13-те светини

1.

Умря една жена.

Тя беше на шейсет и шест години, в добро здраве, активна, не пушеше и пиеше рядко. Просто си легна да спи и не се събуди. Семейството и приятелите й потънаха в траур, организираха погребение, поръчаха цветя и служба в църквата.

А Виола Джилиан се изпълни с радостен трепет.

Никога не беше срещала тази жена, дори не подозираше за съществуването й, докато не научи за смъртта й. Но Виола бе доволна, че жената умря. Вярно, че бе леко смутена от това чувство, но пък бе достатъчно егоистична, че да не бъде кой знае колко смутена. В края на краищата, смъртта на жената, се превърна в изумителна възможност за нея. А пък възможностите, не спираше да напомня Виола сама на себе си, не се появяват толкова често, затова трябва да се грабват с две ръце. И това бе нейната възможност. От няколко седмици Виола се подвизаваше в масовката на „Оливър!“2, постановка на „Друри лейн“3. Пищна, чернокоса и с очи като на Елизабет Тейлър, Виола несъмнено заслужаваше нещо по-добро и ето, сега продуцентите й казаха, че следващата вечер тя ще играе Нанси — ролята на починалата жена.

Виола моментално влезе в кожата на обърканата Нанси, но едва след като насмете своето почти гадже, журналист, да доведе на утрешния й дебют колкото се може повече свои колеги. Това беше нейният шанс и тя бе решена да не го изпуска.

Виола Джилиан винаги бе искала да е звезда.

Обикновено в неделя изпиваше по няколко питиета с момичетата от масовката, но сега искаше да е добре отпочинала за появата си като звезда утре вечер. Виола много добре знаеше как се става театрална знаменитост — всички големи звезди са се издигнали по случайност. Някъде дълбоко в своето егоистично сърце тя бе убедена, че е голяма звезда. Мечтаеше да я открият. Талант, външен вид и хъс имаше. Искаше да надскочи театралната сцена, искаше да играе във филми. Вече имаше зад гърба си две малки роли в британските сериали „Ийстендърс“ и „Коронейшън стрийт“ — но се поумори да играе втора или пета-шеста цигулка, освен това се страхуваше, че се превръща в актриса за еднотипни роли. Беше на почти двадесет и четири години — не й оставаше кой знае колко време. Другите можеха да си пият в бара колкото си искат, но нейният път беше ясен — към леглото у дома.

Щом излезе от бара, навън я посрещна прекрасна есенна вечер — безоблачна, мека и благоуханна, затова тя реши да се поразходи до апартамента си, който се намираше съвсем наблизо, в Сохо.

Не беше изминала и двеста метра, когато усети кожата на тила й да изтръпва. През целия си живот Виола бе танцувала, а всеки танцьор е изпитвал това усещане, обикновено когато някой от публиката гледа право в него.

Виола беше сигурна, че някой я гледа.

В единадесет и половина вечерта лондонските улици се пълнят с неделни гуляйджии. Виола стисна чантата си по-здраво и ускори крачка. Напоследък бяха станали няколко жестоки улични обира, а плановете й определено не включваха тя да е поредната жертва. Апартаментът й се намираше на не повече от десет минути пеша. Тя продължи да поглежда назад на всеки ъгъл, но не видя никого. Въпреки това изтръпването на тила й не минаваше. Виола забърза по не особено оживената „Дийн стрийт“ и в мига, в който стигна пустия „Карлайл плейс“ вече почти тичаше.

Едва когато влезе в сградата и затвори вратата зад себе си, Виола се почувства в безопасност и се отпусна. Отбеляза си наум, че трябва да поговори с психотерапевта си за засилилите се пристъпи на тревожност. Като за актриса тя водеше доста скучен живот, така че на практика шансът хора като нея да пострадат бе равен на нула. Тя се засмя на глупавия си страх и си затананика една от най-известните песни на Нанси. В преддверието на сградата прегледа набързо пощата от деня. Изхвърли няколко просрочени сметки, но запази талона за магазина „Антрополоджи“4, който наскоро отвориха на „Риджънт стрийт“. После мисълта й скочи към далеч по-практични въпроси — зачуди се дали ще успее да убеди костюмерката да смени червената рокля на Нанси и да поразголи деколтето още малко, така че да се подчертаят две от най-хубавите й черти.

Виола се заизкачва по стълбите и точно тогава чу приглушения вик от апартамент 1С — апартамента на госпожа Клей.

Въпреки че не беше човек, който се бърка в хорските работи, особено ако човекът е седемдесетгодишен и непрекъснато се оплаква, че Виола вдига твърде много шум, тя затича нагоре по стълбите. Чу се приглушен звън от счупване на стъкло. Виола се закова на място и бавно се обърна назад. Нещо не беше както трябва.

После колебливо се приближи до апартамента на старицата. Изправи се пред вратата, притисна лице до студеното дърво, затвори очи и се заслуша. Но единственото, което успя да различи отвътре, беше някакъв дрезгав звук, сякаш някой диша трудно.

Виола почука тихо, не искаше да буди съседите. След като не чу отговор, тя натисна звънеца. От другата страна на вратата се разнесе „Увертюра 1912“ на Чайковски. За секунда си помисли, че така звъни звънецът, но после реши, че най-вероятно е радиото за класическа музика, единственото радио, което слушаше госпожа Клей и то обикновено сутрин много рано.

Все така никакъв отговор.

Виола отново натисна звънеца и едва сега си даде сметка, че музиката свири някак неестествено силно. Толкова късно вечер от апартамента на старата жена никога не се чуваше нищо. Виола изведнъж се зачуди дали госпожа Клей не е получила инфаркт. Старицата изглеждаше като образец на здраве и бе изключително жива и пъргава за възрастта си. „Хубав селски въздух“, каза тя веднъж на Виола, докато я убеждаваше да спре пушенето (навик, който придоби в театралното училище), „като момиче живеех на село. Този въздух ти стига за цял живот.“

Виола натисна звънеца толкова силно, че върхът на пръста й побеля. Може би госпожа Клей не чува звънеца заради музиката, която беше станала неприятно силна. Тъй като никой не отговори на звъненето, Виола взе да рови в дамската си чанта и извади своята връзка ключове. Преди няколко месеца старата жена й даде един ключ от жилището за „всеки случай“.

Виола прерови цялата връзка и най-накрая намери ключа, който й трябваше. Вкара го в патрона и натисна дръжката. Миризмите я блъснаха веднага щом отвори вратата — лъхна я нещо остро, метално, тръпчиво и неприятно, смесено с воня на изпражнения. Виола се ужаси, започна да й се повдига, докато се опитваше да напипа ключа за осветлението. Най-накрая пръстите й го откриха, но от това не последва нищо. Виола остави вратата отворена, че да влиза светлина в коридорчето, направи крачка напред… и осъзна, че килимът под краката й жвака, прогизнал и лепкав от някаква течност, която беше твърде гъста, за да е вода. На какво е стъпила? Реши, че не иска да знае, и че каквото и да е, ще се измие. Поне така се надяваше.

— Госпожо Клей… госпожо Клей? — викна Виола, като се опитваше да надмогне музиката. — Беатрис? Аз съм, Виола Джилиан. Наред ли е всичко?

Отговор не последва.

Сигурно старата жена е тръгнала нанякъде и е получила инфаркт или нещо друго, така че сега на Виола щеше да й се наложи да вика линейка, а вероятно и да изкара нощта в болницата. А на сутринта щеше да е като парцал.

Виола бутна вратата на хола и замръзна. Смрадта тук беше непоносима, в очите й запари остра воня на урина. Под слабата светлина тя видя, че стаята е обърната с краката нагоре. Красивата музика продължаваше да се носи наоколо — надменен контрапункт на оскверненото жилище. Ни една мебел не беше на мястото си, подлакътниците на фотьойлите до камината бяха изтръгнати, гърбът на дивана с шарка на розови цветя бе строшен надве, пълнежът от разрязаните възглавници висеше на дълги фъндъци, чекмеджетата бяха извадени от бюрото, а съдържанието им бе пръснато по земята, картините по стените бяха изпонарязани, а рамките им бяха усукани така, сякаш някой ги беше изстисквал. На пода лежеше едно антикварно викторианско огледало с ветрило от пукнатини, започващи от една дълбока вдлъбнатина, сякаш някой го бе тъпкал с крака. На килима тъжно проблясваха ситните парченца от огромната колекция от стъклени фигурки на госпожа Клей.

„Обир с взлом!“, реши Виола.

Опита се да запази спокойствие и няколко пъти пое дълбоко дъх. Апартаментът е обран с взлом. Къде обаче е госпожа Клей? Докато си проправяше път сред разрухата, а под краката й хрущяха натрошени стъкла, Виола се молеше старата жена да не е била тук, когато е станало всичко това, дълбоко в себе си обаче знаеше, че е била. Беатрис Клей много рядко напускаше своя апартамент нощем. „Твърде е опасно“ — така казваше обикновено.

Виола бутна вратата на спалнята и някакви книги застъргаха по пода. Младата жена натисна по-силно и успя да я отвори достатъчно широко, за да стигне до ключа за лампата. Натисна го, но и този път не последва нищо. На слабата светлина от хола тя видя, че спалнята също е обърната наопаки, а върху леглото беше струпана купчина от тъмни дрехи и одеяла.

— Беатрис? Аз съм, Виола.

Вързопът дрехи на леглото се размърда и се чу тихо дишане. Виола се стрелна през стаята и сред струпаните одеяла видя главата на старата жена. Сграбчи първото одеяло, вдигна го и усети, че е топло и влажно, а от него нещо капе. Лицето й се сгърчи. Най-вероятно мръсниците са завързали Беатрис. Виола посегна към следващото одеяло. В този момент вратата на спалнята изскърца, люшна се напред и лъч светлина падна върху леглото. Гледката бе ужасяваща.

Гърлото на Беатрис Клей бе прерязано, но първо бяха осакатили жестоко тялото й. Въпреки отвратителните рани старицата все още бе жива, устата и очите й бяха широко отворени в безмълвна агония, а дишането й бавно се превръщаше в хъркане.

Младата жена дори не успя да извика.

Върху леглото падна нечия сянка.

Виола усети как й прилошава от ужас и се обърна, за да види нещото, което изпълваше рамката на вратата. Светлината се отразяваше във влажна оголена плът. Тя успя да види висок, мускулест мъж, но заради светлината от хола, която идваше иззад гърба му, чертите му оставаха в сянка. Той вдигна лявата си ръка и светлината се отрази в някаква течност, която се стичаше по копието, което стискаше. Мъжът пристъпи напред и Виола усети миризмата му — плътен мускусен дъх на пот и меден дъх на кръв.

— Моля ви… — прошепна младата жена.

Черна светлина потрепна по острието на оръжието.

„Съзри Копието на печалния гръм!“

Мъжът най-безсрамно започна да дирижира дразнещата нервите „Увертюра 1812“ със смъртоносното оръжие, и когато увертюрата стигна кулминацията си, рамото му потрепна, извъртя се и черната светлина се стрелна към Виола.

Болка нямаше.

Виола усети студенина под гърдите си, а след това топлина, която потече навън и я обгърна. Усети как през корема й се процежда нещо. Опита се да заговори, но не й стигна въздух, за да оформи думите. Виждаше светлина в стаята, студено синьо-зелено искрене, което се виеше по приличащото на листо острие на копието.

Наръгаха я… Боже милостиви, наръгаха я!

Огнените езици, които се виеха около дръжката на копието, се издигнаха и осветиха плътта на ръката, която държеше оръжието. Докато Виола падаше на колене, а двете й ръце притискаха широко зеещата рана в гърдите й, тя с безпокойство забеляза, че мъжът беше хубав и висок.

Много висок.

Висок, тъмен и хубав.

Виола опита да се съсредоточи, като се чудеше дали очите й не я мамят или пък дали болката не замъглява разсъдъка й.

Копието се издигна, змийчетата на студените пламъци се плискаха около главата на нападателя и осветиха лицето му. Щом видя очите му, младата жена разбра, че няма да играе Нанси в утрешното представление.

Виола Джилиан никога нямаше да стане звезда.