47 ронини

14.

Мика коленичи пред ниските масички, поставени пред нея, и се взря във вечерята си — храната наистина бе достойна за дъщерята на един даймио. Около традиционното основно ястие — ориза, поставен в елегантна лакирана купа, — бяха наредени чинии с осолени зеленчуци и по-малки купички със сосове и подправки: васаби, соев сос и други, характерни за региона, за чиито наименования тя никога не се беше сещала да попита. От едната й страна имаше сашими, приготвено от прясно уловена в планинските потоци риба, както и нарязано на тънки филийки печено еленско месо, наредени в елегантни чинии. От другата й страна бе поставен ръчно изработен чайник, а чашката й вече беше напълнена с горещ чай.

Стоеше и гледаше невиждащо в храната, скръстила ръце в скута си, и не посягаше да вземе нищо. Красиво подредената храна изпълваше устата й със слюнка, но стомахът й се свиваше на топка само при мисълта да се храни в присъствието на тазвечерния си сътрапезник.

Това не беше Кира, не го беше виждала цял ден. Предположи, че най-накрая е бил зает с по-важни занимания от това да се преструва на неин учтив компаньон за вечеря — може би подготвяше сватбата им. Сведе поглед към ръцете си. Имаше моменти, в които си мислеше, че дори перспективата да го види, е достатъчна, за да й стане зле и да загуби апетит, макар да съзнаваше, че трябва да се храни, за да остане здрава, с надеждата, че един ден някак си ще настъпи и нейният час…

Но късметът никога нямаше да я споходи, докато беше затворена в този капан, дълбоко в планините, които Кира познаваше толкова добре. Беше си обещала да доживее да види отново Ако. А после, в един прекрасен ден, щеше да си го върне.

— Хранете се, Мика-сама.

Мика вдигна поглед и се намръщи на компаньонката си за вечерта — вещицата, която можеше да променя вида си, любовницата на Кира. Господарят й се беше погрижил Мика никога да не бъде самотна… или сама, особено по време на хранене, дори когато той самият гостуваше продължително в двора на шогуна.

Вещицата беше коленичила срещу нея, облечена, както винаги, в най-фините и елегантни одежди от коприна и брокат, все в зелено-кафявите нюанси на гората, които й подхождаха толкова много. Цветовете и десените на дрехите й като че ли се променяха едва доловимо дори когато тя бе съвсем неподвижна, сякаш бяха листа вдън гората, докосвани непрекъснато от лек бриз.

При вида на Мика, която отказваше да се храни, вещицата се усмихна, сякаш пред нея седеше инатливо дете. Един кичур от гарвановочерната коса на китсуне се измъкна от гребенчетата и дългите златни игли, придържащи прическата й, и се понесе подобно на водна змия над масата с вечерята.

С длани, положени спокойно на коленете й, и лека усмивка, която все още играеше на устните й, вещицата се загледа в кичура коса, който се пресегна, грабна бамбуковите пръчици за хранене на Мика и взе парче риба. Вещицата го задържа подканящо пред Мика.

Мика я изгледа с твърд като стомана поглед и не помръдна, за да отхапе от рибата или да я отблъсне настрана. Нямаше да достави на тази китсуне удоволствието да види страха и погнусата й, нямаше да покаже пред нея нищо, което би дало на вещицата чувството, че има власт над нея. Когато я доведоха за пръв път тук, вещицата бе опитала всичко по силите си, за да изплаши и пречупи съперницата си, или поне бе пробвала всичко, което се осмеляваше и което Кира би позволил.

Мика бързо бе разбрала, че китсуне не би посмяла да я нарани наистина, независимо на какво беше способна, и че тя бе запленена от Кира също толкова, колкото и той от нея. И това не беше просто защото в момента целта и на двамата беше една и съща — да запазят заложницата си жива и здрава.

Младата жена продължи да се взира в нея със студен и предизвикателен поглед, а вещицата раздвижи парчето риба напред-назад като примамка.

— Да не мислите, че ме интересува дали ще умрете от глад? — попита тя подигравателно. — Скоро господарят ми ще получи това, което желае, и вие ще можете да отнемете живота си, както стори баща ви…

Мика изгуби самообладание, тъй като думите й подействаха като удар в лицето.

— Вие убихте баща ми! — извика тя.

— Така ли? — вдигна учудено вежди вещицата, изразявайки невинна изненада. — Не бяхте ли вие тази, която разби сърцето му? Той е приютил мелеза от състрадание, а вие го предадохте заради вашите низки страсти. Поискахте единственото нещо, което ви бе забранено — продължи вещицата, а от думите й капеше отрова. Още един кичур коса се измъкна от прическата й подобно на змия, грабна друга хапка сурова риба и я натроши между дървените пръчици. Парчето се изви и сгърчи сякаш от болка, като че ли бе още живо и се опитваше да се освободи. — Вашата любов срина Ако, Мика-сама.

Мика се взря в другата жена, а очите й се премрежиха от сълзи. Защитните й сили рухнаха под тежестта на чувството за вина и мъката. Щом забеляза това, чертите на вещицата се промениха, превръщайки се изведнъж в чертите на Мика, и собственото й лице я изгледа с някакво изопачено желание — очите й искряха, устните й бяха порозовели и потръпваха от копнеж, който Мика инстинктивно знаеше, че я бе изпълвал всеки път, когато бе поглеждала Кай.

— Наистина ли двете с вас сме толкова различни? — прошепна тихо вещицата и долната устна на огледалния образ на Мика леко потрепна. Копнежът в очите й внезапно се смени със смразяващия страх, че ще изгуби единствената си любов.

Устните на Мика се разтвориха, но от тях не излезе и звук.

Китсуне изведнъж избухна в смях, а на лицето й се върнаха собствените й черти. Змиевидните черни кичури, хванали пръчиците за хранене, мигом ги пуснаха върху масата и побързаха да се приберат обратно в идеално подредената й прическа. Вещицата се изправи рязко на крака и напусна масата, като продължаваше да се смее.

Смехът й сякаш остана да витае в стаята дори след като тя си беше тръгнала. Мика запуши с длани ушите си и затвори очи, а сълзите напираха да изскочат изпод стиснатите й клепачи. Но не смеха на вещицата обаче не можеше да прогони от съзнанието си, а начина, по който отекваше този смях, и опустошителния, съвсем човешки страх от загубата, който бе видяла в очите на китсуне, когато я бе попитала дали двете са толкова различни в техния стремеж към забранената любов.

Мика изведнъж разбра, че само този страх е бил истински.

Ронините пристигнаха до скалите над Уетсу по обяд, а небето над тях бе посивяло от надвисналите облаци и в гърбовете им духаше студен вятър. Стояха на ръба на скалите и гледаха надолу към пътя, който водеше в града, оглеждайки се внимателно за някакви признаци на опасност.

По заповед на Оиши бяха слезли от седлата и бяха оставили конете сред дърветата, така че пристигането им да остане незабелязано, тъй като нямаха представа как ще бъдат посрещнати.

Някога Уетсу бе част от владенията на господаря Асано, а неговите майстори ковачи доставяха по-голямата част от оръжията и броните за войниците му, както и много инструменти за селяните, дърводелците и другите занаятчии в района. Хората в Уетсу се гордееха много с тяхната работа и с факта, че господарят Асано им плащаше добре. Ако някой в Ако все още бе готов да помогне на бившите васали на господаря Асано да отмъстят за неговата смърт, то жителите на Уетсу трябваше да са сред първите.

Но беше изминала почти година от смъртта на Асано. И въпреки че бе малко вероятно чувствата на хората в Уетсу да са се променили, назначеният от Кира кару и неговите самураи, както и гарнизонните войски на шогуна бяха управлявали областта и нейното население през цялото това време. Невъзможно бе да се предвиди какви промени може да са настъпили след смъртта на господаря им.

Оиши поведе хората си надолу по пътеката, която се спускаше от върха на скалите, и после край първите къщи в края на града, като се стараеха да се придвижват тихо, тъй като повечето от тях не бяха въоръжени, а не знаеха как щяха да бъдат посрещнати.

Навел глава, Кай вървеше последен, на известно разстояние от останалите, твърде наясно, че присъствието му сред тях бе по-скоро търпимо, отколкото желано.

Но изборът на мястото му имаше и друга цел. Вървейки малко по-далеч от останалите, сетивата му можеха да доловят признаци, които те не разпознаваха, а като ги следваше на известно разстояние, можеше да се движи незабелязано във всяка посока.

Сигурен беше, че никой не ги следеше, но селото, в което навлизаха, бе породило у него тревога още от момента, в който го наближиха. Мястото беше твърде тихо за селище, в което са съсредоточени занаятчии и ковачи, и колкото повече се оглеждаше наоколо, толкова повече му се струваше, че градът е бил изоставен. Улиците и работилниците покрай тях бяха празни, въпреки че отнякъде долитаха слабите звуци на човешка реч. Усети, че във въздуха се носи мирис на огън, което бе нещо очаквано, но той не бе съпроводен с обичайното дрънчене на метал от ковачниците. Не се чуваше и съскането на парата от потапянето на нажежените остриета във вода, за да се охладят, не се чуваха и гласовете на занаятчиите, които си подвикват един на друг по време на работа. Оиши и останалите продължиха напред, а той ги последва безмълвен и зачака.

Изведнъж Оиши вдигна предупредително ръка, сякаш и той бе усетил това, което Кай вече бе забелязал — всички работилници и къщите в края на града бяха празни. Направи знак на мъжете да не вдигат шум и да го последват предпазливо към вътрешността на селото, където всички вече чуха звуците, които Кай бе доловил още с влизането им.

Вече ясно си личеше, че има нещо нередно в тези звуци и те можеха да означават единствено беда. Надяваше се проблемът да не е такъв, с който шепа зле въоръжени мъже да не могат да се справят. Ронините пред него сгъстиха строя си и той избърза, че да бъде по-близо до тях, като се спря до Чикара — единствения човек, на когото имаше доверие, че няма да възрази неочаквано и на висок глас.

Завиха зад поредния ъгъл на криволичещите улици и внезапно се озоваха пред неколцина от стражите на Кира, които товареха волска каруца с ценностите, които бяха успели да съберат от изоставените къщи. В далечината Кай видя и дима, който бе усетил по-рано — не идваше от ковачниците, а от сградите в другия край на града, които явно бяха вече ограбени и подпалени.

Кай продължи бавно напред, когато войникът, който, изглежда, отговаряше за плячкосването на района, изведнъж се изправи пред тях с изваден меч.

— Кои сте вие? — извика той на Оиши и присви очи, щом видя мъжете, които го следваха. Собствените му хора се скупчиха около него и също извадиха мечовете си. — Сигурно сте се загубили? — продължи той и се ухили с усмивка, в която не се четеше нищо добро.

Оиши му се поклони ниско като селянин.

— Фермери сме и идваме от Шимобе, господине. Дошли сме да купуваме инструменти — каза той. Шимобе се намираше точно отвъд границата на Ако, във владенията на друг даймио, което предполагаше, че те не само имат разрешение за пътуването си, но и може би наистина не знаят какво се е случило тук. Лицето му изразяваше неподправено объркване, но Кай можеше да забележи, че погледът му е твърде бдителен, за да придаде достоверност на изражението му.

Кай огледа преценяващо войниците на Кира, докато те ги заобиколиха — набеляза мислено местата, където са застанали, и пресметна времето, което ще му трябва, за да стигне до всеки от тях. Бяха само четирима, което бе добре. Но и четиримата бяха въоръжени и доста подозрителни. Наблюдаваше ги как разглеждат внимателно външния вид на предполагаемите скромни земеделци, като не им убягнаха полуизгасналите на темето коси на ронините и облеклото им, което макар и силно износено, все пак бе от необичайно хубави материи за група обикновени селяни.

— Това селище сега е на господаря Кира — каза водачът на войниците, като се спря до Чикара. Огледа го от глава до пети и изведнъж го сграбчи за ръката, разкривайки меча, който Чикара се опитваше да скрие. Лицето на войника изведнъж се изопна и той вдигна собствения си меч.

Кай скочи напред, изтръгна меча от ръката му с едно въртеливо движение на китката и мълниеносно го прониза. Преди останалите дори да осъзнаят какво се случва, Кай посече втория и третия войник. Ронините около него стояха, зяпнали изумено, сякаш току-що бяха видели трима души, покосени от светкавица.

Четвъртият от войниците на Кира обаче, онзи, който стоеше от другата страна на групата ронини, проумя много по-бързо случващото се.

Преди Кай да успее да се добере до него, той побягна към коня си. Метна се на седлото, смушка коня си и препусна по една тясна уличка между две къщи, преди някой да може да го спре.

— Ще избяга! — извика Чикара.

Кай грабна лъка и стрелите на единия от мъртвите войници и побягна по уличката след конника. Войникът все още се виждаше напред, Кай се прицели и стреля. Мъжът падна от коня си и не мръдна, а животното избяга.

Кай въздъхна облекчено и се върна при останалите. Неприятните новини за това кой е извършил нападението нямаше да стигнат до ушите на Кира или слугите му, не и днес. Видя, че и ронините си отдъхнаха, щом забелязаха неговото облекчение. Като избягваше погледите им, той коленичи до най-близкото тяло и започна да сваля бронята и оръжията на мъртвия, след което ги остави при лъка и колчана със стрелите.

Най-накрая вдигна очи и забеляза, че останалите не правеха нищо, а само го гледаха, като по лицата им се четяха противоречиви чувства. Те стояха неподвижно като кабуки актьори, изобразяващи жива картина, и не помръднаха дори когато той взе меча на единия от мъртвите и го подаде на един от ронините.

— Какво прави той? — обърна се Ясуно към Оиши, а в гласа му се долавяше явно възмущение.

— Трябват ни оръжия — вметна Кай и се почувства така, сякаш го наблюдаваха група безмозъчни марионетки от куклена пиеса.

Оиши погледна към него и кимна.

— Той е прав. Помогнете му.

От другата страна на пътя се появи Чикара, който тъкмо излизаше от една работилница за мечове с угрижено изражение на лицето.

— Тук няма нищо — каза той и първата капка дъжд от оловносивото небе падна до крака му, вдигайки облаче от сух прах.

След това се изля порой, а ронините доведоха конете си от мястото на скалите, където ги бяха оставили, и намериха сушила за себе си и животните в изоставените работилници и къщи наоколо. Както Оиши се надяваше, поройният дъжд загаси пожарите, подпалени от войниците на Кира, и спаси града от пълно изпепеляване. Хората, които бяха живели тук, щяха да имат за какво да се върнат, ако някога им позволяха да го направят.

Това обаче не означаваше, че нещо се е променило за него или за хората му. След като бурята отмина, мъжете претърсиха всяка оръжейна работилница в града, но използваемите остриета на мечове и върхове на стрели, които успяха да намерят, се брояха на пръстите на едната ръка, а повечето от тях бяха без дръжки.

Оиши седеше на верандата на една от къщите, където беше решил да прекара нощта, ако съзнанието му позволеше да затвори очи и престанеше да скача от една безумна идея към друга, подобно на катерица в клетка. Взираше се невиждащо в картата, която бяха разглеждали при Планината на Буда, сякаш решението на проблемите му бе скрито сред линиите й или бе изписано с невидимо мастило, което той не знаеше как да прояви.

Кай се качи на верандата и изтръска водата от косата си като мокро куче. Оиши се зачуди с какво ли се е занимавал, за да е все още толкова мокър, да не би да беше стоял под друг водопад? Оиши не се намръщи. Беше наясно, че дори и да имаше силите да протестира, все пак дължеше на мелеза повече снизхождение, задето бе спасил живота на Чикара и вероятно на още неколцина от хората му този следобед, задето бе защитил всички тях, като не бе допуснал информацията за съществуването им да достигне до Кира.

Както и за това, че отново ги беше накарал да погледнат истината в очите.

Кай го погледна и отклони взор към картата, разтворена до него.

— Можем да отидем в Хида — каза Оиши и посочи местоположението й. — Там ще ни дадат оръжия.

— В Хида няма да има нищо — отвърна категорично Кай. — Хората на Кира вече са разчистили целия район.

Оиши не му отговори — беше очаквал да чуе точно това, защото и самият той бе осъзнал, че най-вероятно нещата стояха по този начин. Зачака, усещайки, че мелезът е дошъл при него за нещо друго, а не просто за да му посочи липсата на логика в неговия план, за което се досещаше и сам.

Кай остана загледан в тъмнината, сякаш по някаква причина се притесняваше да изкаже това, заради което бе дошъл да поговорят.

— Има и друг начин — каза накрая. Оиши вдигна поглед към него. — Ще намерите мечове в Морето от дървета, в Гората на тенгу — глухо каза Кай и продължи да се взира в тъмнината и дъжда навън.

— Това е само легенда — поклати глава Оиши, а в гласа му се прокрадна нотка на разочарование, въпреки че се опита да я скрие.

Мелезът обаче му отправи изнервящия си поглед, който рядко допускаше да се разбере какво мисли и винаги бе непроницаем.

— Истински са — каза той тихо. — Аз съм ги виждал.

Раздразнението на Оиши мигом изчезна, когато на лицето на Кай най-накрая се появи някаква емоция — в тъмните му очи се появи напрегнатото изражение на човек, който е бил тормозен през целия си живот, и то го изпълни до такава степен, сякаш това бе единственото нещо, което Кай бе познавал в живота си.

През целия му живот хората бяха наричали мелеза демон и той винаги бе отричал да е такъв. Но сега… какво ли се опитваше да му каже?

— Ела вътре — каза Оиши и се изправи на крака.

Кай го последва на топло във вътрешността на изоставената непозната къща и се огледа с любопитство. Занаятчиите стояха на по-ниско стъпало от фермерите в социалната стълбица, защото се считаше, че произвежданото от тях не е от толкова голямо значение за оцеляването. Но ковачите, и по-точно тези, които изработваха висококачествени мечове, се търсеха винаги и хората в това селище бяха започнали да придобиват и някои вещи, които не бяха само полезни, но и красиви. Дошлите да плячкосват войници, изглежда, също бяха забелязали това.

Оиши коленичи на татамито край разпаления мангал в средата на стаята и направи знак на Кай да седне срещу него.

— Откъде знаеш за Гората на тенгу? — попита той, щом Кай коленичи от срещуположната страна на мангала.

— Бях отгледан там — отвърна Кай и погледна настрана, — преди да избягам в Ако — той вдигна очи, за да срещне невярващия поглед на Оиши.

— Тези белези на главата ти… — Оиши посочи няколкото белега, които не бяха напълно скрити под косата на мелеза. Спомни си, че бе видял странните знаци, издълбани в кожата на обръснатия му череп, когато той за пръв път бе пристигнал в замъка. — Те ли ти ги направиха?

— Да — отвърна Кай и пръстите му докоснаха внимателно белезите над веждите му, сякаш те бяха все още пресни рани, но не добави нищо.

Оиши се помъчи да си спомни какво знаеше за тенгу — демони, за които се говореше какво ли не — от това, че са летящи пакостници, не по-различни от враните, до менящи формата си същества, които са свирепи бойци и използват демоничните си сили, за да изковават мечовете си.

— Те ли те научиха да се биеш? — попита Оиши.

— Да — отвърна Кай отново и го погледна уморено, сякаш не очакваше той да повярва на истината, щом най-накрая я чу. Но историята на мелеза не беше първата легенда, която Оиши чуваше за човек, научен на бойни изкуства от тенгу. Митовете разказваха, че те са обучавали Минамото но Йошицуне, великия генерал от войната Генпей преди петстотин години. Същото нещо се твърдеше и за командир от армията на Хидейоши отпреди по-малко от век и половина. Разказваха се и истории за това как Миямото Мусаши е победил нуе48, но в „Ръкописът на петте пръстена“ не се споменаваше нищо за убийството на йокай.

И все пак, виждайки напрегнатия поглед в очите на Кай и странните знаци по челото му, Оиши изведнъж разбра, че е склонен да вярва на легендите за тенгу.

Кай сведе поглед към ръцете си, покрити със стари белези и нови, полузаздравели рани от времето, прекарано на Острова на холандците.

— Те искаха да ми покажат, че този живот не може да ми предложи нищо друго, освен смърт. Искаха да бъда като тях и да се отрека от света. Но аз вярвах, че мястото ми е сред хората — каза той и вдигна глава, за да срещне погледа на Оиши миг преди видението на спомените да го обземе отново, и Оиши видя в очите му един цял живот, изпълнен с мъка, разочарование и болезнена самота, произтекли от решението на Кай. Оиши знаеше, че поставен на негово място, и той би взел съвсем същото решение, ако му се наложеше да бъде единственото човешко същество сред демони.

Наложи си да мисли само за настоящия момент, тъй като знаеше, че мелезът предпочита така.

— И ти смяташ, че тези тенгу ще ни дадат оръжия, така ли? — попита.

— Ще трябва да си ги спечелим — отвърна Кай, но по равнодушния му тон можеше да се предположи, че това няма да бъде никак лесна задача.

— Как?

— Те ще изпитат волята ни — погледът в очите на мелеза го предупреди, че този тест ще има един изход — живот или смърт. Провалът не беше сред възможностите.

Оиши се замисли над думите му, преценявайки ги на фона на всичко, което Кай, той и хората му бяха преживели, и липсата на друга възможност за избор на път за постигане на целта им. Накрая той кимна в знак на съгласие, а в очите му се четеше единствено решимост и нито капка страх.