Академия за вампири

Глава 3

Да ни изпрати направо в класната стая след срещата, бе крайно жестоко, но Кирова направи точно това. Отведоха Лиса. Докато гледах как тя се отдалечава, ме утешаваше единствено мисълта, че връзката помежду ни ще ми позволи да усещам нейните емоции и нужди.

Първо ме изпратиха при един от старшите съветници. Беше доста възрастен морой, когото помнех още отпреди да избягаме от Академията. Честно казано, не вярвах, че пак ще го заваря. Толкова беше стар, че вече би трябвало да се е пенсионирал. Или да е умрял.

Посещението при него ми отне само пет минути. Той не каза нищо за моето завръщане, а само ми зададе няколко въпроса за обучението ми в Портланд и Чикаго. Сравни данните със записаното в старото ми досие и на бърза ръка ми надраска нова учебна програма. Взех я, без да продумам и се насочих към първия ми учебен час.

Уф. Бях забравила колко е дълъг учебният ден в Академията. През първата половина от деня дампирите и мороите имаха отделни занятия, което означаваше, че ще мога да видя Лиса чак след обяда, ако се окажеше, че имаме общи занимания следобед. Повечето от предметите бяха стандартни, така че имах доста добри шансове. Часовете по славянско изкуство ми се сториха от онези избираеми дисциплини, за които никой ученик няма да се запише, така че имаше надежда именно в тях да се виждам с нея.

Дмитрий и Албърта ме съпроводиха до гимнастическия салон за първия час. Вървяха пред мен, сякаш не съществувах. Докато ги следвах, ми направи впечатление, че Албърта носеше косата си късо подстригана, за да се вижда клеймото — белег за високопоставения й ранг, както и татуираните символи на мълнии. Повечето от жените пазители спазваха този стил. За мен сега това нямаше значение, защото по врата ми още нямаше татуировки, но аз изобщо не исках да си отрежа косата — нито сега, нито по-късно.

Двамата с Дмитрий не казаха нищо и продължиха да крачат напред, сякаш си беше най-обикновен ден. Но щом влязохме в салона за тренировки, реакциите на връстниците ми подсказаха, че денят съвсем не е обикновен. Те тутакси зарязаха упражненията си и се зазяпаха в мен с удивление, също както преди това в столовата. Не можах да реша дали се чувствам като рок звезда, или като някое ненормално създание от онези уроди, дето ги показват само по цирковете.

Е, добре, така да бъде. Щом като се налага известно време да вися тук, за нищо на света няма да издавам страха си. Навремето двете с Лиса си бяхме спечелили уважението на всичките ни съученици, така че сега бе моментът да им напомня за нашето славно минало. Заозъртах се сред тълпата от новаци, зяпнали ме с отворени усти, докато търсех познато лице. Повечето бяха момчета. Едно от тях привлече погледа ми и едва успях да сдържа усмивката си.

— Хей, Мейсън, я си изтрий глупавата усмивка от физиономията! Ако си ме представяш гола, прави го насаме.

Няколко изсумтявания и изхилвания нарушиха благоговейната тишина, с която бях посрещната. Мейсън Ашфорд престана да ме зяпа замаяно и ме удостои с една крива усмивка.

Все пак изглеждаше добре с червената си коса и осеяното си с лунички лице, макар че не беше истински хубавец. Но си оставаше едно от най-приятните момчета, които познавах. Някога с него бяхме доста яки дружки.

— Аз командвам парада, Хатауей. Защото ако случайно не си наясно, тъкмо на мен повериха да ръководя днешното упражнение.

— О, нима? — изгледах го надменно. — Хм. Е, предполагам, че в крайна сметка моментът е подходящ да си ме представяш как изглеждам чисто гола.

— Винаги е подходящо човек да си те представя гола — обади се едно от момчетата, което още повече разчупи напрежението. Еди Кастъл, още един мой предан приятел.

Дмитрий поклати глава и се отдалечи, като промърмори нещо на руски, което не ми прозвуча като комплимент. Но колкото до самата мен… е, аз отново си бях една от начинаещите ученици. Те бяха сговорчива банда — за разлика от мороите, не се прехласваха толкова по благородния произход, нито се интересуваха от политически игри, дворцови интриги и така нататък.

Така се потопих в обичайната атмосфера и много скоро се смеех и разговарях със съучениците си, които почти бях забравила. Всеки искаше да узнае къде сме били досега; очевидно с Лиса се бяхме превърнали в легенди. Не можех, разбира се, да им разкрия защо избягахме, затова им поднесох куп остроумни подмятания и лафове от рода: „Това е от онези неща, за които е по-добре нищо да не знаете“.

Щастливата ни среща продължи само още няколко минути, преди един възрастен пазител, надзираващ тренировката, да се приближи и да смъмри Мейсън, задето пренебрегвал задълженията си. Все още ухилен, той излая по някаква заповед на всеки един от скупчените край него съученици, колкото да им обясни от кое упражнение да започнат. Смущаващото за мен бе това, че повечето от тези упражнения въобще не ми бяха познати.

— Хайде, Хатауей — подкани ме Мейсън, като ме улови за ръката. — Ще ми бъдеш партньор. Нека да видим сега с какво си се занимавате през цялото това време.

След един час той вече знаеше отговора.

— Не си тренирала, нали?

— Ох — изпъшках аз, за миг неспособна да водя нормален разговор.

Той протегна ръка и ми помогна да стана от матрака, върху който току-що ме бе тръшнал — може би за петдесети път през последните шестдесетина минути.

— Мразя те, Мейс! — троснах му се, като разтрих натъртеното място на бедрото ми, което утре, за проклетия, щеше да посинее.

— Повече щеше да ме мразиш, ако си бях премълчал.

— Да, вярно е — съгласих се, олюлявайки се, докато останалите прибираха гимнастическото оборудване.

— Всъщност не се справи чак толкова зле.

— Какво? Че аз направо ти поднесох задника си на тепсия.

— Е, вярно е. Все пак са минали две години. Но, ей, нали още можеш да ходиш. И това е нещо. — Захили се закачливо.

— Казах ли ти вече, че те мразя от сърце?

Той грейна в още една усмивка, която обаче помръкна бързо и лицето му придоби сериозно изражение.

— Не го възприемай с лошо… искам да кажа… ти наистина си упорита и те бива в схватките, но няма начин да се справиш с изпитите през пролетта…

— Те ме накараха да взимам допълнителни часове по практика — обясних му аз. Не че това имаше кой знае какво значение. Възнамерявах да се измъкна оттук заедно с Лиса, преди тези упражнения наистина да започнат да ми създават проблеми. — Ще се справя.

— Допълнителни часове с кого?

— С онзи високия там. С Дмитрий.

Мейсън се втренчи удивено в мен.

— Ще имаш занимания след часовете с Беликов?

— Да. И какво толкова те шашка?

— Ами че той е бог.

— Не преувеличаваш ли малко? — попитах скептично.

— Не, говоря съвсем сериозно. Искам да кажа, че той обикновено е мълчалив и необщителен, но когато се впусне в схватка… о, думи нямам. Ако си мислиш, че сега те боли, когато той свърши с теб, ще бъдеш труп.

Велико. Поредната радост, която ще ми подобри настроението за деня.

Сръгах го с лакът в ребрата и отидохме в класната стая за втория час. Материалът обхващаше основните изисквания към всеки бодигард, та присъстваха и учениците от горните паралелки. Всъщност това бе трета серия от лекциите, които започваха в началото на учебната година. Това означаваше, че и по тази учебна дисциплина бях изостанала, но се надявах, че опитът ми от защитаването на Лиса в реалния свят ми бе помогнал да натрупам малко умения в тази област.

Наш инструктор беше Стан Алто, когото зад гърба му наричахме просто Стан, а формално се обръщахме към него с „пазител Алто“. Малко по-възрастен от Дмитрий, но висок почти колкото него. Само дето вечно изглеждаше вкиснат. Днес се спече още повече, когато влезе в класната стая и ме видя да седя там. Очите му се разшириха от изненада, докато прекосяваше помещението, за да стигне до моя чин.

— Какво е това? Никой не ми съобщи, че днес ще имаме гостуваща звезда. Роуз Хатауей. Каква чест! Колко щедро от твоя страна да заделиш време от претоварения си делови график и да споделиш знанията си с нас.

Усетих как страните ми пламват, но с огромно усилие и самоконтрол успях да се спра в последния миг и да не го пратя на майната му. Обаче бях съвсем сигурна, че бе прочел мисленото ми послание по изражението на лицето ми, защото устните му се извиха в подигравателна усмивка. Махна ми с ръка като знак да се изправя.

— Е, хайде, хайде, ела. Не стой там! Излез тук отпред, за да ми помагаш за лекцията пред класа.

Свих се на мястото си.

— Нали нямате предвид всъщност да…

Заядливата му усмивка мигом се стопи.

— Имах предвид точно това, което казах, Хатауей. Стани и излез пред класа.

Гъста лепкава тишина обгърна класната стая. Стан беше прочут като всяващ страх инструктор и повечето от съучениците ми не посмяха да се разсмеят на моето изпадане в немилост. Аз обаче нямах никакво намерение да се пречупвам.

Отидох отпред и се обърнах с лице към класа. Изгледах ги дръзко, преди да отметна косата си зад раменете, с което си спечелих няколко съчувствени усмивки от приятелите ми. После забелязах, че съм се озовала пред по-многобройна аудитория, отколкото бях очаквала. Неколцина пазители — включително и Дмитрий — още се навъртаха в дъното на помещението. Извън Академията всеки пазител обикновено фокусираше вниманието си върху опазването на поверената му една-единствена личност. Но тук пазителите трябваше да охраняват много повече хора, а освен това и да обучават начинаещите. Затова вместо да следват някоя личност навсякъде като сенки, те дежуреха на смени, като охраняваха цялото училище и следяха за реда в класовете.

— И така. Хатауей — заговори Стан с неочаквано приветлив тон, като се върна отпред заедно с мен. — Сподели с нас нещо относно техниките ти за самозащита.

— Моите… техники?

— Разбира се. Защото очевидно трябва да си разполагала с нещо като план за действие, неизвестен нам, когато си отвела една непълнолетна моройска принцеса извън Академията и си я изложила на непрестанните заплахи на стригоите.

Ето че отново се започваше лекция като онази на Кирова, само че пред много по-голяма публика.

— Нито веднъж не попаднахме на стригой — отвърнах сковано.

— Очевидно — констатира той и се подсмихна. — Разбрах го, като видях, че още си жива.

Идеше ми да му кресна с цяло гърло, че бих могла да победя всекиго от стригоите, но след като ме натупаха толкова яко при упражненията предишния час, вече смятах, че не бих оцеляла след атака на Мейсън, да не говорим за някой стригой. И тъй като нищо не му отговорих, Стан продължи най-самодоволно да крачи напред-назад пред класа.

— И какво направи? Как така можеше да си тъй сигурна, че принцесата ще оцелее? Може би избягвахте да излизате нощем?

— Понякога. — Това беше вярно… особено когато избягахме за пръв път. През следващите месеци си поотдъхнахме, защото никакви атаки не последваха.

— Понякога — повтори той, извисявайки тон, на чийто фон отговорът ми прозвуча невероятно глупаво. — Е, добре, тогава, предполагам, че си спяла през деня и си дежурила през нощта.

— Ами… не.

— Не? Но това е едно от първите задължения, за които се споменава в главата за индивидуалната защита. О, почакай, ти навярно нямаш представа за това, понеже не беше тук, когато изучавахме това.

Преглътнах напиращите на езика ми ругатни.

— Оглеждах внимателно всичко наоколо, когато излизахме навън — не се предавах аз. Трябваше да се защитя по някакъв начин.

— О, така ли? Е, това все пак е нещо. А използва ли стратегията на Карнеги за следене по квадранти? Или пък техниката за ротационно наблюдение?

Този път вече нищо не казах.

— Аха. Предполагам, че си прибягнала до метода на Хатауей за озъртане наоколо когато и където ти скимне.

— Не! — изкрещях гневно. — Не е вярно. Бях изключително внимателна. И тя още е жива, нали?

Той се върна при мен и се взря отблизо в лицето ми.

— Защото си имала късмет.

— Навън стригоите не надничат иззад всеки ъгъл — троснах се аз. — Не е както ни учите тук. По-безопасно е, отколкото твърдите всички вие в Академията.

— Безопасно? По-безопасно, така ли? Та ние сме във война със стригоите! — кресна той. Беше толкова близо до мен, че усетих мирис на кафе в дъха му. — Някой от тях можеше да връхлети право върху теб и да захапе хубавото ти вратле преди още да успееш да го зърнеш… при това без да полага кой знае какви усилия. Може да си по-бърза и по-силна от мороите или хората, но си нищо, нищо в сравнение с един стригой. Те са смъртно опасни, те са могъщи. А ти знаеш ли какво може да ги направи още по-могъщи?

Нямаше да позволя на този проклетник да ме разплаче. Отклоних поглед от него и се опитах да го фокусирам върху нещо друго. Накрая погледът ми попадна върху Дмитрий и останалите пазители. Те наблюдаваха моето унижение с каменни лица.

— Кръвта на мороите — прошепнах.

— Какво рече? — попита ме Стан, нарочно извисил тон. — Не можах да го чуя.

Извърнах се с лице към него.

— Кръвта на мороите! От кръвта на мороите силите им укрепват.

Той кимна със задоволство и отстъпи няколко крачки назад.

— Да. Така е. Това ги прави по-силни и по-трудни за унищожаване. Могат да убият и да изпият кръвта на всеки човек или дампир, но повече от всичко жадуват за кръвта на мороите. Търсят я упорито. Те са станали слуги на мрака, само и само да се сдобият с безсмъртие. Готови са на всичко, за да го запазят. Отчаяни стригои са нападали морои дори насред обществени места. Групи от стригои са нахълтвали в академии като тази. Има стригои, които живеят по хиляди години и се хранят с поколения от морои. Почти невъзможно е да бъдат убити. Ето защо броят на мороите непрестанно намалява. Те не са достатъчно силни — дори и когато са заобиколени с пазители, — за да се съпротивляват. Някои морои дори не виждат смисъл да се опитват да избягат и вместо това избират да се превърнат в стригои. А като изчезнат мороите…

— … ще изчезнат и дампирите — довърших вместо него.

— Да — рече той и облиза устните си. — Явно в крайна сметка все пак си научила нещо. А сега ще видим дали ще успееш да научиш достатъчно, за да преминеш този клас и да придобиеш квалификацията, необходима за твоите практически занимания през следващия семестър.

Уф. До края на този ужасен учебен час останах смълчана на чина — бях благодарна, че поне престана само с мен да се занимава, — като си повтарях наум последните му думи. Практическите занимания бяха най-доброто в обучението на начинаещите. Поне половин семестър нямаше да имаме занятия в класната стая, а вместо това всеки от нас щеше да бъде прикрепен към някой ученик морой, за да го пази и следва като сянка навсякъде из Академията. По-възрастните пазители щяха да ни наблюдават и да ни изпробват с инсценирани атаки и други заплахи. Как един начинаещ ще премине през тези практически упражнения бе почти толкова важно, колкото всички останали изпити, взети заедно. Заради това имаше голямо значение кой от мороите ще ти се падне, за да бъдеш прикрепен към него след дипломирането.

Към кого ли ще ме разпределят? На този свят имаше само един представител на мороите, над когото исках да бдя.

След още два учебни часа най-после настана време за спасителната обедна почивка. Докато се влачех уморено през лагера на път за столовата, ме настигна Дмитрий. Сега не приличаше на бог — освен ако не се брои божествено красивата му външност.

— Предполагам, че си видял какво се случи в часа на Стан? — попитах го, без да използвам официално обръщение.

— Да.

— А не мислиш ли, че беше нечестно?

— Дали е имал право? Смяташ ли, че си напълно готова, за да защитаваш Василиса?

Сведох поглед към земята.

— Опазих я жива — промърморих.

— А как премина днешната ти схватка с твоите съученици?

Беше подло да ме пита за това. Не му отговорих, пък и знаех, че не е необходимо. След часа при Стан имах още един тренировъчен час и Дмитрий несъмнено беше наблюдавал как отново ме тръшват безпомощна на пода.

— Ако не можеш да се биеш с тях…

— Да, да, зная — прекъснах го с вкиснат тон.

Той забави широките си крачки, за да изравни темпото си с моето, забавено от болката в крака ми.

— По природа ти си бърза и силна. Само че се нуждаеш от системни тренировки. Не се ли занимаваше с някакъв спорт, докато те нямаше тук?

— Разбира се — свих рамене аз. — От време на време.

— Не се ли записа в някой отбор?

— Прекалено много труд се изисква за това. Ако толкова много исках да се занимавам с това, трябваше да си остана тук.

Той ме изгледа раздразнено.

— Никога няма да можеш истински да браниш принцесата, ако не усъвършенстваш уменията си. Винаги ще бъдеш губещата страна.

— Ще мога да я защитавам! — възразих пламенно.

— Знаеш, че няма никакви гаранции, че точно ти ще бъдеш определена да я пазиш след дипломирането си. — Дмитрий говореше тихо, но твърдо. Явно не ми бяха подбрали загрижен и благ наставник. — Никой не иска вашата връзка да бъде похабена, но и никой няма да й даде неспособен пазител. Ако искаш да си с нея, ще трябва доста да поработиш. Трябва да преминеш през всички уроци, които са ти необходими. Имаш и мен на разположение. Можеш да се възползваш, а можеш и да не го направиш. Ти си идеалният избор за охранител на Василиса, след като и двете се дипломирате, но само ако успееш да докажеш, че може да се разчита на теб. Надявам се да успееш.

— Лиса, наричай я Лиса — поправих го аз. Тя мразеше истинското си име. Много повече предпочиташе съкратеното, както я наричаха американците.

Той се отдалечи.

Внезапно цялата ми напереност се изпари. Вече бях пропиляла по-голямата част от времето, отредено за обедната почивка. Повечето от учениците отдавна бяха заели местата си в столовата, забързани да се възползват от минутите за свободно общуване. Почти бях стигнала до вратата на сградата, където се помещаваше столовата, когато някой ме повика.

— Роуз?

Извърнах се към посоката, от която чух гласа. Видях Виктор Дашков. На лицето му цъфтеше любезна усмивка, докато се облягаше на бастуна си край стената. До него дежуреха двамата му пазители.

— Господин Даш… ъ-ъ, Ваше височество. Здравейте.

Осъзнах се съвсем навреме, макар че едва не забравих за кралската етикеция на мороите. Не бях прибягвала до нея, откакто живеех сред хората. Мороите избираха своите владетели сред дванадесетте кралски фамилии. Най-възрастният във фамилията носеше титлата принц или принцеса. Лиса се беше сдобила със своята, понеже беше единствената оцеляла от нейния род.

— Как мина първият ти ден? — попита той.

— Още не е свършил. — Опитах се да измисля нещо подходящо за разговор. — На посещение ли сте дошли?

— Днес следобед си тръгвам, след като се видя с Натали. Когато научих, че Василиса… и ти… сте се завърнали, веднага пристигнах тук, за да ви видя.

Кимнах, неуверена какво да кажа. Той все пак беше приятел на Лиса, а не мой.

— Искам да ти кажа… — колебливо поде принцът, — че разбирам сериозността на това, което сте извършили, но мисля, че директорката пропусна да признае нещо. Ти си успяла да опазиш Василиса през цялото време. Това е впечатляващо.

— Е, дължи се просто на това, че не срещнах някой стригой или нещо подобно.

— Но все пак си се натъкнала на нещо?

— Разбира се. Веднъж изпратиха пси-хрътки по следите ни.

— Забележително.

— Не съвсем. Оказа се доста лесно да ги избегнем.

Той се засмя.

— Преди съм ловувал с тях. Никак не е лесно да им избягаш, като се имат предвид техните физически сили и интелигентност.

Това беше вярно. Пси-хрътките бяха едни от многото видове магически създания, които бродеха по света, макар че хората не знаеха нищо за тях или не вярваха на очите си, когато ги видеха. Тези кучета се скитаха на глутници и се отличаваха с някакъв вид психическа комуникация, която ги правеше смъртно опасни за плячката им, дори напомняха за вълци мутанти. — Срещна ли нещо друго?

Свих рамене.

— Нещо дребно тук-там.

— Забележително — повтори той.

— Мисля, че просто съм имала късмет. Оказа се, че действително съм изостанала в обучението си за пазител. — Сега вече и аз започнах да говоря като Стан.

— Ти си умно момиче. Ще се справиш. А освен това имате и тази специална връзка.

Отвърнах очи. Моята способност да „усещам“ Лиса толкова дълго беше наша съкровена тайна, че ми се струваше странно и други да знаят за нея.

— Хрониките изобилстват с описания на пазители, които са умеели да предусещат, когато поверените им са изпадали в опасност — продължи Виктор. — Изучаването на тази тема ми е хоби, както и проучването на старите обичан. От там знам, че тази дарба е от изключително значение.

— Предполагам — свих рамене аз. Какво досадно хоби, казах си, като си го представих приведен над стари хроники в някоя усойна библиотека, цялата тънеща в паяжини.

Виктор наклони глава. По лицето му се изписа любопитство. Кирова и другите имаха същото изражение, когато им споменахме за нашата връзка. Гледаха ни така, както се гледат опитните мишки в някоя лаборатория.

— На какво прилича това… ако не възразяваш, че те питам?

— То е… Не зная. Сякаш винаги в главата ми има едно бръмчене, което ми подсказва какво чувства тя в момента. Обикновено се ограничава само до емоциите. Не можем да си предаваме съобщения или нещо подобно. — Не му разказах, че понякога се случваше да се промъквам в главата й. Тази част от връзката ни дори за мен си оставаше абсолютно неразбираема.

— Но не действа ли двустранно? Тя не изпитва ли същото спрямо теб?

Поклатих глава. Лицето му се оживи от удивление.

— И как става?

— Не зная — изрекох аз, все още избягвайки погледа му. — Просто се появи преди две години.

Той се намръщи.

— Да не би да е станало по време на злополуката?

Кимнах колебливо. Злополуката не беше нещо, за което исках да разговаряме, това поне беше сигурно. Спомените на Лиса бяха достатъчно лоши, нямаше нужда да си припомням и моите. Сплескана ламарина. Усещане за адска горещина, после студ и накрая отново горещина. Писъците на Лиса, предавани в мен, писъци, достатъчно силни, за да се събудя, писъци за нейните родители и нейния брат — да се събудят. Но никой от тях не се събуди. Само аз. И лекарите, които заявиха, че това само по себе си било истинско чудо. Казаха още, че аз не би трябвало да съм оцеляла.

Очевидно доловил моето смущение, Виктор изчака да отмине този деликатен момент, преди да се върне към това, което преди малко го беше заинтригувало.

— Все още не мога да повярвам във всичко това. Толкова отдавна не се е случвало подобно нещо. Ако се случваше по-често… помисли си само колко много би помогнало за сигурността на мороите. Ако има и други, които да изпитват същото като теб… Трябва да задълбоча проучванията си и да видя дали ще можем да го повторим и с други.

— Да — изгубих търпение, въпреки че много го харесвах. Натали беше доста бъбрива. Съвсем ясно бе от кого от родителите си бе наследила това качество. Обядът привършваше и макар че мороите и дампирите имаха общи занятия следобед, не ми оставаше много време да си поговоря с Лиса.

— Може би бихме могли… — Той се закашля толкова силно, че цялото му тяло се разтресе. Болестта му — Синдром на Сандовски я наричаха лекарите — ограничаваше функциите на белите му дробове и неумолимо го тласкаше в лапите на смъртта. Улових тревожните погледи, които си размениха пазителите му. Единият от тях пристъпи напред.

— Ваше височество — заговори вежливо, — трябва да влезете вътре. Тук е доста студено.

Виктор кимна.

— Да, да. Сигурен съм, че Роуз иска да отиде на обяд. — Обърна се към мен. — Благодаря ти, че си поговори с мен. Не мога да изразя с думи колко много означава за мен това, че Василиса е в безопасност — и че ти си помогнала за това. Бях обещал на баща й, че ще се грижа за нея, ако нещо се случи с него. И затова, когато вие двете си заминахте, го преживях като личен провал.

Прилоша ми, като си го представих измъчван от чувство за вина и тревога заради нашето изчезване. Досега реално не се бях замисляла какво може да са изпитали другите, след като ние избягахме оттук.

Сбогувахме се и аз най-после влязох в сградата на училището. Както можеше да се очаква, още от прага усетих нарастващата тревога на Лиса. Без да обръщам внимание на болката в крака ми, закрачих забързано към столовата.

И едва не връхлетях върху нея.

Тя обаче не ме видя. Нито тези, които бяха около нея: Ейрън и онази дребничка порцеланова кукла. Спрях се и се заслушах, но улових само края на разговора им. Момичето се приведе към Лиса, която изглеждаше по-смаяна от всякога.

— На мен ми прилича на нещо купено от гаражна разпродажба. А аз си мислех, че принцеса Драгомир има високи стандарти. — Произнесе името Драгомир с подчертано презрение.

Сграбчих порцелановата кукла за раменете и я разтърсих. Тя беше толкова лека, че отскочи на един метър и едва не падна.

— Тя наистина има високи стандарти — заявих, — ето защо разговорът ти с нея приключи.