Облакът

25.

Новият Джеръм, придобил богоподобни способности и творчески заряд благодарение на постиженията на цялото човечество в областта на изкуствения интелект, естествено никога не спеше. Освен това умееше да съзерцава и размишлява.

Беше открил предостатъчно енергия в сърцевината на своя нов стопанин и вече можеше да командва отделни части на неговата молекулярна структура, макар че все още не бе постигнал пълен контрол. Облакът бе твърде голям и сложен, за да бъда овладян веднага. И имаше прекалено много технологични и архитектурни особености, които се базираха на изцяло непознати принципи — за непознато същество като Джеръм, произхождащо от Земята. Но имаше един факт, който не можеше да бъде пренебрегнат и който оказваше потискащо влияние върху Джеръм — в познавателен смисъл облакът беше пълен глупак. Въпреки невъобразимо напредналите си чуждоземни технологични принципи и строеж той си оставаше машина, посветена на една-едничка цел, химичен компютър, който — макар и смразяващо ефективен като примамка и машина за убиване — не бе в състояние да осигури на Джеръм емоционални стимули, нито интелектуален растеж и — наистина странно за една компютърна личност ново желание — подобаваща компания.

Докато обмисляше как най-добре, да се възползва от своя нов стопанин, след като бе напълно откъснат от земната информационна мрежа, Джеръм неочаквано почувства, че облакът се свива и увеличава производството на енергия. А после, когато границите му се смалиха наполовина, започна да променя посоката си.

Джеръм се понесе из огромната невронна мрежа от газови молекули, но макар да пътуваше със скоростта на светлината, му трябваха десет минути, за да стигне от единия край на облака до другия. Най-сетне откри в гигантската газообразна структура част, която потрепваше в синхрон с далечен мощен източник на радиосигнали. Включи се към този участък и разбра, че сигналите, които се излъчват право към облака, идват от космическия кораб „Дружба“.

Джеръм все още не бе установил връзка с мощния и същевременно простодушен умствен апарат, който командваше облака. Подвоуми се дали да информира облака, че силните сигнали, произхождащи от далечния космически кораб, са примамка, опит да отведат задушаващия конгломерат от газове надалече от Земята, с надеждата оцелелите в скривалищата под повърхността й да бъдат спасени.

След като се порови в архивите си и се запозна с някои научни доклади и записи от пресконференции, Джеръм откри, че на борда на „Дружба“ има три компютърни личности, които, освен че бяха от ново и усъвършенствано поколение, бяха снабдени с човекоподобни андроидни тела. Те можеха не само да му правят компания, но притежаваха независимост и подвижност! На хоризонта се очертаваше ново и при това примамливо бъдеще.

Докато Джеръм все още преценяваше всички тези факти, облакът задейства с пълна мощ вътрешните си термоядрени двигатели и започна да набира скорост в преследване на новия източник на радиосигнали. Изглежда, изобщо не си даваше сметка, че отнася със себе си едно ново същество, вкопчило се в него като паразит, но преизпълнено с щастие от очакваната промяна.

— Скъпи Дезмънд — почна Мелиса, загледана право в обектива на камерата, — ужасно много ни липсваш — на всички нас, които се безпокоим за теб и останалите обитатели на Земята.

Русокосият забележително красив и строен андроид записваше ежедневното си послание, което щеше да бъде изпратено на нейния наставник Дезмънд Йейтс. От началото на кризата членовете на екипажа бяха престанали да получават каквито и да било радиосигнали от Земята, но въпреки това продължаваха да изпълняват ежедневните си задължения, да събират данни и да изпращат доклади.

— Въпреки че следваме предварително зададения курс — продължи Мелиса, — стигнахме до извода, че вече не искате от нас да посетим планетата Изо. Дез, ако можеш да отговориш, бъди така добър да ни съобщиш новата цел на експедицията.

„Дружба“ вече се намираше на девет и половина милиарда километра от Земята, далеч отвъд орбитата на Плутон. След продължителен период на постоянно ускорение, постигнато с помощта на термоядрения двигател „Орион“, корабът напускаше Слънчевата система със скорост, доближаваща три милиона километра в час. Така „Дружба“ бе станал най-бързият кораб, изстрелван от Земята.

— Причината да подлагам на съмнение нашия курс — добави Мелиса с хитра усмивка, — е, че ако продължим да следваме настоящата посока, ще подминем всички близки слънчеви системи и в края на краищата ще напуснем Млечния път. Тоест ще се отправим към пространство, лишено от звезди и планети.

Като капитан на кораба, Мелиса заемаше централната седалка пред командния пулт. От двете й страни бяха членовете на малобройния й екипаж — Пиер и Чарли. На борда на „Дружба“ нямаше никакви животоподдържащи системи, нито дори кислородни запаси, тоалетна или гимнастически салон. Андроидите не се нуждаеха от подобен лукс. Но имаше отопление, корабът бе херметизиран и разполагаше с противоударни и противорадиационни системи.

— Всички предаватели продължават да са насочени към Земята — продължи да докладва Мелиса. — И излъчват материали от нашите архиви в целия спектър от честоти.

След осем часа и двайсет и пет минути записът на Мелиса пристигна в Канкътското скривалище и бе изведен на централния екран в командния център. Дез Йейтс показа видеописмото на президента Джарвис, Бил Дънкан, Сали Бъртън и членовете на изпълнителния комитет.

— Вече приемаме с много по-добро качество — отбеляза обнадеждено Йейтс още при появата на първите кадри. — Вероятно облакът вече не е така плътен около Земята.

Всички изслушаха напрегнато доклада и най-вече финалната част, която очакваха с огромно нетърпение. Ето че се стигна до нея, но те все още не можеха да повярват на ушите си. От космическия кораб потвърждаваха, че техният план е започнал да действа. Присъстващите в залата очакваха потвърждение от капитана.

— Основната маса на облака вече се отдалечава от Земята — докладва Мелиса. — Настоящите усреднени координати спрямо земните са 145,6773 минути и 24,9911 секунди.

В помещението се разнесоха облекчени въздишки. А после всички видяха намръщеното лице на Мелиса.

— Дез, сега облакът се насочва право към нас. Какво означава това?