13-те светини

41.

— Имаме ли самоличността на трупа?

— Той е бил от бръснатите глави. Установили са го… когато намерили главата му — добави Виктория Хийт.

Тони Фулър пресече „Ърлс Корт роуд“, без да си дава труд да пуска мигачи, и остави след себе си маса надути клаксони. Беше в кучешко настроение. Беше седем часа сутринта, а той и колежката му вече караха на честна дума.

— Кога приеха телефонното обаждане?

Труповете започнаха да се множат, а от Милър нямаше следа.

— Към полунощ. Имаше едно непълно обаждане на 999. Операторът не успял да запише пълни данни, но по идентификацията на повикването извадили пълния адрес. Един екип пристигнал да разследва, подгонил някакви мъже, които бягали от сградата. — Сержант Хийт се наклони напред и посочи вдясно. — Ето тук е.

— Денят на Вси светии е чак утре, а всички вече са откачили.

— Ако трябва да бъдем честни, снощи беше доста натоварено — продължи сержантката, като гледаше в бележника си. — „Челси“ загуби с два на нула от „Вила“, така че е имало доста разочаровани запалянковци. Седемнадесет ареста. На „Ърлс Корт роуд“ е станала голяма верижна катастрофа, която затворила целия участък на пътното платно. Към два и тридесет се е върнал екипът от мястото на непълното обаждане. Хората от екипа говорили с жалбоподателката, хазяйката, която живее в апартамента над апартамента в сутерена. Оказва се, че тя говорила с една от нейните наемателки, която казала, че срещнала напълно непозната жена на стъпалата по-рано същата вечер, която попитала за човека от апартамента в сутерена. Хазяйката не обърнала кой знае какво внимание, докато не чула писъците…

— А тогава било вече твърде късно — Фулър въздъхна. — Кога най-сетне тези хора ще се научат да ни търсят? Да ни се обаждат по-рано, а не по-късно.

— Проблемът е същият, дори когато ни се обадят, защото докато стигнем там, минава време — напомни му Виктория. — Обаждането е постъпило от мобилния телефон на Оуен Уокър, студент, който прави магистратура и е наемател на апартамента — уточни Виктория.

— Уокър? Някаква връзка с Джудит Уокър?

— Американец е, но в момента проверяваме. Работи в английска консултантска фирма, живее тук от три години. — Тя премигна, като се опитваше да разчете собствения си разкривен почерк. Беше вече на трето кафе, а и бележките ги прави, докато слуша доклада на един полицай по служебната радиостанция от местопрестъплението.

— Какво е станало тогава?

— Когато колегите дошли в апартамента, заварили прозореца в хола на Уокър счупен. Осветили с фенерче през прозореца и видели чифт крака на пода. Отворили вратата и вътре открили тялото на неидентифициран субект от мъжки пол. Той бил изкормен и обезглавен с остро оръжие. Възможно е да е меч — добави тя с кисела усмивка.

— Меч?

— Меч…

— Аз вече направо не вярвам на ушите си — прошепна Тони Фулър, като вмъкна внимателно колата на бордюра зад колата на полковника. — Да има някаква връзка с Милър?

— Твърде е рано да се каже. Приятел може би?

— Намерени ли са някакви следи от тая Милър?

— Никакви.

Гавин Макинтош тъкмо си сваляше гумените ръкавици, когато двамата полицаи влязоха в апартамента. Лицето на шотландеца се изопна, под очите му проличаха дълбоки сенки.

— Какво не е наред с картината? — попита той.

Тони Фулър спря до трупа, дръпна ципа на чувала и заразглежда кошмарните рани. След това се изправи и огледа стаята.

— Няма кръв — каза той най-накрая.

Шотландецът кимна.

— При нормални обстоятелства бих се хванал на бас, че нашият покоен приятел не е убит в тази стая, че е заклан някъде другаде, а тялото му е донесено тук. Тук, обаче, явно не става дума за нормални обстоятелства. Няма никакви съмнения, че той се е бил тук и е умрял тук.

— Но кръвта къде е? — измърмори Виктория Хийт.

— Точно така! — рече Макинтош. — Къде е кръвта? Изкормили са го като риба и са оставили кръвта да изтече. Тук трябва да плува в кръв. Разрязали са му гърлото, докато все още е бил жив. Кръвта изтича от артериите под налягане, което означава, че трябва да опръска стените и тавана.

Всички обърнаха глави към тавана.

— Затова ви питам, каква е връзката между това момче и тялото, което разгледах по-преди? — завърши речта си Макинтош.

— Мечът — отговори кратко Тони Фулър.

— Мечът? — Макинтош се усмихна уморено. — И двамата са убити с едно и също оръжие.

— И един и същ убиец, може би — измърмори Виктория.

— Това би било логично предположение — кимна шотландецът. — Радвам се, че не съм полицай.

Хазяйката се казваше Даяна Гейл, и въпреки че й беше жал за младежа в апартамента на сутерена, който явно е бил или отвлечен, или убит, а може би и двете, тя се радваше на своите петнадесет минути слава. Освен това много внимаваше какво приказва — в края на краищата някой жълт вестник със сигурност щеше да прояви готовност да плати за разказа й, така че тя не искаше да предостави цялата информация ей-така, за нищо.

— Вашите колеги вече записаха показанията ми — каза тя и зае поза, съответстваща на шареното й кимоно, когато мъжът с изморен поглед и мъжкараната се появиха на вратата с разтворени полицейски карти в ръка.

— Ще ви отнемем не повече от една минута, госпожо Гейл — каза Тони Фулър, без да обръща внимание на думите й и влезе в антрето.

— Всъщност съм госпожица — закокетничи жената.

— Госпожице — поправи се Тони. — Аз съм комисар Фулър от криминалната полиция, а това е колежката ми, сержант Хийт. Първо, бих искал да ви благодаря за вашата безценна помощ. Ако повече граждани бяха като вас, работата ни щеше да е много по-лесна. — Той се насили да вложи в думите си цялата искреност, на която бе способен.

Двамата полицаи последваха атрактивната седемдесетгодишна госпожица в едно тясно вестибюлче, в което царстваше огромно пиано. На отсрещната стена имаше нов телевизор с плосък екран. Двама ухилени водещи от ранния сутрешен блок изброяваха всякакви произшествия и злополуки, станали през нощта. Госпожица Гейл изключи телевизора, точно когато в него се появи усмивката на момичето от прогнозата за времето.

— Госпожице Гейл, какво можете да ни кажете за младежа, който живееше долу? — попита Тони Фулър.

— Той беше американец. Много приятен младеж с доста хубав външен вид. Честно да ви кажа, ако беше двадесет години по-стар, а аз десет години по-млада… Жалко! Така или иначе, той редовно си плащаше наема.

— Имаше ли някакви гаджета — момичета… или момчета? — попита бързо Виктория Хийт.

— Ама разбира се! Той е изумителен. Там редовно идваха и си отиваха младежи. Младите хора много обичат да се забавляват. Но нямаше някоя по-постоянна, нали разбирате какво имам предвид.

— Имаше ли бръснати глави сред тях?

Тя погледна стъписана.

— Абсолютно никакви! Тук бръснати глави няма.

Хийт и Милър се спогледаха.

— Оуен бръснеше ли си главата?

— Със сигурност мога да кажа, че не. Той имаше много красива коса.

— Нещо за семейството? — попита Виктория.

— Само една леля. И двамата му родители не са между живите. Жалко, наистина. Миналата година му сготвих вечеря по случай Деня на благодарността, нали, истинска американска традиция, та той нещо много се разчувства, като взе да говори за тях. — Тя пое дълбоко въздух. — Изглежда, че…

— Неговата леля англичанка ли е? — прекъсна я Тони.

— Да, да, разбира се, тя живее…

— Вие знаете ли името на тази леля? — прекъсна я Виктория. — Ще се наложи да се свържем с нея.

— Разбира се, тя е детска писателка, в момента е на върха на вълната. Аз имам всичките й книги от серията „Мрачния замък“ — до една. Ето тук, сега ще ви ги покажа, те са си с автографи и така нататък. — Даяна Гейл се протегна да стигне до един рафт в библиотечката и взе някаква ярко илюстрирана детска книга. Тя широко се усмихна, като отвори книгата, така че двамата полицаи да прочетат надписа. Но усмивката й се стопи, когато полицаите се обърнаха и излязоха бързо от стаята.

Един униформен полицай спря детективите на стъпалата.

— Извинете, но тук има един полицай от градската полиция, с когото мисля, че няма да е лошо да поговорите.

Комисарят и сержантът последваха униформения към отсрещната страна на улицата, до една полицейска кола, където млад червендалест полицай пристъпваше неловко от крак на крак.

— Това е полицай Напиър от градската полиция, той е от местния участък.

— Какво можем да направим за вас, полицай?

— Бях тръгнал за този адрес да говоря със собственика на една червена „Хонда Сивик“, регистрационен номер…

Фулър вдигна ръката си.

— По същество! — рече той.

— Колата, регистрирана на името на господин Оуен Уокър, беше намерена изоставена на ъгъла на „Кенсингтън хай стрийт“ и „Дери стрийт“. Като изхождаме от щетите по колата, считаме, че господин Уокър е участник в пътнотранспортно произшествие с много автомобили. Първоначално мислехме, че просто си е тръгнал, но установихме наличие на петна от кръв по тапицерията. Ние считаме, че е възможно да е бил ранен.

Фулър хвана по-възрастния полицай за рамото.

— Извикай Макинтош. Кажи му да ни чака там. Вие — той хвана по-младия служител на градската полиция за ръката, — моментално ни карате там.

— Това е Милър, нали? — попита сержант Хийт.

— Би трябвало. Тя вероятно е отвлякла Оуен с неговата кола, а когато той се е опитал да й попречи, колата е станала неуправляема и се е блъснала.

Виктория Хийт кимна, но продължаваше да не вижда логика в случващото се — Сара Милър беше миньонче с ръст метър и шестдесет, докато Оуен Уокър, поне по описанието, с което разполагаха, беше висок над метър и осемдесет — истински американски атлет. Няма абсолютно никаква логика.

Фулър щракна с пръсти.

— Свържете се с главното управление. Кажете им да направят актуализация на досието на Милър. Никой не трябва да се доближава до нея. Да се подхожда с крайна предпазливост.

— Интересно, къде ли е сега Оуен Уокър? — прошепна Виктория Хийт.

Фулър изсумтя.

— Мъртъв. Или ако не е мъртъв, тогава тя най-вероятно точно сега го измъчва до смърт.

42.

Ароматът на кафе и препечени филийки го извадиха от неспокойните му сънища. Оуен се претърколи и с мъка успя да седне на леглото. Той махна един кичур коса от очите си, като пъшкаше с глас, докато изследваше с ръка контузената си буза. Цялата дясна страна на лицето му гореше и на пипане беше подута, а освен това под кожата напипваше твърди стъклени частици.

Значи не е било сън.

Лудото автомобилно надбягване го преследваше в сънищата му, само че този път оня със студените очи и чука не трошеше предното стъкло и не пробиваше покрива, а го удряше с чука, докато костите и плътта му не се превърнеха в кървава маса.

Оуен смътно си спомняше, че отидоха с метрото до „Нотинг Хил гейт“. Той през цялото време се подпираше на Сара, онемял от сполетелите го събития и сврял издраното си лице в рамото й, като се стараеше да прикрие раните си. Заведе Сара в апартамента на една своя приятелка в Нотинг Хил, точно до „Портобело роуд“. Джойс беше една от многото жени, с които се срещаше. Тя беше извън града тази седмица и даде на Оуен ключовете си, за да й храни котките.

Някаква сянка се появи на вратата и сърцето му заподскача, ужасено от оживелите спомени за сенките на хората нощес.

Сара почука с крак на вратата, преди да влезе в стаята. Току-що беше взела душ и дългата й рижа коса беше още мокра. Очите й, които вчера бяха мъртви и безжизнени, сега блестяха. Розовата хавлия обгръщаше стройното й грациозно тяло и Оуен смутено извърна очи. Тя седна на ръба на леглото и почака той да си нагласи възглавниците и да покрие гърдите си с чаршафа, преди да сложи подноса на коленете му.

— От доста време не ми се е случвало да закусвам в леглото. — Той направи опит да се усмихне. Обви с ръце голяма чаша с кафе и отпи бавно. Усети как парещата течност изгаря езика му. Въздъхна и се облегна на възглавницата.

— Как си? — попита Сара.

— Как мислиш, че се чувствам?

По лицето й пробягна бърза усмивка и тя изведнъж придоби вид на момиче.

— Кофти.

— Точно така се чувствам.

Сара се наведе, за да разгледа наранените му бузи.

— По-добре не можах да ги почистя — каза тя, — под кожата май са останали стъкълца.

Оуен поклати глава.

— Не помня да си ме почиствала. — Той вдигна рязко завивките и погледна под тях. Беше гол. По бузите му се разля руменина, която на мига се отрази и по лицето на Сара.

— Целите ти дрехи бяха в стъкла… — започна тя и се усмихна плахо. — А и след всичко, което стана снощи, аз не бях в състояние да направя нищо, даже да погледна.

Оуен кимна.

— Снощи нямах възможност да ти благодаря…

— Можеш да ми благодариш, като си изядеш закуската. Не карай едно момиче да яде само. Това е невъзпитано.

Сара дъвчеше крайчето на една препечена филийка и погледна към мъжа, когото за пръв път имаше възможност да огледа добре. Тя позна някои черти на леля му в неговите — същата решителност в зелените очи, същата волева челюст.

— Кой е собственик на апартамента? — попита тя предпазливо, след като забеляза оформения с женски вкус интериор, както и проточилото се помежду им мълчание.

— Една… приятелка — отвърна той, без да е сигурен защо иска да премълчи факта, че е спал с Джойс няколко пъти. — Тя ми е колежка в курса по статистика и тази седмица отсъства.

Сив котарак на пределна възраст скокна на леглото, вперил поглед в каничката с мляко.

— Обещал съм да храня Ромул и Рем. Какво да кажа… чувствителен съм към животните — продължи Оуен.

— И аз обичам котките — измърмори Сара и кихна. — Въпреки че те не ме обичат.

Оуен отля малко мляко в чинийката и я постави на леглото. Моментално на леглото скокна и втората котка… деликатен женски екземпляр. Двете животни клекнаха до паничката и залочиха млякото.

— Мислиш ли, че тук сме на безопасно място? — попита Оуен, без да гледа в нея, докато галеше едната котка.

— Не знам — отвърна тя. — Зависи колко организирани са тези хора. Може би ще се завъртят насам-натам и ще проверят приятелите ти. Но вероятно имаш няколко дни.

— Ти още ли не си се отказала да ходиш в полицията?

— Не съм.

— В такъв случай, аз ще дойда с теб.

Сара поклати глава.

— По този въпрос няма да спорим — заяви Оуен. Той допи кафето си. — Но първо искам да си взема душ и да се опитам да почистя лицето си.

Сара вдигна подноса и го отнесе в кухничката. На хладилника имаше залепена със скоч малка снимка. На нея се виждаха Оуен и една красива азиатка пред Лондонското око. Бяха прегърнати по начин, доста далеч от платоничния.

— И аз искам да съм толкова близка с приятелите си — измърмори Сара на Ромул, който я беше последвал с надеждата, че ще получи още ядене. Сара се обърна към телевизорчето в кухнята. След като погледа новини няколко минути, тя малко се поотпусна, тъй като не дадоха нищо за убития от нея човек. Дадоха няколко кадъра от верижната катастрофа на „Кенсингтън хай стрийт“, пет-шест коли, разпилени по пътя, лицето на репортера, оцветено от червено-сините светлини на линейките и полицейските автомобили. Въпреки че имаше няколко сериозно пострадали човека, загинали нямаше.

Сара свърши с миенето на чиниите, и чу как Оуен се надигна от леглото и зашляпа към банята. След няколко секунди душът забарабани по плочките.

Сара бавно се върна в хола и потъна в мекия фотьойл. Бръкна в торбата, лежаща в краката й и извади Счупения меч.

Ловни рогове.

Неясни и далечни.

Които я зовяха.

Сара премигна. За миг мечът беше цял, блестящо парче сребрист метал, слънчевата светлина заблестя по него като по течност, ослепи я и очите й се насълзиха. Когато възвърна способността си да вижда нормално, мечът вече не беше нищо повече от стара ръждясала пръчка. Някой извършваше убийства, за да притежава това парче желязо. Джудит Уокър умря в ужасни мъки, за да запази тайната му. Може би под ръждата има масивно злато, някой съвременен Малтийски сокол. Тя почовърка ръждата с палец — в скута й се посипаха кървавочервени трошички окислено желязо, но отдолу не се показа никакво злато.

И все пак мечът беше особен.

Снощи, когато го заби в бръснатата глава, тя почувства… Какво почувства? За миг тя се почувства силна, могъща, ужасът й изчезна и тя се почувства… жива! Същото усети и по-рано, когато повали младежа във влака. Тогава реагира инстинктивно и го удари с желязната пръчка през едната страна на главата. В момента, в който младежът се размаза в прозореца, Сара почувства… Какво почувства? Как би могла да опише това чувство?

Съжаление… ужас… страх…

Не, тя усети задоволство.

Като люлееше меча в ръце, Сара Милър се излегна във фотьойла и затвори очи. Единственият звук в апартамента беше далечното съскане на душа в банята. Звучеше като дъжд.

Просто като дъжд…

43.

Вали дъжд.

— В тая прокълната страна винаги вали.

— Какво забравено от Бога място!

Някаква сянка падна върху им.

— Няма място, което да е забравено от Бога.

Двамата мъже се обърнаха и се върнаха към задачите си в момента, в който край тях мина момчето с гарвановочерната коса. Те не срещнаха неговите студени очи и двамата тайно докоснаха амулетите и талисманите, зашити в дрехите им. Момчето погледна през рамо, изви устни в иронична усмивка, все едно знае точно какво правят двамата.

Сивокосият белобрад човек стоеше на носа, сложил ръка върху рамото на племенника си и показваше към далечната линия на белите отвесни скали.

— Ще бъдем там, преди да падне нощта.

През вълните изсъска дъждът, забарабани по коженото платно и се разби о дървената палуба.

— Далеч ли сме от къщи, вуйчо?

— Далеч сме, Йешуа. Ще слезем на брега под белите скали.

Момчето облегна лакти на парапета и се наведе напред, като гледаше с любопитство приближаващата се земя.

— Вуйчо, моряците мислят, че сме се доближили твърде много до края на света, а египтянинът предсказва, че ако плаваме още един ден на запад, ще паднем зад края на света.

— Колкото и да е учил, египтянинът е глупав човек. Ако плаваме един ден на запад и север, ще срещнем нова земя, чудна зелена земя, населена с диви войнствени племена. Тази земя е богата на злато, а хората там умеят изкусно да обработват мекия метал.

— Ние ще пътуваме ли натам, вуйчо?

— Този път не. — Възрастният човек сложи вълнената гугла на главата си, тъй като вятърът смени посоката си и дъжд и лапавица забръскаха право в лицето му.

— Ще търгуваме с калай, ще отделим десет дни да попълним припасите си от калай и след това ще се върнем вкъщи.

Момчето Йешуа обърна лицето си към дъжда, затвори очи и отвори уста да лови ледените капки.

— Има вкус на студена земя и горчиви билки — каза то, без да отваря очи. После обърна глава и погледна вуйчо му. — Какво ще даваш в замяна на калая?

— Толкова много въпроси! Ами няма да са обикновените стоки за търговия. Тези хора са изкусни занаятчии, ценят само интересното и необикновеното. — Той направи жест към центъра на дълбоко газещия кораб, където стоките лежаха покрити с намаслено кожено чергило. — Една от причините да търгуват с мен и да отказват да си имат работа с останалите, е защото аз редовно им нося нещо необикновено. Понякога си мисля, че те са като деца, които искат само най-новите играчки.

Мъжът спря изведнъж, след като осъзна, че е сам. Момчето се бе запиляло към покритите с чергило стоки. Капитанът поклати глава и се обърна към сушата. Йешуа беше дете на негово внуче, странно момче, което си бе чудновато откак се роди.

Изглеждаше и се държеше далеч по-зряло от крехките си години, предпочиташе обществото на възрастните, отколкото на връстниците си, но по някаква причина самото му присъствие изнервяше мнозина. Оставяха го да броди с дни сам-самичък и въпреки че вече бе навършил възрастта, в която сам би трябвало да е започнал да учи занаят, той не показваше влечение към никое занимание.

Йосия се надяваше, че това пътуване до края на света ще пробуди интерес у момчето. Ако стане така, той би могъл да го вземе за чирак, да го научи как се плава по море, да му покаже чудесата по света — земите на жълтите хора далеч на изток, косматите демони в планините, мъже с коса с цвета на огъня и кожа с цвят на тебешир — това би било достатъчно, за да грабне въображението на всеки човек.

Въображението на Йосия бе завладяно още когато той беше момче.

Бащата на Йосия, Йешуа, го бе взел в морето за първи път, когато Йосия още беше дете. Направиха кратко пътешествие на север и на запад до безчислените острови на Гръцкото море. Баща му му показа градовете под вълните — безупречните прави улици, павираните пътища, величествените къщи, блестящите палати и богато украсените статуи. Забавляваше го с разкази за изгубената цивилизация, която някога процъфтявала там, подари му кинжал, изваден от един гмуркач от една от къщите. Разказа му, че има и други цивилизации, други раси, други тайни и съкровища по света.

Йосия все още носеше ножа, изключителна изработка от желязна и медна тел на ивици, с дълго острие, богато украсено с гравиран спирален мотив, който той не бе срещал другаде, докато не стигна до Калаената земя. Когато се върнат от това пътуване, той ще заведе момчето до Гръцкото море. Заедно ще изследват многото острови, ще търсят съкровища в златните пясъци… и може би Йосия ще успее да убеди момчето да стане негов следовник.

Йосия се обърна отново към белите скали. Сега те бяха по-близо и вече се виждаха горящите по високите им части огньове, предупреждаващи за приближаващия кораб. Този живот беше труден, но не беше лош, не по-труден от живота на занаятчията, земеделеца или овчаря.

Като хвърли поглед през рамо, той видя как племенникът му изучава стоките, а после се обръща към приближаващите се скали. Трябва само да напътства любопитството на момчето, нищо повече.

Дългите пръсти на Йешуа се движеха по увитите с кожи денкове. Той затвори съзнанието си за безбройните мисли и емоции, които го разкъсваха и се съсредоточи върху безконечния шум на морето, който прочистваше ума му. Вдигна един пакет и развърза кожената връв. Платът запламтя в сивия утринен въздух. Йешуа се усмихна със своята необикновена усмивка. Вътре имаше мантия, изработена от пурпурни пера, които създаваха ненатрапчиво, но категорично усещане за богатство и сила.

Нещо сякаш накара момчето да я сложи на раменете си и да се загърне във възхитителните фини пера. В миг усмивката му се стопи и по устните му се появи горчива гримаса. Поглъщаше го нарастваща вълна от ужас. Той се беше оплел в някаква мрежа, бореше се безпомощно, костите му пращяха в отчаян опит да се освободят… обкръжиха го хиляди птици, червенопери птици, които грачеха и кряскаха ужасени. В това време през храсталаците се прокрадваха тъмнокожи мъже с изрисувани лица и копия в ръце.

Момчето махна мантията и я хвърли на палубата.

— Йешуа!

Момчето се обърна с празен и безизразен поглед. Вуйчо му го гледаше ядно.

— Вдигни това и го увий, преди морската вода да го съсипе. Това нещо ми струваше цяло състояние.

Йешуа неохотно докосна мантията и я уви в голямо парче кожа. Той зърна мимолетно боричкащите се птици, но яростно изтри тази картина от ума си. Докато тършуваше из стоките, фините му пръсти докоснаха студен метал.

Когато разви кожата, отвътре се подаде меч. Докосна го и топлината се разтече по ръката му…

44.

Сара Милър се събуди внезапно, убедена, че току-що е била на кораба с момчето и неговия вуйчо. В съня си тя държеше три стъпки дълъг блестящ меч с широко острие, с ефес, покрит с разкошна червена кожа, и гравиран със спирали и сложни плетеници. Но когато погледна ръцете си, беше почти разочарована, защото откри, че държи едно просто ръждясало парче желязо. Обърна дланите си и откри, че част от ръждата бе паднала и бе покрила потната й кожа с червени петна, с цвета на прясна кръв.

Сара вдигна очи и видя Оуен да стои пред нея в облаци пара. Мократа му коса се засукваше на къдрици, а широките му голи гърди блестяха, покрити с капчици вода. Мускулестото му тяло бе увито с дебела кърпа в цвят на праскова.

— Счу ми се, че извика.

— Задрямала съм. Сънувах сън… — започна тя и спря, като си даде сметка, че Оуен се вглежда в кървавите й ръце.

— Няма да е зле да отидеш да се измиеш — каза той кротко. — Хората могат да останат с погрешно впечатление.

Тя погледна изцапаните си ръце и се усмихна мрачно.

— Вече съм сигурна, че са останали с точно такова впечатление.

45.

Робърт Елиът дълго се беше готвил за такъв ден. Беше разхвърлял пари в дузина сметки на също толкова имена и в банки из целия свят. Беше се сдобил с редовни паспорти на четири националности. Беше готов за това, което трябваше да направи.

Беше готов да изчезне.

Дребният мъж извади кожения куфар от килера и го тръсна на леглото. Този куфар беше постоянно готов.

Елиът не хранеше илюзии, че работодателят му ще дойде да го потърси. Нито имаше каквито и да било илюзии относно способностите на човека. Въпреки че Елиът и неговите помощници бяха виновни за пет от смъртните случаи на възрастни мъже и жени, той подозираше, че има и други, с които гласът по телефона се занимаваше лично. Миналата седмица той прочете във вестника за някакво богато ексцентрично старче, намерено мъртво в собствения му басейн. „Умрял в ужасни мъки“, така пишеше в репортажа. Елиът знаеше, че това е почеркът на работодателя му — още в самото начало той беше казал съвсем определено, че старите хора трябва да страдат.

Първото обаждане беше два месеца по-рано в три часа сутринта. Елиът току-що се беше върнал от един клуб в Уест Енд, когато телефонът иззвъня. Включи се телефонният секретар, а през високоговорителя се чу глас:

— Вдигнете телефона, господин Елиът, зная, че сте там. Облечен сте с костюм „Армани“, цвят антрацитно черно, синя копринена риза, тъмносиня вратовръзка и кърпичка в същия цвят, мокасини „Дъбари“, черни копринени чорапи…

Елиът вдигна телефона и вече знаеше, че се забърква в голяма каша. Явно го следяха.

— В най-горното чекмедже на бюрото има плик за вас. Отворете го, след това ще говорим.

От другия край на линията затвориха.

Робърт Елиът почувства първата вълна на страх.

Неговият апартамент беше абсолютно обезопасен срещу проникване — този, който му се обади, демонстрираше своята сила, достъпа си до личния живот на Елиът. В плика имаше един-единствен лист хартия с името и адреса на човек, който живееше в Брикстън — Томас Секстън. Елиът никога не бе чувал за него.

Телефонът звънна отново и човекът обясни, че Секстън притежава предмет, едно антично точило — плосък, кръгъл камък с дупка в средата. Човекът искаше този камък. А Елиът трябваше да убие Томас Секстън по особено кървав начин. Човекът постави съвсем конкретни изисквания — гръдният кош на жертвата трябва да се отвори, сърцето и белите дробове да се отстранят, а след това камъкът да се сложи в кървавата вдлъбнатина и да бъде оставен там, докато напълно се покрие с кръв. Елиът затвори телефона, без да каже и дума и веднага го изключи.

С първата поща дойде колет. Щом го отвори, Елиът отскочи от отвратителната смрад, която се разнесе из стаята — вътре лежеше лява ръка с татуировка на черен скорпион на един младеж, от когото той беше принуден да се отърве три месеца по-рано. В комплект с пратката имаше и няколко лъскави снимки с висока резолюция, на които се виждаше как Елиът копае гроба в Ню Форест, как блъска голия труп вътре, как зарива всичко и после как се връща в колата си.

На всички снимки се виждаше времето на заснемане.

Два часа по-късно един куриер донесе на Елиът плик, в който имаше само един лист — списък с всичките му сметки с актуалното салдо на всяка една.

Току-що по спестовната му сметка бе депозирана сумата от един милион лири стерлинги.

Когато телефонът звънна в ранните утринни часове, Елиът знаеше, че няма друг избор, освен да се подчини на този, който му се обажда. На бърза ръка загърби съмненията си по отношение на поръчката за Томас Секстън и жертвата умря в ужасни мъки.

Елиът винаги е знаел, че ще дойде ден, в който ще се провали и работодателят му ще се нахвърли върху него. Той все още не беше наясно по какъв начин Милър и американчето успяха да му се изплъзнат. Важното беше, че изпусна и двамата и че загуби меча.

Робърт Елиът отвори сейфа в стената, извади всички паспорти и бързо избра няколко. Един английски и един американски паспорт сложи в куфара, а виненочервения ирландски паспорт пъхна в джоба си. Днес той се казваше Ронан Ийгън, продавач на компютри. За полета до Ирландия не му трябваше паспорт, а след като се окаже там, може да лети навсякъде по света. Елиът погледна часовника си — един час до Хийтроу, след това още един час до Дъблин. В Ирландия ще бъде преди обяд, а в Щатите — още преди мръкнало.

И тогава ще е в безопасност.

46.

Кубето довърши последната кутия бира, смачка я и запрати в ъгъла. Затвори очи, плачеше му се, но не можеше да се разплаче със сълзи. Въпреки това той чувстваше напиращите в него чувства — остри и горчиви. После бавно, почти неусетно, той се сви на мръсния матрак, обърнал лицето си към изпъстрената с петна стена, и се замисли за Карл. Пред очите му изникна Милър, която нахлува в стаята, Карл, който й отцепва един-два хубави ритника, след това мимолетния отблясък на ръждясалото парче метал в ръцете на жената. А после звук, този кошмарен, гаден, хрускащ звук на меча, потъващ в плътта. За миг — за най-краткия от всички мигове — в съзнанието му изникна картината на светещия меч в ръцете на Милър. И след като Карл се обърна и падна, тя го удари отново, след което Кубето със собствените си очи видя как мечът цял-целеничък запламтява точно в мига, в който главата на Карл се отдели от раменете му.

Бръснатата глава преглътна горчивия жлъчен сок.

Карл… горкият мъртъв Карл… Обичаше това момче, истински го обичаше! Бяха прекарали много хубави моменти заедно. Но Кубето не можеше да си спомни тези моменти. Сега не виждаше друго — само как неговият любовник пада на земята, а главата му бавно се завърта в обратната посока. Даже нямаше възможност да поиска да му предадат тялото.

Кубето скърцаше със зъби. Всичко това беше по вина на Елиът и Милър, но най-вече на тая мръсна Сара Милър. Исус вижда — и двамата щяха да си платят!

На земята до мърлявия матрак забръмча мобилният му телефон.

Кубето не му обърна внимание и телефонът спря.

После отново взе да звъни.

Той го грабна и погледна екрана — незаписан в телефонния указател номер. Сигурно е Елиът. За миг помисли да не отговаря, но оня психопат можеше да се домъкне тук, а Кубето не искаше това. Пръстите му натиснаха бутона с такава сила, че можеха да го счупят.

— Какво!

— Вие се казвате Ник Джейкъбс, но сте известен повече като Кубето, така че аз ще се обръщам към вас по този начин. — Гласът беше дълбок и властен.

— Кой се обажда, ебати?

— Аз съм Робърт — работодател на Елиът. Бившият му работодател.

Кубето се изправи.

— Вие да не сте оня, дето все му звъни?

— Точно така. — Настъпи дълга пауза, която се прекъсваше само от пращене и прещракване. — Кажи ми, Кубе, какво стана снощи?

— Милър и оня другия се чупиха. Карл го убиха… — добави той с горчивина.

— А ти си бил близък с Карл?

— Бях близък. Грешка на Елиът. Първо на първо, там не трябваше да ходим изобщо. Трябваше да гепим оная гад по улиците.

— С това съм съгласен. Елиът е виновен за това, че Карл е мъртъв. Ти трябва да настояваш за компенсация.

Кубето седна.

— Така и ще направя!

— Ти знаеше ли, че господин Елиът планира да напусне страната?

— Кога?

— В рамките на един час. Ако искаш да го хванеш, трябва да побързаш.

— Нямам му адреса. Той никога не ми го е казвал.

— Господин Елиът беше един много предпазлив човек. — Последва пауза, след която гласът попита: — Искаш ли да ти дам адреса му?

— Да, господине, искам.

— Добре. Много добре, Кубе. Струва ми се, че ще се разбираме с теб. Трябва ли да ти напомням, че сега работиш за мен?

— Не, господине.

— Ще ти дам адреса и указания и един телефонен номер. На него можеш да ме намериш по всяко време.

— Да, господине.

— И, Кубе…

— Да, господине?

— Кажи му, че като е решил да избяга, е сгрешил. Накарай го да страда.

— А! Можете да разчитате на мен — рече мрачно Кубето.

47.

Елиът крачеше из подземния паркинг, а токовете му тракаха по земята. Той си свиреше с уста една песен от „Злата“. Нямаше търпение да види мюзикъла на Бродуей. Елиът имаше чувството, че повечето американски мюзикъли някак си се развалят, докато стигнат до Уест Енд, и той искаше да види как пеят и танцуват свестни истински американчета, облечени в стегнатите си костюми. Може би по-нататък би могъл да преоткрие себе си като продуцент и да прослушва лично младите таланти, които искат да блеснат на „Големия бял път“. Точно така. Ще си направи един малък офис на Бродуей и ще приема потенциални клиенти. Само мъже.

Елиът се усмихна, докато приближаваше колата, и си представяше бъдещето си. Зареян в мечти, той почти не забеляза, че въздухът беше натежал от изпарения на въглероден окис. Тъй като не планираше да се връща, имаше намерение да отиде до летището с БМВ-то. Той никак не обичаше, когато му се налага да оставя колата си някъде, но щеше да си купи друга в Америка — „Хамър“, черен.

Миризмата на бензин в този край на гаража беше по-силна, достатъчно силна, за да накара очите му да засълзят. Той натисна дистанционното и чу изщракването на отключващите се врати. Стигна до колата, отвори вратата и се плъзна на кожената седалка.

— Ебати!

Вътрешността на колата вонеше на бензин. В този момент Елиът си даде сметка, че влагата се просмуква в панталона и сакото му. Той докосна седалката до шофьорската… и ръката му попадна в голяма локва. Даже не беше нужно да поднася ръката към лицето си, за да разбере, че локвата е от бензин.

До колата се появи сянка, след което предният прозорец от другата страна експлодира, а около Елиът се посипаха парчета стъкло, заплетоха се в косата му и се врязаха в бузите му.

— Кубе, ти ли си? — прошепна той.

— Твоят бивш работодател ми каза да ти предам, че като си решил да бягаш, си сбъркал. — Развалените и изпочупени жълти зъби на Кубето проблеснаха в колебливата светлина на дълга кибритена клечка.

И тогава клечката започна да пада, бавно, много бавно към кожената седалка.

— Най-сетне!

На другия край на страната голата жена, която лежеше с разтворени крака и ръце върху копринените чаршафи, изпъшка в екстаз, щом колата избухна в пламъци. Предсмъртните мъки на Елиът бяха просто слабо и далечно безпокойство, нищо повече. Ако тя издигнеше съзнанието си, би могла да преживее болката на Елиът.

— Той гори. Изпитва изключително мъчителна болка.

От Астралната равнина в Другия свят тя гледаше надолу към горящата кола и наблюдаващата гърчещата се фигура. Вълните от цветове — ужасът и мъчението на мъжа — се издигаха нагоре като дим. Тя погълна цветовете и изпи емоциите.

— Не забравяй, не бива да го оставяш да умре бързо, дръж вързан духа му към тялото му, колкото можеш по-дълго. Остави го да страда.

— Той страда!

— Много добре. А сега му покажи това.

Вивиен отвори очи и погледна към мъжа, който седеше на края на леглото, загърнат с пурпурна мантия от птичи пера. Той вдигна ръцете си настрани и заприлича на птица с широко разперени криле.

— Дай му да ме види!

През проблясващите вълни на жестоките страдания Робърт Елиът видя как пред него се появява човек-птица, наметнат с пурпурна мантия. Човекът-птица отвори уста, изкрещя и изригна пламъци върху пенещото се стъкло. Предното стъкло се разтопи и в него зейна дупка с къдрави краища. Болката бе твърде голяма и Елиът затвори очите си секунди преди да ги изгуби завинаги.

Последното му възприятие от живота бе миризмата на горящо месо.

48.

Гавин Макинтош надушваше нещо гнило.

Хубав, очарователен и остроумен, с мек шотландски акцент, който Шон Конъри популяризира и направи привлекателен за хората, Гавин беше редовен гост в различни телевизионни и радио предавания, на когото зрителите и слушателите обичаха да задават въпроси. През дванадесетте години работа като лекар-патолог, той събра цяла колекция забавни и анекдотични случки от своята работа. Неизменно се намираше по някой, който го питаше какво най-малко му харесва в неговата уникална професия, и той винаги отговаряше „Миризмите“. Винаги излизаше смешно, но всъщност си беше самата истина. Смесицата от миризма на разлагаща се плът и газовете, отделяни при гниенето на някой труп в особено напреднал стадий на разлагане, беше просто неописуема. Но ако трябва да бъде откровен, след първата година на тази работа, той почти не забелязваше миризмите. Сякаш обонянието му се изключваше веднага щом влезе в сградата.

Сега обаче Макинтош надушваше нещо гнило.

Той тъкмо се канеше да тръгва за отдавна уговорения обяд с една очарователна редакторка на списание, когато улови че му намирисва съвсем леко на нещо подозрително. Нещо горчиво-сладко, напомнящо развален плод, залят с лепкав сок и накацан от мухи. Мак се върна по облицованите с плочки коридори, с отметната назад глава и разширени ноздри. Работеше в тази сграда от толкова много време, че я познаваше като собствените си длани, знаеше всичките й особености, миризми, тропането на вратите и клатещите се прозорци, които бяха донесли на постройката славата на сграда, обитавана от духове. В едно от мазетата имаше плесен, в друго кьоше на сградата пък имаше сухо гъбично гниене, но тук… тук трябваше да има само остра миризма на дезинфектант и може би съвсем лек сладникав дъх на разлагане или метален нюанс на кръв.

Макинтош хвърли куфарчето и палтото си на бюрото в кабинета и влезе в моргата през двойната врата. Запали лампите. Всички бяха излезли на обяд и сградата беше почти тиха — застиналата тишина се разсейваше само от далечното жужене на климатичната инсталация. Тук миризмата стана по-силна.

Позна я веднага — смрадта на напреднал стадий на разлагане, на онова състояние на разлагане, при което гниещата плът придобива консистенция на сапун и изхвърля от себе си крехките кости. Но тук нямаше нищо, което да е в това състояние, освен ако са докарали нещо ново и не са го информирали.

Мак тръгна покрай номерираните замразители, като ноздрите му се издуваха, и определяше труповете по миризмата, още преди да е прочел какво пише на етикетчето на съответната врата.

Сурово кърваво месо — пътнотранспортно произшествие.

Гранясало, водорасло и сол — удавяне.

Изгоряло месо и бензин — самоубийство с автомобил — докарано току-що. Жертвата беше заляла колата си с бензин, беше се заключила вътре и я беше подпалила.

Той продължи из стаята и по някое време започна да примигва, а очите му изведнъж се насълзиха.

Неизвестен труп от мъжки пол, 44. Неизвестен труп от мъжки пол, 45.

Обезглавени млади мъже, повалени от психопат, владеещ някакъв странен меч. Нито един от тях не е идентифициран със стопроцентова сигурност. Мак отвори чекмеджето, където лежеше номер 44, младежа от влака, и отстъпи, като запуши ноздрите си. Миризмата бе отвратителна — плътна, леко ферментирала миризма на разлагане в напреднала фаза. И все пак не би трябвало да… Той дръпна чаршафа… и тогава обръгналият на какво ли не патолог се обърна и повърна.

Тялото представляваше маса гърчещи се бели червеи. Голяма част от плътта липсваше, а костите вече бяха започнали да показват характерния за остаряването бяло-жълт цвят. Онова, което беше останало от плътта, беше черно и жилаво, хванало кора.

Стиснал очите си, Макинтош затвори чекмеджето и извади номер 45, обезглавеното тяло от апартамента до „Ърлс Корт роуд“. Миризмата тук беше дори по-силна, а чаршафът, който покриваше тялото, лежеше почти изравнен с металната платформа и се издуваше единствено от кривата на черепа и изпъкналите ребра. По иначе белия чаршаф се бяха образували жълти и черни петна, а по покрития с плочки под капеха „ластари“ лепкава течност. Мак излезе от моргата залитайки.

Труповете, престояли тук само няколко часа, изглеждаха като че ли са лежали с години.

49.

— Това е писмо от леля Джудит.

Сълзите изпълниха яркозелените очи на Оуен, докато той държеше в ръка една нищо и никаква хартийка, покрита със ситен почерк.

Като гледаше вълнението на Оуен, на Сара й се прииска да стане някак невидима, за да не го притеснява. Тя седна на пода и Ромул моментално се настани на краката й, Сара загали лъскавата му козина.

— Ти прочете ли го? — попита Оуен, с почти обвинителен тон.

Тя поклати глава.

— Прерових торбата, за да намеря твоя адрес. Нищо не съм чела.

Оуен пое дълбоко въздух и започна да чете бавно, като на места се затрудняваше с нечетливия почерк.

Оуен вдигна горящи очи от писмото. Той смачка гневно хартийката и я запокити нанякъде. Погледна настрани, като едва се сдържаше да не заплаче.

Сара се протегна и вдигна писмото. Без да каже нито дума, тя го разгъна.

— Знаех си, че е душевноболна — каза Оуен с хлипане, — но тя не щеше и да чуе някой да й помага. Живееше самичка — не ми даваше да я настаня в старчески дом. Преди две-три години падна и се наложи да й сменят бедрена кост. Два дни преди да я намерят тя лежала съвсем безпомощна. Два дни! Пишеше детски книги, спечели всякакви награди, но през последните няколко години книгите й станаха едни такива по-диви, по-мрачни. — Оуен кимна към хартийката в ръцете на Сара. — Очевидно е затъвала все повече в своя въображаем свят.

— Мъжете, които я измъчваха и биеха, които жива я одраха, не са никак въображаеми — отбеляза тихо Сара. — Мъжете, които влязоха в твоя апартамент, също не са въображаеми.

Оуен спря и се загледа в нея.

— Ти да не би да искаш да ми кажеш, че й вярваш?

— Мъжете, които избиха моите близки, не са въображаеми! — Сара наведе глава и разглади смачканата хартийка, после я обърна да прочете написаното на гърба.

— Не го е подписала — отбеляза Сара, а после се обърна към Оуен. — Е, и? — попита тя.

— Какво „е, и“? Какво значи „е, и“? Древни артефакти. Пазители на светини? Това прилича на нещо от романите й — отвърна ядосано Оуен.

Сара вдигна плика от пода и го изтръска върху износения бледоморав килим. Имаше една тетрадка, избеляла и одърпана, чиято кафява обложка беше надписана с едър детски почерк: „Джудит Уокър“, малък адресник със златни ъгли и дебел албум с изрезки, от който стърчеше ъгълът на някакъв вестник.

Сара отвори албума и пъхна изрезката вътре. Страниците бяха покрити със старателно изрязани с къдрави ножици от вестниците статии.

Сара хлопна албума и взе дневника. Разгледа го внимателно отвън, преди да го отвори. От вътрешната страна на обложката имаше списък с имена. Някои от тях просто й се набиха в очи: Беа… Джорджи… Томи…

Сара затвори дневника, след това взе малкия адресник и го отвори. Попрелисти страниците и видя, че по-голямата му част е празна, петнадесетина имена по леснокъсащите се страници, всичките написани с лоша писалка, пускаща мастилени петна, избледнели вече до лилаво. Беа Клей… Джорджи Рифкин… Томи Секстън…

— Не е зле да видиш това тук — каза тя с равен глас.

— Не искам!

— Виж! — рече Сара настоятелно, като бутна албума с изрезките право в лицето му. — Погледни! — Тя усещаше как в нея се надига ярост, изгаряща, вибрираща ярост. — Погледни тези имена — тук, тук и тук! А сега погледни дневника на леля ти! А сега адресника! Тук! И тук! И тук!

Гневът й се уталожи толкова бързо, колкото се разбунтува, а Сара остана изстискана и изтощена.

— Не виждаш ли, Оуен? Джудит е познавала всички тези хора. И те всички са мъртви. — Свита на пода, Сара се пресегна и хвана лицето на Оуен в ръцете си. — Ако тя не е сънувала, мечтала или бълнувала… тогава, Оуен? Тогава какво?

Оуен Уокър погледна в очите й.

— Тя беше ненормална!

Сара го изгледа и не каза нищо.

— Тя беше ненормална! — настоя Оуен, като се опитваше да убеди сам себе си.

Погледът му се спря върху хартиите на пода.

— Тя беше ненормална! — прошепна той, но все пак голяма част от убедеността в гласа му беше изчезнала. После взе дневника на леля си, отвори го наслуки и зачете на глас.

Оуен рязко затвори тетрадката. Сара въртеше меча в ръцете си и с отсъстващ вид удряше счупеното острие със задната страна на пръстите си.

— Продължавай — каза меко тя.

Оуен поклати глава.

— Не искам. Изглежда… твърде лично. — Той се пресегна за албума с изрезките и тихо прочете каталога на смъртта и страданието. Когато свърши, погледна към Сара, която беше взела дневника и четеше едрия, закръглен детски почерк.

— Моята леля е познавала всички тези хора? — попита той.

— От деца. — Сара потупа страниците на дневника с меча. — Чуй да ти прочета. Всички те били евакуирани заедно. Тринадесет деца от всички части на южна Англия. Били разквартирувани в една ферма в Уелс, където се запознали с един едноок скитник, който се казвал Амвросий. Амвросий на всички им раздал онези предмети, които са познати като светините. Това е почти в края на дневника.

Сара затвори дневника, сложи го на пода и вдигна меча с двете си ръце.

— Дирнуин — каза тя силно.

— Сара… какво правиш?

— Дирнуин.

— Сара! — гласът на Оуен беше пълен с тревога.

— Дирнуин!

Последвалата тишина не бе нарушена от никакъв звук.

50.

Отвъд физическия свят има царства, за които по-голямата част от човечеството не е и сънувало. Това са Световете на призраците, известни още като Астралната равнина или просто Астрала.

В множество религии и вярвания се приема, че човешкият дух, душата, пътува към Астрала, докато материалното тяло спи и се обновява. Освен това в тези религии и вярвания е прието да се смята, че духовете на неотдавна починалите се разхождат из Астрала, преди да предприемат последното си пътешествие към Светлината.

Мощните потоци от чувства в света на живите, в света на плътта, отекват в Астрала с мънички цветни импулси в сивия пейзаж. В Астрала понякога проникват някои по-силни думи — молитви, проклятия, ако са изречени с особено пламенно чувство. В Астрала оставят диря и местата, където хората се молят, светите места, храмовете, както и някои почитани предмети.

Както и във всички светове, в Световете на призраците е пълно с ловуващи хищници.

— Дирнуин… Дирнуин… Дирнуин…

Огромен конус светлина се пръсна и мина през менливите облаци и се изстреля в горните слоеве на Света на призраците. Светлината се извисяваше все по-високо, като се врязваше в области, достъпни само за неколцина избрани. Спящите духове на човечеството се рееха из по-ниските нива, докато по-високо развитите души имаха достъп до средните нива. Само онези, които бяха посветили своя живот на овладяване на тайните знания, можеха да влязат на най-високите нива.

Сивият ландшафт, който се осветяваше с пулсирането на маяка в небитието, отмиваше сенките, заглушаваше светлините на човешките чувства и мечти, изпъстрили сивия Астрал.

И тогава конусът придоби форма, потекоха ленти от светлина, като дадоха началото на съзиданието на форма и материя, оформиха се ъгли, появиха се линии, светлинният лъч се изостри от най-ниските нива и се издигна до една крехка точка високо в Астрала.

Оформи се фигурата на меча.

Той пулсираше и туптеше в Света на призраците по-малко от няколко удара на сърцето и веднага след това примигна и изчезна. Сивотата, придобила сега по-тъмен оттенък, неуловимо се завърна и остави пастелните светлини на човешкото съзнание да изпъстрят Астрала.

Но внезапното разпукване на сила привлече вниманието на онези вътре и извън Астрала. Тази сила — сурова, гола, необуздана сила — не бе виждана от много поколения, а онези, които някога бяха обуздали силата, като я бяха изкривили и оформили за своите собствени цели, онези, които хората наричаха велики добри или зли, не бяха влизали в света от почти две хиляди години.

Събраха се любопитни — преследвачи и преследвани. Светлини и огнени кълба — ярки първични цветове, масивни обагрени в мрачни тонове кълба, разпръснали се из ландшафта на Астрала към последното местонахождение на меча.

В Света на плътта онези, които имаха силата да виждат и пътуват в Астрала, се отдръпнаха от ослепителната оглушителна сила, докато онези, които бяха едновременно чувствителни, но несвикнали, се събудиха след чудовищни кошмари.

— Дирнуин… Дирнуин… Дирнуин…

На една невзрачна лондонска уличка един старец чу думите и се пробуди.

51.

Дирнуин… Дирнуин… Дирнуин…

Студените сиви очи на Вивиен се отвориха. Тя се облегна на древната каменна стена, като гледаше навън — към далечните Уелски планини. Някъде в далечината валеше дъжд, тежки облаци се бяха скупчили на хоризонта, а косо падащата слънчева светлина правеше картината почти красива. Но леденият вятър отне на есенния ден целия му чар.

Тя почувства грубата сила на импулса веднага, щом думите отекнаха из целия Астрал с чист и ясен звук. Мечът се пробуждаше и вълните енергия бълбукаха под повърхността на сивия ландшафт, после се взривяваха във водопад от ослепителна сила.

Тя винаги е била медиум… Ясновидка… Оракул.

За своите двадесет и една години Вивиен беше изживяла един предълъг живот.

Родена в семейство на съвременни вещици, тя винаги е знаела, че е по-особена, по-различна от простите малки момчета и момичета, чието „аз“ бе увито в материални потребности. Тя не се задоволяваше с простичките телесни удоволствия. Тя искаше повече. И когато се съсредоточеше, Вивиен можеше да посети Астралната равнина, Другия свят.

Вивиен бе наясно, че по-голямата част от хората не разбира вселената отвъд своите ограничени опит и преживявания. Хората посягаха да сграбчат осезаемите проявления на действителността — тревата, дърветата, океаните, небето…

Царството на Астрала бе достъпно само за неколцина. Вивиен беше една от тях. За нея Астралът бе също толкова реален, колкото и материалният свят.

Вивиен се обърна и се забърза към къщата, като примижаваше силно. Тя се съсредоточи върху околния свят — студенината на есенния въздух, хрущящите листа под краката й, леката миризма на дим от горяща дървесина — всичко, което поддържаше съзнанието й извън образите, тълпящи се в ъгълчетата на съзнанието й. Тя отчаяно искаше да проучи тези образи, но й трябваше някое защитено и сигурно място. Защото когато вие гледате в Другия свят… понякога и той гледа във вас.

Едва десетгодишна, Вивиен вече бе извървяла хиляди по-ниски нива на Астрала. Тогава, когато отдаде девствеността си на Ахриман Саурин, бе тринадесетгодишна, а нейните способности вече бяха шлифовани и обогатени с похвати и обреди с хилядолетни традиции. Като усъвършенстваше природните й дадености с древната плътска сила, Ахриман насърчаваше Вивиен да открива светините, да прочита техните спящи отпечатъци в Астрала и да ги проследява до източника. А когато стана шестнадесетгодишна, тя се врече на Ахриман и те заедно се заловиха за Великото дело — да открият Тринадесетте светини. Нужни му бяха пет години да я обучи, както трябва, въпреки че след като тя разпозна първоначалната Астрална форма на първия предмет, който търсеха, останалото дойде бързо. Щом като се добраха до първата светиня, лесно откриха и другите. Мъже и жени умираха, но човеците се раждаха, за да умират, а тези поне умираха с цел — отдаваха своята кръв, за да се задействат древните предмети.

Сега оставаха да се намерят само още няколко светини.

И една от тях беше мечът Дирнуин.

Вивиен намери Ахриман в затъмнената гостна стая, седнал на резбования дървен стол, загледан към планините. Беше гол, ако не се смята червената мантия — Светинята, известна като Пурпурната мантия. Той обърна поглед към нея — черните му очи бяха угаснали и безизразни.

— Какво е станало?

— Тя е извикала меча по име. Събудила го е. — Вивиен пое дълбоко дъх, треперейки цялата. — Появи се в Астрала.

Ахриман се изправи, разпери ръце и прегърна разтрепераната жена.

— Каква сила! Ти никога не си чувствал такава сила! — прошепна тя.

— Само част от това, което ние рано или късно ще подчиним.

— Но ние не можем да продължим без меча…

Една от грамадните му ръце се вдигна и я зашлеви. Главата й се люшна на една страна. Последва втора плесница, която отметна главата на жената на другата страна. Тя реагира на това жестоко отношение, като страстно поиска още.

— Това го решавам аз! — напомни й той. Като я държеше на една ръка разстояние, той започна да разкопчава дрехата й. — Приготви се — време е да намерим следващия предмет.

— Ти сигурен ли си…

Той я удари отново.

— Не ме разпитвай! Никога! Не забравяй кой съм аз. Какво съм аз!

52.

Виктория Хийт се усмихна в носната си кърпичка.

— Не мислех, че сте гнуслив.

Комисар Тони Фулър се отдалечи от изгорелия скелет в колата, като притискаше устата си с мръсна носна кърпичка. Подземният гараж все още беше пълен с гъст пушек, а лицето и колосаната бяла яка на ризата на Фулър бяха покрити с черни петна.

— Не съм. Но от миризмата на бензина ми се повръща. Няма нужда да се чудим какво е станало тук — добави той. — Някой е облял колата и е хвърлил вътре запалена клечка кибрит. — Той погледна строго към сержанта и на лицето му се появи бледа сянка на усмивка. — Имам чувството, че ще направиш един старец много щастлив.

Сержант Хийт кимна.

— Извън колата разполагаме с цял комплект пръстови отпечатъци, които са подходящи за идентифициране. Онова парче обгорено месо е Робърт Елиът, известен още като Роджър Ийстън, Ричард Еджъртън, Рон Едуардс и още десетина най-различни имена. Дребен сутеньор, мошеник, търговец на крадени вещи, собственик на един-два публични дома, от тези със садо-мазо, два клуба с пийп-шоу и едно порнокино. От време на време внася по малко кокаин и по малко хероин. Лежал е в затвора като непълнолетен, защото пребил баща си до смърт. През последните две-три години не го изпускаме от очи и чакахме сгоден момент да го приберем.

— Някой вече го е прибрал — отбеляза мрачно Тони Фулър.

— Господин Елиът бил любител и на двата пола и обичал при секс малко да боли. Общо взето, по̀ обичал момчета. Едно момче, Ник Джейкъбс, на когото всички казват Кубето, му бил гадже от доста време. От своя страна, Кубето бил във връзка с една друга бръсната глава, един младеж на име Карл Ланг.

Хийт спря. Това име й беше познато.

— Ланг беше обезглавеното тяло, което извлякохме от апартамента на Оуен Уокър тази сутрин.

Фулър я изгледа сащисано.

Усмивката на Виктория стана по-широка.

— Става все по-хубаво. Елиът е доставял наркотици на Лорънс Макфийли.

— Макфийли беше тялото във влака, нали? — попита Фулър.

— Същият.

— Исусе Христе какво става тук?

— И просто, за да направя удоволствието ви пълно — добави Виктория Хийт — Мак каза, че двете тела, Ланг и Макфийли, са се стопили.

— Стопили?

— Напреднал стадий на разлагане — такъв бил техническият термин — така каза той.

— Ключът е Сара Милър, нали знаеш.

Жената кимна.

— А Оуен Уокър? Той мъртъв ли е?

Тони Фулър поклати глава.

— Склонен съм да мисля, че не. Милър обича да оставя труповете да лежат по местата си. Мисля, че ако беше мъртъв, господин Уокър сигурно вече щеше да се е появил. Ти направи ли списък с приятелите му?

— Повечето са хора от университета — каза сержантката и му подаде един лист. — Говорих с всички, с изключение на тази жена тук, която отсъства за няколко дни.

— Оуен познава ли я? — попита Фулър рязко.

— И то отблизо, според приятелите му. Явно са излизали заедно от време на време, въпреки че той си падал малко плейбой, доколкото дочух. Не е човек, дето да се обвързва сериозно. В живота му няма някоя жена за постоянно. — Тя спря изведнъж. — Вие да не би да мислите…

— Това е сламка. Друго няма за какво да се хванем.

53.

Дирнуин… Дирнуин… Дирнуин…

Сара се почувства безкрайно глупаво и свали меча. Стори й се, че все още чува отекващия си глас, звънтящ в апартамента, а ръката й трепереше от усилието да държи меча вдигнат нагоре, въпреки че той не тежеше много.

Оуен я гледаше сериозно, с широко отворени зелени очи и внезапно се усмихна.

— Приличаш на пълна идиотка.

— Мерси! — усмихна се тя. — Така и се чувствам.

— Какво очакваше — гръм и мълнии? — подсмихна се Оуен.

— Да… Не… Може би. — Тя се засмя на това колко ли глупаво изглежда отстрани, преди да добави стеснително — Просто ми се стори, че това трябва да направя.

Ловните рогове звучаха по-силно, по-остро, по-ясно.

— Мисля, че трябва да предупредим хората от този списък — каза тя изведнъж, като потупа адресника с меча, а по страницата се посипаха люспици ръжда. — Да приемем, че в това, което леля ти казва, има някаква истина…

— Е казала — поправи я Оуен.

— Е казала — повтори след него Сара. — Не е просто съвпадение, че някои имена от този списък се появяват на сцената и то мъртви.

— Били са все стари хора — напомни й Оуен. — Старите хора умират.

— Те са били на по седемдесет и нещо години. Това вече не се смята за стари хора. Освен това, не са умрели от естествена смърт — каза тя, като нареди албума с изрезките, дневника и адресника на пода. — Във всички статии, които Джудит е изрязала от вестниците, се говори за необикновена смърт. Неестествена. — Сара докосна с меча всички изрезки поред. — През войната Джудит Уокър е прекарала известно време с тези хора. На всички тях са били поверени по една от тези Тринадесет светини, каквото и да представляват. Сега някой избива Пазителите един по един, за да сложи ръка на предметите. — Тя хвърли поглед към Оуен. — Съгласен ли си?

— Със сигурност изглежда точно така — измърмори той и потърка с ръка гърба на дневника, по прашасалата му повърхност имаше ръждиви петна, подобни на кръв. — Само че защо ги избиват с такава жестокост?

— Не зная — рече Сара и потупа адресника със счупения край на меча. — Интересно колко ли от тези хора са все още живи?

Оуен се пресегна за телефона и го вдигна от малката масичка за кафе. После взе адресника и го отвори на първото име.

— Има само един начин да разберем.

Деветдесет минути и двадесет и две телефонни обаждания по-късно Оуен остави телефона на мястото му и погледна угриженото лице на Сара.

— Ако включим и леля Джудит, осем са мъртви, а четирима са изчезнали. Под изчезнали имам предвид, че нито аз мога да ги издиря, нито някой изобщо знае къде са отишли. Единствената жена от списъка, с която успях да говоря, живее недалеч оттук.

Сара моментално се изправи.

— Трябва да отидем при нея!

Оуен погледна нагоре.

— И какво?

— Ще й кажем онова, което знаем.

— Ти си луда!

— Ако тя е Пазител на светините, тогава няма да сме й казали нищо, което тя да не знае. Ако не е, тогава най-вероятно ще си помисли, че сме просто едни емоционално разстроени деца.

Оуен погледна към младата жена, чието лице бе побеляло.

— Ти вярваш на всичко това, нали?

Сара пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Аз не искам да вярвам… но да, вярвам. А ти не вярваш ли?

— Аз не съм сигурен — усмихна й се той. — Ние в опасност ли сме?

Сара му върна усмивката, като изведнъж си даде сметка за внезапното туптене, появило се в корема й. Изведнъж тя облиза пресъхналите си устни.

— Мисля, че сме в голяма опасност.

Оуен се усмихна по-широко.

— Не трябваше да ми казваш истината.

Сара си обуваше едни взети назаем дънки, когато Оуен се втурна в спалнята. Страхът на лицето му възпря недоволството й.

— Полицаите току-що спряха пред блока!

Сара скочи към прозореца и без да иска леко докосна Оуен.

— Къде? — попита тя, като гледаше надолу.

— Синята кола, това е полицейска кола без опознавателни знаци.

Сара надзърна в момента, в който пътниците излязоха от колата — някаква мъжкарана-лесбийка и един мъж с издялано от камък лице.

— По дяволите! Те са!

— Ти да не би да ги познаваш? — попита Оуен с изненада.

— Тези двамата са полицаите, които ме разпитваха в болницата. Същите се появиха и пред къщата на леля ти. Трябва да се махаме от тук! Веднага!

Сара се обърна към стаята и започна да тъпче записките на Джудит Уокър в торбата. Когато вдигна меча, от него се посипа ръжда и под нея се показа нещо като метал. Тъй като нямаше време да го изследва по-подробно, тя го напъха в торбата.

Оуен отвори вратата и излезе на тясната стълбищна площадка. Отдолу отекваха гласове и той чу как някой споменава името на приятелката му, а някакъв мъжки глас пита за номера на апартамента.

— Сгащиха ни! — прошепна той. — Покрай тях не може да се мине.

Сара го бутна на площадката.

— Нагоре — прошепна тя. — Бързо!

Двамата изтичаха до края на коридора и след това се изкачиха по стълбите към третия етаж, като се молеха да не се отвори някоя от вратите.

По стълбите се чуха меки стъпки и полицаите спряха пред апартамента. Сара приближи устата си до ухото на Оуен, като почти докосваше кожата му с устни.

— Този се казва комисар Фулър, а жената е сержант Хийт.

Двамата наблюдаваха отгоре как мъжът извади ключ и внимателно го пъхна в патрона. След това, като държеше ключа с двете си ръце, той го завъртя безкрайно внимателно, като се постара да не издаде нито звук. След това комисарят отвори вратата и полицаите влязоха вътре.

— Давай! — прошепна Сара. Хвана ръката на Оуен, дръпна го надолу по стълбите и те се промъкнаха край вратата на апартамента. Чуваха гласовете отвътре. Жената тъкмо казваше:

— В леглото някой е спал, освен това в сушилнята се сушат два комплекта чинии. Чайникът е все още топъл.

— Да вървим! Не са отишли далече.

Очите на Сара се разшириха от ужас, тя се заоглежда отчаяно… след което Оуен дръпна вратата, затвори я и завъртя ключа. Скоро чуха зад гърба си как полицаите думкат по вратата.

— Какво ще правим сега? — попита Оуен, след като завиха зад ъгъла. — Ще ни търсят всички полицаи в страната — всички до един. Те със сигурност си мислят, че сме виновни.

— Не използвай множествено число като кралските особи. Само аз съм виновна — ти си просто една невинна жертва. — Сара поклати глава. — Аз не знам какво да правя. Чакай да помисля. Трябва малко да помисля. — Тя бръкна в торбата да нагласи меча, който стърчеше отгоре. Съвсем лека искра статично електричество пробяга между метала и връхчетата на пръстите й.

И изведнъж почувства увереност. Изправи се и посочи с ръка надолу, към пътя.

— Първо трябва да си купим нови дрехи. Сигурна съм, че полицаите в апартамента са ни видели през прозореца, така че със сигурност знаят как сме облечени. — Тя прокара пръсти през дългата си разбъркана рижа коса. — А аз ще се подстрижа. След това ще отидем при Бриджит Дейвис. Трябва да я предупредим.

— Да се надяваме, че не сме закъснели — измърмори Оуен.

54.

Някой — нещо — го бе събудило.

Първоначалното движение винаги беше най-трудното, моментът в който се връщат спомените и нахлуват в него сякаш се е скъсала язовирна стена и в душата му се излива поток от откъслечни случки. Той се надигна, бутна празното, увито с хартия шише от вино в краката си, след което се измъкна от последното си убежище близо до „Ърлс Корт“.

Опита се да си спомни кой е. Име… самоличност.

Той беше… Някакви имена се въртяха из главата му и той изведнъж спря насред оживената улица, като се опитваше да се съсредоточи върху буквите в опит да измайстори от тях някаква форма, някаква схема, да състави дума. Но думите не щяха да идват и той продължи да броди безцелно, доволен, че е оставил инстинктите си да ръководят действията му, същите инстинкти, които му докараха толкова много бели… но и от време на време го спасяваха. Беше изкарал няколко живота, като разчиташе на едни и същи инстинкти.

Той измести вниманието си върху това, което го заобикаля, и се опита да определи къде се намира. Постройките бяха странни, еднакви и безлични.

А хората — хората бяха толкова различни.

Той се вглеждаше в лицата на безименните хора, които минаваха край него и му се струваше, че се движат твърде бързо. Толкова много раси, черни, бели и всякакви оттенъци помежду им, толкова много костюми и дрехи. Всички говореха различни езици — английски, френски, немски, испански, китайски и полски.

Скитникът погледна надолу и огледа собственото си тяло, лицето му се изкриви в гримаса, като откри, че е облечен в някакви палячовски парцали — свръхголеми обувки на краката, които се държаха на някакъв изолирбанд, оръфано въженце около кръста, придържащо чифт мърляви панталони. Той забърса с ръка лицето си. Тя се заплете в груби бели бакенбарди.

О, богове, как така се е докарал дотук?

Той продължи да върви, като спря да се огледа във витрината на някакъв магазин за дрехи.

Добре облечените манекени вътре все едно му се подиграваха, когато той вдигаше и сваляше ръцете си в опит да се увери, че онова мръсно изображение, което вижда е самият той. Той беше бродяга, дегенерат и кръпката върху лявото му око му придаваше зловещ вид.

Той беше…

Толкова беше близо.

Почти успя да си спомни името си. Почти. Освен това знаеше инстинктивно, че ако разбере, ще го заболи. А старото му изморено тяло се отвращаваше от болката — в живота му се бяха събрали твърде много страдания. Твърде много смърт…

Смърт.

Имаше смърт.

Да не би това, което го събуди, да беше някаква смърт?

Някакви образи мъждукаха в периферията на зрението му и тогава, с отблъскваща бързина, хората и местата около него избледняха, станаха нематериални, ландшафтът се изпари и се смени със сив, изпъстрен с мънички, проблясващи светлинки.

И той видя как демоните се събират. Мрачни сенки с кървавочервени очи и ръмжащи звероподобни лица се събираха и се движеха към една и съща точка — в Другия свят. Той стисна очи, образите се разсеяха и отново се озова на оживената улица, разлюлян и разтреперан. Никога не се бе съмнявал, че онези зверове са действителни.

Нещо го бе повикало… нещо мощно, нещо древно.

Той взе да рови из огромните си джобове, измъкна едно малко шише и отпи голяма животворна глътка. Огненият алкохол премина бързо през напуканите му устни и се спусна през гърлото му, като изгаряше всичко по пътя си, но и изличаваше киселия вкус от устата му. Той потръпна, отдели шишенцето от устните си и завинти капачката. Светът отново се отдалечи и сега той гледаше как буквите се търкаляха, падаха, съставяха редове, думи и звуци. Част от тях той успя разбере.

Амвросий.

Това беше името му — Амвросий. А с името дойдоха и спомените кой е той.

От кого е.

55.

На времето Кубето беше опитал както с мъже любовници, така и с жени, и като че ли винаги свършваше с мъж. Доста време мина, преди най-сетне да си признае, че е хомосексуален — това беше един доста труден и объркан път. Така че когато откри, че го привличат и жени, той се обърка безнадеждно.

След това се запозна с Робърт Елиът. Елиът също го привличаха мъже и жени, но Елиът обичаше сексът да бъде подправен с болка и власт. Затова дребният човек прибра шестнадесетгодишния впечатлителен младеж и се зае да го оформи, като първо го въведе в мрачния свят на робството, после го научи как да се наслаждава на възвишените чувства, които предизвиква болката, както и на безкрайното удоволствие от предизвикване на болка. На свой ред Кубето тръгна да учи други, стана господар на робите по същия начин, по който той самият беше роб на Елиът. Но Елиът вече го нямаше. И за първи път в живота си откакто избяга от жестокия си баща и безхаберната си майка, за да дойде в Лондон, Кубето беше свободен.

Той стоеше пред горящата кола и наблюдаваше как оня дребният се гърчи и извива в агония с отворена уста, как димът се просмуква, как очите му се стичат и размазват по лицето, как от ушите му излизат сини пламъци. Той все още не можеше да разбере защо Елиът просто не отвори вратата и не изскочи навън. Ако беше го направил, Кубето щеше да го посрещне както подобава. Гласът по телефона му беше казал, че по тялото не трябва да има белези, не трябва да се виждат наранявания. Елиът го беше научил как се прави това, как и кога да бие и да предизвиква болка, без да оставя белези. Той си носеше един найлонов чорап, пълен с пясък, така че само с един удар по слепоочието Елиът да изпадне в безсъзнание, а след това огънят да погълне изранената плът. В крайна сметка не му се наложи да използва палката. Гледката на изгарянето на Елиът го възбуди.

Сега той лежеше на лекьосания матрак и наблюдаваше движенията на жената в банята, а проблесналата в светлината гола кожа отново го възбуди.

Не си спомняше как и къде я е свалил. Имаше някаква смътна представа, че като че ли след това отиде в някакъв клуб. Пи, за да изчисти от устата си вкуса на бензин и смрадта на препечено свинско и изгоряла гума. Не си спомняше как са се връщали в апартамента — въпреки че в това няма нищо необичайно. Дръпна се нагоре по матрака, скръсти ръце под главата си и се загледа във вратата на банята, като се чудеше тази жена става ли изобщо за нещо и дали се беше сетил да вземе предпазни мерки и осъзна, че щом е бил толкова пиян, че да не помни къде я е свалил, ще да е бил също толкова пиян, че да не се е сетил да си сложи нещо.

Жената излезе от банята и изгаси лампата, преди той да успее да я разгледа по-подробно. Очите му се мъчиха няколко секунди в борба с тъмнината. Пердетата приличаха на дълги правоъгълници — очевидно беше късна утрин, но тази заран той си беше сам господар и сам бе поел грижата за съдбата си. Не се налагаше да ходи никъде, нямаше да изпълнява ничии поръчки, нямаше да върши нищо. С изключение на жената, си помисли той с похотлива усмивка.

Жената заобиколи, за да застане пред пердетата — гол силует срещу светлината, обърна се бавно и му позволи да я разгледа в профил. Тя тръсна глава и дългата й коса се разпиля по гърба й и чак до кръста.

Кубето се ухили. Сега знаеше защо е избрал тази жена — заради дългата коса. Него винаги го привличаха мъже и жени с дълги коси. Понякога, когато си мислеше за майка си, той си спомняше дългата й коса, макар че вече не можеше да си спомни лицето й.

Жената се движеше бавно и прелъстително, после застана на колене точно до матрака и запълзя към него. Той се ухили и отхвърли чаршафа, за да я приеме. Като притискаше щедрите си гърди о стъпалата му, тя се плъзна нагоре по него. Той се протягаше към нея, когато тя се надигна, притисна гърдите си о лицето му и зърната й се озоваха срещу устните му.

Тогава иззвъня мобилния.

Кубето се събуди.

Беше на матрака, сложил ръце под главата си, с болки в лактите и бодежи между лактите и китките, а голият му гръб бе облегнат о напуканата стена. Опитите да мръдне ръцете бяха съпроводени с нетърпими болки — сигурно бе заспал в това положение. Когато пусна ръце в скута си, чувството го завладя отново, като накара мускулите му да треперят и да се свиват в спазми. Болката беше невероятна… и приятна.

Телефонът продължи да звъни.

От настойчивия звън го побиха тръпки, които запулсираха в такт с главоболието, тръгнало да се събира зад очите му. Той грабна телефона от пода и чу шума на статичното електричество, характерно за разговорите на далечни разстояния.

— Да?

— Хареса ли ви сънят, господин Джейкъбс?

Кубето се загледа в телефона, познал гласа на работодателя на Елиът, на човека, който му даде адреса на Елиът.

— Сънят ли? — попита тъпо той.

— Да. Тя е особено изискана любовница. Ти ще можеш да й се насладиш лично, Кубе, обещавам ти. А косата й е като коприна. Може да възбуди един мъж по хиляда различни начина. Може да ти достави огромно удоволствие, невъобразимо удоволствие.

Последва дълга пауза, през която Кубето се опита да проумее смисъла на току-що чутото. Да не би този човек да намеква, че знае какво сънува Кубето?

— Ти, Кубе, трябва да знаеш, че е много малко това, което не зная за теб. Покойният непрежалим господин Елиът също знаеше това, но той предпочете да го пренебрегне. И да искаш да ми избягаш, не можеш, не можеш и да отидеш където и да било. И знаеш ли защо, Кубе? Защото вие трябва да спите и докато вие спите, вие сънувате и няма човек, който да може да избяга от сънищата си. — Последва втора пауза, а след нея дрезгаво кискане. — Сега защо не се събудиш.

Телефонът иззвъня.

И Кубето се събуди.

Беше на матрака, сложил ръце под главата си, с болки в лактите и бодежи между лактите и китките, а голият му гръб бе облегнат о напуканата стена. Изведнъж му прилоша, притесни се, а сърцето му започна да бие лудо. Той грабна телефона от пода и чу припукването на статичното електричество.

— Така че, Кубе, сам виждаш — каза мъжкият глас, като продължи разговора, който бе започнал в съня. — Не искам и ти да правиш грешките, които допусна господин Елиът. Не можеш да се скриеш от мен. Но ако ми се подчиниш, ще те възнаградя добре. Сега, ето какво искам да направиш…

56.

Вивиен отвори очи и се усмихна на Мъжа от Мрака.

— Горкото момче, адски е объркано. Още гледа в телефона и се чуди дали и това е някакъв сън и чака да се събуди. — Усмивката й угасна. — Защо го използваш?

— Той е полезно оръдие. Освен това познава методите на Елиът, знае какви са ни изискванията, вършил е тази работа и преди… и тя не го притеснява. Но когато свършим, той е твой. Той е млад, силен, научил се е да се наслаждава на болката. Ти би могла да си играеш с него доста време.

Вивиен седна на леглото и започна да сплита косата си на дебела плитка. Протегна се като котка и изпружи здравите си жилести крайници.

— Трябва да знаеш, че в Астрала има вълнение — каза тя на Ахриман с равен тон. — Когато Милър извика меча по име, тя пусна на воля тъмните сенки. Усетих особено… ехо.

— Тук в опасност ли сме?

— Още не, но с толкова много светини, събрани около нас, съм сигурна, че дори и най-малкото изтичане на тяхната сила тук ще се процеди и в Астрала. Рано или късно някой — или нещо — ще дойде да разбере какво става.

— Те ще дойдат твърде късно — каза самоуверено той.

— Сигурен ли си… — започна тя.

Ахриман изведнъж се наведе и хвана в едрите си шепи финия врат на жената.

— Няма да се съмняваш в мен сега…

Вивиен се задави.

— Аз не…

— Ние вече имаме десет светини. Знаем, че у Милър е единадесетата, а у оная Бриджит Дейвис е дванадесетата. Ще знаем къде се намира и тринадесетата до края на деня. Но — добави той с необичайна предпазливост, — след като мечът вече е събуден, ние искаме ли го? Можем ли да го овладеем? Наистина ли ни трябва?

Вивиен се опита да поклати глава, но ръката, стиснала шията й, не отпускаше здравия захват.

— Аз… аз… аз мисля — успя да прошепне тя, — че на нас ни трябват всичките.

— Милър е развалила меча. Нахранила го е с неосветена кръв — рече той. — След като Джудит Уокър е вече мъртва, не можем да го активизираме отново в чисто състояние.

Той се извърна с отвращение и застана пред сводестите прозорци със скръстени ръце, загледан в планините.

Вивиен разтърка болящата я шия и извади една снимка на Оуен Уокър от кафявия плик на нощната масичка. Снимката бе направена на някакво Коледно тържество преди една година — бузите на момчето бяха почервенели, а челото му блестеше от пот. Вивиен позагледа за секунда силните мъжки черти на младежа. Тя сложи снимката на Сара Милър, която Елиът бе откраднал от дома й, до снимката на Уокър. Като двойка двамата бяха лика-прилика. Сините очи на Милър контрастираха с алабастровата й кожа, а лицето й поразително се разхубавяваше от изразените й скули и красивата й рижа коса.

— Какво ще стане, ако… — Някаква мисъл бавно се оформяше в ума на Вивиен. Тя се усмихна. — Какво ще стане, ако Милър убие Пазителя?

Ахриман се обърна и я погледна.

— Сега Милър е с най-близкия кръвен роднина на Джудит Уокър — меко започна Вивиен, като позволи на Ахриман да сглоби картината, а тя в това време се доближи до него със съблазнителна походка. Застана зад гърба му, прегърна го и притисна длани към гърдите му. Под пръстите си усети мощното туптене на сърцето му.

— Сега Милър владее меча. Само че тя още не го знае и няма представа какви сили е пуснала на воля. Но ако убие Пазителя…

Нейният господар се усмихна, като последва мислите й.

— Непосветен господар на меча убива Пазител — каза меко той. — Това ще придаде на меча мощ.

— Ще го направи извънредно мощен!

— Действай!

Жената протегна ръцете си сладострастно.

— Ще имам нужда от енергия. Ти си длъжен да ме заредиш със своята сила.

Ахриман развърза дългото й копринено кимоно и го пусна да падне на пода. После изгледа как красивата млада жена се връща в леглото и се изляга. В такива моменти той усещаше тънка струйка тревога от властта, която тази жена има над него. Но нямаше винаги да е така.

Скоро щеше да дойде времето на последното жертвоприношение.

57.

— Чаках ви.

Дребната женица отвори вратата по-широко и отстъпи назад. Сара и Оуен се спогледаха смутено. Те бяха репетирали разговора си с Бриджит Дейвис, като се опитваха да измислят как да влязат, без старата жена да повика полицията. Но вратата се отвори още на първото позвъняване, а жената се усмихваше, все едно ги познава.

Бриджит Дейвис живееше в един от безличните високи блокове, построени в покрайнините на Лондон през шестдесетте и седемдесетте години. Двамата млади хора загубиха почти цял час в бродене из огромния комплекс, като се опитваха да открият старата жена. Всички блокове си имаха имена — „Виктъри хаус“, „Трафалгар хаус“, „Ейджънкорт хаус“, а в адресника си Джудит Уокър не беше записала името на блока на Бриджит. Повечето пощенски кутии в миришещите на вкиснало коридори бяха отворени и Оуен подозираше, че малкото затворени кутии са залепени с лепило, за да не могат да се отварят.

Както изглежда, никой не познаваше старата жена, никой не знаеше адреса й. Дори и някой да знаеше, със сигурност нямаше да кажат на някакъв младок с подстрижка „канадска ливада“ с яркозелени очи и изподраскано лице или на младата жена с вълшебна рижа коса, подстригана почти „ала гарсон“, и настойчив поглед.

Сара и Оуен почти се бяха отказали, когато заговориха един възрастен човек, който ги упъти към някакъв апартамент на осмия етаж във „Ватерло хаус“.

— Архитект с чувство за хумор — измърмори Сара, докато се изкачваха на осмия последен етаж. — Вероятно никога не е виждал сградата, която е проектирал.

Апартамент 8А беше вляво от стълбите. Натиснаха звънеца и се облегнаха на ръждясалия парапет да си поемаха дъх. В този момент вратата се отвори и се появи дребна женица.

— Чаках ви — повтори Бриджит Дейвис, затвори вратата след тях и с удар върна по местата им две резета и плъзна една тежка верига. Хвана ръцете на двамата, допря ги една до друга и ги преведе през тесния коридор до малко холче.

— Моля ви, сядайте, сядайте. Не гледайте толкова изненадано. — Тя се усмихна на стъписания израз по лицата им и ги настани в тапицираното канапенце. После седна срещу тях на един изподран люлеещ се стол. Когато се облегна назад краката й едва докосваха пода, от което тя още повече заприлича на дете.

На младини Бриджит Дейвис сигурно е била ефектна хубавица, помисли си Сара. Въпреки че Сара знаеше, че старата жена е горе-долу на възрастта на Джудит Уокър, следователно на седемдесет и нещо години, кожата й беше доста запазена, светла, почти прозрачна. Искрящите сини очи на Бриджит Дейвис бяха разположени широко, а зъбите й бяха здрави и бели. Жълтеникавобялата й коса беше вързана на стегната дълга опашка, висяща на гърба й. Тя беше облечена със семпла черна рокля. Единственият накит, който си бе сложила, беше тюркоазена огърлица и съответният тюркоазен пръстен.

— Госпожа Дейвис… — започна Оуен.

— Госпожица — поправи го кротко старата жена. — Вие сте Оуен Уокър, скъпият племенник на Джудит. Аз много се натъжих, като научих за смъртта й.

— Вие знаете? — не скри изненадата си Оуен.

Бриджит кимна.

— Не си давах сметка, че са го давали по новините.

— Може да са го давали, може и да не са го давали — каза старата жена по някакъв обезпокоително монотонен начин, преди развълнувано да сграбчи ръцете на Сара. — А вие сте Сара Милър. Изглежда, че полицаите умират от желание да ви разпитат — добави тя с иронична усмивка.

— Недоразумение… — започна Сара.

Старата жена вдигна ръка и Сара замълча.

— Не е необходимо да ми обяснявате каквото и да било — каза старицата. Настана тишина. Тя скръсти ръце в скута си и се загледа в тях. Когато след малко вдигна очи, те плуваха в сълзи. — Вие дойдохте, за да ме предупредите за смъртта на останалите Пазители. От доста време зная за тях.

— Вие сте знаели! — извика Оуен. — Защо не казахте на полицията?

— Никак не съм сигурна, че полицията ще приеме моята информация за надеждна — каза меко Бриджит.

— Какви са вашите източници? — попита Сара.

— Чай?

Оуен и Сара я погледнаха.

— Извинете?

— Искате ли чай? — попита тя отново. — Разбира се, че искате — продължи тя и се изправи. — Ще направя малко чай, имам даржелинг и лайка — пълни противоположности и все пак всеки със своите вкусови достойнства. Днес по̀ прилича да се пие даржелинг, не сте ли съгласни? Първо чай, а после ще говорим.

Тя се отправи към кухнята, а няколко секунди по-късно водата вече бълбукаше в чайника.

— Тя да не би да е луда? — прошепна Сара.

— Аз мисля, че й хлопат всички дъски.

— Нито съм луда, нито ми хлопат дъските — намеси се Бриджит, като подаде глава иззад вратата, — въпреки че ми е ясно защо си мислите подобни неща.

Сара понечи да отговори, но Оуен сложи ръка на устните й и я принуди да замълчи. Той стана и отиде до една масичка под прозореца, където имаше дванадесет фотографии в рамки. Повечето бяха на Бриджит — с червена бална рокля, с кафява мантия при завършване на училище, със синьо-зелена шаферска рокля. На други снимки тя беше заобиколена от малки деца. Една от снимките беше захлупена с лицето надолу. Изглеждаше по-стара от всички останали, избледняла черно-бяла снимка на група деца.

— Пазителите — каза Бриджит, връщайки се с пълен поднос. Оуен стана да го поеме от ръцете й и тя се усмихна с благодарност. — Има я и вашата леля — втората отляво на средната редица. Леля ви и Беа носят еднакви рокли и панделки, аз съм седнала през един човек от тях, до малкия Били Еверет. Габриел беше зад мен и през цялото време ме дърпаше за плитката. Него ден бях облечена с една много хубава изумруденозелена рокля с цвета на вашите очи — усмихна се тя на Оуен и без да спира, за да си поеме дъх, попита: — Защо сте постъпили така с косата си? Така на вас не ви отива.

От неудобство Оуен прекара пръсти през ниско подстриганата си коса. Идеята беше тази прическа да послужи за дегизировка, но изглежда, единственият резултат е, че в главата е заприличал на мутра.

Оуен се опита да смени темата на разговора и посочи мъничкото русокосо момиченце, което изглеждаше много по-малко от останалите.

— Това ли сте вие? Леля ми има същата снимка в хола. Не сте се променили много.

— Много мило от ваша страна. Тази снимка е правена преди седемдесет години. Последният път, когато всички бяхме заедно. Всички имаме по една. Копие от снимката, разбира се. — Тя взе снимката от ръцете на Оуен и я обърна към светлината.

— Сега само трима сме живи. Аз, Барбара Бенет и Дон Клоуз. Скоро и ние ще умрем. „Прах при прахта…“ — добави сериозно тя, докато сипваше чая.

— Барбара и Дон… те също ли са Пазители? — попита Оуен.

— Пазители са, Дони е този в средната редица с луничките, между Софи и Барбара. — Тя погледна косо към Оуен и Сара. — Той го е хванал, разбирате ли? Той е хванал Дон… Аз мисля, че той е хванал и Барби, но понякога става неясно — тя затвори очи и се съсредоточи.

— Може би е хванал Барби. Но със сигурност е хванал Дон. Да, и двамата, така мисля. Хванал ги е и двамата.

— Кой ги е хванал? — попита Сара.

— Мъжът от Мрака. Час по час той измъчва Дон, за да го накара да му разкрие къде е неговата светиня. Още не е успял, но ще успее. Само въпрос на време е Дон да му каже. Те всички му казват. Захар?

Старата жена се усмихна отново, като поднасяше захарницата на Оуен, и този път той разбра, че тя наистина е доста луда, тиха, но опасно луда.

— Да не би да искате да кажете, че тези двамата са затворници? — попита Оуен предпазливо, без да е сигурен, че е чул правилно.

— Да! — Бриджит Дейвис седна и пусна две бучки захар в чая си, после отчупи голямо парче от бисквитата си.

— Защо не сте казали на полицията?

— И какво да им кажа? — попита Бриджит, като гледаше право в ярките му очи. — Някой държи един мъж и една жена като затворници, но аз нито зная къде са, нито зная кой ги държи. Просто зная, че са затворници. Какво си мислите, че ще направи полицията по този въпрос?

— Вие очевидно знаете много повече за събитията, отколкото ние. Какво можете да ни кажете? — Оуен се опита се да я накара да говори.

Бриджит се усмихна с великолепната си усмивка.

— Достатъчно, за да ви ужаси. Достатъчно, за да ви убедя, че наистина съм тиха и опасна луда — тя се усмихна отново, като не откъсваше очи от лицето му.

— Госпожо, ако знаете нещо, което би могло да ни е от полза, кажете го — рече Сара. — Точно сега полицаите са убедени, че аз съм убила двама мъже, изклала съм цялото си семейство и вероятно съм отвлякла Оуен. За мен всичко това е един кошмар, а вие си играете на игри на думи!

— Мляко?

— Боже Господи!

— Внимавайте какво говорите! — рече Бриджит. — Не споменавайте напразно името Господне.

— Извинявам се — промърмори Сара. — Не исках да оскърбя…

— Вие не сте оскърбили… просто в имената е заключена сила и е глупаво да се споменават без нужда.

Тя изчака, докато гостите й пиеха парещия чай и след малко заговори.

— Трудно е да се каже откъде да започна, а имаме съвсем малко време. Бих могла да започна със събитията, разиграли се преди седемдесет години, когато тринадесет деца бяха докарани от всички части на страната в едно селце, Мадок, на уелската граница. Бих могла да започна и от времето преди четиристотин години, когато Елизабет I управлявала Англия, а също така бих могла да започна петстотин години преди това, когато са се срещнали историята и митологията… или бих могла да започна от момента преди почти две хиляди години, когато светините са донесени по земите, които един ден били наречени Англия.

— Йешуа! — изрече тихо Сара.

Бриджит ахна, чашата й падна и се разби на пода.

— Какво знаете за Йешуа?

— Сънувах…

— Йешуа беше висок човек, рус, със сини очи… — започна Бриджит тихо.

Сара поклати глава.

— Не, аз сънувах момче с тъмна коса, с тъмни очи…

Бриджит Дейвис се усмихна леко.

— Да-да, това е той. Значи, ти си сънувала момчето. — Старата жена внезапно протегна ръката си. — Дай ми ръката си.

Като гледаше косо към Оуен, Сара остави чашата и подаде ръката си. Старата жена я хвана здраво и ноктите й се забиха в плътта на Сара.

— Коя си ти? — прошепна тя.

— Аз съм Сар…

Старата жена я стисна още по-силно, Сара усети болка в ръката и замълча.

— Коя си ти, наистина? — В усмивката на старата жена се появи нещо животинско.

— Не ми казвай коя си сега… кажи ми коя си била преди.

Звук на ловен рог, хрътките вилнеят…

Момчето Йешуа се обръща, гледа към нея, тъмните му очи се губят в сянка, тънките му устни се изкривяват в усмивка…

Някакъв старец се обръща, гледа към нея, половината му лице се къпе в светлината на залязващото слънце, а другата половина е в сянка…

Силен воин, облечен с ризница, се обръща, гледа в нея, кръвта по лицето й, а Счупеният меч е в ръката й…

Лицето на Джудит Уокър, кърваво, разбито…

… дребният човек със злите очи…

… бръснатата глава с похотливата усмивка…

Лицето на Оуен…

Лицето на Бриджит…

— Така… — измърмори старата жена и пусна ръката на Сара.

Сара примигна и образите постепенно избледняха.

— Какво беше това? Какво става? — Тя почувства, че на стомаха й става зле, зад очите й се промъкваше тъпа болка, а в устата й се появи кисел вкус. Оуен се пресегна и стисна ръката й над лакътя, а тя всъщност усети топлината на неговите пръсти, която се вливаше и разпространяваше из тялото й през гърдите и накрая се събра в стомаха й.

Сара издиша шумно, като си даде сметка, че бе задържала дъха си. Когато отново поднесе чашата към устните си, ръцете й трепереха толкова силно, че тя едва успяваше да я държи.

Оуен наруши дългото мълчание. Той погледна към Бриджит и рече:

— Защо не започнете със светините?

58.

Фулър ритна хилавата врата и я отвори.

— Не е тук — измърмори комисарят, след като набързо прегледа мизерното апартаментче. Коридорът зад тях вече се изпълваше с полицаи.

— Откъде знаете? — попита Виктория, като ситнеше тихо зад него, стиснала здраво един дълъг фенер с двете си ръце.

— Какво бихте направили, ако някой вземе, че отвори вашата собствена врата с ритник?

— Втурвам се да бягам с все сили… или хвърлям уликите в кенефа и пускам казанчето.

— А какво чувате?

— Нищо.

Ник Джейкъбс — известен като Кубето — живееше в апартамент на най-горния етаж над едно порнокино в края на Сохо. Насред безпорядъчно нахвърляните из апартамента дрехи, кутии от заведения за бързо хранене и смачкани кутии от бира, телевизорът с плосък екран и висока разделителна способност и съответната стереоуредба не бяха хич на мястото си. До мръсния матрак, очевидно използван от Кубето за спане, бе инсталирана внушителна уредба с масивни тонколони, обърнати към леглото.

— Абсолютно съм сигурен, че обича да пуска музиката силно — измърмори комисар Фулър, преди да се обърне към четиримата полицаи, застанали на различни места из стаята.

— Трябва да разнищите този апартамент. Сложете в пликове всичко. И ако намерите нещо интересно…

Той остави изречението недовършено.

Виктория Хийт се разхождаше из апартамента. Полицаите бяха дошли току-що от луксозния апартамент на Елиът в Бейзуотър и затова контрастът между двата беше още по-поразителен. Елиът имаше всичко. Неговият апартамент беше подреден идеално, беше безупречно чист и всичко беше поставено най-педантично на мястото си. Любовникът му обаче живееше в свинарник. Единственото нещо, което ги свързваше, бяха еднакво скъпите уредби и телевизори.

Интересно, къде ли е Кубето. Милър беше ли успяла да убие и него? И как така Милър, която никога преди не е имала вземане-даване със закона, е успяла да се свърже с тази никак неподхождаща й тълпа? Нямаха доказателства, че Сара Милър познава тези хора, но въпреки това преди два дни тя беше изклала цялото си семейство, а след това беше намесена в смъртта на поне още двама души и в отвличането на Оуен Уокър. Вероятно има някаква възможност американецът все още да е жив, но докога? Виктория отстъпи от мърлявия матрак, когато забеляза на дюшемето няколко номера и имена, написани с нечетлив почерк. Повечето бяха избелели, но един адрес се беше запазил добре. Беше надраскан с черен химикал и то така, че заради него не се виждаха останалите имена и номера. Тя наклони глава, за да прочете написаното — Бриджит Дейвис, апартамент 8А, „Ватерло хаус“, Хаунслоу.

Когато Виктория прокара пръста си по писаното, мастилото се замаца.

— Тони! Мисля, че открихме нещо.

59.

Кубето паркира откраднатия „Нисан“ до бордюра и изключи двигателя. Сложил двете си ръце на кормилото той разглеждаше жилищните блокове, по които падаха сенките на околните високи сгради.

Гласът от телефона му даде точни указания, но си пролича и неизказана заплаха в случай, че се провали.

Кубето обаче нямаше намерение да се проваля.

Той извади изпод седалката рязана пушка-двуцевка. Беше я използвал и преди, но само веднъж, когато го пратиха да сплаши един клиент, който дължеше пари на Елиът. Бяха казали на Кубето да стреля в земята, за да го изплаши. Тъй като не беше свикнал с ловните пушки и с разсейването на сачмите, той стреля твърде близо до замръзналия от ужас човек и отнесе по-голяма част от стъпалото му. Устните на Кубето се извиха в кисела усмивка, като си спомни за това. Клиентът въпреки това даде парите и Елиът прибра сумата направо в болницата, където приеха горкия човечец.

Бръснатата глава поклати глава и бутна очилата си на челото. Като се върна в мислите си към съдружието си с Елиът, му стана ясно, че сигурно е бил луд да се обвързва с този тип. Той вършеше цялата мръсна работа на Елиът, а в замяна получаваше дребни трошици и необятна печал. Хубаво де, ето това сега беше неговият златен шанс — сега вече работеше при големите батковци, и въпреки че новият му работодател беше повече от ужасяващ, то и далаверата беше по-голяма. Може би след една, най-много две години, той ще стане наистина голяма работа, с пари в джоба, кола, апартамент и свои собствени любовници, които да вършат неговата мръсна работа. Той кимна рязко, слънчевите очила паднаха на носа му — ето това искаше той.

След година-две той щеше да е голяма работа.

„Ватерло хаус“, осем етажа нагоре… Името на жената беше Бриджит Дейвис. Първата му задача бе да се обади по телефона — номерът бе написан на дланта му, след което щеше да получи по-нататъшни указания.

Кубето скри пушката под дългото си палто, излезе от колата и се запъти към блока. Подсвиркваше си една песничка от „Злата вещица“ — обичаше този спектакъл.

60.

— Има твърде много неща, които не мога да ви кажа — започна тихо започна Бриджит Дейвис — просто защото не ги зная. И защото сме притиснати от времето — добави бързо тя, като наблюдаваше внимателно лицето на Сара. — Нека първо аз да говоря, а после вие ще зададете въпросите си.

Оуен стисна ръката на Сара, за да успокои надигащото се в нея недоволство.

— Нека тя говори — рече меко той.

Бриджит Дейвис пое дълбоко дъх, после обърна глава, за да погледне през прозореца на запад, където се виждаше лондонският хоризонт.

— Преди повече от седемдесет години, в началото на войната се страхувахме, че немците ще бомбардират градовете. От по-големите градове бяха евакуирани доста деца, които бяха изпратени по градове и села в страната. Дори днес не съм сигурна как са ни отвеждали, кой е избирал къде ще попадне всяко конкретно дете. Аз се озовах в едно уелско село, наречено Мадок, точно на границата. Общо, заедно с мен, бяхме тринадесет деца, транспортирани до селцето, пет момчета и осем момичета. Всички бяха на моята възраст, някоя-друга година повече или по-малко. Бяхме от най-различни части на страната. За повечето това беше първо излизане от къщи и ние го усещахме като велико приключение. — Старата жена се усмихна и премигна. — Прекрасно беше и сега мога да кажа съвсем честно, че това бяха едни от най-радостните периоди от моя живот. Селото беше хубаво, хората бяха мили, по това време на годината там беше божествено, аз имах нови приятели… и си имахме тайна. Същата есен ни дадоха светините.

Тя кимна към торбата в краката на Сара.

— Ти си взела със себе си меча на Джудит. Усещам го. Мечът… — Тя се смълча и добави с уважение в гласа: — Ами, хайде да му казваме просто мечът, нали така? В тези имена е заключено вълшебство.

Без да осъзнава какво прави Сара бръкна в торбата и извади увития с вестник меч. Ръждата беше намаляла още, на места насред червените петна проблясваше чист метал, а самата форма на меча се открояваше вече по-ясно.

Бриджит протегна ръка към меча, но веднага я дръпна, сякаш се беше опарила.

— Хранил ли се е?

Сара я погледна безизразно.

— Опитвал ли е кръв? — попита Бриджит.

— Използвах го, за да убия двама мъже.

Дъхът на старата жена излезе с дълго свистене, а по лицето й се изписа неовладян страх. Пръстите на лявата й ръка се движеха, като описваха някаква сложна траектория, която завърши с това, че ръката й се затвори здраво в юмрук със стърчащи от него показалец и кутре, а палецът пресичаше сгънатите пръсти.

— Бяхте започнали да ни разказвате за светините — намеси се бързо Оуен. — В село Мадок, през войната… са ви дали светините.

Очите на Бриджит бавно изгубиха стъкления си вид.

— Да… Да, дадоха ни светините. Защото ние бяхме деца, които не бяхме от там и се държахме заедно. При нормални обстоятелства ние никога не бихме се превърнали в едно цяло. Всички произхождахме от различни класи, имахме различно потекло, а по онова време събиране на толкова различни хора беше просто невъзможно. Даже някои от нас никога не бяха ходили на село преди това. Там бяхме около три седмици и след това научихме за знаменитата Мадокска прокълната пещера. Естествено всички се втурнахме да я изследваме.

— И там срещнахме Амвросий.

— Амвросий беше един скитник и идвал в селото откак хората се помнеха. Той остреше ножове, поправяше грънци и тигани, помагаше в земеделската работа, а вечерно време се занимаваше с предсказване на бъдещето. През лятото и ранната есен живееше в пещерата на края на селото. С годините той беше наслагал там дървени шкафчета и някакво легло, а децата от селото се подкокоросваха едно друго да допълзят и да легнат на леглото. Всички деца го обичаха. Явно всички сме искали да бъдем като него. Времената бяха други, не забравяйте, че тогава на скитниците се гледаше като на благородни хора. Викахме им „странстващи рицари“. Те си имаха достойнство, каквото при сегашните скитници не можеш да срещнеш често.

Бриджит Дейвис замълча, като си спомни за едноокия скитник. Когато заговори отново, гласът й бе омекнал и сякаш идеше някъде от далече.

— Мисля, че ние всички в момента, в който го съзряхме, разбрахме, че сме го виждали и преди. Невъзможно, разбира се, но го познавахме. И той ни познаваше. Той знаеше имената на всички ни, на колко сме години, дори знаеше откъде сме. Би следвало да е ужасяващо, но дори сега, седемдесет години по-късно, аз все още си спомням, че с него човек се чувстваше… в безопасност.

Бриджит ужасено пое въздух.

— През следващите няколко седмици го опознахме толкова добре, че започнахме да го сънуваме. Странни, интересни сънища, в които той обикновено седеше заобиколен от огледала и говореше, говореше безкрай. Само че думите му бяха странни и неясни. Това бяха необуздани и тревожни сънища. Едва когато открихме, че всички сънуваме един и същи сън, започнахме да подозираме, че става нещо странно. Събирахме се пред пещерата му късно следобед. Бяха златни следобеди, слънцето прозираше през дърветата, а въздухът беше тежък и застинал, наситен с горски миризми. Това е нещо, което никога не съм забравяла… въпреки че сега горите ме ужасяват — добави тя с усмивка. — Не си спомням кога за последен път съм била в гора. Амвросий започна да ни разказва приказки, вълшебни приказки, смесица от легенди и предания. Той беше забележителен разказвач. Звучеше така, все едно е бил на мястото, за което разказваше. Тогава ни разказа и за светините — тринадесетте съкровища на Британия. А седмица по-късно той извади самите предмети… — гласът на Бриджит затихна.

— Какво стана тогава? — попита меко Оуен.

Старата жена се усмихна.

— Не съм сигурна. За този ден в паметта ми продължава да е някак объркано, въпреки че за толкова много други дни имам живи и ясни спомени. Все пак със сигурност си спомням, че него ден имаше гръмотевици, въздухът беше наелектризиран. Беше валяло предишния ден — толкова проливен дъжд, че горските пътеки и пътища бяха се превърнали в кални непроходими коловози, а нас ни прибраха който където беше настанен. Същата вечер се заоблачи рано, а тогава бяха времената преди телевизията, така че ни пратиха да спим…

— Вие непрекъснато казвате „ние“ — прекъсна Сара. — Кои са тези ние?

— Всички. — Бриджит се усмихна. — Аз, Мили, Джорджи, Джудит, Барбара, Ричи, Гейб, Нина, Беа, Софи, Дони, Били, Томи… ние всички. Разказвам какво се е случило с мен самата, но същото се е случи и с останалите дванадесет деца. Ние всички сънувахме едни и същи сънища, имахме едни и същи мисли.

— Какво стана после? — попита Оуен.

— Събудихме се в полунощ. Всички почувствахме, че ни тегли да отидем при Амвросий. — Бриджит колебливо се разсмя. — Каква ли гледка сме представлявали… тринадесет голи деца, които се движат по пустите улици, по калните горски пътища. Амвросий ни чакаше. Той беше облякъл дълго сиво наметало, стегнато на кръста с бяло плетено въженце, и голяма качулка на главата. Стоеше пред един пън, покрит с мъх, а на него бяха наслагани странни предмети. Един по един пристъпвахме напред, от най-големия до най-малкия… а Амвросий, без да гледа, връчваше на всеки от нас по някой от предметите и всеки път прошепваше името му в ушите на този, на когото го даваше. След като получеше своя предмет детето отстъпваше назад, за да излезе напред следващото…

Оуен гледаше старата жена и изведнъж си спомни един абзац, който прочете в дневника на Джудит:

Оуен усети, че Бриджит го гледа.

— Какво има, скъпи? — попита тя.

Той поклати глава.

— Леля ми е описала събитията, за които говорите, но тя пише, че било сън…

— В началото беше сън — всяка нощ в продължение на десет денонощия един и същи сън, една и съща поредица от събития, Амвросий шепне едни и същи думи. На единадесетата нощ всичко това се случи наяве, но по това време, разбира се, ние бяхме идеално подготвени за ритуала — старата жена сви леко рамене. — Мисля, че сънищата са ни били изпращани от Амвросий, за да ни подготви за това, което ще се случи.

— Значи не е било сън? — попита Сара.

Бриджит показа меча в ръката й, после бръкна в джоба си и измъкна оттам един малък извит ловджийски рог от пожълтяла слонова кост, покрит с ковано злато и инкрустиран с криволичещи каменни орнаменти.

— Това е Рогът на… Б-Р-А-Н — каза тя по букви. — Не смея да изрека името му. Освен това — не, не беше никакъв сън. — Като държеше рога в ръка, тя пое дълбоко дъх и изхлипа. — Когато дойде моят ред, аз пристъпих към едноокия старец и той ми връчи това. А когато старецът каза името му, аз научих, изведнъж научих, всичко за този предмет… и всъщност горе-долу всичко и за другите светини. Вече знаех какво представляват, откъде са и, най-важното, за какво служат. Не съм сигурна по какъв начин останалите са реагирали на своите подаръци. Никога не сме говорили за това. Останах с впечатлението, че част от другите просто не повярваха или не искаха да повярват на това, което им каза Амвросий. Когато войната свърши, всеки пое по пътя си и всички постигнахме скромни успехи, но успехи: професионални, лични или и двете. Онези от нас, които вярваха в светините, които инстинктивно разбираха каква сила представляват те, постигнаха повече от останалите. Но за това нямахме почти никаква заслуга, тук се беше намесила остатъчната сила на светините, която се проявяваше чрез нас.

— Групата събирала ли се е след това? — попита Оуен.

— Някои от нас не прекъснаха връзките си, но Амвросий категорично настояваше, че светините никога не бива да се събират отново заедно.

— Защо? — попита Сара. Тя усети как мечът се затопля в ръката й и знаеше инстинктивно, че това е заради близостта до рога на Бран.

Усмивката на Бриджит беше ледена.

— Твърде е опасно. На света има тринадесет светини. Поотделно те са мощни, но заедно са опустошителни. Те не бива никога да се събират заедно.

— Но този Амвросий ги е събрал заедно — каза бързо Сара.

— Амвросий беше Пазителят на светините, той беше в състояние да ги владее.

Оуен се наведе напред със здраво сключени ръце.

— Вие казахте, че знаете за какво служат светините. За какво служат?

Усмивката на Бриджит беше студена и сдържана.

— Не съм сигурна, че следва да ви казвам.

— Защо? — попита Сара.

— Когато Амвросий ми даде светинята, той отвори съзнанието ми за древните тайнства. Аз произхождам от семейство с дълбоки религиозни устои, а онова, което научих тази нощ, ме потресе до дъното на душата ми и ме накара да се съмнявам във всичко, на което ме бяха учили от самото ми раждане. Прекарала съм целия си живот в опознаване на религията, в търсене на отговори и въпреки своя чудесен дар разбрах, че колкото повече научавам, толкова повече откривам колко малко зная. — Усмивката й се изкриви. — Зная, че през последните няколко години вашата леля също се е посветила на мистичните знания, търсела е в миналото отговори на същите въпроси, които са ме тревожили през целия ми живот.

Оуен поклати глава.

— Не ви разбирам.

— Кажете ни какво могат да правят светините — настоя Сара.

— Те са пазители, защити, мощни бариери. Създадени са, за да сдържат… — тя спря и въздъхна. — Не мога! Прекалено, прекалено е опасно! Вие не сте защитени. Дори самото знание ви излага на опасност.

— Кажете ни! — настоя отново Сара.

Бриджит поклати глава и Сара усети как я обзема ирационален гняв. Тя се изправи на крака с вдигнат меч пред малката женица, която се люлееше напред-назад в стола.

— Кажете ни!

— Сара!

Младата жена изведнъж спря, дишането й се накъса, сърцето й удряше тежко — знаеше, че Оуен й крещи и я дърпа за ръката.

Бриджит се протегна и също докосна ръката й и Сара почувства как внезапният й гняв се оттича и тя остава изнемощяла и трепереща. Омаломощена, Сара потъна в стола, а страните й се покриха с руменина от срам заради избухването.

— Разбирате ли сега опасността на светините? — попита старата жена. — Вие не сте човек, който по принцип се поддава на гнева… и въпреки това вижте какво направи с вас светинята. Ако продължите да стискате меча, след още няколко дни мечът ще ви управлява… а парадоксалното в случая е, че вие ще се наслаждавате. Точно това е станало с някои от Пазителите. Те започнали да се наслаждават на силата… и силата ги покварила.

— Аз не съм Пазител — каза намусено Сара.

— Не сте — съгласи се Бриджит, — но вие сте нещо много повече, мисля.

— Освен това, мечът принадлежи на Оуен — Сара се усмихна. — Джудит ме помоли да му го предам.

— В такъв случай му го дайте — каза Бриджит.

Сара се обърна към мъжа, който седеше до нея, и изведнъж се разтревожи от мисълта, че трябва да му предаде ръждясалото парче желязо. Тя се опита да вдигне дясната си ръка, ръката, с която държеше меча, но откри, че не може да го направи.

Менгеме сякаш стисна гърдите й и изкара въздуха от белите й дробове, а стомахът й изгаряше.

— Виждате ли? — Старата жена се усмихна. — Виждате ли каква власт упражнява това върху вас?

Сара хлътна в стола, плувнала в пот.

— Какво мога да направя аз?

— Нищо. Абсолютно нищо!

61.

Кубето се изкачваше бавно по стълбите, сърцето му думкаше, а белите му дробове горяха. Той не беше във форма, а пък асансьорът не работеше. Всъщност не обичаше асансьорите — не заради някаква клаустрофобия, а защото още помнеше един разказ, който чете като ученик, където се разказваше как някакъв човек влиза в асансьора, натиска копчето и… асансьорът го отвежда право в ада, а всички врати, през които влиза са най-важните моменти в живота му. Сигурно е бил около десетгодишен, когато прочете този разказ. Нощи наред се будеше с ужасени викове… а една нощ дойде баща му, смърдеше на вкиснало и алкохол, с кожен каиш в ръката…

Докато Кубето бавно преодоляваше стълбите, стигна до извода, че да се живее в такъв блок си е жив ад. Абсолютно еднакви апартаменти, еднакъв живот, еднакво мрачно бъдеще, никаква работа и малко пари.

Той поне имаше бъдеще. Формално погледнато беше безработен. Ходеше да си прибира обезщетението за безработица всяка седмица, но Елиът винаги се грижеше Кубето да има повече от достатъчно пари в джоба си. Усмивката му помръкна. Сега, като го няма Елиът, кой ще върти клубовете, киното, кой ще му плаща? Неговият нов работодател каза, че Кубето щял да бъде възнаграден, но за пари не стана и дума.

По пътя насам му се наложи да пълни резервоара на „Нисана“. Обикновено с тази работа се занимаваше Елиът, но този път парите излязоха от собствения му джоб. В момента Кубето имаше двадесет и две лири в брой, но какво щеше да прави, когато парите свършат? При следващия си разговор с новия му шеф трябва да го попита.

Кубето си направи почивка на осмия етаж — дишаше тежко, облегнат на мазаната стена. Сърцето му удряше лудо и той имаше чувството, че ще повърне. Като вдишваше големи глътки въздух, смърдящ на кисела урина и зеле, той се опита да измисли откъде да добара малко мангизи. Елиът сигурно е поспестил и скрил някоя-друга пара, но Кубето нямаше представа къде. Интересно дали старата жена държи пари в брой в жилището си. Старите хора нямат вяра на банките и обикновено държат спестяванията си у дома. И тогава той взе да се чуди колко ли ще му плати работодателят за тоя ловен рог, дето толкова го иска. Ако му трябва чак толкоз, тогава ще плати като поп.

62.

Бриджит Дейвис застана пред прозореца и се загледа навън.

— Поотделно светините се появяват през цялата английска история, обикновено като собственост на крале и кралици или на техни приближени. Светините са свързани с всички велики личности на Англия и присъстват, пряко или косвено, във всички по-важни исторически събития. Известно е, че за последно са виждани през мрачните дни на войната. — Бриджит замълча. — Затова смятам, че светините са придобили собствена власт, като са използвали и оформяли Пазителите за свои собствени цели.

Оуен се усмихна колебливо.

— От вашите думи човек може да си помисли, че тези предмети са живи.

— Те наистина са чувствителни — отвърна старата жена. — Убедена съм, че всеки предмет създава силна връзка със своя Пазител. Светините стават нещо, подобно на наркотик, към който се привиква: човек просто не може да понесе мисълта, че ще се раздели със своята светиня. — Тя се усмихна на Сара. — Както вие сте разбрали вече.

— Но аз не съм Пазителят! — каза Сара с отчаяние в гласа.

— Но си нахранила меча! Ти си свързана с него. Откак си дошла тук, не си го изпуснала от ръце.

Сара погледна към меча, който стискаше в изцапаните си с ръжда ръце. Тя не бе разбрала, че все още го държи.

— Някой събира светините — продължи Бриджит, като се обърна с гръб към прозореца. — Понякога, преди да заспя, ми се струва, че го виждам — висок, тъмен мъж с могъщо телосложение. От време на време се появява и изображение на млада жена, красива, смъртоносна, с черна коса, която се носи край нея като пелерина… винаги съм имала видения и въпреки че тези са доста ясни, не съм сигурна дали това са реални видения или са просто сънища. Склонна съм да мисля, че това са сенки на съществуващи в действителност хора. Не зная кои са тези хора, нито дали те събират светините, но са опасни. Те активизират енергията на вече събраните светини и им вдъхват живот, като ги къпят в кръвта и болката на Пазителите, след това насочват тъмната емоционална енергия в светините поотделно.

— Но защо? — попита Оуен. — Сигурен съм, че имате някаква представа?

Бриджит кимна.

— Да, мислила съм за причина… може би единствената причина някой да иска, или по-скоро, да има нужда от всички светини е… Толкова е отвратителна, че човек трудно би я разбрал.

— Кажете я на нас — каза меко Сара.

— Защо не ни я кажете вие? — предложи Бриджит.

— Аз!

— Мечът е в сърцето на легендата. — Гласът на старата жена се изгуби до шепот. — Гледай го, усети го, слушай го… Сара!

Сара се опита да се усмихне — старата жена беше луда — но мечът изведнъж стана тежък като олово и й се наложи да го сграбчи с две ръце. Цялото й тяло потръпна, вибрацията проникваше през ръцете в деликатните й китки. Мечът рязко трепна в ръцете й, от него западаха огромни люспи ръжда, като откриваха отдолу още от формата на меча, и Сара изведнъж видя какво е представлявал, когато е бил цял и непокътнат.

Сара затвори очи…

63.

… И започна да вижда.

Мъглата се виеше, влагата образуваше мехурчета по метала и тогава се появиха тварите — с разтворени челюсти, с проблясващи хищни нокти, с жълти очи, пламтящи в бозавосивата светлина. Момчето Йешуа вдигна меча и го насочи към тварите.

— Какви са те? — гласът на момчето беше спокоен.

Йосия сложи ръка на рамото на племенника си — любопитството, примесено със спокойствието на младежа му действаха успокояващо.

— Демони — отвърна той просто. — Местните хора ги наричат фомори9.

Йешуа гледаше как тварите се тълпят на брега — ъгловати, уродливи фигури, движещи се през ранната утринна мъгла. Бяха по-високи от хората, а на цвят бяха сиво-зелени и люспести като крокодила от Мрачните южни земи, със същите дълги челюсти, пълни със зъби. За разлика от безизразните застинали очи на крокодила, тези твари имаха очи, които горяха с хладен интелект. Те нападаха търговците и моряците, като ги изчакваха в засада на брега, а след това ги заколваха пред очите на моряците от приближаващите се кораби, като някои хора убиваха, без да се бавят, а с други си играеха, докато писъците станеха твърде ужасни — дотам, че моряците си запушваха ушите с восък. След това демоните празнуваха и смрадта на разрязаното месо заразяваше соления свеж въздух.

Сега те се събираха на брега, движеха се непрестанно насам-натам и чакаха корабите да акостират.

Йешуа пусна съзнанието си да лети из пространството, да пътешества през вълните и да се рее над брега, преди бавно и колебливо да се настани в съзнанието на една от тварите… само за да се завърти и да отлети отвратено от видяното.

— Демони… — Момчето потръпна, след като съзнанието му се върна в тялото му на лодката. — Изчадия на Нощната вещица и Блестящите, Падналите духове.

— Те държат тази земя в робство — каза тихо Йосия, като се насилваше да държи ръката си на рамото на племенника си и си налагаше да изрича думите спокойно, тихо, въпреки че той знаеше, че никое момче — никое обикновено момче — не бива да знае за произхода на семето демонско.

Но Йешуа не беше обикновено момче.

— Когато Първият от мъжете отблъснал Нощната вещица — заразказва Йосия, — и я хвърлил в Пустошта, тя се чифтосала с Падналия, който също бил прокуден от Градината. С времето тя родила потомство — така се сложило началото на расата, известна като демоните.

Йосия погледна към момчето и съзря суровото лице на мъжа, в какъвто щеше да се превърне момчето… Това го изплаши.

— Те владеели света до идването на човека — продължи Йосия, — но след това били пропъдени в планините, блатата и пущинаците.

— Но не през цялото време стояли там — каза Йешуа.

— Така е — съгласи се Йосия. — Не през цялото време. Понякога оставали или се чифтосвали с човеците и създавали други изчадия, които се хранели с месо и пиели кръв — върколаци, вампири… С течение на векове те били изтласкани от всички цивилизовани земи и затова свършили тук, на края на света. Това е тяхното владение, това е царството на Демонския род.

Момчето кимна.

— Но това е остров, с времето те ще изтласкат всичко живо оттам и ще загинат.

Йосия стисна ръката на племенника си.

— Има хора тук, добри хора. Можем ли просто да ги оставим на Демонския род? И какво ще стане, когато Демонският род намери начин да напусне този остров и да поеме по сушата в земите, обграждащи Средното море. Те имат достатъчно мощ, за да го направят.

Йешуа кимна.

— Разбирам, вуйчо. Какво искаш да направя аз? — попита той простичко.

— Можем ли да унищожим тези изчадия?

— Можем да избием тези, които живеят в нашия свят — каза просто Йешуа. — Но те ще се връщат отново и отново, ако не запечатаме вратата към тяхното царство.

— Как? — попита Йосия.

Момчето се обърна и го погледна.

— Защо те е грижа, вуйчо? — попита то. — Тези островитяни не са ни никакви, нямаме нито кръвна, нито друга връзка с тях.

— Ако ние не спрем тези твари сега, рано или късно, когато те станат по-силни, много по-силни, те ще дойдат на юг и ще разрушат всичко, което съм построил през живота си. А и моят Бог ми е казал да обичам ближния като брат си.

Сара.

— И все пак има доста неща, които твоят Бог ти казва, и които противоречат на това, което ти каза току-що — контрира го бързо момчето.

Йосия кимна, но нищо не каза. Той знаеше, че е по-добре да замълчи, отколкото да спори по философски или религиозни въпроси с момчето. Веднъж, когато беше по-малко, момчето изчезна. Най-накрая го намериха да спори по въпроси от философията и Светото писание със старейшините в Храма.

Очите на Йешуа станаха безизразни и студени.

— Всяка твар трябва да се унищожи. Нито една не бива да остане жива. После сме длъжни да ги проследим до тяхното свърталище и да затворим вратата между световете. Трябва да запечатаме портала между нашия свят и Другия свят.

— Сара!

… и апартаментът отново изплува пред нея — Сара отвори очи и откри, че гледа право в дулото на някаква ловна пушка.

64.

Това беше най-старата от всички магии, най-простата и най-могъщата. Когато мъжки и женски се съединят във висшия съюз, генерираната енергия може да се оформя, насочва и контролира.

Вивиен беше съдът, проводникът. Ахриман й предаваше своята енергия. Вивиен го яхна, като се движеше в лек ритъм, докато неговите устни, език и пръсти обработваха вещо нейното тяло, като я възбуждаха хладно, съзнателно и безстрастно. Когато той видя как струята пълзи през гърдите й и почувства твърдостта на зърната под дланите си, разбра, че тя е близо до върха. Тогава той затвори очи и се съсредоточи върху древната словесна формула, която щеше да насочи мощта му. Лицето на Сара Милър се появи пред него съвсем ясно и за миг върху него не беше Вивиен, а Милър.

Пръстите на Вивиен се впиха в раменете му — сигнал, че е време.

Жената отвори очи. Снимката на Милър беше залепена над леглото и тя гледаше право в нея. Опряла двете си вкочанени ръце о стената, тя поддържаше тялото си, гледаше лицето и си представяше, че под нея е Милър. Тя почувства как оргазмът се заражда дълбоко в стомаха й, почувства треперенето на бедрата и стомашните мускули на Ахриман. Вивиен се съсредоточи върху образите, минаващи пред очите й…

… Милър и Оуен се намираха в стая, боядисана в отвратително бежово. Телата им бяха сплетени в страстна любовна поза — тя го беше яхнала и се движеше ритмично, ръцете й галеха гърдите му, плъзгаха се по гърлото му, по лицето му… Внезапно лицето и тялото на Оуен се преобразиха. Той се превърна в червен демон. Сара нададе беззвучен писък и скочи на крака. Държеше Счупения меч в двете си ръце, а безвърхото му острие сочеше надолу… мечът се стрелна, счупеното острие се впи в гърлото на червения демон и бликна кръв. Тя обля меча и там, където се докосваше по острието, се чуваше странно съскане. Кръвта се разля и по тялото й, обагри я в червено и тогава оргазмът избухна в нея, докато мъжът се извиваше и гърчеше в смъртта…

Ахриман изсумтя, когато оргазмът на самата Вивиен премина като тръпка през нея. Те се вкопчиха един в друг, потрепериха заедно, докато отминаха спазмите. След малко телата им притихнаха. Ахриман прокара големите си ръце през косата й.

— Е? — прошепна той.

— Готово! — измърмори тя. — Семето е посято. Довечера Сара Милър ще види Оуен като червен демон и ще го убие с меча — каза тя и заспа, все още вкопчена в неговото тяло.

65.

Кубето опря дулото на пушката в челото на Сара. Странно, но единственото, за което си помисли тя, беше колко грубо е отрязано дулото и че грапавината му дразни кожата й.

— Радвам се да те видя отново, душичке.

Сара затвори очи — чувстваше се объркана и загубена. Откъде се появи тоя бръснат изрод? Тя опита да обърне глава и да погледне към Оуен и Бриджит, но тежестта на пушката върху лицето й правеше движението невъзможно. Части от сънища бушуваха пред очите й, преплитаха се и тя видя как демонски ръмжащи лица влязоха в бръснатата глава и се сляха с него.

Кубето дръпна петлетата на пушката и прещракването я върна в реалността.

— Трябва да те застрелям в тъпата тиква веднага! — изсъска той. — Ти уби Карл!

— Какво искате? — попита Оуен с висок глас.

Кубето се обърна и тежестта на пушката вече не притискаше лицето на Сара. Оръжието сочеше към Оуен.

— Ти да си затваряш човката! Този път не съм дошъл за теб — рече цинично Кубето. — Ти си само глазурата на тортата.

— Какво искате? — повтори Бриджит въпроса на Оуен.

— Млъквай! — Кубето застана в центъра на стаята, като държеше пушката близо до гърдите си и наблюдаваше тримата. Внезапно в сърцето му пропълзя изненадваща несигурност.

Влизането в апартамента беше като детска игра. Той просто почука на вратата и когато старата жена попита кой я търси, той отговори „Колет за Бриджит Дейвис“. Тя отвори вратата, той опря пушката в лицето й и влезе в апартамента. Много приятна изненада беше присъствието на Уокър и Милър. Американецът замръзна, като го видя, но Милър гледаше право в него без да трепне, нещо си мърмореше, а в мръсните си ръце държеше някакво ръждясало парче желязо. Кубето и преди беше виждал този празен поглед, тези увиснали устни — сигурно Милър е наркоманка.

Новият му работодател със сигурност щеше да оцени както подобава такава плячка. Кубето бръкна и извади от джоба си мобилния телефон и провери списъка с телефоните, записани на дланта му, преди внимателно да набере един от тях. Наложи се да изчака девет иззвънявания, преди да отговорят, а и връзката пращеше и пукаше.

— Ало? — каза Кубето.

Отсреща не се чуваше никакъв отговор.

— Аз съм, Ку…

— Зная кой е — рече гласът.

— Хванах старата жена… — Той направи пауза, като се наслаждаваше на момента. — И един малък бонус. Мил…

— Никакви имена! — изръмжа гласът.

— Едно лице от мъжки и едно от женски пол, които търсехте по-рано, са също тук.

Последва дълго мълчание.

— Много добре сте се справили, господин Джейкъбс, много добре. Аз съм извънредно доволен. — Последва втора пауза. — Мислите ли, че ще можете да приберете тримата от апартамента, без да ви видят? Отговорете ми истината. Моментът не е такъв, че да си позволим проява на нагла самоувереност.

Кубето се обърна да погледне към тримата, седящи на кушетката срещу него — стара жена, ранен мъж и дрогирана женска.

— Мисля, че има такава възможност — отвърна той предпазливо. — Може би малко по-късно, като мръкне. Бих могъл да повикам помощници.

— Никакви помощници! Вие сте длъжен или да свършите работата сам, или да не я вършите изобщо. Бъдете реалист. Смятате ли, че ще се справите с тримата?

— Вероятно не — призна Кубето.

— Смятате ли, че ще се справите със старата жена и мъжа?

— Да — самоуверено каза той.

— Тогава се погрижете за тях. Заведете момчето и старата жена във вашия апартамент. Там ще получите по-нататъшни указания. У старата жена е ловният рог, а мъжът държи Счупения меч. Налага се да вземете и двата предмета.

Чу се прищракване и връзката се разпадна, преди Кубето да успее да попита още нещо.

Той прибра телефона в джоба си.

— Както се разбра, нужни сте само вие двамата — каза той, като местеше погледа си от Бриджит на Оуен. После насочи пушката към Сара. — Ти си… излишна.

Сара го изгледа с празен поглед. Чертите на младежа все още трептяха и бяха на границата между човешко и демонско лице. Тя леко извърна глава и започна да мърмори нещо несвързано, докато стените на апартамента се местеха, разтваряха се, в далечината проблеснаха бели скали, а носът й се изпълни с тръпчивата миризма на морска сол.

— Тая, ебати, с какво се е надрусала! — рече Кубето.

Оуен поклати глава.

— С нищо.

— Кажи й да си затваря устата, ебати.

— Няма и да чуе. Тя… не е добре. Не е добре откакто избиха семейството й.

Тънките устни на бръснатата глава се изкривиха. Той кимна бавно.

— Помня ги — прошепна той. — Ние ги оправихме преди леля ти. Най ми хареса майка й. Преди това никога не го бях правил със стара чанта… Разбира се опитах се и с леля ти — добави той.

Писъкът на Сара раздра гърлото й и тя нанесе внезапен удар по бръснатата глава. Атаката й го свари неподготвен. В миг тя скочи отгоре му, раздираше с нокти лицето му, смъкваше кожата от бузите му, като целеше ъгълчето на окото му. Той се извъртя заедно с пушката и я удари с приклад в корема. Сара политна и падна на колене. Застанал над нея, той хвана пушката с двете си ръце, готов да стовари приклада върху рамото й.

Звукът го парализира.

Внезапно завибрира по пода, избарабани през въздуха — плътен, настойчив и ужасен. В този звук имаше огромна болка и безкрайно отчаяние, съчетано с непоносима агония. Звукът все не спираше — кошмарен, ужасяващ тръбен зов.

Затиснал ушите си с двете си ръце, като се олюляваше, той се отдалечи от готвещото се да скочи момиче и тогава разбра, че старата жена е допряла до устните си някакъв странен предмет. Приличаше на пожълтял от времето рог на овен, със златна лента в единия край. За миг Кубето не можа да разбере какво беше това, докато не видя как се издуват бузите й. С неимоверно усилие той вдигна пушката.

Трябва да спре този оглушителен шум.

Болката в главата му беше мъчителна и Кубето се почувства така, сякаш главата му всеки момент ще гръмне. Той насочи пушката към старата жена и пръстът му се намести удобно на спусъка.

Когато Бриджит наду ловния рог, Сара чу далечен, почти неземен звук, висок, фин и сладък. Но след това видя израза на безкрайно страдание по лицето на бръсната глава и разбра, че той чува нещо доста по-различно от нея. След това видя как младежът се променя. Чертите му станаха зверски и змиеподобни, главата му се издължи, устата му се изпълни със зъби. По черепа му се появиха малки рогови издатини, очите му пожълтяха, а зениците му се удължиха и се превърнаха в хоризонтални ивици.

Тя виждаше демон.

Бръснатата глава започна да вие в агонията си. Той натисна спусъка — и двете дула на пушката изригнаха огън.

В последвалата задимена тишина Сара Милър стана и заби Счупения меч в гърдите му.

66.

Амвросий спря по средата на улицата, защото в ушите прокънтя ловен рог. В главата му се завъртяха спомени, чуваше ехо от някакви звуци, а пред очите му танцуваха образи. В гърдите му се впи непоносима болка и той се преви почти надве. Стисна очи, а по бузите му се затъркаляха сълзи от болка. През него премина огън, слезе към стомаха и той усети как тялото му се разкъсва, сякаш го режат на парчета. Амвросий притисна ръце към корема си и за миг си представи, че усеща топлата влага на вътрешностите си, разширяващата се дупка там, където го бяха разпрали. Когато отвори очи, видя призрачния образ на меча, стърчащ от корема му и разпарцаливения разрез от гърдите до пъпа му.

Дирнуин!

Мечът беше Дирнуин, някога мечът на Ридерх, сега Счупения меч.

Отгласи от ловен рог.

Рогът беше на Бран.

А той беше Амвросий.

С името нахлуха още спомени, а със спомените дойде още болка.

67.

„В района на «Ватерло хаус», Хаунслоу, са чути изстрели. Всички коли в района на…“

Виктория Хийт отправи поглед към Тони Фулър и се наведе напред, за да увеличи звука. Лицето на комисаря беше като неподвижна маска и той отказа даже да обърне внимание на доклада по радиостанцията.

— Всички коли в района на…

Сержант Хийт отговори на обаждането по радиостанцията.

— Тук мобилна група „Четири“.

— Координатите ви, мобилна група „Четири“?

Хийт пое дълбоко въздух:

— Точно пред „Ватерло хаус“.

— Повторете, мобилна група „Четири“.

— Чухте ме и първия път.

Оуен положи главата на умиращата жена в скута си. Бриджит Дейвис пое цялата сила на двете дула с гърдите и корема си — изстрелите раздробиха и разкъсаха всичко, което срещнаха по пътя си, а през кървящите рани се показваха парчета кости. Няколко сачми се бяха забили в меките тъкани по врата и лицето й. Оуен разгледа раните и разбра, че нищо не може да се направи за жената. По принцип тя вече трябваше да е мъртва — само волята и решителността й продължаваха да крепят духа в тялото й. Очите й трепнаха, след това по устните й се появиха мехурчета кръв.

— Той мъртъв ли е?

— Да — отвърна меко Оуен. Против желанието си той обърна глава и видя, че Сара все още стои права и застинала над трупа на Кубето. От Счупения меч капеха тежки капки кръв и заради тях мечът изглеждаше по-дълъг и по-цялостен. — Да, той е мъртъв — прошепна отново той. — Сара го уби.

Леденостудените ръце на Бриджит намериха неговите и сложиха в тях древния ловен рог. Жълтеникавата кост бе изцапана с нейната кръв.

— Предавам го в твоите ръце — каза тя.

Оуен изви главата си и доближи лицето си до устните на старата жена.

— Мадок… — прошепна Бриджит. — Мадок… Там започна всичко. Там трябва и да свърши. Вие трябва да отидете в Мадок.

Като дишаше тежко и потръпваше, Вивиен се изправи на крака и се отдръпна от мокрото тяло на Ахриман.

— Какво има? — изсъска той.

— Рогът на Бран изсвири! — Тя слушаше със затворени очи и леко наклонена на една страна глава, но сега не чуваше нищо друго освен едва доловимия отзвук на ловния рог.

Ахриман седна, облегна широкия си гръб на стената и загледа внимателно жената.

— Можеш ли да намериш Кубето? — Той сложи двете си ръце на голите й рамене и й предаде част от силата си. — Намери Кубето! Бързо!

Вивиен затвори очи…

… И ги отвори отново в Астрала.

Беше се разхождала из този мрачен пейзаж още като дете, но тогава не знаеше, че дарбата й е забележителна и необикновена. Тя се научи рано как се тълкуват цветовете, които танцуват в сивата пустош. Разпознаваше различни места от света долу, които изпращаха своите отзвуци в Астрала — древни места, стари полесражения, гробове, които бяха в състояние да хващат и да задържат дух подобно на насекомо, което се залепва на лента за мухи.

Тя познаваше цвета и формата на Кубето — абстрактните критерии, по които го идентифицираше в Астралния свят. Той беше дребна душица, тъмнокафяв на цвят, наситен с гняв, горчилка и възмущение. Тя се застави да търси духа му, издигна се, а след това се сниши към безчислените иглички светлина — Лондон.

Сега звуците на рога се чуваха по-добре — леки треперещи отзвуци на магическия звук, прехвърчали преди миг през сивотата. Вивиен проследи остатъчните звуци и по тях стигна до източника.

В това си сънено състояние тя се озова в апартамента…

Сара стоеше над тялото на демона. В смъртта си тази твар се беше смалила, люспите й сега изглеждаха по-меки, сярното жълто на очите беше избледняло, редиците кръвожадни зъби се бяха скрили. Контурите на тварта се стапяха, изкривяваха, изменяха се едва доловимо и ставаха почти човешки, но не съвсем. В този момент Сара усети кисело-горчив вятър по мокрото си от пот лице. Миг по-късно тя го помириса, вкуси горчивината му на езика си… и тогава в стаята влезе друг демон, женски… Материализира се от нищото.

И Сара го атакува със страшен вой.

Оуен гледаше потресен как Сара разсича празния въздух. Счупеният меч съсече една картина и я събори от стената, а металът остави дълга бразда по релефния тапет.

— Говори с нея — прошепна Бриджит с последни сили. — Повикай я по име, върни я, преди мечът да я е отнесъл.

— Сара — прошепна Оуен. — Сара!

Вивиен се събуди с писък, очите й блестяха диво, широко отворени и втренчени, сърцето й биеше лудо. Тя скочи от леглото, втурна се в банята и се наведе над тоалетната чиния. Стомахът й се бунтуваше и устата й се пълнеше с жлъчен сок. След като не успя да повърне, тя се изправи и се наведе над умивалника. Лицето, което я погледна от огледалото, беше страшно и съсипано. Вивиен се потресе от вида си. Беше само на двадесет и една, но днес изглеждаше поне два пъти по-стара.

Ахриман застана на вратата.

— Какво е станало? — попита меко той. Уелският акцент, който той успяваше да скрие с цената на мъчителни усилия, сега си пролича ясно.

— Кубето е мъртъв, мечът се е нахранил с душата му. Владетелката на меча го е убила… освен това тя ме видя. — Вивиен се обърна и го погледна. — Тя ме видя, замахна да бе убие! Как е възможно? Гледала съм й аурата — нищо особено. Въпреки това тя владее меча… — Вивиен поклати глава, тук имаше нещо не наред.

— Кубето е мъртъв. А Бриджит Дейвис?

— Мъртва или умираща. Кубето я е застрелял. — Вивиен беше мярнала накъдреното сиво-черно сияние около главата на старицата — ясен знак, че духът се готви да напусне тялото.

— Рогът?

— В ръцете на Оуен.

Мъжът от мрака изруга с клетва, която беше поне на пет хиляди години. Той пое дълбоко въздух, като се опитваше да овладее гнева си.

— Значи сега и мечът, и рогът са у тях — Ахриман не беше в състояние да скрие треперенето на гласа си.

68.

— О, Боже!

Виктория Хийт спря на прага, извади радиостанцията и извика линейка, въпреки че знаеше, че старата жена на пода вече не се нуждае от помощ.

Тони Фулър се разходи из апартамента, за да се увери, че жилището е празно, преди да се върне при трупа на Кубето. Той го сбута с крак, въпреки че знаеше, че бръснатата глава е изключено да е оживял след такава масивна рана в черепа и корема.

— Отново дело на Милър. Въпреки че не мога да кажа, че смъртта на този тип ми носи кой знае колко печал.

— Какво се е случило тук? — попита сержантката. Тя коленичи пред старата жена, а пръстите й отчаяно се мъчеха да напипат някакъв пулс.

Тони премести погледа си от Кубето към Бриджит Дейвис.

— Изглежда така, все едно Милър е застреляла старата жена, а след това е съсякла Кубето.

— Защо?

— Кой знае? — въздъхна уморено той.

— Може Кубето да е застрелял жената — изказа на глас предположението си Хийт.

— Може и да е я застрелял, ще разберем от балистиката. Но това е малко вероятно. Хващам се на бас, че Кубето никога не я е виждал преди днес.

— Ами тогава какво прави тук?

— Аз откъде да знам?

— Откъде сте сигурни, че е дело на Милър, откъде изобщо знаем, че тя е била тук? — попита Хийт.

Фулър не й остана длъжен.

— Колко маниаци щъкат из Лондон и съсичат разни хора с меч? — попита язвително той.

Виктория Хийт кимна.

— В такъв случай къде е тя сега? Тези трупове са се превърнали в такива преди няколко минути. Освен това къде е Уокър?

— Ти знаеш, колкото и аз.

— Вие мислите ли, че той е все още жив?

— Щом не сме намерили тялото му, мисля, че е жив. Въпреки че не съм толкова сигурен, че това е за добро. — Фулър се обърна и погледна през прозореца. Хоризонтът на запад потъмняваше, в някои от отсрещните високи блокове се появиха светлини. На хоризонта се виеха облаци, които ставаха по-тъмни и застрашителни със залеза на слънцето. — Тя ще го убие рано или късно, ще използва меча за него — каза комисарят, без да се обръща, и Виктория не беше сигурна дали той говори на нея или на себе си. — Можем само да чакаме, нищо повече.

— Може би ще успеем да открием връзка между тази жена и Джудит Уокър, която да ни отведе в някаква посока…

Фулър се обърна и погледна студено сержантката и тя замълча.

— Действай! Ако имаме работа със сериен убиец, искам установената вчера схема.

Той погледна отново навън и се запита къде ли Милър ще удари следващия път.

69.

Днес беше… днес беше петък, трийсети октомври.

Само два дни ли са минали, откакто цялото й семейството бе избито?

Толкова много неща се случиха за тези два дни, че тя вече не различаваше кое е действителност и кое е фантазия.

В периферията на съзнанието си Сара разбираше, че седи на пейка на една станция в метрото, а Оуен я държи здраво за ръката и пръстите му я стискат силно. Освен това тя усещаше торбата в скута си, тежестта на меча тегнеше на коленете й.

Последните ясни мисли и картини в спомените на Сара бяха от момента, в който застана пред дома си в сряда следобед, отвори вратата и пристъпи в мрака. След това всичко се разми в един ужасен безкраен сън.

— Сара?

Тя обърна глава и погледна мъжа, който седеше до нея. Той истински ли е или е поредният сън? Възможно ли е и той да се превърне в демон…

— Сара?

Изглеждаше истински, челото му блестеше от пот, силно стисната челюст, превръзка на бузата му, цялата му долна устна беше синя — там, където се беше ухапал. Тя вдигна ръка и стисна неговата — усещането беше напълно реално, пръстите й усетиха неравната повърхност на блузата му. Освен това той миришеше съвсем реално — смес от пот, страх и лек мирис на кръв и барут.

— Сара?

Очите му бяха пълни със сълзи, които ги превръщаха в огромни зелени сфери.

— Ти истински ли си? — попита тя, а гласът й прозвуча като на дете, загубен и далечен.

— Ох, Сара… не виждаш ли, че всичко това е истинско? — Пръстите му се впиха в ръката й — Усещаш ли това? — Той я щипна. — А това истинско ли е? — наведе се напред и нежно я целуна по устните.

По линията прогърмя влак и раздвижи застиналия въздух около тях. Нито Сара, нито Оуен се мръднаха. След малко влакът потегли и за момент станцията беше празна и пуста.

Най-накрая той отлепи устните си и тя въздъхна.

— Да, това е истинско.

По лицето й се затъркаляха сълзи, но тя не ги усещаше.

— Помислих, че е сън. Надявах се да е сън, да е кошмар, от който ще се събудя… но аз никога няма да се събудя от това, нали?

Оуен я погледна и не каза нищо.

— Надеждата ми беше, че съм в болница — каза тя колебливо и веднага се намръщи. — Всъщност аз наистина бях в болница май… Бях ли в болница или и това беше сън?

— Ти наистина си била в болница.

Тя кимна.

— Все се надявам, че ще се събудя и ще видя как семейството ми стои до леглото. Но това няма да стане, нали? — Тя бръкна в торбата и докосна студения метал. — И това е заради този меч.

В нея се вля топлина — топлината пропълзяваше от пръстите й, които докосваха ръждясалия метал, и точно в този момент съмненията и страховете й се разсеяха.

— Какво искаш да направя, Сара?

Беше върху Оуен в някаква невероятна бежова стая и в ръцете си стискаше меч…

Металът под нервните й пръсти стана мек и заприлича на човешка плът.

— Имах намерение да се предам на полицията, спомняш ли си? — тя погледна косо към мъжа. — Сега ли трябва да се предам? Така ще свърши цялата тази лудница.

Оуен погледна настрани, вгледа се в тъмния тунел и вече знаеше какъв ще е отговорът му, знаеше, че и Сара го знае.

— Не съм сигурен, че ще свърши — каза тихо той. — Лудницата ще си продължи… заради тези древни предмети ще умрат още възрастни хора.

— Но поне полицаите ще са наясно какво става — настоя Сара. — Все пак аз мога да им разкажа.

— Какво точно ще им разкажеш?

— Всичко! За светините и за сънищата и… — тя спря изведнъж, като осъзна колко безсмислено е всичко, което казва.

— Полицаите си мислят, че извършителят си ти — напомни й Оуен. — Така че единственият начин да измиеш петното от честното си име е да разгадаеш загадката. Ние да разгадаем загадката. Да отмъстим за твоето семейство и за моята леля.

Мечът леко вибрираше под пръстите на Сара. Тя се готвеше да каже, че не може да се намесва. Едновремешната Сара със сигурност щеше да си затрае. Но сега тя беше част от тази история и стана част в мига, в който срещна Джудит Уокър. А напоследък си мислеше, че въвличането й в тази история е започнало даже преди да срещне Джудит. Сара подозираше, че тези сънища бяха нещо повече от просто сънища, че бяха някакви нишки, указания за истинското значение на светините. Лицето на момчето със студените очи на име Йешуа се появи пред нея.

— Сигурно не е трябвало да се доближавам до леля ти, когато я нападнаха — каза на глас Сара. — Може би ако не бях се намесила, семейството ми сега щеше да е живо — добави тя, без да може да скрие горчивината в гласа си.

— Да, но ти не си я отминала — отвърна Оуен. — Ти си била до нея в момента, в който тя е имала нужда от теб, че и по-късно, в къщата, и затова тя ти е предала меча, а ние двамата бяхме в апартамента на Бриджит Дейвис, когато се появи бръснатата глава.

— Съвпадение — рече неубедително Сара.

— Не вярвам в съвпадения. Това съм го наследил от леля си. Веднъж тя написа едно изречение в някаква книга, която ми даде, и оттогава това изречение е останало врязано в паметта ми. „За всяко нещо си има време.“ И тя е права. Съвпадения не съществуват! Всяко нещо се случва, когато му дойде времето. Имало си е някаква причина, заради която ни е било писано да сме тук заедно. Имало си е някаква причина, заради която ни е било писано да се срещнем. Моята леля е дала на теб меча, за да ми го предадеш… — Той изведнъж се ухили. — Не че съм имал възможност да го подържа, де.

Той усещаше тежестта на Рога на Бран под якето си, усещаше студеното докосване на металния обков върху корема си.

— Може би не ми е било писано мечът да е у мен. Може през цялото време да е било писано да го пазиш ти. Може би на мен ми е било писано да пазя друга светиня.

Сара поклати глава, но Оуен продължаваше да настъпва.

— Мисля, че имаме дълг към твоето семейство, към моята леля и към хора като Бриджит, които умряха, за да защитят тези светини, и затова трябва да разберем какво става. Трябва да се опитаме да спрем всичко това. Може би по този начин ще измием петното от името ти.

Тя кимна уморено.

— Зная. Какво ще правим?

— Първо трябва да се наспим добре, а след това да отидем до Мадок, селото, където всичко е започнало… — Той спря, като видя изненадата на лицето й. — Какво има?

Сара вдигна ръка и посочи напред.

Оуен обърна глава, като очакваше да види някой застанал до тях. Но перонът беше празен.

— Какво… — започна той и тогава го видя. На стената от другата страна на линията имаше огромен оранжев плакат. Със заострени букви, имитиращи средновековен ръкопис, се съобщаваше за провеждането на Първия международен келтски фестивал на изкуствата и културата „Денят на Вси светии“… в Мадок, Уелс.

— Съвпадение! — прошепна Сара.

— А, да, разбира се!

Фестивалът беше на следващия ден — деня на Вси светии.

70.

Ахриман от самото начало знаеше, че Дон Клоуз ще бъде костелив орех, труден за убиване.

Професионален войник, минал през наемна служба, а след това осъден за въоръжен грабеж — този мъж нямаше да е лесна плячка. В затвора той станал известен като корав човек, уважаван както от затворниците, така и от охраната. Клоуз не беше типичният възрастен гражданин. Ахриман подозираше през цялото време, че изтезанията няма да са достатъчни и ще им е нужно да намерят нещо друго, за да го пречупят.

Когато Дон Клоуз се събуди за пръв път в тъмницата, гол и окован с вериги към мократа, миришеща на мръсотия стена, той тутакси започна да планира бягството си. За последен път бе изпадал в подобна ситуация в онази килия в Биафра10 по време на тъпата мърлява война, в която никой не се смиляваше над чуждестранните наемници. Тогава уби четиримата от охраната без никакви угризения, защото знаеше, че ако той не го направи, ще го подложат на мъчения и ще го изправят до стената за разстрел. Всички убийства, които извърши най-напред за кралицата и своята страна, след това като платен наемник и най-накрая като съветник по сигурността, бяха наложителни. Британската армия го бе обучила добре и той можеше да убива, без да се разкайва, но и без да извлича каквото и да било удоволствие от тази работа.

Тук обаче щеше да изпита особено удоволствие да убие двамата, които го отвлякоха и измъчваха. Тази мисъл го утешаваше в първи няколко дни, когато мъжът и жената го унижаваха и малтретираха, не му даваха храна и вода и го оставяха да стои сред собствените си нечистотии. Той си мислеше, че ще понесе всичко, което могат да му причинят — веднъж прекара цяла година в един китайски затвор, където го измъчваха без прекъсване почти всеки ден, докато правителството на Нейно Величество водеше преговори за освобождаването му.

Сутринта на четвъртия ден тъмният мъж влезе тихо при него и още преди Дон да се е събудил напълно, смаза двата големи пръста на краката му с чук, а след това си тръгна, без да каже и дума. Дон крещя, докато гърлото му се разкървави.

По-късно, доста по-късно, когато болката се поуталожи, Дон разбра, че всичките му планове за бягство са разбити на пух и прах — всяко движение със счупени пръсти на краката щеше да е истинско мъчение, а сега — с превърнатите му в кървава каша крака, вече и невъзможно. В този момент той се видя принуден да приеме и смразяващия факт, че е седемдесет и седемгодишен старец с поразклатено здраве, а не якия тридесетгодишен военен специалист, какъвто бе по времето, когато китайците го обработваха.

Мъжът и жената не спираха да му задават един и същ въпрос: „Къде е светинята?“

Да отрича, че няма никаква представа за какво говорят, бе безполезно. Очевидно двамата знаеха, че една от древните светини му е била поверена преди около седемдесет години. Той не моли за пощада, дори не проговори на двамата си мъчители. Това ги влудяваше още повече и те си отмъстиха с тояги и пръчки на крехкото му тяло.

Но не го убиха.

Дон знаеше, че докато те не научат местоположението на светинята, няма да го убият. Дори сега, когато измършавялото му тяло бе покрито с рани от порязвания и разкъсвания, той пазеше някаква надежда. Сигурно все някой от жителите на улицата, на която живееше в предградията на Кардиф, щеше да забележи, че го няма и да уведоми полицията. Но дълбоко в душата си Клоуз знаеше, че това е празна надежда — старият господин Брейтуейт, които живееше през три къщи от неговата, умря и престоя в кухнята си почти една седмица, преди да открият тялото му.

Късно през нощта, когато плъховете ставаха по-смели и той ги чуваше как се плъзгат из сламата и от време на време усещаше лекото докосване на козината им по глезените си, Дон Клоуз осъзнаваше, че лежи в своя гроб. Той вече не можеше да направи нищо друго, освен колкото може по-дълго да мълчи и да не казва на своите палачи къде е светинята.

Ножът на Конника!

Той щеше да се опита да отнесе със себе си в гроба тайната къде е Ножът.

Те го заловиха учудващо лесно.

Късно вечерта той чу, че се чука на вратата, а като я отвори, видя добре облечени мъж и жена, които стояха на прага и държаха куфарчета с документи. Жената пристъпи напред, усмихна се, погледна надписа на вратата и каза:

— Вие ли сте господин Дон Клоуз?

Той кимна, преди да осъзнае грешката си — старите му инстинкти се включиха твърде късно. Мъжът извади оръжие и го насочи право в лицето му. След това двойката влезе в коридора, без да каже и дума. Двамата мълчаха през цялото време и не обръщаха внимание на въпросите му.

А когато ги заплаши, че ще крещи, мъжът го преби почти до безсъзнание с приклада на пистолета.

Клоуз се събуди на задната седалка на кола, която подскачаше по лош междуселски път. Почти успя да седне и да се огледа, преди жената да го удари толкова силно по лицето, че ударът го просна обратно върху седалката. Докато лежеше с лице, притиснато към топлата кожа, той си блъскаше главата над картините, които зърна за миг — пурпурночервени планини, светлините на село в далечината и пътен знак на непознат език. Надписът беше на латиница със сигурност. Звучеше му много познато. Може би бе някакъв източноевропейски език, обаче нямаше никакви ударения по буквите. Освен това, той знаеше, че би трябвало да може да разпознава буквите. Те бяха почти познати.

В първия момент Клоуз бе убеден, че някой от тъмното му минало го е заловил — мнозина от старите му врагове имаха добра памет.

Когато отново се събуди след известно време, вече знаеше, че знака, който видя, е на уелски. Клоуз не бе посещавал Уелс от… от много, много отдавна. И точно в онзи момент, в главата му просветна защо са го отвлекли. Най-накрая колата спря, надянаха на главата му една миризлива, мръсна торба и го завлякоха по някаква настлана с дребен чакъл алея, после слязоха по каменни стъпала и накрая го блъснаха в една леденостудена стая. Дрехите му бяха изпокъсани и раздрани и той изгуби съзнание.

Когато се съвзе, установи, че китките и глезените му са приковани с вериги към стената, а около врата има дебел нашийник. Три дни никой не влезе при него. Истинското мъчение започна на четвъртия ден. Денят, след като му счупиха пръстите на краката и го попитаха за светинята. Може би очакваха, че ще отговори веднага, може би си мислеха, че гладът, унижението и болката са го сломили до такава степен, че ще им избръщолеви тайната, без да се замисли. Грешаха! Но той подозираше, че поведението му не е пълна изненада за тях и че това им харесва. То им даваше основание — ако изобщо се нуждаеха от някаква причина — да му причиняват болка. Измъчваха го бавно и страданията му силно ги забавляваха. Опитът от цял живот, прекаран във военна служба, му позволи да разпознае този презрян типаж — садомазохисти.

Дон затвори очи и се помоли на Бог, когото отдавна си мислеше, че е забравил. Но той се молеше не за освобождаване от болката, нито дори за бърза смърт. Искаше да му падне един-едничък миг свобода, за да си отмъсти на тези двамата.

Вратата изскърца и се отвори, но той устоя на изкушението да обърне глава и да погледне. Няма да им достави това удоволствие.

Дон долови намек за парфюм — горчив и остър. Младата жена с гарвановочерна коса пристъпи към него със състрадателна усмивка върху пълните си устни, но със студени и безчувствени очи.

— Толкова съжалявам! — каза тихо тя.

— За какво? — попита той. Опита се да придаде толкова тежест на гласа си, колкото успя да събере, но въпреки всичко от устата му излезе само някакво дрезгаво хриптене.

— За всичко това — усмихна се тя.

— Явно съжалението не ви пречи да ме разсипвате от бой.

— Трябваше! Иначе Ахриман ще убие мен!

Дон все пак запомни името на мъжа — ако някога му падне случай да го използва. Той разпозна измамата. Това бе клопка. Двамата щяха да използват старата игра на доброто и лошото ченге. Когато служеше във Военната полиция в Берлин, самият той често разиграваше този номер. Клоуз се правеше на лошото ченге, а партньорът му Марти Ардън — старият Марти, който почина — играеше доброто ченге. Той знаеше почти наизуст сценария. Сега тя ще му каже, че иска да му помогне.

— Наистина бих искала да ви помогна.

Ще му каже, че е ужасена от Ахриман.

— Съпругът ми… Ахриман има ужасен характер. Той… плаши ме.

И, разбира се, тя няма никаква власт над него.

— Не знам дали разбирате, но нямам никаква власт над него. Той се държи като животно.

Виж, ако той й каже къде се намира светинята, тя би могла да му помогне.

— Ако ми кажете къде е светинята, ви уверявам, че мога да ви помогна.

— Не… Не знам за какво става дума — измънка той през напуканите си устни.

— Ех, Дони! — прошепна жената прякора от детството му, като звучеше почти истински разстроена. — Той знае, че светинята е у тебе. Притежава вече девет от тях. И е на път да получи рога и меча. Остават само още две светини — Ножът на Конника и Оглавника на Клино Ейдин. Едната е у тебе, а другата — у Барбара Бенет. — Жената се усмихна, когато той се сепна, като чу името.

— Нали помниш Барби? Беше толкова хубаво момиче… винаги носеше русата си коса сплетена на две плитки. Онова лято вие двамата бяхте неразделни… две влюбени птиченца. И представяш ли си — Барби също е тук… всъщност, тя е в съседната стая.

Клоуз не беше сигурен дали жената казва истината или лъже.

— Ще се опитам да задържа Ахриман да не я обработва, но не знам докога ще мога да го държа настрана. А той с жените става по-гаден, много по-гаден. Измъчва ги… по невъобразими начини. — Докато жената изричаше тези думи, в очите й проблеснаха сълзи.

Ако не бе разпознал играта, Дон като нищо щеше да й повярва.

— Той уби всички други — продължи тя. — Секстън и Рифкин, Бърн и Клей и останалите. Вече притежава техните светини. Направо е обсебен от тези светини. Твърдо е решил да ги събере всичките. Ако му предадеш твоята, за известно време няма да измъчва Барбара. А аз ще ти помогна да избягаш. Ще помогна и на двама ви да избягате.

— Откъде да знам, че държите Барбара тук? — попита Дон.

Младата жена с каменни сиви очи вдигна глава и се усмихна.

— Ослушай се…

Вледеняващ кръвта писък отекна сред камъните, чу се женско хлипане — покъртителен звук, будещ съжаление.

В този момент Дон Клоуз зарида — той оплакваше не себе си, а жената, която бе първата му любов.

Ахриман натисна копчето „Възпроизвеждане“.

Звукът на сидито беше идеален. Барбара Бенет не спираше да пищи и сега се чуваха точно онези писъци, които изтръгнаха от нея, точно преди да им каже къде е Оглавника на Клино Ейдин.

Преди да умре преди един месец.

— Бързо — настоя жената, — кажи ми нещо, с което да го накарам да спре това. Трябва да му кажа нещо.

Клоуз я погледна. Ставаше дума за един най-обикновен нож, нищо повече — един древен нож, закривен като сърп, със счупен връх и изтъпено и изронено острие. Не беше поглеждал светинята повече от десетина години.

Писъкът, който ехтеше по коридора, заглъхна в угасващо ридание.

Струваше ли си да се умре за ножа, струваше ли си да слуша как този зъл мъж измъчва Барбара — малката Барби, с нейната сладка усмивка и ясни сини очи, които бяха точно с цвета на есенно небе? Клоуз трябваше да се ожени за това момиче — може би тогава животът му щеше да е съвсем различен. Поне със сигурност щеше да е много по-хубав. Последното, което чу за нея, беше, че е омъжена за някакъв счетоводител в Халифакс.

Барбара отново изпищя и сега Дон чу сухо, стържещо злорадстване.

— Казвай! — настоятелно каза жената. — Кажи ми! Накарай го да спре!

Амвросий им каза никога да не разкриват къде са светините. И дори сега, след всички тези изминали години, Дон усещаше влажния дъх на стареца по бузата си.

Поотделно те са мощни, но събрани на едно място са опустошителни. Някога те създадоха тази земя — заедно могат да я погубят.

Той самият вярваше ли в това? Имаше време, когато щеше да отговори, че не вярва. Но бе водил битки в някои от най-опасните кътчета на света, бе наблюдавал как африканските шамани, китайските заклинатели и южноамериканските магове правят своите заклинания. Веднъж се случи да се бие рамо до рамо с един огромен зулус — най-смелия мъж, когото бе срещал някога, безстрашен в битката, който приемаше драскотините на дребните рани, без да се оплаква, и който се сви на кълбо и умря без никаква друга причина, само защото му били направили заклинание.

— Дон…? Кажи ми! Бързо!

Той вдигна глава и погледна жената. Очите й проблясваха, виждаше я как облизва устни в очакване.

— Казваш, че у него вече са останалите, така ли?

Жената видимо се отпусна.

— Девет. И ще получи още две, преди нощта да е свършила.

Закълни ми се, Дон Клоуз. Закълни се, че никога няма да разкриваш къде се намира светинята и на никого — който и да е той! Закълни се, че ще я защитаваш с цената на живота си!

През своя живот Дон Клоуз бе извършил много неща, с които не се гордееше: бе лъгал, мамил, крал и убивал, когато се налагаше. Имаше много врагове и малко приятели, но всички — и приятелите, и враговете — го уважаваха. И всички знаеха, че дадената дума е закон за него.

— Кажи ми — помоли жената, когато писъците отново се чуха.

Той се усмихна.

— Първо ще се срещнем в ада.

Тя го фрасна силно по лицето. Главата му се блъсна в каменната стена и железният нашийник се впи дълбоко в кожата му. Жената се засмя.

— Първо ще ми кажеш… пък после ще се погрижим и за ада.

71.

Грамадният хотел „Магарешки бодил“11 на „Браянстън стрийт“ осигуряваше спокойствие и незабележимост. Намираше се в центъра на града и обичайно тук отсядаха по няколкостотин чужденци на ден — повечето от тях туристи. Индийката на рецепцията дори не погледна към него, докато попълваше формуляр за регистрация на името на господин Уокър за стандартна двойна стая.

Сара чакаше точно пред двойните врати на хотела, докато Оуен вземе картата за стаята и тръгне към асансьора. Тя влезе бързо в хотела и забърза след него. Без изобщо да се поглеждат, двамата се качиха с натъпкания асансьор. Докато стигнат до шестия етаж им се наложи да изслушат една пълна жителка от Средния запад на САЩ да обяснява провлечено на децата си какъв късмет имат, че още тази вечер ще гледат „Оливър!“12. Синовете й близнаци мятаха погледи към тавана, без да я слушат, или се съсредоточаваха върху телефоните в ръцете си.

Когато вратите на асансьора се отвориха, Сара и Оуен излязоха и тръгнаха в противоположни посоки. Щом вратите на асансьора се затвориха, Сара се обърна и настигна Оуен. Спряха пред една стая в дъното на коридора.

— Трябваше да се настаним в пансион — измърмори Сара, докато поглеждаше нервно към дългото фоайе и наблюдаваше как Оуен плъзва електронната карта в ключалката.

— Така ли? Та когато полицията разпространи описанията ни в новините, хазяйката да може да звънне по телефона и да ни предаде? Не мисля, че щеше да е добре. — Оуен влезе и огледа хотелската стая. — Тук никой няма да ни забележи.

Сара отиде до прозореца, дръпна пердета и погледна към „Портман стрийт“. Коремът й къркореше и не можеше да си спомни кога за последен път е яла.

— Можем ли да си поръчаме ядене в стаята? — попита тя.

Оуен поклати глава.

— Не, ще отидем и ще си вземем нещо навън. Не бива да правим нищо, което ще привлече вниманието върху нас.

Сара кимна. Оуен беше прав. Тя се погледна в огледалото. Вече не се стряскаше от външния си вид, но все още не можеше да повярва колко бързо се промени. Сенките под очите й изглеждаха големи, а зле подрязаните й кичури висяха почти комично.

— Божичко, приличам на плашило. Искам да взема вана, гореща вана и то без да бързам.

— Мисля, че си много красива — усмихна се плахо Оуен.

Сара потъна в леглото до него и сложи торбата с меча на земята. Извади от джоба на дънките си брошурка на Първия международен келтски фестивал на изкуствата и културата „Денят на Вси светии“.

— Взех я от рецепцията.

Оуен се наклони да прочете през рамото й.

— Не ни казва нищо ново — каза той. — А и никога съм чувал за някоя от тези групи — добави той, като гледаше имената на неизвестните групи. — Изглежда повечето са наречени на келтски острови: Аран, Скелиг, Рокол, Оркни… а какво пише тук? — той посочи към ръкописните букви, които обграждаха страницата.

— Прилича на шотландски келтски… Или уелски?

Оуен обърна страницата, като се опитваше да разчете думите.

— Може би това е някакво поздравление. Виж… фестивалът ще се състои в Деня на Вси светии… На тридесет и първи октомври, в събота. Значи, утре.

— Знаеш ли какво би казала Алиса? — попита Сара.

Оуен я погледна удивено.

— Алиса ли?

— Алиса в страната на чудесата. Тя би казала…

— „Все по-любопитно“ — довърши Оуен.

— Да — каза плахо Сара. — Бая съвпадения се събраха.

— Може би не са съвпадения — настоя той.

— Точно от това се страхувам. А къде остана свободната воля?

Оуен кимна към торбата на земята.

— И още, какво да кажем за меча и всичко, което той представлява? Какво общо има това със свободната воля?

— Нищо! Абсолютно нищо! — прошепна Сара.

72.

Сара Милър всъщност досега не бе имала гадже — майка й се бе погрижила за това. Всичките й досегашни опити да прави любов се бяха ограничавали до милувки набързо на задната седалка на някоя кола. Нито бяха романтични, нито пък беше удобно, така че спокойно можеше да ги забрави.

Тя отдаде девствеността си преди шест месеца на някакъв банков чиновник, неин колега. Беше неловка случка след пиянска вечер, а след това и двамата съжаляваха за нея и дума не обелиха по въпроса.

Сара се усмихна, докато се обръщаше към мъжа, който лежеше до нея.

Докато тя си вземаше вана, той донесе в стаята вечеря, купена от някакво малко ресторантче на „Оксфорд стрийт“. И двамата се нахвърлиха лакомо върху храната и после се строполиха на леглото, глухи за целия свят. Тя не очакваше, че нещо може да се случи. Всъщност, изобщо не й бе хрумвала подобна мисъл. Имаха само няколко часа, за да си починат, преди да се отправят към Мадок, и тя смяташе да ги използва за спане… и тогава нещо вътре в нея се размърда.

Нужда? Желание да се свърже? Да се чувства в безопасност?

Сара бе живяла с толкова много болка и смърт, че знаеше, че иска да усети топлината на човешко тяло, да се усети поне малко живот, да изпита малко удоволствие. За учудване на самата себе си, тя смело възседна дремещия мъж и разкопча ризата му. Той се събуди с подскок, и за миг Сара си помисли, че ще я отблъсне. Но той се пресегна към нея и…

Докато се любеха, в Сара избухна страст, каквато никога досега не бе изпитвала. Сама себе си усещаше като порочна, вълнуваща, забранена.

Най-накрая двамата заспаха прегърнати, плътно притиснати един в друг така, сякаш цял живот са живели заедно.

След няколко часа, когато се събуди, Сара го гушна и притисна лице в гърба му. В този момент тя се почувства в безопасност.

Сара се измъкна тихо от спящия мъж и се отправи към банята. Искаше й се да се измие отново. Стори й се, че като че ли мръсотията и болката от последните няколко дни са се просмукали в кожата й.

Сара взе хавлията, зави меча в една кърпа и го понесе със себе си към банята. Чувстваше се по-уверена, когато мечът бе до нея.

След малко повече от час тя и Оуен щяха да тръгнат за Мадок. Цели редици от автобуси тръгваха на всеки кръгъл час от „Марбъл Арч“13 и Оуен резервира билети за автобуса в полунощ. В зависимост от движението по пътищата, щяха да пристигнат в уелското село някъде около зазоряване… въпреки че след като пристигнеха там, тя съвсем не беше сигурна какво ще им се случи.

Сара си напълни отново ваната и изсипа вътре от хотелските соли за баня. Въздухът се изпълни с цитрусов аромат. Сара отпусна тялото, което я болеше, в топлата вода, протегна се да взема меча в ръце и го пъхна във ваната. Металът бе топъл. Тя положи меча между малките си гърди, и й се стори, че го усеща да бие като сърце. Сара затвори бързо очи и се отпусна в топлата, благоуханна вода.

И тогава мразовит, миришещ на сол вятър се понесе край тялото й.

73.

Момчето Йешуа наблюдаваше безстрастно как Демонският род глозга дясната ръка на един от търговците, които уби преди малко. При всяко захапване дебелите пръсти на търговеца се сгърчваха и сякаш се сдобиваха с някакъв призрачен, мъртвешки живот. Имаше поне стотина от тези твари на брега. Повечето от тях пируваха с мъртвите тела, а някои просто стояха на брега, взираха се напрегнато към кораба…

И чакаха.

Въпреки че момчето се насили да изличи от съзнанието си присъствието им, тъмните им, яростни емоции го заливаха като вълна, а мислите им пълнеха главата му. Демоните искаха кораба. Те жадуваха да се сдобият със средство за придвижване и екипаж, които да ги пренесат на юг, към центъра на познатия свят, в земите на изобилието от народи, в топлите, богати земи, така различни от тези студени северни острови. Момчето потръпна като си представи демонските създания, плъпнали из големите градове на Италия или Египет.

Онова, което ги държеше на острова, бе преградата от солена вода.

— В легендата се казва, че фоморите са дошли от тъмния север, от Ледените земи. — Йосия застана зад племенника си. Наблюдаваше го напрегнато. Във въздуха около момчето заблещука ореол от студена енергия. Соленият въздух придоби горчив вкус.

— Те не са от този свят — каза твърдо момчето. — Произхождат от място отвъд познанията на по-голямата част от човечеството, от демонските царства, от дома на духовете и грубите сили на елементите. Вратата е отворена, порталът към Другия свят. Кръвта на принесените жертви ги призова и тези изчадия пристъпиха и влязоха в нашия свят.

— Те стават все по-опасни и по-многобройни с всяка изминала година. Дочух слухове, че се опитват да строят кораби.

Йешуа обърна рязко глава, а тъмните му очи проблеснаха опасно.

— Ти си знаел за тези създания! Затова ме доведе тук, нали? — Това не беше въпрос, а ясно твърдение.

Йосия устоя на изкушението да се опита да смекчи гнева на момчето.

— Тези създания винаги са живеели по тези земи. Някога населяваха северната част на този остров, безплодните планински области, покрити със студени камъни. Хората ги наричаха с множество различни имена. С течение на времето, те се придвижиха на юг и някои от тях успяха дори да пресекат Края на света, мястото, познато под името Банба, и да навлязат в острова.

Йешуа продължи мълчаливо да се взира във вуйчо си.

Йосия отвърна очи от странното дете и погледна към брега.

— Майка ти ми каза, че ти притежаваш дарбата да пропъждаш демони — каза той и сниши гласа си. — Тя казва, че имаш силата да заповядваш на Демонския род.

— Откъде бих могъл да имам такава сила? — попита много тихо Йешуа и за миг, Йосия видя нещо друго в очите му, нещо древно и смъртоносно, творение с величествена сила.

— Майка ти твърди, че баща ти не е истинският ти баща.

Вятърът довя воя на тварите.

— И според нея кой съм аз? — попита момчето.

— Тя казва, че си Божият син.

— Има много богове.

— Но само един е истинският Господ.

— А според тебе кой съм аз? — попита предизвикателно момчето.

— Мисля, че ти си син на Мириам и Йосиф. Но майка ти ми каза, че си пропъждал демони и аз й вярвам. — Той посочи с ръка към брега. — Можеш ли да прогониш онези там?

— Не — отвърна момчето просто и се извърна на другата страна. — Защото те не са обладали никого… те са от тази земя и са част от нея.

— Можеш ли да очистиш тази земя от тях?

Йешуа се облегна на дървените перила и се взря към брега. Едно по едно, създанията от Демонския род се изправяха и обръщаха поглед към него, змийските им опашки свистяха по пясъка и камъните, а раздвоените им езици потрепваха. Внезапно един от демоните, по-млад от останалите, се метна във водата и краката му се показаха сред разбунените вълни. Момчето гледаше безстрастно как солената вода залива копитата му, бялата пяна изведнъж се оцвети в кървавочервено и го запрати обратно върху брега. Писъците му огласиха въздуха, докато простряното му тяло помръдваше леко, а белите му кости се показаха през димящата кожа.

Няколко фомори се нахвърлиха върху него и разкъсаха тялото му.

— Местните жители твърдят, че демоните се чифтосват с човешки жени. Страшни разкази се носят за родените от съвокуплението полуизроди — каза тихо Йосия. Той гледаше напрегнато към момчето и забеляза как кокалчетата на ръцете му побеляха, а раменете му се изопнаха от гняв. Той внезапно осъзна, че в момчето са се насъбрали страшен гняв и ужасна ярост. — Те създават нова раса, безбожна, ужасяваща раса.

— Бих могъл да ги изпратя обратно в тяхното собствено царство — каза внезапно Йешуа, — но ще трябва да остана тук и да пазя портите затворени. А аз не мога да остана тук, защото другаде е моето място. — Момчето наведе глава и на Йосия му се стори, че си приказва с някого. А когато отново вдигна глава, тъмните му очи искряха. — Бих могъл да създам по-особени ключове, които да държат вратата към техния свят, към Другия свят, заключена. — Момчето се обърна бързо и очите му се спряха върху денковете със стока, които лежаха под насмолените кожи: пиала и поднос, нож, шахматна дъска, копие, оглавник, рог, пурпурна мантия, точило, меч.

— Мога да ги пропъдя, да ги заключа с тринадесет ключа, осветени със сила, по-древна от този свят…

74.

Сара се събуди с писък от остра болка в крака.

В съня й мечът се изплъзна от ръката й и одраска крака й. Там, където мечът докосна незащитеното тяло, кожата изгоря и се покри с мехури. Сара захвърли Счупения меч, като долавяше горещината, която се излъчва от острието му, а водата от ваната се кълбеше в пара над метала.

Сара инстинктивно разбра, че Оуен е в сериозна опасност. Тя изскочи от ваната, отвори вратата и се втурна в стаята. И изведнъж пред нея един червен демон се изправи на крака и показа ноктите си. Сара съзря за малко гладката кожа, изпъкналите очи с котешки зеници и зеещата, пълна с остри зъби паст, миг преди създанието да се хвърли върху нея. Мечът се раздвижи, помръдна в ръката й и се повдигна, за да прободе създанието в гърдите. Енергията просъска, издаде пронизителен звук и изпищя, преди злото създание да се разтвори и да се излее в меча, а искрящи мазни отсенки с цветовете на дъгата да се накъдрят около счупения метал, като изяждаха последните люспи ръжда и мечът се показа блестящ и изящен.

Гола, Сара прекоси стаята. Появи се второ зло творение — още един червен демон, който се материализира току пред нея. Прекалено дългите, извити и подобни на саби птичи нокти изсвистяха към нея, а ръката на създанието се изви под неестествен ъгъл. Сара спря удара. Мечът се завъртя в ръката й по собствено желание, настигна ноктите и от острието му се пръснаха искри. Демонът отдръпна ръката си и се приготви за нов съсичащ удар, но Сара пристъпи напред, мечът се плъзна по ноктите, заби се дълбоко в китката на демона, разсече я, и продължи към гърлото на създанието. То в миг изчезна и остави след себе си само езици синьо-зелен огън, които затанцуваха по Счупения меч. Той затрептя лудо и Сара го стисна здраво с двете си ръце. Тя се приближи до леглото и усети прилив на облекчение. Оуен лежеше спокойно и дишаше кротко в леглото.

— Оуен…

Той измърмори нещо несвързано.

— Оуен… трябва да…

Мъжът се обърна и кисела леденина изпълни корема й. Оуен си беше отишъл. На неговото място лежеше гол, покрит с люспи, демон. Създанието отвори очи и вдигна глава. Жълто-зелените очи я погледнаха безстрастно с котешките си зеници, после устата се отвори и тя видя мръсни изпочупени зъби като остри шипове.

— Сара… — демонът се протегна, изви като дъга гръбнака си и ръка с животински нокти се протегна изпод завивката, за да я докосне.

— Оуен… — опита се да каже тя, но езикът й бе залепнал за небцето и от устата й не излезе нищо. Счупеният меч запулсира в ръката на Сара и тя внезапно разбра…

Демонският род…

Изчадието на Нощната вещица и на Блестящия — Падналият дух.

Първите обитатели на тези земи ги наричаха фомори — свирепите ядящи плът. Те отвличаха жените им и ги караха да раждат чудовища.

Повечето от тях имаха змийска форма, но някои бяха противни извън всякакви представи, защото имаха твърде малко — или твърде много — крайници.

И само някои от тях — малко, съвсем малко — бяха красиви. На външен вид те бяха като жени или мъже и бяха изпратени да съблазнят и впримчат в клопка човеците. И все пак Демонският род можеше само да имитира формите на човека, но никога не можеше да ги приеме напълно, затова дори най-красивите измежду тях никога не бяха идеални.

Сара сграбчи здраво меча в ръце и го вдигна над главата си. Тя щеше да нахрани меча с душата на червения демон.

75.

Оуен се събуди и видя Сара да стои гола до леглото и да държи вдигнат Счупения меч. Лицето й бе страшно. Лицето й бе бледо, а устните й като безкръвни пурпурни линии над оголените зъби бяха извити в дивашка гримаса. От ъгълчето на устата й се стичаше белезникава слюнка.

— Сара… Сара… Сара! — Оуен се дръпна назад и се сви в ъгъла на леглото. Тъкмо навреме. Мечът се стовари, разряза тънките памучни чаршафи, вдълба се в матрака и пружините изскърцаха. Тя отново замахна, отпори още едно парче от матрака и се хвърли към леглото.

— Сара! — Оуен се изтърколи на пода, а мечът се вряза дълбоко в стената над главата му и го посипа с гипс и песъчинки. Той се опита да изпълзи настрани, но пръстите на Сара сграбчиха ухото му и го извиха свирепо, тя дръпна с неестествено голяма сила главата му назад, за да извие гръбнака му и да открие незащитената му шия.

Мечът се появи преди лицето му и Оуен разбра, че ще умре.

В този момент блъскащите му наслука ръце докоснаха нещо метално, гладко и извито — Рогът на Бран. С последни сили, той го вдигна към устата си и изсвири.

Звукът на рога!

76.

— Ще осветя тези предмети — каза Йешуа и започна да вдига един по един предметите, струпани на палубата на кораба. — Ще ги превърна в ключове и символи, които ще завържат Демонския род и ще затворят пред него входа към този свят.

Йосия направи лек поклон, като се опитваше да запази безстрастно изражение на лицето си. Той вече знаеше, че всичко, което му каза сестра му, е истина — пред него не стоеше обикновено момче.

Йешуа разглеждаше пръснатите по палубата стоки.

Наведе се и вдигна един извит ловен рог. Огледа го и го наду лекичко. Чу се висок и чист звук.

— Този рог ще предупреждава за приближаването на Демонския род и неговият език ще го разгонва, защото е писано, че гласът на баща ми е звукът на рог, глас на тръба.

Йешуа наду силно рога.

Фоморите на брега се разбягаха във виеща агония.

77.

Сара се отдръпна като пищеше ужасено. Сгуши се в ъгъла, придърпа коленете си и обви здраво ръцете си около голото си тяло. Низ от трепкащи образи изгаряше затворените й очи.

Опънатата шия на Оуен…

Острието на Счупения меч се притисна към плътта му…

От раната се стичаше тънка струйка кръв…

— Сара?

Младата жена изстена.

— Сара?

Тя полудяваше, може би тя вече е луда. Това, което виждаше и преживяваше през последните няколко дни, я изтласка отвъд ръба на нормалното. Стигна дотам, че не можеше да различи халюцинациите и страшните сънища от действителността. Няма никакви два демона… няма такива неща като демони… и в леглото не лежеше демон. Беше Оуен, просто Оуен. Но лудостта й я накара да нападне Оуен, да иска да го насече с прокълнатия меч, накара я да…

— Сара! — Силен удар отметна главата й назад. — Сара! Ела на себе си.

Сара отвори очи. Оуен бе коленичил на пода пред нея, с безумни очи, блед и ужасѐн. По шията му се виждаше драскотина, от която се процеждаха мъниста кръв, но беше жив. Жив!

Тя се хвърли към него и се притисна в гърдите му. Чак сега се появиха сълзите и силно конвулсивно ридание разтърси тялото й.

— Помислих си… Помислих си… Видях един демон… а после си помислих, че съм те убила.

Оуен усети сълзи и по собствените си бузи и примигна, за да ги скрие.

— Нищо ми няма — той се отдръпна и се опита да се усмихне. — Надух рога и това помогна.

— Биех се с червени демони и убих двама от тях.

Оуен се изправи на крака и помогна на Сара да се изправи.

— Май би трябвало да се обидя.

Сара го изгледа объркано.

— Не можеш да ме различиш от някакъв демон — усмихна се той.

Тя го погледна внимателно, като съзерцаваше красивото му тяло, и осъзна, че независимо от всичко, което се случи през последните няколко дни, и въпреки, че вече наистина беше на границата да полудее… тя започваше да се влюбва в този мъж.

— Трябва да тръгваме — каза Оуен, докато се обличаше бързо и събираше нещата им. — Ако побързаме, ще успеем да хванем автобуса в полунощ. Трябва да се доберем до Мадок — той спря и направи знак към меча и рога — поне това можем… Не знам… — спря се той. — Знам само, че трябва да отидем в Уелс. Всичко е започнало там.

А Сара знаеше, че и ще приключи там.

78.

Те никога не правеха любов. Винаги беше само секс. Груб секс без чувства, който задоволяваше плътските нужди и раздвижваше древните енергии. Точно преди да стигне до кулминацията, Вивиен се отдръпна, а образите от Астрала не спираха да шепнат в главата й. Тя притисна ръце към горещите си гърди и усети, че кожата й трепти в забързания ритъм на сърцето.

Ахриман се изправи в леглото, седна и я изгледа. Беше събрал върховете на пръстите си пред лицето, докато наблюдаваше напрегнато жената. Вече беше виждал нейните събуждания от пътешествията й в Астрала и знаеше, че когато се буди по този начин, новините винаги са лоши. Но този път нямаше как да са такива. В съня си Вивиен пусна три прости елементала към Милър.

Уморена и останала без сили, Милър щеше да е уязвима за примитивния разум, който подхранва сенките на сънищата и желанията. Вивиен използва образи, отскубнати от подсъзнанието на Милър, за да всели ужас в момичето. То щеше да си мисли, че се бие с демони. Щеше да накълца на парчета демоните… и когато се събуди от съня си наяве, щеше да открие, че току-що е убила Оуен Уокър.

— Не успях — каза Вивиен и си наля чаша вода от каната на нощната масичка. Тя бързо изгълта водата, макар че й се искаше това да беше по-силно питие. — Тя е силна, господарю. Дори не знае колко е силна, не разбира каква е природата на тази сила, но това знание идва при нея, късче по късче.

— Тя от кръвните наследници ли е?

— Тя е… не съм сигурна коя е. Не мога да проследя потеклото й.

Ахриман пое дълбоко дъх, за да успее умът му да овладее беса на тялото му.

— Какво е станало? — попита накрая той.

— Отседнали са в един хотел. Не съм съвсем сигурна точно къде — Астралът е ужасно объркан. Но формите на съня я откриха. Тя погълна първите две с меча. После нападна мъжа, както го бяхме планирали. Видя го като демон и почти го уби, обаче той наду рога и това развали магията. Освен това, звукът изпрати вълни из целия Астрал, които ме изхвърлиха навън.

— Тези двамата водят магически живот — измърмори Ахриман.

— Не просто магически.

Мъжът от Мрака вдигна рязко поглед.

— Да не би да мислиш, че са под закрила?

— Това не би ме изненадало.

— Напоследък не са останали много закрилници — измърмори той. — Последният продължи пътя си и премина отвъд преди седемдесет години, след като раздаде светините на сегашните Пазители.

— Но някой все пак ги наглежда.

Мъжът сърдито се извъртя и прекоси стаята до големия дървен сандък, вдигна капака му и извади нож с дълго острие и малък револвер.

— Можеш ли да определиш по-точно местоположението им? Трябва ми, а нямаме време. Иначе ще се наложи аз сам да се занимавам с това. — Той сложи пет патрона в барабана на револвера и освободи петлето над празния патронник.

— Бих могла да опитам — каза Вивиен, а после добави с усмивка, — но няма нужда.

Ахриман я погледна.

— Видях върху леглото една брошурка за фестивал. Те са на път за там. — Лицето й грейна. — Идват право при тебе.

Ахриман Саурин си позволи нещо, което правеше много рядко — да се усмихне. Той от край време си знаеше, че неговата кауза е справедлива и че боговете — старите богове, истинските богове, са на негова страна.

И сякаш, за да докажат това, те подкараха двете най-важни светини право към него.

79.

Тони Фулър и Виктория Хийт стояха насред опустошената стая. Младият управител нервно се въртеше край вратата и следеше напрегнато с очи двамата полицаи, ужасѐн от мисълта, че биха могли да поискат да се затвори целият хотел. Той не държеше да уведомява полицията за случилото се, но твърде много гости чуха писъците и не можеше да остави тази работа така. Оказа се, че мъжът, който се бе регистрирал в тази стая, е изчезнал.

Хийт и Фулър пристигнаха десет минути след сигнала в полицията.

Сержант Хийт направи справка в бележника си.

— Няколко от вашите гостите са видели в коридора жена, която отговаря на описанието на Милър. Освен това, имаме и сведения, че са видели и двамата заедно в асансьора. Двойката слязла на този етаж, но тръгнали в различни посоки — сержантът затвори рязко бележника и сви рамене.

— Не може да се каже, че това са действия на някого, когото държат като затворник. Вероятно не са били те — добави тя.

— Те са били! — Тони Фулър проследи с химикалката си линията по разкъсания чаршаф и след това погледна дългата права следа от удар в стената. Металът беше ударил стената на височина над човешки ръст и беше оставил резка като дълбок жлеб някъде около височината на човешките гърди. Белегът беше скорошен, а на пода под него имаше гипсов прах и дълга, завита изрезка от тапет. Белият прахоляк бе осеян с миниатюрна ажурна украса от фини капчици кръв.

Като сключи ръцете си около въображаемия ефес на меча, инспекторът ги вдигна над главата си и се престори, че нанася смъртоносен удар. Ако е твърде близо до стената, острието ще заоре в нея… което означава, че човекът е бил приклекнал ниско долу на пода. Но кой е бил той — Оуен или някой друг? Инспекторът бе твърдо убеден, че Милър е била в тази стая, но не знаеше какво се е случило, нито по каква причина двамата заподозрени са се озовали тук, а това го интересуваше най-много.

В стаята нямаше друга кръв освен няколкото капчици на пода. Обаче имаше следи от сперма… и инспекторът доста се озори като се опитваше да свърже мислено, в главата си, възможностите миньонката Милър да изнасилва Уокър. Изглеждаше абсолютно невероятно, макар че смесицата от страх и адреналин вършат странни неща с човешкото тяло. Инспекторът знаеше това от личен опит. Тони погледна отвисоко към партньорката си, която си беше „заек“ в сравнение с него. Може би нейните неопитни, но бодри очи виждаха нещата по-проницателно от собствените му поизхабени сетива.

— Е, сержант, какво ще кажете?

Виктория Хийт поклати глава.

— Не съм сигурна. Ако предположим, че Милър е била тук, това значи ли, че Оуен Уокър е бил с нея? Или става дума за друг мъж?

— Според описанията на свидетелите може да се каже, че е бил Уокър. — Тони Фулър замълча и след малко добави: — Тя е бегълка, тогава защо е спряла тук? А и изглежда са правили секс. Което ме кара да мисля, че сексът е бил по взаимно съгласие. Може би имаме проява на стокхолмски синдром.

— При който заложникът се привързва емоционално към похитителя си?

— Да — отвърна Фулър. — Но те се познават от съвсем скоро. Възможно ли е да стане толкова бързо? — учуди се той.

— Не трябва да забравяме, че тя никога не е имала истинска връзка. Доколкото знаем от проверката на биографичните данни за нея, тя е имала само две случайни връзки с момчета откак е навършила 18 години. За това се е погрижила майка й.

Фулър отново огледа стаята. Какво всъщност се е случило тук? Гостите от съседните стаи бяха съобщили, че чули ужасно грухтене и викове и помислили, че става дума за див секс.

Защо никой вече не иска да се намесва в каквото и да било? Откога хората са станали толкова страхливи? Светът бавно потъва в тиха апатия.

— Чудя се дали Уокър не се е опитал да избяга и дали не е имало сбиване заради това. Но ако е било така, тогава как са излезли от хотела, без никой да ги види?

Сержант Хийт внезапно се наведе и повдигна чаршафа. Отдолу се показа правоъгълно парче хартия, върху което бе напечатано нещо. Без да го докосва, тя наклони глава и прочете:

— „Първи международен келтски фестивал на изкуствата и културата «Денят на Вси светии»“. — Като хвърли поглед нагоре, тя добави: — Мисля, че това е някакъв музикален фестивал. Автобусите тръгват на всеки кръгъл час от „Марбъл Арч“ — дочете тя. — Фестивалът ще се състои в Мадок, Уелс и започва утре. Може би това означава нещо.

— Този лист може да е лежал тук с дни — каза кратко той.

Без да докосва хартията с пръсти, сержант Хийт мушна върха на химикалката си в едно идеално кръгло петно от кръв. Кръвта бе зацапана.

— Какво ще кажете: дали това е кръвта на Оуен? — Попита тя. — Мога да се обзаложа, че ще намерим негови отпечатъци върху листа.

— Може и нищо да не значи. Но от друга страна…

— Това е още една сламка — усмихна се Хийт.

— Ще се хвана здраво за всички тях… защото не разполагаме с нищо друго.

80.

Бяха останали само три.

Последните три светини, които щяха да пристигнат като пратка за него през следващите няколко часа.

И скоро нищо нямаше да може да го спре.

На тридесет крачки от дървената врата, покрита с железни нитове, Ахриман вече усещаше първите струйки на силата, пълзящи по кожата му като насекоми — онази фантастична енергия, от която косъмчетата по ръцете му настръхваха и от която целият му гръбнак потръпваше.

На петнадесетина стъпки от вратата вече усещаше мощта на силата като осезаемо присъствие във въздуха, което се въртеше безспир около него, а самият въздух бе възсолен и наелектризиран от онова, което неуките наричат „магия“.

Но едва когато пристъпи в миниатюрната стаичка без прозорци, силата го обля напълно. Тя се плискаше по голата му кожа като топло масло или докосване на любовник, а вкусът, който оставяше по езика му, бе горчив и тръпчив.

Ахриман откри, че мисълта — че това е само част от енергията, слаба утайка от тринадесетте ръчно изработени, подплатени с олово и запечатани ковчежета — му вдъхва страхопочитание. Кутиите от кожа и кадифе бяха подредени в кръг покрай стените на стаичката, на равни разстояния една от друга. Всяка кутия бе сложена в центъра на идеален кръг, около голям пентаграм, в който бяха вписани символите на архангелите и тринадесетте имена на Господ.

Десет от кадифените кутии бяха заключени и обезопасени с восъчни и оловни печати, гравирани с древния талисман, познат като „Печатът на Соломон“.

Ахриман съвсем съзнателно не погледна към трите празни кутии — празнотата им бе подигравка над него. Той се обърна и погледна екрана, на който видя Вивиен в тъмницата, където тя се занимаваше с Дон Клоуз, Пазителят на Ножа на конника. Тя го измъчваше като показваше голото си тяло, използваше плътта си, за подлуди мъжа, и му обещаваше неща, които той никога нямаше да получи в замяна на местоположението на древния предмет.

Още три реликви: Дирнуин — Счупеният меч, Ножът на Конника и Рогът на Бран, и Ахриман щеше да направи онова, което нито един заклинател и магьосник не бе правил досега: щеше да събере Тринадесетте светини.

Майкъл Скот14 — чародеят, оплют през двайсети век от шотландците — успял да събере три от тях, преди да умре от тайнствена и преждевременна смърт; Франсис Бейкън15 се бе освободил от своята, защото вярвал, че му е донесла лош късмет; Светините бяха взели една от жените на доктор Джон Дий16; прочутият Франсис Дешууд17, основателят на „Клуба на адския пламък“, успял да се сдобие с две от тях по време на дългия си живот, като придобил и двете на комар; а в края на деветнайсети век, Самюел Лидъл Матърс18, един от първите членове и основатели на ордена на Златната Зора, също придобил две от светините, въпреки че те изчезнали мистериозно, когато напуснал Лондон, за да основе група на ордена в Париж. Матърс цял живот подозирал — погрешно — че Алистър Кроули19 е откраднал светините.

Седнал на студения каменен под, Ахриман променяше метаболизма си, за да парира студът, който пропълзяваше през бедрата му нагоре по тялото, и гледаше с гордост десетте древни предмета, всеки от които бе на възраст поне две хиляди години, въпреки че някои от тях очевидно бяха по-стари и са били древни още преди времето, когато са ги осветили. Той се пресегна с дългите си, тънки пръсти към най-близката кутия, в която лежеше Котела на великана — миниатюрна медна купа с три крачета. Синьо-бели искри изскачаха от кутията и жилеха и щипеха почернелите върхове на пръстите му. Той предпазливо разхлаби восъчния печат, вдигна капака и част от насъбралата се енергия изсвистя от кутията най-напред като жълто-зелена светлина, а после като спирала и се понесе към тавана. Тя закръжи и стигна точно до почернелите камъни — тънка нишка, която се завиваше и размотаваше, а после изведнъж се разпръсна и изчезна с пращене, което изпрати тънки като косъмчета електрически разряди към кутиите, пазещи светините. Медно-зелените нишки забръмчаха около оловните кутии и очертаха контурите им в изумруденозелено, преди да изчезнат безследно, неспособни да проникнат през древното олово и магическите печати. Котелът беше втората светиня, която Ахриман взе.

Оказа се доста просто. След като откри самоличността на Пазителя, Ахриман взе ферибота от Холихед за Дъблин, а после кара до Белфаст. Той срещна съсухрения и сакат Габриел МакМъри, Пазителят на светинята, в една кръчма по „Фолс роуд“. Двадесет и четири часа по-късно МакМъри бе мъртъв и дори закаленият от безредиците през годините патрулиращ полицай от Ълстърската кралска спомагателна полиция изпадна в ужас от състоянието, в което завари трупа.

Десет светини.

И три, които идваха към него.

Убийствата постепенно ставаха все по-лесни, а той ставаше все по-силен с всяка следваща смърт. Ахриман огледа кръгът от светини. Познаваше всяка от тях и сега си припомняше всички дребни подробности от смъртта на техните Пазители. Ето Копието на печалния гръм, Оглавника на Клино Ейдин, Колесницата на Морган и Плаща на Артур.

В тези някога обикновени предмети беше вселена необичайна сила и, когато той притежава и тринадесетте, ще получи достъп до нея. Ще стане богоподобен!

Колко време му отне да стигне дотук? Десет години, двадесет… или повече? Сега той беше на тридесет и пет години, а за пръв път узна за светините, когато бе на петнадесет. Над пет години му бяха нужни, за да започне дори да проумява тяхната необичайна история и невероятна сила.

Двадесет години — цял един живот, прекаран в преследване на една мечта. Всички тези години го научиха на много неща, отведоха го къде ли не по света — най-вече по по-диви и не така гостоприемни части от глобуса, а неговото търсене му позволи да надзърне в Другия свят: мястото, което човечеството — смешното, сляпо човечество — никога не би могло да проумее.

Той върна малкото метално котле в кутията и я запечата, после отвори следващата кутия и извади малката кожена вещ, позната като Кошницата на Гуидно. Това бе първата светиня, с която се сдоби Ахриман преди десет години. Тогава бе на двадесет и пет.

Въртеше Кошницата в ръцете си, усещаше я как потрепва от енергията, а в главата му закръжаха спомени за първия път, когато я видя.

Беше на петнадесет.

81.

Ахриман Саурин много обичаше да е при леля си Милдред в Мадок — миниатюрно селце на границата на Уелс. Въпреки че там нямаше кино или каквито и да било други забавления, в селцето се криеше дълбоко очарование за роденото и израснало в големия град момче. Той обичаше тишината, чистия въздух, ласкавия мек акцент на хората и тяхната открита доброжелателност. Освен това, той държеше много на своята безразсъдна и ексцентрична леля Милдред, по-голямата сестра на майка му, и непрекъснато откриваше различията между нея и собствената му скована майка — различия, които бяха едновременно скандални и поразителни.

Майката на Ахриман, Елинор, беше ниска и решителна жена, доста педантична, която лесно се шокираше, не разрешаваше да се гледа телевизия в неделя и управляваше почти целия живот на сина си. Тя енергично го разубеждаваше да не се сприятелява с момичета и упражняваше строг контрол над приятелствата му с момчета, като се цупеше на всяко момче, което не произлиза от уважавано семейство. Тя избираше книгите му за четене, не му позволяваше да ходи на кино и насочваше целия му живот към тясната пътечка на обучението в колеж и получаването на академична степен, каквито тя самата не бе получила.

Леля му беше пълна противоположност.

Милдред Бейли бе безразсъдна, буйна, със свободен дух, който бе скандализирал семейството й почти през цялото време, а кулминация стана нейната широко отразена в пресата връзка с член на Парламента, която за малко да смъкне от власт правителството.

Ахриман откри голяма част от всичко това много по-късно. Някога той знаеше само, че времето, което прекарва с леля Милдред, е най-щастливото време от детството му, а последният път — лятото, през което той навърши петнадесет години, бе моментът, който определи бъдещето му…

Ахриман отвори Кошницата и надникна вътре. Твърда коричка от стар хляб лежеше на дъното й. В легендата се казваше, че ако счупи коричката на две и извади едната половина, а после хване и отново счупи остатъка от коричката на две, и повтори това няколко пъти, би могъл да нахрани много хора. Това бе простичка магия, известна на повечето древни култури, въпреки че именно християните й бяха придали такова голямо значение, като пренебрегваха безчисления брой на споменаването й в историята на много народи.

Толкова много неща се случиха през онази година — годината, когато той навърши петнадесет.

Баща му почина — бързо, мирно, без суматоха, по същия начин, по който изживя целия си живот. Една нощ той просто отиде да си легне и не се събуди. Родителите му не спяха заедно — години наред спяха в отделни стаи — и понеже се случи събота, а това бе единствената сутрин през седмицата, когато баща му спеше до късно, смъртта му остана тайна до обяд. Ахриман откри, че вече едва си спомня лицето на баща си, а лицето на майка му бе като мрачна маска. За разлика от тях, лицето на любимата му леля бе ярко и ясно.

Всеки мъж запомня завинаги тази, с която е загубил девствеността си.

Той знаеше някак си, че това лято ще бъде по-различно. Усещаше леля си по различен начин. Не бе изпитвал това досега. Неочаквано взе да забелязва твърде оскъдните дрехи, които тя носеше, прилепналите кашмирени пуловери, муселинените и памучни блузи, които бяха почти прозрачни, а тъмните зърна на гърдите й се очертаваха под тънката материя.

Споменът му за онази съдбоносна сутрин и досега беше кристално ясен. Събуди се рано и застана до прозореца да погледа овощната градина, когато видя леля си да стои гола сред дърветата. Остатъци от ранната утринна мъгла се въртяха и усукваха около загорялата й плът, росата бе украсила с нанизи капчици кожата й и бе сплескала сребристата й коса върху главата. Тя стоеше изправена с лице на изток, ръцете й бяха вдигнати високо и в тях държеше нож с черна дръжка и къса палка. Носеше около врата си една връвчица с кожена торбичка. Той точно се извръщаше от прозореца, след като осъзна, че се е възбудил, когато Милдред се обърна към него и го погледна високомерно с блеснали очи. В този момент той разбра какво ще направи след малко и как то ще предопредели целия му живот занапред. Можеше да се обърне, да си легне в леглото, да издърпа одеялото над главата си и да забрави всичко, което видя, или да…

Дори и сега, след двадесет години, ходенето бос по росна трева го възбуждаше повече от всичко.

Той излезе в овощната градина както си бе в светлосинята пижама на капки и мокрите краища на долнището го пляскаха по глезените и залепваха по кожата му. На половината път той свали дрехите си и се доближи до нея гол. Пристъпи в кръг, очертан с бял тебешир в тревата. Милдред разтвори ръце, придърпа го в тежките си обятия и притисна лицето му към тъмните си зърна, преди да го дръпне надолу в тревата.

Любиха се, докато първите лъчи на лятното августовско слънце се показаха над хоризонта, пресъздавайки акта, при който богинята се отдаваше на Луг, бога на слънцето, актът на единение на човека и бога, при който се натрупва живот за идващите зимни месеци. Доста по-късно, той узна, че този ден се нарича Лугнасах и е свещен за древните култове.

Няколко часа по-късно през този особен ден тя му каза, че е последователка на Древното учение и след това, когато се свечери, му разказа за светинята, за кожената торбичка, която носеше на шията си.

През следващите няколко месеца Ахриман Саурин се завръщаше в Мадок всеки уикенд и по време на големите и междусрочните училищни ваканции и Милдред обучаваше тялото и разума на момчето на основите на вяра, която е била древна още преди Христос да бъде разпънат на дървения кръст.

Сякаш изведнъж неговото обучение придоби посока и цел и той спечели стипендия за Оксфорд. Посвети десет години от живота на изучаването на фолклора и митологията, религията и метафизиката, а докторската му дисертация, която се основаваше на скритото учение в „Златната клонка“ на Фрейзър, утвърди реномето му. Обаче, докато общодостъпният образ на Ахриман Саурин представяше бляскав млад учен, неговите лични проучвания го водеха по все по-тъмни, все по-варварски пътеки, свързани с изучаването на предметите, познати под името Тринадесетте светини.

В деня Лугнасах, десет години, след като за пръв път научи за светинята, която висеше на шията на леля му, той се върна в село Мадок и хладно и безцеремонно я закла и използва нейните силни чувства, за да нахрани с енергия светинята.

А след това откри Вивиен — лесно ранима девойка, седма дъщеря на седмата дъщеря, благословена с дара на ясновидството, и започна да използва нейните умения, за да открие и събере Тринадесетте светини на Британия.

Имаше нужда от всичките тринадесет, ако иска да развали това, което момчето Йешуа бе направило преди почти две хиляди години. Бяха му нужни, за да отвори портала към Другия свят.

Някъде отдолу, измежду камъните отекна слабо гърлен писък, който заглъхна като стържене, като победна въздишка. Писъкът прекъсна внезапно и Ахриман чу леките стъпки на Вивиен по голия под. След няколко мига вратата се отвори и Ахриман обърна глава.

Голото тяло на Вивиен бе опръскано с кръв, но на лицето й беше изписан триумф: Дон Клоуз бе разкрил мястото.

Ахриман върна кожената торбичка в оловната й кутия, вдигна едно празно ковчеже и го приближи до себе си.

Оставаха само две.

И те идваха.

82.

Отвъд ограничения обсег на човешките сетива, съществуват множество светове, за които човечеството не е и сънувало. Създания и същества, които човечеството знае като митични или легендарни, населяват много от тези царства, но там е пълно и със създанията, известни като демони.

Може би някога са били от расата на хората, въпреки че според легендите по-скоро са потомци на Падналия ангел, Луцифер, и на една евина щерка. Осъдени от един непрощаващ бог да страдат заради греховете на своя баща, те били пропъдени завинаги в царство, граничещо с царството на хората. Най-голямото им мъчение било, че можели да виждат света на хората, въпреки че тяхното собствено царство било скрито за очите на човешките същества. А в света на хората имало всичко, което липсвало в демонското — водата била чиста и прозрачна, въздухът бил сладък и кристален и имало изобилие от всякакви плодове и храни. Но най-голямото мъчение за Демонския род било богатството от хора, с тяхната мека, месеста плът и солена кръв, с крехките им вътрешни органи и онези вкусни залъци — безчетните човешки емоции и по-висшето им съзнание, наричано душа. Демонският род успяваше от време на време да си пробие път до света на човеците, макар че в повечето случаи това да се отдаваше на едно-единствено създание, което смогваше да напусне демонската земя и да се всели в някой слабоумен човек. Продължителността на живота никога не беше дълга, защото необработените човешки емоции бяха като наркотик за Демонския род, и демоните караха обсебените хора да вършат все по-големи и по-големи изстъпления с цел да задоволяват пристрастеността си към наркотика на чувствата.

За последен път демоните успяха да си пробият път и да покажат силата си преди почти две хиляди години.

В течение на цял един Тъмен период, когато почти нямаше какво да се прави в северните страни, освен да се мечтае, фоморите поработиха върху едно племе от диви северни шамани и им внушиха мечти за власт и безгранично богатство, както и най-голямата награда за пристрастените към търсеното на отговори — знание, мрачно, ободряващо знание.

С жертвоприношения от кръв и огън, плът и невинност, шаманите отвориха цепнатина между световете на хората и на демоните и дадоха възможност на тварите да преминават през нея. Нито един от шаманите не оцеля след първата схватка с тварите, въпреки че телата им продължиха да живеят някакво подобие на живот, докато Демонският род реши да избере нови тела-домакини. Без силата на шаманите, които подхранваха портала, той се срути, но преди това през него в света на хората преминаха шестстотин шестдесет и шест създания, с което представата за числото на звяра завинаги се затвърди във фолклора и в човешкото съзнание.

За по-малко от тридесет дни чудовищата опустошиха областта и плячкосаха всичко около себе си. Хиляди хора умряха, за да наситят ужасния глад на чудовищата, а онези, които не бяха убити на момента, бяха струпани като стада в огромни кошари за охранване. Демоните взеха някои от жените, за да им родят потомство. Пръкналите се изроди се разпълзяха по света и дадоха храна на легендите за вампири и върколаци.

Фоморите, както хората започнаха да наричат създанията на Демонския род, опустошиха земите на Британия и се отправиха на запад с един пленен ирландски пиратски кораб. На острова създадоха свое царство на насилието, което просъществува до деня, в който воините на Туата Де Данан дойдоха и ги победиха в две велики решителни битки.

Част от фоморите останаха в Британия, защото пътят им бе преграден от едно изпълващо ги с ужас още невъзмъжало момче, което владееше сила, чиито граници самото то не осъзнаваше напълно. Като използва магията на елементите, по-стара от човешката раса, той унищожи последните фомори, запечата портата между световете и я заключи с тринадесет осветени думи и тринадесет осветени предмети. Нищо друго освен Тринадесетте думи и Тринадесетте светини не можеше да отключи портата.

В течение на две хилядолетия Демонският род седеше зад портата, чакаше в подредени бойни редици и кроеше планове за бягство.

Много пъти демоните почти успяваха да разбият защитите и на няколко пъти един или няколко от ключовете се превъртаха в ключалката, давайки им възможност да зърнат невиждани чудеса от другата страна на портата — но въпреки това светините удържаха портала затворен.

Но сега Демонският род знаеше, че времето му наближава.

Демоните се събираха. Усещаха присъствието на единадесет светини… и знаеха, че много скоро ключовете ще се превъртят.

Този път нямаше кой да ги спре. Йешуа и неговият род отдавна си бяха отишли.

Този път нямаше кой да застане на пътя им.