Академия за вампири

Глава 24

Въпреки всички тренировки и подробното изучаване на навиците на стригоите и методите за защита от нападенията им нито веднъж досега не се бях сблъсквала със стригой. Оказа се по-страшно, отколкото бях очаквала. Но този път, когато Натали се нахвърли отново върху мен, бях подготвена. Или поне донякъде. Отстъпих рязко назад, изплъзнах й се да не може да ме достигне, докато трескаво обмислях какви шансове имам. Припомних си шегата на Дмитрий, когато бяхме в мола. Нямах сребърен кол. Както и нищо, с което да й отрежа главата. Нямаше как да я подпаля. Да побягна, изглеждаше най-добрата възможност, но тя ми бе препречила пътя.

Изпаднала в пълна безизходица, заотстъпвах назад по коридора, докато тя напредваше към мен. Движенията й ми се сториха по-грациозни, отколкото когато беше жива.

Тогава тя по-бързо от всеки друг път досега в живота си, скочи отгоре ми, сграбчи ме и блъсна главата ми в стената. Болка, непоносима болка експлодира в черепа ми. Бях сигурна, че усещам вкуса на кръвта в устата си. Замятах се като подивяла във всички посоки, опитвайки се да се съпротивлявам, но бе все едно да се боря с Дмитрий.

— Скъпа моя — промърмори Виктор, — опитай се да не я убиваш, ако не се налага. Възможно е по-късно да я използваме.

Натали за кратко преустанови атаките си, колкото да се опитам да се съвзема, но без да отделя от мен вледеняващия поглед на студените си очи.

— Ще се опитам да я запазя жива. — Ала в интонацията й се прокрадна скептична нотка. — Тръгвай вече. Ще се срещнем по-късно, когато си свърша работата тук.

— Не мога да повярвам! — изкрещях след Виктор. — Заставил си собствената си дъщеря да се превърне в стригой?

— Това бе последното ми средство за спасение. Необходима жертва в името на всеобщото благо. Натали го разбира и приема. — И той изчезна.

— Наистина ли го приемаш? — Надявах се да я въвлека в разговор с цел печелене на време също както правят умните героини във филмите. Освен това лелеех надеждата чрез въпросите си да прикрия колко адски много бях ужасена. — Наистина ли го разбираш, Натали? Ти… ти си се преобразила. И то само защото той ти е заповядал?

— Моят баща е велик мъж — отвърна тя убедено. — Той ще спаси мороите от стригоите.

— Да не си полудяла? — креснах аз. Тя ме блъсна и аз отново се ударих в стената. Ноктите ми се забиха в мазилката, сякаш се опитвах да я издълбая и да пробия в нея спасителен тунел. — Ти вече си стригой.

Тя само сви рамене и за миг ми заприлича на някогашната Натали.

— Трябваше да го направя, за да го измъкна, преди другите да дойдат. Един стригой ще спаси всичките морои. Струва си жертвата, струва си да се откажеш от слънцето и магията.

— Но ти искаш да убиваш морои! Няма да можеш да се спреш.

— Той ще ми помогне да се контролирам. В противен случай ще се наложи да ме убият.

Тя се пресегна и ме сграбчи за раменете. Изтръпнах, като я слушах с каква лекота говореше за собствената си смърт. Нямаше съмнение, че със същото пренебрежение обмисляше и моята смърт.

— Ти си луда! Не може толкова много да го обичаш. Не можеш наистина да…

Тя отново ме блъсна в стената и докато тялото ми се гърчеше от болки на пода, имах чувството, че този път няма да мога да се изправя на крака. Виктор й бе заповядал да не ме убива… но в очите й оставаше онзи зловещ поглед, който ясно ми подсказваше, че именно това иска. Искаше да се нахрани с мен, да засити глада си. Това имаше в очите й: гладът за моята кръв. Така действаха стригоите. Сега осъзнах, че не биваше да говоря с нея. Бях проявила нерешителност, точно както ме бе предупредил Дмитрий, че може да стане.

И тогава внезапно той се появи. Профуча към нас от дъното на коридора като хала, развявайки краищата на каубойския си дъстър.

Натали светкавично се извъртя. Беше бърза, адски бърза. Но и Дмитрий беше не по-малко бърз, така че избегна първата й атака. Лицето му изразяваше непоклатима сила и мощ. Изпаднала в транс, аз следях със затаен дъх колко ловко двамата нападат и отстъпват, как се обикалят един другиго в този ужасяващ смъртоносен танц. Тя бе по-силна от него, това бе очевидно, но за сметка на това бе още крайно неопитна като стригой. Да придобиеш суперсила, още не означаваше, че умееш да я използваш пълноценно.

Докато Дмитрий отлично знаеше как да си служи със силата, която притежаваше. След като нанесе и получи няколко съкрушително безмилостни удара, той направи решаващия си ход. Сребърният кол проблесна в ръцете му като ослепителен лъч от мълния, след което внезапно изгасна, потънал забит докрай право в сърцето й. Изтегли го и отстъпи назад със сковано като камък лице, когато тя изпищя и рухна на пода. След още няколко ужасяващи мига конвулсиите на Натали замряха.

Също толкова бързо той се наведе над мен и подпъхна ръце под тялото ми. Изправи се и ме понесе на ръце.

— Хей, другарю — промърморих в унес аз. — Ти се оказа прав за стригоите. — Но думите ми заглъхваха, а клепачите ми се спускаха.

— Роуз. Роз. Отвори очи. — Никога не бях чувала гласът му да звучи толкова напрегнато, толкова тревожно. — Не заспивай. Не сега.

Вместо отговор се сгуших в топлата му прегръдка, докато ме извеждаше от сградата. Всъщност той тичаше, понесъл ме на ръце, към клиниката.

— Той истината ли каза?

— Кой?

— Виктор… каза ми, че нямало да подейства, ако… Колието.

Започнах да потъвам в мрака, спуснал се над съзнанието ми, но настоятелният глас на Дмитрий пак ме върна към действителността.

— Какво искаш да кажеш?

— Магията. Виктор ми каза, че си ме искал, желаел си ме… означавала съм нещо за теб… и затова е подействала. — Той нищо не отговори. Опитах се да се вкопча в ризата му, ала пръстите ми се оказаха прекалено слаби. — Така ли беше? Наистина ли ме желаеше?

Думите му се изтръгнаха с мъка от устата му.

— Да, Роз. Желаех те. И още те желая. Бих искал… да можем да бъдем заедно.

— Защо ме излъга?

Вече стигнахме до клиниката и той успя да отвори вратата, без да ме изпуска от ръцете си. Щом влязохме вътре, Дмитрий се разкрещя за помощ.

— Защо ме излъга? — отново промърморих унесено аз.

Както ме държеше в ръцете си, той сведе поглед надолу към лицето ми. Успях да чуя в просъница нечии тревожни гласове, все по-приближаващи се и забързани стъпки.

— Защото не можем да бъдем заедно.

— Заради разликата в годините, така ли? — попитах със сетни сили. — Или защото си мой наставник?

Върхът на пръста му нежно избърса една сълза, отронила се и плъзнала се леко надолу по бузата ми.

— И това отчасти е вярно — заговори приглушено. — Но също и… е, нали някой ден ти и аз, ние двамата, ще бъдем пазители на Лиса. Аз ще трябва да я защитавам, каквото и да ми струва. Ако ни връхлети глутница от стригой, ще трябва да им препреча пътя с тялото си.

— Това вече го зная. Разбира се, че трябва да направиш това. — Пред очите ми отново затанцуваха черни искри. Вече губех съзнание.

— Не. Ако си позволя да те обичам, няма да се хвърля с тялото си пред нея. Вместо това ще се хвърля пред теб, за да те защитя.

Медицинският екип най-сетне пристигна и те ме поеха от ръцете му.

Ето как само два дни след изписването ми аз отново се озовах в бялата болнична стая на клиниката. При това за трети път, откакто двете с Лиса се завърнахме в Академията. Беше нещо като рекорд. Имах сътресение на мозъка, а навярно и вътрешни кръвоизливи. Но всъщност така и не се разбра точно. Когато най-добрата ти приятелка е суперлечителка, няма защо да се тревожиш за подобни неща.

Все пак ми се наложи да остана в клиниката два дни, макар че Лиса — и Кристиан, новият й неразделен спътник в живота — почти денонощно дежуреха край леглото ми, стига само да нямаха учебни часове. С тяхна помощ успях да сглобя парчетата от цялата история за случващото се извън стените на клиниката. Дмитрий се досетил, че в кампуса върлува стригой, когато открили тялото на жертвата на Натали, наскоро издъхнала, с изпита кръв. От всички в Академията тя си избрала тъкмо господин Наги. Изненадващ избор, но тъй като беше по-стар, въобще не е можел да се съпротивлява. Вече нямаше да имаме часове по славянско изкуство. Пазителите в сградата, където бе заключен Виктор, били сериозно ранени, но оцеляха. При нахълтването си там тя просто ги блъснала в стената, както и мен след това.

Виктор бе открит и заловен, докато се опитвал да избяга от кампуса. Зарадвах се от тази вест, макар да означаваше, че саможертвата на Натали е била напразна. Според слуховете Виктор въобще не бил изплашен, когато пристигнали кралските стражи, за да го отведат. През цялото време се усмихвал, сякаш пазел някаква тайна, за която никой не подозирал.

Доколкото бе възможно, животът започна да се връща към обичайните си релси. Лиса вече не помисляше да посяга към китките си. Лекарката й предписа нещо — някакъв антидепресант или успокоително, не си спомням точно, — от който се чувстваше по-добре. Никога не съм разбирала много от тези хапчета. Все си мисля, че правят хората глупави и щастливи. Но все пак си беше хапче като всички други, предназначено да лекува нещо, и най-вече да я накара да се почувства нормална и стабилна.

Което беше добре, защото сега тя си имаше други грижи на главата. Като Андре например. Най-после повярва на версията на Кристиан и за пръв път си позволи да допусне, че Андре може и да не е бил героят, за който винаги го бе смятала. Трудно й беше, но накрая се примири и прие, че той може да е бил едновременно и добър, и лош, противоречив като всички нас. Това, което бе сторил на Мия, я натъжаваше, но не можеше да промени факта, че е бил добър брат, който я е обичал. А най-важното в случая бе, че Лиса най-после успя да се освободи от натрапчивото желание да се старае да прилича на него само и само фамилията й да се гордее с нея. Сега вече можеше да бъде самата себе си… което всъщност доказваше ежедневно чрез отношенията си с Кристиан.

Съучениците ни естествено не можеха така лесно да преглътнат всичко това. Обаче тя не им обръщаше внимание. Отминаваше всичко със смях, като хич не се трогваше от шокираните удължени физиономии и презрението на останалите издънки на видни дворцови фамилии, които не можеха да повярват, че тя ходи с потомък на един жалък род. Макар че не всички те се държаха така с нея. Някои бяха готови да й признаят редица предимства и дори й показваха по време на краткотрайните й появи сред изисканото общество, че действително я харесват и че повече няма да й се налага да прибягва до внушението, за да печели одобрението им. Харесваха нейната откритост и честност, които предпочитаха пред лицемерните игри и преструвки на повечето кралски особи.

Разбира се, мнозинството от синовете и дъщерите на най-изтъкнатите аристократични родове продължаваха да я отхвърлят и да я одумват злостно зад гърба й. Ала най-изненадващо беше, че Мия — въпреки публичното унижение — успя да се сдобие с благосклонността на два от тези предвзети придворни кръгове. Което доказа правотата на предположението ми, че тя няма задълго да остане в сянка. Всъщност видях първите признаци на отмъщението й да надигат глава. Засякох я един ден по пътя ми към класната стая. Тя стоеше заедно с още неколцина други наши съученици. Като минах покрай тях, Мия изведнъж заговори по-силно, очевидно с намерението да я чуя.

— … са съвършената двойка. И двамата принадлежат на две напълно отхвърлени и обезчестени фамилии.

Стиснах зъби и продължих да крача напред с невъзмутима физиономия, но проследих погледа на тази усойница към ъгъла, където Лиса и Кристиан се бяха усамотили. Бяха погълнати от собствения си свят и представляваха великолепна гледка: тя руса и красива, а той е онези пронизващо сини очи и гарвановочерна коса. Не можех да откъсна очи от тях. Мия май имаше право. И двете фамилии бяха изпаднали в немилост. Кралица Татяна публично бе унизила Лиса. И макар че никой не търсеше вина у Кристиан за това, което се бе случило с родителите му, за петното, лепнато от тях върху името Озера, повечето от потомците на кралските фамилии продължаваха да странят от него.

Мия обаче се оказа съвършено права и за още нещо. В много отношения Лиса и Кристиан бяха съвършени партньори. Може би защото и двамата бяха сред отхвърлените от обществото, макар някога в миналото Драгомир и Озера да са били сред най-тачените родове в цялото кралство. За съвсем кратко време Лиса и Кристиан започнаха да се допълват взаимно, което можеше да им помогне да заемат достойното място на далечните си предшественици. Той бе започнал да възприема по нещо от нейното светско лустро, докато тя се учеше да се въздържа от изблиците на страстите си. Колкото повече ги наблюдавах, толкова повече се убеждавах, че от тях се излъчва едновременно и енергия, и увереност.

Те нямаше лесно да се предадат.

Мислех си още, че всичко това заедно с вродената любезност на Лиса много й помагаше да печели хората на своя страна. Кръгът ни от приятели неотменно се разрастваше. Разбира се сред първите, които се присъединиха към нас, беше Мейсън, който не се и опитваше да крие, че проявява интерес към мен. Лиса доста ме подкачаше на тази тема, но аз още не бях решила какво да правя с него. Част от мен си мислеше, че е крайно време да ми стане сериозно гадже, но останалата част от душата ми копнееше за Дмитрий.

През повечето време той се отнасяше към мен както се очакваше от един наставник. Беше ефективен. Предан. Стриктен. Разбиращ. Между нас нямаше нищо необикновено, нищо, което би могло да накара някого да заподозре, че помежду ни е имало и нещо повече… като изключим епизодичната размяна на замислени погледи. И след като преодолях вътрешната си емоционална реакция, осъзнах, че той — технически поне — беше прав за нас. Възрастта наистина беше проблем, особено докато аз все още се обучавах в Академията. Но колкото до другото, което беше казал… то, хм, така и не ми бе хрумвало. А би трябвало. Двама пазители, забъркани в интимни отношения, действително щяха да си отвличат взаимно вниманието от поверения им морой, когото трябваше да защитават. Не можехме да си позволим това да се случи, нямахме право да рискуваме живота на Лиса заради желанията си. Иначе с нищо нямаше да се окажем по-добри от Аби Бадика и Зандър, които бяха изоставили задълженията си. В тази връзка веднъж бях споделила с Дмитрий, че моите собствени чувства нямат значение. Лиса беше на първо място. Надявах се само да мога да го докажа.

— Много жалко за лекуването — сподели Лиса с мен.

— Хм? — Ние седяхме в нейната стая, преструвайки се, че учим заедно, но моите мисли пак се оказаха изцяло обсебени от Дмитрий. Толкова лекции й бях изнесла заради увлечението й да пази тайните си, но аз самата никак не бях склонна да й призная, че бях толкова близо до това да се разделя с девствеността си. По някаква неясна дори и на мен причина не бях склонна да го споделя с Лиса.

Тя пусна на пода учебника по история, който току-що бе разтворила.

— Това, че трябва да престана с лекуването. И с внушението. — При последната дума самотна бръчка проряза челото й. Лекуването бе възприето като чудесен дар божи, който се нуждае от допълнителни изследвания. Внушението обаче се натъкна на сериозни упреци от страна на директор Кирова и на нашия експерт по всякакви магии госпожа Кармак. — Искам да кажа, че сега съм щастлива. Много отдавна трябваше да потърся помощ… те бяха прави за това. Радвам се, че съм на лекарства. Но и Виктор имаше право. Вече не мога да използвам магията на духа. Още мога да я усещам, но… ми липсва това, че не мога да се докосвам до нея.

Не бях напълно сигурна какво да й отвърна. Така я харесвах повече. Заплахата на лудостта бе изчезнала и тя отново беше себе си, беше много по-самоуверена и естествена, същата онази Лиса, която винаги бях познавала и обичала. Като я гледах сега, бе лесно да повярвам в думите на Виктор, че от нея би станал силен водач. Тя ми напомняше за родителите си и за Андре — те умееха по този начин да предизвикват преданост у всички, които ги познаваха.

— А има и още нещо — продължи тя. — Той ми каза, че не мога да се откажа от дарбата си. Беше прав. Боли, когато магията вече я няма. Понякога така болезнено ми се иска да си я върна.

— Зная — рекох. Усещах болката й през връзката ни. Хапчетата бяха притъпили магията, но не и нашата връзка.

— И не мога да спра да си мисля за всички неща, които бих могла да направя, за всички хора, на които бих могла да помогна. — Изглеждаше изпълнена със съжаление.

— Първо трябва да помогнеш на себе си — напомних й енергично аз. — Не искам отново да те виждам наранена. И няма да го позволя.

— Зная. И Кристиан ми повтаря същото. — На лицето й се появи замечтаната усмивка както винаги, щом се замислеше за него. Ако бях знаела в какви идиоти ще се превърнат заради любовта си, може би нямаше толкова ревностно да искам да са заедно. — Предполагам, че и двамата сте прави. По-добре само да си мечтаеш за магията и да бъдеш нормална, отколкото да я владееш и да бъдеш луда. Средно положение няма.

— Не — съгласих се. — Не и с това.

И тогава незнайно откъде една мисъл изникна в главата ми. Имаше средно положение. За това ми напомниха думите на Натали: Струва си жертвата, струва си да се откажеш от слънцето и магията.

Магията.

Госпожа Карп се беше превърнала в стригой, защото беше полудяла. Или по-точно бе станала стригой, за да не се побърка. Превръщането в стригой напълно изолираше мороите от всякакви магии. След този акт тя повече не можеше да върши чудеса. Дори не можеше да усеща магията чрез сетивата си.

Нито изпитваше желание за това. Докато се взирах в Лиса, усетих как в мен се надигна тревога. Ами ако Лиса стигне до този извод? Ако и тя пожелае да направи нещо подобно? Не, бързо реших аз. Лиса никога няма да постъпи така. Тя е прекалено силна и морална личност. Пък и докато пиеше хапчета, разумът й щеше да я предпазва от нещо толкова драстично. И необратимо.

Все пак размислите ми ме подтикнаха да потърся повече информация. На следващата сутрин отидох в църквата и седнах да чакам на една от пейките, докато накрая свещеникът се появи.

— Здравей, Роузмари — посрещна ме той, видимо изненадан.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Изправих се.

— Имам нужда да узная нещо повече за свети Владимир. Прочетох книгата, която ми дадохте, както и още една-две други. — Благоразумно предпочетох да не му споменавам за онези, които задигнах от тавана на църквата. — Никой нищо не казва как е умрял. Какво се е случило? Какъв е бил краят на неговия живот? Да не е бил убит?

Гъстите вежди на свещеника се повдигнаха.

— Не. Умрял е от старост. В мир.

— Сигурен ли сте, че не е станал стригой? Или че не се е самоубил?

— Не, разбира се, че не. Защо мислиш така?

— Ами… той може да е бил светец и така нататък, но е бил и малко луд, нали? Мислех си, че може… знам ли… накрая съвсем да е полудял.

Лицето му стана напълно сериозно.

— Вярно е, че се е борил с демоните… с лудостта… през целия си живот. Било е жестока битка и понякога е стигал дотам, че му се е искало всичко да свърши по-скоро и да умре. Но го е преодолял. Не е позволил да бъде победен.

Зяпнах от изумление. Свети Владимир не е разполагал с хапчета, а освен това несъмнено е продължавал да ползва магията.

— Как? Как го е постигнал?

— Мисля, че със силата на волята си. Хм… — Той замлъкна.

— И не само това, но и с помощта на Анна.

— Целунатата от сянката Анна — промърморих аз. — Неговият пазител.

Свещеникът кимна.

— Тя е останала с него. И когато силите му започвали да го напускат, тя е била тази, която го подкрепяла. Тя настоявала той да остане силен и никога да не се предава пред лудостта си.

Напуснах църквата много объркана. Анна го бе постигнала. Анна бе позволила на Владимир да избере средното положение, като му е помагала — и то за цял живот — да сътворява чудеса в този свят, без да се стигне до ужасяващ край. Госпожа Карп обаче нямаше този късмет. Защото не е имала пазител, с когото да поддържа връзка. Не е имала кой да я подкрепя.

Лиса обаче имаше.

Усмихнах се и прекосих вътрешния двор, тръгвайки към столовата. Чувствах се така добре, както отдавна не помнех да съм се чувствала. Можем да го направим, Лиса и аз. Заедно ще се справим.

Точно тогава с крайчеца на окото си съзрях нещо черно. Прелетя над мен и кацна на близкото дърво. Заковах се на място. Беше гарван, едър и застрашителен, с блестящи черни криле.

Миг по-късно осъзнах, че не беше просто някакъв гарван. Беше онзи гарван. Онзи, когото Лиса бе излекувала. Никоя друга птица не би дръзнала да кацне толкова близо до някой дампир. Както и никоя друга птица не би ме погледнала по такъв интелигентен начин, както се гледа към някой познат. Не можех да повярвам, че същият този гарван още се навърта наоколо. Ледена тръпка полази по гръбнака ми. Неволно отстъпих назад. И тогава истината ме осени. По-точно казано, блъсна ме в гърдите.

— И ти имаш връзка с нея, нали? — попитах го, напълно уверена, че всеки, който ме види отнякъде, моментално ще ме вземе за луда. — Тя те върна обратно. И ти си целунат от сянката.

Наистина беше супер! Протегнах ръка с тайната надежда, че ще кацне върху дланта ми като някакъв драматичен жест, достоен за финал на филм. Но той само ме изгледа, сякаш бях пълна идиотка, разпери криле и отлетя.

Изгледах го кръвнишки, докато изчезваше в здрача. После се обърнах и отидох да потърся Лиса. Някъде отдалеч, зад гърба ми, проехтя грачене. Прозвуча ми почти като смях.