47 ронини

9.

Всички тобари от турнира бяха махнати, когато шогунът си бе тръгнал, но не всички бяха прибрани на склад. По заповед на Оиши малък брой от тях бяха заделени настрана.

Сега те отново бяха разпънати във вътрешния двор на замъка като джинмаку — стените на импровизиран полеви щаб.

Силуетите на пазачите, въоръжени с копия и нагината, се очертаваха успокоително през леко ветреещите се стени, докато Оиши слушаше без коментар последните аргументи на неговите най-решителни офицери по отношение на бъдещето на Ако, както и на тяхното собствено бъдеще.

Шогунът беше казал, че ще се върне след месец. Оиши никога досега не бе преживявал месец, който да изтече толкова бързо и все пак с такава мъчителна мудност.

Преди три дни той бе получил известие от пратеник, че шогунът ще пристигне днес, и то не сам.

Беше приключил с всички приготовления, които адютантът на шогуна му беше наредил да направи преди връщането им — приготовления, за които на господаря Асано не бе дадено време да направи. Дори не бе попитал какво има предвид адютантът.

В ума на шогуна замъкът Ако и неговите земи вече бяха конфискувани.

Но с одобрението на господарката Мика Оиши бе направил и собствени допълнителни приготовления, точно както бе направил и шогунът.

Техният господар бе мъртъв по заповед на шогуна, което правеше причината за внезапното заминаване и датата на връщане още по-ясна: шогунът се нуждаеше от това време, за да събере войски от съседните даймио — верни поддръжници на бакуфу — и да си осигури нужните продоволствия в случай на обсада.

Той възнамеряваше да не остави никакво съмнение за изхода, когато се върнеше да предяви искане за замъка Ако. Самураите на Ако трябваше да предадат владението на господаря си незабавно и без бой… или всички щяха да умрат.

В епохата на хаос преди Мира на Токугава владеенето на земята се бе променяло като морския прилив и дългът на самурая бил ясен: той живеел и умирал, служейки на рода на господаря си и на никой друг. Но династията Токугава имаше своя собствена интерпретация на Бушидо. Сега абсолютната преданост на самурая принадлежеше на неговия върховен господар — шогуна, замествайки вековната традиция той да служи само на своя даймио.

Но шогунът бе напълно непознат за повечето хора, живеещи на по-голямо разстояние от това, до което можеше да се стигне с еднодневна езда от Едо. Самураите, които не бяха част от огромната бюрокрация на бакуфу, не бяха много мотивирани да посветят живота си на шогуна, особено ако поколения наред семейството им живееше в отдалечени феодални владения като Ако, където независимото управление на рода Асано практически не бе оспорвано през последните сто години. Официално самураите от Ако се кълняха във вярност към новия ред, но истинската им преданост към техния господар си оставаше непроменена.

Тя също така не бе оспорвана… поне досега.

До този момент имаше малко дезертьорства сред войските, които бяха под командването на Оиши, въпреки факта, че господарят им беше мъртъв — реалността на бъдещето, пред което бяха изправени. Наемните стрелци с аркебузи се бяха върнали в родните си провинции, но те не бяха самураи и това бе тяхно право. Той беше благодарен и окуражен от готовността на собствените войски на Ако да останат по местата си. Много от земеделците и другите селски обитатели, които живееха извън стените, се бяха присъединили към тях тук и той бе удивен от големия им брой. Те бяха настанени в централната кула на замъка. Първоначалната функция на всяка такава кула беше да бъде убежище не само за аристократите, но и за всички граждани, които са застрашени от вражеска армия.

В тези времена, когато по правило именията сменяха собствениците си по мирен път, освен ако нямаше принуда, обикновените хора имаха много малко за губене, ако не правеха нищо, и нямаше да спечелят нищо друго, ако се съпротивляваха, освен кървава смърт. Като се имаше предвид фактът, че шогунът се очакваше да пристигне днес преди залез, Оиши осъзна, че доброто управление на господаря Асано — и възмущението на хората от внезапната му и необяснима екзекуция — бе събудило необичайно чувство на лоялност и открито неподчинение у всички, освен у тези, които живееха най-далече.

За самураите беше по-различно: значението на думата самурай бе „човек, който служи“. Неписаният кодекс, по който живееха, формирал се в течение на много векове на войни и раздори, поставяше живота им в ръцете на техния господар, създавайки връзка между самураите и техния даймио, силна като връзката между членовете на едно семейство и техния патриарх. Самият Оиши бе далечен кръвен роднина на господаря Асано, но по принцип съществуваше нещо повече от кръвна връзка, имаше дори владения, които нямаха такъв просветен управник като Асано — „семейства“, в които цареше негодувание или бяха управлявани от глупаци — но въпреки това бяха готови да се обединят, за да се противопоставят на външна заплаха. Една много стара поговорка гласеше: „Не се радвай, че тръгва, преди да го видиш, че пристига“.

Мъжете, които служеха на господаря Асано, бяха неговото семейство. Което означаваше, че те са заплаха за всеки — дори за шогуна — който се опиташе да си присвои неговите владения. Ето защо господарят Асано трябваше да умре първи, и то внезапно, за да не се стига до раздвояване на лоялността. Останали без господар, самураите не трябваше да оказват съпротива — сега шогунът бе единственият им господар и противопоставянето срещу него щеше да бъде третирано като измяна.

Ако все пак изберяха откритото неподчинение, той беше събрал армия и всички необходими ресурси, за да ги унищожи. Всички защитници на Ако, които не загинеха в боя, щяха да бъдат екзекутирани, всички така или иначе щяха да умрат. Но това щеше да бъде последният им шанс да умрат достойно, като истински самураи, вместо да водят позорния живот, който ги очакваше като ронини.

Обаче ако се биеха, хората, които бяха дошли да търсят тяхната закрила, също щяха да загинат, а започнеше ли такова възмездие, дори боговете не знаеха колко невинни хора щяха да бъдат изклани, преди то да приключи, просто за да се даде пример на бунтовниците. Ако щеше да бъде подложен на огън и меч като назидание за всички други бунтари, които биха отхвърлили своето „върховно задължение за вярност“ към шогуна, точно както господарят Асано се бе опасявал.

Освен това съществуваше господарката Мика. Въпреки че като жена тя не можеше законно да наследи Ако, тя бе последният оцелял член от родословието на Асано и те все още й дължаха своята вярност. Тя щеше да остане без човек, който да бди над бъдещето й, ако те предадяха замъка без бой, и щеше да има само един избор — същия като на всеки един самурай на баща й — ако откажеха да се предадат.

Господарката Мика бе напълно наясно с последиците и все пак бе оставила окончателното решение на него, признавайки прагматично, че баща й щеше да се довери на своя кару при обсъждането на жестоката истина и вземането на трудните решения, а не да ги сподели с дъщеря си.

През годините Оиши бе станал толкова опитен в играта на шоги — играта на генералите — че дори господарят Асано бе заявил, че предпочита да играе на зарове и да остави изхода на случайността, отколкото да го остави в ръцете на най-хитрия стратег, на своя „противник“.

Едва през последния месец Оиши бе осъзнал, и то съвсем ясно, че шоги е игра, която се играе с клинообразни дървени фигурки, а не с човешки съдби.

„Генералите завладяват, войниците загиват“. Човек не ставаше генерал, като жертва парчета дърво.

През последната седмица той не бе спал повече от един-два часа на нощ. Вместо това бе прекарвал безкрайните часове на нощта, като се молеше в семейното светилище на Асано за напътствието на боговете и за някакво блестящо решение, което така и не го бе осенило.

Той все още нямаше представа как да постъпи, а всеки момент очакваше пазачът от някоя от наблюдателните кули да изкрещи, че е видял да се задава шогунът с новосъбраната му армия.

Ето защо продължаваше да слуша споровете дали да затворят портите и да се подготвят за обсада, или да ги отворят и да приемат неизбежното.

„Обещайте ми, че ще поставите Ако на първо място“. Това беше последната молба на господаря Асано. И Оиши се беше заклел, че ще я изпълни, въпреки че тогава не беше схванал подтекста на тези думи. Той бе получил заповеди от господаря Асано и ако беше верен на гири40 от воинския кодекс — безпрекословно подчинение на заповедите на своя даймио, не трябваше да бъде толкова трудно да вземе това решение.

С изключение на едно нещо. През целия този месец го бе тормозила мъчителната увереност, че знае точно кой от любимците на шогуна ще извлече полза от поражението на господаря Асано.

Това щеше да бъде Кира.

Всичко това по някакъв начин бе дело на Кира, въпреки че Оиши не можеше да си представи как той бе успял да манипулира шогуна и самата съдба. Освен дето си спомни — чак след смъртта на господаря Асано — че Кай бе дошъл пред дома му вечерта след пристигането на шогуна и се бе опитал да го предупреди за Кира. Владението на Кира бе дълбоко в планината; идеята, че той наистина може да е в съюз с една китсуне, обясняваше твърде много неща, но едва впоследствие.

Но сега беше твърде късно да се връща към онзи момент и наистина да се вслуша в казаното от мелеза, макар да познаваше много хора, които твърдяха, че мелез и демон са едно и също. Ами ако Кай действително имаше способността на демоните да усеща други демони, ако той наистина бе видял лисица вещица в гората, където бе убит цилин, а след това отново в свитата на Кира?

Умът на Оиши отказваше да добави „игнориране на невъзможното“ към всичко останало, за което той носеше отговорност, сега, когато вече беше твърде късно, когато опасността се приближаваше като стрела и беше твърде близо, за да се избегне.

— Какво има да се мисли? — Ясуно повиши тон, докато се опитваше да надвика някой, който не бе съгласен с него, като изтръгна Оиши от мислите му и той неохотно се заслуша отново в споровете около него. От стреса нервите на всички присъстващи бяха опънати до скъсване като износена тетива, а нестихващото чувство за провал на Ясуно след случилото се по време на турнира правеше характера му още по-непоносим.

Хазама, помощник-командирът на Оиши, заяви, както вече нееднократно го бе казал:

— Нашият господар прие присъдата си. Така че и ние трябва…

— Нашият господар бе измамен! — прекъсна го ядосано Ясуно.

— Той никога не би нападнал Кира-сама без основателна причина!

— Законите на шогуна изискват от нас да предадем замъка — възмутеният дрезгав глас на Хорибе се присъедини към протеста на Ясуно. На възраст, когато повечето мъже седяха край огъня, докато техните внуци им сдъвкваха храната, той все още бе силен и упорит като глиган. Да умре в битка сега беше най-доброто, на което би могъл да се надява, но случаят съвсем не бе такъв за повечето хора в Ако.

— Не можем да му се противопоставим — заяви Башо, клатейки глава. — Трябва да мислим за потомците на господаря Асано.

Оиши понякога се чудеше, имайки предвид непочтителното чувство за хумор на Башо и приятелството му с буйния Ясуно, дали всъщност не е бил изхвърлен от манастира, където бе прекарал младостта си. И все пак в моменти като този се питаше дали в огромното тяло на Башо не се криеше душата на бодхисатва.

Всеки път, когато ситуацията предизвикваше конфликт между чувството му за морал и безпрекословното му подчинение, Башо без колебание избираше нинджо — гласа на собствената си съвест, пред гири. Много господари щяха да го заточат или убият за такова неподчинение, но господарят Асано не беше един от тях. Оиши никога нямаше да забрави как мъдростта на Башо бе измъкнала малката Мика-химе, а чрез нея и господаря Асано, от бездната на скръбта, в която те бяха попаднали след смъртта на майка й.

И сега единствен Башо от всичките му командири като че ли разбираше напълно последствията, ако те пренебрегнеха пряката заповед на шогуна: че не само всички в Ако щяха да пострадат, но и родът Асано щеше да изчезне завинаги.

— Неговите потомци ще ни прокълнат, ако не направим нищо! — каза Исогай, сякаш изобщо не му беше хрумнало, че господарят Асано нямаше да има потомци, ако те бъдеха разгромени в битка и господарката Мика загинеше тук. Хубавата външност и добрите маниери на Исогай му бяха спечелили благосклонността на много жени; той бе много красноречив, когато ставаше дума да се даде съвет на някой нещастно влюбен. Но когато ставаше дума за разбирането на последствията от подобна ситуация, Исогай бе твърде млад, за да вижда по-далеч от края на меча си.

Оиши местеше поглед от едно загрижено лице на друго, раздвоен между гири и нинджо. Неговото разбиране за Бушидо и дори вярата му в боговете не бяха успели да го насочат, когато имаше най-голяма нужда от това, не бяха успели да му помогнат да направи правилния избор, да вземе най-мъдрото решение относно защитата на бъдещето на господарката Мика, на войските си и на хората от Ако, както и дали можеше да се довери на обещанията на бакуфу, когато господарят Кира явно манипулираше шогуна като кукла на конци.

И през цялото време не преставаше да го преследва споменът за обещанието, което бе дал на господаря Асано.

В отчаянието си Ясуно се обърна към него, тъй като той все още не беше казал нищо:

— Нашите семейства са служили на тази фамилия поколения наред. Те ни научиха какъв е нашият дълг като самураи. Почитта към нашия господар е преди всичко друго. Ние трябва да отмъстим!

Оиши се намръщи неодобрително, сякаш неговият собствен избор — или липсата на такъв — най-сетне му стана ясен.

— Те също така ни научиха, че да дадеш живота си напразно е кучешка смърт — той изгледа втренчено Ясуно, преди да огледа лицата на събраните около масата.

Изведнъж разбра с абсолютна сигурност как трябваше да постъпи и се зачуди защо му бе отнело толкова време да види нещо, което трябваше да е очевидно.

— Противопоставянето ни на шогуна няма да освободи душата на господаря Асано. Той ще бъде отмъстен единствено чрез смъртта на Кира-сама.

Всички присъстващи мъже се смълчаха, вперили стъписани погледи в него. Господарят Асано беше мъртъв заради Кира. Всички знаеха това. И докато за смъртта му не бъдеше отмъстено, неговата измъчена душа нямаше да намери покой нито на земята, нито на небето.

— Ако се бием сега, ще загинем — продължи Оиши. — И не само ние. Всички земеделци и жители на Ако ще бъдат убити — той срещна очите им, търсейки истинско разбиране за последиците от техните действия. — Тогава кой ще остане да отмъсти за господаря ни?

Никой не му отговори. Вярно бе, че не бе имало истински войни, откакто режимът на Токугава бе превърнал страната във военна диктатура. Но всички мъже край него знаеха, че бяха избухвали спорадични въстания, внезапни изблици на насилие, като това, което обсъждаха сега.

Възползвайки се от цялата си власт, шогунът бе давал светкавични, брутални уроци на водачите им и всички техни поддръжници, които бяха залавяни живи, както и на всички други, попаднали в мрежата на смазващата военна сила на бакуфу. Даже нямаше значение колко от войниците на шогуна загиваха за постигането на такава съкрушителна победа, когато завземането на феодалните владения от шогуната обричаше на глад стотици ронини.

Оиши бе дал дума на господаря Асано. Те бяха получили заповеди, както бе било през цялото време.

— Да оставим настрана честта. Господарят Асано се пожертва, за да спаси Ако. Последното му желание бе да поставим Ако на първо място. Ще се предадем и ще понесем целия срам, докато те сметнат, че опасността е преминала — той се поколеба, усещайки прикованите върху лицето му погледи. После срещна очите им и погледът му внезапно стана безмилостен като на ястреб. — Тогава ние ще ударим — смъртоносното обещание, което се криеше зад тези спокойни думи, накара мъжете да застинат на местата си. Те останаха безмълвни, без да помръднат, когато Оиши добави: — Когато сложим кървавата глава на Кира върху гроба на нашия господар, тогава ще можем да говорим за чест — той се изправи и рязко напусна масата, давайки знак на стражите пред входа на шатрата, че достъпът вече не е ограничен. Като излезе в двора, решението му окончателно се затвърди.

Докато стоеше загледан в офицерите си и събраните им войски, разположени из целия вътрешен двор, от едната наблюдателна кула, която гледаше към пътя, водещ към замъка, а после и от другата, се разнесоха викове:

— Тревога! Тревога!

Офицерите, които бяха прекарали последните часове в спорове помежду си и с него, изхвръкнаха от шатрата зад гърба му и се отправиха към командните си позиции.

Моментът, от който се бе страхувал толкова дълго време, най-накрая бе настъпил. Той мълчаливо благодари на боговете, че бе направил избора си точно навреме. Като погледна към двореца, видя господарката Мика да стои на балкона, мъчейки се да зърне това, което бяха видели постовите.

Оиши изтича до най-близката наблюдателна кула и се изкачи на върха й. Постовият, който бе там, му подаде далекогледа си и безмълвно посочи с ръка. Оиши видя с безспорна яснота авангардът на армията на шогуна да преваля билото на един далечен хълм. След като определи какво е видял, той също така забеляза върволицата от войници зад авангарда, която се точеше в далечината по хълмистия път чак до хоризонта.

Каква войска водеше шогунът със себе си? Въпросът му бе безсмислен, осъзна Оиши, тъй като отговорът бе очевиден: твърде голяма. Сега вече ясно различи блестящите брони в златно и черно на почетната гвардия на шогуна в челните редици, знамената и флаговете с герба на Токугава.

Шогунът се беше върнал, както бе обещал, но този път идваше, за да остане.

Гледана от прозореца на Мика, приближаващата армия с блестящите на следобедното слънце оръжия и брони изглеждаше като видение на дракон, който идваше по лъкатушещия път към замъка, неудържим като природна стихия.

Нейните придворни дами плачеха в тихо отчаяние около нея, но тя едва ги чуваше. Мика най-сетне бе надмогнала своята скръб и страх и бе достигнала, поне засега, до състояние, в което като че ли не изпитваше никакви емоции, а само напълно рационално разбиране на това, което беше неизбежно и какви възможности оставаха открити.

Тя прехвърли наум събитията, които вероятно щяха да последват, и какви действия да предприеме в зависимост от крайното решение, което щеше да вземе Оиши. Разчиташе, че то ще е мъдро, защото знаеше колко много го уважаваше баща й по отношение на военната стратегия.

Една от нейните придворни неохотно подръпна ръкава й, за да привлече нейното внимание, и й подаде малко пакетче, което тя осъзна, че беше пликче с отрова. Мика го прие без коментар и го пъхна в ръкава на кимоното си, въпреки че нямаше намерение да го използва… поне не за себе си.

Тя хвана мократа от сълзи длан на придворната и леко я стисна.

„Не се предавай само защото мен няма да ме има“ — беше казал баща й. Мика щеше да се изправи пред шогуна гордо, изпълнена с духа на баща си, точно както щеше да направи и Оиши днес.

— Още не сме загубили Ако — прошепна тя. После отново отиде до прозореца.

Оиши се върна при воините, разположени по периметъра на вътрешния двор. Имаше още бойци, събрани в долния двор, както и по цялото протежение на стените и по бойниците на главната кула.

Порази го фактът, че никога досега не бе виждал всички войски на Ако, събрани на едно място по едно и също време, всичките готови да се бият срещу врага — реален или въображаем. Това не беше учение. Всички тези хора под негово командване… и изправени срещу шогуна. Той каза още една кратка молитва: в края на деня всички в замъка Ако още да бъдат живи, така че господарят Асано да не е пожертвал живота си напразно.

Оиши огледа двора, търсейки Чикара, и го откри на поста му пред самураите, които бяха натоварени със задачата да поддържат ред сред служителите и работниците от замъка и при нужда да ги приберат в главната кула. Внезапно видя Кай, застанал близо до сина му — стоеше сред другите работници, но както си даде сметка, всъщност не стоеше с тях. Той носеше бокен, затъкнат в пояса на дрипавото му кимоно, а по погледа му си личеше, че е дошъл тук, за да се бие отново за Ако, да се бие и да умре, ако е необходимо.

Оиши запази безизразното си изражение, като отклони очи от мелеза и тръгна безмълвно към затворената порта на вътрешния двор. Той се учуди, че Кай е в състояние да ходи, камо ли да се бие, след нанесения му побой, но още по-изненадан бе, че е дошъл тук, за да се сражава редом с мъжете, които му го бяха нанесли. Дали бе дошъл заради господаря Асано? Или защото искаше лично да си отмъсти на шогуна или на Кира? Или пък просто бе дошъл да умре като куче? Каквато и да бе целта му, Оиши бе сигурен, че днес няма да я постигне.

Той спря пред портата и нареди на стражите да я отворят широко. Почувства почти физически шепота на изненада, който се разнесе между офицерите и войниците, когато даде тази заповед.

Кай погледна гърба на Оиши, смаян и объркан като всички воини около него. Заедно с всички останали той наблюдаваше как вратата се отвори с тътен, как Оиши мина през нея и забърза надолу по лъкатушещия коридор към външния двор, където той изкрещя заповед на пазачите да отворят портата на крепостната стена.

След още една дълга пауза се чу как външната порта се отвори със стържещ звук. Слугите около него започнаха да възклицават ужасено; няколко самураи им изкрещяха да запазят тишина, когато Оиши накрая се върна през вътрешната врата.

Чикара погледна през рамо към Кай — лицето му бе загрижено като на всички останали. Но вниманието на Кай бе съсредоточено отвъд събраното множество, докато слушаше това, което те щяха да чуят след малко.

Армията на шогуна влезе тържествено във външния двор и неговите пехотинци се разгърнаха, образувайки въоръжена бариера от двете страни на пътя, който Оиши бе наредил да бъде разчистен до вътрешната порта, гарантирайки безопасното преминаване на шогуна направо във вътрешния двор и до мястото, където Оиши чакаше, изтласкан до редиците на своите събрани войски, тъй като още телохранители на шогуна се изсипаха в двора заедно с него.

Шогунът мина с коня си през отвореното пространство между войските му и влезе във вътрешния двор, последван от офицерите на феодалите, чиито войски бяха увеличили армията му, а редом с него яздеше господарят Кира.

Оиши ги гледаше как приближават със стоическо достойнство, което едва успя да запази заради прилива на омраза, която почувства, като видя Кира и разбра, че най-лошите му опасения са били напълно оправдани.

След това, без да каже и дума на някого, той падна на колене и положи мечовете си на земята, като се поклони доземи в знак, че се предава.

В продължение на един дълъг момент никой не помръдна. А след това, един по един, офицерите му направиха същото. Войниците зад тях се поколебаха, отначало неразбиращи, докато не чуха тракането на мечове върху каменните плочи. Тогава те последваха примера на техните офицери, сякаш някой бе извикал високо заповед, като коленичиха и положиха на земята своите оръжия — покорно, както биха се втурнали и в битка.

Слугите от замъка бързо паднаха на колене и се поклониха доземи. Кай бе един от последните, все още не можещ да повярва, че Оиши действително се предаде, даже докато всички около него се кланяха до земята като оризови класове по време на жетва.

От двореца се показа самотна фигура — господарката Мика, с високо вдигната глава, облечена в цветовете на рода Асано, с открояващ се на много места по кимоното й фамилен герб. Кай я гледаше, докато тя прекосяваше двора, за да се изправи пред шогуна, без никакъв придружител или някой, който да я следва. При вида на нейната смелост и уязвимост го прониза болка.

Мика спря най-сетне пред шогуна, докато собственият й народ, неговите командири и господарят Кира впериха очи в нея. Тя се поклони дълбоко, но не коленичи.

— Съжалявам за смъртта на баща ви, Мика-сама — каза шогунът почти нежно, като видя пред себе си само една самотна, крехка жена. — Той я прие с голямо достойнство.

Мика вдигна поглед към него с непроменено изражение, сякаш не беше казал нищо.

— Ваше Височество, като единствено дете на баща ми, моля да ми разрешите да се грижа за земите му дотогава, докато се омъжа.

Изненадан шепот премина през редиците на мъжете около шогуна. Никой от тях не бе свикнал жена — дори дъщеря на даймио — да се обръща към върховния владетел на страната така директно, сякаш му бе равнопоставена.

Шогунът рязко вдигна бойното си ветрило, за да въдвори тишина, преди отново да погледне надолу към Мика.

— Аз вече обмислих този въпрос, Мика-сама — каза той. Още докато Кай се чудеше какво точно имаше предвид, господарят Кира слезе от коня си и тръгна към нея.

— Мика-сама — каза Кира, — не знам защо баща ви се опита да отнеме живота ми, но аз скърбя за него и го почитам — той се поклони ниско пред нея.

Мика го гледаше с очи, пълни с подозрение и едва прикрито отвращение, когато Кира вдигна глава и погледна лицето й.

— Ако можете да ми простите, ще дам живота си, за да ви служа като съпруг. И на народа на Ако, като негов владетел.

Гледайки от тълпата, Кай изруга от изненада. Мика изглеждаше не по-малко смаяна, когато се обърна към шогуна, за да протестира.

— Ваше…

Шогунът я прекъсна с красноречив жест.

— За да няма вражда между родовете ви, постановявам, че от днес те са едно цяло, свързани от брачния съюз между вас.

След дълго мълчание Мика се поклони; нейната съпротива си личеше в сковаността на всяко от движенията й. Но даже докато привидно се съгласяваше, умът й трескаво търсеше изход от този нов, неочакван капан. Само с едва доловимо упорство в иначе уважителния й тон тя каза:

— Ваше Височество, традицията изисква да спазвам траур за баща ми.

Шогунът помълча известно време, после кимна.

— Давам ви една година да скърбите.

Мика вдигна глава при тази извоювана малка победа.

Докато шогунът добави:

— Но ще останете като гостенка на Кира-сама, докато се ожените. — Дори и да забеляза силната тревога, която се появи в очите й, той предпочете да я игнорира.

„Не гостенка, а заложничка“. Кай отчаяно сви юмруци, знаейки много добре, че не може да направи нищо, за да го спре. Той погледна към Оиши — все още на колене, със сведена глава, който не протестира, нито даже се опита да се намеси.

— Оставям я на вашите грижи, Кира-сама — каза шогунът, като изглеждаше облекчен от бързата и мирна развръзка на потенциално опасното положение и доволен от това, както вероятно си мислеше, свое мъдро решение. Той хвърли един последен презрителен поглед към Оиши и другите самураи. — Тези хора ще бъдат лишени от привилегиите си, но никой от тях не трябва да бъде наранен.

Господарят Кира се поклони.

— Ваше Височество — той вдигна поглед и се прокашля, сякаш се канеше да каже още нещо.

Шогунът го погледна. После, като актьор, който е забравил да каже репликите си, погледна към мястото, където Оиши все още стоеше на колене.

— Забранява се всеки опит за отмъщение заради смъртта на владетеля Асано. Според моето твърдо убеждение даймио Кира не носи отговорност за действията на вашия бивш господар. Вашето законно право да търсите отмъщение за смъртта на господаря си се отменя и всеки, който се опита да извърши покушение срещу Кира-сама, ще бъде съден като обикновен престъпник. Присъдата е смърт чрез обесване.

Шогунът извърна очи, без да обръща внимание на внезапно вдигнатата глава на Оиши и възмущението, което се изписа на лицето му. Той кимна на свитата си и обърна коня си. След това препусна обратно по коридора между войските си, без да поглежда към армията на Ако, коленичила в знак на капитулация зад тях, оставяйки Мика и Ако в ръцете на господаря Кира. Войските на шогуната, които бяха дошли с него, останаха по местата си, все още нащрек. Те щяха да останат тук за неопределено време заедно с хората на Кира.

Когато шумът от свитата на шогуна заглъхна в далечината, Кира погледна Мика с откровено възхищение, сякаш тя беше неговата награда и безспорното доказателство за новопридобитото му богатство и положение. След това се обърна към самураите на Ако и се усмихна със студено задоволство при вида на враговете си — все още на колене, очакващи неговата заповед, с която да им разреши да се изправят.

— От този момент нататък — извика той — вие и вашите семейства сте прогонени от тези земи по заповед на шогуна. Вие сте ронини — самураи без господар. Тези, които останат, ще бъдат преследвани и екзекутирани.

Кай пренебрегна думите му, които изобщо не го касаеха, съсредоточил цялото си внимание върху Мика.

Сякаш усетила погледа му, тя се обърна към тълпата, оглеждайки я, докато не откри лицето му и го погледна с безнадежден копнеж.

Кира погледна към Мика, когато тя се извърна от него. Лицето му доби мрачно изражение, когато проследи изпълнения й с копнеж поглед, отправен към тълпата. Сякаш знаеше точно кого гледа тя, той вдигна ръка и посочи Кай.

— Стража, хванете това животно и го продайте на холандците!

Лицето на Мика побеля от ужас, когато воините на Кира разбутаха тълпата и обградиха Кай. Той скочи на крака и се опита да се измъкне, но обхванатите от паника хора около него препречиха пътя му за бягство, а след това вече имаше твърде много въоръжени мъже. Един от пазачите го сграбчи за ръката и я изви болезнено зад гърба му, после го измъкнаха от тълпата и го повлякоха през двора.

Гледайки с мрачно задоволство, Кира видя как Кай погледна с омраза към Оиши, докато го влачеха край мястото, където кару още стоеше на колене пред самураите си.

Оиши вдигна очи, докато отвеждаха мелеза; на пръв поглед изражението му изобщо не се промени, сякаш му бе напълно безразлично. Но Кира долови нещо да трепва в очите му и го видя как се наведе към един прошарен самурай от лявата му страна и прошепна нещо в ухото му.

Самураят кимна съвсем леко. Кира се намръщи и даде знак на облечения в черна броня гигант, който стоеше до него — същия воин, който бе победил Кай в турнира преди месец.

— Не вярвам на Оиши — промърмори той, загледан в коленичилата фигура в другия край на двора. — Той вече не е защитен от ранга си. Хвърли го в тъмницата, пречупи волята му.

Мика продължаваше да гледа Кай с мъка в очите. Тя направи крачка към него, когато той мина край тях, влачен от войниците. Кира я сграбчи за ръката и я стисна като в менгеме.

— Ако ме поставите в неудобно положение, ще наредя да го изгорят жив — заканата му я накара да замръзне на място, но тя продължи да гледа Кай, сякаш на света не съществуваше никой друг.

Сякаш почувствал нейната безутешност, той някак се изскубна от ръцете на пазачите си, отблъсквайки ги настрани, колкото да успее да погледне назад към нея — собствените му отчаяни очи й дадоха безмълвно обещание — преди да бъде повален на земята от удар с прибран в ножницата меч. Охраната на Кира го извлече през портите на двора.

Кира ги гледаше как изчезват от поглед, продължавайки да стиска ръката на Мика. Холандците щяха да намерят как да използват този боклук, когото тя си мислеше, че обича, и то така, че той никога повече нямаше да се върне. Холандците не бяха по-добри от варварите, що се отнася до техния морал, но дори и те презираха мелезите.

Най-сетне той даде заповед на войниците си да започнат да събират оръжията на самураите от Ако, най-вече комплектите от дълъг и къс меч, които само най-висшестоящите самураи имаха право да носят.

Технически той нямаше право да им взема мечовете; докато бяха живи, в техните вени щеше да тече самурайска кръв, даже и вече да бяха само ронини. Кира просто искаше да се увери, че са наясно с условията на собственото им оцеляване. Техните мечове бяха вещественото изражение на душите им. Мъже, които губеха не само домовете и препитанието си, но и самата си идентичност, нямаше да имат куража и средствата да заговорничат срещу него.

„Всички… освен един“. Един, с чиято съдба той щеше да се занимае лично.

— Кураносуке Оиши, ще ми о отделите ли малко време?

Бившият главен управител на замъка Ако вдигна очи, мъчейки се прикрие недоверието, изписано на лицето му, докато Кира се приближаваше към него. „Оиши е твърде горд, за да задава въпроси, което е още по-добре“ — помисли си Кира.

Защото отговорите изобщо нямаше да му харесат.

Оиши се изправи неохотно и тръгна след Кира, който му кимна да го последва. Телохранителите веднага ги обградиха; хората на Кира явно бяха командвани от гиганта в черна броня.

Групата тръгна през двора, минавайки край редица официални сгради, включително Голямата зала и двореца. Тревогата на Оиши, който всячески се мъчеше да я прикрие, все повече се изписваше на лицето му, когато се скриха от погледа на войските на Ако.

— Ако искате да ви дам информация за… вашето ново владение, Кира-сама, официалните документи са…

Кира погледна към облечения в черни доспехи самурай, който замахна, сякаш да плесне муха. Облечената му в ръкавица ръка се стовари отстрани върху главата на Оиши, като го просна на земята, запращайки шлема му да се търкаля със звън върху каменните плочи. Като го сграбчи отзад за бронята, гигантът отново вдигна Оиши на крака.

Кира се обърна към него и с неприятна усмивка каза:

— Няма да е необходимо.

Гигантът в черно продължи да стиска Оиши за бронята, като го бутна да върви напред, въпреки че главата му звънтеше като камбаните в храма, а колената му се подаваха на всяка крачка. Пред очите му изплува спомен: как мелезът се строполи по гръб сред прахта на арената на турнира, а шлемът му отхвърча и се търкаля пет-шест метра, преди да спре пред самураите от Ако.

Сега пред него се издигаше единствено главната кула на замъка — символ на неговата сила, чието предназначение бе да пази господаря и хората от Ако. Той внезапно си спомни, че под нея се намираше тъмницата на замъка.

Помисли си за Рику и Чикара — така близо и въпреки това така недостъпни. Щеше ли някога да ги види отново? Дрехите под доспехите му подгизнаха от пот; при мисълта за огромната загуба на Ако и за собствения му крах му се приплака. Единствено закалката му като самурай му помогна да запази лицето си безизразно пред враговете му.

Осъзна вцепенено, че дори гордостта му не бе нищо повече от обусловен от социалното му положение навик, а не идваше дълбоко от сърцето му, както винаги бе вярвал. Въпреки това бе благодарен, че я има, когато пазачите на Кира го принудиха да поеме по стълбите, водещи към подземията. Кира остана горе да ги гледа как слизат. По средата на пътя Оиши се подхлъзна, гигантът в черно го пусна и той измина, търкаляйки се презглава, останалата част от стълбите. Кира се усмихна и след това изчезна, като се отправи обратно към света на живите и новото си владение.

Обикновено бяха необходими двама или трима тъмничари, за да издърпат настрани тежката каменна плоча, която покриваше ямата в дълбините на старата тъмница на замъка Ако, но този път бе достатъчен само един силен тласък от страна на гиганта с черна броня.

Наложи се четирима души от охраната на Кира да обединят усилия, за да завлекат съпротивляващия се Оиши до ръба на тъмната дупка, която се разкри под капака. Ямата за изолация бе дълбока почти пет метра, влажна, с каменни стени, не по-широка от домашен килер, и тъмничарите от Ако винаги я бяха наричали джигоку — подземният свят… преизподнята. Плъховете се разбягаха да се скрият, когато ярката светлина на факлите прониза отгоре мълчаливия им свят.

Силен удар в гърба от ръката на гиганта тласна Оиши напред, пазачите го пуснаха и той полетя с вик в мрака. Тялото му тежко се стовари на каменния под. Кръгът светлина, сред който лежеше, се сви до тънък лъч и след това изчезна, но той не бе в съзнание, за да види как светлината угасна.

Оиши отвори очи объркан, сред почти пълен мрак и тишина, и такава воня, че му се прииска да повърне, сякаш болката в главата не беше достатъчна, за да му се догади.

„Богове, какво се е случило с мен? Болен ли съм… кошмар ли сънувам? Наистина ли нещо пълзи по мен?“

Той изруга и седна, а гласът му отекна в тишината, когато нещо ухапа ръката му. Драскайки го, от него наскачаха плъхове и се разбягаха в тъмнината. „Плъхове…?“

Той отново изруга, когато болката от падането му в петметровата яма и грубото отношение на пазачите на Кира, преди да го хвърлят в нея, го прониза, както му се стори, във всички нервни окончания на тялото му, а след това като съкрушителна вълна го заля мисълта за огромното коварство на Кира.

Вчера той беше главен управител на замъка Ако — втората най-високопоставена длъжност във владението Ако, самурай, горд със своята доблест и преданост към господаря му, дори когато бе изправен пред най-мъчителния избор, който някога бе правил. Беше направил саможертвата, която господарят Асано бе поискал от него, и се бе подчинил на последната му повеля.

Обаче никога не си бе представял, че реалният избор, пред който е бил изправен, е бил неизпълним. Нямаше правилен отговор на въпроса как е трябвало да постъпи пред лицето на измама, която бе толкова голяма, че преобърна целия му свят с главата надолу, запращайки го от висините на Ако в джигоку.

Защото Оиши бе предал замъка без бой, шогунът бе наредил Кира да пощади живота на хората му и да няма никакви репресии срещу населението на Ако. Но всичките му воини бяха прогонени и господарката Мика бе станала робиня на Кира, а хората от Ако щяха да бъдат напълно безпомощни под безмилостното управление на Кира.

И докато Кира го поддържаше жив, той можеше да остане затворен тук завинаги.

Оиши пропъди тази мисъл от ума си, защото тя щеше да го доведе до лудост.

В момента го засягаха пряко само три неща: Какво щяха да правят съпругата му и синът му? Колко време възнамеряваше Кира да го държи тук? Ще може ли да оцелее и да запази разсъдъка си, докато го освободят… ако приемеше, че изобщо ще бъде освободен.

От тези три неща той можеше да контролира донякъде само едно — и то бе последното. Оиши погледна към процепа на прозореца високо на отсрещната стена, който бе достатъчно широк, за да му осигури въздух, но твърде тесен, за да може да се промъкне през него, дори и да успееше да го достигне. Отвън светът бе окъпан в слънчева светлина и той можеше да види една вишнева клонка. Клонката се полюшна от вятъра и шепа листенца от последните й вехнещи цветове се посипа като сняг.

Оиши отмести поглед, борейки се с внезапно обхваналата го скръб, която защипа очите му, като си спомни тези редове от предсмъртното стихотворение на господаря Асано. Нямаше смисъл да тъгува за това, над което нямаше контрол. „Пътят на воина“ учеше, че смисълът на живота му е да служи на господаря си до смърт. До смъртта на господаря му или до неговата собствена смърт. Ако господарят му починеше от болест или старост, негов дълг бе да служи и да защитава наследника на господаря. Ако смъртта на господаря му бе причинена от измама или предателство, неговото задължение бе да отмъсти за смъртта му.

Гири и нинджо: Той не бе загубил нито едно от двете. Мика-сама, наследницата на господаря Асано, сега бе държана като заложница на Кира, чиято алчност и измама бяха причината за несправедливата смърт на баща й и неговото собствено лишаване от свобода. Кира щеше да му дава достатъчно храна и вода, за да го държи жив, бе сигурен в това, защото шогунът му бе забранил да го убие.

Във внезапен проблясък на прозрение Оиши осъзна, че Кира е страхливец: бе човек, който по-скоро ще нападне някой по заобиколен път, отколкото да се изправи срещу него в честен бой. Човек, който по-скоро ще накара другите да се самоунищожат, отколкото да ги предизвика лице в лице. Това беше игра… даже не на шоги, а на го41 — най-сложната битка между умове и воли.

Той не беше първият затворник, който е бил хвърлен в тази яма, макар че не можеше да си спомни някой да я е обитавал през целия му досегашен живот. Как бяха оцелели другите? Беше ли оцелял някой от тях?

Ако отговорът беше „не“, Оиши мълчаливо се закле да бъде първият. Но оцеляването му не би имало смисъл, ако не запазеше здравия си разум.

Ако постоянно мислеше за миналото, за всичко, което бе загубил, щеше да означава, че вече е отстъпил на Кира победата в играта. Да се тревожи какво ще стане с хората, които се бе опитал да защити, бе също толкова опасно. Той трябваше да се съсредоточи върху бъдещето, трябваше да продължи да вярва, че ще има бъдеще, за което си струва да живее. Каквото и да се бе случило, той още беше самурай, независимо дали Кира или шогунът му бяха отнели поста и даже мечовете.

Кира бе убил господаря Асано толкова сигурно, колкото ако го бе намушкал в гърба, и се бе погрижил шогунът да лиши неговите васали дори от правото да отмъстят. Ако смъртта на господаря му останеше неотмъстена, душата му щеше да остане в плен на земната повърхност, неспособна да продължи пътя си — така сигурно, както сега бяха в плен всички, за които той се бе грижил. Само че тя щеше да остане в плен завинаги.

Имаше някои неща, които дори един абсолютен владетел нямаше право да отрече, и едно от тях беше справедливостта. Бяха учили Оиши, че даже боговете страдат, когато някоя несправедливост наруши равновесието на потока на цялото съществуване. Самите богове искаха да бъде възстановено това равновесие, без значение колко време щеше да отнеме или каква щеше да е цената.

Тогава нека боговете да му бъдат свидетели: той щеше да се превърне в инструмент на тяхната воля, независимо какви човешки закони трябваше да пристъпи, независимо колко време щеше да му отнеме, независимо каква цена щеше да плати. Шоги и го бяха стратегически игри, която се играеха от мъже, сякаш те бяха самите богове. Най-сигурният начин да спечелиш бе да планираш сто стъпки напред още докато правиш първия си ход. Сега той разполагаше с цялото време, което му бе нужно за това.