Облакът

8.

— Изобщо не ми харесва тази работа — заяви разтревожено Брайън Нъни на Сузи Прайс. Двамата с нетърпение очакваха да се обади Дезмънд Йейтс — австралиецът го бе потърсил спешно малко преди това. — Мисля, че новината ще изплаши онези във Вашингтон.

От три дни всички астрономи в чилийската обсерватория „Карл Сейгън“ проверяваха отново и отново данните, получени при оптичното наблюдение — изглежда, облакът неочаквано бе сменил курса си.

Гигантската маса междузвезден газ вече бе наближила външните граници на Слънчевата система и въпреки въздействието на гравитационните полета на Нептун, Плутон и Уран бе продължила, напълно в разрез с компютърните модели, като бе изместила курса си с осемнайсет градуса към слънчевия юг и трийсет и два на изток.

— Но поне вече няма опасност да се сблъска със Земята, нали? — попита Сузи навярно за десети път. — Това е най-добрата новина от месеци.

Комуникаторът на Нъни изписука. Професор Йейтс най-сетне се обаждаше.

Нъни въздъхна, включи връзката и предаде на Йейтс съобщението, което си бе повтарял от часове.

— Смятаме, че облакът е променил посоката на движение. Следим го постоянно и сега има несъответствие между местонахождението му и доскорошните проекции на компютъра. Става въпрос за разлика от двайсет и една секунди дължина и деклинация от минус седемнайсет секунди.

Заслуша внимателно, докато Йейтс изстреля поредица въпроси.

— Да, сигурни сме — увери после световноизвестния астрофизик. — Вече ви пратих данните по интернет. Направихме модел на новата траектория. Ако облакът запази този курс, ще се размине напълно със Земята — на разстояние сто и двайсет милиона километра. — Кимна на Сузи, която слушаше разговора. — Но има и още нещо — побърза да вметне, преди Йейтс да е заговорил. — По новия курс облакът се насочва право към Марс.

След два дни потърсиха Рандал Тейт по телефона в работата. Той погледна екранчето и видя, че му звънят от малък остров в Големия бариерен риф.

— Здравейте, господин Тейт. Благодаря, че се отзовахте на повикването ми.

— За мен винаги е чест, сър Чарлз — отвърна Тейт, както винаги позачуден от причудливите аристократичните маниери на писателя. — Какво има?

— Разговаряли ли сте с някой от вашите приятели астрономи относно поведението на космическия облак? — попита сър Чарлз Ходжисън. — Имам предвид през последните няколко дни?

Тейт смръщи вежди. Странно, но видеовръзката не бе включена.

— Какво по-точно имате предвид?

— Обадете ми се пак, след като го направите — отвърна Ходжисън и прекъсна връзката.

На девет хиляди мили от Ню Йорк писателят погледна за миг загасения екран на комуникатора, после премести поглед към часовника на стената. На остров Орфиъс беше пет сутринта — седем вечерта в Ню Йорк. Ходжисън бе прекарал нощта в обсерваторията, правеше детайлни измервания на облака.

— Как мислиш, след колко време ще се обади? — обърна се той към Амрик Чандра, един от най-верните си студенти.

Младежът — беше му помагал през нощта — сви рамене.

— Зависи какви връзки има. И какво са готови да му кажат.

Рандал Тейт позвъни само след петнайсет минути.

Ходжисън го поздрави и изслуша какво е узнал.

— Браво, господин Тейт — каза почти одобрително. — Значи сега облакът лети право към Марс, където е контролният център на предстоящата атака. Какво ви говори това?

— Никой не може да даде никакво обяснение — призна Тейт. — Моите познати само потвърдиха, че облакът лети към Марс, но признаха, че не знаят каква може да е причината.

— В такъв случай аз мога да споделя някои идеи по въпроса — заяви Ходжисън. — Повече от ясно е от поведението на този така наречен „облак“, че той е форма на чуждоземен живот — при това разумен живот! И очевидно реагира на подготовката да бъде нападнат. Това означава, че всяко нападение срещу облака ще е всъщност акт на непровокирана агресия срещу чужда форма на живот. Що за варвари, се питам, сме ние?

— Значи смятате, че не бива да се предприема нищо? — попита Тейт.

— Ами помислете: до момента облакът не ни е създавал никакви проблеми. Този безумен „изпреварващ“ удар трябва да се отмени, преди да се е случило нещо ужасно. Трябва да изпращаме послания за мир, не ядрени оръжия.

— И какво по-точно трябва да кажем на облака, сър Чарлз? — попита скептично Тейт.

— Че е добре дошъл. Лично аз смятам да се свържа с всички миролюбиви хора и да ги помоля да изпратят радиосигнали с подобно значение до чуждоземното същество. Идеята да се нападне извънземна разумна форма на живот още преди да е разкрила намеренията си, само показва колко е изостанала в мисленето си човешката раса. Най-вероятно това е посещение на добра воля, продиктувано от напълно естествено любопитство.

— С какво си имаме работа, по дяволите? — възкликна президентът Джарвис, втренчил гневен поглед в хората зад бюрото. — Първо ми казвате, че този облак е безобидна маса газове, движеща се към нашата слънчева система, после — че ще се сблъска със Земята и ще ни лиши от атмосфера. По ваша препоръка наредих на нашите сили на Марс да започнат подготовка за изпреварващ ядрен удар, а сега вие твърдите, че проклетото нещо само е променило курса си и се насочва директно към хората, които планират атака срещу него. Повтарям: какво представлява този облак?

Дезмънд Йейтс стоеше в средата на Овалния кабинет до директора на НАСА и главнокомандващ Обединения щаб. Срещата не беше официална, повикаха ги неочаквано и за първи път, откакто бе завършил училище, Йейтс имаше чувството, че му четат конско — при това незаслужено.

— Нямаме представа, сър — призна той. — Изучаваме облака с оптични и радиотелескопи и интерферометри, но не сме в състояние да открием нищо друго освен гигантска маса от газове с променлива плътност. Изпращахме радиовълни до всички негови страни и от върха до дъното. Няма следа от тежки елементи, нито нещо, което да наподобява структура или ядро. Изглежда като огромен конгломерат от газове и прах.

— Конгломерат от газ и прах, който променя посоката си когато пожелае? — тросна се президентът.

Йейтс погледна изпод вежди директора на НАСА Рой Уилкокс.

— Професор Йейтс е прав, сър — потвърди Уилкокс. — Използвахме най-съвършена техника, за да надзърнем във вътрешността на облака, и той се състои само от газове.

Президентът тропна по бюрото с дръжката на сребърния нож за писма.

— Добре, господа, седнете. — Въздъхна, махна към креслата до стената, извъртя се със стола, погледна през прозореца, зад който се виждаше Розовата градина, после отново се обърна към Йейтс и Уилкокс.

— Давам си сметка, че вие сте учени и не сте привикнали да изказвате непотвърдени становища. Но тъй като тук сме сами, ще ви попитам направо: смятате ли, че облакът може да е някаква форма на разумен живот, и ако е така, не трябва ли да се отнасяме с него по друг начин?

Никой от двамата не бързаше да отговори.

Накрая съветникът по научните въпроси пое дълбоко дъх.

— Сър, лично аз, на базата на данните, с които разполагаме, и поведението му, не откривам никакви доказателства да смятаме облака за разумно същество — почна той предпазливо. — Съгласен съм, че промяната в курса е странна и необяснима и на пръв поглед наистина изглежда като отговор на подготвяното нападение, но ще е още по-странно да припишем разум на един облак, състоящ се от газове с ниска плътност, без да имаме причини да го правим. Можем да дадем положителен отговор едва след като приключим с всички анализи и създадем реален модел на облака.

Президентът го изслуша търпеливо, после се обърна към директора на НАСА.

— Какво е твоето мнение по въпроса, Рой?

— Сър, аз се придържам към принципа, известен като Бръснача на Окам — отвърна Уилкокс.

Президентът се намръщи озадачено.

— Окам е шотландски философ от четиринайсети век — обясни Уилкокс. — Казал е, че ако нещо изглежда много сложно и когато за това съществуват различни възможни обяснения, вярното обикновено е най-очевидното. Мъдър подход, който се научих да ценя и да прилагам в работата си. Аз също не виждам никакви причини да правим подобни неоправдани и причудливи заключения относно възможния разум на облака.

— А как ще обясните факта, че се появи по същото време, когато секнаха изонийските сигнали? — попита Джарвис. — В момента, когато се надявахме да получим ответни сигнали от Изо?

— Сър, признавам, че изглежда странно — съгласи се Йейтс. — Но нищо чудно да става дума за съвпадение.

— Ами ако не е, Дез? — попита Джарвис обезпокоено. — Не трябва ли да се опитаме да установим контакт с облака? Да разговаряме с него?

— Сър, хиляди хора вече го правят — рече Уилкокс. — Онзи смахнат писател от Австралия накара всичките си почитатели да пращат радиосигнали до облака. Ако там имаше нещо, досега щеше да ни отговори.

Вече два часа Бил Дънкан и агент Бъртън чакаха нетърпеливо в Пентагона завръщането на професор Йейтс. Наближаваше пет и трийсет, а от него нямаше никаква вест. В епоха, когато комуникациите бяха повсеместни, липсата на контакт бе най-малкото обезпокоителна, ако не и проява на неуважение.

Двамата бяха работили през целия ден над сигналите — издирваха повтарящи се участъци, които да подложат на конвертиране. За своя изненада Бил установи, че Сара Бъртън е опитен научен работник и бързо схваща всичко ново. Освен това под хладната й външност се криеше ведра и дружелюбна личност — тя дори му каза да я нарича Сали — странно умалително за Сара. Във всеки случай Сали не се нуждаеше от кой знае какви обяснения, когато ставаше дума за работа с компютри и аналого-дигитално конвертиране.

Надя, виртуалната помощничка на Бил, координираше усилията на седемте секретни молекулярни процесора, които бяха получили. Всичките, плюс Надя, бяха свързани в затворена мрежа и образуваха вероятно най-мощния процесор на Земята. Макар и бавно, работата започваше да напредва.

— Съжалявам, искрено съжалявам — бяха първите думи на Дез Йейтс, когато най-сетне се появи на вратата. — Шефът ни задържа на продължителна среща.

Бил и Сали се спогледаха. Знаеха кой е „шефът“ и веднага забелязаха, че президентският съветник е уморен, дори направо изтощен.

— Е, как се справяте? — попита Йейтс.

— Има напредък — рече с усмивка Бил. — Разполагаме с нови участъци в двоичен код и огромно количество повтарящи се сектори, които трябва да се обработят. — Кимна на Сали и тя прехвърли част от информацията на големия екран. — Както виждате, първата секция, която дешифрирах, е конструирана в двоичен код върху шестнайсетична бройна система.

— Нещо, което да е разбираемо? — попита Йейтс.

— Все още не — призна Бил. — Но има огромно количество компресирана аналогова информация, с която дори не сме се захващали.

— Ясно — въздъхна Йейтс уморено.

— Да си призная, дори с новите процесори все още не разполагаме с достатъчно мощност — продължи Бил и кимна към веригата свръхбързи нанопроцесори. — Мисля, че ще се наложи да се върнем към първоначалната идея и да извадим проблема пред обществото. Ако накараме всички заинтересувани доброволци да се заемат с поне малка част от задачата, със сигурност ще напреднем много по-бързо. Все пак не бива да забравяме, че става въпрос за еквивалент на шест милиарда години сигнали за конвертиране.

— Така е, така е — мърмореше Йейтс, втренчил поглед в екрана.

Бил погледна Сали, но тя само сви рамене. Йейтс се държеше странно.

— Или това — продължи Бил, — или ми осигурете един милион такива процесори.

— Ще видя какво мога да направя — каза Йейтс, все едно това нямаше никакво значение.

— Мислех, че това са само прототипове! — намеси се Сали, обидена от невниманието му. — Нали все още не бяха в масово производство?

Внезапната промяна в тона й накара Дезмънд Йейтс да излезе от унеса си и да забележи втренчените погледи на двамата.

— Извинете — каза той и поклати глава. — Много неща ми се струпаха. Ще изпратя заявка за още процесори.

— Много повече процесори — повтори Бил.

— Добре де, много повече — съгласи се Йейтс. Лицето му бе все така разтревожено. — Май ще е най-добре да ви кажа какво ме мъчи. И без това ще разберете още утре от новините. — Пое си дъх и тръсна глава. — Космическият облак е променил траекторията си. В момента се насочва право към Марс. Затова закъснях.

Бил и Сали го гледаха озадачено. Погълнати от задачата си, те почти не бяха обръщали внимание на новините за облака.

— Това означава, че много хора започват да си задават въпроса дали е обикновен облак — обясни Йейтс. — И че ще ми е трудно да се съсредоточа върху работата си — поне за известно време.

От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 20 май 2064

По специална покана на генералния секретар на ООН американският президент Максуел Т. Джарвис се готвеше да направи обръщение пред Генералната асамблея.

Срещата щеше да се предава по телевизията в целия свят. Съветниците на президента бяха убедени, че появата му на този висок форум ще потвърди за пореден път водещата роля на САЩ в света, и настояваха президентът да се възползва от това и да покаже воля и решителност.

Джарвис се опита да успокои присъстващите, както и телевизионната аудитория, че няма причини за паника заради странното поведение на облака. Знаеше, че речта му се предава и на Марс, където се намираха обречените колонисти.

— Промяната на курса не е достатъчно основание, за да се твърди, че облакът е нещо друго освен гигантска смес от газове — заяви президентът. — Моите съветници не смятат, че той може да причини сериозни щети на Марс, но се опасяват да не би да носи болестотворни микроорганизми. — Джарвис направи пауза и отпи от чашата с вода. — Ние работим в тясно сътрудничество с руските и китайските космически агенции и се надяваме да върнем нашите сто осемдесет и двама колонисти на Земята веднага след преминаването на облака. Но ако се окаже, че облакът е заразен, това ще е невъзможно. Освен това има слаба вероятност облакът да промени отново траекторията си под въздействие на гравитационни и други сили и да се отправи на пресечен курс със Земята. И този път смяната в посоката може да стане, когато вече е късно да предприемем каквото и да било. — Наближил най-важната част от речта, Джарвис направи кратка пауза. — По тези причини правителството на Съединените щати и Европейският съюз възнамеряват да продължат с подготвяния план за осъществяването на ядрен взрив във вътрешността на облака и неговото разпръскване, докато все още се намира извън пределите на Слънчевата система. Призовавам представителите на всички нации да ни подкрепят в предотвратяването на тази заплаха срещу планетата.

— Ето там го сложете, там! — извика сър Чарлз Ходжисън ядосано на бригадира на строежа.

Мъжът със синята каска кимна, обърна се и даде необходимите нареждания на шофьора на тежкия товарен камион.

От около месец остров Орфиъс се бе превърнал в голяма строителна площадка, сякаш някоя филмова компания внезапно бе завзела кътчето насред океана и възнамеряваше да го превърне в сцена от мащабна кинопродукция.

Но нямаше нищо временно, нито бутафорно в постройката, която бързо се издигаше над острова. Половината от склона на хълма бе изровена от два мощни булдозера, а после на изравнената площадка беше монтирано стоманено скеле, докарано с хеликоптер-кран „Сикорски“.

Тъй като островът не разполагаше с достатъчно дълбоко пристанище, строителните материали се пренасяха с шлепове и баржи от кораби, акостирали навътре в морето.

Крановете, бетонобъркачките и тухлите също бяха докарани с хеликоптер, както и вентилационната система, компонентите на климатичната инсталация и апаратът за производство на кислород. На самия връх се издигаха нови четири радиоантени — изведнъж бяха променили външния вид на острова и сега той приличаше на военна база.

Ходжисън бе не само ръководител на строежа, но и главен архитект. По право остров Орфиъс бе част от австралийската суверенна територия, но притежателят му не си бе направил труда да иска разрешение за строежите, нито за изкопните работи за своя нов подземен дом. Столетникът отдавна бе изгубил вяра в мъдростта на всяко правителство и учреждение и предпочиташе да взема нещата в свои ръце, особено когато ставаше въпрос за проект с подобни мащаби и значение.

Всъщност сър Чарлз дължеше богатството си на обикновена случайност. Преди шейсет години неговият първи роман „Войните на Галатея“ бе успешно екранизиран и бързо придоби култова популярност в целия свят. Този успех направи писателя финансово независим, но съвсем не и невъобразимо богат. Малко след това обаче една американска софтуерна компания закупи правата за създаване на интерактивна интернет игра, основаваща се на персонажи и идеи от книгата. Компанията се увлече в сътворяването на приказния свят на Ходжисън в киберпространството до такава степен, че не усети кога е фалирала, преди да спечели и един цент от потребителите.

Чарлз Ходжисън — тогава все още неподозиращ, че само след две десетилетия ще получи благородническа титла — закупи споменатата компания за жълти стотинки й само след половин година „Войните на Галатея“ се превърна в най-успешната мрежова игра в целия свят. Парите потекоха като река и две години по-късно Ходжисън вече пишеше само нови виртуални сценарии за кибериграта, с което осигуряваше щастието и забавлението на нейните милиони почитатели. Във върха на популярността на играта в нея по всяко време участваха над два милиона души. Този втори успех направи Ходжисън забележително богат и той почна да купува недвижима собственост в Лондон, Ню Йорк и Пекин, а в онези времена цените на земята все още не бяха така астрономично високи.

— Хайде, заемете се с изливането на бетона — заповяда Ходжисън по предавателя. В отговор радиото изпука и той засенчи очи към площадката, на която вече изпомпваха първия товар от бетон за основите на подземния бункер, чийто проект писателят бе започнал само преди три месеца. Бункерът щеше да е достатъчно просторен, за да побере новия команден център на обсерваторията, както и жилищни помещения за Ходжисън и неговите помощници, всичките 130 студенти, които се бяха заселили на острова. Напоследък, покрай възкръсналата му слава, бяха дошли нови попълнения, които го обграждаха със своето граничещо с коленопреклонно обожание внимание. За тях бе истинско щастие да са близо до своя герой, да почерпят непосредствено от мъдростта на пророка на новото време.

— Сър Чарлз? — Бригадирът се катереше по склона към него. — Докараха първия агрегат за обезсоляване на морска вода. — И вдигна пръст към небето.

Ходжисън извъртя глава и видя към острова да се приближава товарният хеликоптер — вече се спускаше над залива. Под него се поклащаше метален контейнер, малко наподобяващ тенекиените къщички, накацали по склона на острова, в които живееха строителите. Сър Чарлз бе учетворил заплатата на всички, за да постигнат максимални резултати, и освен това им бе направил щедро предложение — всеки участник в строежа можеше да разчита на място в бункера, за него и семейството му, ако облакът отново се насочеше към Земята.

— Да го спуснат над площадката — нареди Ходжисън. — Искам до утре да е монтиран и да работи.

От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 18 юни 2064

— Никога не съм виждал нещо по-хубаво — заяви развълнувано Фостър Робинсън пред междупланетната си аудитория. — Картината, която наблюдавате, се излъчва от камерите на ракетите, докато навлизат във вътрешността на облака.

Изображенията, които журналистът от базата на Марс приемаше и ретранслираше на Земята, бяха наистина смайващи. Гигантски многоцветни колони от нещо, което наподобяваше дим, се издигаха от центъра на облака и се простираха на милиони километри, като стълбове на зашеметяващо висока катедрала.

— Фонът е от тъмночервени газове — продължаваше да коментира Робинсън, — но има сини, зелени и бели повлекла, или циклони, витаещи във вътрешността на облака.

Общо четиридесет и осем ракети, всяка с ядрена бойна глава, бяха изстреляни от различни установки в открития космос и насочени така, че да се озоват по едно и също време в центъра на облака. Всяка ракета бе снабдена с по няколко камери, които в момента предаваха картина до марсианската база и оттам до затаилите дъх милиони зрители на Земята, където сигналът достигаше със забавяне от двайсет и една минути.

Фостър Робинсън седеше в миниатюрния кабинет, от който всяка седмица бе изпращал редовните си репортажи до Земята. При построяването й преди трийсет и девет години марсианската станция бе предизвикала жив интерес на Земята и тогава репортажите се очакваха жадно, но постепенно, с течение на времето, интересът бе намалял. На зрителите им бяха омръзнали познатите до болка картини на марсианския пейзаж и разказите за ежедневието на колонистите.

Но сега цялата планета бе застинала пред екраните на телевизорите и следеше предаването, което идваше от Марс. В съседното, много по-голямо помещение, майор Питърс и неговите осемнайсет военни помощници наблюдаваха компютрите, от които се управляваше атаката. В долния десен ъгъл на телевизорите зрителите виждаха часовник, който отброяваше времето до момента на взривяването на ракетите.

Робинсън имаше възможност да сменя картината и да показва както изображенията от камерите на ракетите, така и далечен изглед на облака, подаван от намиращия се в открития космос между Юпитер и Сатурн автоматичен телескоп „Азимов“. В момента „Азимов“ бе на 300 милиона километра от облака. Обикновено мощните му оптически устройства се използваха за наблюдение на големите външни планети и различни събития в пределите на Слънчевата система или близки съзвездия, но сега оборудваният с две огледала шестметров телескоп, бе фокусиран върху огромната маса космически газове, носеща се право към Марс.

— До взрива остават две минути — обяви Робинсън, забравил за часовника на екрана. За стотен път съжали, че не разполага с оператор на телевизионната станция, за да може да се съсредоточи изцяло върху коментара. — Според плановете на учените тези четиридесет и осем прецизно настроени ракети трябва да предизвикат верижна реакция, която да доведе до пълното изгаряне на облака. В момента той се намира на двеста милиона километра от Марс и на шестстотин милиона километра от Земята. Сигурен съм, че на подобно разстояние възпламеняването му няма да предизвика никакви проблеми нито на Марс, нито на някоя от останалите планети в Слънчевата система.

Часовникът отброяваше последните трийсет секунди.

— След миг ще видим светлинни отблясъци вътре в облака, предизвикани от верижното избухване на бойните глави — заговори припряно Робинсън. — След това цялата тази маса газове ще се превърне в гигантска огнена топка. — Робинсън отново плъзна поглед по екраните с различни гледни точки, чудеше се на коя от тях да се спре при наближаването на историческия момент. Тъй като всички се записваха, избра панорамната гледка на телескопа „Азимов“.

— Пет секунди — каза репортерът. — Четири, три, две, една…

На монитора се появи микроскопична светлинна, като главичка на топлийка. После още една. И още една, следвана от множество малки отблясъци, наподобяващи пламъчета от соплата на далечна ракета. А после нищо — само добре познатата и непроменена картина на облака.

От сайта на „Ню Йорк Таймс“, 30 юни 2064

— Създадохме огромна кухина във вътрешността на облака, но той продължава да се носи право към Марс — докладва навъсено Дезмънд Йейтс. — Кухината е с широчина над един милион километра, но ракетите не успяха да предизвикат верижна реакция. Всичко, което постигнахме, е, че сега облакът е по-радиоактивен отпреди.

Заседанието се провеждаше в командната зала и на него освен президента Джарвис присъстваха членовете на изпълнителния комитет, гости и съветници.

— Можем ли да предположим, че хелиевите, водородните и кислородните атоми са били твърде разсеяни или прекалено инертни, за да поддържат верижната реакция? — попита недоволно доктор Деметриос Еспозито, човекът, предложил първоначално атаката. — Странна работа, наистина. Всички знаят, че водородът не е инертен газ. Би трябвало веднага да се взриви.

— Прав сте, докторе — потвърди Йейтс. — И това не е всичко. Нашите лазерни прибори показват, че кухината, която създадохме, е започнала да се запълва.

— Това е невъзможно — възкликна Еспозито. — Не разбирам много от динамика на газовете, но ми се струва доста странно за поведение на инертна маса.

Йейтс кимна и огледа присъстващите. Повечето, особено президентът, изглеждаха потиснати от странния развой на събитията.

— Има и още — добави той. — От спектрографските анализи на онази част от облака, която е била изгорена по време на взрива, научихме, че вътре се съдържат частици от много редки елементи. Те включват церий, прометий, самарий и итербий, както и някои елементи, които досега не успяхме да идентифицираме.

Настъпи тишина, присъстващите обмисляха чутото. Йейтс им даде около минута, после продължи.

— По-важното, което открихме, е, че облакът съдържа големи количества изотопи хелий-3 и хелий-4. Това са странични продукти на термоядрения синтез.

— Казвате „синтез“, а не „разпад“, професоре? — попита изумено доктор Еспозито. — Искате да кажете, че тези изотопи не са получени в резултат от взривовете на нашите ракети?

— Точно така — отвърна Йейтс. — Нещо повече, когато пробихме дупка във вътрешността на облака, нашите инструменти успяха да надзърнат до самия център и идентифицираха зони от нагорещена плазма, всичките с варираща плътност, въртящи се около собствени магнитни полета.

— Божичко! — възкликна Еспозито, не можа да сдържи изненадата си.

— Господа, нещо против да обясните на простосмъртните за какво става въпрос? — намеси се президентът. — Не всички тук сме ракетни физици.

Йейтс погледна Еспозито и му кимна да заговори.

— И така, господа — почна професорът от Калифорнийския университет, — от информацията, която ни даде професор Йейтс, можем да заключим, че облакът произвежда свой собствен вътрешен вид енергия чрез процеси на самоподхранващ се термоядрен синтез.

— Енергия? — повтори президентът, местеше поглед между двамата. — Енергия за какво?

— За движение, сър.

Отново се възцари тишина. Накрая президентът попита:

— Професор Йейтс, да разбирам ли, че сте променили мнението си относно облака?

Йейтс Кимна.

— Изглежда, във вътрешността на облака има пространство, в което нормалните закони на физиката са били променени, и че облакът разполага със собствен енергиен източник. Тези причини ме карат да стигна до заключението, че вътре в облака съществува някаква първична форма на организация — форма, която ни е съвършено непозната.

— За разум ли намеквате? — попита Джарвис.

— Истината е, че не знаем, сър — сви рамене Йейтс.

— Не е лесно да се дефинира понятието разум. Досега наблюдавахме поредица събития, които можеха да се обяснят с най-обикновено съвпадение. Нямаше нищо, което да ни кара да смятаме, че зад тях се крие разумна дейност.

— Професор Дънкан, питам ви отново. Готов ли сте да подпишете формуляра за опазване на национална тайна първа степен? — повтори шефът на отдела по безопасност. — С всички произтичащи от това последствия, които ви бяха изяснени.

Бил Дънкан хвърли кос поглед на Сали Бъртън. Седяха в малка стая заедно с петима души от отдела за сигурност. Стаята нямаше прозорци — намираше се в подземната част на сградата на Пентагона. Чуваше се тихото бръмчене на климатичната инсталация.

Срещата бе организирана от Дезмънд Йейтс, но в последния момент той се обади, че няма да може да присъства.

След един продължителен и наистина натоварен ден подложиха Дънкан на досаден, педантичен и невероятно обстоен разпит. Групата, която трябваше да прецени неговата „благонадеждност“, се състоеше от представители на Агенцията за национална сигурност, Пентагона, ЦРУ и КМС. Обсъждаха молбата на Дънкан да получи допълнителни молекулярни процесори за конвертирането на изонийските сигнали.

— Виждате ли, дори при скоростта на най-бързите процесори, с които разполагаме, има шест милиарда години аналогова информация, която трябва да бъде забавена до нашето ниво и после конвертирана — обърна се Бил към присъстващите в началото на срещата. — Искам от вас разрешение да извадя тази задача в обществената мрежа. Ще трябва да се обърнем към медиите и да ги призовем да ни помогнат. В противен случай няма да се справим никога.

— Съжалявам, но работата ви върху декодирането на изонийските сигнали е засекретена с директна заповед на държавния секретар — заяви непреклонно представителят на АНС.

От този момент нататък настроението на разговора рязко се смени.

— Засекретена! — изригна Бил. — Пристигнах във Вашингтон, понеже ми обещаха, че мога да публикувам разработките си, когато поискам.

— Професор Дънкан — намеси се представителят на администрацията на Белия дом, — сигурно си давате сметка, че обстановката е променена. Беше повикана Националната гвардия, за да въведе ред в някои части на страната. В последно време престъпността нарасна неимоверно. Правителството се готви за масови граждански безредици. Всеки момент може да бъде обявено военно положение.

Бил се облегна назад и поклати глава. През последните седмици двамата със Сали бяха толкова погълнати от работата върху сигналите, че почти не обръщаха внимание на новините. Бил знаеше, че ядреният удар срещу облака се е провалил и че сега той наближава Марс, но не беше стигал по-далеч от заглавията.

— Работата ви върху извънземните сигнали бе засекретена на най-високо ниво — добави представителят на АНС. — Не бива да я обсъждате с никой, който не е подписал формуляра за секретна информация първа степен, още повече да разпространявате копия от сигнала в мрежата:

Бил изстена отчаяно. Всичките му подозрения за начините на действие на правителството се бяха оказали верни. Макар че, от друга страна, бе длъжен да признае, че обстановката наистина е необичайна.

— В такъв случай как предлагате да ускорим работата по конвертирането? — попита заядливо той.

Представителят на АНС се завъртя на стола.

— Ваш ред е, доктор Крамър. — И погледна специалиста от Пентагона, според пагоните полковник.

— Професор Дънкан, аз съм ваш почитател от години — почна полковник Крамър. — Бях в Харвард, когато вашата работа върху адаптативната психология на изкуствените личности се четеше и обсъждаше повсеместно. Трябва да призная, че и сега е на почит в моя отдел.

— И кой е вашият отдел? — попита Бил.

— Може би аз мога да предоставя решение за вашия проблем — продължи Крамър, като пренебрегна въпроса. — Не е изключено да ви окажем честта да ви допуснем до строго секретна компютърна мрежа с много по-голяма процесорна мощ, отколкото разполагате в момента. Всъщност много по-голяма, отколкото дори бихте могли да мечтаете.

Бил го гледаше озадачено. Що за встъпление?

— Има обаче едно условие — намеси се представителят на АНС, който очевидно ръководеше срещата, и поиска Бил да подпише формуляра, който вече бяха сложили на масата.

Сега Сали Бъртън отвърна на погледа на Бил с едва забележимо свиване на рамене, нещо като извинение и подкана да е прагматичен.

— Питам ви още веднъж, професор Йейтс. Готов ли сте да подпишете формуляра за опазване на национална тайна първа степен? — настоя чиновникът от АНС. — Ще добавя, че от момента, в който го направите, вие преминавате на служба към Пентагона със съответната заплата, еквивалентна на тази, която сте получавали в МТИ. Ще ви бъдат осигурени всички условия, необходими за продължаването на работата ви.

Бил се бореше с противоречиви чувства. Знаеше, че напредва бавно в разшифроването на сигнала и че повече от всичко се нуждае от допълнителни компютърни мощности. Но мразеше да го притискат.

— И за да бъдат нещата по-ясни — продължи представителят на АНС и включи стенния екран, — разполагаме с подробно досие за вашата дейност по ограничаване разпространението на компютърните личности в мрежата. Подготвено от присъстващата тук агент Бъртън.

На екрана започнаха да се менят изображения — Бил се качва на борда на „Кейп Сентинел“, пристига Кристин Кокоран, после Пол Левин и други членове от неговия доброволчески отряд. След това подробен анализ на използването на мрежата от компютрите на борда на яхтата.

Бил кипна. През последните седмици се бе разбирал чудесно със Сали, но сега се чувстваше предаден.

— Разбирате защо искаме от вас да подпишете този формуляр — продължи чиновникът. — Трябва да сме сигурни във вашата лоялност към страната ни и в увереността ви, че разпространението на каквито и да било сведения относно дешифрирането на извънземния сигнал може да представлява пряка заплаха за националната сигурност. Независимо от политическите ви симпатии, професоре, искаме от вас да прекратите незабавно всякакви връзки със създадената от вас организация, както и с други от този род. Ако се съгласите, ще получите обещания достъп, но ако след това си позволите да нарушите забраната за разпространение на информация, ще бъдете подведен под отговорност. Оставям на вас да решите.

Сали Бъртън гледаше право напред, сякаш избягваше погледа му.

„Поне има доблестта да се чувства засрамена“ — помисли си Бил.

— Искам да го обмисля — заяви той. — Всъщност искам няколко дни почивка. Трябва да си проветря главата.

— Добре — каза представителят на АНС и погледна останалите присъстващи. — Ще продължим този разговор в края на седмицата. А междувременно, професор Йейтс, не бива да споменавате пред никого за нашата среща.