Зора

1

Жива!

Все още жива.

Жива... отново.

Пробуждането беше трудно както винаги. Най-голямото разочарование. С мъка пое достатъчно въздух, за да прогони кошмарното усещане за задушаване. Лилит Аяпо лежеше задъхана и тялото ѝ се тресеше от усилието. Сърцето ѝ биеше твърде учестено, твърде силно. Тя се сви на топка като зародиш, безпомощна. Кръвообращението започна да се връща в краката и ръцете ѝ на вълни, с краткотрайни, остри болки.

Когато тялото ѝ се успокои и се примири с реанимирането, тя се огледа наоколо. Стаята беше слабо осветена, въпреки че при другите Пробуждания нямаше никаква светлина. Стаята не само изглеждаше осветена, наистина беше осветена. При едно предишно Пробуждане бе решила, че реалността е това, което се е случило, което е успяла да долови. Беше ѝ хрумнало – за кой ли път, – че може да е луда или дрогирана, болна или ранена. Нищо от това нямаше значение. Не можеше да има, докато беше затворена по този начин – безпомощна, сама и в неизвестност.

Тя седна, като се олюля замаяна, а после огледа останалата част от стаята.

Стените ѝ бяха светли – може би бели или сиви. Леглото ѝ беше същото както винаги – солидна платформа, която сякаш беше израснала от пода и потъваше леко при докосване. В отсрещната страна на стаята имаше врата, която вероятно водеше към тоалетната. Обикновено ѝ осигуряваха тоалетна. На два пъти това не се случи и тя беше принудена да кляка в някой от ъглите на тесния кюбикъл без врата и прозорци.

Отиде до вратата и надзърна в полумрака, като този път отбеляза със задоволство, че има баня. В тази не само имаше тоалетна и мивка, но също така и душ. Лукс.

С какво друго разполагаше?

С много малко. Имаше друга платформа, с около стъпка по-висока от леглото. Можеше да се използва за маса, въпреки че нямаше стол. На нея имаше разни неща. Тя видя първо храната. Беше обичайната каша на бучки или някакво вариво с неразпознаваем вкус, сипано в купичка, която също ставаше за ядене, но щеше да се разпадне и изчезне във въздуха, в случай че изядеше само храната.

До купичката имаше още нещо. Не можеше да го види ясно, затова го докосна с ръка.

Плат! Сгъната на купчинка дреха. Сграбчи я, изпусна я в нетърпението си, вдигна я отново и започна да я облича. Светло на цвят, стигащо до бедрото яке и широки дълги панталони, направени от някаква хладна, извънредно мека материя, която я накара да мисли за коприна, въпреки че по някаква неизвестна причина знаеше, че това не може да е коприна. Якето прилепна върху нея от само себе си и остана затворено, след като се загърна в него, но се отвори лесно, когато дръпна предните лицеви капаци. Начинът, по който се разделиха, я накара да мисли за велкро, но такова не се виждаше. Панталоните се затваряха по същия начин. Не ѝ бяха давали дрехи от първото Пробуждане до сега. Много пъти беше молила за това, но без резултат. Вече облечена, се почувства в по-голяма безопасност, отколкото когато и да било по време на пленничеството си. Това чувство беше лъжливо, но тя се бе научила да се наслаждава на всяко удоволствие, на всяка добавка към нейното самоуважение, до която можеше да се докопа.

Докато отваряше и затваряше якето си, ръката ѝ докосна дългия белег на корема. Беше го получила някак между второто и третото Пробуждане, беше го изследвала боязливо, чудейки се какво са направили с нея. Какво беше спечелила или загубила и защо? И какво друго е можело да се направи? Вече не притежаваше тялото си. Дори плътта ѝ можеше да бъде рязана и шита без нейно съгласие.

При някои от по-късните Пробуждания се ядосваше от мисълта, че е имало моменти, в които бе изпитвала благодарност към хората, които я бяха осакатили, защото я бяха приспали по време на операцията и за това, че я бяха направили толкова добре, без да ѝ причинят болка или някакъв физически недъг.

Потърка белега си и проследи с ръка контура му. Накрая седна на леглото и изяде блудкавата храна, като довърши и купичката просто за да смени вкуса в устата си, а не защото беше още гладна. После започна най-старото и безплодното от всичките си занимания: да търси някаква пукнатина, някакъв глух звук в стената, някакъв знак, че има изход от нейния затвор.

Беше го правила при всяко Пробуждане. При първото беше викала, докато търсеше. Като не получи отговор, започна да крещи, после плака и руга, докато си загуби гласа. Удря по стените, докато ръцете ѝ не почнаха да кървят и се подуха гротескно.

Нямаше никакъв отговор, шепот дори. Нейните похитители разговаряха с нея само когато бяха готови, не преди това. Никога не се показваха. Тя си оставаше изолирана в кюбикъла, а гласовете им идваха отгоре, като светлина. Не се виждаха никакви високоговорители, както и не се виждаше откъде точно идва светлината. Целият таван беше високоговорител и източник на светлина, а може би и вентилатор, тъй като въздухът беше непрекъснато свеж. Представяше си, че е в някаква голяма кутия, като плъх в клетка. Може би горе имаше хора, които я наблюдаваха през стъкло или някаква видеоапаратура.

Защо?

Нямаше отговор. Започна да пита похитителите си, когато те най-накрая почнаха да говорят с нея. Отказаха да ѝ отговорят. Задаваха ѝ въпроси. Отначало прости.

На колко години е?

На двайсет и шест, си помисли наум. Още ли беше на 26? Колко време са я държали затворена? Не ѝ казаха.

Била ли е омъжена?

Да, но той загина, загина много отдавна и вече не можете да го пипнете, не можете да го вкарате в зат-вора си.

Имала ли е деца?

О, боже. Едно дете, и то загина с баща си. Син. Отиде си. Ако имаше отвъден свят, сега сигурно щеше да е претъпкан.

Имала ли е роднини?

Това беше думата, която използваха. Роднини.

Двама братя и сестра, сигурно са мъртви както и останалите членове на фамилията. Майка ѝ беше починала отдавна, баща ѝ сигурно също е мъртъв, разните лели, вуйчовци, братовчеди и племенници... вероятно също са мъртви.

Каква е била по професия?

Не е имала професия. За няколко кратки години работата ѝ беше да се грижи за сина си и съпруга си. След като загинаха в автомобилната катастрофа, тя се върна обратно в колежа, за да реши какво да прави с живота си.

Помни ли войната?

Идиотски въпрос. Може ли някой, който я е преживял, да я забрави? Една шепа хора се опитаха да убият цялото човечество. И за малко да постигнат целта си. Тя успя да оцелее благодарение на късмета си, само за да бъде заловена от бог знае кого и хвърлена в затвор. Тя предложи да им отговори на въпросите, ако я пуснат да излезе от кюбикъла. Те отказаха.

Предложи им да размени своите отговори срещу техните. Кои бяха те? Защо са я задържали? Къде се намира? Даваш отговор, получаваш отговор. Те отново отказаха.

И тя отказа да им отговаря, не обръщаше внимание на тестовете – на физическите и умствените способности, които искаха да ѝ направят. Не знаеше какво ще ѝ причинят. Ужасяваше се при мисълта, че може да бъде наранена или наказана. Но почувства, че трябва да рискува и да преговаря, да се опита да спечели нещо, въп-реки че единствената ѝ конвертируема валута беше сътрудничеството.

Нито я наказаха, нито преговаряха. Просто престанаха да разговарят с нея.

Храната продължаваше да се появява мистериозно, докато тя спеше. Водата си течеше от крановете в банята. Имаше осветление. Но извън всичко това не се случваше нищо, нямаше никой, нямаше звуци, освен ако не бяха издадени от нея, нямаше нищо, с което да се забавлява. В стаята бяха само двете платформи – леглото и масата. Не искаха да се отделят от пода, колкото и да издевателстваше над тях. Петната бързо избледняваха и изчезваха от повърхността им. Напразно прекарваше часове наред, опитвайки се да ги разруши. Това беше едно от заниманията, които ѝ помагаха да не загуби напълно разсъдъка си. Другото беше опитът ѝ да достигне тавана. Но на каквото и да се качеше, не можеше да скочи до него. Веднъж експериментира и хвърли по тавана паницата с храна – най-доброто си налично оръжие. Храната се пръсна по него, от това заключи, че повърхността му е твърда, не е прожекция или някакъв трик с огледала. Но може би не беше толкова дебел, колкото стените. Можеше дори да е от стъкло или тънка пластмаса.

Така и не разбра.

Беше си съставила цяла серия от физически упражнения и щеше да ги прави всеки ден, ако имаше някакъв начин да разбере кога свършва един ден и кога започва друг и да различи деня от нощта. Просто ги правеше след периодите на продължителен сън.

Спеше по много и беше благодарна, че тялото ѝ се отзоваваше на нейните редуващи се настроения на страх и отегчение, като ѝ даваше възможност да спи често. Безболезнените пробуждания от тези дрямки постепенно започнаха да я разочароват по същия начин както големите Пробуждания.

Голямо Пробуждане от какво? От наркотичен сън? Какво друго можеше да е? Не беше ранена във войната, не беше молила и нямаше нужда от медицински грижи и въпреки всичко беше тук.

Пееше песни и си припомняше книги, които беше чела, филми и телевизионни сериали, които беше гледала, семейни истории, които беше чувала, фрагменти от миналото, които ѝ се струваха толкова обикновени, когато управляваше сама собствения си живот. Измисляше си истории и спореше сама със себе си за неща, които едно време ѝ се струваха толкова важни, опитваше всичко!

Времето течеше бавно. Тя не отстъпваше, не разговаряше с похитителите си, само ги ругаеше. Не им предлагаше сътрудничество. Имаше моменти, в които се питаше защо е толкова упорита. Какво щеше да загуби, ако отговори на въпросите им? Какво щеше да загуби освен страданието, изолацията и тишината? Но въпреки всичко упорстваше.

Имаше моменти, когато не можеше да спре да си говори сама на глас, когато ѝ се струваше, че всяка мисъл, която се появи, трябва да бъде изговорена. Правеше отчаяни опити да бъде тиха, но думите някак си отново започваха да се леят от устата ѝ. Помисли си, че ще започне да губи разсъдъка си, че вече го е загубила. Започна да плаче.

След известно време, както седеше на пода и се поклащаше, и мислеше за това, че полудява, а и вероятно говореше на глас, нещо проникна в стаята – някакъв газ може би. Тя падна назад и се унесе в нещо, за което по-късно си помисли, че е било вторият ѝ по-продължителен сън.

При второто Пробуждане – дали беше часове, дни или години по-късно, тя не знаеше – похитителите отново започнаха да ѝ говорят, да ѝ задават същите въпроси, сякаш не бяха ги задавали преди. Този път тя отговаряше. Лъжеше, когато поиска, но винаги отговаряше. Дългият сън ѝ беше подействал лековито. Пробуди се, без да е особено склонна да изговаря мислите си на глас или да плаче и да се клати напред и назад на пода, но паметта ѝ беше непокътната. Много добре си спомняше периода на дългото мълчание и изолацията. Даже невидим инквизитор беше за предпочитане.

Въпросите станаха по-сложни, даже по време на последните Пробуждания преминаха в разговори. Веднъж пуснаха дете при нея – малко момче с дълга, права черна коса и опушенокафява кожа, по-светла от нейната. Не говореше английски и се страхуваше от нея. Беше на около пет години, малко по-голям от Айри, нейният син. Да се пробуди до нея на това странно място, сигурно беше най-страшното нещо, което се беше случвало на това малко момче.

Първите си часове с нея ги прекара или скрит в банята, или свит в най-отдалечения ъгъл на стаята. Отне ѝ дълго време да го убеди, че не е опасна. След което започна да го учи на английски, а той нея на езика, който говореше. Името му беше Шарад. Тя му пееше песни и той ги научаваше моментално. Пееше ѝ ги без почти никакъв акцент. Не можеше да разбере защо и тя не може да направи същото, когато той ѝ пееше.

Най-накрая научи песните. Това упражнение ѝ допадаше. Всяко ново преживяване беше безценно.

Шарад беше дар от Бога, даже и когато се напишкваше в леглото, което деляха, или ставаше нетърпелив, когато тя не успяваше да го разбере достатъчно бързо. Нямаше нито външността, нито темперамента на Айри, но тя можеше да го докосва. Не можеше да си спомни последния път, когато беше докосвала някого. Не си беше дала сметка колко много ѝ е липсвало това усещане. Тя се тревожеше за момчето и се чудеше как да го предпази. Кой знае какво му бяха причинили похитителите или какво щяха да му причинят? Но беше безсилна, също като него. При следващото Пробуждане момчето го нямаше. Експериментът беше приключил.

Моли им се да го пуснат да се върне, но те отказаха. Казаха ѝ, че бил с майка си. Тя не им повярва. Представяше си Шарад, заключен сам в неговия малък кюбикъл, представяше си как острият му ум закърнява с течение на времето.

Безразлични, похитителите и започнаха нова серия от въпроси и упражнения.

2

Какво ще направят този път? Ще задават още въпроси? Ще ѝ дадат някой друг за компания? Слабо се вълнуваше.

Седна на леглото облечена, чакаше, чувстваше се изморена по онзи дълбок, празен начин, който нямаше нищо общо с физическата умора.

Беше чакала дълго. Беше си легнала и почти беше заспала, когато един глас изрече името ѝ.

– Лилит? – обичайният и тих глас на андрогин.

Тя въздъхна дълбоко и отегчено.

– Какво? – попита.

Но щом проговори, осъзна, че гласът не идваше отгоре както преди. Бързо се изправи и се огледа. В единия от ъглите видя неясната фигура на слаб мъж с дълга коса. Той ли е бил причина за дрехите тогава? Беше облечен в подобно облекло. Нещо, което можеше да свали, когато двамата се опознаят по-добре? Господи.

– Ти – каза тя приглушено – май ще си последната капка.

– Не съм тук, за да те нараня – каза той.

– Не, разбира се, че не.

– Тук съм, за да те отведа навън.

В този момент тя се изправи, вгледа се изпитателно в него и ѝ се прииска да беше по-светло. Шегуваше ли се? Присмиваше ли ѝ се?

– За какво?

– Обучение. Работа. Начало на нов живот.

Пристъпи към него, после спря. Нещо в него я плашеше. Не можеше да се насили да се приближи.

– Нещо не е наред – каза тя. – Кой си ти?

Той леко се развижи.

– Какво съм аз?

Тя подскочи, защото насмалко щеше да зададе същия въпрос.

– Не съм човек – каза той. – Не съм човешко същество.

Тя пристъпи назад към леглото, но не седна.

– А какво си?

– Тук съм, за да ти кажа и... покажа. Сега ще ме погледнеш ли?

Тя вече го гледаше... него, съществото... затова се намръщи.

– Но светлината...

– Ще се смени, когато си готова.

– Ти си... какво? От друг свят?

– От много други светове. Ти си една от малкото говорещи английски, които нито веднъж не се замислиха, че може да са в ръцете на извънземни.

– Мина ми през ума – прошепна Лилит. – Както и възможността да съм в затвор, в лудница, в ръцете на ФБР, ЦРУ или КГБ. Другите възможности изглеждаха по-малко абсурдни.

Създанието не каза нищо. Стоеше напълно неподвижно в ъгъла и тя добре знаеше от предишните си Пробуждания, че няма да ѝ проговори, докато не направи това, което иска – докато не каже, че е готова да го погледне, и после, на по-ярка светлина, не отправи обещания поглед. Тези същества, каквито и да бяха, умееха да чакат. Тя го накара да я чака няколко минути и то не само стоя напълно безмълвно, но не помръдна и един свой мускул. Въпрос на дисциплина или на физиология?

Не се страхуваше. Беше преодоляла страха си от уродливи лица още преди да я заловят. Непознатото беше това, което я плашеше. Клетката, в която се намираше, я плашеше. Предпочиташе да свикне с колкото и много на брой да бяха уродливи лица пред това, да остане сама в в клетката си.

– Добре – каза тя. – Покажи ми.

Светлината стана по-ярка, точно както очакваше, и това, което приличаше на висок, слаб мъж, все още имаше вид на човешко същество, но нямаше нос – никаква издатина, никакви ноздри – само гладка, сива кожа. Беше сиво от горе до долу – бледосива кожа, по-тъмносива коса на главата, която беше обрасла надолу към очите и ушите му и на врата му. Имаше толкова много коса около очите, че тя се зачуди как създанието може да вижда. Дългото, избуяло ушно окосмяване израстваше от ушите и около тях. По-нагоре се свързваше с косата около очите, а надолу и отзад – с косата от главата. Островът от коса около гърлото мърдаше леко и тя си помисли, че съществото вероятно диша оттам – нещо като естествена трахеотомия.

Лилит хвърли бърз поглед на хуманоидното тяло, като се чудеше дали всъщност прилича на човешко.

– Не искам да те обиждам – каза тя, – но ти мъж ли си, или жена?

– Неправилно е да се предполага, че съм от пол, който ви е познат – каза то, – но в случая може да се каже, че съм мъж.

Чудесно. Нещото отново стана той. По-малко объркващо.

– Трябва да забележиш, че това, което ти се струва коса, всъщност не е – каза той. – Реалността, изглежда, притеснява човеците.

– Какво?

– Ела по-близо и погледни.

Тя не искаше да се доближава повече до него. В началото не можеше да каже какво я отблъсна. Сега обаче беше сигурна, че това се дължеше на неговата несвойс-твена външност, на това, колко беше различен, на неговата буквална неземност. Усети, че все още не може да се насили да направи и една стъпка към него.

– О, боже – прошепна тя.

И косата или каквото и да беше това се раздвижи. Част от косата се вееше в посока към нея, все едно я подухваше вятър, въпреки че нямаше никакво движение на въздуха в стаята.

Тя замръзна, опитваше се да види, да разбере. И тогава внезапно осъзна. Отстъпи назад, засуети се около леглото и се насочи към стената отсреща. Когато нямаше накъде да продължи, тя се изправи до стената, взирайки се в него.

Медуза.

Някои от космите се гърчеха произволно и приличаха на гнездо подплашени змии, плъзнали във всички посоки.

Отвратена, тя извърна лицето си към стената.

– Не са отделни организми, това са сензорни органи. С нищо не са по-опасни от твоите очи и нос. За тях е естествено да се движат в отговор на моите желания или емоции или под влияние на външни стимулации. Имаме ги също по телата си. Ние се нуждаем от тях по същия начин, по който вие имате нужда от вашите уши, нос и очи.

– Но... – обърна се към него, невярваща.

Защо са му нужни такива неща – пипала, – за да подсилват сетивата му ли?

– Като можеш – каза той, – доближи се и ме погледни. Имаше хора, които мислеха, че са видели човешки сетивни органи на главата ми, а след това ми се ядосаха, защото разбраха, че са сгрешили.

– Не мога – прошепна тя, въпреки че точно в този момент ѝ се искаше да го направи.

Възможно ли е толкова да се е заблуждавала и собствените ѝ очи да са я подвели?

– Ще го направиш – каза той. – Сензорните ми органи не са опасни за теб. Ще трябва да свикнеш с тях.

– Не!

Пипалата бяха еластични. При вика ѝ някои от тях се издължиха и се протегнаха към нея. Тя си представи големи, гърчещи се, бавно умиращи червеи, разпънали се на тротоара след дъжд. Представи си малки морски плужеци с пипала – голохрили, израснали до размера и формата на човек и по един перверзен начин приличащи на човешки същества повече от земните хора. И въпреки това се нуждаеше от говора му. Безмълвен, той ѝ беше чужд. Тя преглътна.

– Не млъквай. Говори!

– Да?

– Защо все пак говориш английски толкова добре? Трябва да имаш поне някакъв акцент.

– Хора като теб ме научиха. Аз говоря няколко човешки езика. Започнах да ги уча от малък.

– Колко още човеци има тук? И какво наричаш „тук”?

– Това е моят дом. Може да го наричаш кораб – огромен е в сравнение с тези, които сте построили. Това, което всъщност представлява, не може да се преведе точно. Но ти ще бъдеш разбрана, ако го наричаш кораб. Движи се в орбита около Земята, малко зад орбитата на Луната. А за това, колко човеци има тук – всички оцелели след вашата война. Прибрахме колкото можахме. Онези, които не открихме навреме, умряха от раните си, от болести, глад, радиация, студ... Тях намерихме по-късно.

Тя му повярва. В опита си да се саморазруши, човечеството направи планетата необитаема. Тя беше сигурна, че ще умре, въпреки че оцеля при бомбардировките без драскотина. Смяташе оцеляването си за нещастие – обещание за бавна смърт. И сега...

– Има ли нещо останало на Земята? – прошепна тя. – Нещо живо, искам да кажа.

– О, да. Времето и усилията помогнаха за възстановяването ѝ.

Това я накара да спре. Тя успя да го погледне за момент, без да се разсейва от бавно извиващите се пипала.

– Възстановявате я? Защо?

– За да се използва. Един ден вие ще се върнете там.

– Ще ме изпратите обратно там? И другите хора?

– Да.

– Защо?

– Това ще научиш постепенно.

Тя се намръщи.

– Добре, започвам сега. Кажи ми.

Пипалата му се раздвижиха. Поотделно те изглеждаха по-скоро като големи червеи, отколкото като малки змии. Ставаха дълги и тънки или къси и дебели, когато... Когато какво? Когато променяше настроението си? Когато насочваше вниманието си към нещо? Тя извърна поглед.

– Не – каза той рязко. – Ще говоря с теб само ако ме погледнеш, Лилит.

Сви ръката си в юмрук и нарочно заби ноктите в дланта си, докато те не разкъсаха кожата. Докато болката все още отвличаше вниманието ѝ, тя се обърна към него.

– Как се казваш? – попита тя.

– Каалтедийнждая лел Кахгаят аж Динсо.

Вторачи се в него, после въздъхна и поклати глава.

– Ждая – каза той. – Тази част от името представ-лявам аз. Останалото е моето семейство и други неща.

Тя повтори краткото име, като се опитваше да го каже точно като него и правилно да произнесе непоз-натото приглушено ж.

– Ждая, искам да знам каква е цената на помощта ви. Какво искате от нас?

– Не повече от това, което можеш да ни дадеш, но повече от това, което можеш да разбереш и възприемеш в този момент, тук и сега. В началото ще ти е нужно нещо повече от думите. Има неща навън, които трябва да видиш и чуеш.

– Кажи ми нещо сега, независимо дали ще го разбера, или не.

Пипалата започнаха да правят вълнообразни движения.

– Мога само да кажа, че вие, хората, притежавате нещо ценно за нас. Наистина ще се убедиш в това, ако ти кажа, че измерено с вашата мярка за време, са минали милиони години, преди ние да се осмелим да попречим на самоунищожителните действия на хора от друга планета. Много от нас оспорваха благоразумието на тази идея. Мислехме... че сте постигнали съгласие. Че всички сте искали да умрете.

– Няма разумни същества, които биха го направили!

– Напротив. Някои са го правили. И заради тях понякога са били унищожавани цели кораби с наши хора. Взехме си поука. Масовите самоубийства са едно от нещата, при които не се намесваме.

– Сега разбирате ли какво се е случило с нас?

– Ясно ми е какво се е случило. Това ми е... много чуждо. Плашещо и чуждо.

– Да, и аз се чувствам по подобен начин, въпреки че това бяха моите хора. Беше... пълно безумие.

– Повечето от хората, които прибрахме, бяха скрити под земята. Основно те бяха отговорни за разрушенията.

– И са още живи?

– Някои от тях.

– И вие възнамерявате да ги върнете на Земята?

– Не.

– Какво?

– Тези, които са още живи, са много стари. Използвахме ги внимателно и от тях научихме биология, език и култура. Пробуждахме по няколко от тях и ги оставяхме да живеят в различни части на кораба, докато ти спеше.

– Спала съм... Ждая, колко време съм спала?

Той прекоси стаята, отиде до платформата, сложи многопръстовата си ръка на нея и се издигна нагоре. С крака, свити под тялото, леко се придвижи на ръце до средата на платформата. Цялата последователност от движения беше много плавна и естествена. Беше ѝ чужда и я заплени.

Изведнъж осъзна, че той беше с няколко стъпки по-близо до нея. Отскочи назад. След което се почувства адски глупаво и опита да се върне. Той се бе сгънал в седнала поза, която изглеждаше неудобна. Не обърна внимание на резките ѝ движения – само пипалата на главата му се насочиха към нея като понесени от вятър. Той сякаш я гледаше, докато тя бавно пристъпваше назад към леглото. Възможно ли беше създание със сензорни пипала вместо очи наистина да вижда?

Щом се приближи по-близо до него, тя седна на пода. Това беше всичко, което можеше да направи, за да остане на мястото си. Сви колене към гърдите си и ги прегърна плътно.

– Не разбирам защо съм... защо толкова се страхувам от теб – прошепна тя. – От начина, по който изглеждаш, искам да кажа. Не си чак толкова различен. Има... по-скоро, имаше живи същества на Земята, които много приличаха на теб.

Той не каза нищо.

Погледна го намръщено, страхувайки се, че отново е изпаднал в едно от неговите дълги мълчания.

– Или е заради нещо, което правиш – настоя тя. – Нещо, за което аз не знам.

– Тук съм, за да те науча как да се чувстваш комфортно с нас – каза той. – Справяш се чудесно.

Тя не мислеше така.

– Какво направиха другите?

– Няколко се опитаха да ме убият.

Тя преглътна. Беше изумена, че бяха превъзмогнали отвращението и се бяха осмелили да го докоснат.

– Какво им направи?

– За това, че се опитаха да ме убият?

– Не, да ги подтикнеш да го направят.

– Нищо повече от това, което правя с теб сега.

– Не разбирам.

Тя се насили да го погледне.

– Можеш ли наистина да виждаш?

– Много добре.

– Различаваш ли цветове? Перспектива?

– Да.

И все пак беше факт, че той нямаше очи. Сега можеше да види, че това бяха само тъмни петна, там пипалата просто бяха израснали нагъсто. Същият беше случаят и с двете страни на главата му, където се предполагаше, че трябва да са ушите. Имаше и отвори на гърлото му, но пипалата около тях не изглеждаха толкова тъмни колкото другите. Полупрозрачни, бледосиви червеи.

– В действителност – каза той – трябва да знаеш, че виждам от всяко място, на което имам пипала, и виждам всичко, без значение дали го осъзнавам, или не. Аз не мога да не виждам.

Това звучеше ужасно – да не можеш да затвориш очите си, да се отпуснеш в уединената тъмнина зад собствените си клепачи.

– Спиш ли изобщо?

– Да, но не по начина, по който спиш ти.

Тя рязко се прехвърли от разговора за съня към въп-роса, който я вълнуваше.

– Не ми каза колко дълго сте ме държали заспала.

– Около... двеста и петдесет от вашите години.

Това беше повече, отколкото можеше да възприеме. Не каза нищо дълго време и той наруши тишината.

– Получила се е някаква грешка при първото ти Пробуждане. Чух го от различни места. Някой не се е отнесъл както трябва към теб, подценил те е. В много отношения ти приличаш на нас, но за теб мислеха, че си като вашите военни, които са се крили под земята. Те също отказваха да говорят с нас. В началото. След първата грешка си била оставена да спиш петдесет години.

Червеи или не, тя допълзя до леглото и се облегна в края му.

– Винаги съм предполагала, че са минавали години между всяко от Пробужданията ми, но никога не съм вярвала наистина в това.

– Ти приличаше на твоя свят. Имаше нужда от време, за да се излекуваш. А ние се нуждаехме от това време, за да научим повече за вас.

Той замълча за момент.

– Не знаехме какво да мислим, когато някои от вашите хора се самоубиха. Някои от нас смятаха, че това се случва, защото не са били част от масовото самоубийство и просто са искали да сложат край на агонията. Други казваха, че е заради това, че сме ги държали изолирани. Започнахме да ги събираме по двама или по повече заедно и много от тях се нараняваха или убиваха един друг. Изолацията костваше по-малко жертви.

Последните му думи извикаха един неин спомен.

– Ждая? – каза тя.

Пипалата от двете страни на лицето му се раздвижиха и за момент заприличаха на тъмни бакенбарди.

– По едно време пуснаха едно малко момче при мен. Казваше се Шарад. Какво стана с него?

За момент той не каза нищо, след което всичките му пипала се насочиха нагоре. Някой отгоре му проговори, по обичайния начин, с глас, наподобяващ неговия, но този път на чужд език, бързо и развълнувано.

– Моят роднина ще проучи – каза той. – Шарад почти сигурно е добре, въпреки че може вече да не е дете.

– Оставили сте деца да пораснат и да остареят?

– Да, няколко. Но те живяха сред нас. Не сме ги изолирали.

– Не е трябвало да изолирате никой от нас, освен ако целта ви не е била да ни доведете до лудост. Почти успяхте с мен, и то не само веднъж. Хората се нуждаят един от друг.

Пипалата започнаха да се гърчат гротескно.

– Знаем това. Аз нямаше да понеса да съм толкова дълго самотен. Но ние не притежаваме умението да групираме хората така, че да е добре за тях.

– Но Шарад и аз...

– Той може да е имал родители, Лилит.

Някой отгоре проговори, този път на английски.

– Момчето има родители и сестра. Той спи с тях сега и още е твърде млад.

Последва пауза.

– Лилит, на какъв език говореше той?

– Не знам – каза Лилит. – Или беше много малък, за да ми каже, или се е опитвал да ми каже, но не съм разбрала. Според мен беше индиец, ако това ти говори нещо.

– Другите знаят. Аз само бях любопитен.

– Сигурен ли си, че е добре?

– Добре е.

Тя се почувства сигурна, като чу това, и веднага се запита за чувството. Може ли още един анонимен глас, който ѝ казва, че всичко е наред, да я накара да се чувства сигурна?

– Мога ли да го видя? – попита тя.

– Ждая? – каза гласът.

Ждая се обърна към нея.

– Ще го видиш, когато можеш да ходиш сред нас, без да изпитваш паника. Това е последната стая, в която ще си изолирана. Когато си готова, ще те изведа навън.

3

Ждая не я оставяше. Колкото и да мразеше изолацията, тя копнееше да се отърве от него. Той млъкна за известно време и тя започна да се чуди дали не е заспал – доколкото тези същества можеха да спят, разбира се. Тя също легна, като се питаше дали би могла да се отпусне достатъчно, че да заспи в негово присъствие. Щеше да е същото, като да заспиваш със съзнанието, че има гърмяща змия в стаята, и да знаеш, че може да се събудиш с нея в леглото.

Не можеше да заспи обърната с лице към него. Нито пък да остане с гръб към него прекалено дълго. Всеки път щом се унесеше, се стряскаше и проверяваше дали не се е приближил към нея. Това я изтощаваше, но не можеше да се овладее. Още по-лошо, всеки път когато се размърдаше, неговите пипала помръдваха, изправяйки се лениво в нейната посока, все едно той спеше с отворени очи, което без съмнение беше така.

Изтощена до болка, с главоболие и гадене в стомаха, тя се смъкна от леглото и легна по дължината му на пода. Така не можеше да го вижда, както и да беше обърната. Виждаше само платформата до нея и стените. Той вече не беше част от света ѝ.

– Не, Лилит – каза той, когато тя затвори очи.

Тя се направи, че не го чува.

– Легни на леглото – каза той – или на пода тук, но не там.

Тя лежеше скована и безмълвна.

– Ако ще лежиш там, тогава аз ще заема леглото.

Така той щеше да е точно над нея – прекалено близо, надвиснал над нея, медуза, гледаща я похотливо.

Изправи се и се тръшна на леглото, като го прок-линаше, и за нейно собствено унижение се разплака. Най-накрая заспа. Много ѝ се беше насъбрало.

Събуди се внезапно и се извърна да го погледне. Той все още стоеше на платформата, а позата му почти не се беше променила. Когато пипалата на главата му се насочиха към нея, тя стана и избяга в банята. Той я остави да се крие там известно време, да се измие, да бъде сама, да се отдаде изцяло на самосъжалението и самопрез-рението. Не можеше да си спомни друг път да е била уплашена толкова дълго време, до такава степен, че да не може да контролира емоциите си. Ждая не ѝ беше сторил нищо, но въпреки това тя трепереше от страх.

Когато я извика, тя си пое дълбоко въздух и излезе от банята.

– Така не става – каза тя отчаяно. – Просто ме върнете на Земята с други хора. Не мога да направя това.

Той не ѝ обърна внимание.

След известно време тя започна да говори пак, но за нещо друго.

– Имам белег – каза тя и докосна корема си. – Нямах го, докато бях на Земята. Какво сте ми направили?

– Имаше израстък – каза той. – Злокачествен тумор. Премахнахме го. В противен случай щеше да умреш.

Тя застина. Майка ѝ беше умряла от рак. Две от лелите ѝ го имаха и майка ѝ беше оперирана три пъти. Сега и трите бяха мъртви, убити от нечие друго безумие. Ясно беше обаче, че тя беше продължила „семейната традиция”.

– Какво друго загубих освен тумора? – тихо попита тя.

– Нищо.

– Няколко метра черва? Яйчниците? Матката?

– Нищо. Моят роднина се погрижи за теб. Не си загубила нищо, което си искала да задържиш.

– Твоят роднина е този, който... е извършил операцията?

– Да. С внимание и любопитство. На операцията присъства и човек доктор, но по това време тя вече беше стара и умираше. Просто гледа и коментира това, което моят роднина направи.

– Той откъде знае достатъчно, че да ме оперира? Човешката анатомия би трябвало да е напълно различна от вашата.

– Роднината ми не е мъж или жена. Неговият пол се нарича оолои. То беше запознато с тялото ти, защото е оолои. На вашата планета имаше голям брой мъртви и умиращи хора, които бяха изучавани. Нашите оолои проумяха какво е нормално и ненормално, възможно и невъзможно за човешкото тяло. Оолоите, които отидоха на вашата планета, обучиха тези, които останаха тук. Моят роднина е изучавал твоите хора през по-голямата част от живота си.

– Как се учат оолоите?

Тя си представи затворени в клетки умиращи хора, представи си как всяко тяхно стенание и гърч се наблюдават отблизо. Представи си дисекции на живи същества, както и на мъртви. Представи си лечими болес-ти, на които им е било позволено да се развият с ужасяващи последици в името на това, оолоите да се обучат.

– Те наблюдават. Имат специални органи, които използват за техния начин на наблюдение. Моят роднина те прегледа, изследва няколко от нормалните ти клетки и ги сравни с това, което беше научил от другите хора, които приличат на теб, и каза, че не само имаш рак, но и талант за рак.

– Не бих го нарекла талант. Проклятие може би. Но как би могъл твоят роднина да знае всичко това само от наблюдение?

– Може би долавя би била по-подходящата дума в случая – каза той. – Това включва много повече от зрението. Оолои знае всичко, което може да се научи за теб от гените ти. И досега се е запознало с медицинската ти история и с голяма част от начина ти на мислене. Освен това участва в тестовете ти.

– Наистина ли? Не знам дали ще мога да му простя за това. Всъщност не разбирам как може да премахне тумора, без да... без да засегне органа, върху който се е развивал.

– Роднината ми не е изрязвал тумора ти. Можеше и въобще да не те отваря, но искаше да изследва тумора отблизо с всичките си сетива. Никога не беше изследвал лично такова нещо. Когато приключи, роднината ми индуцира тялото ти, така че то да може да абсорбира рака.

– Индуцира ме... така че да абсорбирам тумора?

– Да. Моят близък даде на тялото ти един вид химическа команда.

– Вие така ли лекувате от рак себеподобните си?

– Ние не се разболяваме от това.

Лилит въздъхна.

– И на мен ми се иска същото. Достатъчно мъки причини на моето семейство.

– Повече няма да ти вреди. Моят близък каза за тумора, че е красив, но че ти лесно можеш да бъдеш предпазена от това.

– Красив?

– То възприема нещата по различен начин понякога. Ето ти храна, Лилит. Не си ли гладна?

Тя пристъпи към него, протегна се да вземе купичката и тогава осъзна какво е направила. Замръзна, но успя да се удържи да не отстъпи назад. След няколко секунди бавно се приближи към него. Не можеше да го направи бързо – да я грабне и да побегне. Правеше го с усилие. С мъка пристъпи напред, бавно, бавно.

Стиснала зъби, успя да вземе купичката. Ръката ѝ толкова много трепереше, че разля половината от кашата. Дръпна се до леглото. След малко започна да яде това, което беше останало, и изяде всичко. Не ѝ беше достатъчно. Беше още гладна, но не каза нищо. Не можеше да се насили да вземе още една купичка от ръката му. Ръка като маргаритка. Длан в центъра и много пръсти около нея. Пръстите поне имаха кости в тях, не бяха пипала. И той имаше само две ръце и два крака. Можеше да е много по-грозен от това, много по-малко... човекоподобен. Защо просто не можеше да го приеме? Всичко, което искаше от нея, беше да не се страхува от него и от другите като него. Защо не можеше да го направи?

Опита се да си представи, че е заобиколена от подобни същества и че е обзета от паника. Все едно изведнъж беше развила фобия – нещо, което никога не ѝ се беше случвало преди. Но това, което изпитваше, беше същото, което беше чувала други хора да описват. Истинска ксенофобия – и очевидно тя не беше единствената.

Въздъхна и разбра, че все още е изморена и гладна. Потърка с ръка лицето си. Ако това беше фобия, трябваше да се отърве от нея колкото се може по-бързо. Погледна Ждая.

– Вие как се наричате? Разкажи ми повече за вас.

– Ние сме оанкали.

– Оанкали. Звучи ми като дума от някакъв земен език.

– Възможно е, но с друго значение.

– Какво значи на вашия език?

– Няколко неща. На първо място – търговци.

– Вие сте търговци?

– Да.

– С какво търгувате?

– Търгуваме себе си.

– Не разбирам.

Той нищо не каза, сякаш се обгърна с мълчание и потъна в него. Знаеше, че няма да ѝ отговори. Тя въз-дъхна.

– Понякога изглеждаш толкова човекоподобен. Ако не те гледах, щях да допусна, че си мъж.

– Ти вече го допусна. Семейството ми ме даде на човешки лекар, за да се науча на това. Тя дойде при нас, когато беше твърде стара, за да има собствени деца, но можеше да ни обучава.

– Каза, че е била на края на дните си.

– Умря накрая. Беше на сто и тринайсет години и беше прекарала сред нас петдесет години. Беше като четвърти родител за мен, братята и сестрите ми. Беше мъчително да я гледаш как остарява и умира. Вие, хората, притежавате невероятен потенциал, но умирате, без да сте използвали голяма част от него.

– Чувала съм хората да го казват – каза тя с тъжен поглед. – Не можеха ли оолоите да ѝ помогнат да живее по-дълго – тоест ако е искала да живее по-дълго от сто и тринайсет години.

– Те ѝ помогнаха. Дадоха ѝ още четирийсет години живот, които тя иначе нямаше да има, и когато не можеха вече да ѝ помагат с лечение, сложиха край на болките ѝ. Ако беше по-млада, когато я открихме, можехме да ѝ дадем много повече от това.

Следвайки тази мисъл, Лилит стигна до очевидното заключение.

– Аз съм на двайсет и шест – каза тя.

– По-стара си – каза той. – Когато те държим будна, остаряваш. Това прави общо около две години.

Тя нямаше чувството, че е с две години по-стара – че изведнъж е станала на двайсет и осем само защото той ѝ го беше казал. Две години в изолация. Какво можеха да ѝ дадат в замяна на това? Тя се втренчи в него.

Пипалата му сякаш образуваха втора кожа – тъмни петна по лицето и врата му, тъмно гладко образувание на главата му.

– Освен ако не се случи някаква злополука – каза той, – очакваме да живееш много по-дълго от сто и тринайсет години. И през по-голямата част от живота ти ще останеш биологично млада. Твоите деца ще живеят още по-дълго.

Той изглеждаше забележително човекоподобен в този момент. Само пипалата ли му придаваха този вид на морски плужек? Цветът му не беше се променил. Фактът, че нямаше очи, нос или уши, все още я смущаваше, но не толкова много.

– Ждая, стой така – каза му тя. – Ще се опитам да се приближа до теб и да те погледна... ако мога.

Пипалата се развижиха странно, все едно плуваха във вода, и после се върнаха в първоначалното си състояние.

– Ела – каза той.

Тя се приближи до него колебливо. И от няколко крачки разстояние пипалата изглеждаха като гладка втора кожа.

– Ще имаш ли нещо против, ако... – тя спря и започна отново. – Искам да кажа... мога ли да те докосна?

– Да.

Беше по-лесно да го направи, отколкото очакваше. Кожата му беше студена и даже прекалено гладка, за да е истинска плът – гладка като ноктите ѝ и вероятно здрава колкото тях.

– Трудно ли ти е да стоиш така? – попита тя.

– Не. По-скоро неестествено. Притъпяване на сетивата.

– Защо го направи... Искам да кажа, преди аз да те помоля?

– Това е израз на удоволствие или наслада.

– Преди малко ти беше приятно?

– С теб. Ти си искаше обратно времето – времето, което сме ти отнели. Не искаше да умреш.

Тя се взря в него, шокирана, че толкова ясно е прочел мислите ѝ. Сигурно е познавал хора, които са искали да умрат въпреки обещанията за дълъг живот, здраве и вечна младост. Защо? Може би защото са чули частта, която още не ѝ бяха казали. Причината за всичко това. Цената.

– Досега – каза тя – само скуката и изолацията са ме карали да искам да умра.

– Това е минало. И ти дори тогава не се опитa да се самоубиеш.

– ...не.

– Желанието ти да живееш е по-силно, отколкото предполагаш.

Тя въздъхна.

– Вие ще го подложите на изпитание, нали? Затова още не си ми казал какво искат твоите хора от нас.

– Да – призна си той, събуждайки опасенията ѝ.

– Кажи ми!

Мълчание.

– Ако знаеше нещо за човешкото въображение, щеше да разбереш, че това, което правиш, е погрешно.

– Веднага щом си готова да напуснеш тази стая с мен, ще отговоря на въпросите ти – каза той.

Тя го погледна втренчено за няколко секунди.

– Нека да поработим над това тогава – каза мрачно тя. – Освободи се от неестествената си поза и нека видим какво ще стане.

Той се поколеба, но после пипалата му започнаха да се движат свободно. Така си върна гротескния вид на морски плужек и препъвайки се, тя се отдалечи от него, обзета от паника и погнуса. Овладя се, преди да стигне твърде далече.

– Господи, писна ми от това – измърмори тя. – Защо не мога да го спра?

– Когато вашата лекарка е дошла у нас за първи път, някои членове на семейството ми са я счели за толкова отблъскваща, че са напуснали дома ни за известно време. Това е нещо необикновено за нас.

– Ти тръгна ли си?

Той отново стана гладък за момент.

– Още не съм бил роден. Преди да се родя, всичките ми близки са се върнали вкъщи. Техният страх е бил по-силен от твоя сега. Не са били виждали толкова живот и толкова смърт заедно, събрани в едно същество. Някои от тях ги е боляло, когато са я докосвали.

– Искаш да кажеш... защото е била болна?

– Даже и когато е била добре. Нейната генетична структура ги е смущавала. Не мога да ти го обясня. Никога няма да го разбереш като нас.

Той пристъпи към нея и се протегна за ръката ѝ. Тя му я подаде почти машинално, като се поколеба за миг в момента, в който пипалата му се насочиха към нея. Погледна настрани и остана вдървена на мястото си, а ръката ѝ хлабаво държеше многобройните му пръсти.

– Добре – каза той, пускайки ръката ѝ. – Скоро тази стая ще е само спомен за теб.

4

След единайсет хранения той я изведе навън.

Нямаше представа колко време беше чакала, в колко дни се бяха вместили тези единайсет хранения. Ждая не ѝ казваше, но не изглеждаше да бърза. Не проявяваше нетърпение или раздразнение, когато го увещаваше да я изведе навън. Просто мълчеше. Все едно се самоизключваше, когато тя настояваше за нещо или задаваше въпроси, а той нямаше намерение да ѝ отговаря. Нейното семейство казваше за нея, че е голям инат, но той беше по-голям инат и от нея.

Най-накрая започна да се движи из стаята. Беше стоял неподвижен толкова дълго, сякаш се бе превърнал в част от обзавеждането. Тя се стресна, когато той стана и отиде до тоалетната. Тя остана, където си беше – на леглото, като се чудеше дали той използва тоалетната за същото нещо като нея. Не направи никакво усилие да разбере. Малко по-късно, когато той се върна в стаята, тя усети, че се притеснява много по-малко от него. Донесе ѝ нещо, което така я изненада и зарадва, че тя го взе от ръката му, без да се замисли: банан – напълно узрял, голям, жълт, твърд и много сладък.

Изяде го много бавно, като искаше да го изгълта наведнъж, но не посмя. Най-хубавата храна, която беше опитвала през последните двеста и петдесет години. Кой знае дали някога щяха да ѝ дадат друг, ако въобще имаха още. Даже изяде и вътрешната мека обвивка.

Той не искаше да ѝ каже откъде и как го беше намерил. Нямаше да ѝ даде друг. Успя да я изкара от леглото за малко. Изпъна се на него и легна напълно неподвижен, изглеждаше мъртъв. Тя направи серия от упражнения на пода и нарочно се измори, колкото можеше, след което зае мястото му на платформата, докато той не ѝ отстъпи леглото.

Когато се събуди, той свали дрехата си и ѝ позволи да види снопчетата сетивни пипала, които покриваха цялото му тяло. За нейна изненада, тя бързо свикна с тях. Даже не бяха грозни. С тях приличаше на морско създание, което беше излязло на сушата.

– Можеш ли да дишаш под вода? – попита го тя.

– Да.

– Помислих си, че отвърстието на гърлото ти може да служи и за хриле. По-удобно ли се чувстваш във водата?

– Харесва ми, но не повече от въздуха.

– Въздух... тоест кислород?

– Да, аз се нуждая от кислород, но не толкова, колкото ти.

Мислите ѝ отново се върнаха към неговите пипала и още една възможна прилика с морските плужеци.

– Можеш ли да жилиш с някои от пипалата си?

– С всичките.

Тя се отдръпна, въпреки че не беше близо до него.

– Защо не си ми казал?

– Не бих те ужилил.

Освен ако не го нападне.

– Значи, това се е случило на хората, които са се опитали да те убият?

– Не, Лилит. Нямам интерес да убивам твоите хора. Цял живот съм бил обучаван как да ги пазя живи.

– Какво си им направил тогава?

– Спрях ги. По-силен съм, отколкото вероятно предполагаш.

– Ами... ако ги беше ужилил?

– Щяха да умрат. Само оолоите могат да жилят, без да убиват. Една група мои прародители са омаломощавали плячката си с ужилване. Ужилването слагало начало на процеса на разграждане на храната, преди още да са почнали да се хранят. Освен това те са жилели и враговете си, които са искали да ги изядат. Доста неприятно съвместно съществуване.

– Не звучи толкова лошо.

– Тези мои прародители не са били дълголетници. Някои същества са притежавали имунитет срещу отровата им.

– Може би и ние притежаваме.

– Не, Лилит, не притежавате.

По-късно той ѝ донесе портокал. От любопитство тя го раздели на две и му предложи да си го поделят. Той прие парче от портокала от нейната ръка и седна до нея да го яде. Когато и двамата приключиха с яденето, той се обърна с лице към нея – от учтивост, си помисли тя, тъй като той имаше толкова малко лице – сякаш я изследваше отблизо. Някои от пипалата даже я докоснаха, при което тя подскочи. След това разбра, че той няма да ѝ причини болка, и остана неподвижна. Не ѝ харесваше близостта му, но това вече не я плашеше. След... колкото и дни да са били, тя не почувства нищо от първоначалната паника, а облекчение, че най-накрая се е отърсила от нея.

– Добре, сега ще излезем – каза той. – Семейството ми ще се успокои, като ни види. А ти – ти имаш много да учиш.

5

Тя го накара да чака, докато измие портокаловия сок от ръцете си. След това той отиде до една от стените и я докосна с някои от по-дългите си пипала на главата.

На стената, където той беше направил контакт, се появи тъмно петно, което се превърна в голяма вдлъбнатина, а после в дупка, през която Лилит можеше да види светлина и цвят – зелено, червено, оранжево, жълто...

От момента на нейното залавяне животът ѝ беше почти напълно безцветен. Собствената ѝ кожа и кръвта ѝ – това бяха единствените цветове между бледите стени на затвора ѝ. Всичко останало беше някакъв оттенък на бялото или сивото. Даже храната ѝ беше безцветна до появата на банана. Сега имаше цвят и нещо, което изглеждаше като слънчева светлина. Имаше пространство. Огромно пространство.

Дупката в стената се разшири, сякaш беше от плът, която се разтегляше настрани и бавно се гърчеше. Тя беше едновременно очарована и отвратена.

– Жива ли е? – попита тя.

– Да – каза той.

Тя я беше удряла, ритала, драскала и се беше опитала да я хапе. Беше гладка, жилава, непроницаема, но и леко податлива като леглото и масата. Беше като пластмаса, хладна под ръцете ѝ.

– Какво е? – попита тя.

– Плът. Повече като моята, отколкото като твоята. Но е различна и от моята. Това е... корабът.

– Ти се шегуваш. Корабът ви е жив?

– Да. Излез.

Дупката в стената се беше разширила достатъчно, че да могат да минат през нея. Той наведе главата си и пристъпи напред. Тя тръгна след него, но после се спря. Имаше толкова много пространство отвън. Цветовете, които беше видяла, бяха на тънки като косъм листа и кръгли плодове с големината на кокосов орех, очевидно в различни стадии на развитие. Висяха от големи клони, които засенчваха изхода. Зад тях имаше широко, отворено поле с пръснати по него дървета – невъзможно големи дървета – далечни хълмове и ярко небе с цвят на слонова кост, в което липсваше слънце. Дърветата и небето бяха достатъчно странни, за да престане да си представя, че е на Земята. В далечината имаше разхождащи се хора. Имаше и черни, с големината на немски овчарки животни, които бяха много далече от нея, за да ги види ясно, въпреки че и от такова разстояние се виждаше, че имат доста на брой крака. Шест? Десет? По всичко изглеждаше, че съществата пасяха.

– Лилит, излез навън – каза Ждая.

Тя направи крачка назад, далече от чуждоземната шир. Стаята, в която беше изолирана толкова дълго, изведнъж ѝ се стори безопасна и уютна.

– Обратно в клетката, а, Лилит? – попита тихо Ждая.

Тя го погледна през дупката и веднага разбра, че той се опитва да я провокира, да я накара да превъзмогне страха си. Нямаше да го направи, ако той не беше толкова прав. Оттегляше се в клетката си като животно от зоологическата градина, което е било затворено толкова дълго в клетката, че тя се бе превърнала в негов дом.

Тя се насили да пристъпи към отвора и със стиснати зъби прекрачи напред.

Застана до него отвън и си пое дъх с треперещи устни. Обърна глава назад и погледна стаята, после се обърна рязко, устоявайки на порива да избяга обратно. Той взе ръката ѝ и я поведе.

Когато погледна пак назад, видя, че дупката се зат-варя и че това, от което беше излязла, представлява огромно дърво. Стаята ѝ заемаше съвсем малка част от вътрешността му. Дървото, изглежда, беше израснало от обикновена, светлокафява песъклива почва. По-дол-ните му клони бяха натежали от плодове. Останалата част изглеждаше съвсем обичайно с изключение на размера. Ширината на стъблото му беше по-голяма от основата на някои офис сгради, които си спомняше. И сякаш докосваше небето с цвят на слонова кост. Колко ли високо беше? И каква част от него се използваше като сграда?

– Всичко ли вътре в тази стая беше живо? – попита тя.

– Всичко, с изключение на водопроводната инсталация – каза Ждая. – Даже и храната, която яде, беше произведена от дървото. Това бяха плодове от един от клоните му, които растат отвън. Беше създадено така, че да отговаря на хранителните ти нужди.

– И да има вкус на памук и паста – измърмори тя. – Надявам се, че никога вече няма да ми се наложи да ям това.

– Няма. Но това те поддържаше здрава. Диетата, на която беше подложена, позволи на тялото ти да не образува ракови клетки, докато генетичната ти предпоставеност към това бъде коригирана.

– Значи, сте я коригирали все пак?

– Да. В клетките ти бяха вкарани коригиращи гени, те ги приеха и започнаха да ги репликират. Сега не би развила рак по случайност.

„Това – помисли си тя – беше странно твърдение“, но го остави да отмине за момент.

– Кога ще ме изпратите обратно на Земята? – попита тя.

– Ти не би оцеляла там сега, особено сама.

– Още не сте върнали нито един от нас?

– Твоята група ще е първата.

– О – не ѝ беше минавало през ум, че тя и другите ще са опитни зайчета, опитвайки се да оцелеят на Земята, която би трябвало да е много променена. – Как е там сега?

– Диво. Гори, планини, пустини, равнини, големи океани. Богат свят, който на повечето места е изчистен от радиацията. Най-разнообразният животински свят е в океаните, но има и известен брой малки животни, които оцеляват на сушата: буболечки, червеи, амфибии, влечуги, малко бозайници. Няма съмнение, че твоите хора могат да живеят там.

– Кога?

– Няма да избързваме. Ти имаш дълъг живот пред себе си, Лилит. И много работа тук.

– Ти спомена за това веднъж. Каква работа?

– Ще живееш със семейството ми за известно време, ще живееш като една от нас, доколкото можеш. Ще те научим на работата, която трябва да вършиш.

– Но каква е тази работа?

– Ще пробудиш малка група от хора, всичките английскоговорещи, и ще им помогнеш да се научат да се разбират с нас. Ще развиеш у тях същите умения за оцеляване, които дадохме на теб. Всеки един от тези хора е от така наречените цивилизовани общества. Сега те ще трябва да се научат да живят в гори, да строят подслони, да отглеждат храната си без помощта на машини или помощ отвън.

– Ще ни забраните машините? – несигурно попита тя.

– Разбира се, че не. Но няма и да ви ги дадем. Ще ви дадем ръчни инструменти, обикновени сечива и храна, докато започнете да произвеждате нещата, от които се нуждаете, и да отглеждате насаждения. Вече сме ви въоръжили срещу смъртоносните микроорганизми. Но извън това вие трябва да се предпазвате сами – да избягвате отровни растения и животни и да създавате сами нещата, от които се нуждаете.

– Как бихте могли да ни научите да оцеляваме в нашия собствен свят? Как бихте могли да знаете достатъчно за него или за нас?

– А как иначе? Помогнахме на вашия свят да се възстанови. Изучихме телата ви, мисленето ви, литературата ви, историческите ви документи, многото ви култури... Знаем повече за това, на какво сте способни, отколкото вие самите.

Или просто си мислеха така. Но ако наистина са имали двеста и петдесет години да изучат всичко, то сигурно са прави.

– Ваксинирали сте ни срещу болести? – попита тя, за да е сигурна, че е разбрала правилно.

– Не.

– Но ти каза...

– Подсилихме имунната ви система и увеличихме съпротивата ви към болести, най-общо казано.

– Как? Какво друго сте правили на гените ни?

Той не каза нищо. Остави тишината да се проточи, докато беше напълно сигурна, че той няма да ѝ отговори. Още едно нещо, което са ѝ направили без нейно съгласие, и всичко това за нейно добро.

– Ние се отнасяхме така към животните – промърмори тя горчиво.

– Какво? – попита той.

– Правехме им разни неща – ваксинирахме ги, оперирахме ги, поставяхме ги под карантина – всичко това за тяхно добро. Искахме да са здрави и защитени, така че да можем да ги изядем по-късно.

Пипалата му не се долепиха до тялото му, но тя имаше чувството, че ѝ се присмива.

– Не се ли боиш да ми говориш така? – попита той.

– Не – каза тя. – Страхувам се, когато някой ми прави нещо, което аз не разбирам.

– Беше ти дадено здраве. Оолоите се погрижиха за това, да имаш шанса да живееш на твоята Земя, не просто да умреш там.

Не каза нищо повече по въпроса. Тя огледа огром-ните дървета, някои от които имаха големи разклоняващи се стволове и листа като дълга зелена коса. Част от косата сякаш се движеше, въпреки че нямаше вятър. Тя въздъхна. След което дърветата се размърдаха като пипалата на местните.

– Ждая?

Неговите собствени пипала се задвижиха към нея по начин, който тя все още намираше за смущаващ, въпреки че това беше неговият начин да ѝ покаже, че насочва вниманието си към нея, или ѝ сигнализира, че го е получила.

– Имам желание да науча това, което ще ми покажеш – каза тя, – но не мисля, че аз ще съм най-добрият учител за другите. Има хора, които вече знаят как да живеят сред природата, от които сигурно може да се научи много повече. Те са хората, с които трябва да говорите.

– Вече сме говорили с тях. Те трябва да са особено внимателни, защото някои от нещата, които знаят, вече не са валидни. Има нови растения, които са мутации на стари такива, и други, които ние сме добавили. Неща, които преди са ставали за ядене, сега са отровни. Някои от тях може да се окажат смъртоносни, ако не се приготвят както трябва. Някои животински видове вече не са така безобидни, както очевидно са били едно време. Вашата Земя все още си е ваша, но между опитите на вашите хора да я разрушат и нашите усилия да я възстановим се е променила.

Тя кимна, учудена защо толкова лесно възприема думите му. Може би защото беше разбрала още преди да я заловят, че светът, който познаваше, бе мъртъв.

– Сигурно са останали развалини – каза тя приглушено.

– Имаше. Ние разрушихме повечето.

Тя го хвана за ръката, без да се замисля.

– Разрушили сте ги? Имало е оцелели сгради и вие сте ги разрушили?

– Ще започнете отначало. Ще ви сложим в райони, изчистени от радиация и история. Ще се превърнете в нещо различно от това, което сте били.

– И вие си мислите, че като разрушите това, което е останало от нашата история, ще станем по-добри?

– Не. Само по-различни.

Тя изведнъж осъзна, че е с лице срещу него и стис-ка ръката му така силно, че сигурно му причинява болка. И нейната ръка я болеше. Пусна го и ръката му се залюля до тялото му странно и безжизнено, по начина, по който се движеха крайниците му, когато не ги използваше за нещо определено.

– Не сте били прави – каза тя.

Не можеше да сдържи гнева си. Не можеше да погледне покритото му с пипала извънземно лице и да сдържи гнева си, без да изрече думите.

– Разрушили сте нещо, което не е било ваше – каза тя. – Довършили сте едно безумно дело.

– Вие сте още живи – каза той.

Вървеше до него, безмълвна и неблагодарна. Гъсти снопове листа или някакви пипала, високи до коленете, растяха от почвата. Той стъпваше внимателно, опитвайки се да ги избегне, което от своя страна предизвикваше у нея непреодолимото желание да ги ритне. Само фактът, че краката ѝ бяха боси, я спираше да не го нап-рави. Тогава видя нещо, което я отврати – листата се усукваха и свиваха настрани, ако тя стъпеше близо до някое от тях – като някакви нощни влечуги. Изглеждаха вкоренени в земята. Това правеше ли ги растения?

– Какви са тези неща? – попита тя, като посочи с крак едно от тях.

– Те са част от кораба. Може да бъдат стимулирани и да произвеждат сок, който ние и нашите животни харесваме. Той не е подходящ за вас.

– Растения ли са, или животни?

– Те са неотделна част от кораба.

– Добре, но корабът растение ли е, или животно?

– И двете, и повече от това.

Каквото и да значеше, по дяволите.

– Притежава ли разсъдък?

– Може да се каже. Тази част тук в момента е в покой. Въпреки това корабът може да бъде химически стимулиран да изпълнява толкова много функции, че едва ли би ти стигнало търпението да ги изслушаш. Прави много неща от само себе си, без да е под наблюдение. И...

Той млъкна за момент, а пипалата му се изгладиха и се долепиха до тялото му. След това продължи.

– Вашата лекарка казваше, че корабът ни обича. Между нас има връзка и тя е на биологична основа – силна, симбиозна връзка. Ние обслужваме нуждите на кораба, а той обслужва нашите. Без нас би умрял, а ние без него ще сме като без своя планета. За нас това ще е равносилно на смърт.

– Откъде сте го взели?

– Отгледахме го.

– Ти... или твоите прародители?

– Прародителите ми са отгледали този. Аз помагам в отглеждането на друг.

– Сега ли? Защо?

– Тук ще се разделим с другите. Също като животните, достигнали определена зрелост, с тази разлика, че ние сме безполови. Ще се разделим на три групи: динсо ще останат на Земята, докато няколко поколения по-късно са готови да я напуснат, тоат ще останат на този кораб, а акджай ще живеят на новия.

Лилит го погледна.

– Някои от вас ще отидат на Земята с нас?

– Аз, семейството ми и други. Всичките динсо.

– Защо?

– Така се развиваме, винаги сме се развивали така. Ще вземем с нас познанието за това, как се отглеждат кораби, така че нашите потомци да могат да напуснат Земята, когато настъпи моментът за това. Не бихме могли да оцелеем като вид, ако винаги сме ограничени на един кораб или в един свят.

– Ще вземете... семена или други неща?

– Ще вземем всички необходими материали.

– Тези, които си тръгнат – тоат и акджай, няма ли да ги видите отново?

– Аз не. По някое време в далечното бъдеще група от нашите потомци може да се срещнат с техните потомци. Надявам се това да стане. Дотогава и двете групи ще са се делили много пъти. Ще са се сдобили с много нови характеристики, които ще предадат едни на други.

– Сигурно няма да се познават. За тях тази раздяла ще е мит, ако изобщо го помнят.

– Не, те ще се познаят. Спомените от деленията се предават по биологичен път. Аз помня всяко едно деление от времето, когато сме напуснали нашия роден свят.

– Спомняш ли си какво представлява твоят свят? Можеш ли да се върнеш там, ако искаш?

– Да се върна? – Пипалата му пак се изгладиха. – Не, Лилит, този път е затворен за нас. Това е родният ни свят сега.

Той посочи с ръка всичко наоколо, от яркото небе с цвят на слонова кост до кафявата почва.

Около тях се появиха още много от големите дървета и тя можеше да види как някакви създания влизат и излизат от тях – голи, сиви оанкали, целите покрити с пипала, някои с две ръце, други, ужасяващо, с по четири, но на никой от тях не видя нещо, което да ѝ напомня за полови органи. Може би някои от пипалата и допълнителните крайници изпълняваха тази функция.

Огледа се за човешки същества сред групите оанкали, но не видя нито едно. Слава богу, че нито един от оанкалите не се доближи до нея и не ѝ обърна внимание. Забеляза с погнуса, че на някои от тях пипалата покриваха всеки сантиметър от главите им. Други имаха пипала, които образуваха странни и неправилни форми. Никой обаче нямаше хуманоидната подредба на Ждая – пипала, разположени така, че да наподобяват очи, уши и коса. Беше ли възможно работата на Ждая с хора да му е била възложена в резултат от случайната подредба на пипалата на главата му, или той е бил променен с операция или по някакъв друг начин, за да изглежда като човек?

– Винаги съм изглеждал по този начин – отговори той, когато тя го попита, и не каза нищо повече по този въпрос.

Минути по-късно минаха покрай дърво и тя се протегна, за да докосне гладката му и леко податлива кора – като стените в стаята, където беше изолирана, но по-тъмно оцветена.

– Всички тези дървета са сгради, нали? – попита тя.

– Това не са дървета – каза той. – Това са части от кораба. Те поддържат основата му и осигуряват нещата, необходими за нас – храна, кислород, обработка на отпадъците, тръбопроводи за придвижване, места за складиране и за живеене, работни пространства, много неща.

Минаха край двойка оанкали, които стояха толкова близо един до друг, че пипалата на главите им се бяха превили и оплели заедно. Можеше ясно да види всяка част от телата им. Също като другите, които беше видяла, и тези бяха голи. Ждая носеше дрехи сигурно само от уважение към нея. Беше благодарна за това.

Растящият брой местни, които минаваха покрай тях, започна да я притеснява и тя се усети, че се приближава все по-близо до Ждая, все едно търси неговата защита. Изненадана и засрамена, тя се отдръпна встрани. Той очевидно забеляза това.

– Лилит? – каза той много тихо.

– Какво?

Мълчание.

– Добре съм – каза тя. – Просто... тук има много от вашите и те са доста странни за мен.

– Ние обикновено не носим дрехи.

– Така и предположих.

– Ти ще си свободна да избираш дали да носиш дрехи, или не. Както пожелаеш.

– Ще нося! – тя се поколеба. – Има ли други пробудени хора там, където ме водиш?

– Нито един.

Тя притисна силно ръце към гърдите си. Още изолация.

За нейна изненада, той протегна ръка. И за още по-голяма нейна изненада, тя я пое.

– Защо не можете да се върнете в родния си свят? – попита тя. – Още... съществува, нали?

Той сякаш се замисли за момент.

– Напуснали сме го толкова отдавна... съмнявам се, че още съществува.

– Защо го напуснахте?

– Беше една утроба. Настъпи времето, когато трябваше да се родим.

Тя се усмихна тъжно

– На Земята имаше хора, които мислеха същото до момента, в който бяха изстреляни ракетите. Хора, които вярваха, че нашето бъдеще е в Космоса. И аз вярвах в това.

– Знам, въпреки че от това, което са ми казвали оолоите, твоите хора е нямало да могат да изпълнят мечтите си. Техните собствени тела са им пречели.

– Техните... нашите тела? Какво имаш предвид? Били сме в Космоса. Няма нищо в телата ни, което да е пречело...

– Телата ви имат фатален недостатък. Оолоите веднага разбраха това. Отначало им беше много трудно да ви докоснат. След това се превърнахте в идея фикс за тях. Сега им е трудно да ви оставят сами.

– За какво говориш?

– Притежавате несъвпадаща двойка генетични характеристики. Една от двете щеше да ви е от полза, щеше да подпомогне оцеляването на вашия биологичен вид. Но двете заедно са смъртоносни. Беше само въпрос на време, докато ви унищожат.

Тя поклати глава.

– Ако искаш да кажеш, че сме били генетично програмирани да направим това, да се самовзривим...

– Не. Положението с твоите хора е по-скоро подобно на случая с твоя тумор, който моят близък излекува. Туморът беше малък. Човешкият доктор каза, че ти сигурно щеше да се възстановиш и да си добре, даже и твоите хора да го бяха открили и премахнали в тази му фаза. Може би щеше да изживееш остатъка от живота си без рак, но тя каза, че би искала да те преглежда периодично.

– С моята семейна история нямаше нужда да ми казва това последното.

– Да. Но какво щеше да стане, ако ти не беше оценила значимостта на твоята семейна история? Или ако вашите доктори не бяха открили тумора ти?

– Бил е злокачествен, предполагам.

– Разбира се.

– Тогава мисля, че в крайна сметка щеше да ме убие.

– Да, щеше. И твоите хора са били в подобна позиция. Ако са били в състояние да схванат и да разрешат проблема си, сигурно са щели да избегнат унищожението. Разбира се, те е трябвало да помнят и да се прег-леждат периодично.

– Но какъв е бил проблемът? Каза, че сме имали две несъвместими характеристики. Кои са били те?

Ждая издаде звук, който приличаше на шумолене и можеше да е въздишка, само че не го направи с гърлото си.

– Интелигентна си – каза той. – Това е по-новата от двете характеристики и тази, която сте можели да използвате, за да се спасите. Вие сте едни от най-интелигентните същества, които сме намирали, въпреки че вашата цел е различна от нашата. И все пак сте имали добър старт в естествените науки и дори в генетиката.

– Коя е втората характеристика?

– Вие сте йерархични същества. Това е дълбоко вкоренено у вас. Открихме го в най-близките до вас животински видове, както и в най-далечните. Това е характеристика на земляните. Човешката интелигентност ѝ служи, вместо да я води и държи под контрол, човешката интелигентност даже не я отчита като проблем, а вместо това се гордее с нея или въобще не я забелязва...

Пак се чу шумолене.

– Това е същото, като да не обърнеш внимание на рака. Мисля, че твоите хора не са осъзнавали колко опасно нещо са вършили.

– Не мисля, че повечето от нас са смятали, че това е генетичен проблем. Поне аз не съм. И сега не смятам, че е така.

Краката бяха започнали да я болят от дългото ходене по неравната земя. Искаше да сложи край и на двете, и на разходката, и на разговора. Разговорът я беше накарал да се почувства неудобно. Ждая звучеше... почти правдоподобно.

– Да – каза той, – интелигентността ти дава възможност да отричаш фактите, които не ти допадат. Но това е без значение. Тумор, който се развива в нечие тяло, ще продължи да се развива, дори човекът да отрича това. Сложната комбинация от гени, които съществуват заедно, за да ви направят едновременно интелигентни и йерархични, ще ви пречат, независимо от това, дали вие го отчитате, или не.

– Не мога да повярвам, че е толкова просто. Просто един или два лоши гена.

– Не опира само до гените. Много неща са – резултат от една заплетена комбинация от фактори, която започва с гените.

Той спря да говори и пипалата на главата му се насочиха към група огромни дървета.

– Семейството ми живее там – каза той.

Тя застана неподвижно, вече наистина изплашена.

– Никой няма да те пипне без твое съгласие – каза той. – И аз ще остана с теб колкото искаш.

Успокои се от думите му и се почувства засрамена, че е имала нужда от успокояване. Как така беше станала толкова зависима от него? Поклати глава. Отговорът беше очевиден. Той искаше тя да е зависима. Това беше причината да бъде държана в изолация от нейния вид толкова дълго. Трябваше да е зависима от оанкалите, зависима и доверчива. Майната му на това!

– Кажи ми какво искате от мен – каза тя настоятелно. – И какво искате от моите хора.

Пипалата му се стрелнаха към нея, за да проверят.

– Вече ти казах много неща.

– Кажи ми цената, Ждая. Какво искате? Какво ще вземете от нас в замяна на това, че сте ни спасили живота.

Пипалата му увиснаха и той изглеждаше почти комично. Лилит не го намери за смешно.

– Ти ще живееш. Твоите хора ще живеят. Ще имате вашия свят отново. Вече притежаваме почти всичко, което сме искали от вас. По-специално твоя тумор.

– Какво?

– Оолоите са силно заинтригувани от него. Подсказва способности, които никога преди не сме можели да разменяме.

– Способности? В рака?

– Да. Оолоите виждат голям потенциал в него, така че сделката беше полезна.

– Радвам се. Когато те попитах в началото, каза, че... се разменяте.

– Да. Разменяме нашата същност. Нашият генетичен материал за вашия.

Лилит сви вежди, после поклати главата.

– Как? Искам да кажа, нали не говориш за кръстосване?

– Разбира се, че не. – Пипалата му се изгладиха. – Правим това, което вие наричате генно инженерство. Знаем, че сте започнали да се занимавате с това, но то ви е чуждо. Ние го правим естествено. И трябва да го правим. Това ни подновява, позволява ни да оцеляваме като еволюиращи видове, защото иначе ще закърнеем и ще изчезнем.

– Ние го правим по естествен начин – каза тя предпазливо. – Половото размножаване...

– При нас оолоите правят това. Те имат специални органи. Могат да го направят и с вас – ще ви осигурят добра, жизнеспособна комбинация от гени, но ще го направят много по-изтънчено от която и да е човешка двойка. Ние не сме йерархично общество. Никога не сме били. Но сме изключително ненаситни. Ние усвояваме нов живот – търсим го, разследваме го, манипулираме го, категоризираме го, използваме го. Неудържимият стремеж да правим това е заложен у нас по генетичен път чрез миниатюрно ядро, което се съдържа във всяка една наша клетка – малка органела във всички клетки на тялото ни. Разбираш ли ме?

– Разбирам думите ти. Значението им обаче... ми е толкова чуждо, колкото си ми чужд и ти.

– И ние в началото така възприемахме вашия стремеж към йерархичност. – Той се замисли. – Едно от значенията на думата оанкали е търговец на гени. За нас тази органела изразява всичко – нашата същност, нашия произход. Благодарение на нея оолоите са в състояние да възприемат структурата на ДНК и да я манипулират с такава прецизна точност.

– И те правят това... вътре в телата си?

– Да.

– И сега правят нещо с раковите клетки вътре в телата си?

– Да, експериментират с тях.

– Това... не е никак безопасно.

– В момента те са като деца, говорят и обсъждат възможности.

– Какви възможности?

– Възпроизвеждане на загубени крайници. По-голяма податливост към промяна. Външният вид на бъдещите оанкали няма да е толкова ужасяващ за потенциалните им разменни партньори, ако те са в състояние да се променят, така че да изглеждат като тях. Даже се говори за увеличаване на продължителността на живота, въпреки че съотнесено към това, което е нормално за вас, ние и сега имаме много дълъг живот.

– И всичко това ще го извлекат от рака?

– Може би. Ние се вслушваме в оолоите, когато престанат да говорят толкова много. Тогава разбираме какво ще бъде следващото ни поколение.

– Оставяте всичко на тях? Те ли решават?

– Те ни показват различните варианти, които са минали през тестове. Всички заедно решаваме.

Той се опита да я насочи към дърветата, където живееше семейството му, но тя се дръпна назад.

– Има нещо, което първо трябва да си изясня – каза тя. – Вие наричате това размяна. Взели сте нещо от нас, което е ценно, и в замяна ни връщате нашия свят. Това ли е? Взели ли сте от нас всичко, което сте искали?

– Знаеш, че не е така – каза той тихо. – За толкова много неща досега се досети сама.

Тя чакаше той да довърши мисълта си, докато го гледаше втренчено.

– Твоите хора ще се променят. Децата ви ще приличат повече на нас, а нашите новородени повече на вас. Склонността ви към йерархичност ще бъде изменена и ако разберем как да регенерираме крайниците си или да променяме формата на телата си, ще предадем тези способности и на вас. Това е част от сделката. Трябваше да го направим отдавна.

– За мен това е междувидово кръстосване, вие го наричайте както искате.

– Не, аз вече ти казах. Това е размяна. Оолоите ще направят промени в размножителните ви клетки, преди да се осъществи зачеването, и после ще контролират самото зачеване.

– Как?

– Оолоите ще ти обяснят това, като му дойде времето.

Тя заговори бързо, опитвайки се да заглуши мисълта за още операции или за някакъв сорт сексуален контакт с проклетите оолои.

– В какво ще ни превърнете? Какви ще са децата ни?

– Както ти казах – различни. Не съвсем като вас. Ще приличат малко и на нас.

Помисли за сина си и за това, как приличаше на нея, как приличаше на баща си. После си помисли за уродливи медузоподобни деца.

– Не – каза тя. – Не ме интересува какво ще правите с нещата, които вече сте научили, и как ще ни ги прилагате – само не ни въвличайте в това. Пуснете ни да си ходим. Ако наистина имаме този проблем, който вие казвате, че имаме, тогава ни оставете да го разрешим като човешки същества.

– Тази размяна ни е необходима – заяви той непрек-лонно.

– Не! Така ще довършите започнатото от войната. След няколко поколения...

– Едно поколение е достатъчно.

– Не!

Той обви многото пръсти на едната си ръка около нейната ръка.

– Можеш ли да задържиш дъха си, Лилит? Можеш ли да си наложиш да не дишаш, докато умреш?

– Да задържа...

– Имаме нужда от тази размяна толкова, колкото вашите тела се нуждаят от въздуха. Вече бяхме закъснели за това, когато ви намерихме. Всичко ще се осъществи в името на прераждането на моите и твоите хора.

– Не. – тя изкрещя. – За нас прераждане може да има само ако ни оставите на мира. Да ни оставите да започнем отново сами.

Мълчание.

Тя дръпна ръката си и след малко той я пусна. Тя имаше чувството, че той я гледа много отблизо.

– Иска ми се твоите хора да ме бяха оставили на Земята – прошепна тя. – Ако сте ме спасили за това, по-добре да ме бяхте оставили.

Деца медузи. Коса от змии. Гнезда от нощни влечуги за очи и уши.

Той седна на голата земя и за изненада, след минута тя седна срещу него, без да знае защо, просто следвайки движенията му.

– Аз не мога да те не-намеря – каза той. – Ти вече беше тук. Има обаче... нещо, което мога да направя. То е... Погрешно е от моя страна да ти го предлагам. И няма да ти го предложа втори път.

– Какво? – попита тя вяло.

Беше изморена от дългото ходене, разсъдъкът ѝ беше изцяло завладян от това, което ѝ беше казал. Не намираше никакъв смисъл в това. Господи, не се учудваше, че той не можеше да се върне в родния си дом – даже и все още да съществуваше. Каквито и да са били неговите хора, когато са го напуснали, те сигурно вече много са се променили, както ще се променят и децата на последните оцелели човешки същества.

– Лилит? – каза той.

Тя повдигна главата си и го погледна.

– Пипни ме тук сега – каза той, сочейки към пипалата на главата си, – и аз ще те ужиля. Ще умреш много бързо и без никаква болка.

Тя преглътна.

– Ако го искаш – каза той.

Той ѝ предлагаше услуга. Не заплаха.

– Защо? – прошепна тя.

Той не ѝ отговори.

Вгледа се в пипалата на главата му. Вдигна ръката си и ѝ позволи да се доближи до него, все едно ръката ѝ притежаваше своя воля, своя цел. Никакви Пробуждания повече. Никакви въпроси. Никакви невъзможни отговори. Нищо.

Нищо.

Той не помръдна. Дори пипалата му бяха напълно неподвижни. Ръката ѝ увисна във въздуха, все едно искаше да падне насред жилавите, гъвкави, смъртоносни органи. После се спусна надолу, като почти докосна едно от пипалата.

Тя дръпна ръката си настрани и я притисна силно до себе си.

– Господи – прошепна тя. – Защо не го направих? Защо не мога да го направя?

Той стоеше прав и чака търпеливо няколко минути, докато тя се изправи на краката си.

– Ще се запознаеш с приятелите ми и с едно от децата ми – каза той. – След това ще си починеш и нахраниш, Лилит.

Погледна го. Копнееше да види човешко изражение.

– Щеше ли да го направиш? – попита тя.

– Да – каза той.

– Защо?

– За теб.