13-те светини

83.

Оуен изскимтя в съня си и Сара се събуди.

За миг тя изпита ужас от това, че не знае къде се намира — образите от сънищата й се смесиха и се усукаха около нея, докато не осъзна, че седи с лице, притиснато към студения, влажен прозорец, и вдишва спарения въздух на автобуса. Оуен беше седнал на седалката до пътеката, главата му бе облегната на рамото й, под спуснатите му клепачи очите му сякаш танцуваха.

Сара се изправи внимателно, като потрепваше от болка в схванатия си врат и рамене, за да не събуди Оуен. Торбата, която пазеше Счупеният меч, лежеше на пода между краката й и тя усещаше топлината на меча през брезентовото платно. Сара избърса с ръка замъгления прозорец и хвърли поглед към тъмнината навън, опитвайки се да се ориентира докъде са стигнали. Но автобусът се движеше по безлична отсечка от магистралата и тя не успя да види нищо.

По пътя почти нямаше коли — едно „Волво“ бавно изпревари автобуса и Сара зърна за момент жената, която дремеше до шофьора, а върху лицето й хвърляше зелени отсенки отразената светлина от контролното табло, и две изнемощели от умора деца на задната седалка, клюмнали едно върху друго. Тя усети, че се усмихва на тази съвсем обикновена сцена… нормални хора в един нормален свят, несмущавани от мечове, светини и демони… точно какъвто беше нейният свят преди една седмица. Почти несъзнателно тя пъхна ръка в торбата и докосна меча, за да получи утеха от топлия метал.

Ако приеме съществуването на светините и Демонския род, значи трябва да приеме, че цялата история на света е грешна. Сара поклати глава, сякаш за да изхвърли тази мисъл от главата си, защото усещаше, че тя ще я поведе по път, по който тя не искаше да поеме — пътя на лудостта.

— Пристигнахме ли вече? — Оуен я погледна със замъглени от съня очи.

— Още не. Извинявай, не исках да те будя.

Оуен отново облегна глава на рамото й и сякаш това бе най-естественото нещо на света, тя сложи ръка върху раменете му и го придърпа към себе си.

— Къде сме? — измънка той, а гласът му завибрира в гърдите й.

— Не знам точно — тя погледна часовника на ръката си. — Сега е точно два и половина, така че пътуваме от два часа и половина. Трябва да сме минали повече от половината път.

Оуен измърмори нещо, но преди да успее да го помоли да повтори, тя усети как раменете му се отпускат в кроткия ритъм на съня.

Качиха се на автобуса от една странична улица срещу арката Марбъл Арч, близо до Хайд парк. Избраха си един от редицата туристически автобуси, паркирани по протежение на улицата и обозначени с табели „Първи международен келтски фестивал на изкуствата и културата «Денят на Вси светии»“ на предните си прозорци. Сара и Оуен бяха при автобусите към дванадесет без петнадесет. Мястото бе претъпкано с мърляви студенти, а тротоарът бе задръстен със спални чували и раници. Двамата се вписаха идеално сред тази картина с мръсните си намачкани дрехи. Точно в дванадесет без десет, вратите на автобуса се отвориха със съскане и Оуен и Сара се наредиха на опашката. Настаниха се в задната част на автобуса.

Потеглиха точно в първата минута след полунощ и автобусът се изпълни с дрезгави одобрителни викове. През първия час от пътуването се чуваше вяло пеене, печален келтски вой, от който сякаш плъзнаха мравки по кожата на Сара, а някой близо до предната врата на автобуса изсвири една натрапчиво красива мелодия на малка свирка, но след това автобусът бързо утихна — пътниците задрямаха, решени да пазят силите си за фестивала.

Сара извади от чантата бележките на Джудит Уокър и се опита да ги прочете. Но опитът да се съсредоточи върху паякообразните криволици на ръкописа под редуването на кехлибарена светлина и тъмнина само й докара само леко гадене. Тя затвори тетрадката и я върна обратно в торбата.

Имаше толкова много въпроси и толкова малко отговори.

Възрастната дама е била Пазител. Повечето Пазители, ако не и всички, са били убити, заклани по някакъв ритуален маниер от някой колекционер на предметите. Следователно, можеше да се заключи, че същият този човек сега е по следите на нея и Оуен и те биха могли да очакват да ги постигне точно същата страховита смърт. Или поне Оуен можеше да очаква това, понеже той е Пазител, а тя не е.

Но ако тя не е Пазител… тогава какво е?

Беше ли нейната роля нещо повече от тази на случаен невинен свидетел, хванат в нещо, над което няма никаква власт? И какво означават сънищата й? Странните сънища за момчето Йешуа? Понякога й се струваше, че момчето сякаш говори точно на нея и тъмните му очи я пронизваха до дъното на душата й.

А демоните… те истински ли бяха или тя просто полудяваше? И дали сега не лежи в леглото в някаква болница, а всичко останало е просто предизвикан от лекарствата унес?

Тя взе да се моли да е така, защото ако не беше, то последиците бяха почти невъзможни и ужасяващи за разбиране.

84.

Вивиен освободи съзнанието си и то се плъзна извън тялото й.

Тя се изви и погледна надолу към спящото си тяло, бялата й плът се открояваше върху черните чаршафи, които Ахриман обичаше. Ръцете й лежаха кръстосани върху големите й гърди, като дясната ръка стигаше до лявото й рамо, а лявата й длан си почиваше върху дясното рамо. Глезените й също бяха кръстосани. Въпреки че пътуваше из равнината на Астрала още от дете, и досега й се струваше зловещо да гледа надолу към себе си и да знае, че само най-слабата нишка — ефирна и златиста — свързва тялото й с нейния дух.

Именно това бе един от малкото образи, които повечето хора отнасяха със себе си от света на Астрала — как се реят над своето собствено тяло. Малцина от човеците знаеха, че духът им броди на свобода из Астрала, докато те спят, и че техните сънища са частици от приключенията им в сивия Друг свят.

Вивиен се издигна до следващото ниво на Астрала и моментално броят на формите намаля. Тя се отнесе още по-нагоре и фигурите станаха съвсем редки, въпреки че сега имаше следи от други присъствия, нечовешки форми в Астрала — Ка20. Вивиен отдавна се беше научила да ги пренебрегва, защото разбираше, че много от тях са просто сенки на отдавна починали хора, потрепвания на могъщи съзнания, които са оставили отпечатъци в тъканта на Астрала, но няколко от тях бяха наистина чуждоземни присъствия, напълно непонятни.

Обичайните форми и фигури, както и повечето от светлините и присъствията наоколо изчезнаха. Тогава Вивиен се съсредоточи върху издайническите силови сигнали на светините, които бяха като проблясващи спирали. Въпреки че светините бяха защитени с щит и заключени с олово и древна магия, имаше достатъчна светлина, която бележеше присъствието им, а право под нея равнината на Астрала се обсипа с призрачните образи на единадесет от светините.

И тогава, движейки се през хълмистия сив пейзаж се приближиха още две.

Вивиен се насочи към двете светини и пропадна през нивата на Астрала, докато не започна да вижда физическия свят — света на плътта — под себе си.

Тя видя Оуен Уокър и Сара Милър в един претъпкан автобус да пътуват към Мадок. Те носеха Счупения меч и Рога на Бран. Последните две светини.

Докато се отдръпваше назад, Вивиен усети, че въздухът около нея е изпълнен с присъствия на Ка. Тя зърна образи на мъже и жени в дрехи от различни векове — воини, облечени в ризници, и жени, обвити в кожи. Те се бяха събрали в Астрала и напрегнато наблюдаваха двойката… а след това, като по команда, се обърнаха и погледнаха Вивиен и вълната отвращение, която се изля върху нея, изпрати духа й обратно към собственото й тяло.

Вивиен рязко отвори очи и откри, че се чуди кого точно мразеха те: Оуен и Сара… или нея самата.

— Е, какво става? — попита Ахриман. Той седеше на един стол с висока облегалка, опрян до стената. Под първите сребристи живачни проблясъци на зазоряването фигурата му изглеждаше злокобна.

— Идват с автобус, който кара хора на фестивала. Ще бъдат тук до един час.

— А ние ще ги чакаме.

85.

— Сънувах изключително странен сън — промърмори Сара с предрезгавял от съня глас. Оуен плъзна пръстите си в ръката й и я стисна. Той гледаше втренчено на изток, наблюдаваше изгрева над далечните планини. Не можеше да си спомни кога за последен път бе виждал изгрева. Май предстоеше красив ден.

— Сънувах, че стоя на някаква платформа или сцена… Бях гола, а всички около мен…

— … бяха мъже и жени с дрехи от различни епохи.

Сара се втренчи в него.

— И ти ли?

— А аз сънувах, че един демон се опитва да си пробие път през кръга от тела, но те го избутаха назад.

Сара кимна бързо. Тя вдигна ръце и разтърка яростно очите си.

— Това бяха предишните Пазители — каза решително тя.

— Откъде знаеш?

— Знам! — каза твърдо тя. — Виж! Мадок е на двадесет мили. — Посочи тя една табела на пътя и се усмихна. — Почти стигнахме.

До края на пътуването двамата продължиха да се държат за ръце без да продумат и дума.

Старецът от последната седалка изглеждаше съвсем на място сред опърпано облечените младежи. Камуфлажните му дрехи и дрипавите маратонки бяха много подобни на техните, въпреки че облеклото му бе в толкова плачевно състояние, към каквото бохемите само можеха да се стремят. Спарената му миризма се сливаше с миризмата на немита плът, бира и сладникавата воня на хашиш.

Амвросий беше наблюдавал събирането на Демонския род в Астрала. Съществата бяха привлечен от сключващите се спирали на силата, излъчвана от двете пътуващи светини.

Той видя и ярката точка от синьо-черна светлина да се приближава, да пада от разредените височини на горния Астрал и да се сгъстява в призрачния образ на чернокоса жена. Той жадуваше да използва поне частица от огромната си сила, за да срази създанието, но знаеше, че трябва да остане зад щита. Все пак, той ще я намери — трябва само да следва смрадта на злото, за да я открие и унищожи.

А сега се връщаше в Мадок.

Всичко щеше да завърши там, където бе започнало, не преди седемдесет години, нито преди седемстотин години, а преди почти две хиляди години, в мъничкото селце на границата с планините. Най-после Амвросий си отиваше у дома.

86.

Мадок бе доста заспало място с население две хиляди и петстотин души, сгушено на границата между Англия и Уелс.

Това древно село бе включено в „Книгата на Страшния съд“21 и се появяваше в някои от легендите за крал Артур. Местният музей пазеше предмети от далечната неолитна епоха, а в тънките въглищни пластове в близките планини бяха открити вкаменелости от юрския и от триаския период. Когато през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век започнаха да затварят мините, много млади мъже напуснаха Мадок и потърсиха работа в Кардиф, Ливърпул, Манчестър и Лондон. Веднъж вкусили живота на големите градове, малцина се връщаха в тихото малко градче.

В началото на осемдесетте години Мадок последва примера на някои френски села в северна Британия и на някои от по-малките градчета в западна Ирландия, които положиха съзнателни усилия да възродят своето келтско наследство.

Скромният изложбен център, който пресъздаваше ежедневния живот от бронзовата епоха, се оказа учудващо успешен. С копирането на предмети на келтските занаяти — кожени изделия, дърворезби, бижутерия — бяха поставени основите на цяла серия занаятчийски производства, чийто успех растеше с времето и днес мадокските келтски златарски и кожени изделия се изнасяха по цял свят.

Ето защо предложението на учителя от местното училище и един много известен учен да се организира фестивал, който да представи всички теми от живота на келтите, бе ентусиазирано прието от кмета. Сякаш от само себе си се получи фестивалът да се състои в Деня на Вси светии, един от свещените дни в древния келтски календар: Сауин, по-известен като Хелоуин.

Учителят беше много полезен в „келтското възраждане“ на селото, което спаси Мадок от незавидната съдба на много други села в провинциален Уелс, и кметът се вслушваше в неговите съвети. Учителят искаше не само да постави началото на музикален фестивал, който да съперничи на гластънбърийския фестивал22, той искаше да създаде събитие. Искаше да направи нещо повече от обикновен музикален фестивал — щеше да има музикални изпълнения, художествени представления, професионални театрални постановки, концерти, състезания за разказване на истории, кулинарни състезания и сценични спектакли. Той заплати от собствения си джоб за създаването на скъп интерактивен уебсайт за събитието, от който целият свят да научи за случващото се. Селските организатори бяха изненадани от реакцията на света. В рамките на няколко седмици след първоначалната поява на информацията за фестивала местата бяха разпродадени и според някои оценки се очакваше да дойдат да го посетят около сто и петдесет хиляди души.

Ръка за ръка, Сара и Оуен бродеха из миниатюрното село Мадок. Въпреки че още нямаше осем часа сутринта, селцето бе претъпкано с хора, повечето магазини вече бяха отворени, а главната улица, която бе правена за конски каруци и никога не бе разширявана, бе претъпкана с коли, минибусове и автобуси.

— Струва ми се, че не сме избрали най-подходящия уикенд да дойдем тук — викна Оуен в ухото на Сара, опитвайки се да надмогне шума наоколо.

Сара се ухили.

— Местните изглеждат леко шокирани — каза тя.

Двамата вървяха бавно по претъпканите улици и се радваха, че не познават никой, а ранното утринно слънце галеше лицата им. Но влажният провинциален въздух вече бе отровен от миризмите на горящо дърво и на безчет различни парфюми.

— Какво ще правим сега? — попита Сара. Тя едвам бе успяла да поспи в автобуса два часа и се чувстваше изтощена, а под клепачите й сякаш бе пълно с песъчинки. Имаше горчив вкус в устата и ушите й бръмчаха непрестанно.

— Ще похапнем — заяви Оуен, защото усещаше къркоренето на стомаха си. — И една проста закуска ще свърши работа. — Той спря пред една хлебарница и се загледа в закуските и сладкарските изделия. На вратата стоеше ниска, пълна, червендалеста стара жена със скръстени пред масивния си бюст ръце. Тя се усмихна на младата двойка и Оуен й кимна в отговор.

— Извинете?

— Кажи, момчето ми? — от тялото на старата жена се разнесе глас на малко момиченце с леко лирично звучене.

— Дошли сме тук за фестивала — каза Оуен, като понижи глас и накара жената да се приближи до него. Това бе един от номерата, които той често използваше, когато флиртуваше с по-възрастни жени. — Търсим място, където да отседнем. Можете ли да ни препоръчате нещо?

Червендалестата жена се разсмя гръмогласно.

— Ако не сте си направили резервация предварително, мисля, че никъде няма да намерите свободно място. Хотелът е пълен, а всички къщи за гости вече са заети. Чух, че и цялото палатково село е резервирано. Може би ще намерите нещичко в Дънтън — добави тя.

— Така ли? Ами, благодаря ви все пак — усмихна се Оуен. — Мисля засега да спрем и да си купим от вашите хлебчета. Ухаят фантастично.

— А на вкус са даже още по-хубави — рече просто жената. Оуен я последва в магазина и примигна в мрака. Той вдишваше дълбоко, за да усети аромата на топлия хляб. — Ухае като в кухнята на леля ми!

— Леля ви обича ли да пече тестени неща?

Оуен кимна и внезапно загуби гласа си, гърлото му се сви, а очите му се напълниха със сълзи.

— Това е от брашнения прах — каза благо жената.

— Леля ни Джудит много обичаше да прави сладкиши — намеси се бързо Сара. — Всъщност… — Тя спря и се огледа. — Вашата хлебарница от колко време е на това място?

— Дядо ми я е отворил през 1918 г., когато се върнал от войната. Първата световна война — добави тя. — Защо питате?

— Леля ни е била евакуирана във вашето село през войната и много обичаше да разказва за прекрасната хлебарница в него. Интересно дали не е говорила за този магазин?

— Това е единствената хлебарница в селото — очите на старата жена блеснаха. — Тя трябва да е била. Майка ми и лелите ми я въртяха. — Жената се облегна с дебелите си ръце на тезгяха като побутна стъклената табелка „Не се облягай!“ настрана. Поклати глава и се усмихна на спомените си. — Аз си играех с евакуираните деца. Как беше името на леля ви?

— Джудит Уокър — каза тихо Сара.

Хлебарката се намръщи и погледна косата на Сара.

— Не мога да си спомня за нито едно червенокосо момиче…

— Леля ми имаше блестяща черна коса. Аз съм взела този цвят по линия на роднините на баща ми. Той е уелсец — обясни Сара.

— А, уелсец. От тук ли?

— От Кардиф. Казвам се Сара. Това е моят… брат, Оуен.

— Оуен — а, това, разбира се, е едно хубаво уелско име. Виждам, че си приличате — добави жената. После поклати глава. — Боже, като си спомня за онези дни през войната. Разбира се, никога не бих го казала, но това бе най-щастливия период от живота ми. И Мили Бейли, едно от евакуираните момичета, беше най-добрата ми приятелка. — Жената извърна главата си и погледна през вратата към тълпите, които се носеха в неспирен поток край магазина, без да ги вижда, потънала в спомените си. — Горката Мили, това щеше да й хареса. Тя отдавна си отиде. А как е леля ви Джудит?

— И тя си отиде. Съвсем наскоро — отвърна Оуен. — Това е една от причините да дойдем тук. Минаваме през местата, които са били важни за нея.

— Спомените са важни — каза старата жена.

Оуен и Сара почакаха в тишина.

— Колко време ще останете тук? — попита внезапно жената.

— Тази нощ. Или най-много още една — отвърна бързо Сара.

— Някой от вас пуши ли?

— Не, госпожо — каза незабавно Оуен.

— Имам една стая, единична стая — каза тя. — Това е стаята на сина ми Джералд, но той сега е в Лондон, работи в театъра. Ако искате, ще ви я дам.

— Много сме ви задължени — каза моментално Оуен. — Естествено, ще ви платим за нея…

— Не, няма нужда — усмихна се жената. — А, сега кажете, какъв хляб искате.

87.

— Очаквахме, че ще дойдат десетина, може би двадесет хиляди души… Досега вече са дошли около сто хиляди и вероятно ще пристигнат още към петдесет хиляди — каза тихо сержант Хамилтън, а уелският му акцент придаваше на думите му музикален ритъм. — Това е абсолютно немислимо!

Той премести погледа си от Виктория Хийт към Тони Фулър.

— Дали са ми временно офицери от полицейските участъци от цял Уелс, но се надяваме, че фестивалът, повече или по-малко, ще поддържа ред със собствени усилия. Има над хиляда и петстотин доброволци. — Огромният мъж се усмихна. — Мисля, че всичко ще е наред. Всички са дошли тук, за да си прекарат добре.

— Боя се, че не всички. Имаме много причини да вярваме, че Сара Милър, която искаме да разпитаме във връзка с пет-шест убийства и отвличането на един млад американец, вече е пристигнала във вашето село.

Сержант Хамилтън кимна към тълпата, която се движеше като река покрай прозореца на малкия полицейски участък.

— Всичките ми офицери са на работа. Нямам кого да отделя…

— Виждам как е — отвърна Тони. Той се пресегна и вдигна слушалката на телефона през бюрото. — Ще се опитам да получа още няколко души.

Виктория Хийт се обърна и погледна през ромбовидните стъкла на прозорците в полицейския участък към изпълнената с хора улица.

— Ако тя вече е в селото, би могла да бъде къде ли не.

— Нека да изчакаме, докато всички се настанят за нощуване — предложи Хамилтън. — Тогава ще проверим в хотела и къщите за гости, а след това мога да накарам мъжете да претърсят палатковото село край блатото. Ако тя е някъде тук, ще я намерим.

Тони Фулър тръшна телефона.

— Остава ни само да се надяваме, че ще я намерим, преди отново да убие.

— Такова нещо със сигурност ще провали фестивала — измърмори Хамилтън.

88.

— Бриджит не казваше ли нещо за някаква пещера?

Оуен седеше на корниза на прозореца и гледаше надолу към оживената улица. Сара седеше на леглото, заобиколена от бележките на Джудит и прелистваше дневника й.

— Аха, намерих го… Чуй това: „Днес Амвросий ни доведе в пещерата си. Тя е близо до селото. Тръгваш от края, преминаваш през моста и после продължаваш вляво по една тясна, едва видима пътека — пещерата е в средата на гъста горичка, отстрани на ниска могила, която почти не се забелязва, освен ако не я търсиш специално. Амвросий е сложил на каменните й стени рафтове от дърво…“

— Това са съвсем конкретни указания. Би трябвало да можем да я намерим — каза бавно Оуен.

Сара скочи от леглото, приближи се до Оуен и го прегърна. Притиснати един в друг, те гледаха тълпите, които се движеха по тесните улици.

— Ще ми се да съм като тях — съвсем тихо каза Сара.

— Като тях ли?

— Искам да съм най-обикновен човек — каза тя.

— Чух — прошепна той.

Оуен се вгледа в магазина на улицата отсреща. Имаше нещо в името му, което му звучеше някак… Галантерия „Бейли“…

— Ей, я ми подай тефтера на леля ми. — Оуен провери на гърба на тефтера и забучи пръст сред списъка от имена. — Милдред Бейли — каза той тържествуващо. — Която има адрес тук, в Мадок — добави той. — Това сигурно е същата тази Мили.

Той взе да разгръща страниците на дневника и на албума с изрезки.

— Тук пише, че Бейли е починала преди десет години, при някаква катастрофа. Нейният племенник останал жив. — Той се обърна към Сара и се усмихна. — Добре, сега вече имаме две следи: пещерата на Амвросий и последният известен адрес на Милдред Бейли. — Той затвори тефтера и каза: — Трябва да поговорим с нейния племенник. Може той да ни помогне.

89.

В гората зад тях нещо се движеше.

Сара усещаше очите на създанието, вперени в нея, или по-скоро чувстваше как настръхват скоро подстриганите косъмчета по врата й. След като видя, че Оуен на няколко пъти се извръща и хвърля поглед през рамо, разбра, че и той е усетил нещо. Тя бръкна в торбата, извади Счупения меч и го стисна здраво.

— Следят ни! — измърмори тя и влезе в крачка с него.

— Знам!

— Да ти хрумва кой или какво ни следи?

— Прекалено много неща ми хрумват. Надявам се и се моля това да не е нищо такова.

Сара устоя на изкушението да се обърне назад.

— Може би сме изпуснали разклонението — предположи тя.

Двамата се лутаха из гората от няколко часа, но не откриваха нищо, което да наподобява пещера.

Оуен хвърли поглед между дърветата.

— Мисля, че не сме. Това е единствената пътека отляво на моста и следите почти не се виждат — напомни й той. — Струва ми се, че виждам някаква могила отпред. Може би това е могилата, за която пише леля ми в дневника си.

— Въртим се в кръг — потиснато каза Сара. — Не е тук.

— Не губи надежда.

Един гълъб прелетя през дърветата и изплаши две свраки, които изпляскаха с криле и литнаха във въздуха. Двамата подскочиха.

— Това трябва да е могилата! — настоя Оуен. Той се отби от пътеката и тръгна между дърветата, за да съкрати пътя към затревената могила, покрита с глог и бодлива зеленика.

Сара беше по-предпазлива и го последва бавно, като се привеждаше под ниските клони и тайно се опитваше да надзърне назад. Тя зърна за миг някаква неясна фигура, която се плъзгаше покрай дърветата.

Почти подминаха входа на пещерата, но в един момент Оуен осъзна, че сенките са някак по-гъсти зад една странна завеса от листа и виещи се пълзящи растения. Сара, която крачеше зад него и вече държеше меча в готовност за бой, се ужаси, когато Оуен изведнъж изчезна.

— Оуен! — гласът й прозвуча като дрезгав, стържещ шепот.

Една ръка се показа измежду преплетените листа и я дръпна навътре. Сара наведе глава, мина през завесата от листа и се озова в голяма естествена пещера. Листата скриваха отвора, светлината, която минаваше през тях имаше зеленикав оттенък и изпъстряше стените с петна сякаш пещерата бе под водата.

Пещерата изглеждаше почти така, както Джудит Уокър я беше описала. Полукръгла, с грапави дървени рафтове, закрепени за стените и богато украсена с резба ниша за кутия в единия ъгъл. Очевидно пещерата не бе използвана от десетилетия. Плътен слой прах, нашарен с множество следи от животни и осеян с мишини, покриваше пода, а гъсти, прозирни паяжини се простираха по почти всички празни рафтове. На един от рафтовете в самото дъно на пещерата имаше купчина от месни консерви, повечето от които носеха етикетите на фирми, напуснали този бизнес преди десетилетия. Напукани пожълтели останки от свещ все още стояха залепени за опръсканата с мазни петна скала покрай леглото.

— Имам чувството, че някога съм бил тук — прошепна Оуен. — Всичко ми се струва познато.

Сара кимна и тя си мислеше същото.

Оуен се завъртя и я погледна.

— Ти нали схващаш какво значи това!?

Тя се взря в него с невиждащи очи.

— Ако пещерата е истинска и ако светините наистина съществуват, тогава трябва да приемем, че и всичко останало, за което леля ми разказва в дневника си, също се е случило. И Амвросий е съществувал.

Листата прошумоляха, клоните изскърцаха и една фигура се очерта на вратата.

— Амвросий наистина съществува!

Сара се завъртя като вихрушка, вдигна меча, а счупеното му острие проблесна и зеленият пламък по него запращя.

— Аз съм Амвросий.

Рошавият, едноок старец, който пристъпи в пещерата, бе по-нисък от Оуен и бе облечен в парцаливи останки от военна униформа и твърде големи за него маратонки. Носеше на гърба си дрипава торба.

— За мене е удоволствие най-после да се запозная с вас. Предполагам, че вие сте Оуен Уокър, а вие… вие сигурно сте Сара. Сара Милър. Enchanté23. Да — продължи той, като забеляза, че двамата мълчат изумено. — Знам вашите имена. И не само тях… а и много други неща — старецът наведе глава в някакъв нелеп поклон, след което внезапно протегна лявата си ръка към меча.

Той докосна древния предмет с показалеца си. Снопчета изумрудена светлина изникнаха и започнаха да искрят и пукат леко, като се виеха и усукваха около ръката му и криволичеха нагоре към рамото.

— А ти? Знам и твоето име. Ти си все така могъщ и все така силен, нали, Дирнуин? — измърмори старецът. — И все така гладен.

— Гладен ли? — попита Сара.

— Дирнуин винаги е гладен. Последният път, когато стоях на това място — продължи старецът с охота като се движеше из пещерата и възлестите му пръсти докосваха рафтовете, а ръцете му галеха гладките камъни, — подарих на тринадесет момчета и момичета светините на Британия. Тогава си мислех, че най-сетне виждам края.

— Подарили сте светините — започна Оуен, — но това е било…

— Преди доста време, а? Да, така беше. Но ето ме тук, върнах се отново. Като нов съм. И се чувствам по-добре от всякога. По-стар съм отколкото изглеждам, но не съм на толкова години на колкото се чувствам. — Той се обърна с гръб към тях и разбута с ръка вейките и мишините от една гладка вдлъбнатина в голям заоблен камък, преди да седне там. — При вас са две от светините, а останалите единадесет са опасно близо.

Той вдигна поглед и видя, че Сара и Оуен още стоят със зяпнала уста и кротко се засмя.

— „Честити мъжете ти, честити тия твои слуги, които стоят всякога пред тебе, та слушат мъдростта ти“ — изрече монотонно той. — От „Трета книга на царете“24 — добави той. — Настанете се удобно. Толкова много имам да ви разказвам, а толкова малко време ни остава.

— Какво искате? — попита Оуен.

— Искам вашата вяра.

Амвросий се облегна на каменния стол, главата му потъна в сенките и само рошавата му бяла коса и единственото му око се различаваха в здрачевината.

— Може и да знаете вече някои неща, но повечето от това, което ще ви разкажа, ще ви се стори наистина странно. Само ви моля да размислите над събитията от последните няколко дни и да не бързате да съдите, преди да сте чули всичко…

Оуен го прекъсна:

— Казахте, че вие сте същият онзи Амвросий, който дал светините на децата преди толкова много време. Но онзи Амвросий е бил старец…

— Че аз не съм ли старец? — той се усмихна. — По-стар съм отколкото си мислите. Много по-стар!

— Но… — започна Оуен, но Сара се пресегна и стисна ръката му, за да замълчи.

— Нека да чуем онова, което иска да ни каже — рече тя.

Амвросий кимна.

— Благодаря ти, Сара. Сега слушайте. Вие двамата притежавате два от най-мощните осветени предмета в целия познат свят. Те са напоени с древна магия и бяха създадени с една-едничка цел: да запечатат вратата към царството на демоните…

90.

— Загубих ги! — Вивиен рязко отвори очи.

Ахриман, чийто силует се очертаваше пред прозореца, бързо се обърна и слънчевата светлина окъпа лицето му в бронз като подчерта сребристите петънца по леко износения му костюм:

— Какво значи „изгубих ги“?

Вивиен се подпря на лакти, а потта блещукаше като мънички златисти ручейчета по голото й тяло.

— Те са тук, в селото. Беше ми трудно да ги следвам, защото изтичането на сила от другите светини затруднява различаването на техните следи в Астрала. А Астралът е пълен с белезите на странни духове, призовани от силата и от наближаващия момент.

Ахриман Саурин кимна бавно. Това беше една от най-големите опасности при събирането на светините на едно място — никой не знаеше кого или какво ще привлекат те. Кроули бе притежавал за кратко една от светините и тя бе призовала създанието, познато под името Пиалата. Магьосникът бе прекарал шест месеца в приют за душевноболни, за да се възстанови от преживяването.

Вивиен се изправи, седна и кръстоса ръце на гърдите си.

— Астралът е залят от студена светлина, която не позволява да се вижда през него, но успях да забележа сигналите на Меча и Рога. Те се намираха в южния край на селото, близо до реката. А след това изчезнаха. Просто сякаш за миг престанаха да съществуват.

— Нещо ги брани — каза Ахриман.

— Или някой — предположи Вивиен.

— Вече никой не притежава чак такава сила — самоуверено каза Ахриман. Той погледна часовника си. — Във всеки случай, поне докато не минат още няколко часа, — добави той с тънка усмивка.

91.

Йешуа наблюдаваше безстрастно как четирима мъже разсичат на парчета един женски демон с лице и гърди на жена, но с кожа на змия. Те я разчлениха бързо, отрязаха й главата и прокараха един кол през средата на гръдния й кош, за да забодат тялото в земята и дори тогава тя продължи да се бори. Родът на демоните можеше да понесе ужасяващи мъчения и да не спира да се бие въпреки потресаващите рани.

Появи се още един демон, виещо чудовище, което бе два пъти по-високо от човек и покрито с къса, сплъстена сива козина. То имаше вълча глава, но човешки очи. Животински нокти, дълги и извити като сърпове, се стовариха върху един от ужасените членове на екипажа, разсякоха доспехите му и разцепиха правоъгълния римски щит, каквито носеха мъжете. Един гръцки воин с гарваново черна коса заби обсипаното си с шипове копие в гърдите на звяра, завъртя го и го издърпа обратно като нацепи на парчета дробовете на звяра със зъбците като куки. Две голи жени, изрисувани със сини райета, нападнаха поваления звяр, като го кълцаха с малки каменни секири и завиха от възторг, когато рядката зелена кръв на чудовището запръска по заплетените татуировки от индиго по телата им.

Йешуа пристъпи напред и четиримата ирландски воини, които стояха и го пазеха, допряха щитовете си един до друг и тръгнаха заедно с него, извадили мечовете и копията си за бой. Но само няколко създания от рода на демоните бяха оцелели след атаката и за хората бе останало много малко за довършване.

Тридесет дни преди това, Йешуа бе призовал огън от небесата и бе облял демонското воинство на брега с дъжд от пламъци, който разтопи пясъка и го превърна в бяло стъкло. После Йосия поведе моряците си към брега и оцелелите демони бяха изклани.

На малцина от моряците им се щеше да напуснат безопасните кораби, но обещанията за награди за свободните мъже и за освобождаване на робите им дадоха сили да тръгнат напред… а може би и страхът им да останат на кораба сами с момчето също имаше своето значение.

При движението си навътре в сушата, моряците първо освободиха шепа миньори от калаените мини, които дни наред бяха държани в капан от тварите. Йешуа призова огньове като езици върху чудовищата, които бяха завладели селото, и докато създанията виеха от страх и болка, хората ги атакуваха. Именно тези победи дадоха кураж на хората и им показаха, че тварите могат да бъдат убити — че не са непобедими. През следващите дни все повече хора идваха и влизаха в битката, привлечени от разказите за момчето, известно под името Демоноубиец.

Съюзът със силите на момчето направи победата на хората неизбежна, въпреки че мнозина от тях паднаха под острите нокти и зъби на чудовищата.

На десетия ден от битката, Йешуа сътвори най-великата магия — възкреси Йосия, който бе промушен от едно създание, наполовина вълк, наполовина мечка. Воини гледаха с удивление как момчето коленичи насред кървавите останки на селото, което фоморите бяха завзели, сложи ръцете си върху зеещите рани на гърдите на своя правуйчо, затвори очи и обърна лицето си към небесата. Тези, които стояха най-близо до него, видяха, че устните му се движат и когато той проговори, думите му бяха неразбираеми. След малко Йосия отвори очи, седна, и притисна ръцете си право върху светлите белези, които разделяха гърдите му на две половини.

През следващите дни мнозина умоляваха Йешуа да съживи техните синове или братя или близки и любими, но той винаги отказваше, а веднъж, когато един огромен воин, целият покрит с белези от битката, го заплаши с камата си, момчето се протегна, докосна оръжието и разтопи желязното острие, което се срасна с ръката на мъжа. Корабният готвач бе принуден да му отреже ръката до китката, но раната загноя и десет дни по-късно воинът се прободе със собствения си нож, за да избегне агонията.

Оттогава повечето хора оставиха момчето на мира, въпреки че Йосия настояваше неговите телохранители — четиримата свирепи ирландски наемници, да стоят край него по всяко време. Ако момчето паднеше убито, битката щеше да свърши преждевременно и в крайна сметка демоните щяха да победят.

Йосия се олюля. Дълъг разрез пресичаше цялото му чело, извиваше се надолу и стигаше до лявото му око. Той оглеждаше потъналите в кръв околности.

— Нима всичко това е нужно? — попита горчиво той, като плюеше, за да се освободи от вкуса на кръв и изгоряло месо в устата си.

Йешуа се огледа. Навсякъде лежаха тела — на хора и фомори… много от тях бяха на деца.

Това бе последният голям лагер на чудовищата, скрит в една долина в края на тресавището и в сянката на назъбена планинска верига. Старото село на хората бе укрепено с колове и с висока колкото човешки бой стена. Тук родът на демоните бе направил своя последен пост, за да защитава миниатюрния процеп в тъканта между световете, който позволяваше на демоните да се промъкват. Фоморите доведоха тук и своите затворници — двадесет и пет хиляди мъже, жени и деца — жените и децата бяха повече от мъжете.

Родът на демоните познаваше силата, свойствена на девствената плът и невинната душа.

Но така и не им се отдаде случай да извършат жертвоприношението. Йешуа, застанал на върха на близкия хълм, изля огън и жупел върху селото.

Писъците на децата все още ечаха в мръсния въздух.

— Налагаше се да го направя — каза тихо Йешуа. — Това е порталът, през който родът на демоните влиза в нашия свят. Освен това, през нощта на най-късия ден, когато стените между този и Другия свят изтъняват, фоморите възнамеряваха да увият хората в плетени от ракита кошници и да ги принесат в жертва според стария обичай. Огромният изблик на енергия щеше да разтвори отвора между световете и вече нямаше да има пречка родът на демоните да премине тук и да завладее света. Дори и аз нямаше да успея да ги задържа.

— Има едно нещо, което би трябвало да видиш — каза Йосия.

Йосия поведе Йешуа и телохранителите му през димящите останки на селото, като стъпваше върху овъглени буци месо, които някога са били хора. Един от телохранителите забеляза, че някаква страшно изгоряла фигура все още се движи и наситено розовата уста се отваря и затваря насред почернялото лице. Той заби копието си в нея, без да се интересува дали това е човек или демон — никое същество не заслужава да страда по този начин.

В средата на селото имаше кладенец — кръгъл отвор в земята, чиито стени бяха издигнати от недодялани тухли, изпечени от кал и слама. Част от най-кървавите сражения бяха проведени край това място и земята бе хлъзгава от кръвта на чудовищата. Йосия се отправи към кладенеца и посочи надолу. Момчето се наведе през ръба и надникна, после бързо отдръпна главата си, а очите му се насълзиха от смрадта.

— Какво е станало тук? — попита то, като кашляше.

Йосия поклати глава.

— Доколкото ни е известно, кладенецът бе натъпкан с телата на деца, здраво обвити в слама. Бог знае колко от тях бяха хвърлени долу. Може би чудовищата са подпалили кладенеца… а може и част от небесния огън да го е възпламенил — меко добави той.

Като си пое дълбоко дъх, Йешуа отново се надвеси над кладенеца и надзърна вътре. Мръсен слой мазнина клокочеше над водата и овъглени останки от слама бяха залепнали за стените на кладенеца заедно с провиснали ивици от нещо, което приличаше на изгорена животинска кожа, но за което Йешуа знаеше, че е било човешка плът.

— Това е мястото — прошепна той. — Тук има отвор, мъничка пукнатина, която ще стигне. — Той залитна назад, като търкаше с ръце очите си. — Щяха да напълнят кладенеца с девствени деца, а останалите щяха да ги натрупат на купчини покрай него и после, през нощта, щяха да подпалят цялото място. Тази погребална клада щеше да гори в този свят и в следващия, като разкъса на части тъканта на световете и отвори пътя на тварите… — гласът на момчето стихна. — Пристигнахме навреме.

— Можем ли да запечатаме отвора? — попита Йосия.

— Може би — каза неуверено Йешуа. Той направи няколко стъпки към ръба на кладенеца и отново погледна вътре.

В този миг оттам изскочи ръка с животински нокти и се уви около гърлото му.

Докато двама от телохранителите мушкаха мазната вода, другите двама се нахвърлиха върху ръката, отсякоха я до лакътя, а пръстите останаха обвити около шията на момчето. Йешуа се олюля, отстъпи назад и захвърли ръката далеч от себе си — пръстите продължиха да дращят и помръдват на земята, докато един от стражите не счупи костите им с крак.

— Усещам тяхната немощ — каза мрачно Йешуа, като предпазливо опипваше врата си. — Те са наблизо… толкова близо — армия, каквато никога не сте виждали. Тя би унищожила хората от този свят завинаги.

Двама фомори изскочиха от водата, а дългата им сплъстена коса бе заплетена в уродливите им тела. Телохранителите ги съсякоха, преди съществата да успеят да се изкатерят до ръба на кладенеца.

— Не мога да поправя дупката — каза меко Йешуа, — но ще я запечатам.

Той се обърна и погледна сериозно вуйчо си.

— Но някой, който заслужава доверие, трябва да остане тук, за да сме сигурни, че печатите никога няма да бъдат счупени.

92.

— Отворът на кладенеца бе покрит и земята над него бе осветена с древна магия — продължи тихо Амвросий.

Късната утрин се бе превърнала в ранен следобед, докато той разказваше, а светлината нахлуваше вътре през потъналия в зеленина балдахин, покрил отвора на пещерата, и оцветяваше всичко в изумрудено зелено.

— След това Йешуа използва тринадесет предмета, които вуйчо му бе донесъл на своя кораб, за да ги изтъргува срещу калай: нож, пиала и поднос, точило, пурпурен плащ от червени пера, котел, шахматна дъска, копие, мантия, кошница, колесница, оглавник… и рог, и меч — добави той с усмивка.

Оуен вдигна ловния рог, а Сара почувства как мечът помръдна в ръцете й.

— Йешуа напои с част от спояващата магия земята около кладенеца, а с останалата част от нея — предметите, които благослови и освети. Те станаха ключове. И само тези тринадесет ключа могат да отворят тринадесетте печата, които той сложи над кладенеца. След това избра наслуки тринадесет мъже и жени, даде на всеки от тях по една светиня и ги изпрати да вървят по пътя си. Докато всеки от тях пазеше светинята и вярваше в нея, тя щеше да му носи голямо богатство. Освен това, тя трябваше да се предава от баща на син, от майка на дъщеря, без да се прекъсва кръвното родство. Той направи вуйчо си Йосия Пазител на светините и го натовари със задачата да бди над Пазителите, но и — Амвросий тихо се засмя, — го обрече да остане жив завинаги, за да не позволи Родът на демоните някога отново да има достъп до този свят.

Сара и Оуен погледнаха към скитника и незададеният им въпрос увисна тежко във въздуха.

Той им се усмихна тъжно, преди да продължи.

— Отначало, разбира се, Йосия бе скептично настроен, но по-късно, много по-късно, когато Йешуа беше убит от римляните, търговецът се върна в земите на древните британци и пое ролята на Пазител. Той записа първите знания за светините. Разбира се, никой не знае колко от написаното е вярно. Но голяма част от него има смисъл. В течение на вековете светините бяха сърцето на британския фолклор. Мечът…

— Екскалибур — каза бързо Сара, като повдигна Счупения меч.

— Това не е Екскалибур — поклати глава Амвросий. — Екскалибур дойде по-късно, много по-късно… Артур може би беше необикновен, но когато той загуби своята невинност и вяра, мечът в Камъка се разтроши. Той го замени с подаръка на Дамата от езерото, а тя и нейният род не хранеха любов към краля. Тя му даде острието на Калибърн, което бе прокълнато от Уейланд25 Ковача от първия миг, в който бе изковано. То е било окъпано в кръвта на бебета и носеше само гибел и разрушение на онези, които го владееха.

— Помислих си, че Екскалибур е бил мечът в Камъка — каза Оуен.

Амвросий поклати глава.

— Това са две съвсем различни оръжия: едното е създадено от светлина, а другото — от мрак. — Той протегна ръка и посочи към Счупения меч в ръцете на Сара. — Въпреки че този е носил много имена, именно той бе в древни времена мечът в Камъка. — Мечът проблесна за кратко сякаш струйка масло се стече по острието му.

Амвросий се облегна на каменния стол и когато стана ясно, че няма да каже нищо повече, Сара се престраши да се обади.

— Този разказ… не е за вярване.

— А не ти ли се струва, че по-скоро е доста пестелив за някои неща? — Старецът се усмихна. — Но даже и да е така, колко доказателства ви трябват? Та вие държите в ръцете си доказателствата! Убивали сте онези, които са докоснати от демони, видели сте истинската им същност.

— А сега… какво точно става сега?

— Тук в това село са събрани единадесет светини. Били са окъпани в плътта и кръвта на Пазителите и древната им сила се е усилила. — Амвросий затвори единственото си око, отметна глава назад като дишаше дълбоко. — Дори в този момент усещам миризмата на силата.

— Но защо са ги донесли тук? — попита Оуен.

— Мъжът, който ги издири, иска да ги използва, за да отвори отново портала между световете и да открие пътя за Рода на демоните. Той ще действа тази нощ, в деня на Вси светии — това е един от четирите пъти в годината, когато тъканта между световете изтънява. Според мене, Мъжът от Мрака, за да постигне своите цели, възнамерява да принесе в жертва хората, които са се събрали за фестивала. А след това, когато Родът на демоните влезе в този свят, за храна ще им служи целият човешки род. Този свят — такъв, какъвто го познаваме ние — ще бъде унищожен.

Оуен, който държеше в скута си Рога на Бран, докато Амвросий говореше, рязко вдигна глава.

— Вие сте той, не е ли така?

— Кой?

— Йешуа. Вие сте Йешуа!

Амвросий тихо се засмя.

— Не, скъпо мое момче, не съм Йешуа.

— Никога не съм чувала за Йешуа — каза тихо Сара.

— О, чувала си — засмя се Амвросий, — макар че по-скоро знаеш гръцката форма на неговото еврейско име: Исус.

— Исус! Казвате, че Исус е идвал в Британия… — прошепна Оуен.

— В една легенда се говори, че Исус е посетил страната, докато все още бил дете, и че вуйчо му го довел… — Сара спря изведнъж и устните й се раздвижиха под думите на един стар химн, учен в неделното училище:

Старецът кимна.

— Стихотворението на Уилям Блейк27.

— Но ако ти не си Йешуа, това означава, че ти си… — прошепна Сара.

— Ти си неговият вуйчо — каза Оуен, — Йосия.

— Да. Аз съм носил много имена през годините. Аз съм Йосиф от Ариматея.

93.

Сержант Хамилтън беше изтощен.

Той не си беше представял, че в някакъв период от живота ще му се наложи да работи толкова много. Мадок беше малко селце с типичните за малките селца престъпления — малко пиянство, тук-там вандализъм, от време на време кражби и грабежи, но през изминалите няколко часа той бе изписал бланките на отчетните доклади за цял месец: алкохол и наркотици, незначителни прояви на вандализъм, нарушения на обществения ред, нападения…

Сержантът се отпусна тежко на бюрото си, когато вратата се отвори и звънчето издрънча:

— Добър ден, господин Саурин, с какво мога да ви помогна? — попита той, като се насилваше да докара усмивка на устните си. Докато се здрависваше с учителя, той се чудеше защо този мъж му е така неприятен. Донякъде все още не можеше да се отърве от прокрадващите се в главата му съмнения за ролята на Саурин в смъртта на леля му, Милдред Бейли. Въпреки това, господин Саурин беше не само учител в местното училище, но и човекът, на който селото дължеше организирането на келтския фестивал. Именно на него Мадок дължеше вливането на стотици хиляди английски лири в местното стопанство. Ако сержантът започнеше да говори открито против учителя, щеше само да си създаде врагове.

Ахриман Саурин гледаше над рамото на Хамилтън, черните му очи съзерцаваха Фулър и се спряха върху Хийт, които работеха на бюрата си в малкия полицейски участък. Той сподави усмивката си, когато жената се размърда в стола си, докато се чудеше къде да се дене от смущение:

— Идвам да съобщя за обир с взлом — каза спокойно той. — Боя се, че е някой от младежите покрай фестивала. Тази сутрин нахлу в моята къща и открадна един меч и един ловен рог от колекцията ми от антикварни предмети.

Тони Фулър моментално се приближи до Хамилтън и застана зад него:

— Аз съм инспектор Фулър от Лондон. Чух ви, че споменахте нещо за някакъв меч.

Ахриман Саурин се усмихна на инспектора с най-чаровната си усмивка.

— Да, някакъв младеж открадна един от антикварните ми мечове, както и един богато украсен ловен рог.

— Бихте ли могли да го опишете?

— Клеймор28 с две дръжки, Клайдхемх мир29 — каза Саурин като нарочно се направи, че не разбира въпроса.

— Имам предвид заподозрения — уточни търпеливо Фулър.

Виктория Хийт подаде една снимка на Фулър.

— Аха, — леко се разсмя Саурин. — Ясно, разбрах какво имате предвид. Всъщност, не беше един младеж, а двама — мъж и жена. Така се случи, че успях много добре да разгледам мъжа. Той е на около 25 години, висок, с късо подстригана коса и зелени очи…

Тони Фулър плъзна снимката на Сара Милър по бюрото.

— Тази жена ли беше с него?

Саурин хвърли поглед на фотографията и се престори на изненадан.

— Боже Господи! Ами, да, да, но това е изключително странно, господин инспекторе. Да, наистина, това е младата жена, въпреки че сега е сменила прическата си. Косата й е по-къса. Тя чакаше младежа отвън. Носеше наситено розово горнище на анцуг и прокъсани според модата дънки.

— Имаше ли някой друг с тях? — попита Виктория.

— Не видях друг. — Той направи пауза и после поклати глава. — Не, когато се запътиха към гората, със сигурност бяха само двамата.

— Вие видяхте ли ги да влизат в гората?

— Да, видях ги точно зад моста.

Тони Фулър се ухили свирепо.

— Кога стана това?

— Преди петнадесет-двадесет минути. Щях да дойда тук по-рано, но движението по пътя е невероятно — обясни той.

Фулър се обърна към Хийт, но тя вече бе заседнала на радиото.

— Ако успеете да ги намерите — добави бързо Саурин, — мога ли да ви помоля да ми върнете двата старинни предмета?

— Те са улики.

— Просто ми трябват за няколко часа, колкото да ги покажа на една изложба. Това е жизненоважно за фестивала. Веднага след това ще ви ги върна.

— Мисля, че ще успеем да се споразумеем за това, господин Саурин — каза Тони Фулър и му протегна ръка.

Ахриман Саурин я разтърси горещо като внимаваше да не смаже пръстите на инспектора.

94.

Сара и Оуен стояха в края на гората и следяха пръста Амвросий, който сочеше към масивната къща от деветнайсети век във фермата.

— Светините са там вътре. Къщата е построена върху останките от древен кладенец.

Оуен потрепери и разтърка с длани ръцете и врата си. Сара усети, че се е вкопчила в меча с влажните си от пот ръце и не спира да поглежда назад през рамо сякаш очаква всеки момент нещо да изскочи иззад дърветата и да се втурне към тях.

— Вие усещате мъничка тънка струйка от силата на светините — обясни Амвросий. — Те са запечатани в кожени кутии и са защитени със силата на думите… но все още са необикновено мощни. Ако той не ги използва скоро, то светините ще счупят своите вериги от магия.

— И какво ще стане тогава? — попита Сара.

Амвросий сви рамене:

— Кой би могъл да каже? Те са твърде могъщи и могат да разкъсат материята на несметен брой светове, за да отворят портите към неизследвани царства.

— Какво искате да направим ние? — попита уморено Сара.

— Вие просто трябва да го спрете — каза Амвросий.

— Как? — попита Оуен.

— Само аз мога да обуздая всички светини — обясни старецът. — Ще се наложи да влезем в къщата, чиито пазители не са човешки същества, и след това да приберем и изнесем светините. Трябва да се убият Мъжа от Мрака и неговата съучастничка.

— Като го казваш така, звучи съвсем просто — рече Сара.

— Но изобщо няма да е просто — каза Амвросий.

Планът се струваше смешно прост на Ахриман.

Защо да изразходва енергия да търси онези двамата, когато полицията разполага с всичко необходимо, за да свърши това вместо него? Откритието, че полицията е проследила Милър до селото, си беше истински подарък. Той горчиво сви устни — боговете му се усмихваха.

Мъжът от Мрака се спря на върха на хълма, облегна се върху каменната стена и погледна надолу към езерото. Полята, които се простираха пред погледа му, бяха пълни с временни павилиони и цветни сергии. Навсякъде се вееха знамена и хиляди хора си бяха облекли страховити костюми в чест на фестивала. Някои носеха костюми от празника на Вси светии, други се бяха наконтили в дрехи, вдъхновени от филми, а трети бяха в одежди, за които си мислеха, че са традиционни. Ахриман се усмихна — когато Демонският род дойде тук, човеците дори няма да могат да ги разпознаят.

В далечината се чуваха гайди, чиито пискливи звуци се носеха леко и почти приятно в учудващо благоуханния октомврийски въздух. Имаше хора от цял свят. Мнозина бяха от келтските земи — уелсци, шотландци, ирландци, жителите на остров Ман, бретонци — и всеки час пристигаха още и още. Имаше американци, канадци, австралийци. През нощта пристигнаха учудващо голяма група представители от Източна Европа. Той видя дори и няколко южноафрикански знамена. В полята отпред имаше поне сто и петдесет хиляди мъже, жени и деца на всякаква възраст.

Тринадесет огромни погребални клади бяха разхвърляни привидно случайно. И само той знаеше, че единадесет от тях съдържат обвитите със слама парчета от телата на Пазителите и че самите клади са подредени по строго определен ред.

И когато огньовете лумнат в мамещото нощно небе и погълнат плътта, той ще събере светините на едно място, ще ги натроши церемониално, за да счупи печатите между световете и ще освободи пътя на Демонския род. Древният ритуал ще ги обвърже с него. Той ще стане техен господар и те ще трябва да му се подчинят. С тяхна помощ той ще управлява света.

Ахриман отново погледна към полята. Замисли се дали сто и петдесет хиляди човешки души ще стигнат, за да заситят апетита на Демонския род.

Съмняваше се в това.

95.

— Не виждам никаква друга възможност, а ти? — попита сериозно Амвросий.

— Но стотици хора може да бъдат убити, а хиляди — ранени — възрази Сара.

Амвросий сви рамене:

— Ако Мъжът от Мрака задейства светините, то всички така или иначе ще умрат. Милиони хора ще умрат.

— И ти си готов да приемеш това и да обречеш на смърт стотици хора? — не повярва на ушите си Оуен.

— Е, да, готов съм… и не на само това, а на много повече — рече старецът.

— Ако имаш такава голяма сила, защо сам не вземеш светините? — попита Сара. — Сигурна съм, че можеш да влезеш вътре и да ги вземеш.

— Стражите на силата, които Мъжът от Мрака е наредил в кръг около светините, ще отслабят моите собствени сили и ще стана безпомощен — поклати глава Амвросий. — Не! Моето място е тук. Ще се върна в пещерата и ще почакам един час, след което ще започна да действам. Когато чуете сигнала ми, ще влезете в къщата, ще вземете светините и ще убиете Мъжа от Мрака и неговата слугиня.

— Как да донесем светините при тебе? — попита Сара.

— Пренесете ги в нещо — отвърна Амвросий.

— Едва ли ще можем — усъмни се Оуен.

— Всеки човек може да ги пренася, но трябва да си с потекло на истински Пазител, за да можеш наистина да ги използваш.

— Но аз не съм роднина на Джудит Уокър и въпреки това използвах меча — отбеляза Сара.

— Ти не си Пазител — отвърна Амвросий, а лицето му остана безизразно. — Но ти нахрани меча и това го обвърза с тебе. Е, да, ти го използва, но само за да убиеш. Голямата магия на меча, Сара, се крие в това, че той може да лекува и да сътворява.

Старецът се обърна към Оуен:

— Оуен, рогът е в тебе, но можеш ли да управляваш това, което става, когато го надуеш? Бриджит Дейвис можеше да го прави. Ти не можеш да сториш нищо с рога, но би могъл да сътвориш чудеса с меча, защото си кръвен роднина на Джудит Уокър, а тя беше потомка на истинските Пазители. И нека ти кажа още нещо, Оуен Уокър. Ако в къщата се изправиш срещу Мъжа от Мрака, знай, че именно ти трябва да застанеш срещу него със своята светиня в ръка, с меча. Това ще бъде единствената възможност, която ще имаш, защото и той също е Пазител.

— А какво ще стане със Сара?

— Би било по-добре Сара да не се изправя срещу Мъжа от Мрака — каза меко Амвросий и хвърли поглед към младата жена. — Най-добре е да дадеш меча на Оуен.

Сара погледна меча в ръцете си. Дори самата мисъл да го подаде на Оуен я накара да се облее в студена пот. Амвросий развеселено поклати глава и изведнъж, без предупреждение, се протегна и изтръгна меча от ръцете на Сара. Синьо-зелени пламъци затанцуваха по острието, като съскаха и фучаха подобно на вбесена котка. Той пъхна меча в ръцете на Оуен.

— Ако обстоятелствата бяха различни, бих ви разказал неговата история и за силите, които има…

Сара се измъчваше сякаш току-що бе загубила много близък човек. Беше съкрушена, но заедно с това непрестанният натиск, който усещаше в слепоочията си през последните няколко дни, изведнъж изчезна и я остави малко объркана и замаяна.

За разлика от нея, Оуен почувства как потреперва от първичната сила, която се стича през меча в него, щипе ръцете му и се утаява в гърдите и още по-надолу, някъде в корема му. Струваше му се почти естествено да държи меча високо в двете си ръце, а счупеното острие да сочи през зеления навес право към слънцето. Натъртванията избледняха, порязаните места оздравяха, а къдравата му коса изведнъж се изви в обратна посока и разцъфна около него като шлем, който блещука и лекичко пращи.

Амвросий вдигна рога от мястото, където Оуен го остави. Бяла светлина се изви като спирала покрай отвора за свирене.

— Ще го взема с мен и той ще помогне.

Оуен наведе меча и погледна Амвросий. Зелените му очи бяха твърди и хладни.

— Не съм съгласен с това, което искаш да направиш!

— Тогава ми подскажи друга възможност — иронично отвърна Амвросий.

Оуен се направи, че не го чува.

— Кажи ми как възнамеряваш да хвърлиш хората в такъв непреодолим страх, че да си тръгнат?

— Няма да го правя — каза просто Амвросий.

— Ще умрат хора! — възрази Сара.

— Рано или късно всички ще умрем.

96.

Ахриман тъкмо пъхаше ключа в ключалката, когато Вивиен отвори вратата и почти го издърпа навътре. Той разочаровано видя, че тя е облечена в широката си роба и не си е дала труда да се съблече.

— Те са наблизо! — прошепна тя, а лицето й бе пребледняло.

— Кои? — попита той.

— Милър и мъжът! Наблизо са, съвсем наблизо! Усещам ги… някакви проблясъци, смътни образи и нищо друго, но всеки път чувствам, че са все по-близо до къщата. Мисля, че идват насам.

Ахриман енергично потри ръце и последва жената нагоре по стълбите до спалнята. В друг ден той би се възхитил на олюляването на бедрата й под тънката материя и би я погалил в знак на признателност, но не и днес. Днес той се нуждаеше от всяка капка енергия за предстоящия ритуал.

— Искаш ли да се свържа с полицията? — попита Вивиен.

Ахриман се засмя гръмогласно.

— Не! Надявах се, че те ще заловят Милър, но така даже е по-добре.

Вивиен застана на вратата и наблюдаваше как нейният господар съблича дрехите си така нетърпеливо, че копчетата излитаха с пукот.

— Струва ми се, че с тях има и трети човек — каза тихо тя.

Той спря и се обърна да я погледне.

— Трети човек ли?

— Не съм сигурна. Като че ли такъв е начинът, по който те трептят вътре и извън Астрала, а и самият Астрал е непроницаем и изкривен, така че е невъзможно не само да се премине през него, а и да се види ясно каквото и да било.

Ахриман седна на леглото, за да събуе панталоните си.

— Никой не би могъл да е с тях, те са чужденци в чужда за тях страна. Няма кой да им помогне. Те и двамата носят със себе си светини. Може би комбинацията от предметите ги екранира от нас.

— Може би… — каза Вивиен със съмнение в гласа.

Ахриман се изправи гол, разтвори широко ръцете си и мускулите му изпъкнаха, когато се протегна. После той се усмихна на Вивиен и й разреши да пристъпи в прегръдката му. Той я целуна по главата в един от много редките си жестове на обич.

— Знаеш ли какъв ден сме днес? — измърмори той.

— Тридесет и първи октомври, денят на Вси светии.

Ахриман Саурин поклати глава.

— Това е последният ден на съвременната епоха. Скоро този свят ще ми принадлежи!

97.

Амвросий вдигна рога към устните си.

Той познаваше всички светини — имената им се бяха променяли през годините, но той знаеше всички… всъщност, той бе избирал всяко едно име. В едни по-невинни времена, с по-невинни мотиви това бяха чудновати предмети за користна печалба, невинни предмети, но сега бяха изпълнени с ужасна мощ.

Бяха създадени да творят добро, но през различните епохи винаги злото ги бе докосвало и опетнявало. Мечът на Дирнуин бе използван, за да убива, Ножът на Конника бе използван, за да ранява, Копието на печалния гръм бе използвано, за да осакатява, а Червеното наметало бе използвано от палачи и инквизитори, за да всява ужас.

Не беше вярно, че самите предмети са зли. Те просто бяха силни, а мощта им привличаше любопитните и много от онези, които се отправяха по пътеката на откривателството, в крайна сметка биваха съблазнявани от привличащата сила на злото.

Амвросий въртеше рога във възлестите си ръце.

Той бе използвал Рога на Бран, за да призове петте елемента. Преди това хората го бяха използвали, за да посрещнат идващата пролет или за да отпъждат някоя твърде сурова зима.

Сега Амвросий щеше да го използва, за да убие.

Скоро множество животи щяха да бъдат погубени. Стотици, а може би и хиляди. Той би могъл да даде някакъв смисъл на тази истина като каже, че тези хора ще са дали живота си, за да спасят милиони други.

Старецът наведе глава. Ако можеше да плаче, той щеше да ги оплаква, но той отдавна бе забравил как се ридае. Вместо това, погледна към Рога на Бран, докато го въртеше в ръцете си, като се наслаждаваше на тези последни няколко минути от — устните му се свиха при тази мисъл — спокойствието пред бурята.

Някога рогът беше носил друго име, но Амвросий не можеше да си спомни какво бе то. Той го купи от един египтянин… или грък… не, купи го от един нубийски търговец, който продаваше гравирани кости. Амвросий се усмихна, като си спомни това. Беше се случило преди две хиляди години, а споменът за онзи ден беше все така свеж, сякаш бе станало преди миг. Той все още можеше да усети миризмата на пот, идваща от мъжа, странния аромат на екзотични подправки, който се полепи по кожата му, отчетливата воня на камили, която обля богато украсената му одежда.

Амвросий просто се бе любувал на ловния рог, който сам по себе си беше уникален и красив предмет с майсторска изработка, достатъчно необикновен, за да може да му поиска добра цена. В град Тир имаше един търговец-грък, който страстно се увличаше от резбарство върху кост — щеше да го купи, особено ако Йосия му подхвърлеше някаква подходяща необикновена история. Той бе имал намерението да запознае Йешуа с гърка по време на обратното пътуване от Калаената земя, въпреки че щеше да се наложи да наблюдава търговеца, който обичаше компанията на момчета… и все пак като се замисли, той си спомни, че гъркът предпочиташе красивите момчета, а никой никога не бе наричал Йешуа „красив“.

Но Йешуа взе рога заедно с други стоки и вдъхна във всяка от тях древна магия. Той ги превърна в това, което те представляваха днес — Тринадесетте светини.

А днес Йешуа бе почитан като Господ или като Божия син.

Йосия не беше сигурен дали Йешуа е бог. Естествено, той беше нещо повече от човек. И все пак, по онова време в света имаше магия, древна магия, могъща магия.

Бяха времена на чудеса.

В днешните модерни времена имаше малко чудеса и може би това не беше толкова лошо.

Амвросий повдигна рога до устните си, пое дълбоко дъх и го наду.

98.

По-късно в един вестник нарекоха случилото се „аномална буря“.

В друг написаха, че това е бурята на века.

Но онези, които бяха там, онези, които оживяха след нея, щяха да твърдят, че беше свръхестествена, защото мрачният пейзаж, който сияеше в красиво златисто и румено, изведнъж за части от секундата, се промени като в театър.

За разлика от обикновения тътен на гръмотевиците, който предхожда бурята, се чу нисък, глух звук… почти като от тръба… или от рог.

Облаци бързо се събраха по небето, извираха от юг и запад, прииждаха над планините като търкалящи се камъни. Сенките се надпреварваха по земята, смразявайки всичко, до което се докосваха, огромни капки леден дъжд плискаха върху сухата земя, подскачаха по кожените тенти и навесите над сергиите и лавките. В един глас посетителите на фестивала изпъшкаха високо — всички очакваха една хубава тиха вечер.

Падраиг Керъл от ирландската фолклорна група „Глухарче“ тъкмо се изкачваше на сцената, когато слънцето изведнъж изчезна зад кълбящите се черни облаци. Той изруга тихо. Що за късмет беше това неговото — днес е първият му голям пробив и той знаеше, че в тълпата има поне двама разузнавачи на звукозаписни компании, а Би Би Си записва концерта — и точно сега концертът щеше да се провали. Той хвърли поглед към барабаниста Шиа Мейсън и повдигна вежди в ням въпрос: „Да продължаваме ли?“

Мейсън кимна и се ухили. Той седеше в задната част на сцената под тентата. Ако завалеше, Падраиг и Маура, който бе солист, щяха да се намокрят, но той щеше да остане сух.

Тълпата нетърпеливо подсвиркваше, някои хора обръщаха глави назад, за да хвърлят око на събиращите се буреносни облаци, докато Падраиг вдигаше китарата. Чу се пращене, което заглуши напълно поздрава на Маура на ирландски. Китаристът пристъпи напред към микрофона и повтори поздравлението на старателно репетиран уелски. Разнесоха се подсвирвания и одобрителни викове, а някакво куче започна да вие в далечината.

— Бихме искали да ви приветстваме с „добре дошли“… — започна той и в този миг една светкавица го удари право в главата и мина надолу по тялото му.

Страховитата електрическа сила разкъса тялото му, свари плътта му и тя избухна, разпръсквайки късчета сварено месо върху първия ред зрители, а китарата се взриви и стече в локва разтопен метал. Електрическото напрежение шуртеше през енергийната мрежа и радиоговорителите изригнаха в кълба от пламъци, а нажежени до червено въглени се завъртяха и изхвърчаха към тълпата. Електрическите кабели по цялата сцена лумнаха.

Зрителите най-отпред пищяха, но виковете им бяха погрешно схванати от онези, които стояха отзад, и не виждаха ясно какво става. Те започнаха да надават одобрителни викове и аплодисменти за работата на пиротехниците.

Ударът на втора светкавица затанцува над металния комплект барабани и се заби в обсипания с кабари кожен колан на Мейсън, като го стопи и залепи за тялото му. Той се катурна назад в тежката черна завеса с логото на келтския фестивал. Завесата се усука около тялото му и в същия миг избухна в пламъци. Мейсън беше още жив и писъците му се загубиха в грохота от цяла серия взривове на мълнии, които се стовариха и сякаш накъдриха полето, докато изтребваха напосоки хората, а синьо-бели кълбета светлина танцуваха върху металните столове и маси.

Посред внезапно падналия мрак светкавиците просветваха в необичайно наситено бяло и заслепяваха хората. Тълпата хукна в паника. В този момент небесата се отвориха и започна да се излива плътен, почти твърд пороен дъжд, част от който бе зареден с електричество и който за секунда обърна полето на тресавище.

Тристагодишният дъб се сцепи по средата и погреба двадесетина души под клоните си. Сергията за сребърна бижутерия избухна и парчета нагрят до червено метал засвистяха из тълпата. Една светкавица се заби право в будката за фалафел, газовата бутилка вътре се взриви и избухна в огромно кълбо от пламъци, което изпускаше дълги ивици мас и нагорещена мазнина във всички посоки.

Онези, които паднаха на земята, бяха стъпкани от бягащите хора.

Никой не чу звука на ловния рог и триумфалния вой на разярените чудовища насред писъците от болка и ужас, плющенето на мълниите и непрестанния грохот на гръмотевиците.

Тони Фулър наблюдаваше танца на светкавиците по главната улица на Мадок — подскачаха от един метален предмет към друг и след тях колите се превръщаха в почернели останки, а старите стълбове на фенерите се гърчеха като гигантски огнени червеи. Един канализационен люк се стопи, изтля и стана на сгурия, а когато един младеж се затича право към кипящата каша, Фулър се извърна от прозореца.

— Нищо не работи! — каза отчаяно Виктория Хийт. — Нито телефоните, нито радиовръзката, а и електричество няма.

Инспекторът отново се обърна към прозореца.

— Боже Господи, какво става? — прошепна той. Улицата беше като кошер, гъмжащ от хора. Двама мъже ритаха вратата на една къща от другата страна на улицата и се втурнаха вътре покрай старата жена, която се показа. След тях двадесетина души влетяха в антрето и стъпкаха жената в отчаян опит да избегнат мълниите. Точно над главите им изтрещя гръмотевица, която разклати цялата сграда и керемидите се запързаляха от покрива и се разбиха на улицата. Една млада жена падна, от шията й стърчеше правоъгълна керемида, младежът, който се опита да й помогне, се строполи в мига, в който десетина керемиди се стовариха върху него.

По време на дългогодишната си служба като полицейски офицер Тони Фулър се бе сблъсквал с множество случаи, в които бе изпитвал ужас — първата му нощ преминала в обход на участъка, първия път когато се изправи срещу въоръжен нападател, първия път когато застана на мястото където бе извършено убийство, първият път когато се взря в безмилостните очи на убиец. Но с времето ужасът се притъпи и напоследък той усещаше само яростта и мъката на жертвите. Тази ярост го караше да преследва хората на злото, каквато бе Милър, която убиваше и осакатяваше хора без никакво угризение. През последните няколко години Фулър откри, че е способен да отвръща на ударите на тези хора, без да се колебае и да се отнася към тях също толкова безжалостно, както те се отнасяха със своите жертви.

Но сега Тони Фулър почувства страх — студеният, опустошаващ страх, който изпитва здравомислещият човек, когато се изправи пред нещо свръхестествено. Той тъкмо се извръщаше от прозореца и се обръщаше с лице към Виктория Хийт, когато на улицата, точно пред прозореца, разцъфна светлина. Стъклото избухна и се разлетя из стаята. Фулър не усети болка, само някакъв ужасен звук и горещина, последвани от абсолютна тишина. Той зърна бегло миниатюрната шарка, изпъстрена с червени петна, която се появи на бялата блуза на Виктория Хийт… гледай ти, той не можеше да си спомни дали имаше нещо подобно. После такъв рисунък изникна и на лицето й… кървави валма от разкъсана плът. Той гледаше как тя пада на земята… а после дойдоха болката и шумът.

99.

Вивиен се свиваше и потръпваше при всеки трясък на гръмотевиците и всяко проблясване на светкавиците. Стаята бе потънала в мрак, но бялата светлина очертаваше фигурата на Ахриман Саурин на фона на прозореца, бялата му плът. В далечината се чуваха писъци и взривове, а полето пред къщата бе изпъстрено с огньове.

— Колко е часът? — попита потресен Ахриман.

— Пет, шест… Не знам точно… — тя седеше близо до него и усещаше студа, който тялото му излъчваше.

— Прилича на здрачаване — каза той разсеяно. — Не може да е нормално здрачаване.

— Не знам. Усещам бръмченето на светините под нас, как пълнят Астрала със светлина. Не, не мога да го видя — там съм като сляпа.

Ахриман наблюдаваше как една от внимателно приготвените погребални клади в далечината избухна в пламъци, а дълги ивици светлина се издигаха над напоените с бензин дърва. От нея се разбягваха горящи фигури. Той обърна гръб на прозореца и хвана ръката на Вивиен.

— Не можем да чакаме повече. Трябва да си послужим със светините веднага!

— Но две липсват…

— Нямаме избор! — каза твърдо той. — Единадесет от тринадесетте са при нас. Ако успеем да счупим ключалките, тогава може би Демонският род ще успее да си пробие път дотук.

— Твърде е рисковано — поколеба се Вивиен. — Това не е нормална буря. Някой… някой с голяма мощ… я е повикал. А тази магия, магията на стихиите, е една от най-старите в света. Нещо е там отвън, нещо старо.

— Много отдавна го чакам. — Светкавиците обляха лицето му със светлини и сенки. — Огньовете ще горят, докато вземат и последните Пазители, а хората, приготвени за жертвоприношенията, бягат. Никога отново няма да ни падне такъв случай. Сега ще използвам светините!

Вивиен наведе глава. И защото го обичаше, тя мушна ръка в ръката на Ахриман Саурин и го последва надолу по стълбите.

Остави се да я положи върху пентаграма в средата между светините.

И си позволи да се наслади на последната му целувка, преди той да разреже тялото й и да обели кожата й.

100.

— По дяволите, какво си въобразява той, какви ги върши? — гласът на Сара звучеше остро и пронизително. — Прилича на бойно поле!

Оуен не я слушаше. Очите му бяха вперени във фермата пред тях. Стиснал здраво меча в двете си ръце, той се почувства уверен и сигурен. Долавяше гърмежите и светкавиците, чийто грохот се носеше над селото — и само над него. Полята надолу бяха плувнали от проливния порой, но ефектът беше странно ограничен и въпреки че те се намираха на по-малко от двеста ярда оттам, при тях изобщо не валеше.

Оуен вървеше предпазливо и наистина усещаше присъствието на светините, които изпълваха въздуха наоколо с бръмчене. Чуваше се шепот, почти оформен в думи, късчета от нещо като песен, но неясни, смътни и безплътни. Но той знаеше, че те зовяха, зовяха, зовяха… Светините бяха живи — хванати в капан, те изпитваха болка.

— Те са тук! — каза той. — Погребани са под земята.

Сара не го попита откъде знае. Тя усещаше загубата на меча все едно й липсва крайник. Докато държеше оръжието в ръка, се чувстваше толкова уверена, така сигурна… но сега… сега вече не знаеше какво точно чувства.

Фермата беше потънала в мрак и никаква светлина не идваше отвътре. Двамата минаха през покрития с камъни вътрешен двор като се криеха в сенките и се оглеждаха за отворен прозорец, но къщата беше здраво заключена и долните прозорци бяха закрити от тежки завеси. Направиха пълен кръг около къщата и се върнаха при кухненската врата.

Грохотът на гръмотевиците и светкавиците беше спрял да ечи над селото и в стихналия въздух се носеха писъците на ранените. Отвсякъде пищяха аларми на коли и къщи и смрадта на горчивия дим беше заменила парливата миризма на озон във въздуха.

Въздухът миришеше на изгоряло месо.

Оуен се протегна и докосна дръжката на вратата. Зелен огън изпращя и той дръпна ръката си като викна от болка. В мрака се видяха мехурите, които се издуваха по пръстите му.

— Амвросий каза, че мястото ще се пази от нечовешки пазители — напомни му Сара. — Един вид магическа защита.

Като хвана меча в лявата ръка, Оуен се протегна и натисна със счупения му край вратата. Зелени огънчета затанцуваха над острието, което сякаш оживя в студена бяла светлина. После светлината бликна извън меча и се втурна към вратата като я очерта с бял ажурен контур. Стъклото избухна и дръжката се покри с мехури, а металът потече надолу по издраното дърво. Сара хвана Оуен за ръката и го задърпа навън, докато вратата падаше с трясък, а металът на пантите се стичаше на локви по плочките на кухненския под.

— Имам чувството, че те знаят, че ние сме тук.

Седнал чисто гол в центъра на идеалния кръг, Ахриман лека-полека се отваряше за силата на светините, като най-напред всмукваше струйка сила и я оставяше да се стече в плътта му, да се слегне в костите му. Картини трепкаха и се въртяха пред затворените му очи. Силата от горящите отвън огньове нахлуваше в него, последните капчици живот на истинските Пазители се носеха из въздуха в талази дим и го докосваха.

Той не забелязваше двамата на горния етаж. Беше се вглъбил в ритуала, за който се упражняваше от десет години насам всеки ден, но този път го извършваше наистина.

Ръцете на Ахриман Саурин се движеха по пода, като избутваха назад светлите прашинки пръст, за да открият металната врата в пода. Вратата беше кръгла, изработена от стар метал, прихваната с огромни нитове с квадратни глави, забити в рамка от масивни, грапави каменни блокове. В покритата с ръждиви петна порта имаше тринадесет грамадни ключалки. Иззад дупките на ключалките потрепваха нечии очертания. Преди две хиляди години Йешуа бе осъдил на изгнание Демонския род и бе запечатал портата. Йешуа и неговият свят отдавна си бяха отишли, но демоните останаха.

Ахриман Саурин посегна към първата кожена кутия.

Дебел сноп студена бяла светлина бликна от нея и го заслепи, като изпълни стаята с миризмите на хиляда чистокръвни коня. Той бръкна вътре, повдигна Оглавника на Клино Ейдин и остави кожата да се надипли навън — богатата кожа съскаше и шепнеше тихо. Той вдигна първата светиня — мракът се спусна над светлината в Астрала — и започна да разкъсва на парчета древната материя като я разрушаваше.

Безплътен ключ се появи в най-горната ключалка и се превъртя със стържещо щракване.

В своята зелена пещера Амвросий се олюля и притисна ръка към гърдите си. Сякаш нещо го прониза. Току-що бе унищожена една от светините. Той не можеше да направи нищо друго освен да чака… и да слуша писъците на умиращите и ранените.

— Побързай — прошепна той на изгубения език от своята младост. — Побързай!

Сара стоеше пред стълбите и гледаше нагоре в мрака. Беше замръзнала — от стените струеше силен мраз — и искаше да се обърне и да избяга, но знаеше, че не бива. Къщата беше безмълвна и празна. В дървото над портата бяха издълбани тайни символи, а первазите на прозорците бяха гравирани със странни рисунки.

Чувстваше някакво почти непреодолимо желание да протегне ръка и да я прокара по очертанията на една от криволичещите шарки и вече почти се беше пресегнала, когато Оуен докосна ръката й с плоската страна на меча. Допирът на студения метал отново я накара да застане нащрек и тя разбра, че е била хипнотизирана от виещата се келтска спирала и я е проследила до несъществуващия й център.

— Още няколко от Пазителите на Мъжа от Мрака — каза Оуен, — създадени да примамват в клопката.

Откакто взе меча той се промени — неусетни, почти неуловими изменения не само в стойката, но и в начина му на действие. Той изглеждаше по-висок, кожата на бузите му се опъна и подчерта скулите, действията му придобиха категорична увереност. Като си спомни как се чувстваше самата тя, Сара откри, че му завижда. Тя си искаше меча — нейния меч!

— Тук долу — каза Оуен и се протегна да докосне дръжката на вратата на мазето с крайчеца на Счупения меч. Рамката на вратата сякаш оживя, появи се огнена рисунка, която изгори дървото и заличи знаците.

— Мисля, че не трябва да… — започна Сара.

— Те са тук долу! — повтори Оуен. Мечът потрепваше в ръцете му и вибрираше леко, докато той натисна вратата. Тя се изплъзна от пантите си и изтрака надолу по стъпалата.

Ахриман беше глух за останалия свят.

Той беше изцяло погълнат от ритуала, с който прехвърляше енергията от светините, умножена сега от горящата плът на Пазителите, върху ключалките на металната врата.

Ръцете му опипваха на сляпо за втората кутия. Намери я и я отвори.

И още веднъж бялата светлина бликна нагоре, но почти моментално угасна, когато големите длани на Ахриман се спуснаха над нея. Пиалата на Ригенид, която се изпълваше постепенно с тъмна кръв, се набръчка под мощния му захват и пръсна по голото му тяло виненочервени капчици. Ахриман огъваше и усукваше в пръстите си Подноса на Ригенид — втората част от двойката светини, докато най-накрая го разкъса с трясък на четири парчета.

Формата на втория ключ се очерта и той се превъртя в ключалката. Нещо удари металната врата — един-единствен удар отдолу, с дълбок и ечащ звук, който отекна из малкото помещение.

Миризмата в долния край на стълбите беше неописуема. Стара, отдавна изхвърлена едра ферментирала нечистотия висеше във въздуха като твърда миазма. Сара и Оуен знаеха, че това е тяло — или тела — и двамата изведнъж се зарадваха, че няма светлина. Оуен тръгна напред, а Сара сложи ръка на рамото му. Той усети как неуловим полъх на вятър сякаш го притисна. Чувстваше как силата на светините минава покрай него, а дрехите му натежават и дразнят кожата му там, където се допират до тялото. Въздухът сякаш се сгъсти, стана като супа и всяко вдишване му струваше голямо усилие, а влагата в очите, устата и гърлото му започна да се изпарява и да ги изсушава, докато той не се почувства, като че ли вдишва пясък.

И тогава изведнъж Счупеният меч проблесна и изгори спарения въздух, а синкаво бялата светлина окъпа грубите сенки на коридора и освети точно пред него дървената врата с железни нитове.

Оуен се спусна напред с дивашка усмивка.

Пет ключалки вече бяха счупени.

Ахриман се съсредоточи, за да отвори шестия печат, но блъскането на демоните стана страшно — шумът беше оглушителен, докато те чукаха по метала, виеха и пищяха зловещо, разтърсваха вратата на пантите й и му пречеха да се концентрира. През отворите се показваха криви животински нокти и вратата вече видимо се беше огънала, а металът се издуваше на местата, където ключалките бяха отворени.

Мъжът от Мрака бе изтощен.

Невероятното усилие на волята му го изцеждаше, изпиваше енергията на тялото му, а тайната секретна формула, която трябваше да поддържа отчетлива и ясна, започваше да се променя и да се замъглява в главата му. Той разбираше, че Демонският род неистово се опитва да отвори вратата и че древният метал се тресе в каменната си рамка… но в същото време осъзнаваше, че не бива да обръща внимание на нищо. Всяко отклоняване на трудно задържаното внимание щеше да е фатално, защото Ахриман знаеше, че смъртта не е краят и така близо до царството на демоните има хиляди възможности духът му да бъде изсмукан в това място и да страда цяла вечност в мъки.

Като хвана шестата светиня в ръце — Точилото на Тудуал Тудглид, той го стисна силно. Древният гранит трябваше да изщрака и да избухне, но не стана нищо. Наведен напред, Ахриман пристисна лявата си ръка, с обърната надолу длан, върху тресящата се метална врата.

— Дайте ми сила! — помоли се той. — Дайте ми сила!

Шумът и движението от другата страна на вратата секнаха… и тогава изведнъж отговорът нахлу в ръката му.

Амвросий умираше. В този миг вече го знаеше със сигурност. Всяка една светиня, която Мъжът от Мрака унищожаваше, убиваше по малко едноокия старец. По устните му имаше кръв и в окото му се виждаше плетеница от капиляри. Той усети разрушението на петте светини като физически удари, видя как сенките поглъщат светлината и за пръв път от две хиляди години почувства ужасяващата безнадеждност на истинската загуба. Значи всичко е било напразно, купищата смърт, които пося, и на това отгоре вероятно Сара и Оуен също вече бяха мъртви.

Във внезапен проблясък той видя как Точилото се разтроши под пръстите на Ахриман и се разпадна на песъчинки и прах, след което ключът се превъртя в шестата ключалка.

101.

Чакаха този миг толкова отдавна.

В легендите на техния род се разказваше за времето, когато бяха вървели из Света на хората и бяха пирували с лакомството, познато под името „човешка плът“. Имаше и разкази за онези, които им се бяха изплъзвали с помощта на другите скрити или временни врати, мостове и портали.

Но сега вече времето за чакане изтичаше.

Шест от изгарящите ключалки, които запечатваха вратата между равнините на съществуванията, бяха отключени.

Разни миризми — гъсти, на месо и сол, на множество възможности и удобни случаи, нахлуваха през мъничките пукнатини и докарваха до полуда демоните най-близо до отвора.

102.

Оуен застана пред дървената врата с железните нитове, стиснал здраво Счупения меч в двете си ръце, и изправи рамене.

— Какво ще правим? — прошепна Сара.

— Нямам никаква представа — отвърна Оуен. Той направи крачка напред и докосна вратата с края на Счупения меч. Металните нитове изсъскаха и се покриха с мехури, а после дървото се разпадна на прах.

Когато Сара последва Оуен, можеше да се закълне, че кожата му блещука с металически отблясъци.

В миниатюрната стая беше като в кланица.

Тъмен, гол мъж лежеше на земята в средата на стаята, възседнал някакво заклано тяло. По-голямата част от лицето я нямаше, а отпечатъците от зъби върху брадичката и краищата на челюстта, където все още се виждаше плът, приличаха на ухапвания от човек. Лицето, врата и гърдите на Мъжа от Мрака бяха покрити с кръв.

Тялото на Вивиен бе разпрано от гърлото до слабините и кожата й бе обелена така, че се виждаха извитите ребра и вътрешните органи. Светините, които бяха непокътнати, бяха положени върху тялото на жената и по тях бе полепнала съсирена кръв.

Ахриман Саурин изви глава, за да погледне двойката, застанала на вратата. Свирепата му усмивка беше ужасяваща със свежата кръв от трупа на Вивиен.

— Браво на тебе, че ми носиш меча! — изсъска той и потопи светинята — миниатюрната резбована плетеница на Колесницата на Морган — в зейналата рана в тялото под него като я окъпа в кръвта и течностите там. Когато я повдигна обратно, той я смачка в ръцете си, докато тя се превърна в безформена пихтия.

И Оуен, и Сара чуха изтракване и щракване на ключалката, след което закланото тяло лекичко се повдигна. В този момент те видяха, че то е положено върху метален люк, почернял от кръв. Металната порта потрепна и се огъна, а възлест черен език се плъзна през отвора и взе да лочи кръвта.

— Твърде късно е! — изсъска Ахриман Саурин.

Оуен почувства как мечът помръдна, изви се по собствена воля и в следващия момент той самият бе тласнат напред, сграбчил оръжието в двете си ръце, като първо мечът сочеше надолу и наляво, а след това се вдигна нагоре. Ахриман дръпна най-близката светиня и я разтърси. Оуен зърна за миг парче козина, глава на елен заедно с рогата, точно преди мечът да я промуши и във въздуха да се разхвърчат искри.

— Виж Плаща на Артур! — Мъжът от Мрака се изправи, метна плаща около раменете си и положи украсената с рога качулка върху главата си. Лявата ръка на Саурин се изстреля напред и хвана острието на меча посред взрив от зеленикавобял огън.

Оуен се опита да го изтегли, но не успя.

Чукането изпод кръглия метален капак беше настойчиво и оглушително.

— Моите поданици са гладни — прошепна Ахриман. Той затегли към себе си меча и Оуен почувства как оръжието се изплъзва от ръката му. — Мечът е най-могъщият от всички ключове. Ако отворя неговата ключалка, няма да имам нужда от останалите. — Той отново затегли меча към себе си и почти го изтръгна от ръцете на Оуен.

— Знай, че си удостоен с голяма чест: ти ще си пръв на пира на чудовищата.

— Не! — Оуен се опита да се дръпне назад.

— О, да! — Ахриман го придърпа напред.

Сара усети, че Оуен ще изпусне меча. А ако мечът попадне в Мъжа от Мрака, ще дойде края на света…

И от мрака Сара се хвърли към Оуен, удари го по раменете, блъсна го напред и го тласна в ръцете на Ахриман. Оуен все още се беше вкопчил в меча и внезапният тласък напред го изненада. Металното острие издра ръцете на Ахриман, а счупеният връх на оръжието потъна в гърдите му и се плъзна по ребрата му, след което разкъса белите дробове и сърцето му.

Ахриман сведе поглед към меча, а очите му се разшириха, когато мечът засия, обхванат от пламъци. Оуен пристъпи напред и завъртя острието в пълен кръг, преди да го изтегли и освободи. Студена бяла светлина разцъфна в очите на Ахриман. Той отвори широко уста и се опита да каже нещо, но не успя да изрече и дума. Гърдите му се повдигнаха и той избълва бял огън.

Внезапният взрив от светлина отхвърли Оуен и Сара обратно в преддверието пред кръглата стая, която в този миг бе обхваната от огъня, бликащ от тялото на Ахриман. Той стоеше прав с разтворени ръце, като разпънат на кръст от светлината. Студеният огън мина покрай кожените кутии, разтопи ги и извади на показ предметите в тях. Пламъците се извиваха и съскаха, а после една по една светините оживяха за кратко, нажежени до бяло, и изпълниха стаята с цветовете на дъгата.

За един миг двете магии — тъмната и светлата — влязоха в битка.

Тя продължи по-кратко от един удар на сърцето, след което стаята потъна в пълен мрак.

Последва продължителна тишина, в която пукането и трясъците на свличащите се основи звучаха оглушително. Камъните скърцаха, земята тътнеше и след това в почернялата стая се появи светлинна мълния, плътен лъч, който обикаляше бавно над древния кладенец — портата към Другия свят.

Оуен и Сара пропълзяха до вратата и надникнаха вътре като примигваха от светлината. Телата на Ахриман Саурин и Вивиен бяха изчезнали. Нищо не показваше, че някога са били тук. Счупеният меч, чието острие вече беше цяло и блестеше в сребърен цвят, лежеше на пода върху Плаща на Артур.

Древната врата в пода се беше сраснала с камъка, а дупките на ключалките бяха запечатани с бяло стъкло.

103.

Отне им известно време, за да осъзнаят, че мъничкото съсухрено създание, което лежи, простряно върху каменния стол, е Амвросий.

Сара и Оуен коленичиха пред него и подредиха спасените светини до Рога на Бран — Плащът на Артур, Шахматната дъска на Гуендолеу, Ножът на Конника, Червеното наметало на Федърс и Дирнуин, Счупеният меч.

— Това са всички, които успяхме да спасим — Оуен отметна лекичко няколко кичура коса от челото на стареца. Кожата му беше толкова прозрачна, че под нея ясно се виждаха костите и изтощените му мускули.

Амвросий се изправи с усилие и докосна на свой ред всеки от предметите с треперещите си пръсти, сякаш ги виждаше и си припомняше какви бяха те някога.

— Стига толкоз! — прошепна той.

— Победихме — каза бодро Сара.

— Засега!

— А какво ще стане със светините? — попита Оуен. — Какво да правим с тях?

— Трябва да отпътувате за Новия свят и да намерите нови Пазители.

— Новият свят ли? — запита Оуен.

— Америка — отговори старецът.

— Аз? — попита той.

— Не… — Устните на Амвросий се извиха в крива усмивка над пожълтелите му зъби. — Ти — каза той, като гледаше Сара. — Ти си от рода на Йосиф Ариматейски. — Крехките му, сухи пръсти докоснаха тялото й. — Ти си от моите потомци, Сара, и на теб се пада да вземеш моята мантия.

— Не мога!

— Някога и аз изрекох същите думи. Нямаш избор. Вземи останалите светини и ги върни на техните законни собственици. Ще ги познаеш, когато ги откриеш.

— Но аз не знам какво да правя! — възпротиви се тя.

— Има само едно правило: никога не трябва светините да се събират на едно място. Всичко друго ще стане, когато му дойде времето — добави той с последния си дъх. — Върви в Америка! Сега това е твой дълг!

Изминаха няколко секунди, преди да разберат, че Амвросий си е отишъл.

104.