Зора

1

Тренажорът представляваше зала в кафяви, зелени и сини цветове. Под тънкия пласт покапала по земята шума се подаваше кафява, кална пръст. Кафява река течеше покрай сушата и искреше на светлината на нещо, което приличаше на слънце. Във водата имаше твърде много тиня, за да изглежда синя, въпреки че таванът на помещението, небесният свод отгоре, беше с наситен тъмносин цвят. Никъде не се виждаха следи нито от пушек, нито от смог, и само няколкото облачета загатваха за наскоро падналия дъжд.

От другата страна на реката, на отсрещния бряг, се създаваше илюзия за наредени в редица дървета. Зелена редица. Там преобладаваше зеленият цвят. Нагоре се виждаха истинските зелени корони на дървета с различен ръст, повечето натежали от изобилието на други живи същества: бромелии, орхидеи, папрати, мъхове, лишеи, лиани, паразитни растения, а също и щедро попълнение от всякакви насекоми и няколко вида жаби, гущери и змии.

Едно от първите неща, които Лилит бе научила по време на предишната тренировка, беше да не се опира до стволовете на дърветата.

Имаше малко цветя, най-вече бромелии и орхидеи, разположени високо горе в клоните. Долу по земята всяко пъстро, неподвижно нещо се оказваше я листо, я някакъв вид гъба. Всичко тънеше в зеленина. Растителността беше достатъчно рехава и позволяваше с лекота да се върви през нея, освен може би край реката, където на места, макар и все още непозволено, се налагаше да се разсичат лианите с мачете.

– Инструментите ще дойдат по-късно – ѝ беше казал Никанж. – Засега е достатъчно хората да привикнат към средата. Да започнат да я изследват и сами да открият, че се намират в гора, насред остров. Остави ги да започнат да чувстват живота на такова място. – То се поколеба за миг. – И да се установят по-трайно в жилищата си с техните оолои. Само така ще се научат да се търпят едни други. Остави ги сами да проумеят, че няма нищо странно в това, да живеят задружно помежду си и с нас.

Лилит и то седяха край брега на реката на едно място, където водата беше подкопала основите на голямо парче земя, което беше паднало в реката, завличайки със себе си няколко дървета и много от околната растителност. Не беше трудно да се стигне до водата, въпреки че точно там земята рязко пропадаше на дълбочина около три метра. На самия ръб на пропастта се издигаше един от местните гиганти: огромно дърво с отвесно разположени клони, като подпори, които се простираха високо над Лилит, и като стени разделяха земята наоколо на отделни стаи. Въпреки огромното разнообразие от форми на живот върху дървото, Лилит застана между две такива подпори, обвити от дървото в почти пълен кръг. Почувства се оградена от нещо, което притежаваше солидността на землянска постройка. Нещо, чиито основи, също като тези на съседите му, ще бъдат подкопани, за да паднат в реката и да загинат.

– Нали знаеш, че ще започнат да изсичат дърветата? – каза тя тихичко. – Ще започнат да правят салове или лодки. Защото ще сметнат, че са на Земята.

– Някои от тях не мислят така – възрази Никанж. – То е само заради вас.

– Но това няма да им попречи да продължат да си правят лодки.

– Не. И ние няма да се опитаме да им попречим. Нека си гребат с лодките, а после, като стигнат до някоя стена, сами ще се върнат. За тях няма друг изход освен този, който ние им предлагаме – да се научат да намират прехрана и подслон в обкръжаващата ги среда и да започнат сами да се справят. Когато станат готови, ще ги върнем на Земята и ще ги освободим.

То знаеше, че те ще избягат, помисли тя. Нямаше начин да не знае. И въпреки това то продължи да обяснява за смесените селища, където хора и оанкали щяха да търгуват помежду си и да се чифтосват, като оолоите щяха да държат контрола над размножаването и по този начин щяха да се раждат деца с черти и от двете групи.

Тя погледна нагоре към спускащите се под наклон клиновидни подпори. Полукръгът, в който се намираше, ѝ пречеше да вижда Никанж и реката. Нямаше друго освен кафява или зелена гора, докъдето поглед стига – измамно усещане за дива природа и усамотение. Никанж я остави известно време да се наслаждава на тази илюзия. То нищо не каза, не издаде никакъв звук. Краката ѝ отмаляха и се огледа около себе си за нещо, на което можеше да поседне. Не искаше да се връща при другите, преди непременно да ѝ се наложи. Те вече можеха взаимно да се понасят, най-трудната част от приобщаването един към друг беше отминала. Много рядко прибягваха до опиати. Все още упояваха Кърт и Гейбриъл, и неколцина други. Лилит се замисли за тях. Странно, и тя се възхищаваше на това, че имаха смелостта да се противопоставят на въздействието. Значеше ли обаче, че са силни? Или просто не можеха да се адаптират?

– Лилит? – попита Никанж внимателно.

Тя не му отвърна.

– Хайде да се връщаме.

Тя беше открила един сух, дебел корен от лиана, на който приседна. Провесен като люлка, той се спускаше от короната на дървото, а след това закривяваше отново нагоре, за да се заплете в клоните на едно от по-ниските околни дръвчета, преди да се спусне към земята и да се забие в пръстта. Този корен беше по-дебел от повечето околни стволове и няколкото буболечки по него изглеждаха безобидни. Не беше удобен за седене с множеството извивки и с твърдостта си, но на Лилит не ѝ се тръгваше още.

– А какво ще направите с хората, които не могат да се адаптират? – попита тя.

– Ако не буйстват, ще ги върнем на Земята с останалите като вас.

Никанж се подаде зад клона, с което разруши усещането ѝ за усамотение и дом. Нищо, което приличаше на Никанж или се движеше като него, не можеше да идва от родината. Тя се изправи с неохота и тръгна с него.

– Нахапаха ли те мравки? – попита то.

Тя поклати глава. То не харесваше, че тя прикрива някои от леките си наранявания. То смяташе здравето ѝ до голяма степен за своя грижа и в края на всеки ден я преглеждаше за ухапване от насекоми и особено от комари. Тя си помисли, че би било по-лесно да не бяха включвали комарите в това скромно подобие на Земята. Но оанкалите не смятаха така. Симулацията на земна тропическа гора трябваше да бъка от змии, стоножки, комари и други гадини, от които Лилит спокойно можеше да се лиши. Притрябвало им беше на оанкалите да се тревожат, помисли тя цинично. Нали тях никой не ги хапеше.

– Не останаха много от вашите – каза Никанж, докато вървяха.

– Та кой ще иска да се откаже от вас.

Тя трябваше да се върне назад в мислите си, за да разбере какво се опитваше да ѝ каже.

– Някои от нас смятаха, че трябва да спрем известно време да ви приобщаваме, докато не ви доведем до това място – продължи то. – Тук би ви било по-лесно да се свържете един с друг, да образувате семейство.

Лилит го изгледа с почуда, но не каза нищо.

Семействата бяха начин да се създават деца. Да не би пък Никанж да искаше да каже, че на това място ще трябва да зачеват и да раждат деца?

– Но повечето от нас нямаха търпение – продължи то и внимателно обви шията ѝ със сетивната си ръка. – Щеше да е по-добре, ако нашите два народа не бяха така силно привлечени от вас.

2

Когато най-сетне им раздадоха някакви материали и сечива, оказаха се водонепромокаеми брезентови платнища, мачетета, брадви, лопати, мотики, метални съдини, въжета, хамаци, кошове и пос-телки. Лилит разговаря с всеки един от по-опасните хора, преди да получат инструментите си.

Направи последно усилие, помисли тя с досада.

– Изобщо не ми пука какво си мислиш за мен – каза на Кърт. – Истината е, че човеците на Земята ще се нуждаят от такива като теб. Затова те събудих. Искам да стигнеш жив там долу. – Тя се поколеба за миг. – И моля те, Кърт, не прави като Питър.

Той я погледна учудено. Едва отърсил се от въздействието на опиата, едва добил способност да буйс-тва, и вече гледаше напрегнато.

– Накарай го отново да заспи! – Лилит беше помолила Никанж. – Накарай го да забрави! Не му давай мачете, за да разбереш дали няма да го използва срещу някого.

– Яхжахий смята, че му няма нищо – беше отвърнал Никанж.

Яхжахий беше оолоито на Кърт.

– Наистина ли? – усъмни се Лилит. – А какво мис-леше оолоито на Питър?

– Нищо. Затова и никой не разбра, че се намира в опасност. Безумно поведение. Казах ти, че за нас щеше да е по-добре, ако не бяхме толкова силно привързани към вас.

Тя поклати глава.

– Ако Яхжахий смята, че Кърт няма да създава проблеми, греши.

– Ние наблюдаваме Кърт и Яхжахий – продължи Никанж. – Кърт сега изживява труден период, но Яхжахий е готов. Дори Селин е готова.

– Селин! – Лилит произнесе името с неприязън. – Поздравления, задето ги събрахте в двойка. Постигнахте много повече, отколкото с Питър и Джийн. Те двамата бяха като огън и бензин. Да. Пък и без това Селин не е готова да загуби още един самец. Тя ще се вкопчи в него. А Кърт, понеже тя му се струва много по-уязвима, отколкото е, ще има добър повод да не рискува, да не прави опит да я зареже. Така че двамата ще се оправят.

– Няма – каза ѝ по-късно Гейбриъл.

Той най-сетне се беше отърсил напълно от ефекта на опиата и се справяше далече по-добре от другите.

Кахгаят, който гореше от нетърпение да предизвиква Лилит, да я принуждава да върши разни неща, да ѝ се подиграва, проявяваше безкрайно търпение към Тейт и Гейбриъл.

– Постави се на мястото на Кърт – ѝ беше казал Гейбриъл. – Той няма власт дори над това, което тялото му прави или чувства. Той е обладан като жена и... Не, не ми обяснявай! – Вдигна ръка, за да не ѝ позволи да го прекъсне. – Той знае, че оолоите не са мъжки. Знае, че целият този секс се случва само в главата му. Какво от това. На кого му пука! Други натискат копчетата. Но той няма да им позволи да се отърват току-тъй.

Лилит се уплаши и съвсем искрено попита:

– А ти как се помири с него?

– Кой казва, че съм се помирил?

Тя се втренчи в него.

– Гейб, не можем да си позволим да изгубим и теб.

Той се усмихна. Красиви, съвършено здрави, бели зъби. „Като на хищник“, помисли тя.

– Няма пръв да направя следващата крачка – отвърна той. – Или поне не и преди да разбера къде се намирам. Нали знаеш, че продължавам да не вярвам, че не сме на Земята?

– Знам.

– Тропическа гора насред космически кораб. Кой ще повярва на това? Освен оанкалите. Ясно е, че те не са от Земята. Повече от сигурно е. Но сега са тук, на нещо, което прилича на Земята и където има същите звуци и миризми.

– Но не е.

– Ти твърдиш така. Много скоро сам ще разбера.

– Кахгаят може да ти покаже неща, които да ти помогнат да повярваш. Дори Кърт би повярвал.

– Нищо не е в състояние да убеди Кърт. Нищо не стига до съзнанието му.

– Мислиш ли, че ще постъпи като Питър?

– Да, но с далече по-добър резултат.

– За бога. Знаеше ли, че пак са върнали Джийн в състояние на летаргичен сън? Когато се събуди, тя ще е забравила за Питър.

– Чух, да. Предполагам, че така ще ѝ бъде по-лесно, когато я уредят с друг мъж.

– Ти това ли би искал да се случи с Тейт?

Той сви рамене, обърна се и си тръгна.

3

Лилит научи хората как да правят сламени покриви, като подпъхват отделните части една под друга върху наклонените греди, така че, когато вали, водата да не се стича вътре. Показа им също и кои са най-подходящите дървета за направата на дъски за пода и за рамките на вратите и прозорците. И така, в продължение на няколко дни, всички се трудиха заедно и вдигнаха голямо дървено наколно жилище със сламен пок-рив, на безопасно разстояние от нивото на водите, когато реката приижда. Къщичката беше точно копие на онази, в която всички живееха вкупом и която Лилит и оолоите бяха построили, след като оолоите ги бяха довели тук, в тренажора, по безкрайните коридори.

Оолоите оставиха тази къщичка изцяло на разположение на хората. Те гледаха или седяха и разговаряха помежду си, или пък изчезваха в гората по техните си дела. Но когато работата приключи, отбелязаха повода със скромно угощение.

– Отсега нататък вече няма да ви даваме храна наготово – обърна се един от тях към хората. – Ще трябва сами да се изхранвате с онова, което расте наоколо или което отглеждате в градините си.

Думите му не изненадаха никого. Та нали и без това вече късаха снопове неузрели банани от дърветата наоколо и ги провесваха по гредите или отпред на верандата. Докато ги чакаха да узреят, хората разбраха, че ще им се наложи да ги опазват от разните буболечки.

Неколцина вече бяха успели да си отрежат някой и друг ананас или да откъснат папая или плодове от околните хлебни дървета. Повечето не харесваха вкуса на плодовете на хлебното дърво, докато Лилит не им показа семената му. Когато ги изпекоха, както тя им каза, и ги изядоха, разбраха, че през цялото време, докато са били в голямата зала, са се хранили именно с тях.

От земята вадеха маниока и сладките картофи, които Лилит беше посадила по време на своето обучение.

Сега беше техен ред да засеят реколта.

А също така беше ред на оанкалите да видят каква човешка реколта ще съберат.

Двама мъже и една жена бяха нарамили сечивата си и не се бяха върнали от гората. Въпреки че все още не знаеха чак толкова много неща, че сами да се оправят.

Оолоите обаче не тръгнаха да ги търсят.

Вместо това всички те сключиха пипалата на главите си и сензорните си крайници и като че ли мигом взеха решението: ще се правят, че не са забелязали липсата на тримата.

– Никой не е бягал – отвърна Никанж, когато Джоу-зеф и Лилит го попитаха какво ще стане сега. – Може и да са изчезнали, но все още са тук някъде, на острова. Ние ги наблюдаваме.

– А как успявате да ги следите през дърветата? – поиска да узнае Джоузеф.

– Корабът ги следи. Ако нещо им се случи, има кой да се погрижи за тях.

И други хора започнаха да напускат селището. Дните минаваха и някои от оолоите станаха видимо неспокойни. Страняха от другите, заставаха неподвижно, като камъни, прибрали глави и пипала към тялото, подобно на корави тъмни буци, които по думите на Лия приличаха на отвратителни тумори. Все едно дали ще им крещиш, ще ги вали дъжд или ще се спъваш в тях, те не се помръдваха. Когато пипалата на главите им престанаха да следят движенията на околните, при тях дойдоха половинките им, за да ги обгрижват.

От гората излизаха мъжки и женски оанкали и отиваха при техния оолои. Лилит не знаеше някой да ги е викал, но забеляза пристигането на първата двойка. Случи се веднъж, когато беше отишла на едно място край реката, където растеше хлебно дърво, щедро отрупано с плод. Беше се покатерила нависоко, хем да понабере плодове, хем да се наслади на уединението и красотата на самото дърво. От малка не я биваше много да се катери по дървета, но по време на обучението беше придобила известна сръчност и увереност и беше заобичала близостта с нещо, което толкова много ѝ напомняше Земята.

От високото тя забеляза двете оанкали, които излизаха от водата. Те сякаш не плуваха към брега, а в един миг, когато наближиха, просто се изправиха и стъпиха на сушата. За миг спряха погледа си върху нея, но после се обърнаха и поеха към селището.

Беше ги наблюдавала безмълвно, но те бяха усетили присъствието ѝ. Още един мъжкар и една женска, дошли да се притекат на помощ на някое поболяло се изоставено оолои.

Щяха ли хората да се почувстват по-силни, ако знаеха, че могат да породят усещането за болест и изоставяне у някое оолои? На оолоите не им понасяше раздялата с някого, който носеше тяхната специфична миризма, техния специфичен химически маркер. Не умираха. Но забавяха жизнените си процеси, отдръпваха се навътре в себе си, докато роднините им не ги извадеха от това вцепенение, или в по-лошия случай, докато някое друго оолои, което изпълняваше ролята на лекуващ, не ги изтръгнеше от това състояние. Но защо не отиваха при половинките си, когато хората ги изоставяха?

Защо се вцепеняваха и позволяваха да се разболяват?

Лилит се върна в селището, понесла на гръб голяма грубо изплетена кошница, пълна със семена от хлебно дърво. Когато пристигна, завари мъжкото и женското оанкали да се грижат за своето оолои, притиснали го помежду си и преплели глави и пипала. Всяко докосване между тримата се последваше от сключване на пипала. Позата им беше много интимна и затрогваща, но наоколо се бяха излегнали още оолои, които стояха на пост, като си придаваха безгрижен вид. Няколко хора също гледаха какво се случва. Лилит обиколи с поглед селището, докато се чудеше колко от тези, които в момента не бяха тук, нямаше да се върнат от експедициите из гората или събирането на плодове през деня. Дали пък тези, които не се завръщаха, не се събираха на едно място в някоя друга част на острова? Дали не си бяха направили заслон? Дали точно в този момент не правеха лодка? Изведнъж я порази следната мисъл: Ами ако бяха прави? Ами ако по някакъв начин наистина бяха попаднали на Земята? Ами ако наистина се окаже възможно да се качиш в лодка и да загребеш с весла към свободата? Ами ако независимо от всичко, което беше видяла и почувствала, всичко се окаже някаква груба шега? Но как би могло? И защо да го правят? Защо им трябва на оанкалите да си създават толкова много грижи?

Не. Тя не разбираше защо оанкалите бяха извършили голяма част от нещата, но вярваше в няколко основни истини. Корабът. Земята, която чакаше реда си да бъде повторно завладяна от хората. Цената, която оанкалите трябваше да заплатят, за да спасят нищожните отломки от оцелялото човечество. Само че все повече и повече хора напускаха селището. Къде отиваха? Ами ако... Тази мисъл не ѝ даваше покой, независимо от това, което си мислеше, че знае със сигурност. Ами ако другите са прави?

Откъде идваше това съмнение?

Вечерта, докато носеше наръч дърва за огрев, Тейт се изпречи пред нея.

– Кърт и Селин избягаха – каза тихичко. – Селин ми беше намекнала нещо такова.

– Но не мога да повярвам, че едва сега посмяха.

– Аз пък не мога да повярвам, че Кърт не е разбил главата на някое оанкали, преди да избяга.

Лилит кимна и пристъпи, за да свали на земята наръча дърва.

Тейт също направи крачка и отново ѝ попречи да мине.

– Какво искаш? – попита Лилит.

– И ние ще се махаме. Довечера.

Говореше много тихо, въпреки че със сигурност все някое оанкали щеше да ги чуе.

– Накъде?

– Не сме решили още. Може би ще намерим другите или пък те нас. А може и да намерим, или да измайс-торим нещо.

– Сами? Двамата?

– Четиримата. Но може да дойдат и други.

Лилит се намръщи, защото не знаеше какво да мисли. Двете с Тейт бяха станали приятелки. Но където и да смяташе, че отива, Тейт нямаше да може да избяга. Ако тя или някой друг не пострадаше, накрая пак щеше да се върне.

– Чуй ме – каза Тейт. – Не ти го казвам просто така. Искаме да дойдеш с нас.

Лилит я дръпна встрани от пътеката. Така и така оанкалите щяха да чуят, но поне да не въвличат в това други хора.

– Гейб вече говори с Джо – продължи Тейт. – Ние искаме Гейб... Какво!

– Млъкни! Искаш всички да чуят ли?

– Джо каза, че тръгва. А ти?

Лилит я погледна с неприязън.

– Какво аз?

– Трябва да ми кажеш веднага. Гейб иска да тръгне час по-скоро.

– Ако тръгна с вас, то ще е утре сутрин, след закуска.

Тейт, напълно в неин стил, не каза нищо. Само се усмихна.

– Не съм казала, че ще дойда. Казах само, че няма смисъл да се измъкваме тайно през нощта, за да настъпим някоя коралова змия или друга гадина. Нощно време в гората е тъмно като в рог.

– Гейб смята, че няма да забележат отсъствието ни толкова бързо.

– Полудяхте ли? Ако тръгнете през нощта, на сутринта ще знаят, че ви няма, ако преди това не сте разбудили всички, препъвайки се в нещо или настъпвайки някого. А ако тръгнете утре сутрин, никой няма да разбере чак до вечеря. – Тя поклати глава. – Не че на тях им пука. Поне засега нищо не издават. Но ако ще се измъквате тайно, поне го направете така, че да имате време да си намерите подслон за през нощта или ако завали.

– Щом завали – поправи я Тейт. – Защото рано или късно, все някога ще завали. Мислехме, като се измъкнем оттук, да преминем реката, да тръгнем на север и да вървим, докато открием места с по-сух и по-хладен климат.

– Тейт, ако се намираме на Земята, като имам предвид онова, което сполетя планетата и по-специално северното полукълбо, по-добре е да се отправите в южна посока.

Тейт сви рамене.

– Нямаш право на глас, ако не дойдеш с нас.

– Ще поговоря с Джо.

– Но...

– И накарай Гейб да ти преподаде някой и друг урок по актьорско майсторство. Аз само казах това, което и вие си мислите. И двамата не сте глупави, но теб не те бива много да баламосваш хората.

Тейт се засмя. Типично.

– Едно време ме биваше. – После спря да се смее. – Да, права си. Ние сами стигнахме до извода, че трябва да тръгнем утре сутрин и да се отправим на юг, но реших-ме също така, че с нас трябва да дойде човек, който не по-зле от оанкалите знае как да оцелее в тези условия.

Настъпи мълчание.

– Нали ти е ясно, че се намираме на остров? – обади се Лилит.

– Не, не ми е ясно – отвърна Тейт. – Но съм склонна да ти повярвам. Ще се наложи да преминем през реката.

– И каквото и да заварим там, на така наречения друг бряг, в крайна сметка ще се натъкнем на стена.

– Ами слънцето, луната, звездите? Ами дъждът и тези дървета, които очевидно стоят тук от векове?

Лилит въздъхна.

– Забрави за тях.

– Само защото оанкалите така са ти казали?

– Да, но и не само, също и заради онова, което видях и почувствах, преди да те пробудя.

– Искаш да кажеш онова, което оанкалите са те накарали да видиш и да почувстваш. Не можеш да си представиш какви неща ме кара да чувствам Кахгаят.

– Така ли мислиш?

– Искам да кажа, че не можеш да вярваш на това, което правят със сетивата ти!

– С Никанж се познаваме от времето, когато то беше твърде малко, за да стори на сетивата ми каквото и да било без мое знание.

Тейт извърна очи и се загледа в реката, по чиито води все още танцуваха проблясъци. Слънцето, изкуствено или истинско, все още не беше се изгубило зад хоризонта, а реката изглеждаше по-мътна от всякога.

– Виж – каза тя, – не искам нищо да кажа, но те моля да ме изслушаш. Вие двамата с Никанж...

Гласът ѝ замря и тя внезапно погледна Лилит, сякаш изискваше отговор.

– Какво? Не те разбирам.

– Ти си по-близка с него, отколкото ние с Кахгаят.

– Ти...

Лилит втренчи поглед в нея, без да казва нищо.

– По дяволите, искам само да кажа, че ако няма да идваш с нас, поне не се опитвай да ни попречиш.

– Досега попречили ли са на някого да си тръгне?

– Само те моля да не ни издаваш, нищо повече.

– Ти май наистина си глупава – каза Лилит внимателно.

Тейт отново извърна очи и вдигна рамене.

– Казах на Гейб, че ще те накарам да ми обещаеш.

– Защо?

– Той смята, че ако дадеш дума, ще я спазиш.

– А ако не дам дума, значи, че ще изтичам да ви издам, така ли?

– Не ми пука, прави каквото знаеш.

Този път Лилит вдигна рамене, обърна се и тръгна към селището. Тейт изчака малко да види какво ще направи. След това хукна подире ѝ и я издърпа встрани от пътеката.

– Съжалявам, че се засегна – изсъска Тейт. – Идваш ли с нас, или оставаш?

– Знаеш ли голямото хлебно дърво, онова на брега, нагоре по реката?

– Да. И?

– Ако тръгнем, утре след закуска ще ви чакаме там.

– Не се бави.

– Добре.

Лилит ѝ обърна гръб и закрачи към селището. Колко оанкали бяха чули разговора им? Едно? Няколко? Всички? Какво значение имаше? След няколко минути Никанж щеше да научи. Така че да има достатъчно време да извика Ахажас и Дичаан. То нямаше да седи в ступор като останалите. Сега и тя се замисли защо другите не бяха постъпили така. Със сигурност знаеха, че техните човешки избраници ги напускат. Кахгаят поне знаеше със сигурност. Как щеше да постъпи то?

Изведнъж в главата ѝ нахлу спомен от времената, когато първобитните хора са изпращали синовете си да поживеят известно време сами в гората или в пустинята или са ги подлагали на някакъв друг вид изпитание на мъжествеността им.

Когато наближавали определена възраст, момчетата, които били обучавани да преживяват в средата, в която живеят, били прокуждани от общността и подлагани на проверка на наученото.

За това ли ставаше въпрос? Научи хората на основните умения, а после, когато се почувстват готови, ги пусни да си вървят?

Тогава защо някои оолои изпадаха в ступор?

– Лилит?

Тя подскочи, спря се и изчака Джоузеф да я настиг-не. Повървяха заедно, докато стигнат до огъня, където хората си подаваха печени картофи и ядки от бразилски орех, който някой случайно беше открил.

– Говори ли с Тейт? – попита той.

Тя кимна.

– Какво ѝ каза?

– Че ще говоря с теб.

Мълчание.

– Ти какво искаш? – попита тя.

– Да се махна.

Тя се спря, обърна се да го погледне, но не можа да разгадае изражението му.

– Нима ще ме оставиш? – прошепна.

– А ти защо искаш да останеш? Заради Никанж ли?

– Наистина ли ще ме оставиш?

– Защо ти е да оставаш? – шепотът му проехтя като вик.

– Защото сме на кораб. Защото няма къде да избягаме.

Той вдигна очи към яркия полумесец и към първите изгрели без ред звезди.

– Искам лично да се убедя – каза той внимателно. – Имам усещането, че съм у дома. Въпреки че никога през живота си не съм стъпвал в тропическа гора, но всичко тук – миризмите, вкусовете и гледките – ми напомня за дома.

– Знам.

– Трябва да се убедя!

– Така е.

– Не ме принуждавай да те оставя.

Тя го сграбчи за ръката, сякаш беше животно, което щеше да се измъкне.

– Ела с нас! – прошепна той.

Тя затвори очи и изключи от съзнанието си гората и небето, тихия говор на хората край огъня, оанкалите, които седяха със сключени пипала и разговаряха без думи. Колко от тях бяха чули онова, което си казаха с Джоузеф? Е, поне нито едно от тях не даваше вид да е чуло.

– Добре – каза тя тихичко. – Ще дойда.

4

Когато на следващия ден след закуска Джоузеф и Лилит отидоха при хлебното дърво, не завариха никого. Лилит беше видяла Гейбриъл да напуска селището, нарамил голям кош, брадва и мачете, сякаш отиваше да цепи дърва. При нужда хората правеха това, също както при нужда и Лилит грабваше брадвата, мачетето и коша и отиваше в гората да събира дърва. Когато искаше да преподаде уменията си, водеше и други със себе си, но когато искаше да се усамоти с мислите си, не вземаше никого.

Тази сутрин само Джоузеф я беше придружил. Тейт беше напуснала селището още преди закуска. Лилит си помисли, че сигурно е отишла до някоя от градините, които семейството на Лилит и Никанж беше засадило. Оттам можеше да изрови маниока или сладки картофи или да си откъсне папая, банани или ананаси. Не че тези запаси щяха да им стигнат. Скоро щеше да им се наложи да преживяват от това, което намерят в гората.

Лилит беше взела семки от хлебно дърво по две причини: защото харесваше вкуса им и защото бяха богати на протеини. Освен това носеше и малко картофи, фасул и маниока. В дъното на коша беше сложила още няколко чифта дрехи, хамак, изплетен от леко, но здраво оанкалско зебло, и няколко парченца суха прахан.

– Няма да чакаме много – каза Джоузеф. – Трябваше вече да са тук. А може да са дошли и да са тръгнали.

– По-вероятно е да дойдат, когато решат, че никой не ни е проследил. Искат да са сигурни, че не съм ги издала, че не съм предупредила оанкалите.

Джоузеф я погледна и се намръщи.

– Тейт и Гейбриъл ли ти го казаха?

– Да.

– Не вярвам.

Тя сви рамене.

– Гейб ми каза, че трябва да се измъкнеш за свое собствено добро. Каза още, че чул някои хора да се нас-тройват срещу теб, след като си възвърнали способността да мислят самостоятелно.

– Аз искам да се обърна към опасните хора, Джо, не да страня от тях. Искам и ти така да постъпиш.

Известно време той гледа вторачено реката, след което я прегърна през рамо.

– Искаш ли да се върнеш?

– Да. Само че оставаме тук.

Той не възрази. Тя ненавиждаше мълчаливостта му, но я прие. Той изгаряше от желание да се махне от селището. В него напираше силното убеждение, че се намира на Земята.

След малко Тейт, Лия, Рей и Алисън дойдоха при хлебното дърво, предвождани от Гейбриъл. Той се спря и погледна Лилит за миг. Беше сигурна, че беше чул думите ѝ.

– Да вървим – каза тя.

Тръгнаха нагоре по брега, по взаимно съгласие, понеже никой не желаеше да се връща обратно в селището. Следваха реката, за да не се изгубят. От време на време си проправяха път през избуялата растителност или въздушните корени, но никой не се оплакваше. Беше влажно и всички се потяха обилно. После заваля. Никой не се впечатли от това, само дето трябваше да внимават повече къде стъпват в калта. И комарите не досаждаха, както преди. Лилит размаза с ръка един, който се оказа по-нахален от другите. Довечера Никанж нямаше да бъде при нея, за да се погрижи за раните от ухапванията, и тя нямаше да усети нежния допир на множеството чувствителни пипала и ръце. Дали и на другите щеше да им липсва това докосване?

Накрая дъждът спря. Продължиха да вървят, докато слънцето застана право над главите им. След това поседнаха на мокрия ствол на паднало дърво, като не обръщаха внимание на гъбите и отпъждаха с ръка буболечките. Похапнаха ядки от хлебно дърво и изядоха най-узрелите банани, които Тейт беше донесла. Пиха вода направо от реката, защото отдавна вече бяха свикнали да не обръщат внимание на тинята. Пък и бездруго, когато загребваха в шепите си, не я виждаха, а и тя си беше напълно безвредна.

Странно, но почти никой не говореше. Лилит се отдели от групата, за да се облекчи край едно дърво, но когато отново се върна, видя, че не са я изпускали нито за миг от очи.

В следващия миг всички рязко забиха погледа си другаде – кой в дърво, кой в храната, кой в ноктите си.

– Ама че работа – промърмори Лилит и добави по-силно: – Време е да поговорим.

Застана пред падналото дърво, на което някои седяха, а други се бяха опрели.

– Какво ви мъчи? Да не би да очаквате мига, в който ще ви изоставя и ще се върна при оанкалите? Или смятате, че използвам магия, за да ги известявам чак оттук? Кажете, в какво ме подозирате?

Мълчание.

– Кажи, Гейб, какво те мъчи?

Той я погледна право в очите, без да мигне.

– Нищо. – Разпери ръце. – Изнервени сме и толкоз. Не знаем какво ще ни сполети. Уплашени сме. Не трябва да ни съдиш, задето се чувстваме така, но ти си тази, която е различна. Никой не знае доколко приличаш на нас.

– Нали дойде! – обади се Джоузеф и застана до нея. – Това говори достатъчно, че и тя е същата като нас. И тя поема същия риск.

Алисън се плъзна от ствола на дървото на земята.

– И какво рискуваме? – попита тя. И се обърна нап-раво към Лилит. – Какво ще стане с нас?

– Не знам. Мога да предположа, но това няма никакво значение.

– Кажи ни!

Лилит погледна останалите, които седяха и я чакаха да проговори.

– Според мен в момента сме подложени на последните изпитания – започна тя. – Хората напускат селището, когато са готови. Преживяват извън него, кой както може. Ако оцелеят в гората, значи, ще могат да оцелеят и на Земята. Затова никой не им пречи да напускат селището. Затова никой не тръгва след тях да ги връща.

– Не сме сигурни, че никой не тръгва след тях – обади се Гейбриъл.

– Нали нас не ни преследват?

– Как можем да сме сигурни?

– Кога най-после ще повярваш?

Той млъкна. Отправи нетърпелив поглед към реката.

– Гейб, кажи защо настоя да дойда с вас? Ти лично защо пожела да дойда?

– Не съм. Просто си...

– Не ме лъжи.

Той се намръщи и я погледна ядосано.

– Просто си помислих, че ако желаеш, трябва да ти се даде шанс да се измъкнеш от оанкалите.

– Реши, че мога да ви бъда от полза! Реши, че като съм с вас, ще намерите по-добра прехрана и ще успеете да оцелеете в гората. Изобщо не си и помислял, че ми правиш услуга, напротив, помислил си, че правиш услуга на себе си. Добре, тогава. – Тя погледна и останалите. – Само че тая няма да я бъде. Не и докато всички си седите и чакате да стана вашият Юда. – Тя въздъхна. – Да тръгваме.

– Чакай малко – каза Алисън, защото хората се размърдаха. – Ти все още смяташ, че сме на кораб, нали?

Лилит кимна.

– Да, намираме се на кораб.

– Има ли и други, които смятат така? – попита Алисън.

Мълчание.

– Не знам къде сме – отвърна Лия. – Не мога да си представя как всичко това може да бъде част от кораб, но каквото и да е, където и да се намираме, ще го изследваме и сами ще се убедим. Много скоро ще узнаем.

– Но нали тя вече знае – настоя Алисън. – Лилит знае, че това е кораб, без значение каква е истината. Тогава какво търси тук?

Лилит понечи да отговори, но Джоузеф я изпревари.

– Тя е тук, защото аз я помолих. И аз като вас изгарям от нетърпение да проуча това място. Обаче искам тя да е до мен.

Лилит се прокле, че не беше заобиколила дървото, за да не ѝ се налага да посреща вторачените им погледи и неловкото мълчание. Мнителността им.

– А, значи, това било? – попита Гейбриъл. – Дошла си, защото Джо те е помолил?

– Да – отвърна тя спокойно.

– Иначе щеше да си останеш при оанкалите?

– Щях да остана в селището, да. В крайна сметка аз съм наясно, че там ще оцелея. Пък и ако това наистина са последни изпитания, аз вече съм ги издържала.

– И каква оценка получи от оанкалите?

Стори ѝ се, че това бе най-искреният въпрос, който той ѝ беше задавал, изпълнен едновременно с враждебност, мнителност и презрение.

– Нямаше оценки, а само да и не, Гейб. Изпит на живот и смърт.

След което се обърна и продължи нагоре покрай реката, като проправяше пътека за останалите. Не беше изминала и няколко крачки, когато чу, че бяха тръгнали след нея.

5

В горната част на течението на реката се намираше най-старата част на острова, където имаше най-много от онези огромни столетни дървета, повечето от които с широки подпорни корени. Някога тази земя е била част от сушата, но постепенно се беше превърнала първо в полуостров, а когато реката беше променила хода си, беше прекъснала напълно крехката връзка със сушата. Или най-вероятно беше станало така. Това поне беше илюзията, която оанкалите искаха да създадат. Ала дали беше илюзия?

Лилит си даде сметка, че колкото повече върви, толкова по-чести ставаха миговете на съмнение. Тя не беше идвала насам. Но подобно на оанкалите, не се притесняваше, че може да се загуби. С Никанж на няколко пъти се бяха разхождали из вътрешността на острова и за нея не беше никакъв проблем, докато поглежда нагоре към зелените корони на дърветата, да поддържа убеждението си, че се намира в огромно затворено помещение.

Но реката ѝ се стори много широка. Докато вървяха покрай брега, пейзажът от другата страна се сменяше, приближаваше, на места изглеждаше по-гъсто залесен, на други – по-рехав откъм растителност, ниски скали се редуваха с равни пространства, които се спускаха към водата, където се сливаха, почти без изкривяване на очертанията, с отражението си във водата. От време на време различаваше върхарите на някои дървета. Онези, които извисяваха ръст над морето от зеленикави корони.

– Трябва да се установим за през нощта – каза тя, когато слънцето ѝ подсказа, че следобедът преваля. – Ще лагеруваме тук, а на сутринта ще започнем да правим лодка.

– Идвала ли си на това място преди? – попита Джоузеф.

– Не съм. Но околността ми е позната. Ето тук е най-тесният участък на реката. А сега да почваме да си правим навес. Всеки момент ще завали.

– Чакай малко – спря я Гейбриъл.

Тя го погледна и се досети какво щеше да последва. По навик пак беше взела нещата в свои ръце. Сега той щеше да започне с упреците си.

– Не ти предложихме да дойдеш с нас, за да ни поучаваш – каза той. – Вече не сме в затворническата стая. Вече не можеш да ни заповядваш.

– Доведохте ме с вас заради знанията, които не притежавате. Какво искате да правите? Да продължите да вървите, докато стане твърде късно, за да си нап-равите навес? Или да спите довечера в калта? А може би искате да намерите още по-широк участък от реката, откъдето да преминете отсреща?

– Искам да открия другите, ако още не са ги заловили.

Лилит се поколеба за миг, изненадана от думите му.

– И ако все още са заедно. – Тя въздъхна. – И другите ли искат същото?

– Аз искам да съм възможно най-далече от оанкалите – отвърна Тейт. – Искам да забравя усещането от техния допир.

Лилит посочи с пръст.

– Ако това там наистина е суша, а не някаква измама, тогава трябва да тръгнете натам. Или поне на първо време.

– Не, първо ще намерим другите! – настоя Гейбриъл.

Лилит го погледна с интерес. Сега той беше на свобода. Вероятно си мислеше, че е в двубой с нея. Искаше да бъде водач, за разлика от нея, обаче тя нямаше друг избор. Ако му отстъпеше, много скоро някой щеше да загине.

– Ако направим навеса сега – започна тя, – утре ще открия другите, ако са наблизо. – Вдигна ръка, преди някой да се опита да възрази. – Някой от вас или всички вие можете да дойдете с мен и ако искате, да гледате. Но истината е, че аз не мога да се загубя. Ако ви оставя тук и вие не мърдате от това място, ще мога отново да ви намеря. Ако тръгнем всички заедно, ще мога отново да ви върна тук. И все пак не е изключено някой от другите или всички до един да са успели да преминат реката. Имаха достатъчно време.

Неколцина започнаха да кимат.

– Къде ще лагеруваме? – попита Алисън.

– Още е рано – възрази Лия.

– Не мисля, че е рано – обади се Рей. – С тези комари и с отмалелите ми крака, предпочитам да спрем.

– Тази вечер комарите ще бъдат безмилостни – предупреди го Лилит.

Да спиш с оолои, бе за предпочитане пред каквото и да било мазило против комарите.

– Довечера вероятно ще се опитат да ни изядат живи.

– Ще го преживея – обади се Тейт.

„Толкова много ли мразеше Кахгаят? – замисли се Лилит. – Или вече усещаше липсата му и това бе начин да се пребори с чувствата си?“

– Можем да поразчистим ето тук – провикна се Лилит. – Запазете тези две млади дръвчета. Чакайте. – Тя погледна дали колонии жилещи мравки не бяха нападнали някое от тях. – Да, тук е добре. Намерете още две горе-долу толкова високи или по-големи и ги отрежете. А също и въздушни корени. Но гледайте да са тънки, че да можем да ги използваме за въжета. И внимавайте. Ако нещо ви ужили или ухапе в гората... Помнете, тук сме сами. Можете да загинете. И гледайте да не изпускате мястото от поглед. Уверявам ви, че тук човек може да се загуби много лесно.

– Но не и ти, понеже си много добра – прекъсна я Гейбриъл.

– Изобщо не е въпросът в това. Аз притежавам ейдетична памет и съм имала повече време да привикна към живота в гората.

Всяка промяна на оанкалите, за която им беше разказвала, подбиваше авторитета ѝ пред тях.

– Прекалено добре звучи, за да е истина – внимателно каза Гейбриъл.

Избраха най-високото място в околността и си направиха навес. Решиха, че няма да им трябва за повече от четири-пет дни, поне на първо време. Навесът нямаше стени, а само рамка и покрив. Но беше достатъчен, за да закачат хамаците или да разгънат постелките върху дюшеци от листа и клони. Имаше достатъчно място да заслони всички от дъжда. Вместо покрив опънаха брезентовите платнища, които някои от тях бяха донесли. Накрая използваха клонки, за да пометат земята и да премахнат листата, съч-ките и гъбите.

Рей успя някак си да запали огън с помощта на лъка, който Лия беше взела, но се закле да не го прави друг път. Много е изморително, каза.

Лия беше донесла и царевица от градината. Кочаните почерняха, когато ги опекоха заедно със сладките картофи, които Лилит беше взела.

Изядоха царевицата и картофите и част от хлебните ядки. Заситиха се, но не изпитаха удоволствие от храната.

– Утре ще наловим риба – каза Лилит.

– Как така – нямаме нито безопасна игла, нито влакно, нито прът? – зачуди се Рей.

Лилит се усмихна.

– По-лошо дори. Оанкалите не ме научиха да убивам живи същества, затова успявах да уловя единствено рибите, приклещени в плитчините на някои от по-малките поточета. Изрязвах дълга, права пръчка от някое младо дръвче, подострях единия ѝ край, закалявах го на огъня и се учех да я използвам като копие за риболов. И накрая успях – успях да пронижа няколко риби.

– А опитвала ли си с лък и стрела? – попита Рей.

– Да. Но с копието се справях по-добре.

– Аз пък ще опитам – отвърна той. – А дори мога да успея да измайсторя първобитен вариант на безопасната игла и влакното. Утре, докато вие обикаляте да търсите другите, аз ще се упражнявам да ловя риба.

– Заедно ще ловим риба – намеси се Лия.

Той се усмихна и взе ръката ѝ, но в същия миг я пусна. Усмивката му изчезна и той се загледа в пламъците на огъня. Лия отправи поглед към притъмнялата гора.

Лилит ги гледаше и се мръщеше. Какво става тук? Някакъв проблем между тях двамата или имаше и още нещо?

Изведнъж заваля, но те стояха на сухо, сплотени срещу мрака и звуците на нощта. Дъждът се изливаше и буболечките потърсиха убежище по телата им, като ги хапеха или се хвърляха към огъня, който отново бяха запалили, след като приключиха с приготвянето на храната, за да им бъде светло и уютно.

Лилит завърза хамака си за две напречни греди и легна в него. Джоузеф провеси своя до нейния, но достатъчно близо, че да не може друг да се настани помежду им. Въпреки това не я докосна. Не бяха сами. Тя и не очакваше да се любят. Но не ѝ стана приятно, че той старателно избягваше допира ѝ. Тя протегна ръка и го докосна по лицето, за да го обърне към себе си.

Вместо това той се отдръпна. Но по-лошото бе, че ако той не я беше изпреварил, тя щеше да направи същото. Почувства нещо нередно в близостта на плът-та му, нещо странно отблъскващо. Не беше имала подобно усещане, преди Никанж да се настани помежду им. Преди докосването на Джоузеф ѝ беше повече от приятно. Като вода след дълга суша. И точно тогава Никанж се настани в живота им. То беше създало онази могъща връзка между тримата, която бе една от най-непонятните особености на живота на оанкалите. Беше ли се превърнала тази връзка в необходимост и в живота на хората? И ако да, какво можеха да сторят? Щеше ли този ефект да отзвучи?

Оолоите имаха нужда от двойка мъж и жена, за да могат да изпълнят ролята си в процеса на възпроизводството, но те нито се нуждаеха, нито желаеха физическия контакт между мъжа и жената. Мъжките и женските оанкали никога не се докосваха в сексуалния смисъл. За тях това беше в реда на нещата. Хората обаче не смятаха така.

Тя отново се протегна и хвана Джоузеф за ръката. Той се опита инстинктивно да я отдръпне, след което усети, че нещо не бе както трябва. Задържа ръката ѝ един дълъг миг, но се чувстваше все по-неловко. Накрая тя беше тази, която издърпа своята, потръпвайки от погнуса и облекчение.

6

На следващата сутрин точно след разсъмване Кърт и хората му намериха скривалището. Лилит се сепна от съня си, осъзнала, че нещо не е наред. Мъчно се изправи в хамака и стъпи на земята. Видя Виктор и Грегъри до Джоузеф. Обърна се към тях и почувства облекчение. Вече нямаше нужда да търсят останалите. Сега всички можеха да започнат да строят лодка или сал, с който да прекосят реката. И така щяха със сигурност да разберат дали онова от другата страна на реката е гора, или някаква илюзия.

Тя се огледа наоколо, за да види кой още беше тук. Тогава видя Кърт.

Само миг след това той я удари отстрани по главата с тъпото на мачетето си.

Тя се свлече на земята зашеметена. Чу Джоузеф да извиква името ѝ някъде отблизо. А после и шум от още удари.

Чу Гейбриъл да изругава, чу писъка на Алисън.

Отчаяно се опита да се изправи, но някой я удари отново. Този път изпадна в безсъзнание.

Лилит се събуди с болки, наоколо нямаше никого. Беше сама под малкия навес, който бяха построили.

Изправи се, като се опита да не обръща внимание на главоболието си. Скоро щеше да премине.

Но къде бяха всички?

Къде беше Джоузеф? Той не би я изоставил, дори ако другите го стореха.

Дали не са го отвели насила? И ако беше така – защо? Дали не беше ранен и изоставен като нея?

Тя излезе изпод навеса и се огледа. Нямаше никого. Нищо.

Потърси нещо, което да ѝ подскаже накъде бяха тръгнали. Не беше особено добра в проследяването, но по калната земя имаше следи от човешки стъпки. Последва стъпките далече от лагера, но накрая ги изгуби.

Продължи напред, като се опита да налучка посоката, в която бяха поели, и да реши какво ще прави, ако ги открие. На този етап просто искаше да се убеди, че Джоузеф е добре. Ако беше видял как Кърт я удари, вероятно се беше намесил.

Спомни си как веднъж Никанж ѝ беше казал, че Джоузеф има врагове. Кърт никога не го е харесвал. Нищо не се беше случило между двамата – нито в голямата зала, нито в селището. Ами ако сега се беше случило нещо?

Трябва да се върне в селището и да потърси помощ от оанкалите. Трябва да привлече на своя страна нечовеци, които да ѝ помогнат да открие своите хора на място, което може и да беше Земята, но може и да не беше.

Защо не ѝ бяха оставили поне Джоузеф? Бяха взели мачетето ѝ, брадвата, кошниците – всичко, с изключение на хамака и допълнителните дрехи. Можеха да ѝ оставят поне Джоузеф, за да се погрижи за нея. Той без съмнение щеше да остане, ако му бяха позволили.

Тя се върна при навеса, събра дрехите си и хамака, пи вода от малък чист поток, който се вливаше в реката, и се отправи обратно към селището.

Ако само Никанж беше все още там. Вероятно можеше да наблюдава лагера на хората, без те да разберат, без да се стигне до разправии. И ако Джоузеф беше там, можеше да дойде при нея, ако поискаше. Дали щеше да поиска? Или щеше да предпочете да остане при другите, които се опитваха да направят онова, което винаги беше искала от тях? Учи се и бягай. Да се научат да живеят в тази местност, а след това да се изгубят в нея, да отидат там, където оанкалите не могат да ги намерят. Отново да се научат да се докосват като човешки същества.

Ако бяха на Земята – така както смятаха, – може би имаха някакъв шанс. Но ако бяха на борда на кораб, щеше да бъде без значение какво правят.

Ако бяха на кораб, със сигурност щяха да ѝ върнат Джоузеф. Ако обаче бяха на Земята?

Тя тръгна бързо, като се възползва от пътеката, която бяха разчистили предния ден.

Внезапно чу нещо да прошумолява зад нея и се обърна. Няколко оолои изплуваха от водата, стъпиха на брега и започнаха да си проправят път през гъстата ниска растителност.

Като разпозна сред тях Никанж и Кахгаят, се завъртя и се отправи натам.

– Знаеш ли накъде тръгнаха? – обърна се тя към Никанж.

– Знаем – отговори то и обви шията ѝ със сензорната си ръка.

Тя сложи своята ръка върху неговата и я задържа на място, приветства я, макар и с неохота.

– Всичко наред ли е с Джо?

То не отговори и това я изплаши. Пусна я и я поведе сред дърветата, като се движеше бързо. Другите оолои ги следваха, всички мълчаха, всички знаеха къде точно отиват и вероятно знаеха какво ще открият там.

Лилит вече не искаше да знае.

Тя напредваше бързо без усилие, вървеше близо до Никанж. Едва не се блъсна в него, когато, без да я предуп-реди, то рязко спря пред едно паднало дърво.

Дървото беше гигант. Дори полегнало, беше високо и трудно за изкачване, изгнило и покрито с плесен. Никанж скочи върху него и изчезна от другата страна с пъргавина, каквато Лилит не притежаваше.

– Почакай! – каза то, когато тя започна да се катери по дървото. – Стой там!

После насочи вниманието си към Кахгаят.

– Давай – каза то. – Може да си навлечем повече неприятности, докато чакаш тук с мен.

Нито Кахгаят, нито което и да било от другите оолои се помръдна. Лилит забеляза оолоито на Кърт сред тях, а също и това на Алисън и...

– Хайде, Лилит!

Тя се покатери по дървото и скочи от другата страна. И там видя Джоузеф.

Беше посечен с брадва.

Загледа го безмълвна, после изтича към него. Ударите бяха повече от един – по главата и по врата. Главата му едва се крепеше към тялото. Вече беше студен.

Каква ли омраза трябва да е изпитвал някой към него, за да извърши подобно нещо?

– Кърт? – попита. – Кърт ли го направи?

– Ние го направихме – каза тихо то.

След малко тя успя да се извърне от зловещия труп и погледна Никанж.

– Какво?

– Ние бяхме – повтори то. – Искахме да го предпазим, ти и аз. Когато го отвлякоха, имаше леки наранявания, беше изпаднал в безсъзнание. Беше се бил заради теб. Но нараняванията му зараснаха. Кърт видя как плътта зараства. И реши, че Джо не е човек.

– Защо не му помогнахте! – изкрещя тя.

Плачеше. Отново видя ужасните рани, не разбираше как издържа на тази гледка – тялото на Джоузеф, така обезобразено, мъртво. Не му беше казала нищо на раздяла, не се беше била рамо до рамо с него, не бе имала възможност да го защити. Последният ѝ спомен за него беше как се отдръпва, погнусен от нейното твърде човешко докосване.

– Аз съм още по-различна от него – прошепна тя. – Защо Кърт не уби мен?

– Не вярвам да е имал намерение да убива когото и да било – отвърна Никанж. – Беше ядосан, уплашен и ранен. Джоузеф го рани, когато той те удари. И той видя как Джоузеф оздравява, видя как плътта се възстановява пред очите му. Никога не съм чувал такъв вик. Тогава използва брадвата си.

– Но защо не направихте нещо? – попита тя. – Щом виждахте и чувахте всичко, защо...

– Нямаме вход, който да е достатъчно близо до това място.

Тя издаде звук на гняв и отчаяние.

– Пък и не можехме да знаем, че Кърт ще убие. Той обвинява теб за почти всичко, но въпреки това не те уби. Това, което се случи тук, беше напълно неочаквано.

Тя вече не го слушаше. Не разбираше думите му. Джоузеф беше съсечен от Кърт. Беше станала някаква грешка. Лудост!

Седна на земята до тялото, като първо се опита да проумее случилото се, а след това престана да прави каквото и да било; не мислеше, вече дори не плачеше. Седеше. Полазиха я насекоми и Никанж ги пропъди с ръка. Тя не забеляза.

След известно време Никанж я изправи на крака, теглото ѝ не представляваше никакъв проблем за него. Тя се опита да го отблъсне, да го накара да я остави на мира. То не беше помогнало на Джоузеф. Вече нямаше нужда от него. И все пак само се изви в ръцете му.

То я остави да се измъкне и тя с препъване се върна при Джоузеф. Кърт си беше тръгнал и го беше оставил тук като някакво мъртво животно. Той трябва да бъде погребан.

Никанж отново дойде при нея, сякаш прочете мис-лите ѝ.

– Да го отнесем ли обратно в селището, за да го изпратим на Земята? – попита то. – За да свърши като част от своя собствен свят.

– Да бъде погребан на Земята? Да стане плътта му част от новото начало там? Да – прошепна тя.

То колебливо я докосна със сензорната си ръка. Тя го погледна гневно в отчаяното си желание да остане сама.

– Не! – каза то тихо. – Не, оставих ви сами, двамата, защото си мислех, че можете да се грижите един за друг. Вече няма да те оставя.

Тя пое дълбоко въздух и се примири с познатата примка на сензорната ръка около шията си.

– Не ме упоявай! – каза тя. – Остави ме, остави ми това, което изпитвам към него! Поне това!

– Искам да споделя, а не да притъпя или да изопача това, което изпитваш.

– Да споделиш? Да споделиш чувствата ми?

– Да.

– Но защо?

Лилит машинално тръгна редом до него. Останалите оолои се движеха тихо отпред.

– Лилит, той беше и мой. Ти го доведе при мен.

– Ти го доведе при мен.

– Нямаше да го докосна, ако ти го беше отхвърлила.

– Ще ми се да бях. Сега щеше да е жив.

Никанж не каза нищо.

– Нека да споделя твоите чувства – каза тя.

То докосна лицето ѝ с един поразително човешки жест.

– Раздвижи шестнайсетия си пръст на лявата си ръка – каза то нежно.

Още един пример за всезнанието на оанкалите: Разбираме чувствата ви, ядем храната ви, манипулираме гените ви. Но сме прекалено сложни за вас, няма как да ни разберете.

– Поне приблизително! – настоя тя. – Размяна! Само за това говорите. Дай ми нещо от себе си!

Другите оолои насочиха вниманието си назад към тях и пипалата по главата и тялото на Никанж се свиха в буци в резултат на някаква отрицателна емоция. Срам? Гняв? Не я интересуваше. Защо трябваше да парализира чувствата ѝ към Джоузеф, чувствата ѝ към каквото и да било? Беше помогнало при подготовката на един човешки експеримент. Един от човеците беше изгубен. Как се чувстваше? Виновно, задето не е било по-внимателно с ценните субекти? Пък и въобще бяха ли ценни?

Никанж я натисна по тила със сензорната си ръка. Значи, все пак щеше да ѝ даде нещо. Те спряха по взаимно съгласие и се изправиха един срещу друг.

Показа ѝ... нов цвят. Нещо напълно чуждо, уникално, безименно, полувидяно, полуусетено или опитано. Ярък отблясък от нещо едновременно плашещо, но и завладяващо, неустоимо.

Потушен.

Едва доловена тайна – красива и сложна. Дълбоко, непоносимо чувствено обещание.

Пречупено.

Изгубено.

Мъртво.

Гората отново бавно изплува край нея и тя разбра, че все още стои с Никанж и те са обърнали гръб на чакащите оолои.

– Това е всичко, което мога да ти дам – каза Никанж. – Това чувствам. Не знам дали съществуват думи в човешките езици, които да го опишат.

– Вероятно не – промълви тя.

След момент си позволи да го прегърне. Имаше някаква утеха дори в студената сива плът. Скръбта е скръб, помисли тя. Болка и загуба, и отчаяние, внезапен край там, където трябва да има продължение.

Сега тя по-охотно вървеше до Никанж и другите оолои вече не ги изолираха пред или зад себе си.

7

Заслонът в лагера на Кърт беше по-голям, но не беше толкова добре направен. Покривът представляваше неразбория от палмови листа, не от тръстика, по-скоро клонки, които се кръстосваха една върху друга. Без съмнение течеше. Имаше стени, но не и под. Вътре накладоха огън, беше горещо и задимено. Такива бяха и хората – сгорещени, опушени, мръсни, гневни.

Събраха се пред заслона с брадви, мачетета и тояги и застанаха срещу групата оолои. Лилит стоеше сред извънземните, пред нея бяха враждебните опасни човеци.

Тя отстъпи назад.

– Не мога да се бия с тях – каза на Никанж. – С Кърт може би, но не и с останалите.

– Ще трябва да отвърнем, ако ни атакуват – обясни Никанж. – Но ти стой настрана. Ще ги упоим, ще се опитаме да ги укротим, без да ги убиваме, въпреки оръжията им.

Беше опасно.

– Не се приближавайте! – изкрещя Кърт.

Оанкалите спряха.

– Тук е само за хора! – продължи Кърт. – Няма да допуснем вас и вашите животни.

Той се вторачи в Лилит и приготви брадвата си.

Тя също го погледна, изплашена от брадвата, но и изгаряща от желание да се докопа до него. Да го убие. Да му отнеме брадвата и да го пребие до смърт с голи ръце. Да го остави да умре тук, да изгние на това чуждо място, на което беше оставил Джоузеф.

– Не прави нищо – прошепна ѝ Никанж. – Той изгуби всякаква надежда за Земята. Изгуби Селин. Тя ще бъде изпратена на Земята без него. Изгуби свободата на разума и емоциите си. Остави го на нас.

Първоначално не го разбра, буквално не схвана думите му. В нейния свят нямаше нищо друго освен мъртвия Джоузеф и скверно живия Кърт.

Никанж я задържа, докато тя не допусна и него в своя свят. Когато видя, че тя го гледа и се бори с него вместо с Кърт, то повтори думите си, докато не ги чу, докато не проникнаха в нея, докато не се успокои. Не се опита да я упои, нито пък я пусна дори и за миг.

Отстрани Кахгаят разговаряше с Тейт. Тейт стоеше далече от него с мачете в ръка. Беше близо до Гейбриъл, който държеше брадва. Най-вероятно Гейб-риъл я беше убедил да изостави Лилит, нямаше друг начин. Ами Лия? Беше я изоставила от практичност? Защото се страхуваше да остане сама, защото не искаше да се превърне в изгнаник като Лилит?

Докато си задаваше тези въпроси, Лилит откри Лия сред тълпата и я загледа. После извърна очи. Вниманието ѝ отново се насочи към Тейт.

– Вървете си! – умоляваше тя с глас, който прозвуча някак чуждо. – Не ви искаме тук! Аз не ви искам! Оставете ни на мира!

Всеки момент щеше да заплаче. Всъщност по лицето ѝ вече се стичаха сълзи.

– Никога не съм те лъгало – каза ѝ Кахгаят. – Ако използваш мачетето си срещу някого, губиш Земята. Никога повече няма да я видиш. Няма да те допуснем дори до това място тук. – То пристъпи към нея. – Недей, Тейт! Ще ти дадем онова, което искаш най-много: Свобода и завръщане у дома.

– Имаме си това тук – каза Гейбриъл.

Кърт застана до него.

– Нямаме нужда от вас – извика той.

Останалите зад него шумно се съгласиха.

– Ще умрете от глад – каза Кахгаят. – Дори за краткото време, което прекарахте тук, едва успявах-те да намерите храна. Храната не достига, а вие все още не знаете как да използвате това, което имате. – Кахгаят повиши глас, заговори на всички. – Позволихме ви да си тръгнете, когато пожелахте, за да упражните усвоените умения и да научите повече един от друг и от Лилит. Трябваше да разберем как ще се държите, след като ни напуснете. Знаехме, че може да се нараните, но не знаехме, че ще има убийства.

– Не сме убивали хора – извика Кърт. – Убихме едно от вашите животни!

– Ние? – каза меко Кахгаят. – И кой ти помогна да го убиеш?

Кърт не отговори.

– Ти го удари – продължи Кахгаят – и когато той изпадна в безсъзнание, го уби с брадвата си. Направи го сам и с тази своя постъпка завинаги се превърна в изгнаник от твоята Земя. – То се обърна към другите. – Ще се присъедините ли към него? Искате ли да напуснете тренажора, да бъдете настанени в семействата на Тоат и до края на дните си да живеете на борда на кораба?

По лицата на някои от другите се долови промяна – начеващо или нарастващо съмнение.

Оолоито на Алисън отиде при нея – беше първото, което докосна човека, когото беше дошло да прибере. Заговори много тихо. Лилит не чу какво каза, но след миг Алисън въздъхна и му подаде мачетето си.

То отказа да вземе оръжието с жест на една от сензорните си ръце, а с друга обгърна шията ѝ. Придърпа я зад линията на оанкалите, където Лилит стоеше с Никанж. Лилит се загледа в Алисън и се зачуди как така се беше обърнала срещу нея. Дали само от страх? Кърт беше способен да изплаши всеки, ако се потрудеше. А сега държеше в ръка и брадва, която вече беше използвал срещу човек.

Алисън срещна погледа ѝ, извърна се, но после отново я погледна.

– Съжалявам! – прошепна. – Мислехме, че ще предотвратим кръвопролитието, ако тръгнем с тях и направим, каквото ни кажат. Мислехме... Съжалявам!

Лилит обърна лице, сълзи отново замъглиха пог-леда ѝ. Някак си за няколко мига беше успяла да забрави за смъртта на Джоузеф. Думите на Алисън отново ѝ напомниха за това.

Кахгаят протегна сензорната си ръка към Тейт, но Гейбриъл я дръпна.

– Не ви искаме тук! – проскърца през зъби той и избута Тейт зад гърба си.

Кърт изкрещя гневно нещо нечленоразделно – призив за атака. Той се хвърли към Кахгаят и няколко от неговите хора се присъединиха към атаката му, като се втурнаха към други оолои с оръжия в ръце.

Никанж избута Лилит към Алисън и се втурна към биещите се. Оолоито на Алисън спря само колкото да каже: „Дръж я настрана!”, на бърз оанкалски. След това и то се хвърли в битката.

Нещата се развиха толкова бързо, че беше трудно да се проследят. Тейт и няколко други човека, които, изглежда, не искаха да бъдат част от това, се оказаха притиснати по средата. Рей и Лия, подкрепящи се един друг, с препъване се измъкнаха измежду две оолои и трима човеци с мачетета, които, изглежда, тъкмо щяха да ги съсекат. Лилит внезапно осъзна, че Лия кърви, и се затича към нея, за да ѝ помогне да се измъкне от опасната ситуация.

Хората крещяха. Оолоите не издаваха нито звук. Лилит видя как Гейбриъл замахна към Никанж и за малко да го улучи, видя го как отново вдигна брадвата си, сякаш се готви да нанесе смъртоносен удар. Тогава Кахгаят го упои изотзад.

Гейбриъл изохка тихо, макар да нямаше достатъчно сили, за да извика. Припадна.

Кърт все още стискаше брадвата си. Тя му даваше възможност да удря надалече, при това смъртоносно. Въртеше я като томахавка, лесно боравеше с нея, въпреки тежестта ѝ, и нито едно оолои не посмя да рискува да понесе удара ѝ.

На друго място един мъж успя да прокара брадвата си през гръдния кош на едно оолои, където веднага зейна рана. Когато оолоито се свлече на земята, мъжът се приближи, за да го убие. Помагаше му жена с мачете.

Второ оолои ужили и двамата откъм гърба. Докато падаха, раненото оолои се изправи. Въпреки раната си то се придвижи до мястото, където Лилит чакаше с останалите. След това тежко седна на земята.

Лилит погледна Алисън, Рей и Лия. Те се взираха в оолоито, но никой от тях не посмя да го приближи. Лилит отиде до него и забеляза, че въпреки раната си, то я гледаше заплашително. Тя подозираше, че ако се почувства застрашено, раната няма да му попречи да я ужили, така че да изпадне в безсъзнание или да бъде убита.

– Мога ли да помогна? – попита тя.

Раната му беше точно там, където щеше да е сърцето, ако оолоито беше човек. От нея се процеждаха гъста прозрачна течност и кръв, която беше толкова яркочервена, че изглеждаше изкуствена. Филмова кръв. Кръв, направена с плакатна боя. Такава ужасна рана трябваше да бъде плувнала в телесни течности, но оолоито, изглежда, губеше съвсем малко.

– Ще се оправя – каза то със смущаващо спокоен глас. – Не е толкова сериозно. – То замълча за момент. – Не мислех, че ще се опитат да ни убият. Не знаех колко ще ми е трудно да не ги убия.

– Трябваше да се досетиш – каза Лилит. – Имахте достатъчно време да ни изучите. Какво си мислехте, че ще се случи, когато ни казахте, че ще ни изличите като раса, като генетично промените децата ни?

Оолоито отново я загледа съсредоточено.

– Ако имаше оръжие, сигурно щеше да убиеш поне едно от нас. Другите не могат, но ти вероятно щеше да успееш.

– Не искам да ви убивам. Искам да избягам от вас. Знаеш това.

– Знам, че мислиш така.

То премести вниманието си от нея към раната си, като започна да ѝ прави нещо със сензорните си ръце.

– Лилит! – извика Алисън.

Лилит погледна назад към нея, а после и към това, което сочеше.

Никанж лежеше на земята и се превиваше така, както никое оолои досега. Кахгаят рязко прекъсна схват-ката си с Кърт, хвърли се под брадвата му, удари го и го упои. Кърт беше последният човек, който падна. Тейт все още беше в съзнание, все още държеше Гейбриъл, който беше припаднал след ужилването на Кахгаят. На известно разстояние, Виктор също беше в съзнание, без оръжие и си проправяше път към раненото оолои до Лилит. Оолоито на Виктор, помисли си тя.

Лилит малко се интересуваше от тяхната среща. Можеха сами да се грижат за себе си. Втурна се към Никанж, като избегна сензорните ръце на едно друго оолои, което вероятно искаше да я ужили.

Кахгаят вече беше коленичил край Никанж и му говореше с тих глас. Замълча, когато тя коленичи от другата му страна. Тя веднага видя раната му. Лявата му сензорна ръка беше почти отсечена. Висеше на малко повече от парченце груба сива кожа. Прозрачна течност и кръв шуртяха от раната.

– Боже! – възкликна Лилит. – Може ли... ще заздравее ли?

– Може би – отговори Кахгаят безумно спокойно. Мразеше гласовете им. – Но трябва да му помогнеш!

– Ще му помогна, разбира се. Какво да направя?

– Легни до него. Прегърни го и задръж сензорната му ръка на място, за да може евентуално да се прикрепи наново.

– Да се прикрепи наново?

– Съблечи се. Прекалено е слабо, за да проникне през дрехите ти.

Лилит се съблече, без въобще да помисли как ще изглежда това в очите на хората, които все още бяха в съзнание. Сега щяха веднъж завинаги да се убедят, че е предател. Да се съблече на бойното поле и да легне с врага. Дори онези, които я приемаха, щяха да се обърнат срещу нея след такова нещо. Но тя току-що беше изгубила Джоузеф. Не можеше да изгуби и Никанж. Не можеше просто да го гледа как умира.

Легна до него и то тихо се изпъна към нея. Тя погледна нагоре към Кахгаят за повече инструкции, но то беше отишло да провери как е Гейбриъл. За него тук вече не се случваше нищо важно. Тук просто лежеше детето му – с ужасна рана.

Никанж проникна в тялото ѝ с всяка своя глава и всяко пипало, което можеше да я достигне, и по изключение тя го почувства така, както винаги си беше представяла, че трябва. Болеше! Сякаш внезапно беше използвана като игленик. Изохка, но успя да се овладее и не се отдръпна. Болката беше поносима и вероятно далече не можеше да се сравни с онова, което изпитваше Никанж, по какъвто и начин да чувстваше болка то.

Тя на два пъти се протегна към почти отрязаната сензорна ръка, преди да си наложи да я докосне. Беше покрита със слизести телесни течности; бяла, синкавосива и червеникавосива тъкан висеше от нея.

Хвана я така, както успя, и я притисна към основата, от която беше отделена.

Но едва ли това беше достатъчно. Едва ли тежкият, сложен, мускулест орган можеше да бъде прикрепен наново само с помощта на натиск на човешка ръка.

– Дишай дълбоко! – каза Никанж дрезгаво. – Продължавай да дишаш дълбоко. Задръж ръката ми с две ръце.

– Прикачен си към лявата ми ръка – задъхана каза тя.

Никанж издаде остър, грозен звук.

– Не мога да се контролирам. Ще се наложи да те пусна изцяло и да започна отново. Ако мога.

След няколко секунди десетки игли се изтеглиха от тялото на Лилит. Тя пренареди Никанж толкова нежно, колкото можа, така че главата му да бъде на рамото ѝ и да може да достигне отрязания му крайник и с двете си ръце. Така че да прикрепя крайника на мястото му. Да облегне собствената си ръка на земята, а другата на тялото на Никанж. Ако никой не я закачаше, можеше да издържи в тази поза поне за известно време.

– Добре – каза тя, като отново се стегна за ефекта на игленика.

Никанж не направи нищо.

– Никанж! – прошепна тя изплашена.

То се размърда, а след това проникна в плътта ѝ толкова рязко, на толкова много места и толкова болезнено, че тя изкрещя. Но след първоначалното инстинктивно помръдване успя да си наложи да не се движи.

– Дишай дълбоко – каза то. – Ще се опитам да не ти причинявам повече болка.

– Не е толкова лошо. Просто не виждам как това ще ти помогне.

– Тялото ти ще ми помогне. Продължавай да дишаш дълбоко!

Не каза повече, не издаде нито един звук, който да загатне за собствената му болка. Тя остана да лежи до него, през по-голямата част от времето очите ѝ бяха затворени, и изчака да мине време, да изгуби представа за времето. Понякога я докосваха ръце. Първия път, когато ги усети, тя погледна, за да види какво ѝ правят, и разбра, че това са ръцете на оанкали, които пропъждаха с ръце насекомите от тялото ѝ.

Много по-късно, когато изгуби представа за времето, тя с почуда установи, че се е стъмнило; почувства как някой повдигна главата ѝ и сложи нещо под нея.

Някой беше покрил тялото ѝ с парче плат. Резервни дрехи? Някой също беше подпъхнал плат под частите от тялото ѝ, които, изглежда, имаха нужда от почивка.

Чу някой да разговаря, заслуша се за човешки гласове, но не долови такива. Части от тялото ѝ изтръпнаха, а след това отново болезнено добиха чувствителност, без каквато и да било намеса от нейна страна. Ръцете я боляха, после болката премина, макар нито за миг да не промени позицията на тялото си. Някой поднесе вода пред устните ѝ и тя пи задъхана.

Чуваше собственото си дишане. Никой не трябваше да ѝ напомня да диша дълбоко. Тялото ѝ го изискваше. Беше започнала да диша през устата. Този, който се грижеше за нея, забеляза това и ѝ даваше вода по-често. Малки количества, колкото да навлажни устата си. Водата я караше да се чуди какво щеше да се случи, ако ѝ се наложи да отиде до тоалетната, но такъв проблем така и не възникна.

Поставяха в устата ѝ парченца храна. Не знаеше какво е това, не можеше да го вкуси, но, изглежда, ѝ даваше сили.

В някакъв момент разпозна Ахажас, партньорката на Никанж, като собственика на ръцете, които ѝ даваха храна и вода. Първоначално беше объркана и се чудеше дали не са я преместили от гората в жилището на семейството. Но когато беше светло, все още можеше да види гористия балдахин над себе си – истински дървета, отрупани с епифити и лиани. Кръгло гнездо на термити с размера на баскетболна топка висеше от един клон точно над нея. Нищо такова не можеше да съществува в подредените, излъскани жилища на оанкалите.

Тя отново се отнесе. По-късно разбра, че невинаги е била в съзнание. И все пак нито веднъж не се почувства така, сякаш беше спала. И нито веднъж не пусна Никанж. Не можеше да го пусне. Беше замразило ръцете ѝ и мускулите в позиция като на жива гипсова прев-ръзка, която да го държи, докато оздравее.

На моменти сърцето ѝ биеше учестено, думкаше в ушите ѝ сякаш беше тичала бързо.

Дичаан пое задачата да ѝ дава храна и вода и да я пази от насекомите. Пипалата по главата и тялото му ставаха плоски всеки път, когато погледнеше към раната на Никанж. Лилит също погледна натам, за да разбере от какво е доволен.

Първоначално ѝ се стори, че няма за какво да е толкова доволен. От раната се процеждаха течности, които почерняваха и воняха. Лилит се страхуваше от инфекция, но не можеше да направи нищо. Поне местните насекоми не проявяваха интерес към нея, нито пък микроорганизмите, както изглежда. Вероятно Никанж беше донесъл онова, което причиняваше инфекцията, в тренажора с него.

Накрая инфектираното като че ли започна да заздравява, макар че от раната продължаваше да тече прозрачна течност. Докато не спря напълно, Никанж не я пусна.

Тя започна да се пробужда бавно, започна да осъзнава, че дълго време не е била в пълно съзнание. Сякаш отново се пробуждаше от състояние на анабиоза, но този път безболезнено. Мускулите, които трябваше да изкрещят от болка, раздвижени след лежане в едно и също положение за толкова дълго време, въобще не запротестираха.

Тя се размърда бавно, опъна ръце, протегна крака, изви гърба си към земята. Но нещо липсваше.

Огледа се наоколо, внезапно обезпокоена, и откри Никанж да седи отстрани и да я наблюдава внимателно.

– Добре си – каза то с обичайния си безизразен глас. – В началото ще се чувстваш малко нестабилна, но си добре.

Тя погледна към лявата сензорна ръка. Заздравяването още не беше приключило. Все още се забелязваше нещо като лоша рана, сякаш някой беше ударил ръката и беше успял да я нарани само повърхностно.

– Как си? – попита тя.

То раздвижи ръката си лесно, нормално и погали с нея лицето ѝ с жест, който беше научило от хората.

Тя се усмихна, седна изправена, за момент застана неподвижна, а след това стана и се огледа наоколо. Не се виждаха хора, а като се изключат Никанж, Ахажас и Дичаан, нямаше и оанкали. Дичаан ѝ подаде яке и чифт панталони, и двете чисти. По-чисти, отколкото нея самата. Взе дрехите и ги облече неохотно. Не беше толкова мръсна, колкото си мислеше, че трябва да е, но все пак искаше да се изкъпе.

– Къде са останалите? – попита тя. – Всички ли са добре?

– Хората се върнаха в селището – отговори Дичаан. – Скоро ще ги изпратят на Земята. Показаха им стените. Знаят, че все още са на борда на кораба.

– Трябваше да им покажете стените още през първия им ден тук.

– Следващия път ще направим така. Това е едно от нещата, които научихме от тази група.

– Още по-добре ще бъде да им докажете, че са на кораб, веднага след като ги пробудите – каза тя. – Илюзията не им носи утеха задълго. Само ги обърква, подтиква ги към опасни грешки. Аз самата бях започнала да се чудя къде сме в действителност.

Мълчание. Упорито мълчание.

Тя погледна към заздравяващата сензорна ръка на Никанж.

– Чуйте – каза. – Нека ви помогна да научите повече за нас – иначе ще има още ранени, още смъртни случаи.

– През гората ли ще минеш – попита я Никанж, – или ще минем напряко под тренажора?

Тя въздъхна. Беше като Касандра – предупреждаваше и предсказваше на хора, които оглушаваха в момента, в който започнеше да го прави.

– Да минем през гората – каза накрая.

То седеше неподвижно и продължаваше да я гледа внимателно.

– Какво? – учуди се тя.

То преметна ранената си сензорна ръка около шията ѝ.

– Никой досега не е правил това, което направихме тук. Никой досега не е излекувал сериозна рана като моята толкова бързо и ефективно.

– Нямаше нужда да умираш или да осакатяваш – отвърна тя. – Не успях да помогна на Джоузеф. Радвам се, че успях да направя нещо теб, макар и да не знам как точно го направих.

Никанж се обърна към Ахажас и Дичаан.

– А тялото на Джоузеф? – попита то меко.

– Замразено е – отговори Дичаан. – Чака да го върнем на Земята.

Никанж разтри тила ѝ с хладния, твърд връх на сензорната си ръка.

– Мислех, че му осигурявам достатъчно добра защита. Трябваше да е достатъчно добра.

– Кърт още ли е при другите?

– Спи.

– Анабиоза?

– Да.

– И ще остане тук? Никога няма да се върне на Земята?

– Никога.

Тя кимна.

– Не е достатъчно, но е по-добре от нищо.

– Той има талант като твоя – заяви Ахажас. – Оолоите ще го използват, за да изучават този талант.

– Талант?

– Не можеш да го контролираш – допълни Никанж, – но ние можем. Тялото ти знае как да накара някои от своите клетки да регресират до ембрионално състояние. Може да събуди гени, които повечето хора не използват повторно след раждането си. Ние имаме подобни на вашите гени, които стават инертни след метаморфозата. Тялото ти показа на моето как да ги събуди, как да стимулира растежа на клетки, които обикновено не биха се възстановили. Урокът беше сложен и болезнен, но много полезен.

– Имаш предвид... – намръщи се тя. – Имаш предвид, че семейството ми има проблеми с рака, нали?

– Това вече не е проблем – каза Никанж, като приглади пипалата по тялото си. – Дарба е. То ми върна живота.

– Щеше ли да умреш?

Мълчание.

– След известно време – намеси се Ахажас – щеше да ни напусне. Щеше да се превърне в Тоат или Акджай и да напусне Земята.

– Защо? – попита Лилит.

– Без твоята дарба нямаше да възвърне напълно възможността си да използва сензорната си ръка. Нямаше да може да зачева деца. – Ахажас се поколеба за момент. – Когато чухме какво се е случило, помислихме, че сме го изгубили. То беше при нас за толкова кратко. Почувствахме, че... Може би почувствахме онова, което и ти, когато партньорът ти загина. За нас, изглежда, нямаше никаква надежда, докато ооан Никанж ни каза, че му помагаш и че ще се възобнови напълно.

– Кахгаят се държа така, сякаш нищо особено не се е случило – каза Лилит.

– Беше изплашено за мен – каза Никанж. – Знае, че не го харесваш. Помисли, че всякакви излишни инструкции от негова страна ще те ядосят или забавят. Беше много изплашено.

Лилит се усмихна горчиво.

– Добър актьор е.

Никанж прошумоля с пипала. Отдръпна сензорната си ръка от шията на Лилит и поведе групата към селището.

Лилит го следваше механично, мислите ѝ прескачаха от Никанж към Джоузеф, а след това към Кърт. Кърт, чието тяло щеше да послужи, за да научат оолоите повече за рака. Не можеше да се насили да попита дали той ще бъде в съзнание, дали ще знае какво се случва по време на тези експерименти. Надяваше се да бъде.

8

Беше почти тъмно, когато стигнаха до селището. Хората се бяха събрали край огньовете, говореха, ядяха. Никанж и другарите му бяха посрещнати от оанкалите с някакво ликуващо мълчание и бъркотия от сензорни ръце и пипала, споделяне на преживяното чрез директна нервна стимулация. Те можеха да си предават цели преживявания, след това да обсъждат преживяното в разговор без думи. Притежаваха цял език от сензорни образи и приемаха сигнали, които заместваха думите.

Лилит ги наблюдаваше със завист. Когато разговаряха с хората, рядко лъжеха, защото сензорният им език ги беше лишил от навика да лъжат, случваше се само да не дават информация, да отказват контакт.

Хората, от друга страна, лъжеха лесно и често. Не можеха да си имат доверие един на друг. Не можеха да имат доверие на един от своите, който, изглежда, беше твърде близък с извънземните, който беше съб-лякал дрехите си и беше легнал на земята, за да помогне на своя тъмничар.

Край огъня, където Лилит избра да седне, настъпи мълчание. Алисън, Лия и Рей, Гейбриъл и Тейт. Тейт ѝ подаде печен сладък картоф, а за нейна изненада и печена риба. Тя погледна към Рей.

Рей сви рамене.

– Улових я с ръце. Откачена работа. Беше два пъти по-голяма от мен. Но плуваше право насреща ми, сякаш искаше да бъде хваната. Оанкалите казаха, че някои от нещата, плуващи в реката, е можело да хванат мен – електрически змиорки, пирани, каймани. Донесли са тук най-лошите неща от Земята. Нищо не стана де.

– Виктор намери две костенурки – каза Алисън. – Никой не знаеше как да ги приготви, затова отрязаха месото и го опекоха.

– И как беше? – попита Лилит.

– Те го ядоха – усмихна се Алисън. – И докато го готвеха и го ядяха, оанкалите стояха настрана.

Рей се ухили широко.

– Не виждаш никого от тях и покрай този огън, нали?

– Не съм сигурен – отговори Гейбриъл.

Мълчание.

Лилит въздъхна.

– Добре, Гейб, какво си ми подготвил? Въпроси, обвинения, нападки?

– И трите може би.

– Е?

– Ти не се би. Избра да останеш при оанкалите!

– Срещу теб?

Гневно мълчание.

– А къде беше ти, когато Кърт посече Джоузеф?

Тейт сложи ръка върху ръката на Лилит.

– Кърт полудя – каза тя. Говореше много меко. – Никой не предполагаше, че ще извърши подобно нещо.

– Но го направи – отговори Лилит. – А всички вие гледахте.

Известно време мълчаливо побутваха храната си, рибата вече на никого не се услаждаше, размениха я с хората от другите огньове срещу бразилски ядки, парчета плодове и печена маниока.

– Защо свали дрехите си? – попита внезапно Рей. – Защо легна на земята с оолои по средата на боя?

– Боят беше приключил – отвърна Лилит. – Знаеш това. И оолоито, с което легнах, беше Никанж. Кърт почти беше отсякъл една от сензорните му ръце. Сигурна съм, че и това знаеш. Позволих му да използва тялото ми, за да се излекува.

– Но защо ти е да му помагаш? – остро прошепна Гейбриъл. – Защо просто не го остави да умре?

Всяко оанкали в околността сигурно го чу.

– И с какво щеше да помогне това? – заинати се тя. – Познавам Никанж от дете. Да го оставя да умре и после да се окажа прилепена към някой непознат? Как би помогнало това на мен, на теб или на когото и да било?

Той се отдръпна от нея.

– Винаги имаш готов отговор. И никога не звучиш напълно искрено.

Тя прехвърли през ума си всички неща, които можеше да му каже за собствената му склонност да не бъде искрен. А после, като ги игнорира, попита:

– Какво има, Гейб? Какво си мислиш, че мога да нап-равя или можех да направя, за да стъпиш на Земята по-скоро?

Той не отговори, но продължи упорито да се сърди. Беше беззащитен, при това в ситуация, която намираше за непоносима. Някой трябва да понесе вината.

Лилит видя как Тейт се протегна към него и взе ръката му в своята. Върховете на пръстите им останаха допрени в продължение на няколко секунди. Това напомни на Лилит за много гнуслив човек, на когото бяха дали да държи змия. Успяха да пуснат ръце, без да проличи, че се отдръпват отвратени, но всички знаеха как се чувстват. Всички бяха видели. Това без съмнение беше още едно нещо, за което държаха отговорна Лилит.

– Ами това! – попита Тейт горчиво. Тя разтърси ръката, която Гейбриъл беше докоснал, сякаш за да махне някаква мръсотия от нея. – Какво ще правим с това?

Лилит отпусна рамене.

– Не знам. Беше същото с Джоузеф и мен. Така и не попитах Никанж какво ни е направило. Ако искате, питайте Кахгаят.

Гейбриъл поклати глава.

– Не искам дори да го виждам, камо ли да го питам нещо.

– Наистина? – попита Алисън. Беше толкова откровено изненадана, че Гейбриъл само я погледна.

– Не – отвърна Лилит. – Не е истина. Иска му се да мрази Кахгаят. Опитва се да го мрази. Но по време на боя се опита да убие Никанж. И тук, сега, той обвинява и подозира мен. По дяволите, тъкмо оанкалите направиха така, че да вините и подозирате мен, но въпреки това не мразя Никанж. Може би не мога. Всички ставаме пристрастни, когато се отнася до нашите си оолои.

Гейбриъл стана. Изправи се над Лилит и я изгледа стръвнишки отгоре. Лагерът беше замлъкнал, всички гледаха към него.

– Въобще не ми пука как се чувстваш! – каза той. – Говориш за собствените си чувства, не за моите. Съб-лечи се и чукай своя Никанж тук пред всички, ако щеш. Знаем, че си тяхна курва! Всички знаят!

Тя погледна към него и внезапно се почувства изтощена, отегчена до смърт.

– А ти какво си, като прекарваш нощите си с Ках-гаят?

За момент си помисли, че ще я удари. За момент ѝ се прииска да я удари.

Вместо това той се обърна и тръгна с горда крачка към скривалищата. Тейт погледна свирепо към Лилит, после тръгна след него.

Кахгаят напусна огъня на оанкалите и дойде при Лилит.

– Можеше да избегнеш това – каза меко то.

Тя не го погледна.

– Уморена съм – каза тя. – Отказвам се.

– Какво?

– Дотук бях! Няма вече да ви бъда изкупителна жертва; не искам повече моите хора да гледат на мен като на Юда. Не заслужавам това.

То постоя още миг, после тръгна след Гейбриъл и Тейт. Лилит се загледа след него, поклати глава и горчиво се засмя. Помисли за Джоузеф, сякаш го чувстваше до себе си, сякаш го чуваше как ѝ казва да внимава, как я пита какъв е смисълът да се държи така, че накрая и двете раси да се обърнат срещу нея.

Нямаше смисъл. Просто беше уморена. А Джоузеф не беше тук.

9

Хората отбягваха Лилит. Предполагаше, че гледат на нея или като на предател, или като на бомба със закъснител.

Беше доволна от това, че я оставиха на мира. Когато си тръгваха, Ахажас и Дичаан я попитаха дали не иска да се прибере вкъщи с тях, но тя отказа. Искаше да остане в земни условия, докато не се прибере на Земята. Искаше да остане сред хората, макар че за известно време не ги обичаше.

Насече дърва за огъня, събра диви плодове, за да има какво да яде, когато огладнее, дори улови риба благодарение на един метод, за който беше чела някога. Прекара часове да връзва едно за друго здрави тревни стебла и снопчета разцепена тръстика и направи от тях дълъг, рехав конус, в който да влизат малки рибки, но да не могат да излизат. Ловеше риба в поточетата, които се вливаха в реката, и в крайна сметка започна да осигурява по-голямата част от рибата, с която се хранеше групата. Пробва да я опуши и това доведе до учудващо добри резултати. Никой не отказваше риба само защото тя я беше уловила. От друга страна, никой не я попита как е направила капана, така че тя не им и обясни. Вече не преподаваше, освен ако някой не дойдеше при нея с въпроси. Това за нея беше по-тежко, отколкото за оанкалите, тъй като беше установила, че ѝ е приятно да преподава. Повече удовлетворение обаче ѝ носеше да обяснява на един проявяващ желание ученик, отколкото на десетина сърдити такива.

В крайна сметка хората започнаха да идват при нея. Няколко души. Алисън, Рей и Лия, Виктор. Накрая сподели познанията си за капаните за риба с Рей. Тейт я избягваше, може би за да угоди на Гейбриъл или пък защото беше започнала да мисли като него. Преди Тейт ѝ беше приятелка. На Лилит ѝ беше мъчно за нея, но не можеше да ѝ се сърди. Нямаше други близки приятели, които да заемат нейното място. Дори хората, които идваха при нея с въпроси, не ѝ се доверяваха. Имаше само Никанж.

Никанж нито веднъж не се опита да промени държанието ѝ. Тя чувстваше, че то няма да възрази срещу нищо, което тя прави, освен ако не започне да наранява хората. Нощем лягаше с него и неговите другари и то я задоволяваше, както правеше, преди тя да срещне Джоузеф. Първоначално не искаше, но впоследствие започна да го оценява.

После установи, че отново можеше да докосва мъж и това да ѝ доставя удоволствие.

– Нямаш търпение да ме събереш с някой друг, а? – попита тя Никанж.

Същия ден беше подала на Виктор наръч калемчета от маниока за засаждане и се изненада, като установи, че допирът на ръката му ѝ беше приятен – беше топла, като нейната собствена.

– Свободна си да си намериш друг мъж – отговори Никанж. – Скоро ще пробуждаме още хора. Исках сама да избереш дали ще се чифтосваш, или не.

– Ти каза, че скоро ще ни върнат на Земята.

– Спря да преподаваш. Хората започнаха да учат по-бавно. Но ми се струва, че скоро ще бъдат готови.

Преди да има възможност да го разпита за това, друго оолои го повика да поплуват. Това вероятно означаваше, че за известно време щеше да отсъства от тренажора. Оолоите обичаха да използват подводните изходи, когато можеха. Когато не водеха хора.

Лилит огледа лагера и не откри никаква работа за този ден. Затова уви пушена риба и печена маниока в листо от банан и го сложи в една от кошниците си, заедно с няколко узрели банана. Щеше се поразходи. Сигурно после щеше да се върне с нещо полезно.

Беше късно, когато тръгна обратно, с кошница, пълна с бобови шушулки, чиято сърцевина беше сладка като захар, и с плодове от палмово дърво, които успя да отреже от малко дръвче с мачетето си. Бобовите шушулки – наричаха се инга, щяха да се харесат на всички. Лилит не харесваше толкова плодовете на това палмово дърво, но другите ги харесваха.

Тя вървеше бързо, искаше да излезе от гората, преди да се е мръкнало. Знаеше, че ще успее да намери пътя обратно и в тъмното, но предпочиташе да не се налага. Оанкалите бяха направили тази джунгла прекалено истинска. Само те бяха неуязвими за животните, чиито ухапвания, ужилвания или остри гръбнаци бяха смъртоносни.

Когато достигна селището, беше вече толкова тъмно, че не можеше да различи почти нищо.

Въпреки това в селището гореше само един огън. Беше време за готвене и разговори и работа по кошниците, мрежите и други дребни неща, които могат да се правят междувременно, докато хората се наслаждават на взаимната си компания. Но огънят беше един-единствен и до него имаше единствена фигура.

Когато приближи огъня, фигурата се изправи и тя видя, че това беше Никанж. Нямаше и следа от останалите.

Лилит пусна кошницата на земята и взе последните няколко крачки до лагера с тичане.

– Къде са? – попита тя. – Защо никой не дойде да ме повика?

– Приятелката ти Тейт каза, че съжалява за начина, по който се е държала – подхвана Никанж. – Искаше да говори с теб и каза, че ще го направи в близките няколко дни. Но се случи така, че близки няколко дена няма да има.

– Къде е?

– Кахгаят подобри паметта ѝ, както аз направих с теб. То смята, че това ще ѝ помогне да оцелее на Земята и да помогне и на останалите.

– Ами... – Тя пристъпи по-близо, като клатеше глава. – Ами аз? Направих всичко, което ми казахте. Не нараних никого. Защо все още съм тук!

– За да оцелееш. – То пое ръката ѝ. – Днес ме повикаха, за да чуя заплахите, отправени срещу теб. Вече знаех по-голямата част. Лилит, щеше да свършиш като Джоузеф.

Тя поклати глава. Никой не я беше заплашвал директно. Повечето хора се страхуваха от нея.

– Щеше да умреш – повтори Никанж. – Понеже не могат да убият нас, щяха да убият теб.

Тя го прокле и отказа да му повярва, но в същото време вярваше, знаеше. Обвиняваше го и го мразеше, и се разплака.

– Можехте да почакате! – каза тя накрая. – Можех-те да ме повикате, преди да заминат.

– Съжалявам – каза то.

– Защо не ме повикахте? Защо?

От мъка то оплете пипалата на главата и тялото си.

– Знаехме, че ще реагираш лошо. И понеже си силна, можеше да нараниш или да убиеш някого. Можеше да те сполети същото като Кърт.

То отпусна възлите и пипалата му увиснаха свободно.

– Джоузеф вече го няма. Не исках да изгубя и теб.

И тя не можеше да го мрази повече. Думите му ѝ напомниха за собствените ѝ мисли, когато легна, за да му помогне, въпреки това, което можеше да си помис-лят останалите за нея. Отиде до един от отрязаните пънове, които им служеха за пейки покрай огньовете, и седна.

– Колко дълго трябва да остана тук? – прошепна тя. – Въобще някога пускат ли Юда да си отиде?

То непохватно седна до нея – искаше да се сгъне на пъна, но нямаше достатъчно място, така че да запази равновесие.

– Твоите хора ще избягат от нас веднага щом достигнат земята – каза ѝ то. – Знаеш това. Ти ги насърчаваше да направят точно това и разбира се, ние го очаквахме. Ще им кажем да вземат каквото поискат от екипировката си и да вървят. В противен случай може да избягат с по-малко, отколкото им е необходимо, за да живеят. И ще им кажем, че са добре дошли обратно при нас. Всички. Всеки. Когато поискат.

Лилит въздъхна.

– Бог да е на помощ на онзи, който опита.

– Мислиш, че ще е грешка да им кажем?

– Какво значение има какво мисля аз?

– Искам да знам.

Тя се вгледа в огъня, изправи се и бутна в него малък пън. Скоро вече нямаше да има възможност да прави това. Нямаше да види огън или да събира инга и плодове от палмово дърво, или пък да лови риба.

– Лилит?

– Искаш ли да се върнат?

– Накрая ще се върнат. Така трябва.

– Освен ако не се избият помежду си.

Мълчание.

– Защо да трябва да се върнат? – попита тя.

То извърна лице настрана.

– Дори не могат да се докосват – мъжете и жените. Това ли е?

– Това ще отмине, след като са били далече от нас за известен период от време. Но това няма да има значение.

– Защо не?

– Сега те имат нужда от нас. Без нас не могат да имат деца. Човешката сперма и яйцеклетката не могат да се слеят без нас.

Тя помисли за това за момент, после поклати глава.

– И какви деца ще имат те с вас?

– Не отговори на въпроса – каза то.

– Моля?

– Да им кажем ли, че могат да се върнат при нас?

– Не. И нека не бъде прекалено очевидно, че им помагате да избягат. Оставете ги сами да решат какво да правят. В противен случай ще изглежда, че онези, които по-късно решат да се върнат, ви се подчиняват и предават човешката си природа. Това може да доведе до тяхната смърт. Някои ще решат, че човешката раса заслужава поне чиста смърт.

– Това, което искаме, нечисто ли е, Лилит?

– Да!

– Нечисто ли е това, че те оплодих?

Първоначално тя не разбра думите му. Сякаш беше заговорило на език, който тя не разбира.

– Какво?

– Оплодих те с детето на Джоузеф. Нямаше да го направя толкова рано, но исках да използвам семето му, а не негово копие. Не можех да те направя достатъчно близка с дете, създадено от отпечатък. А има и лимит за това, колко дълго мога да поддържам спермата жива.

Тя го гледаше безмълвна. Говореше така безразлично, сякаш обсъждаха времето. Тя се изправи и щеше да се отдръпне от него, ако то не я беше хванало за китките.

Направи отчаян опит да се измъкне, но веднага разбра, че няма да успее.

– Но ти каза... – Не ѝ достигаше въздух, наложи се да започне отначало. – Каза, че няма да правиш нищо такова. Каза...

– Казах, че няма да го направя, докато не си готова.

– Но аз не съм! Никога няма да бъда готова!

– Готова си да родиш детето на Джоузеф. Неговата дъщеря.

– Дъщеря?

– Направих момиче, за да ти бъде другар. В последно време си много самотна.

– Благодарение на теб.

– Да, но дъщеря ти ще ти бъде другар задълго.

– Няма да бъде дъщеря – тя отново задърпа ръцете си, но то не я пускаше, – а нещо – не-човек. – Тя погледна надолу към тялото си с ужас. – Вътре в мен е и не е човек!

Никанж я придърпа по-близо и уви сензорната си ръка около гърлото ѝ. Тя си помисли, че то ще ѝ инжектира нещо, от което ще изгуби съзнание. Очакваше мрака почти с нетърпение.

Но Никанж само отново я придърпа към пъна.

– Ще имаш дъщеря – каза то. – Готова си да бъдеш нейна майка. Никога нямаше да посмееш да го кажеш. Също както Джоузеф никога не посмя да ме покани в леглото си, колкото и да го искаше. Отхвърляш детето само на думи.

– Но то няма да е човек – прошепна тя. – Ще бъде нещо друго. Чудовище.

– Не бива да се самозалъгваш. Това е лош навик. Детето ще е твое и на Джоузеф. На Ахажас и Дичаан. И понеже аз го направих, оформих го, погрижих се да е красиво и без несъвместими генетични характеристики, които биха довели до смъртта му, ще бъде и мое. Ще бъде първото ми дете, Лилит. Поне първородното. Ахажас също е бременна.

Ахажас? Кога беше открило време? Беше ходило навсякъде.

– Да. Ти и Джоузеф сте родители и на нейното дете.

То използва свободната си сензорна ръка, за да обърне главата ѝ и да я принуди да го погледне.

– Детето в твоето тяло ще прилича на теб и Джоузеф.

– Не ти вярвам!

– Разликите ще останат скрити до метаморфозата.

– О, боже! И това ли!

– Детето, което ще родиш ти, и това, което ще роди Ахажас, ще бъдат брат и сестра.

– Другите няма да се върнат тук, за да им се случи това. Аз нямаше да се върна на тяхно място.

– Нашите деца ще бъдат по-добри от нас – продължи то. – Ние ще отслабим йерархичните ви проблеми, а вие ще намалите физическите ни ограничения. Децата ни няма да се самоунищожат във война и ако се наложи да си отгледат нов крайник или да се променят по някакъв друг начин, ще могат да го направят. Ще имат и други предимства.

– Но те няма да са хора – каза Лилит. – Само това е от значение. Не можеш да го разбереш, но само това е от значение.

Пипалата му се оплетоха.

– Детето вътре в теб има значение.

То пусна ръцете ѝ, а те безполезно се събраха една в друга.

– Това ще ни унищожи – прошепна тя. – Боже, нищо чудно, че не ми позволи да замина с другите.

– Ще тръгнеш с мен – ти, Ахажас, Дичаан и нашите деца. Но преди да си отидем оттук, имаме още работа.

То се изправи.

– Сега ще отидем вкъщи. Ахажас и Дичаан ни чакат.

Вкъщи?, помисли тя горчиво. Кога за последно беше имала истински дом? Кога отново ще има?

– Позволи ми да остана тук – каза тя. Щеше да откаже. Знаеше, че ще откаже. – Това е най-близкото до Земята място, до което, изглежда, ще ме допуснете.

– Можеш да се върнеш тук със следваща група хора. А сега да вървим вкъщи.

Тя обмисли дали да не се съпротивлява, за да може то да я упои и да я отнесе. Но подобен жест изглеждаше излишен. Поне щеше да ѝ бъде дадена още една възможност с нова група хора. Възможност да ги учи, но не и да бъде една от тях. Това никога нямаше да се случи. Никога?

Още една възможност да каже: Учи се и бягай!

Този път щеше да им даде повече информация. Очакваше ги дълъг и здрав живот. Може би щяха да намерят отговор на въпроса какво им бяха сторили оанкалите. Може би оанкалите не бяха съвършени. Може би хора, които не бяха изгубили плодовитостта си, щяха да успеят да се измъкнат и да се намерят. Може би. Учи се и бягай! Дори тя да беше изгубена, това не означаваше, че и другите бяха. Не означаваше, че човечеството е изгубено.

Остави Никанж да я поведе през тъмната гора към един от скритите сухи изходи.

Октавия Е. Бътлър

Зора

Американска. Първо издание

Коректор Соня Илиева

Водещ редактор на поредицата Андрей Велков

Octavia E. Butler

Dawn /Xenogenesis Trilogy – Book 1/

Copyright © 1987 by Octavia Е. Butler

All rights reserved

с/о литературна агенция „Anthea Rights“ – Sofia

© Росен Рачев, превод

© Владимир Полеганов, автор на предговора

© Росен Дуков, художник на корицата

ИК „Колибри“, 2013

ISBN 978-619-150-139-7