Зона 51: Екскалибур

НАСТОЯЩЕТО4.

Зона 51, Невада

Търкот отвори вратата към медицинската лаборатория, посочи с палец през рамо и нареди на доктора:

— Излизай!

— Нямате право да…

Търкот извади пистолета от кобура и го насочи към него.

— Излизай — повтори и за ефект свали предпазителя.

Лекарят изхвърча от стаята.

Търкот хвърли на масата папката, която му бе дал Куин, и каза на Дънкан:

— Чети.

Тя взе папката и я разтвори. Още не беше свършила първата страница и започна да клати глава.

— Какво? — попита Търкот.

— Това не може да е истина!

— Защо трябва някой да си измисля? — попита Търкот.

Тя вдигна очи към него.

— А ти защо реши да ме проверяваш?

— Не съм аз. Куин го направи. Изглежда, е имал право.

Дънкан се намръщи.

— Но това… това е грешка. Аз съм тази, която съм.

— Кога за последен път си се виждала със сина си?

Гънката на челото й стана още по-дълбока. Търкот не й остави време да помисли.

— Не беше ли още преди да ме пратиш в Зона 51? Преди да започне тази история?

Тя бавно кимна.

— Да. След това животът ми така се обърка, че…

— Би могла все пак да намериш време да го видиш — прекъсна я Търкот. — Когато бяхме заедно в къщата ти в Скалистите планини. Трябваше да усетя, че става нещо странно. Ти ми каза, че бил при баща си — бившия ти съпруг. Но няма никакъв баща — нито син.

Лицето на Дънкан почервеня от гняв.

— Имам син!

— Не, нямаш.

— Говориш небивалици…

— Защо ме прати в Зона 51?

— Получих доклад за нередности в Зоната. Синът ми…

— Куин не откри никакъв подобен доклад. А той е бил част от „Меджик-12“. Знае колко дълбоко засекретено е било това място. И че не може да изтича никаква информация. — Търкот се пресегна и взе папката от ръцете й. — Назначили са те за научен съветник само по документи. Никой не те е викал на интервю. По дяволите, цялото ти минало е измислено. Никой не те е проверявал сериозно. Изглежда, дори са използвали секретността около „Меджик“ за да те пробутат на мястото, но не са го правили от „Меджик“ — Куин е сигурен в това.

— Не, това е невъзможно. Аз… — Тя поклати объркано глава.

— Коя си ти? — попита Търкот. Умората от последните седмици, битката, загиналите му другари, изнурителната надпревара с пришълците, всичко това му бе дошло прекалено много. Той доближи лицето си до нейното. — Коя си ти? Защо правиш всичко това? — Той сложи ръце на раменете й. — Защо?

— Не зная. Не зная. Не зная.

Търкот я изгледа, отдръпна ръце и отстъпи назад. По лицето на Лиза се стичаха сълзи. Търкот се отпусна на един стол. Целият трепереше. Изведнъж подскочи, столът отхвръкна назад, а той изтича навън и затръшна вратата след себе си.

Яков, Че Лу и Муалама бяха в коридора. Руснакът пристъпи срещу него.

— Приятелю…

— Не съм ти никакъв приятел — тросна се Търкот и забоде пръст в гърдите на руснака, но едрият мъж не помръдна. — Твоята „другарка“ Катенка ни предаде в Москва. Ти се върна тук с „бръмбар“. После я застреля. — Той посочи с палец през рамо. — Какво още знаеш и го криеш от мен? — Той се завъртя към Че Лу. — А ти? Защо въобще реши да ходиш в Циан Лин? Много странно съвпадение. Точно след като беше компрометиран „Меджик“. — Продължи с Муалама: — Избра да следваш стъпките на Бъртън, а? Скри от нас, че си Наблюдател. Разкриваше по малко от ръкописа, каквото смяташе, че ти е изгодно. — Отмести Яков от пътя си. — Не искам повече да си имам работа с вас!

Тръгна към външната врата и излезе под яркото слънце на Невада. Премигна, усетил, че очите му се насълзяват. Помисли си, че е от светлината, но дори след като си сложи тъмните очила, очите продължаваха да го болят. Едва сега си даде сметка, че плаче. Изруга и закрачи към пустинята.

Циан Лин, Китай

В древния свят Пътят на коприната бил първата връзка между Изтока и Запада. Простирал се четири хиляди мили от Ксиан в северозападен Китай, през северното Китайско плато, Памир, Каракорум, Самарканд и Дамаск, за да излезе накрая при средиземноморските пристанища Александрия и Антиохия. Оттам кораби прекарвали товарите до Гърция и Рим, а търговците ги отнасяли във вътрешността на страната.

По същия този маршрут минал и Марко Поло — първият западен пътешественик, който видял Вътрешнокитайското царство, но това станало много след откриването на пътя. Пътят на коприната станал също така и пътят на Черната смърт, само че в обратна посока, стотина години по-късно, когато бубонната чума се разпространила на изток. Само за пет години тя погубила над двайсет милиона души и намалила населението на Земята с една трета. В нито една от войните, които избухнали по-късно, не били дадени толкова жертви.

Всичко започнало точно тук — в Циан Лин, — когато последователите на Артад опитали да ограничат нарастващата мощ на Мисията в Европа и Близкия изток и да изравнят нарушения баланс на силите. Съвсем наскоро Мисията бе използвала същия метод в Южна Америка, опитвайки се да унищожи човечеството и да очисти Земята за пристигането на Аспасия от Марс — за щастие този опит бе спрян в последната минута от Майк Търкот.

Когато Китай бил още млада държава, равновесието на силите било изместено на запад и Ксиан бил столичен град, в който живеел първият владетел на страната, Ши Хуанчжоу, когото наричали Жълтия император. В действителност Ши Хуанчжоу бил Сянка на Артад. Според легендата, когато издъхнал, го погребали в грамадна гробница, по-висока дори от Голямата пирамида в Гиза. Тази гробница се наричала Циан Лин — истинска планина, вдигната от човешки ръце, и също като Зона 51 и Голямата пирамида, криела в себе си много тайни. Всъщност Сянката се върнал на мястото, където бил „роден“, а паметта му била извлечена и съхранена.

В недрата на Циан Лин била разположена аирлианска база, оборудвана със страж-компютър. На същото място се подложил на хибернация и Артад заедно с последователите си. Отвън малката планина сега бе само изгорена безжизнена пустош, след неуспешния опит на китайското правителство да атакува базата с атомна бомба. Ударната вълна бе спряна от силов щит — същия, с какъвто бе затворен Великденският остров.

Вътре в аирлианската база Лексина — водачката на Онези, които чакат — бе успяла да проникне на най-долното ниво на Циан Лин и да събуди Артад и помощниците му. Веднага след това Артад се свърза със стража, за да получи представа за обстановката.

Артад беше аирлианец, висок почти два метра и на външен вид много наподобяваше статуята на Хор, която охраняваше входа към подземията между лапите на Сфинкса. Червена коса, червени издължени очи, шест пръста, непропорционално тяло — всичко говореше за извънземния му произход.

Артад набързо прегледа информацията, натрупана през десетте хиляди години, които бе прекарал в хибернационен сън, докато не стигна до текущата обстановка: Сянката на Аспасия се бе активизирал, но вече използваше човешките ресурси. Беше скрил силите си зад силовия щит и в момента ги усъвършенстваше, за да надминат онова, което им бяха придали създателите им. С помощта на нановируси той бързо увеличаваше мощта си.

Артад претърси всички информационни канали и се намръщи, когато не получи отговора, който очакваше. Отдели се от стража и излезе от помещението. Строени отвън и очакващи заповеди бяха неговите кортади — аирлианците, пристигнали с него на Земята преди много, много време.

— Екскалибур? — обърна се той към Цан Че, придворния съветник от времето, когато Сянката бе управлявал като император Ши Хуанчжоу. Докато работеше с компютъра, Цан Че бе разпитвал Лексина.

— Ключът към Главния страж?

— Да.

— Хората — по-точно Наблюдателите, или тези, които са останали от тях — са го скрили много отдавна. Толкова отдавна, че сега е само легенда.

Странно изражение пробягна по лицето на Артад — някои биха го сметнали за усмивка.

— Глупаво.

Той пресече залата и застана до контролния пулт. Раздвижи ръка над него и отгоре се появиха поредица светещи шестоъгълници с изписани в тях руни.

Артад въведе код в един от шестоъгълниците.

Еверест

Близо до върха на най-високата точка на планетата, върху една тясна издатина пред плитка, обледенена пещера лежаха три замръзнали трупа. Изведнъж ги окъпа червеникава светлина, излъчвана от задействалата се ножница на Екскалибур. Сиянието се отрази в ледените блокове наоколо и запулсира към небето.

Циан Лин

В горния десен ъгъл на контролното табло светна един шестоъгълник. Артад бавно кимна и въведе втори код. Стената пред него заблещука и побеля. Появи се окръглено изображение, което постепенно заставаше на фокус, докато не заприлича на планета, гледана от космоса. Артад чукна червения шестоъгълник и планетата се завъртя, после замръзна в друга позиция, но сега в средата й мигаше една алена точица. Той отново натисна шестоъгълника и точката се увеличи. Намираше се на границата между Непал и Тибет, в средата на Хималаите.

Артад кимна — логично бе да го скрият там. Докато Екскалибур бе в ножницата, нито едно механично транспортно средство не можеше да го доближи на разстояние от няколко мили — предпазна мярка, вградена в системата срещу евентуален опит да бъде отнесен с летателен апарат. Наблюдателите го бяха скрили на едно от най-недостъпните места на планетата. Имаше само един начин да си върне ключа.

Артад повика Цан Че и каза:

— Къде са Онези, които чакат?

— Отвън, господарю.

— Доведи ги.

Отпред вървеше Лексина, следвана от Елек и Коридан. Щом влязоха, те се поклониха ниско; бояха се да срещнат рубинените очи на съществото пред себе си.

— Има ли някакъв начин да се свържем с тези, които сега управляват страната? — попита Артад.

Лексина кимна.

— Има, господарю. Разполагаме с радиопредаватели. А и техните войски са заобиколили гробницата.

— Добре. Имам съобщение за тях. — Червеникавите му очи се плъзнаха по трите клонинга. — Освен това ви чака важна задача. Погледнете там.

Тримата вдигнаха глави. Артад сочеше екрана.

— Искам да се качите горе и да ми донесете едно нещо. Задачата е много важна. Ще ви подготвя колкото се може по-добре.

Великденският остров

Дясната ръка на Сянката на Аспасия бе с откъсната китка. Разкъсана плът и белезникава кост показваха мястото, където бе попаднал изстрелът на Търкот. Предмишницата му бе пристегната с турникет, който се бе впил в плътта, за да спре кървенето.

Скакалецът, с който летеше, току-що се бе спуснал през езерото в центъра на кратера Рано Кау на Великденския остров. Скакалецът беше златист диск с диаметър десетина метра и се носеше през един тунел на дъното на езерото със същата лекота, с която се бе реял из въздуха.

Половин минута по-късно скакалецът изплува над водата в голяма подземна кухина, издигна се във въздуха и кацна на скалистия бряг. Шестима американски морски пехотинци очакваха пристигането на Сянката на Аспасия. Очите им бяха изцъклени и неподвижни, тъй като се намираха под контрола на стража-компютър чрез нановирусите в мозъците и кръвта им. Нановирусите изпращаха електрически импулси в невроните, с които направляваха действията им, и по такъв начин ги бяха превърнали в неразделна част от охранителната система на острова. Най-зловещата страна на този процес бе, че през цялото време частица от съзнанието на нещастниците оставаше запазена и те бяха неми и безволеви свидетели на всичко, което вършеха телата им.

Трима от морските пехотинци, пристигнали тук с Оперативна група 75, която бе пленена от силите на Аспасия, се покатериха на скакалеца и отвориха горния люк. Докато двама от тях подадоха ръце на Аспасия, за да му помогнат да излезе, третият пое Граала, който бе загърнат в плътно парче плат.

Сянката се олюля, когато докосна с крака повърхността, и войниците се завтекоха да го подкрепят. Беше изгубил повече кръв, отколкото предполагаше. Войниците го поведоха към един тунел, озарен от редица светлини на тавана. Тунелът се издигаше нагоре, после описваше завой надясно. Сянката на Аспасия и ескортът му се озоваха в голяма подземна пещера. В центъра й се издигаше висока светеща златиста пирамида — стражът на Великденския остров.

Сянката на Аспасия се намръщи, когато забеляза, че към една от страните на пирамидата е прилепнала потрепваща мумия — към тялото й бяха прикрепени метални датчици. Сянката забрави за фигурата, когато третият морски пехотинец положи Граала на една маса вдясно от пирамидата.

При многобройните си превъплъщения Сянката на Аспасия неведнъж бе изпитвал болка. Усещаше я и сега, от мястото на откъснатата китка — сякаш ръката му бе обгърната в пламъци. Той си наложи да преодолее болката и се приближи към Граала. Махна покривалото и отдолу се показа позлатената чаша.

Сянката на Аспасия извади от джоба си малка дървена кутия и я отвори. Вътре имаше два камъка — известните от библейските легенди урим и тумим. Те сияеха, сякаш бяха озарени от вътрешен огън. Не без усилие Сянката на Аспасия извади един от камъните и го протегна към Граала. Плоският долен край на чашата се отмести встрани, разкривайки миниатюрна вдлъбнатина с размерите и формата на камъка.

Сянката на Аспасия се поколеба. Знаеше, че силите му се преместват на нови позиция, имаше представа и какво става по целия свят. Накрая прибра камъка в дървената кутия и се приближи до стража. Наведе се и опря с длан металната му стена. Златистото сияние го обгърна, докато установяваше контакт с извънземния компютър. Следвайки само няколко негови команди, докато Сянката се намираше в щаба на Мисията под планината Синай, стражът бе свършил чудесна работа по подготовката и задействането на неговия план. Флотът на Аспасия вече се приближаваше към Пърл Харбър, на повърхността на острова кипеше усилена работа, имаше и няколко съобщения от аирлианците на Марс, но Сянката на Аспасия само поклати глава — бяха чакали хилядолетия там, можеха да потърпят още малко. Засега всичко се развиваше чудесно.

Вековете на постоянни борби, маневриране между Сенките, съперничещи си за власт, възходи и падения на цели царства и кралства, чиито конци бяха дърпали едните и другите сили, го бяха направили необичайно подозрителен към всякакви добри новини. Винаги имаше слабо звено, хлъзгаво място, което можеше да предизвика провал. Артад? Циан Лин бе защитена от силово поле, но дали то бе вдигнато по автоматична команда на разположения там страж, или някой бе пробудил стария му враг — това не можеше да каже. Сянката на Аспасия знаеше, че Онези, които чакат се бяха опитвали да проникнат до най-долното ниво на Циан Лин.

Все пак реши да действа така, сякаш Артад наистина е събуден, или поне са активизирали поредната му Сянка. Много отдавна Сянката на Аспасия се бе научил да мисли и действа като своите противници, за да надделява над тях.

Главният страж. От това средство се нуждаеше сега Артад, за да го унищожи и да си възвърне властта над цялата планета. Сянката на Аспасия отвори един таен канал, който навремето се използваше за връзка с Главния страж. Беше празен, което означаваше, че Главният страж все още е изключен. Той знаеше какво е необходимо, за да се задейства, и затова се прехвърли на програмата на Екскалибур, меча, който всъщност бе много повече от меч.

В хода на дългата си война срещу гъмжилото аирлианците неведнъж бяха губили кораби и дори цели светове. Заедно с това в ръцете на врага бяха попадали и техни стражи-компютри, включително и такива, които управляваха цели системи. Поучени от горчивия опит, аирлианците бяха въвели допълнителна защита на своите компютри с устройства от типа на Екскалибур. Макар да изпълняваше още няколко функции, основно мечът бе един вид микропредавател, който излъчваше кода за достъп до Главния страж. Но предавателят работеше само тогава, когато мечът се изваждаше от ножницата — изработена от метал, екраниращ излъчвания сигнал. Устройството не бе голямо и същевременно бе достатъчно удобно за ползване. Освен това в Екскалибур бе вградена програма за унищожение, при чието задействане щеше да бъде изтрита паметта на всички стражи и да бъде прекъснато енергийното им захранване. Единствено аирлианският водач знаеше как да бъде активирана тази програма и тази информация бе запазена в тайна от Сянката при първото прехвърляне на паметта.

Сянката на Аспасия знаеше, че Наблюдателите са скрили много отдавна Екскалибур. Проклетите Наблюдатели — Сянката на Аспасия бе избил много от тях през вековете на тайна борба с техния орден. Някои от тези глупаци не само наблюдаваха, но се опитваха да преминат и към действия — дори да го убият, заради което си бяха получили заслуженото.

Беше се помъчил да сложи ръка на Екскалибур по време на превъплъщението си като Мордред, но тогава двамата с Артур — Сянката на Артад — претърпяха поражение. А Наблюдателят Мерлин? Какво ли бе направил с меча?

Стражът се свърза с вградените датчици в склона на вулкана отгоре и дори стигна до базата на Марс, където неколцината оцелели аирлианци обитаваха подземни кухини.

Оказа се, че там са получили сигнал от повърхността на Земята. Сянката на Аспасия мигновено прецени характера на сигнала — беше се активирало насочващото устройство на Екскалибур. Не бе негова работа, значи нямаше никакво съмнение кой е другият фактор. Артад беше събуден. Той също търсеше меча.

Но къде ли се намираше Екскалибур? Когато получи отговора и на този въпрос, Сянката на Аспасия изруга. Проклет да е този Мерлин!

От другата страна на стража сгърченото тяло едва потрепваше — вяла индикация за стаения вътре живот. Очите бяха затворени, клепачите — покрити с корички, мускулите бяха атрофирали, жизнените им сокове — изстискани, за да поддържат организма, кожата бе изсъхнала и сбръчкана.

Дълбоко в едно ъгълче на ума съзнанието на Кели Рейнолдс почувства близостта на Сянката на Аспасия до стража и това й подейства като електрически шок, който почти я събуди от коматозното й състояние. Кели бе прекарала тук седмици, след като се опита да се свърже с компютъра по времето, когато островът бе окупиран от силите на ООН. Искаше да узнае истината за пришълците, да събере максимално достоверна информация, която можеше да й предостави само техният компютър. Ала вместо това се бе превърнала в негова пленница, забравена от стража, след като той бе изсмукал цялата полезна информация от мозъка й.

През време на този процес тя бе успяла да си възвърне частичен контрол върху съзнанието, макар тялото й да оставаше прилепнало към златната пирамида като насекомо върху лепкава хартия. Съумяла бе дори да се включи към масивния поток от информация, който пристигаше отвън. После незабелязано бе прокарала една команда до нановирусите в тялото си да го напуснат и дори бе сполучила да прати съобщение на приятелите си в Зона 51.

Освен това бе узнала някои неща за аирлианците. Беше „видяла“ потапянето на Атлантида — първата земна база на Аспасия — сред архивите, пазени в стража. „Видя“ един гигантски аирлиански кораб-майка да се носи над острова, обливайки го със златисти лъчи, докато той не изчезна в океана.

Освен това знаеше, че различните стражи някога са били свързани с помощта на един Главен страж, осигуряващ координация и контрол на всички аирлиански бази на Земята и на Марс. Но по време на гражданската война между аирлианците мрежата се бе разпаднала, а Главният страж: бе изключен.

Докато следеше „работата“ на Сянката на Аспасия със стража от Великденския остров, тя си даде сметка колко нищожни са силите й, сравнени с неговите. „Видя“ го да поглъща информация с феноменална скорост. Кели се стараеше да овладее чувствата си, за да не привлича по никакъв начин вниманието му. Със същата скорост, с която Сянката на Аспасия извличаше информация, той подаваше и команди.

Кели се помъчи да проследи заповедите, които излизаха от него, но беше все едно да наблюдава Ниагарския водопад и да се опита да преброи всяка капка във водната лавина. Въпреки това успя да забележи някои неща. Дори след като Сянката на Аспасия прекъсна контакта със стража, тя продължи да се спотайва, уплашена да не бъде разкрита. Вече имаше най-обща представа за плановете му, но което бе още по-важно — знаеше с какво ще се захване най-напред.

Тя се зае да подготвя внимателно следващото съобщение, което трябваше да изпрати.

След като приключи работата с компютъра, Сянката на Аспасия изпита нарастваща увереност. Нещата се развиваха добре и той имаше доста ясна представа какво възнамерява да направи Артад. Инструктира стража да изработи стратегия срещу опитите на Артад да се сдобие с Екскалибур и същевременно да възстанови връзката с Главния компютър. Втората задача бе в плановете му от доста години. Сянката на Аспасия разполагаше с много планове, готови да бъдат приложени при подходяща обстановка.

Той извади камъка от кутията и отново го надвеси над Граала. Плоската повърхност в долния край на чашата се отмести встрани. Сянката на Аспасия пъхна вътре ръка и постави камъка във вдлъбнатината. Той подскочи, когато преградата се върна на мястото си и му затисна ръката вътре.

В началото почувства само слабо гъделичкане по кожата. Усещането се засили и скоро прерасна в болка. Макар да му се струваше, че ръката му гори, Сянката на Аспасия запази пълно самообладание. Ручеи пот се стичаха по лицето му. После болката се премести нагоре към рамото, но странно защо, това накара Сянката на Аспасия да се усмихне.

Великденският остров бе затворен под полукръгло силово поле, непреодолимо при каквито и да било опити за атака. Вътре в полето, на повърхността на острова, заповедите на Сянката на Аспасия само потвърдиха онова, което бе започнато преди няколко дни. Хиляди човеци се занимаваха с различни дейности, управлявани с помощта на нановирусите, от които гъмжаха телата им. Докато за земните учени нанотехнологията бе нововъзникнала наука, стражът познаваше всичките й тайни. Принципите й не се отличаваха с особена сложност. Всички предмети са изградени от атоми. Свойствата на предметите се определят от начина, по който са подредени техните атоми. Открие ли се начин за преподреждане на атомите на молекулно ниво, възможностите за конструиране са неограничени. Не само това, но изчезват отпадъчните технологии, с които са свързани по-примитивните производства.

Освен нанотехнологията стражът владееше до съвършенство и една друга наука — тази на самовъзпроизвеждането. Неговите нанороботи можеха да произвеждат нови себеподобни, също както нановирусите в човешките тела се размножаваха и разпространяваха в гостоприемниците си. За целта последните използваха като материал Водачите и техните последователи, пристигнали съвсем наскоро на Великденския остров, както и пленените от корабите военни.

Двама мъже, Макгро, по прякор Попай, и Франк Оливети, които доскоро бяха „тюлени“, бяха повикани от стража. Двамата бяха проникнали на острова със задача да установят какво става там, но вместо това попаднаха в плен и бяха заразени от нановируси, за да се слеят с останалите вражески сили. По команда на нановирусите те се спуснаха през тунела, който водеше от повърхността до пещерата с компютъра.

Сянката на Аспасия лежеше със затворени очи на пода до златната пирамида и на лицето му трепкаше лека усмивка. Двамата не го погледнаха, не обърнаха внимание и на Кели Рейнолдс. Нановирусите бяха достатъчни, за да контролират телата им, но задачата, която предстоеше на бившите „тюлени“, изискваше по-сериозна намеса.

Приближиха се до пирамидата и опряха длани в гладката й стена. Мигновено бяха обгърнати от златисто сияние — компютърът се ровичкаше из мозъците им, превръщайки ги във Водачи, които вършат онова, за което са програмирани, без да се нуждаят от постоянния контрол на нановирусите. В добавка към задачата, която им бе поставена, те се сдобиха и с някои необходими умения.

Тъй като им предстоеше да пътуват надалеч от Великденския остров и да бъдат подложени на сурови атмосферни условия, се взеха и специални мерки. Докато все още бяха включени към стража, към тях се приближиха няколко микроробота, от които стърчаха най-различни инструменти. Те запълзяха по телата на войниците и почнаха да правят дребни промени, съгласувани със специфичните нановируси за отделните органи.

Зад дясното ухо на всеки от тях бе имплантиран миниатюрен сателитен приемо-предавател, свързан директно с мозъка, а под кожата на темето бе въведена нагъната антена. Различни групи нановируси веднага се заеха да затварят разрезите от тази процедура. Друг нановирус, току-що конструиран от стража, бе вкаран в белите дробове на войниците и незабавно се захвана за работа.

Когато стражът приключи с тях, златистото сияние угасна. Морските пехотинци вдигнаха на ръце проснатите в несвяст тела на двамата тюлени и ги отнесоха на повърхността. Други морски пехотинци донесоха от складовете екипировката, която им бе поръчана. Тюлените и тяхната екипировка бяха натоварени на един Ф-14. Пехотинците натикаха в тясната пилотска кабина първо раниците, после хвърлиха отгоре и телата на тюлените. Щом свършиха с тази задача, затвориха кабината и се отдръпнаха. Двигателят се запали и самолетът започна да рулира към пистата, следван от един С-3 „Локхийд Вайкинг“.

Изтребителят се стрелна по пистата, вдигна се във въздуха и веднага навлезе в остър вираж, за да остане в защитния купол. Вторият самолет продължаваше да го следва и когато двете машини доближиха силовия щит, в него за съвсем кратко се образува отвор, през който самолетите излетяха навън и се отправиха на запад. Отворът зад тях изчезна.

Макгро и Оливети продължаваха да лежат в безсъзнание в кабината. Някъде дълбоко в заразените им и трансформирани мозъци все още се спотайваше частица от предишното им съзнание. Това, че са безгласни играчки в ръцете на извънземните, ги изпълваше с безсилен ужас. Нямаше по-страшна участ за един тюлен — дори смъртта бе за предпочитане.

Тихият океан

На шестстотин деветдесет и пет морски мили северозападно от Великденския остров капитан Портър, командващият щурмовата подводница „Норфолк“, следеше през окуляра на перископа „Джар Вайкинг“ — най-големия кораб, построяван някога на Земята. Корабът плаваше между други два гиганта на корабостроенето, суперсамолетоносачите „Вашингтон“ и „Стенис“. Около тези три грамадни съда на свой ред бе подреден в кръг почетният им ескорт от по-малки кораби, съставляващ останките от някогашните Оперативни групи 78 и 79. Портър бе осведомен, че човешките ръце, направляващи тези кораби, се командват от мозъци, заразени от извънземни нановируси, и следователно тези кораби вече не могат да бъдат смятани за съюзнически. Откакто напуснаха Пърл Харбър, той бе наредил подводницата да спазва абсолютно радиомълчание.

Портър си даваше сметка, че последното е лесно за казване, но трудно за изпълнение. Той самият бе прекарал половин година на „Вашингтон“ и познаваше всички офицери там.

Подводницата бе „увиснала“ съвсем неподвижно под повърхността и всичките й системи работеха с минимален режим. Сонарните оператори вече го бяха информирали, че ескортиращите кораби активно претърсват околните води за противник — както на повърхността, така и под водата. Неговата подводница бе една от шестте, които бяха заели позиции в полукръг в района между Пърл Харбър и Великденския остров. Шпионските сателити бяха засекли приближаването на пленения флот и Портър знаеше, че другите пет подводници се струпват около него, както някога, през Втората световна война, немските подводници бяха обкръжавали съюзническите конвои.

Портър завъртя леко перископа и го ориентира към флагмана на флотилията — гигантския товарен кораб „Вайкинг“ пред който дори самолетоносачите изглеждаха като джуджета.

Задачата на Портър бе да забави конвоя, докато останалите пет подводници заемат местата си. И трите цели вече бяха в обсега му, но Портър не се съмняваше коя ще е първата. Проклет да е, ако откриеше огън по кораби от собствената си флота.

Проблемът, както офицерите вече му бяха докладвали, бе, че освен че е грамаден, „Джар Вайкинг“ е почти неуязвим. Като всички останали съвременни супертанкери, той имаше двоен корпус срещу евентуално изтичане на нефт, но това му осигуряваше защита и при торпедна атака. В добавка корпусът му бе разделен на херметически изолирани отсеци. Дори да разбиеха двойния корпус, най-много щяха да наводнят някой от тях.

Портър бе запознал екипажа с тези проблеми и остави на офицерите да намерят най-подходящото решение. Един от тях предложи нещо, което поне на пръв поглед си заслужаваше да се опита.

Възможно беше корабите да са заобиколени от силово поле, също като това, което пазеше Великденския остров. Портър натисна едно копче на перископната ръкохватка и даде максимално увеличение на гигантския танкер. Беше виждал снимки на непроницаемия щит около Великденския остров — но и да имаше тук такъв, той бе невидим за невъоръжено око.

— Готови за действие?

— Да, сър.

— Изпращам информация за целите — каза Портър и натисна друго копче на ръкохватката. Серия от лазерни лъчи „обляха“ корпуса на „Джар Вайкинг“ — определяха разстоянието до целта, скоростта и посоката на гигантския съд. Портър знаеше, че е изключено да пропуснат. Въпросът обаче бе изстрелът да е прецизен.

— Целта прихваната — докладва оръжейният офицер. — Готови за стрелба по ваша заповед, сър.

Портър направи последен оглед на района. За да остане незабелязан, той бе изключил сонара и повърхностния радар на перископа. За миг се зачуди дали ескортиращите кораби ще предприемат някакви контрадействия — неведнъж бе изпълнявал учебни операции срещу собствени кораби, но никога не бе предполагал, че ще му се наложи да го прави в бойни условия. Познаваше добре възможностите на ескортиращите кораби да водят борба с подводници и само от мисълта за това по челото му избиха едри капки пот.

— Огън!

За разлика от подводниците през Втората световна война, торпедните установки на „Норфолк“ бяха разположени в средата на корпуса й и отвърстията им сочеха нагоре.

Причината бе, че торпедата МК-48, с които бяха въоръжени, не се насочваха с мерник, а с помощта на кабел или по предварително зададена цел. В този случай оръжейният офицер бе препрограмирал всичките торпеда на борда — общо двайсет и четири.

Бяха изстреляни четири торпеда. Веднага щом напуснаха установките, екипажът се хвърли да зарежда нови четири. Първите четири се издигнаха към повърхността и същевременно се разпределиха според целите си — по две за всяка. Задното торпедо изоставаше само на две секунди от предното. Според плана предното торпедо щеше да взриви отвор във външната стена на корпуса, а задното да пробие вътрешната. При това точно на съчленението между два отсека, за да ги наводни едновременно. Следващите залпове щяха да предизвикат същия ефект при съседните отсеци.

— Торпедата са по курса — докладва оръжейният офицер. — Двайсет секунди.

Портър надзърна през перископа. Забеляза, че най-близкият ескортиращ кораб — разрушител, вече се извръща към тях. В същия миг подът под краката му потрепери — следващите четири торпеда се отправяха към целта.

— Засякоха ни — докладва сонарният оператор.

— Продължавайте стрелбата — нареди Портър. Разрушителят се приближаваше към тях. Той завъртя ръкохватките и центрира перископа върху „Джар Вайкинг“.

— Десет секунди.

Дори без слушалки вече се чуваше ясно шумът от приближаващия се разрушител.

— Пет секунди.

Два гейзера изригнаха едновременно насред океана.

— Твърде рано — промърмори Паркър. Последваха нови два гейзера, тъкмо когато тътнежът от първата експлозия достигна подводницата. Водният облак се разпръсна и той видя, че „Джар Вайкинг“ продължава необезпокояван да следва своя курс.

Портър викна на екипажа на мостика:

— Дясно на борд, флагманска скорост. Максимално бързо потапяне. — На борда зазвуча тревожният звън за потапяне. Портър повика радиста. — Свържи се с Пърл Харбър. Кажи им, че корабите имат защитно поле. Да предупредят останалите подводници. Нищо не може да се направи.

Провери отново приборите. Потапяха се с максимална скорост и същевременно се отдалечаваха от флотилията.

— Разстояние до разрушителя?

— Хиляда метра и се скъсява.

— Готови за отбранителни действия!

Още докато издаваше заповедта за стрелба, капитанът знаеше, че няма да могат да се отдалечат достатъчно преди ескортиращите кораби да ги атакуват. При симулациите успяваха да се измъкнат само в половината от проиграваните ситуации. Сега предстоеше да разбере доколко реалистични са били ученията.

— Торпеда във водата — докладва сонарният оператор. — Две на наш курс. Разстояние хиляда метра.

Най-доброто оръжие срещу подводницата бе това, което Портър току-що се бе опитал да използва — самонасочващи се торпеда МК-48.

— Изстреляйте примамка — заповяда той.

През една от торпедните тръби бе изстреляна малка, но много „шумна“ капсула, с надеждата да привлече двете вражески торпеда. Едва сега Портър забеляза, че е вкопчил пръсти в облегалките на стола.

— Разстояние петстотин метра. Движат се по курса.

— Подготви се за удар — нареди Портър.

— Триста метра. — Операторът повиши глас. — Едно от торпедата се отклонява. Поема към примамката.

„Петдесет процента“ — повтаряше си Портър.

— Сто метра.

Портър затаи дъх, скован от мисълта за предстоящата експлозия. И той, както всички останали на борда, подскочи, когато откъм носа долетя глух тътен. Но само това. Никаква експлозия.

— Засечка! — извика пръв оръжейният офицер.

— Дръжте същия курс! — разпореди се Портър и едва сега въздъхна облекчено. — Докладвайте за пораженията!

— Засега не се виждат поражения — обади се от предния отсек първият мичман. — Торпедото е попаднало в… — последва пращене, — на носа. Нещо не е наред с… — Нова серия от смущения, след което връзката прекъсна.

— Остани на връзка! — извика Портър на оръжейния офицер и се втурна към долния люк. Спусна се по стълбата, като спираше само при люковете между отсеците. Когато обаче доближи люка на предния отсек, спря, забелязал странно трептене на металната стена. Пресегна се и сграбчи валчестата дръжка на люка, но в същия миг подскочи от болка, сякаш дръжката бе нагорещена до червено.

Дръпна ръце и ги огледа учудено. Нямаше и следа от изгорено, но болката остана. Той размърда пръсти и изведнъж се ококори — вените му бяха подпухнали и кой знае защо — съвсем почернели.

В мига, когато нановирусът достигна мозъка му, капитан Портър изкрещя. Викът му отекна във всички ъгълчета на подводницата, към които бързо се прокрадваха нановирусите.

Иран

Дивизията, командвана от генерал Кашир, бе разквартирувана в Табриз, североизточен Иран. Като се имаше предвид местоположението, пунктът имаше стратегическо значение. На север бяха разположени Армения и Азербайджан. На запад бе Турция, под нея — Ирак. Светът може би бе забравил, че цели единадесет години между Иран и Ирак бе бушувала една от най-кръвопролитните войни в региона. Жертвите наброяваха почти два милиона, но нито една от двете страни не бе успяла да завладее и няколко километра от безжизнената пустиня, в която се водеха военните действия.

Употребата на забранени химически оръжия, изпращането на деца в ролята на „живи миночистачи“, за да прочистят пътищата на танковете, и екзекуцията на пленниците бяха често срещани явления и от двете страни по време на войната. Едва през 1990 бе постигнато споразумение за прекратяване на огъня, но мирен договор така и не бе подписан. Като се добавят размириците в бившите съветски републики на север и изток и постоянната заплаха от кюрдски въстания, нищо чудно, че регионът оставаше един от най-неспокойните. На всичко отгоре Кашир трябваше да се съобразява с периодичните „чистки“, провеждани сред офицерския състав от командването. По някаква на пръв поглед неведома прищявка на съдбата той не само бе оцелял при тези чистки, но и бе повишен в генералски чин. Всъщност дължеше всичко това по-скоро на едно тайно споразумение, което бе сключил в началото на кариерата си.

Канцеларията му се намираше на последния етаж на най-високата сграда в градчето и от нея той можеше да наблюдава цялата околност. Както бе правил ежедневно през последните няколко години, генералът включи компютъра и въведе достъп до една обезопасена връзка за електронни съобщения.

За разлика от предишните дни обаче, този път го очакваше писмо от тайния му благодетел.

В началото Кашир бе толкова изненадан, че само се блещеше в екрана. В графата за тема на писмото обаче бе въведена правилната парола: „ятаган“.

Само още един човек на света знаеше този адрес. Известен на различни разузнавателни агенции с прозвището Ал-Иблис, в действителност той бе Сянката на Аспасия. Тъкмо на неговите машинации през последните години Кашир дължеше високия си пост и сега не му оставаше друго, освен да откликне на призива на своя създател. Кашир премести маркера на мишката и отвори писмото. След като го прочете, отмести поглед към прозореца, който гледаше към северната страна на града. Денят бе ясен и слънчев и в далечината ясно се виждаше един заснежен планински връх. До планината, разположена на самата граница с Турция, имаше сто и двайсет мили.

— Агри Даги — прошепна Кашир, изправи се и отиде до прозореца. Така наричаха върха местните жители. Официалното му име бе Арарат. Сянката на Аспасия му нареждаше да отцепи подстъпите към този връх дори ако това означава война с Турция.

Генерал Кашир вдигна телефона и нареди на адютанта си да събере дивизионния щаб.

Марс

Три пъти по-висок от Еверест, Монс Олимпус не се виждаше от подножието си, тъй като бе скрит от извивката на хоризонта. Той беше най-големият вулкан на Тарзийската издатина — планинска верига, която обхващаше почти цялата обиколка на Марс и бе толкова масивна, че бе предизвикала дори преместване на планетарната ос.

Параметрите на Монс Олимпус бяха смайващи. Над петнадесет мили височина и почти триста и четиридесет мили дължина при основата. Вулканът бе заобиколен от базалтова стена с височина четири мили. Без съмнение това бе най-високата и най-колосална планина в Слънчевата система.

В югоизточния край на базалтовата стена в пълен ход бе друго не по-малко колосално инженерно постижение, осъществявано от армия роботи. Осемкраки механични копачи разкъртваха базалта — прокарваха през него път, а с парчетата строяха наклонена площадка, която се простираше на стотици мили в пустинята.

Пред копачите пълзяха роботи-изследователи, които вземаха образци от почвата и поставяха жалони. Всички машини се контролираха от един страж-компютър, разположен в недрата на Сидония — региона, предизвикал толкова много научни спекулации заради странното си подобие с човешко лице на снимките, направени от първите орбитални сонди. Съмненията на учените не бяха напразни — тук бе разположена аирлианска база, в която се бяха приютили Аспасия и последователите му след потопяването на Атлантида. По-късно той и екипажът загинаха малко преди да се озоват на борда на кораба-майка, взривен в околоземна орбита от Търкот.

Шепата оцелели аирлианци, останали да поддържат Сидонийската база, се оказаха напълно отрязани от света, след като Сянката на Аспасия бе преустановил контакт с тях, за да им отмъсти, задето го бяха обрекли на същата участ на Земята в продължение на хилядолетия.

Но ето че сега по дългия път между Сидония и Монс Олимпус пълзяха безброй товарни роботи, пренасящи гигантски скални късове, изкопани в самото подножие на „лицето“. Движението им бе засечено дори от Земята — от Лари Кинсейд, специалист от НАСА, член на групата на Търкот. Целта на цялата тази строителна активност в подножието на Монс Олимпус си оставаше пълна загадка.

Димона, пустинята Негев, Израел

Докато минаваше покрай контролния пункт, Симон Шерев кимна на четиримата пазачи зад бронираното стъкло. Мъжете го проследиха с хладни погледи, без да свалят дулата на узитата, макар да знаеха, че пропускът на врата на Шерев е автентичен. Охраната приемаше работата си изключително сериозно, тъй като зад дебелите стени на скрития в пустинята бункер лежеше истинската сила на Израел: две дузини ядрени бойни глави.

Но не бункерът бе сега целта на посещението на Шерев. Вместо това той свърна по подземния коридор, който извеждаше при втори, по-малък бункер. В него бяха подредени предмети, които притежаваха сила от по-друг характер. Шерев показа пропуска си на войниците, охраняващи този бункер, после притисна око към ретиновия скенер. Тежката бронирана врата се отмести със сухо изщракване.

Шерев прекрачи прага, зад който го очакваше втори пост, после повтори процеса и с вътрешната врата на бункера. Помещението бе широко петнайсет метра и дълго пет, с три реда рафтове покрай стените. По рафтовете бяха подредени различни странни предмети, едни с човешки произход, други с извънземен.

Той застана пред масата, където се намираше най-скорошната придобивка в секретния архив на Израел. На покритата с плат маса бе положен старозаветният кивот, донесен от базата на Мисията под Синай. Шерев доближи масата и за пръв път огледа отблизо легендарния предмет. Кивотът бе дълъг около метър и широк метър и двайсет, Целият бе обкован със злато. На капака имаше две сфинксоподобни фигурки с рубиненочервени очи. Според доклада, който бе получил, в кивота бил държан Граалът, а очите на фигурките представлявали активно действаща охранителна система, която убивала всеки, дръзнал да се приближи — ако не е облечен в съответните одежди, които също бяха положени на масата. Изглежда, обаче, с изваждането на Граала системата бе деактивирана.

Шерев прокара пръсти по капака на кивота и усещането пробуди в него странни чувства. Ето я живата история; този предмет, макар и създаден от пришълците, бе тясно свързан с неговите собствени предци. Старозаветният кивот — но какви бяха заветите? Тези, в които е вярвал някога Мойсей, или други, произтичащи от съвсем наскорошните събития? Дали Мойсей е бил Водач, пионка на извънземния компютър, или наистина е действал по своя воля и според убежденията си? И да е било така, имаше ли някакво значение, щом кивотът е бил аирлиански артефакт, а той самият се е изкатерил на Синайската планина, за да разговаря не с Господ, а със Сянката на Аспасия?

Телефонът в помещението иззвъня и Шерев се сепна. Вдигна слушалката и каза:

— Да?

— Простете, шефе — чу се гласът на помощника му, — но получихме съобщение от разузнаването, че Йордания, Сирия и Египет мобилизират армиите си.

Шерев не беше изненадан. Войските на Ирак и Иран също бяха поставени в пълна бойна готовност от момента, когато се разбра за убийството на Саддам Хюсеин.

— Наредиха ни да преминем към трета фаза — добави помощникът.

Шерев неволно погледна към стената, сякаш можеше да види през нея съседния бункер, където се намираха бомбите. Трета фаза означаваше, че бойните глави трябва да бъдат изнесени на повърхността и да бъдат транспортирани до различните изстрелващи установки. Досега не бяха получавали този зловещ код дори когато избухна Войната в залива и Саддам бе обстрелвал Израел с ракети „скъд“. Сегашните събития обаче насочваха човешката история по нови пътища, напомнящи за навечерието на Втората световна война.

— Освен това… — продължи помощникът, но млъкна, разколебан за миг. Шерев се зачуди какво може да е по-лошо от тази новина.

— Да?

— Хашер Лакур е тук.

Лакур беше влиятелен член на парламента — същият, който бе убедил правителството да разменят държаните в архивите урим и тумим срещу обещанието от страна на Ал-Иблис, известен впоследствие като Сянката на Аспасия, да бъде екзекутиран Саддам Хюсеин. Истинска сделка с дявола, на която Шерев се бе възпротивил.

— Какво иска сега?

— Кивота.

Шерев се извърна към масата, върху която лъщеше позлатеният сандък. Нямаше смисъл да пита. Вече знаеше защо го е поискал Лакур — като исторически символ, който да обедини и сплоти народа пред наближаващата война. Но това беше просто един празен символ — в прекия и преносен смисъл на думата.

— Парламентът е одобрил предложението му — приключи помощникът.

Шерев натисна бутона и вратата бавно се плъзна встрани. В съседния коридор войниците вече извозваха първите бойни глави. Шерев едва не се разсмя на глас. Ядрени бойни глави и легендарният кивот. Интересна комбинация за Армагедон.