Академия за вампири

Глава 1

Усетих страха й, преди да чуя писъците й. Кошмарът й запулсира в мен, изтръгвайки ме от съня ми, свързан с плаж и някакъв готин тип, който разтриваше плажно масло по кожата ми. Образите — нейните, а не моите — се натрапиха в съзнанието ми: пламъци и кръв, миризма на дим, смачкани ламарини на кола. Картините ме обсебиха, задушиха, докато някаква все още рационално мислеща част от ума ми се опитваше да ми припомни, че това не е моят сън.

Събудих се трепереща. По потното ми чело бяха полепнали дълги кичури черна коса.

Лиса лежеше в леглото си, като се мяташе и крещеше. Скочих от моето и забързано прекосих двата метра, разделящи леглата ни.

— Лис! — извиках и я разтърсих. — Лис, събуди се.

Писъците й стихнаха, изместени от приглушени стенания.

— Андре — простена тя. — О, Господи.

Помогнах й да се надигне.

— Лис, ти вече не си там. Събуди се.

След няколко мига очите й се разтвориха и на слабата светлина видях, как в тях започнаха да се появяват проблясъци на съзнанието й. Учестеното й дишане се успокои, тя се наведе към мен и отпусна глава на рамото ми. Обвих ръката си около раменете й, а с другата я погалих по косата.

— Всичко е наред — заговорих нежно. — Всичко.

— Сънувах нещо.

— Да. Зная.

Няколко минути останахме така смълчани една до друга. Когато усетих, че се поуспокои, се пресегнах към нощното шкафче между леглата и включих лампата. Светеше слабо, но нито тя, нито аз се нуждаехме от по-силно осветление. Подплашен от светлината, нашият съквартирант, котаракът Оскар, скочи върху перваза на прозореца.

После слезе оттам, но ме заобиколи отдалеч — поради някаква причина животните не харесват дампирите — скочи върху леглото при Лиса, потри глава в нея и нежно замърка. Животните нямат проблеми с мороите, а пък специално към Лиса бяха особено привързани. Тя се усмихна и го почеса по брадичката. Усетих, че почти се е успокоила.

— Кога се храни за последен път? — попитах аз, докато се вглеждах в лицето й. Светлата й кожа беше по-бледа от обичайното. Под очите й имаше тъмни кръгове и изглеждаше слаба и крехка. Тази седмица в училището беше доста напрегната и не можех да си спомня кога за последен път й бях дала от кръвта си. — Беше май… преди повече от два дни, нали? Или три? Защо не си ми напомнила?

Тя сви рамене, като отбягна погледа ми.

— Беше заета. Не исках да…

— Зарежи това — прекъснах я, като се наместих по-удобно. Нищо чудно, че изглеждаше толкова слаба. Оскар, който не искаше да го доближавам, скочи на пода и се върна при прозореца, откъдето можеше да ме следи от безопасно разстояние. — Хайде. Да го направим.

— Роуз…

— Хайде. Ще се почувстваш по-добре.

Извих глава и отметнах косата си назад, за да оголя врата си. Видях, че тя се поколеба, ала откритият ми врат и това, което й предлагаше, бе твърде неустоимо. По лицето й се изписа глад. Устните й се разтвориха леко, разкривайки кучешките й зъби, които тя обикновено криеше, когато живееше сред хората. Тези кучешки резци контрастираха странно с останалите й черти. С прелестното си лице и с нежната си руса коса тя приличаше повече на ангел, отколкото на вампир.

Щом зъбите й се доближиха на един дъх разстояние до оголената ми кожа, усетих как сърцето ми заби бясно от смесените чувства на страх и трепетно очакване. Мразех се заради това усещане, но нищо не можех да сторя. Това бе слабост, на която не можех да устоя.

Зъбите й се впиха в мен, силно, остро, а аз извиках от краткото болезнено пронизване. После болката стихна, заменена от прекрасната и неповторима наслада, разляла се по тялото ми. Беше по-хубаво от замайването от алкохола, от блаженството на наркотика. Беше по-добре и от секс дори — или поне така си представях, тъй като никога не съм го правила. Това беше нещо като воал от най-чистото и прекрасно удоволствие, който те обгръща, който ти обещава, че навсякъде и всичко в този свят ще бъде наред. Сега и завинаги. Химията на слюнката й отпуши прилив на ендорфини в мен и аз загубих представа за света около мен, забравих коя съм.

Но после за жалост всичко свърши. Беше продължило по-малко от минута.

Тя се отдръпна, изтри устните си с ръка и се вгледа изпитателно в мен.

— Добре ли си?

— Аз… да. — Отпуснах се на леглото, замаяна от загубата на кръв. — Имам нужда само да поспя. Добре съм.

Бледозелените й нефритени очи ме следяха загрижено. Тя се надигна от леглото.

— Отивам да ти донеса нещо за ядене.

Протестите ми замряха на устните ми, и тя излезе, преди да пророня и дума. Вълнението от ухапването й бе намаляло, щом тя се откъсна от мен, но част от него остана във вените ми и усетих как глупава самодоволна усмивка разцъфтя на устните ми. Извърнах глава и погледнах към Оскар, който още седеше на перваза на прозореца.

— Не знаеш какво пропускаш — осведомих го.

Вниманието му обаче беше привлечено от нещо навън. Присви се и черната му козина настръхна. Опашката му започна неспокойно да се върти.

Усмивката ми се стопи и се надигнах с мъчително усилие. Светът се завъртя пред очите ми и аз изчаках, докато всичко отново си дойде на мястото, преди да стана. Когато най-после го сторих, отново ми се зави свят. Все пак имах достатъчно сили, за да се довлека до прозореца и да надникна навън заедно с Оскар. Той ме измери с подозрителен поглед, сетне се отдалечи на известно разстояние от мен и отново се върна към заниманията си.

Щом се надвесих от прозореца, необичайният за Портланд по това време на годината много топъл бриз разроши косата ми. Улицата, сравнително спокойна, тънеше в мрак. Беше три през нощта. Тъкмо времето, когато кампусът най-после утихваше или поне донякъде. Къщата, която обитавахме през последните осем месеца, по-точно една стая под наем, се намираше на една от главните улици в града, с нижещи се в редица стари сгради в най-различни стилове. Уличните лампи едва мъждукаха, сякаш в следващия миг ще изгорят. Но все пак бе достатъчно светло, за да мога да различа очертанията на колите и сградите. Затова сега можех да видя дърветата и храстите в двора.

И силуета на един мъж, който ме наблюдаваше.

От изненада се дръпнах рязко назад. Фигурата стоеше до едно дърво в нашия двор само на десетина метра от прозореца ни. Беше толкова близо, че ако хвърлех нещо по него, щях да го улуча. И със сигурност достатъчно близо, за да види какво бяхме направили двете с Лиса преди малко.

Сенките го прикриваха така плътно, че въпреки острото си зрение не успях да различа чертите му, освен височината му. Беше висок. Наистина много висок. Остана там само за миг, едва различим в тъмното, след което отстъпи назад и изчезна сред сенките, хвърляни от дърветата в далечния край на двора. Бях почти сигурна, че зърнах още някого там наблизо, който се присъедини към него, преди мракът да погълне непознатата двойка.

Които и да бяха тези двамата. Оскар не ги хареса. Като не броим мен, той обикновено се сприятеляваше с повечето хора и настръхваше само щом подушеше непосредствена опасност. Онзи непознат отвън с нищо не заплашваше Оскар, но котаракът долови нещо, което го изправи на нокти.

Нещо подобно на това, което усещаше в мен.

Обзе ме вледеняващ страх и почти — но не съвсем — изтри прекрасното блаженство от ухапването на Лиса. Отдръпнах се от прозореца и грабнах джинсите, които намерих захвърлени на пода, като едва не се спънах и не паднах, докато ги нахлузвах. След това грабнах палтото си, както и палтото на Лиса заедно с портмонетата ни. Обух първите обувки, които се изпречиха пред очите ми, и се втурнах към вратата.

Заварих я в тясната кухня на долния етаж да рови в хладилника. Един от съквартирантите ни, Джереми, седеше на масата, подпрял чело с ръка, вторачил тъжен поглед в учебника по висша математика. Лиса ме изгледа изненадано.

— Не биваше да ставаш.

— Трябва да тръгваме. Веднага.

Очите й се разшириха и след още един миг проблеснаха — знак, че ме е разбрала.

— Ти… наистина ли? Сигурна ли си?

Кимнах. Не можех да й обясня защо бях толкова сигурна. Просто го знаех.

Джереми ни следеше с любопитство.

— Какво не е наред?

Внезапно ме осени едно хрумване.

— Лиса, вземи ключовете на колата му.

Погледът му се местеше от едната към другата.

— Ама вие какво…

Без капка колебание Лиса пристъпи към него. Страхът й се преля в мен чрез нашата телепатична връзка, но имаше и още нещо: нейната непоколебима вяра, че аз ще се погрижа за всичко, че ще бъдем в безопасност. Надявах се, че заслужавам това доверие.

Тя се усмихна широко и впи поглед в очите му. За миг Джереми остана нямо загледан в нея и все още смутен. И тогава видях как тя го покори напълно. Очите му се замъглиха и той вече я съзерцаваше с неприкрито обожание.

— Трябва да вземем назаем колата ти — обясни му тя с нежен тон. — Къде са ключовете ти?

Той се усмихна, а аз потръпнах. Аз винаги можех да устоявам на внушението, но усещах ефекта му, когато бе насочено към друга личност. През целия ми живот ме бяха учили, че използването му е грях. Джереми бръкна в джоба си и измъкна ключовете, закрепени към дебела червена връзка.

— Благодаря ти — каза Лиса. — А къде е паркирана?

— Надолу по улицата — отвърна той с все още замечтан тон. — На ъгъла, до Браун. — Това означаваше, че е на четири преки оттук.

— Благодаря ти — повтори тя и се обърна. — Веднага щом си тръгнем, искам от теб отново да се заемеш с ученето. Забрави, че тази вечер си ни виждал.

Той кимна послушно. Останах с впечатлението, че ако бе поискала, заради нея би скочил от някоя скала в пропаст. Всички човешки същества са податливи на внушения, но Джереми явно бе дори по-слаб от повечето хора. Което в момента бе добре дошло за нас.

— Хайде — подканих я аз. — Трябва да тръгваме.

Излязохме навън и се насочихме към ъгъла, който Джереми ни бе посочил. Още бях замаяна от ухапването и леко залитах, затова не можех да се движа толкова бързо, колкото ми се искаше. На няколко пъти Лиса ме улови за ръката, за да не падна. През цялото време завладелият я страх се пренасяше неудържимо от нейното съзнание в моето. Положих всички усилия, за да го пропъдя. Имах собствени страхове, с които трябваше да се преборя.

— Роуз… какво ще правим, ако ни хванат? — прошепна тя.

— Няма да успеят! — отвърнах яростно. — Няма да им позволя.

— Но ако все пак ни открият…

— И преди са ни откривали. Само че не успяха да ни заловят. Просто ще отидем с колата до гарата и ще се качим на влака за Ел Ей. Ще изгубят следите ни.

Постарах се да прозвучи лесно. Винаги така правех, макар че никак не беше лесно да бягаме от хората, с които бяхме израснали. Правехме го от две години, криехме се както можем и просто се стараехме да завършим гимназия. Току-що бе започнала последната ни учебна година и да живеем в кампуса, ни се струваше безопасно. Бяхме толкова близо до свободата.

Тя не каза нищо повече и аз усетих как доверието й в мен отново се усили. Винаги така ставаше между нас. Аз бях тази, която взимаше решенията и действаше, макар и понякога доста безразсъдно. Тя беше по-разумната, повече обмисляше нещата и ги анализираше най-подробно, преди да се реши да предприеме нещо. И двата стила си имаха своите предимства, но в този момент се налагаше да се рискува колкото и да изглеждаше безразсъдно. Нямахме никакво време за колебание и протакане.

Лиса и аз бяхме най-добри приятелки още от детската градина, където учителката ни сложи една до друга за уроците по писане. Да караш петгодишни деца да произнасят буква по буква сложни имена като Василиса Драгомир и Роузмари Хатауей, си беше повече от жестоко, така че ние — по-скоро аз — реагирахме както бе редно. Бях запратила учебника си по учителката и я бях нарекла фашистко копеле. Не знаех какво точно означават тези думи, но пък знаех как се улучва движеща се мишена.

Оттогава двете с Лиса бяхме неразделни.

— Чу ли това? — внезапно попита тя.

Отне ми само няколко секунди, за да схвана това, което нейните по-изострени сетива вече бяха доловили. Стъпки, при това забързани. Оставаше ни да преминем още две пресечки.

— Трябва да тичаме — изрекох аз, като я улових здраво за ръката.

— Но ти не можеш да…

— Бягай.

Трябваше да напрегна всеки грам от волята си, за да не припадна насред тротоара. На тялото ми никак не му се искаше да бяга след загубата на кръв или докато все още бе заето с преработването на слюнката й и ефекта от нея. Ала аз заповядах на мускулите си да престанат с номерата и да следват плътно Лиса, докато стъпките ни отекваха по бетона. Обикновено успявах да я надбягам без много усилия — още повече, че сега беше боса — но тази нощ тя бе тази, която ме поддържаше да не рухна.

Преследващите ни стъпки ставаха все по-шумни и отекваха все по-близо. Черни звезди затанцуваха пред очите ми. В далечината пред нас се показаха очертанията на зелената хонда на Джереми. О, Господи, само ако можехме да се доберем до нея…

На три метра пред колата един мъж изскочи от нищото и ни препречи пътя. Ние спряхме рязко, аз политнах, но избутах Лиса назад, без да пускам ръката й. Това бе той, непознатият, когото бях видяла да ме дебне от улицата. Беше по-възрастен от нас, може би двадесет и пет годишен и вероятно висок към метър и деветдесет и осем или два метра. Е, при други обстоятелства — да кажем, ако не се опитваше да възпре отчаяното ни бягство — бих могла да реша, че е адски готин. С кестенява коса, дълга до раменете, вързана отзад на опашка. Тъмнокафяви очи. Дълго кафяво палто.

Но сега никак не ми беше до неговия чар. Беше само едно препятствие, препречващо пътя ни към свободата. Стъпките зад гърбовете ни се забавиха и аз знаех, че преследвачите са ни уловили в капан. Забелязах как от двете ни страни се раздвижиха още фигури, още хора пристъпиха към нас двете. Господи. Бяха изпратили почти една дузина пазители, за да ни върнат. Не можех да повярвам. Дори самата кралица не пътуваше с толкова много придружители.

Паникьосана, неспособна да контролирам докрай разсъдъка си, действах само по инстинкт. Притиснах се до Лиса, издърпах я зад мен, та да е по-надалеч от мъжа, който явно бе техният водач.

— Остави я — изръмжах. — Да не си я докоснал.

Изражението на лицето му си оставаше неразгадаемо, но поне протегна ръце — нещо като успокоителен жест, сякаш бях побесняло животно, което трябваше да бъде укротено.

— Нямам намерение да…

Пристъпи крачка напред. Вече беше прекалено близо.

Нападнах го, като приложих хватка, която от две години не бях използвала, откакто двете с Лиса бяхме избягали. Този ход бе глупав, просто една реакция, породена от инстинкта и страха. И освен това безнадежден. Той бе опитен пазител, а не някой новак, току-що завършил обучението си. Пък и не беше слабак, нито неопитен боец.

И да, наистина беше бърз. Бях забравила колко бързо могат да реагират пазителите, как пъргаво могат да отскачат и да нападат като кобри. Халоса ме небрежно, както се отпъжда досадна муха, като ръцете му се блъснаха в мен и ме изтласкаха назад. Не мисля, че искаше да ме удари много силно — вероятно защото не искаше да ме убие, — но недостатъчната координация на движенията ми възпрепятства способностите ми да реагирам. Не успях да запазя равновесие и прегъната на две, политнах към тротоара. Щеше да ме заболи. Доста.

Само че не паднах.

Също тъй бързо както блокира атаката ми, мъжът се протегна и ме улови за ръката, за да ме задържи изправена. Щом се закрепих на нозете си, забелязах, че се загледа в мен — или по-точно във врата ми. Още дезориентирана, не успях да направя каквото трябваше. После, но за съжаление бавно, свободната ми ръка се вдигна, опря се до гърлото ми и леко докосна раната, която Лиса ми бе направила преди малко. Като отдръпнах пръстите си, видях по тях полепнала хлъзгава гъста кръв. Смутена, разтърсих глава, за да закрия лицето си с коса. Косата ми е гъста и дълга и напълно скрива врата ми. Оставям я дълга именно с тази цел.

Тъмните очи на мъжа се задържаха за миг повече, отколкото бе необходимо, върху следата от ухапването, след което се впиха в моите. Пресрещнах погледа му с предизвикателна гримаса и се изскубнах от хватката му. Той ме пусна, макар да знаех, че ако искаше, можеше да ме държи така цяла нощ. Като се опитвах да се преборя с главозамайването и прилошаването, аз отново се обърнах към Лиса, готова да се впусна в нова атака. Внезапно ръката й улови моята.

— Роуз — изрече тя тихо. — Откажи се.

Отначало нейните думи не ми повлияха, но постепенно в съзнанието ми започнаха да проникват успокояващи мисли благодарение на връзката между нас. Не беше точно внушение — тя никога не го използваше спрямо мен — но имаше ефект, още повече че ние бяхме в безнадеждна ситуация заради тяхното числено превъзходство, пък и те бяха по-добри бойци. Дори и аз осъзнах, че нямаше смисъл да се съпротивлявам. Напрежението изчезна от тялото ми и останах така, с провиснали рамене, напълно победена.

Доловил примирението ми, мъжът пристъпи напред, посветил сега цялото си внимание само на Лиса. Лицето му си оставаше съвършено спокойно. Леко й се поклони и дори изглеждаше грациозен, което ме изненада, имайки предвид височината му.

— Казвам се Дмитрий Беликов — представи се той. Долових лек руски акцент. — Принцесо, дошъл съм, за да ви отведа обратно в академията „Свети Владимир“.