47 ронини

5.

В деня на турнира времето бе толкова хубаво, сякаш дори Аматерасу — богинята на слънцето и родоначалник на японските императори — бе избрала да почете с блестящото си присъствие посещението на шогуна в Ако.

Празната площ във външния двор, където обикновено се провеждаше бойната подготовка, бе временно превърната в огромен открит павилион, разделен на секции и коридори чрез стотици тобари, които се простираха от край до край. Високите близо два метра сегментирани завеси, които традиционно се употребяваха за изграждането на временни полеви военни щабове, се използваха и за мащабни събития на открито като това.

Най-привлекателното място в този лабиринт от завеси беше арената за турнира, която бе изградена специално за днешните двубои, предназначени да покажат уменията на най-добрите фехтовачи на присъстващите даймио.

Тобарите бяха украсени с фамилния герб на Асано — пресечени ястребови пера в рамките на окръжност. Той бе изрисуван в червено и златно и бе поставен на всеки няколко метра по протежение на дългите светли завеси.

Гербът на Асано се редуваше, а на места бе заместен с този на Токугава, изобразен в златно и черно, по протежение на пътеката, която водеше до покритата зрителска трибуна, издигната за шогуна, неговите придворни и другите най-почетни гости на господаря Асано.

Тя бе издигната край арената на мястото, откъдето двубоите се виждаха най-добре. В съседство с нея имаше обособени зони за самураите от Ако и за тези, които служеха на другите господари.

По традиция, останала от времето, когато тобари били част от военното оборудване и шогунът бил пръв сред военачалниците, а не сред политиците, за сядане по време на събитието се използваха обикновени походни столове, като бяха добавени възглавнички за коленичене за дамите, които можеха да присъстват по покана на техните господари.

Оиши стоеше редом с господаря Асано и господарката Мика, докато те приветстваха с добре дошли сановниците, идващи да гледат турнира. По заповед на Оиши най-висшестоящите офицери на Асано вече бяха седнали в определена за тях зрителска зона, докато другите самураи, на които знаеше, че може да разчита, бе поставил да стоят на пост около арената. Всички те носеха нови, яркочервени лакирани доспехи, които господарят Асано бе поръчал специално за посещението на шогуна, и бяха добре въоръжени. И най-малката небрежност по отношение на сигурността в замъка Ако, изобщо всеки инцидент, който би могъл да навреди на шогуна, трябваше да бъде избегнат на всяка цена.

В най-добрия случай един инцидент щеше да коства загуба на честта на техния господар, а в най-лошия — на земите му, живота му, а може би и живота на дъщеря му. Самураите на Ако щяха да станат ронини, опозорени и без господар, без никаква възможност да издържат себе си, да не говорим за техните семейства. Оиши знаеше много добре, че това се е случвало на други преди това и то доста често заради твърде дребни причини.

Внезапно се замисли за опасностите, които са управлявали живота на мъжете като него в епохата на междуособните войни, когато най-вероятно той щеше да е командир на армията на господаря Асано, не просто негов главен васал, главен бюрократ на армия от чиновници.

При цялото им обучение в бойните изкуства — дори преминаването на изпитания като газенето във вода с пълни бойни доспехи, докато се целиш с лък по мишена — най-близката опасност до тези, на които мъжете са се излагали при истинска битка, пред която се бяха изправяли тукашните самураи, бе сблъсъкът им с цилин.

Той все още бе обсебен от спомена за това колко близо до катастрофата бяха в онзи ден… колко зле щяха да живеят в една епоха, когато е имало само два начина да се върнеш от битка: с главата на врага, завързана за седлото… или без твоята собствена глава.

Богове! Той притисна с пръсти очите си. „Защо изобщо мисля за такива неща сега?“ Прокле Кай, заради чието необичайно присъствие на прага му предната вечер и изнервящите му поличби цяла нощ бе измъчван от кошмари, когато толкова отчаяно се нуждаеше от сън.

Мика погледна към Оиши, като го чу да въздиша, и го видя да разтърква очите си. На лицето й се изписа съчувствие. После се обърна към баща си, който все още бе изправен и енергичен, сякаш възрастта им бе разменена, като гордо държеше в ръка ветрило от ястребови пера. Зачуди се колко ли дни ще трябва да почива, когато двойното изпитание от лова на цилин и посещението на шогуна най-после свърши.

Тя погледна към зрителската трибуна, където шогунът и неговата свита спокойно се придвижваха към местата си. Вниманието й привлече трупата изпълнители, които бе наела да забавляват гостите преди започването на двубоите. Актьорите изпълняваха модния танц кагура от но30 драма, чието заглавие й бяха казали, когато ги наемаше, но го бе забравила при всичко, което се бе случило след това.

Помисли си, че поне маските и костюмите им са така изкусно и красиво изработени, а изпълнението им е така сложно и богато нюансирано, както техния водач — мъж на име Каватаке, бе обещал, че ще бъде. Обещанието му нямаше да има кой знае какво значение, ако тя не знаеше, че трупата е играла за императора, което й бе вдъхнало увереност, че са достойни да забавляват шогуна. Сега императорът можеше да е само фигурант, без реална власт, но той бе потомък на боговете на Япония и като жив символ на тяхната благосклонност заемаше почитано, макар и закътано място на върха на обществото.

Мика забеляза Каватаке в предната редица на актьорите — разпозна го по изяществото и майсторски овладените движения, въпреки че носеше традиционна маска на демон. Той танцуваше и заемаше позите така драматично, сякаш бе роден да изпълнява ролята на всемогъщи богове и легендарни герои, за които се разказваше в но драмите. А може би наистина е така, помисли си тя, ако — както все повече й се струваше — провидението контролираше целия им живот, въпреки че се бореха да променят съдбата си.

Тя отмести поглед от него и заоглежда неспокойно откритата арена. Сега, след като бе отминало първоначалното вълнение, се чувстваше толкова уморена да стои и да чака, докато гостите се настанят по местата си, колкото се чувстваше и от цялата подготовка преди това. Но Мика сподели основателното задоволство на баща си при вида на самураите от Ако, оглеждайки от глава до пети гордите и благородни мъже, облечени в нови доспехи, докато мисълта й не се насочи към единствения мъж, чието лице дори нямаше да види днес, мъжът, който наистина заслужаваше да бъде техният боец на арената.

Тя вдигна поглед към трибуните, където седяха висшите офицери на Оиши, виждайки Хазама, Исогай, Хара. Опита се да си представи Кай да седи сред тях, облечен в красива броня, носеща герба на Асано, и се почувства още по-нещастна. И тогава внезапно видя лицето на капитана, когото всички наричаха „Башо“. Когато срещна погледа й, той се усмихна и й намигна, изтръгвайки я от печалните мисли.

В отговор Мика също му се усмихна, като усмивката й стана по-широка, когато си спомни първата им среща.

Тя се видя в детството си — как седеше, потънала в скръб, сред окапалите яркочервени листа на клена върху каменните плочи на двора, докато бе трудно да се каже къде свършваше кимоното й и къде започваше светът, седеше и плачеше, както бе правила дни наред, глуха за уговорките и молбите на нейните гувернантки, сигурна, че нищо не може да спре сълзите й или да уталожи мъката й. Тя беше на осем години, когато майка й умря, а баща й се бе затворил в покоите си, потънал в такава скръб, че дори не си спомняше за нуждите на собствената си дъщеря.

И тогава воинът Башо беше минал оттам, изглеждайки като всички останали сурови и безчувствени васали на баща й, с изключение на неговия ръст и това, че носеше качулка от бял плат, защото до неотдавна бе живял в манастир и бе обучаван от монаси воини. Тя само му придаваше още по-смущаващ вид.

Но за разлика от всички останали, Башо я бе забелязал, че плаче сред листата, и бе спрял да я погледне. После, след един дълъг миг, той дойде до нея, поклони се дълбоко и каза:

— Господарке Мика, вие сте дъщеря на даймио и сте смела като всеки воин. Искате ли да стоите известно време на стража с мен на вътрешната стена?

Тя вдигна поглед към него, така стресната от присъствието му, че изхълца и покри с ръка устата си. На лицето му разцъфна усмивка, която стана толкова широка, че той заприлича на момче, каквото наистина беше. Мика се стресна от усмивката му толкова, колкото и от това, че я беше заговорил, и бе напълно объркана от неговото предложение. Тя не можеше да си спомни какво бе казала в отговор, още не отърсила се от мъката и изумлението. Но така или иначе откри, че се изкачва по стълбите до стражевата наблюдателница на висока стена, а гувернантките й я следваха като разтревожени гъски.

Застанала за първи път на върха на стената, Мика погледна към Ако — неговите поля и гори, реката и небето, от съвсем нов ъгъл. Силният бриз от морето, който развя косите й, я накара да се почувства така, сякаш летеше, докато Башо й сочеше оризищата и фермерските села, назоваваше по име дърветата по склоновете с техните есенни цветове и дори й показа морето, което тя никога не си бе давала сметка, че е толкова близо.

После той насочи вниманието й към небето. Каза й, че когато бил в манастира, лежал на тревата и си представял, че е на дъното на небето, сякаш то е море, и се чудел какво ли ще е усещането да изплува от дълбините сред цялата тази синева. Как понякога носещите се в небето облаци му заприличвали на чудати риби или зайци, кучета, карикатури на познати хора, преминавайки от една форма в друга, като истинска магия.

След това Башо я попита какво вижда тя и когато Мика вдигна поглед към облаците, й помогна да си представи, че те приемат най-абсурдните форми, които можеше да си въобрази, докато след известно време тя с изненада откри, че се смее и сочи нагоре, и вече не седи неподвижно като камък и не хлипа тихо. Лицето и ръкавите й бяха изсъхнали от сълзите за първи път, откакто майка й бе починала. И в този момент Мика някак си се почувства висока и силна като Башо, сякаш самата тя се бе преобразила като облаците в нещо ново, нещо много по-голямо и по-прозорливо, отколкото може би скърбящото малко момиче се бе надявало да бъде.

Мика попита Башо дали майка й може да й се яви под формата на облак. Той й обясни, че сега духът на майка й е част от всичко наоколо: небето, земята на Ако и неговите хора, живеещи в замъка и извън него, но най-вече е част от собственото й сърце и това на баща й.

Думите му я изпълниха с утехата, от която се нуждаеше, с желанието да се върне към живота, носейки в себе си любовта на майка си като ценно съкровище. И тъй като се почувства променена, твърдо реши да накара баща си да излезе от покоите му и да се качи с нея на върха на стената, за да сподели с него това, което бе научила.

— Башо! — внезапно извика един гневен глас и Мика видя Оиши Йошио — сина на главния васал, с момчешка подстрижка и прекалената самоувереност на почти достигналия пълнолетие юноша, да крачи към тях по парапета. — Какво по…

Той млъкна, щом позна Мика, и си даде сметка, че жените са нейните гувернантки. Оиши се поклони дълбоко.

— Прости ми, господарке Мика! Аз не… ммм… простете ми за прекъсването…

Когато се изправи отново, лицето му беше пурпурночервено и Мика се изкикоти.

— О, всичко е наред — тя му махна с ръка и отново насочи вниманието си към небето, за да не изглежда той толкова глупав. — Можеш ли да откриеш заека?

Тя се обърна към Башо и пред Оиши и втрещените й гувернантки падна на колене и му се поклони така тържествено, както би направила пред милостивия Буда. После съвсем сериозно му благодари за неговата мъдрост.

Тя все още си спомняше как като се изправи на крака и рязко нареди на гувернантките си да дойдат с нея при даймио, госпожа Хару — единствената от тях, която не бе загубила дар слово — тихо попита Башо как е успял да предизвика такава промяна у нея.

Той се усмихна и поклати глава, сякаш това изобщо не бе негово дело.

— Като се смееш, прекарваш времето си с боговете — отвърна Башо.

След това той и Оиши си тръгнаха.

По-късно Оиши й каза, че Башо е прякор на монаха воин, че другите мъже са започнали да го наричат с името на известния поет, защото баща й отличил като най-хубави неговите стихове на конкурса, който бил проведен. Защо писането на поезия бе така високо ценено от самураите, си бе останало загадка за нея, докато не порасна достатъчно, за да прочете „Ръкописът на петте пръстена31“.

Мика рязко се върна към настоящето, като си спомни неговия автор — легендарния майстор на меча Миямото Мусаши, и си помисли за Кай. В сърцето й пламна негодувание срещу факта, че на него дори не му беше позволено да бъде тук днес, за да гледа, камо ли да се бие за Ако.

Внезапно уплашена, че нейните изпълнени с негодувание мисли могат да привлекат нещастие, тя подхвана кратка, мълчалива молитва към сияйната си прародителка и я помоли да бъде благосклонна към воина, който бе откраднал полагащото се на Кай място, дори и само за да запази честта на Ако.

Един глас прекъсна молитвата й, преди да я завърши, глас, който тя позна, но не искаше да чуе отново.

Господарят Кира каза зад тях:

— Нямах представа, че вашата наложница е толкова прекрасна, Асано-сама.

Баща й се обърна с лице към него, докато тя почервеня от унижение и гняв под бялата пудра на официалния си грим. Оиши пристъпи до баща й, предоставяйки й нужния й миг да овладее емоциите си, преди господарят Кира да забележи въздействието на думите му върху нея.

— Тя е моя дъщеря — отговори баща й; гласът му бе студен като зимното море.

Когато Мика се обърна да погледне Кира със студени като вятъра, духащ от това море очи, той покри лицето си с ръка в престорено смущение, но това не промени с нищо нейното изражение. „Ех, ако беше мъж…“ Ръцете й притиснаха широкия пояс, който опасваше талията й. Оби32 не беше само прекрасно парче плат. Той бе и скривалище за кинжала, който всяка жена самурай държеше близо до сърцето си.

— Простете ми, господарке — каза Кира с такова смирение, че ако беше някой друг, щеше да се закълне, че е напълно искрен. Нищо чудно, че бе любимец на шогуна и негов съветник по всички въпроси на протокола — никога не бе срещала по-добър лъжец. „Ястребът умело крие ноктите си“. Той се втренчи в очите й, сякаш те не блокираха пътя му като ледена стена, и се поклони леко. Кира погледна към баща й, а след това пак към нея. — Сега, когато виждам колко сте красива, разбирам защо баща ви не си е взел друга жена.

Въпреки че не можа да открие нищо нередно в думите му или в начина, по който ги каза, Мика почувства завоалираната му инсинуация да се плъзга по кожата й като език на змия. Тя погледна към баща си и видя, че погледът му е станал още по-студен, въпреки че той не каза нищо. Оиши пристъпи от крак на крак, поглеждайки надолу към късия и дълъг меч, които носеше затъкнати в колана на хакама33 си. Той внезапно мушна затвореното си ветрило в пояса си и сложи ръце зад гърба си. Мика видя как ръцете му се свиха в юмруци.

Тя отново погледна към Кира и установи, че очите му са втренчени в лицето й, сякаш не можеше да се насити да я гледа. Гърлото й се сви като ръцете на Оиши, сподавяйки една забележка, която щеше да среже Кира чисто като меча на кару и нямаше да остави повече следи от собствената му язвителна забележка. С изопнати нерви като тетивата на натегнат лък, Мика се насили да отвърне с учтив поклон на предполагаемия комплимент.

Този път баща й пристъпи напред, като покровителствено сложи ръка върху нейната и застана пред нея. Но преди да успее да каже нещо, господарят Кира се обърна към него и попита:

— Може ли да помоля дъщеря ви седне с нас? Бих искал да компенсирам моята грубост.

Мика видя в очите на баща си желанието да откаже и й се прииска той да го каже на глас.

Но и този път искането на господаря Кира бе направено с такава безупречна учтивост, че баща й нямаше какво да прави, освен да се съгласи, за да не изглежда самият той безсмислено груб.

Оиши остана с тях колкото се може по-дълго, като стоя наблизо, докато всички седнаха. Мика бе принудена да коленичи на възглавница между баща си и Кира, сякаш наистина бе нечия наложница.

Тя се запита Кира кого ли е очаквал да коленичи до него. Или всъщност бе планирал всичко предварително, така че тя да бъде принудена да влезе в капана. Беше ли възможно човек да бъде по-подъл от самата съдба?

Накрая Оиши се поклони на баща й и на нея и се насочи към мястото, запазено за самураите от Ако. Мика го видя да се отдалечава, сложил многозначително ръка върху дръжката на меча си, докато пресичаше краткото разстояние до местата за неговите висши офицери. Когато стигна до тях, той се обърна и погледна към своя господар и господарка. Но Мика почувства, че усещането за безсилие и безпокойството й нараснаха още повече, когато се лишиха от присъствието на техния бдителен страж.

Кай стоеше с Оиши Чикара — сина на главния васал, в зоната на подготовка край арената. Тук поне можеше да наблюдава как шампионите на различните феодали загряваха с упражнения и изпълняваха своите най-усъвършенствани движения преди предстоящите двубои. В зоната имаше и други самураи от Ако такива, които, също като Чикара, не притежаваха необходимия ранг, за да седят или стоят някъде по терена, но поне имаха право да надничат през прорезите в тобари и да зърнат двубоите.

Тъй като беше с Чикара, никой от другите мъже не оспори правото му да присъства. Той хвърли поглед към момчето, което ровеше в една купчина от дъбови бокени, търсейки най-добрия, за да го даде на Ясуно. Фехтовачите в днешните срещи нямаше да се бият до смърт и затова щяха да използват дървени тренировъчни мечове вместо катана. Въпреки това те бяха в пълно бойно снаряжение и носеха защитни маски, привързани към шлемовете им, защото дори и удар с бокен, нанесен от умел майстор на меча, можеше да бъде фатален.

Тежкият дървен меч със стоманен връх можеше да парализира човек или даже да го убие и за тъп инструмент беше измамно коварен по начина, по който го правеше. Той не можеше да разсече човек от рамото до сърцето или да причини толкова обилно кървене с няколко по-леки порезни рани, че противникът да загуби съзнание и да умре от кръвозагуба. Но можеше да счупи кости, да причини разкъсвания на вътрешни органи или да строши череп, често пъти, без да оставя други следи, освен някои издайнически синини. Човек можеше внезапно да падне мъртъв от неподозирана телесна повреда след няколко часа или дни, или по-късно, без дори да разбере, че е бил тежко ранен.

Чикара вдигна избрания от него меч за двубоя на Ясуно и погледна въпросително. Кай прекоси двора до мястото, където той стоеше, и разгледа отблизо дървеното острие, като изучаваше плътността и фиността на структурата, търсейки пукнатини, които щяха да бъдат слабо място. После поклати отрицателно глава.

Като порови сред останалите мечове, Кай измъкна друг — най-добрия в купчината, и го подхвърли на Чикара. Младежът го улови сръчно с лявата ръка, държейки все още другия бокен в дясната, и устните на Кай се извиха в една от редките му одобрителни усмивки. Чикара доближи двата меча един до друг, за да ги сравни. Той кимна и сложи меча, който бе избрал, обратно върху купчината.

Кай се замисли над иронията, че независимо от факта, че не познаваше нито един човек в замъка Ако, когото би могъл наистина да нарече свой приятел, той бе станал личен учител по бойни изкуства на Оиши Чикара — сина на главния васал.

Един ден в началото на пролетта синът на кару неочаквано бе дошъл при него в гората. Чикара бе излязъл и прахосваше стрелите си, като стреляше по завръщащите се птици и събуждащите се животни, и бе видял Кай да практикува ката34, използвайки тояга. Кай не желаеше никой да знае, че може да борави с меч, тъй като никога нямаше да му позволят да се докосне отново до истинско острие. Ясуно бе открил тайната му, но никога не би посмял да спомене за нея.

Но този пролетен ден Чикара го бе видял и високомерно бе оспорил правото му дори да борави с тояга. Младежът носеше истински оръжия, твърде горд с новопридобития си статут на мъж, за да остави своите дрънчащи мечове у дома, когато излизаше да ловува с лък птици и зайци. Единствено фактът, че бе много дълбоко съсредоточен върху собствените си движения, бе попречил на Кай да чуе младежа дълго преди те изобщо да се зърнат един от друг.

Той бе оставил Чикара да изтегли меча си. След това бе избил острието от ръката на младежа само с едно замахване с тоягата си, а със следващото го бе проснал на земята.

После бе взел меча му и бе допрял върха му до шията на Чикара, както той лежеше по гръб. Натискайки достатъчно силно, за да пробие кожата, Кай бе наредил на младежа да се закълне в самурайската си кръв, която се стичаше по шията му, че няма да каже на никого какво е видял.

Той бе наблюдавал как Чикара преглътна буцата страх, когато острието проби кожата му. А след това предизвикателното пламъче отново се бе появило в очите на младежа и той се бе заклел, че никога няма да каже, ако Кай го научи на всичко, което знаеше.

Кай му бе върнал меча без коментар и му бе казал да се прибере вкъщи при баща си. Той си даваше сметка за риска, който поемаше — ако Чикара разкажеше на баща си какво се е случило, Оиши Йошио щеше да дойде с меча си и двубоят щеше да е „едностранен“. Но той нямаше друг избор.

И така, на следващата сутрин, когато бе станал почти на зазоряване, бе открил, че младежът го чака пред вратата му, сам под ръмящия дъжд, като държеше два тренировъчни дървени меча. От това, което бе видял по време на техните тренировки, Чикара притежаваше потенциала на баща си да борави с катана. Но сенсеят35 в училището по бойни изкуства на замъка Ако като че ли ценеше повече формата пред функцията, и то дотолкова, че трябваше да преподава на учениците си калиграфия, а не как да убиват.

И така Кай бе започнал да учи младежа да използва меча, сякаш наистина се бореше за живота си.

Чикара посочи воина, който загряваше пред тях, като изтръгна Кай от мислите му, насочвайки вниманието му обратно към двора.

— Той винаги опитва един и същи трик. Всеки път, когато свали гарда си, се кани да атакува.

Кай се засмя.

— Щом ти го виждаш, тогава той няма никакъв шанс.

— Той така или иначе няма никакъв шанс срещу Ясуно — отвърна младежът, като вдигна бокена.

Кай го погледна изненадано само за секунда, преди да си спомни истината… лъжата, която Чикара никога нямаше да узнае.

Младежът се обърна, за да отиде да даде бокена на Ясуно.

— Остави ли дар в светилището? — попита внезапно Кай. Когато бе тръгнал тази сутрин от колибата си, той бе спрял пред светилището, което бе построил край пътя, да се помоли щастието да се усмихне този ден на Ако. Но някой беше ходил там преди него и бе оставил дар.

Чикара го погледна озадачено и поклати глава.

— Какво беше оставено?

— Перо — Кай сви рамене, сякаш това не означаваше нищо. Но перото беше от ястреб — символът на Ако, символът на воина. Ако не беше Чикара, тогава кой? Мика? А ако беше тя, какво означаваше перото за нея, за него?

Младежът се ухили.

— Трябва да е било знак от боговете. Ясуно е… — той млъкна, гледайки така, сякаш внезапно бе видял нещо, което не проумяваше, между палатките зад Кай.

Кай се обърна да види какво зяпа и примигна невярващо. Един мъж в пълни бойни доспехи току-що бе излязъл от някой кът на лабиринта от тобари — беше истински исполин, с масивна фигура. Облечен в доспехи, той бе почти с метър по-висок от Кай, а Кай бе по-висок от повечето мъже.

Бронята на непознатия бе изработена от особен синьо-черен метал и имаше конструкция, каквато той никога не беше виждал — приличаше по-скоро на хитиновата обвивка на насекомо, с тънки остри шипове в участъците, където щяха да нанесат най-големи щети при един близък бой. Тя покриваше почти цялото тяло на боеца и тежеше повече, отколкото повечето мъже можеха да носят и все пак да се движат ефективно, камо ли да се бият. Когато Кай се втренчи в нея, матовата й повърхност сякаш се промени, проблясвайки като крило на бръмбар.

Маската за лице също не беше масово производство — изражението й бе като на агонизиращ демон или нещо, изтръгнато от дълбините на ада на Енма, във форма, която не беше нито изцяло мъртва, нито наистина жива.

Кай затвори очи, примигна, но преди да успее да погледне отново, ударите на барабани оповестиха началото на друг двубой. Воинът вече крачеше към арената; движенията му бяха неестествено плавни и пъргави за толкова едър човек.

Мъжете, скупчени край отворите в тобари, зашепнаха смаяно; подобен шепот се разнесе от всички страни около арената, когато всеки от зрителите зърнеше за първи път самурая в черно. Победителят в предишния двубой внезапно вдигна отбранително бокена си и взе да отстъпва, докато гигантът вървеше към него с неумолимостта на смъртта.

Седнала на пети между баща си и господаря Кира, Мика вдигна глава и спря да си вее с ветрилото, когато хората около нея започнаха да коментират тихо и да сочат. Позицията й на пода не й предоставяше толкова добър изглед към бойното поле и сражаващите се на него бойци като походните столове от двете й страни. Почти през цялото време тя гледаше скръстените си в скута ръце или си вееше с ветрилото от резбована слонова кост.

Обикновено се наслаждаваше на турнирите по бойни изкуства състезанията, които на практика бяха единственото реално напомняне за гордата история на самураите като воини — освен ако не се замислеше за трудностите и страданията, осакатяванията и постоянния смъртоносен риск, на който са се излагали истинските герои. Фактът, че нейните предци са успявали не само да побеждават враговете си, а и да издържат да водят живот, прекарван от едно кърваво бойно поле на друго, по време на Епохата на междуособните войни, бе реално доказателство за притежаваните от тях бойни умения, смелост и чест.

Единствено тази мисъл можеше да я подготви за гледката, която се разкри сега пред очите й. От устата й се изтръгна тихо възклицание на изумление и смут, като видя гиганта в черна броня, който бе следващият претендент. Никога не би повярвала, че човек може да стане толкова едър, не можеше да повярва и сега, когато той застана на арената пред нея. Беше ли наистина просто мъж, облечен в доспехи?

Разказваха се истории за Ода Нобунага — най-безмилостния от Тримата обединители, чийто шогунат бе сложил край на Епохата на междуособните войни, когото наричаха „Кралят на демоните“. В тях се твърдеше, че дори и сега той кроял планове за отмъщение, защото всъщност бил демон, а не смъртен човек.

Демон. Беше чувала да наричат Кай „демон“ през по-голяма част от живота си и знаеше, че в случая думата беше само обида и лъжа. Но това чудовищно създание не можеше да е човек, ако изобщо бе реално. Защитната маска за лице скриваше напълно истинския му облик зад излят метален образ, който правеше демонските маски, носени от актьорите преди това, да изглеждат като смешни карикатури. Това бе истинското лице на ужаса, на злото… на нощно чудовище… йокай.

— Кой е този? — попита тя с леко треперещ глас, като погледна към баща си.

Господарят Кира се наведе към нея и със задоволство на лицето отговори:

— Моят боец.

Мика се обърна и го погледна, поразена. После отново насочи вниманието си към арената, тъй като самураят срещу боеца на Кира спря да отстъпва и се приготви за атака. Той внезапно се хвърли към противника си, нанасяйки силен удар върху ръката на великана, с която той държеше меча.

Воинът с черната броня сякаш дори не го почувства. Той нанесе страничен удар на противника си със своя бокен, така че самураят се олюля. Преди боецът да възвърне равновесието си, гигантът с един замах го повали на земята, след това стовари бокена си върху главата му толкова силно, че вдлъбна металния му шлем.

Двубоят свърши, преди Мика да успее да си поеме дъх. Другият самурай не се изправи. Той дори не помръдна.

Зрителите седяха вцепенени дълго време, преди някой изобщо да успее да проговори, камо ли да изкрещи или да аплодира. Мика откри, че е закрила с ръка устата си, сякаш се е опитала да сподави писък, без дори да помни как и кога го е направила.

Господарят Кира пак се наведе към нея с насърчителна усмивка.

— Сега е ред на боеца на баща ви, госпожице. Сигурен съм, че двубоят ще бъде по-равностоен.

Мика отново сплете ръце, като ги стискаше толкова силно, че пръстените се впиха в пръстите й. Но това беше всичко, което можеше да направи; без да поглежда към Кира или баща си, тя гледаше право напред в облечения в черно кошмар, като не виждаше нищо.

„Ясуно“. Той нямаше никакъв шанс за успех, без значение на колко богове тя можеше да се помоли за милост сега. Само Кай можеше да убие чудовището. „Само Кай…“

— Кай!

Кай стоеше и гледаше как другарите на падналия самурай извлякоха отпуснатото му тяло от бойното поле. Той се зачуди дали мъжът бе мъртъв. Изглеждаше безжизнен, а и след подобен удар по главата вероятно наистина бе така.

— Кай!

— Какво? — попита разсеяно, като отмести поглед от арената. Чикара крачеше бързо към него, задъхан, а в очите му се четеше паника. — Какво има? — на лицето му се появи безпокойство, тъй като барабаните пак забиха, призовавайки следващия боец да излезе на бойното поле, където гигантът в черна броня — новият победител, стоеше в очакване.

Ясуно не се виждаше никъде — нито до Чикара, нито някъде другаде. Дали не беше се уплашил? Ако беше така, Кай си помисли, че ще го убие собственоръчно.

Но Чикара го дръпна безцеремонно за ръката, а изражението на младия самурай му подсказа, че нещо се е случило с Ясуно, нещо далеч по-лошо от една нервна криза.

Кай последва Чикара до палатката, където Ясуно трябваше досега да е облякъл доспехите си. Като отметна настрани покривалото на входа, Кай влезе вътре, без да извести за себе си, което щеше да е напълно безсмислено, защото самураят лежеше прострян по гръб на земята, с широко отворени, вторачени в нищото очи.

— Какво се е случило с него? — попита Чикара. — Изглежда така, сякаш е изпаднал в транс.

Кай не отговори, коленичи до Ясуно и се взря в оцъклените му очи.

— Видя ли някой близо до тази палатка?

Младежът поклати отрицателно глава.

— Никой. Само… Мисля, че видях една лисица.

— Бяла лисица? — Кай вдигна глава и се намръщи, като видя, че Чикара кимна утвърдително и се взря в него. Той погледна отново към Ясуно и този път забеляза странния, неестествен бял цвят на миглите му.

Барабаните прозвучаха още веднъж. Кай внезапно си представи обстановката около бойното поле: тревогата по лицата на Мика и господаря Асано, нарастващото нетърпение на тълпата… шогуна… как гигантският самурай крачи напред-назад сам по арената, демонстрирайки презрението си към един толкова страхлив противник, който дори няма да стъпи на бойното поле.

Той вдигна поглед към Чикара и поклати глава:

— Доведете баща ви!

— Няма време! — каза младежът отчаяно. Той погледна към доспехите на Ясуно, които още висяха на закачалката. Ясуно дори не бе имал шанса да ги облече. — Ако той не се бие, ще бъдем посрамени.

Кай проследи погледа му до доспехите и очите му се спряха на шлема с предпазната маска, която напълно скриваше лицето на човека, бронята с фамилния герб на Асано… Той би могъл… Не, не можеше.

Сякаш прочел мислите му, Чикара каза:

— Никога няма да разберат, че си ти.

Кай се наведе над безчувственото тяло на Ясуно, стиснал ръце в юмруци, за да преодолее желанието да посегне, просто да докосне доспехите, раздиран между истината и последствията, ако се осмелеше…

— Ти можеш да го победиш и те никога няма да разберат — настоя Чикара.

Откъм арената за пореден път прозвуча биенето на барабаните.

Кай се надигна и посегна към първия елемент от доспехите; Чикара се втурна да му помогне да ги облече. „За Ако. За Мика…“

Напрегнатото мълчание на тълпата край арената бе нарушено от внезапното ставане на шогуна, който се изправи и шумно затвори ветрилото си. Неговият раздразнен жест премина през зрителските трибуни като вълнички, предизвикани от скока на шаран в езеро. Сановниците и даймио веднага се изправиха и почтително наведоха глави. Кира направи същото и само Мика зърна прикритата усмивка на лицето му.

Точно когато шогунът се обърна да си тръгне, на арената излезе един самурай, на чиято броня ярко се открояваше гербът на Асано. Той тръгна напред, а после спря и погледна към трибуните.

„Ясуно“. Мика се обърна към баща си, споделяйки обзелото го облекчение, и не забеляза изненадата на лицето на господаря Кира, която той не успя да прикрие напълно.

Шогунът спря, погледна към новодошлия боец и към облечения в черно победител. Интересът му отново се събуди, той се върна на платформата и пак седна, а благородниците направиха същото, бързо и послушно. Кира седна до Мика, но този път дори не я погледна. Той се взираше в двамата бойци, а в изражението на лицето му се четеше нещо, граничещо с ужас. Тя изпита единствено облекчение, че Кира най-накрая изглеждаше по-заинтересован да гледа двубоя на арената, отколкото нея.

Мика се надигна на коленете си и също впери поглед в бойното поле, обзета отново от тревожните си мисли сега, когато Ясуно най-после се беше появил. Е, поне беше тук, но той не бе успял да убие цилин. Имаше ли изобщо някакъв шанс срещу това чудовище?

Кай стоеше на арената като мъж, сънуващ наяве, докато гледаше как шогунът и другите сановници заемаха отново местата си. Ако Чикара се бе забавил още секунда във връзването и закопчаването на доспехите, щеше да бъде твърде късно.

Но не беше и сега той бе тук, на арената, и нямаше връщане назад. Досега никога не беше носил броня. Тялото му се потеше и трепереше — повече от страх, затова че беше тук, облечен в нея, отколкото от тежестта й.

Предпазната маска, прикрепена към шлема му, го спарваше и затрудняваше дишането му; от нарастващата паника направо се задушаваше. Сърцето му препускаше, сякаш бе изминал тичешком разстоянието от гората дотук, а не само малкото разстояние от палатката на Ясуно.

Той погледна към тълпата, към господаря Асано и Мика. После към Оиши и самураите от Ако. Внезапно осъзна, че за него бе по-важно да спечели тяхното уважение, отколкото похвалата или порицанието на самия шогун и всички други господари, които присъстваха тук.

„С изключение на господаря Кира“. Кай отново погледна самурая, който чакаше да премери сили с него — гиганта в черна броня. Боецът на Кира. Спомни си за бялата китсуне — вещицата на Кира. Всички лоши неща, които се случваха на Ако, бяха тяхно дело, замисъл на Кира.

Той се вгледа в странно искрящата повърхност на черната броня, в демоничната гримаса на маската, която криеше лицето. Пред погледа му маската се раздвижи, сякаш беше някакъв коварен паразит, който се опитваше да проникне през очите в мозъка му, за да го парализира от ужас. Очните му кухини бяха като тъмни тунели и Кай не беше сигурен дали имаше някой — или изобщо нещо — който гледаше към него.

Струваше му се, че е минала цяла вечност, откакто не е участвал в истински двубой. Можеше наистина да е така. „Срещу какво съм изправен в действителност?“

Кай затвори очи, като се изолира от всичко. „Поеми дълбоко дъх! Задръж го! Концентрирай се! Издишай!“ Не му беше за първи път да се бие, нито за първи път да се бори за живота си, нито щеше да му бъде първата битка срещу демон. „Мога да го направя. Ще го направя. Ще победя“.

Той отвори очи и светът отново стана отчетлив, ясен и бистър като кристал. Изведнъж видя очите на противника си, сякаш през цялото време са били там, втренчени в него, но той не се страхуваше да ги срещне.

Очите му бяха жълти като сяра.

Ала очите нямаха значение. Формата също нямаше значение — човешка или не. Докато бе достатъчно солидно, за да го удари с меч, нещото пред него бе само нещо.

Кай закрачи към центъра на арената, към мястото пред трибуните, където можеше свободно да влезе в схватка с боеца на Кира пред очите на тълпата. Той се обърна към шогуна и се поклони. Но очите му се спряха на лицето на Мика. Въпреки че тя никога нямаше да узнае истината, вярата, която винаги бе имала в него, беше като маяк — напомняне за всичко, което бе важно за него, талисман срещу всичко, което притежаваше силата да му навреди.

Той се обърна към противника си и двамата се поклониха един на друг. На фона на слънцето, самураят в черно вдигна бокена си — оживяла сянка, която надвисна над него като най-тъмния страх, стаен в сърцата на всички хора по света, изкована в човешка форма.

„Масивна човешка форма“.

Публиката притихна, когато Кай вдигна оръжието си и започна да обикаля в кръг, както правеше и другият воин, както щеше да направи и Ясуно — ритуален начален ход, при който всеки боец наблюдаваше другия в движение.

Състезателят на Кира внезапно спря да обикаля и се хвърли напред. Неговият бокен се вдигна и спусна толкова бързо, че движението му бе едва доловимо, размазано като мъгла.

Той се стовари точно на мястото, където Кай бе стоял допреди секунда, но той вече не беше там, отскачайки встрани още по-бързо, за да контраатакува.

На трибуната Мика и баща й се спогледаха, впечатлени. Може би тя бе подценила Ясуно. В крайна сметка той може би щеше да се справи с това на пръв поглед невъзможно предизвикателство.

В отделената зона, където бяха настанени старшите самураи на Ако, Оиши погледна към другите и ги видя да си разменят погледи, в които се четеше удивление или дори озадаченост. В него самия бушуваха различни емоции, докато наблюдаваше как двамата бойци маневрираха един около друг, непрекъснато в действие, правейки лъжливи движения или нанасяйки удари.

Досега всеки ход беше безрезултатен, въпреки че Ясуно поне бе издържал повече от боеца преди него. Движенията му като че ли бяха точно такива, каквито Оиши очакваше. И все пак имаше нещо, което той не можеше да разбере, в бързите ответни удари на Ясуно, в плавността на движенията му.

Той наблюдаваше как боецът на Ако застива на място, след като е избегнал вертикален удар с ослепителна скорост; как изчаква с изнервящо спокойствие, докато гигантът се втурва след него, очевидно ядосан от пропуснатата възможност да повали противника си с един удар.

„Чака облеченият в черни доспехи самурай да се окаже в неговия обхват. Чака, за да реши какъв да бъде следващият му ход. Ясуно никога не чака нищо в живота си, особено по време на битка. Той винаги е прекалено импулсивен, което е в негов ущърб“.

Когато самураят в черно пресече невидимата граница, която според Оиши бе мястото, където, имайки предвид дългата му ръка, неговият бокен попадаше в обсега на замах на Ясуно, боецът от Ако неочаквано направи своя ход.

Отново с бързина и ловкост, каквито Оиши никога не бе виждал преди, Ясуно атакува: стоманеният връх на собствения му бокен проблесна като пламнала главня на слънчева светлина, когато той се наведе, избягвайки косия посичащ удар на великана, и замахна към коляното му — едно от малкото уязвими места, където човек можеше да се надява да удари противник с такъв ръст, с цел да го повали бързо.

Боецът в черно, изглежда, предугади тази възможност, защото по някакъв начин успя да парира удара. Но Ясуно обърна траекторията на бокена си с невероятна скорост — след като отскочи от удара на противника, той се издигна към протегнатата въоръжена ръка на великана, целейки се в една от свръзките на бронята му — или към вътрешната свивка на лакътя му, или към чупливите кости на предмишницата му.

Гигантът реагира със същата бързина: оръжието му блокира и този удар и двата бокена се сблъскаха с пълна сила във въздуха.

Пукотът отекна на територията на замъка, сякаш и двете оръжия се строшиха на парчета при сблъсъка. Зрителите по трибуните и мъжете, обграждащи арената, реагираха със същите викове на изумление.

Двамата бойци бяха все още на крака, един срещу друг, стискайки останките от мечовете си. След една дълга пауза, в която никой от тях не помръдна, те бавно се обърнаха към трибуната, където шогунът гледаше заедно с аплодиращата тълпа.

„Равенство?“ — помисли си Оиши; почти се молеше да е така, чувствайки надеждата и недоверието да го стягат до задушаване като въже, увито около гърдите му. Равенството бе може би най-доброто нещо, което можеше да се случи, най-доброто, на което можеха да се надяват при тези обстоятелства. Досега Ясуно бе извадил неочакван късмет. „Ако шогунът просто сложи край…“

Но той видя как господарят Кира се наведе към шогуна и му прошепна нещо на ухото.

Шогунът постоя мълчаливо за момент, обмисляйки казаното. После кимна и посочи към адютанта си, който изкрещя някаква заповед.

Сякаш през цялото време бяха очаквали подобна заповед, на арената незабавно бяха изнесени два меча със стоманени остриета. Единият от тях бе нормална катана, която приносителят връчи на Ясуно. Но мечът, който другият мъж подаде на състезателя на Кира, бе направен от същата странна синьо-черна стомана като доспехите му и беше с дължината на копие, но острието му бе извито чак до дръжката.

„Одачи?“ Оиши поклати невярващо глава. Големите мечове одачи бяха използвани от конниците да посичат пешаците на бойното поле. Малцина обикновени мъже можеха да изтеглят подобен меч от ножницата му без чужда помощ, да не говорим да се бият с такъв. „Само гигант…“

Един нормален мъж, въоръжен с катана, срещу одачи в ръцете на великан. Този двубой току-що се бе превърнал в смъртоносна битка. „Не, още по-лошо: това си е чисто клане“.

Оиши стисна дръжката на меча си и целият се напрегна; чу гневното мърморене, което се разнесе от седящите край него мъже. На трибуната за сановниците господарят Асано се обърна и изгледа хладно Кира, сякаш и той си даде сметка, че явно това с било намерението на врага му през цялото време.

Боецът в черна броня замахна към Ясуно, без дори да прави предварително лъжливо движение, описвайки с меча си голяма дъга, с цел да разсече противника си наполовина. Ясуно падна на колене и легна назад по гръб, докато острието профуча над него. Той скочи на крака, преди някой да успее да мигне, замахвайки със собствената си катана. Нейният остър ръб удари под прав ъгъл плоската част на дългото острие на одачи, с мощ, която трябваше да счупи на две черния меч.

Но ударът не даде никакъв резултат. Катаната отскочи сред рояк от искри. В следващия момент Ясуно се претърколи, за да избегне посичащия замах на състезателя на Кира, който сякаш бе поел силата от удара му и я беше удвоил.

Ясуно скочи на крака, като единият му крак удари края на меча на великана, когато той се стовари върху пръстения под. После направи две невъобразими крачки по дължината на одачи, отблъсна се и скочи във въздуха. Неговата катана нанесе кос удар по шлема на противника му, но отново нямаше никакъв ефект. Главата на гиганта дори не се разтресе; ръката му се вдигна и плесна Ясуно като досаден комар, докато самураят се приземяваше.

Ръката му улучи Ясуно, но той направи салто във въздуха и се приземи на крака. Самураят залитна две крачки назад, но още докато го правеше, описа кръг с меча си, за да посрещне следващия страничен удар на одачи и го отклони встрани от тялото си. Преди състезателят на Кира да се възстанови от инерцията на замаха си, Ясуно се хвърли между защитените му с доспехи крака, претърколи се отново и замахна към единия му глезен.

Катаната попадна на предпазител от метални брънки и той едва избегна ответния ритник, когато облеченият в черно самурай се извъртя с бясна скорост, замахвайки с меча си. Ясуно се хвърли срещу завъртащия се крак на противника си, избягвайки удара, в опит да го извади от равновесие, но със същия успех можеше да се опита да повали дърво.

Той се извъртя гъвкаво напред, принуждавайки гиганта отново да се обърне, като спечели отсрочка за част от секундата, но не и достъпна цел за меча си, преди острието на другия мъж отново да полети към него.

Ако зрителите бяха развълнувани и преди това, то сега те направо загубиха дар слово, наблюдавайки свръхестествения танц на две тела, които се движеха в такт със звънтежа от постоянния сблъсък на мечове, под ослепителния дъжд от искри при срещата на стомана със стомана — танц на смъртта, който сякаш се случваше извън пределите на обичайната действителност — като че ли бяха свидетели на оживяла легенда.

Оиши погледна към другите самураи от Ако — всички те седяха прехласнати като благородниците по трибуните, но проследяваха всеки практически невидим удар и всяко париране с очите на обучени бойци.

Движение встрани от полезрението му разсея за миг Оиши; той видя, че група самураи от Ако, които бяха наблюдавали преди иззад тобари, са се струпали на изхода от тренировъчната площадка, за да виждат по-добре, като всички бяха така погълнати от двубоя, че някои от тях фактически стояха незащитени на открито в края на арената. Забеляза сред тях Чикара, върху чието лице се четеше гордост и благоговение и нещо повече от вяра.

На седалките до него Башо поклати глава. Приведен напред, той промърмори:

— Ясуно не е толкова добър боец.

Хазама и Исогай се засмяха, предполагайки, че се шегува — Ясуно беше най-добрият му приятел. Но Оиши се взря в очите на Башо и видя, че е напълно сериозен.

„И казва истината. Кога Ясуно се е научил така да скача във въздуха? — Оиши се намръщи. Никога не беше виждал някой толкова добър с меча, освен самурая в черна броня. — Този двубой е невъзможен“ — дори Ясуно да бе далеч по-добър фехтовач, отколкото всички те знаеха, къде и кога бе научил техники като тези, които използваше в момента?

Колкото по-дълго продължаваше битката, толкова по-малко техниките на състезателя от Ако му изглеждаха познати или дори разпознаваеми. Учителят по бойни изкуства в Ако никога не ги бе учил на такива движения; това дори не беше боен стил, който Оиши можеше да назове по име.

И все пак наскоро бе виждал някои от тези нестандартни движения. Той внезапно си спомни: Чикара. След като бе видял как синът му приключи двубоя си с Джинаи, той бе наблюдавал по-отблизо уединените тренировки на Чикара.

Насили се да отмести очи от двубоя, за да погледне пак сина си, да види погледа в очите му, изражението на лицето му. Изведнъж Оиши бе повече от сигурен, че е виждал тези движения и преди, беше сигурен, че на арената не се бие Ясуно, и почти сигурен, че знае кой е заел мястото му. Ръката му отново се плъзна към дръжката на меча му, а на лицето му не остана и капка надежда.

Състезателят на Кира се извъртя и нанесе жесток удар с меча си, който Я… — не Ясуно, а онзи, който се биеше на негово място — парира ловко както преди. Но този път той залитна, сякаш ударът го бе извадил от равновесие. „Дали се е изморил? Колко дълго могат силите на човек да издържат на такъв противник? Ето това наистина означава да се бориш за живота си“.

Но когато гигантът се хвърли напред да се възползва от привидното си предимство, боецът от Ако се наведе, завъртя се, описвайки грациозна дъга, и го изненада: катаната му проблесна към незащитения хълбок на великана.

Както се блъсна в черната броня, острието от кована стомана на катана се разби на парчета като стъкло. Всички зрители ахнаха, поразени.

Боецът от Ако застина, втренчен невярващо в останалата без острие дръжка на меча си, която все още стискаше в ръцете си. И в тази секунда, когато остана неподвижен, самураят на Кира замахна с масивния си, облечен в броня лакът и го удари в лицето.

Състезателят от Ако излетя на десет крачки във въздуха към трибуните, преди да се стовари на земята. Публиката отново ахна, разнесоха се викове и писъци, някои от зрителите дори скочиха на крака.

И тогава целият свят замря.

Шлемът и нащърбената предпазна маска на боеца от Ако лежаха на пет метра от мястото, където той се беше приземил, давайки възможност на всички да видят лицето му и истинската му самоличност.

Това беше мелезът.

Този път Оиши изруга високо, но гласът му се изгуби сред виковете на мъжете около него. Сега цялата публика стана на крака, гледайки втрещено. Седящ до шогуна, господарят Асано пребледня като смъртник. Господарката Мика изглеждаше зашеметена, сякаш тя бе поела удара.

Лицето на Кира бе удивено като на всички останали, но той изглеждаше така, сякаш е видял чудо.