13-те светини

2.

— Още една? — обърна се Джудит Уокър към своя котарак Франклин и му отвори консерва с риба тон. Въпреки че го извади от една боклукчийска кофа, котаракът й се отнасяше към храната доста критично и презрително отхвърляше всичко, което не беше консерва от риба. Джудит се опита да го погали и да намери утешение в своето любимо животно, но котаракът бе твърде погълнат от яденето.

Още една смърт и то точно тази, от която се страхуваше.

Джудит се запозна с Беа Клей преди седемдесет години — бяха още деца, но през всичките тези десетилетия двете си останаха неразделни приятелки.

Само преди месец Джудит взе влака за Лондон, пиха чай с Беа, а след това се мотаха и хихикаха около Националната галерия, все едно бяха две момичета на по петнадесет години. Бяха по-близки от сестри. Останаха си близки, независимо от женитбите и разводите, децата, внуците и униженията на приближаващата старост. Винаги бяха поддържали редовна кореспонденция, а преди известно време започнаха да си разменят и електронни писма. Пишеха си толкова често, че си бяха по-близки, отколкото ако живееха врата до врата.

Джудит се запозна с Беа в Уелс, където и двете бяха евакуирани по време на Втората световна война. От срещата им мигновено се роди приятелство. Когато и да помислеше за своята приятелка, Джудит си спомняше за красивото момиче с живите черни очи и смолиста коса — толкова буйна и гъста, че всеки път като я разресваше, от нея сякаш излитаха искри.

Горката Беа! Целият й живот бе пълен с болка и загуби — погреба трима съпрузи и надживя единственото си дете. Имаше внучка, която живее в Ню Йорк и която така и никога не видя… Беше самотна.

Но на седемдесет и четири години всички са самотни.

На Беа винаги се падаше късата клечка. По-голямата част от живота й мина през гладните години и голямата криза и тъкмо, когато цените на недвижимите имоти скочиха главоломно и най-накрая й се усмихна късметът да спечели добри пари като продаде жилището си, тя изчака твърде дълго, като си мислеше, че цените ще продължат да растат. Вместо това цените се сгромолясаха и Беа се принуди да се премести в едно малко апартаментче в сграда, пълна със студенти и художници с по няколко десетки години по-млади от нея. Наскоро й писа, че обмисля да събере оскъдните си спестявания, да напусне Лондон и да дочака края на живота си в един старчески дом в Костуолдс.

Джудит се пошегува, че може да я последва. Напоследък с този артрит й ставаше все по-трудно да слиза и да се качва по стълбите на къщата си, а старческите домове обикновено бяха едноетажни. В едно от последните си електронни писма двете се шегуваха, че ще са най-ужасяваща двойка в старческия дом с тази тяхна огромна упоритост. Но там можеха да дочакат края на дните си сред спокойната хубост на севера — щяха да живеят прост и мирен живот, пълен с четене и игри на карти.

Старата жена седна, внезапно обзета от безсилие.

— Вече е твърде късно за всичко това… — прошепна тъжно Джудит Уокър на Франклин, който довтаса от кухнята, скочи на перваза и се разположи там, без да й обръща внимание. Старата жена се усмихна мрачно — надяваше се в следващия си живот да е котка и по цял ден да спи и яде. Джудит вдигна с неохота вестника и отново прочете статията. Кървавата смърт една стара жена бе заслужила половин абзац на трета страница.

Джудит свали очилата и ги остави върху вестника. Потърка несигурно челото си. Какво е онова, което са премълчали в репортажа? Какво са пропуснали умишлено?

Старата жена отвори торбата с плетката, извади току-що наострените ножици и внимателно изряза статията. Щеше да я сложи при останалите в албума, където държеше изрезките от вестници. Списъкът с покойници набъбваше.

Беа Клей беше петата мъртва. Четвърта за последните два месеца и петата от онези, за които знаеше. Ако убийството на една възрастна жена в Лондон се оценява на осем вестникарски реда, тогава смъртта — случайна или не — на една пенсионерка би могла да мине незабелязано за повечето хора.

Джудит познаваше всички жертви.

Мили беше първа. Преди десет години Милдред Бейли умря в дома си. Беше инвалид, живееше с племенника си в една селска къща в Уелс и стана жертва на ужасен нещастен случай.

По-късно Джудит разбра, че не са били нещастни случаи. Мили никога не бе напускала Уелс. Родителите й загинаха през „блицкрига“ и я осинови една двойка уелсци. Джудит си спомняше за Мили, най-голямото от групата деца, като за изключително практично момиче. Едва осемгодишна тя се нае да наглежда парцаливата група евакуирани деца, особено по-малките, които не бяха навършили и четири години по времето на операция „Пайд пайпър“5, когато за три дни три и половина милиона деца бяха евакуирани във вътрешността на страната. В първите години на Втората световна война се смяташе, че немските самолети ще бомбардират всички по-големи градове, следователно единственият начин да се запази животът на следващото поколение, бе децата да се евакуират във вътрешността на страната. Четиристотин деца бяха евакуирани в Пулхели в Уелс в западната част на страната, а една групичка, състояща се от тринадесет души, в която влизаше и Джудит, най-накрая стигна до хълмистото графство Мадок. Дванадесет от тези деца после се върнаха по домовете си, но Мили остана. В списъка с покойниците пишеше, че Милдред паднала от инвалидната си количка, търколила се надолу по стълбите и се забила в стоманения парапет.

Джудит прие случилото се като ужасна случайност.

Нещастна… Неочаквана… Без време…

До следващата смърт.

Джудит никога не бе харесвала Томас Секстън. Като малък Томи беше ужасен побойник. По онова време той беше дебеланко с къдрава рижа коса и кафяви свински очички и имаше навика постоянно да тормози и да дразни по-малките. Томи порасна и стана още по-голям побойник — започна да изкарва хляба си като събираше борчове, а след като се пенсионира започна да работи като агент по инкасото и лихвар. Бруталността, с която бе убит, събуди интереса на пресата — гръдният му кош бе разрязан от гърлото до слабините, а сърцето и белите му дробове бяха извадени от тялото. СЪВРЕМЕНЕН ИЗКОРМВАЧ ВИЛНЕЕ В ЛОНДОН, написаха с едри букви вестниците.

Джудит не се изненада от убийството на Секстън. Винаги бе знаела, че Томи ще свърши зле. Спомни си за нощта, когато го спипаха да насочва фенерчето си към небето точно когато прелитаха вражеските бомбардировачи, за да привлече вниманието им. Едно от по-големите момчета го хвана и го преби от бой. По-късно Томи се фукаше на останалите, че наказанието не било напразно — искал немците да бомбардират града, за да види как изглежда труп.

Когато преди три седмици Джудит научи за смъртта на Джорджина Рифкин в Ипсуич, ледените пръсти на страха се вкопчиха в стомаха й. Смъртта на двама души, които знаеха тайната, можеше и да е случайност. Но смъртта на трима със сигурност беше нещо повече. Официално Джорджи, пенсионирана учителка, бе паднала на релсите пред влака. По-късно Джудит попадна в Интернет на слух, според който старата жена била завързана с разперени ръце и крака върху железопътната линия.

Само преди четири дни Нина Бърн почина в Единбург. Вестниците писаха, че пенсионираната библиотекарка изсипала цял тиган с врящо олио върху себе си, докато готвела в апартамента си. Джудит знаеше, че Нина изобщо не се занимава с готвене.

А сега и Беа.

Колко души още ще бъдат убити по този дивашки начин?

Джудит Уокър знаеше, че всички те са жертви на планирано прочистване, и се чудеше кога ще дойде и нейният ред.

Джудит стана, взе една избледняла снимка от камината и я отнесе до прозореца. Обърна я към светлината и се взря в трите неправилни редици, от които я гледаха тринадесет усмихнати лица. Приличаше на училищна снимка, на която по-големите деца бяха застанали отзад, а по-малките бяха коленичили или седнали отпред. Черно-бялата фотография бе избеляла до кафеникаво, така че по лицата трудно можеха да се различат каквито и да било подробности. Милдред, Джорджина и Нина бяха в задната редица, като демонстрираха своята осемгодишна самостоятелност с небрежно прехвърлени ръце през раменете една на друга.

Ухилен, Томи беше коленичил от лявата страна на Беа. Джудит седеше със скръстени крака от другата й страна. Двете момичета бяха облечени в съвършено еднакви роклички на цветя, а ленти в цвета на рокличките прибираха черните им коси назад и ги оставяха да падат на свободни вълни по раменете им. Малките тъмнокоси момичета толкова си приличаха, че можеха да минат за сестри.

Пет от тези деца вече бяха мъртви.

Вървейки едва-едва, като се подпираше тежко на един бастун, за който се беше заклела, че никога няма да използва, Джудит обиколи малката къща и провери два пъти дали всички прозорци са здраво затворени и дали вратите са заключени. Не беше сигурна дали от тази бариера ще има полза, когато онези дойдат за нея, но може би все пак щеше да ги забави достатъчно, за да успее да глътне предписаните й хапчета, които винаги носеше в себе си.

Джудит би могла да отиде в полицията, но пък кой щеше да повярва на бръщолевенето на една стара жена, която живее сама и всички знаеха, че говори с котката си? Какво да им каже — че пет от децата, с които е била евакуирана през войната, са убити и че тя е сигурна, че тя самата ще бъде една от следващите жертви?

— Кажете, госпожо Уокър, защо някой би искал да ви убие?

— Защото аз съм един от Пазителите на тринадесетте светини на Британия.

Джудит поспря в края на стълбите и се усмихна при тази мисъл. Дори на нея самата й звучеше абсурдно. Всъщност и преди седемдесет години се отнасяше към това със същия скептицизъм.

Старата жена се заизкачва бавно, като се държеше здраво за парапета и слагаше бастуна също така здраво, преди да се изкачи на следващото стъпало. Преди две години падна лошо и си счупи дясната бедрена кост и оттогава ходеше с бастун.

Славната военна есен преди седемдесет години… Тринадесет деца бяха разквартирувани в едно село в подножието на Уелските планини и през следващите месеци те се превърнаха в нещо като семейство. Повечето от тях за първи път напускаха дома си и никога преди това не бяха виждали ферма.

Беше си едно великолепно приключение.

През лятото на 1940 година във фермата се появи старец с дълга бяла коса. За децата той беше просто поредното интересно нещо, с което се срещаха, особено като взе да им разказва своите безумни и чудати приказки за вълшебства и магии.

В лъчите на късното следобедно слънце танцуваха прашинки, а сухият застоял въздух я накара да се разкиха.

Няколко месеца старецът събуждаше любопитството им с разни тайни и части от приказки и намеци, че те не са като другите деца, така че няма нищо чудно, че точно те са дошли тук. Той обичаше да използва думата „повикани“.

Джудит отвори килера и сбърчи нос от неприятната миризма на нафталин.

Няколко седмици той им говореше, че са по-особени, че са неговите млади рицари, неговите Пазители. Но лятото си отиваше, есента приближаваше и в разказите на стареца се появи странна настойчивост. Той започна да говори с всеки един от тях поотделно, като им разказваше едни по-особени приказки — тревожещи и плашещи, които по някакъв странен начин им се струваха познати — сякаш винаги са ги носели в себе си, а сега той просто ги отключваше. И до ден-днешен Джудит си мислеше за него всяка година, като наближеше 31-ви октомври, древният келтски празник Сауин — Денят на Вси светии.

Джудит потръпна. Все още помнеше приказката, която старецът й разказа тогава. Думите му продължаваха да отекват в съзнанието й и да предизвикват вълнения, които сякаш никога нямаше да стихнат. През последните седемдесет години приказката на стареца добавяше към фантазиите й релефността на живи картини и стъписващи кошмари, които тя използваше, за да гради своята успешна кариера на детска писателка. Като пренасяше фантастичните картини на хартия, тя като че ли пресъздаваше част от плашеща им сила, но и придобиваше известна власт над тях.

Джудит Уокър отвори килера и извади едно старо палто. Брат й го носеше преди време, но през шестдесетте години то излезе от мода и се озова на закачалката в килера. Джудит овеси сивото палто на вратата и извади от един от грамадните му джобове пакет, увит в хартия. Отнесе пакета на леглото, поколеба се, а после с нежелание го разви.

Искаше се доста въображение, за да се види, че парчето ръждясал метал, увито в пожълтял вестник, е ефес и част от острието на меч. Тя обаче никога не се бе съмнявала в това. Когато старият скитник за първи път допря меча до ръцете й, прошепна в ухото й истинското му име. Джудит още усещаше острия и гранясал дъх на стареца току до лицето си. Нейните възможности се изчерпваха с това да назове меча с истинското му име и така да освободи неговата сила. Не бе произнасяла на глас това име от много години…

— Дирнуин…

Джудит Уокър се загледа в парчето метал в ръце си и повтори името:

— Дирнуин, мечът на Ридерх!

Преди време тези думи предизвикваха мощно потръпване и изригване на студени зелени пламъци от ефеса на счупения меч.

— Дирнуин! — извика Джудит за трети път.

Не последва нищо. Може би в светинята не бе останала вече никаква магия. А може би и нищо никога не се е случвало и всичко е било просто игра на нейното въображение — страстни мечти на едно младо момиче, примесени с избледняващите спомени на една стара жена. Джудит пусна ръждясалото желязо на леглото и избърса ръждата от набръчканата си ръка. Ръждата остави върху кожата й петна с цвета на кръв.

Мили, Томи, Джорджи, Нина и Беа също притежаваха по една от тринадесетте древни светини. Джудит беше сигурна, че са ги измъчвали и убили жестоко точно заради тях. Какво ли е станало с останалите, за които не знаеше нищо? Колцина от тях все още са между живите?

Последните думи на стареца, отправени към децата преди седемдесет години бяха ясно и категорично предупреждение: „Никога не събирайте светините заедно!“.

Тогава на никого не му дойде наум да попита защо.

3.

Не беше просто секс, беше нещо много повече.

Репетираха древния ритуал, докато не го доведоха до съвършенство. Влажните им, голи тела се усукваха и възбуждаха едно друго, докато не затрептят на ръба на оргазма.

После спираха…

Тя се наслаждаваше на силната болка, докато той плуваше в хедонистично удоволствие, и всеки от тях знаеше кои са точките, които трябва да натисне, за да изпрати другия на ръба на екстаза. След това жилавата, атлетична млада жена, позната като Вивиен, лягаше с отворени ръце и крака върху древния каменен олтар, взет от една осквернена църква. Мъжът, познат като Ахриман, влизаше в нея, мъжкото и женското ставаха едно и силата потичаше неудържимо.

Те изпълняваха древния ритуал, като пресъздаваха най-мощните магически елементи, за да открият местонахождението на духовете на Пазителите. А когато ги откриха, продължиха напред, към битката с тях.

За да ги унищожат!

Преди няколко десетилетия беше немислимо да се опълчат на Пазителите на тринадесетте светини, но сега нещата коренно се промениха. Пазителите бяха вече само едни уморени стари пенсионери, нетренирани и несръчни, и повечето от тях тънеха в блажено неведение за съкровищата, които притежават. Въпреки че голяма част от удоволствие на лова изчезна, все още им оставаше насладата от убиването. Но Денят на Вси светии наближаваше и им се наложи да наемат и други, за да успеят да приключат навреме с останалата част от касапницата.

Деветима Пазители бяха мъртви. Оставаха четирима.

Вивиен наблюдаваше внимателно мъжа, като отчиташе всяко потрепване в добре очертаните му мускули и пулсиращия ритъм на тихото му дишане. Силните й крака бяха сключени около стегнатите му бедра и го държаха дълбоко в нея, но без да прави каквото и да било движение, за да не го доведе до оргазъм.

Би било катастрофално точно в този момент, в който силата е готова да изтече. След това щяха да са им нужни три дни телесно прочистване — никакво червено месо, никакъв алкохол, никакъв секс — за да могат отново да стигнат тази критична точка.

— Шахматната дъска! — прошепна тя думите в отворената му уста.

Той погълна думите й.

— Шахматната дъска! — повтори той, а потта се стичаше по наболата брада на бузите му и капеше върху гладките му гърди.

Оставаше им още малко. Още съвсем малко. Бяха толкова близо!

Вивиен затвори очи и се съсредоточи, сетивата й се изостриха, събудени за различни миризми и звуци, които щяха да ги доведат до търсеното съкровище. Чувствителността в слабините й стана толкова силна, почти непоносима, когато изрече отново името на предмета:

— Шахматната дъска на Гуендолеу!

Мъжът се концентрира, за да си представи ясно светинята.

Ахриман така силно стисна тъмните си очи, че в ъгълчетата им се процеди влага, подобна на сълзи, които са затъркаляха по лицето му и закапаха по корема и стегнатите й гърди. Жената усети влажното им докосване и задиша тежко и учестено, а неволна пулсация на коремните й мускули го доведоха до смазващ, тътнещ в тръпки оргазъм. Мъжът извика силно от страст и болка, преплетени в едно.

Вивиен го погали по косата:

— Извинявай!

Той вдигна глава, а на лицето му имаше свирепа, но триумфираща усмивка.

— Не се извинявай. Видях! Видях кристалните фигури и златно-сребърната дъска. Знам къде е!

Вивиен го вкара дълбоко в тялото си, ръцете и мускулите й го заключиха, за да задоволи собственото си желание.

— Хайде тогава да го направим за удоволствие! — прошепна кокетно тя в ухото му.