Облакът

20.

— Да летите с „Еър Форс 1“ около света не е като да се разхождате с вертолети — бе първият коментар на директора на полетите. — Знаете, че този самолет трябва непрестанно да е на разположение на президента, нали?

— Няма да го счупим — обеща Бил.

Директорът изгледа професора и странната сбирщина дългокоси хакери така, сякаш се готвеха да оберат държавната хазна. Бяха се събрали за предполетен инструктаж в просторната стая на контролната кула на летището, един етаж под центъра за въздушно движение.

Отвън армейски булдозери вече разравяха затрупаната от снега писта. Беше шест сутринта и все още бе тъмно, макар че през ниските облаци се процеждаше призрачно жълтеникаво сияние.

В момента изтегляха президентския самолет от хангара. Металната му обшивка лъщеше под изкуствената светлина на халогенните прожектори.

Белият свръхзвуков боинг имаше широк правоъгълен фюзелаж и прибрани назад криле. При нормален полет „Еър Форс 1“ се издигаше до границата с космическото пространство, където реактивните му двигатели изгаряха смес от кислород и гориво в огромни количества. По правило самолетът можеше да носи позивните „Еър Форс 1“ само когато президентът е на борда, но всички го наричаха така дори когато той не беше там.

На пистата вече бе изкаран и един голям транспортен самолет „Локхийд“ — истински летящ танкер, който можеше да зарежда „Еър Форс 1“ по време на полет.

— Ще е дълга и опасна мисия — каза директорът на полетите. — Още повече, че двата самолета ще трябва през цялото време да останат под облачната покривка. На големи височини има магнитни аномалии, генерирани от космическия облак. Вторият проблем ще е липсата на контрол на въздушното движение, което означава лишаване от външна навигационна помощ и минимална наземна поддръжка. Да не забравя също така, че през цялото време на полета няма да сте в състояние да развивате свръхзвукови скорости. Накратко — няма да е весела екскурзия.

Пилотите се спогледаха. Високо в стратосферата „Еър Форс 1“ се управляваше като състезателен автомобил, а отговарящите за повърхностния контрол и наблюдение компютри непрестанно изменяха формата на пластично-керамичната обшивка, за да постигат максимална аеродинамичност. При ниски скорости обаче, и в лошо време, самолетът щеше да лети като тухла.

— Освен това да прибавим и времето — продължи навъсено Чандлър. — На повърхността температурите вече слязоха до минус трийсет и пет градуса по Целзий. И двата самолета са оборудвани за експлоатация при зимни условия, добавени са допълнителни резервоари с антифриз, но въпреки това ще сме опасно близо до разрешената граница. От „Боинг“ твърдят, че „Еър Форс 1“ може да функционира до минус четирийсет градуса, но „Локхийд“ дават разрешение само за минус трийсет и осем. Най-големият проблем може да се окаже запалването на двигателите. Ето защо не бива да се изключват при никакви обстоятелства. Освен групата учени — продължи Чандлър, като кимна към Бил и неговите хора — на борда ще се качат техници за обезпечаване на поддръжка по време на пътя и при кацанията. Ще разполагате и с необходимия набор резервни части. — Обърна се към картата на света, която се виждаше на екрана зад него. През нея минаваше начупена бяла линия. — След излитането оттук самолетите се насочват право към Ню Йорк, където ще бъде оставен първият член от групата на професор Дънкан. Поне за там сме сигурни, че ще имате необходимата наземна поддръжка. Президентът вече се разпореди военните да почистят една писта на летище „Кенеди“. Освен това там ще дозаредите с гориво. Но помнете — не гасете двигателите!

— След Ню Йорк поемате за Лондон — продължи той. — Доколкото разбрах, президентът успя да разговаря с британския министър-председател и на „Хийтроу“ също ще ви посрещнат. Надяваме се да получите същото топло посрещане и в Берлин, Москва и Истанбул, макар че все още няма потвърждение от техните ръководители. Следват Калкута, Пекин и Токио. За тези държави също все още не се знае каква ще е реакцията. Последната спирка по пътя е Лос Анджелис, после се прибирате. Пълната обиколка на земното кълбо ще отнеме петдесет и шест часа.

Директорът въздъхна и се обърна към членовете на метеорологичната служба.

— Какво имате за нас, госпожо Балантайн?

Синоптичката пристъпи към масата.

— Времето по цялата земна повърхност е почти еднакво. Ще има обилни снеговалежи, но за щастие височинните ветрове утихнаха. Разговарях с повечето мои колеги от страните, които се каните да посетите. Те докладват за ниски облаци, но съвсем слаба циклонална активност. Подготвила съм подробна прогноза, но искам да знаете, че температурите над облачното покритие може да се окажат много по-ниски от тези на повърхността. Трябва да сте наистина много внимателни.

— Значи така — отново взе думата Чандлър. — Ако президентът осигури пълното съдействие на останалите правителствени ръководители, ще можете да презареждате на всяко кацане. Въпреки това с вас ще лети един горивен танкер в случай, че възникне необходимост да прибегнете до услугите му. За съжаление не сме имали възможност да го изпитаме при толкова ниски температури и можем само да се надяваме, че ще се държи добре. Това е всичко, подготвяйте се.

Бил Дънкан пристъпи към директора и му подаде ръка.

— Благодаря за всичко. Надявам се да се видим, когато се върна.

— Ще ме видите доста преди това — изсумтя Чандлър. — Да не мислите, че ще ви предоставя президентския самолет просто така? Идвам с вас.

Източният бряг на Щатите бе променен до неузнаваемост. Всъщност нямаше бряг — снегът бе покрил както земята, така и замръзналата океанска повърхност.

Капитан Робърт Хансън, старши пилот на „Еър Форс 1“, бе поканил Бил Дънкан в пилотската кабина малко преди да се приближат към първата си цел.

— Брегът свършва там, където снегът е хлътнал — обясни той. — Наближаваме Ню Джърси.

Всичко бе окъпано в червеникаво сияние и земята под тях изглеждаше почти равна. Пейзажът бе като от чужда планета.

Полетът от Аризона бе отнел седем дълги часа — през цялото време летяха срещу насрещен вятър. Всички пътници на борда си бяха закопчали предпазните колани и когато свръхзвуковият самолет започна да се снижава, Бил имаше чувството, че се носят между почти плътно притиснати една в друга равнини от сняг и виолетови облаци.

— Виждам Лонг Айланд — докладва вторият пилот Мелинда Маковски и посочи право напред през предното стъкло.

Изминаха няколко секунди, преди Бил също да забележи заобиколения от равна повърхност бряг на острова.

— Светлините, ако обичате — нареди Хансън. Докато помощниците му включваха прожекторите, той провери картината от камерата, монтирана на опашката на самолета. На няколкостотин метра зад тях летящият танкер също бе запалил светлините за кацане.

— Добре, да видим какво е положението — рече Хансън и започна да снижава самолета.

След още няколко минути Мелинда посочи напред.

— Имаме визуална връзка с „Кенеди“. Пистата е почистена.

Бил също гледаше през предното стъкло, но не можеше да види нищо. Малко по-късно в небето се издигнаха две сигнални ракети. Почти веднага след това върху бялата повърхност блеснаха два реда навигационни светлини, обозначаващи почистената писта.

— Ще кацнем от източна посока — каза Хансън и започна десен завой.

След десет минути „Еър Форс 1“ и танкерът ПС-2 се бяха приземили безпрепятствено на летище „Кенеди“.

— Само не гасете двигателите! — провикна се Робърт Хансън, докато се надигаше от мястото си.

Температурата навън бе минус 36,8 градуса и Хансън знаеше, че ако спрат двигателите, няма да могат да ги запалят отново. Нареди на Маковски да провери дали спирачките са задействани и повдигна дроселите с още няколко степени, за допълнителна сигурност.

Двата самолета бяха рулирали до самия край на пистата, която току-що бе изчистена от снега. Голяма група военни инженери си бяха проправили път до „Кенеди“ от скривалището под Сентръл Парк, за да помогнат в отчаяната надпревара около света, и сега се грижеха за поддръжката на пистата, докато самолетите се дозареждаха.

— Изключете всички външни електрически системи — нареди Хансън на Мелинда. — Излизам да проверя как върви зареждането.

По принцип при зареждането на самолетите с гориво се изискваше спиране на всички системи, както и на двигателя, за да се избегне опасността от пожар. Но в конкретния случай пилотите си даваха сметка, че рискът е оправдан — а и просто нямаше друга възможност.

Навън бушуваше виелица и всичко бе обвито в червеникаво сияние. Беше едва четири следобед, но космическият облак поглъщаше толкова много светлина, че изглеждаше, сякаш бе среднощ. Военните инженери бяха разположили в двата края на пистата запалени газови фенери, които осигуряваха допълнително осветление, тъй като електрозахранването бе доста слабо и навигационните светлини на пистата мъждукаха. Самите самолети бяха осветени от прожектори, захранвани от генератори.

— Готов ли си? — обърна се капитан Хансън към Пол Левин, първия от доброволците на Бил Дънкан, който трябваше да остане в Ню Йорк.

После завъртя ръчката за хидравличния механизъм на пасажерската врата и тя бавно се плъзна встрани. През отвора мигом нахлуха едри твърди снежинки. Бил Дънкан, Кристин, Грег, Харис, Одри и останалите членове на групата Свободни хакери се бяха скупчили в дъното на салона.

Веднага щом стълбичката се допря до вратата, Хансън поведе Левин надолу през снежната вихрушка. Под стълбата вече го очакваше армейски офицер. След като се здрависаха, капитанът тръгна към опашката на самолета да провери как върви зареждането.

Един от пилотите понечи да затвори вратата, за да не се губи топлина, но в същия миг на прага се появи опакована фигура в дебел оранжев костюм, отърси се от снега и отметна качулката.

— Сали! — възкликна Бил Дънкан. — Как се озова тук?!

— Реших, че може да съм полезна при топографирането на мрежата — засмя се Сали Бъртън. — Помолих военните да ме докарат.

Не можеха да летят със свръхзвукова скорост, нито да се издигнат над облака. Опасяваха се, че системите на самолета ще пострадат от мощното му магнитно поле, а и нямаха представа какви са температурите и въздушните течения на голяма височина.

По тази причина първите пет въздушни прехода на двата самолета се оказаха много продължителни. Липсваше каквато и да било наземна информация, връзка с контролните кули или сателитна навигация. Оборудваният със свръхмодерна апаратура самолет трябваше да лети слепешката, без почти никакви данни за това, което се случва отвън.

След като оставиха Пол Левин в Манхатън, успяха да се приземят без проблеми на „Хийтроу“ в Лондон. Каквото и да си бяха казали президентът Джарвис и британският премиер, то бе оказало необходимия ефект, защото на летището ги очакваха 1000 британски военни — бяха разчистили площадката и бяха докарали гориво и провизии за самолетите. В Лондон се разделиха с Грег Кохело, след което се отправиха към Берлин, където ги очакваше друг голям отряд посрещачи.

Не по-малобройна бе руската военноинженерна група, когато пристигнаха на летище „Шереметиево 2“. Поради богатия си опит в борбата със студа, руснаците бяха добавили към провизиите и шест каси водка.

От Москва експедицията полетя към скования от лед Истанбул, за да остави там Джими Макдугъл, който щеше да се заеме с мрежата в Близкия изток. Сетне се насочиха към покрития със сняг Сингапур, а после към Пекин. Дойде и ред на Токио, мястото, отредено за Кристин Кокоран. Намираха се над Корея, на хиляда и шестстотин метра височина, когато по уредбата прозвуча гласът на капитан Джил Търнбул — помоли професор Дънкан да отиде в кабината. Бил Дънкан тъкмо разглеждаше картата на японската мрежа заедно със Сали и тя предложи да го придружи.

— Температурата отвън спада драстично — каза капитан Търнбул, щом Сали и Бил влязоха в кабината. — Вече достигна минус четирийсет и два градуса и продължава да спада. — Докато говореше, тя не сваляше ръце от щурвала, поддържаше доколкото бе възможно равен полет.

Бил и Сали се спогледаха. Също като всички на борда, те си даваха сметка, че машината лети при екстремни условия.

— Какво можем да направим? — попита Бил, докато самолетът се разтресе за пореден път под напора на вятъра.

— Според радара пред нас има още една силна ледена буря — каза капитан Търнбул. — Прекалено е голяма, за да я заобиколим.

— Не можем да се върнем — посочи Сали. — Нямаме време. А и в Токио ни очакват.

Внезапно кабината се разтърси от оглушителна експлозия и в очите на Бил и Сали плисна някаква топла течност и същевременно ледени пръски. Самолетът се наклони напред и започна да пада.

— Махнете ръцете й от щурвала! — изкрещя вторият пилот Алън Нюбас.

Бил избърса кръвта и късчетата мозък, примесени с ледени висулки, от лицето си и отръска главата и раменете си от парченцата стъкло. И застина от ужас — в креслото на капитана седеше обезглавен труп, от врата му шуртеше кръв. Ръцете на капитан Джил Търнбул продължаваха да стискат щурвала. А после Бил видя огромната дупка в предното стъкло и чу и почувства сблъсъците с ледените късове, които удряха по обшивката отвън.

Откъсна очи от ужасяващия кървав фонтан от врата на Джил и насочи вниманието си към ръцете й. Тя се беше вкопчила в щурвала така, сякаш тялото й бе започнало да се вкочанява. Той се наведе напред и след няколко опита успя да разтвори безжизнените й пръсти и да дръпне ръцете й — положи ги в скута й. Щурвалът неочаквано се наклони наляво, после се отмести назад и двигателите на самолета изреваха оглушително — машината се връщаше към хоризонтален полет. Огромни ледени късове продължаваха да се блъскат в носа и фюзелажа.

Бил усети нечия силна ръка на рамото си и се обърна. В кабината бе влязъл Бил Чандлър, облечен в арктически костюм и с кислороден апарат на гърба. Наведе се над обезглавеното тяло и натисна копчето за освобождаване на предпазния колан. После вдигна трупа, прехвърли го през облегалката и го пусна в ъгъла на кабината, сякаш бе чувал с картофи.

Междувременно вторият пилот бе възвърнал контрола си върху самолета. Бил обаче забеляза, че ръцете и лицето му са посинели от вледеняващия вятър, който не преставаше да нахлува през отвора, както и от недостиг на кислород — въпреки че се намираха на не особено голяма височина.

Аварийната система на кораба вече бе освободила кислородните маски от нишите им в тавана — една от тях се поклащаше над главата на Нюбас, ала вкопчен с две ръце в непослушния щурвал, той нямаше възможност да си я нахлузи. Бил се олюля, едва сега осъзнал, че той също се задъхва, и в този момент някой се пресегна отзад и му постави маска върху лицето. Той пое глътка кислород и се обърна. Беше Сали — вече го заобикаляше и отиваше при втория пилот, за да му помогне.

Малко по-късно Нюбас кимна, че е по-добре, вдигна ръка и смъкна маската, която му бе поставила Сали. Чандлър се бе настанил в окървавеното кресло, за да помага с каквото е необходимо.

Бил се обърна да излезе — разбираше, че вече нямат нужда от него. Но внезапно кракът му се закачи в нещо и той погледна надолу. Беше настъпил обезобразеното тяло на капитан Джил Търнбул.

Призля му, той се подпря на вратата и повърна.

След четирийсет минути Бил се върна в набързо почистената кабина на „Еър Форс 1“. Счупеният прозорец бе сменен със стоманен лист, пригоден специално за подобни случаи, и самолетът отново бе херметизиран и затоплен.

Но навън бе настъпила коренна промяна. След като си възвърна контрола над самолета, капитан Робърт Хансън бе взел решение да се издигнат над ледената буря въпреки опасността, която представляваше облакът с неговите магнитни колебания. Свърза се с ПС-2, разказа за нещастието, което ги бе сполетяло, и нареди да направят същото като тях.

— Погледнете навън, професоре — каза Хансън, когато Бил застана до него. — Виждали ли сте нещо по-красиво?

На височина осем хиляди и петстотин метра най-сетне бяха излезли над бурята и сега ги заобикаляше невероятно красива картина. Самолетът летеше под навеса на космическия облак и в ярката светлина виждаха разноцветни газови колони — зелени, сини, виолетови и жълти — всичките озарени от електрически разряди.

— Температурата отвън се покачи с цели десет градуса! — Хансън посочи термометъра.

— Вероятно е от генерирането на топлина при триенето на газовия облак с йоносферата — отвърна Бил, докато се оглеждаше смаяно.

— По дяволите! — изруга неочаквано Алън Нюбас. — Изгубих контрол върху аеродинамичността на обшивката.

— Радарът също изчезна — обади се капитан Хансън, наведе се напред и чукна с пръст прозрачното стъкло на компаса — на борда на свръхмодерния самолет все още имаше няколко старовремски уреда. Стрелката на компаса се въртеше като побъркана. — Спускаме се незабавно — нареди Хансън. — Предайте на ПС-2 да направят същото.

Нюбас направи опит да се свърже с втория самолет, но нямаше отговор.

— Вероятно пак е заради проклетото магнитно поле — изръмжа Хансън, докато се мъчеше да поддържа правилен курс. Турбуленцията отвън се засили веднага щом навлязоха в горните слоеве на снежния циклон. Само след минута отново ги обгърна червеникаво сияние. Скоро се появи замръзналата повърхност на океана. От бурята обаче нямаше и следа.

— Обади се, ПС-2 — повтаряше Нюбас. — Дайте знак, че ни чувате.

— Ето ги — извика Хансън и посочи към десния прозорец. Всички извърнаха очи натам и видяха огромния „Локхийд“ да се спуска по спирала право надолу от кървавочервените облаци.

— Джим, Джим, промени курса! — извика Нюбас в микрофона.

Но от летящия танкер нямаше отговор. Хората на „Еър Форс 1“ гледаха онемели от ужас как тежката машина бавно се спуска, върти се като листо на вятър, удря се в заледената повърхност на морето и се превръща в огромно огнено кълбо.

Когато най-сетне пристигнаха в Лос Анджелис, предпоследната спирка от околосветското им пътешествие, температурата на повърхността бе спаднала до минус петдесет градуса.

Невъобразимата по размери и сила буря бе помела брега на Южна Калифорния и бе разрушила почти всички постройки в близост до летището, превърнала го беше в гигантско сметище за разбити самолети и рухнали сгради.

Веднага след като се приземиха, началникът на полета събра целия екипаж на важно съвещание. Навън продължаваше да вали толкова силно, че булдозерите едва се справяха със задачата си и докато почистеха единия край на пистата, другият вече беше затрупан. Наближаваше единайсет вечерта и единствената очертана в снега писта бе озарена от призрачна неонова светлина.

— Температурата е с десет градуса под разрешения лимит — съобщи капитан Хансън. — При такъв студ нищо чудно дори авиационното гориво да замръзне. — Той бавно изгледа присъстващите. — Въпреки това съм готов да излетя. Но трябва да ви предупредя, че рискът е огромен. Помислете дали да не приемем поканата на тукашните и да се настаним в тяхното скривалище.

Бил поклати глава.

— Точното време за началото на нашата операция е от изключително значение. Хората ми са вече по местата си и очакват от мен да синхронизирам действията им от Канкътската планина. Ако изчакаме, може само да стане по-лошо.

— Убеден съм, че си прав — съгласи се Хансън. — Пък и освен това се съмнявам, че ще успея да запаля отново двигателите. — Погледна към Мелинда Маковски и тя кимна едва забележимо. Същото направи и Сали Бъртън. — Твой ред е тогава — обърна се пилотът към началника на полета.

Брайън Чандлър погледна през прозореца на кабината към трепкащите пламъци на газовите горелки, после сложи ръка на рамото на капитана.

— Щом смяташ, че трябва да летим — да тръгваме.

— Добре. — Хансън посегна към микрофона. — Да видим какво ще каже диспечерът.

На десет метра под тях лейтенант Майкъл Унзерман от флотския инженерен батальон стоеше под опашката на самолета, включил шлема си чрез кабел в миниатюрното комуникационно табло в обшивката. Слушалките изпукаха и от кабината му съобщиха, че самолетът е готов за излитане.

— Дай ми няколко минути, капитане — отвърна Унзерман. — Аз ще ти се обадя.

Разкачи кабела, измъкна се изпод опашката на огромния самолет и тръгна по пистата, превит срещу поривите на вятъра. Висок сержант, целият покрит със сняг, изтича срещу него.

— Сър, изгубихме още два булдозера. Напълно замръзнаха — докладва сержантът. — Не мога да поддържам чиста пистата с останалите два.

Унзерман помисли за миг, после извика:

— Последните два булдозера да тръгнат по пистата. Веднага. И ми пратете шофьорите на цистерните с авиационно гориво.

Сержантът кимна и се отдалечи тичешком към хангара да предаде заповедта.

В кабината на „Еър Форс 1“ капитан Робърт Хансън и вторият пилот привършваха с предстартовата подготовка. Брайън Чандлър, Бил Дънкан и Сали Бъртън седяха в креслата зад тях. Полетът до Канкътската планина трябваше да отнеме не повече от час и те знаеха, че на тамошното летище вече тече подготовката за приземяването им.

Два огромни снегорина се появиха пред самолета и започнаха да изтикват натрупания сняг встрани от пистата. Сетне, за изненада на всички присъстващи в кабината, зад тях изникнаха две цистерни за авиационно гориво и почнаха да изливат съдържанието си в дирите на булдозерите.

— Какво правят, по дяволите? — промърмори озадачено Хансън.

Камионите продължаваха да се отдалечават бавно, оставяха след себе си тъмни дири. Интеркомът избръмча и Хансън се наведе, за да се свърже с диспечера. Изслуша какво му казват и поклати глава.

— Не мога да се съглася, лейтенант. Прекалено е рисковано.

Върнал се отново при мястото си на опашката на самолета, Унзерман извика в микрофона:

— Това е единственият ти шанс, капитане. Снегът вали толкова силно, че е невъзможно да почистим пистата. Изчакай само да изгаснат пламъците и потегляй колкото можеш по-бързо.

Хансън изсумтя в микрофона и се обърна към хората в кабината.

— Възнамеряват да запалят горивото — обясни той, като кимна към пистата. — Пламъците ще разтопят снега за няколко минути. Трябва да излетим точно преди да угаснат.

Мелинда Маковски погледна капитана, сетне втренчи безизразен поглед право напред.

— Добре, сър.

— Ти какво ще кажеш, Брайън? — попита Хансън.

— Със сигурност утре няма да стане по-добре — отвърна Чандлър.

Бил повдигна вежди към Сали.

— Все някак трябва да се върнем — рече тя.

— В твои ръце сме, капитане — въздъхна Бил.

Хансън каза няколко думи в микрофона, обърна се към втория пилот и нареди:

— Дроселите на четирийсет процента.

Докато Мелинда Маковски преместваше ръчките напред, Бил забеляза двама войници, които се придвижваха към средата на пистата, на стотина метра пред тях. Носеха запалени факли и щом приближиха мястото, където бе разлято авиационното гориво, се наведоха и подпалиха още пресните дири. После бързо изтичаха встрани.

Хансън се наведе към Маковски и сложи ръка на рамото й. Огънят на пистата се разгаряше бързо. Щом пламъците в близкия край започнаха да утихват, Хансън рязко премести и четирите ръчки напред. Самолетът започна да се тресе — четирите двигателя на самолета развиваха обща тяга от над 110 000 конски сили и бяха поне три пъти по-мощни от двигателите на „Конкорд“ — първия свръхзвуков пътнически реактивен самолет. Точно когато вибрациите достигнаха точката, отвъд която заплашваха да разрушат самолета, Хансън отпусна спирачките.

„Еър Форс 1“ се стрелна право напред към пламъците.

Сали сграбчи Бил за ръката и я стисна с всичка сила. Зад прозореца се виждаха само огнени езици и пушек. Самолетът заподскача по пистата и накрая — в последния възможен момент — Робърт Хансън дръпна щурвала към себе си. „Еър Форс 1“ се отдели от тежкия сняг и бързо се издигна към неоново-синкавите облаци.