Андромеда

Седма главаАНАЛИЗ

По това време генерал Вандънбърг вече беше настанил удобно съюзническия си щаб в едно противовъздушно скривалище в министерството на отбраната. Функциите му на координатор се бяха разширили и сега фактически британската авиостратегия бе в ръцете му. В условията на непрекъснато влошаващото се международно положение правителството на Нейно величество отстъпи с нежелание пред този факт. В командния пункт, който се намираше до личния кабинет на генерала, централно място заемаше карта на света, на която бе нанесен обезпокоителен брой орбитални спътници с неизвестен потенциал. Наред с американските и руските летателни апарати, някои от които съвсем сигурно носеха ядрено оръжие, растеше броят на спътниците, изстреляни от други сили, чиито взаимоотношения, както и отношенията им със Запада, често бяха на точката на конфликта. Общественият морал се изпаряваше като земната атмосфера, докато хората и машините се издигаха все по-нависоко и от година на година поддържаното с труд примирие, от което зависеше контрола на космическото пространство в близост до Земята, все повече заприличваше на анархия.

Сега чрез министерството на отбраната Вандънбърг имаше пряка връзка с всички британски бази, в това число и с Торнес. Той ги направляваше спокойно, но с твърда ръка и внимателно следеше развоя на събитията. Когато получи съобщението за смъртта на Бриджър, генералът изпрати да повикат Осборн.

В сравнение с първите дни в Болдършо Фел сега позицията на Осборн бе съвсем различна. Представители на едно далеч не влиятелно министерство, той и Ратклиф трябваше да се кланят на военните, като донякъде успяваха да запазят авторитета си и в собствената си област. Осборн не можеше лесно да бъде изваден от равновесие. Той стоеше пред бюрото на Вандънбърг, безупречен и учтив както винаги.

— Седнете — Вандънбърг му посочи стол. — Отдъхнете си. Те проследиха обстоятелствата около смъртта на Бриджър стъпка по стъпка, сякаш играеха шах: генералът опипваше почвата, а Осборн се защитаваше, но без да отрича или да се извинява.

— Трябва да си признаете — рече накрая Вандънбърг, — че вашето министерство забърка голяма каша.

— Въпрос на мнение.

Вандънбърг отмести стола си и се отправи към картата на стената.

— Не можем да си играем на училище, Осборн. Дайте да използуваме тази машина. Построена е във военен обект и с военна помощ. Можем да я използуваме за благото на обществото.

— По дяволите, какво мислите, че прави Рейнхарт? — В края на краищата Осборн бе изваден от равновесие. — Сигурен съм, че вашите хора искат да я пипнат. Сигурен съм, че ни мислите за анархисти, защото нямаме казармени мозъци. Знам, че се случи трагедия, но там се върши нещо жизнено важно.

— А ние не вършим нищо, така ли?

— Не можете да ги спрете ей така, изведнъж!

— Вашето правителство би казало, че можем.

— Питали ли сте?

— Не. Но ще се съгласи.

— Поне… — Осборн се успокои отново — …поне ни оставете да завършим програмата си, като ви дадем известни гаранции.

Щом се върна в своя кабинет, той телефонира на Рейнхарт:

— За бога, сключете някакво временно примирие с Гиърс.

Срещата между Рейнхарт и директора потискащо приличаше на тази между Осборн и Вандънбърг с тази разлика, че Рейнхарт бе по-добър стратег от Гиърс. След двучасови препирни те повикаха Джуди.

— Трябва да подсилим охраната, мис Адамсън.

— Не можете да очаквате от мен да… — Гласът й секна.

Гиърс й хвърли поглед през очилата си и тя се обърна за подкрепа към Рейнхарт.

— Положението ми тук ще бъде нетърпимо. Всички ми имаха доверие, а сега се оказва, че съм ченге.

— Винаги съм го знаел — каза спокойно Рейнхарт. — А професор Доней се досети сама и го приема като нещо нормално.

— Доктор Флеминг обаче не го приема.

— Никой не е искал това от него — рече Гиърс.

— Той ме смяташе за съвсем друг човек.

— Всеки знае, че имахте определена задача. — Рейнхарт тъжно погледна пръстите на ръцете си. — И ви уважаваме.

— Аз не се уважавам.

— Моля? — Гиърс свали очилата си и примигна насреща й, сякаш я виждаше неясно.

Тя трепереше.

— Ненавиждам работата си от самото начало. Беше съвършено ясно, че всички тук с изключение на Бриджър са напълно благонадеждни.

— Дори Флеминг ли?

— Доктор Флеминг струва колкото десет от най-добрите хора, които познавам! Него трябва да спасяваме от собствената му недискретност и точно това се опитвах да правя. Обаче няма да продължа да го шпионирам.

— Какво казва Флеминг? — попита Рейнхарт.

— Не ми говори, откакто…

— Къде е? — попита Гиърс.

— Вероятно пие.

— Продължава значи, а? — Гиърс погледна нагоре, за да покаже колко е безнадежден случаят, което ненадейно вбеси страшно Джуди.

— А какво очаквате да прави след всичко, което се случи? Да играе на дама ли? — Тя отново се обърна със слаба надежда към Рейнхарт. — Аз се привързах много към… към всички тях. Възхищавам им се.

— Мило мое момиче, аз не съм в състояние… — Рейнхарт избягна погледа й. — Вероятно е по-добре, че вече се знае.

Джуди се хвана, че стои мирно. Тя се обърна към Гиърс.

— Може ли да ме освободите от работа?

— Не.

— В такъв случай мога ли да получа друга задача?

— Не.

— Тогава мога ли да подам оставката си?

— Не и по време на извънредно положение. — Тя забеляза, че очите на Гиърс са разположени много близко едно до друго. Те се втренчиха право в нея — безизразните очи на началник. — Ако не беше хубавата ви характеристика, бих казал, че не сте дораснала за тази работа. При това положение смятам, че просто сте объркана поради влиянието на един учен, особено на такъв темпераментен и безотговорен учен като Флеминг.

— Той не е безотговорен.

— Нима?

— Не и когато става дума за важни неща.

— Важни в този лагер са средствата за оцеляване. Подложени сме на голям натиск.

— За военните всичко е военно — ледено се обади Рейнхарт. Той прекоси стаята и погледна през прозореца, неспокойно кръстосал отзад малките си ръце. — Знаете ли, това място е мрачно. На всички ни действува на нервите.

След неговото избухване Гиърс бе необичайно сговорчив. Той направи за Доней всичко възможно, веднага осигури нова апаратура в замяна на счупеното от Флеминг и изобщо се солидаризира с нея. Рейнхарт се бореше с всички сили да задържи позициите си, а Джуди се върна към своите задължения с мрачно отчаяние. Тя дори събра смелост да се срещне с Флеминг, но стаята му беше празна, както бяха празни и трите бутилки уиски до леглото му. С изключение на един-единствен път след смъртта на Бриджър той не продума на никого.

Доней веднага се върна към работата си и Кристин й помагаше, като правеше сравнително простите изчисления за компютъра. След седмица те направиха друг успешен синтез на клетка и тъкмо я наблюдаваха с поправения микроскоп в късната вечер, когато вратата на лабораторията се разтвори с трясък и на прага застана олюляващият се Флеминг.

Доней се изправи и го погледна. Той не носеше нито сако, нито връзка, ризата му беше измачкана и мръсна, а лицето му бе покрито с набола, небръсната от седмица брада. Сякаш всеки миг щеше да изпадне в делириум тременс.

— Какво искате?

Той й хвърли изцъклен поглед и залитна напред.

— Моля, напуснете.

— Виждам, че си имате нова апаратура — прегракнало изрече той и се усмихна тъпо и разкривено.

— Точно така. Ще ни оставите ли сега?

— Бриджър е мъртъв. — Той глуповато й се ухили.

— Знам.

— Продължавате, като че ли нищо не се е случило — беше трудно да се разбере какво говори. — Но той е мъртъв. Никога няма да се върне.

— Всички го знаем, доктор Флеминг.

Той отново залитна напред.

— К’во правите тук?

— Това си е лично наша работа. Ще си отидете ли? — Тя стана и мрачно тръгна към него. Той примигваше насреща й, а усмивката му бавно се стопяваше.

— Беше най-старият ми приятел. Глупак беше, но бе моят…

— Доктор Флеминг — рече тихо тя, — ще си отидете ли или да повикам охраната?

Той й хвърли един поглед, сякаш се мъчеше да я види през мъгла, после сви рамене и се измъкна навън. Тя го последва до вратата и я заключи зад гърба му.

— Можем да минем и без това — каза тя на Кристин.

Флеминг едва намери пътя до бунгалото си, извади една полупразна бутилка уиски от чекмеджето на бюрото си и я изля в умивалника. После се тръшна на леглото и спа двайсет и четири часа. На следващата вечер се изкъпа, избръсна се и взе да стяга багажа си.

Новата клетка растеше с фантастична скорост. Само след няколко часа Доней трябваше да я премести от предметното стъкло на микроскопа в малка вана с течна хранителна среда, а на следващата сутрин трябваше да бъде прехвърлена в по-голяма вана. Тя продължи да се дели през целия ден, през който Флеминг спа непробудно, и до вечерта Доней бе принудена да се обърне за помощ към Гиърс, който се зае с проблема с чувство на собственик и поръча на хората си да направят дълбок резервоар, който се отопляваше с електричество, имаше канал за подаване на храна в горната си част и наблюдателно прозорче в средата на предната стена. Призори новото създание бе извадено от станалата му тясна вана, бе вдигнато от четирима асистенти и бе поставено в резервоара.

На новото място то порасна до големината на овца, след което спря да расте. Имаше напълно здрав и безобиден вид, но не беше приятно за гледане.

Същата сутрин Рейнхарт взе окончателно решение и отиде да се срещне с Доней. Тя все още беше в лабораторията и проверяваше уреда за контролиране на храненето в горната част на резервоара. Той се повъртя наоколо, докато тя привърши.

— Още ли е живо?

— И при това рита. — Като изключим бледността и изопнатата кожа около устата и очите й, тя не проявяваше признаци на умора. — Само преди ден и половина беше петънце върху предметното стъкло: казвах ти, че няма причина един организъм да не расте толкова бързо, колкото поискаш, стига да може да му осигуриш достатъчно храна.

— Сега спря да расте, така ли? — Рейнхарт с уважение надникна през прозорчето за наблюдение, откъдето можа да види тъмното очертание на нещо, което се движеше в полумрака на резервоара.

— Изглежда, големината и формата му са предопределени — рече Доней, като взе няколко рентгенови снимки и му ги подаде, за да ги разгледа. — От тях не може да се види много. Няма костна система. Прилича на огромно парче желе, но си има око и нещо като мозъчна кора, която прилича на сложна плетеница от ганглии.

— Има ли някакви други особености? — Рейнхарт вдигна снимките и ги разгледа с присвити очи.

— Вероятно рудиментарни крайници, макар че едва ли могат да се нарекат така — тъканта просто се е раздвоила в края.

Рейнхарт остави снимките и се намръщи.

— Как се храни?

— Поема храна през кожата. Живее в хранителен разтвор и абсорбира храната направо с клетките си. Много просто и ефективно.

— А компютърът?

Доней се изненада.

— Какво компютърът?

— Реагира ли изобщо?

— Как така да реагира?

— Не знам. — Рейнхарт притеснено сви вежди. — Реагира ли?

— Не. Изобщо не реагира.

Професорът влезе в контролната зала на компютъра, после се върна с наведена глава, вперил поглед във върховете на лъснатите си обувки, които проблясваха пред него. Все още бе ранна утрин и беше много тихо. Той сплете ръце зад гърба си и заговори, без да погледне към Доней.

— Искам Флеминг да се върне отново тук.

Доней помълча, после се обади:

— Има кой да контролира компютъра.

— Кой?

— Аз.

Той си наложи да я погледне.

— Маделин, дават ни още малко време. Искат да се махнем оттук.

— По средата на всичко това ли?

— Не. Министерството се е борило за това, но трябва да работим като екип и да покажем резултати.

— Боже мой! Нима това не са резултати? — Доней посочи резервоара с късия си кокалест показалец. — Тъкмо правим най-голямото откритие на века — създаваме живот!

— Знам — каза Рейнхарт, като пристъпваше смутено от крак на крак. — Но до какво ще ни доведе това?

— Имаме да изясняваме още толкова много неща.

— Освен това не можем да си позволим повече инциденти.

— Аз ще се справя.

— Ти не си сама, Маделин. — Рейнхарт говореше със сдържано напрежение в гласа. — Ние всички участвуваме.

— Ще се справя — повтори тя.

— Ти не можеш да го отделиш от създателя му — от компютъра.

— Разбира се, че не мога, но Кристин разбира от компютъра и е на мое разположение.

— Тя знае аритметиката, но съществува по-висша логика, поне така мисля аз. Само Флеминг я разбира.

— Няма да позволя на Джон Флеминг да ми залита наоколо и да ми съсипва работата и апаратурата — повиши глас Доней.

Рейнхарт я наблюдаваше мълчаливо. Той все още бе напрегнат, но изпълнен с непоколебимост — винаги бе побеждавал.

— Никой не може да направи всичко, което иска. — Каза го тъй безцеремонно, че Доней отново го погледна изненадано. — Все още отговарям за тази програма — само ти го напомням! И ще отговарям дотогава, докато работим като екип и работата има смисъл. Това означава, че Флеминг ще работи тук.

— Пиян или трезвен?

— За бога, Маделин, ако не си вярваме един на друг, на кого да вярваме тогава?

Доней понечи да възрази, ала се въздържа.

— Съгласна съм. Докато се държи добре и си гледа собствената работа.

— Благодаря ти, мила! — Рейнхарт се усмихна.

Като излезе от лабораторията, той се запъти право при Гиърс.

— Но Флеминг ме уведоми, че си заминава — каза Гиърс.

— Току-що изпратих мис Адамсън до сградата на компютъра, за да се убеди, че не е отишъл да нанесе някой прощален удар.

Флеминг обаче не беше при компютъра. Джуди стоеше в контролната зала и се колебаеше какво да прави, когато Доней влезе при нея.

— Здравей! Искаш ли да видиш Циклоп?

— Защо го наричате Циклоп?

— Заради вида му — Доней изглеждаше напълно спокойна. — Нима днешните момичета не получават добро образование? Влез, той е вътре.

— Трябва ли да вляза?

— Не ти ли е интересно?

— Да, но…

Джуди беше зашеметена. Не бе в течение на работата. През последните дни не беше мислила за нищо друго, освен за Флеминг, Бриджър и собственото си безнадеждно положение, така че доколкото имаше някаква представа за творението на Доней, тя бе съвсем минимална и несвързана със собствения й живот. Тя последва по-възрастната жена в лабораторията, без да размисли и без да очаква нещо особено.

Резервоарът леко я смути. Не бе очаквала такова нещо.

— Погледни вътре — каза Доней.

Джуди сведе поглед към открития отвор отгоре, напълно неподготвена за това, което щеше да види. Съществото доста приличаше на продълговата медуза без кости и пипала, ала с едва забележимо раздвоен край, докато другият край бе по-широк и наподобяваше глава. То плаваше в течността — тръпнеща маса от протоплазма със зеленикаво-жълтеникава повърхност, слузеста и лъскава. А по средата на това, което може би беше главата му, бе разположено едно око, огромно, безцветно, без клепачи.

На Джуди й призля, после я обзе паника. Тя се извърна, гадеше й се, втренчи се в Доней, сякаш и тя беше част от този кошмар, после притисна устата си с ръка и изхвърча от стаята.

Изтича право през двора до бунгалото на Флеминг, блъсна вратата и влезе вътре.

Флеминг тъпчеше някои последни вещи в един сак, куфарите му бяха затворени и поставени на пода. Той я погледна хладно, докато тя стоеше на прага задъхана и едва се сдържаше да не повърне.

— Не започвай пак!

— Джон! — Отначало тя почти не можеше да говори. Виеше й се свят, главата й бучеше, давеше се. — Джон, трябва да дойдеш.

— Къде? — Той я погледна с нескрита враждебност. Пораженията от изминалата седмица — бледата кожа и тъмните кръгове под очите му, още си личаха, но той беше спокоен, владееше се напълно. Джуди се опита да овладее гласа си.

— В лабораторията.

— Заради тебе ли? — звучеше почти подигравателно.

— Не. Те са направили нещо ужасно. Подобие на живо същество.

— Защо не съобщиш на МИ59?

— Умолявам те! — Джуди се приближи до него. Чувствуваше се съвсем беззащитна, но й беше все едно какво ще й каже или направи. Той се извърна, за да продължи да подрежда багажа си. — Моля те, Джон! Става нещо ужасно. Ти трябва да го прекратиш.

— Не ми нареждай какво да правя — отвърна той.

— Направили са едно чудовищно нещо с око. С око!

— Тяхна си работа. — Той пъхна един стар пуловер в сака и затегна връзките.

— Джон, ти си единственият…

Той вдигна сака от леглото и бързо мина покрай нея, за да го остави до куфарите.

— Чия е грешката?

Джуди пое дълбоко дъх.

— Аз не съм убила Бриджър.

— Нима? Не прати ли ти хайката по петите му?

— Опитах се да те предупредя.

— Опита се да ме избудалкаш! Любеше се с мен…

— Не! Само веднъж. И аз съм човек. Имах задача…

— Мръсна задача и я изпълни превъзходно.

— Никога не съм те шпионирала. Бриджър бе друго нещо.

— Денис Бриджър беше най-старият ми приятел и най-добрият ми помощник.

— Той беше предател.

— Предател! — Той я изгледа за миг, после се отдалечи и започна да подрежда стари бутилки и чаши, които извади от един шкаф. — Дръж си служебните клишета за друго място. Половината от нашето дело е на Денис. То е творение на неговия и моя мозък — не принадлежи нито на теб, нито на шефовете ти. Ако Денис е искал да продаде собственото си имущество, прав му път. Какво ти влизаше това в работата?

— Казах ти, че не ми харесва това, което върша. Казах ти да не ми вярваш. Мислиш ли, че не съм…

— О-о-о, я престани да хленчиш — каза Флеминг. — И изчезвай!

— Ще се махна, ако отидеш да се срещнеш с професор Доней.

— Заминавам си.

— Не можеш да си заминеш! Те вече имат това отвратително нещо. — Джуди протегна ръка и отчаяно го сграбчи за ръкава, но той се отскубна от нея и се отправи към вратата.

— Довиждане! — натисна дръжката и отвори.

— Не можеш да си отидеш сега!

— Довиждане! — тихо изрече той, докато я чакаше да си тръгне.

Тя не помръдна, като се опитваше да измисли още нещо. В този момент на прага се появи Рейнхарт.

— Здравей, Джон. — Той погледна единия, после другия. — Здравейте, мис Адамсън.

Тя безмълвно мина между двамата, като примигваше, за да не се разплаче. Рейнхарт се обърна след нея, докато излизаше, ала Флеминг затвори вратата.

— Ти знаеше ли за тази жена?

— Да.

Рейнхарт отиде до леглото и седна на него. Изглеждаше стар и уморен.

— И не можа ли да ми кажеш? — укорително изрече Флеминг.

— Не, Джон.

— Е, добре тогава. — Флеминг отваряше и затваряше разни чекмеджета, за да провери дали са празни. — На мое място можеш да вземеш някой, на когото вярваш.

Професорът се огледа.

— Може ли да пийна нещо? — Той прокара ръка по челото си, за да се съвземе. Вторият разговор с Гиърс не бе минал така леко. — Какво те кара да мислиш, че не ти вярвам?

— Никой не ни вярва, нали? — Флеминг се въртеше около разхвърляните бутилки. — Никой не обръща капка внимание на думите ни.

— Обръщат внимание на това, което правим.

— Искаш ли бренди? — Флеминг откри няколко капки на дъното на една бутилка и ги изля в чаша. — Да, разбира се, ние сме много полезни работници. Обаче когато работата опре до смисъла, когато трябва да се прояви разбиране, те не искат и да знаят.

Той подаде чашата.

— Имаш ли малко вода? — попита Рейнхарт.

— Ще се намери.

— Ами ти? — Рейнхарт кимна към бутилката. Флеминг отрицателно поклати глава.

— Просто си мислят, че са извадили голям късмет — рече той, докато наливаше вода от мивката. — А когато им казваме, че това е началото на нещо много по-голямо, с нас се държат като със смахнати престъпници. Пускат след нас кучетата или кучките си.

— Няма нужда да си го изкарваш на момичето. — Рейнхарт пое чашата и отпи една глътка.

— На никой не си го изкарвам! Ако не могат да проумеят, че това, което открихме по една щастлива случайност, ще промени изцяло живота ни, тогава нека си го открият сами. С малко късмет ще се объркат и оплетат така, че няма да се получи нищо.

— Получи се нещо.

— Чудовището на Доней ли?

— Знаеш ли за него?

— То е нещо като модул, просто придатък към машината. — Флеминг надникна в един празен шкаф, но вниманието му вече бе раздвоено. — Доней си мисли, че компютърът й е дал власт да сътвори живот, но греши. Той си е присвоил тази власт.

— Тогава ти трябва да останеш и да го контролираш, Джон.

— Не е моя работа. — Той затръшна вратичката на шкафа. — По-добре никога да не бях я започвал.

— Обаче я започна. И носиш отговорност.

— Към кого? Към хората, които не искат да ме послушат ли?

— Аз те слушам.

— Хубаво. — Той обикаляше безцелно из стаята, взимаше разни дреболии и ги хвърляше в кошчето за смет. — Ще ти кажа пред какво сме изправени. После си отивам.

— Ако имаш някакво конструктивно предложение… — Брендито бе помогнало на Рейнхарт да възвърне силата на гласа си.

— Виж какво… — Флеминг спря до единия край на кревата и с цялата си тежест облегна лакти върху таблото, съсредоточил най-после вниманието си върху това, което казваше. — Все това питате: „Какво?“, „Какво имаме?“, „Какво прави компютърът?“ — никой освен мен не се интересува „Защо?“. Защо една чужда цивилизация, отдалечена от нас на двеста светлинни години, си е направила труда да започне всичко това?

— Ние не можем да отговорим на този въпрос, нали?

— Можем да правим изводи.

— Предположения.

— Добре… щом не желаеш да премислиш всичко отново!

Той се изправи и ръцете му увиснаха надолу. Рейнхарт пийваше от брендито и чакаше. След минута Флеминг се поотпусна и му се усмихна малко глуповато.

— Ах ти, стари дяволе! — Той седна на леглото до професора. — Това е разум, независимо какъв е и откъде е. Той ни изпраща инструкции, изразени по универсален начин, които представляват техническа документация, а ние я изпълняваме и построяваме този компютър. Защо? Да не мислиш, че са си казали: „Ха, ето ти една интересна информация. Ще я излъчим по радиото за останалите обитатели на Вселената — може да им влезе в работа?“

— Очевидно е, че ти не мислиш така.

— Не, защото където има разум, има и желания. А където има желания, има и амбиции. Ами ако е разум, който иска да се разсели в Космоса?

— Тази теория е толкова добра, колкото и всяка друга.

— Това е единствената логична теория! — Флеминг удари с юмрук хълбока си. — Какво прави той? Излъчва съобщение, което може да бъде прието, интерпретирано и изпълнено от други цивилизации. Техниката, която използуваме, няма никакво значение, така както е без значение каква марка радиоапарат си купуваме — слушаме едни и същи програми. Това, което има значение, е, че ние приемаме тяхната програма — програма, основана на математическа логика, за да бъде пригодена към нашите или към каквито и да било други условия. Той познава основните форми на живот — открива коя е нашата. Открива как работят мозъците ни, как са изградени телата ни, как получаваме информация — казваме му какво представляват нервната ни система и сетивните ни органи. Тогава той прави същество с тяло и сетивен орган — око. То има око, нали?

— Да.

— Вероятно е доста примитивно, но това е следващата крачка. Доней си мисли, че използува машината, но всъщност машината използува нея!

— Което е следващата крачка към какво? — небрежно попита Рейнхарт.

— Не знам. Нещо като завземане на властта.

— От нас ли?

— Това е единственият възможен вариант.

Рейнхарт се изправи и като прекоси бавно и замислено стаята, постави празната си чаша при останалите.

— Не знам, Джон.

Флеминг явно разбра колебанията му.

— Първите пътешественици сигурно са изглеждали съвсем безопасни за туземците. — Той говореше спокойно. — Любезни стари мисионери със смешни тропически шлемове, които в края на краищата станали техни господари.

— Може би си прав. — Рейнхарт му се усмихна с благодарност; беше както преди, когато и двамата мислеха еднакво. — Това същество изглежда доста странно за мисионер.

— Що за мозък има създанието на Доней? — Рейнхарт сви рамене и Флеминг продължи: — Дали мисли като нас, или мисли като машината?

— Ако изобщо може да мисли.

— Щом има око, значи има нервни центрове; сигурно има и мозък. Но какъв?

— Вероятно също е примитивен.

— Защо? — настойчиво попита Флеминг. — Защо пък машината да не направи придатък на собствената си памет един компютър, който функционира по същия начин, само дето е подчинен на органично тяло.

— Какво му е ценното на един такъв компютър?

— Ценното на едно органично тяло ли? На машина със сетива? На машина с око?

— Няма да можеш да убедиш никой друг — каза Рейнхарт.

— Не е нужно да ми го натякваш.

— Трябва да останеш тук, Джон.

— И какво да правя с компютъра?

— Да го контролираш. — Рейнхарт говореше с категоричен тон: бе взел това решение преди няколко часа. Флеминг отрицателно поклати глава.

— Но как? Той е по-умен от нас.

— Нима?

— Не ми трябва да се захващам.

— Според твоята теория точно това ще му бъде удобно.

— Ако не ми вярваш…

Рейнхарт повдигна малката си ръка:

— Готов съм да ти повярвам.

— Унищожи го тогава. В това е спасението.

— Ако се наложи, ще го направим — каза Рейнхарт и отиде до вратата, като че ли въпросът бе решен.

Флеминг рязко се извърна към него.

— Ще го направиш ли? Наистина ли мислиш, че ще можеш? Виж какво стана, когато се опитах да го спра — Доней ме изхвърли. Опиташ ли, ще изхвърлят и теб.

— Те така или иначе искат да ме изхвърлят.

— Какво искат? — Флеминг изглеждаше тъй, сякаш го бяха ударили.

— Великите сили искат да се махнем — отвърна Рейнхарт. — Те само чакат да се разпаднем, за да ни изместят и да се настанят.

— Защо, за бога?

— Защото смятат, че знаят как да го използуват по-добре. Но докато сме тук, Джон, ние можем да дръпнем щепсела. И ще го направим, ако се стигне дотам. — Той погледна разтревоженото лице на Флеминг, после към куфарите на пода. — Я по-добре разопаковай тези неща.

Срещата между Флеминг и Доней като че беше заредена с електричество, но не се случи нищо драматично. Той бе достатъчно кротък и Доней се отнесе към него със сдържана насмешка.

— Добре дошъл, скитнико — рече тя и го поведе да види създанието в резервоара.

То си плаваше мирно в хранителния разтвор; беше открило прозорчето и прекарваше голяма част от времето, като се взираше навън с огромното си око без клепачи. Флеминг също го изгледа втренчено, но то не даде никакъв признак, че вижда нещо.

— Може ли да се общува с него?

— Мило момче, — Доней му говореше като на някой първокурсник, — не сме имали време да научим за него каквото и да било.

— Има ли гласни струни или нещо подобно?

— Не.

— Хм! — Флеминг се изправи и погледна към горната част на резервоара. — Като че ли е плах опит да се създаде човек.

— Човек ли? Не ми прилича на човек.

Флеминг се отправи към залата на компютъра, където Кристин наблюдаваше дисплея.

— Изведе ли нещо на принтера?

— Не. Нищо. — Кристин изглеждаше озадачена. — Но очевидно става нещо.

Лампичките на дисплея присвятваха непрекъснато — сякаш машината работеше за себе си, без да извежда резултати.

През следващите два-три дни не се случи нищо. След това Флеминг намота около резервоара намотка, свързана с компютъра. Той не обясни — всъщност не можеше да обясни защо го прави, но тозчас компютърният дисплей започна да проблясва неистово. Кристин изтича от лабораторията.

— Циклоп е ужасно възбуден! Мята се в резервоара.

Те чуваха как в другата стая съществото се блъска в стените и разплисква течността. Флеминг изключи намотката и шумът престана. Когато отново я свърза, съществото реагира отново, но на изходния принтер не се появи нищо. Рейнхарт намина да види как върви работата и тримата с Доней и Флеминг направиха опита за трети път, но не можаха да разберат нищо.

На следващия ден Флеминг ги извика отново.

— Искам да направя един експеримент — рече им той. Отиде до дисплея и застана с гръб към него между двата тайнствени терминала, които не бяха използували досега. След минута свали пластмасовите им защитни покривала и отново застана между тях. Нищо не се случи.

— Ще постоиш ли тук за малко? — обърна се той към Рейнхарт и се отдръпна, за да може професорът да заеме мястото му. — Имай предвид, че не бива да ги докосваш. Напрежението между тях е повече от хиляда волта.

Рейнхарт застана съвсем неподвижно с гръб към дисплея и глава между терминалите.

— Чувствуваш ли нещо?

— Съвсем слабо… — Рейнхарт млъкна. — Нещо като световъртеж.

— Нещо друго?

— Не. — Рейнхарт се отдръпна от компютъра.

— Сега добре ли си?

— Да — отвърна той. — Сега не усещам нищо.

Флеминг повтори опита с Доней, която не усети нищо.

— Биотоковете на различните индивиди са с различна сила — каза тя. — Очевидно при мен тя е по-малка, както и при Флеминг. Твоите биотокове са по-силни, Ърнест, затова индуцираха утечка. Опитай ти, Кристин.

Кристин доби уплашен вид.

— Няма страшно — рече Флеминг. — Застани така, че главата ти да бъде между тези две неща, но не ги докосвай, защото ще те изпекат.

Кристин застана там, където бяха стояли и другите. За миг като че ли не усети нищо, после се вцепени, очите й се затвориха, изгуби съзнание и падна по лице. Хванаха я и я положиха на един стол, а Доней повдигна клепачите й, за да види очите.

— Ще се оправи. Просто е припаднала.

— Какво стана? — попита Рейнхарт. — Да не би да пипна нещо?

— Не — отвърна Флеминг. — Така или иначе е по-добре да поставя предпазните покривала.

Той ги сложи и потъна в размисъл, докато Доней и Рейнхарт свестяваха Кристин, като навеждаха главата й между коленете и мокреха челото й с вода.

— Ако между тези терминали има разряд и там се внесе биотоковото поле на мислещ мозък…

— Почакай — нетърпеливо рече Доней. — Мисля, че идва на себе си.

— Ами, нищо й няма. — Флеминг погледна замислено към дисплея и двата терминала, покрити с шлемове. — Биополето ще промени тока между тях — ще го модулира. Мозъкът ще реагира; може би получава информация, може би дава и получава информация.

— За какво говориш? — попита Рейнхарт.

— За тези неща тук! — Флеминг гореше от възбуда. — Мисля, че знам за какво служат. Те са средство за влагане на данни и получаване на информация от машината.

Доней го изгледа недоверчиво.

— Тя е просто една нервна млада жена. Вероятно е добър обект за хипноза.

Кристин се съвзе и примигна.

— Здрасти — усмихна им се едва. — Припаднах ли?

— Право да си кажем, да — рече Доней. — Сигурно имаш страхотно излъчване.

— Така ли?

Рейнхарт й подаде чаша вода. Флеминг се обърна към нея и се усмихна широко.

— Ти току-що направи огромна услуга на науката. — Той кимна към терминалите. — По-добре се пази да не попадаш между тях.

После пак се обърна към Рейнхарт.

— Цялата работа е там, че ако имаме мозък — не човешки, а такъв който работи по начин, проектиран от машината, тогава се осъществява връзка. Ето как е предназначена да общува. Нашият начин да въвеждаме отговорите си е ужасно тромав. Цялата тая работа с принтерите…

— Искаш да кажеш, че може да чете мисли ли? — пренебрежително попита Доней.

— Казвам, че два мозъка могат да общуват посредством биополетата си, ако са от подходящ тип. Ако вземете вашето създание и му пъхнете главата между тези два терминала…

— Не виждам как ще го направим.

— То го иска! Затова е неспокойно… и двамата са неспокойни. Искат да се свържат. Съществото се намира в електромагнитното поле на машината, а тя знае какви логически възможности й дава това. Ето над какво е работил компютърът, без да ни го съобщава.

— Циклоп не може да бъде ваден от хранителния разтвор — каза Доней. — Ще умре.

— Това сигурно е било предвидено.

— Би могъл да нагласиш електроенцефалограф — каза Рейнхарт. — От тия, които използуват за мозъчни изследвания. Сложи няколко електрически сонди на главата на Циклоп и прекарай коаксиален кабел от тях до терминала, за да пренася информацията. Ще трябва да ги свържеш чрез трансформатор, иначе ще екзекутираш Циклоп.

— И за какво ще служи това? — Доней го изгледа скептично.

— Свързва компютъра с неговия придатък — отвърна Флеминг.

— С каква цел?

— Неговата си цел — той им обърна гръб и закрачи из стаята.

Доней изчака Рейнхарт да се обади, но старият не помръдваше и смръщено разглеждаше ръцете си.

— Сега по-добре ли се чувствуваш? — попита той Кристин.

— Да, благодаря.

— Смяташ ли, че можеш да нагласиш нещо такова?

— Да, мисля, че ще мога.

— Доктор Флеминг ще ти помогне. Нали, Джон?

Флеминг стоеше в далечния край на залата и зад гърба му се издигаха масивните шкафове с апаратура.

— Ако действително го желаеш — рече той.

— Алтернативата — рече Рейнхарт по-скоро на Доней и на себе си, отколкото на Флеминг — е да си събираме багажа и да предадем работата в други ръце. Нямаме богат избор, нали?