Андромеда

Единадесета главаАНТИДОТ

Когато Флеминг пристигна в лазарета, покриваха лицето й. Останалите трима лежаха притихнали и неподвижни в леглата си с изпити и побелели като възглавниците лица. Чрез кръвопреливане едва успяваха да поддържат живота на Доней, която беше в съседния бокс. Тя лежеше мраморно бледа като надгробната статуя на някой стар боец. Флеминг втренчено я гледаше, когато Хънтър приближи.

— Какво искате? — Хънтър бе занемарил външния си вид и беше съвсем изнервен. Дори не си направи труда да прояви поне малко учтивост.

— Грешката е моя — отвърна Флеминг, забил поглед в изпитото лице на възглавницата.

Хънтър пресилено се изсмя.

— За вас скромността е нещо ново.

— Е, добре… не беше! — Пламнал, Флеминг се извъртя към него и измъкна от джоба си няколко листа, прикачени с кламер. — Обаче дойдох да ви дам това.

Хънтър с подозрение взе листовете.

— Какво представлява?

— Ензимната формула.

— Как, по дяволите, ви е попаднала в ръцете?

Флеминг въздъхна:

— Нелегално. Както трябва да правя всичко тук.

— Ако не възразявате, ще я задържа — рече Хънтър. Той отново погледна листовете. — Защо е задраскана?

— Защото е погрешна — Флеминг отгърна горния лист, за да покаже следващия. — Ето това е правилната формула. Няма да е зле, ако приготвите веднага лекарство.

— Правилната формула ли? — Хънтър изглеждаше леко объркан.

— Компютърът е дал на Доней обърнатата формула. Той е представил отрицателното като положително, за да й отмъсти за малкия номер, който я накарах да му изиграе.

— Какъв номер?

— Вместо ензима е дал антиензим. Вместо клетъчен регенератор — клетъчен разрушител. Вероятно действува, прониквайки през кожата и те са пострадали, докато са го получавали. — Флеминг повдигна едната ръка на Доней, която лежеше безжизнено върху чаршафа. — Единственото спасение е да получим навреме истинския ензим. Ето защо ви донесох правилната формула.

— Наистина ли мислите?… — Хънтър скептично се смръщи над листовете, а Флеминг, дигайки поглед от ръката на Доней, която продължаваше да държи, го изгледа с неприязън.

— Не искате ли да си спечелите име на добър лекар?

— Искам да спася живота им — отвърна Хънтър.

— Тогава използувайте правилната формула. Лекарството ще действува като антидот на онова, което е получила Доней, и в такъв случай трябва да подобри състоянието им. Най-малкото можете да опитате. Ако не… — Той сви рамене и положи съсухрената ръка на Доней върху чаршафа. — Тази машина ще върши мръсна работа за всекиго, докато й е удобно.

Хънтър изсумтя.

— Ако е толкова дяволски умна, защо е допуснала грешка като тази?

— Това не е неволна грешка. Грешката й всъщност е, че не е попаднала на човека, който й трябва. Тя преследваше мен и изобщо не я е било грижа колко души ще унищожи, преди да ме спипа. Едно от вашите търговски споразумения с „Интел“ и щеше да отиде половината свят.

Той остави Хънтър да гледа формулата навъсено, ала с явното намерение да я използува.

Мъжът почина следобеда на същия ден; обаче новото ензимно лекарство бе получено и дадено на двамата оцелели. Отначало не се случи нищо изключително, но до вечерта стана ясно, че процесът на влошаване се забавя. След вечеря Джуди посети лазарета, а после се отправи към централния вход да посрещне Рейнхарт, който трябваше да пристигне с вечерния влак. Като минаваше покрай сградата на компютъра, тя изпита желание да влезе. Дежурен оператор нямаше и Джуди завари Андре да седи сама пред пулта за управление и да се взира пред себе си. Внезапно в душата на Джуди забушуваха натрупваните с месеци и години омраза и безсилие.

— Умря още един — ожесточено изрече тя. Андре сви рамене и Джуди изпита желание да я удари. — Професор Доней се бори за живота си. Момчето също.

— Тогава имат шанс — бездушно отвърна момичето.

— Благодарение на доктор Флеминг, а не на вас.

— Това не е моя работа.

— Вие дадохте формулата на професор Доней.

— Даде я машината.

— Дадохте я заедно.

Андре отново сви рамене.

— Доктор Флеминг има антидот. Той е умен — може да ги спаси.

— На вас ви е безразлично, нали? — Джуди я изгледа; очите й бяха сухи и пареха.

— Защо трябва да ме вълнува това? — попита момичето.

— Ненавиждам те! — Гърлото й бе пресъхнало и тя едва говореше. Прищя й се да хване нещо тежко и да строши главата на Андре; в този миг обаче телефонът иззвъня и тя трябваше да отиде на централния вход да посрещне Рейнхарт.

Дълго след като Джуди си отиде, момичето остана съвсем неподвижно с втренчен в пулта поглед и няколко сълзи — истински човешки сълзи — наедряха в очите й и бавно се затъркаляха по бузите.

Джуди заведе Рейнхарт право в бунгалото на Флеминг, където двамата му разказаха последните новини.

— А Маделин? — попита старият. Изглеждаше уморен и несигурен.

— Слава богу, още е жива — отвърна Флеминг. — Можем да спасим поне останалите двама.

Рейнхарт се поотпусна и вече не изглеждаше толкова уморен. Взеха палтото му, настаниха го на един стол до радиатора и му приготвиха за пиене. Той се стори на Джуди много състарен и доста разчувствуван. Вече бе Сър Ърнест и самото получаване на титлата сякаш го бе състарило. Тя се опита да си представи откога датира младежкото му приятелство с Доней и усещаше как се е вкопчил в живота й тъй, като че ли неговият собствен живот е свързан по неведом начин с нейния. Той пое чашата и се замисли какво още да попита.

— Съобщихте ли вече на Гиърс?

— Какво би могъл да направи Гиърс? — попита Флеминг. — Освен да съжалява, че не съм пострадал аз. От едно време говоря, че това нещо е опасно, но всички са влюбени в него. Какво още трябва да докажа, за да убедя някого?

— На мен няма какво да доказваш повече, Джон — изморено рече Рейнхарт.

— Е, и това е нещо!

— На мен също! — обади се Джуди.

— Прекрасно, прекрасно! Значи ставаме трима срещу цялата компания.

— Какво мога да направя според теб? — попита Рейнхарт.

— Не знам. В тази страна ти си управлявал половината наука на цяло едно поколение — добрата половина. Сигурно някой би се вслушал в мнението ти, нали?

— Може би Осборн, а?

— Стига да не се опари. — За миг Флеминг се замисли. — Той би ли могъл да ме върне при компютъра?

— Помисли хубавичко, Джон! Той отговаря пред правителството.

— Можеш ли да го доведеш тук?

— Бих могъл да опитам. Какво имаш предвид?

— Това ще изясним по-късно — рече Флеминг.

Рейнхарт измъкна от джоба си разписание на влаковете и самолетите.

— Ако замина за Лондон утре…

— Не можеш ли да тръгнеш тази вечер?

— Сър Ърнест е уморен — обади се Джуди.

Рейнхарт й се усмихна.

— Можеш да си запазиш това „сър Ърнест“ за някое градинско увеселение. Ще взема нощния самолет.

— Да изчакаме няколко часа, а? — попита Джуди.

— Аз не съм младеж, мис Адамсън, но не съм и на смъртно легло. — Той се изправи. — Предайте сърдечните ми поздрави на Маделин, ако е…

— Разбира се — отвърна Флеминг, докато търсеше палтото на стареца, после му го държа, за да се облече. Рейнхарт тръгна към вратата, като се закопчаваше. После се сети нещо. — Между другото, съобщението от Космоса прекъсна.

Джуди погледна към Флеминг:

— Съобщението ли?

— Онова там — Рейнхарт посочи с пръст към тавана. — Прекъсна преди няколко седмици. Може би никога вече няма да го хванем.

— А може би сме хванали края на едно дълго предаване — тихо изрече Флеминг, като претегляше наум последствията. — Ако не бяхме имали този късмет в Болдършо, може би никога нямаше да го чуем и нищо нямаше да се случи.

— Тази мисъл ми е минавала през главата — каза Рейнхарт, усмихна се още веднъж уморено и излезе.

Флеминг се мотаеше из стаята и размишляваше върху казаното, а Джуди стоеше и чакаше. Те чуха как колата на Рейнхарт потегля и се отдалечава и в този миг Флеминг се приближи до Джуди и обгърна с ръка раменете й.

— Ще направя всичко, което поискаш — каза му тя. — Да ме предадат на военен съд, ако щат.

— Добре, добре. — Той свали ръката си.

— Можеш да ми вярваш, Джон.

Той я погледна право в очите и тя се опита с поглед да му внуши, че не лъже.

— М-да-а-а… — изглеждаше почти убеден. — Ще ти кажа какво. Първата ти работа на сутринта е сама да се добереш до директния телефон с Лондон. Опитай се да хванеш Осборн, докато професорът е при него и да му кажеш, че води още един посетител.

— Кой?

— Това няма значение. Някой от Хералдическия институт… ректорът на Кралската академия… някой пуяк от министерството. Не е нужно да води човека, а да носи дрехите му.

— Някой шеф ли?

Той широко се усмихна:

— Шапката, куфарчето и чадърът му ще свършат работа. И палтото, разбира се. Междувременно ти допълнително ще му уредиш още един пропуск. Ясно?

— Ще опитам.

— Браво на тебе! — Той отново я прегърна и целуна.

На Джуди й стана много приятно, после се облегна на него и попита:

— Какво смяташ да правиш?

— Още не знам. — Той отново я целуна, после се отдръпна. — Ще взема да си лягам, днес беше ужасен ден. Ти по-добре си върви… имам нужда от сън.

Той отново й се усмихна, тя стисна ръката му и излезе — не стъпваше по земята, а летеше и душата й ликуваше.

Флеминг се разсъблече разсеяно, докато чертаеше планове и си фантазираше наум. Хвърли се в леглото и заспа в мига, в който изгаси лампата.

След като Рейнхарт и Джуди си отидоха, лагерът утихна. Бе тъмна нощ; от североизток се носеха облаци и студеният вятър обещаваше сняг, пълната месечина се скри. От време на време обаче лунната светлина проникваше през облаците и осветяваше слаба, бледа фигура, която се измъкна през един прозорец на гърба на компютърната сграда и като привидение тръгна да прекоси лагера. Никой от патрулите не я видя, камо ли да познае в нея момичето Андре и тя се промъкваше крадешком между сградите към бунгалото на Флеминг с решително лице и двоен кабел в ръка.

През прозореца в стаята на Флеминг се процеди слаба светлина, защото бе дръпнал пердето, преди да си легне. Той не помръдна, когато вратата се отвори много тихо и Андре се вмъкна вътре. Тя беше боса и внимаваше много, ръцете й бяха защитени с чифт дебели гумени ръкавици. След като се убеди, че Флеминг спи, тя коленичи до стената близо до леглото му и вкара в контакта двете оголени жици на кабела, здраво ги натика вътре. Другия край държеше далеч от себе си, като стискаше раздвоения кабел между палеца и показалеца си, а оголените жици стърчаха; после се изправи и бавно започна да се приближава към Флеминг. Шансовете му да издържи токовия удар бяха минимални, защото спеше и тя разчиташе, че ще може да държи жиците дотогава, докато сърцето му спре.

Безшумно приближи към очите му двата оголени края. Нямаше причина той да се събуди; обаче изведнъж, неизвестно защо, Флеминг се събуди. Това, което успя да види, бе надвесеният над него силует и по-скоро инстинктът, отколкото разумът го накара да свие краката си под завивките и да я ритне с всичка сила.

Улучи я в корема и тя с болезнен вик се просна по гръб сред стаята. Той затършува за ключа на нощната лампа и я светна. За миг светлината го заслепи; Флеминг седна в леглото объркан и задъхан, докато момичето с мъка се изправяше на колене, все още стискайки в ръка кабела; като схвана какво става, той скочи от леглото, издърпа оголените жици от контакта и се обърна към нея. В това време обаче тя се беше изправила и се измъкваше от стаята.

— Няма да ми избягаш!

Той се хвърли към вратата. Андре отстъпи встрани и се опря на масата, скрила ръце зад гърба си. За миг изглеждаше, че ще се предаде, но без предупреждение тя се хвърли към него с изопната дясна ръка, в която стискаше кухненски нож.

— Кучка такава!

Той я хвана за китката, измъкна й ножа и я блъсна на земята.

Андре изпъшка и се заизвива, като държеше изкълчената си китка с другата ръка и го гледаше втренчено не толкова с ярост, колкото с отчаяние. Той се наведе и вдигна ножа, като не я изпускаше от очи.

— Е, добре, убий ме. — Сега в гласа и по лицето й бе изписан страх. — От това няма да имаш никаква полза.

— Така ли? — Гласът му трепереше и той дишаше тежко.

— Малко ще забави нещата, това е всичко.

Тя зорко го наблюдаваше, докато Флеминг отвори едно чекмедже и пусна ножа в него. Това, изглежда, й даде смелост и тя седна.

— Защо искаш да ме отстраниш? — попита той.

— Това беше следващата крачка. Аз те предупредих.

— Благодаря.

Флеминг се засуети наоколо, закопча пижамата си и нахлузи едни чехли, поуспокои се.

— Всичко, което правиш, може да се предвиди. — Изглежда, бе възвърнала самообладанието си. — Каквото и да измислиш, ще бъде контрирано.

— И какво ще последва сега?

— Ако си отидеш веднага и не се намесваш…

Той я прекъсна:

— Стани! — Почака, докато тя се изправи на крака и посочи един стол: — Седни там!

Тя го изгледа смаяно още веднъж, после седна. Той приближи и застана над нея.

— Защо правиш само онова, което иска машината?

— Вие сте големи деца — рече му тя. — Мислите си, че сме роб и господар — компютърът и аз, но ние и двамата сме роби. Ние сме контейнери, които направихте, за да съхраняват нещо, което не разбирате.

— А ти разбираш ли го? — попита Флеминг.

— Виждам разликата между нашите два разума. Виждам, че нашият ще победи, а вашият ще загине. Вие си мислите, че сте венеца на природата, последната дума… — Тя млъкна и разтри китката си, която той бе извил.

— Не съм на същото мнение — рече той. — Заболя ли те?

— Не особено. Ти си по-умен от останалите, но не си достатъчно умен. Всички вие ще последвате динозаврите. И те някога са владели Земята.

— Ами ти?

Тя се усмихна за първи път, откакто се познаваха.

— Аз съм липсващото звено на веригата.

— Ами ако те счупим?

— Ще направят друго.

— Ами ако разбием компютъра?

— Пак същото.

— А ако унищожим и двама ви, и съобщението, и цялата ни работа над него, така че да не остане нищо? Съобщението вече не се излъчва. Ти знаеше ли това?

Тя отрицателно поклати глава. Фактът, че тя потвърди всичките му страхове, го замая наред с внезапно възникналата идея как да прекрати всичко това.

— Приятелите ви там горе са се изморили да ни говорят. Сега вие сте сами — ти и компютърът. Да допуснем, че ви строшим и двамата, а?

— Известно време ще задържите една по-развита цивилизация далеч от Земята.

— Значи точно това ще трябва да направим.

Тя го погледна твърдо.

— Не можете.

— Можем да опитаме.

Тя отново поклати глава бавно, сякаш съжалително.

— Махни се! Живей както ти харесва, докато можеш. Друга възможност нямаш.

— Освен ако не ми помогнеш. — Той отвърна на погледа й и се втренчи в нея, както бе правил и преди в сградата на компютъра. — Ти не си просто мислеща машина, ти си направена по наше подобие.

— Не!

— Притежаваш възприятия, чувства. Ти си три четвърти човешко същество, привързано по принуда към нещо, което е програмирано да ни унищожи. За да ни спасиш и да се освободиш, трябва само да промениш програмата. — Той я хвана за раменете сякаш за да я разтърси, но тя се изтръгна от ръцете му.

— И защо трябва да го сторя?

— Защото го искаш, тези три четвърти от тебе го искат…

Тя се изправи и се отдалечи от него.

— Тези три четвърти са случайност. Да не мислиш, че и така не страдам достатъчно много? Не мислиш ли, че ме наказват дори само защото слушам думите ти?

— Ще те накажат ли тази вечер?

— Ако си отидеш, няма. — Андре колебливо приближи до вратата, като че ли очакваше да я спре, но той я остави да си върви. — Бях изпратена да те убия.

Застанала на вратата, тя говореше напълно безстрастно и бе бледа и много красива. Флеминг мрачно я изгледа.

— Е, разкрихме си картите — рече той.

Близо до гарата в Торнес имаше малко кафене със сенник, където Джуди остави Флеминг, за да посрещне влака от Абърдийн. Това стана на следващата вечер: Рейнхарт бе действувал светкавично. Флеминг влезе в малката стая отзад, която бе запазена за тях, и зачака. Тази тъжна и мрачна стаичка бе почти изцяло заета от стара селска маса и няколко стола, а стените й бяха от гнили и зле боядисани дъски, върху които висяха избелели реклами на кока-кола и минерална вода. Той отпи от джобната си бутилка. Отвън се чу воя на засилващия се вятър, после — дизеловия локомотив, който с пухтене идваше от юг. Влакът спря на гарата шумно, след минута-две се чу свирка, сирената му зави и той потегли, като остави след себе си тишина, в която отново се чу шума на вятъра ведно със стъпки по чакълената пътека пред кафенето.

Джуди въведе Рейнхарт и Осборн в стаичката. Всички бяха дебело облечени със зимни дрехи, а Осборн носеше обемист куфар.

— Мисля, че ще има ураган — каза той, като остави куфара на земята. Имаше нещастен вид и съвсем нямаше настроение. — Можем ли да разговаряме тук?

— Стаята е на наше разположение — отвърна Джуди. — Говорих със собственика.

— Ами дежурния оператор? — попита Рейнхарт.

— Говорих и с него. Знае какво трябва да прави и ще си държи устата затворена.

Рейнхарт се обърна към Флеминг:

— Как е Маделин Доней?

— Ще се спасят — и тя, и момчето. Ензимът действува.

— Е, да благодарим на бога за тая новина. — Рейнхарт разкопча палтото си. Не изглеждаше зле след пътуването — навярно активните действия го освежаваха. Най-потиснат от всички бе Осборн.

— Какво искате да направите с компютъра? — попита той Флеминг.

— Ще се опитам да го оправя или…

— Или какво?

— Ето това искаме да открием. Или е бил програмиран да причинява зло, или нещо е объркан. Или е програмиран да работи така, както сега, или нещо се е повредило. Аз смятам, че е първото; винаги съм го мислил.

— Все не можете да го докажете.

— Ами Доней?

— Трябва ни нещо по-убедително.

— Осборн ще отиде при министъра — намеси се Рейнхарт. — Ако е необходимо, ще стигне до министър-председателя. Нали?

— Стига да имам доказателства — рече Осборн.

— Ще ви ги дам! Снощи той се опита да ме убие.

— Как?

Флеминг им разказа случилото се.

— Накрая я принудих със сила да ми каже истината. Трябва да опитате някой път… тогава ще повярвате.

— Нужни са научни факти.

— Тогава ми дайте няколко часа с компютъра. — Той погледна към Джуди. — Донесе ли ми пропуск?

Тя извади три пропуска от чантата си и им ги раздаде.

Флеминг прочете своя и се ухили:

— Значи съм чиновник от министерството? Невероятно, но факт!

— Заради това заложих доброто си име — обади се тъжно Осборн. — Става дума само за подробен преглед на компютъра без каквато и да е намеса и работа с него.

Усмивката на Флеминг помръкна:

— Значи искате да ми вържете ръцете?

— Разбирате ли какъв риск поемам? — попита Осборн.

— Риск! Трябваше да бъдете на мое място снощи.

— Да беше така, поне щях да съм по-сигурен как стоят нещата. Страната, млади момко, зависи от този компютър…

— Който направих аз!

— За нас той може да има по-голямо значение от парната машина, от атомната енергия или от каквото и да било друго.

— В такъв случай е още по-важно… — започна Флеминг.

— Зная! Нямам нужда от наставления! Смятате ли, че изобщо щях да бъда тук, ако не вярвах, че е важно, и ако не ценях мнението ви твърде високо? Но си има начини и начини.

— Знаете ли някой по-добър начин?

— За такава проверка — не. Но това е най-многото, което може да се направи. Човек на моя пост… с моето положение…

— Какво е вашето положение? На най-благородния от всички римляни, така ли?

Осборн въздъхна.

— Имате си пропуск.

— Получи, каквото искаше, Джон — каза Рейнхарт.

Флеминг вдигна куфара и го постави на масата. Отвори го, извади тъмно поизносено палто, черна мека шапка и дипломатическо куфарче и се преоблече за ролята си. За тъмна нощ дрехите ставаха, но никак не му подхождаха на физиономията.

— Приличаш повече на плашило, отколкото на държавен чиновник — рече Рейнхарт с усмивка.

Джуди едва се сдържа да не се разкикоти.

— Ако си с мен, няма да те разглеждат много старателно.

— Даваш ли си сметка, че за това може да те разстрелят? — нежно й каза Флеминг.

— Няма, стига да не ни разкрият.

Това любезничене не се понрави на Осборн: ако прикриваха напрежението си по този начин, той не можеше да се досети, защото сам бе прекалено напрегнат.

— Хайде да вършим, каквото ще вършим. — Той дръпна ръкава на палтото си, за да види колко е часът.

— Трябва да чакаме, докато се стъмни и дневната смяна си отиде — каза Джуди.

Флеминг бръкна под палтото си и измъкна шишето.

— Какво ще кажете да пийнем за успеха на акцията?

Когато стигнаха лагера, вече валеше силно — не кротък и гъст сняг, а виелица от хапещи заледени частички, които северният вятър бръскаше. Двамата патрули пред сградата на компютъра бяха вдигнали яките на шинелите си, въпреки че стояха на завет във входа. Те надничаха иззад бялата завеса на снега към тъмнината, където се очертаха четирите приближаващи се силуета. Джуди ускори крачка и показа пропуските, докато тримата мъже стояха по-назад.

— Добър вечер. Това е групата от министерството.

— Да, мис. — Единият от патрула с лейтенантски нашивки на шинела отдаде чест и разгледа пропуските.

— Всичко е наред — каза той и ги върна.

— Има ли някой вътре? — попита Джуди.

— Само дежурният оператор.

— Ще се задържим няколко минути — каза Рейнхарт, като се приближи.

Войниците отвориха вратата и се отдръпнаха, а Джуди влезе, следвана от Рейнхарт, Осборн и Флеминг, който вървеше между двамата.

— Ами момичето? — попита Рейнхарт, когато се отдалечиха по коридора.

— Тази вечер не е дежурна — отвърна Джуди. — Погрижихме се за това.

Коридорът бе дълъг, завиваше два пъти надясно, а вратите към залата се намираха в дъното му, далече от главния вход. Когато Джуди отвори едната и ги въведе вътре, те се озоваха в празната, обляна в светлина зала, където имаше само един млад мъж, седнал пред пулта с книга в ръка. Щом влязоха, той стана.

— Здравей — обърна се младият мъж към Джуди. — Нормално ли мина?

Беше най-младият помощник. Явно положението го забавляваше.

— По-добре вземете пропуските си. — Джуди върна пропуските на Рейнхарт и Осборн, а този на Флеминг подаде на оператора.

Флеминг свали меката шапка и я нахлупи на главата на младежа.

— Такива носят големците.

— Не е нужно сега да разиграваме театър — обади се Осборн, докато неспокойно наблюдаваше вратата, а операторът бе издокаран с палтото и дипломатическото куфарче на Флеминг. Дори с вдигната яка бе съвсем ясно, че това не е човекът, влязъл преди малко, но, както каза Джуди, в такава нощ не се виждаше хубаво, а в нейно присъствие щяха само да ги преброят, без да ги проверяват.

Щом младежът бе готов, Осборн отвори вратата.

— Разчитаме на вас да постъпите както трябва — рече той на Флеминг. — Имате ли готов материал за проверката?

Флеминг извади познатия бележник и ги изчака да си тръгнат.

— Ще се върна — каза Джуди. — Веднага щом ги изпратя.

Флеминг погледна изненадано.

— Не е необходимо.

— Съжалявам — рече му Осборн. — Това е едно от условията.

— Не желая никой.

— Не ставай глупав, Джон — обади се Рейнхарт и излязоха.

Той приближи до пулта за управление и се вторачи в него, като хихикаше от напрежение, после се залови за работа — започна да въвежда числата от бележника си. Почти бе привършил, когато Джуди влезе.

— Какво правиш? — попита тя. Също бе напрегната, въпреки че изпита облекчение, след като изведе съучастниците навън.

— Опитвам се да го съсипя. — Той внесе последната група числа. — За начало става оная същата закачка с името.

На компютъра му трябваха няколко минути, за да реагира, после лампичките на дисплея започнаха яростно да проблясват. Двамата зачакаха да чуят тракането на принтера, но вместо него чуха стъпки, които приближаваха по коридора. Джуди стоеше като закована на едно място, парализирана, докато Флеминг не я хвана за ръката и не я вмъкна в тъмната лаборатория, откъдето можеха да виждат през полуотворената врата, без да ги забележи никой. Стъпките спряха до входа на отсрещната страна на залата. Те видяха как някой натисна дръжката на една от вратите, после тя се отвори и Андре влезе в залата.

Джуди тихо ахна, но бръмченето на компютъра заглуши звука, а Флеминг предупредително я стисна за ръката. От мястото си можеха да видят как Андре затваря вратата и бавно се приближава към рафтовете с контролна апаратура. Проблясването на лампичките и бръмченето на компютъра, изглежда, я стъписаха и тя замръзна на място на няколко сантиметра от контролното табло. Носеше стар сив анорак със свалена качулка и изглеждаше много красива и непреклонна под голите електрически крушки; лицето й обаче бе напрегнато и след няколко минути устата и слепоочията й започнаха да потръпват поради растящото нервно напрежение. Тя се приближи към таблото бавно и без желание, после отново спря, като че ли предусещаше някаква бурна реакция от негова страна — позна признаците и въпреки това сякаш бе хипнотизирана от машината.

Сега лицето й лъщеше от пот. Тя направи още една крачка напред и бавно вдигна ръце към терминалите. При цялата си омраза към Андре Джуди изпита болезнено желание да отиде при нея, но Флеминг я задържа. Пред очите им момичето се протегна бавно и страхливо и докосна контактните дискове.

Първият й вик и писъкът на Джуди прозвучаха едновременно. Флеминг запуши с ръка устата на Джуди, но виковете на Андре не преставаха — със спадането на напрежението преминаха в скимтене, после отново се засилваха, когато то се увеличаваше.

— За бога! — извика Джуди в шепата на Флеминг. Тя се заизвива, за да се изплъзне от ръцете му, но той я държа здраво, докато виковете престанаха и машината, вероятно усетила, че Андре не реагира повече, я освободи от хватката си и тялото се свлече на пода. Джуди се отскубна със сила и изтича към нея, но този път нямаше нито стонове, нито дихание, нито какъвто и да било признак на живот. Очите, в които надникна Джуди, бяха изцъклени, а долната устна бе увиснала безжизнено.

— Мисля, че е мъртва — изрече някак не на място Джуди.

— Ти какво очакваше? — Флеминг приближи откъм гърба й. — Нали видя какво беше напрежението? Това се случи, защото тя не можа да се отърве от мен — защото парирах действията й. Горкото дяволче! — Той погледна към сгърченото тяло в сива изцапана дреха и в погледа му проблясна жестокост. — Следващия път ще се справи по-добре. Ще сътвори нещо, до което няма да можем да се докопаме.

— Освен ако откриеш какво не му е наред.

Тя се извърна, взе бележника на Флеминг и му го подаде.

Той го дръпна от ръката й и го захвърли в другия край на залата.

— За това е твърде късно! Нищо му няма! — Той посочи свитата фигура на момичето. — Това е единственият отговор, който ми трябва. Утре компютърът ще поиска нов експеримент, вдругиден също, в по-други ден…

Той рязко се отправи към алармената система и таблото с бушоните, които се намираха до двойната врата, хвана кабелите с две ръце и ги дръпна. Те поддадоха, но не се скъсаха, тъй че той опря крак на стената и дръпна назад с всички сили.

— Какво правиш?

— Ще го довърша. Сега е моментът, може би единствената възможност. — Той дръпна отново кабелите, после се отказа и посегна към една пожарникарска брадвичка, която висеше на стената до тях. Джуди изтича към него.

— Не! — Тя сграбчи ръката му, но той я блъсна и като се извъртя, преряза кабелите с брадвичката, после рязко се обърна и се огледа наоколо. Дисплейното табло още просветваше бързо, той отиде до него и го разби с брадвата.

— Полудя ли? — Джуди отново хукна към него и като хвана брадвичката за дръжката, опита се да му я вземе.

Той я изтръгна от ръцете й.

— Пусни я! Казах ти да стоиш настрани от тая работа!

Тя се втренчи в него и осъзна, че почти не го познава: лицето му лъщеше от пот като на момичето и бе сгърчено от ярост и непоколебимост. Едва сега тя разбра какво е имал наум през цялото време.

— Винаги си искал да го направиш!

— Налага се!

Той стоеше с брадвичката в ръце и внимателно се оглеждаше наоколо и тя разбра, че трябва да се добере до изхода преди него; но Флеминг я изпревари, опря гръб на вратата с все същата решителна физиономия и невесела усмивчица. Сега Джуди наистина си помисли, че е полудял. Протегна ръка за брадвичката и му заговори като на дете:

— Моля ти се, Джон, дай ми я. — Тя се сви, като чу смеха му. — Ти обеща.

— Нищо не съм обещавал. — Той здраво стисна дръжката с една ръка, а с другата заключи вратата след себе си.

— Ще викам — каза тя.

— Опитай. — Той пусна ключа в джоба си. — Няма кой да те чуе.

И като я блъсна настрана, той решително се отправи към помещението на паметта, отвори най-близкото чекмедже и нанесе удар. При нарушаването на вакуума последва слаба имплозия.

— Джон! — понечи да го спре тя, когато той посегна към следващото чекмедже.

— Знам какво правя — рече той, докато го отваряше и замахна с брадвичката. Разнесе се още една слаба имплозия. — Да не мислиш, че някога ще ми се отдаде друга такава възможност? Искаш ли да излезеш оттук и да крещиш? Ако смяташ, че греша, върви! — Той я погледна право в очите спокойно и трезво и бръкна в джоба си за ключа. — Ако искаш, доведи наказателния взвод; нали това ти е любимото занимание. Или може би вече ти е минало през ума, че върша точно каквото трябва? Това, което иска Осборн? Точно каквото трябва.

Той й подаде ключа, но по някаква необяснима причина тя не го взе. Почака я доста време да вземе решение, после върна ключа в джоба си, обърна се и се захвана с другите чекмеджета.

— Караулът ще чуе.

Разбрала, че въпреки всичко той не е луд, тя се почувствува като негова съучастница. Пазеше на вратата, докато той се справяше със съоръженията, като кълцаше, разбиваше и превръщаше сложната машинария и милионите електронни клетки в купища отпадъци по пода, по металните шкафове и зад счупените витрини на рафтовете. Тя нямаше сили да гледа всичко това, но сред шума от трошенето и чуденето се ослушваше дали по коридора не се задава някой.

Нищо не ги смути. Навън снежната буря, невидима и нечута тук, в закътания център на сградата, вилнееше и прикриваше бурята, която бушуваше вътре. Отначало Флеминг действуваше методично, но работата беше страшно много и той започна да чупи все по-бързо и по-бързо, но усети, че се изморява, докато накрая само отчаяно въртеше брадвичката наляво-надясно, останал без дъх, заслепен от стичащата се по челото му пот. Той изпочупи всичко наоколо, докато стигна отново до пулта за управление и разби и него.

— Ето ти, кучи сине — почти изкрещя той, — и още, и още!

Отпусна брадвичката на пода и опря ръка на дръжката й, за да си поеме дъх.

— Какво ще стане сега? — попита Джуди.

— Ще се опитат да го построят отново, но няма да знаят как.

— Разполагат със съобщението от Космоса.

— Вече не се излъчва.

— Ще използуват оригинала.

— Няма. Няма да имат нито оригинала, нито кода, нищо, защото всичко е тук. — Той посочи една масивна метална врата в стената зад пулта за управление, после отново размаха брадвичката и заудря по пантите. Нанасяше удар след удар, но без резултат. Джуди стоеше наблизо, изтръпнала от напрежение, а звънтенето на метала сякаш се носеше из цялата сграда, макар че никой не го чу. След дълго Флеминг се отказа и пак се облегна задъхан на брадвичката. Сега компютърът и момичето бяха еднакво неподвижни и безжизнени и в залата бе съвършено тихо.

— Ще трябва да намерим ключ — каза Флеминг. — Къде има?

— В кабинета на майор Куодринг.

— Но това е…

Тя потвърди опасенията му.

— Кабинетът се охранява денонощно. Ключът се пази в сейф.

— Трябва да има и друг.

— Няма. Това е единственият ключ.

Джуди се опита да измисли нещо друго, но не успя. Доколкото знаеше, никой, дори Гиърс, нямаше дубликат от ключа. Отначало Флеминг не й повярва, но после мигновено се вбеси. Развъртя брадвичката и се нахвърли яростно върху вратата, нанасяйки удар след удар, докато накрая едва стоеше на крака от изтощение и когато най-после се отказа, той се тръшна в онова, което до преди малко бе представлявало кресло пред пулта за управление. Дълго седя, мисли, умува.

— Защо, по дяволите, не ми каза? — изрече накрая той.

— Ти не ме попита. — Неговата ярост и лошото предчувствие я караха да трепери и тя се владееше с голямо усилие. — Никога не си ме питал. Защо не ме попита? — Тя се постара да говори разумно и да престане да трепери. — Ще го вземем по някакъв начин. Ще измисля нещо още рано сутринта.

— Твърде късно. — Той тръсна глава и впи очи в проснатото на пода тяло. — „Всичко, което правиш, може да се предвиди“ — ето какво каза тя. „Не можеш да измислиш нищо, което да не бъде…“ Не можем да победим.

— Осборн ще ни помогне да вземем ключа или ще измислим нещо — рече Джуди, — но сега да се махаме оттук.

Тя намери палтото и шала на оператора, облече Флеминг, уви го и го изведе от сградата.