Зона 51: Екскалибур

НАСТОЯЩЕТО12.

Тайван

Първата вълна десантни подразделения наближаваше острова. Тек Чонг чакаше търпеливо в разположения в бункер на осемстотин метра от морето команден пост. Забеляза златистия дракон, който се носеше на четири мили от брега, но също като другарите си, не знаеше как да си го обясни.

След като се отърсиха от първоначалния шок, тайванските части откриха масиран огън срещу приближаващите десантни съдове, но без никакъв ефект — за техен ужас невидимият щит, осигурен от преносимия генератор на борда на Чи Ю, отблъскваше куршумите и снарядите им. Огневото превъзходство, на което бяха разчитали тайванските офицери при отбраната на брега, бе неутрализирано напълно. Първите съдове стигнаха брега, спуснаха предните си платформи и войниците наскачаха и заеха позиция под преместващата се защита на силовото поле.

Макар да виждаше, че снарядите не преминават през щита, Тек Чонг нареди да не спират стрелбата. Грохотът бе невъобразим, димът се стелеше над отбранителните позиции, ала нито един китайски войник не беше засегнат.

Докато Тек Чонг се чудеше какво да предприеме, пред погледите на смаяните му подчинени китайците спокойно разтоварваха артилерия, бронирани машини и боеприпаси и изграждаха защитни съоръжения. Най-трудната и опасна част на десанта — осигуряването на предмостие, бе постигната без загубата на нито един човек.

С видима неохота Тек Чонг нареди на частите си да прекратят огъня, за да пестят амуниции. Ала отчаянието му изчезна в мига, когато китайската артилерия откри огън. Осъзнал, че полето е изключено, той изтича при радиостанцията и нареди на бреговата артилерия да отвърне с мощен залп. Китайската артилерия успя да изстреля десет поредни залпа преди тайванската да се окопити. Ала още след втория залп на неговите сили щитът отново се спусна и обезсмисли стрелбата. Всичко това се повтори след пет минути и Тек Чонг бе принуден да признае пред себе си, че войските му губят инициатива, тъй като само противникът знаеше кога ще бъде премахнат разделящият ги щит.

Не му оставаше нищо друго освен да заповяда пълно отстъпление.

Южна Корея

Близо един процент от територията на Корейския полуостров оставаше недокоснат от човешка дейност в продължение на повече от петдесет години. Но това не беше резултат от засилената активност на защитниците на околната среда, а на една продължаваща през този период, макар и студена война. Когато през 53-та бе подписано споразумението за прекратяване на огъня, фронтовата линия между американските части, от една страна, и севернокорейските и китайски, от друга, пресичаше зигзагообразно средата на полуострова. Съгласно постигнатото споразумение армиите отстъпиха на два километра назад, като оставиха четирикилометрова зона помежду си — тя се простираше от Китайско до Жълто море.

На тази ничия земя ръждясваха изоставени оръжия, гниеха скелети, дебнеха жертвите си минни полета — истински природен резерват, лишен от човешко присъствие. От южната страна, на около петстотин метра от демилитаризираната зона, бе опъната ограда от бодлива тел, в по-голямата си част електрифицирана; покрай нея непрестанно се движеха патрулни коли. На равни разстояние зад оградата стърчаха наблюдателно-стрелкови кули, оборудвани с прожектори.

След близо петдесет години подготовка севернокорейският план за нападение през демилитаризираната зона беше перфектно координиран. Също толкова перфектно бе отработена защитата на южнокорейските и американските войски. Само шейсет секунди след началото плановете на двете страни се изпариха в хаоса на тоталното опустошение.

Зад един висок хълм на севернокорейската страна на границата, скрита за наблюдение от вражеските войници, се намираше сграда, която наподобяваше просторен склад. В сградата се бяха натъпкали близо две хиляди севернокорейски десантници под командването на полковник Лин.

В центъра на обширната вътрешност на сградата имаше широка двайсет метра врата, наклонена под четирийсет и пет градуса. Лин си погледна часовника, изчака минутната стрелка да стигне цифрата „12“, след това махна отсечено с ръка, давайки знак на инженерите. Вратата бавно се отмести, разкривайки входа към миньорска шахта, озарена от мъждиви лампи, която се спускаше под земята в южна посока. Един инженерен взвод нахлу в тунела, който бе достатъчно широк, за да се движат един до друг десет души. Лин ги последва на съвсем късо разстояние.

Хората му бяха гладни, не в преносния, а в прекия смисъл. От десетина години Северна Корея имаше проблем с изхранването на населението. Гладът бе чест гостенин във всяко семейство. Войниците получаваха най-големи порциони, но всички знаеха, че роднините им вкъщи гладуват. Десетки хиляди бяха измрели само през последните няколко години.

Бойците пред Лин спряха и той също спря и вдигна ръка, за да даде знак на войниците си да изчакат. Усещаше хората си като единен организъм, който се движеше на юг под земята, дебнейки изгоден момент, за да се нахвърли върху врага.

Продължиха да се прокрадват още трийсет минути. Лин знаеше, че отдавна са минали отвъд демилитаризираната зона и границата между двете държави.

Скоро спряха пред масивен детонатор с няколко ръчки, разположен на средата на тунела; от него излизаха множество жици. Зарядите бяха поставени преди повече от двайсет години, но на всеки шест месеца изпращаха доброволци, за да проверят състоянието им.

Един от инженерите премести едновременно ръчките. Земята потрепери. Лин премигна, когато сред облаците прахоляк пред него се показаха слънчеви лъчи. Той замижа и отри очи от потта и праха. После всичко утихна.

Лин отвори очи. Бе ясен ден. Пътят пред тях бе отворен. Вече усещаше, че ако не раздвижи крака, войниците зад него ще го стъпчат от нетърпение.

Позволи си да спре само за миг. Споходи го колебание — дали да атакува, или да се предаде на сънародниците си от юга?

Турция

Пет мили. Пътят се издигаше нагоре, хълмовете се сливаха с Арарат. Две от машините се развалиха и ги избутаха встрани. Генерал Кашир непрестанно правеше справки с картата, оглеждаше местността и търсеше най-добрия маршрут към Ахорското дефиле.

Никой не видя самолетите, докато не изникнаха иззад планината. Миг по-късно те почнаха да косят предните бронетранспортьори от колоната. Ударната вълна от бомбите блъсна Кашир в лицето като топъл вятър. Той изви глава нагоре, но турските изтребители вече бяха на мили зад тях и описваха широк завой преди да подхванат втората атака. Когато погледна напред, Кашир видя само димящите останки на ударените машини.

— Разпръснете се и заемете отбранителна позиция — нареди той.

Танковете и бронетранспортьорите потеглиха в различни посоки тъкмо когато турските изтребители се върнаха за следващата атака. Половината от бронираните машини бяха унищожени, но останалите продължаваха да пълзят по склоновете на планината.

В полет

— Получихме съобщение от Кели. — Гласът на Куин бе почти неузнаваем в слушалките, заради заглушителните устройства, които не позволяваха разговорът да бъде подслушван.

Търкот погледна през рамо. Муалама бе приседнал върху раниците, облегнал глава назад и затворил очи. Изглежда, дремеше. Морис бе отворил един от куфарите и проверяваше снаряжението. Току-що бяха прекосили Източното крайбрежие на Съединените щати и се носеха със скорост три хиляди мили над Атлантика.

— Е, и? — попита Търкот.

— Май напипахме местоположението на Екскалибур. Пращам ти разпечатка по факса.

Търкот кимна и в същия миг от процепа на машината се показа лист хартия.

— Щом ние го знаем, знае го и Сянката на Аспасия.

— И аз така смятам — рече Куин.

— Нещо друго освен съобщението?

— Само координатите и една дума.

Търкот чакаше.

— Внимавай.