Зона 51: Екскалибур

НАСТОЯЩЕТО11.

Мексиканският залив

— Какво почувства, когато докосна Граала? — попита Гарлин.

— В мига, когато пъхнах вътре ръка, той пое контрол над тялото ми.

— А преди това?

— Кога преди това?

— Когато влезе в Архиварната — поясни Гарлин. — Там е бил и кивотът. Ти си носела ритуалните одежди и корона на главата. Само камъните не са били у теб. Случи ли се нещо преди Сянката на Аспасия да ти даде камъните?

Дънкан сбърчи чело.

— Видях някакви жици върху капака на кивота. Датчици. Те бяха свързани с короната, която носех.

— И установи ли връзка?

— Да.

— После?

— Докато бях свързана с кивота, станах свидетел на нещо… нещо много странно.

Гарлин се наведе напред.

— И какво беше то?

— Видях един кораб-майка — отвърна Дънкан. — Дори бях вътре в него. Там имаше гнезда със скакалци.

— Какво друго?

— Видях и кивота. — Дънкан затвори очи, припомняйки си сцената. — Един аирлианец вадеше от него Граала. Качиха го на борда на скакалец, после вратите на хангара се плъзнаха встрани и скакалецът се издигна на около миля във въздуха. Намирахме се над океана. Видях наблизо да прелита един „нокът“. Междувременно от хангара излетяха още скакалци. Поеха в различни посоки. — Тя замълча, опитвайки се да си спомни нови подробности.

— Може би това е пристигането на аирлианците на Земята — подметна Гарлин.

Дънкан вдигна ръка.

— Не. Не беше пристигането. Защото когато „нокътят“ минаваше покрай хангара, зърнах за миг неговите сенки.

— Какво? — попита озадачено Гарлин.

— Точно така. Сенки. В множествено число. В небето на тази планета имаше две слънца. Не беше Земята.

— Нищо чудно, след като аирлианците отдавна са пътували между звездите.

— Но защо е трябвало да вземат с тях кивота и Граала? — попита Дънкан.

— Интересно — промърмори Гарлин. — Значи две слънца. Между другото, ще трябва да те изследваме с магнитно-ядрен резонанс.

— И какво очаквате да откриете?

— Разполагаме със записките на „Меджик“ относно техниките за ЕШТ. Искаме да проверим дали не са те… — Той млъкна, търсейки подходящата дума.

— Променили? — прекъсна го Дънкан с нервен смях.

— Вече знаем, че си претърпяла промени под влияние на Граала. Искаме да разберем какво още са ти направили. Преди Граала.

Пърл Харбър

Ако въобще е възможно един нановирус да изпита разочарование, тогава нановирусният рояк, който бе завладял жителите на Пърл Харбър, би трябвало да изпитва подобно чувство. Първоначалният план бе американският флот да бъде заловен в залива и да бъде присъединен към силите на Пленения флот. Следващата стъпка на новосформираната армада трябваше да е атака на Западния бряг на САЩ.

Ала заливът се оказа пуст, всичко, което можеше да се движи, бе излязло в открито море. Незабавно във всички посоки бяха разпратени разузнавателни самолети, докато междувременно нановирусите продължаваха да заразяват нови жертви — предимно от военния персонал на острова. Засега игнорираха цивилните заради липсата у тях на полезни умения. Изключение правеха само тези, които работеха в сферата на комуникациите. Бяха завладени всички радио– и телевизионни станции, както и спътникови предаватели, а персоналът им — заразен с нановируси. Скоро Оаху бе отрязан от останалия свят. Другите острови от Хавайския архипелаг не представляваха никакъв интерес за Сянката на Аспасия.

Спотаени в гората на един невисок хълм над залива, няколко командоси от Специалните части и „тюлените“ следяха събитията на острова и предаваха сведенията си до отдалечаващия се флот и Щатите. Скоро обаче емисиите им бяха засечени от вражеските сили и из острова бяха разпратени отреди от „вербувани“ морски пехотинци, за да издирват диверсионните групи.

В самия залив нановирусите се натъкнаха само на един кораб, и то потопен. Независимо от това те започнаха работа върху него — конструираха наномашини, които да го извадят и да го поправят.

Катманду, Непал

Късно през нощта изтребителят Ф-14, на борда на който се намираха Макгро и Оливети, кацна на международното летище Трибуван. Междувременно следите от хирургическа намеса на нановирусите бяха изчезнали и телата им се бяха адаптирали към промените. Щом изтребителят спря в края на пистата, към него се приближи пикап със запалени фарове. Макгро реагира пръв и извади от раницата си автомата. Пикапът спря до самолета и от кабината слезе мъж и извика нещо на непалски, очевидно разгневен от неочакваното среднощно приземяване. Макгро го застреля в главата.

Двамата „тюлени“ свалиха багажа си от самолета и го метнаха в каросерията на пикапа. В късния час летището изглеждаше съвсем замряло. Макгро седна зад волана, изключи фаровете и си сложи прибора за нощно виждане. Оливети последва примера му.

Макгро огледа района на летището и скоро откри онова, което търсеше: два хеликоптера близо до хангара. Подкара към тях. Единият бе стар руски товарен модел Ми-17, вторият — модерен френски „Еркюл“ АС350Б.

Двамата слязоха от камиона и натовариха багажа на френския вертолет. Макгро се върна при хангара и разби с един удар вратата. В едно тясно кабинетче в дъното намери списък с имена и телефонни номера. Прокара пръст надолу по списъка, докато не откри непалската дума за „пилот“.

Набра номера и когато отсреща се чу сънен глас, повтори няколко пъти „летище“, после затвори.

След двайсет минути по шосето се зададоха светлини. Някаква кола спря пред хангара, чу се хлопване на врата и един гневен глас попита нещо на непалски. Оливети изскочи от мрака и накара новодошлия да млъкне по най-бързия и ефективен начин — като го удари с приклада на автомата в зъбите.

Пилотът се строполи на колене, притиснал с ръце кървящата си уста. Оливети опря дулото на автомата в слепоочието му. Макгро коленичи до пилота, простря една карта на земята и я освети с фенерчето си.

— Сагамарта — обяви той и посочи мястото на картата.

Мъжът го погледна объркано.

— Сагамарта — повтори Макгро, после посочи себе си, Оливети, хеликоптера и накрая пилота. След това махна на североизток.

Пилотът понечи да поклати глава, но замря, когато Оливети притисна дулото в слепоочието му. Той каза нещо на непалски, почака за отговор, но като разбра, че двамата не разбират езика му, посочи хеликоптера и даде знак, че трябва да вземе нещо.

Макгро кимна на Оливети да позволи на мъжа да се изправи. Последваха го до хеликоптера, откъдето пилотът извади един справочник. Мъжът прелисти справочника, стигна до търсената страница и я тикна под носа на Макгро. Там бе указана височината от 6100 метра.

След това пилотът прокара пръст по картата и стигна до точката, която бе посочил Макгро. „Сагамарта“, повтори той и чукна с пръст обозначението 8848 метра. След това размаха ръка над главата си.

Лицето на Макгро остана непроницаемо. Той плъзна пръст по пътя, който тръгваше на изток от Катманду, после изви на север, пресече границата с Тибет, описа полукръг и отново го придвижи на изток. Накрая опря нокът до северната страна на Еверест.

Пилотът се намръщи, понечи да каже нещо, но си спомни в какво положение се намира и млъкна. Макгро посочи хеликоптера и вдигна палец към небето. За допълнителна настойчивост Оливети сръга пилота с дулото в ребрата. Пилотът изруга, но се подчини, покатери се на седалката и започна да се връзва с коланите. Двамата „тюлени“ го последваха и затвориха вратата.

Двигателят на вертолета изрева.

Петанг Рингмо, Тибет

Леден вятър духаше от юг на откритата каменна веранда, която гледаше към казармите. Тук винаги беше много студено, а въздухът бе разреден заради голямата надморска височина. Казармите бяха построени в горния край на малкото селце Петанг Рингмо, чиито жители не надхвърляха стотина души. До селцето водеше каменист път, проходим единствено за джипове, и то при сухо време.

След векове на независимо управление през 1950 година Тибет бе окупиран от комунистически Китай. Девет години цареше несигурен мир, докато Далай Лама се опитваше да управлява страната в сътрудничество с нашествениците. Всичко това се промени през 1959, когато в Тибет избухна всенародно въстание. Десетки хиляди тибетци, между които самият Далай Лама, бяха принудени да избягат и да потърсят политическо убежище в съседна Индия.

По някои данни поне един милион тибетци били избити през следващите години в хода на опитите на Китай да превърне насилствено Тибет в своя провинция. От шестте хиляди манастира, съществували преди окупацията, бяха останали само дванадесет — другите бяха разрушени, често превръщани в учебни мишени за китайската артилерия. Носеха се слухове, че китайците подлагали на стерилизация тибетски жени и изхвърляли ядрени отпадъци в много райони на Тибет.

Всичко това не вълнуваше ни най-малко китайския майор, който се беше изправил на каменната веранда. Той бе разквартируван в Тибет по съвсем друга причина. След като изгледа тримата, които стояха пред него, майорът сведе поглед към пратената по факс заповед от Пекин. Факсът бе подписан от самия президент, така че не можеше да става въпрос за никакво колебание относно изпълнението на заповедта. Тримата бяха пристигнали с вертолет само преди десетина минути. Майорът, известен в алпинистката общност само с името Аксу, беше нисък, жилест мъж с бакърена кожа. Вече два пъти бе изкачвал Еверест — единия път от юг и втория — по трудния северен склон. Съгласно пристигналата заповед от него се очакваше да отведе тримата новопристигнали на северния склон.

Дори тук, далече от столицата, вече се знаеше, че Китай е нападнал Южна Корея и Тайван. Майорът не разбираше какво общо може да има това с тримата непознати, а и факсът не обясняваше нищо. Едно бе сигурно — тримата бяха чужденци, с бледи кожи, червеникави коси и очи, скрити зад непроницаеми черни очила. Освен това ги ръководеше жена.

— Еверест не е място за аматьори — каза им той.

Лексина кимна.

— Зная.

Аксу се изплю на каменните плочи.

— Един от всеки пет, които потеглят нагоре, умира.

— Достатъчно е и един от нас да стигне — рече Лексина.

— За какво ви е притрябвало да се качвате?

— Защото трябва да вземем едно нещо оттам.

— Какво нещо?

— Не мога да ти кажа.

— Ако ми кажеш какво ти трябва, моите хора ще ти го донесат.

— Не. Трябва да отидем ние.

Аксу обърна гръб на тримата и погледна на югозапад. Хоризонтът бе запречен от заснежени върхове, но Еверест не можеше да бъде сгрешен. Аксу бе излизал на всички страни на върха, но нямаше никакво съмнение, че от тази страна се разкрива най-красивата гледка. Денят бе ясен и слънчев и върхът, който обикновено бе забулен в облаци, сега се виждаше, сякаш бе съвсем близо. Но той знаеше, че времето в планината може да се промени за броени минути.

— Ще ни отнеме две седмици.

— Не разполагаме с две седмици — отвърна Лексина.

— Невъзможно е да стигнем по-бързо. Поне една седмица ще трябва да прекарате в базовия лагер, за да се аклиматизирате. Ако се изкатерите твърде бързо, ще получите мозъчен оток и ще умрете.

— Вече сме се аклиматизирали към височината — заяви Лексина.

— Единственият начин да се аклиматизирате е като стоите на високо.

— Майоре — каза Лексина и го погледна право в очите. — Това тук е заповед.

Аксу сви рамене.

— Тръгваме след час.

Димона

Вертолетът кацна непосредствено зад оградата на Димона и едва сега Шерев си позволи да въздъхне облекчено. Докато летяха от Йерусалим, той следеше новините по радиостанцията. Някои смятаха, че самоубийствената атака срещу кивота е била дело на арабски терористи и че предстои обявяване на война. Шерев обаче разбираше, че подобни изказвания са прибързани.

Не след дълго се оказа прав, тъй като в поредните новини разкриха, че пилотът на вертолета е бил евреин. Капитан, ортодоксален фундаменталист. Докато войниците пренасяха кивота в пещерата, Шерев не спираше да клати глава. Опасни хора бяха това фанатиците. Страх ги беше, че кивотът не се оказа дело на човешки ръце, както се твърдеше в Библията. Излезе, че е от извънземен произход, а това означаваше, че много неща, в които сънародниците му бяха вярвали безрезервно, са лъжа. Шерев знаеше, че когато някой посегне на човешката вяра, заплашва самото съществуване на хората.

За момент бе изкушен да прибере кивота на сигурно място и да изчака събитията със скръстени ръце. Но не биваше. От опит Шерев знаеше колко е висока цената на всяко бездействие — особено при военни операции.

Мексиканският залив

Гарлин отвори вратата и даде знак на Лиза Дънкан да влезе. Само преди няколко минути я бе извел от лабораторията и я бе превел по коридора. Не срещнаха никого по пътя. Сякаш двамата бяха единствените обитатели на новата Зона 51. Стаята, в която я премести, гъмжеше от сложна апаратура. Само на празното място в центъра бе поставена метална носилка на колела, покрита с бял чаршаф.

— Седни. — Гарлин й посочи носилката.

Дънкан приседна на крайчеца, а Гарлин отиде да си измие ръцете. Когато се върна, носеше игла и спринцовка.

— Това за какво е? — попита тя.

— Ще направим едновременно няколко неща и ще сравним резултатите — отвърна той. — Освен магнитно-ядрен резонанс в стаята има и скенер. — Докато говореше, той намери с опитни движения една вена на ръката й. — Магнитно-ядреният резонанс ще ни покаже не само напречни срезове на тялото ти, но ще даде информация за биохимичните процеси в него. Разтворът, който ти вкарвам, маркира теломеразата. — Той натисна буталото на спринцовката. — Имаш ли представа как функционира магнитно-ядреният резонанс?

Дънкан поклати глава.

— Има три стадия. Първо те поставяме тук. — Той посочи по-големия апарат. — Това е цилиндричен магнит, който създава постоянно магнитно поле, трийсет хиляди пъти по-силно от магнитното поле на Земята. След това тялото се стимулира с радиовълни, за да се промени ориентацията на твоите протони. Тогава изключваме радио-вълните и апаратът „прослушва“ тялото ти, улавяйки електромагнитните вълни, които то излъчва на определени честоти.

— И какво се надявате да откриете? — попита Дънкан. Никак не я блазнеше мисълта, че трябва да премине през тъмния тунел на апарата.

— Как тялото ти възкръсва за живот — обясни Гарлин.

— Какво… — подскочи Дънкан, но в същия миг Гарлин извади пистолет и стреля в нея почти от упор. Куршумът я удари в гърдите, разтроши ребрата, премина през сърцето и се заби в металната рамка отзад. Силата му просна Дънкан върху количката и тя се сгърчи и замря. Гарлин включи апарата, нагласи я да легне и забута количката към тунела.

Тренировъчният полигон за специални операции „Джеймс Роуи“

Търкот вдигна глава от масата и погледна към вратите на хангара. Беше наострил слух.

— Един от… — продължи Кинсейд, но Търкот му даде знак да замълчи.

След малко поклати глава.

— Стори ми се, че чух нещо. Или… по-скоро почувствах нещо. Какво искаше да кажеш? — подкани отново Кинсейд.

— Един от координатите, оставени ни от професор Нейбингър, е планината Арарат — довърши Кинсейд. Държеше бележника на Че Лу.

Групата им се бе събрала в един от хангарите до пистата. Освен скакалеца вътре имаше и два фургона, на покрива на които бяха монтирани цял куп антени. Присъстваше и полковник Микел, за да координира действията им с „Делта Форс“.

— Ето тук — посочи Кинсейд на картата.

— Ахорското дефиле — прочете Яков ситните букви. — Доста е високо.

— Поне с четири хиляди метра е по-ниско от мястото, където отивам аз — отбеляза Търкот.

— Искам да попитам нещо — рече Яков.

— Да? — погледна го Търкот.

— Ако този кораб-майка е скрит като предишния в пещера, как ще го открия?

Търкот се обърна към Куин.

— Как са влезли в тукашния хангар на кораба-майка? И как въобще са го открили?

— В началото на Втората световна война — отвърна Куин — един изследователски екип се натъкнал на магнитна аномалия в района на Планината на конярите. След като прокопали тунел, попаднали в кухината с кораба-майка.

— Сигурен ли си в това? — попита Търкот.

— Не — повдигна рамене Куин. — Но такава е официалната версия. Кой може да знае каква е истината?

— Едва ли ще имам възможност да копая тунели в Арарат — отбеляза Яков. — Как ще вляза в пещерата?

— Можеш да използваш експлозиви — каза Търкот. — Прокопаване на тунел чрез насочени взривове.

— И това ако е план… — Яков махна с ръка.

— Най-добрият възможен при тези условия.

— Ще видим — завъртя глава Яков.

— Освен това… — Търкот направи пауза.

— Да? — попита Яков.

— Най-вероятно ще има и други търсачи на Ноевия ковчег. Може би те ще знаят как се влиза вътре.

Яков кимна. Знаеше за кого говори Търкот.

Майк се обърна към Кинсейд.

— Че Лу откри ли някакви координати на Еверест?

— Не, доколкото ми е известно. Нищо, което да е в района.

— Екскалибур — намеси се Муалама — е бил отнесен на Еверест от група Наблюдатели под ръководството на Мирдин, или Мерлин. Съмнявам се Нейбингър да открие координатите сред бележките на старорунически.

— Откъде знаеш? — попита го Търкот.

Муалама вдигна ръкописа на Бъртън.

— Пише го вътре.

— Хубаво е, че ни го казваш — кимна Търкот.

— Нали ти поиска да преведа ръкописа?

Търкот не беше склонен да вярва на всяка дума на чернокожия професор. Никой освен него не разбираше акадския, на който бе написан ръкописът. Информацията за местонахождението на базата на Мисията под Синай се бе оказала вярна, но понякога Търкот се питаше дали Муалама не спестява част от сведенията.

— Какво пише Бъртън за Екскалибур? — попита той.

— Според наученото от него на Авалон — отвърна Муалама — Мерлин се появил там след смъртта на Артур и взел Екскалибур от Брин, Наблюдателя от Авалон. Останалите Наблюдатели не знаели къде го е отнесъл, но по-късно от други източници Бъртън стигнал до извода, че мечът е някъде в южна Азия. Отвъд пределите на достъпния по онова време свят. Когато Бъртън пристигнал в Индия, той се присъединил към една картографска експедиция, която изучавала подножията на Хималаите. Както правел често и преди, той се преоблякъл и се смесил с местните жители, за да научи легендите и поверията им. Тогава чул разказ за някакъв вълшебен меч, който дошъл от Запада преди много години и бил отнесен от страховит магьосник високо в планината, на покрива на света.

— Не бих го нарекъл съвсем точно местоположение — промърмори Търкот. — Еверест е доста голяма планина.

— Целта е била да бъде скрит там, където никой не може да стигне — обясни Муалама.

— Еверест не е недостъпен — отбеляза Търкот.

— Но едва от петдесет години — отвърна Муалама. — Ако се съди по записките на Бъртън, мечът не е на самия връх, а близо до него, на едно място, до което се стига трудно. Място, което тръгналите за върха алпинисти биха подминали.

— Щом Бъртън е знаел къде е скрит — попита озадачено Търкот, — как не са го узнали Артад и Сянката на Аспасия? А може би го знаят?

Муалама вдигна рамене.

— Предполагам, че знаят. Те разполагат със същите източници на информация.

— В такъв случай защо не са го взели досега? — попита Търкот.

— Това би означавало да нарушат примирието — рече Муалама.

— Че те са го нарушавали десетки пъти — възрази Търкот.

— Не зная. — Муалама вдигна ръце.

— Може би — намеси се Яков — активирането на Главния страж би имало ефект, сходен на този при включването на междузвездния двигател на кораба-майка? Да привлече вниманието на враговете на аирлианците — гъмжилото?

— Откъде знаеш това? — попита Търкот.

— Не съм казал, че го зная — отвърна Яков. — Но макар и двете страни да са нарушавали примирието, нито една от тях не се е опитвала да стартира двигателите на кораба-майка. Дали в примирието не съществуват клаузи, които страните да спазват стриктно?

— Всичко това са само предположения — въздъхна Търкот. — Да не забравяме, че Екскалибур е бил използван по времето на Мерлин и Артур. Не ми харесва идеята да се катеря към Еверест в търсене на меч, който може въобще да не е там. Дано получим от Кели информация за точното му местоположение.

— Кхм — покашля се полковник Микел.

— Да? — погледна го Търкот.

— Майк, питам се, имаш ли представа какво е да качваш Еверест?

— Ами, това е планина — отвърна Търкот.

— Не — поклати глава Микел. — Това е Планината. Двама от хората ми бяха там на експедиция миналата година. Пратих най-добрите си катерачи. Не можеш да идеш просто така. Трябва да се аклиматизираш продължително време, инак ще умреш.

— Няма нужда да се аклиматизирам — възрази Търкот. — Ще ида със скакалеца. Ще ми отнеме само няколко минути.

— Все пак трябва да си подготвен за най-лошото. Когато пратих хората си, имах нещо наум. Като например възможността да ни възложат някоя задача на екстремна височина.

— Е, и? — попита нетърпеливо Търкот. На пистата отвън кацна самолет. Ако се съдеше по шума на двигателите, беше Ц-130 — транспортът на Яков за Турция.

— Веднага щом чух, че смяташ да ходиш там — продължи спокойно Микел, — се свързах с хората си. Всеки момент ще пристигне хеликоптер с един от моите алпинисти и комплект височинна екипировка. Проблемът е с кислорода, Майк. В мига, когато се озовеш над осем хиляди метра, попадаш в мъртва зона. Тялото ти започва да умира. Ще разполагаш с едва една трета от кислорода, с който си свикнал на морското равнище.

— Чувал съм, че някои алпинисти се катерят без кислородни маски — посочи Търкот.

— Така е — съгласи се Микел. — Около шейсет на брой. Има още толкова, които са опитали и са загинали. Готов ли си да рискуваш?

— Предполагам, че твоят човек се е погрижил да вземе кислородни бутилки.

— Дори сред тези, които са използвали кислород, смъртността е много висока. При това те отделят месеци за аклиматизация преди да поемат към върха.

— Все пак ще има ли кислород в тази височинна екипировка? — не се предаваше Търкот.

— Майк, не само недостигът на кислород крие опасности. Можеш да получиш белодробен или мозъчен оток, измръзване…

— Зная — прекъсна го Майк. — Но трябва да отида. Каквото и да има в този комплект, все ще ми свърши работа.

— Не съм сигурен, Майк. Никой от нас не е очаквал да се случи нещо подобно. Освен ако…

— Освен ако няма друга възможност — прекъсна го Търкот.

— Така е.

— Та какво друго сте сложили освен кислородните бутилки? — повтори Търкот, макар да не държеше да чуе отговора.

— Банки с кръв. Лекарства. Експериментални медикаменти, които досега не са били изпробвани.

— Аха.

— Човекът, който ще пратя с теб — продължи Микел, — е не само добър катерач, но и медик. Той ще ти помага.

— Надявам се — въздъхна Търкот. — Някой да има да каже нещо преди да се разделим?

— Аз ще прегледам внимателно архивите от Москва — обеща Куин.

— Ако намериш нещо интересно, прати го на Яков и на мен — нареди Търкот.

— Разбрано.

На вратата се показа един войник.

— Кой ще пътува за Турция?

— Ще те изпратя до самолета — рече Търкот на Яков и преди да излезе се обърна към Муалама. — Погрижи се да натоварят екипировката на скакалеца.

Самолетът ги очакваше в края на пистата. Когато наближиха, Търкот спря в подножието на спуснатата рампа. Вътре вече се бяха настанили двайсет командоси от „Делта Форс“ с пълно бойно снаряжение. Търкот не им завиждаше за дългия полет до Турция. Хората на полковник Микел бяха организирали няколко зареждания в движение.

— Успех — рече Търкот и стисна ръката на Яков.

— И на теб — отвърна Яков.

— Ще се срещнем в Турция — подметна Търкот.

— Ще те чакам там — обеща Яков, обърна се и изтича нагоре по вдигащата се платформа. Търкот се отдалечи, а самолетът вече рулираше по пистата. Скоро профуча край него, издигна се над дърветата и излетя на изток.

Малко след това на летището кацна един „Блекхок“. Отвътре изскочиха няколко командоси, натоварени с раници. Муалама им даде знак да отнесат екипировката на борда на скакалеца.

Когато Търкот влезе в хангара, там го очакваха полковник Микел и един висок мъж с прошарена коса.

— Майк, това е Джим Морис.

— Готов ли сте да тръгваме? — попита го направо Майк.

— Да, сър.

Търкот се обърна към Муалама.

— Ти готов ли си?

Африканецът кимна.

— Да вървим тогава.