Академия за вампири

Глава 15

Мейсън изпълни възложената му поръчка. Намери ме на другия ден преди започването на часовете. Носеше със себе си кутия с книги. — Взех ги — рече ми той. — Но побързай да ги прибереш някъде, преди да си пострадала от това, че разговаряш с мен.

Подаде ми ги, а аз изръмжах, щом поех кутията. Оказа се доста тежка.

— Кристиан ли ти ги даде?

— Да. Успях да говоря с него, без някой да забележи. Той е доста особен, забелязала ли си?

— Да, забелязала съм. — Възнаградих Мейсън с щедра усмивка, при която той разцъфтя от радост. — Благодаря. Това означава много за мен.

Колкото можах по-бързо отнесох плячката в моята стая. Съзнавах колко странно би изглеждало в очите на околните някой, който толкова силно мрази учението като мен, изведнъж да се усамоти в стаята си, за да се зарови сред прашни писания от далечното четиринадесето столетие. Но като разтворих първата книга, видях, че всъщност държах в ръцете си преписи от по-стари преписи от още по-древни преписи. Навярно най-първите отдавна се бяха разпаднали на прах.

Докато прелиствах книгите, открих, че всички попадат в три категории: книги, написани от хората след смъртта на свети Владимир; по-стари книги, написани от негови съвременници, и накрая един дневник, може би написан от самия светец. Какво бе споменал Мейсън за първичните и вторичните източници? Исках да прочета най-вече книгите от последните две категории.

Онзи, който някога бе преписвал тези съчинения, бе преразказал написаното на по-съвременен език, тъй че не ми се налагаше да чета на староанглийски или нещо подобно. Или по-скоро на руски, предположих аз, като си припомних, че свети Владимир бе живял в тази страна.

Отново Анна. И отново „целунатата от сянката“. Беше написал много за нея, наред с другите си преживелици. През повечето време беше писал дълги проповеди, досущ като онези, които слушах в църквата. Суперскучни, безкрайно тегави. Но през останалото време книгата се четеше с лекота, като дневник, описващ случващото се с него през всеки изминал ден. Оказа се — ако всичкото това не бе някаква пълна измислица, — че той през цялото време е лекувал. Тежко болни. Ранени. Дори растения. Съживявал изсъхналите посеви, когато хората започвали да измират от глад. А понякога дори карал цветята да разцъфнат, просто така.

Продължавах да чета в захлас. Скоро установих, че за стария Влад било много добре да има Анна до себе си, защото иначе съвсем щял да се побърка. Колкото повече използвал магическите си сили, толкова повече отслабвал. И ставал все по-неоправдано гневен или тъжен. Обвинявал за това демоните и разни други глупави измишльотини, но очевидно страдал от дълбока депресия. Веднъж дори, както сам признава в дневника си, посегнал на живота си. Но Анна го спряла. И го спасила.

По-нататък, докато четях книгата, написана от някого, който очевидно е познавал лично свети Владимир, се натъкнах на следните редове:

Звучеше като онова, на което ни учеше нашият свещеник, но аз усещах, че тук има нещо повече от „обаяние на личността“. Хората са го обожавали и са били готови на всичко, което той би поискал от тях. Да, Владимир несъмнено е използвал внушението върху своите последователи. Сигурна бях в това. Внушението, което в онези древни времена доста от мороите са владеели, преди да им бъде забранено да прибягват до него, само че никога не го прилагали върху други морои или дампири. Защото не са можели. Само че Лиса можеше.

Затворих книгата и се облегнах в леглото. Владимир бе лекувал растения и животни. Владеел е внушението до краен предел. Ала използването на тази сила го е карала да се чувства потиснат, обземала го е лудост…

Ала най-странното беше, че всички описваха Анна, неговата най-предана пазителка, като целуната от сянката. Този израз ме изуми още когато го чух за пръв път…

„Ти си целуната от сянката! Ти трябва да се грижиш за нея!“

Госпожа Карп ми бе изкрещяла тези думи, докато ръцете й разтърсваха раменете ми. Беше се случило преди две години, в нощта, в която бях отишла в главната сграда на горните класове, за да върна някаква книга. Беше тъкмо след вечерния час и коридорите вече бяха напълно пусти. Но отнякъде внезапно се дочу силна караница и след миг иззад ъгъла изскочи госпожа Карп, разплакана, обезумяла, с див блясък в очите.

Притисна ме към стената, здраво стиснала раменете ми.

— Разбираш ли какво става?

Вече бях научила достатъчно хватки за самоотбрана, така че може би щях да успея да я оттласна от себе си, но бях толкова шокирана, че не можех да помръдна.

— Не.

— Те идват за мен. Ще дойдат и за нея.

— За кого?

— За Лиса. Ти трябва да я защитиш. Защото колкото повече я използва, толкова по-зле ще става за самата нея. Спри я, Роуз. Спри я, преди да забележат, преди да забележат и да я отведат. Измъкни я оттук.

— Аз… какво искате да кажете? Да я махна от… имате предвид… от Академията?

— Да! Трябва да се махнете. Вие сте свързани. Сега всичко зависи от теб. Отведи я от това място.

Думите й бяха налудничави. Никой никога не напускаше Академията. Но докато ме притискаше там към онази стена и се взираше в очите ми, започнах да се чувствам много странно. Някаква мъгла забули ума ми. Това, което ми каза, внезапно прозвуча съвсем разумно, дори ми се стори най-смисленото нещо на света. Да. Трябваше да махна Лиса оттук, да я отведа…

По коридора отекнаха нечии стъпки и иззад ъгъла се показа група пазители. Не ги познавах; явно не бяха от Академията. Те я отскубнаха от мен и я уловиха здраво. Някой ме попита дали съм добре, но аз само се взирах в госпожа Карп.

— Не й позволявай да използва силата! — изкрещя ми тя. — Спаси я! Спаси я от самата нея!

По-късно пазителите ми обясниха, че тя не била добре и че била отведена на място, където да се възстанови. Там щяла да бъде в безопасност и за нея щели да се грижат добре, увериха ме те. Щяла непременно да се възстанови.

Само че не стана така.

Върнала се в настоящето, аз се втренчих в старите книги, опитвайки се да сглобя в едно всичките късчета: Лиса, госпожа Карп и свети Владимир.

Но какво трябваше да направя?

Някой почука на вратата на стаята ми и аз се сепнах, изтръгната от мислите си. Никой не ме посещаваше, дори и хората от персонала на Академията, заради наложения ми домашен арест. Когато отворих вратата, видях Мейсън да ме чака в коридора.

— Два пъти за един ден? — удивих се аз. — И как се добра до тук?

Усмихна ми се ослепително.

— Ами някой взел, че хвърлил неизгасена кибритена клечка в едно от кошчетата за отпадъци в банята. Срамна постъпка. И сега целият персонал се е струпал там, за да гаси огъня. Хайде, дошъл съм да те отмъкна.

Поклатих глава. Очевидно новата мода в нашето учебно заведение се свеждаше до запалване на огън като средство за привличане на вниманието. Кристиан бе започнал, а ето че сега и Мейсън го последва.

— Съжалявам, но тази вечер няма да ме спасяваш. Ако ме хванат…

— По заповед на Лиса.

Млъкнах и се оставих да ме измъкне тихомълком от сградата. Отведе ме в спалните помещения на мороите и по някакво чудо ме вмъкна в сградата, а после и в нейната стая, без никой да ни забележи. Питах се дали и в тази сграда нямаше огън в банята.

В стаята купонът се вихреше с пълна сила. Лиса, Камила, Карли, Ейрън и още няколко други съученици — все потомци на най-изисканите кръгове от най-висшата придворна аристокрация — седяха или пристъпваха напред-назад, смееха се, слушаха шумна музика и си предаваха един на друг бутилка с уиски. Никаква Мия, никакъв Джеси. След няколко секунди забелязах Натали да седи по-настрани от групата, очевидно неуверена как да реагира на всичко това. От пръв поглед се набиваше на очи, че е доста притеснена.

Лиса с усилие се изправи на крака. Бурните усещания, които долавях посредством нашата връзка, ми подсказаха, че е попрекалила с пиенето.

— Роуз! — Обърна се към Мейсън с ослепителна усмивка. — Ти успя да я доведеш.

Той й се поклони церемониално, доземи, като предан придворен паж.

— Изцяло съм на вашите заповеди.

Надявах се да го бе сторил единствено заради тръпката, а не под влиянието на внушението. Лиса ме обгърна с ръка през кръста и ме повлече нататък към останалите.

— Присъединявай се към празненството.

— Какво празнуваме?

— Не зная. Може би твоето измъкване тази вечер.

Неколцина от гостите държаха в ръце пластмасови чаши, вдигаха ги за наздравици и ме поздравяваха сърдечно. Аби Бадика и Зандър наляха уиски в още две чаши, за да връчат едната на мен, а другата на Мейсън. Поех моята с усмивка, макар да се чувствах неспокойна заради събитията от тази вечер. Не беше толкова отдавна, когато бих посрещнала с възторг всяка подобна сбирка и само за тридесет секунди щях да си изпразня чашата. Ала сега ме безпокояха много, прекалено много неща. Като например откритието, че всички присъстващи тук особи от кралско потекло се отнасяха към Лиса като към богиня. Сякаш никой от тях вече не си спомняше как аз бях обвинявана, че съм била нейната проклета кървава курва. Измъчваше ме и това, че Лиса беше напълно нещастна, въпреки че външно сияеше, като непрекъснато се усмихваше и смееше.

— Откъде докопахте уискито? — поинтересувах се аз.

— От господин Наги — обясни ми Ейрън, седнал много близо до Лиса.

Всички знаеха за слабостта на господин Наги. Той постоянно си пийваше след часовете и за целта поддържаше свой таен склад в кампуса. Много често местеше местоположението му, но ние винаги откривахме скривалищата му.

Лиса се наведе към рамото на Ейрън.

— Ейрън ми помогна да проникна в стаята му и я задигнахме. Пиячката де. Беше я скрил на дъното на шкафа с боите.

Другите прихнаха от смях, а Ейрън я изгледа с пълно и безусловно обожание. Развеселена, аз се успокоих от явното доказателство, че тя въобще не бе прибягвала до внушение, за да му въздейства. Той просто си беше луд по нея. Винаги е било така.

— Защо не пиеш? — попита ме след малко Мейсън, като ми шепнеше в ухото.

Сведох поглед надолу към чашата си и донякъде се изненадах, че още бе почти пълна.

— Не зная. Може би защото се опасявам, че пазителите не бива да пият, когато са на служба.

— Че ти сега не си на служба! Не си на смяна. И още дълго няма да бъдеш. Откога стана толкова отговорна?

Не се смятах за толкова отговорна. Но наистина си мислех за Дмитрий, за това, което ми бе казал за баланса между забавленията и задълженията. Струваше ми се неправилно да си позволявам да лудувам, след като напоследък Лиса бе толкова уязвима и нестабилна. Измъкнах се от тясното пространство между нея и Мейсън и приближих Натали.

— Здравей, Нат. Много си тиха тази вечер.

Тя държеше в ръка чашата си, пълна като моята.

— Ти също.

Засмях се.

— Да, права си.

Тя наклони глава, докато гледаше Мейсън и другите потомци на знатни фамилии като участници в някакъв научен експеримент. Те бяха погълнали доста уиски, откакто бях пристигнала, и забавленията им постепенно ставаха все по-глупави.

— Странно, нали? Ти беше свикнала да си център на вниманието. А ето че сега тя пое тази роля.

Примигнах от изненада. Не бях се замисляла за това.

— Така е.

— Хей, Роуз — извика Зандър, като едва не разля питието си по пътя към мен. — Какво е усещането?

— Усещането от кое?

— Да се оставиш някой да пие от кръвта ти?

Другите се смълчаха и в стаята надвисна някакво напрегнато очакване.

— Тя не е вършила това — обади се Лиса с предупредителна нотка в гласа. — Вече ти го казах.

— Да, да. Зная, че нищо не е имала с Джеси и Ралф. Но вие двете сте го правили, нали? Докато не бяхте тук.

— Я зарежи това — рече Лиса. Внушението й действаше най-добре при директен контакт очи в очи, а сега вниманието му беше насочено към мен, не към нея.

— Искам да кажа, че е готино и всичко останало. Вие двете сте правили това, което е трябвало да се прави, нали? Не е същото като да си нейна захранваща. Исках само да зная какво е усещането. Даниела Шелски веднъж ми даде да я ухапя. После ми каза, че нищо особено не била усетила.

От момичетата се изтръгна едно колективно „ужас“. Секс и пиене на кръв от дампирите се възприемаше като мръсна работа, но между мороите бе равносилно на канибализъм.

— Ти си такъв лъжец — обади се Камила.

— Не, говоря сериозно. Беше само едно малко ухапване. Тя обаче не се въодушеви чак толкова, колкото се случва със захранващите. Нали? — Той отпусна ръката си на рамото ми. — Та как е?

Лицето на Лиса се скова и побледня. Алкохолът бе притъпил чувствата й, но аз можех да разчета достатъчно, за да съм наясно какво изпитва. Черни плашещи мисли нахълтаха в мен, при това подсилени със солидна доза ярост. Обикновено тя успяваше да обуздава чувствата си — за разлика от мен, — но досега не бях засичала в нея толкова мощен прилив на едва сдържани емоции. Не, веднъж и това се бе случвало, на едно парти, подобно на сегашното, няколко седмици, след като отведоха госпожа Карп.

Купонът онази вечер бе организиран от Грег Дашков, далечен братовчед на Натали. Очевидно родителите му разполагаха с доста връзки сред висшите кръгове, защото стаята на Грег бе сред най-просторните в цялата сграда. Преди трагичната злополука Грег беше приятел с Андре, по-големия брат на Лиса, затова беше безкрайно щастлив, когато му възложиха ролята на попечител на Лиса. Именно той започна да я въвежда сред подбраното висше общество. Грег се зарадва също на възможността да вземе и мен под крилото си, така че онази вечер двете се чувствахме като у дома си. За второкурсник като мен общуването с висшите представители на аристокрацията на мороите действително беше адски голяма работа.

Онази вечер пих доста, но въпреки това не изпусках Лиса от погледа си. През цялата вечер тя бе на ръба на раздразнението, уморена от многочисленото и шумно обкръжение. Но никой не го забеляза, тъй като тя общуваше с лекота е всички наоколо. Алкохолното опиянение ми пречеше да улавям докрай нейните чувства, но след като Лиса изглеждаше добре, не се тревожех чак толкова много.

Внезапно Грег прекъсна по средата поредната си целувка с мен и се загледа над рамото ми към нещо друго. И двамата седяхме на един стол, по-точно аз се бях настанила върху коленете му, затова трябваше да извия врата си, за да хвърля бегъл поглед в същата посока.

— Какво става?

Той поклати глава, развеселен и едновременно раздразнен.

— Уейд е довел своята захранваща.

Проследих погледа му до ъгъла, където Уейд Воуд се бе изправил, преметнал ръка през рамото на едно момиче на моята възраст. Тя беше от човешката раса, доста красива, с къдрава руса коса и порцелановобяла кожа заради загубата на кръв. Още няколко момчета се навъртаха около нея и Уейд, като се смееха и понякога я погалваха по лицето и косата.

— За днес вече достатъчно е захранвала — отбелязах аз, когато видях колко е пребледняла и смутена.

Грег плъзна ръка зад врата ми и ме извърна към себе си.

— Те няма да я наранят.

Продължихме да се целувахме, когато усетих някой да ме потупва по рамото.

— Роуз.

Вдигнах глава към лицето на Лиса. Разгневеното й изражение ме стресна, понеже не бях доловила промяната в емоциите й. Май бях прекалила с бирата тази вечер. Изсулих се от скута на Грег.

— Къде отиваш? — попита ме той.

— Ей сега ще се върна. — Издърпах Лиса настрани, като внезапно ми се прииска да бях по-трезва. — Какво не е наред?

— Онези там.

Кимна към момчетата и захранващото момиче. Тя бе заобиколена от шумната група, но когато се обърна да погледне едното от момчетата, забелязах дребните червени белези по шията й. Може би си бяха устроили с нея нещо като групово захранване, като я бяха хапали поред, правейки й гнусни предложения. А тя, замаяна и забравила за всякакво приличие, им бе позволила да правят с нея всичко, което искаха.

— Не могат да си позволяват това — каза ми Лиса.

— Тя е захранваща. Никой не може да ги спре.

Лиса ме погледна умоляващо. Наранена, разгневена, вбесена.

— Ще го позволиш ли?

От нас двете винаги аз бях по-агресивната, грижех се за нея още откакто бяхме съвсем малки. Като я видях толкова разстроена, молеща ме да уредя нещата, не можах да устоя. Кимнах леко и се запътих, препъвайки се, към групата.

— Толкова отчаяно ли си го закъсал, Уейд, че трябва да дрогираш момичета, за да бъдат с теб? — попитах го аз.

Той вдигна глава. Тъкмо плъзгаше устните си по шията на момичето.

— Защо питаш? Насити се на Грег и сега искаш и мен ли?

Сложих ръце на кръста с надеждата, че изглеждам достатъчно свирепа. Всъщност ми се повдигаше от алкохола.

— На този свят няма достатъчно дрога, за да ме накара да се приближа до отрепка като теб — заявих аз. Някои от приятелите му се разсмяха. — Но може да се пробваш с някое от другите момичета. Мисля, че вече са достатъчно пияни, за да ти излезе късмета. Но повече не се нуждаеш от това момиче. — Сега се засмяха още няколко от останалите.

— Това не е твоя работа — изсъска той. — Тя е просто обяд. — Да се сравняват захранващите с храна, беше само с една степен по-малко гадно от това да се наричат дампирите кървави курви.

— Това тук не е зала за захранване. Никой не иска да гледа това.

— Да — съгласи се едно момиче от по-горните класове. — Отвратително е. — Няколко от приятелките й кимнаха утвърдително.

Уейд ни изгледа кръвнишки. Най-вече мен.

— Чудесно. Тогава никой от вас няма да бъде принуден да ни гледа. Хайде. — Сграбчи захранващото го момиче за ръката и го издърпа навън. То го последва със залитане и олюляване, докато продължаваше тихо да скимти.

— Направих най-доброто, на което съм способна — казах аз на Лиса.

Тя се вгледа в мен, все още шокирана.

— Но той току-що я завлече в стаята си. И там ще прави с нея дори още по-лоши неща.

— Лис, и на мен не ми допада, но не мога да го преследвам, нито да му забраня. — Потърках челото си. — Бих могла, разбира се, да се опитам да го халосам здраво или нещо от този сорт, но имам чувството, че всеки момент ще повърна.

Лицето й се смрачи. Прехапа горната си устна.

— Той не може да върши това.

— Съжалявам.

Върнах се при стола на Грег, но от случилото се ми остана кофти чувство. И аз като Лиса не исках да гледам как се възползват от захранващото момиче. Всичко това ми напомняше за действията, които момчетата морои се опитваха да вършат с момичета дампири. Но не можех да спечеля тази битка или поне не тази вечер.

Няколко минути по-късно, когато Грег ме бе завъртял така, че да може по-добре да вижда врата ми, забелязах, че Лиса я няма. Тутакси скочих от скута му, за малко да падна на пода. Огледах се тревожно във всички посоки.

— Къде е Лиса?

Той протегна ръка към мен.

— Може би е отишла до тоалетната.

Не долавях никакви сигнали през телепатичната ни връзка. Алкохолът я заглушаваше. Изскочих навън в коридора и въздъхнах с облекчение, защото се отървах от силната музика и шумните гласове вътре в стаята на Грег. Тук беше много по-тихо, с изключение на някакъв силен звук, който се чу две стаи по-нататък. Вратата беше оставена открехната и аз влязох вътре.

Момичето, захранващо Уейд, се бе свило ужасено в един от ъглите. Лиса стоеше насред стаята със скръстени ръце, с гневно и застрашително лице. Гледаше напрегнато Уейд в очите, а той я зяпаше като изпаднал в транс. Хлапакът стискаше в ръце бейзболна бухалка. По всичко личеше, че вече я бе използвал, защото в стаята не бе останала една здрава вещ: лавиците за книги, стереоуредбата, огледалото…

— А сега счупи и прозореца — най-спокойно му нареди Лиса. — Хайде. Вече нищо няма значение.

Хипнотизиран, той пристъпи към големия прозорец от тъмно стъкло. Аз пък зяпнах и ченето ми едва не удари пода, когато той замахна и стовари бухалката с все сила върху стъклото. Пръсна го на парчета, които се посипаха навред. През зейналия отвор нахлу слънчевата светлина, толкова ярка в ранната утрин, но това май не го смути много, макар че обикновено мороите не понасяха толкова силно осветяване. Само примигна, когато очите му се заслепиха, без обаче да помръдне от мястото си.

— Лиса! — извиках. — Спри го. Накарай го да спре.

— По-рано трябваше да спре.

Сякаш пред мен стоеше напълно непозната. Никога не я бях виждала толкова разстроена и със сигурност никога не я бях виждала да прави нещо подобно. Разбира се, знаех какво е това. Веднага се досетих: внушението. Съдейки по всичко, което ми бе известно за възможностите й, Лиса само след броени секунди щеше да му внуши да обърне бухалката срещу себе си.

— Моля те. Лиса. Не го прави. Моля те.

През замъгленото си от алкохола съзнание едва успях да усетя вихъра на емоциите й. Бяха толкова силни, че едва не ме повалиха на пода. Черни. Гневни. Безмилостни. Удивителни чувства от винаги толкова милата и уравновесена Лиса. Познавах я още от детската градина, но в този момент ми се стори напълно непозната.

И се изплаших.

— Моля те. Лиса — повторих аз. — Този тук не си струва. Остави го.

Тя не ме погледна. Очите й, мятащи мълнии, оставаха изцяло приковани върху Уейд. Бавно и внимателно той надигна бухалката, като я наклони така, че да може да се халоса по черепа.

— Лис — помолих с отчаян стон. О, Господи. Трябваше на всяка цена да отвлека вниманието й или да сторя нещо, което да я принуди да престане. — Не го прави.

— Той трябваше да спре по-рано — повтори Лиса с равнодушен тон. Бухалката спря да се движи. Сега той бе замахнал, готов да удари себе си. — Не биваше да прави това с нея. Хората не могат да третират другите хора така… дори и да са захранващи.

— Но ти я плашиш — промълвих тихо аз. — Погледни я.

Отначало нищо не се случи, но после Лиса отклони очите си, все още озарени от безумен блясък, към захранващото момиче. То се бе свило в ъгъла, обвило се с двете си ръце, за да се брани, ако някой му посегне. Сините му очи бяха станали огромни, а светлината разкриваше обляното му в сълзи лице. Не смееше да помръдне. Издаде сподавено ужасено изхълцване.

Лицето на Лиса остана безизразно. Усещах битката, която бушуваше вътре в нея, за да възвърне контрол върху съзнанието си. Някаква част от нея не искаше да нарани Уейд въпреки заслепяващия гняв, който изпитваше към него. Лицето й се сгърчи, стисна силно клепачи и впи дълбоко ноктите на дясната си ръка в лявата китка. Трепна от болката, но чрез връзката ни почувствах как шокът от болката отвлече вниманието й от Уейд.

Така тя най-после прекрати внушението и Уейд отпусна бухалката. Внезапно придоби крайно объркан вид. Аз въздъхнах облекчено. По коридора се чуха стъпки. В бързината бях оставила вратата отворена и трясъкът в стаята беше привлякъл вниманието. В стаята нахлуха двама от персонала, но замръзнаха на прага, като видяха пред себе си небивалото опустошение.

— Какво става тук!

Спогледахме се. Уейд имаше вид на напълно отнесен. Оглеждаше се смаяно из стаята, сетне сведе очи към бухалката, която още стискаше в ръцете си, а накрая вдигна питащо очи към Лиса и мен.

— Не зная… Не мога да… — Вниманието му се насочи към мен и изведнъж побесня: — Какво, по дя… ти си била! Ти искаше да ми попречиш да се забавлявам със захранващата.

Хората от персонала ме измериха с въпросителни погледи, но след няколко секунди аз знаех какво трябва да сторя.

Ти трябва да я защитиш. Защото колкото повече я използва, толкова по-зле ще става за самата нея. Спри я, Роуз. Спри я, преди да забележат, преди да забележат и да я отведат. Измъкни я оттук.

В съзнанието си виждах лицето на госпожа Карп, чувах как трескаво ме молеше. Изгледах надменно Уейд. Много добре знаех, че ако направя признание, никой нямаше да задава повече въпроси, да не говорим за това някой да заподозре Лиса.

— Да, но ако я беше пуснал да си върви — казах му аз, — нямаше да бъда принудена да направя това.

Спаси я. Спаси я от самата нея.

След тази нощ никога повече не си позволих да се напия. Алкохолът не биваше да замъглява ума ми, ако исках да защитавам Лиса. И само след два дни, докато се очакваше да ме отстранят заради „унищожаване на училищната собственост“, двете с Лиса избягахме от Академията.

Изтръгнах се от спомените. Отново бях в стаята на Лиса, Зандър ме беше прегърнал през рамо, а гневните разстроени очи на Лиса не се отделяха от мен. Не знаех дали тя няма отново да извърши нещо драстично. Ситуацията ми напомни много на случилото се преди две години. Знаех, че по някакъв начин трябва да я успокоя.

— Само малко кръв — заговори Зандър. — Не искам много. Искам само да разбера какъв е вкусът на дампирите. На никого тук не му пука.

— Зандър — изръмжа Лиса, — остави я на мира.

Изплъзнах се от прегръдката му и се усмихнах, докато се опитвах да измисля някаква по-забавна тема за разговор, с което да разсея обстановката.

— Знаеш ли — подразних го аз, — че трябваше да цапардосам един, който навремето ми поиска същото, а ти си много по-сладък от Джеси. Ще бъде жалко за хубавичкото ти лице.

— Хубавичко? — възмути се той. — Аз съм невероятно секси, не просто хубавичък.

Карли се засмя.

— Не, наистина си хубавичък. Тод ми подшушна, че си купил някакъв френски гел за коса.

Вниманието на Зандър лесно се разсейваше както при повечето пияни, затова сега се зае да брани честта си, в резултат на което съвсем забрави за мен. Така напрежението започна да се разсейва, особено когато той прие без злоба шегата с гела за коса.

Лиса, която беше на другия край на стаята, ме погледна с облекчение. Усмихна ми се и леко ми кимна в знак на благодарност, преди отново да посвети цялото си внимание на Ейрън.