Зимеделецът

беше набръчкано, мургаво и подхилкващо се. В ухото си имаше златна

обеца.

- Малко медчица от хубавата дама, а? – закрънка той – Или пък може

би сребрърце или злато?

Понякога, помисли си Тифани, просто знаеш, какво трябва да

направиш...

- А желязо? – тя свали пръстена от пръста си и го пусна в цилиндъра.

Гламавия го извади, грижливо-грижливо, и го подметна във въздуха.

Взорът на Тифани го проследи, но някак-си той вече не беше във въздуха, а заблестя върху пръста на мъжа.

- Желязо колкото трябва, - каза той и изведнъж я целуна по бузата.

Целувката беше само лекичко студена.

Галериите опасващи отвътре фийгълската могила бяха претъпкани, но смълчани. Това сега беше важно. Заложена беше честта на клана.

Посредата се мъдреше голяма книга, по-висока от Роб и пълна с

шарени картинки. Беше доста омърляна от пътуването си надолу в

могилата. На Роб му бе отправено предизвикателство. Години наред той се

беше смятал за герой и изведнъж бабаягата на сите бабияги да рече, че той

не бил. Добре де, нема как да спориш с бабаягата на сите бабияги, но

предизвикателството, виж, то трябваше да си се посрещне, епа тъй си е, па

инак да не му е името Роб Секигоопрай.

- Де е мойта крава? – прочете той – Туй ли е мойта крава? Оно вика

„кудкудяк”! Това е... е ... кокошка! Не е мойта крава! И тука иде картинче с

вапцани пилци. И ей я, ойде цела страница, верно ли е?

- Верно си е, Роб, - потвърди Били Големо Чене.

227

От насъбраните фийгъли се надигнаха възторжени възгласи, когато

Роб заобиколи бегом книгата размахвайки ръце във въздуха.

- А па туй книжище беше бая по-мъчно от оная ми ти Вас-буката, верно ли думам? – провикна се той, като направи едно кръгче – Ми тая

беше лесна! И сюжето си се сещаш отнапред как че биде. Който и да е

писувал тая книга, я да ви речем, дал го е лабаво.

- Азбуката ли имаш предвид? – поиска да се увери Били

Секигоопрай.

- Епа да, - Роб подскочи няколко пъти забивайки юмруци във

въздуха – А ми дайте насам некоя по-люта!

Гонагълът изгледа купчината оръфани книги, насъбрани по различни

начини от фийгълите.

- Некоя, дето да има живец да ми се опре, - поясни Роб – Големо

книжище.

- Епа, тая се казуе „Принципи на съвременното счетоводство”, - каза

със съмнение Били.

- И големо херойство ли че бъде да я прочетем тая книга? – притича

до него Роб.

- Епа да. Ама мо’е би…

Роб Секигоопрай вдигна ръка за тишина и обърна поглед към

Джейни, около която се беше струпала тълпа малки фийгълчета. Тя му се

усмихна, а синовете му гледаха баща си в нямо изумление. Някой ден, помисли си Роб, и те ще могат както си вървят и на най-дългата дума да и

спретнат един як тупаник. Дори и запетайките и тея ми ти изкилиферчени

двоеточия няма да им се опрат!

Той трябваше да бъде герой.

- Ми днеска ми е баш ден за туй ми ти четене, - рече той – А ми я

дайте насам!

И той чете „Принципи на съвременното счетоводство” цяла сутрин, но за да го направи поне малко по-интересно, вкара в него и сума ти

дракони.

228

Бележка на автора

Танцът морис...

...по обичай се танцува на 1-ви май за посрещане на лятото.

Историята му е малко объркана, вероятно защото най-вече се е танцувал

покрай кръчми, но понастоящем това е баш народният танц на Англия.

Танцьорите обикновено се обличат в бяло, с окачени по дрехите им

звънчета. Танцуват го и мъже и жени, а вече със сигурност се танцува и в

Съединените Щати.

Това го знам, защото преди няколко години видях да танцуват

Тъмния Морис в една книжарница в Чикаго. Аз измислих Тъмния Морис

за една друга книга на име „Мрачният жътвар” (или поне аз си мисля, че

съм го измислил) и взе че дойде ансамбъл по морис, всичките облечени в

черно, специално заради мен. Те танцуваха в пълна тишина и перфектен

ритъм, без музиката и звънците на „летния” танц.

Красиво излезе. Но и тръпки да те побият от него. Така че може и да

не е добра идея да го опитвате вкъщи...

229