Зимеделецът

тепърва да започва. Докато се бършеше, като че дочу някакъв приглушен

звук отвън и отиде до прозореца.

Беше се заскрежил....

Ох, не... ох... не... не! Пак ли той!

Игличките на скрежа изписваха думата „Тифани”. Отново и отново.

Тя грабна парцал и ги забърса, но те изникнаха наново, че и по-

плътни.

Тя хукна надолу. Всичките прозорци бяха в скреж, а когато тя

понечи да ги избърше, парцалът замръзна за стъклото. Като го задърпа, запращя.

Нейното име, направо на прозореца. По всички прозорци. Може би

по всички прозорци из планината. Навсякъде.

Той се беше завърнал. Това беше ужасно!

Но също и, съвсем мъничко... жестоко...

Тя не помисли тази дума, защото доколкото Тифани знаеше, тя

значеше „гадно и злобно”. Но мисълта все пак я помисли. Една такава

страхотна мисълчица.

- А по мое време младежите само изрязваха инициалите на момичето

на някое дърво, - отбеляза Госпожица Предалова, слизайки много

внимателно по стълбите, стъпало по стъпало. Твърде късно Тифани

забеляза потръпването зад очите си.

- Не е смешно, Госпожице Предалова! Какво да правя?

- Знам ли. Доколкото е възможно, бъди себе си.

Госпожица Предалова се наведе с проскърцване и разтвори дланта

си. Мишлето и за виждане изскочи оттам на пода, и за миг я погледна с

мъничките си черни очички. Тя го подбутна с пръст:

- Върви си, хайде. Благодаря ти, - сбогува се с него тя и то се шмугна

в някаква дупка.

Тифани и помогна да се изправи и старата вещица и каза:

- Ти сега да не вземеш да се разревеш?

90

- Ами, всичко е малко така... – започна Тифани. Мишлето

изглеждаше така самотно и изоставено.

- Не плачи, - каза и Госпожица Предалова – Да живееш толкова

дълго, не е чак такава благина, каквато си я мислят хората. Сиреч, получаваш също толкова младост, колкото и всички други, а пък грамадно

допълнително от старост, глухота и болежки. А сега, вземи си издухай

носа и ми помогни с прелката за гарваните.

- Той може би е все още отвън... – измърмори тя, докато нагласяше

прелката на кльощавите и рамене.

После пак забърса прозореца и видя фигури и движение.

- О... те дойдоха..., - съобщи тя.

- Какво? – сепна се Госпожица Предалова – Ама че отвън е пълно с

хора!

- Ъ... да, - потвърди Тифани.

- Ти да знаеш нещо повече за това, момичето ми?

- Ами, виждате ли, те все питаха ли питаха, кога...

- Донеси ми черепите! Те не бива да ме виждат без черепите! Как ми

е косата? – засуети се Госпожица Предалова трескаво навивайки часовника

си.

- Хубаво изглежда...

- Хубаво ли? Хубаво? Ти да не си луда? На минутата да ми я

разрошиш! – заповяда Госпожица Предалова – И ми донеси най-

разръфаното наметало! Това е твърде чисто! Мърдай бре, дете!

Няколко минути минаха в привеждането на Госпожица Предалова в

готовност, като доста от това време отне убеждаването и, че изнасянето на

черепите на дневна светлина може да е опасно, в случай че тя ги изпусне и

някой вземе да забележи етикетчетата. И тогава Тифани отвори вратата.

Шумът от множество разговори се срина в оглушителна тишина.

Народът се тълпеше плътно пред вратата. Когато Госпожица

Предалова пристъпи навън, те се разстъпиха пред нея.

За свой ужас Тифани забеляза от другата страна на поляната прясно

изкопан гроб. Това тя не го беше очаквала. Не че беше сигурна, какво беше

очаквала, но не и това.

- Кой изкопа...?

- Нашите сини приятели, - отговори Госпожица Предалова – Аз ги

помолих.

И тогава тълпата се разрази в приветствия. Жени се впуснаха напред

с големи китки от тисови, зеленикови и имелови клонки, единствените

зелени листа в това време на годината. Хора се смееха. Хора плачеха. Те се

занатискаха по-близо до вещицата, избутвайки Тифани към края на

навалицата. Тя притихна и се вслуша.

- Не знаем, какво ли ще правим без вас, Госпожице Предалова...

91

- Не вярвам, че някога ще имаме толкова добра вещица като вас, Госпожице Предалова!...

- Изобщо не сме си представяли, че ще си идете, Госпожице

Предалова. Та вие сте израждали дядо ми...

И тя шества към гроба си, помисли си Тифани. Ей това ако не е стил.

Това е... Бофо от чисто злато. Всичките ще го помнят до края на животите

си.

- В такъв случай може да запазите всичките кутрета освен едно... –

беше спряла да поорганизира тълпата Госпожица Предалова – Обичаят е

да се даде едно на собственика на кучето. Трябваше да си държите кучката

затворена, в крайна сметка, оградите за какво са ви? А вашият въпрос

какъв е, г-н Блинкхорн?

Тифани гневно се изправи. Та те и досаждаха! Дори и тази сутрин!

Вярно, тя... искаше да и досаждат. Това да и досаждат си беше нейният

живот.

- Госпожице Предалова! – надигна глас тя провирайки се през

гъчканака – Не забравяйте, че имате насрочена среща!

Не беше това най-доброто възможно нещо за казване, но все пак

беше доста по-добре от „Нали казахте, че щяхте да умрете до пет минути

време!”

Госпожица Предалова се обърна и за миг изглеждаше объркана.

- А, да, - сети се тя – Да, вярно. По-добре да тръгвам.

След което все още разяснявайки на г-н Блинкхорн някакъв усукан

проблем с някакво паднало дърво и нечия плевня, тя се остави на Тифани

да я поведе полекичка до гроба. Останалата тълпа се мъкнеше подире им.

- Е, поне накрая ви дойде щастлив край, Госпожице Предалова, -

прошепна и Тифани.

Глупаво беше да се казва такова нещо и си заслужаваше отговора:

- Ние сме тези, които правят щастливите краища, дете, ден след ден.

Но за вещицата, видиш ли, няма щастлив край. А просто край. А, ето го и

него...

Най-добре не се замисляй, мислеше си Тифани. Недей да се

замисляш за това, че се спускаш по съвсем истинска стълба в съвсем

истински гроб. Опитай се да не мислиш, че помагаш на Госпожица

Предалова да слезе и да се настани върху листата, струпани от едната

страна. И не оставяй себе си да осъзнаеш, че се намираш в гроб.

Тук долу ужасният часовник като че се раздрънча още по-силно:

дрън-дран, дрън-дран...

Госпожица

Предалова

поутъпка

малко

листата

и

рече

жизнерадостно:

92

- Да, тук мога да си легна доста удобно, вярно си е. Слушай, дете, нали ти казах за книгите? А има и още един малък подарък за теб под

креслото ми. Да, това ще да е уместно. Ох, щях да забравя...

Дрън-дран, дрън-дран... гърмеше часовникът, отеквайке все

по-гръмко тук долу.

Тя застана на пръсти и подаде глава над ръба на изкопа:

- Г-н Непукистски! Дължите два месеца наем на вдовицата Лангли!

Разбрано ли е? Г-н Изобилски, прасето принадлежи на г-жа Грис и ако не и

го върнете, ще се върна и така ще завия под прозореца ти, че ще се видиш

в чудо! Госпожо Прекалявкова, семейство Догли има Право за

Преминаване през Попосочната ливада откакто дори и аз не мога да си

спомня и трябва... трябва...

Дрън-ц.

За един миг, един дълъг предълъг миг, внезапната тишина от

престаналия да тика часовник изпълни поляната като гръм.

Госпожа Предалова се отпусна бавно върху листата.

На мозъка и отне няколко ужасяващи секунди докато не заработи

пак, след което Тофани се разкряска на народа струпал се наоколо:

- Дръпнете се всичките! Дайте и малко спокойствие!

Когато те заотстъпваха припряно, тя бързо клекна долу.

Мирисът на прясна пръст се усещаше остро. Е, поне Госпожа

Предалова май беше умряла със затворени очи. Не всички го правеха.

Тифани мразеше да им ги затваря; беше все едно ги убива още веднъж.

- Госпожице Предалова? – прошепна тя.

Това беше първата проба. Оставаха още много и трябваше да ги

минеш всичките: да им говориш, да вдигнеш ръката им, да провериш

пулса, включително този зад ухото, да провериш за дъх с огледалце... А тя

всеки път толкова се безпокоеше, да не обърка нещо, че първия път когато

и се наложи да иде да се оправи с някой като че ли мъртъв (един млад мъж, пострадал при ужасен инцидент в дъскорезница), тя напради всичките

проби от начало до край, нищо че и се наложи да повърви малко докато

намери главата му.

В къщурката на Госпожица Предалова нямаше огледала. В такъв

случай тя...

... трябва да помисли! Та това тук е Госпожица Предалова! А аз само

преди броени минути я чух как си навива часовника!

Тя се усмихна.

- Госпожице Предалова! – каза тя направо в ухото на старицата –

Знам че сте си тук!

И в този момент сутринта, която досега беше тъжна, чудата, шантава

и ужасна, стана ... Бофо до дупка.

93

Госпожица Предалова се усмихна.

- Те тръгнаха ли си? – запита тя.

- Госпожице Предалова! – скара и се Тифани – Това, което

направихте беше ужасно!

- Спрях часовника с нокътя си, - похвали се Госпожица Предалова –

Не можех да ги разочаровам, я. Не може без шоу!

- Госпожице Предалова, - продължи строго Тифани – тази история с

часовника сама ли я измислихте?

- Разбира се, как иначе! И си е фолклор за чудо и приказ, автентичен

отвсякъде. Госпожица Предалова и нейното сърце с часовников мехаизъм!

Може пък и мит да стана, ако извадя късмет. Те ще ми запомнят

Госпожица Предалова за хиляда години!

Тя пак затвори очи.

- Аз със сигурност ще ви запомня, Госпожице Предалова, - увери я

Тифани – Ама наистина, защото...

Светът посивя и продължи да посивява. А Госпожица Предалова

съвсем затихна.

- Госпожице Предалова? – подбутна я Тифани – Госпожице

Предалова?

- ГОСПОЖИЦА ПРЕДАЛОВА, СТО И ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИШНА?

Тифани чу този глас направо в главата си, без да е минал през ушите

и. А го беше чувала и преди, което беше доста необичайно. Повечето хора

чуват гласа на Смърт само по веднъж.

Госпожица Предалова се изправи без да проскърца нито с една става.

И си изглеждаше точно като Госпожица Предалова, солидна и усмихната.

Това, което остана да лежи върху мъртвата шума, на тази странна светлина

беше просто сянка.

Но до нея стоеше много висока тъмна фигура. Самият Смърт.

Тифани вече го беше виждала, в собствената му страна, отвъд Тъмната

Порта, но нямаше нужда да си го срещала преди, за да разбереш, кой е той.

Косата, дългата роба с качулката и, разбира се, връзката животомери, бяха

все жокери за да отгатнеш.

- Къде са ти маниерите, дете? – смъмри я Госпожица Предалова.

Тифани вдигна поглед и поздрави:

- Добро утро.

- ДОБРО УТРО, ТИФАНИ БОЛЕЖКОВА, ТРИНАДЕСЕТГОДИШНА, - каза

Смърт с неговия не-глас – ВИЖДАМ, ЧЕ СТЕ В ДОБРО ЗДРАВЕ.

- Едно реверансче ще е съвсем на място, - продължи да я поучава

Госпожица Предалова.

Пред Смърт ли? – помисли си Тифани. На Баба Вихронрав това няма

да и хареса. Никога не подвивай коляно пред тирани, би казала тя.

94

- И НАЙ-НАКРАЯ, ГОСПОЖИЦЕ ЕВМЕНИДА ПРЕДАЛОВА, ЩЕ ТРЯБВА ДА

ИЗЛЕЗЕМ ЗАЕДНО, - Смърт я взе деликатно под ръка.

- Ей, чакайте малко! – извика им Тифани – Госпожица Предалова е

на сто и тринадесет години!

- Ъ... аз малко ги понагласих по професионални причини, - призна

Госпожица Предалова – Сто и единадесет звучи толкова ... младежки.

Като че за да прикрие призрачното си смущение, тя бръкна в джоба

си и извади духа на сандвич с шунка.

- О, получи се, - зарадва се тя – Знаех си... къде се е дянала

горчицата?

- С ГОРЧИЦАТА ВИНАГИ Е ТРУДНО, - успокои я Смърт докато започнаха

да избледняват.

- Значи без горчица ли? Ами мариновани лукчета?

- С МАРИНАТИ И ТУРШИИ ОТ ВСЯКАКВИ ВИДОВЕ ИЗГЛЕЖДА НЕ СЕ

ПОЛУЧАВА. СЪЖАЛЯВАМ.

Зад тях се появиха очертанията на врата.

- Никакви мезета ли няма на оня свят? Отвратително! Ами люти

чушлета? – продължи да разпитва чезнещата Госпожица Предалова.

- МАРМАЛАД. С МАРМАЛАДА СЕ ПОЛУЧАВА.

- Мармалад ли? Как така мармалад! На шунка?

И те изчезнаха. Светлината пак стана нормална, звуковете се

завърнаха. Времето отново тръгна.

И отново, това, което трябваше да се направи, беше да не се

замисляш твърде надълбоко, а да си държиш ума на ниво и съсредоточен

върху каквото трябва да се свърши.

Наблюдавана от хората все още омотаващи се по поляната, Тифани

отиде да вземе одеяло, така че докато се връщаше към гроба, никой да не

забележи, че е увила в одеялото двата черепа на Бофо и машината за

паяжини. После, веднъж прибрала на сигурно място тайната на Бофо, тя

започна да заравя гроба, в който момент двама мъже притичаха да и

помогнат... И така до мига, когато из-под пръстта се дочу:

- Дрън-дран. Дрън.

Мъжете се смразиха. Тифани също, но Третият и Акъл се намеси с:

„Не се паникьосвай! Спомни си, че тя го спря! Някое паднало камъче или

още нещо трябва да го е освободило!”

Тя се успокои и рече сладко-сладко:

- Това сигурно беше просто за сбогом.

Гробът беше дозарит наистина бързо.

А сега вече и аз съм част от Бофо, - помисли си Тифани, докато

хората се юрнаха да се прибират по селата си. Но Госпожица Предалова се

изтрепа от работа заради тях. Тя заслужава да стане мит, щом като това

иска. А се обзалагам, обзалагам се че в по-тъмните нощи те ще я чуят...

95

Но сега наоколо не остана нищо, освен вятъра в клоните на

дърветата.

Тя се загледа в гроба.

Някой трябва да каже поне нещо. Е, и какво? Нали в крайна сметка

тя е вещицата.

Нито на Варовитище нито по планината нямаше много религия.

Веднъж годишно идваха омнианци и правеха молитвено събрание, а

понякога наминаваше на магаре някой жрец от Чудаците от Деветия Ден

или от Паството на Верицата Му, или от Църквата на Малките Богове.

Народът идваше да послуша, ако жрецът звучеше интересн или ако се

разкрещяваше почервенял, а ако песнопенията случеха на мелодичност, подпяваха. След което се прибираха по къщите си.

- Дребни хорица сме ние, - беше казал веднъж баща и – Неразумно

ще е да се изтъпанчиме пред очите на боговете.

Тифани си спомни думите му над гроба на Баба Болежкова, като че

преди цял живот време. Тогава, посред лятото на торфището на Рида, докато ястреби кряскаха в небето, това беше всичко, което имаше да се

казва. И тя го каза сега:

- Ако има Осветена земя, тази е осветена.

Ако има Свещен ден, този е свещен.

Тя зърна движение и ето, Били Големо Чене, гонагълът, се изкатери

върху натрупаната пръст върху гроба. Той хвърли един сериозен поглед на

Тифани, нагласи мишата си гайда и засвири.

Човеците не могат да чуят мишата гайда както трябва, защото

тоновете са твърде високи, но Тифани ги усещаше в главата си. Един

гонагъл може да вкара в музиката си много нещо и тя почувства залези, есени, мъглата по склоновете и мириса на толкова червени рози, че бяха

почти черни...

Като свърши свирнята, гонагълът постоя още за миг в мълчание, пак

погледна Тифани и изчезна.

Тифани седна на един пън и поплака малко, защото това трябваше да

се свърши. След което отиде да издои козите, защото и това също

трябваше все от някого да се свърши.

Глава Шеста

Стъпала и кълнове

В къщурката леглата бяха постлани, подовете изметени, а кошът за

дърва – напълнен. Върху кухненската маса беше изложен инвентарът – еди

колко си лъжици, еди колко си паници, еди колко си чинии, всичките

96

спретнато подредени на бледата светлина. Тифани обаче прибра някои от

сирената в багажа си. Все пак нали тя ги беше направила.

Станът беше затихнал в стаята си, като костите на някакъв умрял

звяр. Под голямото кресло обаче лежеше пакетът споменат от госпожица

Предалова, увит в черна хартия. Вътре имаше наметало, изтъкано от

кафява вълна, толкова тъмна, че беше почти черна. Изглеждаше топло.

Това беше то, значи. Време е да си вървим. Ако легнеше на пода и

допреше ухо до някоя миша дупка, щеше да може да чуе хъркане откъм

мазето. Според фийгълските убеждения, след наистина добро погребение

всички трябва да са изпоналягали. Нямаше да е добра идея да ги будиш

сега. Те ще я намерят. Те винаги я намираха.

Това ли беше всичко? А, не, не съвсем. Тя взе Несъкратения Речник

и „Митологията” на Чинкин, тази с „Тцантъ на Сензоите”, и отиде да ги

прибере в торбата си под сирената. Докато ги носеше, страниците се

разлистиха като тесте карти и някакви книжа изпаднаха. Повечето бяха

избледнели стари писма, които тя засега пъхна обратно. Но там беше и

каталогът от „Бофо” с ухилен клоун на корицата и думите: Компания за Шеги и Веселби „Бофо”!!!!!

Шеги, Закачки, Смешки, Задявки до Насита! !

ЩОМ Е СМЕШНО, ТО Е БОФО!!!

Стани душата на компанията с нашия Весел

Подаръчен Комплект!!!

Промоция за този месец: Червени Носове на Половин Цена!!!

Да, може да отделиш години да се учиш да станеш вещица, или пък

да отделиш куп пари за г-н Бофо и ей те на – вещица, веднага, щом

пристигне пощальонът.

Тифани разгръщаше смаяно страница след страница. Имаше черепи

(Светещи на тъмпо, за $8 допълнително), фалшиви уши, цели страници със

смешни носове (Гнусен Висящ Сопол - Подарък към носовете над $5) и

маски, както биха се изразили от Бофо, до насита!!! Маска №19 например

беше: Зла Стара Вещица Де-лукс, със Щръкнала Мазна Коса, Прогнили

Зъби и Космати Брадавици (доставка немонтирани, закачете си ги, където

си поискате!!!). Госпожица Предалова очевидно с мъка се е отказала да

купи от тези, може би защото носът приличаше на морков, но по-вероятно, защото кожата беше отровно зелена. Освен това можеше да се купят

Ужасни Вещерски Ръце ($8 комплекта, със зелена кожа и черни нокти) и

Миризливи Вещерски Крака ($9).

97

Тифани прибра каталога обратно в книгата. Не можеше да остави

Аннаграма да го намери и така да се разчуе Бофовската тайна на

Госпожица Предалова.

И това беше то: един живот, свършил и прилежно очистен. Една

къщурка, чиста и празна. Едно момиче, чудещо се, какво ли ще стане по-

нататък. Щом като имало нещо „Предвид”...

Дрън-дран.

Тя не помръдна и не се огледа. Няма сама да се бофосвам, я, каза си

тя. За този шум има обяснение, което няма нищо общо с Госпожица

Предалова. Така, да видим... аз изчистих камината, нали? И подпрях

ръжена до нея. Но освен ако не го нагласиш съвсем точно, той по някое

време все ще намери начин да се катурне. Това е то. Като се озърна, ще

видя, че ръженът е паднал върху решетката, поради което шумът изобщо

не е бил причинен от никакъв там призрачен часовник.

Тя бавно се озърна. Ръженът лежеше върху решетката.

А сега, каза си тя, няма да е зле да се излезе малко на свеж въздух. Че

тук е някак тъжно и задушно. Точно затова искам да изляза, защото е

тъжно и задушно. А изобщо не защото съм се била изплашила от някакви

си въображаеми шумове. Аз не съм суеверна. Аз съм вещица. А вещиците

не са суеверни. Ние сме тези, за които хората имат разни суеверия. И мен

просто не ми се седи тук. Тук се чувствах сигурна, докато тя беше жива; беше като да се подслониш под голямо дърво. Но не мисля, че вече е

сигурно. А ако Зимеделецът закрещи името ми през дървесните клони, е, тогава ще си запуша ушите. Къщата на усет като че умира, а аз излизам

навън.

Нямаше смисъл да се заключва вратата. Местните хора достатъчно

се страхуваха да влизат и докато Госпожица Предалова беше жива. Няма

как да пристъпят вътре сега, не и докато тук не се настани друга вещица.

Бледо, като ровко яйце слънце прозираше през облаците, а вятърът

отвя студа. Но кратката есен тук горе в планината бързо се обръщаше на

зима. Отсега нататък въздухът все ще мирише на сняг. Високо в планината

зимата никога не свършваше. Дори и през лятото водата в потоците беше

ледено студена от топящия се сняг.

Тифани седна на един стар пън до вехтия си куфар и чувала и зачака

онова Предвид.

Аннаграма скоро щеше да довтаса, човек смело можеше да се хване

на бас.

Къщурката вече изглеждаше изоставена. Като че ли...

Рожденият и ден. Тази мисъл си проби път най-отпред. Да, днес

беше. Смърт не грешеше. Единственият голям ден в годината, който да е

само за нея, а тя да го забрави покрай всичката суматоха. А ето че две

трети от него вече бяха минали.

98

Беше ли казвала изобщо на Петулия и другите, кога и е рожденият

ден? Не можеше да си спомни.

На тринадесет години. Вече от месеци тя беше мислила за себе си

като за „почти на тринадесет”. Е, съвсем скоро ще е на „почти

четиринадесет”.

Тъкмо щеше да се отдаде на малко хубаво самосъжаление, когато

нещо зад нея зашумоля крадешком. Тя се обърна толкова рязко, че

сиренето Хорас отскочи стреснато.

- А, ти ли си? – каза му тя – Къде беше, непослушно мо... сирене?

Поболях се от притеснение!

Хорас заизглежда гузно, макар че не беше лесно да се разбере как го

постига.

- Ще идваш ли с мен? – покани го тя.

Хорас веднага заизлъчва усещане за да.

- Хубаво тогава. Ще трябва да влезеш в чувала, - Тифани го отвори, но Хорас заотстъпва.

- Така ли, ако ще си лошо си... – започна тя и рязко спря. Дланта и

изтръпна. Тя вдигна поглед... към Зимеделеца.

Нямаше кой друг да е. Отначало беше просто снежен вихър, но

докато пресичаше поляната, някак си се сбра и стана млад мъж с развяващ

се плащ и сняг в косата и по раменете си. Този път не беше прозрачен, тоест не съвсем, но през него преминаваха нещо като вълнички и Тифани

можеше да зърне през него като сенки очертанията на дърветата.

Тя отстъпи припряно няколко крачки заднешком, но Зимеделецът

крачеше през сухата трева с бързината на кънкобегач. Тя можеше да хукне

да бяга, но това щеше да значи, че тя, ами, е хукнала да бяга, а откъде

накъде ще прави така? Да не би тя да е писала надписи по прозорците на

хората?

Какво да му каже? Какво да му каже?

- Много любезно беше от ваша страна да ми намерите огърлицата, -

рече тя продължавайки да отстъпва – А снежинките и розите бяха

наистина много... много мило беше. Но... не мисля, че ние... ами, нали вие

сте направен от студ, а аз не съм... аз съм човек, направена от... човешки

материал.

- Ти трябва да си тя, - заяви Зимеделецът – Ти беше в Танца! А сега

си тук, в моята зима.

Гласът не беше правилен. Звучеше някак... фалшиво, като че някой

беше научил Зимеделеца как да произнася думите, без да разбира какво

значат.

- Да де, аз съм тя, - склони неуверено тя – Но не знам за това

„трябва”. Ъ... моля те, наистина извинявай за танца, аз не исках, то просто

някак-си...

99

Очите му са все такива мораво-сиви, забеляза тя. Мораво-сиви, на

лице изваяно от ледена мъгла. И хубаво лице, между другото.

- Виж, изобщо не исках да правя така, че да помислиш, че... –

започна тя.

- Да си искала? – видимо се изненада Зимеделецът – Но ние не

искаме. Ние сме!

- Какво... искаш да кажеш?

- Кривънци!

- О, не... – охна Тифани, когато от тревата заизригваха фийгъли.

Фийгълите не знаят, какво значи „страх”. Понякога на Тифани и се

искаше да бяха погледнали в речника. Те се биеха като лъвове, биеха се

като демони, биеха се като великани. Оставаше им само да се бият като

такива, които да имат поне щипка ум.

Те нападаха Зимеделеца с мечове, глави и крака, и изобщо не ги

вълнуваше, че всичко си минаваше през него сякаш той беше сянка. Ако

един фийгъл ритне крак от мъгла и накрая сам се уцели в главата, това се

броеше за добро попадение. Зимеделецът не им обръщаше никакво

внимание, като човек крачещ си по работата през рояк пеперуди.

- Къде ти е силата? Защо си облечена така? – заразпитва Зимеделецът

– Не така трябва да бъде!

Той пристъпи напред и стисна Тифани за китката, много по-здраво, отколкото се полагаше на една призрачна ръка.

- Това не е редно! – извика той, докато над поляната бързо прелитаха

облаци.

Тифани се опита да си издърпа ръката:

- Пусни ме!

- Ти си тя! – изкрещя Зимеделецът придърпвайки я към себе си.

Тифани не разбра откъде дойде крясъкът, но шамарът дойде от

ръката й, сама решила какво да прави. Зашлеви фигурата по бузата толкова

силно, че за миг лицето му се размъти, като петно капнало върху картина.

- Не се доближавай до мен! Не ме докосвай! – изкряска тя.

Зад Зимеделеца се мярна нещо. Тифани не можа да види ясно какво

точно, заради ледената пелена и заради собствените си гняв и ужас, но

нещо неясно и тъмно се движеше към тях през поляната, промелниво и

изкривено, като фигура видяна през лед. За един мрачен миг то надвисна

над прозрачния младеж, след което стана на Баба Вихронрав, на същото

място, където беше Зимеделецът... вътре в него.

За момент той изкрещя и се развя на мъгла.

Баба залитна напред, примигвайки.

- Ъъъх. Бая време ще мине, докато ми се разкара тоя вкус от главата,

- измърмори тя – Я си затвори устата, бе момиче... че да не влети нещо в

нея.

100

Тифани си затвори устата. Че да не влети нещо в нея.

- Какво... какво му направи? – осмели се да попита тя.

- На това! – поправи я рязко Баба, разтривайки си челото – Не е той, а това! Това, което си мисли, че е той! А сега, я ми дай огърлицата си!

- Какво! Но тя е моя!

- Мислиш ли, че ми се иска да се препирам? – настоя Баба Вихронрав

– Да не би като ме погледнеш в лицето, да изглежда, че искам препирня?

Давай я веднага! Не смей да ми противоречиш!

- Няма пък просто да...

Баба Вихронрав понижи глас и, шепнейки пронзително, което беше

много по-лошо от всякакъв крясък, рече:

- Така то те намира. Искаш ли пак да те намери? Сега е само мъгла.

Колко плътно искаш да стане?

Тифани си припомни онова странно лице, мърдащо не както се

полага на истинските лица, и онзи чудат глас, редящ думи сякаш бяха

тухли...

Тя откопча малката сребърна закопчалка и протегна огърлицата.

Това е само Бофо, каза си тя. Всяка пръчка е вълшебна, всяка локва е

кристално кълбо. Това е само... вещ. Тя не ми трябва за да съм себе си.

Не, трябва ми.

- Трябва да ми я дадеш, - продължи меко Баба – Аз сама не мога да

ти я взема.

Тя протегна ръка с дланта нагоре. Тифани пусна в нея коня и се

помъчи да не види в пръстите на Баба Вихронрав хищно сключващи се

нокти.

- Хубаво, - рече удовлетворено Баба – А сега да вървим.

- Ти си ме наблюдавала, - оплака се Тифани.

- Цяла сутрин, - потвърди Баба - Можеше да ме видиш, ако се беше

сетила да погледнеш. Но не беше зле, как се оправи на погребението, от

мен да знаеш.

- Оправих се добре!

- Аз това казах.

- Не, - не се съгласи Тифани, все още потръпвайки – Не беше това.

- Никога не съм се занасяна по черепи и таквоз, - пренебрегна всичко

това Баба – Поне не и по изкуствени. Госпожица Предалова обаче...

Тя спря посред думата и Тифани я видя как взира над върховете на

дърветата.

- Пак ли е той? – обезпокои се тя.

- Не, - отвърна Баба, сякаш това трябваше да ги разочарова – Не, това

е младата госпожица Ястребска. И г-жа Летиция Уховрътска. Не се

помотват, както гледам. А Госпожица Предалова още не е изстинала, - тя

изсумтя – Някои можеше поне да имат приличието да не припират.

101

Двете метли кацнаха малко по-отстрани. Анаграма изглеждаше

изпопритеснена. Г-жа Уховрътска пък изглеждаше както винаги: висока, бледа, много добре облечена, натруфена с купища окултна бижутерия и с

изражение казващо, че ти леко я дразниш, но е достатъчно милостива да не

го показва. И тя винаги гледаше на Тифани, стига изобщо да си дадеше

труда да я погледне де, като че Тифани е някаква си чудата твар, която тя

не разбира съвсем.

Г-жа Уховрътска беше винаги официално и студено учтива към Баба.

От което Баба побесняваше, но така е то с вещиците. Когато наистина не се

харесват, те са учтиви като херцогини. Когато новопристигналите се

приближиха, Баба се поклони ниско със свалена шапка. Г-жа Уховрътска

също, само че нейният поклон беше мъничко по-нисък.

Тифани зърна как Баба вдигна поглед и смъкна своя поклон още по-

ниско, с около два пръста.

Г-жа Уховрътска успя някак да изкара още един пръст по-надолу.

Тифани и Аннаграма се спогледаха над безнадеждно опънатите

гърбове. Понякога тези неща можеха да траят с часове.

Баба изръмжа и се изправи. Г-жа Уховрътска също, цялата

почервеняла в лицето.

- Благословение да е над тая среща, - изрече със спокоен глас Баба.

Тифани потръпна. Това беше откриване на враждебни действия.

Викането и ръгането с пръсти беше съвършено нормална вещерска кавга, но внимателното и спокойно говорене си беше открита война.

- Колко мило от ваша страна да ни посрещнете, - отвърна г-жа

Уховрътска.

- Надявам се, че ви виждам в добро здраве?

- Добре съм, госпожице Вихронрав.

Аннаграма замижа. Това по стандартите на вещиците си беше удар

пад кръста.

- Аз съм Госпожа Вихронрав, г-жо Уховрътска, - поправи я Баба –

Както съм сигурна, че знаеш?

- Ами че да. Разбира се, че е така. Толкова съжалявам.

След размяната на тези свирепи удари Баба продължи:

- Уверена съм, че госпожица Ястребска ще завари всичко според

изискванията си.

- Сигурна съм, че... – г-жа Уховрътска изгледа Тифани с питащо

изражение.

- Тифани, - услужливо я подсети Тифани.

- Тифани. Разбира се. Какво мило име... Та съм сигурна, че Тифани е

сторила всичко според силите си, - рече г-жа Уховрътска – И все пак ние

ще очистим и осветим къщурката против... вредоносни влияния.

102

Ама че аз вече всичко съм изчистила и излъскала! – помисли си

ядосано Тифани.

- Влияния ли? – подпита Баба Вихронрав и дори Зимеделецът

нямаше да може да докара по-леден глас.

- Както и обезпокоителни вибрации, - добави г-жа Уховрътска.

- А, за тях знам, - сети се Тифани – Една от дъските на дюшемето в

кухнята е хлабава. Като я настъпиш, бюфетът се тресе.

- Носят се слухове за демон, - продължи г-жа Уховрътска важно-

важно пренебрегвайки тази информация – Както и за... черепи.

- Но... – понечи да заговори Тифани, но ръката на Баба я стисна така

силно за рамото, че тя спря.

- Олеле, майчице, - продума Баба все така стискайки я – Черепи

значи?

- Говорят се тревожещи неща, - караше нататък г-жа Уховрътска, наблюдавайки Тифани – От най-тъмно естество, Госпожо Вихронрав.

Имам чувството, че населението на този участък е било обслужвано

изключително зле. Мрачни сили са били пуснати да вилнеят.

На Тифани и се искаше да се разкрещи: Не! Та това са само

приказки! Всичко е Бофо! Та тя бдеше над тях! Тя спираше глупавите им

кавги, помнеше законите им, четеше им конско за тъпотията им! Нямаше

да може да свърши всичко това, ако беше просто крехка старица!

Налагаше и се да бъде мит! Но хватката на Баба задържа думите и

неизговорени.

- Не ще и дума, странни сили са се развихрили, - рече Баба

Вихронрав – Желая ви всичко хубаво във вашите мероприятия, г-жо

Уховрътска. Ако ме извините?

- Разбира се, госпож...о Вихронрав. Нека благоприятни звезди ви

осенят.

- Нека пътят изчака стъпките ти, - отговори Баба.

Тя вече не стискаше Тифани толкова силно, но все пак почти я

завлече от другата страна на къщурката. Там на стената беше облегната

метлата на покойната Госпожица Предалова.

- Връзвай си бързо партакешите! – заповяда тя – Трябва да

побързаме!

- Той дали ще се върне? – попита Тифани, докато се мъчеше да

натамани чувала и вехтия куфар върху метличината.

- Не още. Няма да е скоро, тъй мисля. Но пак ще те потърси. И ще е

по-силен. Опасен за теб, да ти кажа, както и за тези край теб! Толкова

много имаш да учиш! Толкова много имаш да свършиш!

- Аз нали му благодарих! Опитах се да съм мила с него! Защо не ме

оставя на мира?

- Заради Танца, - отговори Баба.

103

- Съжалявам за това!

- Не е достатъчно. Знае ли виелицата, що е жал? Трябва да си

предизвикала промени. Наистина ли си мислиш, че онова място е било

оставено там за теб? Ех, толкова е заплетено! Как са стъпалата ти?

Тифани, ядосана и смаяна, застина с един крак преметнат над пръта.

- Стъпалата ми ли? Какво за стъпалата ми?

- Сърбят ли? Какво става като си свалиш обувките?

- Нищо! Просто си виждам чорапите! Какво общо имат стъпалата

ми?

- Ще видим, - отряза я най-вбесяващо Баба – Айде да вървим.

Тифани се опита да излети, но само едва-едва отлепи от изъхналата

трева. Тя се огледа. Отзад на всяка сламка се беше хванал по някой

фийгъл.

- Ич ни немай грижа, - успокои я Роб Секигоопрай – Ние че се фанем

яко!

- И немой да тръскаш много, оти иначе секаш горнището на чутурата

ми че отфръкне, - обади се Прост Уили.

- А нема ли да дават манджа на тоя полет? – поинтересува се Голем

Йън – Умрем си я за мънечко пиячка.

- Не мога да ви взема всичките! – отчая се Тифани – Та аз дори не

знам, къде отивам!

Баба Вихронрав изгледа строго фийгълите:

- Я да вървите пеш. Пътуваме за град Ланкър. Адресът е Площада, Тир на Ог.

- „Тир на ог”, - замисли се Тифани – това да не е...?12

- Значи къщата на Леля Ог, - просвети я Баба, когато фийгълите

изпослязоха от метлата – Там ще си в безопасност. Добре де, горе-долу в

безопасност. Но по пътя ще трябва да направим една спирка. Ще трябва да

разкараме тази огърлица колкото се може по-надалеч. А аз знам, как ще

стане това! О, да!

Нак Мак Фийгълите търчаха през гората. Местните горски обитатели

вече бяха разбрали, що е Нак Мак Фийгъл, така че всички пухкави горски

създания се бяха изпокрили дълбоко в дупките си или високо по дърветата.

Но все пак след някое време Голем Йън поиска да спрат и съобщи:

- Нещо е ръгнало подире ни!

- Мо’e ли да си толкова прост? – сопна му се Роб Секигоопрай – У

тая гора не е останало нищо толкоз щураво, че да оди на лов за фийгъли!

12 бел. прев.: Не е ясно, за какво точно това име е подсетило Тифани, но на Кръглия свят „Тир на ног” е

приказна страна в ирландската митология, буквално „островът на младостта”, където никой не остарява

и не умира и изобщо всичко е райско. Естествено, до там е много сложно да се стигне.

104

- Усещам си го я, думам ви, - упорстваше Голем Йън – Честен кръст

и честен гъз, усещам го. Дебне ни нещо пра’о ей с’а, бе!

- Епа щом гъзо ти тъй вика, спор нема, - склони морно Роб – Убаво

бре момци, а се пръснете у голем кръг!

Фийгълите се разпръснаха с извадени мечове, но след няколко

минути всички зароптаха. Нищо не се виждаше, нито пък се чуваше. Само

някое друго птиче пееше, от безопасно разстояние. Мир и покой, необичайни в присъствието на фийгъли, царяха навсякъде.

- Че ме прощаваш, Голем Йън, ма си мислим, дека гъзо ти тоя път

май не е бил много у форма, - отсъди Роб Секигоопрай.

И в този миг сиренето Хорас се стовари от един клон право на

главата му.

Под големия мост в Ланкър течеше пълноводна река, но от горе тя

почти не се виждаше заради пръските вдигащи се от водопада малко по-

надолу, пръски изпълващи мразовития въздух. По цялото дълбоко ждрело

водата се пенеше и върлуваше, след което реката скачаше във водопада

като сьомга и връхлиташе равнините отдолу като гръмотевична буря. От

подножието на водопада нататък можеше да се върви по реката до

Варовитище и нататък, но тя се виеше на широки, лениви завои, така че

беше по-бързо да се лети напряко.

Нагоре от подножието Тифани беше летяла само веднъж, когато

госпожица Здравомислова я беше докарала в планината. Оттогава нататък

тя винаги беше поемала по обиколния път, следвайки зигзагите на пътя на

дилижансите. Това да прелети над ръба на тази беснееща стихия право във

внезапната пропаст изпълнена със студен влажен въздух и да насочи

метлата право надолу, беше някъде в челото на списъка от неща, които

никога, ама никога нямаше да и хрумне да прави.

А сега Баба Вихронрав беше застанала на моста, държейки

сребърния кон в ръка.

- Няма друг начин, - каза тя – Ще отиде на морското дъно. Нека

Зимеделецът да те търси там!

Тифани кимна. Тя не заплака, което не е същото като, ами, да не

плачеш. Хората постоянно си правят какво ли не без да плачат, и то без

изобщо да усещат. Тя сега обаче го усещаше. И си мислеше: „Ето, аз не

плача...”

Разумно си беше. Разбира се, че беше разумно. Та нали всичко е

Бофо! Всяка пръчка е вълшебна, всяка локва е кристално кълбо. В никоя

вещ няма сила, която ти да не си я вложила в нея. Бъркотиите, черепите и

жезлите бяха като... лопатите, ножовете и очилата. Бяха като... лостове. С

лост може да преместиш голям камък, но сам лостът не върши никаква

работа.

105

- Изборът трябва да е твой, - каза и Баба – Не мога да го сторя вместо

тебе. Но това е дреболия, а докато е с теб, то ще е опасно.

- Знаеш ли, мисля, че той не е искал да ме нарани. Просто се беше

изнервил, - оправда го Тифани.

- Така ли? А искаш ли пак да срещнеш това нещо изнервено?

Тифани се замисли за онова странно лице. Формата му си беше

човешка (горе-долу), но беше все едно Зимеделецът беше чувал нещо за

това, какво е да си човек, но още не му беше хванал цаката.

- Мислиш, че ще навреди и на други хора ли? – попита тя.

- Че той е Зимата, бре дете. А тя не е само хубавки снежинки, нали?

Тифани протегна ръка:

- Върни ми го, моля.

Баба сви рамене и й го подаде.

И ето го в ръката на Тифани, върху странния бял белег. Това беше

първото подарено и нещо, от което да нямаше някаква полза, което да не

беше предназначено да се върши нещо с него.

Аз нямам нужда от това, помисли си тя. Силата ми идва от

Варовитище. Но що за живот ще е това, ако си нямаш нищо такова от

което да нямаш нужда?

- Ще трябва да го вържем за нещо леко, - каза тя делово – Иначе ще

се заклещи някъде по дъното.

След някое време тършуване из треволяка до моста тя намери

някаква пръчка и уви сребърната верижка около нея.

Беше пладне. Тифани беше измислила думата „пълнопладние”, защото и харесваше как звучи. Всяка можеше да бъде вещица по

пълнолуние, помисли си тя, но трябва наистина да те бива, за да си вещица

по пълнопладние. Или поне много да те бива да си вещица, поправи се тя

сега докато се връщаше на моста. Не е точно като да те бива да си

щастлива.

Тя хвърли огърлицата от моста.

Не придаде голяма важност на тази работа. Щеше да е много мило да

се каже, че сребърното конче проблясна за последно на слънчевата

светлина и като че зависна за миг във въздуха преди да пропадне в

бездната. Може и така да е станало, но Тифани не погледна.

- Добре, - каза Баба Вихронрав.

- И сега всичко свърши ли? – попита Тифани.

- Не! С тоя танц ти заигра цяла приказка, момиче, и то такава, която

всяка година разказва себе си на света. Приказка за огън и лед, за лято и

зима. Ти я сбърка. И трябва да я довършиш до край и да се погрижиш да се

оправи. Конят само ти спечели малко време, нищо повече.

- Колко време?

106

- Не знам. Това досега не се е случвало. Ако не друго, време да

помислиш. Как са стъпалата ти?

Зимеделецът вървеше по света, без изобщо да се движи, поне според

както разбират движението човеците. Където и да беше зима, той беше

там.

Опитваше се да мисли. Никога не му се беше налагало преди и беше

трудно до болка. Досега човеците бяха просто части от света, движещи се

по чудноват начин и палещи огньове. Сега обаче той си стъкмяваше ум и

всичко започна да изглежда по новому.

Човек... от човешки материал... така беше казала тя.

Човешки материал. Той трябваше да направи себе си от човешки

материал заради любимата. Зимеделецът витаеше във въздуха в мраза на

морги и останки от корабокрушения, в търсене на човешки материал. И

какво излезе то? Основно кал и вода. Дай му на човека достатъчно време, и

дори и водата ще се изпари и няма да остане нищо освен няколко шепи

прах, които можеше да се развеят по вятъра.

Значи, понеже водата не може да мисли, цялата работа я върши

прахът.

Зимеделецът беше логичен, защото ледът е логичен. Водата е

логична. Вятърът е логичен. Има си правила. Значи всичко важно в човека

е... правилният вид прах!

А докато търси такъв, той можеше да и покаже, колко е могъщ.

Вечерта Тифани, седнала на края на новото си легло, посред

облаците на съня, надигащи се в главата и като наближаваща буря, се

прозина и се вгледа в стъпалата си.

Бяха розови и на края имаха по пет пръста. Общо взето, много

хубави стъпала си бяха.

Обикновено, когато се срещаш с хората, те ти казват неща като

„Здравей, как си?” Леля Ог я беше посрещнала направо с:

- Хайде влизай. Как са стъпалата ти?

Изведнъж всички взеха да се интересуват от краката и. Разбира се, краката си бяха важни, но какво ли може да очакват да им е станало?

Тя поразмърда стъпалата си. Не се случи нищо особено и тя ги

прибра в леглото.

Две нощи вече не беше спала нормално. Не беше разбрала това, докато не пристигна в Тир на Ог, когато мозъкът и заработи някак сам по

себе си. Тя разговаряше нещо с Г-жа Ог, но беше трудно да си спомни

какво. Гласове кънтяха в главата и. Е, сега поне тя нямаше нищо друго за

вършене, освен да спи. А леглото беше хубаво, най-доброто, в което и се

беше случвало да спи. И стаята беше най-добрата, в която и се беше

107

случвало да преспи, макар че беше твърде уморена за да я поразгледа. Не

че вещиците се престарават по комфорта, особено ако става дума за

резервни стаи за гости, но Тифани беше израстнала с вехто легло, чиито

пружини дрънчаха всеки път, щом тя се обърнеше, така че с повече мерак

можеше да свири на тях песнички.

Тук дюшекът беше дебел и мек. Тя потъна в него като в много

пухкави, много меки и доста неподвижни подвижни пясъци.

Бедата е, че дори да си затвориш очите, не можеш да си затвориш

ума. Докато тя лежеше в тъмното, умът и превърташе ли превърташе

образи в главата и – на часовници казващи „ дрън-дран”, на снежинки с

нейния лик, на Мис Предалова, крачеща нощем през тъмни гори, търсеща

лоши хора с вдигнат в готовност жълт нокът на палеца. Мит Предалова...

Тези разбъркани спомени я понесоха и завлякоха в смътна белота.

Която просветля и в нея изникнаха детайли, малки петънца сиво и черно.

Които започнаха да се полюшват лекичко натам-насам...

Тифани отвори очи и всичко се проясни. Тя беше на една... лодка, не, на цял голям платноходен кораб. Палубата беше покрита със сняг, такелажът беше целият във висулки. Той плаваше под утринна светлина с

цвета пяна след пране, през тихо сиво море, пълно с плаващи ледове и

валма мъгла. Такелажът припращяваше, вятърът въздишаше в платната.

Никой не се виждаше наоколо.

- А, това май е сън. Дай ми да изляза, моля те, - обади се един познат

глас.

- Коя си ти? – изненада се Тифани.

- Ти. Прокашляй се, ако обичаш.

Тифани си помисли: Е и какво, щом като е сън... и се прокашля.

Една фигура изникна от снега. Беше пак тя и се оглеждаше

замислено.

- Ти също ли си аз? – попита Тифани.

Странно, но на тази помръзнала палуба това не изглеждаше чак

толкова, ами, смахнато.

- Хъммм. О, да, - отвърна другата Тифани все така вглеждаща се в

околността – Аз съм твоят Трети Акъл. Нали се сещаш? Онази част от теб, която не престава да мисли? Частицата, която забелязва дребните

подробности? Добре е да се поизлезе на чист въздух. Хъммм.

- Нещо не е наред ли?

- Ами, явно това ще да е сън. Ако си сториш труда да погледнеш, ще

видиш, че кормчията с жълтия дъждобран на руля е Веселия Моряк от

опаковките тютюн, който навремето пушеше Баба Болежкова. Той винаги

ти идва наум, щом си помислиш за море, нали?

Тифани се озърна към брадатата фигура, която и помаха приятелски.

- Да, това е той! – възкликна тя.

108

- Но все пак не мисля, че това е точно нашият сън, - караше нататък

Третият Акъл – Твърде е ... истински.

Тифани се наведе и взе малко сняг.

- На пипане е истински, - отбеляза тя – И студен.

Тя направи снега на топка и го метна по себе си.

- Ще се помоля, да не си правя това, - измърмори другата Тифани

бършейки си снега от рамото – Но нали ме разбираш? Сънищата не са чак

толкова... несънищни.

- Разбирам, какво имам предвид, - отговори Тифани – Мисля, че като

станат така истински, все ще изникне нещо смахнато.

- Точно така. Не ми харесва на мен тази работа. Ако това е сън, значи, ще се случи нещо ужасно...

Те се вгледаха напред пред кораба. Там посред морето се ширеше

мътна, мръсна мъгла.

- Там, в мътилката има нещо! – възкликнаха вкупом и двете Тифани.

Те се обърнаха и забързаха нагоре по стъпалата към кърмчията.

- Пази се от мъглата! Моля те, не се приближавай натам! – замоли го

Тифани.

Веселият моряк извади лулата от устата си и я изгледа озадачено:

- И в ясно и в бурно време – добро пушене?

- Какво?

- Той друго не може да каже! – обясни Третият и Акъл – Не се ли

сещаш? Това той казва на етикетчето!

Веселият моряк внимателно я отбутна.

- И в ясно и в бурно време – добро пушене, - зауспокоява я той –

Добро пушене.

- Виж, ние искаме само да... – започна Тифани, но Третият и Акъл

без нито дума докосна с ръка главата й и я завъртя настрани.

От мътилката излизаше нещо.

Беше айсберг. Огромен айсберг, поне пет пъти по-висок от кораба, величествен като лебед. Беше толкова голям, че променяше времето

наоколо. Като че се движеше бавно, край основанието му се пенеше бяла

вода. Сняг валеше околовръст. След него се влачеха була от мъгла.

Лулата на Веселия моряк изпадна от устата му.

- Добро пушене! – изпсува той.

Айсбергът беше Тифани. Една Тифани висока стотина метра, направена от бляскав зеленикав лед, но все пак беше Тифани. По главата и

гнездяха морски птици.

- Не може пак Зимеделецът да е сторил това! – тръшна се Тифани –

Аз нали изхвърлих коня! – тя събра длани пред устата си и извика - АЗ

НАЛИ ИЗХВЪРЛИХ КОНЯ!

109

Гласът и отекна от зловещо надвисналата ледена фигура. Няколко

птици излетяха с крясъци от грамадната студена глава. Зад Тифани

корабния рул се завъртя. Веселия Моряк тропна с крак и посочи белите

платна над тях:

- И в ясно и в бурно време! – изкомандва той.

- Извинявай! Просто не те разбирам!

Морякът изсумтя и хукна към едно въже, което задърпа припряно.

- Ето че стана смахнато, - отбеляза тихичко Третият Акъл.

- Да, нали, сама нямаше да се сетя, че грамаден айсберг с моя образ

няма да...

- Не, това е просто странно. А това е смахнато, - поправи я Третият

Акъл – Имаме пътници. Виж, - тя посочи.

Долу, на главната палуба имаше ред люкове с големи железни

решетки. Тифани преди не ги беше забелязала. Ръце, стотици ръце, бледи

като корени под стар дънер, се подаваха от решетките опипвайки и

мятайки се.

- Пътници? – прошепна в ужас Тифани – О, не...

И тогава започнаха писъците. Щеше да е по-добре, макар и не много

по-добре, ако крещяха „Помощ!” или „Помогнете!”, но вместо това те само

пищяха и ридаеха, звуци на оголена човешка болка и страх.

Не!

- Върни се в главата ми, - отсече тя – Не мога да мисля като те

гледам да се размотаваш така навън. Веднага.

- Ще вляза отзаде ти, - склони Третият Акъл – Така няма да изглежда

сякаш...

Болка прониза Тифани, както и промяна в ума и, ведно с мисълта: „Е, сигурно можеше и да е много по-гадно”.

Е добре, да помисля. Всичката аз да помисля.

Тя гледаше отчаяните ръце, размятащи се като водорасли под вода и

си мислеше: „Аз съм в нещо като сън, но този май не е мой. Аз съм на

кораб и сега ще ни убие айсберг, който е гигантски образ на мен самата.

Май повече ми харесваше като бях снежинки...

Чий сън е това?

- Какво ти има, Зимеделецо? – попита тя, а Третият и Акъл, върнал

се, където трябваше да си бъде, изкоментира: „Чудна работа, даже и дъха

си във въздуха можеш да видиш.”

- Това някакво предупреждение ли е? – провикна се Тифани – Какво

искаш?

- Теб да ми станеш жена, - отговори Зимеделецът. Думите просто ей

така пристигнаха в паметта и.

Раменете на Тифани се отпуснаха.

110

Знаеш, че това не е наистина, каза и Третият Акъл. Но пък може да е

сянката на нещо истинско...

Не трябваше да давам на Баба Вихронрав да отпраща просто ей така

Роб Секигоопрай...

- Кривънци! Кърма да ме утепа! – провикна се някой зад нея, след

което се започна обичайната гълчава:

- Оно е „гръм”, бе, мо’е ли да си толкоз прост!

- Епа тъй ли? Де го тоя гръм бе, оно тука има само кърма!

- Пуснете некое дръво на борд, бе! Че Прост Уили падна у водата!

- Брей че кютук с кютук! Рекох ли му я, превръзка само на едното

очо?

- Е-бре, йо-хо-хо и хо-йо-йо...

Фийгъли заприиждаха от каютата зад Тифани, плъзвайки по целия

кораб, а Роб Секигоопрай спря точно пред нея. И козирува.

- Да прощаваш, че мънечко се позабавииме, че бая зор беше да ги

тражим тея ми ти черни превръзки. Оно, найш ли, има таквоз нещо: стил

му викат.

Тифани остана без думи, но само за миг. После посочи:

- Трябва да не дадем на този кораб да се удари в онзи айсберг!

- Епа само туй ли? Нема проблема! – Роб се зазяпа покрай нея в

прииждащата ледена великанка и се ухили – Ма он нослето ти го е докарал

баш убаво, а?

- Просто го спрете. Моля ви се? – заумолява Тифани.

- Епа тъй верно! Аре, момци!

Да гледаш фийгъли вършещи работа беше все едно да гледаш

мравки, само че мравките не носят препаски и не крещят неспирно

„Кривънци!” Сигурно защото можеха само с една дума за кажат толкова

много неща, те май нямаха проблеми със заповедите на Веселия Моряк. Те

щъкаха по палубата, теглеха се разни тайнствени въжета, платна се

опъваха и плющяха под хор от „Добро пушене!” и „Кривънци!” И сега значи Зимеделецът иска да се ожени за мен, мислеше си

Тифани. Ох, майчице.

Не че досега не и се беше случвало да се замисля, дали ще се омъжи

някой ден, но беше твърдо уверена, че до този „някой ден” има още доста

време. Да, майка и се беше омъжила още само на четиринадесет, но така е

било то в старо време. Имаше купища неща за свършване, преди Тифани

изобщо да може да си помисли за омъжване, тук тя беше много, ама

съвсем сигурна.

Освен това като си помислиш само... пу. Та той не е човек и дори не

е точно „той”. Той ще е твърде...

Пляаас! – каза вятърът в платната, корабът проскърца и се наклони и

всичи се развикаха на Тифани. Повечето и крещяха „Колелото! Фащай

111

колелото бе!”, макар че имаше и едно отчаяно „И в ясно и в бурно време –

добро пушене!”.

Тифани се озърна към толкова бързо въртящия се рул, че спиците му

се размиваха. Пробва се да го сграбчи, но то само я удари по пръстите. Все

пак наблизо имаше навито малко въже и тя успя да улови кормилото с

примка като с ласо и да го запъне без прекалено много пързаляне по

палубата. След това тя хвана кормилото и се замъчи да го обърне на

другата страна. Беше все едно да избуташ цяла къща, но все пак то

помръдна, отначало бавно-бавно, а после потръгна, когато тя се опря в

него с гръб.

Корабът се завъртя. Тя усети движението му, как се обръща малко

по-настрани от айсберга, а не както досега право към него. Добре! Нещата

най-сетне да почнат да вървят на оправяне! Тя завъртя руля още малко и

ето че грамадната мразовита стена вече отминаваше покрай тях

изпълвайки въздуха с ледена мъгла. Всичко най-накрая ще свърши добре

след като...

Корабът се блъсна в айсберга.

Започна с просто „прас!”, когато някаква рея закачи някакъв леден

издатък, но после се затрошиха и други дървении, когато корабът застърга

в леда. После някакви неща остро изпращяха, когато корабът заора в нещо

отпред и парчетии се разхвърчаха посред стълбове пенлива вода. Върхът

на мачтата се отчупи и повлече след себе си платна и такелаж. Буца лед

рухна върху палубата на няколко стъпки от Тифани обсипвайки я с ледени

иглички.

- Не трябваше да става така! – възкликна задъхано тя, увисвайки на

кормилото.

- Омъжи се за мен, - каза Зимеделецът.

Бушуваща бяла вода нахлу в потъващия кораб. Тифани се задържа за

още един момент; и тогава прииждащите студени талази я покриха и...

само че изведнъж се оказа, че не са студени, а топли. Но все още не

можеше да диша. В мрака тя отчаяно се забори да достигне повърхността, докато мракът внезапно не беше отметнат настрани, очите и не се

изпълниха със светлина, а един глас не каза:

- Не ще и дума, че тея дюшеци са прекалено меки, но я пробвай да

кажеш нещо на Г-жа Ог.

Тифани примигна. Лежеше в легло, до което беше застанала

кльощава разчорлена жена с доста червен нос.

- Ти се мяташе ли мяташе като съвсем побъркана, - съобщи и жената, оставяйки на малка масичка до леглото изпускаща пара чаша – Някой ден

някой тук ще се задуши, помни ми думата.

Тифани пак примигна. Би трябвало да си мисля: „А, това беше

просто сън”. Да, но не беше просто сън. Не беше мой сън.

112

- Колко е часа? – съумя да попита тя.

- Към седем, - отговори жената.

- Седем! – Тифани отметна одеялото – Трябва да ставам! Г-жа Ог ще

си иска закуската!

- Надали. Няма и десет минути откакто аз и я занесох в леглото, -

жената я измери с един Поглед – А пък днес съм си взела свободен ден, -

тя изсумтя – Изпий си чая преди да изстине, - след което закрачи към

вратата.

- Г-жа Ог да не е болна? – попита Тифани, напразно търсейки си

чорапите. Досега тя не беше чувала да носят закуската в леглото на някой, който да не е или престарял или болен.

- Болна? Аз откакто се помня, тя и един едничък ден не е боледувала,

- отговори жената, успявайки някак да намекне, че ако питат нея, това

изобщо не е честно. И тя затвори вратата след себе си.

Дори и подът в тази резервна спалня беше изгладен. Но не от векове

наред тъпчещи го крака, които да са отнесли всичките цепки от дъските на

дюшемето, а защото някой го беше изстъргал с пясък и лакирал. Босите

крака на Тифани лекичко стъпиха отгоре. Не се виждаше никакъв прах, нито паяжини. Стаята беше светла и свежа и изобщо не приличаше на

такава, каквато трябваше да бъде която и да е стая в една къщурка на

вещица.

- Ще се преобличам, - съобщи тя на празната стая – Има ли тук

някакви фийгъли?

- Епа нема, - обади се един глас из-под леглото.

Последва още някое време трескаво шепнене и накрая гласът се

поправи:

- Я саках да речем, дека тука нема почти никой от нас.

- Тогава си затворете очите, - разпореди се Тифани.

Тя се облече, сръбвайки си от време на време по малко от чая. Да ти

донесат чай до леглото без да си болна? Та такова се случваше само на

крале и кралици!

И тогава тя забеляза синините на пръстите си. Изобщо не болеше, но

пръстите и бяха посиняли точно където ги беше ударило корабното

кормило. Така значи...

- Хей, фийгъли? – повика ги тя.

- Кривънци, нема па да ни метнеш за втори път, - каза гласът из-под

леглото.

- Я излез където да мога да те виждам, Прост Уили! – изкомандва

Тифани.

- Ей бре, госпо’ице, върло бабоягуване требе да е туй, секи път да

‘найш дека съм я.

113

След още някое време угрижено шепнене из-под леглото се изнизаха

Прост Уили, защото това наистина беше той, още двама фийгъли и

сиренето Хорас.

Тифани зяпна. Добре де, той си беше синьо сирене, значи на цвят

съвсем като фийгъл. И се държеше като фийгъл, тук нямаше никакво

съмнение. Защо обаче му беше да увива около себе си мърляв фийгълски

кариран парцал?

- Ми он, такова, ни намери, - обясни Прост Уили, прегръщайки с

една ръка толкова от Хорас, за колкото му стигаше ръката – Мо’е ли да

остане с нас, а? Он сфаща сека моя дума!

- Да се чуди човек, защото аз не схващам, - каза Тифани – Вижте, снощи бяхме в корабокрушение, нали?

- Епа да, как не. Нещо като такова.

- Нещо като такова ли? Истинско ли беше или не?

- Епа такова, - притесни се фийгълът.

- Какво такова? – настоя Тифани.

- Епа нещо като истинско и нещо като неистинско, ма нещо като

истински неистинско, - обясни Прост Уили гърчейки се от вълнение – Я не

ги нъм верните думища...

- Добре ли сте всички в клана? – попита Тифани.

- Епа да, госпойце, - просия Прост Уили – Нема проблема. Онуй нали

си беше сънищна гемия у сънищно море.

- Ами айсбергът сънищен ли беше?

- Ей, не. Айсберго си беше истински, госпойце.

- Така си знаех! Ама сигурни ли сте?

- Епа да. Бива си ни нас да наеме таквиз ми ти неща, - рече Прост

Уили – Тъй ли е, бе момци?

Другите два фийгъла, в пълен страх и трепет от това че стоят пред

лицето на големата мънечка бабаяга без защитата на още стотици братя

наоколо, само кимнаха на Тифани, след което и двамата се опитаха да се

скрият зад гърба на другарчето си.

- Значи истински айсберг с моето лице си плува из морето? – ужаси

се Тифани – Пътищата на корабите пресича ли?

- Епа да. Мое би, - отговори Прост Уили.

- В каква беля само ще се вкарам! – възкликна Тифани изправяйки

се.

Нещо прещрака и краят на една от дъските на дюшемето изскочи от

пода и щръкна поклащайки се като люлеещ се стол. Беше изстръгнала и

запратила към стената два дълги пирона.

- А сега и това, - въздъхна морно Тифани.

114

Фийгълите и Хорас обаче бяха изчезнали. Зад Тифани някой се

изсмя, или по-скоро подхихикна, дълбоко, земно, някак си с намек че

някой все едно току що е разказал пиперлив виц.

- Тея малки дяволи ги бива да изфирясват, а? – каза Леля Ог

влизайки безгрижно в стаята – Айде сега, Тиф, от теб искам да ми се

обърнеш бавно-бавно и да ми седнеш на леглото, ама така че краката ти да

не докосват пода. Ще се оправиш ли с това?

- Разбира се, Г-жо Ог. Вижте, съжалявам за...

- Пу, малко дюшеме повече или по малко, на кой му пука? – успокои

я Леля Ог – Повече ме е грижа за Есме Вихронрав. Та тя каза, че може да

стане нещо такова! Ха, тя излезе права, а мис Тик крива! Сега с нея хич

няма да може да се живее! Така ще си навири носа, че краката и няма да

докосват земята!

С гръмко „ пьоуоуоуонк!” още една дъска се откърти от пода.

- Няма да е зле и твоите да не я докосват, госпожичке, - додаде Леля

Ог – За нула време ще се върна.

Нула времето се оказа, че трае точно колкото двадесет и седем

секунди, когато Леля се върна с чифт крещящо розови чехли на пухкави

зайчета.

- Моите резервни, - поясни тя, докато зад гърба и още една дъска

каза „ хряас!” и метна четири големи пирона в отсрещната стена.

От дъските, които вече се бяха изправили започна да никне нещо, много приличащо на листа. Бяха тънки като тревички, но си бяха листа.

- Аз ли го правя това? – попита притеснено Тифани.

- Бас държа, че на Есме ще и се иска сама да ти разправи всичко, -

каза Леля навличайки на Тифани чехлите – Но това твоето, госпожице, е

тежък случай на Ped Fecundis.

Някъде в паметта на Тифани д-р Чувствителиян Суетон, D. M. Phil., B. El L. и така нататък, за миг се размърда в дрямката си и се погрижи за

превода.

- Плодородни крака? – учуди се Тифани.

- Браво бе! Не че очаквах нещо да му стане на дюшемето, но като се

замислиш, връзва се. То в крайна сметка нали е дървено, значи ще иска да

расте.

- Г-жо Ог?

- Да?

- Моля ви се? Изобщо не разбирам за какво говорите! Та аз си мия

редовно краката! Освен това мисля, че съм гигантски айсберг!

Леля Ог я изгледа продължително и благо. Тифани се взря в тези

тъмни проблясващи очи. Изобщо не се опитвай да й въртиш номера или да

криеш нещо от тези очи, посъветва я Третият Акъл. Всички казват, че тя и

115

Баба Вихронрав са били най-добри приятелки още от момичета. А това

значи, че зад всички тези бръчки трябва да има стоманени нерви.

- Чайника долу ей сегичка ще кипне, - каза бодро Леля – Защо пък да

не слезеш и да не ми разкажеш всичко, а?

Тифани беше проверила в Несъкратения Речник за „гювендия” и

откри, че то значело „жена живееща по-така, отколкото трябва” и

„отличаваща се с леко поведение”. След известен размисъл тя реши, че

това ще да значи, че Г-жа Гита Ог е извънредно почтена жена. Щом като и

е лесно да се отличава с поведение, тоест да бъде по-добра в това

поведение от останалите. И щом като е по-така отколкото трябва, значи

превъзхожда дължимото. Някак си тя усещаше, че Госпожица Предалова

не беше имала предвид точно това, но как да спориш с логиката?

Ако не друго, Леля Ог умееше да слуша. Тя слушаше като някакво

грамаданско ухо и Тифани без да се усети си каза всичко. Ама всичко.

Леля седеше отсреща на голямата кухненска маса и попафкваше с лулата

си с резбован таралеж. От време на време подпитваше примерно: „А защо

така?” или „И после какво стана?” и изповедта течеше ли течеше.

Добродушната усмивчица на Леля можеше да изтръгне от теб неща, които

дори не си подозирала че знаеш.

Докато си говореха Третият Акъл на Тифани изследваше стаята с

крайчеца на зрението. Тази стая беше удивително светла и чиста и

навсякъде имаше украшения – евтини и жизнерадостни, от тия, на които

пише неща като „На най-добрата Мама на света”. А където нямаше

украшения, имаше картинки на бебета, деца и семейства.

Тифани си беше мислила, че само тежкари живеят в такива къщи. Та

тук имаше газени лампи! Имаше и тенекиена вана, удобно закачена на кука

зад клозета! Имаше си и помпа направо в къщата! Леля обаче си ходеше в

доста износената си черна рокля, без изобщо да е тежкарка.

От най-хубавото кресло в натруфената стая голям сив котарак

гледаше Тифани през полу-отворено око, в което проблясваше абсолютно

зло. Леля го беше представила като „Грибо... не се притеснявай от него, той ми е само един голям пухчо”, което на Тифани и стигна знанието да

преведе като: „ще забие нокти в крака ти само да припариш близо до него”.

Тифани говореше както не беше говорила на никого досега. Трябва

да е някаква магия, реши Третият и Акъл. Вещиците все намират начини

да контролират хора с гласа си, а Леля Ог вместо това те слуша.

- Този момък Роланд, дето не е твоят младеж, - подметна Леля, когато Тифани спря да си поеме дъх – Мислиш ли да се омъжиш за него, а?

Не лъжи, настоя Третият и Акъл.

- Аз... ами, какво ли не ти идва на ум като не внимаваш, нали? –

отговори Тифани – Не е точно като да мисля. Изобщо, всичките други

116

момчета, които съм срещала, си гледат само в глупавите крака! Петулия

казва, че това е заради шапката.

- Е, помага ако си я свалиш, - посъветва я Леля Ог – А да ти кажа, когато аз бях момиче, доста помагаше и по-изрязано деколте на сукмана.

От него те престават да гледат в глупавите си крака, от мен да знаеш!

Тъмните и очи уловиха погледа на Тифани. И Тифани избухна в

смях. На лицето на Леля Ог изникна такова подхилкване, че би трябвало да

го затворят в името на общественото благоприличие, и, кой знае защо, Тифани се почувства много по-добре. Беше минала нещо като изпит.

- Ама да знаеш, това със Зимеделеца май няма да мине, няма как, -

пак върна нещата в скръбното им положение Леля.

- Това със снежинките, хубаво, - каза Тифани – Но с айсберга...

мисля, че това беше малко в повече.

- Перчене пред момичетата, - пафна с таралежовата си лула Леля –

Да, те все така правят.

- Но той може да убие хора!

- Че той нали е Зимата. Тя, зимата, това прави. Да, но като го гледам

аз, май е малко ошашавен, щото досега никога не е бил влюбен в човешко

същество.

- Влюбен?

- Добре де, той може би си мисли, че е.

Още веднъж очите и се взряха в Тифани.

- Той е природен елемент, а те, като ги погледнеш, са си

елементарни, - продължи Леля – Той обаче се опитва да бъде човек. А

това си е сложничко. Ние сме бъкани с разни неща, дато той не ги

разбира... какво говоря, дето не може да ги разбере. Гняв, например. Една

виелица никога не се гневи. Бурята не мрази хората, които убива. Няма

такова нещо като жесток вятър. Но колкото повече той мисли за теб, толкова повече му се налага да се оправя с разни такива чувства, а няма

кой да го научи. Той не е чак толкова умен. Изобщо не му се е налагало да

бъде умен. А интересното е, че ти също нещо се променяш...

На вратата се почука. Леля Ог стана и отвори. Беше Баба Вихронрав, а из-зад рамото и надничаше мис Тик.

- Благословение над този този дом, - поздрави Баба, но с тон, предполагащ, че ако се наложеше някой да разкара това благословение, тя

като нищо можеше да се заеме.

- Сигурно, сигурно, - каза Леля Ог.

- Значи има ped fecundis, така ли? - попита Баба.

- И то тежък случай. Дюшемето се разлисти, когато тя мина по него

боса.

- Ха! И какво и даде за това?

- Предписах чифт меки чехлички.

117

- Фактически не виждам как би могло да се стигне до аватаризация, при условие че става дума за природна стихия, тук просто няма... – понечи

да се изкаже мис Тик.

- Я престани да ми философстваш, мис Тик, - сряза я Баба Вихронрав

– Нещо забелязвам, че като се оплескат нещата, много те избива на

философстване, а от това файда няма.

- Аз просто не искам да безпокоя детето, това е, - оправда се мис Тик, хвана ръката на Тифани, потупа я и заговори – Не се безпокой, Тифани, ние ще...

- Тя е вещица, - прекъсна я строго Баба – Трябва просто да и кажем

истината.

- Мислите, че се превръщам в... богиня? – досети се Тифани.

Заслужаваше си да им видиш лицата. Единствената уста, която не

беше зяпнала беше тази на Баба Вихронрав, която се подхилкваше

самодоволно. Така се усмихва някой, чието куче току що е направило

някой особено хубав номер.

- Как се сети? – попита Баба.

Доктор Суетон ми даде жокер: „Аватар: въплъщение на божество”.

Да, но аз няма да ти кажа това, помисли си Тифани. А каза:

- Е, такава ли ставам?

- Да, - отговори Баба Вихронрав – Зимеделецът си мисли, че ти си...

е, тя има купища имена. Все завъртяни от рода на Дамата на Цветята. Или

Лятната Господарка. Тя прави лятото, също както той прави зимата. Той си

мисли, че ти си тя.

- Хубаво, но ние нали знаем, че той греши, нали? – пробва се

Тифани.

- Ъ... не чак толкова, колкото би ни се искало, - отвърна мис Тик.

Повечето фийгъли бяха спряли на лагер в плевнята на Леля Ог, където се сбраха на военен съвет, само дето този съвет беше за нещо, което

не беше точно война.

- Туй нещо, дето че требе да борим тук, момци, - обяви Роб

Секигоопрай – е Бръмантиката.

- Туй па що е, бе Роб? – попита един от фийгълите.

- Епа туй да не е за как се пра’ят мънечките бебешори? – излезе с

догадка Прост Уили – Ти миналата година ни разправи. Баш интересно си

беше, макар ако питаш мен, тук таме мънечко ни послъгнà.

- Ми не е баш онуй, - отрече Роб Секигоопрай – Оно е бая мъчно да

се описува. Ма като гледам, Зимеделецо сака да върти бръмантика с

големата мънечка бабаяга, а па она ич не най що да стори.

- Епа начи оно си е баш както се праят бебешорите? – възкликна

Прост Уили.

118

- Не, оти туй даже сите дзверища го наят, ма само ората требе да я

наят Бръмантиката, - заобяснява Роб – Он, бико, га срещне некоя крава, нема нужда да и вика: „Сърце ми пра’и бум-бум-бум само га го зърнем

гиздавото ти личице”, оти оно си е некак турено право у чутурите им. Ма у

ората оно е по-мъчно. Бръмантиката е бая важна, от мен да найте. Най-вече

оно е чалъмо, момъко да припари до момето без она да му рипне и да му

издращи зъркелите.

- Ми я не видим как ние мо’ем баш на туй да я учим, - изказа се Леко

Луд Ангъс.

- Големата мънечка бабаяга чете книги, - обясни Роб Секигоопрай –

Она га види некоя книга, не мо’е да трае и я чете. А па я, - добави гордо

той – имам План.

Фийгълите си отдъхнаха. Винаги им олекваше, когато Роб имаше

План, особено като се има предвид, че повечето му планове се свеждаха до

налитането на нещо с крясъци.

- А ни кажи за тоя План, Роб, - примоли се Голем Йън.

- Драго ми е, дека попита, - каза Роб – Плано е: да и намерим книга

за Бръмантичната Любов.

- А как че я намерим тая ми ти книга, бе Роб, - попита неуверено

Били Големо Чене, който беше верен гонагъл, но и достатъчно умен да

изтръпва всеки път, когато на Роб Секигоопрай му щукнеше План.

Роб Секигоопрай царствено размаха ръка и рече:

- Епа тук жокер не ни требе! Друго не ни требе освен голема капа, палто, закачалка и дръжка от метла!

- Епа тъй ли? – намръщи се Голем Йън – Убаво, ма тоя път пу я да не

съм па некое колено!

При вещиците всичко е изпитание. Така че те сега изпитваха

стъпалата на Тифани.

Хайде на бас, че няма друг в целия свят, на който да му се налага да

прави това, мислеше си тя докато отпускаше крака в тавата с почва

насипана там набързо от Леля. И Баба Вихронрав и мис Тик седяха на

прости дървени столове, въпреки че сивият котарак Грибо се ширеше сам

върху единствения грамаден мек фотьойл. На никой не му трябва да буди

Грибо, когато Грибо иска да спи.

- Усещаш ли нещо? – полюбопитства мис Тик.

- Малко е студено, нищо друго... о, нещо става...

Между стъпалата и изникнаха зелени филизи и бързо порастнаха. До

корена си те побеляха и набъбвайки заизблъскваха краката настрани.

- Лук? – надигна глас сприхаво Баба Вихронрав.

- Добре де, само тези семена намерих, както бързахме, - обясни Леля

Ог ръчкайки лъскавите бели луковици – Добър размер. Само така, Тиф.

119

Баба я изгледа шокирано.

- Сега нали няма да вземеш да ги ядеш, а Гита? – укори я тя – Ама

точно така ще сториш, нали? Ама че ти ще ги ядеш!

Леля Ог, изправила се с по сноп луковици и в двете си дундести ръце

я изгледа гузно, но само за миг.

- Че защо не? – отвърна с достойнство тя – То зиме не е работа да си

вириш носа от пресен зеленчук. А и, освен друго, краката и са си чистички

и спретнати.

- Не е съвсем прилично, - изказа се мис Тик.

- Мен от това не ме боли, - намеси се Тифани – Аз нищо друго не

правих, освен да си пусна краката за малко в тавата.

- Ето, тя казва, че не боли, - изтъкна Леля Ог – А, на мен май ми

останаха малко семена от моркови в кухненския шкаф... – тя видя

израженията на лицата на другите – Добре де, добре, стига толкова. Няма

какво да ме гледате така. Просто се опитвах да посоча светлата страна на

нещата, нищо друго.

- Но, моля ви се, някой ще ми обясни ли какво ми става? – проплака

Тифани.

- Мис Тик щеше да ти даде отговор с премного и предълги думи, -

каза Баба – Но като опре до главното, ето какво ти е: случва ти се

Приказка. И те пригажда към себе си.

Тифани се помъчи да не изглежда сякаш не е разбрала нито дума от

това, което току що са и казали.

- Мисля, че малко подробности хич няма да ми навредят, - увери ги

тя.

- А аз мисля, защо да не взема да направя малко чай, - каза Леля Ог.

Глава Седма

Хванеш ли се на танца...

Зимеделецът и Лятната Господарка... играеха. Един никога не

свършващ танц.

Зимата никога не умира. Не и така, както умират хората. Тя се

скатава в късните слани и мириса на зима в някоя лятна сутрин, а в най-

големите жеги бяга във високите планини.

Лятото никога не умира. То се покрива вдън земята. На закътано

напъпват зимни пъпки, а под старата шума никнат белезникави кълнове.

Частица от него намира убежище в най-дълбоките, най-горещите пустини, където лятото е безкрайно.

120

За животните те са само промяна на времето, само част от всичкото.

Но ето че се явиха хората и им дадоха имена, също както изпълниха

звездното небе с герои и чудовища, понеже така те го превърнаха в

приказки. А хората обичат приказките, защото веднъж като превърнеш

нещата в приказка, приказката може да бъде променена. И точно тук беше

проблемът.

Така че Господарката и Зимеделецът вече хиляди години въртяха

тази игра, сменяйки се всяка пролет и всяка есен, и така докато едно

момиченце не можа да си сдържи краката и кацна в танца точно по най-

неподходящото време.

Но Приказката също си има свой живот. Тя е като някое

представление, траещо вече години наред, и ако на сцената вместо

истинската актриса вземе че излезе някое случайно попаднало там момиче, ами, толкова по-лошо за момичето. Ще му се наложи да носи костюма и да

си казва репликите с надеждата, че някак си ще я докара до щастлив край.

Промениш ли Приказката, дори и да не си искала, Приказката ще промени

теб.

Мис Тик го каза с много повече думи, такива като примерно

„антропоморфна персонификация”, но това беше, което в крайна сметка

разбра Тифани.

- Та значи... не съм богиня, така ли? – поиска да се увери тя.

- Ех, защо нямам черна дъска, - въздъхна мис Тик – Само че на тях

водата не им се отразява добре, а и тебеширите, разбира се...

- Това, което си мислим, че се е случило в Танца, - започна тихо Баба

Вихронрав – е, че ти и Лятната Господарка сте се... смесили.

- Смесили?

- Може и да имаш някои от нейните дарби. Митът за Лятната

Господарка казва, че цветя никнели навсякъде където и да се размотават

краката и, - каза Баба Вихронрав.

- Където и да стъпят нозете и, - поправи я сковано мис Тик.

- Какво? – сопна се Баба, която тъкмо беше започнала да крачи

напред-назад пред камината.

- Правилно е „където и да стъпят нозете и”, - поясни мис Тик – Така

е по-... поетично.

- Ха, - изсумтя Баба – Поезия!

Това ще ми докара ли още неприятности? – зачуди се Тифани и

попита:

- Ами истинската Лятна Господарка? Тя ще се сърди ли?

Баба Вихронрав спря да крачи и изгледа мис Тик, която каза:

- Ами, да... ъ... ние изследваме всички възможности...

121

- Което значи, че не знаем, - завърши Баба – Като се опре до

същината. Знае ли човек, като става дума за богове? Но, щом питаш, да, те

често си падат малко докачливи.

- Аз нея в танца не я видях, - спомена Тифани.

- А да си видяла там Зимеделеца?

- Е... не, - призна си Тифани.

Как да им опише онзи чуден, безвременен, златен, шеметен миг?

Тогава хич не и беше до тела или до мисли. Но все пак прозвуча като че

двама души бяха попитали „Коя си ти?”. Тя пак се обу.

- Ъ... къде ли е тя сега? – попита тя докато си връзваше връзките.

Може пък да и се наложеше да бяга.

- Сигурно се е прибрала под земята за зимата. Лятната Господарка

зиме над земната повърхност не стъпва.

- До сега, - подметна весело Леля Ог, която май всичко това я

забавляваше.

- Ето че със забележката на Г-жа Ог стигнахме и до другия проблем, -

поде мис Тик – Защото, що се отнася до, ъъъ, Зимеделеца и Лятната

Господарка, те, ами, в крайна сметка, те никога не са... – тя извъртя очи

многозначително към Леля Ог.

- Те никога не са се срещали, освен в Танца, - завърши Леля – Но ето

че цъфваш ти, на него му изглеждаш баш като Лятната Господарка, а пък

му се разкарваш най-нахално из зимата, така че като нищо може да му...

как да го кажа...?

- ... да си поощрила романтичните му въжделения, - намеси се

набързо мис Тик.

- Е, аз нямаше да го кажа точно така, - забеляза Леля Ог.

- За теб точно не се и съмнявам! – сопна и се Баба – Подозирам, че

ти щеше да използваш Изрази!

Тифани определено чу главното „И”, предполагащо, че въпросните

изрази не би трябвало да се споменават от възпитани хора. Леля се изправи

и се опита да си придаде надменен вид, което не е лесно, когато имаш лице

като весела, румена ябълка.

- Аз, всъщност, исках да обърна вниманието на Тиф върху ето това, -

заяви Леля взимайки едно украшение от претрупаната лавица.

Беше малка къщичка. Тифани я беше зървала и преди; отпреде

имаше две вратички, а сега от едната се показваше малко дървено човече с

цилиндър.

- Менторологича къщичка му викат, - обясни Леля подавайки я на

Тифани – Не знам как работи... има там някаква специална врътка или

както и да му викат... но ако ще вали, излиза малкият дървен мъж, а пък

ако ще е слънчево, излиза малка дървена жена. Да, но те, видиш ли, са на

една такава въртяща се джаджа, така че няма как да излязат и двамата, 122

схващаш ли? Ама няма начин. И как да не се зачудиш, като се сменя

времето, ако мъжът само така, с крайчеца на окото си зърне жената, та се

чудя значи...

- За секс ли става дума? – попита Тифани.

Мис Тик извъртя очи към тавана, Баба Вихронрав си прочисти

гърлото, а Леля се разсмя така гръмко, че щеше да притесни и дървеното

човече:

- Секс, а? Между Лятото и Зимата? Ама че мисъл.

- Хич... да не си я... помисляш, - намеси се строго Баба Вихронрав и

се обърна към Тифани – Захласнал се е по теб, това е то. А не знаем, колко

от силите на Лятната Господарка имаш. Тя може и да е доста отслабнала.

Ще ти се наложи да бъдеш лятото зиме, и така докато не свърши зимата, -

добави тя с равен глас – Така е справедливо. И без никакви оправдания. Ти

си направила избора си. И получаваш каквото си избрала.

- А не може ли просто да ида, да я намеря и да и се извиня...? – каза

Тифани.

- Не, - отсече Баба, пак почвайки да крачи пред камината – Старите

богове от извинения не разбират. Те знаят, че това са само думи.

- Знаеш ли, какво си мисля? – намеси се Леля – Мисля си, че тя те

наблюдава, Тиф. Казва си тя: „За коя се мисли тая малка тарикатка, че да

се фръцка на мойто място? Я да видим като се помъчи малко, дали ще и

хареса!”

- Г-жа Ог може и да има известно право, - обади се мис Тик

прелиствайки „Митологията” на Чинкин – Боговете обичат да плащаш за

грешките си.

Леля Ог потупа Тифани по рамото:

- Щом като тя иска да те види, какво толкова, ти пък и покажи на

нея, а Тиф? Това е то, начинът! Изненадай я!

- Имаш предвид Лятната Господарка ли? – не доразбра Тифани.

Леля намигна:

- Е, и нея също!

Откъм мис Тик се чу нещо много приличащо на подсмихване, докато

Баба Вихронрав не я изгледа накриво.

Тифани въздъхна. Колкото и да се приказва за избор, за нея сега

такъв нямаше.

- Добре тогава. Какво още може да се очаква от.. ами стъпалата?

- Аз, ъ, тъкмо проверявам, - отговори мис Тик, все така прелиствайки

книгата – А... пише, че тя била, тоест е, по-прекрасна от всички звезди

небесни...

Всички те се вгледаха в Тифани.

- Може и да направиш нещо с косата си, - предложи след някое време

Леля Ог.

123

- Какво например? – попита Тифани.

- Каквото и да е например.

- Освен стъпалата и правенето нещо с косата ми, - запита рязко

Тифани – има ли още нещо?

- Ето, според цитат от един древен ръкопис: „И шества тя по

моравите Априлски и изпълнюва кошерите пчелни с мед сладък”, -

докладва мис Тик.

- Как го правя това?

- Не знам, но подозирам, че то и без друго си става, - отвърна мис

Тик.

- А Лятната Господарка обира заслугата, така ли?

- Мисля, че тя, всъщност, просто трябва да съществува.

- Нещо друго?

- Ъ, да. Трябва да се погрижиш зимата да свърши, - каза мис Тик – И, естествено, да се оправиш със Зимеделеца.

- А това пък как да го направя?

- Ние мислим, че ти просто трябва да си... там, - рече Баба Вихронрав

– Или може би ще разбереш, какво да правиш, когато му дойде времето.

- Мяу.

- Къде там? – поиска да знае Тифани.

- Където и да е. Навсякъде.

- Бабо, шапката ти изпищя, - обърна и внимание Тифани – Каза

„мяу”!

- Няма такова нещо, - отрече рязко Баба.

- Да знаеш, каза го, - потвърди Леля Ог – И аз я

чух.

Баба Вихронрав изръмжа и си свали шапкага.

Бялото котенце, свило се около здраво стегнатия и

кок примигна на светлината.

- Какво да го правя? - измърмори Баба – Оставя

ли я тая пущина сама, ще ми се завре под шкафа и ще

врещи ли врещи, - тя огледа всички като че

предизвиквайки ги да кажат ако ще и дума – Както и

да е, - добави тя – то ми топли главата.

От креслото си Грибо лениво приотвори жълтата цепка на лявото си

око.

- Слизай, Ти, - каза Баба, сваляйки котето от главата си и оставяйки

го на пода – Госпожа Ог все ще има малко млекце в кухнята си.

- Вярно, че е малко, - въздъхна Леля – Бас държа, че някой ми го пие!

Окото на Грибо се отвори докрай и той леко заръмжа.

124

- Сигурна ли си, че знаеш, какви ги вършиш, Есме? – попита Леля Ог

готова да метне една възглавница – Той моичкият много люто си брани

територията.

Бялото котенце седна на пода и си уми ушите. И после, когато Грибо

се изправи на крака, тя го стрелна с едно такова невинно погледче и литна

право към носа му, докопвайки го с извадени нокти.

- Тя също, - изкоментира Баба Вихронрав, когато Грибо се изстреля

от креслото, профуча през стаята и изчезна в кухнята.

После от там се дочу трошене на супник последвано от дан-дан-дан-

дан-кането на капака на супника, който се повъртя на пода докато не

заглъхна. А котенцето доприпка пак в стаята, скочи в опразненото кресло и

се сви на кълбо.

- Ама той довлече половинка вълк оная седмица, - рече Леля Ог – Ти

да не си правила искперименти13 върху горкото котенце, а?

- На мен такова нещо и на ум няма да ми хрумне, - заяви Баба – Тя

просто си знае работата, това е, - тя се обърна към Тифани – Като гледам

някое време Зимеделецът няма да ти досажда много. Тук скоро ще настане

голям студ. Това ще му отвори на него много работа. А дотогава Госпожа

Ог ще те учи на... нейни си неща.

И Тифани си помисли: „Чудя се, колко ли притеснително ще е това.” Затрупани в преспите посред замръзналата мочурлива низина, неколцина странстващи библиотекари се бяха скупчили покрай

изстиващото си кюмбе и се чудеха какво ли още да изгорят.

Тифани така и не можа да научи много за библиотекарите. Те бяха

малко като скитащите жреци и учители, достигащи даже до най-малките, самотни селца за да предлагат такива неща (примерно молитви, лекарства, факти), от които хората можеше седмици наред да нямат никаква нужда, а

после изведнъж да им притрябват по много наведнъж. Библиотекарите

даваха за пени да почетеш някоя от книгите им, макар че понякога

приемаха и храна или запазени дрехи втора ръка. Ако им дадеш книга, те

ще ти дадат десет заемания безплатно.

Понякога можеше да се видят два-три от фургоните им паркирани

заедно на някоя поляна и да се помиришат лепилата, които те си варят за

поправка на най-старите си книги. Някои от книгите им бяха толкова

овехтели, че буквите бяха избледняли от дългото излагане на четящи

погледи.

Библиотекарите си имаха тайни. Разправя се, че можели да познаят

каква книга ти трябва, само като те погледнат, а още можели с някаква

тайна дума да ти отнемат гласа.

13 бел.авт.: искперимент – да правиш магия само за да видиш, какво ще се случи.

125

Точно сега те тършуваха из рафтовете си за прочутата книга на

Т.Х.Маузхолдер „Оцеляване в Снеговете”. Защото положението ставаше

отчаяно. Воловете, които им караха фургона, се бяха откъснали от впряга

си и изфирясали нанякъде във фъртуната, печката беше почти изгаснала, а, най-лошото от всичко, още малко и щяха да им догорят последните свещи, което значеше, че повече нямаше да могат да четат.

- Ето, в „Сред снежните порове” на К. Пиърпойнт Паундсуърт пише, че участниците в злощастната експедиция в Китовия Залив оцеляли като си

готвели супа от пръстите на собствените си крака, - отбеляза Заместник-

Библиотекар Гризлър.

- Звучи интересно, - оживи се Старши Библиотекар Суинсли, преравящ долния рафт – Рецепта има ли?

- Не, но може и да има нещо в „Готварство в сурови условия” на

Изобилия Лешоядова. Оттам взехме вчерашната рецепта за Изненадата с

Питателни Варени Чорапи...

На вратата се почука гърмовно. Тази врата беше от две части, така че

можеше да се отвори само горната половина, така че от долната да стане

малък тезгях, на който да бият печати в книгите. Сняг нахлу през цепките, когато чукането не престана.

- Дано не са пък вълците, - оплака се г-н Гризлър – Миналата нощ не

можах да мигна!

- Те да не би да чукат? Бихме могли да проверим в „Поведение на

вълците” на капитан У.Е.Лекомислов, - каза Старши Библиотекар Суинсли

– Или може просто да отвориш вратата и да видиш, а? Бързо! Че свещите

ще изгаснат!

Гризлър отвори горната половина на вратата. На стъпалата отвън

стоеше висока фигура, едва видима на коварната, разсеяна от облаците

лунна светлина.

- Я сакам Любов, - изломоти фигурата.

Заместник-библиотекарят се замисли за малко и каза:

- Там навън не е ли малко студенко?

- Абе вие не сте ли ората с книгите? – поиска да знае фигурата.

- Да, точно така... ааа, Любовни Романи! Ами че да, разбира се! –

отдъхна си г-н Суинсли – В такъв случай, мисля че ви трябва г-ца

Дженкинс. Насам, г-це Дженкинс, ако обичате.

- Вие май че премръзнете, - забеляза фигурата – Глей кви висулки са

ви щръкнали от тавано.

- Така е. Обаче успяхме да ги задържим настрани от книгите, -

отвърна г-н Суинсли – Хайде де, г-це Дженкинс. Този, ъъъ, господин търси

Любов. По вашата част е.

- Да, сър, - излезе напред г-ца Дженкинс – Какъв вид любов ще

обичате?

126

- Ми такваз с корица, видиш ли, и със страници и със сите му

буквища у нея.

Г-ца Дженкинс, която беше свикнала с такива неща, изчезна в мрака

от другата страна на фургона.

- Тея шашкъни са пълни откачалници! – намеси се нов глас, като че

идващ някъде откъм мрачния любител на книжнината, но не от главата, а

от доста по-ниско.

- Моля? – засегна се г-н Суинсли.

- А, нема проблема, - припряно се намеси фигурата – Болното колено

ми се обажда, я отга се помним страдам от него...

- Оти не земат да изгорят книгите па да се стоплят? – обади се

невидимото коляно.

- Че прощаете за туй, - извини се непознатият – нали ‘наете, едно

колено мо’е бая да изложи човеко. Туй колено направо здравето че ми

земе.

- Знам как е. И моят лакът се обажда, като се развали времето, -

посъчувства му г-н Суинсли.

В долните части на непознатия се завихри нещо като битка, от която

той се разтресе като кукла.

- Едно пени, моля, - обяви г-ца Дженкинс – И ще ми трябват името и

адресът ви.

Тъмната фигура потръпна.

- Хей, я... ние име и адрес не си даваме! – възропта непознатият –

Оно нашта верица ни го забранява, видите ли. Ъ... нечем да се пра’им и я

на колено, ма оти сте зели да умирате от студ?

- Воловете ни избягаха и, уви, наваля твърде дълбок сняг за да

вървим пеш, - обясни г-н Суинсли.

- Епа убаво. Ма нали си имате печка и сите му сухи вехти книги, -

продължи тъмната фигура.

- Да, знаем, - отвърна неразбиращо библиотекарят.

Настана една от онези неловки паузи, когато двама души изобщо, ама изобщо не могат да проумеят гледната точка на другия. След което

тайнственият клиент предложи:

- Чуйте що че ви казуем, оти я и ... мойто колено не ойдем да ви

приберем говедата? Нема ли да струва туй колкото пени? Голем Йън, ей

сегинка че усетиш на юмруко ми дебелио край!

Фигурата се изгуби от поглед. Сняг тихо валеше на лунната

светлина. За момент отнякъде се разнесе някаква патаклама, след това

викът „Кривънци!” заглъхна в далечината.

Библиотекарите вече се канеха да затворят вратата, когато чуха все

повече усилващото се ужасено мучене на воловете. Две снежни вълни се

надигнаха посред бялата пустош. Добичетата се носеха върху им като

127

сърфисти, ревейки към луната. На няколко крачки от фургона снежната

вълна утихна. Във въздуха проблясна нещо синьо-червеникаво, а

любовното романче изчезна.

Но най-странното беше, решиха библиотекарите, че когато воловете

се завтекоха към тях, те като че препускаха заднешком.

Трудно беше да те смути Леля Ог, защото смехът и пропъждаше

смущението. Самата нея пък нищо не можеше да смути.

Този ден Тифани, навлекла два чифта чорапи за предотвратяване на

злощастни плодородни произшествия, тръгна с нея, както му казват

вещиците, „по къщята”.

- Нали си правила това за Госпожица Предалова? - попита Леля като

излязоха.

Големи плътни облаци бяха налегнали планините. Тази нощ пак

щеше да вали сняг.

- О, да. А също и за г-ца Здравомислова и г-жа Подвежданска.

- И как, хареса ли ти? – Леля се уви по плътно в наметалото си.

- Понякога. Тоест знам, защо го правим, но понякога просто ми

писва от глупостта на хората. А лекуването даже много ми харесва.

- Добра си с билките, а?

- Не. Аз съм много добра с билките.

- Я, някой да не е почнал да се фука? – подсмихна се Леля.

- Ако не знаех, колко ме бива с билките, щях да съм глупава, Г-жо

Ог, - обясни Тифани.

- Точно така. Много добре. Добре е да си добра в нещо. А сега

следващата ни добринка ще е...

... да изкъпят една старица, колкото можеше да стане това с помощта

на два тенекиени легена и няколко пешкира. После се отбиха при една

родилка, което също беше вещерство, а после един мъж с много зле

наранен крак, на когото Леля Ог каза, че се бил оправял много добре, което

също беше вещерство, а после наминаха до една отдалечена група

скупчили се къщички, където изкачиха паянтовите дървени стълби до една

мъничка стаичка, от която един дядо изстреля по тях арбалетна стрела.

- Ах ти, дърти гяволе, още не си пукулясал, а? – поздрави го Леля –

Ама че добре изглеждаш! А на бас, че оня с косата е забравил къде

живееш!

- Ще го издебна аз него, Г-жо Ог, ще го издебна! – отвърна бодро

старецът – Щом като трябва да си замина, и него ще го взема с мен!

- Това е мойто момиче Тиф. Тя го учи вещерството, - повиши глас

Леля – А това е г-н Керевиз, Тиф... хей, Тиф?

Тя щракна с пръсти пред очите на Тифани.

- А? – измънка Тифани все още зяпнала в ужас.

128

Стигаше и само звънването на тетивата, но за частица от секундата

тя би се заклела, че зърна стрела преминаваща право през Леля Ог и

забиваща се в рамката на вратата.

- Как не те е срам да стреляш по девойчето, бе Бил, - скара му се

Леля докато оправяше възглавниците му – А и г-жа Доузър ми разправя, че

си стрелял по нея, като идвала да те навести, - добави тя оставяйки

кошницата си до леглото му – Така ли трябва да се държиш с почтена

жена, която ти носи манджата, а? Позор!

- Прощавай де, Лельо, - измънка г-н Керевиз – То е щото тя нали е

кожа и кости и носи черно. В тая ми ти тъмница все ще сбърка човек.

- Г-н Керевиз е залегнал на пусия за Смърт, Тиф, - обясни Леля –

Госпожа Вихронрав ти помогна да стъкмиш специалните капани и стрели, нали Бил?

- Капани ли? – прошепна смаяно Тифани.

Леля само я сръга и посочи надолу. Цялото дюшеме беше в свирепо

озъбени капани. Всичките изрисувани с въглен.

- Та казвам, нали Бил? – повтори Леля повишавайки глас – Тя ти

помогна с капаните!

- Тъй си е! – потвърди г-н Керевиз – Ха! Кой ще и се опре на нея?!

- Така си е, значи повече никаква стрелба по хората, освен по Смърт, разбрахме ли се? Иначе Госпожа Вихронрав няма да ти прави нови, -

отсече Леля, оставяйки едно шише на старата дървена кутия, която

служеше на г-н Керевиз вместо маса до леглото – Ето малко от илача ти, прясно забъркан. Къде ти каза тя да си държиш болката?

- Ей я тука на рамото ми, госпожа, кротичко си седи.

Леля докосна рамото и се замисли:

- Един такъв кафеникаво-белезникав фъндък ли? Един такъв

продълговат?

- А така, бе госпожа, - потвърди г-н Керевиз вадейки тапата от

шишето – Гърчи ми се тя, а аз и се смея.

Тапата излезе и в стаята изведнъж замириса на ябълки.

- Големка е станала, - забеляза Леля – Госпожа Вихронрав ще мине

привечер да я прибере.

- А така, госпожа, - каза старецът сипвайки си в канчето до ръба.

- Гледай да не стреляш по нея, нали? Че това само я вбесява.

Като излязоха от колибата, пак заваля сняг, на големи перести

парцали, предвещаващи здраво бачкане.

- Като гледам за днес това беше, - обяви Леля – Има да погледна и

туй онуй в Резена, но метлата ще почака до утре.

- Онази стрела... – започна Тифани.

- Въображаема, - усмихна и се Леля.

- Ама тогава си изглеждаше истинска!

129

Леля Ог се изсмя:

- Да се не начудиш, какви ли неща може да накара хората да си

въобразят Есме Вихронрав!

- Като капани за Смърт ли?

- О, да. Нали с тях старчето има още мерак за живот. Пътник е той за

Портата. Но Есме поне се погрижи да няма болка.

- Защото тя му виси на рамото ли? – заяде се Тифани.

- Ъхъ. Тя я извади от тялото му, за да не го боли, - обясни Леля, а

снегът хрустеше под стъпките и.

- Не знаех че можеш да правиш така!

- Мога само за дреболии, като зъбобол и прочее. Виж, Есме си е

шампионка тук. От нас никоя няма от пуста гордост да се посвени да я

викне на помощ. Щото, знаеш ли, бива я с хората. А странна работа, щото

тя хората не ги трае.

Тифани вдигна поглед към небето, а Леля беше от онези неудобни

личности, които все ще забележат всичко.

- Чудиш се дали няма да ти падне твойто либе, а? – ухили и се

широко тя.

- Лельо! Ама моля ти се!

- Ама точно това си мислеше, нали? – продължи Леля, която не

знаеше що е срам – Вярно, той винаги е тук, само щом помислиш за него.

Стъпваш през него, усещаш го по кожата си, отръскваш го от обувките си

като се прибираш вкъщи...

- Без такива приказки ако обичаш! – засегна се Тифани.

- Освен това какво е за една стихия времето? – все така си бъбреше

Леля – А и ми се чини, че снежинките не стават от само себе си, особено

ако трябва да докараш ръцете и краката правилно...

Ей сега ме дебне с крайчеца на окото си, дали няма да се изчервя, помисли си Тифани. Знам си го.

Тогава Леля я сръга в ребрата и се изсмя както тя си знаеше, така че

и камък щеше да се изчерви:

- Браво бе! То и аз навремето имах някои гаджета, дето си умирах да

ги отръскам от обувките си!

Тифани тъкмо се канеше да си ляга, когато намери под

възглавницата си книга.

Заглавието, изписано с огнено-червени букви гласеше „Играчка на

Страстта” от Марджъри Дж. Де Колте, а по-долу с по-ситен шрифт

пишеше: „ И богове и хора казаха, че тяхната любов няма да я бъде, но те

не искаха да слушат!! Душераздирателен роман за буреносна любов от

авторката на „Разлъчени Сърца”!!! ”

130

Корицата изобразяваше на преден план млада жена с черна коса и

дрешки малко в повече оскъдни, ако питаха Тифани, и косата и дрехите

развяни от вятър. Тя изглеждаше отчаяно решителна, а също и че още

малко и ще настине. От известно разстояние я зяпаше млад мъж на кон.

Като че се надигаше буря.

Чудна работа, Тифани видя в книгата библиотечен печат, а Леля

библиотеки не ползваше. Е, какво пък, няма да навреди ако почете

мъничко преди да духне свещта.

Тифани обърна на страница първа. После и на страница втора.

Някъде към страница деветнадесета стана да вземе Несъкратения Речник.

Все пак тя имаше по-големи сестри, така че поназнайваше туй онуй, -

каза си тя. Марджъри Дж. Пенюар обаче беше направила няколко направо

смехотворни гафа. Момичетата на Варовитище надали ще тръгнат да бягат

от младеж толкова богат, че да си има свой кон... или поне не за дълго или

без да му дадат шанс да ги настигне. А пък Меги, героинята на романа, определено не разбираше и бъкел от стопанство. Че кой младеж би се

интересувал от жена, която да не може да издои крава или да вдигне

прасенце? Каква файда от такава в стопанството? С размотаването с устни

като череши нали няма да издои кравите или да остриже овцете! И още

нещо. Марджъри Дж. Пенюар изобщо разбира ли поне нещичко от овце?

Това нали беше овцевъдно стопанство през лятото? Е, кога им беше

Стриженето? Второто по важност събитие в овцевъдската година, а да не

рачи да го спомене?

Добре де, може пък да гледаха Хабакукски Мързелиноси или

Низинни Кобълуъртски, които нямаха нужда от стрижене, но те бяха

такава рядкост, че всеки свестен разказвач със сигурност би ги споменал.

А пък онази сцена в пета глава, когато Меги изостави овцете си да се

оправят както знаят, и отиде да берат лешници с Роджър... ама може ли да

са толкова тъпи? Та нали овцете ще се запилеят кой знае къде и каква е тая

глупост да ми търсят лешници посред юни, моля ви се?

Тя прочете малко нататък и си каза: Яаа, ето какво било то. Хъммм.

Ей, то значи изобщо не било за лешници. На Варовитище на това му

казваха „да търсиш кукувичи гнезда”.

Тук тя спря, колкото да иде долу да вземе нова свещ и пак да и се

стоплят краката, след което продължи да чете.

Дали Меги да се ожени за унилия тъмноок Уилям, който вече беше

собственик на две крави и половина, или да се остави да бъде омаяна от

Роджър, който я наричаше „горда моя красавице”, но сто на сто беше лош

човек, защото яздеше вран жребец и имаше тънък мустак?

А защо пък си мисли, че трябва да се ожени точно пък за някой от

двамата? – зачуди се Тифани. И изобщо, тя пилееше твърде много време в

131

дълбокомислено облягане къде ли не и в цупня. Абе там изобщо някой

работа върши ли? А и ако винаги се облича така, ще хване хрема.

Да се не начуди човек, с какво само се примиряваха тези мъже. Но

пък и да се замислиш.

Тя духна свещта и се мушна под юргана от гъши пух, бял-бял като

сняг.

Сняг покриваше Варовитище. Натрупваше се покрай овцете, така че

от тях се виждаше само нещо мътно-жълтеникаво. Закриваше звездите и

вместо това искреше със собствената си светлина. Облепваше прозорците

на къщите закривайки оранжевите светлини от свещите. Но никога не

покриваше замъка. Замъкът се издигаше на едно възвишение малко

настрани от селото, каменна грамада господстваща над всичкиге тези

колиби със сламените им покриви. Колибите като че бяха порастнали от

земята, замъкът обаче беше побит в нея. И заявяваше: „Аз Господствам”.

Роланд седеше в стаята си и внимателно пишеше. Без да обръща

внимание на тропането отвън.

Аннаграма, Петулия, госпожица Предалова... писмата на Тифани

бяха изпълнени с хора от далечни земи, с чудновати имена. Понякога той

се опитваше да си ги представи и се чудеше, дали тя всъщност не си ги е

измислила. Цялата тази работа с вещерството изглеждаше... ами не беше

точно като в рекламата. А изглеждаше като...

- Чу ли това, непослушно момче такова? – разнесе се

тържествуващият глас на леля Данута – Сега си залостен и от тази страна!

Ха! Това е за твое собствено добро, нали разбираш? Вътре ще си седиш, докато не се извиниш!

... като яко бачкане, ако сме честни. Много достойно, разбира се, с

всичкото навестяване на болните и прочее, но и много отрудено и не

особено вълшебно. Той беше подочул за „танцуването по без гащи” и се

постара колкото можа да не си го представя, но то и без друго май нямаше

нищо подобно. Дори и летенето на метли изглеждаше някак...

- И сега вече знаем и за онзи твой таен проход, о да! Зазидан е! Стига

толкова си се подигравал с хора, които ти мислят само доброто!

... скучно. Той се спря за малко, оглеждайки разсеяно грижливо

струпаните до леглото му самуни хляб и наденици. Ще трябва да се запася

с лук нощес, реши той. Генерал Тактикус пише, че нищо друго не

благоприятства толкова нормалния ход на храносмилането, когато не може

да се намерят пресни плодове.

Какво да и пише, какво да и пише... да! Ще и разкаже за партито. Той

отиде само защото баща му, в един от по-будните си моменти, го беше

помолил. Защото беше важно да се общува със съседите, но не и със

роднините! Хубаво беше да се излезе за малко, а и той успя да си остави

132

коня в конюшнята на г-н Геймли, където на лелите нямаше и да им хрумне

да го търсят. Да... на нея ще да и хареса да прочете за партито.

Лелите пак се бяха развикали, че щели да заключат и вратата за

стаята на баща му. И бяха зазидали тайния проход. Значи му оставаше

само незамазаният камък зад гоблена в съседната стая, разклатената плоча, през която можеше да скочи в стаята отдолу и, разбира се, веригата под

прозореца, по която можеше да се спусне чак до долу. А на бюрото, върху

книгата на Генерал Тактикус, беше пълният комплект от лъскави новички

ключове. Беше ги поръчал на г-н Геймли. А ковачът беше разбран човек, разбиращ колко ще е добре да е в добри отношения с бъдещия Барон.

Той можеше да влиза и да излиза, когато му скимне, каквото и да

правеха те. Те можеше да тормозят баща му, да кряскат колкото им душа

иска, но не можеха да господстват над него.

Много неща може да се научат от книгите.

Зимеделецът се учеше. Което беше трудна и бавна задача, ако

мозъкът ти е от лед. Обаче той научи за снежните човеци. Правеха ги

човеците от по-малката разновидност. Което беше интригуващо. Защото, с

изключение на онези с островърхите шапки, по-големите човеци май не го

чуваха. Те знаеха, че невидими същества не им говорят направо от нищото.

Малките обаче още не бяха разбрали, кое е невъзможно.

В големия град имаше един голям снежен човек.

Или по-честно беше да го наречем кишав човек. Технически

погледнато, то си беше сняг, но още докато се рееше надолу през

градските мъгли, пушеци и миазми, той вече ставаше някак жълтеникаво-

сив, а накрая всичко което свършваше на паважа, беше преорано от

колелетата на каруците. Така че човекът беше, в най-добрия случай, донякъде снежен. И все пак три мърляви деца го правеха, защото да

направиш нещо, което да може да се нарече снежен човек, си беше редно, и толкова. Нищо че беше жълто-кафяв.

Те направиха каквото можаха с това, което можеше да се намери и

му поставиха две конски ябълки14 за очи и умрял плъх за нос. И тогава

снежният човек им проговори, направо в главите им:

- Малки човеци, защо правите това?

Момчето, което сигурно беше по-голямото момче, се спогледа с

момичето, което сигурно беше по-голямото момиче и каза:

- Аз ще ти кажа, че чух това, ако и ти ми кажеш, че си го чула.

Момичето още беше достатъчно малко, че да не си помисли

„снежните човеци не говорят” тъкмо когато един от тях и беше

проговорил, така че тя му отговори учтиво:

14 бел.авт.: Така се наричат, защото остават след конете и са големи горе долу колкото ябълки...

133

- Трябва да се сложат, за да станеш снежен човек, господине.

- Това прави ли ме човек?

- Не, щото... – тя се поколеба.

- Нямаш вътрешки, - помогна и третото и най-малко дете, може би

по-малкото момче, или пък по-малкото момиче, но това нямаше как да се

разбере от всичките навлечени по него пластове дрехи, с които приличаше

само на кълбо.

Вярно, имаше розова плетена шапка с помпон, но това не означаваше

нищо. Някой все пак се грижеше за него, защото на ръкавиците му беше

избродирано „Л” и „Д”, отпреде и отзаде на палтото му „П” и „З”, на

шапката имаше „Г”, а вероятно на подметките на ботушките му и „Д”.

Което значеше, че макар и да не знаеш, какво е то, можеше да си сигурен, че е застанало с правилната страна нагоре, и накъде гледа.

Покрай тях мина кола заливайки ги с нова вълна киша.

- Вътрешки? – каза тайният глас на снежния човек – Изготвени от

специален прах, о да! Но какъв точно прах?

- Железен, - отговори вероятно по-голямото момче – Колкото да

изковеш пирон.

- О, да, точно така, това е то, - подкрепи го вероятно по-голямото

момиче – По това нещо играехме на ластик. Ъ... „Желязо, колкото да

изковеш пирон... Вода, колкото да удавиш крава...”

- Куче, - поправи я вероятно по-голямото момче – То е „Вода, колкото да удавиш куче, Сяра, колкото бълхите да изгониш”. А кравата е в

„Отрова, колкото да съпукясаш крава.”

- Какво е това? – поинтересува се Зимеделецът.

- А, то е... нещо като... такова... стара песничка, - отговори вероятно

по-голямото момче.

- Повече е нещо като стихотворение. Всеки го знае, - поправи го

вероятно по-голямото момиче.

- Казва се „От тея неща е направен човек”, - добави детето с

правилната страна нагоре.

- Кажете ми го от начало до край, - настоя Зимеделецът и те му го

казаха колкото знаеха, там посред премръзналата улица.

Като свършиха, вероятно по-голямото момче попита с надежда:

- А може ли някак да ни вземеш да полетим с тебе?15

- Не, - отговори Зимеделецът – Трябва да намеря едни неща!

Нещата, от които се прави човек!

15 бел.прев.: Всяка година от 1982 г. на коледа по британската телевизия дават едно анимационно

филмче, „Снежният човек”, където едно момченце прави снежен човек, с който нощем летят хванати

ръка за ръка по целия свят.

134

Един ден, след обяд, когато почна да захладнява, някой трескаво

зачука по вратата на Леля. Оказа се, че беше Аннаграма, която едва не

падна в стаята като и отвориха. Изглеждаше окаяно и зъбите и страшно

тракаха.

Леля и Тифани я заведоха до огъня, но тя заговори още преди зъбите

и да загреят:

- Чечечерепипипи! – избълва тя.

Олеле, помисли си Тифани, а каза:

- Да, и?

- Чечечерпипите на гогоспопожица Пъпредадалова! – каза тя, когато

Леля се довтече от кухнята с нещо сгряващо.

- Да? И какво за тях?

Аннаграма отпи от чашата.

- Какво им направи? – възкликна отчаяно тя, а по брадичката и

протече какао.

- Погребах ги.

- О, не! Защо?

- Ами че те са черепи. Така да си се въргалят ли да ги оставя?

Аннаграма се огледа диво.

- Тогава ще ми заемеш ли една лопата?

- Аннаграма! Не може да се ровиш в гроба на Госпожица Предалова!

- Но на мен ми трябват някакви черепи! – настоя Аннаграма – Онези