Андромеда

Пета главаАТОМИ

Джуди го напусна на разсъмване и се прибра в своето бунгало. До обяд първата група от Лондон вече бе пристигнала и я развеждаха из цялата тая неразбория. Свежа, оживена и щастлива, Джуди се движеше сред тъмносивите костюми и раздаваше информационни листовки, Флеминг беше в сградата на компютъра с Бриджър и Кристин; внасяха последната част от данните. Рейнхарт и Осборн се бяха усамотили с Гиърс.

Вандънбърг, Уотлинг, госпожа Тейт-Алън и верният безмълвен Нюби пристигнаха с влака в два часа и бяха посрещнати от двете най-хубави служебни коли. Министърът щеше да пристигне с хеликоптер в три часа — странна приумица съвсем в негов стил, която останалите отминаха учтиво и без коментарии.

Небето вече се беше прояснило и почетната стража стоеше мирно на плаца в центъра на лагера. Тук чакаха Рейнхарт и майор Куодринг — майорът бе сложил най-хубавата си парадна униформа с нови лентички на ордените, а Рейнхарт стискаше в ръце изцапан найлонов дъждобран.

Останалите гости и домакини се събраха пред портала на новата сграда на компютъра и с надежда гледаха към небето. Осборн кротко поддържаше дипломатичен разговор.

— Сигурно не сте знаели, че Британските острови се простират тъй далече на север, нали, генерале? — Това бе предназначено за Вандънбърг, който проявяваше признаци на нетърпение и прикрита обида. — Какво ще кажете, Гиърс?

Гиърс бе облякъл нов костюм и непоколебимо се бе изправил пред останалите — олицетворение на директор.

— Какво измътиха? Лебед или грозно патенце? — попита го госпожа Тейт-Алън.

— Не знам. Ние имаме време само за практични неща.

— Това тук не е ли същото? — попита Осборн.

— По време на войната летях над тези места — каза Уотлинг.

— Нима? — изрече Вандънбърг без всякакъв интерес.

— Северноатлантическите патрули. Тогава бях в бреговата охрана.

Но никой не го чу — хеликоптерът беше пристигнал. Той закръжи над плаца като разтревожена птица, после се спусна върху хидравличните си нозе. Миг-два перките му пореха въздуха, а после спряха да се въртят. Вратата се отвори, достопочтеният Джеймс Ратклиф слезе по стълбичката, стражата взе за почест, Куодринг козирува, Рейнхарт запристъпя напред на малките си пъргави нозе, здрависа се и поведе министъра към събралите се пред портала. Ратклиф изглеждаше чудесно и бе свежо изкъпан. Той се здрависа с Гиърс и озари останалите с лъчезарна приятелска усмивка.

— Много ми е приятно, докторе! Толкова мило от ваша страна да приютите нашата малка машинка сред вас.

Гиърс се бе преобразил.

— Сър, тази работа е чест за нас — изрече той с най-хубавата си усмивка. — Истинска научна дейност сред нас, грубите практици.

Осборн и Рейнхарт се спогледаха.

— Желаете ли да влезем? — попита Осборн.

— Да, разбира се. — Министърът се усмихна на присъствуващите. — Здравейте, Вандънбърг, радвам се да ви видя тук.

Гиърс пристъпи напред и сграбчи дръжката на вратата.

— Може ли? — Той предизвикателно погледна Рейнхарт.

— Може — отвърна Рейнхарт.

— Заповядайте, господин министър — и Гиърс ги поведе навътре.

Сега в компютърната зала светеха всички лампи и Гиърс гордо развеждаше високите гости. Рейнхарт и Осборн го оставиха да води, а Флеминг намусено наблюдаваше от пулта за управление. Гиърс представи Бриджър и Кристин, и — доста неохотно — Флеминг.

— Нали познавате Флеминг? Той го конструира, господин министър.

— Конструкторите са от съзвездието Андромеда — каза Флеминг.

Ратклиф се засмя, сякаш чу хубава шега.

— Е, доста работа сте свършили. Сега разбирам защо искахте толкова много пари.

Групата обикаляше из залата. Госпожа Тейт-Алън бе силно впечатлена от неоновите лампички; мъжете с тъмносиви костюми смаяно разглеждаха рафтовете с апаратура и Флеминг бе принуден да изостане най-отзад заедно с Осборн.

— Няма друг бизнес като шоу-бизнеса.

— Това всъщност е комплимент — рече Осборн. — Те ви поверяват всичко — и знанията, и инвестициите, и властта.

— Значи са още по-големи глупаци.

Осборн обаче не се съгласи. След като групата видя и паметта на компютъра, всички се събраха пред пулта за управление.

— Е? — изрече Ратклиф.

Флеминг вдигна от пулта лист, изписан с числа.

— Това — каза той толкова тихо, че почти никой не го чу — е последната група данни от съобщението.

Рейнхарт повтори думите му, взе листа и обясни:

— Сега ще въведем тези данни през входното устройство и ще задействуваме машината.

Той подаде листа на Кристин, която седна зад телетипа и започна да натиска клавишите. Беше много сръчна и красива — всички й се възхищаваха. Когато свърши, Флеминг и Бриджър завъртяха ключовете, натиснаха бутоните и зачакаха. Министърът чакаше. Откъм задната част на компютъра се носеше непрекъснато бръмчене, иначе беше тихо. Някой се покашля.

— Наред ли е всичко, Денис? — попита Флеминг.

После лампичките на дисплея започнаха да примигват. Отначало беше много ефектно. Групата получи разяснения: лампичките показват преминаването на данните; веднага след като привърши изчисленията, компютърът ще напечати резултата върху ролката хартия ей там…

Обаче нищо не се случи; след един час те все още чакаха. В пет часа министърът се качи в хеликоптера си без всякакви усмивки, издигна се и отлетя на юг. В шест часа останалите посетители отидоха на гарата, за да хванат вечерния влак за Абърдийн, придружени от покрусения, здраво стиснал устни Рейнхарт. В осем часа дежурството на Бриджър и Кристин свърши.

Флеминг остана в празния контролен център — слушаше бръмченето и втренчено гледаше непрестанно просветващото табло. Веднага щом се освободи, Джуди се върна при него и седна до пулта. Флеминг не си отваряше устата даже да изругае или да се оплаче и на нея не й идваше наум нищо утешително.

Стрелките на стенния часовник показаха десет часа и в този миг лампичките на дисплея спряха да примигват. Флеминг въздъхна и се надигна да си ходи. За да го утеши, Джуди го докосна по ръкава с връхчетата на пръстите си. Той се обърна да я целуне и в този момент изходният принтер затрака.

Рейнхарт остана да пренощува в Абърдийн, където шотландските университети бяха организирали семинар. Семинарът бе претекст — не му се искаше да прекара останалата част от пътуването очи в очи със снизходително-любезната лондонска компания. Единственото му утешение бе срещата със стара приятелка — Маделин Доней, професор по химия в Единбург. Тя беше може би най-добрата биохимичка в страната, бе изключително способна, надеждна и както казваха студентите й, притежаваше чара на епруветка, пълна с изсушена кожа. Двамата разговаряха дълго, после той се прибра в хотела и потъна в грижите си.

На сутринта получи телеграма от Торнес: „ФУЛ. АСА И ПОПОВЕ. ЕЛА БЪРЗО. ФЛЕМИНГ.“ Той анулира резервацията си за самолета до Лондон, купи си билет за влака и отново се отправи на северозапад, вземайки Доней със себе си.

— Какво означава това? — попита тя.

— От все сърце се надявам да означава, че се е случило нещо. Проклетата машина струва няколко милиона и снощи си мислех, че ще станем за посмешище на Уайтхол.

Не му беше съвсем ясно защо я взима със себе си. Вероятно за да си осигури морална подкрепа.

Когато се обади в лагера от гарата на Торнес, за да помоли за още един пропуск и кола, свързаха го направо с кабинета на Куодринг.

— Проклети учени! — рече Куодринг на дежурния. — Влизат и излизат, сякаш тук е панаир.

Той взе пропуска, който дежурният бе написал, и се отправи по коридора към кабинета на Гиърс. Иначе имаше доста приятен характер, ала Джуди му беше докладвала за изстрелите и той бе изнервен и разгневен.

— Бихте ли подписали това, сър? — Той постави пропуска върху бюрото на Гиърс.

— За кого е?

— Професор Рейнхарт води някого със себе си.

— Проверихте ли го?

— Всъщност посетителят е жена.

— Как се казва? — през очилата си Гиърс хвърли бегъл поглед на картончето.

— Професор Доней.

— Доней ли? Маделин Доней? — Той отново го погледна с подновен интерес. — Не е нужно да се безпокоите. Преди да се премести, работехме заедно в Манчестер. — Той се усмихна на спомена, докато подписваше пропуска.

Куодринг стеснително се засуети.

— Не е лесна работа да се следят тия от министерството на науката.

Гиърс му подаде пропуска.

— Лесно е, докато си стоят в сградата.

— Само че не си стоят.

— Кой не си стои?

— На първо място Бриджър. Твърде често излиза с лодката си до острова.

— Ходи да наблюдава птиците.

— Ние смятаме, че ходи за друго. Моята версия е, че изнася документи.

— Документи ли? — Гиърс рязко вдигна поглед и очилата му пробляснаха. — Имате ли някакви доказателства?

— Не.

— Ами тогава…

— Възможно ли е да го обискираме на потонния кей?

— А ако няма нищо у себе си?

— Ще бъда страшно учуден.

— И ще изглеждаме доста глупаво, нали? — Гиърс свали очилата си и тревожно се взря в майора. — Дори да е имал подобно намерение, така ще стане по-бдителен.

— Той си е наумил нещо.

— Тогава съберете факти, за да действуваме.

— Не виждам как ще стане това.

— Вие отговаряте за охраната на тази база.

— Да, сър.

За миг Гиърс изцяло се съсредоточи върху проблема.

— А мис Адамсън?

Куодринг докладва за случая.

— И все още нищо, така ли?

— Нищо, сър.

— Хм. — Той рязко прибра очилата си и с това въпросът беше приключен. — Ако отивате към сградата на компютъра, бихте могли да дадете пропуска на професор Доней.

— Не, не отивам натам.

— Тогава изпратете човек. И й предайте поздравите ми. Всъщност, ако свършат навреме, могат да се отбият на чашка шери.

— Добре, сър. — Куодринг колебливо отстъпи назад.

— Както и Флеминг, ако е с тях.

— Да, сър.

Той стигна до вратата. Гиърс бе вперил замечтан поглед в тавана и мислеше за Маделин Доней.

— Как бих искал и ние да се занимаваме с повече научна работа. Човек се уморява от практиката.

Куодринг се измъкна от стаята.

Накрая Джуди занесе пропуска. Доней беше в компютърната зала, където Рейнхарт и Бриджър я развеждаха, докато Кристин се опитваше да се свърже с Флеминг по телефона. Джуди връчи пропуска и беше представена.

— Аташе по печата? Е, драго ми е, че на младите момичета се предоставя възможност да вършат нещо полезно — каза Доней с енергичния си мъжки глас. Погледът й бе твърд, но учтив.

Рейнхарт бе развълнуван — изглеждаше необичайно нервен.

— Какво иска Джон?

— Не зная — отговори Джуди. — Нямам ни най-малка представа.

— Изпрати ми телеграма.

Минута по-късно Флеминг влезе забързано.

— А, ето те и теб!

Рейнхарт се спусна към него:

— Какво се е случило?

— Сами ли сме? — попита Флеминг, като гледаше хладно Доней.

Рейнхарт нервно ги представи един на друг и докато тя разпитваше с най-големи подробности Флеминг за компютъра, той нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

— Маделин е наясно какво правим тук.

— Щастливка. Бих искал и аз да съм наясно. — Флеминг бръкна в джоба си и измъкна сгънат лист хартия, който подаде на професора.

— Какво е това? — разгърна го Рейнхарт. Флеминг го наблюдаваше развеселено като малко момче, което е погодило номер на някой възрастен. На листа имаше няколко реда напечатани числа.

— Кога се появи това? — попита Рейнхарт.

— Снощи, след като си отидохте всички. Тук бяхме Джуди и аз.

— Не си ми казал — укорително се намеси Бриджър.

— Беше си тръгнал.

Рейнхарт сбърчи вежди над числата.

— Разбираш ли нещо?

— Не го ли позна?

— Не мога да твърдя такова нещо.

— Не ти ли прилича на относителните интервали между енергетичните нива на водородния атом?

— Така ли е? — Рейнхарт подаде листа на Доней.

— Искаш да кажеш — рече Бриджър, — че компютърът напечати това нещо ей така, изведнъж?

— Да. Възможно е. — Доней бавно прегледа числата. — Приличат на относителните честоти. Невероятно!

— Цялата история е невероятна — рече Флеминг.

Доней отново прочете числата и кимна.

— Не виждам смисъл. — Джуди се чудеше дали не е ужасно несхватлива.

— Изглежда, като че ли някой там — Доней посочи към небето — си е отворил сериозна работа, за да ни съобщи нещо, което вече знаем за водорода.

— Ако наистина това, е всичко. — Джуди погледна към Флеминг, който не каза нищо.

Маделин Доней се обърна към Рейнхарт.

— Това е малко разочарование.

— Аз не съм разочарован — рече тихо Флеминг. — Това е началото. Въпросът е дали искаме да продължим.

— Как можете да продължите? — попита Доней.

— Ами водородът е най-често срещаният химически елемент във Вселената. Нали така? Тъй че това е една съвсем проста информация за Вселената. Ако не я познаем, за машината това означава, че няма смисъл да продължава. Ако обаче успеем, тя може да продължи със следващия въпрос.

— Какъв следващ въпрос?

— Още не знаем. Но мога да се хвана на бас, че това е началото на една продължителна игра на въпроси и отговори. Той взе листа от Доней и го подаде на Кристин: — Въведи това в компютъра.

— Ама наистина ли? — Кристин погледна към Рейнхарт.

— Наистина.

Рейнхарт мълчеше, но нещо се бе случило с него; вече не беше унил, очите му святкаха и гледаха оживено. Останалите образуваха мълчалива замислена група, докато Кристин сядаше пред клавиатурата, а Бриджър подготвяше пулта за управление.

— Готово — обади се той. Беше по-кротък дори и от Флеминг и Джуди не можеше да определи дали завижда, дали разбира, или просто се опитва да схване като останалите какво ще излезе от всичко това.

Кристин пишеше бързо и компютърът бръмчеше равномерно зад металната си обвивка. Сякаш наистина бе навсякъде около тях — огромен, бездействуващ, чакащ. Доней гледаше редиците сини шкафове и ритмично проблясващите светлинки не със страх като Джуди, а с интерес.

— Въпроси и отговори. Вярвате ли в това?

— Ако се намирахте някъде сред звездите, едва ли щяхте да можете направо да ни питате какво знаем, но това приятелче ни пита. — Флеминг посочи компютъра. — Ако са го проектирали и програмирали с тази цел.

Доней отново се обърна към Рейнхарт.

— Ако доктор Флеминг е на вярна следа, действително имате нещо изключително.

— Флеминг има нюх за такива неща — отвърна Рейнхарт, като наблюдаваше Кристин.

След като спря да пише, не се случи нищо. Бриджър си играеше с бутоните на пулта за управление, а другите чакаха. Флеминг изглеждаше озадачен.

— Какво става, Денис?

— Не знам.

— Може би грешите — каза Джуди.

— Досега не сме допускали грешки.

И докато Флеминг изричаше това, лампичките на дисплея започнаха да святкат и миг по-късно изходният принтер затрака. Те се насъбраха около него, наблюдавайки как широкият бял поток хартия се навива на ролка, покрита с колонки от цифри.

Един от дългите и ниски шкафове в кабинета на Гиърс служеше за барче. Директорът нареди отгоре четири чаши и извади бутилка джин от долната полица.

— Това, което правят Рейнхарт и хората му, е ужасно вълнуващо. — Беше сложил ако не най-хубавия, то втория си по хубост костюм и показваше най-добрите си маниери в чест на Доней. — Е, вчера имаше малък фал, но разбрах, че сега всичко е наред.

Потънала в едно от креслата, Доней вдигна очи и улови погледа на Рейнхарт. Гиърс продължи да говори, докато наливаше тоник в едната от чашите.

— Всъщност в тая пустош няма нищо друго освен железария. Разбира се, тук се занимаваме с голяма част от ракетната техника на страната и това включва доста сложни неща, но не бих имал нищо против да навлека старите си дрехи и да се върна към лабораторната работа. Така добре ли е?

Той постави пълната чаша върху бюрото до едното ухо на Доней. Отдолу на чашата имаше хартиена подложка, за да не оставя следи по лакираната повърхност.

— Прекрасно, благодаря. — Доней можеше да види и вземе чашата, без да става. Гиърс бръкна в барчето за друга бутилка.

— За вас шери, нали, Рейнхарт? — и той наля шерито. — Човек се разкисва от административна работа. Наздраве! Радвам се да те видя, Маделин. С какво се занимаваш сега?

— ДНК, хромозоми, възникването на живота, ей такива щуротии — кратко отвърна Доней. Тя постави чашата на бюрото и запали цигара, като издуха по мъжки дима през носа си. — В момента съм в задънена улица. Точно бях решила да замина, за да пообмисля нещата, когато срещнах Ърнест.

— Остани да мислиш тук. — Гиърс й се усмихна мило, после отново стана сериозен. — Къде се е дянал Флеминг?

— Всеки момент ще дойде — рече Рейнхарт.

— Имате умно момче, макар да е доста непокорно — осведоми го Гиърс. — Всъщност като цяло екипът ви е малко непокорен, а?

— Но постигаме резултати. — Рейнхарт бе невъзмутим. — Компютърът започна да печати на принтера.

Гиърс вдигна вежди.

— Така ли? И какво пише?

Двамата му казаха.

— Странно. Наистина странно. А какво се получи, като му върнахте данните?

— Написа куп числа.

— Какво представляват?

— Нямаме представа. Досега работихме върху тях, но до този момент… — Рейнхарт повдигна рамене.

Флеминг почука небрежно и влезе в кабинета.

— Тук ли е почерпката?

— Влизай, влизай — каза Гиърс, сякаш говореше на обещаващ, но недодялан студент. — Жаден ли си?

— Кога ли не съм бил?

Флеминг носеше листовете от принтера. Той ги хвърли на бюрото, за да вземе чашата си.

— Има ли нещо радостно? — попита Рейнхарт.

— Нищичко. Нещо не е наред или с него, или с нас.

— Това последните ли са? — запита Гиърс, докато разгръщаше листовете и се навеждаше над тях, за да ги разгледа. — Ще има да анализирате това доста време, а? Ако можем да ви помогнем по някакъв начин…

— Трябва да е съвсем просто. — Флеминг бе потиснат и умислен, сякаш се опитваше да прозре нещо неразгадаемо. — Сигурен съм, че е много лесно. Нещо, което ще познаем.

— Тук имаше една част… — Рейнхарт взе листовете и започна да се рови из тях. — Изглежда някак позната. Хвърли още един поглед, Маделин.

Тя погледна.

— Какво очакваш? — попита Гиърс Флеминг, докато му наливаше.

— Не знам. Все още не знам каква е играта.

— Въглеродният атом не ви интересува, нали? — Доней вдигна очи с лека усмивка.

— Въглеродният атом ли?

— Не е описан по начина, по който го изразяваме ние, но разбира се, възможно е да е формулата на въглерода. — Тя издуха дим през носа си. — Това ли имаше предвид, Ърнест?

Рейнхарт и Гиърс отново се наведоха над листовете.

— Аз, разбира се, съм малко ръждясал — обади се Гиърс.

— Обаче е възможно, нали?

— Да, възможно, е. Чудя се дали няма и още нещо?

— Няма нищо друго — каза Флеминг. Той бе възвърнал сигурността си и вече не бе умислен. — Да започнем отначало. Спомнете си въпроса за водорода. Сега той ни пита към каква форма на живот принадлежим. Всички останали числа изразяват други възможности. Ние обаче не знаем нищо за тях, защото животът на тази земя е на въглеродна основа.

— Добре де, но това е теория — каза Рейнхарт. — Какво да правим сега? Да въведем в компютъра числата, които представляват въглеродната формула ли?

— Ако искаме да научи от какъв материал сме направени. Той няма да го забрави.

— Допускаш, че става дума за разум? — рече Гиърс, който нямаше време за фантазьорски истории.

— Вижте какво — обърна се Флеминг към него, — съобщението, което хванахме, ни даде две неща. То ни снабди с проект и с много основна информация, която да вложим в компютъра, след като го построим. Тогава не знаехме каква е тази информация, но сега започваме да разбираме. С помощта на оригиналната програма и това, което му кажем ние, той може да научи за нас всичко, което поиска. Освен това може да се научи да използува наученото. И ако това не е разум, тогава не знам какво е.

— Това е една много полезна машина — каза Доней.

Флеминг се обърна към нея.

— Само защото не е от плът и кръв, никой химик не може да си я представи като мислещо създание!

Доней изсумтя.

— От какво се страхуваш, Джон? — попита Рейнхарт.

— От целта му. Не е бил изпратен тук за развлечение. Не е изпратен за наше добро.

— Той ви изнервя — каза Доней.

— Така ли мислите?

— Това се казва неочакван късмет, използувайте го. — Тя се обърна към Рейнхарт: — Ако използувате метода на доктор Флеминг и внесете въглеродната формула в компютъра, може да получите нещо друго. Можете да стигнете до по-сложни структури, при това имате великолепна изчислителна машина, която ще обработва данните. Ето какво представлява компютърът! Използувайте го на практика!

— Джон? — обърна се Рейнхарт към Флеминг.

— Считай, че съм вън от играта.

— Не искаш ли да се заемеш ти с тази работа, Маделин? — попита професорът.

— Защо не се заемеш ти? — отвърна тя.

— Къде е астрономията, къде е биосинтезът. Ако твоят университет може да се лиши от тебе…

— Ние ще те устроим — наканеше ли се да действува, Гиърс действуваше бързо. — Нали казваше, че си в задънена улица.

Доней се замисли.

— Бихте ли работили с мен, доктор Флеминг?

Флеминг отрицателно поклати глава.

— Има нещо, което първо трябва да се обмисли, преди изобщо да сме започнали.

— Не съм на същото мнение.

— Стигнах дотам, докъдето исках. Даже и малко по-нататък, за да покажа, че мога да изпълня обещанието си. За мен обаче пътят свършва дотук.

Рейнхарт отвори уста, но Флеминг се извърна.

— Добре — каза Рейнхарт. — Заемаш ли се, Маделин?

След като Флеминг си отиде, уговориха останалите подробности. На другата седмица Доней се настани в лагера и се зае с компютъра, Бриджър и Кристин й помагаха, а Гиърс бе преизпълнен с ентусиазъм и внимание. Флеминг се върна в Лондон и Джуди не го видя повече; тъй като бе с военен чин и бе обвързана с клетва, тя трябваше да стои там, където й беше наредено. В известен смисъл изпита облекчение от прекъсването на тази не съвсем установена връзка. След единствената им нощ в неговото бунгало тя го бе държала на разстояние, доколкото бе във възможностите й, защото се разкъсваше между инстинктивното усещане, че е влюбена и чувството, че не й се иска той да я приема за такава, каквато не е. Докато той бе далеч от лагера, поне не се налагаше да докладва за него, а само за Бриджър, което не бе толкова важно за нея.

Бриджър не даваше какъвто и да било повод за подозрения. Джуди не ходеше повече на пустия бряг, а патрулите на Куодринг не откриха нищо. Самият Бриджър изглеждаше все по-нещастен и затворен. Работеше умело, но без ентусиазъм и прекарваше времето си в наблюдение на миграцията на последните птици в гнездата им на Торнхолм.

Есента помръкна и дойде зима. В Лондон Флеминг се залови да проверява цялото съобщение от Космоса и всичките си първоначални изчисления. В Болдършо Фел продължаваха да следят съобщението, но това вече се правеше съвсем формално. Кодът неизменно оставаше същият; Флеминг не можа да открие нищо, което да потвърди опасенията му.

В Торнес Доней жънеше повече успехи.

— Момчето беше право за едно — каза тя на Рейнхарт. — За играта на въпроси и отговори. Въведохме формулата на въглерода и компютърът незабавно започна да печати на принтера данни за основните структури на белтъчните молекули.

Когато тя въведе обратно в компютъра и тия данни, той започна да задава нови въпроси. Предложи формулите на множество различни структури на белтъчна основа и очевидно искаше още информация за тях. Доней включи в работата и катедрата си в Единбург. На своя глава въведоха в машината всичко, което знаеха за образуването на клетките. До Нова година компютърът им даде молекулярната структура на хемоглобина.

— Защо пък хемоглобин? — попита Джуди, която я бе последвала в Единбург, опитвайки се да разбере какво става.

— Хемоглобинът в кръвта снабдява мозъка с енергия.

— Предложи ви го като една от няколко възможности, така ли? — попита Рейнхарт. Тримата се бяха събрали в кабинета на Доней в една от старите сиви университетски сгради, защото им беше казала, че иска да знае решението на министерството.

— Да — отвърна тя, — както преди. И ние въведохме информацията.

— Значи вече знае как функционират мозъците ни.

— Сега знае много повече от това.

Рейнхарт се поглади по брадичката с малките си пръсти.

— Защо ли иска да знае?

— Флеминг ти е повлиял, нали? — укорително рече Доней. — Той нищо не „иска да знае“. Дава логически отговори според информацията, която въвеждаме и тази, която вече притежава — това е изчислителна машина.

— Това ли е всичко? — Колкото и малко да знаеше, Джуди споделяше подозренията на професора.

— Хайде да разсъждаваме като учени, а? — каза Доней. — А не като мистици.

— Професор Рейнхарт, вие…?

Рейнхарт се почувствува неловко.

— Флеминг би казал, че машината иска да знае срещу какъв разум е изправена… що за компютри сме ние, колко са големи мозъците ни, как ги поддържаме, къде са разположени.

— Ако питате мен, младият Флеминг е болезнено чувствителен — каза Доней. Тя махна с ръка към лавиците с натрупаните по тях ролки от принтера. — Сега имаме толкова много материал, че не можем да си вдигнем главите от работа, обаче аз предполагам за какво е всичко това, ето защо имам нужда от вас. Мисля, че той ни е дал основната структура на живата клетка.

— Какво?

— Това обаче не ни върши особена работа. Имаме огромно количество данни, които са прекалено сложни, за да можем да ги разгадаем някога.

— Защо?

— Погледнете колко са само! Ние можем да разпознаем отделни малки части от хромозомната структура, но ще ни трябват години, за да анализираме всичко това.

— Ако именно това се иска от вас.

— Какво искаш да кажеш?

Рейнхарт отново се поглади по брадичката. Джуди забеляза, че пръстите му имат трапчинки. Дори когато не беше сигурен в областта на теорията, той излъчваше спокойствие и благородство.

— Искам да говоря с Флеминг и Осборн — рече той.

Най-после той ги събра в кабинета на Осборн. Вече притежаваше всички възможни факти и сега искаше действия. Флеминг изглеждаше остарял и отпуснат, сякаш някаква пружина в него се беше счупила. Лицето му беше подпухнало, очите — кръвясали. Осборн се облегна изискано и заслуша Рейнхарт.

— Професор Доней е стигнала до нещо, което, изглежда, е детайлната хромозомна структура на клетката.

— На живата клетка ли?

— Да. Това е нещо, което не знаехме преди — реда, в който са подредени молекулите на нуклеиновите киселини.

— Което значи, че на практика можем да изградим клетка?

— Ако използуваме компютъра като ръководител и ако успеем да направим химически апарат, който да изпълнява инструкциите му, и да създадем синтезатор на ДНК, тогава мисля, че можем да започнем изграждането на жива материя.

— Точно това биолозите се стремят да постигнат от дълго време, нали?

— Наистина ли ще го оставите да създаде жив организъм? — попита Флеминг.

— Доней иска да опита — каза Рейнхарт. — Флеминг не иска. Какво да правим?

— Защо не искате? — небрежно попита Осборн Флеминг, като че ли ставаше дума за нещо незначително.

— Защото действуваме по принуда — уморено изрече Флеминг. — Повтарям го, откакто построихме проклетата машинария, не мога да открия нищичко, което да ме накара да мисля иначе. Маделин Доней си въобразява, че човек може да го използува просто като лабораторно оборудване — тя е една весела оптимистка. Ако иска да си играе със синтеза на ДНК, нека си стои в университета и си играе там. Не й позволявайте да използува компютъра. В случай че ви се наложи, най-малкото първо изтрийте паметта.

— Рейнхарт? — обърна се апатично Осборн към професора. Каквото и впечатление да му беше направило казаното от Флеминг, той с нищо не го показваше.

— Не знам — отвърна Рейнхарт. — Просто не знам. Това идва от чужда цивилизация, но…

— „Винаги можем да го изключим“ — цитира го Флеминг. — Вижте какво, ние го построихме, за да докажем, че сме разбрали съдържанието на съобщението. Така ли беше? Е, направихме го. Задействувахме компютъра, за да открием целта му. Сега знаем и нея.

— Така ли?

— Аз знам! Това е петата колона на чужда цивилизация — от друга форма на живата материя. Тя носи в себе си семената на живота, но също така и семената на разрушението.

— Имате ли някакви основания да твърдите всичко това? — попита Осборн.

— Нямам конкретни основания.

— Тогава как можем…?

— Добре-е-е, продължавайте нататък! — Флеминг се надигна и се отправи към вратата. — Продължавайте и ще видите какво ще стане… но да не ми приплачете после!