Академия за вампири

Глава 2

Въпреки че от все сърце го ненавиждах, не можех да отрека, че Дмитрий Бел-еди-кой-си беше адски умен тип. След като ни отведоха до летището и натовариха на частния самолет на Академията, му бе достатъчен само един поглед към нас двете, докато си шепнехме, за да се разпореди веднага да ни разделят.

— Не им позволявайте да си говорят — предупреди той пазителите, които ни ескортираха до задната част на самолета. — Ако останат без надзор само за пет минути, веднага ще измислят план за бягство.

Изгледах го надменно и се отдалечих назад по пътеката. Макар и той да не го знаеше, ние вече бяхме обмислили план за бягство.

Както се очертаваше засега, нещата хич не изглеждаха добре за нас. След като се озовахме във въздуха, шансовете ни за бягство рязко спаднаха. Дори и да се случеше някое чудо, да речем аз някак си да съумея да се справя с всичките десетина пазители, пак щеше да остане проблемът с измъкването от самолета. Предполагах, че на борда има парашути, но беше малко вероятно да оцелеем дори и да успеех да се оправя с някой от тях, тъй като, доколкото виждах през илюминатора, щяхме да се приземим накъде сред Скалистите планини.

Не, нямаше начин да се измъкнем от този проклет самолет, докато не кацнем нейде сред затънтените гори на Монтана. Следователно трябваше да измисля нещо друго, за да преодолея магическите стражи на Академията, както и пазителите, които бяха поне десетина пъти повече. Да бе. Нищо и никакъв проблем.

Въпреки че Лиса седеше отпред с руснака, страхът й ме обливаше на вълни, бумтеше в слепоочията ми като удари с чук. Загрижеността ми за нея измести яростта ми. Не биваше да я върнат там, не и на онова място. Питах се дали Дмитрий би се поколебал, ако можеше да почувства това, което чувствах аз, и ако знаеше това, което знаех аз. Вероятно не. Пък и никак не му пукаше.

В този миг емоциите на Лиса се усилиха толкова много, че изпитах объркващото усещане, че седя на мястото й — сякаш се бях вмъкнала под кожата й. Понякога се случваше и без никакво предупреждение, все едно че тя ме всмукваше в главата си. Високата фигура на Дмитрий се извисяваше до мен, а моята ръка — всъщност нейната ръка — стискаше бутилка с минерална вода. Той се наведе напред, за да вземе нещо, при което се видяха шест символа, татуирани отзад на врата му: Х-образно преплетени мълнии. По един символ за всеки убит от него стригой. Над тях се виеше усукана крива, нещо като змия, която символизираше статута му на пазител. Клетвеният знак.

Примигвайки, аз се отърсих от Лиса и с недоволна гримаса се върнах отново в собствената си глава. Мразех това, което се случваше. Да усещам емоциите на Лиса беше едно, но да прониквам в съзнанието й беше нещо, което и двете ненавиждахме. Тя го възприемаше като нахлуване в личното й пространство, затова обикновено не й казвах, когато се случваше. Нито тя, нито аз можехме да го контролираме. Това бе още един ефект от нашата връзка — връзка, която никоя от двете ни не разбираше докрай. Съществуваха легенди за телепатичните връзки между пазителите и техните морои, но в нито една легенда не се споменаваше за нещо подобно. Ние все пак се опитвахме да се справим с това, поне доколкото ни бе по силите.

Към края на полета Дмитрий приближи към мен и си размени мястото с пазителя до мен. Аз пък нарочно се извърнах рязко встрани и се втренчих разсеяно през илюминатора.

Изтекоха няколко секунди в пълно мълчание. Накрая той проговори:

— Наистина ли смяташе да се бориш с всички нас?

Не му отговорих.

— Да правиш това… да я браниш така отчаяно… много е смело. — Замълча за миг. — Глупаво, но все пак смело. Защо въобще се опитваш?

Обърнах се към него, като отместих косата от лицето си, за да мога да го гледам право в очите.

— Защото съм неин пазител. — След това отново се загледах през илюминатора.

След още една мълчалива пауза той се надигна и се върна в предната част на самолета.

Щом се приземихме, двете е Лиса нямахме друг избор, освен да се оставим в ръцете на пазителите, които ни поведоха към Академията. Нашата кола спря пред портата и шофьорът ни размени няколко думи с пазачите, които след малко ни пуснаха да продължим навътре в парка на Академията. Вече наближаваше залезът — началото на вампирския ден — и целият лагер тънеше в сенките.

Вероятно нищо не се бе променило — просторни сгради, всички в готически стил. Това училище не беше толкова старо, колкото онези в Европа, но бе построено в същия старовремски дух. Сградите се отличаваха с пищната си архитектура — като средновековни катедрали с високи заострени кули и сложни резби от камък. Масивни врати от ковано желязо затваряха достъпа до малките градини и алеи, пръснати из цялата площ. След като бях поживяла малко в кампуса на колежа, бях осъзнала, че това място напомня по-скоро на университет, отколкото на обикновена гимназия.

Навлязохме във вътрешната зона, разделена на две за началните и горните класове. Всяка сграда се издигаше около просторен правоъгълен вътрешен двор, украсен с настлани с каменни плочи пътеки и грамадни вековни дървета. Отправихме се направо към участъка, запазен за горните класове, където от едната страна се извисяваха административните сгради, а срещу тях се намираха спалните помещения и гимнастическите салони за дампирите. Откъм останалите две страни на правоъгълника бяха спалните на мороите и администрацията за началните класове. По-малките обучаващи се обитаваха лагера за начален прием, който се намираше по-нататък в западна посока.

Около всички сгради имаше много свободно място — изобилие от простор. Все пак се намирахме в Монтана, така че бяхме отдалечени на стотици километри от реалния свят. Студеният въздух тук вечно ухаеше на борове и влажни гниещи листа. Гъсти гори се ширеха навред около Академията. В ясен ден се забелязваха планински хребети, синеещи се нейде в далечината.

Докато крачехме към главната сграда в зоната за горните класове, аз се отскубнах от моя пазач и изтичах до Дмитрий.

— Хей, другарю.

Той продължи да върви напред, без дори да ме удостои с поглед.

— Искаш да ми кажеш нещо ли?

— При Кирова ли ни водиш?

— Директор Кирова — поправи ме той.

Лиса, която вървеше от другата му страна, ми хвърли един предупредителен поглед, с който искаше да ми каже: Само не започвай пак.

— Добре де, директор. Както и да е, но тя си остава една адски надута, тъпа, дърта куч…

Думите ми заглъхнаха, щом пазачите ни поведоха през няколкото врати, водещи право към столовата. Въздъхнах сломено. Как можеха тези хора да бъдат толкова жестоки? Имаше поне дузина други маршрути, за да се доберем до кабинета на Кирова, ала те избраха тъкмо този, през средата на столовата.

А беше точно по време на закуската.

Начинаещите в обучението за пазители — дампири като мен — седяха заедно с мороите, хранеха се и си говореха с лица, оживени от последните клюки, обсебили вниманието на цялата Академия. Като влязохме там, шумната глъч внезапно секна, сякаш някой бе дръпнал главния шалтер. Стотици очи се извърнаха към нас.

На свой ред и аз изгледах дръзко право в очите бившите си съученици. По устните ми заигра ленива усмивка, докато се мъчех да се ориентирам доколко нещата тук се бяха променили. Нямаше подобни изгледи. Камила Конта все още си беше същата предвзета, безупречно облечена кучка, самопровъзгласила се за водач на кликата от морои, лоялни към Академията. До нея седеше непохватната Натали, някаква далечна братовчедка на Лиса, вперила в нас разширените си от изумление очи, невинна и наивна както преди.

А в другия край на помещението… е, това вече беше по-друга работа. Ейрън. Горкичкият, бедничкият Ейрън, чието сърце несъмнено е било разбито, когато Лиса избяга оттук. Изглеждаше привлекателен както винаги… е, сега може би дори още по-готин… Очите му не изпускаха нито едно нейно движение. Да. Определено все още беше влюбен до уши в Лиса. Всъщност беше доста тъжно, понеже тя никога не го беше харесвала истински. Мисля, че беше излизала с него просто така, защото всички тъкмо това очакваха от нея.

Но това, което най-силно ме порази, беше, че Ейрън очевидно бе успял да се утеши в нейно отсъствие. До него, сплела ръце в неговите, седеше едно момиче от мороите, която приличаше на единадесетгодишна, но със сигурност беше по-голяма, освен ако той, докато ни нямаше, не бе станал педофил. Със заоблените си бузки и русите си къдрици тя мязаше на порцеланова кукличка. От онези, дето стават само за украса и за събиране на прах. Крайно противна порцеланова кукла, все едно че бе истинско дяволско изчадие. Тя стисна ръката му и метна към Лиса поглед, изпълнен с толкова изгаряща омраза, че аз се вцепених. Какво, по дяволите, ставаше тук? Не я познавах. Предположих, че е просто ревнивата му приятелка. Е, и аз на нейно място щях да се вбеся, ако гаджето ми гледа друга мадама по този начин.

Нашият тур на позора най-после милостиво свърши, макар че крайната му цел — кабинетът на директор Кирова — едва ли можеше да се нарече избавление. Дъртата вещица изглеждаше все така, както я помнех, с остър нос и сивееща коса. Висока и кльощава като повечето морои тя кой знае защо винаги ми напомняше за лешояд. Добре я познавах, след като бях прекарала толкова много време в нейния кабинет.

Щом Лиса и аз седнахме, повечето от придружителите ни напуснаха кабинета. Почувствах се като затворник. С нас останаха само Дмитрий и Албърта, старшата училищна надзирателка. Те застанаха до стената, с непроницаеми и ужасяващи изражения, точно както го изискваха длъжностите им.

Кирова вторачи искрящите си от гняв очи в нас и отвори уста, за да започне това, което несъмнено щеше да бъде поредната й гадна лекция. Но един плътен нежен глас неочаквано я изпревари:

— Василиса.

Сепната, аз чак сега осъзнах, че в кабинета има още някого. Не го бях забелязала. Крайно непростимо за един пазител, дори и да бе новак в занаята. С много усилия от ъгъла се надигна Виктор Дашков. Принц Виктор Дашков. Лиса скочи от стола си, втурна се към него и обви ръце около крехкото му тяло.

— Чичо — прошепна задавено и го прегърна още по-силно. С лека усмивка той я потупа нежно по гърба.

— Нямаш представа колко се радвам, че те виждам в безопасност, Василиса. — Погледна към мен. — Радвам се и за теб, Роуз.

Аз му кимнах, като се опитах да прикрия изненадата си. Той беше болен още когато избягахме, но това… това беше ужасяващо. Беше баща на Натали, около четиридесетгодишен, но изглеждаше двойно по-стар. Блед, отслабнал и изнемощял. С треперещи ръце. Сърцето ми се късаше да го гледам такъв. При всичките толкова многобройни отвратителни хора на този свят не бе справедливо този мъж да страда от болест, която щеше да го убие толкова млад и нямаше да му позволи да стане крал.

Макар че всъщност не беше неин чичо — мороите, особено кралските фамилии, използват много свободно думите за родствените връзки — Виктор беше близък приятел със семейството на Лиса и се бе нагърбил да й помага след смъртта на родителите й. Аз го харесвах; той бе първият, когото се зарадвах да видя тук.

Кирова им позволи да се насладят още няколко мига на срещата, сетне рязко издърпа Лиса обратно към стола й.

Време беше за назидателната лекция.

Този път шоуто си го биваше — може да се каже, че бе едно от най-добрите представления на Кирова. Тя умееше да поднася подобни сцени. Мога да се закълна, че това е била единствената причина да се посвети на училищната администрация, понеже все още не съм се натъкнала на нито едно доказателство, че наистина обича децата. В надутите й фрази се споменаваше за всичко: за отговорността, за безразсъдното ни поведение, за егоизма ни… Все празни приказки. Досадно до смърт. Веднага изключих и потънах в кроежи как бих могла да избягам от кабинета й през прозореца.

Но когато тирадата й се насочи към мен — е, сега вече трябваше да се вслушам в обвиненията й.

— Вие, госпожице Хатауей, нарушихте най-свещения обет — обетът на един пазител да брани своя морой. Това е израз на голямо доверие. Доверие, което вие нарушихте чрез самоволното отвеждане на принцесата оттук. Всеки стригой с радост би погубил член от фамилията Драгомир и вие направо сте ги улеснили в това.

— Роуз не ме е отвлякла — заговори Лиса, преди да успея да си отворя устата. Лицето и гласът й оставаха спокойни, въпреки че и на нея никак не й бе лесно в този миг. — Аз исках да се махна от тук. Така че не я обвинявайте.

Госпожа Кирова ни изшътка да мълчим и закрачи из кабинета, скръстила ръце зад тесния си кокалест гръб.

— Госпожице Драгомир, вие може би сте били инициаторката на този план, но доколкото ми е известно, отговорността за изпълнението му си остава нейна. Ако Хатауей изпълняваше дълга си, би трябвало да се грижи за вашата безопасност.

Това вече ми дойде в повече, отколкото можех да понеса.

— Аз изпълнявах своя дълг! — креснах и рипнах от стола. И Дмитрий, и Албърта трепнаха, но не понечиха да ме спрат, понеже не заплашвах да ударя никого. Поне засега. — През пялото време бдях над нея! Пазех я точно когато никой от вас — размахах широко ръка из кабинета — не го стори. Направих това, което трябваше. Докато вие тук… определено нямаше да го сторите.

Чрез връзката ни усетих, че Лиса се опитваше да ми изпрати поредица от успокояващи послания, като за сетен път ме призоваваше да не позволявам на гнева си да се развихри докрай. Но вече бе прекалено късно.

Кирова, пребледняла като платно, впери леден взор в мен.

— Госпожице Хатауей, простете ми, ако съм пропуснала да схвана логиката в твърдението ви, че сте я защитавали, извеждайки я от една строго охранявана и зорко пазена среда, защитена с магически сили. Освен ако няма още нещо, за което сте пропуснали да ни съобщите?

Прехапах устни.

— Разбирам. Е, добре. Според моята преценка единствената причина да избягате — като оставим настрани усещането за вълнуващо приключение — е било желанието ви да избегнете последствията от онзи ужасен и пагубен номер, който погодихте, преди да изчезнете.

— Не, това не е…

— И това още повече улеснява решението ми. Принцесата, като знатна личност от династията на мороите, заради собствената си безопасност трябва да продължи с обучението си тук, в Академията. Обаче към вас, Хатауей, нямаме подобни задължения. Така че трябва да напуснете колкото е възможно по-скоро.

Цялата ми напереност мигом се стопи.

— Аз… какво?

Лиса застана до мен.

— Не можете да сторите това! Тя е мой пазител.

— Не е, особено след като въобще не е пазител. Още се обучава.

— Но моите родители…

— Много добре ми е известно желанието на вашите родители, Бог да дари с покой душите им, принцесо. Обаче сега всичко се промени. Госпожица Хатауей си позволи да превиши правата си. Следователно не заслужава да бъде пазител и затова ще си тръгне оттук.

Втренчих се в Кирова. Не можех да повярвам на това, което току-що чух.

— И къде възнамерявате да ме изпратите? При майка ми в Непал? Дали тя изобщо знае, че съм избягала оттук? Или може би ще ме върнете при баща ми?

Директорката присви очи, жегната от последните ми думи. Когато отново заговорих, гласът ми прозвуча толкова студено, че дори аз не го познах.

— Или пък ще ме прогоните, за да се превърна в кървава курва? Само опитайте и ние ще се махнем оттук още преди края на деня.

— Госпожице Хатауей — просъска тя, — нямате думата.

— Те имат телепатична връзка. — Плътният глас на Дмитрий разчупи надвисналото напрежение и всички се извърнахме към него. Според мен Кирова бе забравила, че той е там. Ала не и аз. Присъствието му бе прекалено властно, за да бъде пренебрегвано. Стоеше опрян о стената в смешното си дълго палто, като някакъв каубой на стража в лагер в прерията. Погледна ме, после и Лиса, но накрая тъмнокафявите му очи отново се впиха в мен. — Роуз разбира какво изпитва Василиса. Не е ли така?

Поне изпитах задоволство, като видях как Кирова изгуби самообладание, докато погледът й се местеше между нас двете и Дмитрий.

— Не… това е невъзможно. Това не се е случвало от векове.

Нито Лиса реагира, нито аз. Само побързах да извърна очи от лицето му.

— Това е дар — промърмори Виктор от своя ъгъл. — Рядко срещана, прекрасна дарба.

— Най-добрите пазители винаги са имали такава връзка — обади се Дмитрий. — Така е според преданията.

Кирова отново се разгневи.

— Преданията са с многовековна давност! — възкликна тя. — Ти, разбира се, не допускаш, че можем да й разрешим да остане в Академията след всичко, което извърши?

Той сви рамене.

— Тя може да е необуздана и непочтителна, но ако притежава потенциал…

— Необуздана и непочтителна ли? — прекъснах го аз. — Кой, по дяволите, си ти всъщност? Някой да ти е искал помощта?

— Беликов вече е личният пазител на принцесата — обясни ми Кирова. — Нейният официално упълномощен пазител.

— Наемаш евтина чуждестранна работна ръка, за да защитава Лиса, а? — от моя страна това беше злобна и неоправдана забележка — особено след като повечето морои и техните пазители бяха от руски или румънски произход — но в този миг ми се стори по-остроумна, отколкото всъщност беше. Макар че тъкмо на мен не ми отиваше да се обаждам. Може да бях израснала в Щатите, но родителите ми бяха родени в чужбина. Моята майка дампир беше от Шотландия, червенокоса, със смешен акцент, а пък за баща ми морой ми бяха разказвали, че бил турчин. На това странно генетично съчетание дължа цвета на кожата си с оттенък като на бадем. Отличавам се и с други особености, които според мен са били присъщи само на екзотичните принцеси от пустините: големи черни очи и толкова тъмнокафява коса, че обикновено минава за черна. Нямаше да имам нищо против, ако бях наследила червената коса на майка ми, но нали трябва да се задоволяваме с това, което ни е дадено по рождение.

Кирова вдигна отчаяно ръце и се извърна към него.

— Ето, виждаш ли? Тя е напълно недисциплинирана! Всичките телепатични връзки и най-силният вроден потенциал на света не могат да компенсират това. По-лошо е да имаш пазител без дисциплина, отколкото въобще да нямаш пазител.

— Тогава ще я научим на дисциплина. Занятията току-що започнаха. Ще я върнем там и отново ще се заемем с обучението й.

— Невъзможно. Тя ще си остане безнадеждно изостанала от връстниците си.

— Не, няма — възразих аз, ала никой не ми обърна внимание.

— Тогава ще й се възложат допълнителни занимания — рече той.

Те продължиха все в тоя дух, докато ние останалите ги следяхме как си подхвърлят репликите като пинг-понг. Гордостта ми все още бе наранена заради лекотата, с която Дмитрий ни залови, но внезапно ми хрумна, че той може да ми помогне да остана тук заедно с Лиса. По-добре да кисна в тази адска дупка, отколкото да бъда без нея. Посредством връзката ни долових, че тя вече таи някаква смътна надежда.

— А кой ще се съгласи да се занимава допълнително с нея? — настойчиво попита Кирова. — Кои? Ти ли?

Дмитрий внезапно прекрати спора си с нея.

— Е, нямах предвид точно това…

Кирова скръсти ръце с видимо задоволство.

— Да. Точно така си помислих и аз.

Смутен, той се намръщи. Погледът му запрескача между мен и Лиса. Зачудих се какво ли виждаше в нас двете. Две покъртително затрогващи момичета, вторачили в него големите си умоляващи очи? Или две бегълки, зарязали едно толкова строго охранявано училище и прахосали половината от наследството на Лиса?

— Да — рече той накрая. — Мога да обучавам Роуз. Ще й давам допълнителни уроци, освен обичайните, които й се полагат.

— А сега какво? — тросна се Кирова. — Ще й се размине наказанието?

— Ще намерим друг начин, за да я накажем — отвърна Дмитрий. — Броят на пазителите дотолкова намаля, че не можем да си позволим риска да изгубим още един. Особено ако е момиче.

Изтръпнах заради недоизреченото от него, което ми напомни за моето подмятане преди малко за „кървавите курви“. Вече много малко момичета сред дампирите ставаха пазители.

— Склонен съм да се съглася с пазител Беликов — заговори внезапно Виктор от своя ъгъл. — Ще бъде жалко да отпратим Роуз, да похабим такъв талант.

Госпожа Кирова се загледа през прозореца. Навън беше съвсем притъмняло. В нормалното разписание на Академията сутрин и следобед бяха относителни понятия. Освен това стъклата бяха затъмнени, за да се възпира притокът на слънчева светлина.

Когато се обърна към нас. Лиса я погледна право в очите.

— Моля ви, госпожо Кирова. Нека Роуз да остане.

О, Лис, помислих си аз. Внимавай. Опасно бе да се използва внушението срещу някой морои, особено в присъствието на свидетели. Обаче Лиса използваше съвсем неуловимо това оръжие, а в този миг двете се нуждаехме от цялата помощ на света. За щастие май никой не осъзна какво всъщност се случваше.

Не знаех дали внушението й бе въздействало, но накрая Кирова въздъхна примирено.

— Ако госпожица Хатауей трябва да продължи да се обучава тук, ето как ще стане това. — Обърна се към мен. — Твоето приемане в академията „Свети Владимир“ ще бъде само пробно. Ако нарушиш правилата, ще бъдеш изключена. Ще присъстваш във всички учебни часове и ще преминеш през етапите за обучение на начинаещите пазители от твоята възраст. Ще тренираш и с пазителя Беликов във всеки свободен момент — преди и след часовете. Освен това ти се забранява да участваш в каквито и да е обществени дейности, с изключение на храненето, и няма да напускаш спалното си помещение. Ако не спазваш което и да е от тези ограничения, ще бъдеш… отпратена.

Изсмях се грубо.

— Забранено ми е да участвам във всякакви обществени дейности? Да не би да се опитвате да ни разделите? — Кимнах към Лиса. — Опасявате се, че отново можем да побегнем?

— Просто взимам предпазни мерки. Сигурна съм, че си спомняш как досега нито веднъж не си била подобаващо наказана за рушене на училищната собственост. Така че ще имаш още много да наваксваш. — Тънките й устни се свиха, образувайки права линия. — Предлага ти се много щедро споразумение. Предполагам, че ще се постараеш поведението ти да не го застраши.

Тъкмо понечих да възразя, че споразумението никак не е толкова щедро, когато улових погледа на Дмитрий. Може би се опитваше да ми подскаже, че вярва в мен. Или просто искаше да ми внуши, че ще бъда пълна идиотка, ако продължа схватката с Кирова. Така и не разбрах кое от двете.

За втори път при тази среща отбягнах погледа му, като сведох очи към пода. Усещах присъствието на Лиса до мен и изгарящата й подкрепа, нахлуваща в мен чрез нашата връзка.

След продължителна пауза въздъхнах и отново насочих очи към директорката.

— Добре. Приемам.