13-те светини

11.

— Направила съм ви чай. Не бях сигурна колко бучки захар…

Сара Милър застана на вратата на спалнята с широко отворена от изненада уста.

Стаята беше празна — Джудит Уокър си бе отишла.

Леглото на брат й беше оправено, яркосиният юрган бе опънат без нито една гънка, хаосът от плюшени играчки беше старателно подреден до възглавниците. Единствената следа, че някой е бил тук, бе лекият мирис на парфюм във въздуха. Озадачена, Сара се върна в кухнята, като сърбаше хладкия чай и хапваше бисквитката „Уокърс“, която взе тайно от долния рафт на бюфета, където майка й ги криеше. Някаква телевизионна говорителка с невъзможен тен четеше новините в седем часа.

В колко ли часа си е тръгнала Джудит Уокър? И защо?

Сара чу скърцане на горния етаж — това със сигурност бяха тежките стъпки на майка й. Стените бяха толкова тънки, че можеше да проследи маршрута на майка си от спалнята до банята. Нищо чудно, че Джудит си е тръгнала. Майка й беше известна с резкия си глас, а снощи беше в рядко добра форма. Естествено, Джудит бе усетила ледената атмосфера. Нищо чудно, че е избягала още призори.

След като свърши с чая, Сара цели десет минути търси своето куфарче, преди да си спомни, че вчера го остави в офиса. Ужасно се боеше да отиде на работа — какво щеше да каже на господин Хинкъл? Та тя излезе само в обедна почивка, а след това не се върна. Майка й изпитваше почти садистично удоволствие, като й напомняше, че много лесно може да изгуби работата си. Снощи не я интересуваше, но тази сутрин…

Сара тъкмо затваряше вратата зад гърба си и Джеймс слезе, криволичейки по стълбите. Рядко, много рядко, те успяваха да хванат влака заедно. Сара никак не обичаше да пътува до града с любовника на майка си, винаги се чувстваше неудобно. Не знаеше как да разговаря с него, а освен това знаеше, че Джеймс не иска нищо друго, освен да го оставят на спокойствие да си чете вестника и да се наслади на няколко мига отдих от непрекъснатите словоизлияния на Рут Милър. Но тази сутрин той нямаше да хване същия влак. Джеймс все още бе облечен с противно яркия хавлиен халат, коледен подарък от майка й. Сара видя празните шишета от текила в мивката и знаеше, че оплешивяващият търговец на коли ще пропусне още един работен ден. Сара сви лице в гримаса, като си даде сметка, че за пореден път трябва да връчи на майка си почти цялата си заплата.

Докато крачеше бързо по улицата, Сара почувства гузното убождане на облекчението, че Джудит си е отишла. Въпреки че бе разстроена от посоката, в която тръгваше живота й, Сара обичаше реда, а Джудит със сигурност спъна, макар и за малко, хода на нейния строго подреден удобен живот. Младата жена все още не можеше да проумее какво стана вчера с нея. Първо се притече на помощ на напълно непознат човек, а след това… събитията станаха направо непонятни. Добре де, сега вече всичко свърши — нещо като кратка искра на смелост в иначе страхливия й живот.

Сара се усмихна, като се чудеше дали всъщност най-накрая не е показала скрития си потенциал. Може би това е началото на някакво ново бъдеще, бъдеще, изпълнено с надежда и възможности. Така или иначе, когато влезе в унилата сива сграда на банката и се насочи към задушната си кабинка, тя си помисли, че най-вероятно животът ще си продължи по същата равна и отегчителна пътека.

Телефонът на бюрото на Сара звънна в мига, в който влезе.

— Ало?

— Бих искал да говоря със Сара Милър, моля.

Гласът беше мъжки, културен и оцветен с лек неопределим акцент.

Сара се намръщи. Номера й имаха само нейните клиенти, а този глас й беше непознат.

— Сара Милър е на телефона.

— Сара Милър, адрес „Пайн гроув“, Кроули?

— Да. С кого говоря?

— Вчера имахте смелостта да се притечете на помощ на една възрастна жена. Някоя си Джудит Уокър. След това я придружихте до дома й в град Бат.

— Кажете ми кой се обажда.

— Тя ви е дала едно много важно нещо, което принадлежи на мен. И много бих искал вие незабавно да се върнете у дома, да го вземете и да ми го дадете, ако обичате.

— Не зная каква е тази комедия, която разигравате, но това е служебен телефон. А сега ме извинете…

Връзката взе да пука и пращи, а гласът започна да се чува с леко ехо.

— Моите представители ще ви се обадят на домашния адрес точно в дванадесет часа на обяд. Най-настоятелно ви съветвам да бъдете там заедно с предмета, който Уокър ви е дала.

— Тя нищо не ми е давала… — започна Сара, но връзката пропука и се разпадна.

Телефонът моментално позвъни отново.

— Вижте, Джудит Уокър не ми е давала нищо…

— Сара, Хана е. Сет… господин Хинкъл би желал незабавно да ви види в неговия кабинет.

— Идвам веднага! — Сара пое дълбоко дъх — последиците от нейните действия току-що се стовариха на главата й. Тя пропъди мисълта за странното телефонно обаждане и хукна по дългия коридор към ъгловия кабинет на шефа си.

Едно време Сет Хинкъл сигурно е бил привлекателен. Петдесетгодишният мъж обаче толкова много години бе изпълнявал ролята на търтей в банката, че творческият му мозък съвсем беше атрофирал. Понастоящем, облечен в шит по поръчка костюм за шестстотин лири, който едвам-едвам прикриваше издутото му шкембе, плод на много изпити по късна доба бири в местната кръчма, в опит да избегне връщането вкъщи при хленчещата си съпруга и постоянно искащите нещо близнаци, Сет Хинкъл бе застанал до прозореца, готов да раздава напътствия в живота.

Сара тихо седна.

— Колкото и похвални да намирам неотдавнашните ти действия, трябва да ти напомня, че съм тук, за да ръководя банковия офис.

Сет беше заел такава поза, че идващата отзад светлина на утринното слънце оформяше обезпокоителна аура около него.

Този номер със сигурност го е тренирал, помисли си Сара.

— Ако не можеш да се нагодиш към нашия доста прост правилник, тогава може би е по-добре, да си потърсиш работа другаде.

За господин Хинкъл бе невъзможно да я погледне в очите. Той бързо погледна встрани, когато и двамата разбраха, че неговите очи бяха вперени право в гърдите й.

— При нормални обстоятелства не бих имал друга алтернатива, освен да те уволня. Но — тук той продължи бавно, а устата му се кривеше, все едно, че беше изял нещо кисело — Сър Саймън позвъни в нашия офис преди шест минути.

Сара се опита да не се разкиска. Със съскавата си реч Сет Хинкъл звучеше като съскаща змия в момента, в който спомена името на своя старши партньор.

— Какво ви е, госпожице Милър?

— Добре съм, господине, само леко дразнене в гърлото. Докъде бяхте стигнали?

— По всичко личи, че някоя си Джудит Уокър се е свързала тази сутрин със Сър Саймън. Тя се е изказала за вас изключително ласкаво, и е споменала за вашите героични постъпки като безкористна самарянка.

Думите сега излизаха по-бавно, като „с“-ътата се удължаваха до максимум и Сара започна да хапе все по-усърдно вътрешната страна на бузата си, като по този начин се стараеше лицето й да изглежда като безизразна маска.

— Сър Саймън е изключително доволен от вчерашните ви смели действия. Той е твърдо на мнение, че това се отразява на добрия облик на банката… — След като пое дълбоко дъх, той завърши съвсем набързо: — И ме помоли лично да ви предам неговите поздрави и най-добри пожелания.

— Благодаря ви, господине — Сара стана да си върви.

Сет Хинкъл погледна остро нагоре.

— Тази жена, която сте спасили вчера, срещали ли сте я преди?

— Не, господине.

— Случайно да ви е известно по какъв начин тя е свързана със Сър Саймън?

— Не, господине.

Сет Хинкъл подреди в редица няколко неподострени молива на безупречното си бюро.

— Значи искате да ми кажете, че сте се притекли на помощ на една стара жена, която никога не сте виждали през живота си, придружили сте я до дома й, който се намира на цели два часа път, и когато сте открили, че там е бил извършен грабеж с взлом, вие великодушно сте я довели в собствения си дом, където тя е прекарала нощта.

— Да, господине.

— Вие имате ли навика да прибирате разни непознати хора, госпожице Милър?

— Не, господине.

— Добре тогава, с какво толкова се отличаваше тази жена?

— Аз… не съм особено сигурна, господине.

Хинкъл сплете пръсти и бавно премести погледа си от гърдите на Сара някъде над главата й.

— Искате ли да знаете какво мисля аз, госпожице Милър? Мисля, че цялата тази работа смърди до небето. Вие напълно си давате сметка, че вашата позиция тук в най-добрия случай е слабичка и че вашата работа е, така да се каже, най-малкото безинтересна. Вие не се съобразявате с препоръките на по-висшестоящите служители. Смятам, че знаете, че при предстоящото преструктуриране на този отдел е възможно за вас да няма място. — Възрастният мъж пое дълбоко въздух и прокара ръка по оплешивяващото си теме. Някогашната коса в наситено кестеняв цвят бе преждевременно прошарена. Хинкъл беше грубиян, а в отдела бе всеизвестна истина, че най-любимата му работа беше да направи на салата някой служител на банката, особено ако служителят е от женски пол. — Аз мисля, че сте знаели, че тази жена е свързана със Сър Саймън и сте постъпили така с нея, за да спечелите благоразположението му.

Сара тъкмо се канеше да протестира, но в последния момент реши да замълчи.

— Можете да си вървите, но ще ви държа под око.

Сара поклати глава и бързо се обърна, преди възрастният мъж да види широката усмивка на лицето й. Тя задържа безстрастния израз на лицето си, докато бавно вървеше из външния офис под властния надменен поглед на госпожица Морган, племенница на Хинкъл и негова секретарка. Усмихваше се, докато крачеше по дългия ехтящ коридор. В момента, в който предаваше похвалата на Сър Саймън, Хинкъл имаше вид на човек току-що глътнал лимон. Първото нещо, което Сара трябва да направи, е да открие адреса на Сър Саймън и да му напише лично благодарствено писмо… Не, първото нещо, което ще направи, е да се свърже с Джудит Уокър и да й благодари, че се е обадила на един от старшите партньори. Вчера тя каза нещо на тема свързване с нейния началник, но Сара напълно бе забравила за това. Очевидно Джудит не беше.

Кабинката, в която Сара работеше заедно с още един младши счетоводител-ревизор, беше празна, а компютрите меко бръмчаха в иначе тихото помещение.

Тя потърси Джудит Уокър в интернет.

Излязоха десетки резултати. Всички обаче се отнасяха за нейните детски книги — приключенски разкази за младежката читателска аудитория заедно с редове от „Омагьосаната планина“ и „Мантията на вълшебника“ — които я бяха направили доста популярен автор. Адресът й естествено, не фигурираше никъде. По света има твърде много психари, които са готови на всичко, за да се домогнат до своето парче слава. Човекът, извършил погрома в дома на Джудит Уокър, може и да е бил един от нейните поклонници. И все пак, нима съществува човек, който да действа толкова разрушително? За Сара би било разбираемо, ако Джудит Уокър беше някоя рокзвезда или известна актриса, но тя беше една обикновена писателка за пораснали деца. Защо някой ще иска да й навреди?

Ако наистина иска, Сара беше сигурна, че ще намери адреса на Джудит, въпреки че в съзнанието й пропътуваното разстояние беше неясно и объркано. Тя помисли, че би могла да се опита да намери къщата й… но пък не беше напълно сигурна. А и винаги можеше да се свърже с издателя на Уокър, но беше малко вероятно хората от издателството да дадат адреса й, същото се отнасяше и за библиотеката, където е била предишния ден. В библиотеката сигурно имаха копие от избирателните списъци, съдържаща имената и адресите на хората, включени в тях, а Джудит беше казала, че е живяла в една и съща къща почти през целия си живот. Сара реши да отскочи до библиотеката през обедната почивка. Телефонът прекъсна мислите й.

— Ало?

— Бих искал да говоря с госпожа Сара Милър, ако обичате.

Сара моментално позна същия мъжки глас от преди малко.

— Вижте, аз не зная какви са тези шегички, но днес ми е изключително натоварен ден и бих ви била признателна, ако престанете да ме безпокоите.

— Госпожо Милър, уверявам ви, че не си правя никакви шеги с вас. И съм изключително разочарован, че все още сте на работното си място. Както вече казах, моите представители ще се обадят у вас по обяд. Според мен, ако тръгнете незабавно, все още ще имате време да ги хванете.

— Вие кой сте? Какво искате? — Сара почувства първите проблясвания на внезапен, неудържим страх и усети, че е разстроена и възбудена от зловещия тон на задоволство, промъкнал се в мъжкия глас.

— Искам онова, което ви е дала Джудит Уокър.

— Вече ви казах, че тя не ми е…

— Сладурче, недей да ме разочароваш! — В мистериозния баритон се промъкнаха нотки на заплаха.

12.

Обилна пот покри тялото на Сара Милър, когато хукна по улицата с маратонки, успокоена, че остави в офиса обувките си на високи токчета. Като гледаше накриво към безмилостното обедно слънце, тя махна с ръка на едно такси, което бързо се гмурна в застиналото на място автомобилно движение. След като седя в таксито на „Оксфорд стрийт“ десет безкрайни минути, безпокойството взе превес и тя най-ненадейно плати на слисания шофьор, изниза се от колата и хукна по улицата към станцията на метрото.

Безкрайното пътуване с метрото беше непоносимо. Във влака беше горещо, не достигаше въздух и вонеше на храна и смес от парфюми и немити тела. Въпреки че обикновено тя беше плах човек, усети, че гледа свирепо към музиканта-растафарианец7, който просеше някоя-друга лира, и че е съвсем категорично груба към някакъв корейски турист, облечен в грозна червена жилетка, който на развален английски се опитваше да помоли да го ориентират. На станция „Виктория“ Сара смени линията и бе принудена да стои права чак докато влакът не излезе извън чертите на града и не пое из предградията. Когато най-сетне си намери място, тя опря натежалата си глава о хладното стъкло и се загледа към пейзажа навън. Някъде дълбоко в съзнанието си Сара се бе самоубедила, че всичко това не е нещо кой знае какво, просто някакъв номер, на който никак не му беше времето, може и да беше някакъв извратен план, измислен от шефа й само и само да я уволни. И когато Хинкъл открие, че е излязла от работа, без да каже на никого, със сигурност ще я уволни. Само че гласът по телефона беше толкова спокоен, толкова настойчив и толкова смразяващ, че дълбоко в сърцето си Сара знаеше, че не е никакъв номер.

Когато влакът навлезе в Кроули, тя вече едва си поемаше дъх от неудържим страх. Сара тича от гарата чак докато стигна до пътя, край който беше израснала. Едва тогава забави крачка — дишаше на пресекулки, като поемаше големи глътки въздух, чувстваше неприятни бодежи от едната страна на гърдите, преди най-накрая да се спре в сянката на старателно подстригания жив плет на съседите. Тя погледна към къщата на майка си. Изглежда всичко беше наред. Всички прозорци бяха затворени, портата беше заключена, а яркосиньото спортно колело на Фреди беше зарязано на неподстриганата и изгоряла от слънцето ливада.

Сара погледна улицата и в двете посоки, но не видя нищо необичайно. Нямаше нито подозрителни коли, нито се размотаваха непознати хора. Тя погледна часовника си, човекът, който й се обади, каза, че неговите представители щели да пристигнат до един час, но разговорът беше преди почти четиридесет и пет минути. Какви са пък тези представители? Да не би да са идвали и да са си отишли? Да не би да чакаха вътре и сега да я наблюдаваха през глупавите дантелени пердета на майка й? Какво точно искат? Нещо, което Джудит Уокър й била дала.

Сара излезе от сянката и приближи портата. Нещо не беше съвсем наред. Усещаше, че това нещо я гледа в лицето, но тя не можеше да го види.

Сара погледна към съседските къщи от двете страни на улицата, като ги сравняваше със своята. Къщите бяха напълно еднакви по стил и размери — четиристайни, самостоятелни, облицовани с червена тухла къщи, построени точно след войната — затова стаите бяха големи, просторни, с високи тавани и големи, издадени навън прозорци.

Тя бръкна в джоба си, за да извади носна кърпичка и да избърше избилата по челото й пот… и в този момент разбра какво не е както трябва. Тази година беше най-влажната и студена година, откакто се водят наблюдения, но след това най-изненадващо есента се случи изумително красива, със зона на високо атмосферно налягане, която се настани над по-голямата част от Южна Англия и покачи температурите до ненормалните двадесет и нещо градуса. Всички къщи от двете страни на дома на майка й бяха с отворени прозорци — опит да се направи течение и да се проветрят стаите. Само че прозорците на собствения й дом бяха затворени.

Всички прозорци бяха затворени.

Възможно е Джеймс да се опитваше да се отърве от махмурлука си чрез изпотяване. Или майка й и братята й бяха излезли. Но тогава защо колелото е в градината…

Сара отвори скърцащата порта и се втурна по алеята за коли. Вървеше към входната врата и осъзнаваше, че сърцето й бие бясно, толкова силно, че й прилошава. Беше я страх. Опита се да се убеди, че всичко е наред. Ще вкара ключа в ключалката и ще отвори вратата, а Мартин ще дойде с препускане из коридора, облечен с футболния си екип, след това вратата на кухнята ще се отвори и майка й ще се появи — начумерена и недоволна, изненадана, че я заварват вкъщи толкова рано, и…

И на Сара щеше да й олекне.

Ключът лесно се превъртя в ключалката, покритата с плътен слой лак врата се отвори безшумно, като се завъртя на добре смазаните панти. Сара застана на прага, като гледаше накриво в полутъмния коридор и тъкмо отвори уста да повика някого от къщи, когато миризмата я блъсна с пълна сила. Сара си запуши устата и носа, като се опитваше да не диша сместа от зловония, нови аромати, които бяха напълно чужди на обичайния аромат на цветя в къщата. Тя разпозна някои миризми — горчивата смрад на урина и изпражнения и по-острата воня на повръщано. Но имаше и други — някакви тъмни, плътни, метални — такива, каквито тя не успяваше да определи точно.

Сара пристъпи в коридора. Под краката й се пенеше и джвакаше някаква течност. Тя вдигна крак и го изтри в бялото стъпало. По алабастровия мрамор остана петно в наситено тъмночервено.

Смразена от страх, Сара задиша учестено. Тя се опита да се успокои, като се самоубеждаваше, че това е някаква лудория, нещо, което нейните хора бяха измислили, за да си върнат, задето покани в техния дом напълно непознат човек. Докато се опитваше да се ориентира в миризмите, тя усети, че нещо капе върху нея в бавен, монотонен ритъм. Нещо горещо и плътно. Сара погледна нагоре.

Тогава започнаха писъците.

13.

Сара садеше цветя за майка си.

Беше станала твърде рано като за събота сутрин и като за момиче в пубертета, но пък отчаяно се опитваше да угоди на постоянно нервната си майка, затова изяви желание сама да засади луковиците. Тя зарови ръце в топлата пръст и почувства с малките си пръстчета нещо необичайно мокро. Като извади ръцете си от калта, кафявата земя бе станала наситено кървавочервена. Сара внезапно падна назад и забеляза, че цялата градина е покрита с кървавочервени цветя, които се бяха смесили с части от разчлененото тяло на покойния й баща. Тя неистово се опитваше да обере крехките цветя, да събере разкъсаното му тяло, но венчелистчетата се разпаднаха като разкъсани парцали кожа, които разкриваха бледа мокра плът, подаваща се отдолу, от ръцете й капеше кръв и чертаеше причудливи орнаменти, напомнящи йероглифи…

Навсякъде около нея цъфтяха цветя, кое от кое по-противно, всичките до едно кървавочервени, нашарени с матовобяло.

Имаше кръв.

Толкова много кръв.

Тя никога не беше виждала толкова много…

14.

— Госпожо Милър?… Госпожо Милър?… Сара?

Гласът беше мъжки. Ведър и жизнерадостен. По-възрастен, отколкото гласа на брат й… светла коса, почерняла от кръв… но по-млад, отколкото на Джеймс… сини очи, излезли от орбитите…

Сара Милър се изправи с писък, който раздра гърлото й. Тя не преставаше да пищи, като поемаше дъх на нервни пресекулки, кръвта блъскаше в слепоочията й, усещаше метален вкус в устата си, същата метална миризма на кръв, с която бе пропита цялата къща.

Край нея се чуваха гласове, някакви официално изглеждащи хора с бели сака, угрижени лица, ярки светлини. Сара едва-едва си даваше сметка за тях. Ръката й запари, сякаш нещо я ужили, тя погледна надолу и видя как една от фигурите с бели сака забожда игла в ръката й.

Сара не си даваше сметка за тях, съзнанието й се изпълваше само с тъмните образи, ужасното видение, как майка й, разрязана на верев, лежи просната през кухненската маса, малкия Фреди пребит и заклан на стълбите, Мартин, който виси от полилея във фоайето… и Джеймс, Боже мой, какво бяха сторили с Джеймс? Имаше толкова много кръв. Толкова много кръв… Тя през живота си не беше виждала толкова много кръв…

Точно тогава иглата свърши вълшебната си работа и Сара заспа.