Зора

1

Сън.

Смътно си спомни, че я запознаха с трима от роднините на Ждая, после я отведоха и я настаниха на легло. След това – объркващо пробуждане.

Сега ще яде, за да забрави.

Удоволствието от храната беше толкова силно, че всичко друго изчезна от ума й. Имаше цели банани, чинии, пълни с нарязан ананас, цели смокини, няколко различни вида белени ядки, хляб и мед, зеленчукова яхния с царевица, чушки, домати, лук, гъби и подправки.

Къде е било всичко това преди, учуди се Лилит. Можели са да ѝ дават по малко от това, вместо да я държат на диета, което беше превърнало яденето в принуда. Възможно ли е да е било в името на здравето ѝ? Или причината е била друга – нещо, свързано с проклетата им размяна на гени?

След като беше опитала по нещо от всичко и се беше насладила на всеки нов вкус, тя започна да обръща внимание на четиримата оанкали, които бяха заедно с нея в малката гола стая. Това бяха Ждая и жена му Тедийн – Каалждаятедийн лел Кахгаят аж Динсо. Както и партньорът му оолои – Кахгаят – Ахтрекахгаяткаал лел Ждаятедийн аж Динсо. И най-накрая – детето оолои Никанж – Каалниканж оо Ждаятедийнкахгаят аж Динсо.

Четиримата седяха на познатите платформи и ядяха земни храни от няколко малки чинии, все едно цял живот се бяха хранили с това.

Имаше и платформа в центъра, където имаше по повече от всичко, и оанкалите се редуваха да пълнят чиниите си. Сякаш не можеха да сипят само на себе си, всеки трябваше да сипе и на другите. Подаваха си чиниите един на друг, даже на Лилит. Тя сипа чиния с гореща яхния за Ждая и му я подаде обратно, опитвайки се да си спомни кога за последно беше ял, като не се брои портокала, който си разделиха.

– Яде ли, докато бяхме в изолираната стая? – попита го тя.

– Бях се нахранил, преди да вляза вътре – каза той. – Използвах много малко от енергията си, докато бях там, затова нямах нужда от повече храна.

– Колко дълго беше там?

– Ваше време? Шест дни.

Тя седна на своята платформа и го погледна.

– Толкова дълго?

– Шест дни – повтори той.

– Тялото ти беше отвикнало от обичайния за вас двайсет и четири часов ден – каза оолоито Кахгаят. Това се случва с много от вашите хора. Денят ти се удължава и ти загубваш представа колко време е минало.

– Но...

– Колко дълго ти се стори?

– Няколко дни... Не знам. По-малко от шест.

– Виждаш ли? – каза тихо оолоито.

Тя му се намръщи. Беше голо, както и другите, с изключение на Ждая. Даже и в такова тясно помещение това не я смущаваше чак толкова. Но не харесваше ооло-ито. Беше самодоволно и се отнасяше към нея със снизхождение. Освен това беше едно от съществата, определени да разрушат това, което бе останало от човешкия род. И противно на твърдението на Ждая, че оанкалите не са йерархично общество, оолоито даваше вид на водач на семейството. Всички слушаха думите му с внимание.

Беше високо почти колкото Лилит – малко по-голямо от Ждая и значително по-малко от женската Тедийн. И имаше четири ръце. По-точно – две ръце и две пипала с размера на ръце. Тези големи пипала ѝ напомняха на слонски хоботи, само дето не си спомняше някога да е била отвратена от слонски хобот. Добре поне, че на детето още не се бяха появили, въпреки че Ждая я беше уверил, че и то е оолои. Гледайки Кахгаят, изпита удоволствие от това, че самите оанкали го наричаха то. Някои неща заслужаваха да бъдат наричани то.

Насочи отново вниманието си към храната.

– Как ядете това? – попита. – Аз не можех да ям вашата храна, нали?

– Какво си мислиш, че ядеше всеки път като те пробуждахме? – попита оолоито Кахгаят.

– Не знам – отговори тя студено. – Никой не искаше да ми каже.

Кахгаят не долови или просто пренебрегна гнева в гласа ѝ.

– Беше една от нашите храни, леко променена, да съответства на специалните ти нужди – каза то.

Мисълта за „специалните ѝ нужди” я накара да осъзнае, че това може би е „роднината” на Ждая, който бе излекувал рака ѝ. По някаква причина не беше мислила за това до този момент. Стана и напълни една от купичките си с печени, но безсолни ядки и се зачуди дали трябва да е признателна на Кахгаят. И без да се замисля, напълни с ядки и купичката на Тедийн, която ѝ беше натикана в ръцете.

– Има ли наша храна, която да е отровна за вас? – попита тя направо.

– Не – отвърна Кахгаят. – Ние сме се приспособили към храните от вашия свят.

– А има ли ваши храни, които да са отровни за мен?

– Да. Много. Не трябва да ядеш нищо непознато, което намериш тук.

– Това не звучи логично. Как може да дойдете от толкова далече – от различен свят, от различна планетарна система и да сте способни да ядете нашата храна?

– Не сме ли имали достатъчно време да се научим да ядем храната ви? – попита оолоито.

– Какво?

То не повтори въпроса си.

– Виж сега – каза тя. – Как така можеш да се научиш да ядеш нещо, което е отровно за теб?

– Чрез изследване на учителите, за които не е отровно. Чрез изучаване на твоите хора, Лилит. На вашите тела.

– Не разбирам.

– Просто приеми това, което виждат очите ти. Ние можем да ядем всичко, което можете да ядете вие. Това трябва да ти е достатъчно, за да го разбереш.

„Надменен нещастник“, помисли си тя. Но само каза:

– Това значи ли, че можете да се научите да ядете всичко? Че не можете да бъдете отровени?

– Не, нямах предвид това.

Чакаше, дъвчеше ядки и мислеше. Когато Кахгаят не продължи, тя го погледна.

Беше се съсредоточило върху нея и пипалата му бяха наострени.

– Възрастните могат да се натровят – каза то. – Реакциите им са забавени. Те могат да не са в състояние да разпознаят една смъртоносна субстанция достатъчно бързо, за да я неутрализират навреме. Тези, които са сериозно ранени, също могат да се натровят. Телата им са объркани, защото са заети със самовъзстановяването си. И децата може да бъдат натровени, ако още не са се научили как да се предпазват.

– Искаш да кажеш, че почти всичко може да ви натрови, ако вие по някакъв начин не сте подготвени за това, не сте готови да се самозащитите?

– Не всичко. Всъщност много малко неща. Това са неща, към които бяхме особено уязвими, преди да напуснем родния си свят.

– Какво например?

– Защо питаш, Лилит? Какво ще направиш, ако ти кажа? Ще натровиш дете ли?

Тя сдъвка и преглътна няколко ядки, докато гледаше втренчено в оолоито, без да прави усилие да прик-рие неприязънта си.

– Ти ме подкани да те попитам – каза тя.

– Не. Нищо подобно.

– Наистина ли си представяш, че мога да нараня дете?

– Не. Просто не си се научила да не задаваш опасни въпроси.

– Защо тогава ми разкри толкова много?

Оолоито отпусна пипалата си.

– Защото те познаваме, Лилит. И искаме и ти да ни познаваш. В рамките на разумното, разбира се.

2

Оолоито я заведе да види Шарад. Предпочиташе Ждая да я заведе, но когато Кахгаят предложи услугите си, Ждая се наведе към нея и тихо я попита:

– Искаш ли да дойда?

Тя знаеше какво се крие зад неизречените думи, които придружаваха този жест – че Ждая беше готов да ѝ угоди като на дете. Тя беше готова да приеме ролята и да го помоли да дойде. Но той заслужаваше да си почине от нея, както и тя от него. А може би искаше да прекара малко време с едрата и мълчалива Тедийн. Как се справяха с интимния си живот тези същества? Как се вписваше оолоито в това? Двете огромни пипала с размера на ръце полови органи ли бяха? Кахгаят не ги използваше да се храни с тях – държеше ги или навити и долепени до тялото си, или заметнати над раменете си.

Не се страхуваше от него, колкото и грозно да беше оолоито. Досега беше предизвикало само отвращение, гняв и неприязън у нея. Как се съединяваше Ждая с такова същество?

Кахгаят я прекара през три стени, които отваряше, като ги докосваше веднъж с едно от големите си пипала. Най-накрая стигнаха до широк, полегат и добре осветен коридор. Групи оанкали вървяха или се возеха на плоски, бавно движещи се пътеки, които видимо се носеха във въздуха на около два сантиметра от пода. Нямаше сблъсъци, нито опасни разминавания и в същото време Лилит не видя никакъв ред на движението. Оанкалите ходеха или караха, където можеха да намерят пролука, и очевидно разчитаха на това, другите да не ги блъснат. Някои от превозните средства бяха пълни с непознат товар – прозрачни, с големината на плажни топки, сини сфери, пълни с някаква течност; половинметрови, приличащи на стоножки животни, натрупани в правоъгълни клетки; огромни плоскости с натрупани върху тях издължени и заоблени зелени форми, дълги близо три метра и дебели около метър. Тези последните се гърчеха бавно и напосоки.

– Какви са тези? – попита тя оолоито.

Не ѝ обърна внимание, само я хвана за ръка и я поведе натам, където движението беше натоварено. Изведнъж осъзна, че я води с върха на едно от големите си пипала.

– Как се наричат тези? – попита тя, като докосна това, което се беше увило около ръката ѝ.

Като по-малките пипала, и това беше студено и твърдо като ноктите ѝ, но очевидно много гъвкаво.

– Можеш да ги наричаш сетивни крайници – каза ѝ то.

– За какво са?

Мълчание.

– Виж, аз си мислех, че от мен се очаква да се уча. Не мога да се науча, ако не задавам въпроси и не получавам отговори.

– Рано или късно, ще ги получиш – в момента, в който са ти нужни.

В яда си тя издърпа ръката си от оолоито. Беше учудващо лесно. То повече не я докосна, изглежда, не забеляза, че на два пъти почти я загуби, не направи никакво усилие да ѝ помогне, когато преминаха през многобройна тълпа и тя осъзна, че не може да различи едно оолои от друго.

– Кахгаят – каза тя остро.

– Тук съм – беше до нея, без съмнение я наблюдаваше и сигурно се присмиваше на объркването ѝ. Чувствайки се манипулирана, тя сграбчи едната му ръка и се държа близо до него, докато не стигнаха до един полупразен коридор. След това тръгнаха по друг, който беше напълно празен. Кахгаят прокара едно от сетивните си пипала по стената в продължение на няколко крачки, след това спря и сложи изправения край на пипалото си на стената.

В стената се появи отвор – там, където я беше докоснало пипалото. Лилит очакваше да влязат в друг коридор или стая. Вместо това стената образува форма, подобна на сфинктер, и отдели нещо. Една от онези полупрозрачни и издължени зелени форми се плъзна пред очите им, мокра и хлъзгава.

– Това е растение – каза оолоито без подканване. – Държим го там, където може да получи светлината, при която най-добре вирее.

„Какво му пречеше да ѝ беше казал това преди“, помисли си тя.

Зеленото растение се гърчеше бавно, като другите, които беше видяла по-рано, докато оолоито го побутваше с двете си сетивни пипала. След малко оолоито се съсредоточи върху единия край на растението и започна да го масажира със сензорните си пипала.

Лилит видя, че растението започна да се отваря, и изведнъж осъзна какво се случва.

– Шарад е вътре в това нещо, нали?

– Ела тук.

Отиде до него и седна на пода, точно до отворения край на растението. Главата на Шарад тъкмо беше започнала да се подава оттам. Косата му, която тя си спомняше като матовочерна, сега лъщеше, мокра и полепнала по главата му. Очите му бяха затворени и изражението на лицето му беше спокойно – все едно момчето спеше. Кахгаят беше отворил растението до мястото, където се показваше вратът на Шарад, но това ѝ беше достатъчно, за да види, че Шарад е пораснал от времето, когато бяха заедно в една стая. Изглеж-даше здрав.

– Ще го събудиш ли? – попита тя.

– Не. – Кахгаят докосна кафявата му кожа с едно от сензорните си пипала. – Няма да пробуждаме тези хора известно време. Човекът, който ще ги води и обучава, още не е започнал собственото си обучение.

Би му се помолила, ако не беше прекарала две години с оанкалите, през които беше разбрала достатъчно добре, че молбите не водят до нищо. Пред нея лежеше единственото човешко същество, което беше виждала през тези две години, през всичките двеста и петдесет години досега, а тя не можеше да му говори, нито да направи нещо, за да разбере той, че тя е тук, с него.

Докосна бузата му и усети, че е мокра, слизеста и студена.

– Сигурен ли си, че е добре?

– Добре е.

Оолоито докосна растението там, където се беше разтворило, и то бавно започна да се затваря около Шарад. Тя гледаше лицето му, докато то напълно изчезна. Растението се затвори без проблем около малката глава.

– Когато открихме тези растения – каза Кахгаят, – те хващаха животни и ги поддържаха живи дълго време, като използваха техния въглероден двуокис, а в замяна им даваха кислород, докато бавно консумираха по-маловажните части от организмите на жертвите си: крайници, кожа, сензорни органи. Растенията даже предаваха част от собственото си съдържание на плячката, за да я подхранват и да я държат колкото се може по-дълго жива. А растенията се обогатяваха от това, което изхвърляха организмите на заловените животни. Те им причиняваха една много, много дълга смърт.

Лилит преглътна.

– Жертвите чувстваха ли болка?

– Не. Това щеше да ускори смъртта. Жертвите... спяха.

Лилит се загледа в облото и продълговато растение, гърчещо се бавно като неприлично дебела гъсеница.

– Как диша Шарад?

– Растението го снабдява с идеалната смесица от газове.

– Не само с кислород?

– Не. Нагажда се според нуждите на Шарад. Възползва се от въглеродния двуокис, който той издишва, и от превъзходните отпадъци, които изхвърля. Детето плува в смесица от хранителни вещества и вода. Това и светлината дават на растението всичко, от което се нуждае.

Лилит докосна растението и го усети твърдо и студено. То леко поддаде под натиска на пръстите ѝ. Повърхността му беше покрита с тънък слой слуз. Гледаше с удивление как пръстите ѝ потъват по-дълбоко в него и как то започва да ги поглъща. Не беше изплашена, но когато се опита да ги издърпа обратно, разбра, че то не я пуска и че дърпането ѝ причинява остра болка.

– Чакай – каза Кахгаят.

С едно от сензорните си пипала докосна растението близо до ръката ѝ. Изведнъж почувства, че растението започва да разхлабва хватката си. Когато най-накрая повдигна ръката си, тя беше безчувствена, но невредима. Чувствителността бавно се върна в ръката ѝ. Отпечатъкът от ръката ѝ още се виждаше на повърхността на растението, когато Кахгаят първо потърка ръцете си със сензорните си пипала, а после отвори стената и тласна растението обратно през нея.

– Шарад е много малък – каза Кахгаят веднага щом растението изчезна. – Можеше и теб да погълне.

Тя повдигна рамене.

– Аз бях в същото такова... нали?

Кахгаят не обърна внимание на въпроса ѝ. Разбира се, че е била в едно от тези растения – прекарала е пос-ледните два века и половина в нещо, което на практика е месоядно растение. И то се е грижило добре за нея, поддържало я е здрава и млада.

– Как сте успели да ги накарате да не ядат хора? – попита тя.

– Видоизменихме ги генетично – променихме някои от потребностите им и направихме така, че да се влият от някои наши химически стимули.

Тя погледна оолоито.

– Едно е да правите това върху растения, друго е да го правите върху същества с интелект, които съзнават какво се случва с тях.

– Правим това, което ни се налага да правим, Лилит.

– Можете да ни убиете. Да направите от децата ни хибриди – стерилни чудовища.

– Не – каза то. – На вашата планета Земя не е имало никакъв живот, когато прародителите ни са напуснали нашия роден свят, и през цялото това време не сме направили нищо такова.

– Нямаше да ми кажеш, даже и да сте го направили – каза тя с горчив тон.

Прекара я през многолюдните коридори до апартамента на Ждая и я предаде в ръцете на детето, Никанж.

– То ще отговаря на въпросите ти и ще те прекарва през стените, ако се наложи – каза Кахгаят. – То е два пъти по-младо от теб и знае много за всичко, с изключение на човешките същества. Ти ще го учиш на неща за твоите хора, а то ще те учи за оанкалите.

Два пъти по-младо от нея, три четвърти от нейния ръст и още растеше. Прииска ѝ се да не беше дете оолои. Въобще да не беше дете. Как можеше Кахгаят да я обвинява, че иска да отрови децата им, а после да поверява на грижите ѝ собственото си дете?

Добре поне, че Никанж все още не приличаше на оолои.

– Ти говориш английски, нали? – попита го тя, след като Кахгаят отвори една от стените и напусна стаята. Това беше стаята, в която бяха яли и която сега беше празна, с изключение на Лилит и детето. Остатъците от храната и чиниите ги нямаше, а след завръщането си тя не беше виждала нито Ждая, нито Тедийн.

– Да – каза детето. – Но... не добре. Ти учиш.

Лилит въздъхна. Нито детето, нито Тедийн ѝ бяха казали нещо, освен да я поздравят, но от време на време на бърз и насечен оанкали език проговаряха отривисто на Ждая и Кахгаят. Беше се зачудила защо, но сега разбра.

– Ще те науча каквото мога – каза тя.

– Аз уча. Ти учиш.

– Да.

– Добре. Навън?

– Искаш да излезеш навън с мен?

Сякаш се замисли за момент.

– Да – каза най-накрая.

– Защо?

Детето отвори устата си, после я затвори пак, пипалата на главата му се раздвижиха. Объркване? Проблем с речника.

– Няма проблем – каза Лилит. – Ще излезем навън, ако искаш.

Пипалата му се изправиха и прилепиха към тялото му за момент, след това то пое ръката ѝ и щеше да отвори една от стените и да я отведе навън, но тя го спря.

– Можеш ли да ми покажеш как да отварям стените? – попита тя.

Детето се поколеба за момент, после взе ръката ѝ и с нея леко докосна върховете на дългите пипала на главата си, при което ръката ѝ се навлажни. После с пръстите ѝ докосна стената и тя започна да се отваря.

Още една програмирана реакция, която беше резултат от химическа стимулация. Няма нужда да се докосват специални места или да се прилага специална поредица от натискания. Само химията на самите оанкали, която се произвеждаше от телата им. Тя завинаги ще си остане затворник, принудена да остане до момента, в който те решат, че повече не им е нужна. Нямаше даже да ѝ бъде разрешена илюзията за свобода.

Детето я спря веднага щом излязоха навън. Затрудняваше се да намери думите.

– Другите – каза то, после се поколеба. – Другите видят теб? Другите не виждали човек... никога.

Лилит присви вежди, беше сигурна, че ѝ се задава въпрос. Интонацията на детето загатваше за това, ако въобще можеше да се разчита на такива загатвания от страна на оанкалите.

– Питаш ме дали можеш да ме покажеш на приятелите си? – попита тя.

Детето обърна лице към нея.

– Покажа?

– Да ме изкараш на показ – да ме изведеш навън, за да ме видят.

– А, да. Да те покажа.

– Добре – усмихна се тя.

– Аз говоря... по човешки скоро. Кажеш... ако аз говоря лош.

– Лошо – поправи го тя.

– Ако говоря лошо.

Доста време не каза нищо.

– Също добър? – попита то.

– Не, не добър. Добре.

– Добре. – Детето сякаш опитваше вкуса на думата. – Аз говоря добре скоро – каза то.

3

Приятелите на Никанж я мушкаха и бутаха по голата кожа и се опитаха да я убедят чрез Никанж да си свали дрехите. Нито един от тях не говореше английски. Нито един от тях не приличаше на дете, въпреки че Никанж беше казал, че всичките са деца. Имаше чувството, че някои от тях с удоволствие биха ѝ направили дисекция. Малко говореха на глас и повече общуваха, като докосваха плътта с пипала или едни пипала с други. Като разбраха, че тя няма да свали дрехите си, престанаха да ѝ задават въпроси. Отначало ѝ беше забавно, но после се подразни и най-накрая се ядоса от отношението им. За тях тя не беше нищо повече от едно необикновено животно. Новият домашен любимец на Никанж.

Рязко се обърна с гръб към тях. Втръснало ѝ беше да бъде излагана на показ. Отдръпна се от две деца, които бяха протегнали пипалата си, за да изследват косата ѝ. Те натъртено изговаряха името на Никанж.

Никанж разплете дългите си пипала от тези на едно друго дете и се върна при нея. Ако не беше реагирало на името си, тя нямаше да го познае. Трябваше да се научи да разпознава оанкалите. Може би трябваше да запомни различните форми на пипалата по главите им.

– Искам да се връщам – каза тя.

– Защо? – попита то.

Въздъхна и реши да му каже част от истината, поне толкова, колкото щеше да разбере. Искаше да знае колко далече може да стигне.

– Това не ми харесва – каза тя. – Не искам повече да бъда показвана на хора, с които даже не мога да говоря.

Докосна ръката ѝ колебливо.

– Ти... ядосана?

– Да, ядосана съм. Имам нужда да остана сама за малко.

То помисли за момент.

– Ние връщаме – каза то най-накрая.

Някои от децата видимо не бяха щастливи от това, че си тръгва. Те се скупчиха около нея и заговориха високо на Никанж, но Никанж каза няколко думи и те я пуснаха да мине.

Тя усети, че трепери, и си пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои. Как се предполагаше да се чувства едно домашно животно? Как се чувстваха животните в зоологическата градина?

Ако можеше само детето да я отведе някъде и да я остави за малко. Ако можеше да ѝ даде поне малко от това, което си мислеше, че никога няма да поиска пак: усамотение.

Никанж докосна челото ѝ с няколко от пипалата на главата си, сякаш опитваше потта ѝ. Тя рязко дръпна главата си настрани. Не желаеше да бъде опитвана от никого.

Никанж отвори една от стените към семейния апартамент и я пусна в стая – близнак на тази, която тя мислеше, че е оставила след себе си.

– Почивай тук – каза ѝ то. – Спи.

Даже имаше баня и на познатата платформа бяха оставени чифт чисти дрехи. И Ждая беше заместен от Никанж. Не можеше да се отърве от него. Беше му казано да стои с нея и то възнамеряваше да го прави. Пипалата му се отпуснаха на грозни бучки, когато тя му извика, но то продължи да стои.

Победена, тя се скри за известно време в банята. Изплакна старите си дрехи, въпреки че нямаше нищо полепнало по тях – нито прах, нито пот, нито мазнина или вода. Материя, която никога не оставаше мокра за повече от пет минути. Някакъв вид оанкалска синтетика.

После отново ѝ се приспа. Беше свикнала да заспива винаги щом се чувстваше изморена, и не беше свикнала да изминава дълги разстояния или да се среща с „хора”. Учудващо колко бързо оанкалите се бяха превърнали в „хора” за нея. Но тогава кой още беше тук?

Тя се мушна в леглото и обърна гръб на Никанж, който беше заел мястото на Ждая на платформата. Кой щеше да я защити, ако оанкалите решат да правят каквото си искат с нея – а те без съмнение бяха свикнали да правят каквото си поискат. Видоизменят месоядни растения... Какво са променили, за да построят кораба си? И в какви полезни за тях инструменти възнамеряваха да превърнат хората? Знаеха ли вече какво трябва да направят, или още експериментираха? Беше ли ги грижа? Как щяха да направят промените? Или вече ги бяха направили – допълнително са поровили в нея, докато са премахвали тумора ѝ. Имала ли е въобще тумор? Заради семейната си история беше по-склонна да приеме, че е имала. Вероятно не са я излъгали за това. Може би за нищо не бяха излъгали. За какво им е притрябвало да лъжат? Те притежаваха планетата Земя и всичко, което беше останало от човешките същества.

Как така не беше в състояние да приеме това, което Ждая ѝ беше предложил?

Най-накрая заспа. Светлината не се промени през цялото време, но беше свикнала с това. Събуди се само за да открие, че Никанж е дошъл в леглото и лежи до нея. Първоначалният ѝ импулс беше да избута детето или тя самата да стане. Но после безразличието и умората я надвиха и тя продължи да спи.

4

За нея беше безумно важно да направи две неща. Първо – да говори с друго човешко същество. Който и да е, въпреки че се надяваше да е някой пробуден по-рано, който със сигурност щеше да знае повече. Второ – искаше да хване някой от оанкалите в лъжа. Който и да е от оанкалите. Каквато и да е лъжа.

Но не видя и следа от други хора. А единственото, в което хвана оанкалите, бяха полуистините, които ѝ казваха, въпреки че те чистосърдечно си го признаваха. Например, че ще ѝ споделят само половината от това, което иска да научи. Иначе те винаги говореха истината, тоест така, както я разбираха. Така тя оставаше с почти непоносимото чувство за безпомощност и безнадеждност – сякаш ако ги хванеше в лъжа, щяха да станат по-уязвими. Сякаш това щеше да превърне нещата, които възнамеряваха да направят, по-малко реални или по-лесни за отричане.

Само Никанж ѝ доставяше някаква наслада, носеше забрава. И двамата имаха еднаква нужда един от друг. Много рядко я оставяше сама, изглеждаше, че я харесва, въпреки че тя не знаеше какво значи за един оанкали да „харесва” човек. Още не можеше да разбере какви са емоционалните връзки между самите оанкали. Ждая очевидно достатъчно държеше на нея, за да ѝ предложи да направи нещо, което той смяташе за изключително погрешно. Какво би направил Никанж за нея един ден?

В буквалния смисъл на думата тя беше експериментално животно, а не домашен любимец. Какво можеше да направи Никанж за едно такова животно? Да протестира разплакан, когато в края на експеримента тя бъде пожертвана?

Но това не беше от този род експеримент. От нея се предполагаше да живее и да ражда, не да умира. Експериментално животно, майка на домашни любимци? Или... животно от застрашен вид, което е станало част от програма за размножаване. Биолозите на Земята правеха това преди войната – използваха няколко екземпляра от изчезващ животински вид, които са заловили, за да размножат нови животни, които да пуснат обратно сред дивата природа. Такава ли беше нейната съдба? Принудително изкуствено заплождане. Сурогатно майчинство? Хапчета за плодовитост и принудително „донорство” на яйцеклетки? Имплантиране на оплодени яйцеклетки, взети от други донори. Премахване на децата от майките веднага след раждането... Хората бяха прилагали всичките тези неща върху разплодни животни, държани затворени, всичко в името на нещо по-добро, разбира се.

Ето затова имаше нужда да си поговори с друг човек. Само човешко същество можеше да я успокои или поне да разбере страховете ѝ. Но Никанж беше всичко, с което разполагаше. Прекарваше цялото си време да го обучава и научаваше от него каквото може. Държеше я ангажирана, но тя имаше контрол над това. То се нуждаеше от по-малко сън в сравнение с нея и когато не спеше, очакваше тя да го обучава или да възприема знания. Искаше да знае не само езика, но културата, биологията, историята, нейната собствена житейска история... То искаше да знае всичко, което знаеше тя.

Това донякъде приличаше на времето, прекарано с Шарад. Но Никанж беше много по-настойчив – беше като възрастен в упорството си. Без съмнение на нея и Шарад им беше дадено достатъчно време заедно, за да видят оанкалите как се отнася тя с чуждо дете от собствения си биологичен вид – дете, с което трябваше да дели стаята си и което да обучава.

Никанж, както и Шарад, имаше фотографска памет. Вероятно всички оанкали бяха такива. Каквото и да видеше или чуеше, Никанж запомняше бързо, независимо дали го разбираше, или не. Беше умно и учудващо бързо разбираше всичко. Тя започна да се срамува от собствената си мудност и от това, че запомняше само случайни неща.

Винаги ѝ е било по-лесно да научава неща, като си записва. През всичкото това време, прекарано с оанкалите, тя не беше виждала нито един от тях да пише или да чете.

– Водите ли си някога записки, или разчитате само на собствената си памет? – попита Никанж, след като така се беше измъчила с него, че не ѝ оставаше нищо друго, освен да се ядоса и отчае. – Случва ли ви се да четете и пишете понякога?

– Не си ме учила на тези думи – каза то.

– Това е обмяна на информация чрез символи...

Тя се огледа наоколо за нещо, върху което да може да остави отпечатък, но те бяха в спалнята и там нямаше нищо, което да задържи следа или някаква резка достатъчно дълго, че тя да може да изпише цяла дума – даже и да разполагаше с нещо за писане.

– Нека излезем навън – каза тя. – Ще ти покажа.

То отвори една от стените и я пусна да излезе навън. Отвън, под клоните на псевдодървото, в което се намираха техните помещения за живеене, тя коленичи на земята и започна да пише с пръста си върху нещо, което приличаше на рохкава, песъчлива почва. Написа името си, после си поигра с различни начини за изписване на името на Никанж. Никанге не изглеждаше правилно, нито пък Никанги. Никанжи беше най-близкото. Тя си повтори наум начина, по който Никанж изричаше името си, и после написа Никанж. Така ѝ се струваше най-правилно, освен това харесваше начина, по който изглеждаше.

– Приблизително така ще изглежда името ти, ако се напише – каза тя. – Мога да си записвам думите, които ме учиш, и после ще ги повтарям, докато ги запомня. Така няма да се налага да те питам едни и същи неща по няколко пъти. Но ми трябва нещо, с което да пиша, и нещо, върху което да пиша. Тънки листове хартия ще свършат най-добра работа. – Не беше сигурна, че знае какво е хартия, но то така и не попита. – Даже и да нямаш хартия, мога да използвам тънки листове пластмаса или гладка тъкан, ако измислиш нещо, с което мога да оставям следи по тях. Разбираш ли?

– Можеш да правиш всичко това с пръстите си – каза ѝ то.

– Това не е достатъчно. Искам да запазвам написаното, за да го използвам след това... за учене. Имам нужда...

– Не.

Тя спря по средата на изречението и примигна срещу него.

– Това не е опасно – каза тя. – Някои от вашите хора трябва да са виждали книгите, касетите, дисковете, филмите ни – нашите архиви по история, медицина, езици, науки, най-различни неща. Просто искам да си правя записки на вашия език.

– Знам за архивите, които твоите хора са пазели. Не знаех как се наричат на английски, но съм ги виждал. Ние спасихме голяма част от тях и се научихме как да ги използваме, за да разбираме хората по-добре. Аз лично не разбирам нищо, но другите разбират.

– Мога ли да ги видя?

– Не. На никого от твоите хора не му е разрешено да ги вижда.

– Защо?

То не отговори.

– Никанж?

Мълчание.

– Тогава... поне ми разреши да си правя записки, това ще ми помогне да науча езика ви. Ние, хората, имаме нужда да правим това, за да запомняме неща.

– Не.

Тя се намръщи.

– Какво искаш да кажеш с това „не”? Ние наистина се нуждаем от това.

– Не мога да ти дам това, което искаш. Нито за да пишеш, нито за да четеш.

– Защо?

– Не е позволено. Моят народ реши, че не бива да се разрешава.

– Това не е никакъв отговор. Каква беше причината?

Пак мълчание. Сензорните му пипала клюмнаха. Това го направи още по-мъничък – приличаше на рунтаво животинче, на което му се е измокрила козината.

– Не мога да повярвам, че не можете да си изработите материали за писане – каза тя.

– Можем да правим всичко, което са правили твоите хора – каза то. – Въпреки че не искаме да го правим.

– Толкова е просто... – тя поклати глава. – Беше ли ти наредено да не ми казваш защо?

То отказа да ѝ отговори. Негова идея ли беше това, че не ѝ казваше, или така упражняваше по детински собствената си сила? Защо оанкалите да не могат да правят тези неща със същото желание, с което ги правеха хората?

След известно време то каза:

– Хайде да влезем вътре. Ще ти разкажа нещо от историята ни.

Знаеше, че тя имаше слабост към дългите разкази за историята на многовидовия народ на оанкалите, това ѝ помагаше да обогати владеенето на езика им. Точно в този момент обаче нямаше намерение да се държи учтиво. Седна на земята и се облегна на едно псевдодърво. След малко Никанж седна срещу нея и започна да разказва.

– Преди шест деления на планета с бяло слънце и покрита с вода ние сме живеели в плитък океан – каза то. – Всеки един от нас се е състоял от много тела и сме общували със самите себе си и помежду си чрез светлините, излъчвани от телата ни, и с цветни форми...

Тя го остави да говори, без да му задава въпроси, когато не разбираше, изобщо не я беше грижа. Историята за съчетаването на оанкалите с интелигентни, образовани, рибоподобни създания беше запленяваща, но тя беше прекалено ядосана, за да ѝ отдаде значимото внимание. Молив и хартия. Толкова незначителни неща и въпреки това ѝ бяха отказани. Толкова незначителни!

Когато Никанж влезе в апартамента, за да вземе храна за двамата, тя се отдалечи. Поскита, по-свободна от всякога, в района, който приличаше на парк и се намираше далече от псевдодърветата и жилищните помещения. Няколко оанкали я видяха, но ѝ обърнаха внимание само за момент. Беше изцяло погълната в съзерцание на околностите, когато изведнъж Никанж застана до нея.

– Трябва да стоиш с мен – каза то с тон, който ѝ напомни за майка, която гълчи петгодишното си дете.

„Това – помисли си тя – напълно отговаряше на нейния ранг в семейството му.“

След този инцидент тя се измъкваше при всеки удобен случай. Или щяха да я накажат и затворят, или не.

Нищо не ѝ направиха. Никанж, изглежда, свикна с нейните излизания. Престана да изскача до нея броени минути след като беше избягала. Изглежда, че беше склонен от време на време да ѝ позволява да изчезва за час-два. Започна да носи храна със себе си, като заделяше леснопреносими неща – пикантен задушен ориз с много подправки, завит в тънки листа от ядивен високопротеинов материал, ядки, плодове или куатасаяша – лютивата, сиреноподобна храна на оанкалите, за която Кахгаят твърдеше, че е безопасна. Никанж изрази одоб-рението си за нейното скитане, като я посъветва да заравя всичката неизядена храна, която не иска да носи. „Дай я на кораба” – такъв му беше съветът.

Правеше торба от излишното си яке и слагаше храната в него, после се разхождаше сама, ядеше и разсъждаваше. Не намираше никакво успокоение в това, да е сама с мислите и спомените си, но по някакъв начин илюзията за свобода намаляваше отчаянието ѝ.

Някои оанкали се опитваха да я заприказват, но тя не знаеше достатъчно добре езика, за да може да води нормален разговор. Дори да ѝ говореха бавно, тя не можеше да разбере думи, които се предполагаше да знае и за които се сещаше броени секунди след като разговорът приключи. Повечето пъти се стигаше до това, да използва жестове, което не помагаше особено и я караше да се чувства глупаво. Успяваше да комуникира успешно с непознати само когато се загубеше и се налагаше да ги моли за помощ.

Никанж ѝ каза, че ако не може да намери пътя за къщи, трябва да се обърне към най-близкия възрастен оанкали и да произнесе името си по следния начин: Докаалтедийнждаялилит ека Кахгаят аж Динсо. Сричката до като представка означаваше осиновен не-оанкали. Каал беше означението на роднинската група. Следваха имената на Тедийн и Ждая, като името на Ждая беше последно, защото той я беше довел в семейството си. Ека означаваше дете. Малко дете, което още няма изразен пол, както младите оанкали нямаха пол. Лилит прие това определение с надежда. Несъмнено деца без пол не участваха в експерименти с размножаване. След това идваше името на Кахгаят. В края на краищата то беше третият ѝ „родител”. Най-отзад стоеше името, което определяше нейния разменен статус. Групата Динсо щеше да остане на Земята, членовете ѝ щяха да се променят, като заемат част от генетичното нас-ледство на човечеството, и в същото време щяха да разпространят собствените си гени като вирус сред неохотните човешки същества... Динсо. Това не беше фамилно име. Това беше ужасно обещание, заплаха.

И все пак където и да изречеше това дълго име, оанкалите веднага разбираха не само коя е, но и къде трябва да отиде и ѝ посочваха пътя за „къщи”. Тя не им беше особено благодарна.

По време на една от самотните си разходки тя чу двама оанкали да използват една от думите си, с която наричаха човеците – кайзиди. Тя забави крачка, за да чуе за какво си говорят. Помисли, че говорят за нея. Често си въобразяваше, че хората, сред които се разхождаше, говорят за нея като за някакво необикновено животно. Тези двамата оправдаха страховете ѝ, като млъкнаха веднага щом тя се приближи, и продължиха разговора си мълчаливо, като се докосваха един друг с пипалата на главите си. Почти беше забравила за тази случка, когато чу група оанкали от същия район пак да говорят за кайзиди, и по-конкретно за мъж, когото те наричаха Фукумото.

Веднага щом приближи, отново всички млъкнаха. Тя остана на мястото си и се опита да ги подслуша, като се скри зад едно псевдодърво, но в момента, в който го направи, разговорът между оанкалите замлъкна. Слухът им, особено когато се концентрираха, беше изключително добър. В началото Никанж се оплакваше, че сърцето ѝ бие много шумно.

Продължи по пътя си, засрамена, че са я хванали да подслушва. Всъщност нямаше смисъл да се срамува. Тя беше пленница. Добрите ѝ обноски нямаше да променят нищо в случая.

И къде беше Фукумото?

Тя повтори наум това, което беше запомнила от дочутите откъслечни фрази. Фукумото беше свързан с родовата група Тей, които също спадаха към хората Динсо. Знаеше приблизително къде се намира районът, където живееха те, въпреки че никога не беше ходила там.

Защо оанкалите от Каал ще си говорят за човек от Тей? Какво беше направил Фукумото и как можеше да се добере до него?

Ще отиде до Тей. Ще се разходи дотам, стига Никанж да не я спре. То все още правеше това от време на време, за да ѝ покаже, че може да я следи и да я намери навсякъде. Появяваше се изневиделица. Може би му харесваше да вижда как подскача от изненада.

Тръгна към Тей. Може би щеше да успее да види човека, ако беше навън и ако и той като нея обичаше разходките. Беше напълно възможно той да говори английски. Ако знаеше английски, неговите надзиратели оанкали нямаше да могат да му попречат да разговаря с нея. Възможно беше разговорът да се окаже безплоден, и той можеше да се окаже неосведомен като нея. Но ако той разполагаше с информация и разговорът минеше добре, оанкалите можеха да решат да я накажат. Да я затворят отново сама? Да я върнат в летаргичен сън? Или да я затворят в тясна стая с Никанж и семейството му. Ако направеха едно от първите две неща, това щеше да означава, че я освобождават от отговорността, която тя, тъй или иначе, не искаше да поеме и с която нямаше да може да се справи. Ако пък се стигнеше до третия вариант, какво щеше да се промени? Можеше ли да се откаже от възможността най-накрая да поговори с човек от нейната раса?

За нищо на света.

Изобщо не възнамеряваше да се връща при Никанж и да пита него или семейството му дали може да я срещнат с Фукумото. Бяха ѝ дали да разбере, че тя не може да има контакт с човешки същества или човешки предмети.

Пътят до Тей се оказа по-дълъг, отколкото очакваше. Още не се беше научила да преценява добре разстоянията на кораба. Хоризонтът – в случаите, когато не беше запречен от псевдодървета или възвишения, които бяха входове към други нива – изглеждаше изумително близо. Но колко близо, тя не можеше да прецени.

Поне никой не я спря. Оанкалите, с които се разминаваше, явно, мислеха, че принадлежи на мястото, където я срещаха. Освен ако Никанж не се появеше изневиделица, тя беше свободна да се скита из Тей колкото си иска.

Стигна до Тей и започна да търси. Псевдодърветата тук бяха жълто-кафяви на цвят, а не сиво-кафяви както в Каал и кората им беше по-груба – много повече приличаше на това, което тя свързваше с кора на дърво. Въпреки това оанкалите ги отваряха, когато влизаха и излизаха. Тя надникна през една от тези дупки, когато ѝ се удаде възможност. Това пътешествие щеше наистина да си струва, ако можеше да зърне Фукумото – или което и да било друго човешко същество, стига да е пробуден и наясно със ситуацията. Който и да беше.

Докато не започна истинското търсене, не си беше давала сметка колко важно беше да намери някого. Оанкалите не само напълно я бяха откъснали от нейните хора, ами сега я превръщаха в предател. Бяха направили всичко спокойно, без бруталност, с изключително търпение и лекота, които стопяваха нейната решителност.

Ходи и се оглежда наоколо, докато краката ѝ не натежаха от умора. Накрая, обезкуражена и разочарована, тя седна и се подпря на едно псевдодърво, за да изяде двата портокала, които беше заделила от обяда си в Каал.

Даде си сметка, че търсенето ѝ е било абсурдно. Можеше да си остане в Каал, да си мечтае, че е срещнала друг човек, и от това щеше да изпита по-голямо удоволствие. Даже не беше сигурна колко от Тей беше пребродила. Нямаше знаци, по които да се ориентира. Оанкалите не използваха такива неща. Районите, които принадлежаха на различните родови групи, бяха маркирани с техните миризми. При всяко отваряне на стена те подсилваха местните маркери за миризма или се идентифицираха като гости – членовe на друга родова група. Оолоите можеха да променят миризмата си и го правеха, когато напускаха домовете си, за да се размножават. Мъжките и женските оанкали запазваха миризмата, с която бяха родени, и никога не живееха извън определената им родова местност. Лилит не можеше да разчита знаци, базирани на миризма. Според нея оанкалите не миришеха на нищо.

Така беше по-добре, отколкото да притежават неприятна миризма и да я принуждават да я търпи. Но пък това я лишаваше от пътепоказатели.

Въздъхна и реши да се върне в Каал, но не можеше да намери пътя за къщи. Огледа се и затвърди убеждението си, че се е заблудила и се е загубила. Щеше да ѝ се наложи да помоли някой да я упъти към Каал.

Стана и отстъпи настрани от псевдодървото, на което се беше облегнала, и изчегърта малка дупка в пръстта – наистина беше пръст. Никанж ѝ беше казал: „Зарови корите от портокала”. Знаеше, че ще изчезнат за един ден, ще се разложат под въздействието на живия организъм на кораба.

Или поне се предполагаше да стане така.

Докато изтръскваше якето си и се изтупваше, почвата около мястото, където беше заровила обелките, започна да потъмнява. Промяната на цветовете привлече вниманието ѝ и тя видя как почвата бавно се превърна в кал и постепенно стана оранжева, също като обелките, които беше заровила. Това беше явление, което тя никога преди не беше виждала.

Почвата започна да мирише на нещо, което тя не можеше да свърже с миризмата на портокали. Вероятно миризмата беше това, което привлече оанкалите. Вдигна глава и видя двама да стоят наблизо, насочили пипалата на главите си към нея.

Единият от тях ѝ каза нещо и тя направи усилие да разбере думите. Разбра някои от тях, но не беше достатъчно, за да схване смисъла на това, което ѝ се казва.

Оранжевото петно на земята започна да набъбва и да се разраства. Лилит отстъпи настрани.

– Какво става? – попита тя. – Говори ли някой от вас английски?

По-голямата от двамата оанкали – Лилит си помисли, че това е женската, – заговори на език, който не беше нито английски, нито оанкали. Това я обърка първоначално. После осъзна, че това прилича на японски.

– Фукумото сан? – с надежда в гласа попита тя.

Последва ново изригване от думи, които със сигурност бяха на японски, и тя поклати глава.

– Не разбирам – каза тя на оанкали.

Този израз го беше научила бързо след много повтаряния. А единствените думи, които знаеше на японски, бяха заучени фрази, които беше запомнила от едно пътуване до Япония преди години: коничиуа, аригато годзаймасо, сайонара...

Междувременно други оанкали бяха дошли да гледат бълбукащата земя. Диаметърът на оранжевoто петно беше стигнал почти метър, с форма на идеална окръжност. Едно от месоядните псевдорастения до него започна да потъмнява и да се мята насам-натам в агония. Като видя как яростно се усуква, тя забрави за това, че не беше отделен организъм. Съсредоточи се върху факта, че беше живо и сигурно му беше причинила болка. Не беше предизвикала просто някакво интересно явление, беше причинила болка.

Насили се да говори внимателно и бавно на оанкали.

– Не мога да променя това – каза тя, в смисъл че не може да поправи стореното. – Бихте ли помогнали?

Едно оолои пристъпи напред, докосна оранжевата кал с едно от сетивните си пипала и подържа пипалото си в калта неподвижно за няколко секунди. Бълбукането се забави и после спря. В момента, в който оолоито се отдръпна, яркият оранжев цвят беше започнал да избелява и пръстта беше започнала да възвръща нормалния си цвят.

Оолоито каза нещо на една голяма женска и тя му отговори, сочейки с пипалата на главата си Лилит.

Лилит погледна с недоверие оолоито.

– Кахгаят? – попита тя и се почувства глупаво.

Формата на пипалата на главата на това оолои бяха същите като тези на Кахгаят.

Оолоито насочи пипалата на главата си към нея.

– Как успяваш – попита я то, – да си толкова обещаваща и в същото време да си толкова невежа?

Кахгаят.

– Какво правиш тук? – настоятелно попита тя.

Мълчание. Кахгаят насочи вниманието си към зарастващата земя, сякаш я преглеждаше още веднъж, после каза на висок глас нещо на насъбралите се извънземни. Повечето от тях загладиха пипалата си и започнаха да се разотиват. Тя предположи, че се е пошегувал за нейна сметка.

– Значи, най-накрая намери нещо, което да отровиш – каза ѝ то.

Тя поклати глава.

– Просто зарових няколко портокалови кори. Никанж ми каза да заравям отпадъците си.

– Заравяй каквото си искаш в Каал. Когато напуснеш Каал и искаш да хвърлиш нещо, тогава го дай на оолои. И не напускай Каал пак, докато не се научиш да разговаряш на нашия език. Защо си тук?

Сега тя отказа да отговори.

– Фукумото сан почина наскоро – каза ѝ то. – Без съмнение това е причината, заради която си чула да се говори за него. Чула си да говорят за него, нали?

След малко тя кимна.

– Беше на сто и двайсет години. Не знаеше английски.

– Бил е човешко същество – каза тя.

– Живя тук буден почти шейсет години. Не мис-ля, че за цялото това време е видял друг човек повече от два пъти.

Тя пристъпи по-близо до Кахгаят и го погледна изпитателно.

– И това не ти се струва жестоко?

– Той се адаптира много добре.

– И въпреки това...

– Можеш ли да намериш пътя за къщи, Лилит?

– Ние сме същества, които лесно се адаптират – каза тя, отказвайки да бъде прекъсната, – но е грешно да причиняваш болка на жертвата си само защото може да я понесе.

– Научи езика ни. Когато си готова, един от нас ще те запознае с някого, който като Фукумото е избрал да живее и умре сред нас пред това, да се върне на Земята.

– Искаш да кажеш, че Фукумото е избрал...

– Ти нищо не знаеш – каза оолоито. – Ела. Ще те заведа вкъщи и ще говоря с Никанж за теб.

Тя отговори бързо:

– Никанж не знаеше къде отивам. Може би точно сега ме търси.

– Не, не те търси. Аз те търсех. Ела.

5

Кахгаят я отведе през подземен тунел под един хълм до по-ниското ниво на кораба. После ѝ заповяда да се качи на един плосък и бавен транспортьор. Тя си помисли, че ако тръгне да бяга, сигурно ще го изпревари, но транспортьорът ги закара до дома ѝ учудващо бързо, като мина по по-пряк път от този, който тя беше избрала.

Кахгаят не ѝ проговори през целия път. Тя имаше чувството, че беше ядосан, но от това не ѝ пукаше. Само се надяваше да не е много ядосан на Никанж. Беше допуснала възможността, че може да бъде наказана по някакъв начин заради посещението си в Тей, но не искаше да създава неприятности на Никанж.

Още щом стигнаха до дома ѝ, Кахгаят отведе Никанж в стаята, която деляха, а нея я оставиха в помещението, което тя считаше за трапезария. Ждая и Тедийн бяха там и този път ядяха оанкали храна, приготвена от растения, които щяха да са отровни за нея.

Тя приседна тихо и след малко Ждая ѝ донесе ядки, плодове и някаква оанкали храна, която имаше едва доловим вкус и консистенция като на месо, но беше приготвена от растения.

– Големи неприятности ли съм забъркала? – попита тя, докато той ѝ подаваше храната.

Пипалата му се изгладиха.

– Не, Лилит.

Тя се намръщи.

– Останах с впечатление, че Кахгаят е ядосан.

В този момент гладките му пипала приеха формата на несъразмерни възли.

– Това не беше точно гняв. Кахгаят беше притеснен за Никанж.

– Защото съм отишла до Тей?

– Не – възлите станаха още по-големи и грозни. – Защото това е неприятен момент за него и за теб. Никанж искаше да те провери и ти се провали.

– Какво?

Тедийн изговори нещо много бързо на неразбираем оанкали и Ждая ѝ отговори. Двамата разговаряха няколко минути. След което Тедийн каза на Лилит на английски:

– Кахгаят трябва да учи... дете от същия пол. Разбираш ли?

– И аз съм част от урока? – отговори горчиво Лилит.

– Никанж или Кахгаят – каза Тедийн тихо.

Лилит замръзна и погледна Ждая в очакване на обяснение.

– Иска да каже, че ако ти и Никанж не бяхте събрани, за да се учите един от друг, то теб щеше да те учи Кахгаят.

Лилит потрепери.

– За бога – прошепна тя. И секунди по-късно каза: – Защо не можеше да си ти?

– Обикновено оолоите се занимават с обучението на нови видове.

– Защо? Ако трябва да бъда обучавана, бих предпочела да го правиш ти.

Пипалата на главата му се изгладиха.

– Харесваш него... или Кахгаят? – попита Тедийн.

Нейният английски, който тя почти не практикуваше и беше научила само от слушане, беше много по-добър от оанкалския на Лилит.

– Не искам да обиждам никого, но предпочитам Ждая.

– Добре – каза Тедийн, докато пипалата на главата ѝ се изгладиха, въпреки че Лилит не разбираше защо. – Харесваш повече Ждая или Никанж?

Лилит отвори уста, за да отговори, но после се поколеба. Ждая я беше оставил на Никанж за толкова дълго време и без съмнение го беше направил преднамерено. А Никанж – Никанж беше трогателен, може би защото беше дете. Не беше отговорен за съдбата на останките от човечеството. Просто се опитваше да прави това, което възрастните наоколо му казваха. И двамата бяха жертви.

Не, то не беше жертва. Беше просто дете, и то затрогващо. И тя го харесваше, въпреки себе си.

– Разбираш ли? – попита Тедийн.

Беше станала цялата гладка.

– Разбирам – пое си дълбоко въздух. – Виждам, че всички, включително и Никанж, искат от мен да харесвам Никанж. Ако е така, вие печелите. Харесвам го.

Обърна се към Ждая.

– Ама вие сте адски манипулативни хора.

Ждая се концентрира върху храната.

– Толкова ли много ви бях в тежест? – пoпита тя.

Той не отговори.

– Би ли ми помогнал поне за едно?

Той насочи някои от пипалата си към нея.

– Какво искаш?

– Неща за писане. Хартия. Химикалки или моливи – каквото имате.

– Не.

Отказът му не подлежеше на обсъждане. Беше част от семейната конспирация да я държат невежа, докато се опитват колкото се може по-упорито да я образоват. Безумие.

Разтвори ръце пред себе си и поклати глава: Защо?

– Питай Никанж.

– Вече го питах. Не иска да ми каже.

– Може би ще ти каже сега. Приключи ли с яденето?

– Да, предостатъчно беше – във всяко отношение.

– Ела. Ще отворя една от стените.

Тя стана от платформата, на която седеше, и го последва.

– Никанж може да ти помогне да запомняш неща, без да ги записваш – каза ѝ той, докато докосна стената с няколко от пипалата на главата си.

– Как?

– Попитай го.

Тя премина през отвора веднага щом стана достатъчно широк, и разбра, че се е натрапила на двете оолоита, които не си направиха труда да я забележат, ако не се броеше инстинктивното насочване на няколко от пипалата им към нея. Говореха и се караха на много бърз оанкали. Без съмнение тя беше причината за техния спор.

Погледна назад с надеждата, че ще може да се върне обратно през отвора на стената и да ги остави насаме. По-късно едното от тях можеше просто да ѝ каже какво са решили. Не си представяше, че ще е нещо, което тя да очаква с нетърпение да чуе. Но стената се беше затворила необичайно бързо.

По всичко личеше, че Никанж се справя добре с нападките. В един момент кимна към нея с остро движение на пипалата на главата си. Тя се премести и застана до него, готова да го подкрепи срещу обвиненията на Кахгаят.

Кахгаят спря да говори и я погледна.

– Ти не разбра нищо от това, нали? – попита я на английски.

– Не – призна си тя.

– Сега разбираш ли ме? – попита то на бавен оанкали.

– Да.

Кахгаят се обърна към Никанж и започна да говори много бързо. Тя се напрегна, за да разбере какво си говорят, и ѝ се счу, че казват нещо като: Сега поне знаем, че е способна да научава неща.

– Щях да ги научавам още по-бързо, ако имах хартия и молив – каза тя. – Но с тях и без тях, мога да ви кажа какво мисля за вас на който и да е от трите човешки езика, които знам!

Кахгаят не каза нищо известно време. Най-накрая се обърна, отвори една от стените и напусна стаята.

Когато стената се затвори, Никанж легна на леглото, сложи ръце върху гърдите си и се прегърна.

– Добре ли си? – попита тя.

– Кои са другите два езика? – попита то.

Тя се усмихна.

– Испански и немски. Можех да говоря на немски. Все още си спомням няколко псувни.

– Не го знаеш... добре?

– Знам добре испански.

– А защо не немски?

– Защото са минали много години, откакто го учих и го говорих – много години преди войната, искам да кажа. Ние, хората... ако не използваме един език дълго време, го забравяме.

– Не. Не го забравяте.

Тя погледна към леко набръчканите му пипала и си помисли, че не изглежда щастливо. Безпокоеше го неумението ѝ да научи нещата бързо и после да не ги забравя.

– Ще ми позволите ли да имам материали за писане? – попита тя.

– Не. Ще го направим по нашия начин. Не по твоя.

– Трябва да се направи по начин, който ще даде резултат. Но какво ме засяга. Щом искате да си загубите времето, за да ме научите на всичко, давайте.

– Аз не искам.

Тя сви рамене, без да я е грижа дали е пропуснало жеста, или не го е разбрало.

– Ооан е недоволен от мен, Лилит, не от теб.

– Това е заради мен. Защото не възприемам достатъчно бързо.

– Не. Защото... защото не те уча по начина, по който то мисли, че трябва да го правя. Страхува се за мен.

– Страхува се... Защо?

– Ела тук. Седни. Ще ти кажа.

Тя отново сви рамене и седна до него.

– Аз раста – каза ѝ то. Ооан иска да побързам, за да ти бъде дадена работата, която трябва да свършиш, a аз трябва да почна да се съвкупявам.

– Искаш да кажеш, че колкото по-бързо ме обучиш, толкова по-скоро ще можеш да започнеш да се съвкупяваш?

– Да. Докато не те обуча и не покажа, че си способна, няма да ме одобрят за това.

Ето какво било. Тя не беше просто тяхното опитно животно. Тя беше по един определен начин, който не разбираше, неговото последно изпитание. Въздъхна и поклати глава.

– Ти ли ме поиска, Никанж, или бяхме натрапени един на друг?

Никанж не каза нищо. Сгъна една от ръцете си по начин, който беше естествен за него, но който все още я стряскаше, и разтърка подмишницата си. Тя наклони главата си на една страна, за да види мястото, което разтри.

– Кога се появяват сетивните ти пипала, преди или след периода на размножаването? – попита тя.

– Ще се появят скоро, независимо от това, дали ще започна да се размножавам, или не.

– Не трябва ли да се появят, след като си намериш партньор?

– Партньорите предпочитат те да се появят след това. Мъжките и женските съзряват по-бързо от оолоите. Те обичат да чувстват... как да го кажа? Че са помогнали на техните оолои да приключат с детс-твото.

– Помагат им с отглеждането – попита тя – или с възпитанието?

– ...възпитанието?

– Думата има няколко значения.

– Не разбирам логиката на това.

– Има логика, но сигурно ще ти трябва етимолог, за да ти го разясни. Ще има ли проблем между теб и твоите партньори?

– Не знам. Надявам се да няма. Ще отида при тях, когато мога. Вече съм ги предупредил. – то замълча за малко. – Сега трябва да ти кажа нещо.

– Какво?

– Ооан искаше да го направя, без да ти казвам... за да... те изненадам. Но аз няма да направя така.

– Какво!

– Трябва да направя малки промени... няколко дребни промени. Трябва да ти помогна да стигаш безпроблемно до паметта си, когато имаш нужда от нея.

– Какво искаш да кажеш? Какво искаш да промениш?

– Няколко дребни неща. След това ще настъпи съвсем незначителна промяна в химическия състав на мозъка ти.

Докосна челото си несъзнателно, все едно искаше да се предпази.

– Мозъчна химия? – прошепна тя.

– Бих искал да го направя, когато съм напълно развит. Тогава ще мога да го направя така, че да ти достави удоволствие. Така трябва да бъде. Но ооан... разбирам как се чувства. Ооан казва, че трябва да го направя сега.

– Не искам да бъда променяна.

– Ще спиш през цялото време, по същия начин, както когато ооан Ждая премахна тумора ти.

– Ооан Ждая? Твоят родител Ждая е направил това? Не Кахгаят?

– Да. Това беше направено, преди родителите ми да започнат да се размножават.

– Чудесно.

нямаше нито една причина да се чувства признателна на Кахгаят.

– Лилит? – Никанж сложи многопръстовата си длан на ръката ѝ. – Ето така ще стане. Едно докосване. После... леко убождане. Това е всичко, което ще почувстваш. Като се събудиш, промяната вече ще е нап-равена.

– Не искам да бъда променяна!

Дълго мълчание. Най-накрая то попита:

– Страхуваш ли се?

– Не съм болна. Да забравяш, е нещо нормално за повечето човешки същества. Няма нужда да ми променяте мозъка.

– Толкова ли ще е лошо да помниш по-добре? Както помнеше Шарад, както помня аз.

– Страшна е мисълта, че ще бъда променена. – тя си пое дълбоко въздух. – Виж, най-важната част от мен, това, което ме определя коя съм, е моят мозък. Не искам да...

– Ти няма да се промениш. Да, не съм достатъчно зрял, за да превърна това в приятно преживяване за теб, но съм достатъчно голям, за да го направя като оолои. Ако бях неспособен, досега другите да са го забелязали.

– Ако всички бяха толкова убедени в способностите ти, защо тогава трябва да изпробваш себе си върху мен?

То отказа да отговори и остана мълчаливо в продължение на няколко минути. Когато се опита да я дръп-не долу до себе си, тя се възпротиви, стана и се заразхожда из стаята. Пипалата на главата му я следваха, но не с обичайното бавно полюшване. Бяха насочени към нея като антени и тя най-накрая избяга в банята, за да се отърве от постоянното следене.

Там седна на пода, обгърна се с здраво с ръце и впи нокти в дланите си.

„Какво ще стане сега? Щеше ли Никанж да последва заповедите и да я изненада, докато спи? Щеше ли да я предаде в ръцете на Кахгаят? Или и двамата – о, небеса – ще я оставят на мира!“

6

Нямаше представа колко време беше минало. Улови се, че мисли за Сам и Айри, за своя съпруг и за сина си. И двамата ѝ бяха отнети още преди оанкалите, преди войната, преди да разбере колко лесно може да бъде съсипан един човешки живот.

Имаше панаир – от онези долнопробни панаири, които се правеха на запустели парцели земя, с въртележки, игри, шум и понита с отрупана със струпеи козина. Сам беше решил да заведе Айри, докато Лилит прекара деня с бременната си сестра. Беше обикновена събота. Дотам се отиваше по широка, суха улица, огряна от ярка слънчева светлина. Младо момиче, току-що научило се да шофира, беше блъснало челно колата на Сам. Беше навлязла в насрещната лента, вероятно беше загубила управлението на колата. Притежаваше книжка за начинаещ шофьор и не се предполагаше да кара колата сама. Беше платила с живота за грешката си. Айри загина при катастрофата – беше спрял да диша още преди да пристигне линейката, въпреки че парамедиците се опитаха да го съживят.

Сам не умря веднага.

Имаше травми по главата – мозъкът беше засегнат. Трябваха му три месеца, за да довърши това, което беше започнала катастрофата. Три месеца, за да умре.

През повечето време беше малко или много в съзнание, но не познаваше никого. Родителите му дойдоха от Ню Йорк, за да са с него. Бяха нигерийци и бяха живели достатъчно дълго в Щатите, за да се роди синът им там и да порасне. Въпреки това не бяха особено щастливи от брака му с Лилит. Бяха оставили Сам да израсне като американец, но го бяха пращали редовно на гости при роднините им в Лагос. Явно, са се надявали един ден да се ожени за момиче от племето йоруба. Никога не бяха виждали внука си. Сега им бе отнет пос-ледният шанс.

Сам не ги разпозна.

Беше единственият им син, но сега просто гледаше през тях, както гледаше Лилит, с празен поглед, с очи, изпразнени от него самия. Понякога Лилит сядаше до него, докосваше го и той за малко спираше празния си поглед върху нея. Човекът вече си беше отишъл. Може би беше при Айри или приклещен между нея и Айри – между този живот и следващия.

А може би някаква част от него долавяше нещо, но изолирана някъде в мозъка, тя не можеше да общува с никого – хваната натясно в килията на най-строгия тъмничен затвор, докато най-накрая сърцето му не спря.

Ето това представляваше мозъчната травма – или една от формите ѝ. Имаше и други, много по-лоши. Тя се нагледа на такива през месеците, докато Сам умираше.

Той извади късмет, че умря толкова бързо.

Никога не беше посмяла да сподели тази мисъл на глас. Спохождаше я даже докато го оплакваше. Изведнъж ѝ дойде в главата и сега: Той извади късмет, че умря толкова бързо.

Ще има ли и тя същия късмет?

Ако оанкалите увредят мозъка ѝ, щяха ли да са така добри да я оставят да умре, или щяха да я държат жива – затворена завинаги в онази килия на най-строгия тъмничен затвор.

Тя изведнъж осъзна, че Никанж беше дошъл в банята и беше седнал срещу нея. Никога преди това не я беше безпокоил по този начин. Тя го погледна възмутена.

– Никой не се съмнява в способностите ми да се справя с твоята физиология – каза то спокойно. – Ако не можех да правя това, моите дефекти отдавна щяха да бъдат забелязани.

– Махай се! – изкрещя тя. – Остави ме на мира!

Не се помръдна. Продължи да говори със същия спокоен тон.

– Ооан казва, че ще мине поне едно поколение, преди да можем да говорим с хората. – Пипалата му се нагърчиха. – Не знам как бих могъл да съм с някого, без да мога да говоря с него.

– Увреждането на мозъка ми няма да подобри изказа ми – каза тя горчиво.

– Бих предпочел да увредя своя мозък пред твоя. Но няма да направя нито едно от двете. – то замълча за момент. – Знаеш, че нямаш избор, трябва да приемеш мен или ооан.

Тя не каза нищо.

– Ооан е възрастен. Може да ти достави удоволствие. И не е толкова сърдит... колкото изглежда.

– Аз не търся удоволствие. Даже не разбирам за какво говориш. Просто искам да бъда оставена на мира.

– Да. Но или трябва да ми се довериш, или ще оставиш ооан да те изненада, когато се умори да чака.

– Ти не би го направил по този начин – не би ми скочил отгоре?

– Не.

– Защо не?

– Защото мисля, че не е редно да се прави по този начин, да изненадваш хората. Да ги... третираш все едно не са хора, все едно не са интелигентни.

Лилит се изсмя горчиво.

– Защо изведнъж започна да се тревожиш?

– Искаш ли да те изненадам?

– Разбира се, че не!

Мълчание.

След малко тя стана и отиде до леглото. Легна и след известно време заспа.

Сънува Сам и се събуди плувнала в студена пот. Празни, празни очи. Болеше я главата. Никанж се беше изпънал до нея както обикновено. Изглеждаше отпуснат като труп. Как щеше да се почувства, ако се беше събудила до уродливия Кахгаят вместо до това тъжно дете? Тя потрепери, обхваната от страх и погнуса. Лежа няколко минути в опити да се успокои, най-нак-рая се насили да вземе решение. Искаше да приключи, преди страхът да я е надвил.

– Събуди се! – каза тя грубо на Никанж. Суровият тон на собствения ѝ глас я изплаши. – Събуждай се и прави каквото там настояваш, че трябва да направиш. Приключвай с това.

Никанж веднага се изправи, сложи я да легне нас-трани и отвори дрехата, с която беше спала, така че да оголи врата и гърба ѝ. Преди да може да протестира или да смени решението си, то започна.

Почувства обещаното докосване отзад на врата, по-силен натиск и после пробива. Заболя я повече, отколкото беше очаквала, но болката бързо премина. След няколко секунди не чувстваше болка, почти не осъзнаваше какво става.

Последваха объркани спомени, сънища и най-нак-рая нищо.

7

Събуди се с лекота и само леко объркана, напълно облечена и сама. Полежа, без да мърда, чудеше се какво може да ѝ е направил Никанж. Беше ли променена? По какъв начин? Приключил ли беше с промените? Отначало не можеше да помръдне, но в момента, в който тази мисъл премина през обърканите ѝ възприятия, тя усети, че парализиращото чувство започна да изчезва. Можеше да използва отново мускулите си. Изправи се в леглото точно в момента, в който Никанж премина през стената.

Сивата му кожа беше гладка и изглеждаше като полиран мрамор, докато се настаняваше на леглото до нея.

– Ти си толкова сложна – каза то и взе и двете ѝ ръце.

Не насочи пипалата на главата си към нея, както правеше обикновено. Вместо това сложи главата си близо до нейната и я докосна с тях. След това се облегна назад с пипала, насочени към нея. Тя разбираше смътно, че това поведение не е нормално, и това я разтревожи. Сбръчка вежди и се опита да покаже тревогата си.

– Изпълнена си с толкова много живот и смърт, и потенциал за промяна – продължи Никанж. – Сега разбирам защо на някои от нас им отне толкова дълго да преодолеят страха си от вас.

Тя се съсредоточи върху това, което каза.

– Може би съм още упоена, затова не разбирам за какво говориш.

– Да. Ти никога няма да разбереш. Но един ден, когато съм напълно зрял, ще се опитам да ти покажа.

То пак доближи главата си до нейната и докосна лицето ѝ, а после зарови пипала в косата ѝ.

– Какво правиш? – попита тя, все още необезпокоена.

– Искам да се уверя, че си добре. Не ми хареса това, което ти направих.

– Какво си направил? Не усещам никаква разлика, ако се изключи това, че чувствам лека еуфория.

– Сега ме разбираш.

Постепенно ѝ стана ясно, че откакто Никанж влезе при нея, през цялото време ѝ беше говорил на оанкали и тя му беше отговаряла на същия език, без дори да се замисля. Беше ѝ като роден език – толкова лесен за разбиране, колкото и английският. Спомняше си всичко, на което я бяха учили, и всичко, което беше разбрала сама. Лесно намираше пропуските в знанията си – думи и изрази, които знаеше на английски, но не можеше да преведе на оанкали, части от оанкалска граматика, които не разбираше, определени оанкалски думи, които нямаха еквивалент на английски, но чието значение тя беше разбрала.

Сега беше едновременно разтревожена, доволна и изплашена... Изправи се бавно, за да изпробва краката си. Установи, че са нестабилни, но функционираха. Опита се да изчисти объркването от съзнанието си, така че да може да се огледа и да се довери на собствената си преценка.

– Радвам се, че семейството реши да ни събере – каза Никанж. – Не исках да работя с теб. Исках да се измъкна. Страхувах се. Само си мислех колко ще е лесно да се проваля и вероятно да те повредя.

– Искаш да кажеш... че не си бил сигурен какво е трябвало да правиш с мен преди малко?

– Това ли? Разбира се, че бях сигурен. И от това „преди малко” мина доста време. Спа много по-дълго от обикновено.

– Тогава какво имаше предвид под „да се проваля”?

– Страхувах се, че няма да мога да те убедя да ми повярваш достатъчно, за да мога да ти покажа какво мога да правя, да ти покажа, че няма да те нараня. Страхувах се, че ще те накарам да ме намразиш. Ако това се случи на едно оолои... би било ужасно. По-лошо, отколкото мога да ти опиша.

– Но Кахгаят не мисли така.

– Ооан казва, че човешките същества, както и всеки нов разменен партньор не могат да се третират по начина, по който ние се отнасяме един към друг. До известна степен може. Но все пак мисля, че стигаме твърде далече. Ние сме отгледани, за да работим с вас. Ние сме Динсо. Трябва да намерим начин да преодолеем различията си.

– Чрез насилие – каза горчиво тя. – Това е начинът, който ти използва.

– Не. Ооан би го направил. Аз не. Щях да отида при Ахажас и Дичаан и щях да откажа да се размножавам с тях. Щях да потърся партньори от семейство Акджай, защото те няма да имат пряк контакт с човешки същества.

Пипалата му отново се изгладиха.

– Но сега, като отида при Ахажас и Дичаан, ще е с единствената цел да се съчетая с тях. Ще те изпратя да свършиш работата си, когато си готова. Така ще можеш да ми помогнеш през периода на последната ми метаморфоза.

Почеса подмишницата си и попита:

– Ще ми помогнеш ли?

Тя погледна встрани от него.

– Какво искаш да направя?

– Просто да стоиш с мен. Ще има моменти, когато присъствието на Ахажас и Дичаан близо до мен ще е мъчително. Аз ще съм... сексуално възбуден и няма да съм в състояние да направя нищо по въпроса. Много възбуден. Ти не можеш да предизвикаш това. Миризмата ти, докосването ти са различни, неутрални.

„Слава богу“, помисли си тя.

– За мен ще е много лошо да съм сам, докато се променям. В такъв момент имаме нужда някой да ни наглежда, много повече от друг път.

Замисли се как би изглеждало, когато му израснат вторият чифт ръце, на какво ще прилича, когато е напълно развито. Повече на Кахгаят или повече на Ждая и Тедийн? До каква степен полът определяше индивидуалността сред оанкалите? Тя поклати глава. Глупав въпрос. Дори не можеше да каже до каква степен полът определя индивидуалността сред хората.

– Вторият чифт ръце – каза тя, – те са полови органи, нали?

– Не – каза Никанж. – Те служат да предпазват половите органи – сензорните ръце.

– Но... – намръщи се тя. – Кахгаят няма нищо подобно на ръце в краищата на сетивните си пипала.

В действителност нямаше нищо в края на сетивните си пипала. Имаше само нещо като капачка от твърда, студена кожа, наподобяваща голям мазол.

– Ръката е вътре. Ооан ще ти я покаже, ако поискаш.

– Няма значение.

Пипалата му се отпуснаха.

– Ако имах какво да показвам, щях да ти ги покажа сам. Ще останеш ли с мен, докато пораснат?

Какво друго ѝ оставаше да направи?

– Да. Само се погрижи да науча всичко, което трябва да знам за теб и за тях, преди това да започне.

– Добре. Ще спя през повечето време, но въпреки това ще имам нужда от някой до мен. Ако си с мен, ще знам, че си тук, и ще се чувствам добре. Ти... може би ще се наложи да ме храниш.

– Разбира се – нямаше нищо необичайно в начина, по който се хранеха оанкалите. Поне видимо. Предните им зъби бяха остри, но по размер бяха съвсем близо до човешките. На два пъти по време на разходките си беше виждала женски оанкали да протягат език чак до отвора на гърлото си, но обикновено държаха дългите си и сиви езици вътре в устата си и ги използваха по същия начин както и хората.

Никанж издаде звук на облекчение, като потри пипалата на тялото си, което много наподобяваше звука от смачкването на твърда хартия.

– Добре – каза то. – Тези, които ни придружават, знаят как се чувстваме, когато са близо до нас, и могат да усетят безсилието, което изпитваме. Понякога го намират за смешно.

Лилит беше изненадана, че се усмихва.

– Смешно е, по един определен начин.

– Така е само за мъчителите. С теб там те ще ме измъчват по-малко. Но преди това... – то спря и насочи едно от отпуснатите си пипала към нея. – Преди това ще се опитам да намеря един английскоговорещ човек за теб. Някой, който да прилича колкото се може повече на теб. Ооан няма да ти попречи на това, да се срещнеш с него сега.

8

Един ден. Лилит беше решила преди много време, че един ден е това, което ѝ казва нейното тяло. Сега един ден се определяше и от новата ѝ способност да запаметява. Един ден се измерваше с продължителна активност и после с продължителен сън. Сега тя си спомняше всеки ден, в който е била будна. Започна да брои дните, откакто Никанж започна да търси човек, говорещ на английски за нея. Колкото и да му се молеше, не можеше да го накара да я вземе с него или поне да ѝ каже за хората, с които беше разговаряло.

Кахгаят беше този, който намери човека. Никанж го огледа и после прие избора на родителите си.

– Това е един от хората, който избра да остане тук – каза ѝ Никанж.

Не беше неочаквано, защото Кахгаят беше намекнал за това. Въпреки че ѝ беше трудно да го повярва.

– Мъж ли е, или жена? – попита тя.

– От мъжки пол. Мъж.

– Как... как така не е поискал да се върне?

– Той е прекарал много време тук сред нас. Малко по-възрастен е от теб, но е бил пробуден още съвсем млад и е оставен така. Едно от семействата Тоат го е поискало и той е проявил желание да живее с тях.

Желание? Какъв избор са му дали? Вероятно същият, който дадоха и на нея, а и той е бил много по-млад. Сигурно е бил все още момче. Какво представляваше сега? Какво бяха направили от суровия човешки материал?

– Заведи ме при него – каза тя.

За втори път Лилит се вози на един от плоските транспортьори през претъпканите коридори. Този транспортьор не се движеше по-бързо от първия. Никанж не го управляваше, само от време на време докосваше едната или другата страна с пипалата на главата си, за да го накара да завие. Возиха се около половин час, преди да слязат от него. Никанж го докосна с няколко от пипалата на главата си, за да го върне обратно.

– Няма ли да се върнем с него? – попита тя.

– Ще вземем друг – каза Никанж. – Може да решиш да останеш по-дълго тук.

Тя го погледна остро. Какво се предполагаше да е това? Втора стъпка от програмата за размножаване в плен. Тя хвърли поглед към отдалечаващия се транспортьор. Може би беше прибързала с решението си да се срещне с този човек. Щом той напълно доброволно бе скъсал с човечеството, кой знае на какво друго може да е способен.

– Животно е – каза Никанж.

– Какво?

– Това, на което се возихме. Животно е. Тилио. Знаеше ли?

– Не, но не се учудвам. Как се движи?

– Върху тънък слой много хлъзгава субстанция.

– Слуз?

Никанж замълча за момент

– Тази дума ми е позната. Не е... съвсем подходяща, но може да се използва в този случай. Виждал съм земни животни, които използват слуз, за да се придвижват. Те са неефективни, сравнени с тилиото, но аз виждам прилики. Ние създадохме тилиото от по-големи и по-продуктивни животни.

– Не оставя слузеста следа.

– Не. Тилиото има орган в задната си част, който събира по-голямата част от това, което отделя. Корабът поема останалото.

– Никанж, някога изработвали ли сте машини? Използвали ли сте метал или пластмаса вместо живи организми?

– Да, когато се налага. Не... ни харесва. Няма полза от това.

Тя въздъхна.

– Къде е човекът? Между другото, как се казва той?

– Пол Тайтъс.

Е, това не ѝ говореше нищо. Никанж я заведе до една близка стена и я удари с три от пипалата на главата си. Цветът на стената се промени от мръснобял в матовочервен, но тя не се отвори.

– Какво има? – попита Лилит.

– Нищо. Някой ще я отвори скоро. Не е хубаво да влизаш в нечие жилище, ако не го познаваш добре. По-добре е да покажеш на хората, които живеят там, че чакаш да влезеш вътре.

– Значи, това, което направи, е същото като почукване – каза тя и тъкмо се канеше да демонстрира почукване, когато стената започна да се отваря. От другата страна на стената стоеше човек, облечен само в парцаливи шорти.

Загледа се в него. Човешко същество – висок, здрав, с кожа, тъмна колкото нейната, и гладко избръснат. Първоначално не ѝ се понрави – изглеждаше ѝ странен и чужд, но въпреки това познат, завладяващ. Беше красив. Даже и да беше прегърбен и стар, пак щеше да е красив.

Тя погледна към Никанж, който беше застанал неподвижен като статуя. Очевидно нямаше намерение да се раздвижи скоро или да каже нещо.

– Пол Тайтъс? – попита тя.

Мъжът отвори устата си, после я затвори, прег-лътна и кимна с глава.

– Да – каза той най-накрая.

Звукът на гласа му – дълбок, определено човешки, определено мъжки, подхрани глада в нея.

– Аз съм Лилит Аяпо – каза тя. – Знаехте ли, че идваме, или това беше изненада за вас?

– Заповядайте – каза той, като докосна отвора в стената. – Знаех. И не можете да си представите колко се радвам, че сте тук. – той погледна към Никанж. – Каалниканж оо Ждаятедийнкахгаят аж Динсо, заповядай. Благодаря ти, че я доведе.

Никанж направи много сложен жест за поздрав с пипалата на главата си и влезе в стаята – в обичайната празна стая. Никанж отиде до една платформа в ъгъла и се сгъна в седнала поза отгоре ѝ. Лилит си избра платформа, която ѝ позволи да седне почти с гръб към Никанж. Искаше да забрави, че то е там и я наблюдава, тъй като очевидно нямаше намерение да прави нищо друго. Искаше да отдаде цялото си внимание на мъжа. Беше истинско чудо – човешко същество, зрял мъж, който говореше английски и който малко приличаше на един от мъртвите ѝ братя.

Акцентът му беше американски, като нейния, и в главата ѝ нахлуха въпроси. Къде е живял преди войната? Как е оцелял? Какво се крие зад името му? Виждал ли е други хора? Бил ли е...

– Наистина ли си решил да останеш тук? – изведнъж попита тя настоятелно.

Това не беше първият въпрос, който възнамеряваше да зададе.

Мъжът седна с кръстосани крака в средата на една платформа, която беше толкова голяма, че можеше да послужи за легло или за маса за хранене.

– Бях на четиринайсет, когато ме пробудиха – каза той. – Всички, които познавах, бяха мъртви. Оанкалите ми казаха, че ще ме пратят обратно на Земята, ако искам. Но след като прекарах известно време тук, си дадох сметка, че това е мястото, където искам да живея. Нищо скъпо не ми е останало на Земята.

– Всеки от нас е загубил роднини и приятели – каза тя. – Доколкото знам, аз съм единствената останала жива от моето семейство.

– Видях баща си, брат си – телата им. Не знам какво е станало с майка ми. Самият аз умирах, когато оанкалите ме намериха. Така ми казаха. Не си спомням, но им вярвам.

– И аз не си спомням как са ме намерили. – тя се обърна. – Никанж, твоите хора направили ли са нещо, което да ни пречи да си спомняме?

Никанж се надигна бавно.

– Трябваше да го сторят – каза то. – Хората, на които им беше позволено да си спомнят как са били спасени, станаха неконтролируеми. Някои умряха въпреки грижите за тях.

Не беше изненадана. Опита се да си представи своята реакция, шока, който изпита, когато осъзна, че домът ѝ, семейството, приятелите, целият ѝ свят, всичко е погубено. Беше се изправила лице в лице с група оанкали, които прибираха оцелелите. Сигурно си е помислила, че е загубила ума си. А може би наистина го бе загубила за известно време. Истинско чудо беше, че не се уби, докато се опитваше да избяга.

– Яла ли си? – попита мъжът.

– Да – каза тя, неочаквано срамежливо.

Настъпи дълго мълчание.

– Каква си била преди? – попита той. – Искам да кажа, работила ли си?

– Бях тръгнала пак на училище – отговори Лилит. – Специализирах антропология. – Тя се изсмя горчиво. – Предполагам, че мога да нарека това тук практическо проучване на обекти, но как, по дяволите, мога да се измъкна от обекта?

– Антропология? – каза той безизразно. – О, да, спомням си, че четох преди войната някаква книга на Маргарет Мийд. Какво точно си искала да изследваш? Племенните хора?

– Във всеки случай различни хора. Хора, които не правят неща по начина, по който ги правим ние.

– Откъде си? – попита той.

– Лос Анджелис.

– А, така ли? Холивуд. Бевърли Хилс, филмови звезди... винаги съм искал да отида там.

Едно посещение щеше да му е достатъчно да разбие илюзиите му.

– А ти откъде си?

– Денвър.

– Къде беше, когато войната започна?

– В Големия каньон – спускахме се по бързеите на реката. Беше първият път, когато наистина правехме нещо, когато отивахме някъде на хубаво място. Замръзнахме след това. А баща ми беше свикнал да казва, че ядрената зима не е нищо повече от политика.

– Аз бях в Андите, в Перу – каза тя. – изкачвах се към Мачу Пикчу. И аз никъде не бях ходила. Поне откакто съпругът ми почина...

– Била си женена?

– Да, но той и синът ми... починаха... Преди войната имам предвид. Бях отишла в Перу на изследователска експедиция. Беше част от програмата ми в колежа. Приятелка ме убеди да отида. Тя също дойде... и загина.

– Наистина ли?

Той вдигна рамене от неудобство.

– Аз също имах някакви планове да отида в колеж. Но тъкмо бях свършил десети клас, когато всичко избухна.

– Оанкалите сигурно са прибрали много хора от южното полукълбо – каза тя замислено. – Искам да кажа, че и ние замръзнахме, но чух, че замръзването в Южното полукълбо е било само на отделни места. Много хора трябва да са оцелели.

Той се отнесе в собствените си мисли.

– Смешно е – каза той. – Ти си била по-стара от мен, но аз съм бил пробуден толкова отдавна... Предполагам, че сега съм по-стар от теб.

– Чудя се колко ли хора са успели да спасят от северното полукълбо, освен войниците и политиците, чиито убежища не са били разрушени при бомбардировките?

Тя се обърна да попита Никанж и установи, че си е тръгнал.

– Тръгна си преди няколко минути – каза мъжът. – Те могат да се движат много тихо и бързо, когато искат.

– Но...

– Ей, не се тревожи. Ще се върне. И ако не го направи, аз мога да отварям стени или да ти дам храна, ако искаш нещо.

– Наистина ли?

– Разбира се. Те леко промениха химическия състав на тялото ми, когато реших да остана. Сега мога да отварям стените точно като тях.

– О!

Не ѝ харесваше, че беше оставена с мъжа по този начин, особено ако той казваше истината. Ако може да отваря стените, а тя не, това я превръщаше в негова затворничка.

– Те сигурно ни наблюдават – каза тя. След което заговори на оанкали, имитирайки гласа на Никанж: – Нека да видим сега какво ще направят, като са сами.

Мъжът се разсмя.

– Сигурно е така. Не че е от толкова голямо значение.

– От значение е за мен. Предпочитам да има наблюдатели, когато и аз мога да ги наблюдавам.

Мъжът отново се засмя.

– Може да си е помислил, че няма да можем да се отпуснем, ако остане тук.

Тя умишлено не обърна внимание на казаното.

– Никанж не е от мъжки пол – каза тя. – То е оолои.

– Да. Знам. Не ти ли се струва мъжко това твое оолои?

Тя се замисли за това.

– Не. Предполагам, че съм повярвала на това, което са ми казали.

– Когато ме събудиха, си помислих, че оолоите се държат като мъже и жени, а мъжките и женските оанкали се държат като евнуси. Така и не загубих навика си да мисля за оолоите като за мъже или жени.

„Това – помисли си Лилит – е глупав начин на мис-лене за човек, който беше решил да прекара живота си сред оанкалите – съзнателно, неумолимо невежество.“

– Почакай, докато твоето оолои порасне – каза той. – Тогава ще разбереш какво имам предвид. Те се променят, когато онези две допълнителни неща им израснат.

Пол Тайтъс повдигна едната си вежда.

– Знаеш какво представляват те, нали?

– Да – каза тя.

Той сигурно знаеше повече от това, но тя осъзна, че не иска да го окуражава повече да говори за секс, дори и за секс между оанкали.

– Тогава ще разбереш, че това не са ръце, както и да искат ги наричаме. Когато тези неща пораснат, оолоито дава на всички да се разбере кой командва парада. Оанкалите май имат нужда от организация, която да защитава правата им.

Тя навлажни устните си.

– То иска да му помогна, докато трае метаморфозата му.

– Да му помогнеш? Ти какво му каза?

– Че ще го направя. Не е кой знае какво.

Той се изсмя.

– Не е трудно. Това обаче ги превръща в твои длъжници. Не е лошо да си имаш някой толкова могъщ за длъжник. Освен това доказваш, че може да ти се има доверие. Те ще са благодарни и ти ще си много по-свободна. Може и да те уредят така, че да можеш сама да отваряш стени.

– Това ли се случи с теб?

Той се развижи нервно.

– Донякъде.

След това стана от платформата, докосна стената зад себе си с всичките си десет пръста и зачака, докато стената се отвори. Зад нея имаше шкаф с храна, подобен на този, който беше виждала в дома си. В дома си? Добре де, а какво друго беше? Тя живееше в него.

Той извади сандвичи и нещо, което приличаше на малък пай – наистина беше пай, и друго нещо, което приличаше на пържени картофи.

Лилит погледна храната с изненада. Беше доволна от нещата, които оанкалите ѝ даваха, когато отседна със семейството на Ждая – разнообразни и вкусни. Месото ѝ липсваше от време на време, но щом оанкалите ѝ дадоха да разбере, че не биха убили животно за нея, нито пък биха ѝ разрешили да убие, тя се примири. Никога преди не беше проявявала капризи по отношение на храната и нямаше проблем с това, че оанкалите я приготвяха по свой собствен начин.

– Понякога – каза той – толкова много ми се прияждат хамбургери, че ги сънувам. Нали знаеш, хамбургери със сирене, бекон и кисели краставички...

– Какво има в сандвича ти? – попита тя.

– Изкуствено месо. Основно соя, преполагам, и куат.

Куатасаяша – подобният на сирене зеленчук на оанкалите.

– Аз също ям много куат – каза тя.

– Тогава си вземи малко. Нали не искаш да стоиш тук и да ме гледаш как се храня?

Усмихна се и погледна сандвича, който той ѝ беше предложил. Въобще не беше гладна, но се почувства приятно и в безопасност, хранейки се с него. Взе си и няколко от пържените му картофки.

– Касава – каза ѝ той. – Има вкус на картофи. Никога не бях чувал за касава, преди да се озова тук. Това е някакво тропическо растение, което оанкалите отглеждат.

– Знам. Те възнамеряват да накарат тези от нас, които се върнат на Земята, да го отглеждат и използват. От него може да се прави брашно и да се използва вместо жито.

Той втренчи поглед в нея, докато тя присви вежди и каза:

– Какво има?

Свали поглед от нея и погледна надолу в нищото.

– Запитвала ли си се някога какво би било? – попита той меко. – Искам да кажа... в каменната ера! Да ровиш земята с пръчка за корени, да ядеш буболечки, плъхове. Чух, че плъховете са оцелели. Едрият добитък и конете – не. Кучетата също. Но плъховете са оцелели.

– Знам.

– Каза, че си имала бебе.

– Синът ми. Мъртъв е.

– Да. Е, сигурен съм, че когато се е раждал, ти си била в болница с лекари и сестри около теб, които са ти помагали и са ти били инжекции против болките. Как ти се струва да трябва да го правиш в джунглата, с нищо около теб освен плъхове, буболечки и хора, които те съжаляват, но не могат да направят нищо, за да ти помогнат?

– Родих по естествен път – каза тя. – Въобще не беше забавно, но мина добре.

– Какво искаш да кажеш? Без никакви болкоуспокояващи?

– Никакви. И не беше в болница. Беше в нещо като център за раждане – място за бременни жени, на които не им допада идеята да ги третират, сякаш са болни.

Той поклати глава и изкриви устата си в усмивка.

– Чудя се през колко жени е трябвало да минат, преди да намерят теб. Обзалагам се, че са били много. Ти, явно, си точно това, което търсят, но аз не мога да се сетя защо.

Думите му я засегнаха повече, отколкото тя му позволи да забележи. Заради всичките разпити и тестове, през които беше преминала, и двете години и половина непрекъснато наблюдение оанкалите я поз-наваха по-добре от който и да е друг човек. Те знаеха как ще реагира на почти всичко, на което я подлагаха. Знаеха как да я манипулират и да я накарат да прави каквото се иска от нея. Разбира се, те си даваха сметка, че тя има определен практически опит, който те считаха за важен. Ако беше имала трудно раждане, ако се е наложило да бъде откарана в болницата против волята, за да роди с цезарово сечение, то сигурно щяха да я отхвърлят и да изберат някой друг.

– Защо искаш да се връщаш? – попита я Тайтъс. – Защо искаш да прекараш живота си като пещерен човек?

– Не искам.

Очите му се разшириха.

– Тогава защо не...

– Не трябва да забравяме това, което знаем – каза тя и се усмихна. – Не бих могла да забравя, даже и да искам. Не е нужно да се връщаме към каменната ера. Разбира се, предстои ни много трудна работа, но с това, което оанкалите ще ни научат, и нещата, които вече знаем, поне ще имаме шанс.

– Те не учат даром. Не са ни спасили от добри чувства. При тях всичко опира до размяна. Знаеш какво трябва да платиш, за да те пуснат там долу.

– Ти какво плати, за да останеш тук?

Мълчание. Той изяде още няколко хапки.

– Цената – каза той меко – е същата. Когато прик-лючат с нас, няма да е останало нито едно човешко същество. Нито тук, нито на Земата. Това, което започнаха бомбите, ще го довършат те.

– Не виждам защо трябва да бъде така.

– Така е. Но явно не си била будна достатъчно дълго.

– Земята е голяма. Даже и да има райони, които не са годни за живеене, Земята е едно дяволски огромно място.

Той я погледна с толкова голямо и нескрито съжаление, че тя се отдръпна разгневена.

– Мислиш ли, че те вече не знаят колко голяма е Земята? – попита той.

– Ако мислех така, нямаше да кажа това на теб и на другите, които може би ни подслушват. Те много добре знаят как се чувствам.

– И знаят как да те накарат да промениш мнението си.

– Не и за това. За това никога.

– Вече ти казах – не си била будна достатъчно дълго.

„Какво му бяха направили – запита се тя. – Дали беше заради това, че го бяха държали буден много дълго – през по-голямата част без човешка компания? Буден, и то със съзнанието, че всички, които някога е поз-навал, са мъртви и че нищо, което може да прави на Земята, няма да е съизмеримо с предишния му живот. Как би възприело това едно четиринайсетгодишно момче?“

– Ако искаш – каза той, – те ще ти позволят да останеш тук... с мен.

– Какво, за постоянно?

– Да.

– Не.

Той остави малко парче от пая, който не ѝ беше предложил да си поделят, и се приближи към нея.

– Знаеш ли, те очакват от теб да кажеш не – каза той. – Довели са те тук, за да го направиш, така още веднъж ще се уверят, че са били прави за теб.

Той стоеше изправен, висок и широкоплещест, беше прекалено близо до нея, твърде напрегнат. С огорчение разбра, че се страхува от него.

– Изненадай ги – продължи той тихо. – Не прави това, което очакват от теб – поне веднъж. Не им позволявай да те разиграват като марионетка.

Беше сложил ръце на раменете ѝ. Когато тя инстинктивно се отдръпна, той я стисна силно и болезнено.

Тя седна, без да мърда, и се вгледа в него. Майка ѝ я беше гледала по същия начин. Тя също се беше улавяла да гледа сина си така, когато мислеше, че прави нещо нередно. Дали Тайтъс не беше все още на четиринайсет, момче, което оанкалите са пробудили, впечатлили и съблазнили, и издигнали в ранговете на обществото си?

Той я пусна.

– Тук ще бъдеш на сигурно място – каза той меко. – Долу, на земята... колко дълго ще живееш? Колко дълго искаш да живееш? Даже и да не забравиш това, което знаеш, другите хора ще забравят. Някои от тях ще искат да живеят като първобитните хора, ще те влачат навсякъде със себе си, ще те сложат в харем, ще те смачкат от бой.

Той поклати глава.

– Кажи ми, че греша. Седни там и ми кажи, че греша.

Тя извърна поглед от него, давайки си сметка, че той сигурно е прав. Какво я чакаше на Земята? Мизерия? Подчинение? Смърт? Разбира се, ще има хора, които ще захвърлят цивилизованото поведение. Не първоначално, но впоследствие, когато разберат, че могат да минат и без него.

Той я хвана отново за раменете и този път непох-ватно се опита да я целуне. Напомни ѝ за целувка на нетърпеливо момче. Това не я притесни. Осъзна, че му отвръща, независимо от страха. Но залогът тук беше по-висок, отколкото получаването на няколко минути удоволствие.

– Виж – каза тя, когато той се отдръпна. – Нямам намерение да правя шоу на оанкалите.

– Те какво променят нещата? Не е същото, като да те гледат хора.

– За мен е.

– Лилит – поклати глава той, – те винаги ще ни наблюдават.

– Другото нещо, което нямам намерение да им давам, е дете, с което да експериментират.

– Вероятно вече си го направила.

Изненада и внезапен страх я накараха да замълчи, но ръката ѝ се премести върху стомаха ѝ, там, където якето закриваше белега.

– Те не разполагаха с достатъчно от нас за това, което наричат нормална размяна – каза той. – Повечето от тези, с които разполагат, ще бъдат динсо – хора, които ще искат да върнат на Земята. Не им стигаха хора за семейство Тоат. Трябваше да направят повече от тях.

– Докато спим? Как...

– Как? – изсъска той. – Както си искат! Взеха материал от мъже и жени, които даже не се познаваха, смесиха го и после го сложиха обратно в жени, които никога нямаше да познават майката и бащата на детето и вероятно никога нямаше да познават самото дете. А може да са отгледали детето в друго животно. Имат животни, които те приспособяват, така че да инкубират човешки зародиши, както се изразяват. Може и изобщо да нямат нужда от мъже и жени. Просто остъргват малко човешка кожа и от това правят бебета – клониране, знаеш. Или използват един от техните отпечатъци – не ме питай какво е отпечатък. Но те имат отпечатък и от теб и могат да създадат още една като теб, даже и да си мъртва от сто години и нищо да не е останало от тялото ти. И това е само началото. Те могат да правят хора по начини, които даже не мога да си обясня. Единственото, което не могат да правят, ми се струва, е да ни оставят сами. Да ни позволят да правим нещата по нашия начин.

Ръцете му я докосваха по-нежно.

– Поне досега не са го правили.

Пол Тайтъс я разтърси внезапно.

– Знаеш ли колко деца имам? Те ми казаха: „Твоят генетичен материал е използван при всяко седемдесето дете“. А аз през цялото това време тук не съм видял една жена.

Той впери поглед в нея за няколко мига и от това я достраша, съжаляваше го и копнееше да е далече от него. Това беше първото човешко същество, което виждаше след толкова много години, и единственото нещо, което искаше да направи, беше да се махне на секундата.

Беше безмислено да се опитва да се съпротивлява. Беше висока, винаги си беше мислила, че е силна, но той беше много по-едър – метър и деветдесет на ръст и изключително здрав.

– Разполагали са с двеста и петдесет години да си правят каквото си поискат с нас – каза тя. – Сигурно не можем да ги спрем, но кой е казал, че трябва да им помагаме.

– Да вървят по дяволите.

Той се опита да разкопчае якето ѝ.

– Не – изкрещя тя, с цел да го стресне. – Така пос-тъпват с животните. Събират жребци и кобили заедно, докато се чифтосат, и после ги връщат обратно на собствениците им. Какво ги е грижа? Те са просто животни, нали?

Той разкъса якето ѝ, но се забави с панталоните ѝ.

Тя изведнъж се хвърли с цялата си тежест върху него и успя да го избута.

Той се препъна и отстъпи назад, но успя да се задържи на крака и после се хвърли отново върху нея.

Тя започна да крещи, прехвърли краката си през платформата, на която седеше, и слезе от другата страна. Сега платформата беше между тях. Той я заобиколи.

Тя отново се качи отгоре и слезе от другата ѝ страна, платформата остана между тях.

– Не се превръщай в техен слуга! – помоли го тя. – Не го прави!

Той се хвърли към нея, вече не обръщаше внимание на думите ѝ. Изглежда, това му доставяше удоволствие. Препречи пътя ѝ към леглото, като сам стъпи върху него. Натисна я до една от стените.

– Колко пъти са те карали да правиш това преди? – отчаяно го попита тя. – Имаше ли сестра на Земята? Би ли я познал сега? А може да са те накарали да го правиш и с нея.

Той успя да хване ръката ѝ и я дръпна към себе си.

– Може би са те накарали да го направиш с майка си! – изкрещя тя.

Той замръзна и тя помисли, че е успяла да го засегне.

– Майка ти – повтори тя. – Не си я виждал от четиринайсетата си година. Откъде знаеш дали не са ти я довели и...

Удари я.

Залитайки от шок и болка, тя падна върху него и той я хвърли настрани като някакъв парцал.

Тя се удари лошо, но не беше напълно в безсъзнание, когато той се надвеси над нея.

– Никога преди това не съм го правил – прошепна той. – Никога с жена. Но кой знае с кого го правят те.

Замълча и погледна надолу към мястото, където беше паднала.

– Казаха, че мога да го направя с теб. Казаха, че можеш да останеш тук, ако искаш. А какво направи ти, провали всичко!

Той ритна ръката ѝ. Последният звук, който чу, преди да загуби съзнание, беше дрезгавата му псувня.

9

Събуди се сред гласове. Оанкалите бяха близо до нея, но не я докосваха. Никанж и още един.

– Махай се сега – каза му Никанж. – Тя се връща в съзнание.

– Може би трябва да остана – каза тихо другият. Кахгаят. Имаше моменти преди, когато си мислеше, че всички оанкали звучат по един и същ начин с техните гласове на андрогини, но сега не би сбъркала измамно мекия тон на Кахгаят. – Може да имаш нужда от помощ.

Никанж не отговори. След малко Кахгаят раздвижи пипалата си и каза:

– Аз ще тръгвам. Съзряваш по-бързо, отколкото съм очаквал. А може би тя наистина е подходяща за теб.

Успя да го види как минава през стената и си тръгва. Едва когато си тръгна, почувства болките в собственото си тяло – в челюстта, в бедрото, в главата и особено в лявата ръка. Болката не беше остра, нищо тревожно. Просто тъпа, пулсираща болка, която се засилваше, особено когато помръднеше.

– Не се движи – каза ѝ Никанж. – Тялото ти още се възстановява. Болката скоро ще изчезне.

Тя извърна лицето си на другата страна, пренебрегвайки болката.

Последва дълго мълчание. След което Никанж каза:

– Не знаехме. – Но веднага млъкна и се поправи. – Не знаехме, че мъжът ще реагира така. Никога преди не беше губил напълно контрол. През последните няколко години се държеше напълно нормално.

– Откъснали сте го от собствената му природа – промълви тя с подути устни. – Колко дълго сте го държали далече от жените? Петнайсет години? Или повече? Може да се каже, че през цялото това време той си е останал четиринайсетгодишен.

– Беше доволен от семейството оанкали, с което живееше, докато не се появи ти.

– Как може да знае? Никога не сте му дали шанс да се срещне с някой друг.

– Не беше необходимо. Семейството му се грижеше за него.

Тя се загледа в него. Чувстваше по-силно отвсякога разликата между тях – непреодолимата извънземност на Никанж. Можеше да прекара часове с него в разговори на неговия език, без да бъде разбрана. То можеше да направи същото с нея, но да я принуди да се подчини, без значение дали тя го разбира, или не. Или да я остави в ръцете на другите и те да използват сила срещу нея.

– Неговото семейство смяташе, че трябва да се съберете с него – каза то. – Те знаеха, че няма да останеш с него за постоянно, но мислеха, че няма да имаш нищо против да споделиш секс с него поне веднъж.

„Да споделя секс – помисли си тя тъжно. – Откъде беше научило този израз? Тя никога не се беше изразявала така.“ Обаче ѝ хареса. Трябваше ли да сподели секс с Пол Тайтъс?

– И може би да забременея? – каза тя на висок глас.

– Нямаше да забременееш – каза Никанж.

Това привлече цялото ѝ внимание.

– Защо не? – попита тя.

– Все още не е дошъл моментът за теб да имаш деца.

– Направили ли сте нещо с мен? Стерилна ли съм?

– Твоите хора го наричат противозачатъчни. Само малко си променена. Процедурата беше извършена, докато спеше. Това беше направено в началото с всички хора. Ще ви върнем в нормалното състояние, когато му дойде времето.

– Кога? – попита тя ядосано. – Когато сте готови да ме оплодите?

– Не. Когато си готова. Само тогава.

– Кой го решава това? Ти ли?

– Ти, Лилит. Ти.

Откровеността му я смути. Тя почувства, че се е научила да разчита емоциите му по позата, по разположението на пипалата, по интонацията на гласа му... Изглеждаше, че то не само ѝ казва истината както обикновено, но ѝ казва нещо, което смята за важно. Пол Тайтъс също се бе опитал да ѝ каже истината.

– Пол наистина ли има седемдесет деца? – попита тя.

– Да. И той ти е обяснил защо. Родовете Тоат отчаяно се нуждаят от повече същества от вашия вид, за да осъществят истинска размяна. Повечето хора, взети от Земята, трябва да бъдат върнати там. И все пак Тоат трябва да разполагат поне със същия брой индивиди, които да останат тук. И най-добре ще е тези, които са родени тук, да останат тук. – Никанж се поколеба. – Не трябваше да казват на Пол какво възнамеряват да правят. Но това винаги е трудно да се предвиди – понякога и ние го разбираме твърде късно.

– Той е имал право да знае.

– Информацията го плашеше и той изпадаше в депресия. Ти разкри един от страховете му – че може би една от роднините му е оцеляла и е била заплодена с неговата сперма. Беше му обяснено, че това не се е случило. Понякога вярва на нещата, които му се казват, понякога – не.

– Въпреки всичко е имал право да знае. Аз самата бих искала да знам.

Мълчание.

– Направихте ли го с мен, Никанж?

– Не.

– А... ще го направите ли?

То се поколеба, след което каза тихо:

– Родовете Тоат разполагат с твоя отпечатък, както и с отпечатъците на всеки човек, пренесен от Земята. Те имат нужда от генетично разнообразие. Ние ще запазим генетичните отпечатъци на хората, които те ще вземат с тях. Хиляда години след смъртта ти тялото ти ще бъде възродено на кораба. Но това няма да си ти. Тялото ти ще оформи собствена идентичност.

– Клонинг – каза тя бездушно.

Лявата ѝ ръка пулсираше и тя я разтри, без да обръща внимание на болката.

– Не – отвърна Никанж. – Това, което сме съхранили от теб, не е жива тъкан. Това е памет. Генна карта, както твоите хора биха я назовали, въпреки че не биха могли да изготвят същата като тази, която ние сме създали и използваме. По-скоро е нещо, което те биха назовали мозъчна проекция. План за създаването на едно човешко същество: Теб. Средство за реконструкция.

То я остави да осмисли това и няколко минути не ѝ каза нищо. Толкова малко хора са способни на това – да дадат на човек няколко минути да помисли.

– Би ли унищожил моя отпечатък, ако те помоля? – попита тя.

– Това е памет, Лилит, нещо завършено, което принадлежи на няколко различни души. Как бих могъл да унищожа такова нещо?

Значи, това буквално е памет, а не някакъв механичен запис или писмен документ. Разбира се.

След малко Никанж каза:

– Твоят отпечатък може никога да не бъде използван. Но ако се използва, то възстановената личност ще се чувства толкова у дома си тук, колкото ти на Земята. Тя ще израсне тук и хората, сред които ще живее, ще са нейните хора. Знаеш, че те няма да ѝ причният зло.

Тя въздъхна.

– Не мога да знам. Надявам се да направят това, което мислят, че е най-добре за нея. Господ да ѝ е на помощ.

То приседна до нея и докосна болната ѝ ръка с пипалата на главата си.

– Трябваше ли да научиш всичко това? Трябваше ли да ти го казвам?

Никога преди не ѝ беше задавало такъв въпрос. За момент ръката ѝ я заболя много по-силно от преди, след което почувства топлина и болката изчезна.

Тя не можеше да се отдръпне от него, въпреки че Никанж не беше я парализирал.

– Какво правиш? – попита тя.

– Изпитваш болка в тази ръка. Не е необходимо да страдаш.

– Навсякъде ме боли.

– Знам. Ще се погрижа за това. Просто исках да поговоря с теб, преди отново да заспиш.

Тя легна неподвижна за момент, доволна, че ръката ѝ вече не пулсира от болка. Не беше забелязала болката, докато Никанж не я премахна. Осъзна, че е била една от най-силните, които е изпитвала. Дланта, китката и долната част на ръката ѝ.

– Една от костите на китката ти беше счупена – каза ѝ Никанж. – Ще бъде напълно зараснала, като се събудиш отново. – И после повтори въпроса си: – Беше ли нужно да знаеш всичко това, Лилит?

– Да – каза тя. – Това ме засяга. Трябваше да го знам.

То не ѝ каза нищо за известно време и тя не наруши мислите му.

– Ще запомня това – каза то тихо накрая.

И тя усети, че е успяла да му предаде нещо много важно. Най-после.

– Как разбра, че ме боли ръката?

– Видях те да я разтриваш. Знаех, че е счупена, и не бях направил нищо, за да ти помогна. Можеш ли да движиш пръстите си?

Тя се подчини и се изненада колко лесно и безболезнено се движеха.

– Добре. Сега пак ще те приспя.

– Никанж, какво стана с Пол?

То насочи няколко от пипалата на главата си от ръката ѝ към лицето.

– Той спи.

Тя се намръщи.

– Защо? Не съм го наранила. Не бих могла.

– Той беше... разярен. Извън контрол. Нападна някои от членовете на семейството. Казаха, че ако е имал начин, е щял да ги убие. Когато са го задържали, той е започнал да плаче и да говори несвързано. Напълно е отказал да говори на оанкали. На английски е псувал семейството си, теб, всички. Трябваше да бъде приспан – може би за година или за по-дълго. Продължителният сън лекува нетелесните рани.

– Една година...

– Всичко ще е наред. Той няма да остарее. А семейс-твото му ще го чака да се пробуди. Той е много привързан към тях и те към него. Връзките в семействата Тоат са... красиви и много силни.

Тя положи дясната си ръка върху челото си.

– Неговото семейство – каза тя с горчивина в гласа. – Постоянно повтаряш това. Неговото семейство е мъртво! Като моето. Като това на Фукумото. Като семействата на повечето от нас. Ето това ни е проблемът. Нямаме никакви семейни връзки.

– Той има.

– Няма нищо. Няма кой да го научи как да бъде мъж и е сигурно, че няма да се превърне в оанкали, така че не ми разправяй за неговото семейство!

– И въпреки всичко те са неговото семейство – каза Никанж с тих и настоятелен глас. – Те са го приели и той ги е приел. Той си няма друго семейство, но си има тях.

Тя се извърна настрани, отвратена. Какво ли е казал Никанж на другите за нея? Говорил ли им е за нейното семейство? Ако се съди по новото ѝ име, тя е била осиновена. Поклати главата си, объркана и смутена.

– Той те удари, Лилит – каза Никанж. – Счупи костите ти. Ако не те бяхме лекували, можеше да умреш.

– Той направи това, което вие и неговото така наречено семейство сте го подтикнали да направи.

То раздвижи пипалата си.

– Това е по-близо до истината. Не че ми харесва. Трудно ми е да влияя на другите сега. Те мислят, че съм все още млад, за да разбера. Аз обаче ги предупредих, че ти няма да харесаш Пол. Но понеже още съм незрял, не ми повярваха. Неговото семейство и моите родители се наложиха. Това няма да се повтори.

То я докосна по тила и прободе кожата ѝ с няколко от сетивните си пипала. Тя осъзна какво става и усети, че загубва съзнание.

– Приспи и мен – настоя, докато все още можеше да говори. – Остави ме да заспя отново. Сложи ме там, където сте сложили и него. Аз не съм с нищо по-различна от него. Върни ме обратно там. Намери си някой друг!

10

Но лекотата на пробуждането ѝ подсказа, че сънят ѝ е бил нормален и сравнително кратък, защото почти веднага се върна към това, което минаваше за реалност. Поне не изпитваше болка.

Надигна се и видя, че Никанж лежи до нея неподвижен като камък. Както обикновено, някои от пипалата на главата му следваха мързеливо движенията ѝ, когато тя стана и се запъти към банята.

Докато се опитваше да не мисли, тя се изкъпа и изтърка хубаво странната прокиснала миризма, която тялото ѝ беше придобило – някакъв остатъчен ефект от лечението на Никанж, предположи тя. Но миризмата не можеше да се измие. Най-накрая се отказа. Облече се и се върна при Никанж. То седеше на леглото и я чакаше.

– След няколко дни вече няма да забелязваш миризмата – каза то. – Не е толкова силна, колкото си мислиш.

Тя сви рамене, за да покаже, че не я интересува.

– Сега можеш да отваряш стени.

Тя се сепна и погледна към него, после се приближи до една от стените и я докосна с върховете на пръстите на едната си ръка. Стената почервеня също като стената на Пол Тайтъс, когато Никанж я докосна.

– Използвай всичките си пръсти – каза ѝ то.

Подчини се и докосна стената с всичките си пръс-ти. Образува се цепнатина, след което стената започна да се отваря.

– Ако си гладна, сега можеш сама да си вземеш храна. В рамките на тези помещения ще можеш да отваряш всичко.

– А извън тях? – попита тя.

– Тези стени ще те пускат навътре и навън. Леко промених и тях. Но никои други стени няма да се отварят за теб.

Значи, щеше да може да се разхожда по коридорите и сред дърветата, но нямаше да може да влиза там, където Никанж не искаше да ходи. И все пак сега имаше повече свобода, отколкото, преди да я беше приспало.

– Защо направи това? – попита тя, докато гледаше втренчено в него.

– Давам ти нещо, което е по силите ми. Не още един дълъг сън или пълна изолация. Само това. Знаеш разположението на помещенията и познаваш Каал. А и съседите наоколо също те познават.

Значи, отново ѝ се доверяват, пускат я да се разхожда сама навън, помисли си тя с горчивина. Както можеше да се разчита на нея, че няма да запуши тоалетната или да предизвика пожар. Можеше дори да ѝ се вярва, че няма да обезпокои съседите. Сега ще може да си запълва времето, докато някой не реши, че е настъпил моментът да бъде изпратена да върши работата, която не искаше да върши – работата, която вероятно щеше да я убие. Колко още хора като Пол Тайтъс можеше да надживее в края на краищата?

Никанж пак легна и изглежда, че се тресеше. Трепереше. Пипалата му само подсилваха ефекта от движението и правеха цялото му тяло да вибрира. Не искаше да знае и нито я интересуваше какво му е. Остави го така и отиде да вземе храна.

В едно от отделенията на видимо празния хол-трапезария-кухня намери пресни плодове: портокали, банани, манго, папая и различни видове пъпеши. В другото отделение намери ядки, хляб и мед.

Подбра си от всичко и си приготви ядене. Мислеше си да го занесе навън – първото ядене, за което не трябваше да се моли или да чака. Щеше да го изяде под псевдодърветата, без да чака да я пуснат навън като домашно животно.

Отвори една от стените и после спря. Стената се затвори след малко. Тя въздъхна и отстъпи назад.

Ядосана, отвори отделенията с храна, взе допълнителни неща и се върна при Никанж. То още лежеше и трепереше. Сложи няколко неща за ядене до него.

– Сетивните ти пипала са започнали да се развиват, нали?

– Да.

– Искаш ли да ядеш нещо?

– Да.

То взе един портокал, отхапа го и започна да го яде целия, заедно с кората. Не беше правило така преди.

– Ние обикновено ги белим – каза тя.

– Знам. Разточително.

– Имаш ли нужда от нещо? Искаш ли да потърся някой от родителите ти?

– Не. Това е нормално. Радвам се, че успях да те променя. Нямаше да имам куража да го направя сега. Знаех, че това наближава.

– Защо не ми каза, че ти предстои толкова скоро?

– Беше прекалено ядосана.

Въздъхна, опита се да разбере собствените си чувства. Все още беше ядосана – ядосана, сърдита и изплашена.

И въпреки това се върна. Не беше в състояние да остави Никанж да трепери в леглото, докато тя се радва на по-голямата си свобода.

Никанж изяде портокала и започна да яде банан. И него не го обели.

– Мога ли да погледна? – попита тя.

Повдигна едно от големите си пипала и ѝ показа грозна, издута и петниста плът на около петнайсет сантиметра под пипалото.

– Боли ли?

– Не. Няма дума на английски, с която да опиша как ме кара да се чувствам. Най-близката по значение би била... сексуално възбуден.

Тя отстъпи назад, разтревожена.

– Благодаря ти, че се върна.

Тя поклати глава.

– Не се предполага да се чувстваш възбуден в мое присъствие.

– Аз съзрявам сексуално. Ще се чувствам така понякога, докато тялото ми се променя, въпреки че все още нямам органите, които бих използвал по време на секс. Това е донякъде, като да чувстваш крайник, който е ампутиран. Чувал съм, че хората изпитват такова чувство.

– И аз съм чувала за това, но...

– Бих се чувствал възбуден даже и ако бях сам. Ти не ме караш да се чувствам по-възбуден, отколкото щях да бъда, ако бях сам. Все пак твоето присъствие ми помага.

То оплете пипалата на главата и тялото си във възли.

– Дай ми нещо друго за ядене.

Даде му папая и всичките ядки, които беше донес-ла. То бързо ги изяде.

– Така е по-добре – каза то. – Яденето понякога притъпява чувството.

Тя приседна на леглото и попита:

– Какво ще стане сега?

– Когато родителите ми разберат какво се случва с мен, ще повикат Ахажас и Дичаан.

– Искаш ли да ги потърся? Твоите родители имам предвид?

– Не. – то потърка платформата под тялото си. – Стените ще им изпратят сигнал. Вероятно вече са го направили. Тъканта на стените реагира много бързо към започналата метаморфоза.

– Искаш да кажеш, че стените ще се усещат по различен начин и ще миришат различно?

– Да.

– Да, какво? Кое от двете?

– Всичко това, което изреди, и повече.

То смени темата рязко.

– Лилит, сънят по време на метаморфоза може да е много дълбок. Не се притеснявай, ако понякога изглежда, че не чувам или не виждам.

– Добре.

– Ще стоиш ли при мен?

– Казах, че ще го направя.

– Страхувах се, че... Добре. Легни до мен тук, докато дойдат Ахажас и Дичаан.

Беше ѝ омръзнало да лежи, но се изтегна до него.

– Когато дойдат, за да ме пренесат до Ло, помогни им. Това ще им подскаже първото нещо, което трябва да узнаят за теб.

11

Сбогуване.

Нямаше никаква церемония. Ахажас и Дичаан дойдоха и Никанж моментално изпадна в дълбок сън. Даже пипалата на главата му бяха увиснали и неподвижни. Ахажас можеше сама да го пренесе. Беше едра като повечето женски оанкали – малко по-голяма от Тедийн. Тя и Дичаан бяха брат и сестра, както всички размножаващи се двойки оанкали. Мъжките и женските бяха близки роднини, но нямаха роднинска връзка с оолоите. Един от преводите на думата оолои беше „ценните непознати”. Според Никанж тази комбинация от роднини и непознати служеше най-добре, когато децата им бяха отглеждани за определена работа – като даване на началото на размяната със същества от друг свят. В мъжкия и женската се концентрираха желаните качества, а оолоите се грижеха да не допускат образуването на нежелани характеристики. Тедийн и Ждая бяха братовчеди. Явно, и двамата не бяха особено много харесали братята и сестрите си. Необичайно.

Ахажас повдигна Никанж, все едно беше малко дете, и го задържа така без усилие, докато Дичаан и Лилит го хванат за раменете. Нито Ахажас, нито Дичаан бяха изненадани от участието на Лилит.

– То ни каза за теб – каза ѝ Ахажас, докато пренасяха Никанж в по-долните коридори.

Кахгаят вървеше пред тях и отваряше стените, а Ждая и Тедийн ги следваха.

– То ми разказа малко и за вас – отговори Лилит неуверено.

Нещата се развиваха прекалено бързо за нея. В този ден не се беше събудила с идеята, че ще трябва да напусне Каал и да се раздели с Ждая и Тедийн, които ѝ бяха приятни и близки. Нямаше против да се раздели с Кахгаят, но когато той доведе Ахажас и Дичаан при Никанж, ѝ каза, че ще я види скоро. Обичаят и биологичните закони диктуваха на Кахгаят, като родител от същия пол, да му бъде разрешено да посещава Никанж, докато траеше метаморфозата. Кахгаят, както и Лилит, имаше неутрална миризма и не можеше да влоши неразположението на Никанж, нито пък да предизвика непристойни желания у него.

Лилит помогна да качат Никанж на плоското тилио, което ги чакаше в общия коридор. След което остана сама, като наблюдаваше как петте останали в съзнание оанкали се приближиха един до друг и оплетоха пипалата на главите и телата си. Кахгаят беше застанал между Тедийн и Ждая. Ахажас и Дичаан стояха заедно и се допираха до Тедийн и Ждая. Изглеждаше все едно избягват контакта с Кахгаят. Оанкалите общуваха по този начин, като си предаваха съобщения един на друг със скоростта на мисълта, поне така ѝ беше казал Никанж. Контролирана мултисензорна стимулация. Лилит предполагаше, че това е най-близкото нещо до телепатия, което някога бе виждала. Никанж каза, че може да ѝ помогне да възприема мисли по този начин, когато съзрее. Но до съзряването му оставаха месеци. Сега отново беше сама – чуждоземката, външният човек, който не разбира нищо. Това ще бъде тя в дома на Ахажас и Дичаан.

Когато групата се раздели, Тедийн дойде при Лилит и хвана и двете ѝ ръце

– Беше много хубаво да си при нас – каза тя на оанкалски. – Научих неща от теб. Беше добра размяна.

– И аз научих неща – каза откровено Лилит. – Искаше ми се да мога да остана тук.

„Вместо да ходя сред непознати. Ще ме изпратят да обучавам група изплашени и мнителни хора.“

– Не – каза Тедийн. – Никанж трябва да продължи. И на теб няма да ти е хубаво да бъдеш отделена от него.

Нямаше какво да добави към това. Беше истина. Всички, даже и Пол Тайтъс, без да искат, я бяха тласнали към Никанж. И бяха успели.

Тедийн я пусна и Ждая дойде да говори с нея на английски.

– Страхуваш ли се? – попита я той.

– Да – отговори тя.

– Ахажас и Дичаан ще те посрещнат добре. Ти си рядкост – човешко същество, което може да живее сред нас, да научи всичко за нас и да ни обучава. Всички любопитстват за теб.

– Мислех, че ще прекарвам по-голямата част от времето си с Никанж.

– Така ще бъде за известно време. После, когато Никанж се развие напълно, ще бъдеш изпратена за обучение. Ще имаш време да опознаеш Ахажас и Дичаан, както и другите.

Тя повдигна рамене. Нищо от това, което ѝ каза той, не помогна да уталожи неспокойствието си.

– Дичаан каза, че ще нагласи стените на техния дом така, че да можеш да ги отваряш. Той и Ахажас по никакъв начин не могат да те променят, но могат да регулират новото ти обкръжение.

Поне няма да се връща към фазата на домашен любимец и да трябва да моли за помощ всеки път когато иска да влезе или да излезе от една стая, или да си вземе нещо за хапване.

– Е, за това поне съм признателна – каза тя.

– Това е размяната – каза Ждая. – Стой близо до Никанж. Направи това, което то е разчитало да направиш.

12

Кахгаят дойде да я види няколко дни по-късно. Бяха я настанили в обичайната полупразна стая, в тази имаше легло и две маси платформи, баня с тоалетна и Никанж, който спеше почти непрекъснато и толкова дълбоко, че изглеждаше като част от мебелировката, а не като живо същество.

Почти се зарадва от появата на Кахгаят. То облекчи скуката ѝ и за нейна изненада ѝ донесе подаръци: купчина твърда, тънка, бяла хартия – повече от един пакет – и много химикалки с надписи „Пейпър Мейт”, „Паркър” и „Бик”. Кахгаят каза, че химикалките са дубликати на отпечатъци, взети от отдавна изчезнали оригинали. За първи път виждаше нещо, възпроизведено от отпечатък. И за първи път осъзна, че оанкалите могат да възпроизвеждат неживи предмети от отпечатъци. Не можеше да открие никаква разлика между дубликатите и оригиналите, които помнеше.

Кахгаят ѝ даде няколко полуразпаднали се пожълтели книги: шпионски роман, роман за Гражданската война, учебник по етнология, студия за религията, книга за рака и една за човешката генетика, книга за едно шимпанзе, научено да говори с езика на глухонемите, и книга за надпреварата в Космоса през 60-те години на ХХ век.

Лилит прие всичките, без да каже нищо.

Сега, когато Кахгаят знаеше, че тя полага сериозни грижи за Никанж, беше по-лесно да се разбере с него, беше много по-вероятно да ѝ отговори, когато тя зададеше въпрос, вместо на свой ред да ѝ отвръща с реторични въпроси, пропити със сарказъм. Посети я няколко пъти и стоя с нея, докато се грижеше за Никанж, нещо повече, превърна се в неин учител, като използва тялото си и това на Никанж, за да ѝ помогне да разбере по-добре биологичното устройство на оанкалите. Никанж спеше през повечето време. Често спеше толкова дълбоко, че пипалата на главата му не следваха движенията ѝ.

– Ще помни всичко, което се е случило около него – каза Кахгаят. – Възприема го по същия начин все едно е будно. Но не може да реагира. В момента не е в съзнание. Но... записва.

Кахгаят повдигна един от крайниците на Никанж да види как се развиват сетивните пипала. Не се виждаше нищо още освен голяма, тъмна подутина – страховито изглеждащ израстък.

– Това ли е пипалото – попита тя, – или то ще излезе оттук?

– Това е – каза Кахгаят. – Не го докосвай, докато расте, освен ако Никанж не те помоли.

Не изглеждаше като нещо, което Лилит би искала да докосне. Тя погледна Кахгаят и реши да се възползва от новите му вежливи обноски.

– А какво ще кажеш за сетивната му ръка? – попита тя. – Никанж спомена, че има и такова нещо.

Кахгаят мълча известно време. Най-накрая, с тон, който тя не можа да разтълкува, той каза:

– Да, има такова нещо.

– Ако съм споменала нещо, което не е трябвало да споменавам, просто ми кажи – каза тя.

От странния тон на гласа му ѝ се прииска да е по-надалече от него, но то не помръдна.

– Не, не си – каза Кахгаят с безизразен тон. – Всъщност важно е да знаеш за... сетивната ръка.

Той протегна едно от сетивните си пипала, дълго и сиво, с груба кожа, което винаги ѝ беше напомняло за хобот на слон.

– Силата и устойчивостта на външната обвивка предпазват ръката и органите, свързани с нея – каза той. – Ръката е затворена, виждаш ли?

Показа ѝ облия връх на пипалото, покрито с полупрозрачен материал, за който тя знаеше, че е гладък и твърд.

– Когато е в това състояние, представлява просто един крайник.

Кахгаят усука края на пипалото като червей, протегна го, докосна главата на Лилит и след това размаха пред очите ѝ косъм, откъснат с едно завъртане на пипалото.

– Много е подвижно и гъвкаво, но е просто един крайник.

Пипалото се отдалечи от Лилит, като пусна косъма. Полупрозрачната тъкан на върха започна да се променя, да се мести по краищата във формата на вълнисти кръгове, след което нещо тънко и бледо се показа от центъра на върха на пипалото. Докато гледаше, тънкото образувание започна да се удебелява и да се разделя. Имаше осем пръста или по-скоро осем тънки пипалца, наредени около кръгла длан, които бяха влажни и силно набраздени. Приличаше на морска звезда – крехка звезда с дълги, тънки и змиеподобни пипалца.

– Как ти изглежда? – попита я Кахгаят.

– На Земята имахме животни, които приличаха на това нещо – отговори тя. – Живееха в океаните. Наричахме ги морски звезди.

Кагхаят отпусна пипалата си.

– Виждал съм ги. Има известна прилика.

Той завъртя пипалото, така че тя да може да го види от различни ъгли. Установи, че дланта беше пок-рита с малки издатини, подобни на отвърстията по телата на морските звезди. Бяха почти прозрачни. А гънките, които беше видяла на дланта, се оказаха бразди – отвори към тъмна вътрешност.

Излъчваше слаба миризма – странна, като от цвете. На Лилит не ѝ хареса и тя се отдръпна от него миг след като го погледна.

Кахгаят прибра ръката много бързо – все едно тя внезапно изчезна. После свали надолу сетивното пипало.

– Хората и оанкалите са склонни да се свързват само с едно оолои – каза ѝ той. – Връзката е химическа и не е толкова силна у теб в момента заради това, че Никанж е още недоразвит. Затова миризмата ми те дразни.

– Никанж не ми е споменавал нищо за това – каза тя с нотка на подозрение в гласа.

– То излекува травмите ти. Подобри паметта ти. Не би могло да направи всички тези неща, без да остави отпечатъка си върху теб. Трябвало е да ти го каже.

– Да, така е. Какъв е този отпечатък? Какво ще ми направи?

– Нищо лошо. Най-добре ще е да избягваш близки контакти с други оолои – контакти, които са свързани с проникване в плътта ти, разбираш ли? Може би след като Никанж съзрее, ще е добре за известно време да избягваш напълно контакти с повечето хора. Следвай чувствата си. Хората ще разберат.

– Но... колко дълго ще продължи това?

– С хората е различно. Някои могат да се въздържат много по-дълго от нас. Най-дългото, за което съм чувал, продължи четирийсет дни.

– И през това време Ахажас и Дичаан...

– Няма да ги отбягваш, Лилит. Те са част от семейството. Ще се чувстваш комфортно с тях.

– Какво ще стане, ако не отбягвам хората, ако не обръщам внимание на чувствата си?

– Ако успееш да направиш това, най-малкото ще се разболееш. Може и да се убиеш.

– ...толкова зле?

– Тялото ти ще ти каже какво да правиш. Не се тревожи.

Той измести вниманието си към Никанж.

– Никанж ще е най-уязвим, когато сетивната ръка започне да расте. Тогава ще се нуждае от специална храна. Ще ти покажа.

– Добре.

– Всъщност ще се наложи да слагаш храната в устата му.

– Вече го направих с някои от нещата, които поиска да яде.

– Добре.

Кахгаят раздвижи пипалата си.

– Аз не исках да те приемам, Лилит. Нито за Никанж, нито за работата, която ще вършиш. Вярвах, че заради начина, по който човешката генетика е представена в културата ви, човек мъж трябваше да бъде избран за родител на първата група. Сега знам, че не съм бил прав.

– Родител?

– Така го възприемаме ние. Да учиш, да утешаваш, да храниш и да обличаш, да ги напътстваш и да тълкуваш за тях този нов и плашещ свят. Да си родител.

– Вие ще ме направите тяхна майка?

– Формулирай връзката по най-удобния за теб начин. Ние го наричаме „родителство“. – Обърна се към стената все едно се канеше да я отвори, после се спря и погледна отново Лилит. – Хубаво е това, което ще правиш. Ще си в състояние да помогнеш на твоите хора по същия начин, по който го правиш сега за Никанж.

– Те няма да се доверят на мен и на помощта ми. Най-вероятно ще ме убият.

– Няма да го направят.

– Не ни разбирате толкова добре, колкото си мис-лите.

– А ти въобще не ни разбираш. И в действителност никога няма да ни разбереш, въпреки че ще ти бъде предоставена допълнителна информация за нас.

– Тогава ме приспете отново, по дяволите, и си изберете някого, когото смятате за по-умен! Никога не съм искала тази работа!

Той остана безмълвен за няколко секунди. Най-нак-рая каза:

– Наистина ли вярваш, че съм пренебрегнал интелигентността ти?

Тя го изгледа гневно, отказвайки да му отговори.

– Не съм си и помислял. Децата ти ще ни познават, Лилит. Ти – никога.