Андромеда

Трета главаАМБИЦИИ

Новият институт по електроника се намираше в пешеходна зона — някогашен площад от времето на Регентството — и го обграждаха високи сгради от бетон и стъкло с мозаични орнаменти по фасадите. В него имаше няколко етажа с компютри и след много тичане и агитиране Рейнхарт успя да отложи изпълнението на присъдата на Флеминг и да го настани в института заедно с останалите от екипа с право на достъп до апаратурата. На Бриджър, чийто договор скоро изтичаше, изпратиха млада помощничка на име Кристин Флемстад, а Джуди — за нейно (а и на всички останали) най-голямо недоволство — бе изпратена с тях.

— За какво ни е прес-аташе — заяви Флеминг, — ако бачкането ни е толкова секретно, че трябва да си мием зъбите, стъпили на стол, за да не оставяме следи.

— Ако ми позволите, ще започна да се уча по малко. Така че когато се получи разрешение, да се даде гласност…

— Значи искаш да бъдеш au fait6, а?

— Имате ли нещо против? — Джуди говореше нерешително, сякаш не Флеминг, а тя бе виновна за случилото се. Необяснимо защо се чувствуваше свързана с него.

— Ама съм се запритеснявал и аз! — рече Флеминг. — Колкото повече секс, толкова по-добре.

Обаче, както бе казал и в Болдършо, нямаше никакво време. Прекарваше по цели дни и по-голямата част от нощите си да превръща огромното количество данни, получени чрез телескопа, в понятни числа. Каквото и споразумение да бе сключил — или Рейнхарт го бе направил от негово име, — то го бе отрезвило и той работеше още по-напрегнато. С твърда и неумолима решителност пришпорваше Бриджър и момичето и търпеливо понасяше надзора и установения ред. Рейнхарт отговаряше за работата само формално и Флеминг послушно му предоставяше всичките резултати от работата си, но хората от отбраната неизменно се навъртаха наоколо и той дори успяваше да се държи любезно с Уотлинг, когото кръстиха „Сребърните крилца“.

Останалите от екипа не бяха толкова щастливи. Между Бриджър и Джуди явно се долавяше хладнина. Във всеки случай той нямаше търпение да напусне и беше очевидно, че Кристин ще заеме мястото му. Тя беше млада и хубава, притежаваше нещо от всеотдайността на Флеминг и считаше Джуди за досадница. Щом й се откриеше възможност, не пропускаше да го покаже.

Скоро след като се преместиха от Болдършо, Харис се появи. Уотлинг го съобщи при едно от посещенията си. Бил нападнат в кантората на букмекера, наблъскали го в една кола, пребили го и го изхвърлили в изоставена мелница, където без малко щял да умре. Пълзял из мелницата със счупен крак, без да може да се измъкне, и преживял с парче шоколад, което намерил в джоба си, и с капещата от някакъв кран вода, докато три дена по-късно не го открил един ловец на плъхове. Той не се върна при тях и Уотлинг съобщи подробностите само на Джуди. Тя ги запази за себе си, но се опита да поразпита Кристин за живота на Бриджър.

— От колко време го познаваш?

Намираха се в малък кабинет, свързан с главната компютърна зала. Кристин работеше на проектантска маса, отрупана с входни перфокарти, а Джуди крачеше нагоре-надолу и си мечтаеше за собствен стол.

— В Кеймбридж бях негова студентка.

Независимо че беше някъде от прибалтийските страни, за което Джуди знаеше, тя говореше като всички английски студенти.

— Познаваше ли го добре?

— Не. Ако те интересува академичната му характеристика…

— Просто се питах…

— Какво?

— Дали някога се е държал… особено.

— Не ми се е налагало да нося пояс от бодлива тел.

— Нямах това предвид.

— Тогава какво имаш предвид?

— Никога ли не те е молил да му помогнеш за нещо странично?

— Защо трябва да ме моли? — Тя се извърна и погледна Джуди сериозно и враждебно. — Някои от нас наистина си имат сериозна работа за вършене.

Джуди влезе в компютърната зала и започна да наблюдава машините, които щракаха и примигваха. Всяка от тях се обслужваше от един оператор — безполови млади мъже и жени с еднакви престилки. По средата на залата имаше дълга маса, върху която събираха полученото от компютрите — купчинки перфокарти, магнетофонни ролки или дълги хартиени ленти от принтерите. Цифрите, с които боравеха, бяха огромни и изглеждаха напълно лишени от връзка с действителността — машините бяха като сложен организъм, който се изразяваше на свой собствен език.

Джуди бе понаучила върху какво работи екипът. Съобщението от Андромеда бе продължило седмици наред, без да се повтаря, после бе започнало от самото начало. Това им даде възможност да попълнят голяма част от пропуснатото при първото излъчване — поради земното въртене успяваха да го улавят само когато западното полукълбо бе обърнато към съзвездието Андромеда — за дванадесет от всеки двадесет и четири часа източникът се намираше под хоризонта. Когато съобщението започна отначало, земното въртене бе в друга фаза, така че част от пропуснатите пасажи можеше да се запише сега; до края на третото повторение го записаха цялото. Уредите в Болдършо Фел продължиха контролни приемания, но отклонение нямаше. Какъвто и да бе източникът, той непрестанно излъчваше едно и също нещо.

Сега вече никой от заинтересованите не се съмняваше, че е съобщение. В отдела на генерал Уотлинг дори го наричаха „Предаването от Андромеда“, сякаш източникът и същността на съобщението бяха известни. Работата върху него бе заведена под названието „Обект А“. Съобщението беше много дълго — точките и тиретата, превърнати в разбираеми математически символи, възлизаха на милиони групи числа. Без компютрите декодирането им би отнело цял човешки живот, а дори и с тяхна помощ работата продължи не един и два месеца. Всяка машина трябваше да получи указания какво да прави с внесената в нея информация — Джуди научи, че това се нарича програмиране. Една програма се състоеше от инструкции, въведени на перфокарти, с които машината се задействуваше, за да изпълни зададената работа. След това се въвеждаше групата числа, която трябваше да се анализира — данните — и машината даваше отговора за броени секунди. Този процес трябваше да се повтаря при разглеждането на всяка нова група числа. За щастие по-малките компютри можеха да подготвят материал за по-големите, а и всички те имаха както входни, управляващи, аритметични и изходни устройства, така и памет и новите резултати можеха да се базират на предишните.

Рейнхарт — любезният, толерантен, мъдър, тактичен Рейнхарт — бе този, който обясни по-голямата част от всичко това на Джуди. След скандала в Болдършо Фел той беше станал по-благосклонен към нея и явно й показваше, че му е симпатична и я съжалява. Макар да беше потънал до гуша в дипломатическите си ходове, благодарение на които работата им вървеше, тъкмо през това време изпъкнаха несъмнените му качества на ръководител. Той някак успяваше да укротява Флеминг, да държи шефовете на разстояние и в същото време да изслушва предложенията и проблемите на всеки, като стоеше в сянка и прехвръкваше от тема на тема подобно на някаква тиха, изящна и изключително интелигентна птица.

Понякога хващаше под ръка Джуди и с прости думи й обясняваше работата им, сякаш имаше безкрайно много време и познания. Но ето че настъпи момент, в който Флеминг трябваше да продължи с обясненията за компютрите, и Рейнхарт му предаде Джуди. Тя разбра, че компютрите са първата и единствена любов на Флеминг и той контактува с тях интуитивно като вълшебник.

Не че беше някакъв чудак — просто притежаваше свръхчовешката способност да разговаря с тях. Плуваше във водите на двоичната математика като риба във вода и получаваше бързи отговори, за които на Бриджър и Кристин бяха нужни часове упорит и тежък труд, за да ги проверят. Отговорите му винаги бяха безпогрешни.

Един ден точно преди да си тръгне Бриджър, Рейнхарт ги дръпна с Флеминг настрана, поговори с тях по-дълго от обикновено и тозчас се отправи към министерството. На следващата сутрин професорът и Флеминг отново се упътиха заедно към Уайтхол.

— Всички ли са налице? — прозвуча цвилещият глас на Осборн в залата за конференция.

Около дългата маса стояха двадесетина души и разговаряха на групи. Върху полираната й махагонова повърхност бяха подредени бележници, моливи и попивателни преси, а по средата бяха наслагани сребърни подноси с кани вода и чаши. В единия край на масата бе поставена по-голяма попивателна преса с кожени ъгълчета — за главния шеф.

В една от групите бяха Вандънбърг и Уотлинг, в друга — Флеминг и Рейнхарт, а една ослепителна жена с костюм на цветя бе заобиколена от почтителен кръг чиновници с пепелявосиви костюми. Осборн ги изгледа с опитно око, после кимна на най-младия от тях, който стоеше до вратата. Онзи изчезна в коридора и Осборн зае председателското място.

— Хъ-ъ-ъ-ъ-м — изцвили той.

Останалите се настаниха по местата си, без да бързат. По покана на Осборн Вандънбърг седна от дясната му страна. Флеминг, следван от Рейнхарт, твърдоглаво се отправи към другия край на масата. Последва кратко мълчание, после вратата се отвори и в залата влезе Джеймс Робърт Ратклиф, министърът на науката. Той приветливо махна с ръка към един-двама от младите, които понечиха да се изправят — „Сядай, момчето ми, сядай!“, — и зае мястото си зад украсената попивателна преса. Имаше забележителна глава с прекрасно подстригана сива коса, лице със здрав розов тен и розови пръсти. Те бяха силни, груби и сръчни — човек просто си представяше как вземат много неща с пълни шепи. Министърът дари събралите се със сърдечна усмивка.

— Добро утро, дами и господа. Надявам се, че не съм закъснял.

По-нервните поклатиха глава и промърмориха по едно „не“.

— Как се чувствувате, генерале? — обърна се Ратклиф към Вандънбърг почти като Цезар.

— Стар и болен — отговори Вандънбърг, при все че нито едното, нито другото не отговаряше на истината. Осборн се покашля.

— Може ли да ви представя присъствуващите?

— Благодаря ви. За мен има няколко нови лица.

Осборн знаеше всички по име, а министърът грациозно махваше с ръка на всеки. Оказа се, че примадоната с костюма на цветя е някоя си госпожа Тейт-Алън от Държавната хазна, представителка на комитета за субсидии. Когато стигнаха до Флеминг, министърът реагира по-различно.

— А, Флеминг! Надявам се, че няма да проявявате повече неблагоразумие.

Флеминг се навъси в другия край на масата.

— Държа си устата затворена, ако това имате предвид.

— Именно. — Ратклиф очарователно се усмихна и се обърна към Уотлинг: — Ще се постараем да не си губим времето, нали? — Той вдигна хубавата си глава с римски профил и погледна към Рейнхарт: — Имате ли още новини за нас, професоре?

— Доктор Флеминг е подготвил изложение.

— Извинете — със сияещ вид го прекъсна госпожа Тейт-Алън, — но мисля, че мистър Нюби не е запознат с въпроса.

Мистър Нюби беше дребен слабоват човек, който, изглежда, бе свикнал да го обиждат.

— А, добре — каза Ратклиф. — Може би ще запълните пропуска, Осборн.

Осборн го запълни.

— И така?

Към Флеминг се обърнаха двадесет чифта очи, в това число и очите на министъра.

— Ние знаем какво представлява съобщението — рече Флеминг.

— Браво! — извика госпожа Тейт-Алън.

— Какво представлява?

Флеминг спокойно погледна министъра.

— Това е програма за компютър — тихо отвърна той.

— Компютърна програма ли? Напълно ли сте сигурен в това?

В отговор Флеминг просто кимна. Всички останали заговориха едновременно.

— Моля! — извика Осборн, като удари с юмрук по масата.

Глъчката стихна. Госпожа Тейт-Алън вдигна ръка в синя ръкавица.

— Боя се, господин министър, че някои от нас не знаят какво е компютърна програма.

Докато Флеминг обясняваше, Рейнхарт и Осборн облекчено се отпуснаха на столовете си. Момчето се държеше добре.

— Въведохте ли я в компютър? — попита госпожа Тейт-Алън.

— Използувахме компютри, за да я анализираме. Нямаме машина, която да я поеме цялата. — Той потупа листовете пред себе си. — Тя е просто необхватна.

— Ако имахте достъп до по-голям компютър… — предположи Осборн.

— Въпросът не е само в обема. Всъщност това е нещо повече от програма.

— Тогава какво е? — попита Вандънбърг, докато се разполагаше по-удобно на стола. Разговорът явно щеше да е от дългите.

— Състои се от три части. — Флеминг подреди листовете, сякаш това щеше да изясни нещата, — Първата част е проект — или по-скоро представлява математическо условие, което може да се интерпретира като проект. Втората част е самата програма или както я наричаме — програмният код. Третата и последна част са данните — това е информацията, изпратена, за да бъде въведена в постоянната памет на компютъра.

— Ще се радвам, ако мога да хвърля един поглед… — Вандънбърг протегна ръка и получи листовете. — Не искам да твърдя, че не сте прав. Бих искал нашите радиоинженери да проверят методологията ви.

— Моля — отговори Флеминг.

Листовете бяха разгледани с почтителен шепот, но госпожа Тейт-Алън явно реши, че е нужен коментар.

— Трябва да заявя, че това е много интересно.

— Интересно! — Флеминг бе готов да избухне. Рейнхарт предупредително го хвана за ръкава. — Това е най-значимото събитие от еволюцията на мозъка до наши дни!

— Добре, Джон, добре — каза Рейнхарт. Министърът премълча избухването.

— Какво смятате да правите след това?

— Да създам компютър, в който да въведа програмата.

— Сериозно ли предполагате — министърът говореше бавно и избираше думите си, като че ли бяха шоколадови бонбони в бонбониера, — че други същества от отдалечена част на галактиката, които никога преди не са влизали в контакт с нас, ни изпращат програма и програмен език за типа електронна машина…

— Да — отвърна Флеминг.

Министърът плавно продължи:

— …каквато по една случайност имаме на Земята?

— Такава нямаме.

— Ако не такава, подобна. Възможно ли е това?

— Точно това стана.

Флеминг направи на присъствуващите двойствено впечатление. Те често бяха ставали свидетели на подобни случаи — млади, отдадени на науката учени, които бяха упорити и раздразнителни и проявяваха нетърпеливост към процедурите на комитета, но при все това с тях трябваше да се отнасят много внимателно, защото може би имаха нещо ценно в главите си. Тези чиновници, достойни за присмех, не бяха глупаци — те бяха свикнали да правят точна преценка на хората и положението. От това, какво мислеха Вандънбърг, Осборн и Рейнхарт, зависеше много. Ратклиф се обърна към професора.

— Аритметиката е универсална — отвърна Рейнхарт. — Електронните изчисления също могат да се окажат универсални.

— И в крайна сметка това май е единственият начин за изчисляване — намеси се Флеминг.

Вандънбърг вдигна поглед от листовете.

— Чудя се…

— Вижте какво — прекъсна го Флеминг, — съобщението се излъчва непрекъснато. Ако имате някоя по-добра идея, заемете се с него вие.

Рейнхарт неспокойно погледна към Осборн, който следеше развоя на разговора, като че броеше точките на мач по крикет.

— Не можете ли да използувате машина, която имаме в момента? — попита той.

— Казах вече!

— Въпросът е доста основателен — меко забеляза министърът.

Флеминг разгорещено се обърна към него.

— Тази програма е просто необятна. Мисля, че не сте в състояние да го проумеете!

— Хайде, Джон, обясни им — рече Рейнхарт.

Флеминг си пое дъх и продължи по-спокойно.

— Ако искате да изиграете една прилична игра на дама с компютър, трябва да можете да въведете в него програма от около пет хиляди информационни единици. Ако желаете да играете с компютъра шах — самият аз съм играл неведнъж, трябва да въведете около петнадесет хиляди единици. За да въведете този материал — той махна с ръка към листовете пред Вандънбърг, — се нуждаете от компютър, който да има капацитет, за да приеме милиард или още по-точно — милиарди числа, преди изобщо да започне работа с данните.

Най-после бе спечелил вниманието на присъствуващите — това бе интелект, достоен за уважение.

— В такъв случай всичко опира до капацитета — каза Осборн.

Флеминг отрицателно поклати глава.

— Става въпрос не само за това, но за нов принцип. В света няма такава апаратура… — Той се замисли за подходящ пример, а останалите търпеливо го изчакваха. — Най-новите компютри все още работят с бързина, която се измерва в микросекунди. Тази машина трябва да работи в наносекунди — в противен случай, когато тя завърши обработката на цялото това огромно количество данни, ние ще бъдем старци. Ще й бъде нужна памет — вероятно нискотемпературна памет — с капацитет най-малко на човешки мозък и далеч по-ефективно управление.

— Това доказано ли е? — попита Ратклиф.

— А вие какво очаквате? Първо, ни трябват средствата, с които да го докажем. Какъвто и да е разумът, изпращащ това съобщение, той е много по-развит от нашия. Не знаем нито защо го праща, нито на кого го праща. Само знаем, че е нещо, което ние не бихме могли да направим. Просто сме homo sapiens, които с труд крачат напред. Ако искаме да го интерпретираме… Той замълча. — Ако…

— Това е теория, нали?

— Това е подробен анализ.

Министърът се обърна още веднъж към Рейнхарт.

— Смятате ли, че може да се докаже?

— Аз мога — заяви Флеминг.

— Попитах професора.

— Мога да го докажа, като направя компютър, който ще поеме програмата — каза Флеминг, без да обръща внимание на забележката. — Това е целта.

— Реална ли е?

— Самото съобщение го изисква.

Министърът започна да губи търпение. Той забарабани с ъгловатите си пръсти по масата.

— Господин професоре?

Рейнхарт се замисли не толкова за това, в което вярваше, а в това как ще го каже:

— Ще отнеме много време.

— Но това се иска, така ли?

— Сигурно.

— Ще имам нужда от най-добрия наличен компютър, за да работя с него — каза Флеминг тъй, сякаш въпросът беше вече решен. — Както и от целия ни досегашен екип.

Осборн доби скръбно изражение. Проблемът все още беше под съмнение за всички посветени, а министърът май започваше да се обижда.

— Можем да ви предоставим университетските компютри — рече той така, сякаш говореше за всекидневни неща. Внезапно търпението на Флеминг се изчерпи.

— Дрън-дрън! Да не би да смятате, че университетите разполагат с най-доброто в момента? — Той посочи към Вандънбърг през масата. — Попитайте военния си приятел къде е единственият наистина приличен компютър в тая страна!

Последва кратка ледена пауза — всички гледаха американския генерал.

— Ще се наложи да си отбележа този въпрос.

— Не е необходимо, защото аз ще ви кажа. Намира се в базата за ракетни изследвания в Торнес.

— С него се решават проблеми на отбраната.

— То се знае! — презрително изрече Флеминг. Вандънбърг не отговори. С този млад човек трябваше да се справя министърът. Събралите се чакаха, докато Ратклиф барабанеше по попивателната преса, а Осборн чакаше резултата без особена надежда. Несъмнено шефът му бе впечатлен, но не го бяха убедили. Като всички искрени хора Флеминг бе лош адвокат — дадоха му възможност, която той малко или много проигра. Ако министърът не направеше нещо, всичко щеше да си остане една университетска теория. Ако започнеше да действува, трябваше да преговаря с военните — трябваше да успее да убеди не само министъра на отбраната, но и комитета на Вандънбърг, че работата си струва усилията. Ратклиф не бързаше. Обичаше да го чакат.

— Можем да опитаме — каза той най-после. — Кабинетът ще разгледа въпроса.

Известно време след тази среща екипът нямаше никаква работа. Рейнхарт и Осборн внимателно поеха по пътя на преговорите, но търпението на Флеминг бе изчерпано. Бриджър приключваше останалата си работа. Кристин тихо седеше в кабинета и за кой ли път проверяваше всичко; Флеминг обаче обърна гръб на работата и взе Джуди със себе си.

— Няма смисъл да се мотаем тук, докато не вземат решение — каза той и я помъкна със себе си, за да му помага в забавленията. Не я ухажваше; просто му харесваше да са заедно и бе мил и учудващо приятен събеседник. Тя откри, че отвращението му към надутостта и фразьорството е движещата пружина на неговото негодувание. Когато му се пречкаха в работата, ставаше раздразнителен и понякога изпадаше в ярост, но оставеше ли я зад гърба си, всичко наоколо се превръщаше в мишена за характерния му хаплив и солен език.

— Британия бавно залязва на запад — отбеляза той, когато Джуди го запита за сегашното положение на нещата, и с това усмихнато отмина въпроса й. Когато тя се опита да се извини за избухването си в Болдършо Фел, той просто я потупа отзад.

— Прощавам и забравям, такъв съм си аз — рече той и й поръча за пиене.

Заради неговите развлечения тя трябваше да изтърпи немалко — той обичаше съвременна музика, която Джуди не разбираше; обичаше да кара бързо, което я ужасяваше; отгоре на всичко обичаше да гледа уестърни, което я ужасяваше още повече. Той бе страшно уморен, но не го свърташе на едно място. Двамата тичаха от кино на концерт, от концерт на дълга разходка с колата, от дългата разхода — на дълга почерпка, и най-накрая той капна. Поне изглеждаше щастлив, но тя не беше щастлива. Имаше чувството, че плава под чужд флаг.

От време на време ходеха в малкия кабинет в института и там Флеминг флиртуваше с Кристин. Разбира се, Джуди не можеше да го вини. През останалото време той сякаш не забелязваше Кристин, а тя бе удивително красива. Както бе доверила на Бриджър: „Влюбена съм в мозъка му“, ала очевидно не й се нравеше да я прегръщат и пощипват. Продължаваше да работи упорито. Все пак попита за Торнес.

— Били ли сте там, доктор Флеминг?

— Да, веднъж.

— Как изглежда?

— Далечно и красиво като теб. Величествено, бездушно и без загадки — за разлика от теб.

Беше решено да отиде и тя, ако Флеминг получи разрешение. Уотлинг бе проучил досиетата на родителите й и беше установил, че са безупречни. Бащата и майката Лемстад избягали от Литва по времето на Втората световна война и Кристин бе родена и израснала в Англия. Преди да умрат, родителите й бяха приели британско поданство и тя подлежеше на всякакви проверки.

Дейността на Денис Бриджър изглеждаше доста по-интересна. Наближаваше денят на напускането му и той водеше все повече странни междуградски разговори, които очевидно го безпокояха доста, въпреки че никога не говореше за това. Една сутрин, когато в кабинета бяха само той и Джуди, изглеждаше по-разтревожен от обикновено. Телефонът иззвъня и той буквално изтръгна слушалката от ръката й. Очевидно имаше среща — той бързо измисли някакво извинение и излезе. Джуди го наблюдаваше през прозореца, докато пресече пешеходната зона и се отправи към уличното платно, където го чакаше една много голяма и много скъпа кола.

Като наближи, вратата на шофьора се отвори и оттам се показа изключително висок мъж с ливрея, каквато човек обикновено свързва с coupe de ville7 от двадесетте години, светлокафява, закопчана догоре, бричове и излъскани кожени гамаши.

— Доктор Бриджър?

Носеше тъмни очила и говореше с лек, неопределен чужд акцент.

Колата блестеше и бе невероятно красива като безкрил самолет нов модел. От задните й вертикални стабилизатори стърчаха две еднакви радиоантени, по-високи от човешки ръст — дори и от този на шофьора. Всички тези приспособления имаха абсурдно големи размери.

Шофьорът отвори задната врата, за да влезе Бриджър. Колата имаше сини матови стъкла, дебел килим на пода и изключително широка седалка. На другия й край седеше нисък набит мъж с плешива глава.

Ниският протегна ръка, на която имаше пръстен.

— Аз съм Кауфман.

Шофьорът се върна на мястото си пред стъклената преграда и потеглиха.

— Нали нямате нищо против да се поразходим? — Нямаше как да се обърка акцентът на Кауфман — беше на преуспял и упорит немец. — Видят те тук-там и веднага започват приказките.

До ухото му нещо избръмча. Той вдигна слушалка от слонова кост, която лежеше на поставката пред него. Бриджър видя как шофьорът говори в един микрофон, монтиран до волана.

— Ja. — Кауфман се заслуша за миг, после се обърна и погледна през задното стъкло. — Ja, Егон, виждам. Тогава карай в кръг, а? Und Stuttgart… разговора с Щутгарт.

Той постави обратно слушалката и се обърна към Бриджър.

— Моят шофьор казва, че ни следи едно такси.

Бриджър нервно се озърна. Кауфман се засмя или поне се видяха зъбите му.

— Не се тревожете. В Лондон винаги е имало таксита. Ще видят, че не отиваме никъде. Важен е разговорът с Щутгарт. — Той извади сребърна табакера с пури. — Пушите ли?

— Не, благодаря.

— Изпратихте ми телекс до Женева. — Кауфман си взе една пура. — Преди няколко месеца.

— Да.

— Оттогава не сте се обаждали.

— Промених решението си. — Бриджър притеснено потръпна.

— Сега може би е време да го промените още веднъж. Знаете ли, през тези няколко месеца бяхме доста объркани — беше сериозен, но любезен и спокоен. Бриджър пак погледна виновно през задното стъкло. — Казах ви да не се безпокоите. Ще се погрижим за това. — Той запали пурата със сребърна запалка, инкрустирана със скъпоценни камъни, и дръпна. — Наистина ли е съобщение от Космоса?

— Да.

— От друга планета?

— От много далечна планета.

— Някъде в Андромеда ли?

— Точно така.

— Е, това е достатъчно далече.

— Какво… — Бриджър сбърчи нос от дима на пурата.

— Какво имам предвид ли? Ще стигна и до това. В Америка — по това време бях там — новината предизвика сензация. Всички бяха много обезпокоени. И в Европа, навсякъде. После вашето правителство казва: „Нищо. Няма нищо. Ще ви кажем по-късно.“ И така нататък. А хората забравят. Времето минава и те постепенно забравят. Имат си други неприятности. Обаче има нещо, нали?

— Официално няма нищо.

— Не, разбира се… официално няма нищо. Опитвахме, но навсякъде се сблъскахме със стена. Всички мълчат като риби.

— Включително и аз.

Вече бяха направили половин обиколка на Риджънт Парк. Бриджър погледна часовника си.

— Надвечер трябва да се върна.

— Вие работите за британското правителство, нали? — Кауфман го каза тъй, сякаш водеха любезен разговор.

— Член съм на екипа им — отвърна Бриджър.

— Който работи върху съобщението ли?

— Защо ви интересува това?

— Интересува ни всичко, което е важно. А това може да се окаже много важно.

— Може. Но може и да не е важно.

— Продължавате работата си, нали? Моля ви, не си придавайте толкова тайнствен вид. Не ви подпитвам.

— Не, няма да работя повече.

— Защо?

— Не искам да оставам вечно на държавна работа.

Минаха покрай зоологическата градина и се насочиха към Портланд Плейс. Като завиха на запад към Мерилебаун, Кауфман се обади:

— Значи бихте искали нещо по-доходно? При нас ли?

— Така смятах — отвърна Бриджър, като примигваше и гледаше в краката си.

— Докато ви сполетя малкото фиаско в Болдършо, нали?

— Вие знаехте ли? — Бриджър го изгледа остро. — При Олройд?

— Естествено, че знаех.

Направо преливаше от любезност, беше самата благост. Бриджър пак заразглежда обувките си.

— Не исках никакви неприятности.

— Не биваше да се обърквате тъй лесно — рече Кауфман. — И в същото време не трябва да ни издавате. Може да се занимаваме с нещо друго.

Те отново завиха на север по Бейкър Стрийт.

— Смятам, че трябва да останете там, където сте — каза Кауфман. — Но трябва да поддържате връзка с мен.

— Колко?

— Извинете?

— Щом искате да ви предавам информация.

— За бога, мистър Бриджър! — засмя се Кауфман. — Никак не сте тактичен!

Телефонът иззвъня. Кауфман вдигна слушалката.

— Кауфман… Ja, ja… Das ist Felix?…

Направиха още две обиколки около парка, след което оставиха Бриджър близо до института. Джуди го видя да се връща, но той не й каза нищо. Тъй или иначе й нямаше никакво доверие.

Половин час по-късно таксито, което бе следило Кауфман, спря до една телефонна кабина и Харис се измъкна от него. Кракът му все още бе превързан и той се движеше сковано, но се считаше годен за работа. Плати на шофьора и закуцука към кабината. Щом таксито потегли, на мястото му спря друга кола.

На обаждането отговори помощникът на Уотлинг, един отегчен лейтенант от кралската гвардия, тъй като по това време министерството на отбраната беше, както се казва, „интегрирано“.

— Разбрано. По-добре ела и докладвай.

След миг в стаята се вмъкна Уотлинг, трескав и разтревожен от поредната си среща с Осборн.

— Дрън-дрън! Само това правят. — Той метна куфарчето си на един стол. — Нещо ново?

— Обади се Харис.

— Е, и?

Уотлинг се разположи на бюрото си — строга метална маса в стая с бетонни стени и противопожарни инструкции на вратата. Помощникът вдигна веждите си на кавалерист.

— Каза, че е видял Бриджър с една известна персона.

— Кой? Я зарежи тия изрази!

— Кауфман, сър.

— Кауфман?

— „Интел“. Хората на „Интърнашънал Картел“.

Уотлинг впери поглед в отсрещната гола стена. Въпреки законите, които забраняваха тръстовете, въпреки разпорежданията на Общия пазар, все още съществуваха няколко големи космополитически картела. Те не бяха напълно незаконни, но пък бяха могъщи и в някои случаи почти задушаваха европейската търговия. Във времена, когато Западът бе бойкотиран ако не от всички, то от повечето страни — източници на неговите суровини, някои безскрупулни търговски агенции имаха опасен обсег на действие, а „Интел“ бе известен най-вече с безскрупулността си. Попаднеше ли нещо в ръцете на картела, то най-вероятно биваше продадено другаде, щом пазарът бе добър.

— Нещо друго?

— Няма. Направили две-три обиколки с подвижния дворец на Кауфман, след което кацнали в базата.

Докато подреждаше мислите си методично и стройно, Уотлинг се поглаждаше по брадичката.

— Смяташ ли, че затова Кауфман е бил в Болдършо?

— Така мисли Харис.

— Поради което са го спипали за ушите и са го изхвърлили, а?

— Горе-долу.

— Е, те са последните хора, които бихме искали да се намесят в тая работа.

Пипнеше ли нещо „Интел“, то бе невероятно трудно да се открие. Имаха напълно легална организация в Лондон, регистрирани кантори в Швейцария и клонове поне из три континента. Информацията изтичаше по частните му линии като живак и нищо не можеше да се направи. За този вид операции не се издават заповеди за обиск. И докато претърсваш някоя кантора на площад Пикадили, това, което си загубил, вече е разменено за манган или боксит през някоя твърде несимпатична граница. Нямаше нищо свещено, нищо сигурно.

— Предполагам, че Бриджър ще продължи да им дава информация — каза той.

— Очаква се той да се оттегли — напомни помощникът.

— Съмнявам се, че ще го направи сега. Все са му пуснали нещичко. — Той въздъхна. — Както и да е, той ще измъкне всичко от Флеминг. Двамата са неразделни.

— Мислите ли, че и Флеминг е замесен?

— А! — Уотлинг отмести назад стола си и заряза работата. — Той е един безнадежден наивник! Ще издрънка всичко на първия срещнат само за да покаже колко е независим. Спомни си какво стана миналия път. А сега ще работят сред нас.

— Как така?

— Как така ли? Трябва да напишеш разговорник. Местят се във военен обект, ето така. Цялата тайфа! Флеминг иска да построи своя суперкомпютър в базата за ракетни изследвания в Торнес.

— Охо!

— Това е свръхсекретно!

— Да, сър — помощникът прие апатично-дискретен вид.

— Уредено ли е всичко?

— Ще бъде. От сто километра надушвам всяка глупост. Вандънбърг е бесен. Не е за чудене, ако и съюзниците са бесни. Рейнхарт обаче гласува и с двете ръце „за“, Осборн и техният министър — също. Предполагам, че и Кабинетът също ще се съгласи.

— Значи не можем да ги държим настрана?

— Можем да ги наблюдаваме. На първо място ще е най-добре да оставим Харис да се погрижи за това.

— В Торнес имат своя служба за безопасност. Военна — допълни с гордост помощникът. Генералът изсумтя.

— Харис може да работи заедно с тях.

— Той иска да се откаже от тая работа.

— Защо?

— Твърди, че са го разкрили.

— Как? Извинявай! — Уотлинг бързо се усмихна. — Как така?

— Ами в Болдършо са го изиграли. Вероятно смятат, че е по следите на нещо много по-сериозно.

— Вероятно е така. Къде е той сега?

— Следи ги. По-късно ще се яви да докладва.

Харис обаче не докладва нито по-късно, нито когато и да било. На другата сутрин Джуди и Флеминг откриха трупа му под гюрука на Флеминговата кола.

Джуди повърна, двамата отидоха в полицейския участък, после тялото бе вдигнато и откарано, а когато се върнаха в кабинета, намериха бележка за Флеминг, в която пишеше, че трябва да се яви незабавно в министерството на науката. Докато двете с Кристин чакаха, Уотлинг разпита Джуди и тя се почувствува уплашена и нещастна. Кристин продължи да работи; прекъсна работата си само за да даде на Джуди два аспирина с вида на човек, който раздава милосърдие на другите, независимо дали го заслужават.

Преди да тръгне към министерството, Флеминг целуна Джуди по бузата. Тя му се усмихна едвам.

— Защо ще стоварват всичко на мен? — рече той.

— Не на теб. Стовариха го на мен под формата на предупреждение. — Тя отиде до тоалетната и отново повърна.

Флеминг се върна преди обяд, като подскачаше от радост. Издърпа Кристин от стола и я притисна към себе си.

— Край! Готово!

— Готово ли? — Джуди смаяно замря в другия край на стаята.

— Разрешение в три екземпляра от висшето командуване на военновъздушните сили! Отвориха широко вратите на безценния си склад, ограден с бодлива тел.

— Торнес ли? — попита Кристин, като го отблъсна от себе си. Флеминг се удари в проектантската маса.

— Най-любезно ни е разрешено да използуваме прелестното им, прекрасното им оборудване, купено от джоба на данъкоплатците, което досега им служеше да си играят на война на него.

— Кога? — попита Джуди.

Флеминг се смъкна от масата, приближи и я притисна в обятията си.

— Веднага щом сме готови. Приоритет А — като изключим случаите на така нареченото на шега „извънредно положение“. Спестени са ни утринните проверки, ще ни раздадат пропуски, ще ни снемат отпечатъци от пръстите, ще ни промият мозъците и ще ни проверят косите за дребни гадинки. Ние пък ще построим чудото на века. — Той пусна Джуди и протегна ръце към Кристин. — Ти и аз, мила! Ще ги научим, нали? „Доказано ли е?“ — пита негова милост министърът. Ние ще им докажем! Както пее дамата от стриптийзклуба: „От четирите края на света да дойдат със оръжие в ръка, ще ги сразиме ний!“ А, освен това „Сребърните крилца“ ще пристигне да ни връчи повиквателните.

Той запя „Сребърни крилца сред златните“ и заведе и двете на обяд, който Джуди така и не успя да вкуси. От Бриджър нямаше ни вест, ни кост.

Уотлинг дойде отново следобед — сдържан, но строг като училищен директор на посещение. Накара ги да седнат, докато ги инструктираше.

— Това, което се случи с Харис, има пряка връзка с вашата работа.

— Но той беше чистач в лабораторията!

— Той беше от военното разузнаване.

— Охо!

За Кристин и Флеминг това бе нещо ново. Флеминг реагира с язвителна насмешка:

— От нашето, както се казва, а?

— От нашето.

— Прелестно!

— Не се ласкайте от мисълта, че е станало само заради работата ви. Още не сте толкова важен. — Момичетата седяха и слушаха, докато Уотлинг насочи вниманието си изключително към Флеминг. — Вероятно Харис е попаднал по следите на нещо друго, докато ви е охранявал.

— Защо ни е охранявал, след като не сме толкова важни?

— Хората… някои хора не знаят дали това е важно, или не. Благодарение на голямата ви уста знаят, че нещо става. Това нещо може да е от огромно стратегическо значение, а може и да не е.

— Знаете ли кой е убил Харис? — тихо попита Флеминг. Може би едва сега почувствува, че и той е допринесъл за смъртта му.

— Да.

— Това вече е нещо.

— Знаем също кой им е платил да го сторят.

— Значи всичко е наред.

— С тази разлика, че няма да ни позволят да ги пипнем с пръст — студено каза Уотлинг. — По дипломатически причини.

— Прелестно!

— Този свят не е така прелестен. — Той се огледа наоколо, сякаш изпълняваше неприятно задължение. Беше скромен и естествен човек, който ненавиждаше нравоученията. — Вие, дето си живеете тихо и спокойно в лабораториите, трябва да разберете едно: сега работите при бойни условия!

— Какви?

— Бойни условия. Ако тази ваша идея даде резултат, ще станем притежатели на нещо много ценно.

— Кои сме тия „ние“?

— Нашата страна.

— Ами да бе!

Уотлинг не му обърна внимание. Беше чувал доста за отношението на Флеминг към правителството.

— Дори и да нямаме резултати, пак ще привлечем вниманието. Торнес е важно място и някои хора ще дадат мило и драго да открият какво става там. Ето защо ви предупреждавам всичките. — Той ги изгледа един по един с живите си сини очи. — Вече не сте в университета: вие сте в джунглата. Тя може да ви прилича просто на стара задушна обител на бюрократи като мен, където се говори с лустросани фрази и политиците правят банални изявления, но си е истинска джунгла. Мога да ви го гарантирам. Тайни се продават и купуват, идеи се крадат и понякога човек може да си изпати. Така вървят нещата в тоя свят. Моля, запомнете го.

Когато Уотлинг си отиде, Флеминг се върна при своите компютри, а Джуди се отправи към Уайтхол да получи новите разпореждания. По-късно пристигна Бриджър — бе разтревожен, търсеше Флеминг.

— Денис! — Флеминг надникна от компютърната зала. — Заминаваме!

— Заминавате ли?

— За Торнес. Успяхме!

— А, хубаво — безстрастно рече Бриджър.

— Министърът на науката надделя. Според униформените ни приятелчета човечеството се кани да направи малка крачка в джунглата. Защо не промениш решението си? Ела с щастливата тайфа!

— Да. Благодаря ти, Джон. — Бриджър погледна към краката си и от силно стеснение носът му потръпна. — Затова дойдох да те видя. Вече промених решението си.

Когато Джуди влезе при Осборн, той вече знаеше.