47 ронини

15.

Силният трясък на удрящи се един в друг бокени ехтеше във вътрешния двор на крепостта Кираяма, докато господарят Кира се биеше едновременно с двама противници, движейки се с бързина и ловкост, каквито не бе показвал преди. Той повали единия от мъжете със силен удар по главата, като същевременно изби оръжието от ръката на втория си противник.

Мъжът се изправи и понечи да вдигне от земята дървения си меч, но бокенът на Кира брутално се стовари върху ръката му. Мъжът изкрещя и падна по гръб, притискайки счупените си пръсти. Кира отстъпи встрани и се усмихна.

Мицуке гледаше от вратата на своите покои, наблюдавайки с доволна усмивка резултатите от последната си магия. Тя бе дарила Кира със силата и уменията на истински воин като част от самоувереността и способностите, които щяха да му трябват, за да управлява Ако, когато наистина станеше негов господар.

Кира обаче бе творение на дворцовия живот в Едо и притежаваше необикновени умения, що се отнася до воденето на словесни битки или използването на слухове и инсинуации, за да забие нож в гърба на противниците си. Но ако искаше да бъде истински даймио с богати земи, предизвикващи завистта на другите, ако искаше да осъществи по-големите си амбиции да управлява нещо по-голямо от владението Ако, щяха да са му необходими физическа сила и смелост, каквито до момента му липсваха, за да заслужи безспорното уважение, към което се стремеше.

Мицуке бе посяла тези качества с надеждата, че те ще пуснат корени и ще се развият, въпреки че той все още бе завладян от равнодушната и недостижима Мика-сама. Тя можеше да му осигури любящата преданост на Мика далеч по-лесно, отколкото да изгради у него силата и способността да посреща смело всяка битка и да я спечели.

Но той беше неин. Тя го обичаше истински — с красотата и безпощадността му, с неговите страсти и страховете му — и нямаше нужда от магия, която да я заблуждава за това кой и какъв е в действителност. Мицуке го разбираше, двамата си приличаха в толкова много отношения.

Тя знаеше, че и той я обича истински, независимо от човешките му недостатъци. Плътското му желание към тази жена, която не бе нищо повече от една пионка — символ на всичко, което щеше да бъде негово, когато приключеше тази игра на шоги — щеше бързо да се превърне в отегчение, когато той осъзнаеше, че споделянето на постелята с жена, която го ненавижда, е също толкова възбуждащо, колкото и любовта с дървена шахматна фигурка. Мицуке щеше да търпи съперницата си, докато Кира не станеше действителният управител на Ако в ролята си на новия господар Асано. И тогава, ако Мика не пожелаеше доброволно да сложи край на брака им и своето собствено унижение, или ако Кира продължеше да бъде все така обсебен от нея, дори когато тя станеше изцяло негова, Мицуке си имаше начини да разреши проблема със съперницата си, за които Кира дори не подозираше.

Кира стоеше и дишаше учестено, докато изнасяха нещастните му противници от арената за бойни упражнения. Вниманието му внезапно се насочи към фигурата, която се приближаваше откъм портата на вътрешния двор — беше началникът на личната му мрежа от шпиони, които по своето усърдие съперничеха на тези на шогуна, когато ставаше дума за собствените му врагове. Той прекоси двора, за да посрещне мъжа, обезпокоен, както винаги, от неочакваното му появяване.

Човекът падна на колене и се поклони.

— Простете ми, господарю Кира — каза мъжът и вдигна глава. — Мелезът е избягал от Острова на холандците — той замълча, видимо притеснен. — Говори се, че му е помогнал някакъв самурай.

На смръщеното лице на Кира се изписа загриженост, примесена с лек страх.

— Какви са новините за Оиши? — попита той.

Шпионинът поклати глава.

— Заминал е за квартала на удоволствията в Киото, след като жена му се е развела с него, но оттогава никой не го е виждал.

„Като фенер на дневна светлина“ — помисли си Кира и отново се намръщи. Предусещаше, че го чакат още лоши новини, тъй като вестоносецът му отново сведе поглед.

— Един от граничните ви постове е бил нападнат вчера. Петима мъже са били убити.

Кира изруга тихо. Нареди на мъжа да се изправи и го освободи. Щом началникът на шпионската му служба си тръгна, той се обърна към Мицуке, която беше излязла на двора, за да гледа и слуша.

— Намери ги! — нареди й рязко той, сякаш за него тя не означаваше нищо повече от жалките нещастници, които чакаха реда си да бъдат пребити от него.

Мицуке го погледна, а в очите й проблесна студенина, подобна на неговата.

— Какви празни обещания ще ми дадеш този път? — язвително попита тя, показвайки, че й е станало неприятно от проявената арогантност.

Намръщеното лице на Кира изведнъж стана злобно.

— Аз те прибрах и те защитавах, вещице! Само посмей да не ми се подчиняваш и ще те изгоня, след което ще пусна хрътките след теб и след цялото ви племе! — изсъска той.

Мицуке издържа настойчивия му поглед, но в предизвикателното изражение на лицето й се появи и болка, примесена със страх. Поклони му се дълбоко и грациозно, по-скоро за да скрие обзелите я опасения, отколкото да му засвидетелства подчинение.

Кира се обърна — гневът и страхът придадоха рязкост на движенията му — и даде знак на още двама от нещастните си войници да се приближат и да се бият с него. Кипеше от нетърпение да излее гнева си върху тях, за да се освободи от него.

Мицуке се върна замислена в покоите си, заслушана в тракането на бокените. Беше се надявала, че като подобри физическите му умения, характерът му също ще се подобри и ще се повиши самочувствието му, но от току-що видяното разбра, че нарастването на силите му бе довело до по-голяма поквара на душата му. Е, веднъж даденото винаги можеше да бъде отнето, ако той се опиташе да я предаде. Тя внимаваше това да бъде така. Не би оцеляла толкова дълго, че козината й да побелее като сняг, ако се държеше като глупаво малко лисиче всеки път, когато положението станеше напечено.

Ронините спряха конете си в края на огромната гора, наречена Морето от дървета, или както по-често й казваха, и то не без основание — Гората на тенгу. Стояха неподвижни и оглеждаха мълчаливо тънещите в сянка вековни дървета, като дори Кай не понечи да тръгне пръв напред.

— Когато искаше да ме уплаши, баба ми разказваше приказки за това място — обади се пръв Башо и наруши налегналата ги тишина. — И винаги успяваше — добави той. После погледна към Ясуно, който за пореден път се опитваше да усмири коня си, превъзбуден от собственото му нетърпение. Башо направи галантен подканящ жест и се ухили. — След вас, моля.

Ясуно го изгледа кръвнишки и смушка коня си.

Мелезът го последва, като изглеждаше по-скоро примирен, отколкото засегнат.

Оиши тръгна след тях, повеждайки останалите мъже към гората, и скоро дневната светлина се изгуби някъде зад тях.

Колкото по-навътре навлизаха сред дърветата, толкова по-невъзможно ставаше за всички, освен за Кай, да се ориентират за различните посоки, камо ли да успеят да се върнат обратно по стъпките си към мястото, откъдето бяха тръгнали. Дори Ясуно скоро изостана, оставяйки водачеството на Кай, а той, щом го задмина, веднага смени посоката, в която се движеха.

Сред гъстите храсталаци нямаше и следа от пътека, не се виждаха дори неясни следи от животински стъпки. Ако не беше стръмният терен, можеше да се заблудят и да яздят в кръг, а конете им винаги трябваше да вървят бавно заради непредвидимите опасности по пътя. Но дори и нанагорнището не беше гаранция, че се движат в посоката, която ще ги отведе до тенгу. Едва сега Оиши разбра защо господарят Асано бе ценил толкова високо инстинктите на главния си следотърсач.

Утринната мъгла, която бе надвиснала над гората, когато навлязоха в нея, не се разнесе с издигането на слънцето. Вместо това тя стана по-гъста, сякаш извираше от самото място — като дихание на древните дървета, които бяха израснали толкова високи и с такива гъсти корони, че напълно скриваха от поглед небето. Гигантските им дънери бяха покрити с мъх и дървесни гъби, а от листата и бодличките им непрестанно капеха капки вода.

Хората не чуваха нищо друго, освен от време на време чаткането на конските копита, когато се натъкнеха на някой камък. Каквито и същества да живееха тук, изглежда, възприемаха преминаването им през тяхната територия като грубо нарушение на околното спокойствие и предпочитаха да останат притаени някъде, докато натрапниците преминат. Ронините се оглеждаха непрекъснато, като хвърляха и погледи през рамо с нарастващо безпокойство. Изглежда, човешкото зрение не бе способно да проникне през гъстата растителна плетеница, където нещо невидимо ги очакваше, дебнеше и се криеше на границата на полезрението им.

Изведнъж от мъглата пред тях се чу глух стон. Последва го друг, а след това още един и още един, сякаш от земята се надигна хор от плачещи гласове, обезпокоени от нахлуването им в тяхната територия.

— Какъв е този звук? — попита Хара, нарушавайки напрегнатото мълчание.

— Духове — отговори мелезът, едва поглеждайки го през рамо. Изглежда, Кай не бе много склонен да дава допълнителни обяснения, въпреки че в погледите на останалите се четеше отчаяна нужда да разберат повече. — Това са воплите на старците и недъгавите, оставени тук да умрат — каза той и добави съвсем тихо: — Както и на нежеланите бебета.

Оиши погледна към него, долавяйки в последните му думи нещо повече от обикновена сдържаност. Беше чувал, че селяните, които бяха твърде бедни, за да изхранват семействата си, понякога бяха принудени да изоставят възрастните си родители или нежеланите бебета да умрат в гората или в някоя планинска местност. Едно от задълженията му като кару на господаря Асано бе да се грижи никой във владенията на Ако да не бъде принуждаван да се изправя пред подобен избор.

Кай заби поглед в земята, скрита от мъглата, която обгръщаше краката на конете им.

Като потисна с мъка тръпките, които го полазиха при тези неприятни мисли, Оиши отново погледна напред и видя трепкащи синкави светлинки, които проблясваха като тайнствени светулки сред мъглата.

— А какви са тези светлинки? — попита Башо и посочи с ръка към тях. Изглежда, той бе единственият от ронините, склонен да задава въпроси.

— Това са техните души — отвърна мелезът едва чуто, — хванати като в капан, както костите им в земята под краката ви — раменете му се напрегнаха, сякаш някаква невидима сила го стискаше в желязната си хватка, опитвайки се да го унищожи.

На синьо-зеленикавата светлина лицето на мелеза беше призрачно бледо, почти прозрачно, и изглеждаше така, сякаш всеки момент самият той можеше да се превърне в дух, да изчезне и да ги остави тук напълно безпомощни. Името Кай означаваше „море“, но Оиши изведнъж си спомни, че ако е изписано с други канджи, означава „призрак“. Кай продължаваше да върви напред, свел поглед към мъглата, стелеща се в краката им, взрян в нищото… или пък за неговите очи не беше нищо.

Башо го изгледа угрижено и също сведе очи, а челото му се сбърчи от тревога, граничеща с ужас.

Като видя изражението на Башо, Чикара поклати глава и се усмихна с невинното безгрижие на младостта и така и не забеляза, че колкото повече наблюдаваше Кай, толкова повече и изражението на Оиши заприличваше на това на Башо.

Безпокойството на Кай сега бе почти физически осезаемо. Той спря коня си, изправи се на стремената и се огледа наляво-надясно, сякаш погледът му търсеше да намери нещо конкретно. Но доколкото Оиши можеше да види, наоколо нямаше нищо друго, освен вече познатия лабиринт от дървета, обгърнати от зловеща мъгла, и сините светлинки, които проблясваха и избледняваха, съпроводени от непрестанния звук на капеща вода и скръбните вопли на изоставените мъртъвци.

Но може би Кай виждаше, чуваше или пък усещаше нещо, за което останалите от тях бяха слепи… или пък нямаха трето око?

Кай се отпусна отново на седлото и внезапно вдигна ръка към главата си, а лицето му се сгърчи от болка. Той притисна с длан белезите на челото си, сякаш усещаше някакво пулсиране по тях.

— Изгубихме ли се? — попита Оиши, опитвайки се да не допусне тревогата да се прокрадне в гласа му.

— Не — промълви Кай, — пътят е насам. — Той свърна надясно с коня си и отново потегли.

След няколко крачки мъглата изтъня, сякаш издухана от силен вятър, въпреки че около тях не се усещаше никакъв полъх. Оиши изненадано ахна, а сред слисаните ездачи зад него се разнесоха възклицания и ругатни.

Бяха се озовали лице в лице с тенгу — два пъти по-висок от човешки бой и по-страховит, отколкото Оиши някога си бе представял — с остра като на ястреб човка, стърчаща в средата на лицето му, което странно наподобяваше човешко, със сбръчкана като на влечуго кожа на ръцете и краката, завършващи с големи извити нокти, и криле, за да се спуска мълниеносно върху жертвите си.

Мелезът слезе от коня и застана пред него, вдигнал глава към лицето му. В погледа му се четеше покорство и решителност, но нямаше и следа от страх.

— Ще оставим конете тук — каза той.

С огромна изненада Оиши установи, че това, пред което се бяха изправили, бе само изсечена от камък фигура, стояща като страж на входа на древна стена, а не живо същество. Той си отдъхна облекчено и докато слизаше от коня си, се зачуди как е могъл въобще да се заблуди, че каменната статуя е жива. Чу изненадания шепот и облекчените въздишки и на останалите мъже зад него.

Мелезът изчака всички да завържат конете си, след това се обърна без никакво обяснение и мина през портата на каменната стена, сякаш гигантският тенгу изобщо не съществуваше. Обаче нещо в осанката му, докато влизаше в мястото, където е бил отгледан, накара останалите да не промълвят и дума. Никой не посмя да влезе веднага след него, но така или иначе всички го последваха.

Отвъд каменната стена гората на духовете изведнъж се превръщаше в бамбукова горичка. Оиши бе отново удивен, защото до момента никъде не бяха видели да расте бамбук. Изглеждаше така, сякаш нарочно го бяха засадили тук, въпреки че това навярно се беше случило преди векове, ако се съдеше по размера на най-големите бамбукови дървета в обширната гора.

Кай продължи напред със сведена глава, а в раменете му все още се усещаше напрежение. Лицето му бе абсолютно безизразно, когато от време на време вдигаше глава или се оглеждаше наляво-надясно, но Оиши забеляза, че той все още беше блед като призрак и често притискаше длан към челото си. Той не можеше да проумее защо мелезът би поискал да се върне на мястото, където му бяха причинили толкова много физическа и душевна болка. Но още по-чудно му бе, че Кай сам му го беше предложил, за да осигури оръжията, от които ронините имаха нужда, за да успеят в плана си.

Нямаше представа от какви мотиви се ръководеше Кай, за да пристъпи към всичко това. Толкова много ли мразеше Кира, че бе готов да премине през този ад, за да му отмъсти за преживяното на Деджима? Или пък така силно обичаше Мика, че бе готов да умре за нея? Възможно ли бе по някакъв неведом каприз на боговете този отхвърлен от обществото мелез да бе приемник на преродената душа на самурай, която го правеше достоен да отмъсти за смъртта на господаря Асано толкова, колкото бяха достойни и всички те?

„Кира е самурай по рождение, но не е мъж на честта. Дори шогунът не е“ — помисли си Оиши и се опита да се съсредоточи само върху това къде се намираше и защо беше тук. Запита се дали изпитанието на волята им вече бе започнало. Дланите му неволно се свиха в юмруци, когато сред рядката мъгла пред тях се показа нещо.

За негова изненада този път това се оказа огромна статуя на полегнал Буда, изсечена в скалите. Величествената скала, послужила като поле за изява на незнайните ваятели, беше много по-огромна от каменния стълб, от който бе издялан тенгу до входа. Оиши спря и поклати невярващо глава. Фигурата на Буда беше последното нещо, което бе очаквал да види тук. Изведнъж и бамбуковата горичка му се стори съвсем на мястото си и той заключи, че това бяха руините на древен храм. Големите храмове и светилища обикновено бяха заобиколени от бамбукови дървета, считани за свещена бариера пред злото.

Погледна отново към Кай, за да се увери, че и двамата виждат едно и също. Мелезът беше забавил ход и също гледаше нагоре, сякаш и той бе видял фигурата. След това сведе поглед към подножието й, към сенките в гънката на шията й. Ръката му отново посегна към белезите на челото и този път ги притисна по-силно, като стисна зъби, сякаш отново го бе връхлетяла болката, която бе изпитал в момента, когато те са били направени. Той продължи да върви към скалата, а Оиши и останалите го последваха, като всички се опитваха да стъпват тихо и внимателно, сякаш въобще не съществуваха.

Кай стигна подножието на изсечения в скалата Буда, който, макар и легнал, беше четири пъти по-висок от човешки бой. Спря се пред тънещата в сянка гънка на шията му — там, където тялото и главата се свързваха — събра длани и наведе глава. Започна тихо да изрича думи, които звучаха като молитва, въпреки че Оиши не можеше да ги различи ясно.

Оиши огледа хората си, които също като него бяха спрели на известно разстояние от каменното лице. Ронините притеснено оглеждаха мелеза, а напрежението им се усили, когато той завърши молитвата си и се обърна към тях.

Умиротворението в погледа му изчезна, щом видя страха по лицата им. Очите му се насочиха към ръката на Ясуно, която бе готова всеки миг да посегне за меча, и накрая се спряха на Оиши.

— Ще дойдеш само ти — каза Кай и посочи към него, — другите да останат тук.

Оиши се намръщи пред тази перспектива, както и останалите му спътници, и го погледна неуверено.

— Остави оръжието си тук — продължи Кай, сякаш не беше забелязал колебанието му, игнорирайки напълно враждебните погледи на другите ронини. Той измъкна собствения си меч, затъкнат под връзките на хакамата му, и го положи на земята. След това, като отправи последен приканващ поглед към Оиши, Кай им обърна гръб и потъна в тъмнината на тунела, който се криеше под шията на спящия Буда.

Оиши видя как мелезът изчезна сред сенките, сякаш никога не е съществувал, и изведнъж почувства, че не може да помръдне. Някаква част от съзнанието му го гледаше невярващо, докато тялото му отказваше да му се подчини, сковано от суеверен страх. Никога не си беше представял, че може да му се случи подобно нещо.

Разкъсваше се между ужаса си от неизвестното и единствената им надежда да успеят да отмъстят за смъртта на господаря им, чиято душа в противен случай щеше да остане завинаги в плен между двата свята, като измъчван призрак, като стенещите и гората зад тях души, и то, защото неговият пръв самурай и съветник беше страхливец, който не можеше да последва мелеза в тъмнината.

— Оиши-сан — обърна се към него Хорибе, — нека да дойда с нас.

— Не — поклати глава Оиши и тази единствена дума му беше достатъчна, за да вземе решение. Вече нямаше връщане назад. Срамно беше дори, че се е поколебал, след като бе обещал на Кай. Като изруга под нос, той тръгна да вади меча, който бе взел и Уетсу. След миг обаче се поколеба и го върна обратно на мястото му, въпреки че на останалите нареди:

— Направете както ви каза. Останете тук — погледът му обходи ронините и се спря на Чикара.

Синът му стоеше и го гледаше, а ръцете му бавно се свиха в юмруци, когато Оиши тръгна към прохода, скрит под тялото на гигантския Буда, и изчезна в тъмнината, също както и Кай преди това. Ясуно също пристъпи напред, сякаш за да го последва, но Башо протегна ръка, препречи му пътя и поклати глава.

Кай продължи да крачи в тъмнината, въпреки че не чуваше пъпките на Оиши след себе си. Щом беше дошъл дотук и му бяха дали достъп до това място, за него нямаше път назад. Нямаше значение какво щяха да решат останалите. Миналото го обгърна като околоплоден мехур, докато мислите му бяха заглушени от спомените. Почувства се така, сякаш вървеше през тунел на времето, връщайки се доброволно в утробата.

Изведнъж чу неуверените си стъпки, ускореното си дишане и кръвта, пулсираща в ушите му, усети странното чувство, което предизвикваше неестествено гъстият килим от мъхове и лишеи, който покриваше стените на древния тунел и до който се докосваха пръстите на протегнатата му ръка, когато мракът около него стана непрогледен, принуждавайки го да продължи напред, като се осланя на другите си сетива. Миризмата на влага и гниещи растения, чувството за сливане със самата земя, докато преминаваше под масивния каменен свод, същността на Буда, неразривно свързана със земята — източник на сила за всички, които можеха истински да се слеят с могъществото на това планинско място. Спомни си всичко, сякаш беше избягал оттук едва вчера, а не преди двадесет години. Беше точно както Древния беше предсказал.

Звукът от препъващи се от бързане стъпки някъде зад него наруши магията на времето и спомените, които го бяха завладели. Оиши се блъсна в него и изсумтя от изненада. Кай се обърна и го хвана, като се засмя колебливо. Другият мъж не каза нищо, но сложи ръка върху рамото му в знак на извинение, преди двамата да продължат напред един до друг.

Кай внезапно долови идващия някъде отпред напев. Беше същият зловещ напев от спомените му, същите сутри и мантри, повтаряни до безкрай от гласове, които отекваха обезпокоително, преди да бъдат погълнати от заобикалящите ги стени, обрасли с мъх и лишеи. Спомни си сцената от детството си, пред която щяха да се изправят всеки момент. Тя щеше да постави на изпитание възприятията на Оиши за реалността много повече, отколкото възприятията на Кай при първата му среща с човешките същества, които тогава го объркваха и ужасяваха. Той поне като момче беше виждал книги и свитъци, а и от време на време бе имал възможността да наблюдава тайно групи от хора, навлезли в гората, но се съмняваше, че някое друго живо човешко същество е виждало това, което Оиши предстоеше да види.

Вдигна ръка, за да спре спътника си, когато тунелът пред тях просветля и звуците от напева започнаха да се чуват по-ясно, подсказвайки му, че почти бяха стигнали до края. Когато се обърна към Оиши и най-сетне го видя ясно, с изумление откри, че той все още носеше меча си. Но пък само допреди миг бе смятал, че бившият кару на господаря Асано е изгубил напълно куража си. Преглътна раздразнението си, опитвайки се да се успокои с мисълта, че мъжът просто се бе притеснявал да влезе невъоръжен в демонската крепост.

Така или иначе, пред каквото и да се изправеха оттук нататък, то беше извън техния контрол. Единственото нещо, което притежаваха и което все още имаше значение, беше силата на духа им и решимостта да постигнат целта си, независимо какво щеше да им се наложи да изтърпят. Крайният изход можеше да се определи само от силата на волята им и самоконтрола, а както се беше опитал да предупреди Оиши, още докато бяха в Уетсу, тук сляпата смелост или физическата сила не можеха да им помогнат.

Кай погледна към спътника си и каза:

— Каквото и да стане тук, каквото и да видиш, не изваждай меча си.

Искаше му се Оиши да повярва на това, което се четеше в погледа му, да се вслуша в предупреждението му и — Богове, поне този път! — да му се подчини безпрекословно.

Оиши кимна. На лицето му се изписа решителност, но по него пробягна и сянка на тревога, когато погледна надолу към своята катана.

Изумен, дори и след всички изминали години, от тесните граници, в които повечето човешки същества определяха смисъла на съществуването си и това, което принадлежеше или не към него, Кай тръгна към напева и светлината, а Оиши неволно го последва, поглеждайки през рамо към отдалечаващия се външен свят.

Останалите ронини чакаха отвън, насред угнетяващото Море от дървета, и се разхождаха нервно или пристъпяха от крак на крак, неспособни да стоят на едно място, докато секундите изтичаха бавно една след друга, подобно на капки от кондензираната мъгла. Около тях се стелеше безкрайна сивота, чуваха се само стенанията и воплите на също толкова неспокойните духове, които стържеха по изопнатите им нерви като остриета на нож.

— Откъде да сме сигурни, че мелезът не го е завлякъл в капан? — обади се изведнъж Ясуно.

Башо го погледна. Беше също толкова разтревожен, но вече не вярваше, че каквото и да им се случеше, щеше да е резултат от предателството на мелеза.

— Оиши му вярва — отвърна той с надеждата, че ще успокои притесненията на Ясуно, но последният само го погледна възмутено.

— Той нямаше избор. Трябват ни оръжия. Ако не се върне скоро, ще вляза след него — заяви той и погледна към входа, а пръстите на ръката му се стегнаха около дръжката на меча.

Башо погледна край него към благия лик на Буда, полегнал на една страна със затворени очи и лека усмивка на доволство, застинала на устните му. Макар да вярваше, че Буда наистина е по-мъдър, отколкото някой от тях би могъл да се надява да бъде, не можеше да не си помисли, че само изваяна от камък фигура може да изглежда толкова спокойна на това злокобно място.

Оиши спря изумен, щом се озоваха в естествено образувана пещера, където седяха мъже с бръснати глави, каквато беше някога главата на Кай, и редяха молитви в светилището на будистки храм. „Монаси! И то в изоставен храм насред Гората на тенгу?“

Монасите, облечени в роби от груб небоядисан плат, седяха в поза „лотос“, като медитираха или се молеха под светлината на факлите, насядали в концентрични, полукръгли редици, които му напомниха на морските вълни, непрестанно прииждащи към брега. Пред тях, в отсрещния край на пещерата, имаше друга статуя, но тази бе метална и покрита с позлата. Статуята седеше в същата поза като тях, но бе разположена на каменен постамент и вместо с вдигнати ръце, чиито длани оформят грациозни мудри, тя държеше в едната си ръка меч, а в другата — парче въже. Изражението на лицето й не беше това на спокойния Буда — божеството ги гледаше с гняв и подозрение, а от устата му стърчаха дълги остри зъби.

Фудо Мьоо49! Оиши едва потисна възклицанието си, когато разпозна образа на Непоколебимия пазител — будисткото божество, което изгаряше всички пречки пред живите същества по пътя им към просветлението.

Тогава осъзна, че това трябва да е било и може би още беше скрито светилище на ямабуши — монаси аскети, които съчетаваха преклонението пред свещения дух на Буда със старите японски шинтоистки традиции и за които непреклонният Фудо Мьоо бе особено значим.

Но това изображение на Фудо не приличаше на никое друго, което беше виждал. Вместо обичайния ореол от пламъци, който обгръщаше тялото му, тази фигура имаше криле. Те не бяха част от първоначалната отливка на статуята, бяха добавени по-късно и бяха изработени от някакъв непознат материал, тънък като паяжина, а нишките бяха тъй изкусно преплетени, че им придаваха прозрачност като на крилете на водно конче, въпреки че формата им наподобяваше по-скоро криле на птица.

Той виждаше ясно ажурните им плетеници, тъй като те сияеха зловещо, осветени от стотици дребни червени пламъчета. Оиши не беше сигурен дали очите му виждаха стотици малки свещички в прозрачни купи, или това бяха някакъв непознат вид светулки, накацали по крилете на божеството. Ефектът бе толкова поразителен, че светлинките наистина изглеждаха като частици от пречистващия пламък на Фудо.

Може би това бяха просто ямабуши, които напяваха молитви, а не демони. Ямабушите винаги обикаляха из планините сами или на малки групи, като вярваха, че там се съдържаше най-силната земна чи. Те водеха строг и дисциплиниран начин на живот, подчинен на молитви и непрекъснато обучение по бойни изкуства, като за тях се твърдеше, че могат да проявяват невероятна сила и че знаят тайните на чудотворното изцеление.

Разказваше се още, че преди много време те убедили злите тенгу да приемат техните убеждения и така духовете се преобразили духовно и физически, докато се превърнали в защитници на изоставени храмове — като този тук.

Той погледна отново към монасите, които продължаваха да седят и да напяват молитви, сякаш не забелязваха неговото присъствие и дори това на Кай. Този път ги видя по-ясно, тъй като очите му бяха привикнали, и внезапно осъзна, че това, което първоначално бе взел за хора, беше всъщност нещо далеч по-странно, също както статуята на Фудо с криле.

Отдалеч почти можеха да минат за монаси ямабуши, на външен вид измамно приличаха на хора, живели дълги години на пост и молитви — измършавели до неузнаваемост и въпреки това стряскащо силни на вид, сякаш под съсухрената им кожа имаше само мускули и кости. Но…

Оиши пристъпи напред, за да огледа по-добре монасите, и внезапно приликата им с човешки същества изчезна напълно. Лицата им, изсъхнали като маски в резултат на същото самоизтезание, което бе променило и телата им, приличаха по-скоро на лицата на хищни птици. Това бяха тенгу. Монаси тенгу.

Пред всяка от медитиращите фигури проблясваше по една катана, изправена на върха си в идеален баланс.

Йокай от приказките и легендите, които бяха обучавали героите да се бият като демони, бяха истински и бяха същите същества, които бяха обучили Кай, точно както твърдеше той.

Сигурно беше вярно и това, че тенгу бяха възприели ученията на будизма и японските богове от ямабуши и бяха еволюирали чрез тяхното общение със същата духовна енергия, която търсеха и хората. Те се бяха превърнали в посветени монаси воини на отвъдното царство, защитавайки и почитайки храмове, изоставени на произвола на природните стихии.

Мелезът все още стоеше неподвижен до него и наблюдаваше молещите се монаси, но по лицето му не се забелязваше нито следа от страхопочитание. В очите му Оиши видя само сянката на спомените от детството му, а не фрагменти от мит или легенда.

— Изчакай тук — каза Кай.

— Къде отиваш? — попита Оиши, притеснен.

— Да засвидетелствам уважението си към предишния ми господар — отвърна Кай и погледна встрани от спътника си към далечния край на пещерата, където зад статуята на крилатия Фудо се спотайваха още сенки.

Оиши проследи погледа на мелеза и очите му отново се спряха върху монасите и проблясващите мечове, балансирани върху върховете си по невъзможен начин пред всеки от тях. Кай му беше казал истината за всичко.

— Не се изкушавай! — предупреди го рязко Кай, забелязал накъде е насочено вниманието му. — Каквото и да стане, не вади меча си — повтори той и се взря настойчиво в Оиши, а в очите му се четеше увереност, че всяка следа от слабост или провал от тяхна страна щеше да бъде наказана с мигновена смърт, ако имаха късмет.

Оиши кимна и изведнъж разбра, че му е трудно да срещне погледа на човека, когото винаги бе смятал за по-низш, разбра колко много слабости беше открил този човек в него самия. Зарече се пред себе си, че няма да се провали, както би се зарекъл пред Кай, ако смяташе, че мелезът ще му повярва.

И преди да успее да го попита къде отива или какво всъщност смята да прави, Кай вече се отдалечаваше от него и се приближаваше към крилатия Фудо. Мелезът мина край редиците на напяващите монаси и изчезна в сенките зад статуята, оставяйки Оиши съвсем сам в пещерата, пълна с добре въоръжени демони.