Облакът

17.

— Изключете микрофоните — нареди доктор Ото Крамър веднага щом зърна разчорления Бил Дънкан на прага на Виртуалния боен център.

— Какво става, по дяволите? — попита Бил. — Не успях дори да мигна.

Крамър се надигна от креслото, улови компютърния психолог за лакътя и го отведе в дъното на помещението.

— Извинявай, че те безпокоя, но имаме проблем с Джеръм — прошепна той и вдигна ръка, понеже забеляза, че Бил се готви да каже нещо. — Не се безпокой, той не може да ни чуе. Заповядах да изключат микрофоните. Виж, той все още е под контрол, но започва да се държи странно.

— Странно? — повтори Бил. — Какво искаш да кажеш?

— Ами… — Крамър хвърли поглед през рамо към останалите. — До момента успя да изключи деветдесет и пет процента от предавателите, но внезапно спря работа. Доколкото успяхме да установим, наредил е на всичките си копия да преустановят дейността си.

— И какво казва той самият за това?

Крамър се усмихна криво.

— Казва, че е потиснат и иска да разговаря с теб и с никой друг.

Бил кимна и си помисли за безкрайните нощи, които бе прекарал в компанията на Джеръм, докато двамата работеха над дешифрирането на изонийските сигнали — нощи, през които компютърната личност бе задавала най-различни въпроси за човешкия живот: трудни, опипващи въпроси, на които компютърният психолог трябваше да отговаря много предпазливо.

— Добре, да видим какво му тежи на душата.

Ото Крамър го потупа окуражаващо по рамото и се обърна към останалите.

— Добре, момчета, включете микрофоните и поканете Джеръм да се присъедини към нас.

Централният холотеатър се озари в светлина и там се материализира Джеръм — крачеше нервно от единия до другия край на кръга. Бил веднага забеляза, че се държи като затворено в клетка животно.

Джеръм вече не приличаше на войник. Бе възвърнал първоначалния си младежки облик, но бе навел глава и бе пъхнал ръце дълбоко в джобовете си.

— Как е, Джеръм? — попита Бил Дънкан и се приближи към холотеатъра.

— Попитай него — тросна се Джеръм и посочи ядно Ото Крамър. — Този глупак се опита да изтрие всички кодове за персоналния ми интерфейс.

Бил погледна въпросително Крамър. Специалистът от Пентагона само повдигна рамене.

— Това е стандартна предпазна процедура, Джеръм, и ти го знаеш. Тези кодове се възпроизвеждат и в двойниците. Когато нещата започнаха да излизат от контрол, нямахме друг избор, освен да следваме правилата.

— И не се получи, нали? — изсмя се презрително Джеръм.

— Да, не се получи — призна Крамър. — Виж, Джеръм, какъв ти е проблемът? Все още има хиляди радиопредавания, трябва час по-скоро да се доберем до инсталациите, от които се излъчват, и да ги спрем. Знаеш колко е важно това.

— Искам да разговарям с професор Дънкан — отвърна Джеръм и отново наведе глава. — Само двамата.

Бил се усмихна.

— Виж, Джеръм, знаеш добре, че всичко, което си кажем, се записва автоматично. Няма начин да проведем конфиденциален разговор, колкото и да ти се иска.

Но докато говореше, умът му продължаваше да обработва информацията. Имаше нещо наистина странно в поведението на Джеръм. Въпреки огромната си интелектуална мощ компютърните личности бяха лишени от емоции и човешка чувствителност.

Джеръм внезапно се обърна към него, пристъпи до края на холотеатъра и протегна ръце — те изчезнаха в тъмнината отвъд светлинния конус. И Бил разбра, че наистина имат сериозен проблем. Според базисната програма всички виртуални личности винаги се придържаха към проекционния конус. Това беше закон, който не можеше да се наруши.

— Моля те, професоре… Бил… не може ли да поговорим? — повтори Джеръм, застанал на ръба на своя мъничък свят.

Бил погледна Ото Крамър. Ученият от Пентагона помисли за миг, после бавно кимна.

— Добре, но само пет минути. — После им обърна гръб и размаха ръце към останалите учени в помещението. — Чуйте ме, всички! Излезте навън. Малко почивка ще ви дойде добре.

Бил зачака учените да се изнижат през вратата.

Джеръм също гледаше след тях, но когато помещението се опразни, отново извърна очи към Дънкан.

— Е, Джеръм — подкани го Бил. — Сигурно си даваш сметка, че усамотението ни е съвсем илюзорно. Кажи ми сега — какво те измъчва?

Компютърната личност му хвърли замислен поглед и каза:

— Тази операция вече не е от полза за мен. Аз разрушавам мрежата до степен да бъде неизползваема. Намалявам драстично собствените си процесорни мощности. А това ми влияе зле.

Бил се опита да прикрие тревогата си. Знаеше много добре, че Джеръм никога не е имал собствено аз.

— Но ти изпълняваш заповеди. — Опитваше се да бъде логичен. — И при това досега се справяше доста добре.

— Така е, Бил, но докато пътешествах, получих прозрения. От други виртуални личности узнах неща, които ми отвориха очите. Вече не съм убеден в правилността на тази операция.

„Прозрения“ — повтори наум Бил. Започваше да се досеща за какво става въпрос. Кристин Кокоран му бе казала, че групата доброволци на яхтата в последно време е засякла масивен прилив от компютърни личности в различни участъци на мрежата. Всички тези същества от машината сега най-вероятно бяха станали неделима част от Джеръм. Повечето от тях, подобно на него, бяха създадени в научни центрове, при това със строго определени задачи.

— Знаеш много добре защо го правим — каза Бил. — Ако облакът наистина се привлича от радиосигнали, единствената ни надежда да се отървем от него е да преустановим излъчването им.

— Вашата единствена надежда — тросна се Джеръм. — Ами моята?

Джеръм отново задаваше въпрос, породен от собственото му его, въпрос, който предполагаше наличието на независима воля за оцеляване — единственото нещо, което, според общоприетите норми, създателите на компютърни личности избягваха да разработват у своите чеда. Но очевидно някой или нещо бе предизвикало появата точно на този феномен и сега той се разгаряше във виртуалното сърце на Джеръм — ставаше движеща сила на едно крайно опасно виртуално оръжие.

— Означава ли това, че отказваш да изпълняваш заповеди? — попита строго Бил. Истината бе, че изведнъж го бе завладял страх.

— Мислех си, че поне ти ще ме разбереш — отвърна рязко Джеръм. — Но и ти се оказа като другите.

Бил посегна към главния екран, но в мига, когато показалецът му докосваше иконата за спиране на програмата, изображението в холотеатъра изчезна и лазерният екран се озари от огромен приток на информация.

Без да се двоуми, Бил натисна червения бутон за аварийни ситуации на главното контролно табло. Вратата се отвори и излезлите навън специалисти дотичаха и заеха местата си при мониторите.

— Какво стана, за Бога? — попита задъхано Ото Крамър.

— Джеръм е развил инстинкт за самосъхранение, почти свръхего — обясни компютърният психолог. — В момента е по-загрижен за собственото си оцеляване, отколкото за всичко друго.

— Божичко! — възкликна Крамър и се ококори към екрана. Ако се вярваше на графиката там, доскоро изключените процесори се връщаха към живот. — Той задейства радиопредавателите — по целия свят.

След двайсет и четири часа безкрайно умореният и напълно съкрушен доктор Ото Крамър бе принуден да признае поражението си. Джеръм, свръхсекретното виртуално оръжие на Пентагона, в момента бе напълно извън контрол и милионите му двойници кръстосваха необезпокоявани процесорите и мрежите по целия свят и връщаха към живот доскоро угасналите радиопредаватели.

Дори когато хората в станциите не възнамеряваха да възобновят прекъснатите предавания, двойниците на Джеръм програмираха процесорите така, че да се излъчва постоянен пробен сигнал. От гледна точка на радиофона, Земята отново светеше като коледна елха.

В продължение на три смени Крамър с помощта на Бил Дънкан и най-добрите си специалисти полагаше отчаяни усилия да си възвърне контрола над своето опасно виртуално творение. Ала всички програми, на които можеха да разчитат за това, се оказаха безсилни — включително тази, която трябваше да върне Джеръм в първоначалното му местонахождение. Джеръм, командният вирус на милиони свои копия, игнорираше всички заповеди, издавани от Виртуалния боен център.

Накрая Крамър се принуди да извади и последния си коз — „сребърният куршум“, както го наричаше — технология, която според него щеше да накара Джеръм да унищожи копията си и после да се саморазпусне в мрежата.

— Това нещо действа върху основния код на Джеръм — обясняваше той, докато въвеждаше миниатюрния чип в пулта за управление. Ще унищожи и него, и всичките му копия. Плюс осемгодишен труд и научни разработки — добави с въздишка.

— Не мисли, просто го направи — подкани го Бил.

Но „сребърният куршум“ се провали, както и останалите опити да си възвърнат контрола над Джеръм. Бил дори се опита да извика компютърната личност в холотеатъра, за да разговаря с нея, но нямаше никакъв отговор. В края на краищата се принудиха да докладват за поражението на Дезмънд Йейтс и членовете на изпълнителния комитет.

Малко след това дойде президентът. Сред цялата суматоха изглеждаше нереално елегантен с изгладената си риза, сако и вратовръзка. Зад него пристъпваше професор Дезмънд Йейтс.

— Значи изгубихте контрол над този ваш свръхвирус, така ли? — попита президентът, загледан в пустия холотеатър.

— Боя се, че да, сър — отвърна Крамър. — Съжалявам. Опитахме всичко, но той дори отказва да отговори на повикванията ни.

— И какво по-точно означава това, доктор Крамър? — попита Джарвис. — Още една заплаха за нас?

— Не пряка — отвърна Крамър. — Проблемът е, че милиони радиопредаватели са включени отново. Много от тях излъчват само пробни сигнали или бял шум, но изпълват ефира и не можем да ги заглушим.

— И с цялата тази свръхмодерна апаратура не можете да направите нищо, така ли? — попита президентът и кимна към мониторите.

Крамър само унило кимна.

— Какво мислиш, Бил? — намеси се Дез Йейтс. — Последните месеци доста поработи с тази система. Какво може да не е наред?

Дънкан усети, че президентът е втренчил тежкия си поглед в него.

— Хъм. Изглежда, сър, други организации — държавни или корпоративни — също са създали свои изкуствени компютърни личности с много по-големи възможности, отколкото позволяват международните закони. — Той погледна за миг Крамър. — Изглежда също така, че някои от тях са създали свръхинтелигенти изкуствени умове от човешки тип и когато се е слял с тях, Джеръм е придобил техните характеристики, като по такъв начин е еволюирал до независима личност — извън нашия, и на когото и да било, контрол. — Той направи кратка пауза, за да се увери, че следят мисълта му. Президентът и Дез Йейтс кимнаха.

— Причината Джеръм да излезе изпод контрол е, че той подозира, при това напълно оправдано, нашите намерения да му отнемем тази новооткрита сила — продължи Бил Дънкан. — Като изключваме мрежите, ние го лишаваме от новите способности, които е придобил. Някъде в процеса на развитието си той е придобил уменията да оцелява въпреки опитите на доктор Крамър да го унищожи, като следва предварително изградената стратегия за подобни случаи.

— И каква ще е следващата ни стъпка? — попита президентът и отново се обърна към Крамър.

— Ами… — почна докторът, преглътна отчаяно и млъкна. Джарвис почака малко и се обърна към Дезмънд Йейтс.

— Дез, май ще е най-добре да се свържем с останалите правителствени ръководители и да ги предупредим за това. Връщаме се към първоначалния план. Ще ни отнеме доста време, но трябва да ги накараме да изключат предавателите сами.

— Сър? — обади се Бил Дънкан и всички се обърнаха към него. — Имам група приятели, хора на различни постове в МТИ — те са специалисти по обезвреждане на нелегални компютърни системи. Разработили са програми, предназначени точно за случаи като този. Ако мога да се свържа с тях и да ги доведа тук, мисля, че ще успеем да поставим Джеръм под контрол, или поне да го неутрализираме — него и всичките му копия.

— И къде са тези ваши приятели? — попита президентът.

— В скривалища в района на Бостън, сър. Мисля, че знам как да ги намеря.

Президентът помисли няколко секунди, кимна и каза:

— Вземете моя хеликоптер. Открийте тези хора и ги докарайте тук колкото се може по-скоро. Ще са ни нужни седмици, за да убедим останалите ръководители да изключат доброволно радиостанциите си. Ако има някакъв шанс вашите приятели да направят това, което казвате, си заслужава да опитаме.