Зора

1

Залата беше малко по-голяма от футболно игрище. Таванът ѝ представляваше купол от мека, жълта светлина. Лилит беше успяла да изкара две стени от ъгъла на залата, така че да си направи самостоятелна стая с портал в края, където трябваше да се събират стените. Имаше моменти, в които тя ги събираше – за да се изолира напълно от пустотата отвън и от решенията, които трябваше да вземе. Можеше да прави каквото си иска със стените и с пода на голямата зала. Не можеше единствено да ги накара да я пуснат навън.

Тя беше издигнала стените на стаята си така, че да покриват входа към тоалетната ѝ. Покрай стената бяха разположени още единайсет чисто нови тоалетни. С изключение на тесните, открити входове на тези помещения, голямата зала беше празна. Стените ѝ бяха бледозелени, а подът светлокафяв. Лилит беше помолила да са в цвят и Никанж беше намерил някой, който да го научи как да накара кораба да произвежда цвят. Хранителни запаси и дрехи бяха капсулирани в стените в различни неотбелязани шкафове както в стаята на Лилит, така и в двата края на голямата стая.

Храната в шкафовете, както ѝ бяха казали, щеше да бъде допълвана в зависимост от употребата – допълвана от самия кораб, който щеше да черпи от собствената си субстанция, за да прави точни копия на храната, намираща се в съответния шкаф.

В стената срещу тоалетните се намираха капсулите на 80 спящи човешки същества – всичките здрави, под 50 години – американци, англичани и други английс-коговорещи. Те изобщо не подозираха какво ги очаква.

Задачата на Лилит беше да подбере и пробуди най-малко 40 от тях. Нито тя, нито четирийсетте пробудени нямаше да могат да напускат залата, докато всички те не бъдат готови за срещата с оанкалите.

В голямата зала леко притъмня. Свечеряваше се. Лилит намери странно успокоение и облекчение в отчетливото разделяне на времето на дни и нощи. Не беше съзнавала до този момент как ѝ беше липсвала бавната смяна на светлината, успокояващото действие на мрака.

– Време е отново да привикнеш към обичайния за вас цикъл ден и нощ – ѝ беше казал Никанж.

Изкушена от внезапен импулс, тя го попита дали на кораба има място, откъдето могат да се видят звездите.

Ден преди да остане сама в голямата празна зала, Никанж я беше отвел през няколко коридора и рампи до нещо като асансьор. Той ѝ каза, че наподобява безвреден балон, пълен с газ, който се движи в живо тяло. Накрая те се озоваха в нещо като наблюдателен балон, през който можеха да се видят не само звездите, но и дискът на Земята, който сияеше като огромна луна насред черното небе.

– Намираме се отвъд орбитата на спътника на вашата планета – ѝ каза оолоито, докато тя трескаво се опитваше да забележи познатите очертания на континентите.

Мислеше, че е видяла нещо – част от Африка и Арабския полуостров. Или просто очертанията приличаха на тях – не можеше да каже в средата на това небе, което хем беше над нея, хем беше в краката ѝ. Имаше повече звезди, отколкото беше виждала някога, но само Земята привличаше вниманието ѝ. Никанж я остави да гледа, докато собствените ѝ сълзи не я заслепиха. После я обгърна със сензорната си ръка и я поведе към голямата зала.

Тя беше в голямата зала сама вече в продължение на три дена, мислеше, четеше, записваше мислите си. Всичките ѝ книги, листове хартия и писалки бяха при нея. С тях бяха оставили и осемдесет досиета – кратка биографична информация, съставена въз основа на интервюта, наблюдения и заключения на оанкалите, както и снимки. Хората от досиетата нямаха живи роднини. Не се познаваха един с друг, както и с Лилит.

Беше прочела малко повече от половината досиета, като търсеше не само удобни кандидати за Пробуждането, но и потенциални съюзници – хора, които да събуди първи и на които да може да се довери. Искаше да сподели тежестта на знанията си, своята отговорност. Нуждаеше се от разумни хора, които да я изслушат, без да предприемат нещо безразсъдно или опасно. Трябваха ѝ хора с идеи, които биха могли да я насочат в посока, която тя иначе би пропуснала. Хора, които да ѝ казват кога постъпва глупаво и чието мнение тя да цени.

От друга страна, не ѝ се искаше да пробужда никого. Тя се боеше от тези хора и се страхуваше за тях. Въпреки информацията в досиетата много неща оставаха неясни. Задачата ѝ се състоеше в това, да създаде сплотен екип и да подготви хората за срещата с оанкалите, да ги подготви да станат техни разменни партньори. Това беше невъзможно.

Как би могла да пробуди някого, за да му каже, че ще участва в генетичната програма на същества, толкова чужди и различни от нас, че човек не може дори да ги погледне без отвращение? Как би могла да пробуди тези хора, оцелели от войната, и да им каже, че освен ако не избягат от оанкалите, децата им няма да се родят човеци?

По-добре да не им казва нищо или съвсем малко за известно време. Нямаше да има никакъв смисъл да ги пробужда, докато не разбере как може да им помогне, без да ги предаде, как да ги накара да приемат пленничеството си, да приемат оанкалите и всичко останало, докато не ги изпратят на Земята. После да избягат при първа възможност.

Мисълта ѝ пак попадна в познатата задънена улица: от този кораб беше невъзможно да се избяга. По никакъв начин. Оанкалите управляваха кораба с помощта на химическите процеси, които се извършваха в телата им. Нямаше механизми за управление, които да могат да бъдат разучени и манипулирани. Дори совалките, които се движеха между кораба и Земята, бяха нещо като продължение на телата на оанкалите.

Нито един човек не можеше да направи нещо на кораба, без да си навлече неприятности, което значеше да бъде върнат в летаргичен сън или убит. Единствената надежда беше Земята. Щом стигнеха Земята – щяха да кацнат някъде в басейна на Амазонка, така ѝ бяха казали – щяха поне да имат някакъв шанс.

Това значеше, че трябва да се владеят, да научат всичко, на което можеше да ги научи тя, всичко, на което могат да ги научат оанкалите, да използват това знание, за да се опитат да избягат и да оцелеят.

Какво щеше да стане, ако ги накара да разберат? Ами ако се окажеше, че оанкалите искат точно това от нея? Те, разбира се, знаят, че ще направи точно така. Те я познаваха. Значеше ли това, че те самите са планирали това предателство. Ако няма пътуване до Земята, няма да има възможност за бягство. Защо тогава я подготвяха цяла година да живее в тропическа гора? Може би оанкалите бяха абсолютно сигурни в способността си да държат хората под контрол дори на Земята.

Какво можеше да направи тя? Какво друго можеше да каже на хората освен: Учи се и бягай! Каква друга възможност за бягство съществуваше?

Никаква. Другата възможност беше да откаже да пробужда хората и да се инати, докато не намерят друг, по-склонен към сътрудничество. Някой като Пол Тайтъс, който съзнателно е скъсал с човешката раса и е станал съюзник на оанкалите. Такъв човек би сбъднал всички предсказания на Тайтъс. Той щеше да унищожи и малкото останала цивилизованост в умовете на останалите пробудени. Щеше да ги превърне в банда. Или в стадо.

В какво щеше да ги превърне тя?

Лежеше на платформата си и се взираше в снимката на мъж. Според статистическите данни висок 170 сантиметра. Тегло 63 килограма, на 32 години, с липсващи среден, безименен и малък пръст на лявата ръка. Беше загубил пръстите си при инцидент с косачка за трева като малък и страдаше от комплекс заради осакатената си ръка. Казваше се Виктор Доминик – всъщност Видор Домонкош. Родителите му бяха емигрирали в САЩ от Унгария малко преди да се роди. Адвокат по професия. Оан-калите подозираха, че е бил добър адвокат. Намираха го за интелигентен, разговорлив, оправдано подозрителен към разпитващите, които не можеше да види, и изключително изобретателен в опитите си да ги лъже. Виктор се беше опитвал да разбере по всякакъв начин идентичността на разпитващите, но също като Лилит беше един от малкото говорещи английски, които не изпитваха съмнения, че може да са извънземни. Беше женен три пъти, но нямаше деца вследствие на някакъв физиологичен проб-лем, който оанкалите бяха излекували. Фактът, че няма деца, го беше тормозил в миналото и той обвиняваше трите си жени за проблема, въпреки че самият той беше отказвал многократно да отиде на лекар.

С изключение на последното, оанкалите смятаха този човек за разумен и солиден. Нито веднъж по време на заточението си в строгия тъмничен затвор не се беше размеквал, плакал или правил опит за самоубийс-тво. За сметка на това беше обещал да убие хазаите си, ако някога му се удаде възможност. Беше го споменал само веднъж със спокоен глас, все едно прави някаква незначителна забележка.

Въпреки това водещият разпита оанкали се беше почувствал заплашен от думите му и веднага беше приспал Виктор Доминик.

На Лилит мъжът ѝ се нравеше. Притежаваше ум и като изключим глупавото държане със съпругите, чувство за самоконтрол – точно от това се нуждаеше тя. Но се страхуваше от него.

Ами ако я сметнеше за един от похитителите му? Тя беше по-висока и по-силна от него, но това нямаше толкова голямо значение. Той щеше да има много удобни случаи да я нападне, когато тя най-малко очаква.

По-добре ще е да го пробуди, когато си намери съюзници. Сложи досието му на по-малката от двете купчини – хора, които определено харесваше, но не искаше да пробужда първи. Тя въздъхна и взе друго досие.

Лия Бийд. Тиха, религиозна, бавна – в движенията си, не в мисленето си, въпреки че оанкалите не бяха особено впечатлени от интелекта ѝ. Това, което ги беше впечатлило, беше нейното търпение и самостоятелност. Не бяха успели да я накарат да се подчинява. Тя ги беше изтощила с упоритото си мълчание. Беше изтощила оан-калите! За малко не беше умряла от глад, тъй като оанкалите се бяха опитали да я привлекат на своя страна, като я бяха лишили от храна. Най-накрая я бяха дрогирали, бяха измъкнали нужната информация и след като ѝ бяха възвърнали силата и здравето, я бяха приспали отново. Лилит се чудеше защо. Защо не я бяха дрогирали, когато са разбрали, че е твърдоглава? Защо не бяха дрогирали самата Лилит? Може би защото са искали да проверят колко дълго могат да измъчват човешките същества, преди те да се пречупят. Може би са искали да видят какво е специфичното при всеки. Може би разбирането на оанкалите за инатливост е толкова крайно от човешка гледна точка, че твърде малко хора са успявали да изчерпят търпението им. Лилит не беше от тях. Лия беше.

На снимката Лия имаше вид на бледа, слаба и изморена жена, въпреки че оолоите бяха отбелязали, че физиологията ѝ предразполага към напълняване.

Лилит се подвоуми, след това сложи папката на Лия върху тази на Виктор Доминик. Лия също звучеше като добър потенциален съюзник, но не биваше да се пробужда първа. От нея можеше да излезе изключително лоялна приятелка – стига първо да не помисли, че Лилит е една от нейните мъчителки.

Но тази идея можеше да хрумне на всеки пробуден от Лилит – почти сигурно в момента, в който тя започнеше да отваря стени или да създава нови – това щеше да е доказателството, че тя притежава възможности, които те нямат. Оанкалите ѝ бяха осигурили информация, бяха увеличили силата ѝ, бяха подобрили паметта ѝ и способността да контролира стените и поставените в летаргичен сън растения. Това бяха нейните инструменти и всеки един от тях щеше да я нап-рави да изглежда по-малко човек.

– Какво друго можем да ти дадем? – я беше попитала Ахажас при последната им среща.

Ахажас се притесняваше за нея, от това, че не беше внушителна на ръст. Беше открила, че човеците се впечатляват от това. Фактът, че Лилит беше по-висока и по-едра от повечето жени, не беше достатъчен. Повечето мъже бяха по-високи и едри от нея. Нищо не можеше да се направи по въпроса.

– Каквото и да ми дадеш, няма да е достатъчно – отвърна Лилит.

Дичаан беше чул това и дойде да сграбчи ръцете на Лилит.

– Ти искаш да живееш – ѝ каза той. – Няма да пропилееш живота си.

Те пропиляваха живота ѝ. Вдигна следващата папка и я отвори. Джоузеф Ли-Чин Шин. Вдовец, чиято съпруга бе починала преди войната. Оанкалите смятаха, че вътре в себе си той е бил благодарен за това. След обичайния период на упорито мълчание той беше разбрал, че всъщност няма нищо против да разговаря с тях. Беше приел факта, че досегашният му живот е бил, така да се каже, „временно преустановен”, и сега остава да разбере какво е станало със света и кой движи нещата в момента. Непрекъснато търси отговора на тези въпроси. Признал е, че си спомня решението си, взето след края на войната, да сложи край на живота си. Бил е заловен, преди да опита да се самоубие. Сега има причина да живее – да види що за хора са тези, които са го затворили, и как и дали може да им се отплати.

Беше на 40 години, нисък на ръст, инженер, канадски гражданин, роден в Хонконг. Оанкалите бяха обсъждали възможността да го направят родител на една от групите хора, които смятаха да съберат. Но заплахата, която той носеше, беше охладила намеренията им. Според водещия разпита оанкали тя изглеждаше несериозна, но можеше да се окаже смъртоносна. Въпреки това оанкалите ѝ го препоръчваха както на нея, така и на всеки друг човешки родител. Според тях той беше интелигентен и стабилен. Човек, на когото може да се разчита.

На външен вид не е нищо особено, помисли си Лилит. Беше дребен на ръст, съвсем обикновен човек, но оанкалите бяха впечатлени от него. И заплахата, която беше отправил, беше изненадващо консервативна заплаха със смърт, само ако Джоузеф не хареса това, което открие.

„Едва ли ще му хареса – помисли Лилит. – Но той е достатъчно умен, за да разбере, че моментът да направи нещо по въпроса ще настъпи на Земята, не когато са затворени тук на кораба.“

Първият импулс на Лилит беше да събуди Джоузеф Шин и да сложи край на самотуването си. Импулсът беше толкова силен, че тя седя неподвижно няколко секунди, като обгърна себе си с ръце, за да не се поддаде на изкушението. Беше си дала обещание, че няма да събужда никого, преди да е изчела всички досиета, преди да има време да помисли. Всяка погрешна стъпка сега може да я убие.

Тя премина през още няколко досиета, без да намери човек, който можеше да се сравнява с Джоузеф, въпреки че няколко от хората със сигурност заслужаваха да бъдат пробудени.

Имаше жена, на име Селин Айвърс, която беше прекарала по-голямата част от краткия си разпит да оплак-ва загиналия си съпруг и двете си дъщери близначки, както и неясното си настояще и несигурното си бъдеще. Повече от всичко на света искаше да е мъртва, но не беше правила опит за самоубийство. Оанкалите я смятаха за прекалено отстъпчива, за лесно поддаваща се на влияние – според тях тя се страхуваше да не си докара неприятности. С една дума, мекушава. Мекушава и потънала в скръбта си, но не глупава, въпреки че според оанкалите беше склонна на глупави постъпки заради страха си.

„Безвредна – помисли си Лилит. – Един човек, който не би представлявал никаква опасност, дори да мис-ли, че аз съм тази, която го е затворила.“

След нея идваше ред на Гейбриъл Риналди, актьор, който беше предизвикал объркване у оанкалите за известно време, защото, вместо да представи истинската си същност, бе играл роли пред тях. Той беше още един от тези, които оанкалите бяха престанали да хранят, под предлог че гладът ще успее да го накара да разкрие истинската си същност. Не бяха сигурни дали са успели. Гейбриъл явно си го биваше. Освен това беше красив. Не се беше опитвал да се нарани или да заплашва оанкалите. И по някаква причина те не го бяха упойвали. Според оанкалите той беше на 27 години, слаб, физически по-силен, отколкото изглеждаше на външен вид, но не беше толкова умен, за колкото се смяташе.

„Това, последното, важи за много хора – помисли си Лилит. – Гейбриъл, като другите, които бяха заблудили и озадачили с упоритостта си оанкалите, беше ценен.“

Тя се зачуди дали някога би могла да вярва на човек като Гейбриъл, но остави папката му при хората, които възнамеряваше да пробуди.

На дневен ред беше Беатрис Дуайър, която категорично беше отказала да общува, докато не са ѝ дали да се облече, но след това се е превърнала в разговорлива и приятна събеседничка, която се е сприятелила със своя разпитващ. Той е бил опитно оолои, което е предложило Беатрис да бъде приета за една от първите родителки. Другите оолои са я наблюдавали и са я отхвърлили, без да посочват причината. Може би заради прекалената ѝ свенливост. Както и да е, важното беше, че бе спечелила напълно на своя страна едно оолои.

След нея идеше ред на Хилари Балард, поетеса, художничка, драматург, актриса, певица и чест получател на помощи за безработни. Тя беше наистина умна, помнеше наизуст много поеми, пиеси и песни – както нейни, така и на по-установени автори. Тя беше ценна – щеше да посвещава бъдещите човешки деца в тайните на изкуството, щеше да им припомня кои са. Оанкалите я смятаха за неуравновесена, но не опасна. Беше се наложило да я упоят, защото се беше наранила при опита си за бягство от „клетката”. Беше си счупила и двете ръце.

И това ако не е опасно неуравновесена?

Може би не. Лилит също беше изпаднала в паника, когато бе осъзнала, че е затворена. Както и много други хора. Просто Хилари се беше паникьосала малко повече от другите. Може би щеше да е добре да не ѝ се възлагат отговорни задачи. Оцеляването на групата не биваше да зависи от нея, както и не биваше да зависи от всеки един поотделно. Друг е въпросът, че това беше така, но не по вина на хората.

Следваше Конрад Лор, който предпочиташе да го наричат Кърт. Нюйоркско ченге, което беше оцеляло само защото жена му най-накрая го беше замъкнала в Колумбия, където живееха роднините ѝ. Те не бяха ходили никъде с години преди това. Жена му е била убита в един от бунтовете, които са започнали веднага след последната ракетна атака. Хиляди бяха убити, преди още да започне да става студено. Хиляди бяха просто стъпкани или разкъсани на парчета в паниката. Кърт е бил приб-ран заедно със седем деца, които е пазил. нито едно от тях не е било негово. Неговите четири деца са били останали в САЩ при роднините му и са загинали. Според оанкалите Кърт Лор има нужда от хора, за които да се грижи. Хората му дават стабилност, дават му цел. Без тях той е щял да се превърне в престъпник или да загине. Сам в изолатора, той се бе опитал да се убие, като си изтръгне адамовата ябълка със собствените си нокти.

Дерик Уолски е упражнявал професията си в Австралия. Неженен, на 23 години, без ясна идея какво иска да прави с живота си. До този момент бе учил и работил почасова или сезонна работа. Беше приготвял хамбургери, беше шофирал камион за доставки, беше работил като строителен работник, продавач на домакински уреди по домовете – за последното изобщо не го биваше, беше чистил офиси и се беше занимавал с пейзажна фотография като лично хоби. Бе зарязал всичко с изключение на фотографията. Обичаше природата и животните. Баща му смятал това за губене на време и той се опасяваше, че е бил прав. Да, когато войната започнала, той правел снимки в австралийската пустош.

Тейт Мара бе загубила поредната си работа. Тя имаше някакво генетично заболяване, което оанкалите бяха успели да поставят под контрол, но не бяха успели да излекуват. Но истинският проблем на Тейт беше, че тя правеше нещата толкова добре, че често ѝ доскучаваше. Или пък ги правеше толкова зле, че ги зарязваше, преди някой да забележи некомпетентността ѝ. Хората трябваше да я виждат винаги в благоприятна светлина, умна, решителна и заможна.

Семейството ѝ имало пари – притежавало успешна компания за продажба на недвижими имоти. Проблемът на Тейт според оанкалите беше, че не ѝ се е налагало да прави нищо, за да си изкарва прехраната. Тя притежаваше огромна енергия, но ѝ трябваше въздействие отвън, някакво голямо предизвикателство, което да я накара да я приложи.

Какво ще кажете за оцеляването на човешката раса?

До началото на войната Тейт се бе опитала два пъти да сложи край на живота си. След войната се бе борила за живота си с невиждана целеустременост. Когато войната започва, Тейт е била сама на почивка в Рио де Жанейро. Не е било добро време да си северноамериканка там, но тя е успяла да оцелее и да помогне и на други хора. Това бе общото между нея и Кърт Лор. По време на разпитите беше успяла да обърка и отчае със словесните си игри оолоито, което я беше разпитвало. В края на краищата оолоито беше започнало да я уважава. То беше сметнало, че тя прилича повече на оолои, отколкото на жена. Тя умееше отлично да манипулира хората – можеше да го прави, без изобщо да засегне чувствата им. В миналото това я беше отегчавало. Но скуката я караше да причинява вреда само на себе си, не на другите. Често ѝ се беше случвало да се отдръпва от хората, за да ги предпази от собственото си отчаяние. Беше скъсвала с няколко мъже по този начин и ги беше запознавала с нейни приятелки. Хората, които събираше заедно, обикновено сключваха брак.

Лилит постави досието на Тейт Мара бавно на леглото, като го отдели от другите. Единственото друго досие, сложено отделно, беше това на Джоузеф Шин. Досието на Тейт се отвори и Лилит отново видя слабата и бледа, почти детска физиономия. Тя сякаш леко се подсмихваше, все едно не позираше за снимка, а просто преценяваше фотографа. Всъщност Тейт не знаеше, че ѝ правят снимка. А и снимките не бяха истински фотографии. Това бяха картини, в които бяха разкрити душевността на човека, както и физическият му облик. Всяка една съдържаше отпечатък от спомените на нарисуваните хора. Водилите разпитите оанкали бяха нарисували всяка една картина със сензорните си пипала, използвайки специални телесни секреции. Лилит знаеше това, но картините напомняха страшно много на фотографии. Бяха правени върху някаква пластмаса, не върху хартия. Хората на картините изглеждаха така истински, сякаш щяха да проговорят. Всички изображения показваха само лицата и раменете на хората на един и същ сив фон. Но не приличаха ни най-малко на полицейските снимки на заподозрени престъпници, бяха пълни с живот. Разкриваха почти напълно характера на човека на снимката, така както го бяха видели самите оанкали.

Според тях Тейт Мара беше умна, в много отношения отстъпчива, а единственото нещо, което беше способна да нарани, беше егото на човек. Лилит остави досиетата, излезе с решителна крачка от стаята си и започна да изгражда друга до нея.

Стените, които доскоро не я пускаха навън, вече реагираха на нейното докосване, като тръгваха по следата, оставена от потта или слюнката ѝ на пода. По такъв начин от старите стени израстваха нови, като се отваряха или затваряха по нейно желание. Оолоито Никанж я беше подложило на тестове, докато не се беше уверило, че тя знае как да управлява стените. Когато беше приключило с инструкциите, Дичаан и Ахажас я научиха как да се запечатва в стените, ако нейните хора я нападнат. Те бяха прекарали известно време да разпитват някои отделни хора и се притесняваха за нея повече от Никанж. Обещаха ѝ, че ако се случи нещо такова, ще я измъкнат. Няма да я оставят да умре заради непредвидливостта на някой друг.

Звучеше добре, но тя щеше да се спаси само ако забележи задаващата се опасност и успее да се запечата навреме в стената.

Най-доброто решение за нея беше да пробуди точните хора, да ги обучи, без да бърза, за да е сигурна в тях, когато дойде време да пробуди останалите.

Тя изгради две стени на около половин метър разстояние една от друга. Така се получи тесен коридор, който щеше да осигури необходимото уединение, без да се налага да слага врата. Освен това тя обърна едната от стените навътре, така образува малко антре, което щеше да закрива стаята от любопитни погледи. Хората, които тя щеше да пробуди, нямаше да притежават нищо ценно за крадене, а всеки, който се опиташе да воайорства, щеше да бъде наказан от групата. Лилит вече притежаваше достатъчно физическа сила, за да се справи сама със смутителите на реда, но не искаше да го прави, освен ако не е абсолютно наложително. Със сила нямаше да може да сплоти хората, а ако те не бяха способни да направят колектив, нищо друго нямаше да има значение.

В новата стая Лилит издигна платформа, която щеше да служи за легло, такава за маса и три стола платформи около масата. Масата и трите стола щяха да отличават стаята от тези, в които тя беше прекарала заточението си при оанкалите. По-човешка обстановка.

Създаването на стаята отне доста време. След това Лилит събра всички досиета с изключение на единайсет и ги запечата в своята маса платформа. Хората от тези единайсет досиета щяха да бъдат нейната основна група, първите пробудени. Те щяха да ѝ покажат какъв шанс има тя да оцелее и какво е нужно да се направи.

Първата пробудена щеше да е Тейт Мара. Още една жена. За да няма никакво сексуално напрежение.

Като взе в ръка снимката на Тейт, тя отиде към противоположната, съвършено гладка и равна стена и застанала пред нея, се вгледа още веднъж в лицето на жената.

Пробуди ли веднъж хората, тя няма да има друга възможност, освен да живее с тях. Дори да има желание, няма да може да ги приспи отново. С Тейт Мара нямаше да е лесно да се живее.

Лилит прекара ръката си по фотографията, после я сложи с лице срещу стената. Започна от единия край и започна да пристъпва бавно към другия, като държеше снимката обърната към стената. Затвори очи, докато се придвижваше, тъй като си спомни, че когато се упражняваше с Никанж, нещата се получаваха по-лесно, ако не обръща внимание на другите си сетива. Цялото ѝ внимание се беше съсредоточило върху ръката, която движеше снимката. Мъжките и женските оанкали правеха това с пипалата на главата си. Оолоите със сензорните си ръце. И едните, и другите пробуждаха, като използваха само образа, запечатан в главите им, и в началото на процеса снимката, в която се намираше отпечатъкът на човека, не им беше нужна. За да запомнят снимката завинаги, на тях им бе достатъчно да вземат отпечатък от някого, после можеха да възпроизведат изображението на човека с максимална точност. Лилит не разполагаше с такава дарба – не можеше да чете отпечатъци и не можеше да ги възпроизвежда. Това можеха да правят само сетивните органи на оанкалите. Кахгаят ѝ беше казал, че нейните деца ще имат сензорни ръце.

Тя спираше от време на време, за да отърка потната си ръка върху снимката, като по този начин подновяваше химическия си подпис. След като беше изминала половината стена, започна да усеща реакция, в стената под снимката се образува лека подутина, която започна да се движи срещу ръката ѝ.

Тя спря за секунда, искаше да се увери, че това наистина е така. След това видя подутината и вече нямаше съмнения. Тя натисна леко стената със снимката и я подържа така, докато стената не започна да се отваря. След това отстъпи назад, за да даде възможност на зеленото растение да изпадне от нея. Отправи се в противоположния край на стаята и измъкна от стената яке и панталони. Пробудените със сигурност щяха да се зарадват на дрехите, също като нея.

Зеленото растение лежеше на пода и леко се гърчеше. Издаваше неприятна миризма, която беше проникнала в залата и от стената. Не можеше да определи къде точно се намира главата на Тейт Мара, но това нямаше значение. Прокара ръце по дължината на стеблото, все едно разтваряше цип, и то започна само да се отваря.

Този път нямаше опасност растението да я погълне. За него тя щеше да е също толкова вкусна, колкото и Никанж.

Лицето и тялото на Тейт Мара започнаха да се разкриват постепенно. Малки гърди. Фигура на момиче, което едвам е влязло в пубертета. Бледа, полупрозрачна кожа и коса. Детско личице. Въпреки това Тейт беше на 27.

Не искаше да идва в съзнание, докато Лилит не я извлече цялата от растението. Тялото на Тейт беше влажно и хлъзгаво, но не беше тежко. Лилит въздъхна и я вдигна на ръце.

2

Махни се от мен – каза Тейт в момента, в който отвори очи. – Коя си ти? Какво правиш?

– Опитвам се да те облека – каза Лилит. – Можеш да го направиш и сама, ако се чувстваш достатъчно силна.

Тейт беше започнала да трепери, това беше в резултат на събуждането ѝ от летаргичния сън. Лилит беше изненадана, че тя успя да каже няколко свързани думи, преди да изпадне в това състояние.

Тейт се сви на топка като ембрион и започна да стене. Няколко пъти издиша с усилие, а после започна да гълта въздух така, както се пие вода.

– Мамка му! – прошепна тя няколко минути по-късно, когато треперенето започна да я отпуска. – Заеби тая работа! Не е било сън, виждам.

– Облечи се – каза ѝ Лилит. – Ти знаеше, че не е сън.

Тейт погледна Лилит, после погледна своето полуголо тяло. Лилит беше успяла да ѝ обуе панталона, но треперещата Тейт беше изхлузила якето на пода. Тя го вдигна от пода, облече го и почти веднага разбра как се закопчава. После започна мълчаливо да наблюдава как Лилит затвори листата на растението, отвори стената и го бутна вътре. След секунди единствената следа, останала от него, беше мокро петно, което бързо се изпаряваше във въздуха.

– Въпреки всичко това – каза Лилит с лице към Тейт – и аз съм затворничка като теб.

– Но по-старша, ясно.

– Нещо такова. Трябва да пробудя още 39 души, преди да ни пуснат да излезем от тази зала. Избрах да започна с теб.

– Защо?

Тейт беше изключително хладнокръвна – или поне така изглеждаше. Беше пробуждана два пъти преди – нормално за хора, които не бяха готвени за родители, – но се държеше, сякаш не се беше случило нищо необикновено. Лилит си отдъхна, това беше доказателство, че изборът на Тейт е бил правилен.

– Защо започнах с теб ли? – попита Лилит. – Стори ми се, че има най-малка вероятност да се опиташ да ме убиеш или да изпаднеш в истерия, и най-голяма вероятност да ми помагаш, когато започна да събуждам другите.

Тейт се замисли над казаното. Започна да разглежда якето и да отваря и затваря предните му лицеви капаци. Опипа материала, от който беше направено, и застина.

– Къде се намираме, по дяволите?

– На известно разстояние извън орбитата на Луната.

Мълчание. И най-накрая:

– Какво беше онова голямо лигаво зелено нещо, което напъха в стената?

– Ами... растение. Нашите похитители... нашите спасители ги използват, за да поддържат хората в летаргичен сън. Ти беше вътре в онова, което видя. Аз те извадих от него.

– Летаргичен сън?

– Над 250 години. Земята е почти готова да ни приеме обратно.

– Ще се върнем!

– Да.

Тейт огледа голямата празна зала.

– И къде точно?

– В тропическата джунгла. Някъде в поречието на Амазонка. Градове вече не съществуват.

– И аз така си мислех – въздъхна дълбоко Тейт. – Кога ще ни хранят?

– Оставих храна в стаята ти, преди да те пробудя. Ела.

Тейт я последва.

– Толкова съм гладна, че съм готова да ям онази гипсова каша, която ми даваха при предишните Пробуждания.

– Вече няма да ядеш такава. Плодове, ядки, нещо като яхния, хляб, нещо, подобно на сирене, кокосово мляко...

– Месо? Пържола?

– Това не е концерт по желание.

Лилит не можеше да повярва на късмета си. Тейт надмина всичките ѝ очаквания. И въпреки всичко се притесняваше, че ще настъпи момент, в който тя щеше да се пречупи – да започне да плаче, да повръща, да крещи или да започне да удря главата си в стената. Но каквото и да станеше с нея, Лилит щеше да ѝ помогне. Дори тези няколко нормални минути, прекарани с нея, си заслужаваха всички неприятности на света. Лилит най-накрая имаше възможност да говори и да бъде разбрана от друго човешко същество – след толкова много време.

Тейт се нахвърли на храната и не проговори, докато не се нахрани. Лилит си помисли, че не е задала най-важния въпрос. Разбира се, не беше питала за много неща, но специално този въпрос глождеше Лилит.

– Как се казваш, между прочем?

– Лилит Аяпо.

– Лилит? Лил?

– Лилит. Никога не съм имала прякор. Не съм искала. Ти искаш ли да те наричам по някакъв определен начин?

– Не. Тейт върши работа. Тейт Мара. Казали са ти как се казвам, нали?

– Да.

– Така си и знаех. Всички тези проклети въпроси. Държаха ме будна в единична стая около... сигурно са били два или три месеца. Казаха ли ти? Или си ме гледала?

– През това време или съм спала, или и аз самата съм била затворена. Но да, знам, че си била затворена. Продължило е три месеца. Мен ме държаха затворена две години.

– Трябвали са им толкова, за да те направят старша, нали?

Лилит се намръщи, взе няколко ядки и ги изяде.

– Какво искаше да кажеш с това? – попита тя.

За секунда Тейт се почувства неловко, изглеждаше несигурна. Но това изражение се смени толкова бързо, че Лилит нямаше да го забележи, ако не внимаваше.

– Защо са те държали будна толкова дълго време тогава?

– Отначало не исках да говоря с тях. После, когато започнах да им отговарям, някои от тях явно са проявили интерес към мен. В началото не се опитваха да ме направят техен довереник. Искаха да видят дали ставам за... старша. Ако можех да гласувам, сигурно и в момента щях да съм приспана.

– Защо не си искала да говориш с тях? Ти от военните ли си?

– За бога, разбира се, че не. Просто не ми харесваше идеята да съм затворена, разпитвана непрекъснато и тормозена, без да знам кой го прави. И, Тейт, мисля, че е време да научиш кои са нашите домакини, въпреки че досега не си задала този въпрос.

Тя шумно си пое въздух, подпря челото на ръката си и се загледа под масата.

– Попитах ги. Не искаха да ми кажат. След известно време се изплаших и се отказах.

– Аз направих същото.

– Това... руснаците ли са?

– Не са човешки същества.

Тейт не помръдна и не каза нищо толкова дълго време, че Лилит реши да продължи.

– Наричат се оанкали и приличат на морски създания, въпреки че имат два крака. Те... слушаш ли ме?

– Слушам те.

Лилит се подвоуми.

– А вярваш ли на това, което казвам?

Тейт я погледна с лека усмивка на уста.

– Как мога да ти вярвам?

Лилит кимна.

– Разбирам. Но рано или късно, ще трябва да го направиш и аз съм тази, която трябва да те подготви за това. Оанкалите са грозни. Гротескно грозни. Но ние можем да свикнем с тях и те няма да ни наранят. Запомни това. Може да ти е от полза, като му дойде времето.

3

В продължение на три дни Тейт спа много, яде много и задава въпроси, на които Лилит отговаряше напълно откровено. Тейт също говори за живота си преди войната. Лилит забеляза, че това я отпуска и разхлабва емоционалния контрол, който си беше наложила. Това правеше разговорите крайно полезни. Но освен това задължаваше Лилит да говори по малко и за себе си – за миналото си преди войната – нещо, което тя обикновено не правеше с охота. Беше се научила да пази разсъдъка си, като приема нещата веднага щом ги открие, да се адаптира към новите обстоятелства, като оставя настрана старите, спомените за които можеха да я обременят. Беше се опитала да говори с Никанж за хората, като само понякога разказваше лични истории. За баща си, братята, сестра си, съпруга и сина си... Този път реши да говори за завръщането си в колежа.

– Антропология? – каза Тейт пренебрежително. – Защо си искала да си завираш носа в културите на други хора? Не си ли могла да намериш това, което искаш, в твоята?

Тя се усмихна и забеляза, че лицето на Тейт се намръщи, все едно това беше началото на грешния отговор.

– В началото исках да правя точно това – каза Лилит. – Да си завирам носа. Да търся. Струваше ми се, че моята култура – нашата – беше тръгнала надолу към пропастта. И разбира се, оказа се точно така. Мислех си, че има по-разумен начин на живот.

– Намери ли такъв?

– Нямах този шанс. И без това нямаше да има значение. Културите на САЩ и СССР бяха това, което имаше значение.

– Защо ли?

– Какво?

– Хората си приличат много повече, отколкото ни се иска да си признаем. Чудя се дали нямаше да се случи същото, ако не руснаците или американците, а други две нации бяха придобили способността да се унищожат взаимно, а с това и останалата част от света.

Лилит се засмя горчиво.

– Може и да ти хареса тук. Оанкалите мислят по същия начин като теб.

Тейт се обърна настрани, внезапно разтревожена. Тя се разходи да види третата и четвъртата стая, които Лилит беше построила от двете страни на втората тоалетна. Една от тях беше в съседство на нейната стая и с нея деляха обща стена. Тя видя как стените израстват – отначало гледаше с недоверие, после с гняв, не искаше да повярва, че това не е някаква измама. После започна да се държи дистанцирано с Лилит, да я гледа подозрително и стана нервна и мълчалива.

Това не продължи дълго. Ако не друго, Тейт беше приспособима.

– Не разбирам – каза тя тихо, въпреки че дотогава Лилит вече ѝ беше обяснила по какъв начин контролира стените, как може да намира и пробужда определени хора.

Сега Тейт отново започна да се разхожда в задната част на залата и пак каза:

– Не разбирам. Не разбирам смисъла на това.

– На мен ми беше по-лесно да разбера – каза Лилит. – Един оанкали се затвори в моята стая и отказа да излезе оттам, докато не свикнах с него. Видиш ли ги веднъж, не можеш да се съмняваш, че не са извънземни.

– Може би ти не можеш.

– Няма да споря с теб за това. Била съм будна много по-дълго от теб. Живях сред оанкалите и ги приех такива, каквито са.

– Каквото те казват, че са.

Лилит сви рамене.

– Искам да започна да пробуждам повече хора. Двама нови днес. Ще ми помогнеш ли?

– Кои ще пробудиш?

– Лия Бийд и Селин Айвърс.

– Още две жени? Защо не пробудиш мъж?

– Рано или късно, ще направя и това.

– Все още си мислиш за твоя Пол Тайтъс, нали?

– Той не беше мой.

Прииска ѝ се да не беше казвала на Тейт за него.

– Пробуди мъж след това, Лилит. Пробуди мъжа, когото са намерили да пази деца след войната.

Лилит се обърна и я погледна.

– Според теорията, че ако паднеш от кон, трябва веднага да го възседнеш.

– Да.

– Тейт, пробудя ли го веднъж, той остава завинаги буден. Висок е метър и деветдесет, тежи сто килограма, бил е ченге седем години и е свикнал да командва. Тук не може да ни спаси или да ни пази, но със сигурност може да ни създаде проблеми. Достатъчно е да не повярва, че не се намираме на космически кораб, за да ни навреди. След това всичко, което ще направи, ще е погрешно и потенциално смъртоносно.

– Тогава какво? Ще чакаш, докато го пробудиш с осигурен харем?

– Не, веднага щом пробудим Лия и Селин и се убедим, че психическото им състояние е стабилно, ще пробудя Кърт Лор и Джоузеф Шин.

– Защо трябва да чакаш?

– Първо ще измъкна Селин. Ти ще се погрижиш за нея, докато аз извадя Лия. Мисля, че Селин може да се окаже подходящ кандидат за грижите на Кърт.

Тя отиде в стаята си и донесе снимки на двете жени. Беше почти готова да започне да търси Селин, когато Тейт хвана ръката ѝ.

– Наблюдават ни, нали? – попита тя.

– Да. Не знам дали ни гледат във всяка една минута, но сега, когато и двете сме пробудени, съм сигурна, че ни наблюдават.

– Ако възникнат неприятности, дали ще ни помогнат?

– Ако решат, че е нещо много лошо. Някои от тях може би щяха да оставят Тайтъс да ме изнасили, но със сигурност нямаше да му позволят да ме убие. Въпреки че можеше да се окажат прекалено бавни, за да предот-вратят убийството.

– Прекрасно – измърмори Тейт горчиво. – Значи, разчитаме само на себе си.

– Точно така.

Тейт поклати глава.

– Не знам дали трябва да се отърва от цивилизованите си задръжки и да се готвя да се боря за живота си, или да ги подчертавам в името на нашето бъдеще.

– Ще направим това, което е необходимо – каза Лилит. – Рано или късно, това със сигурност ще означава, че трябва да се борим за живота си.

– Надявам се да грешиш – каза Тейт. – Какво сме научили досега, ако всичко, което можем да правим, се свежда до това, да се бием помежду си. – тя млъкна за момент. – Ти не си имала деца, Лилит, нали?

Лилит започна да ходи бавно покрай стената, със затворени очи, като държеше снимката на Селин между дланта си и стената. Тейт вървеше до нея и ѝ пречеше да се концентрира.

– Изчакай ме, докато те извикам – каза ѝ Лилит. – Търсенето изисква цялата ми концентрация.

– Трудно ли ти е да говориш за предишния си живот, Лилит? – каза Тейт със съчувствие, за което Лилит си помисли, че не звучи напълно искрено.

– Безсмислено е – каза Лилит. – Не е трудно. Живях с тези спомени две години от живота си в пълна изолация. В момента, в който оанкалите се появиха в стаята ми, бях вече готова да се преместя в настоящето. Животът ми преди това в голяма степен беше ангажиран с търсене на отговори. Колкото до децата... Имах син. Беше убит при катастрофа преди войната. – Лилит си пое дълбоко въздух. – Остави ме сама сега. Ще те извикам, когато намеря Селин.

Тейт се оттегли и се настани при отсрещната стена, близо до тоалетната. Лилит затвори очи отново и започна да се придвижва сантиметър по сантиметър напред. Загуби представа за времето, почувства се лека като балон, пълен с хелий. Илюзията беше позната – физически приятна и емоционално разтърсваща като наркотик – необходим наркотик в този момент.

„Ако трябва да вършиш нещо, поне го прави така, че да ти е приятно“, беше ѝ казал Никанж. Откакто сензорните му пипала израснаха, започна да проявява любопитство към нещата, от които тя изпитва удоволствие или болка. За радост, отделяше повече внимание на удоволствието, отколкото на болката. Беше я изучил подробно, точно както се изучава книга – и беше пренаписал някои от главите.

Пръстите ѝ напипаха подутина в стената, голяма и ясно очертана. Но когато отвори очи, не забеляза нищо.

– Там няма нищо – каза Тейт над дясното ѝ рамо.

Лилит подскочи, изпусна снимката, но не се обърна да погледне Тейт, докато се навеждаше да я вземе.

– Махни се оттук – каза тя тихо.

Тейт неохотно направи няколко крачки назад. Лилит можеше без особена трудност да намери мястото отново, Тейт нямаше да ѝ попречи, но тя трябваше да се научи да зачита авторитета на Лилит във всяко едно нещо, свързано с контролирането на стените и в отношенията с оанкалите и техния кораб. За каква, по дяволите, се мислеше, да ѝ застава така зад гърба? Какво искаше да види? Дали няма някакъв трик?

Лилит разтри с едната си ръка лицето на снимката и я допря до стената. Веднага намери издутината, въпреки че беше едва забележима. Беше спряла да расте при махането на снимката, но още не беше изчезнала. Лилит я разтри нежно със снимката, по този начин я насърчаваше да се уголеми. Когато стана ясно забележима, тя отстъпи встрани и повика с ръка Тейт да дойде.

Те стояха една до друга и гледаха как стената изхвърля дългото полупрозрачно зелено растение. Тейт обърна главата си настрани с отвращение, когато миризмата стигна до нея.

– Искам да го погледнеш, преди да го отворя – каза Лилит.

Тейт се приближи и се загледа в растението.

– Защо се движи?

– За да може всичките му части да бъдат изложени на слънце за известно време. Ако можеш да го маркираш, ще видиш, че то много бавно се обръща. Това, че се движи, помага на хората вътре. Упражнява мускулите им и променя позицията им.

– Наистина не прилича на плужек – каза Тейт. – Не и когато някой е вътре.

Тя се доближи до него, пипна го и после погледна пръстите си.

– Внимавай – каза ѝ Лилит – Селин не е много едра. Растението няма да има нищо против да прибере някой друг в себе си.

– Ще можеш ли да ме извадиш?

– Да – засмя се тя. – Първият оанкали, който ми ги показа, не ме предупреди за това. Сложих ръка на растението и се паникьосах, когато усетих, че то ме държи здраво и започва да обгръща ръката ми.

Тейт направи същото и растението услужливо започна да поглъща ръката ѝ. Тя се опита да я издърпа, после погледна към Лилит очевидно изплашена.

– Накарай го да ме пусне!

Лилит докосна растението и то я пусна.

– Сега – каза Лилит, като се премести в края на стеблото.

Прокара ръцете си по дължината на растението. То се отвори по обичайния бавен начин и тя издърпа Селин навън, като я остави на пода, където Тейт щеше да се погрижи за нея.

– Облечи ѝ някакви дрехи, преди напълно да се е събудила, ако можеш – каза тя на Тейт.

Докато Селин се разбуди напълно, Лилит беше извадила Лия Бийд от стената и извън растението. Тя бързо облече Лия. Лилит не вкара обратно растенията в стената, докато и двете жени не бяха напълно разбудени. Когато направи и това, тя се обърна с намерението да седне с Лия и Селин и да отговори на въпросите им.

Вместо това тя изведнъж се олюля под тежестта на Лия, която се хвърли върху нея и започна да я души. Лилит започна да пада назад. Стори ѝ се, че времето сякаш се забави.

Ако паднеше върху Лия, жената сигурно щеше да си нарани гърба или главата. Нараняването можеше да е само повърхностно, но можеше и да се окаже сериозно. Щеше да е погрешно заради една глупава постъпка да се загуби потенциално полезен човек.

Успя да падне настрани така, че само ръката и раменете на Лия докоснаха пода. После протегна ръце и свали ръцете на Лия от гърлото си. Не беше трудно. Лилит даже беше в състояние да внимава да не причини наранявания. Освен това не искаше Лия да разбере колко лесно беше за нея да се защити. Пое си дълбоко въздух, когато откъсваше ръцете на Лия от гърлото си, въпреки че тя не ѝ беше причинила никакъв дискомфорт. И позволи на ръцете на Лия да се движат, докато се бореше.

– Ще престанеш ли! – извика тя. – И аз съм затворничка тук също като теб. Не мога да те пусна на свобода. Не мога и себе си да освободя. Разбираш ли?

Лия спря да се съпротивлява. Сега гледаше Лилит свирепо.

– Махни се от мен.

гласът ѝ беше дълбок и гърлен. Приличаше на ръмжене.

– Ще го направя – каза Лилит. – Но не ми се нахвърляй отново. Не съм твой враг.

Лия издаде нечленоразделен звук.

– Пази си силите – каза Лилит. – Започваме от нулата.

– От нулата? – изръмжа Лия.

– Заради войната – каза Лилит. – Не си ли спомняш?

– Иска ми се да можех да забравя.

ръмженето се смекчи.

– Ако се опиташ да ме убиеш, ще докажеш, че войната не ти е била достатъчна. По този начин автоматично се изключваш от колектива.

Лия не каза нищо. След момент Лилит я пусна.

Двете жени стояха една до друга предпазливо.

– Кой решава дали съм подходяща? – попита Лия. – Ти ли?

– Нашите надзиратели.

Неочаквано Селин прошепна:

– Кои са те?

По лицето ѝ вече бяха плувнали сълзи. С Тейт се бяха приближили тихо, за да се включат в разговора – или да гледат боя.

Лилит хвърли поглед към Тейт и тя поклати глава.

– А ти се боеше, че пробуждането на мъже ще доведе до насилие.

– Все още се боя – каза ѝ Лилит. Тя погледна първо към Селин и после към Лия. – Да отидем да си вземем нещо за ядене. Ще отговоря на всичките ви въпроси.

Тя ги заведе в стаята, която беше отредена за Селин, и видя как очите им се разширяват, когато вместо очакваните купички с бог-знае-какво те видяха поз-ната храна.

Беше много по-лесно да се говори с тях, когато се бяха нахранили до насита, когато се бяха отпуснали и се чувстваха удобно. Отказаха да повярват, че са на космически кораб, който се намира извън орбитата на Луната. Лия прихна, когато чу, че са държани под ключ от извънземни.

– Ти или лъжеш, или си побъркана – каза тя.

– Истина е – каза тихо Лилит.

– Пълни глупости.

– Оанкалите ме промениха – каза ѝ Лилит, – така че да мога да контролирам стените и висящите растения. Не мога да го правя толкова добре колкото тях, но мога да пробуждам хора, да ги обличам, да ги храня и да им предоставям известна доза уединение. Не бива да се съмняваш толкова много в мен, че да пренебрегваш нещата, които ме виждаш да правя. Запомни две важни неща, които ти казах. Намираме се на космически кораб. Дръж се, все едно е така, дори да не го вярваш. Няма къде да избягаш на този кораб. Въпреки че можеш да излезеш от тази стая, няма къде да отидеш, къде да се скриеш и къде да бъдеш свободна. От друга страна, ако издържим на всичко тук, ще можем да си върнем нашия свят. Ще бъдем изпратени на Земята като първите човешки заселници.

– Просто прави това, което ти се казва, и чакай, а? – каза Лия.

– Освен ако тук ти харесва толкова много, че искаш да останеш.

– Не вярвам и на дума от това, което казваш.

– Вярвай на каквото си искаш! Казвам ти само как трябва да се държиш, ако някога искаш отново да почувстваш Земята под краката си.

Селин започна да плаче тихо и Лилит се намръщи.

– Какво ти е?

Селин поклати глава.

– Не знам на какво да вярвам. Даже не знам защо съм още жива.

Тейт въздъхна и поклати главата си с отвращение.

– Жива си – каза Лилит хладно. – Тук нямаме никакви лекарства. Ако искаш да се самоубиеш, може и да успееш. Но ако искаш да останеш с нас, за да ни помогнеш да започнем отново живота си на Земята... това според мен си заслужава повече от самоубийството.

– Имаше ли деца? – попита Селин, като видимо очакваше отговорът да е отрицателен.

– Да. – Лилит протегна ръка, взе ръката на жената, въпреки че вече не я харесваше. – Всички хора, които трябва да пробудя, са тук без семействата си. Всички сме сами. Разчитаме един на друг и това е. Или ще станем задружна група – приятели, съседи, съпрузи, съпруги – или не.

– Кога ще има мъже? – попита настоятелно Селин.

– След ден-два. Ще пробудя двама мъже.

– Защо не сега?

– Сега не може. Трябва да приготвя стаи за тях, храна и дрехи – по същия начин, както го направих за теб и Лия.

– Искаш да кажеш, че изграждаш стаите?

– По-точно е да се каже, че ги отглеждам. Ще видите.

– И храната ли „отглеждаш”? – попита Лия и повдигна едната си вежда.

– Храната и дрехите се намират в стените в двата края на голямата стая. Запасите биват подновявани всеки път когато вземем нещо от там. Мога да отварям шкафовете в стените, където се съхраняват, но не мога да отварям стените зад тези шкафове. Само оанкалите могат да правят това.

Настъпи пълна тишина за момент. Лилит започна да събира обелките и семките от плодовете.

– Всичкият боклук се изхвърля в тоалетните – каза тя. – Няма да се притеснявате, че може да ги запушите. Това не са обикновени тоалетни. Смилат всичко, което не е живо.

– Смилат го! – каза Селин ужасено. – Те... те самите са живи?

– Да. Корабът също е жив, както и повечето неща, които са част от него. Оанкалите използват живата материя по същия начин, по който ние използваме машините.

Тя се запъти към близката тоалетна, после спря.

– Има още нещо, което исках да ви кажа. – тя погледна към Лия и Селин. – ние сме наблюдавани по същия начин, по който бяхме наблюдавани, докато бяхме изо-лирани в стаите. Не мисля, че оанкалите ще ни безпокоят сега – не и докато не станем четирийсет или повече и не покажем, че можем да съжителстваме нормално. Но ще дойдат, ако започнем да се убиваме един друг. И евентуалните убийци ще бъдат държани на този кораб до края на живота им.

– Значи, ти си защитена – каза Лия. – Колко удобно.

– Всички сме защитени – каза Лилит. – Ние сме зап-лашен от изчезване вид – почти сме изчезнали. Ако се предполага да оцелеем, то ще имаме нужда от закрила.

4

Лилит не освободи Кърт Лор от растението, което го поддържаше в летаргичен сън, докато това, в което беше Джоузеф Шин, не бе сложено до него. После бързо отвори и двете, извади Джоузеф и издърпа навън Лор. Остави Лия и Тейт да обличат Кърт, а тя сама се зае да облече Джоузеф, тъй като Селин не искаше да го докосва, докато е гол. И двамата мъже бяха напълно облечени в момента, в който започнаха да идват в съзнание.

След като минаха първоначалните болки от пробуждането, те седнаха и се огледаха наоколо.

– Къде сме? – искаше да знае Кърт. – Кой командва тук?

Лилит трепна изведнъж.

– Аз – каза тя. – Аз те пробудих. Всички тук сме затворници, но моята работа е да пробуждам хората.

– За кого работиш? – настоятелно попита Джоузеф.

Той имаше лек акцент и когато Кърт го чу, първо се втренчи в него и после го изгледа свирепо.

Лилит бързо ги представи един на друг.

– Конрад Лор от Ню Йорк, това е Джоузеф Шин от Ванкувър.

После ги запозна с всяка от жените.

Селин вече се беше разположила близо до Кърт и веднага щом бе представена, тя добави:

– Преди, когато нещата бяха нормални, всички ми викаха Сили.

Тейт завъртя очи многозначително, а Лия се намръщи. Лилит успя да сдържи смеха си. Беше права за Селин. Селин щеше да използва покровителството на Кърт, ако той ѝ позволеше. Така ръцете на Кърт щяха да са заети. Лилит долови лека усмивка на лицето на Джоузеф.

– Имаме храна, ако сте гладни – каза Лилит и премина към стандартното встъпление. – Докато се храните, ще отговарям на въпросите ви.

– Един отговор сега – каза Кърт. – На неговия въп-рос. За кого работиш? За коя страна?

Той не я беше видял как прибира растението обратно в стената. Не му беше обръщала гръб, откакто той напълно се пробуди.

– Долу на Земята – каза тя внимателно – няма никакви останали хора, които да чертаят линии по картата и да казват коя страна е нашата страна. Няма правителства. Или поне няма човешко правителство.

Той се намръщи, после я изгледа мрачно, както беше изгледал по-рано и Джоузеф.

– Искаш да кажеш, че сме били заловени от... същес-тва, които не са хора?

– Или спасени – каза Лилит.

Джоузеф пристъпи към нея.

– Виждала ли си ги?

Лилит кимна с глава.

– И мислиш, че са извънземни?

– Да.

– И мислиш, че сме на някакъв вид... какво? Космически кораб?

– И то много, много голям, почти колкото един малък свят.

– Как можеш да ни го докажеш?

– Няма да мога, ако сте предубедени. Ще помислите, че е някакъв трик.

– Моля те, покажи ни все пак.

Тя кимна, без да се засяга. Всяка двойка или група от нови хора трябваше да бъде третирана малко по-различно. Обясни им, доколкото можа, за промените, които бяха направени на химическите процеси в тялото ѝ, после, докато двамата мъже я гледаха, построи нова стая. На два пъти преустанови работата, за да им позволи да инспектират стените. Не каза нищо, когато се опитаха да управляват стените по нейния начин, а после в отчаянието си опитаха да ги счупят. Живата тъкан на стените се съпротивляваше успешно. Усилията им бяха напразни. Лилит завърши стаята.

– Прилича на материала, от който беше направена моята стая, преди да ме приспят отново – каза Кърт. – Какво, по дяволите, е това? Някакъв вид пластмаса?

– Жива материя – каза Лилит. – По-скоро растение, отколкото животно.

Остави им известно време, за да се окопитят от изненадата, след което ги отведе в стаята, където тя и Лия бяха оставили храната. Тейт вече беше там и ядеше горещ ориз с боб.

Селин подаде на Кърт една от големите ядивни купи с ориз и Лилит предложи една на Джоузеф. Но Джоузеф беше обсебен от темата за живия кораб. Отказа да яде и не позволи на Лилит да се нахрани, докато не научи всичко, което знаеше тя за това, как функционира корабът. Изглеждаше подразнен, че тя знае толкова малко.

– Вярваш ли в това, което тя казва? – попита го Лия, когато той най-накрая се отказа да разпитва и опи-та студената храна.

– Вярвам в това, в което вярва Лилит – каза той. – Още не съм решил в какво вярвам аз. – Той млъкна за малко. – Обаче е важно да се държим, все едно сме на кораб, освен ако не разберем със сигурност, че не сме. Един космически кораб може да е идеален затвор, в такъв случай няма значение дали можем да излезем от тази стая.

Лилит кимна с благодарност.

– Точно така – каза тя. – Точно това е главното. Ако можем да изтърпим това място, ако всички приемем, че е космически кораб, без значение какво мисли всеки един от нас поотделно, ще можем да оцелеем тук, докато ни изпратят на Земята.

След това се зае да им разкаже за оанкалите, за техния план да заселят Земята с човешки общества. После им разказа за размяната на гени, защото беше решила, че те трябва да знаят за това. Ако беше изчакала, те щяха да се почувстват предадени. Но ако им кажеше сега, щяха да имат достатъчно време, за да отхвърлят идеята, после да помислят върху нея и да разберат какво всъщност представлява.

Тейт и Лия посрещнаха думите ѝ с присмех и абсолютно отказаха да повярват, че каквато и да е манипулация с ДНК може да доведе до смесването на човешки същества с извънземни.

– Досега – каза Лилит – не съм виждала живо същество, което да представлява някаква комбинация между хора и оанкали. Но заради нещата, на които станах свидетел, и промените, които оанкалите направиха в мен, вярвам, че могат да експериментират с нас генетично, и мисля, че имат намерение да го направят. Дали обаче ще се смесят с нашата раса, или ще ни унищожат... това не знам.

– Е, още нищо не съм видял – каза Кърт.

Той бе седял мълчалив през цялото време и слушаше. Беше прегърнал Селин, защото тя изглеждаше изплашена.

– Докато не видя нещо конкретно – и под това нямам предвид още движещи се стени, – това за мен са пълни глупости.

– Аз не съм сигурна, че ще повярвам някога – каза Тейт.

– Не е трудно да се повярва, че нашите похитители възнамеряват да извършат някакъв вид генетична намеса – каза Джоузеф. – Способни са на това, независимо дали са хора, или извънземни. Много неща бяха направени в областта на генетиката преди войната. Впоследствие от това можеше да излезе добра програма, свързана с евгениката. Хитлер можеше да направи нещо такова след Втората световна война, ако беше оцелял и ако имаше необходимата технология. – Той си пое дълбоко въздух. – Мисля, че най-добрият подход сега ще бъде да научим колкото можем. Да се сдобием с фактите. Да държим очите си отворени. По-късно можем да използваме най-добрата възможност, която ни се предостави, за да избягаме.

Учи се и бягай, помисли си Лилит почти радостно. Искаше да прегърне Джоузеф. Вместо това започна да яде изстиналата храна.

5

Два дни по-късно, когато разбра, че Кърт няма да ѝ причинява неприятности, Лилит пробуди Гейбриъл Риналди и Беатрис Дуайър. Помоли Джоузеф да ѝ помогне с Гейбриъл и предаде Беатрис в ръцете на Лия и Кърт. От Селин все още нямаше никаква полза, когато трябваше да се обличат хора и да им се прави ориентация. На Тейт пробуждането очевидно ѝ беше доскучало.

– Мисля, че трябва да удвояваме бройката всеки път – каза тя на Лилит. – Така няма да се повтаряме, ще свършим работата по-бързо и ще стигнем до Земята по-бързо.

„Поне беше започнала да възприема идеята, че не е на Земята – помисли си Лилит. – Това беше нещо.“

– Аз със сигурност вече пробуждам хората по-бързо, отколкото е разумно – каза ѝ Лилит. – Трябва да имаме възможност да поработим заедно, преди да стигнем Земята. Не е достатъчно просто да не се опитваме да се избием взаимно. В джунглата сигурно ще сме по-зависими един от друг, отколкото сме били с други хора. Може би ще е по-добре да дадем на всяка нова група време да се вмести в структура, която сме създали.

– Каква структура? – Тейт леко се усмихна. – Искаш да кажеш като семейство, с теб в ролята на майката?

Лилит само я погледна.

След известно време Тейт повдигна рамене.

– Просто пробуди една група хора, накарай ги да седнат, кажи им какво става – те, разбира се, няма да ти повярват, отговори на въпросите им, нахрани ги и на следващия ден започни със следващата група. Бързо и лесно. Те няма да се научат да работят заедно, ако не ги пробудиш.

– Винаги съм чувала, че малките класове усвояват знанията по-добре от големите – каза Лилит. – Много неща са заложени на карта, не бива да прибързваме.

Спорът приключи като всеки друг спор между Тейт и Лилит. Без победител. Лилит продължи да следва своя план за пробуждане на хора, а Тейт продължи да не го одобрява.

След три дни Беатрис Дуайър и Гейбриъл Риналди започнаха да се приспособяват. Гейбриъл и Тейт станаха двойка. Беатрис избягваше мъжете сексуално, но се включи в безкрайните дискусии за ситуацията, в която се намират. Тя отначало не искаше да повярва, но най-накрая я прие заедно с философията на групата – „учи се и бягай”.

В този момент Лилит реши, че е време да пробуди още двама души. Тя пробуждаше двама на всеки два-три дни, без да се притеснява вече от мъжете, защото те видимо не създаваха неприятности. Умишлено обаче беше пробудила повече жени, с цел да намали опасността от насилие.

Но с увеличаването на хората се увеличиха и потенциалните неразбирателства. Стигна се до няколко кратки юмручни схватки. Лилит се опитваше да стои настрани от тях и позволи на хората сами да разрешават несъгласията си. Единственото важно за нея беше схватките да не водят до сериозни наранявания. Кърт ѝ помагаше за това въпреки циничната си природа. Веднъж докато разтърваваха двама удрящи се, кървящи мъже, той ѝ каза, че от нея е щяло да излезе доста добра полицайка.

Имаше едно сбиване обаче, от което тя не можа да остане встрани – и което започна, както обикновено, по глупава причина. Една огромна, гневна и не особено умна жена, наречена Джийн Пелерин, настоя да се сложи край на безмесната диета. Искаше месо и го искаше на секундата. Каза на Лилит да вземе да го произведе, защото иначе ще ѝ се случи случка.

Всеки друг прие, макар и неохотно, липсата на месо.

– Оанкалите не ядат месо – им беше казала Лилит. – И понеже можем да преживеем без него, няма да ни го дадат. Казаха, че щом се върнем веднъж на Земята, ще можем отново да отглеждаме и да убиваме животни – въпреки че тези, с които ние сме свикнали, сигурно са изчезнали.

Идеята не допадаше на хората. Досега не беше пробуждала някого, който беше станал вегетарианец по собствена воля. Но никой преди Джийн Пелерин не се беше опитвал да направи нещо по въпроса.

Джийн се нахвърли върху Лилит, като удряше и риташе, твърдо решена да приключи боя за секунди.

Изненадана, Лилит ѝ отвърна, без да се замисли. Два къси и бързи удара.

Джийн се строполи в безсъзнание, устата ѝ започна да кърви.

Изплашена и ядосана, Лилит провери дали жената диша и дали не е ударена лошо. Остана до нея, докато Джийн се върне в съзнание и я погледне. След това я остави, без да каже и дума.

Отиде в стаята си, седна и започна да мисли за силата, която Никанж ѝ беше дал. Нанесе ударите, но не искаше Джийн да изпада в безсъзнание. Сега не се тревожеше толкова много за Джийн, колкото за това, че не можеше да прецени собствената си сила. Можеше да убие човек, и то без да иска. Можеше да осакати някого. Джийн нямаше идея колко леко се беше разминала – само с главоболие и с разцепена устна.

Лилит съблече якето си, легна на пода и започна да прави упражнения, за да се отърве от излишното напрежение. Всички знаеха, че тя прави упражнения. Няколко от хората също бяха започнали да тренират. За Лилит беше приятно, неангажиращо мозъка ѝ занимание, което я поддържаше заета, когато нямаше какво друго да прави.

Имаше хора, които щяха да я нападнат. Може би още не се беше сблъсквала с най-лошите от тях. Можеше да ѝ се наложи да убие. Те можеха да я убият. Хората, които я приемаха сега, можеха да ѝ обърнат гръб, ако тя наранеше някого сериозно или убиеше човек.

От друга страна, какво можеше да направи? Трябваше да се защитава. Какво щяха да кажат хората, ако беше набила някой мъж със същата леснина, с която натупа Джийн? Никанж ѝ беше казал, че е способна да го направи. Колко време щеше да мине, преди някой да я предизвика, за да го разбере със сигурност?

– Мога ли да вляза?

Лилит спря упражненията си, облече якето си и каза:

– Влез.

Още беше на пода, дишаше дълбоко и изпитваше мазохистично удоволствие от леката болка в мускулите, когато Джоузеф Шин влезе в нейния нов криволичещ коридор, който стигаше до стаята ѝ. Облегна се на леглото и погледна към него. Усмихна се, защото беше той.

– Въобще ли не си ударена? – попита той.

Тя поклати глава.

– Само няколко натъртвания.

Той седна на пода до нея.

– Тя разправя на всички, че си мъж. Каза, че само мъж можел да удря така.

За своя собствена изненада Лилит се изсмя гръмогласно.

– На някои от хората не им е смешно – каза той. – Новият мъж, ван Верден, смята, че ти изобщо не си човек.

Тя се загледа в него, после стана и се запъти навън, но той хвана ръката ѝ и я задържа.

– Всичко е наред. Не мисли, че са се наредили отвън и сплетничат, те не вярват във фантазии. Всъщност не мисля, че ван Верден наистина смята така. Те просто имат нужда от някого, на когото да си го изкарат.

– Не искам да съм този някой – измърмори тя.

– Какъв избор имаш?

– Знам – въздъхна тя.

Позволи му отново да я дръпне към себе си. Намираше за невъзможно да се заблуждава, когато беше около нея. Това понякога ѝ причиняваше достатъчно болка, за да се запита защо го окуражава да стои при нея. Тейт, с типичната си злоба, беше казала:

– Той е стар, нисък и грозен. Не можеш ли въобще да правиш разлика?

– На четирийсет е – беше отговорила Лилит. – Не ми изглежда грозен и щом може да се справя с моите габарити, значи, и аз мога да се справям с неговите.

– Заслужаваш повече.

– Той ми стига.

Никога не каза на Тейт, че по една случайност Джоузеф не стана първият човек, когото щеше да пробуди. Само клатеше глава в отговор на половинчатите опити на Тейт да забърше Джоузеф. Не че Тейт го желаеше. Просто искаше да докаже, че може да го изкуши и в хода на процеса да го изпробва. Джоузеф намираше цялата тази интрига за много забавна. Други хора не биха били толкова спокойни в такива ситуации. Това ставаше причина за някои от най-свирепите побоища. Постоянно нарастващият брой на отегчени, затворени между четири стени хора само спомагаше за увеличаването на количеството отрицателна енергия в залата.

– Нали знаеш – каза му тя, – че самият ти можеш да станеш мишена. Някои от хората може да изкарат озлоблението си към мен върху теб.

– Знам кунгфу – каза той, докато преглеждаше охлузените стави на пръстите ѝ.

– Наистина ли?

Той се усмихна.

– Не, само малко тайчи за разгряване. Не се потиш чак толкова много.

Тя реши, че той се опитва да ѝ намекне, че мирише, което беше истина. Тя стана и тръгна да се мие, но той не я пусна.

– Може ли да говориш с тях? – попита той.

Тя го погледна. Беше си пуснал тънка черна брада. Всички мъже си бяха пуснали бради, защото не им бяха дали самобръсначки. Не разполагаха с нищо остро или опасно.

– Искаш да кажеш да говоря с оанкалите? – попита тя.

– Да.

– Те ни чуват през цялото време.

– Но ако поискаш нещо, ще ти го дадат, нали?

– Вероятно не. Мисля, че направиха голяма отстъпка, като ни дадоха дрехи.

– Да. Предполагах, че ще го кажеш. В такъв случай трябва да направиш това, което предложи Тейт. Пробуди голям брой хора наведнъж. Няма какво толкова да се прави тук. Накарай хората да си помагат един на друг, да се учат един от друг. Вече сме четиринайсет. Утре събуди още десет.

Лилит поклати глава:

– Десет? Но...

– Ще отнеме малко от негативната енергия, насочена към теб. Когато хората са заети, имат по-малко време да си мислят разни измишльотини и да се бият.

Тя се измести от неговата страна и застана срещу него.

– Какво има, Джо? Какво не е наред?

– Хората са хора, това е. Сега може да не си в непосредствена опасност, но скоро ще бъдеш. Трябва да го знаеш.

Тя кимна.

– Когато станем четирийсет, оанкалите ще ни изведат ли оттук, или...

– Когато станем четирийсет и когато те преценят, че сме готови, ще дойдат. Ще ни заведат на място, където ще се учим как да живеем на Земята. На този кораб има... специална зона, която са преобразили така, че да прилича на фрагмент от Земята. Създали са малка тропическа джунгла там – подобна на тази, в която ще бъдем изпратени на Земята. Там ще бъдем тренирани.

– Виждала ли си това място?

– Прекарах там една година.

– Защо?

– Първо, за да се обуча, и после, за да докажа, че съм се обучила. Да знаеш и да използваш знанието, не е едно и също нещо.

– Не. – Той се замисли за момент. – Присъствието на оанкалите ще ги сплоти, но може и да ги настрои още повече срещу теб. Особено ако оанкалите наистина ги уплашат.

– Оанкалите ще ги уплашат.

– Толкова ли са страшни?

– Те са съвършено чужди за нашите възприятия. Иноземци. Грозни. Страховити.

– Тогава... не идвай в гората с нас. Опитай се да се измъкнеш.

Тя се усмихна тъжно.

– Джо, аз говоря техния език, но никога досега не съм успявала да ги убедя да променят решенията си.

– Опитай, Лилит!

Неговата настоятелност я изненада. Беше ли видял наистина нещо, което беше пропуснала, нещо, което той не искаше да ѝ каже? Или просто за първи път разбираше нейната позиция. Тя от дълго време съзнаваше, че може би е обречена. Имаше достатъчно време да свикне с идеята и да разбере, че трябва да се бори не с нечовешките същества, а с нейния собствен вид.

– Ще говориш ли с тях? – попита Джоузеф.

Трябваше да си помисли за момент, за да осъзнае, че той говореше за оанкалите. Тя кимна.

– Ще направя каквото мога – каза тя. – Ти и Тейт може би сте прави за това, че трябва да се ускори пробуждането на хората. Мисля, че съм готова да го направя.

– Добре. Имаш доста добро ядро около себе си. Новите хора, които ще пробудиш, ще имат възможност да наваксат, когато отидем в гората. Трябва да имат повече неща, с които да се занимават.

– О, те ще имат много неща за вършене. Но еднообразието... почакай, докато те науча как да изплиташ кошница или хамак, или да изработиш свои собствени градинарски инструменти, за да ги използваш в отглеждането на собствената ти храна.

– Ще направим каквото е необходимо – каза той. – Ако не можем, няма да оцелеем. – Той млъкна за момент и погледна настрани. – Цял живот съм живял в града. Може и да не оцелея.

– Ако аз оцелея, и ти ще оцелееш – каза тя мрачно.

Той разведри атмосферата, като се засмя тихо.

– Това е лудост, но същевременно с това е прекрасно. И аз мисля по същия начин като теб. Виждаш ли какво става, когато сме затворени заедно и нямаме неща за правене. Както добри, така и лоши. Колко души ще пробудиш утре?

Тя преви тялото си, обхвана с ръце сгънатите си колене и постави главата си на коленете. Тялото ѝ се затресе от беззвучен смях. Беше я събудил една нощ, просто така, и я беше попитал дали може да легне при нея. С огромни усилия успя да се въздържи да не го грабне и и да го замъкне в леглото.

Но досега не бяха говорили за чувствата си. Всички знаеха. Всички знаеха всичко за всеки. Тя знаеше например, че хората говореха, че той спи с нея само за да получи специални привилегии или да се отърве от затвора. Той определено не беше човек, на когото тя щеше да обърне внимание преди войната. И той нямаше да я забележи. Но тук между тях имаше притегляне от момента, в който тя го пробуди – силно, неизбежно, материализирано и вече изречено.

– Ще събудя десет души, както ти пожела – каза тя. – Струва ми се подходящо число. Така всеки един от хората, на които смятам да се доверя, ще се грижи за един човек от пробудените хора. Колкото до другите... Не искам да се мотаят насам-натам или да се съберат заедно, за да ни причиняват неприятности. Ще ги събера по двойки с теб, Тейт, Лия и мен.

– С Лия? – каза той.

– Лия е наред. Груба, раздразнителна и много упорита. Трудолюбива, лоялна и не се плаши от нищо. Харесвам я.

– Мисля, че и тя те харесва – каза той. – Това ме изненада. Предполагах, че ще те ненавижда.

Зад него стената започна да се отваря.

Лилит замръзна, после въздъхна и нарочно се загледа в пода. Когато погледна нагоре, уж към Джоузеф, видя Никанж да влиза през отвора.

6

Тя се премести до Джоузеф, който се беше облегнал на платформата легло и не забелязваше нищо. Взе ръката му, задържа я за момент и се запита дали е на път да го загуби. Щеше ли да остане при нея тази нощ? Ще говори ли с нея утре, или ще се ограничи само до най-необходимите думи? Ще се присъедини ли към враговете ѝ, за да затвърди подозренията им? Какво, по дяволите, искаше Никанж? Защо не стоеше на разстояние, както беше обещало? Ето, най-накрая го хващаше в лъжа. Нямаше да му прости, ако тази лъжа съсипеше връзката ѝ с Джоузеф.

– Какво има? – попита Джоузеф, докато Никанж преминаваше през стаята абсолютно безшумно, за да запечата вратата към коридора.

– Един господ знае по каква причина оанкалите са решили да ти направят оглед – каза тя тихо и ядосано. – Не се намираш в каквато и да е физическа опасност. Няма да бъдеш наранен.

Ако Никанж излъжеше и за това, щеше да го принуди да я върне обратно в състояние на летаргичен сън.

Джоузеф се извърна рязко и видя Никанж. След миг, за който Лилит подозираше, че е бил изпълнен с абсолютен ужас, Джоузеф внезапно скочи на краката си и застана между стената и платформата легло.

– Какво е това? – Лилит попита настоятелно на оан-кали. Беше застанала с лице към Никанж. – Защо си тук?

Никанж отговори на английски.

– За да може той да преодолее страха си сега и по-късно да ти е от полза.

Миг след като чу тихия глас на андрогина, който говореше на английски, Джоузеф пристъпи напред. Доближи се до Лилит и се втренчи в Никанж. Видимо трепереше. Каза нещо на китайски. Лилит за първи път го чуваше да говори на родния си език, след което той някак успя да превъзмогне треперенето си. Погледна я.

– Познаваш ли го?

– Каалниканж оо Ждаятедийнкахгаят аж Динсо – каза тя, като гледаше сетивните пипала на Никанж и си спомняше колко по-човешки вид имаше без тях.

– Никанж – каза тя, като видя уплашения поглед на Джоузеф.

– Не вярвах – каза той. – Не можех да повярвам, въпреки че ти ми каза.

Не знаеше какво да му отговори. Справи се със ситуацията по-добре от нея навремето. Разбира се, беше предупреден и не беше държан изолиран от другите хора. Въпреки това се справяше добре. Адаптираше се много лесно – така както тя беше очаквала.

Никанж се приближи бавно до леглото, повдигна се с една ръка, сгъна крака под себе си и седна. Пипалата на главата му се насочиха към Джоузеф.

– Не бързаме – каза то. – Ще си поговорим малко. Ако си гладен, ще ти донеса нещо.

– Не съм гладен – каза Джоузеф. – Но другите може да са.

– Ще почакат. Трябва да прекарат малко време в чакане, за да разберат колко са безпомощни без Лилит.

– Те са безпомощни и когато съм сред тях – каза тихо Лилит. – Ти ги направи зависими от мен. Може никога да не ми простят за това.

– Стани им водачка и няма да има за какво да ти прощават.

Джоузеф я погледна, все едно Никанж най-накрая бе казал нещо, което да отвлече вниманието му от странното му тяло.

– Джо – каза тя, – то няма предвид водач, а Юда.

– Можеш да улесниш живота им – каза Никанж. – Можеш да им помогнеш да приемат това, което ще им се случи. Но независимо от това, дали ще им станеш водачка, или не, няма да го предотвратиш. Ще се случи, даже и да умреш. Ако ги водиш обаче, повечето от тях ще оцелеят. В обратния случай и ти може да не оцелееш.

Тя се вгледа в него, спомни си как лежеше до него, докато лежеше изтощено и безпомощно, спомни си как дробеше храната на парченца и бавно, и внимателно го хранеше.

След малко пипалата на главата и тялото му се събраха на възли и то се обгърна със сетивните си пипала. Проговори ѝ на оанкали.

– Искам да живееш. Приятелят ти е прав. Някои от тези хора вече заговорничат срещу теб!

– Аз ти казах, че ще заговорничат – каза тя на английски. – Казах ти, че сигурно ще ме убият.

– Не ми каза, че ще им помогнеш!

Тя се наклони върху масата с наведена глава.

– Опитвам се да оцелея – прошепна тя. – Знаеш, че се опитвам.

– Можете да ни клонирате – каза Джоузеф. – Нали?

– Да.

– Можете да вземете възпроизводителни клетки от нас и да отгледате човешки зародиши в изкуствени утроби?

– Да.

– Даже можете да ни пресъздадете, като използвате някакъв вид генетична карта или отпечатък.

– И това можем да направим. Вече сме го правили. Правим такива неща, за да разберем по-добре новите биологични видове. Трябва да ги сравним с нормалното зачеване и раждане. Трябва да сравним децата, които сме направили, с тези, които сме взели от Земята. Ние внимаваме да не повредим новата ни порода партньори.

– Така ли ги наричате? – измърмори Джоузеф с погнуса.

Никанж отговори много тихо.

– Ние почитаме живота. Трябваше да сме сигурни, че сме намерили начин да живеете задружно, а не да умрете заради това.

– Ние не сме ви нужни – каза Джоузеф. – Вие сте си направили свои собствени човеци. Бедните копелета. Направете тях ваши партньори.

– Ние... се нуждаем от вас. – Никанж говореше толкова тихо, че Джоузеф се наведе напред, за да го чува. – Партньорът трябва да представлява биологичен интерес за нас и да е привлекателен, а вие сте очарователни. Представлявате ужаса и красотата в една рядка комбинация. Запленихте ни по един много истински начин и ние не можем да бягаме от това. Вие представлявате много повече от устройството и функциите на телата ви. Вие сте личности, вие носите вашата култура. Затова спасихме колкото се може повече от вас.

Джоузеф потрепери.

– Видяхме как сте ни спасили – с вашите затворнически килии и летаргични растения, а сега и това.

– Това са най-обикновени неща, които правим. Вие продължавате да сте сравнително незасегнати. Не сте по-различни, отколкото сте били на Земята – с изключение на това, че лекувате по-лесно болестите и нараняванията си. С малко тренировка, ще сте в състояние да се върнете на Земята и да оцелеете сами без много усилия.

– Тези от нас, които оцелеят след тази зала и тренажора.

– Тези, които оцелеят.

– Можехте да го постигнете по друг начин!

– Опитвали сме. Този е най-добрият. Стимулира ви така, че да не се наранявате взаимно. Този, който е убил или сериозно наранил друг човек, няма да стъпи обратно на Земята.

– Ще останат тук?

– До края на живота си.

– Даже и... – Джоузеф погледна към Лилит, после застана с лице към Никанж. – Даже и убийството да е в резултат на самоотбрана.

– Това е изключение – каза Никанж.

– Какво?

– Тя знае. Дали сме ѝ способности, които поне един от вас трябва да притежава. Те я правят по-различна и затова тя се превръща в мишена. Ще е в разрез със собствените ни цели, ако ѝ забраним да се защитава.

– Никанж – каза Лилит и като се увери, че я слуша, тя му проговори на оанкали. – Направете изключение за него.

– Не.

Категоричен отказ. Нямаше смисъл да се надява и тя го знаеше. Но не можеше да не опита.

– Той е тяхна мишена заради мен – каза тя. – Може да го убият заради мен.

Никанж ѝ отговори на оанкали.

– И аз искам той да живее заради теб. Но не аз взех решението да държа далече от Земята хората, които са способни да убиват, и не бях аз този, който реши ти да си изключение. Беше общо решение. На него не мога да му помогна.

– Тогава... му дай сила, както на мен.

– Така е по-вероятно да извърши убийство.

– И по-малко вероятно да бъде убит. Помогни му да се лекува по-бързо, ако е ранен.

– За какво говориш? – попита я Джоузеф ядосано. – Говорете на английски.

Тя отвори уста, за да каже нещо, но Никанж я изпревари.

– Говори за теб. Иска да бъдеш защитен.

Той погледна към Лилит за потвърждение. Тя кимна.

– Страхувам се за теб. Исках и ти да си изключение. Казва, че не може да направи това. Затова го помолих... – тя спря и измести погледа си от Никанж на Джоузеф. – Помолих го да ти даде по-голяма сила, така поне ще имаш шанс.

Той я погледна намръщено.

– Лилит, аз не съм едър, но съм по-силен, отколкото си мислиш. Мога да се грижа за себе си.

– Не говорех на английски, защото не исках да те чуя да казваш това. Разбира се, че не можеш да се защитиш. Не и срещу това, което може да се случи тук. Просто исках да ти дам по-голям шанс от този, който имаш в момента.

– Покажи му ръката си – каза Никанж.

Тя се поколеба, страхуваше се, че той ще я помис-ли за извънземна или твърде близка до извънземните – променена от тях. Но сега, когато Никанж беше прив-лякъл вниманието му към ръката ѝ, тя не можеше повече да я прикрива. Повдигна ръката си и му показа кокалчетата на пръстите си, които вече не бяха ожулени.

Той я огледа щателно, после погледна и другата ръка, за да е сигурен, че не е направил грешка.

– Те ли направиха това? – попита той. – Направиха така, че да можеш да заздравяваш бързо?

– Да.

– Какво друго?

– Направиха ме по-силна от преди, а аз вече бях силна – и направиха така, че да мога да отварям вътрешни стени и летаргични растения. Това е.

Той се обърна с лице към Никанж.

– Как направихте това?

Никанж раздвижи пипалата си.

– За да може да отваря стените, малко промених химията на тялото ѝ. За повече сила направих така, че тя по-ефективно да използва това, с което вече разполага. Тя би трябвало да бъде по-силна. Нейните прародители са били по-силни, особено човекоподобните предци. Аз ѝ помогнах да осъществи потенциала си.

– Как?

– Как движиш или координираш пръстите на ръката си? Аз съм оолои, отгледано да работи с хора. Мога да им помогна да направят всичко, което техните тела са в състояние да правят. Направих биохимични изменения, така че редовните ѝ упражнения да са по-ефективни, отколкото преди. Беше ѝ направена и незначителна генетична промяна. Не съм добавял или премахвал нищо, само съм извадил наяве скритите ѝ способности. Тя е силна и бърза колкото най-близките до нея прадеди от животинския свят.

Никанж спря за момент, защото беше забелязал начина, по който Джоузеф гледаше Лилит.

– Промените не са наследствени.

– Каза, че си променил гените ѝ – нападна го Джоузеф.

– Само клетките на тялото, не и клетките, използвани за възпроизвеждане.

– Но ако я клонирате...

– Няма да я клонираме.

Последва продължително мълчание. Джоузеф погледна към Никанж и после продължително се вгледа в Лилит. Тя проговори, когато почувства, че достатъчно дълго е издържала втренчения му поглед.

– Ако искаш да излезеш и да отидеш при другите, ще ти отворя стената.

– Това ли си мислиш? – попита той.

– От това се страхувам – прошепна тя.

– Можела ли си да предотвратиш това, което ти е било направено?

– Не се опитах да го предотвратя. – Тя преглътна. – Те щяха да ми възложат тази работа, тъй или иначе. Казах им, че ще е все същото, ако самите те ме убият. Но и това не ги спря. Когато Никанж и близките му ми предложиха това, което бяха в състояние да ми дадат, изобщо не се замислих. Беше добре дошло за мен.

След малко той кимна с глава.

– Ще ти дам част от това, което дадох на нея – каза Никанж. – Няма да увелича силата ти, но ще нап-равя така, че раните ти да зарастват по-бързо и да се възстановяваш от травми, които иначе биха те погубили. Искаш ли го?

– Имам ли възможност за избор?

– Да.

– Промяната постоянна ли е?

– Освен ако не поискаш да бъдеш върнат в предишното състояние.

– Странични ефекти?

– Психологически.

Джоузеф сбърчи лице.

– Какво искаш да кажеш с това? Психологически... О, значи, затова няма да ми дадеш повече сила.

– Да.

– Но ти имаш доверие на... Лилит.

– Тя беше пробудена и живя със семейството ми в продължение на много години. Познаваме я. Освен това непрекъснато ви наблюдаваме.

След известно време Джоузеф хвана ръцете на Лилит.

– Разбираш ли? – попита той нежно. – Разбираш ли защо са избрали теб – някой, който отчаяно не иска да поеме отговорността, не желае да е водач и на всичкото отгоре е жена?

Снизходителният тон на гласа му първо я изненада, после я вбеси.

– Дали разбирам, Джо? О, да, разполагах с прекалено много време, за да го разбера.

Той си даде сметка как са прозвучали думите му.

– Да, разполагала си, не че това може да ни помогне сега.

Никанж измести вниманието си от единия към другия. Сега се съсредоточи върху Джоузеф.

– Да те променя ли сега? – попита то.

Джоузеф пусна ръцете на Лилит.

– Какво представлява? Операция ли е? Ще засегне ли кръвта ми или костния мозък?

– Ще бъдеш приспан. Когато се събудиш, промяната ще е направена. Няма да изпиташ болка или да се почувстваш болен. Това не е операция в истинския смисъл на думата.

– Как го правите?

– Това са инструментите ми. – то протегна нап-ред двете си сетивни пипала. – Чрез тях ще те изследвам и след това ще направя необходимите корекции. Твоето и моето тяло ще произведат веществата, от които се нуждая.

Джоузеф потръпна.

– Аз... аз не мисля, че бих могъл да ти позволя да ме докоснеш.

Лилит се загледа в него, докато той не извърна лице към нея.

– Бях затворена с един от тях в продължение на дни, преди да се осмеля да го докосна – каза тя. – Имаше моменти, в които... предпочитах да ме пребият пред това, да се наложи да го правя отново.

Джоузеф се премести по-близо до нея, все едно искаше да я защити. Беше му по-лесно да утешава, отколкото да търси утешение. Сега успя да направи и двете неща едновременно.

– Колко още ще останеш тук? – настоятелно попита той.

– Не много дълго. Ще се върна. Сигурно ще си по-малко уплашен, като ме видиш следващия път. – То замълча. – Рано или късно, ще се наложи да ме докоснеш. Трябва да демонстрираш, че можеш да се владееш, преди да съм те променил.

– Не знам. Може пък да не искам да ме променяш. Наистина не разбирам какво правиш с тези... тези пипала.

– На английски се наричат сетивни крайници. Те представляват нещо повече от крайници, но този термин е подходящ. – то насочи вниманието си към Лилит и ѝ проговори на оанкали. – Мислиш ли, че ще е от полза, ако му демонстрираме.

– Страхувам се, че ще се погнуси – каза тя.

– Той е необикновен мъж. Мисля, че може да те изненада.

– Не.

– Трябва да ми вярваш. Знам много за него.

– Не! Остави го на мен!

То стана и се изправи с драматично движение. Когато видя, че е на път да си тръгне, тя си отдъхна. После с едно-единствено бързо движение то пристъпи към нея и обви сетивното си пипало около врата ѝ, образувайки странна и удобна примка. Тя не се страхуваше. Беше преминала през това достатъчно много пъти и беше свикнала. Но се безпокоеше за Джоузеф и изпитваше гняв към Никанж.

Джоузеф не се помръдна. Тя стоеше между тях двамата.

– Всичко е наред – каза тя. – То искаше да видиш. В това ще се състои целият ти контакт с него.

Джоузеф се втренчи в спиралата, която беше образувало сетивното пипало, проследи пипалото до тялото на Никанж и после обратно до там, където беше се разположило върху плътта на Лилит. След малко повдигна ръката си към него. После се спря. Ръката му потрепери, изтегли се назад и после отново бавно се приближи. Само след секунда колебание той докосна хладната и груба плът на сетивното пипало. Пръстите му се отпуснаха върху рогообразния му връх и този връх се изви и грабна китката му.

Сега Лилит вече не им беше посредник. Джоузеф стоеше скован и безмълвен, потеше се, но не трепереше, ръката му стоеше нагоре, пръстите извити като орлови нокти, а примка от сетивно пипало безболезнено се беше увила около китката му.

Със звук, който наподобяваше писък, Джоузеф се свлече на земята.

Лилит бързо пристъпи към него, но Никанж го хвана. Беше в безсъзнание. Тя не каза нищо, докато не помогна на Никанж да го положат на леглото. След което обаче го грабна за раменете и го извърна към себе си.

– Защо не го остави на мира! – тросна се тя. – Аз съм отговорна за тях. Защо не го остави на мен?

– Знаеш ли – каза то, – че нито един човек не е правил това, без да е бил упоен? Някои са ни докосвали, без да искат, скоро след като са ни срещнали, но никой не го е правил умишлено. Казах ти, че той е необикновен.

– Защо не го оставиш на мира?

То разкопча якето на Джоузеф и започна да го съб-лича.

– Защото има вече двама мъже, които говорят против него и се опитват да настроят и останалите. Единият от тях вече е решил, че той е нещо, което вие наричате „педераст”, а другият не харесва формата на очите му. Всъщност и двамата са бесни от това, че се е съюзил с теб. Предпочитат да нямаш съюзници. Партньорът ти има нужда от всяка допълнителна защита, която мога да му дам.

Тя слушаше ужасена. Джоузеф ѝ беше говорил за опасността, която виси над нея. Давал ли си е сметка за незабавната опасност, която го е грозяла?

Никанж хвърли якето настрани и легна до Джоузеф. Обгърна с едно от сетивните си пипала врата му, а с другото кръста, като придърпа тялото му към себе си.

– Упои ли го, или той припадна? – попита тя и после се замисли защо се вълнува толкова от това.

– Упоих го веднага щом хванах ръката му. Въпреки че беше на края на силите си. Може би щеше да припадне сам. По този начин ще се ядоса на мен, че съм го упоил, не на себе си за това, че е изглеждал слаб пред теб.

Тя кимна.

– Благодаря ти.

– Какво означава „педераст”? – попита то.

Тя му каза.

– Но те знаят, че той не е такъв. Знаят, че той се е съвкупявал с теб.

– Да. Е, те имат съмнения и за мен, доколкото знам.

– Никой от тях не го вярва.

– Още не.

– Направи им услуга, като им станеш водач, Лилит. Помогни ни да ги върнем у дома.

Тя се взира в него дълго време, чувстваше се уплашена и празна отвътре. То звучеше много искрено, не че това имаше значение. Как можеше да стане водач на хора, които я смятаха за техен тъмничар? Все пак на един лидер трябва да се вярва. Всичко, което беше направила, за да докаже истината, я беше направило още по-подозрителна в техните очи.

Седна на пода със скръстени крака и се загледа в празното пространство. Най-накрая погледът ѝ спря върху Никанж, който държеше Джоузеф на леглото до него. Двамата не помръдваха, въпреки че в един момент тя чу Джоузеф да въздиша. Значеше ли, че той вече не е в безсъзнание? Възприемаше ли урока, който възрастните оолои, рано или късно, преподават? Събра му се толкова много за един ден.

– Лилит?

Тя подскочи. И двамата – и Джоузеф, и Никанж бяха изговорили името ѝ, въпреки че само Никанж беше достатъчно разбуден, за да знае какво говори. Джоузеф, упоен и под влиянието на многобройните връзки, които централната му нервна система беше направила с Никанж, щеше да повтаря всичко, което Никанж каже или направи, освен ако Никанж не раздвоеше вниманието си толкова, че да го спре. Никанж обаче не си направи труда.

– Направих корекциите, даже го подсилих в известна степен, въпреки че той ще трябва да тренира, за да се възползва от това. Вече ще е по-трудно да бъде наранен, раните му ще заздравяват по-бързо и ще може да се възстановява от травми, които преди биха били пагубни за него.

Джоузеф несъзнателно изговаряше всяка дума в унисон с Никанж.

– Престани! – каза Лилит остро.

Никанж промени връзката, без да отклонява вниманието си.

– Легни тук с нас – каза то, Джоузеф вече не говореше заедно с него. – Защо трябва да стоиш там сама?

Мина ѝ през ума, че няма нищо по-прелъстително от това, едно оолои да ѝ говори с този тон и да прави този определен намек. Усети, че е станала, без да се замисля, и че е пристъпила към леглото. Спря да ги погледне. Дишането на Джоузеф беше преминало в нежно похъркване и той спеше удобно подпрян на Никанж. Тя се беше пробуждала много пъти в същата поза. Не си даде вид, че иска да откаже поканата на Никанж. Никанж можеше да ѝ осигури интимно преживяване с Джоузеф, което щеше да надмине всяко едно възможно човешко преживяване. То даваше, за да изпита същото. Това е нещото, запленило Пол Тайтъс, помисли си тя. Точно това, а не мъката му по изгубеното или страхът от разрушената Земя.

Тя сви юмруци и се опита да се въздържи.

– Това няма да ми помогне – каза тя. – Само ще направи нещата по-мъчителни, когато теб те няма.

Никанж освободи едно от сетивните си пипала, с които беше обвил кръста на Джоузеф, и го протегна към нея.

Тя се задържа права за момент, искаше да докаже на себе си, че все още контролира поведението си. След което разкъса якето си, грабна грозния, приличащ на хобот на слон орган, позволявайки му да се увие около нея, докато лягаше в леглото. Тя притисна тялото на Никанж между нейното и това на Джоузеф, поставяйки го за първи път в ролята на оолои между две човешки същества. За миг това я уплаши. Точно по този начин един ден тя можеше да забременее с нечовешко дете. Не сега, когато Никанж искаше друго от нея, но един ден. Веднъж щом проникнеше в централната ѝ нервна система, можеше да я контролира и да прави каквото си иска с нея.

Тя усети, че то трепери, и знаеше, че е проникнало в нея.

7

Не загуби съзнание. Никанж не искаше да изпита всичко в чистия му вид. Даже и Джоузеф беше в съзнание и не изпитваше страх, защото Никанж контролираше чувствата му и го поддържаше спокоен. Лилит нямаше нужда да бъде контролирана. Можеше да вдигне свободно ръката си над Никанж и да докосне хладната, привидно безжизнена ръка на Джоузеф.

– Не. – Никанж прошепна тихо в ухото ѝ или вероятно го предаде директно на слуховия нерв. То можеше да прави това – да стимулира сетивата ѝ индивидуално или в каквато и да е комбинация, за да постигне идеална халюцинация. – Само през мен – настоя то.

Ръката на Лилит изтръпна. Тя пусна ръката на Джоузеф и в замяна усети веднага тялото на Джоузеф да я покрива като завивка, изтъкана от топлина и сигурност – завладяващо и непоколебимо присъствие.

Не можеше да каже какво изпитва в този момент – дали това бяха чувствата на Джоузеф, изразени чрез Никанж или директно предадени от Джоузеф, комбинация от двете или просто приятна измислица.

А какво усещаше Джоузеф?

Струваше ѝ се, че е била с него цял живот. Нямаше чувството, че нещо се е променило. Не съществуваше контраст между „времето, в което бях самотна”, и „сега, когато сме заедно”. Той винаги е бил с нея, неотменна част от живота ѝ.

Никанж се концентрира върху силата на тяхното привличане, на техния съюз. Не остави на Лилит никакви други усещания. Все едно то беше изчезнало. Тя усещаше до себе си само Джоузеф, чувстваше, че той съзнава единствено нейното присъствие.

Удоволствието от това, да са един до друг, възпламени страстта им като барут.

Те се движеха заедно и поддържаха възбудата си, не усещаха умора, идеално синхронизирани, разтворени, изгубени един в друг. Все едно бяха литнали към небето. Спускането продължи дълго, бавно и постепенно изцедиха последните капчици останала страст.

Обед, вечер, здрач, тъмнина.

Болeше я гърлото. Първоначалното ѝ чувство беше болка – все едно беше крещяла дълго време. Прег-лътна болезнено и посегна да докосне гърлото си с ръка, но сетивното пипало на Никанж вече беше там и отмести ръката ѝ настрани. Положи извадената си сетивна ръка върху гърлото ѝ. Почувства как тя се закотви за него, пръстите му се разтягаха и я притискаха. Не почувства пипалото да прониква през плътта ѝ, но миг по-късно болката ѝ в гърлото беше изчезнала.

– По време на цялото това нещо изкрещя само веднъж – каза ѝ то.

– Как въобще ми позволи? – попита тя.

– Изненада ме. Никога преди не съм предизвиквал вик у теб.

Остави го да се отдръпне от гърлото ѝ и после се обърна лениво да го погали.

– Каква част от това преживяване принадлежеше само на мен и на Джоузеф? – попита тя. – И за какво беше отговорен ти?

– Никога не съм се опитвал да създам преживявания за теб – каза то. – Нито пък се наложи да го правя за него. Спомените и на двама ви са пълни с преживявания.

– Това беше нещо ново.

– Беше комбинация. Ти прибави и неговите преживявания. А той добави твоите. Накарахте ме да поддържам това много по-дълго от обикновено. Цялото нещо беше... поразително.

Тя се огледа.

– Джоузеф?

– Заспал е. Много дълбоко. Не съм го приспивал. Беше изморен. Той обаче е добре.

– Той... почувства ли всичко, което почувствах аз?

– На сетивно ниво, да. На интелектуално ниво той правеше своите интерпретации, а ти – твоите.

– Не бих го нарекла интелектуално.

– Разбираш ме.

– Да.

тя плъзна ръката си върху гърдите му, изпитваше перверзно удоволствие да усеща как пипалата му се гърчат и изглаждат под ръката ѝ.

– Защо правиш това? – попита то.

– Притеснявам ли те? – попита и спря да движи ръката си.

– Не.

– Остави ме тогава. Преди не бях в състояние да го правя.

– Трябва да тръгвам. Няма да е зле да се измиеш и да нахраниш хората си. Затвори приятеля си. Направи така, че да си първата, която разговаря с него, когато се събуди.

Тя го проследи как се претъркаля през нея, как сгъна ставите си наобратно и се спусна към пода. Хвана ръката му, преди да беше стигнало до стената. Пипалата на главата му се насочиха към нея в безмълвен въпрос.

– Харесваш ли го? – попита тя.

Вниманието му се премести за момент върху Джоузеф.

– Ахажас и Дичаан са озадачени – каза то. – Те си мислеха, че ще избереш един от големите тъмни мъже, защото са като теб. Аз казах, че ще избереш този, защото е като теб.

– Моля?

– По време на тестовете неговите отговори бяха много по-близо до твоите от всеки друг. Той не прилича на теб, но е същият като теб.

– Той може... – тя се насили да изговори мисълта си. – Може да не иска да има нищо общо с мен, щом разбере какво съм ти помогнала да направиш с него.

– Ще бъде ядосан и изплашен, ще чака с нетърпение следващия път, но заедно с това ще е твърдо решен да направи така, че да няма следващ път. Казах ти, този го познавам.

– Откъде го познаваш толкова добре? Какво си правил с него преди?

Главата и цялото му тяло се изгладиха, така че даже със сетивните пипала то заприлича на слабо, неокосмено, безполово човешко същество.

– Джоузеф беше обект на едно от първите ми самостоятелни изследвания като зряло оолои – каза то. – Тогава вече те познавах и се заех да намеря партньор за теб. Не някой като Пол Тайтъс, а човек, който ти ще харесаш. И който ще хареса теб. Изследвах записите от паметта на хиляди мъже. Самият той можеше да бъде обучен за родител на друга група, но когато показах на другите оолои колко много прилича на теб, те се съгласиха, че трябва да сте заедно.

– Ти... ти си го избрал за мен?

– Аз ви предоставих един на друг. Вие двамата нап-равихте избора си сами.

8

Хората се бяха събрали – бяха мълчаливи и не прик-риваха враждебността си, когато Лилит ги извика да ядат. Повечето вече бяха отвън и я чакаха навъсени, нетърпеливи и гладни. Лилит не обърна внимание на раздразнението им.

– Беше крайно време – измърмори Питър ван Верден, докато тя отваряше различни шкафове и хората започнаха да се приближават и да вземат храна.

Това беше мъжът, който настояваше, че тя не е човешко същество, спомни си Лилит.

– Ако си приключила с чукането де... – добави Джийн Пелерин.

Лилит се обърна към нея и успя да огледа натъртеното ѝ и подуто лице, преди Джийн да се извърне нас-трани.

Търсят си белята. Само те двамата се проявяват засега. Колко дълго ще продължи?

– Утре ще пробудя още десет души – каза тя, преди още някой да си беше тръгнал. – Вие всички ще помагате, по единично или по двойки.

Тя се движеше покрай стената с храната и автоматично чертаеше с пръсти около кръговите отвори на шкафовете, за да ги държи отворени, докато хората изберат това, което искат. Даже и най-новите бяха свикнали с това, но Гейбриъл Риналди се оплака.

– Нелепо е да правиш това непрекъснато, Лилит. Направи така, че да стоят отворени.

– Това е идеята – каза тя. – Те стоят отворени за две-три минути и после се затварят, ако не ги докосна.

Тя спря, взе последната паница с горещ лютив боб от шкафа и го остави да се затвори. Шкафът нямаше да започне да се самозарежда, докато стената не се запечата. Остави боба настрана за по-късно. Хората седяха на пода и се хранеха от чинии, които можеше да се ядат. Храненето заедно действаше успокояващо – едно от малкото им утешения. Сядаха по групи и хората говореха тихо помежду си. Лилит вземаше плодове за себе си, когато Питър се обади от една от групите наблизо. В групата му бяха Джийн, Кърт Лор и Селин Айвърс.

– Ако ме питаш, стените нарочно са направени така, че да не мислим за това, какво можем да сторим на нашата надзирателка – каза Питър.

Лилит изчака, чудеше се дали някой ще я защити. Никой не го направи, но сред останалите групи се възцари мълчание.

Тя си пое дълбоко въздух и отиде до групата на Питър.

– Нещата могат да се променят – каза тихо. – Може да настроиш всички тук срещу мен. Така ще се проваля.

Леко повиши гласа си, въпреки че и спокойният ѝ тон беше оказал въздействие.

– Това означава, че ще бъдете върнати в състояние на летаргия, така че да бъдете разделени и после подложени на всичко това отново, но с други хора – тя млъкна за момент. – Ако това искаш – да те приспят, да започнеш всичко отново с други хора, без значение колко време ще отнеме, продължавай. Може и да успееш.

Тя го остави, взе храната си и се присъедини към Тейт, Гейбриъл и Лия.

– Не беше зле – каза Тейт, когато хората продължиха с разговорите си. – Ясно предупреждение към всички. Крайно време беше.

– Няма да помогне – каза Лия. – Тези хора не се поз-нават. Какво ги интересува, че ще трябва да започнат отначало?

– Интересува ги – каза Гейбриъл.

Даже и с тъмночерната си брада той беше един от най-красивите мъже, които Лилит някога беше виждала. Той продължаваше да спи изключително само с Тейт. Лилит го харесваше, но съзнаваше, че той не ѝ вярва напълно. Разбираше го по изражението му, когато понякога го хванеше, че я гледа. Въпреки това той не искаше да подлага на изпитание благоразположението ѝ – пазеше възможностите си отворени.

– Създали са лични отношения тук – каза той на Лия. – Помисли си какво са имали преди това: война, хаос, мъртви роднини и приятели. После затвор. Затворническа клетка и лайна за ядене. Интересува ги. Теб също.

Тя се обърна ядосана, устата ѝ вече беше отворена, но красивото му лице, изглежда, я обезоръжи. Въздъхна и кимна тъжно с глава. Малко оставаше да се разплаче.

– Колко пъти могат да ти отнемат всичко и ти пак да намериш сили да започнеш отново? – измърмори Тейт.

„Колкото е необходимо – помисли си уморено Лилит. – Колкото пъти позволя на човешкия страх, подозрителност и упорство да вземат връх. Оанкалите са толкова търпеливи, колкото и чакащата Земя.“

Тя осъзна, че Гейбриъл я гледа.

– Още се притесняваш за тях, нали? – попита той.

Тя кимна.

– Мисля, че ти повярваха. Всички, не само ван Верден и Джийн.

– Знам. Така ще е известно време. После някои от тях ще решат, че съм ги лъгала или че мен са ме лъгали.

– А сигурна ли си, че не е така? – попита Тейт.

– Сигурна съм в обратното – каза Лилит. – Най-малкото са пропуснали да ми кажат неща.

– Но тогава...

– Това е, което знам – каза Лилит. – Спасителите ни, нашите похитители са извънземни. Ние сме на борда на техния кораб. Видяла съм и съм усетила достатъчно, включително и безтегловност, за да съм убедена, че това наистина е космически кораб. Ние се намираме в Космоса. И сме в ръцете на хора, които могат да манипулират ДНК така естествено, както ние боравим с моливи и химикалки. Това е, което знам. Това казах на всички вас. Но ако някой се усъмни в тази истина и повлияе на другите, то ще имаме късмет, ако единственото нещо, което ни направят, е да ни приспят и разделят.

Тя погледна към тримата и се напрегна да се усмихне.

– Край на словото – каза тя. – Трябва да взема нещо за Джоузеф.

– Трябваше да го доведеш тук – каза Тейт.

– Не се тревожи за това – каза Лилит.

– Можеш и на мен да ми носиш ядене от време на време – каза Гейбриъл на Тейт, когато Лилит си тръгна.

– Видя ли какво направи! – провикна се Тейт след нея.

Лилит се улови, че се усмихва непринудено, докато вземаше още храна от шкафовете. Неизбежно беше някои от хората, които тя пробуди, да не ѝ вярват, да не я харесват и да не ѝ се доверяват. Поне имаше други, с които можеше да говори и с които можеше да се отпусне. Имаше надежда, само трябваше да предпази скептиците от самоунищожение.

9

Известно време Джоузеф не искаше да говори или да взема храна от ръцете ѝ. Веднъж щом осъзна това, тя седна с него и започна да чака. Не го пробуди, когато се върна в стаята, запечата вратата и спа до него, докато движенията му не я събудиха. Пос-ле седна изправена до него, притесняваше се, но не почувства никаква враждебност от негова страна. С облекчение разбра, че присъствието ѝ не му е противно.

Той се опитва да сложи в ред чувствата си, помис-ли си тя. Опитва се да разбере какво се беше случило.

Тя сложи няколко парченца плод на леглото между тях. Знаеше, че няма да ѝ отговори, но въпреки това каза:

– Беше невросензорна илюзия. Никанж директно стимулира нервите и ние си припомняхме или създавах-ме преживявания, които да подхождат на чувството. На физическо ниво Никанж чувства това, което чувстваме ние. Не може да чете мислите ни. Не може да си позволи да ни нарани, освен ако не желае да изпита същата болка. – Тя се поколеба. – Каза, че те е направил по-силен. В началото трябва да внимаваш и да правиш упражнения. Няма да могат да те раняват лесно. Ако нещо се случи с теб, раните ти ще заздравеят бързо като моите.

Не каза нищо, нито я погледна, но тя знаеше, че я е чул. Нямаше вид на отсъстващ.

Тя поседя с него, чакаше, учудващо спокойна, като гризеше от плода от време на време. След известно време легна, краката ѝ опираха в пода, а тялото ѝ бе изтегнато по дължината на леглото. Движението ѝ го привлече.

Той се обърна и се загледа в нея, все едно беше забравил, че е там.

– Трябва да ставаш – каза той. – Развиделява се. Сутрин е.

– Говори ми – каза тя.

Той разтри главата си.

– Не беше реално? Нищо от това?

– Не се докоснахме.

Той грабна ръката ѝ и я задържа.

– Това нещо... то извърши всичко?

– Невросензорна стимулация.

– Как?

– По някакъв начин се закачат за нервната ни система. Те са по-чувствителни от нас. Те изпитват много по-интензивно това, което ни се струва някакво кратко, мимолетно усещане – и го усещат, преди ние да сме го осъзнали. Това им помага да преустановят нещо, което може да ни причини болка, преди да забележим, че са започнали да го правят.

– Правили ли са ти го преди?

Тя кимна с глава.

– С други... мъже?

– Сама или с другарите на Никанж.

Той стана внезапно и започна да крачи из стаята.

– Те не са човешки същества – каза тя.

– Тогава как могат... Нервната им система не може да е като нашата. Как могат тогава да ни накарат да почувстваме това... което аз почувствах?

– Като натискат правилните електрохимични бутони. Нямам претенциите да го разбирам. Това е като език, за който имат специална дарба. Познават телата ни по-добре, отколкото ние самите ги познаваме.

– Защо им позволи да... те докосват?

– За да ме променят. За да стана по-силна, за да оздравявам по-бързо...

Той спря пред нея и я погледна.

– Това ли е всичко? – попита той настоятелно.

Тя се вгледа в него, видя обвинението в очите му, но не искаше да се оправдава.

– Харесваше ми – каза тя тихо. – Нима на теб не ти хареса?

– Ако зависи от мен, това нещо никога повече няма да ме докосне.

Тя не оспори това.

– Никога не съм се чувствал така през живота си – изкрещя той.

Тя подскочи, но нищо не каза.

– Ако това нещо можеше да се бутилира, щеше да надмине по продажби който и да е незаконен наркотик.

– Ще пробудя още десет души тази сутрин – каза тя. – Ще помогнеш ли?

– Все още ли имаш намерение да го направиш това?

– Да.

Той си пое дълбоко въздух.

– Да тръгваме тогава.

Но не помръдна. Стоеше и я гледаше.

– Като... наркотик ли е? – попита.

– Искаш да кажеш, дали съм пристрастена?

– Да.

– Не мисля. Беше ми добре с теб. Не съм искала Никанж да идва.

– Не го искам вече тук.

– Никанж не е мъж и се съмнявам, че се интересува от това, какво искаме ние.

– Не му позволявай да те докосва! Ако имаш избор, стой надалече от него!

Нежеланието му да приеме пола на Никанж я ужаси, защото ѝ напомни за Пол Тайтъс. Не искаше да вижда Пол Тайтъс в Джоузеф.

– То не е мъжко създание, Джоузеф.

– Каква е разликата?

– Какво значение има някаква си самозаблуда? Трябва да ги познаваме такива, каквито са, дори и без да съществува паралел между тях и човешките същес-тва – и повярвай ми, няма никаква връзка между нас и оолоите.

Тя се изправи, съзнаваше, че не му е дала обещанието, което той иска. Знаеше, че той ще запомни безмълвието ѝ. Разпечата вратата и напусна стаята.

10

Десет нови хора. Всички бяха заети с това, да ги държат надалече от неприятности и да им дадат някаква идея за ситуацията, в която се намират. Жената, на която Питър помагаше, му се изсмя в лицето и му каза, че е луд, когато спомена „вероятността нашите похитители да са извънземни...”.

Мъжът, за когото се грижеше Лия, дребен блондин, я грабна, опита се да я събори и щеше да я изнасили, ако беше по-едър или ако тя беше по-дребна. Тя успя да се измъкне, преди да ѝ е направил нещо, но се наложи Гейбриъл да го издърпа от нея. Тя беше изненадващо толерантна към усилията на мъжа. Изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото ядосана.

Това, което новите правеха през първите няколко минути, не се приемаше на сериозно и нямаше да се използва срещу тях. Нападателят на Лия просто беше държан, докато престана да се опитва да я достигне. После се успокои, загледа се в другите човешки лица около себе си и започна да плаче.

Името на мъжа беше Рей Ордуей и няколко дни след пробуждането му той вече спеше с Лия с нейното пълно съгласие.

Два дни по-късно Питър ван Верден и шестима негови последователи хванаха Лилит и я задържаха, докато седмият член на групата, Дерик Уолски, успя да извади дузина, а може и повече, останали бисквити от единия от хранителните шкафове и се покатери в него, преди да се е затворил.

Когато Лилит разбра какво прави Дерик, престана да се съпротивлява. Нямаше нужда да наранява никого. Оанкалите щяха да се погрижат за Дерик.

– Какво си мисли, че ще направи? – попита тя Кърт.

Той беше взел участие в задържането ѝ, но Селин не участваше в заговора. Той все още държеше една от ръцете ѝ.

Погледна го и се отърва от другите двама. След като Дерик изчезна от поглед, те не се опитваха да я държат толкова силно. Тя знаеше, че ако поиска, може да им причини болка или да ги убие, нямаше да могат да я спрат. Не беше по-силна от тях шестимата заедно, но беше по-силна от които и да е двама. И по-бърза. Това не беше голяма утеха за нея.

– Какво искаше да направи той? – повторно попита тя.

Кърт пусна ръката ѝ.

– Да разбере какво става наистина – каза той. – Има хора, които презареждат тези шкафове и ние имаме намерение да разберем кои са те. Искам да ги видим, преди да имат възможност да се подготвят, преди да са готови да ни убедят, че са марсианци.

Тя въздъхна. Беше му казано, че шкафовете се презареждат автоматично. Още едно нещо, на което той бе предпочел да не вярва.

– Те не са марсианци – каза тя.

Той изкриви устата си в нещо, наподобяващо усмивка.

– Знаех си. Никога не съм вярвал на приказките ти.

– Те са от друга слънчева система – каза тя. – Не знам коя. Това няма значение. Напуснали са я толкова отдавна, че дори не знаят дали още съществува.

Той я напсува и се обърна.

– Какво ще стане сега? – попита друг глас.

Лилит се огледа, видя Селин и въздъхна. Където и да отидеше Кърт, Селин винаги се спотайваше наблизо. Лилит ги беше подбрала много добре. Пасваха си идеално, почти като нея и Джоузеф.

– Не знам – каза тя. – Оанкалите няма да го оставят да се нарани, но не знам дали ще го върнат обратно тук.

Джоузеф дойде бързо при нея, видимо притеснен. Очевидно някой беше отишъл до стаята му и му беше казал какво става.

– Всичко е наред – каза тя. – Дерик отиде да търси оанкалите.

Тя сви рамене при вида на тревогата в очите му.

– Надявам се да го изпратят обратно или те самите да го върнат. Тези хора трябва да ги видят с очите си.

– Това може да предизвика паника – прошепна той.

– Не ме интересува. Ще се оправят. Но ако продължават да правят глупави неща като това, най-нак-рая ще стане нещо лошо.

Дерик не беше изпратен обратно.

Най-накрая даже Питър и Джийн не се възпротивиха, когато Лилит отиде до стената и отвори всеки един шкаф, за да докаже, че Дерик не се е задушил вътре. Трябваше да отвори всеки един шкаф от тези, които той вероятно беше използвал, защото никой от останалите хора не можеше да посочи точния шкаф на високата и дълга немаркирана стена. В началото Лилит беше изненадана от способността си да намира лесно и точно всеки един шкаф. Щом ги отвореше веднъж, тя запомняше разстоянието до тях от пода и от тавана, от лявата и дясната стена. Някои хора намираха тази способност за подозрителна.

Някои хора намираха всичко, свързано с нея, за подозрително.

– Какво стана с Дерик! – тросна се Джийн Пелерин.

– Направи нещо много глупаво – каза ѝ Лилит. – И ти ме държеше през това време, така че да не мога да го спра.

Джийн се отдръпна малко и попита на висок глас:

– Какво стана с него?

– Не знам.

– Лъжкиня! – Тонът на гласа ѝ отново се повиши. – Какво му направиха твоите приятели? Убиха ли го?

– Каквото и да се е случило с него, част от вината е твоя – каза Лилит. – Сега се оправяй с това.

Тя се огледа наоколо в останалите виновни за инцидента. Джийн никога не правеше оплакванията си насаме. Винаги трябваше да има публика.

Лилит се обърна и отиде в стаята си. Беше на път да се затвори вътре, когато Тейт и Джоузеф се присъединиха към нея. След секунда ги последва и Гейбриъл. Седна на ръба на масата ѝ и се обърна с лице към нея.

– Губиш – каза той без никаква емоция в гласа.

– Ти губиш – възрази тя. – Ако загубя аз, всички губят.

– Затова сме тук.

– Ако имате някаква идея, готова съм да ви слушам.

– Изнеси по-добро представление. Накарай приятелите ти да ти помогнат да ги впечатлиш.

– Моите приятели?

– Виж. Не ме интересува. Ти казваш, че са извънземни. Добре. Извънземни са. Какво ще постигнат, ако онези копелета отвън те убият?

– Съгласна съм. Надявах се, че ще изпратят обрат-но Дерик. Те все още могат да го направят. Но ужасно закъсняват.

– Джо казва, че можеш да говориш с тях.

Тя се обърна да изгледа Джоузеф, измамена и шокирана.

– Враговете ти си събират съюзници – каза той. – Защо трябва да си сама?

Тя се обърна към Тейт и жената повдигна рамене.

– Тези хора там са пълни задници – каза тя. – Ако някой от тях имаше мозък, щяха да млъкнат и да си отворят очите и ушите, докато добият представа какво наистина се случва.

– Това е, на което се надявах аз – каза Лилит. – Не го очаквах, но се надявах.

– Това са уплашени хора, които си търсят Спасител – каза Гейбриъл.– На тях не им трябват причина, логика или твоите надежди и очаквания. Те искат Мойсей или някой, който да дойде и да ги поведе обратно към света, който разбират.

– Ван Верден не може да направи това – каза Лилит.

– Разбира се, че не може. Но точно в този момент те мислят, че може. След това той ще им каже, че единственият начин да се измъкнат от тук е да те бият, докато кажеш всичките си тайни. Твърдят, че знаеш пътя, който извежда навън. Когато стане ясно, че не го знаеш, ще си мъртва.

Дали наистина? Той нямаше никаква представа колко дълго време щеше да е нужно, за да я измъчат до смърт. Нея и Джоузеф. Тя го изгледа с мътен поглед.

– Виктор Доминик – каза Джоузеф. – И Лия, и този мъж, когото тя избра, Беатрис Дуайър и...

– Потенциални съюзници? – попита Лилит.

– Да, и по-добре да побързаме. Тази сутрин видях Беатрис да говори с един от мъжете от другата група.

– Лоялността може да се променя в зависимост от това, кой с кого спи – каза Лилит.

– И какво от това! – сопна се Гейбриъл. – Значи, нямаш доверие на никого? И свършваш бездиханна на пода?

Лилит поклати глава.

– Знам, че трябва да го направим. Глупаво е, нали? Това е като: „Да си поиграем на американци срещу руснаци. Отново”.

– Говори с приятелите ти – каза Гейбриъл. – Може би това не е шоуто, което те са имали предвид. Може би ще ти помогнат да пренапишеш сценария.

Тя го погледна пронизително.

– Наистина ли говориш по този начин?

– Нали въздейства?

11

Оанкалите не пожелаха да игрят ролята на приятели на Лилит. Когато се затвори в стаята си да говори с тях, те нито се появиха, нито отговориха на повикванията ѝ. Продължаваха да държат Дерик. Лилит си помисли, че вероятно отново е бил приспан.

Нищо от това не я учудваше. Имаше две възможности: или тя щеше да организира хората в тясно сплотена група, или щеше да послужи като изкупителна жерта за друг, който успее да ги организира по-бързо. Никанж и другарите му щяха да ѝ спасят живота, ако се намираше в непосредствена опасност. Но с изключение на това трябваше да се оправя сама.

Но тя имаше способности. Това си мислеха хората за начина, по който тя управляваше стените и летаргичните растения. Питър ван Верден не притежаваше способности. Някои от хората смятаха, че той е причината за изчезването на Дерик, а вероятно и за смъртта му. За щастие, Питър не беше достатъчно красноречив и не особено чаровен, за да прехвърли вината за това върху Лилит – въпреки че се опита.

Успя обаче да обрисува Дерик като герой, мъченик, който е действал за доброто на групата, който поне се е опитал да направи нещо. Какво, по дяволите, правеше Лилит, искаше да знае той. Какво правеше нейната група? Седят със скръстени ръце и говорят празни приказки, чакат похитителите да им кажат какво да правят по-нататък.

Хората, които обичаха действията, заставаха на страната на Питър. Хората като Лия и Рей, Тейт и Гейбриъл, които изчакваха удобния момент, докато получат повече информация или реален шанс да избягат, вземаха страната на Лилит.

Имаше и хора като Беатрис Дуайър, които се страхуваха да правят каквото и да било и които бяха загубили надежда някога да получат шанса да контролират съдбата си. Тези хора вземаха страната на Лилит с надеждата за мир, спокойствие и продължение на живота си. Те искаха просто да бъдат оставени на мира. Така мислеше Лилит. Това беше всичко, което много хора искаха преди войната. И това беше единственото нещо, което не можеха да имат и тогава, и сега.

Независимо от това Лилит прие и тях, а когато пробуди още десет души, използва за помощници само членовете на нейната група. Хората на Питър само стояха отстрани, крещяха и се подиграваха. Новите ги помислиха за размирници.

Вероятно по тази причина Питър реши да впечатли последователите си, като помогне на един от тях да си намери жена сред новите хора.

Жената, Алисън Зийглър, още не си беше избрала мъж, когото да хареса, но още от самото начало беше минала на страната на Лилит. Тя извика името ѝ, когато Питър и новият мъж, Грегъри Себастес, започнаха да я влачат към стаята на Грегъри.

Лилит, която беше сама в стаята си, се намръщи, не беше сигурна какво беше това. Поредното сбиване?

Остави купчината досиета, които преглеждаше в търсене на още няколко съюзници. Излезе и веднага видя какво става. Двама мъже държаха една жена, която се опитваше да се освободи. Достъпът им към спалните беше блокиран от хората на Лилит, които бяха застанали на пътя им. А няколко души от групата на Питър се бяха запречили пред хората от групата на Лилит и те не можеха да стигнат до жената.

Безизходна ситуация, потенциално смъртоносна.

– За какво, по дяволите, се пази? – искаше да знае Джийн. – Нейно задължение е да се събере с някого. Не са останали много от нас.

– Мое задължение е да разбера къде съм и как мога да се освободя – извика Алисън. – Ти може да искаш да дадеш на този, който ни държи затворници, човешко бебе, но аз не искам!

– Ние се събираме по двойки – изрева Кърт, заглушавайки я. – Един мъж, една жена. Никой няма право на въздържание. Това причинява неприятности.

– Неприятности за кого?– искаше да знае някой.

– Кой, по дяволите, си ти, да ни казваш какви са правата ни? – извика друг.

– Тя каква ти е на теб! – Грегъри използва свободната си ръка, за да го отблъсне от Алисън. – Намери си своя собствена жена!

В този момент Алисън го ухапа. Той я напсува и я удари. Тя изпищя и изви тялото си назад. От носа ѝ потече кръв.

Лилит отиде сред тълпата.

– Спрете – каза тя. – Оставете я.

Но гласът ѝ се загуби сред другите.

– Спрете, по дяволите! – тя извика с глас, който изненада даже самата нея.

Хората около нея замръзнаха и впериха погледи в нея, но групата около Алисън беше прекалено ангажирана, за да я забележи, докато тя не отиде при тях.

Ситуацията напомняше много за онази с Пол Тайтъс.

Тя пристъпи към скупчените хора, които бяха наобиколили Алисън, прекалено разярена, за да се тревожи за тези, които се опитваха да ѝ попречат. Двама от тях хванаха ръцете ѝ. Тя ги отхвърли настрани, без дори да види лицата им. За първи път не я интересуваше какво се е случило с тях. Пещерни хора! Глупаци!

Хвана свободната ръка на Питър в момента, в който той се опита да я удари. Задържа ръката му, стисна я и я изви.

Питър изкрещя и падна на колене, като освободи Алисън от хватката си и моментално забрави за нея. За момент Лилит се загледа в него. Той беше боклук. Човешки боклук. Как беше допуснала грешката да го пробуди? И какво можеше да направи с него сега?

Хвърли го настрани, без да я интересува, че той се блъсна в близката стена.

Другият мъж, Грегъри Себастес, все още не отстъпваше. Кърт стоеше до него и предизвикваше Лилит. Бяха видели какво беше направила с Питър, но явно, не можеха да повярват напълно. Оставиха я да се приближи до тях.

Тя удари Кърт силно в стомаха, той се преви на две и падна на земята.

Грегъри пусна Алисън и се нахвърли върху Лилит.

Тя го хвана в крачка, удари го по главата и той падна на пода в безсъзнание.

Внезапно всичко затихна с изключение на пъшкането на Кърт и стенанията на Питър:

– Ръката ми! Господи, ръката ми!

Лилит погледна към хората от групата на Питър, предизвика ги да я нападнат, даже искаше да го направят. Но сега петима от тях бяха ранени, а Лилит беше незасегната. Даже нейните хора бяха отстъпили назад.

– Тук няма да има изнасилвания – каза тя глухо. После повиши глас. – Никой тук не е нечия собственост. Никой няма право да използва тялото на друг. Няма да има дивашки глупости от рода на „обратно в каменната ера”! – Замълча за момент, за да се успокои. – Продължаваме да се държим човешки. Държим се един към друг като хора и преодоляваме проблемите като хора. Ако има някой, който иска да се държи по-примитивно, ще получи шанс в гората. Ще има предостатъчно място да бяга и да се прави на маймуна.

Тя се обърна и тръгна обратно към стаята си. Тялото ѝ трепереше от гняв и безсилие. Не искаше другите да видят, че трепери. Никога преди не беше стигала толкова близо до това, да изгуби контрол, да убие човек.

Джоузеф тихо изрече името ѝ. Тя се обърна рязко, готова да се бие, после се успокои, щом разпозна гласа. Стоеше, загледана в него, копнееше да е с него, но се сдържаше. Какво ли си мислеше за това, което беше направила?

– Знам, че не заслужават – каза той, – но някои от тях имат нужда от помощ. Ръката на Питър е счупена. Другите... Можеш ли да накараш оанкалите да им помогнат?

Уплашена, тя погледна назад към касапницата, която беше сътворила. Пое дълбоко въздух, успя да успокои треперенето си. След което заговори тихо на оанкали.

– Който е на смяна, моля, елате и прегледайте тези хора. Някои от тях може да са сериозно ранени.

– Не е толкова сериозно – отговори един металически глас. – Тези на пода ще се оправят, без да имат нужда от помощ. Аз съм в контакт с тях през пода.

– Какво ще кажете за този със счупената ръка?

– Ще се погрижим за него. Да го задържим ли?

– Бих предпочела да го задържите. Всъщност не, оставете го при нас. Вече сте заподозрени в убийство.

– Дерик отново заспа.

– Така си и мислех. Какво ще правим с Питър?

– Нищо. Оставете го за известно време да преосмисли поведението си.

– Ахажас?

– Да?

Лилит пак си пое дълбоко въздух.

– Изненадана съм колко ми е приятно да чуя гласа ти.

Нямаше отговор. Нямаше какво повече да се каже.

– Какво каза той? – искаше да знае Джоузеф.

– Тя. Тя каза, че никой не е сериозно ранен. Каза, че оанкалите ще се погрижат за Питър, след като прекара известно време в размисли върху поведението си.

– Какво да правим с него дотогава?

– Нищо.

– Мислех си, че няма да искат да разговарят с теб – каза Гейбриъл с глас, изпълнен с неприкрита мнителност.

Той и Тейт, и някои от другите бяха дошли при нея. Стояха предпазливо отдръпнати назад.

– Говорят, когато искат да говорят – каза тя. – Беше спешен случай, така че решиха да говорят.

– Ти я познаваш, нали?

Тя погледна Гейбриъл.

– Да, познавам я.

– Така си и помислих. Тонът ти и начинът, по който изглеждаше, докато разговаряше с нея... Не беше нап-регната, изглеждаше почти замечтана.

– Тя знаеше, че не искам тази работа.

– Приятелка ли ти беше?

– Дотолкова, доколкото е възможно да си приятел с някой от напълно различен вид. – Тя се засмя. – Достатъчно трудно е за човешките същества да са приятели един с друг...

И все пак тя смяташе Ахажас за приятелка – Ахажас, Дичаан, Никанж... Но какво беше тя за тях? Инструмент? Източник на удоволствие? Приет член на семейството? Приета като каква? И така нататък. Щеше да ѝ е по-лесно, ако не ѝ пукаше. Оанкалите я бяха използвали непрекъснато за своите собствени цели и тя се притесняваше какво мислят за нея.

– Как може да си толкова силна? – попита Тейт. – Как може да правиш всичко това?

Лилит уморено разтри с ръка лицето си.

– По същия начин, по който мога да отварям стени – каза тя. – Оанкалите ме промениха малко. Силна съм. Движа се бързо. Раните ми зарастват по-бързо от обичайното. Това трябва да ми помогне да преведа колкото се може повече от вас през това изпитание, за да ви върна после на Земята. – Къде е Алисън?

– Тук съм.

Жената пристъпи напред. Вече беше изчистила повечето кръв от лицето си и сега, изглежда, се опитваше да се държи все едно нищо не се беше случило. Такава беше Алисън. Всички трябваше да я виждат само в най-добрата ѝ светлина.

Лилит кимна с глава.

– Е, виждам, че си добре.

– Да. Благодаря! – Алисън се поколеба. – Виж, аз наистина съм ти признателна, без значение каква ще излезе истината, но...

– Но?

Алисън погледна надолу, после сякаш се насили да погледне отново Лилит.

– Няма подходящ начин да се каже това, но аз все пак искам да попитам. Наистина ли си човешко същество?

Лилит се втренчи в нея, опита се да изглежда възмутена, но успя единствено да покаже умората си. Колко пъти трябваше да отговаря на този въпрос? И въобще защо си правеха труда да питат? Щяха ли думите да намалят подозренията им?

– Щеше да е много по-лесно, ако не бях човек – каза тя. – Помисли си само. Ако не бях човек, щеше ли да ме вълнува дали ще бъдеш изнасилена?

Тя тръгна към стаята си, после се спря, обърна се и си спомни.

– Утре ще пробудя още десет души. Последните десет.

12

Сред хората настъпи брожение. Някои избягваха Лилит, защото си мислеха, че не е човек, а някакъв мутант, получовек. Други идваха при нея, защото вярваха, че ще победи. Не знаеха какво означаваше това, но си мислеха, че е по-добре да са с нея, отколкото да я имат за враг.

Ядрото на нейната група, Джоузеф, Тейт и Гейб-риъл, Лия и Рей, не се промени. Ядрото на групата на Питър се поразмести. В него беше включен Виктор. Той имаше силен характер и беше прекарал буден по-дълго от повечето хора. Това окуражи няколко от новите хора да го последват.

Самият Питър беше заменен от Кърт. Заради счупената ръка Питър стана мълчалив, навъсен и обикновено прекарваше времето в своята стая. Кърт и без това беше по-умен и по-привлекателен. Вероятно щеше да стане водач на групата още в самото начало, ако беше действал малко по-бързо.

Ръката на Питър остана счупена, беше подута, болеше го и той не можеше да си служи с нея в продължение на два дни. Вечерта на втория ден беше излекуван. Успа се, пропусна закуската и когато се събуди, ръката му вече не беше счупена, а той беше един невероятно изплашен мъж. Никой не можеше да го накара да повярва, че тези два дни на изтощителна болка са били някаква илюзия или измама. Костите на ръката му бяха счупени, и то сериозно. Всички, които го бяха навестили, казваха, че е разместена, подута, и забелязваха промяната в цвета ѝ. Всички бяха видели, че не можеше да използва ръката си.

Сега всички виждаха непокътната ръка, с неразместени кости, ръка, с която можеш да си служиш отлично. Хората на Питър го гледаха с подозрение.

След обяда в деня на чудотворното оздравяване Лилит разказа на хората внимателно цензурирани истории за живота ѝ сред оанкалите. Питър не остана да слуша.

– Ти имаш нужда да чуеш тези истории – каза му тя по-късно. – Оанкалите ще те шокират, даже и да си подготвен. Те оправиха ръката ти, докато ти спеше, защото не искаха да се изплашиш и да се съпротивляваш, докато ти я наместват.

– Кажи им, че съм им много признателен – измърмори той.

– Те искат здрав разум, а не признателност – каза тя. – И те, и аз искаме да проявиш достатъчно благоразумие, за да оцелееш.

Той я изгледа с такова презрение, че лицето му стана почти неузнаваемо.

Тя поклати глава и каза тихо:

– Ударих те, защото се опитваше да нараниш друг човек. Теб никой не те е наранявал. Оанкалите спасиха живота ти. Рано или късно, ще те изпратят обратно на Земята, за да създадеш нов живот за себе си. – тя млъкна. – Помисли малко, Пит. Прояви малко здрав разум.

Стана да си ходи. Той не каза нищо, само я гледаше с омраза и презрение.

– Сега сме четирийсет и трима – каза тя. – Оанкалите могат да се появят тук във всеки един момент. Не прави нищо, което да ги накара да те задържат тук сам.

Остави го с надеждата, че ще започне да мисли. С надеждата, но не и с убеждението, че ще го направи.

Пет дни след като ръката на Питър оздравя, във вечерното ядене беше сложен наркотик.

Лилит не беше предупредена. Тя яде с другите, седнала на една страна с Джоузеф. Докато се хранеше, усети мускулите си да се отпускат и особения вид комфорт, който я накара да си мисли за...

Изправи се. Това, което почувства сега, напомняше за усещането с Никанж, когато той беше установил невралната връзка с нея.

И сладката мъгла на очакването се разсея. Тялото ѝ, изглежда, се беше отърсило от действието на наркотика и тя отново беше нащрек. Наблизо други хора говореха един на друг и се смееха малко повече от обикновено. Смехът никога не изчезна от залата през цялото това време, но имаше дни, в които се чуваше рядко. В последно време ставаха повече сбивания, имаше повече прескачания от едно легло в друго и по-малко смях.

Сега мъжете и жените започнаха да си държат ръцете, стояха по-близо един до друг. Прегръщаха се през кръста и сядаха заедно, за първи път от деня на пробуждането се чувстваха толкова щастливи. Малко вероятно беше някой от тях да може да се отърси от въздействието на наркотика толкова бързо, колкото Лилит. Оолоите не ги бяха променили.

Огледа се наоколо да види дали оанкалите вече не бяха дошли. Нямаше следа от тях. Обърна се към Джоузеф, който седеше до нея с объркано изражение на лицето.

– Джо?

Той я погледна. Лицето му се успокои и той се протегна да я докосне.

Тя го остави да я придърпа близо до себе си и прошепна в ухото му:

– Оанкалите ще дойдат всеки момент. Бяхме упоени.

Той се опита да се отърси от въздействието на наркотика.

– Помислих си... – той разтри лицето си. – Помис-лих си, че нещо не е наред. – Пое дълбоко въздух и после се огледа. – Ето ги – каза той тихо.

Тя проследи погледа му и видя, че на стената между шкафовете с храна се появиха цепнатини. Поне на осем места. Оанкалите идваха.

– О, не – каза Джоузеф, притихна и погледна нас-трани. – Защо не ме остави упоен?

– Съжалявам – каза тя и отпусна ръката си върху неговата.

Беше имал само едно краткотрайно преживяване с оанкали. Сигурно и за него щеше да е толкова трудно, колкото и за останалите.

– Ти си променен – каза тя. – Не мисля, че наркотикът щеше да те държи дълго, щом започнеше да става интересно.

Още оанкали се подадоха през отворите. Лилит преброи общо двайсет и осем. Щяха ли да са достатъчни, за да се справят с четирийсет и три ужасени човешки същества, когато отслабнеше действието на наркотика?

Хората реагираха на нечовешкото присъствие със забавени реакции. Тейт и Гейбриъл стояха заедно и се подпираха един друг, втренчени в оанкалите. Едно оолои се приближи към тях и те се отдръпнаха назад. Не бяха ужасени, както предполагаше тя, но със сигурност бяха изплашени.

Оолоито им каза нещо и Лилит разбра, че това е Кахгаят.

Тя се изправи, като не изпускаше от поглед тримата. Не можеше да разбере това, което им казваше Кахгаят, но тонът не беше присъщ за него. Гласът му беше тих, успокояващ и неочаквано завладяващ. Беше глас, който тя беше свикнала да асоциира с Никанж.

На друго място в залата избухна схватка. Кърт, въпреки въздействието на наркотика, беше нападнал оолоито, което се беше приближило до него. Всички присъстващи оанкали бяха оолои.

Питър се опита да помогне на Кърт, но Джийн изпищя и той се върна при нея.

Беатрис избяга от оолоито си. Беше направила няколко крачки, преди то да я хване. Уви едно от сензорните си пипала около нея и тя се отпусна на пода в безсъзнание.

И други хора започнаха да припадат в залата – тези, които се опитваха да се съпротивляват, и други, които се опитваха да избягат. Паника под каквато и да е форма не се толерираше.

Тейт и Гейбриъл бяха още будни. Лия беше будна, но Рей беше в безсъзнание. Едно оолои се опитваше да я успокои и да я увери, че Рей е добре.

Джийн беше будна, въпреки моментната си паника, но Питър беше в безсъзнание.

Селин беше будна и застинала на място. Едно оолои я докосна, после бързо се отдръпна, сякаш го беше заболяло. Селин припадна.

Виктор Доминик и Хилари Балард бяха будни и се държаха един за друг, въпреки че досега никога не бяха показвали взаимен интерес.

Алисън изпищя, хвърли храна по оолоито и после тръгна да бяга. То я хвана, но я остави в съзнание, може би защото тя не се съпротивляваше. Тя замръзна на място, но изглежда, слушаше, докато оолоито се опитваше да я успокои.

На други места в залата малки групи от хора се изправяха срещу оолоите, без да проявяват паника. Наркотикът оказваше въздействие. В залата цареше странна атмосфера на контролиран хаос.

Лилит не изпускаше от погледа си Кахгаят, Тейт и Гейбриъл. Оолоито седеше на земята, обърнато към тях, и им говореше, даже им показа как се сгъват ставите му и как сетивните му пипала проследяват движенията им. Движеше се много бавно. Когато говореше, Лилит не можеше да долови следа от високомерното му поведение.

– Познаваш ли го? – попита Джоузеф.

– Да. Един от родителите на Никанж. Не се разбирах с него.

Пипалата на главата на Кахгаят се насочиха в нейната посока за момент и тя знаеше, че то я е чуло. Замисли се дали да не каже още нещо, но така, че да я чуят всички.

Но преди да започне, при тях дойде Никанж. Зас-тана пред Джоузеф и го погледна изпитателно.

– Изглеждаш чудесно – каза то. – Как се чувстваш?

– Добре.

– Всичко ще е наред. – то хвърли поглед към Тейт и Гейбриъл. – За приятелите ти обаче не съм сигурен. Не и за двамата във всеки случай.

– Какво? Защо не?

Никанж раздвижи пипалата си.

– Кахгаят ще се пробва. Аз го предупредих и то призна, че имам талант за хората, но то много силно ги желае. Жената ще оцелее, но за мъжа не съм сигурен.

– Защо? – настоятелно попита Лилит.

– Може и да не го направи. Кахгаят има опит. Те двамата са най-спокойните в цялата зала, ако изключим вас.

То насочи вниманието си към ръцете на Джоузеф, който беше впил ноктите на едната си ръка в другата и от нея капеше кръв.

Никанж погледна настрани, даже извърна тялото си от Джоузеф. В природата му беше да помага, да лекува рани, да слага край на болката. Въпреки това знаеше достатъчно и реши да не пречи на Джоузеф да си причинява болка.

– Какво правиш ти, предсказваш бъдещето, а? – прошепна дрезгаво Джоузеф. – Габи ще се самоубие ли?

– Индиректно може би. Надявам се да не го направи. Не мога да предскажа всичко. Може би Кахгаят ще го спаси. Той заслужава да бъде спасен. Но поведението му в миналото подсказва, че ще е трудно да се работи с него.

То се протегна и хвана ръцете на Джоузеф, явно не можеше да понася повече гледката.

– Беше ви даден слаб, неутрален наркотик с храната – каза то. – Аз мога да ти помогна с нещо по-добро.

Джоузеф се опита да се дръпне, но то не обърна внимание на усилията му. Прегледа ръката, която беше наранил, упои го допълнително, докато през цялото това време му говореше тихо.

– Знаеш, че няма да те нараня. Ти не се страхуваш от болка. А страхът, причинен от моя външен вид, пос-тепенно ще изчезне. Не мърдай. Отпусни тялото си. Остави го да се отпусне. Ако тялото ти е отпуснато, ще ти е по-лесно да преодолееш страха. Точно така. Облегни се на стената. Мога да ти помогна да останеш в това състояние, без да замъглявам съзнанието ти. Разбираш ли?

Джоузеф обърна главата си и погледна Никанж, пос-ле я извърна настрани. Движенията му бяха бавни, апатични, прикриваха истинските му емоции. Никанж се премести и седна до него, но продължаваше да го държи.

– Страхуваш се по-малко от преди – каза то. – Даже това, което чувстваш сега, бързо ще отмине.

Лилит следеше работата на Никанж, знаеше, че само леко ще го упои – вероятно ще стимулира отделянето на собствените му ендорфини, за да се чувства по-спокоен. Думите на Никанж, звучащи тихо и уверено, само подсилиха чувството за сигурност.

Джоузеф въздъхна.

– Не разбирам защо така се плаша от теб – каза той. Не звучеше изплашен. – Не изглеждаш толкова страшно. Просто си... много различен.

– В света на животните различието между отделните видове на първо място означава заплаха – отговори Никанж. – Различното е опасно. Може да те убие. Това е валидно за животинските ви предци и за най-близките ви родственици от животинския свят. Това правило важи и за вас. – Никанж отпусна пипалата на главата си. – За вас е по-безопасно да преодолеете страха си индивидуално, отколкото като част от голяма група. Затова и направихме така.

Погледна към двойките и отделните хора, всеки един от тях беше придружен от оолои.

Никанж примести вниманието си върху Лилит.

– Щеше да е по-лесно, ако и към теб бяхме подходили по същия начин – с наркотици и възрастно оолои.

– Защо не направихте така?

– Те те подготвяха за мен, Лилит. Възрастните прецениха, че ще е по-добре да се съчетая, преди да навляза в зрялата си възраст. Ждая сметна, че може да те доведе при мен без помощта на наркотици, и се оказа прав.

Лилит потръпна.

– Не бих искала отново да премина през подобно нещо.

– Няма да се наложи. Виж приятелката си Тейт.

Лилит се обърна и видя, че Тейт беше протегнала ръка към Кахгаят. Гейбриъл я грабна и я издърпа, като не спираше да спори.

Тейт каза няколко думи, докато Гейбриъл говори много, но след малко я пусна. Кахгаят не помръдваше и мълчеше. Чакаше. Остави Тейт да го погледне отново, вероятно да събере кураж. Когато тя отново протегна ръката си, то я сграбчи и усука около нея на спирала сетивното си пипало с движение, което изглеждаше невероятно бързо, но някак нежно и незастрашаващо. Пипалото се движеше като поразяваща кобра, но в движението му имаше нещо деликатно. Тейт даже не изглеждаше изненадана.

– Как може да се движи така? – промърмори Лилит.

– Кахгаят се притесняваше, че тя няма да има смелост да довърши жеста – каза Никанж. – Мисля, че беше право.

– Аз дърпах ръката си много пъти.

– Ждая трябваше да те остави да свършиш цялата работа сама. С нищо не можеше да помогне.

– Какво ще стане сега? – попита Джоузеф.

– Ще останем с вас няколко дни. Когато свикнете с нас, ще ви заведем в тренажора, който създадохме за вас – джунглата.

Никанж се обърна към Лилит.

– Известно време няма да имаш никакви задължения. Мога да заведа теб и приятеля ти навън, да му покажа другите части от кораба.

Лилит се огледа наоколо. Никой вече не се съпротивляваше, първият ужас беше преминал. Хората, които не можеха да се контролират, бяха в безсъзнание. Останалите бяха изцяло съсредоточени върху своите оолоита; в момента бяха на ничия земя, от едната страна се намираше страхът, а от другата – внушеното от наркотиците чувство за спокойствие.

– Аз съм единственото човешко същество, което има някаква представа какво се случва – каза тя. – Някои от тях може да искат да разговарят с мен.

Мълчание.

– Добре. Какво ще кажеш, Джо? Искаш ли да изле-зем и да поразгледаме навън?

Той се намръщи.

– Какво точно искаш да кажеш?

Тя въздъхна.

– Хората тук няма да искат да сме около тях известно време. Всъщност ти вероятно няма да искаш да си с тях. Това е реакция към наркотика на оолоите. Така че можем да останем тук, без никой да ни обърне внимание, или да излезем навън.

Никанж омота едно от сетивните си пипала около китката ѝ, по този начин я подтикваше да размисли върху третата възможност. Тя не каза нищо, но желанието, което изведнъж се зароди в нея, беше толкова силно, че чак ѝ се стори подозрително.

– Пусни ме! – каза тя.

То я пусна, но беше изцяло съсредоточено върху нея. Беше почувствало бурната реакция на тялото ѝ към неговото безмълвно предложение.

– Какво? – каза Джоузеф, като се изправи на крака. – Какво става?

Никой не му отговори, но той не се възпротиви, когато се насочиха към спалнята на Лилит. Докато Лилит запечатваше стената, той я попита отново:

– Какво става?

Никанж свали пипалото си от врата на Лилит.

– Изчакай – каза ѝ то. След това насочи вниманието си върху Джоузеф. Пусна го, но не отстъпи настрани. – Вторият път ще е най-труден за теб. Първия път не ти оставих никакъв избор. Нямаше да можеш да прецениш в какво се състои той. Сега имаш избор.

Той разбра.

– Не! – каза рязко. – Не и отново!

Мълчание.

– Предпочитам истинското преживяване!

– С Лилит?

– Разбира се.

Явно, искаше да каже още нещо, но вместо това погледна към Лилит и замълча.

– По-добре с всеки друг човек, но не с мен – тихо допълни Никанж.

Джоузеф само го погледна.

– И това, след като ти доставих удоволствие. Голямо удоволствие.

– Илюзия!

– Интерпретация! Електрохимична стимулация на определени нерви, на определени части от мозъка ти... Това, което се случи, беше истинско. Тялото ти много добре го знае. Твоята интерпретация беше илюзорна. Чувствата бяха напълно реални. Можеш отново да ги изпиташ или да изпиташ други.

– Не!

– Ще можеш да ги споделиш с Лилит.

Мълчание.

– Всичко, което изпита тя, ще го сподели с теб. – то се протегна и омота сетивното си пипало като спирала около ръката му. – Няма да те нараня. Предлагам ти единение, това, към което твоите хора се стремят и за което мечтаят, но не могат да постигнат сами.

Той дръпна и освободи ръката си.

– Каза, че мога да избирам. Аз направих избора си!

– Да, така е.

То разкопча якето му с многопръстовите си ръце и го съблече. Когато той се опита да се дръпне назад, то го задържа. Успя да легне на леглото с него, без да го насилва.

– Виждаш ли? Тялото ти направи различен избор.

Той се съпротивлява яростно за няколко секунди, после престана.

– Защо правиш това? – попита.

– Затвори очи.

– Какво?

– Постой тук малко с мен и си затвори очите.

– Какво ще правиш?

– Нищо. Затвори си очите.

– Не ти вярвам.

– Не се страхуваш от мен. Затвори очи.

Мълчание.

След известно време той затвори очите си и двамата полежаха заедно. Джоузеф се беше сковал в началото, но след като нищо не се случи, той бавно започна да се отпуска. След малко дишането му се успокои и той изглеждаше заспал.

Лилит седна на масата, чакаше и наблюдаваше. Беше търпелива, но любопитна. Това щеше да е единственият ѝ шанс да види как едно оолои прелъстява човек. Помисли си, че трябва да е смутена от факта, че този човек е Джоузеф. Знаеше повече, отколкото иска, за безкрайно противоречивите усещания, на които беше подложен сега.

Въпреки всичко имаше пълно доверие на Никанж. То се забавляваше с Джоузеф. Нямаше да развали удоволствието си, като го нарани или го кара да бърза. Сигурно и Джоузеф се наслаждаваше по някакъв странен начин, въпреки че нямаше как да го сподели.

Лилит вече дремеше, когато Никанж погали раменете на Джоузеф, за да го събуди. Гласът му я сепна.

– Какво правиш? – попита той.

– Събуждам те.

– Не бях заспал.

Мълчание.

– Боже господи – каза той след малко. – Май наистина съм заспал, а? Сигурно си ме упоил.

– Не.

То потри очите си, но не направи никакъв опит да стане.

– Защо просто... не го направи?

– Казах ти. Този път можеш да избираш.

– Аз избрах. Ти ме пренебрегна.

– Тялото ти каза едно. Думите казаха друго. – премести едно от сетивните си пипала отзад на шията му и го нави хлабаво около врата му. – Това е позицията – каза то. – Мога да спра сега, ако поискаш.

Настъпи моментно мълчание, после Джоузеф въздъхна продължително.

– Не мога да дам позволение нито на себе си, нито на теб – каза той. – Без значение какво чувствам, не мога да го направя.

Главата и тялото на Никанж станаха гладки като огледало. Промяната беше толкова рязка, че Джоузеф подскочи и се отдръпна назад.

– Това... забавлява ли те по някакъв начин? – каза той с горчивина в гласа.

– Радва ме. Очаквах го.

– И сега какво ще се случи?

– Имаш много силна воля. Можеш да се нараниш много лошо, ако смяташ, че това е нужно, за да постигнеш целта си или да удържиш на убежденията си.

– Махни се.

То отново отпусна пипалата си.

– Бъди благодарен, Джо. Аз няма да те оставя.

Лилит видя как тялото на Джоузеф се скова, как се опита да се съпротивлява, но след това се отпусна. Тя знаеше, че Никанж го е преценил правилно. Той не се възпротиви, когато Никанж го разположи по-удобно до тялото си. Тя видя, че той отново е затворил очи, а лицето му беше спокойно.

Лилит безшумно се изправи, съблече якето си и легна в леглото. Наведе се над тях, гледаше надолу. За момент видя Никанж, както беше видяла Ждая навремето – напълно чуждо същество, уродливо, отблъскващо, надминаващо обикновената грозота с телесните си пипала, приличащи на червеи, и тези на главата, които приличаха на змии с неговата склонност да ги движи постоянно, за да изразяват емоциите му.

Тя застина на място. Беше събрала достатъчно смелост и нямаше да се опитва да избяга.

Моментът отмина, остави я почти без въздух. Тя подскочи, когато Никанж я докосна с върха на сетивното си пипало. Тя го погледна за момент, чудеше се как беше превъзмогнала ужаса си от това създание.

След това легна долу, чакаше нетърпеливо това, което то можеше да ѝ даде. Разположи се до него и прекара известно време в трескаво очакване, докато не усети измамно лекото докосване на сетивното му пипало и не почувства тялото на оолоито да трепери до нея.

13

Хората бяха държани упоени с дни – упоени и охранявани. Всеки един поотделно или всяка двойка бяха пазени от едно оолои.

– Белязване, това е най-добрият начин да се опише това, което правят – каза Никанж на Джоузеф. – Белязване, химическо и социално.

– Това, което правиш с мен! – обвини го Джоузеф.

– Това, което ти правя и което направих на Лилит. Трябваше да бъде направено. Никой няма да бъде върнат на Земята, без да премине през това.

– Колко дълго ще стоят упоени?

– Някой от тях не са силно упоени в момента. Тейт Мара не е. Гейбриъл Риналди обаче е упоен. – Обърна се към Джоузеф – Ти не си. Знаеш.

Джоузеф погледна настрани.

– Никой не бива да е упоен.

– Това скоро ще свърши. Ние притъпяваме естествения ви страх от непознати и от различното. Предпазваме ви, за да не се нараните, да не убиете нас или вас. Учим ви да правите по-приятни неща.

– Това не е достатъчно!

– Това е началото.

14

Оолоито на Питър доказа, че оолоите не са безпогрешни. Упоен, Питър беше различен човек. Може би за първи път от пробуждането си той беше спокоен, даже не беше в конфликт със самия себе си, не се опитваше да докаже нищо, шегуваше се с Джийн и с тяхното оолои за ръката си и за сбиването.

По-късно, като чу за това, Лилит се зачуди какво толкова смешно имаше в инцидента. Но направените от оолоите наркотици бяха потентни. Под тяхно влияние Питър можеше да се смее на всичко. Под тяхно влияние той допусна съчетаването и удоволствието. Когато влиянието на наркотика намаля и Питър започна да мисли, той очевидно реши, че е бил унизен и поробен. На него му се струваше, че наркотиците не са по-малко болезнен начин да свикнеш с ужасяващи извънземни, но са начин да го накарат да се обърне срещу себе си, да потъпче достойнството си заради тези чуждоземни перверзии. Човечността му беше осквернена. Мъжествеността му бе отнета.

Оолоито на Питър трябваше да забележи, че в един момент това, което Питър казваше, и изражението, което добиваше, преставаха да бъдат в хармония с езика на тялото му. Сигурно оолоито не знаеше достатъчно за човешките същества, за да се справи с някой като Питър. Беше по-възрастно от Никанж, по-скоро връстник на Кахгаят. Но не беше толкова възприемчиво като тях и вероятно не толкова умно.

Затворено в стаята на Питър, останало насаме само с него, то позволи да бъде атакувано и удряно от юмруците на Питър. За негово нещастие, докато го налагаше с юмруци, Питър улучи чувствително място и с това задейства защитните рефлекси на оолоито. Ужили го смъртоносно, преди да може да се овладее, и той получи гърчове. Свиването на собствените му мускули счупи няколко от костите му, след което Питър изпадна в шок.

Оолоито се опита да му помогне, след като самото то се възстанови от болката, но беше твърде късно. Той беше мъртъв. Оолоито седна до тялото му, пипалата на главата и тялото му се бяха събрали на твърди бучки. Не мърдаше и не говореше. Хладната му плът стана още по-хладна, изглеждаше така, все едно то самото е мъртво, като човека, когото оплакваше.

Нямаше оанкали, които да пазят и наблюдават отгоре. В противен случай Питър можеше и да бъде спасен. Но голямата стая беше пълна с оолои. Какъв беше смисълът от охрана?

Когато едно от другите оолоита забеляза Джийн да стои сама извън входа на запечатаната стая, беше вече твърде късно. Нямаше какво друго да се направи. Изнесоха тялото на Питър и извикаха приятелите на оолоито. То продължи да бъде в състояние на пълно вцепенение.

Джийн, все още леко упоена, уплашена и самотна, се оттегли надалече от създанията, които се бяха струпали в стаята. Тя стоя настрани и гледаше, докато изнасяха тялото. Лилит я забеляза и се доближи до нея, знаеше, че няма с какво да помогне, но се надяваше, че ще може да я успокои.

– Не! – каза Джийн и пристъпи назад към стената. – Махай се!

Лилит въздъхна. Джийн беше изпаднала в продължително състояние на индуцирано от оолоите усамотение. Всички хора, които бяха силно упоени дълго време, изпадаха в това състояние – бяха неспособни да понесат близостта на други освен на своите човешки партньори и на оолоитата, които ги бяха упоили. Нито Лилит, нито Джоузеф бяха изпитали някаква подобна свръхреакция. Лилит беше забелязала единствено увеличената си непоносимост към Кахгаят по времето, когато Никанж започваше да съзрява. В продължение на няколко дни Джоузеф не се отделяше от Лилит и Никанж. След това реакцията му премина. По всичко личеше, че тази на Джийн няма да премине скоро. Какво ли щеше да стане с нея?

Лилит се огледа за Никанж. Забеляза го сред група оолои, отиде при него и сложи ръка на рамото му.

То насочи вниманието си към нея, без да прекъсва контакта си, който беше установило с другите оолои чрез сензорните си пипала. Тя започна да говори на един малък конус, образуван от пипалата на главата му.

– Не можеш ли да помогнеш на Джийн?

– Помощта скоро ще дойде.

– Погледни я! Тя ще се разпадне, преди това да е станало.

Конусът се насочи към Джийн. Тя се беше натикала в един от ъглите. Стоеше, плачеше тихо и гледаше наоколо объркана. Беше висока, едра и силна жена. Сега обаче приличаше на голямо дете.

Никанж се откъсна от другите оолои и по този начин прекъсна обмяната на информация, която се осъществяваше. Другите оолои се отделиха един от друг. Отидоха при хората, за които бяха отговорни, които от своя страна ги чакаха отделени по един или двама. В момента, в който новината за смъртта се разчу, всички хора, с изключение на Лилит и Джийн, бяха силно упоени. Никанж беше отказал да упои Лилит. Вярваше ѝ, че може сама да контролира поведението си, а те вярваха на него. Колкото до Джийн, нито един присъстващ в залата не можеше да я упои, без да я нарани.

Никанж се приближи на около десет крачки от Джийн. Спря и изчака, докато тя го забележи.

Тя потрепери, но не се опита да се свие в ъгъла.

– Няма повече да се доближавам – каза тихо Никанж. – Други ще дойдат да ти помогнат. Не си сама.

– Напротив... Сама съм – прошепна тя. – Те са мъртви. Аз ги видях.

– Само единият – поправи я Никанж, продължавайки да говори тихо.

Тя скри лице в дланите си и поклати глава.

– Питър е мъртъв – каза ѝ Никанж, – но Теджат е само... ранен. Имаш братя и сестри, които скоро ще дойдат да ти помогнат.

– Какво?

– Те ще ти помогнат.

Тя седна на пода, с наведена надолу глава. С приг-лушен глас каза:

– Никога не съм имала братя или сестри. Дори и преди войната.

– Теджат има роднини. Те ще дойдат да ти помогнат.

– Не, ще ме обвинят... за това, че Теджат е ранен.

– Ще ти помогнат – каза го много тихо. – Ще помогнат и на двама ви. Ще помогнат.

Тя напрегна лицето си, приличаше на дете повече от всякога, опитваше се да разбере. После лицето ѝ се промени. Кърт, силно упоен, се приближи към нея. Държеше се на разстояние от Никанж, но беше прекалено близко до Джийн. Тя се сви и отстъпи назад.

Кърт поклати глава и отстъпи крачка назад.

– Джийни? – извика я той, гласът му звучеше прекалено гръмко, сякаш беше пиян.

Джийн подскочи, но нищо не каза.

Кърт се обърна към Никанж.

– Тя е една от нас! Ние трябва да се погрижим за нея!

– Не е възможно – каза Никанж.

– А трябва да е възможно! Трябва! Защо не е?

– Връзката ѝ с нейното оолои е прекалено силна, също като твоята с твоето оолои. По-късно, когато връзката отслабне, ще можеш отново да се доближиш до нея. По-късно. Не сега.

– По дяволите. Тя има нужда от нас сега!

– Не.

Оолоито на Кърт дойде и го отведе за ръката. Кърт искаше да се дръпне, но изведнъж силите му го бяха напуснали. Той се препъна и падна на колене. Лилит се извърна настрани. Беше малко вероятно да прости унижението така, както го беше направил Питър. А и той нямаше да е вечно дрогиран. Щеше да запомни.

Оолоито на Кърт му помогна да се изправи на крака и го поведе към стаята, която деляха с него и Селин. Тъкмо като си тръгваше, стената в далечната страна на стаята се отвори и оттам се показаха едно женско и едно мъжко оанкали.

Никанж помаха на двойката и те дойдоха при него. Бяха се хванали под ръка и вървяха, все едно са ранени и се поддържат, за да не паднат. Бяха двама, а трябваше да са трима, липсваше съществената част.

Мъжкият и женската стигнаха до Никанж, под-минаха го и отидоха при Джийн. Изплашена, тя замръзна на място. После лицето ѝ се напрегна, все едно ѝ бяха казали нещо, но тя не го беше чула.

Лилит гледаше тъжно, знаеше, че първите сигнали, които Джийн получава, бяха обонятелни. Мъжкият и женската миришеха добре, миришеха на семейство, всичките ги обединяваше едно и също оолои. Когато взеха ръцете ѝ, тя се почувства добре. Имаше истинско химическо привличане.

Джийн все още изглеждаше изплашена, но едновременно с това чувстваше облекчение. Никанж се оказа прав. Те щяха да помогнат. Истинско семейство.

Остави ги да я отведат до стаята, където Теджат лежеше неподвижен. Не се чу нито една дума. Непознати извънземни същества бяха станали част от нейното семейство. Един човешки приятел и съюзник беше отхвърлен.

Лилит стоеше загледана в Джийн, не осъзнаваше, че Джоузеф е дошъл и е застанал до нея. Беше упоен, но наркотикът само го беше направил безразсъден.

– Питър беше прав – каза ядосано той.

Тя се намръщи.

– Питър? За какво беше прав? Да убива? Да умре?

– Той умря като човек! И почти успя да завлече един от тези със себе си!

Тя го погледна.

– И какво от това? Какво се е променило? На Земята можем да променяме неща. Тук не.

– Все още ли ще искаме да го направим? Какви ще бъдем тогава, чудя се. Няма да сме човешки същества. Вече не.