47 ронини

24.

Зората разцъфна над планинските хребети, а първите слънчеви лъчи обагриха за кратко студенте стени на замъка Кираяма в червено-златистите цветове на знамената на Ако, докато ронините на господарката Асано оседлаваха конете си и се приготвяха да поемат по дългия път към дома.

Индиговосините и сиви знамена на победените се криеха в сенките на настъпващото утро, а всички мъже, годни да работят, опаковаха провизии и подготвяха носилки за ранените. Под бдителния поглед на Оиши бившите самураи на Кира помагаха на останалите да носят и товарят провизиите. С превързана дясна ръка, обездвижена с ремък и реч шията му заради раната, която му беше нанесъл Кира, самият Оиши нямаше физическата възможност да се включи в работата.

Беше твърде уморен, за да изпитва нещо друго, освен благодарност за помощта. Изумяваше се от факта, че всичките му хора бяха оцелели след снощната битка. Нито един от тях не беше напълно невредим, а някои бяха толкова тежко ранени, че трябваше да бъдат транспортирани на носилки. Оиши беше сигурен обаче, че всички те щяха да доживеят отново да видят Ако.

Всеки един от тях беше готов да умре през изминалата нощ, някои може би дори предпочитаха всичко да беше свършило така. Но справедливостта, за чието възтържествуване бяха обрекли живота си, нямаше да е пълна, ако не успееха да се завърнат в замъка Ако при гроба на господаря Асано, за да представят пред духа му доказателството, че за злото, извършено спрямо него, беше отмъстено. Сякаш самият Бишамон ги бе подкрепял през изминалата нощ, давайки им възможност да изпълнят клетвата си напълно, преди да изплатят собствения си горчив дълг пред закона.

След като хората на Кира бяха оставили оръжията си и се бяха предали, те почти охотно им сътрудничеха. Оиши си спомни как се бяха взирали в него вчера, сякаш и те бяха видели в негово лице превъплъщение на самия Бишамон. Днес обаче се чудеше дали хората на Кира просто бяха доволни от факта, че ронините от Ако си тръгваха без повече последствия, или всъщност се радваха на неочаквания факт, че изведнъж се бяха оказали без господар, след като толкова дълго бяха живели под сянката на Кира, вещицата и неговия демон самурай.

Каквито и да бяха мотивите им, Оиши беше благодарен за това, че им помагаха. Всички гости бяха избягали веднага след началото на битката и той знаеше, че вестта за нападението им щеше да стигне до шогуна дълго преди ронините да успеят да стигнат до Ако. Колкото по-рано хората му и господарката Асано напуснеха това място, толкова по-добре.

Оиши се обърна, когато Ясуно се приближи до него и се поклони почтително.

— Всичко е готово, командире — съобщи той. — Имаме всичко, което ни трябва за пътя обратно към Ако.

Ясуно посочи с поглед към конете, където хората му очакваха сигнал, за да се качат по седлата. Оиши видя Чикара да помага на господарката Асано да възседне коня си, въпреки че нещо в изражението и усмивката й му подсказваше, че тя приема помощта му само от възпитание, тъй като още от малка баща й я беше научил да язди и тя го правеше винаги, когато поискаше.

Вчера, когато Оиши за пръв път, след толкова време, беше зърнал отново Мика-химе, тя му се беше сторила като тенио — безплътно видение на неземна красота. Днес младата жена беше облечена като ронин, лицето й беше почистено от бялата пудра, а дългата й смолисточерна коса беше вързана на тила й като на мъж.

Лека усмивка заигра в ъгълчетата на устните му и той поклати глава.

— Няма нищо — каза в отговор на учудения поглед на Ясуно, преди той да го запита за причината за странното му изражение. — Как е Кай? Ще може ли да язди?

— Казва, че ще може — отвърна Ясуно с тон, от който ясно личеше, че ако някой друг, а не самият Кай му го беше казал, нямаше да го повярва.

Оиши беше видял раната, нанесена на гърба на Кай от демона с черната броня, и мълчаливо се съгласи с него.

— Аз мога да му помагам — с готовност заяви Ясуно и се усмихна. — Ако му трябва помощ.

Оиши кимна и двамата мъже се отправиха към очакващите ги коне.

— Оиши-сама — извика го нечий познат глас.

— Каватаке? — Оиши спря и се обърна, като с изненада установи, че цялата театрална трупа идваше към него, придружена от неколцина ронини.

— Върнахме се и за да го докажем, ето ни тук — каза главният актьор и се поклони пред него. Оиши кимна и се усмихна.

— Май това е нова божествена среща след ада. Добре ли сте всички? — попита той.

— Да, благодаря на боговете — отвърна Каватаке и хвърли поглед назад към хората си и към мястото, където снощи се беше намирала сцената. — А господарят Кира е мъртъв. „Този, който плюе към небето, сам бива оплют“, казват хората… — започна актьорът и поклати глава, вдигайки отново поглед към Оиши.

— При всички случаи, не можехме просто да си тръгнем, без да ви поздравим за забележителното ви представяне. Знаем, че шансовете човек да захапе собствения си пъп са по-големи, отколкото да удържи победа над цяла крепост, и то само с четиридесет и седем мъже.

— Тогава защо се съгласихте да ни помогнете? — иронично вдигна вежди Ясуно.

Каватаке се разкиска.

— Е, моята философия е, че „Всички сме глупци, независимо дали играем или не, затова какво пречи все пак да поиграем?“ — каза той и добави: — Освен това вярвам, че трябва да живеем, като си помагаме един на друг.

— Никога нямаше да сме преминали през реката, ако не бяха вашите гребци — отвърна с благодарност Оиши и също се поклони пред Каватаке. — Ние завинаги ще бъдем ваши длъжници.

— О, няма нужда да се чувствате задължени — отвърна Каватаке и махна с ръка, сякаш самата мисъл за това му беше досадна. — Всичко, което трябва да направите, е да ни платите. Уговорката ни беше „двойно или нищо“, нали? Плюс обезщетение за повреденото имущество.

Ясуно избухна в смях, Оиши също се ухили.

— Такава беше уговорката ни — съгласи се той и кимна към шепата мъже на Кира, които стояха наблизо и ги наблюдаваха с неразгадаеми изражения. — Вашият бивш господар има непокрит дълг — каза им Оиши. — Намерете ми някой, който има достъп до складовете му. Сигурен съм, че той би искал да изпълним последното му задължение.

После се обърна към Ясуно и добави:

— Иди с тях, за да се увериш, че актьорите ще си получат дължимото, както и допълнително обезщетение за загубите.

Оиши вдигна глава и видя, че Мика се приближава към тях, възседнала коня си.

— След това разпределете каквото е останало в касите и сандъците на Кира и донесете половината от парите тук — каза Мика, като се присъедини към тях и огледа изненаданите им изражения.

Ясуно я гледаше невярващо, а Оиши сложи ръка на рамото му, щом видя грейналия поглед на Мика-химе.

— Всичко ще бъде раздадено на местните селяни по пътя на връщане, Ясуно-сама — каза тя и се усмихна, а в усмивката й се четяха едновременно увереност и дълбоко задоволство. — Всичко трябва да бъде върнато обратно на хората, от които е откраднато, и то преди да се озове в съкровищницата на бакуфу — добави тя и огледа слисаните лица на бившите васали на Кира. — А половината от богатствата нека бъде разпределена между обитателите на този замък. Те са го заслужили.

— Да, господарке! — отвърна Ясуно и се поклони дълбоко. Усмивката на Оиши се пренесе и върху лицата на ронините на Кира, чиито поклони пред бившата пленница на бившия им господар бяха дори още по-дълбоки от този на Ясуно.

Изправен до Мика, Оиши наблюдаваше как Ясуно и Каватаке забързаха напред, за да настигнат хората на Кира, тръгнали да търсят някой, притежаващ връзка ключове. Така или иначе беше сигурен, че разпределянето на богатството на Кира нямаше да забави много отпътуването им.

За изненада на ронините, актьорите не побързаха да си тръгнат веднага след като бяха получили дължимото им. Каватаке, изглежда, беше говорил сериозно, когато бе казал, че вярва в това, че хората трябва да си помагат. Тъй като след изминалата нощ актьорите имаха малко вещи, оцелели след атаката, които да носят на гръб, те бяха решили да се посветят на това да помогнат на Оиши с пренасянето на ранените по стръмния хлъзгав път надолу от крепостта.

Актьорите ги съпроводиха чак до края на бившите владения на Кира, като през цялото време помагаха, с каквото могат.

— Пътят никога не е твърде дълъг, когато си в компанията на весела дружина — настояваше Каватаке, сякаш сега, когато непосредствената опасност беше отминала, актьорите не можеха да се откъснат от привлекателността на идеята да пътуват в такава опасна компания.

Оиши смяташе, че като говори за „весела дружина“, Каватаке имаше предвид актьорите, тъй като това беше последната дума, която можеше да му хрумне, когато погледнеше своите ранени и изтощени мъже. Състоянието им обаче го принуди да признае, че в този момент всяка помощ бе добре дошла и дори самото присъствие на трупата пътуващи актьори ободряваше духа на хората му, особено на най-зле ранени те, които чрез тях поне за миг имаха възможност да се разсеят от болките и страданията си.

Щом слязоха от високите планини, в които се намираше замъкът Кираяма, последните следи от зимата също останаха зад гърба им. Първите слаби повеи на пролетта вече се усещаха в земите около тях, а ронините оставяха торбички от златото и среброто на Кира на старейшините на всяко село, през което преминаваха, и то точно в момент, когато отчаяните и ужасно благодарни хора имаха нужда от пари за купуването на семена за предстоящата пролетна сеитба. Изглежда, пътуващите актьори се забавляваха много повече от ролята си на благородни бандити, отколкото ронините, но Оиши предполагаше, че просто нравът им бе такъв. Беше повече от доволен, че по пътя те привличаха фермерското възхищение и любопитство, което ронините нито търсеха, нито желаеха.

Но както всичко друго под слънцето и луната на тази земя, помощта на Каватаке и неговата „весела дружина“ не беше изцяло безвъзмездна. Щом замъкът на Кира остана зад гърба им, актьорите започнаха да задават безброй въпроси за нападението на крепостта и за мотивите на мъжете, които го бяха планували, за господарката Асано, за вещицата и демоните, както и за подробности от личния живот на самураите. Оиши предполагаше, че любопитството също им е вродено.

Мика бе благосклонно настроена също толкова, колкото беше и благодарна за оказаната й помощ, но по цял ден яздеше до Кай, закриляйки го като истинска Канон — многоръката богиня на милосърдието, а Кай, въпреки раните си, все пак успяваше да язди начело и да показва пътя.

Ясуно често се оплакваше, че актьорите са по-лоши и от деца на празник или от куче, което не спира да носи обратно подхвърлената му пръчка, и по настояване на Оиши той беше този, който трябваше да отклонява всички актьорски въпроси от Мика и Кай.

Оиши се стараеше да отговаря колкото можеше по-кратко и бе доволен, че дори няколкото сериозни рани на Чикара не пречеха на момчето да го отмени в неприятното задължение да разказва за битката от името и на двама им. Подобно на някои от мъжете, които бяха подложени на непрекъснатите актьорски разпити, Чикара едва ли не им се наслаждаваше, особено когато Каватаке им спомена, че познавал някои драматурзи в Едо, които биха дали всичко, за да могат да разкажат историята за отмъщението на ронините. Не се и съмняваха, че актьорът говори буквално. Имаше една древна поговорка, която гласеше, че „От езика трябва да се страхуваш повече, отколкото от меча“, а този факт явно не беше убягнал и от полезрението на бакуфу.

Оиши не беше много въодушевен от възможността историята им да бъде разпространена из Едо по-рано, отколкото трябваше, но така или иначе не протестира срещу това. Беше наясно, че разказващите се истории за отмъщението на ронините щяха да вбесят Ину Кубу и съветниците му, щом достигнеха до ушите им. Напомнянето на шогуна за това, което бяха извършили ронините, може би щеше да е единственото удовлетворение, което те щяха да получат срещу шогуна, който с арогантното си безразличие бе опустошил живота на господаря Асано, Мика-химе и всички тях.

Най-накрая те достигнаха до границата на владенията на Кира и неизбежната раздяла на спътниците по неволя — ронини и пътуващи актьори, трябваше да настъпи. Каватаке и хората му щяха да се отправят на североизток към Едо и имаха право да пътуват по всички главни пътища на страната, а и сега времето ги притискаше да стигнат там по-бързо. Ронините, от своя страна, трябваше да поемат на югозапад към Ако и нямаха право да минават по пътища, където рискуваха да попаднат на патрули и проверки.

„Всички, които се срещат, е съдено да се разделят“, но когато дойде време да се сбогуват с актьорите, за своя изненада ронините установиха, че изпитват голяма тъга.

Щом трупата пое по своя път, ронините бяха изправени пред още куп нови и най-разнообразни задължения, необходими дори само за простото им оцеляване и особено много за оцеляването на ранените, тъй като се налагаше да пътуват съвсем сами. Оиши обаче беше благодарен на актьори те повече, отколкото бе очаквал, защото си даде сметка, че хората му се справяха много по-добре с всичко, което трябваше да се свърши, благодарение на помощта, която бяха получили.

Изненада се още да установи, че групата им ставаше все по-спокойна, пътувайки към дома през събуждащата се за нов живот провинция.

Първите признаци на настъпващата пролет, които ги бяха посрещнали още с напускането на замъка Кираяма, се бяха превърнали в изобилие от напъпили дървета и ранни диви цветя. Новопоникналата трева и засадените ниви превръщаха земите около тях в безкрайно одеяло, преливащо във всички нюанси на зеленото, каквито Оиши не беше виждал никога през друго време на годината. Яздеха право на югозапад към океана, а топлината и свежите цветове наоколо пречистваха и лекуваха сърцата им по свой начин след всичко преживяно от ронините в крепостта на Кира.

Сега, когато вече не бе необходимо да се прокрадват тайно, за да нападнат Кира, а и след като трябваше да се грижат за ранените си, Кай успя да им намери по-лесен път към дома, минаващ през второстепенни и по-рядко употребявани пътища. Отделни разпръснати по пътя им села на фермери и занаятчии бяха местата, където можеше да спрат за малко за провизии. Мика беше заделила настрана шепа от сребърните и медни монети на Кира — напълно достатъчно, за да плащат за предоставяните им храна и лекарства, и в резултат на това селяните, които ги виждаха да приближават с изумление и страх на лицата си, ги изпращаха с радостни възгласи и благодарствени молитви за тяхното здраве и благополучно пътуване.

Оиши се бе притеснявал дали Кай ще издържи да им бъде водач през целия дълъг път до дома. Собствените му рани го боляха достатъчно и въпреки че пътуваха със скорост, при която дори сериозно ранен човек можеше да оцелее, изтощението се превърна в негов вечен спътник. Кай, от своя страна, с яздещата до него убийца на вещици Мика — също толкова самоуверена и непретенциозна, колкото и легендарната Томое Гозен, яздеща до своя възлюбен Йошинака — рядко показваше и следа от болката или неудобството на пътуването.

Двамата, изглежда, живееха в някакъв свой собствен свят, където отчаянието и болката нямаха място, а социалните различия нямаха значение. Те използваха всяка възможност да се погледнат в очите, от време на време да разменят по няколко думи и да се радват на това, че са заедно.

Това, че ги виждаше заедно, вече никак не дразнеше Оиши. Подобно на много други неща, в които някога беше вярвал, а сега бяха различни, така и истинското значение на любовта за него вече не беше абстракция. Това, че ги виждаше заедно, просто го караше да се сеща за Рику с много мъка и копнеж.

Започна все по-често да язди до Чикара и да си говори с него за неща, които никога преди не бяха обсъждали. Взе да опознава сина си по нов начин, тъй като на практика цялото време, прекарано с него досега, беше заето с това да обучава сина си в задълженията на бъдещ кару.

Неколцина от ронините също бяха бащи и синове или пък братя, а повечето от тях имаха семейства някъде. Всички те прекарваха времето си като Оиши и Чикара — говорейки си за дома и миналото, за това колко се гордееха един с друг и че се молеха семействата им да ги запомнят с гордост. Не размишляваха върху бъдещето отвъд момента, когато трябваше да се изправят пред гроба на господаря Асано.

Подобно на Кай и Мика, всички, изглежда, разбираха, че краткото време между акта на отмъщение и момента, когато щяха да стигнат до замъка Ако, беше дар, който не биваше да бъде пропиляван и представляваше истинско уаби-саби — миг на неочаквана красота в най-чистия й смисъл. Всеки ден беше изпълнен с аваре53 — горчива мъка, сложно свързана с всеки миг, който душата се намираше в баланс, защото всички такива моменти бяха редки и свършваха твърде бързо — като последната глътка саке или фойерверки, отразяващи се в морето в някоя лятна нощ… или просто безупречно синьото пролетно небе.

И все пак заради това или по-скоро въпреки него, през нощите, когато раните му или стенанията на другите ранени мъже не го оставяха да спи, Оиши размишляваше дълго. Имаше въпроси, които трябваше да реши, неща, за които трябваше да се помири със себе си, както и размисли за гири и нинджо, както и дали беше възможно да преосмисли целия си живот за краткото време, което му оставаше.

В една от тези нощи останалите ронини спяха кротко сред дърветата, а той лежеше увит в одеяло, взето от двореца Кираяма, и гледаше замислено през клоните на дърветата към изгрялата пълна луна. Лек бриз донасяше аромат на млада трева и вековни борове и за пръв път от много време тялото му се чувстваше почти удобно. И все пак Оиши не можеше да заспи или поне така си мислеше, докато не се обърна настрана, поглеждайки към мястото близо до себе си, където Мика-химе винаги лягаше да спи.

Само че тя не беше там.

Той се изправи рязко и изстена високо от болката, причинена от внезапното напрягане на мускулите му. Леко движение в другия край на поляната му подсказа, че някой се беше обърнал при звука и гледаше към него. Някой…

Увита в подплатено с коприна одеяло, Мика, изглежда, сияеше със собствена вътрешна светлина, отразяваща ярката луна толкова силно, сякаш самата тя носеше фенер. Стоеше права до по-отдалеченото място, където лежеше Кай, и бдеше над него като богинята Канон дори и сега. Кай спеше, както винаги, легнал настрана от останалите или по навик, или защото твърде добре знаеше къде спеше любимата му.

Колко ли дълго беше стояла тя там, наблюдавайки го безмълвно, докато спеше? Дали го беше правила и преди? Кай, изглежда, спеше дълбоко, въпреки че Оиши искрено се съмняваше, че на този свят има човек, който да е способен да изненада Кай в съня му, независимо колко изтощен беше той.

И все пак нито той, нито Мика не правеха нищо за желанието, което осезаемо съществуваше между тях във всеки един миг, дори и сега. Любовта беше обвързала душите им завинаги, въпреки че живееха в свят, който им беше отрекъл дори правото да си говорят свободно или да прекарват свободното си време заедно. Свят, който под страх от смъртно наказание им забраняваше да се оженят и дори да изпитат чувствената интимност, най-висшия физически израз на любовта.

Оиши винаги беше приемал социалните норми и бе живял спрямо техните принципи, които държаха Кай и Мика разделени. Същото беше правил и господарят Асано до самия си край, въпреки непоклатимата си вяра в качествата на Кай. И все пак сега, на това място и отвъд ограниченията на света, които винаги бяха спазвали, Оиши виждаше само двама души, които се обичаха, двама души, за които миналото и бъдещето бяха без значение. И все пак те не се възползваха от свободата си, въпреки че можеха…

„Защо?“ — замисли се той и дори не се учуди как ли му беше хрумнала тази мисъл. Спомни си за радостта от сливането на телата, която беше изпитвал със съпругата си в акта на любовта; помисли си за техния син, роден от страстта им. Физическата любов никога не е била предвиждана да бъде отделно от емоционалната — тя беше нещо съвсем естествено и необходимо за живота, също като дишането.

Мика все още беше обърнала глава в неговата посока и стоеше неподвижна, замръзнала на място, без да знае какво да прави. Много тихо Оиши си легна обратно и се обърна на една страна с гръб към нея, преструвайки се, че просто се е пробудил от болките си.

„Господарке моя — мислеше си той, — животът е само пеперуден сън. Изсънувайте го добре“.

Затвори очи и си спомни, че някога бе използвал същия този стих в една поема, която бе написал за съпругата си на третата сутрин след третия ден на сватбата им, беше на зазоряване, докато тя все още спеше. Отначало споменът му причини болка, дълбока като рана и силна като изгубената любов — почти непоносима. Но той започна да си повтаря стиховете като тиха мантра, докато болката постепенно намаля и споменът почти изчезна.

И за негова изненада, заспа непробудно.

Едва беше започнало да се зазорява, когато нечии нетърпеливи стъпки и подръпване по ръкава го събудиха и той отвори рязко очи. Видя, че синът му се беше надвесил над него и го гледаше.

— Какво? — стресна се Оиши и мигом сграбчи меча си. — Проблем ли?

— Не. Не, командире — прошепна Чикара и поклати глава. Момчето посегна мигом и притисна към земята ръката на баща си и меча заедно с нея. — Но… Мика-химе…

Беше все още твърде тъмно и Оиши не можеше да различи ясно изражението на лицето на Чикара, докато момчето сочеше към мястото, където трябваше да седи господарката Мика, а тя не беше там.

— Ммм… — измърмори Оиши и се усмихна с леко доволство, след което затвори очи.

— Татко! — разтърси го отново Чикара, а шепотът му вече изразяваше нещо средно между паника и отказ да повярва на очите си. — Командире… татко… тя е с Кай, моля ви, командире, не убивайте Кай… — замоли го момчето и се отпусна с още по-голяма сила върху ранената ръка на Оиши, причинявайки му силна болка. Оиши стисна зъби, за да сдържи ругатнята си, и отблъсна леко сина си със здравата ръка.

— Нямам намерение да убивам, когото и да било — измърмори той, когато Чикара падна назад. Момчето зяпна от изумление.

— Нито пък имам намерение да говоря за това с когото и да било — добави той.

— Но аз се притеснявах, ако другите… — започна момчето.

— Мълчи, или наистина ще разберат. Ти защо си буден?

— Бях по нужда.

Оиши въздъхна.

— Остани тук за момент — каза той на сина си и се поизправи с мъка, докато синът му сядаше до него. Оиши разтърка уморено очи, опитвайки се да подреди мислите си. — Чикара — започна той и си пое дълбоко дъх, — чувал ли си някога да казват, че миналото е като друга непозната страна, всичко там се прави различно.

Чикара кимна. Все още изглеждаше объркан, но постепенно започваше да разбира.

— Струва ми се, че го казват само за да защитят настоящето — отвърна момчето.

— Твърде мъдър за годините си — усмихна се с леко огорчение Оиши. — Земята от миналото е там, където всички се заклехме да прекараме остатъка от дните си, когато нарушихме заповедите на шогуна, за да потърсим морално възмездие за смъртта на нашия господар. А в тази земя от миналото… човек може да придобие титлата „самурай“ заради собствените си заслуги. Там браковете не са просто размяна на бездушни пионки в игра на уреждане на политически съюзи. Там двама души, желаещи да се оженят, трябва просто да спят заедно в три поредни нощи.

Очите на Чикара се разшириха от учудване и този път Оиши успя да види изражението му доста ясно. Синът му се наведе напред и неочаквано му се поклони.

— Прости ми, татко — прошепна той, — никога няма да бъда толкова мъдър като теб.

Оиши се усмихна отново, но този път зад усмивката му се криеше пристъп на мъка.

— Ти беше първият, който отвори очите ми за истината — каза той и погледна към дърветата и мястото, където Мика и Кай спяха един до друг, плътно прегърнати. — Сега — добави и погледна сина си право в очите — ще ме оставиш ли да си почина… поне докато слънцето изгрее напълно?

Чикара скочи на крака и се поклони още веднъж, преди да се върне до собственото си място за сън. Оиши продължи да гледа след него, докато момчето най-накрая се успокои под завивката си и заспа отново.

Оиши се обърна по гръб и покри лицето си с длан не толкова да попречи на първите ярки слънчеви лъчи да проникнат зад клепачите му, колкото да задържи внезапния пристъп на емоции, който беше обзел тялото и душата му, изпълвайки очите му със сълзи, напиращи да прелеят навън.

Групата ронини се разшаваха и започнаха да стават, приготвяйки се за новия ден. Оиши се събуди и откри, че Мика-химе лежеше на мястото си близо до него, сякаш никога не го беше напускала. За миг се замисли дали спомените му от изминалата нощ не бяха просто сън, когато тя се пробуди и отвори очи. Мика също го погледна, а блесналият й поглед и срамежливата й усмивка му предложиха истински букет от ириси — поглед, изпълнен с благодарност, вяра и връзка на доверие, която би продължила завинаги.

Той прие подаръка й с кратка усмивка, преди да се заеме с изправянето на собственото си болезнено и изстрадало тяло, което трябваше да накара първо да седне, а след това и да се вдигне на крака, подготвяйки се за новия ден. Така и не погледна повече към нея, но дочу, че тя несъзнателно се протегна и въздъхна леко, преди да отметне одеялото си и да скочи леко на крака. Помисли си, че я е чул да си пее тихичко, докато вървеше боса през все още мократа от росата трева към мястото, където Кай все още спеше дълбоко и непробудно като всеки нормален мъж, който е бил буден през по-голямата част от нощта.

Въпреки това Оиши ги погледна крадешком и видя, че на Мика дори не й се наложи да заговори на Кай, за да го събуди. Той сам вдигна глава и я погледна още преди тя да беше сложила ръце на кръста си, за да му се скара закачливо за мързеливото излежаване. При тези й думи по лицето му се разля усмивка, а след това той се засмя с глас — звук толкова неочакван, че Оиши невярващо поклати глава.

Кай сведе глава пред нея, сякаш за да се извини за непочтителното си поведение, и се изправи на крака, използвайки дънера на дървото, под което беше спал, за да се подпре. Не направи дори опит да докосне Мика, която спазваше почтително разстояние между двамата и не направи нищо, за да му помогне, освен да сгъне одеялото му. Подаде му го с две ръце и с толкова нежност, сякаш то беше скъпоценност, с която тя с нежелание се разделяше. Оиши обаче се усъмни, дори Чикара да беше внимавал достатъчно, за да забележи изражението на лицето й в този момент.

Мика се върна до мястото, където Оиши вече навиваше на руло собственото си одеяло. Кай я последва с очи, докато погледът му срещна този на Оиши, и видя, че другият мъж го гледаше. Поклони се леко — обикновен знак на поздрав между двама равни. Оиши обаче не можеше да си спомни за друг случай, в който Кай да му се беше покланял по своя воля, а в момента лицето на Кай изразяваше най-необикновената емоция, която Оиши някога беше виждал.

Кай най-накрая се обърна и тръгна към мястото, където останалите ронини се събираха и чакаха сутрешната си порция ориз да се свари. Така и не погледна повече назад. Мика започна да сгъва завивката си, сякаш и за нея това беше просто поредната утрин, а тя не беше нищо повече от обикновен ронин.

Дните от пътуването им обратно към Ако се изнизваха неусетно един подир друг, а ронините намираха просто удоволствие както в дъждовното време, така и в слънчевите дни, в които небето се любуваше на отражението си в новозапълнените с вода оризища. Всяка гледка, дори и най-обичайната, изглеждаше нова и чудно хубава за очите, които не можеха да знаят дали днешният ден нямаше да бъде последният, в който щяха да имат възможност да я зърнат. Кай и Мика все още яздеха един до друг и си говореха малко по-често, но иначе се държаха така, сякаш нищо между тях не се беше променило. Всяка нощ обаче Мика се промъкваше тайно до Кай, нощите се изнизваха бързо, също както и дните, а по изгрев тя винаги беше отново на мястото си до Оиши. Нощта успяваше добре да запази тайната им, а дори и някой от останалите мъже, освен Оиши и Чикара, да подозираше нещо, така или иначе никой от тях не се осмели да заговори за това.

Вишневите дървета бяха вече напълно разцъфнали, когато ронините най-накрая стигнаха до границата на родния Ако. Вестта за отмъщението им ги беше изпреварила отдавна и макар да знаеха, че ще стане така, всичко се беше случило по начин, какъвто ронините не очакваха. Новината за деянието им, изглежда, беше плъзнала из цялата страна, също както и смяната на сезоните. По пътя вече бяха чули, че в цяло Киото и в Едо всички обсъждаха само това. Също толкова изненадващо се оказа за тях и това, че дори в малката и отдалечена провинция Ако хората от всяко село и работниците по полето, които подготвяха оризищата за сеитба, знаеха точно кои са и спираха работата си, за да им се поклонят, или им махаха отдалеч, изказвайки на глас благословии при преминаването на процесията им.

Когато най-накрая стигнаха до селото непосредствено преди крепостта Ако, в него се беше събрала такава тълпа, че докато преминаваха по главната улица, ронините, които можеха да вървят пеша, слязоха от конете си от притеснение да не стъпчат някого в навалицата.

Оиши настояваше Мика да остане на коня, за да запази собственото си достойнство и безопасност в тълпата, дори когато тя поведе процесията. Мика все още беше господарката Асано, наследница на Ако, независимо дали справедливостта на боговете можеше да накара шогуна да й възвърне законното право или не.

До нея Кай слезе от коня си, без да каже и дума, но на лицето му се изписа гримаса, която изразяваше повече болка, отколкото той някога досега си беше позволявал да покаже. Мълчаливо поведе коня си все по-бавно, докато накрая изостана назад сред групата ронини и кимна на Оиши да заеме мястото му до Мика в безмълвно признание, че пътуването им и твърде кратката свобода, която то им беше донесло, бяха свършили.

Мика безмълвно го гледаше как се отдалечава. Главата й беше вдигната високо, но очите й бяха замъглени от мъка, когато Оиши избърза с коня си, за да се изравни с нея, също запазвайки пълното си мълчание. Погледна към дара, който носеха за гроба на господаря Асано, завързан в чувал и окачен на върха на копие, прикрепено към седлото му.

Щом започнаха да напредват сред тълпата, Оиши с изненада и известно смущение наблюдаваше реакциите на хората в града. Почти никъде не се виждаха горди и изпълнени с възхита погледи, които бяха срещали през целия път дотук. Вместо това ги посрещаха угрижени лица, сведени погледи и хора, които се просваха ниско по очи пред тях, сякаш молеха за милост, очаквайки гнева на шогуна. Знаеше, че това посрещане не се дължеше на факта, че минаваха господарката Асано и нейните васали, тъй като те вече не бяха такива, каквито ги помнеха, дори и не приличаха на себе си, и все пак хората се отнасяха към тях така, сякаш чувстваха нуждата да паднат пред тях, за да им се извинят.

Някакъв едър набит фермер излезе на пътя пред коня на Оиши, коленичи и притисна челото си и калта.

— Оиши-сама — изрече тихо човекът, — моля за прошката ви. Ако животът ми е всичко, с което мога да ви се отплатя, то…

Оиши погледна невярващо към коленичилия човек, докато селянинът най-накрая вдигна глава и Оиши си спомни откъде му беше познат. Тогава обаче позициите им бяха разменени. Сега пред него стоеше същият човек, който го беше заплюл в деня, когато стражите на Кира най-накрая го бяха пуснали от тъмницата и го бяха изхвърлили от крепостта.

През тялото му премина силна вълна от емоции, щом си припомни онзи ден — макар да бяха минали няколко седмици, на Оиши му се струваше, че оттогава са изтекли години. Осъзна, че ако тогава не беше играл отчаяната роля на обезсърчен човек, за да свали гарда на войниците на Кира, може би щеше да е убил този нещастник на място заради нанесената му обида… той все пак беше само селянин.

Единствено старателното планиране на всички подробности около отмъщението над Кира заради господаря Асано и заради самия него — заради всички тях — беше успяло да запази разсъдъка му, за да оцелее през всички месеци на трудности и пълна изолация. През цялото това време обаче той не беше научил нищо повече за себе си, освен това колко дълбоко в душата му можеше да стигне изгарящият огън на омразата.

Но сега… Оиши погледна към мъжа, коленичил в краката му, и видя просто един човек — нито чудовище, нито нечовешко създание, което имаше право да убие по своя прищявка просто защото той се беше родил самурай, а другият човек не бе имал този късмет.

Човекът беше просто селянин… и все пак чувството му за чест бе толкова силно, че дори жалкият акт на злоба, който бе изпитал спрямо някого, когото бе сметнал за страхливец и предател, сега го изпълваше с толкова дълбоко съжаление, че предпочиташе да умре от срам.

— Опростен си — тихо каза Оиши, наведе се и хвана мъжа за рамото, за да го накара да се изправи. — Животът ти е дар от боговете, както и животът на всички останали. Отсега нататък го използвай по начин, който да си заслужава.

Мъжът отстъпи назад от пътя, все още не вярвайки на случилото се, и едва успя да прошепне няколко думи за благодарност.

Оиши усети, че нечия ръка го докосва по рамото, и вдигна поглед. Госпожица Мика му се усмихваше.

— Кураносуке Оиши — обърна се тя към него, наричайки го с бившата титла на главен васал и най-доверен съветник на баща й, — мислех, че моят баща не би могъл да бъде по-горд с вас, отколкото беше за това, че до последния му дъх се подчинявахте на желанията му, както и за това, че му служихте толкова добре и след смъртта му. Оказа се обаче, че съм грешала. Сега вече той не би могъл да е по-горд с вас!

Лицето на Оиши почервеня от смущение, той сведе поглед и поклати глава, но не точно, за да отрече казаното, след което тръгна отново край нея.

Вдигна глава още веднъж, когато усети, че нещо в звуците и цялостното настроение на тълпата край тях се промени. Видя как израженията на хората наоколо изведнъж започнаха да се променят от угрижени и засрамени към удивени и доволни, а накрая всички излъчваха някаква празничност. Постепенно се осмелиха да говорят на висок глас и много скоро хората започнаха шумно да приветстват завръщането на господарката Асано и да възхваляват смелостта на нейните верни васали.

Тълпата пред тях се раздвижи и изтика напред някого. Фигурата се открои достатъчно ясно, така че Оиши да я разпознае: Рику.

Лицето му грейна от почуда и радост, щом видя сълзите от щастие, бликнали от очите й, и щом усети гордостта и копнежа, който искреше в тях. Тя отвърна на усмивката, която грееше на лицето му, а долната й устна потрепери от едва сдържаното вълнение. Жена му обаче не се втурна да го прегърне, запазвайки неговото и нейното собствено достойнство като истински самурай. И все пак тя беше и завинаги щеше да си остане само неговата любяща жена.

Очите и усмивката й след това срещнаха погледа на господарката Асано, яздеща до Оиши. Мика също се усмихна в отговор на Рику, сякаш това, че я виждаше, беше и последното доказателство, от което се нуждаеше, за да повярва, че най-после се беше завърнала у дома.

Щом те двамата подминаха напред, Рику вече се оглеждаше сред редиците от ронини след тях, докато очите й най-накрая попаднаха на Чикара.

— Чикара! — извика го тя.

Момчето вдигна глава и на лицето му разцъфна щастлива усмивка, а в погледа му грейна вълнение. Кай, който вървеше до него, го изблъска леко към края на колоната и този път, независимо дали беше самурай или не, майка му не се посвени да наруши достойнството му, а изтича към него и го грабна в прегръдките си, притискайки го силно към сърцето си. Вдигна поглед към Оиши, а в очите й се четеше безмълвна благодарност за това, че беше върнал сина им жив и здрав.

Чикара нарочно не погледна нито към баща си, нито към останалите мъже, докато майка му го прегръщаше. Той задържа ръката й и я остави да върви край него, докато ронините продължаваха нагоре по криволичещия стръмен път към крепостта. Лицето му изглеждаше възмъжало, а и сега го изпълваха гордост и задоволство.

Все повече и повече селяни започнаха да се престрашават да пристъпят напред, за да им предложат храна, вода или да отправят по някоя добра дума или молитва. Молитвите се приемаха със сдържано кимване и благодарност, а водата и храната биваха отклонявани настрана с благодарствени усмивки. Мислите на всички хора, а и на госпожица Мика сега бяха насочени изцяло към пътя напред. Нямаше да допуснат нищо да ги забави повече, след като вече бяха толкова близо до края на пътуването си.

Прекосиха реката и най-накрая зърнаха стените на крепостта Ако. Не бяха съвсем сигурни какво посрещане ги очакваше, но бяха убедени единствено в това, че сега дори самураите на шогуна не можеха да застанат на пътя им. Хората от селото им бяха казали, че войниците на бакуфу бяха пристигнали преди тях и бяха отстранили настанените в Ако васали на Кира. Хората на шогуна обаче не си бяха тръгнали. Портите на крепостта бяха затворени и из нея бяха поставени стражи, като всичко друго си беше останало така до днешния ден.

Гробището се намираше извън крепостните стени на брега на реката, където растяха върби и вишневи дървета. Традициите на Шинто — волята на боговете, които в началото на времето бяха издигнали земите на Япония от морето, още от времето на предците им забраняваха останките на мъртвите да заемат една и съща земя с домовете на живите. Същите богове вече мирно споделяха земя и небе с божествената същност на Буда, а будистките свещеници отговаряха за погребенията, но за най-основните въпроси на живота и смъртта древните норми все още бяха в сила.

Групата ронини вървяха на почтително разстояние след хората от селото и по средата на пътя към портите на крепостта свърнаха встрани през откритото поле покрай крепостните стени. Конете им пристъпваха с бавен ход и ронините преминаха покрай ивицата цъфнали вишневи дръвчета покрай брега на реката, преди да стигнат до гробището.

Мъжете, застанали на стража пред портите, облечени в черни брони със златния герб на шогуна, просто стояха неподвижни и ги наблюдаваха отдалеч. И други самураи на Токугава започнаха да се събират по бойниците на крепостната стена, за да наблюдават процесията. Нито един от тях не понечи да излезе от крепостта, въпреки че вероятно много добре знаеха кои са хората от групата изтощени ронини. Със сигурност знаеха и защо бяха дошли те и бяха достатъчно възпитани да ги оставят спокойно да изпълнят свещения си дълг и ритуал пред гроба на господаря Асано.

Кай се присъедини към останалите мъже, които се наредиха в полукръг около Мика и Оиши, и наведе глава заедно с другите. За пръв път видя надгробния камък с правоъгълната му основа и изправения каменен стълб с името на господаря, под който почиваше урната с останките на господаря Асано, приютени във вечния си дом в земята на Ако.

Въпреки че не можеше да я види, той знаеше, че неспокойната душа, която някога беше принадлежала на господаря им, все още беше прикована към това място и не можеше да отпътува към небесните селения, нито пък да се прероди и да започне ново съществуване. Щом тази мисъл премина през съзнанието му, Кай изведнъж усети лек бриз да се плъзва през тревата, покрила гроба. Наоколо не се виждаше нито една от дървените молитвени плочици, каквито обикновено опечалените и членовете на семейството оставяха на гробовете на починалите си близки, не бяха поднесени и никакви дарове край надгробния камък — нито цветя, нито тамян, нито пък какъвто и да било знак, че някой помнеше починалия — нямаше дори камъче. Мика сведе глава и запримигва бързо, борейки се със сълзите, когато осъзна жестокото неуважение, проявено от хората на Кира — личеше си, че те бяха всявали чувство на страх сред местните, чийто живот бяха контролирали в нейно отсъствие.

Кай сви ръце в юмруци, борейки се с копнежа си да я прегърне отново и да я задържи в прегръдките си поне за миг. Но той остана на място, казвайки си, че дори самото му присъствие тук беше достатъчно и тя щеше да се успокои много повече, когато и душата на баща й намереше покой.

Това, което бяха донесли със себе си днес, щеше да бъде не само отплатата за душата на господаря Асано, изгубена и рееща се с вятъра през последната една година — време, което и те бяха изгубили — щеше да бъде нещо много повече.

Мика отвърна поглед, когато Ясуно отвърза копието с добре опакования вързоп, окачен на върха му от седлото на Оиши, и го предаде в ръцете на командира си. Оиши го прие внимателно със свободната си ръка, докато ранената му бе все още неподвижна. Той коленичи сковано пред гроба и остави вързопа на плоската каменна повърхност в основата на надгробния камък. След това извади камата от ножницата й на колана си — същата кама, която беше отнела живота на господаря му, както и на Кира. Остави и нея в основата на паметника.

— Сега можеш да почиваш в мир, господарю мой — каза тихо той. — Вече си отмъстен.

Оиши се поклони ниско, свеждайки глава до земята в знак на последна почит, след което се изправи на крака.

Дойде ред на Мика да коленичи пред гроба на баща си и да се поклони, преди да остави до даровете на Оиши букетче пролетни цветя, дадени й от жена от селото. Мика затвори очи и прошепна тиха молитва, която само баща й можеше да чуе.

И сякаш в отговор на молитвата й вятърът подухна сред вишневите дървета край реката и цял рояк цветчета се понесоха нежно из въздуха като знак за сбогом.

Мика се изправи на крака, а лицето й беше възвърнало ведростта си, когато се обърна към мъжете, чакащи около нея. От излъчването й можеше да се види, че каквато и да е била отправената от нея молитва, то тя беше намерила отговора си.

— „Да вдигнем глави без срам пред небето — изрецитира тя думите, поглеждайки всеки един от хората си в очите, — нито пък, кланяйки се, трябва да се срамуваме пред земята“.

Тя се поклони отново на Оиши, а след това и на групата ронини зад него. Щом погледна отново към Кай, той можеше да се закълне, че е видял в очите й искрица от силния дух на баща й, който чрез нея гледаше към него, към всички тях с благодарността на всичките му предци.

Един по един ронините започнаха да коленичат и да се покланят пред гроба, като тези, които можеха да се движат свободно, помагаха на ранените си другари. Ясуно се приближи, за да предложи приятелското си рамо на Кай — беше му помагал да се качва и слиза от коня през цялото дълго пътуване до дома, когато гърбът на Кай беше твърде схванат или той беше прекалено изтощен, за да се справи сам. След дългия път до крепостта Кай с радост прие предложената му помощ и падна на колене. Ясуно също коленичи до него. Молитвата на Кай за господаря Асано включваше не само благодарност за това, че някога той беше спасил живота му, но и радост, че бе имал възможност да стане приятел на всички негови хора, които бяха днес тук. Благодарен беше и за неугасващата любов на Мика. Завърши тихата си молитва с молба благодарността му да бъде приета, а той да получи опрощение за любовта, която изпитваше към нея.

Когато всичко нужно бе изказано в молитвите им, изтощените мъже седнаха да отдъхнат в сянката на дърветата край речния бряг. Хората от селото, които ги бяха последвали и бяха останали на почтително разстояние от тях, наблюдавайки церемонията край гроба, най-накрая имаха възможност да предложат храна и вода на господарката Асано и ронините и да ги посрещнат у дома.

След малко Мика стана от мястото до Кай, където седеше, и отново се присъедини към Оиши. Кай ги наблюдаваше как се качват на конете си и се отправят към външната порта на крепостта Ако, неспособни да си отпочинат истински, преди да бяха видели какво се е случило с дома им.

Стражите зад портата ги наблюдаваха повече с любопитство, отколкото с притеснение. Когато двамата конници се приближиха достатъчно, че лицата им да се виждат ясно, хората на шогуна се поклониха с уважение пред тях, сякаш вече знаеха самоличността на потъналата в прахоляк и изгоряла от слънцето жена, облечена в мъжки дрехи, и на изтощения ронин с една превързана ръка, която лежеше неподвижно на гърдите му, поставена в ремък през врата му.

Въпреки това Мика се представи пред тях, представи и Оиши, след което с тон, изискващ уважение, и със силна увереност, получена от това, че предците й бдяха над нея в този миг, тя поиска да й бъде осигурено разрешение да влезе в замъка Ако.

За нейна изненада капитанът на войниците, оставени в крепостта, дойде лично до портата и нареди на войника, отговарящ за преминаването, да ги пусне. Той отвърна на учтивите им поклони, сякаш за него посещението им беше чест и не се намираше лице в лице с двама нарушители — избягала невеста и издирван престъпник, който беше убил бъдещия й съпруг. Мика и Оиши си размениха колебливи погледи, когато командирът ги пусна заедно с един от подчинените си до вътрешните порти на крепостта, откъдето също им разрешиха да преминат, преди най-накрая да стигнат до вътрешния двор.

Мика влезе в двора с колебание, но не защото самураите на шогуна ги наблюдаваха, не и защото бяха принудени да се молят подобно на просяци, за да ги пуснат през вратите, които по право бяха нейни, а защото през последната една година толкова много неща в живота, ума и сърцето й се бяха променили, че вече нищо в това място, където беше родена и отраснала, не й се струваше познато.

Видя същото чувство на дезориентация и в погледа на Оиши, преди да бъде заменено с пустотата, която ги обзе, когато се вгледаха в изоставеното място, където някога беше управлявал господарят Асано. Оиши се загледа някъде в далечината и тя разбра, че търсеше с очи някогашния си дом, къщата, отредена за кару на замъка, която той беше споделял с жената, която някога бе негова съпруга, и с шестнадесетгодишния ронин, който някога бе негов син и наследник… Някога — преди господарят Кира да се намеси в живота им.

Погледна към градината на баща си и видя в нея само увехнали цветя и твърде избуяли храсти, задушени от бурени. Само това беше оцеляло от красотата, за която той се беше грижил с такава любов и удоволствие. Сега и тя беше изоставена — също като гроба му.

И все пак дори тук вишневите дръвчета бяха отрупани с цвят — сигурно доказателство за безкрайния кръговрат на природата, който продължаваше и без човешка намеса и контрол, недосегаем за преходността на мъки, моменти на нежност и радост или напразни копнежи, които съставяха всеки човешки живот.

Уаби-саби.

Усети се, че мисли за малкото градинско езерце с кои на баща си, чудейки се дали в него все още живееха рибки, или и те бяха изскочили от водата на камъните, извършвайки своя собствена странна форма на протест джуниши след смъртта на господаря им. Лейтенантът, който ги съпровождаше, се поклони колебливо и поиска да разбере дали двамата биха искали да влязат в двореца. Мика поклати отрицателно глава, като изведнъж й стана невъзможно да си представи как влиза вътре, а и нямаше да понесе гледката на стаите на баща й или нейната собствена, след като цяла година те бяха изоставени на произвола на врага.

Подухна вятър и вдигна пелена от прах и облак от изсъхнали цветчета, сякаш за да допълни картината на западналост. Най-накрая тя погледна отново към Оиши.

— Какво ще стане с нас сега? — попита го тихо тя.

Той отвърна на погледа й и видя отражението на всичко вече отминало в тях, видя, че всичко беше свършило.

— Сега честта на Ако ще бъде възстановена, господарке — отвърна смело и уверено той, сякаш някак си все още вярваше, че справедливостта на боговете щеше да спаси Ако от алчността на хората.

Но щом тя го погледна отново, Оиши сведе глава.

Мика кимна по посока на главната порта и забеляза, че лейтенантът се изненада леко, когато му каза, че са видели достатъчно.

Командирът отново се приближи до тях, щом ги видя да влизат в долния вътрешен двор и да се отправят към портата на излизане.

— Госпожице Асано — каза той, — шогунът ще пристигне днес. Той очаква да ви види, вас и… — той спря и прочисти гърлото си, след което сведе засрамен поглед. — Ами няма да се наложи да чакате дълго — довърши той.

Тя кимна с разбиране и успя да прикрие студенината, която изведнъж беше обзела сърцето й при думите на войника.

— Тогава ще го чакаме при гроба на баща ми — каза тя и кимна към портата, сякаш беше твърдо убедена, че щяха да ги пуснат да излязат.

Командирът на стражите се поклони още веднъж и направи знак на хората си да отворят вратата и да им направят път.

— За мен беше чест — каза той, гледайки ги в очите. Думите му я смутиха повече, отколкото на влизане, но тя все пак тръгна по пътеката, която водеше към външната порта.

— Какво имаше предвид той с това „За мен беше чест“? — прошепна Мика на Оиши, докато двамата излизаха един до друг през портата и се отправиха към чакащите ги коне.

Оиши сви рамене и се усмихна едва забележимо.

— Предполагам, че е чест това, че ви вижда, господарке Асано — отвърна той.

Двамата поеха юздите на конете си от войниците, които ги държаха, и се качиха на седлата. Мика го погледна и се усмихна горчиво.

— Е, може би по-често трябва да се обличам в мъжки дрехи и да се въргалям в прахоляка… — каза тя. — Чудя се дали адютантът на шогуна въобще ще ме забележи и различи, когато дойде днес — завърши тя, а усмивката й нямаше и грам хумор.

Лицето на Оиши доби замислен вид, докато двамата яздеха обратно към мястото, където ги чакаха останалите.

— Вие винаги ще бъдете човек, който трудно се игнорира, Мика-химе. Това ви е в кръвта — отбеляза той и се усмихна. Оиши хвърли поглед към моста, оглеждайки празния път нагоре към крепостта. — Шпионите на шогуна действат много по-добре, отколкото предполагах — каза той.

— Би трябвало да са слепи и глухи, за да не знаят къде сме били, преди да стигнем до Ако. Всички по пътя ни знаеха за нас — отвърна Мика и поклати глава, спомняйки си за хората, които се бяха събирали, за да ги гледат как минават, дори и когато се движеха по изоставените пътища, или за онези, които им махаха от полята.

Изведнъж й проблесна истинското, макар и неочаквано значение на уважението, оказано им от самураите на шогуна. Тя погледна към Оиши и усмивката, грейнала изведнъж на устните й, го изненада още повече, защото в очите й съвсем ясно прозираше гордост.

— Всички…