Облакът

7.

— И така, агент Бъртън, предполагам, че ви е наредено да ме държите под постоянно наблюдение, докато съм във Вашингтон? — въздъхна Бил Дънкан с досада. Седяха един до друг в бизнес класата на самолета, който току-що бе излетял за Вашингтон.

— Не се ли разбира от само себе си, професор Дънкан, като се имат предвид чувствата ви към правителството? — засмя се Сара. — Боя се, че поне за известно време ще трябва да се примирите с моята компания.

Бил кимна, но все още го измъчваха колебания за това дали да предаде откритието си на властите. Вече се беше сдърпал на тази тема с Кристин Кокоран. Беше й се обадил да посрещне агента, който Сара бе пратила на „Кейп Сентинел“, за да вземе малко багаж и процесора. По време на разговора се наложи да признае, че се готви да намеси в работата НАСА и Белия дом.

— Как можа? — почти се разплака Кристин. — След всичко, което говореше за тях. Знаеш, че нашето правителство е напълно безотговорно, когато става въпрос за изкуствен интелект и машинен живот. Помисли си какво ще направят с подобен материал.

Отношенията им очевидно се бяха влошили. Все пак Кристин се съгласи да пусне агента и да му помогне.

— Искам да продължавате в същия дух — каза й Бил, за да й покаже, че не се е продал. — Гонете всички престъпници от мрежата.

Сега, в самолета, Сара Бъртън отвори бележника си и попита:

— Всъщност, професоре, познавате ли Вашингтон?

— Отчасти — отвърна той неохотно.

Шумът на реактивните двигатели се усили — самолетът набираше височина.

След трийсет минути Бил вече имаше различно мнение за спътничката си. Научи доста неща за научните й трудове в сферата на компютърната криминалистика в Бъркли и с изненада установи, че тя има солидни познания за изкуствения живот и принципите на терапия при компютърните личности. Научи също и че задачата й във Вашингтон не е да го следи — изглежда, от нея се очакваше да му помага.

— Мисля, че моите началници в КМС се надяват да се закачат за славата ви от разкодирането на сигналите — призна тя. — Кой знае какво ще открием? Може би неща, които да се използват от нашата служба.

— Точно това ме безпокои — въздъхна Бил.

— Благодаря ви, че ме изчакахте — каза президентът Джарвис на хората, които се бяха събрали в Командния център, и даде знак на членовете на Изпълнителния комитет да седнат. — Току-що разговарях с президент Олсън. Той даде съгласието си Европа да се присъедини към нас при атаката срещу облака. Изглежда, му предстои да защити мнението си пред кабинета, но поне засега имаме от него зелена светлина.

Всички закимаха, чуха се облекчени въздишки.

— Но нито руснаците, нито китайците ще участват — продължи Джарвис. — Ли Цзян, изглежда, не може да вземе решение, а президент Оротов направо ми отказа. Това означава, че ще сме само ние и европейците.

Последва кратка тишина. След това се надигна Дезмънд Йейтс.

— Сър, разполагаме с нови данни за местоположението на облака — и за неговото поведение. — Той се извърна към холоекрана, който вече беше включен. На него се виждаше изображение на Слънчевата система и маркирана с точки линия, която пресичаше орбитите на планетите и се приближаваше до Слънцето.

— Следим облака непрестанно през последните два месеца — продължи Йейтс. — Все още няма съмнение, че се насочва право към директен сблъсък със Земята — нещо повече, изглежда, ще се озовем в самия му център.

Неколцина членове на комитета заклатиха разтревожено глави.

— Но се случи нещо странно — продължи Йейтс, докато изображението на екрана се променяше. Сега там вече се виждаше огромна мъглявина, плътна и червеникава, със сивкави краища. — Облакът се свива, или по-скоро се сгъстява. През последните няколко дни обемът му е намалял със седем процента.

— Но как е възможно това, професоре? — попита Лилиан Бейли, директор на Националната мрежа за астероидна защита.

— Нямаме представа — призна Йейтс. — Облакът все още се намира извън нашата слънчева система, така че това не може да се дължи на гравитационното въздействие на слънцето или външните планети; Единственото логично обяснение е, че става въпрос за непознат тип химична реакция вътре в облака, която е довела до неговото свиване.

— Искате да кажете, че не е пасивен? — попита президентът. — В досегашните научни доклади облакът се категоризираше като „пасивен“.

— Според нашите спектрометрични изследвания облакът в никакъв случай няма пасивно поведение — потвърди Йейтс. — Не знаем обаче дали това има отношение към размерите му.

Настъпи кратка тишина. След това президентът попита:

— Облакът със същата скорост ли се приближава?

— Малко се забавя, сър — отвърна Йейтс. — В момента се движи с приблизително триста хиляди километра в час. По наши изчисления ще се сблъска със земната атмосфера след пет месеца — към единайсет часа сутринта по Гринуич на двайсет и четвърти октомври.

Тази новина само подсили мрачното настроение на всички. Президентът тропаше нервно с пръсти по масата.

— Е, ще подготвяме ли ядрена атака? — попита накрая. — Европа ще ни подкрепи, но нито една от останалите нации няма да участва. Можем ли да поемем подобен риск?

— Мисля, че можем — заяви Йейтс. — По-рисковано е да не правим нищо.

Президентът погледна началника на обединеното командване и попита:

— С колко бойни глави ще разполагаме, ако използваме само нашата част от мрежата за астероидна защита и сектора, който е под контрол на Европейския съюз?

— Двайсет и четири, господин президент — отвърна незабавно генерал Томас Николс. — Приблизително триста и петдесет мегатона ядрена мощност.

— Ще бъде ли достатъчно?

— Повече от достатъчно, за да се започне верижна реакция — увери го Николс. — Моите хора провериха двукратно изчисленията на професор Еспозито от Калифорнийския университет. Няма никаква грешка.

— Кога най-скоро можем да изстреляме ракетите?

— В момента се намираме от другата страна на слънцето спрямо нашите основни установки, така че ще трябва да използваме Марсианската колония за команден център — обясни Николс. — Марс е с триста и петдесет милиона километра по-близо до облака от Земята. Това дава огромни предимства при управлението на удара. Ще сме готови до десет дни.

— Тогава облакът все още ли ще е на безопасно разстояние от нас? — обърна се Джарвис към Дезмънд Йейтс.

— На около половин милиард километра извън Слънчевата система — отвърна Йейтс. — Но не бива да изчакваме толкова дълго. Придвижва се с много голяма скорост.

Джарвис кимна и за миг затвори очи. После ги отвори и изгледа всички поред.

— Е, ще действаме ли сами? Заедно с европейците. Ще ви помоля да гласувате.

— Аз съм за, сър — обади се пръв държавният секретар Колвил Джаксън.

— И аз — заяви уверено генерал Николс.

Един по един гласуваха и останалите. Някои се забавиха повече, докато обмислят решението, но всички бяха „за“.

— Добре — рече президентът. — Да действаме тогава.

Доктор Бриджит Малбъри, астробиолог и управител на американската база на Марс, огледа единадесетте членове на градския съвет и обяви:

— Три минути до началото.

Срещата на съвета бе свикана в една от залите на базата веднага след като бе получено съобщение, че от Земята ще бъде направено изключително влажно предаване. Президентът на САЩ Щеше да се обърне към съвета на американската марсианска колония.

На повърхността на Марс имаше две селища. По-старото и по-голямото беше американската база истински малък град, основан през 2038 и претърпял няколко разширявания. Понастоящем селището се състоеше от седемнайсет купола, свързани с херметизирани коридори.

Над осемдесет доброволци обитаваха този аванпост — повечето бяха учени. Персоналът на базата се сменяше на всеки три години, тъй като ниската гравитация оказваше пагубно влияние върху човешкия скелет и налагаше връщането на хората на Земята за възстановителен процес.

Другото селище, разположено на 200 километра на юг, бе наскоро построената руско-китайска база, в която имаше четирийсет колонисти. Веднъж месечно жителите на двете селища си гостуваха на смени, за да се поразведрят и да обменят информация. Тъкмо на следващия ден трябваше да се състои поредната среща — в руско-китайското селище. Събитие, което всички колонисти очакваха с огромно нетърпение.

— Надявам се това съобщение да не ни развали забавата — въздъхна Фостър Робинсън, единственият журналист на станцията. В същия момент големият екран оживя и излъчването от Земята, пратено преди двайсет и една минути, най-сетно бе прието. Първото, което видяха, бе навъсеното лице на президента Максуел Т. Джарвис.

Предаването продължи само седем минути и когато приключи, в залата се беше възцарила пълна тишина.

— Искате ли да го видите още веднъж? — попита доктор Малбъри. Неколцина от присъстващите кимнаха и той върна записа и го пусна пак.

След като го изгледаха, Малбъри се обърна към майор Маршал Питърс, старшият офицер в базата, и каза:

— Мисля, че трябва официално да ти предам командването, Маршал. Вече сме военна база.

Американският президент бе съобщил на колонистите последните данни за движението на облака и плана за ядрена атака, в която щяха да участват само Щатите и Европейският съюз.

— Тъй като в момента Земята се намира от другата страна на Слънцето, искаме вие да започнете и координирате атаката — каза президентът. — Ето защо поставям американската марсианска колония под военно управление и нареждам командването да бъде поето от майор Маршал Питърс. Той ще изпълнява инструкциите, получени от НАСА за изстрелване на ракетите от астероидната защитна мрежа.

Предаването приключваше със запис на американския химн на фона на снимка на сградата на Конгреса във Вашингтон.

От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 1 май 2064

— Добро утро и добре дошли в Пентагона — посрещна ги с ведър глас Дезмънд Йейтс.

Бил Дънкан и Сара Бъртън се здрависаха със съветника на президента и след това минаха през металната рамка на детектора.

— Успяхте ли да се настаните? — попита Йейтс междувременно и подаде на Бил един дигитален пропуск. Сара бе извадила своя и го бе закачила на ревера си.

Бяха му осигурили — Бил не знаеше коя служба по-точно — просторен апартамент с две спални помещения само на петнайсет минути от главната сграда на Пентагона. Когато пристигна там, откри дрехите си и комуникатора с Надя. Но молекулярният процесор не беше между вещите му.

— Ще ви освободим едно помещение в компютърната лаборатория — обясняваше Йейтс, докато се качваха по широкото стълбище. Озоваха се в коридор без прозорци и спряха пред метална врата. Йейтс въведе кода на малкото табло, бутна вратата и влязоха в хладно, мъждиво осветено помещение.

Стените бяха покрити с най-различни монитори — триизмерни, лазерни, с висока резолюция и холографски. В средата на лабораторията имаше холотеатър. Под мониторите бяха подредени компютри и различни устройства, между които Бил забеляза и приспособлението, което бе използвал на яхтата, за да свърже Надя с молекулярния процесор.

— Успяхме да изгладим недоразумението с „Ранд-Феърчайлд“ — успокои го Йейтс. — Те бяха така любезни да ни предоставят шест от прототипните си процесори. Как мислиш, Бил, това ще ускори ли процеса на конвертиране?

— Във всеки случай е добро начало.

— Ще ви помоля само да не изнасяте нищо от това помещение в края на работния ден — рече Йейтс. — Това е строго охранявана зона и работата ви се класифицира като секретна…

— Чакайте малко — спря го Бил. — Не съм давал съгласие работата ми да се обявява за секретна. Уговорката беше, че мога да публикувам каквото и когато поискам.

— Разбирам — въздъхна възрастният учен. — Но процесорите са секретни компоненти и не могат да напускат тази стая. Съгласен?

— За това да — отвърна Бил и извади комуникатора от джоба си. — Но тази машинка с компютърната личност вътре ще е с мен, където и да отида. Вие съгласен ли сте?

— Нямам нищо против — кимна Йейтс, но с неохота. И след още една пауза добави: — Уведомих президента за постижението ти, Бил. Той ме помоли да те поздравя от негово име и да те уверя, че тук ще получиш всичко, от което се нуждаеш.

— Е, това поне звучи обнадеждаващо — засмя се Бил. — Не съм сигурен обаче от какво ще имам нужда.

— На стената има списък на различните отдели — рече Йейтс и посочи. — Ако ти трябва техническа помощ, апаратура или съвет, всички са предупредени, че работата ви е приоритетна. Агент Бъртън също познава терена и знае какво да направи.

— Хубаво — отвърна Бил. Още не беше съвсем сигурен дали постъпва правилно.

— Осигурихме и копия от всички изонийски сигнали. — Йейтс кимна към шкафовете. — Колко време ще ти е нужно да подкараш конвертирането? Трябва да покажем с какво се занимаваме на учените от СЕТИ и НАСА.

Бил погледна за миг към Сара. Тя вече си бе извадила бележника.

— Ами… с помощта на моята нова асистентка, предполагам, че ще са само няколко дни — рече той на Дез Йейтс.

От момента на въвеждането на военното командване животът в американската база се ускори драматично. Като на много други извънземни колонии, и тук доскоро властваше спокойният ритъм. Работата се вършеше, без да се поставят срокове, всекидневието бе безгрижно, почти лениво. Но сега всичко се бе променило. Първото, с което се заеха осемнайсетте военни в базата, бе да издигнат нови, по-мощни антени, с помощта на които да командват почти в реално време ракетите, когато дойде време да бъдат изстреляни.

Междувременно от Земята им изпратиха софтуера, необходим за управлението на астероидната защитна мрежа. Веднага щом го получиха и инсталираха, майор Маршал Х. Питърс се увери лично, че програмата действа, и дори проведе няколко пробни изпитания.

— Разполагаме с директна телеметрична връзка с всяка ракета — потвърди главен свързочен сержант Морисън Лебурки. — Проведохме общо шест симулирани изстрелвания — всички преминаха успешно, сър.

— Какво по-точно ще видим, когато бойните глави се взривят в облака, майоре? — попита Фостър Робинсън, бе насочил камерата към интервюирания. След обявяването на военното положение репортерът бе завладян от трескава активност и изпращаше непрестанно доклади и репортажи до Земята.

— Ще има мощна експлозия ниско над марсианския южен хоризонт — обясни майор Питърс, втренчен право в обектива, както го бе инструктирал Робинсън. — Известно време ще изглежда, сякаш се е възпламенило слънцето. После, след около час, светлината ще намалее, тъй като водородът и хелият ще се изчерпят. И това ще е краят на облака.