Траекторията им минава покрай Даласисла Едно. Ако останем на тази орбита, ще бъдем зад планетата спрямо тях, когато минат. Разбира се, вече няма причина да оставаме на тази орбита. В този момент двигателите и енергийните системи на „Оверн“ вече разполагат с цялата си мощност.

Шанвер кимна към главния екран, който потъмня за миг и стресна Хантън, после се появи ново изображение с траектория за прехващане на вражеския кораб.

— Ако не ускорят, ще ги догоним след десет часа — продължи Шанвер. — Ако се движат с ускорение, това променя ситуацията, но в случай че корабът има сходни с „Брансид“ характеристики, които споделихте с мен, въпреки всичко ще ги прехванем най-късно след осемнайсет часа. На голямо разстояние от плитчината на Потока.

— И тогава ще ги пръснем на парченца — закани се Гамис. — Както те постъпиха с „Брансид“.

Шанвер се взря в Марс.

— Лорд Марс, такова ли е и вашето намерение?

— Не — отвърна Марс.

— Какво?! — настръхна Гамис. — Сър, тези шибаняци убиха преди малко нашите хора. Да им го върнем тъпкано е справедливо.

Марс тръсна глава.

— Мъртви стават безполезни.

— Не разбирам.

Марс погледна Шанвер.

— Но вие ме разбирате, надявам се.

— Струва ми се, че разбирам, лорд Марс.

— Ще успеем ли?

— Зависи в какво състояние е техният кораб и какво бих могъл да науча от моето сканиране и пряк оглед. Нека ви предупредя, че ще се наложи да ги доближим.

— Колко?

— Ако ви дам точен отговор, няма да го харесате.

— Мисля, че те ни забелязаха — каза Хантън, когато корабът изстреля две ракети към „Оверн“ от разстояние хиляда километра.

Шерил гледаше показаната на екрана траектория на ракетите, които се устремиха към тях.

— Тези ми приличат на „кошери“. Носят много бойни глави. Ще се разделят малко преди попадението.

— Какви грубияни — промърмори Шанвер.

Изчака ракетите да доближат на сто километра, преди да ги порази с лъчевите си оръжия. Те се разпаднаха беззвучно на дребни частици в космическата пустота.

— Вашите лъчи остават кохерентни на разстояние сто километра — отбеляза Хантън.

— Да, искам онези в другия кораб да повярват в това — отговори Шанвер. — Не очаквам нашите приятелчета да са изстреляли ракетите с надеждата да ни улучат. Искаха да научат как и кога ще реагираме. И сега им се струва, че знаят.

— Значи вече сте правили нещо подобно.

— Нали ви казах, че трябваше да се упражнявам, докато ме преследваха.

— А на какво разстояние вашите оръжия остават ефективни? — попита Марс.

— На не чак толкова голямо — каза Шанвер.

Показа другия кораб на главния екран. От почти хиляда километра приличаше на смътно очертан клин. „Оверн“ го доближаваше „отгоре“ спрямо плоскостта на еклиптиката в системата Даласисла. „Смърт от небето“ — хрумна му на Марс.

— Нещо да ми кажете за този кораб? — подкани Шанвер.

— Като го гледам, трябва да е от клас „Фардинг“ — отговори Шерил след минута.

— Уви, това не означава нищо за мен — каза Шанвер.

— Кораб прехващач — започна да обяснява тя. — С малоброен екипаж, бърз, сравнително тежковъоръжен. Предназначен е за борба с пиратски и контрабандистки кораби. Тоест за унищожаването им.

— Значи не остават съмнения за какво е бил изпратен тук — обади се Марс.

— Мисля, че бездруго вече знаехме отговора. Странното е, че когато ги извеждат от състава на флота, повечето от тези кораби накрая попадат в ръцете на разни пирати. И причината май е тъкмо във въображаемата възможност да избягат или да се сражават с изпратените срещу тях бойни кораби.

— Само въображаема ли? — попита Шанвер.

— Флотът просто изпраща по-големи кораби срещу тях.

— С повече ракети — добави Хантън.

Този път „кошерите“ разделиха бойните си глави по-рано и една от малките ракети стигна на десет километра от „Оверн“, преди Шанвер да я унищожи.

— Още си играете с тях, нали? — пожела да знае Гамис.

— Да, ако такъв отговор ще ви успокои.

— Както се изразихте, не звучи успокояващо.

— Съжалявам.

Когато „Оверн“ се сближи на двеста километра, към тях се насочиха лъчи от заредени частици. Докоснаха „Оверн“ за цяла една десета от секундата, преди да изчезнат, а от нападащия кораб се разхвърчаха парченца на малки облачета.

— О, чудничко — одобри Гамис.

— Какво се случи току-що? — попита Марс.

— Чаках това нападение, за да потвърдя предположенията си кои части от кораба са неговите лъчеви оръжия. Щом се уверих, премахнах ги. После направих същото с всяка друга особеност по видимата страна на кораба, която приличаше на модул за лъчево оръжие. За всеки случай.

— Още ракети.

Хантън бе изпънал ръка към главния екран.

— Не забравяйте, че така не ги лиших от всички защитни системи, с които са оборудвани — отбеляза Шанвер. — Моля да ме извините за момент.

От петдесет километра Марс и останалите от групата различаваха и малки детайли по изображението на вражеския кораб.

— Достатъчно ли се сближихме? — попита Марс.

— Почти.

Четиресет километра.

— Всеки момент ли? — пак попита Марс.

— Малко остава.

Трийсет километра, корабът на екрана ставаше все по-голям и без увеличение.

— Малко се изнервям — призна си Марс.

— Скоро — обеща Шанвер.

— Ракети — обади се Хантън.

— Да, това опъва нервите — съгласи се Шанвер след секунда.

Звънтящо ехо оповести сблъсъка на парче от ракета в корпуса на „Оверн“.

Десет километра.

— Сега — каза Шанвер и заби своя лъч не в самите двигатели, а в малка площ по-нагоре и вдясно от тях.

Лъчът проби дупка в корпуса и проникна в кораба. Отворът избълва въздух, пара и малко облаче от отломки. Марс чу бучене в „Оверн“ — признак за корекциите, за да останат неподвижни спрямо другия кораб, а не да се забият в него и да загинат заедно с враговете.

— Това ли беше? — попита Гамис.

— Достатъчно е — увери го Шанвер и се обърна към Марс. — Трябваше да сме наблизо, за да знам как се разпределя енергията в техния кораб. Предполагахме, че двигателите вече са повредени, затова не биваше да рискувам с тях. Пробих с лъча онова, което изглеждаше като централен разпределителен модул. Според моите догадки, щом престане да работи, двигателите и енергийните системи се изключват за избягване на взрив, докато не бъде поправен.

— Кога биха могли да го поправят?

— Е, аз го унищожих, значи никога. Допускам, че в момента захранват системите в кораба с аварийните енергийни резерви.

— Това стига да си поддържат живота засега, но не и да включат генератора на полето — каза Шерил.

— Ако навлязат в плитчината на Потока без мехур от пространство-време, свършено е с тях.

— А все още се движат по траекторията към плитчината — добави Хантън. — И ще влязат в нея след девет часа и петнайсет минути.

— Какво ще правим сега? — попита Гамис.

— Ще изядем по едно белтъчно блокче и ще чакаме те да ни се обадят — отговори Марс.

Свързаха се с тях, когато на другия кораб му оставаха четири часа до плитчината.

— До неидентифицирания кораб, говори „Принцесата е в друг замък“ — започна гласът по радиовръзката.

Хантън бе съобщил на Шанвер честотите, на които беше най-вероятно да ги потърсят, и по негова команда „Оверн“ ги прослушваше непрекъснато.

— Аз съм капитан Кав Понсуд. Моля, отговорете.

— Здрасти, „Принцесо“ — отзова се Марс. — Говори лорд Марс Клермон от „Оверн“.

Дълго мълчание.

— Казахте „лорд Марс Клермон“?

— Точно така.

Още по-дълго мълчание.

— Какво им става, по дяволите? — възмути се Гамис.

— Лорд Марс, вие повредихте нашия кораб и не можем да го управляваме — каза Понсуд, когато възстанови връзката. — Лишени сме от основния си източник на енергия, а аварийните ни резерви се изчерпват.

— Разбрах — потвърди Марс. — Освен това сегашната ви траектория завършва точно в плитчината на Потока след… — погледна главния екран, на който Шанвер бе показал услужливо хронометър — … три часа и петдесет и две минути. Моля ви да имате предвид, че ако влезете при сегашното състояние на вашия кораб, без включен генератор на полето, ще престанете да съществувате мигновено.

— Ъъ… да — заекна Понсуд. — Знаем това, но благодаря, че ни напомнихте.

— Няма за какво.

— Лорд Марс, не можехме да не забележим, че въпреки нанесените повреди вие предпочетохте да не ни унищожите.

— Прав сте, капитан Понсуд.

— Лорд Марс, няма как да не си задаваме въпроси за вашите по-нататъшни намерения.

— Е, капитане, отговорът на тези въпроси зависи изцяло от вас.

— Моля да ни обясните.

— Защо унищожихте „Оливиър Брансид“?

— Бяхме наети за тази задача.

— Кой ви нае?

— Не знам. Наеха ни чрез посредници, които не пожелаха да разкрият кой е основният възложител. Аз… ъъ… съм в много тясна бизнес ниша на работа по договор. И често не знам кой ме наема.

— Благодаря ви, капитан Понсуд. Насладете се на небитието.

Марс се озърна към Шанвер, който му кимна и каза:

— Те не могат да ни чуят.

— Значи смятате, че лъже за възложителя си — досети се Шерил.

— Скоро ще научим — предположи Марс.

Пет минути по-късно Понсуд потърси отново Марс, който кимна на Шанвер и връзката се възстанови.

— Слушам ви.

— Лорд Марс, бяхме наети от посредник. Представител на рода Ву.

Марс се начумери.

— Наело ви е имперското семейство?

— Не имперското, а онези Ву, които управляват Дома. Братовчедите на емперо.

— А Ву чии посредници бяха?

— Попитах представителя за това. Имал съм сделки с Ву и преди, затова се свързаха с мен и този път, но никога не са били посредници. Винаги самите те бяха мои клиенти. Техният представител не искаше да ми каже, но аз се заинатих, че иначе няма да се заема със задачата. Работата трябваше да бъде свършена незабавно и Ву всъщност нямаха избор, затова представителят настоя за пълна секретност и чак тогава ми каза: поръчката е от графиня Нахамапитин.

— Но как Нахамапитин са научили за мисията на „Брансид“?

— Графинята научила от рода Ву. А Ву са научили на свой ред от някакъв адмирал. Всеизвестно е, че флотът е в близки отношения с Дома Ву. Нали от тях получава всички кораби и оръжия.

— Не звучи правдоподобно. Родът Ву не е в добри отношения с Нахамапитин.

— Лорд Марс, не съм посветен в отношенията между големите родове. Нямам време да се заслушвам в клюки. Попитахте кой ме нае, аз ви отговорих.

— Така да бъде, но защо графиня Нахамапитин е поискала да нападнете „Брансид“?

— Не е искала — отрече Понсуд и ядосаният Марс щеше да прекрати разговора за втори път, но капитанът на вражеския кораб продължи: — „Брансид“ изобщо не я интересуваше. За нея унищожаването му беше начин да постигне истинската си цел.

— Кой или какво беше тази цел?

Кратка тишина.

— Вие, лорд Марс. Графиня Нахамапитин толкова се беше настървила да ви убие, че ни изпрати да нападнем „Брансид“.

Погледът на Марс се изцъкли слисано. Огледа се — всички останали на мостика на „Оверн“ се бяха вторачили в него.

— Чувате ли ме? — провери Понсуд.

Марс бе мълчал цяла минута.

— Защо? — попита той.

— Не ми казаха причината, само настояха да се уверим непременно, че вие сте мъртъв. Попитах дали това означава, че можем да пощадим екипажа на „Брансид“, ако се съгласят да ви предадат, но отговорът гласеше, че „Брансид“ не бива да се върне в Средоточие, а за мен остава изборът дали да унищожа кораба, или да повредя неговия генератор на полето. Но така бих обрекъл хората в „Брансид“ на бавна смърт от глад или задушаване в тази система. Избрах бързия начин. Изглеждаше по-хуманен. Искам да знаете, лорд Марс, че съпротивата на „Брансид“ беше ожесточена. Нямаше да ни спипате без повредите, които те първи причиниха на кораба ни.

— А хората в Даласисла?

— Какви хора, лорд Марс?

— Жителите на тази система, капитане.

— Сър, не знам за кого говорите. Цялото ми внимание беше насочено към „Брансид“, имах си достатъчно главоболия с него. Да не твърдите, че тук все още има живи хора? След осемстотин години?

— Да.

— Добре е, че не знаех за тях. Не биваше да оставям никакви свидетели, които биха могли да разкажат какво сме направили.

— Но не успяхте да убиете тъкмо човека, който беше вашата набелязана цел.

— Лорд Марс, мога да оценя иронията на положението, в което изпаднах. Казвам ви всичко това, защото нямам избор. Нито аз, нито моят екипаж искаме да умрем тук, и то по такъв начин.

— Искате от мен да ви дам възможност, която вие отказахте на „Брансид“?

— Лорд Марс, ако не разчитах да обмислите и тази възможност, изобщо не бих си отворил устата.

— Почакайте.

Марс пак погледна Шанвер, който кимна и прекъсна предаването от „Оверн“. Марс се тръшна на стол, закри лицето си е длани и се разплака.

— Това е… — започна Хантън, но Марс махна с ръка.

Хантън млъкна смутен. Същото изражение можеше да се види по лицата и на останалите на мостика.

След минута Марс кимна на Шанвер и връзката беше възстановена.

— Капитан Понсуд, ще дадете пълни показания за всичко това.

— Лорд Марс, ако това е цената за живота на моя екипаж, ще повторя всяка казана на вас дума пред който съдия ми посочите.

— Капитане, няма да говорите пред съдия. Ще кажете всичко на емперо. Лично. И аз ще присъствам, докато давате показания.

Мълчанието се проточи.

— Разбрах, лорд Марс. От този момент ви предавам официално командването на „Принцесата“. Вече вие давате заповедите.

Марс кимна, но се сети, че Понсуд няма как да го види по радиовръзка.

— Благодаря, капитане. Моят сътрудник господин Шанвер ще обсъди скоро с вас подробностите по прехвърлянето ви в „Оверн“. Подгответе се.

— Ще бъде изпълнено. Колкото по-скоро, толкова по-добре за нас.

— Споразумяхме се. — Марс погледна Шанвер. — Ще се справите ли е това?

— Вече обсъждам с капитан Понсуд как ще го направим.

Марс се озадачи за миг, но си спомни, че Шанвер е виртуална личност. Предположи, че виртуалната личност може да създаде толкова свои копия, колкото пожелае. И кимна за пореден път, за да покаже, че е разбрал.

— Има ли нещо конкретно, което искаме да бъде пренесено от „Принцесата“? — попита Шанвер. — Освен екипажа, за който вече знам, че се състои от седем души.

— Малък екипаж — вметна Шерил.

— Нашият е още по-малък.

— Искам колкото е възможно по-пълен архив от техния кораб — реши Марс. — И всички улики за сделката с Ву, които Понсуд има.

— За тази сделка май е било платено с налични — обади се Гамис.

— Вероятно е така, но въпреки това искам да получим всички възможни доказателства.

— Нуждаем се и от цялото количество храна, което биха могли да донесат — напомни Гамис на Шанвер. — Значи всички техни запаси. Вече ми се повръща от тези белтъчни блокчета.

— Можем ли някак да спасим техния кораб? — попита Марс. — Хората в Даласисла сигурно биха успели да отмъкнат всичко полезно от него.

— Капитан Понсуд ми съобщи — каза Шанвер, — че имат малка совалка, с която ще се прехвърлят при нас и ще пренесат храната. Зависи колко ще продължи този превоз и дали совалката може да бъде пилотирана дистанционно, но вероятно бих успял да я използвам, за да избутам „Принцесата“ встрани от плитчината на Потока. Трябва да знаете, че има голям шанс това да причини повреди и на совалката, и на „Принцесата“.

— По-добре е от нищо.

— И то съвсем буквално в този случай — съгласи се Шанвер. — Ако щетите по совалката не се окажат прекомерни, ще проверя мога ли да я програмирам, за да тласка „Принцесата“ по обратната траектория към Даласисла. Ако успея, хората от Даласисла ще имат два кораба, от които да си вземат необходимото.

— Искам да им оставя и совалката от „Брансид“ — реши Марс. — Бездруго нямате място за нея тук. Не искам да обикаля около Даласисла Едно.

— Трябва да се върнем, за да приберем Сийв и Лайтън — настоя Шерил. — Не бива да ги зарязваме тук.

— Аз мога да програмирам совалката за автономен полет до кораба, в който са хората от Даласисла — предложи Хантън. — Ще вземе Сийв и Лайтън, също и данните, оставени от „Брансид“, а после ще влезе в Плитчината и ще стигне до Средоточие.

— Щом Ву са знаели къде е „Брансид“, ясно им е и че има вероятност да се върне — натърти Шерил. — Не беше невъзможно да отбие атаката на „Принцесата“.

— Значи очакваш някой да ни дебне в другия край на струята към Средоточие — досети се Марс.

— Аз бих го направила на тяхно място.

— Но ние няма да се върнем с „Брансид“ — възрази Гамис.

— Вярно, но нали все пак ще се върнем през струята от Даласисла — изтъкна Шерил. — На тяхно място бих разпарчетосала всичко, излязло от тази плитчина, включително и „Принцесата“. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.

Марс обмисли думите й и погледна Шанвер.

— Попитайте капитан Понсуд дали има комуникационни сонди.

— Има — потвърди Шанвер след малко. — Той казва, че възнамерявал да изпрати една след унищожаването на „Брансид“, но забравил, защото са били прекалено заети с усилията да стигнат някак до плитчината на Потока, а после и с опитите да се отърват от нас.

— Кажете му да изпрати една с потвърждение за моята смърт и унищожаването на „Брансид“, както и да добави, че ще останат тук един месец, за да отмъкнат каквото могат от древните станции. Нека посочат точна дата, на която имат намерение да напуснат тази система. — Марс се озърна към Шерил. — Ако Ву са намислили да възложат някому и тяхното унищожаване, ще си променят графика според съобщението от Понсуд.

— Много сте лукав — похвали го тя.

— Нямам желание да ме разпарчетосват. — Марс пак заговори на Шанвер: — А вие най-после ще имате възможност да посетите Взаимозависимостта.

— Почакайте малко, искате да се върнете във Взаимозависимостта с този кораб ли? — попита Шанвер. — Не мога да го направя. Нямам генератор на полето.

Всички се вторачиха в него.

— Шегичка — каза им Шанвер. — Имам генератор, разбира се.

— Трябва да обсъдим някой път вашето чувство за хумор — подхвърли Марс, след като заедно с останалите живи хора на мостика се опомни от прединфарктното състояние. — Май състоянието на полусмърт му е повлияло.

— Такова си беше и преди — увери го Шанвер. — Как си мислите, че умрях?