Андромеда

Десета главаАНДРЕ

Новата ракета бе построена и изпробвана в Торнес. Изстреляха я, върна се на земята и направиха копия на проекта, след което министър-председателят прати Бърдит да се срещне с Вандънбърг.

Генералът бе твърде разтревожен за проекта „Торнес“. Струваше му се, че той напредва прекалено бързо, за да е всичко в реда на нещата. Макар че шефовете му искаха да се действува незабавно, той изпитваше сериозни съмнения относно тази рожба на чужда технология и искаше тя да бъде изпратена в Съединените щати за проверка, но правителството на Нейно величество най-неочаквано се запъна.

Бърдит смело застана пред генерала в подземния щаб.

— Един-единствен път можем да се справим и сами. — Младият министър изглеждаше стремителен, елегантен и енергичен в спретнатия си син костюм и с колежанската си вратовръзка. — Разбира се, когато се стигне до практическото приложение, ще съгласуваме всичко с вас.

Вандънбърг изсумтя.

— Можем ли да знаем как ще я използувате?

— Като изстреляме прехващач.

— Как?

— От Болдършо Рейнхарт ще ни даде координатите на целта, а хората на Гиърс ще стрелят по нея.

— Ами ако се провали?

— Няма да се провали.

Двамата мъже се изгледаха твърдо: Бърдит — спокоен и усмихнат, Вандънбърг — силен и упорит. След минута генералът сви рамене:

— Всичко това изведнъж стана част от вътрешните ви работи.

Не разговаряха повече по този въпрос и Бърдит нареди на Гиърс и на Рейнхарт да продължат работата.

В Болдършо всеки ден откриваха траекториите на нови ракети. Харви седеше зад големия прозорец към хълмовете и записваше в дневника, докато ракетите прелитаха над главата му.

„…12-и август, 3.50 ч. по Гринуич. Балистична ракета №117 премина по курс 2697/451. Височина 400 мили. Приблизителна скорост 17 500 мили в час…“

Навън огромната чаша, която изглеждаше празна и неподвижна под високото си суперсъоръжение, сякаш бе оживяла, пълна с отразени сигнали. Всеки обект, който преминаваше над нея, издаваше собствен сигнал и можеше да се чуе как приближава от другата страна на земното кълбо. В обсерваторията имаше електронни скенери, които показваха пътя на обектите върху катоднолъчев екран, докато в същото време с Торнес бе свързана автоматично засичаща и телеметрична система.

На скалистия бряг в Торнес ракетите бяха подредени в бойни редици; една за „първи изстрел“, както я наричаха, и две резервни. Трите ракети, издължени като моливи, с изострени носове и стабилизатори стояха в редица върху своите установки и хвърляха сребристи отблясъци в студената сива светлина. Бяха учудващо малки, много тънки и доста красиви. Приличаха на стрели върху обтегнатата тетива на лък, готови да отлетят надалече от тежките и сложни изстрелващи съоръжения. Всяка от тях бе заредена с гориво, натъпкана с точни уреди и носеше малък ядрен заряд в острата си глава.

Контролът от Земята се осъществяваше от компютъра, който на свой ред бе управляван от Андромеда и помощниците й. Сигналите за целта, получени в Болдършо, бяха нанасяни през центъра за управление, мигновено преработвани и предавани на ракетата прехващач. Нейният полет можеше да се управлява с точност до милиметри.

През цялото това време единствено Гиърс и оперативният му щаб имаха достъп до центъра за управление. От чиста любезност на Флеминг и Доней бяха дадени монитори, които обаче се намираха в друга сграда. Андромеда спокойно пое работата с компютъра, а Гиърс се суетеше разтревожен и надут между пусковата установка и центъра за управление на изстрелванията. Това бе малък център за управление, откъдето се наблюдаваха предстартовата подготовка и излитането. Там имаше директен телефон, който го свързваше с министерството на отбраната. По нареждане на майор Куодринг Джуди бе получила задачата да извършва двойна проверка на всички влизащи и излизащи от базата.

В последния ден на октомври Бърдит разговаря с министър-председателя, а после позвъни на Гиърс и Рейнхарт.

— Следващият — рече им той.

Рейнхарт и Харви засякоха траекторията на нов обект едва след тридесет и шест часа. Призори те уловиха много слаб сигнал и включиха автоматичната свързваща система.

Сънливият персонал в Торнес се размърда, а Андромеда, която не си даваше много труд, ги наблюдаваше как проверяват информацията чрез компютъра. Оптималното време за изстрелване бе дадено веднага, бе предадено на центъра за управление на изстрелванията и предстартовото броене започна. Много скоро на радарните екрани можеше да се наблюдава и самата цел. В компютърната зала имаше един монитор за Андромеда, втори в центъра за управление на изстрелванията, трети — в Лондон, в командната зала в министерството на отбраната, да добавим и главния монитор в Болдършо, който бе наблюдаван от Рейнхарт. В Болдършо можеше да се чува и сигналът на обекта — едно непрекъснато бип-бип-бип, което усилиха и пуснаха по високоговорителите, така че звуците изпълниха цялата обсерватория.

По високоговорителите в Торнес звучеше предстартовото броене и екипите по изстрелването работеха сръчно около ракетните установки на скалистия бряг. При „нула“ трябваше да излети ракетата за „първия изстрел“, в случай на неуспех — втората ракета, а при необходимост — третата ракета с нови координати на полета, изчислени според времето на излитане. Андромеда категорично заяви, че от това няма да има нужда, но останалите добре знаеха, че грешките са присъщи на хората. Нито Гиърс, нито който и да било от началниците му можеше да си позволи подобен провал.

Броенето стигна до едноцифрените числа, после — до нула. В сивата утрин стартовите ракети пламнаха в алено. Чу се оглушителен шум. Земята се разтърси и издълженият тънък молив се плъзна към небето. След няколко секунди той изчезна зад облаците. В центровете за управление, в командната зала и в обсерваторията тревожни лица го наблюдаваха как се появява на екраните. Единствено Андромеда изглеждаше безразлична и сигурна в себе си.

В Болдършо Рейнхарт, Харви и техният екип наблюдаваха как двете траектории — на целта и на ракетата прехващач бавно приближават една към друга и чуваха бибипкането на обекта все по-ясно и по-силно. После траекториите се пресякоха и в същия момент звукът спря.

Рейнхарт се извъртя към Харви и го тупна с всички сили по гърба — нещо съвсем необичайно за него.

— Успяхме!…

— Попадение! — Гиърс вдигна телефона, за да позвъни в Лондон. Андромеда отмести поглед от екрана, сякаш случилото се бе съвсем маловажно. В Лондон Вандънбърг се обърна към британските си колеги в щаба.

— Какво ви е известно на вас? — рече той.

Тази вечер за пресата бе направено официално изявление:

От Уайтхол се чуха колективна въздишка на облекчение и възторжени поздравления за постижението. Правителството проведе едно необикновено весело заседание и след около седмица министър-председателят отново повика Бърдит.

Министърът на отбраната се представи спретнат и усмихнат, излъчващ самонадеяност и мирис на одеколон.

— Нещо ново? — попита министър-председателят.

— Нищо.

— Няма ли нищо в орбита?

— Сър, след прехващането над страната не е прелитало нищо.

— Добре. — Министър-председателят се замисли. — Рейнхарт и без това заслужаваше титлата „сър“.

— А Гиърс?

— Ами да. Вероятно кавалер на Ордена на Британската империя.

Бърдит се приготви за сериозен разговор:

— А компютърът и неговият… ъ-ъ-ъ агент, сър?

— На младата дама можем да дадем също Ордена на Британската империя — каза министър-председателят, като намигна скришом.

— Искам да кажа — рече Бърдит, — какво ще стане с тях? Министерството на науката си ги иска обратно.

Министър-председателят изглеждаше все така развеселен.

— Не можем да допуснем това, нали? — каза той.

— За компютъра имаме сериозна военна програма.

— Както и сериозна икономическа програма.

— Какво искате да кажете, сър?

— Искам да кажа — спокойно изрече министър-председателят, — че ако тази особена комбинация — компютърът и неговият агент, — можа да направи това за нас, ще можем да постигнем и куп други неща. Разбира се, работата по отбраната трябва да продължи, но в същото време компютърът има огромен индустриален потенциал. Ние искаме да сме не само силни, но и богати. Учените ни дадоха — и аз съм им много признателен — най-съвременния мислещ инструмент в света. Той ще направи възможен бързия напредък на държавата ни в много области. Пък и крайно време беше.

— Смятате да го запазите за себе си, така ли, сър? — в гласа на Бърдит се долавяше смесица от раздразнение и почтителност.

— Да, в най-скоро време ще направя изявление пред нацията.

— Нима ще направите всичко обществено достояние?

— Недей да припираш, драги! — Министър-председателят ласкаво го погледна. — Ще кажа за резултатите, но средствата ще си останат свръхсекретни. Ти ще отговаряш за това.

Бърдит кимна.

— Какво мога да кажа на Вандънбърг?

— Кажи му да си почива. Не, можеш да му кажеш, че ние отново ще станем велика малка държава, но ще продължим да сътрудничим с нашите съюзници. Всъщност можем да се разберем с който и да е съюзник. — Той млъкна за миг, а Бърдит любезно го изчака да продължи. — При първа възможност лично ще отида в Торнес.

След няколко дена посещението беше подготвено — очевидно то беше от голямо значение за министър-председателя, Джуди и Куодринг срещнаха затруднения — трябваше да скрият визитата от пресата, защото любопитството бе стигнало връхната си точка, но накрая въпросът бе решен с подобаваща секретност, а лагерът и неговите обитатели бяха тихо и дискретно подготвени. След успеха си Гиърс бе станал неузнаваем. Сякаш бе свалил от гърба си черупката и я бе захвърлил надалеч. Беше оживен, но приветлив и не само че позволи на Доней и Флеминг достъп до компютъра, но ги накара да присъствуват при обиколката на министър-председателя. Искал всеки да получи заслуженото уважение, каза той.

Флеминг си имаше съмнения относно тази показност, но ги запази за себе си; най-малкото можеше да му се удаде възможност да говори. В деня на посещението той пристигна рано в сградата на компютъра и свари там Андромеда да чака сама. Тя също изглеждаше променена. Дългата й коса бе сресана назад и вместо обичайната скромна рокля, носеше нещо като гръцка туника, прилепнала по гърдите и бедрата й и свободно падаща отзад.

— О-хо! — възкликна той. — Ако обикаляш наоколо в този вид, ще ти се случи нещо съвсем човешко.

— Дрехите ли имате предвид? — със слаб интерес попита тя.

— Ще направиш страхотно впечатление, макар че вече си го направила. Тогава няма кой да те удържи, нали? — попита кисело той. Андромеда го погледна, без да му отговори. — Вероятно министър-председателят ще те помоли да вземеш в свои ръце Даунинг Стрийт и сигурно си представяш как ще си спинкаме спокойно в леглата, като знаем колко си всесилна. Сигурно ни смяташ за големи глупаци.

— Вие не сте глупак — каза тя.

— Ако не бях глупак, сега нямаше да си тук! Сваляш от небето парче метал — дреболия, стига да знаеш как да го направиш — и изведнъж заставаш начело на парада.

— Това беше предвидено. — Тя го гледаше безизразно.

— А какво е предвидено за по-късно?

— Зависи от програмата.

— Да. — Той приближи към нея. — Ти си робиня, нали?

— Защо не си отидете? — попита го тя.

— Да си отида ли?

— Сега. Докато можете.

— Хайде, накарай ме! — Той се вторачи в нея твърдо и враждебно, но тя извърна глава.

— Може би ще се наложи — каза.

Той стоеше; искаше да я предизвика да продължи, но тя не го направи. След малко Флеминг погледна часовника си и изсумтя.

— Бих искал този дипломатически цирк да пристигне по-скоро и да се свърши с представлението.

Когато министър-председателят все пак пристигна, бе придружен от официални лица, политици и важни персони от Скотланд Ярд. Гиърс ги въведе в залата. Следваха ги Бърдит и Хънтър, зад които се точеше опашка от по-нисшестоящи лица. Джуди вървеше последна и затвори вратата. Гиърс с широк жест посочи залата.

— Сър, ето и самия компютър.

— Всичко това е непонятно за мен — рече министър-председателят така, сякаш това бе голямо предимство. Той съзря Андромеда. — Здравейте, млада госпожице! Моите поздравления! — Той приближи към нея с протегната ръка, тя я пое и сковано се здрависа. — И вие разбирате от всичко това? — попита я той.

Тя любезно се усмихна.

— Сигурен съм, че разбирате и ние всички сме ви много признателни. В тази древна страна за нас е новост да демонстрираме сила. Ще трябва да полагаме големи грижи за вас. Грижат ли се добре за вас?

— Да, благодаря.

Присъствуващите стояха в полукръг, гледаха я и й се възхищаваха, но тя не каза нито дума повече. Флеминг улови погледа на Джуди и кимна към министър-председателя. За миг тя не можа да схване какво иска той, после разбра и си проправи път към Гиърс.

— Мисля, че министър-председателят не се е запознал с доктор Флеминг — прошепна тя.

Гиърс се намръщи; понякога дружелюбието му се изпаряваше.

— Е, много хубаво! — Министър-председателят не можа да измисли какво още да каже на Андромеда. Той се обърна към Гиърс:

— А къде са ракетите?

— Ще ви ги покажа, сър. Бих искал също така да видите и лабораторията.

Те потеглиха, ала Джуди не помръдна.

— Доктор Флеминг… — обади се безуспешно тя, но не я чуха.

Флеминг пристъпи напред.

— Може ли за момент…

— Не сега, Флеминг.

— Но…

— Какво желае този млад човек? — меко попита министър-председателят.

Гиърс пусна една усмивка.

— Нищо, сър. Нищо не иска.

Министър-председателят тактично замълча и продължи обиколката си, а Флеминг, който направи нов опит да се приближи до него, усети ръката на Хънтър върху рамото си.

— За бога! — изсъска Хънтър.

На вратата към лабораторията Гиърс се обърна.

— Не би било зле да ни придружите — каза той на Андромеда, без да обръща внимание на останалите.

— Елате, мила — каза министър-председателят, като й отстъпи да мине първа. — Път на разума и красотата.

Цялата процесия влезе в лабораторията, остана само Джуди.

— Идваш ли? — попита тя Флеминг, който стоеше и втренчено гледаше след тях.

Той поклати глава.

— Беше страхотно, нали?

— Направих, каквото можах.

— Страхотно!

Джуди мачкаше носната си кърпичка.

— Най-малкото можеха да ти позволят да разговаряш с него. Предполагам, че е умен, макар да ми прилича на стара жена.

— Като една друга.

— Коя?

— От Ригър — той й се усмихна едвам, — дето решила да язди тигър. Завършила тъжно ездата — изядена била жената, а тигърът силен — доволно ухилен.

Тя знаеше това весело детско стихче и я обхвана гняв.

— Ние всички отиваме на такава езда, освен теб, така ли?

— Знаеш ли какво ми каза тя току-що?

— Не.

Той промени намерението си и погледна към контролното табло.

— Имам една идея.

— Аз мога ли да я разбера?

— Чуй как прекрасно тиктака — колко ритмично, и колко е изпипан. — Компютърът работеше неспирно; леко жужеше и светлинките равномерно присветваха. — Мърка си, а ние сме в търбуха му. Ами ако сега дръпна щепсела?

— Няма да ти позволят.

— Или да взема някой лост и да го направя на парчета.

— При тая охрана няма да стигнеш далече. Пък и ще го построят отново.

Той извади бележник и няколко листа от едно чекмедже под пулта за управление.

— Тогава ще трябва да му поразтърсим мозъка, нали? Вече поразтърсих младата дама. По-добре е да започнем още сега. — Той забеляза, че Джуди го гледа със съмнение. — Не се безпокой, няма да се наложи да надуваш свирката. Оттук ли ще се върнат?

— Не, ще излязат през лабораторията.

— Добре. — Той започна да преписва някакви числа от листовете в бележника.

— Какво е това?

— Съкратена формула на съществото.

— На Андромеда ли?

— Наричай я, както намериш за добре. — Флеминг продължи да дращи. — Така я нарича машината. Всъщност не е формула, а нещо като личен номер.

— Какво ще правиш?

— Ще я прередя малко.

— Нали няма да повредиш нищо?

Той се изсмя.

— По-добре продължавай с екскурзоводството; това тук ще ми отнеме много време.

— Ще предупредя охраната.

— Предупреждавай когото си щеш.

Тя се поколеба, после се отказа и тръгна да се присъедини към групата. Когато си отиде, той провери числата и приближи с бележника в ръка към входната клавиатура.

— Сега ще ти дам нещо, та хубавичко да се замислиш! — гласно се обърна той към машината, седна и започна да пише.

Едва бе привършил, когато Андромеда се върна.

— Мислех, че ще отидеш да видиш ракетите.

Тя сви рамене.

— Не е интересно.

Лампичките на дисплейното табло започнаха да проблясват по-бързо, изведнъж от изходното устройство се разнесе невероятно тракане и принтерът започна да работи с бясна скорост.

Андромеда учудено вдигна очи.

— Какво става?

Флеминг бързо отиде до принтера и прочете числата, които се редяха на ролката. Той се усмихна.

— Приятелят ти май изгуби самообладание.

Тя прекоси залата и надникна през рамото му.

— Това са глупости.

— Точно така.

Принтерът спря също тъй внезапно, както бе започнал; обгърна ги тишина.

— Какво сте направили? — попита момичето. — То озадачено и неразбиращо прегледа числата. — Това е безсмислено.

Флеминг й се ухили.

— Не. Изперкал е нещо. Мисля, че е психически затормозен.

— Какво сте му направили?

Тя се отправи към терминалите, но той я спря.

— Стой настрана от тях.

Тя спря колебливо.

— Какво сте му направили?

— Само му подадох малко информация.

Като се огледа, тя забеляза бележника върху клавишите на входния принтер. Приближи бавно и прочете написаното.

— Това е моето име — написано обратно.

— Негативирано — рече Флеминг.

— Той ще си помисли, че съм мъртва!

— Точно това исках да си помисли.

Тя смаяно го изгледа.

— Защо?

— Реших да му покажа, че не може да прави каквото си иска.

— Това е глупаво.

— Изглежда, много те цени — презрително каза той.

Тя се обърна към терминалите.

— Трябва да му кажа, че съм жива.

— Не! — Той я сграбчи за ръцете.

— Трябва! Той мисли, че съм мъртва и аз трябва да му кажа, че не съм.

— Тогава аз ще му кажа, че си мъртва. Мога да играя тази игра, докато той се обърка съвсем.

Флеминг пусна едната й ръка и вдигна бележника.

— Дайте ми това! — Тя освободи и другата си ръка. — Знаете, че не можете да победите. — Отново се обърна и когато Флеминг понечи да я спре, изведнъж му изкрещя: — Оставете ме на мира! Махайте се! Напуснете това място!

Те стояха един срещу друг и трепереха, сякаш никой от двамата не можеше да помръдне. После той здраво я хвана с две ръце и я притегли към себе си. Подуши я изненадано:

— Ти си напарфюмирана!

— Пуснете ме! Ще повикам охраната!

Флеминг се разсмя:

— Тогава си отвори устата.

Тя разтвори устни и той я целуна. После я отдели от себе си и внимателно започна да я разглежда.

— Приятно ли е или неприятно?

— Моля ви, оставете ме на мира. — Гласът й звучеше несигурно. Тя го погледна някак объркано, после сведе поглед, но той продължаваше да я държи.

— На кого принадлежиш?

— На този, когото ми посочи моят мозък.

— Тогава му кажи ето това… — Той отново я целуна продължително и чувствено, но без страст.

— Недейте — помоли тя, като се дърпаше.

Той я притисна плътно до себе си и спокойно заговори:

— Не ти ли харесва вкуса на устните? Или вкуса на храната, мириса на свежия въздух навън, хълмовете зад телената ограда, облени в слънчева светлина и сенки, пеещите чучулиги? Ами компанията на човешките същества?

Тя бавно поклати глава.

— Те не са важни.

— Нима? — Той приближи лице до нейното. — Всичко това не е било предвидено от някакъв си безтелесен разум ей там някъде горе, на който си вярна като робиня, но за органичния живот те са много важни, както ще откриеш сама.

— Всичко може да се предвиди — каза тя.

— Обаче те не фигурираха в данните.

— Данните могат да бъдат допълнени. — Тя го погледна. — Не можете да ни победите, доктор Флеминг. Не се и опитвайте, ще пострадате!

Той я пусна.

— Ще пострадам ли?

— Да.

— Защо трябваше да ме предупреждаваш тогава?

— Защото ми харесвате — отвърна тя и той й се усмихна.

— Говориш като човешко същество.

— Тогава е време да престана. А сега, моля ви, вървете си. — Той стоеше упорито, но гласът й като никога прозвуча умолително, а лицето й изглеждаше нещастно. — Моля ви… Искате ли да ме накажат?

— Кой?

— Кой мислите? — Тя погледна към рафтовете с контролна апаратура. Това силно изненада Флеминг — никога не бе и помислял подобно нещо.

— Ще те накажат ли? Хубава работа! — Той пъхна бележника в джоба си и се отправи към вратата. На прага се обърна, за да нанесе последния си удар: — На кого принадлежиш всъщност?

Тя го гледаше как си отива, после неохотно се обърна към дисплейното табло и тръгна към него бавно, сякаш по принуда. Вдигна ръце, за да докосне терминалите, после се поколеба. Лицето й бе напрегнато, но тя ги вдигна отново и докосна дисковете. За миг само лампичките засвяткаха по-бързо, докато машината приемаше информацията. После волтметърът под таблото внезапно показа повишение на напрежението.

Андромеда извика от болка и се опита да дръпне ръцете си от дисковете, но токът я държеше здраво. Стрелката на волтметъра слезе надолу само за да се качи отново и Андромеда пак извика… После всичко се повтори, потрети и още, и още…

Отново Джуди бе тази, която я намери. Тя влезе няколко минути по-късно, защото търсеше Флеминг, и за свой ужас видя момичето да лежи на същото място, където бе лежала Кристин.

— О, не! — Думите се изплъзнаха от устните й, тя затича и обърна тялото. Андромеда беше още жива. Когато Джуди я докосна, тя изстена и се изви настрана, като скимтеше и си държеше ръцете. Джуди повдигна русата глава и я положи на скута си, после взе ръцете и ги разтвори. От изгарянето бяха почернели; на места през червената плът прозираше костта. Джуди внимателно ги пусна.

— Как се случи това?

Андромеда простена и отвори очи.

— С ръцете ти? — каза Джуди.

— Лесно можем да ги поправим. — Гласът на момичето едва се чуваше.

— Какво се случи?

— Някаква повреда, това е всичко.

Джуди я остави и телефонира на доктор Хънтър.

От този момент нататък събитията се развиха със страшна скорост. Хънтър постави временна превръзка на Андромедините ръце и се опита да я уговори да се премести в лазарета, но тя отказа на напусне компютъра, докато не се види с Маделин Доней.

— В крайна сметка ще стане по-бързо — каза им тя.

Въпреки че страдаше от шока, упорито прерови книжата на Доней, докато намери това, което търсеше. Хънтър й бе поставил местна упойка, за да облекчи болката, та превръзките и упойката доста й пречеха, но тя измъкна листовете, които търсеше, и с последни сили ги занесе на Доней. Ставаше дума за получаването на ензими.

— Какво да правим с това? — Доней ги погледна със съмнение.

— Получете формула за изолирана тъкан — каза Андромеда и отнесе обратно листовете. Беше слаба и бледа и едва ходеше.

Доней, Хънтър и Джуди я гледаха с безпокойство, когато тя отново застана между терминалите и протегна бинтованите си ръце; този път обаче не се случи нищо страшно и след малко машината започна да вади данни на принтера.

— Това е ензимна формула. Можете да го направите лесно. — Тя посочи ролката от принтера на Доней, а после се обърна към Хънтър: — Сега бих искала да си легна, моля. Когато професор Доней приготви ензима, можете да го сложите като лекарство на ръцете ми, но това трябва да стане колкото може по-бързо.

Тя боледува няколко дни, а Хънтър превързваше ръцете й с мехлем, който Доней приготви по формулата. Ръцете й заздравяха като по чудо — нова тъкан, мека и естествена, а не груба като при зараснали рани — за броени часове образува нов слой розова кожа върху дланите й. Докато се съвземе след електрическите шокове, ръцете й бяха здрави.

Междувременно Хънтър бе докладвал на Гиърс и той изпрати да повикат Флеминг. Директорът, все още притеснен за последиците от произшествието, се беше поболял от тревога, а краткотрайното му дружелюбие бе изчерпано.

— Значи ти си решил да го извадиш от равновесие! — крясна той на Флеминг и удари с юмрук по полираната повърхност на бюрото си. — Не се съветваш с никого… много си умен. Толкова си умен, че машината се повреди и едва не уби момичето.

— Ще ме изслушате ли да ви кажа какво се случи? — Флеминг също повиши глас, но Гиърс го прекъсна.

— Знам какво се е случило.

— Да не сте били там, а? Тя знаеше, че ще бъде наказана. Трябваше да ме изхвърли, трябваше да изтрие това, което аз бях вкарал в компютъра, но не го направи… не го направи навреме. Тя се поколеба, предупреди ме и ме остави да си отида, тогава се приближи и докосна комуникационните терминали…

— Мислех, че ти вече не си бил там — напомни му Гиърс.

— Разбира се, че ме нямаше. Но станалото е било неизбежно: тя е казала на машината, че е жива, че е била подадена грешна информация, че източникът на информацията е бил наблизо и тя не го е спряла. И машината я е наказала с поредица от електрошокове. Вече знае как се прави това — научила е от Кристин.

Директорът слушаше с едва прикрито нетърпение.

— Това са твои предположения — рече той накрая.

— Не става дума за предположения, Гиърс. Това непременно щеше да се случи, просто не се досетих навреме.

— У теб ли е пропуска ти? — Гиърс го изгледа през святкащите стъкла на очилата си. — Пропускът от сградата на компютъра.

Флеминг изсумтя и зарови из джоба си.

— За него не можете да ме пипнете. Напълно е в ред. — Той подаде пропуска през бюрото, Гиърс го взе, разгледа го и бавно го скъса.

— Това пък защо?

— Не можем да си позволим да ви оставим тук, Флеминг. Повече не можем.

На свой ред Флеминг удари с юмрук по бюрото.

— Оставам в базата!

— Стойте, където си искате, но работата ви с компютъра приключи. Съжалявам.

След като отстрани Флеминг, Гиърс се почувствува по-добре, а когато научи за оздравяването на Андромеда — още по-добре. Той получи от Доней и Хънтър всички възможни подробности относно ензима, а после се свърза по директния си телефон с Уайтхол. Реагираха според очакванията му. Изпрати за Андромеда, разпита я и изглеждаше много доволен.

Да беше преди година-две, Флеминг щеше да се отдаде на пиянство, но сега му липсваше и това желание. Неудържимото влечение, което го бе тласкало към компютъра, сега го държеше вързан в базата и въпреки че сега нямаше никаква работа и никакво право да участвува повече в програмата, той остана там самотен и несигурен — правеше дълги разходки или просто лежеше в леглото си. Беше средата на зимата, но времето бе спокойно и сиво, сякаш таеше някаква драматична промяна.

Около седмица след произшествието — или наказанието, както го наричаше Флеминг — той се връщаше от разходка по хълмовете, когато видя една огромна блестяща кола пред кабинета на Гиърс и докато минаваше покрай нея, от колата слезе нисък набит мъж с плешива глава.

— Доктор Флеминг! — Плешивият вдигна ръка, за да го спре и поздрави.

— Какво правите тук?

— Надявам се, че нямате нищо против — рече Кауфман. Флеминг се огледа, за да види има ли някой наблизо.

— Махайте се! — изрече той.

— Моля ви, хер доктор, не се притеснявайте — усмихна му се Кауфман. — Аз съм на официално посещение. Няма да ви компрометирам.

— Вие не компрометирахте и Бриджър, нали? — Флеминг посочи с глава към портала. — Изходът е натам.

Кауфман отново се усмихна и извади табакерата с пурите си:

— Пушите ли?

— Пуша лекичко — отвърна Флеминг — по ръбовете. Не ме интересува нито едно ваше предложение. Опитайте в съседната сграда.

— Това и правя. — Кауфман се разсмя, пъхна малка пура между зъбите си и ги стисна. — Точно това правя. Спирам ви, хер доктор Флеминг, за да ви кажа, че няма да ви безпокоя повече. Имам други средства — по-добри и много по-честни.

Той се усмихна пак, запали пурата си и без колебание се отправи към кабинета на Гиърс.

Флеминг изтича до отдела за охрана и сигурност, но и Куодринг, и Джуди бяха излезли някъде. Най-накрая успя да се свърже с Джуди по телефона, но докато тя стигне до кабинета на Гиърс, директорът вече изпращаше Кауфман. Изглежда, между двамата царяха най-сърдечни отношения и Гиърс пушеше една от пурите на Кауфман.

— Като бизнесмен ви казвам — говореше Кауфман, — самият процес е без особено значение. Не сме любопитни; важен е резултатът, нали?

— Тук продаваме резултати — на лицето на Гиърс засия усмивка номер едно. Той протегна ръка — Ауф видерзеен.

Джуди наблюдаваше как си стиснаха ръцете и Кауфман се отправи към колата си. Когато директорът се обърна, за да влезе в кабинета, тя го попита:

— Ще ми отделите ли една минута?

Усмивката изчезна от лицето на Гиърс.

— Много съм зает.

— Това е важно. Знаете ли кой е той?

— Казва се Кауфман.

— „Интел“.

— Точно така. — Пръстите на Гиърс стиснаха дръжката на вратата.

— На същия този Кауфман доктор Бриджър продаваше… — започна Джуди, но Гиърс безапелационно я прекъсна.

— За случая Бриджър знам всичко.

Джуди чу как колата се отдалечава. Това някак си я накара да почувствува, че работата е страшно спешна: трябваше да му внуши това.

— Беше от „Интел“. Те получаваха тайни…

Гиърс се промъкна през вратата:

— От мен не получават никакви тайни — надменно рече той.

— Ама… — Тя го последва без покана и завари Доней да чака тихо в кабинета. Внезапно Джуди се почувствува като натрапница и измърмори някакво извинение на по-възрастната жена.

— Няма нищо, мила — безстрастно отвърна Доней и отиде в другия край на стаята. Гиърс седеше зад бюрото си и погледът му отпращаше Джуди.

— Сключваме търговско споразумение.

— С „Интел“ ли? — Ужасяващата абсурдност на всичко това я замая: призракът на растящата лудост на последните месеци и години. Тя го загледа глупаво и търсеше думи: — Бях изпратена на тази работа, защото не им вярвахме. Доктор Бриджър бе преследван — от мен и други хора — и загина, защото той…

— Положението се измени.

Тя погледна самодоволната му надута физиономия и окончателно загуби самообладание.

— Политиците се забавляват с тези удобни промени!

— Това вече е прекалено! — озъби се той.

Роклята на Доней прошумоля в ъгъла.

— Знаеш ли, малката е права, пък и ние, учените, от време на време гледаме с известно предубеждение на тези неща. Зависим от научните принципи. Ние не можем да мамим.

— И аз съм учен — обидено каза Гиърс.

— Били сте — думите се изплъзнаха, преди Джуди да успее да ги преглътне. Тя чакаше Гиърс да избухне, но той някак се удържа и не избухна. Тонът му стана леден.

— Ако трябва да сме съвсем точни, това не е ваша работа. Сега правителството се нуждае от световни пазари. Когато Андромеда си изгори ръцете, тя работеше върху един синтез. Видяхте ли ръцете й?

— Видях ги изгорени.

— Сега няма и следа от изгореното. Никакви белези, нищо. За една вечер.

— И това ли продавате на „Интел“?

— Чрез „Интел“. На всеки, който има нужда.

Тя се опита да проумее какво не е наред в тази работа и изведнъж се сети:

— А защо не чрез Световната здравна организация?

— Нямаме намерение да се занимаваме с благотворителност на едро. Нужен ни е разумен търговски баланс.

— Значи не ви интересува с кого се здрависвате? — с презрение попита тя. Сега се чувствуваше съвсем безразсъдна и се обърна към Доней: — И вие ли сте в тая сделка?

Доней се поколеба.

— Ензимът още не е готов за продажба. Нуждаем се от по-точна формула. Андре — момичето — подготвя данните за компютъра. — Всички бяха свикнали да й казват Андре.

— Значи цялата база работи за „Интел“, така ли?

— Надявам се да не е така — рече Доней и отговорът прозвуча тъй, сякаш бе на страната на Джуди.

Гиърс се намеси:

— Виж какво, Маделин, стига толкова.

— В такъв случай няма да ви губя времето. — Джуди отиде до вратата. — Но аз не участвувам в тази работа, доктор Флеминг — също.

— Знаем какво мисли доктор Флеминг — язвително рече Гиърс.

— Сега знаете и моето мнение — каза Джуди и тръшна вратата след себе си.

Първият й импулс бе да отиде направо при Флеминг, но не бе в състояние да понесе още една подигравка. Всъщност Доней се отби да го види, когато отиваше към сградата на компютъра в края на деня. Тя го свари в бунгалото — гледаше изложението на министър-председателя по телевизията.

— Влезте — сухо рече той и й направи място да седне в долния край на леглото. Тя гледаше трепкащия син екран и се опитваше да повярва на самоувереното, застаряващо весело лице и бавния провлачен говор на министър-председателя. Флеминг седеше, гледаше и слушаше заедно с нея.

„От спокойните и безметежни дни на кралица Виктория до днес — говореше безплътната физиономия — нашата страна не е била толкова напред в областта на индустрията, технологията и най-вече на военната сигурност, както сега…“

Тя почувствува, че вниманието й се раздвоява.

— Съжалявам, че ви попречих.

— Няма такова нещо. — Той направи гримаса към телевизора: — Изключете тоя стар кретен. — Надигна се и сам изключи апарата, после й наля питие в една чаша. — Това посещение на любезност ли е?

— Просто минавах оттук на път към компютъра и видях, че прозорецът ви свети. Благодаря! — Тя пое чашата.

— Извънредно ли работите? — попита Флеминг.

Доней вдигна чашата си и го погледна над ръба й.

— Доктор Флеминг, в миналото съм казвала някои доста жестоки думи за вас.

— Не сте единствената.

— Във връзка с вашата позиция.

— Не бях прав, нали? Така казва министър-председателят. Който сгреши, го изхвърлят. — Той говореше с повече тъга, отколкото с гняв и си наля още малко.

— Чудя се — рече Доней. — Започвам да се чудя. — Той не отговори и тя добави: — И Джуди Адамсън започва да се чуди.

— Голяма помощ: няма що — изсумтя той.

— Днес следобед вдигна голям скандал на Гиърс. Трябва да си призная, че това ме накара да се замисля. — Тя отпи и бавно преглътна, като гледаше спокойно през чашата и обмисляше създалото се положение. — Изглежда съвсем честно да използуваме това, което имаме… което ни дадохте вие.

— Не ме намесвайте в тая работа.

— И въпреки това не знам. Има нещо порочно в тази власт. Можете да забележите как тя влияе на хората тук, а и на правителството. — Тя кимна към телевизора. — Като че ли напълно нормални и разумни хора са обладани от някаква особена мания. Мисля, че и двамата сме усетили това. И все пак всичко изглежда съвсем безопасно.

— Така ли?

Тя му разказа за получаването на ензима.

— Той е полезен. Просто регенерира клетките. Може да се приложи навсякъде — от присаждането на кожа до стареенето. Ще бъде най-голямото откритие в областта на медицината от антибиотиците насам.

— Дар божи за милионите.

Когато тя му разказа за предложението на „Интел“, Флеминг почти не реагира.

— Докъде ли ще доведе всичко това? — попита тя. Не очакваше отговор, но го получи.

— Преди година този компютър нямаше никаква власт извън сградата, в която се намира; дори тогава ние го управлявахме — говореше безстрастно, сякаш повтаряше добре известна истина. — Сега от него зависи цялата страна. Какво ще се случи след това? Чухте, нали? Ще вървим напред, отново ще станем водеща световна сила и кой ще властвува зад кулисите? — Той посочи към телевизора като нея; после като че ли разговорът го умори. Отиде до грамофона и го пусна.

— Не можехте ли да го контролирате? — явно Доней не искаше да сменя темата на разговора.

— Не и в последно време.

— Какво бихте могли да направите?

— Да го задръстя доколкото е възможно. — Той започна да търси плоча от струпания куп плочи до грамофона. — Сега, когато има кой да го информира за мен, той знае. И ме изхвърли. „Не можете да победите“, каза ми тя.

— Тя ли ви го каза?

Флеминг кимна и Доней се намръщи над полупразната си чаша.

— Не знам. Може би това е неизбежно. Може би е еволюция.

— Вижте какво! — Той постави плочата на грамофона и се извърна към нея: — Мога да предскажа времето, когато ще създадем по-висша форма на разум, която в края на краищата ще започне да ни управлява. Най-вероятно това ще бъде неорганична форма като тази. Но ще я създадем самите ние и ще можем да я проектираме за наше благо или поне както ние го разбираме. Тази машина не е програмирана за наше добро; или ако е било така, то нещо се е объркало.

Тя пресуши чашата си. Това, което казваше Флеминг, бе много вероятно, нещо повече — основаваше се на здрава логика, която напоследък бе пренебрегвала. Като учен-емпирик тя усети, че трябва да има някакъв начин да бъде проверено всичко това.

— Може ли да го потвърди и някой друг, освен вас? — попита Доней.

Флеминг поклати глава.

— Никой от присъствуващите тук.

— Аз бих ли могла?

— Вие ли?

— Имам достъп до компютъра.

Той веднага изгуби интерес към плочата. Лицето му засия, като че ли тя бе запалила някакво вътрешно осветление.

— Ами да… защо не? — Той взе от масата бележника с негативираното име. Имате ли човек, който да го внесе?

— Андре?

— Не. Не тя. Каквото и да правите, не й се доверявайте.

Доней си спомни за оператора. Тя взе бележника и Флеминг й показа коя точно част да внесе.

— Ще трябва да си призная, че това не е по силите ми — каза тя. После остави чашата и си отиде.

Докато се отдалечаваше между постройките, чу началните звуци на Шонбергова12 мелодия, после Доней влезе в сградата на компютъра, където се чуваше само бръмченето на апаратурата. Андре и един млад оператор бяха в залата за управление. След като си изгори ръцете, Андре се държеше още по-настрана от останалите. Тя витаеше като сянка из сградата и рядко я напускаше. Не правеше никакви опити да общува с когото и да било и макар да не се държеше враждебно, бе затворена в себе си. Когато Доней влезе, тя я погледна с лек интерес.

— Как върви работата? — попита Доней.

— Въведохме всички данни — отвърна Андре. — Скоро ще получите формулата.

Доней се отдалечи и отиде до оператора, който стоеше при входното устройство. Беше млад човек, завършил образованието си съвсем наскоро, който не задаваше никакви въпроси, но изпълняваше всичко, което му се кажеше.

— Въведете и това, моля — Доней му подаде бележника.

Той го постави до клавиатурата и започна да пише.

— Какво е това? — попита Андре, когато чу тракането.

— Нещо, което искам да бъде изчислено. — Доней я задържа настрана, докато контролното табло внезапно не пламна ярко.

— Какво въвеждате? — Андре сграбчи бележника и започна да чете. — Откъде го взехте?

— Това си е моя работа — рече Доней.

— Защо не стоите настрана?

— Ще е по-добре да ни оставите сами — каза Доней на оператора. Той послушно се надигна и излезе от залата. Андре го изчака да излезе.

— Не ви желая злото — каза тя и гласът й прозвуча безстрастно, но много твърдо. — Защо не стоите настрана?

— Как смееш да ми говориш по този начин! — чу собствения си слаб и нелепо звучащ глас Доней, но вече не можеше да се овладее и продължи. — Аз те създадох! Аз те направих!

— Вие ли?

Момичето презрително я изгледа, после отиде до контролното табло и докосна терминалите. Дисплейните лампички веднага спряха да мигат бясно, но продължиха да святкат дотогава, докато Андре стоя там — силна и горда като млада богиня. След минута тя се оттегли и застана срещу Доней, вперила поглед в нея.

— От тази… малка шегичка започва да ни писва — каза спокойно тя, сякаш предаваше някакво съобщение. — Нито вие, нито доктор Флеминг, никой не може да застане между нас.

— Ако се опитваш да ме заплашваш…

— Не знам с какво сте се захванали. Аз не отговарям. — Андромеда сякаш гледаше през нея. Изходният принтер силно затрака и при този звук Доней се стресна. Тя последва Андре, но докато стигне до принтера, той спря. Андре внимателно разгледа листа, после го откъсна и го подаде на Доней.

— Вашата ензимна формула.

— Това ли е всичко? — Доней почувствува някакво облекчение.

— Не ви ли е достатъчно? — попита Андре и я изпрати със строго враждебно лице.

По това време Доней имаше трима асистенти — един старши асистент и двама току-що завършили студенти — момче и момиче. Четиримата синтезираха ензима. Това включваше доста работа в лабораторията, но никой от тях не се безпокоеше, защото нямаше странични ефекти. Към края на втория ден обаче всички започнаха да усещат признаци на крайна умора и изтощение. Изглежда, нямаше видима причина и те продължиха да работят, но в края на третия ден момичето припадна, а до сутринта на следващия ден Доней и химикът също се предадоха.

Хънтър ги изпрати в лазарета, а момчето ги последва съвсем скоро след това. Каквато и да беше болестта, тя се развиваше бързо — нямаше нито треска, нито някакво възпаление, жертвите й просто дегенерираха. Клетките умираха, обмяната на веществата протичаше по-бавно или спираше и един след друг четиримата отслабнаха и изпаднаха в кома. Хънтър бе отчаян й се обърна към Гиърс, който покри случилото се с мълчание.

До четвъртия ден Флеминг не знаеше почти нищо, но Джуди наруши клетвата и му съобщи. Той веднага телефонира на Рейнхарт и го помоли да пристигне от Болдършо, като накара Джуди да му осигури пропуск. Когато тя му го даде, той се затвори за цяла нощ в стаята си и на сутринта се появи мрачен, но доволен. Момичето обаче бе вече мъртво.