Зимеделецът

хора... ами, като в старо време е! Аз собственоръчно белосах всичко там!

Имаш ли си на представа, колко време трябва да белосаш черни стени? А

те ми се оплакваха! До кристалотерапия не щат и да припарят, а само ми се

мръщят и ми разправят, как Госпожица Предалова им давала някакво

мазно черно лекарство, ужасно на вкус, но било лекувало! И не престават

да искат от мен да им разрешавам глупавите им дребни дърления, а аз и

идея си нямам за какво става дума. А тази сутрин имаше един старец, който умря, а аз ще трябва да го приготвя и да бдя над него нощес. Ами, искам да кажа, това е толкова... пфу...

Тифани хвърли един поглед на Леля Ог, която си седеше удобно-

удобно и си попафкваше кротичко с лулата. А очичките и блестяха. Като

видя изражението на Тифани тя премигна и каза:

- Да ви оставя ли да си побъбрите на спокойствие, а, момичета?

- Да, ако обичаш, Лельо. И моля те, не подслушвай зад вратата.

- Да подслушвам лични разговори? Как можа? – каза Леля и отиде в

кухнята си.

- Тя ще подслушва ли? – прошепна Аннаграма – Ох, само Госпожа

Вихронрав да научи, край с мене.

Тифани въздъхна. Аннаграма нищо ли не знае?

- Разбира се, че ще подслушва, - просвети я тя – Нали е вещица.

135

- Но тя нали каза, че няма!

- Ще подслушва, но ще се прави, че нищо не е чула и няма да каже на

никого, - обясни Тифани – Това в края на краищата си е нейната къщурка.

Аннаграма я погледна отчаяно:

- А вторника може би ще ми се наложи да израждам бебе някъде си в

някакво село! Някаква баба дойде да ми дърдори за това!

- Това ще трябва да е г-жа Брейчешик, - сети се Тифани – А аз, знаеш

ли, ти бях оставила бележки. Не ги ли прочете?

- Сигурно Г-жа Уховрътска ги е изхвърлила, - предположи

Аннаграма.

- А трябваше да ги погледнеш! Цял час ти ги писах! – укори я

Тифани – Цели три листа! Виж сега, я се успокой, а? Учила ли си нещо за

бабуване?

- Г-жа Уховрътска казва, че раждането е естествено явление и

Природата трябва да бъде оставена да следва хода си, - отговори

Аннаграма, а Тифани беше сигурна, че чу изсумтяване из-зад кухненската

врата – Е, аз все пак знам едно успокоително заклинание.

- Е, това сигурно ще потрябва, - промълви унило Тифани.

- Г-жа Уховрътска казва, че селските жени знаят какво да правят, -

пробуди се нова надежда у Аннаграма – Тя казва да се доверим на простата

им селяшка мъдрост.

- Е, старицата, която е дошла да те вика, е била г-жа Ойнабаби, а у

нея ще намериш само проста селяшка тъпотия, - простветли я Тифани –

Изпуснеш ли я от поглед, все ще наложи някоя рана с лапа от листа.

Виждаш ли, само защото една жена е беззъба, още не значи, че е мъдра. А

може да значи просто, че е била глупава повече време от другите.

Внимавай тя да не припари до г-жа Брейчешик докато не мине раждането.

Че то, раждането, и без нея няма да е леко.

- Добре де, знам купища заклинания, които могат да помогнат...

- Не! Без магия! Освен за отстраняване на болка! Не може да не

знаеш това?

- Да, но Г-жа Уховрътска казва...

- Тогава защо не вземеш да викнеш Г-жа Уховрътска да ти помогне?

Аннаграма я зяпна. Това последното изречение беше излязло на по-

висок тон, отколкото и се искаше. А после лицето на Аннаграма се

превключи на нещо, което тя сигурно смяташе за приятелско изражение.

От което тя придоби вид на леко побъркана.

- Хей, хрумна ми страхотна идея! – звънна гласът и като кристал, който ей сега ще се пръсне – Защо не се върнеш в къщурката и да работиш

за мен?

- Не. Имам си друга работа.

136

- Но ти си толкова добра в гнусните неща, Тифани, - заувещава я с

лепнещ от сладост глас Аннаграма – Идва ти толкова естествено.

- Това е защото започнах с агненията от малка. Мънички ръчички

могат да се вмъкнат вътре и да разплетат, каквото се е оплело.

А сега Аннаграма и излезе с онова изтормозено изражение, което се

получаваше, когато и се наложеше да се оправя с нещо, което не може на

минутата да разбере.

- Вътре в овцата ли? Да не искаш да кажеш направо в...

- Да, разбира се.

- И да разплиташ оплетеното?

- Понякога агнетата тръгват да излизат със задницата напред, -

обясни Тифани.

- Със задницата... – повтори унило Аннаграма.

- И още по-лошо може да стане, ако има близнаци.

- Близнаци... – и тук Аннаграма се съживи като че беше забелзала

някаква грешка – Чакай малко, виждала съм купища картинки на овчари и

овце, но нищо подобно не съм срещала. Аз си мислех, че то е само ... ами

да се навърташ наоколо и да гледаш как овцете си ядат тревата.

Имаше такива моменти, когато ти се струваше, че светът би станал

по-добър, ако Аннаграма изяждаше от време на време по някой

здравословен шамар. От всичките тези глупави обиди, които ги ръсеше без

дори да забележи, невероятната и незаинтересуваност в никого освен в

самата нея, това как се държеше с всички сякаш не дочуват, а и са малко

тъпи... от всичко това направо да вземеш да кипнеш. Но в крайна сметка го

търпиш, защото отново и отново виждаш, какво се крие зад всичко това. А

там се крие онова ошашавено личице, втренчило се в света като заек

сгащен от лисица и кряскащо ли кряскащо с надеждата, че звярът ще си

тръгне без да и направи нищо. А съборът на вещиците, които се

предполагаше да са умни, бяха поверили точно на нея този можещ да

озори всекиго участък.

В това просто нямаше смисъл.

Ама никакъв.

- То се случва само, когато има трудно ягнене, - каза Тифани докато

мислите и препускаха – Което значи, че ще е навън на тъмно, в студа и

дъжда. Тогава художниците нещо ги няма никакви наоколо. Чудно защо

ли.

- Защо ме гледаш така? – попита Аннаграма – Сякаш не съм тук!

Тифани примигна. Е добре, помисли си тя, и сега как да се оправя с

това?

- Виж какво, ще дойда да ти помогна с измиването и подготвянето на

тялото, - каза тя толкова спокойно, колкото можа – А сигурно ще успея да

137

ти помогна и с г-жа Брейчешик. Или пък помоли Петулия. Тя е много

добра. Но бдението ще трябва да си го свършиш сама.

- Да седя цяля нощ сама с мъртвец ли? – потръпна Аннаграма.

- Може да си вземеш книга за четене, - предложи и Тифани.

- Сигурно ще може да си начертая защитен кръг около стола ми..., -

измънка Аннаграма.

- Не, - отсече Тифани – Без магия. Г-жа Уховрътска не ти ли е казала

това?

- Но защитният кръг...

- Привлича внимание. Нещо може да цъфне да види защо ти е било

да правиш кръг. Но не се бой, то всичкото е само да се успокоят старите

хора.

- Ъ... като каза, че нещо може да цъфне... – започна Аннаграма.

Тифани въздъхна.

- Добре де, ще бдя с теб, но само този път, - обеща тя и Аннаграма

засия.

- Колкото до черепите, - продължи Тифани – изчакай ме за малко...

Тя отскочи до стаята си, и донесе, грижливо увит, каталога на Бофо, който беше скрила в стария си куфар, и и го връчи, предупреждавайки я:

- Не го поглеждай сега. Изчакай докато останеш сама. Може пък да

ти даде някои идеи. Разбрахме ли се? Ще мина към седем.

Когато Аннаграма си тръгна, Тифани седна и започна да брои

шепнешком. Когато стигна до пет, Леля Ог влезе и энтусиазирано избърса

праха от няколко прахосъбирачки преди да подметне:

- Я, ама твойта дружка тръгна ли си?

- Ти за малоумна ли ме смяташ? – отвърна Тифани.

Леля престана да се преструва, че шета и каза:

- Не че знам за какво сте си говорили, щото нали не слушах, но ако

бях слушала, да ти кажа, от тая работа и благодаря няма да получиш.

- Баба не трябваше да се набърква, - заяви Тифани.

- Я, не трябвало било значи? – лицето на Леля беше лишено от

всякакво изражение.

- Аз не съм вчерашна, Лельо, - настоя Тифани – Аз го разгадах.

- Разгадала си го, така ли? На леля умницата, - Леля Ог седна на

стола си – Я да те видим, какво точно си разгадала?

И тук ще я втасаме. Леля обикновено беше неизменно дружелюбна.

Така изведнъж да стане строга, си беше за изплашване. Тифани обаче не се

отказваше:

- Нямаше как да поема къщурката, - заобяснява тя – Е, ежедневната

работа мога да си я върша, но за да поемеш участък ти трябват повече

годинки. Като си на тринадесет, някои неща хората изобщо нищо няма да

ти кажат, каквато щеш шапка да имаш. Баба обаче го извъртя така, сякаш

138

предлага мен, а всички решиха, че това било съревнование между мен и

Аннаграма, нали? И те избраха нея, защото е по-голяма и звучи на

компетентно. А сега всичко се разнищва. Не е нейна вината, че са я учили

на магия вместо на вещерство. Баба просто иска тя да се провали, та

всички да видят, колко некадърна учителка е Г-жа Уховрътска. А аз пък не

мисля, че това е добре.

- Аз на твое място нямаше да бързам да решавам, какво точно иска

Есме Вихронрав, - каза Леля Ог – Иначе и дума няма да обеля, да знаеш.

Ако щеш ходи да помагаш на приятелката си, но все пак и при мен си

имаш работа, разбрахме ли се? Така ще е, всичко да си е честно. Как са ти

стъпалата?

- Добре се чувстват, Лельо. Благодаря, че попита.

Далече-далече, на повече от сто мили от тях, г-н Фюзел Джонсън не

знаеше нищо нито за Тифани, нито за Леля Ог, а, като стана дума нито и за

каквото и да е друго, освен за часовници, които му бяха поминък. Е, и

освен това знаеше как да варосва къщата си, което беше лесен и евтин

начин да направи стаята си бяла и спретната, нищо че всичко наоколо се

омацваше. Така че нищо чудно, че изобщо не проумя, как така няколко

шепи от негасената вар изригнаха от легена, извиснаха за миг във въздуха

като призрак и изчезнаха нагоре по комина. Накрая той реши, че това е

заради всичките тролове, надошли насам напоследък. Което не беше много

логично, но подобни убеждения кога ли пък са.

А Зимеделецът си помисли: Вар колкото да направиш човек!

Тази нощ Тифани прекара в компанията на Аннаграма и стария г-н

Тисо, само дето той не беше точно компания, защото беше умрял. Тифани

никога не беше обичала бденията над мъртви. То не беше нещо, което

точно пък да можеш да обикнеш. Винаги беше облекчение, когато небето

почнеше да изсветлява и запяваха птици.

От време на време през нощта г-н Тисо се обаждаше. Само че, разбира се, това не беше г-н Тисо, който вече беше срещнал Смърт преди

няколко часа, а само останалото след него тяло и звуците, които то

издаваше изстивайки всъщност не бяха нищо по различно от тези

случващи се в стара къща. Беше важно да се помнят тези неща към два

часа през нощта. Жизнено важни, когато свещта потреперваше.

Аннаграма хъркаше. Никой с толкова малко носле нямаше правото

да хърка толкова силно. Все едно къртеше дюшемето. И да имаше някакви

зли духове наоколо нея нощ, това сигурно щеше да ги пропъди. Не че

задавеното „хх-кхх-хрх” беше толкова лошо, а и „хъъърррр!” можеше да се

изтърпи, но това което наистина ядеше нервите на Тифани беше паузата

между тях, точно след като „хх-кхх-хрх” се задавеше и преди да изригне

139

мощното „хъъърррр!”. Веднъж си излизаше направо „хх-кхх-хрх-

хъъърррр!”, слято и стегнато, следващия път след „хх-кхх-хрх” настъпваше

толкова дълго мълчание, че Тифани затаяваше дъх в очакване на

„хъъърррр!” Хич нямаше да е зле Аннаграма да реши накрая, каква пауза и

изнася. А понякога тя изобщо преставаше да хърка, и настъпваше

благословена тишина, може би с леко попримляскване, докато Аннаграма

се наместваше в стола си, и така до следващото развихряне на

дъскорезницата.

Къде си, Господарке на Цветята? Какво си ти? Трябваше да си

заспала!

Гласът му беше толкова слаб, че Тифани можеше и да не го чуе, ако

не се беше напрегнала така в очакване на поредното „хх-кхх-хрх”. А ето го

и него...

- Хх-кхх-хрх!

Позволи ми да ти покажа моя свят, Цветна Господарке. Нека ти

покажа цветовете на леда!

- ХЪЪЪРРРР!

Около три четвърти от Тифани си мислеше: „О, не! Дали ще ме

намери, ако му отговоря? Не, ако можеше да ме намери, вече щеше да е

тук. А дланта ми не ме прищипва.”

А останалата четвърт си мислеше: „Бог или богоподобно същество

говори с мен, и затова, Аннаграма, ако само за мъничко да беше

престанала с това твое хъркане, ако обичаш”.

- Хх-кхх-хрх!

- Нали казах, че съжалявам, - прошепна тя в полумрака с

треперливата светлина на свещта – Видях айсберга. Толкова ... ъъъ ... мило

от твоя страна.

Аз направих още много такива.

- ХЪЪЪРРРР!

Още много айсберги, мислеше си Тифани. Грамадански ледени

плаващи планини с моя образ, с влачещи се подире им тежки мъгли и

снежни фъртуни. Колко ли кораби са се блъснали в тях?

- Не трябваше да си правиш целия този труд, - прошепна тя.

Силите ми растат! Аз слушам и се уча! Аз разбирам човеците!

Оттатък прозореца на къщурката запя дрозд. Тифани духна свещта и

сива светлина се запромъква в стаята.

Слушал бил и се учел... че как може някаква виелица да разбере

каквото и да е?

Тифани, Цветна Господарке! Аз правя себе си човек!

Аннаграма издаде някакво сложно грухтене, когато нейните „хх-кхх-

хрх” и „хъъърррр!” се застъпиха, и се събуди.

140

- А, - произнесе тя протягайки се и прозявайки се, след което се

огледа – Е, май мина добре.

Тифани се беше втренчила в стената. Какво искаше да каже той с

това, че правел себе си човек? Да не би...

- Ти не заспа, нали, Тифани? – каза Аннаграма с каквото сигурно си е

мислила че е игрив тон – Дори и само за моментченце, а?

- Какво? – все така зяпаше стената Тифани – А... не. Изобщо!

На долния етаж се размърдаха хора. След малко стъпалата

заскърцаха и ниската врата се отвори. Мъж на средна възраст надникна

притеснено с очи сведени към пода и измърмори:

- Мама пита дали вие, дами, няма да желаете малко закуска?

- О, не, в никой случай не бихме отнели и малкото... – започна

Аннаграма.

- Да, ако обичате, ще ви бъдем много благодарни, - изпревари я

Тифани с по-силен глас и мъжът кимна и затвори вратата.

- О, как можа да кажеш това? – възмути се Аннаграма, когато

стъпките му заскърцаха надолу – Та тези хора са бедни! А аз мислих, че

ти...

- Я си затваряй устата! – скастри я Тифани – Млъквай и се събуди!

Тези хора са истински! А не са като някаква си, ами, идея! Слизаме при тях

и си изяждаме закуската и им казваме колко е хубава, след което им

благодарим и те ни благодарят и си тръгваме! И така всички ще са

направили всичко по реда си, както си е по обичая, а за тях това е най-

важното. Освен това те не мислят, че са бедни, защото тук всички са

бедни! Те обаче не са толкова бедни, че да не могат да си позволят да

направят каквото е редно! Виж това би било сиромашия!

Аннаграма я беше зяпнала с отворена уста.

- Внимавай, какво ще кажеш по-нататък, - предупреди я задъхано

Тифани – А най-добре нищо не казвай.

На закуска имаше пържени яйца с бекон. Те бяха изядени посред

учтива тишина. След това, поддържайки същата тишина, само дето вече

навън, те отлетяха обратно към онова, което хората сигурно винаги ще

наричат къщурката на Госпожица Предалова.

До нея пристъпяше от крак на крак едно малко момченце. Щом те

кацнаха, то изстреля:

- Госпожа Ойнабаби каза, че бебето е на път да излезе и още каза, че

ще ми дадете едно пени за тичането до вас.

- Ти нали си имаш чанта? – обърна се към Аннаграма Тифани.

- Да, ами, купища.

- Имах предвид чанта за спешни случаи. Нали разбираш, каквато ти

стои до вратата и където държиш всичко, което може да ти потрябва ако...

141

Тифани си отбеляза ужасеното изражение на лицето на другата

девойка.

- Е добре, значи нямаш чанта. Ще трябва да се оправяме с каквото

има. Дай му пени и да потегляме.

- Не може ли да викнем някого за помощ, ако нещата се оплескат? –

попита Аннаграма като излетяха.

- Ние сме помощта, - отговори и простичко Тифани – А понеже това

е твоят участък, ще ти дам наистина мъчната работа...

... която беше да заглавичква г-жа Ойнабаби. Която не беше вещица, макар че хората си мислеха че е. Тя изглеждаше като такава... тоест като

такава жена, която е изкупила всичко от каталога на Бофо в деня на

Специалната Промоция за Космати Брадавици. И беше леко смахната и не

биваше да бъде допускана на миля растояние от всяка първа родилка, защото удаде ли и се случай, много съвестно ще им разкаже (или поне

разкикоти) за всичко, което може да тръгне накриво, и то така, че да звучи

сякаш задължително ще тръгне накриво. Иначе не беше чак толкова зле

като болногледачка, стига да я спреш някак да налага лапи от разни бурени

където свари.

Раждането не мина без рев и малко зор, но не чак толкова, колкото

беше предсказала г-жа Ойнабаби, и се роди момченце, което не излезе

изтърсаче само защото Тифани го хвана; Аннаграма просто не знаеше, как

се държи бебе и щеше да го изтърси.

Но пък тя изглеждаше добре с островърха шапка и понеже беше

несъмнено по-голяма от Тифани и не свърши почти никаква работа, останалите жени решиха, че тя е главната.

Тифани я остави да държи бебето (този път с правилната страна

нагоре) с гордо изражение и потегли на дългия си полет през горите за Тир

на Ог. Вечерта беше ясна, но от време на време вятърът издухваше от

дърветата жилещи снежни кристалчета. Пътуването беше изтощително и

много, ама много студено. Той няма как да знае къде съм аз, повтаряше си

тя летейки в здрача. И той не е особено умен. А зимата все някога трябва

да свърши, нали така?

Ъ... как? – обади се Вторият и Акъл. Мис Тик каза, че трябва просто

да си там, но все ще трябва да направиш и още нещо, нали?

Сигурно ще трябва да походя малко боса, предположи Тифани.

Ама навсякъде ли? – зачуди се Вторият и Акъл, докато тя лавираше

между стволовете на дърветата.

Сигурно това е като да си кралица, намеси се Третият и Акъл. Тя

трябва само да си седи в двореца и може би от време на време да излиза с

голямата карета да маха на хората, а царуването в цялата обширна държава

си върви по реда си.

142

Но докато се мъчеше да не се блъсне в поредните дървета, тя

избягваше и сблъскването с още една писклива мисълчица, постоянно

опитваща се да пропълзи в ума и: „Рано или късно, все някак той ще те

намери... и какво значи, че щял да направи себе си човек?” Заместник-началник Пощата Грош не вярваше в доктори. Те само те

разболяват, така смяташе той. Затова всяка сутрин слагаше сяра в чорапите

си и с гордост можеше да заяви, че цял живот и един ден болест не е видял.

Може би, защото много рядко някой го доближаваше, заради миризмата.

Нещо обаче го доближи. Бурен вятър нахлу в пощенския му офис, когато една сутрин той отвори вратата и отвя чорапите му в неизвесна

посока.16

И никой не чу, как Зимеделецът каза:

- Сяра, колкото да направиш човек.

Когато Тифани влезе, отупвайки снега от ботушите си, Леля Ог

седеше до огъня.

- Ама ти си премръзнала, - каза Леля – Това което ти трябва, е чаша

горещо мляко с една капчица бренди, и ще те оправи.

- Ооо, д-д-да... – успя някак да смотолеви през тракащите си зъби

Тифани.

- Тогава що не донесеш едно и за мен, а? – каза Леля – Пошегувах се.

Ти сядай да се топлиш, а за пиенето ще се погрижа аз.

Краката на Тифани бяха като буци лед. Тя клекна до огъня и

протегна ръце към осажденото котле на голямата му черна кука. То тъкмо

къкреше.

Нагласяш си ума правилно, и балансираш. Протягаш ръце, обгръщаш

котлето с длани и се концентрираш и още повече се концентрираш върху

премръзналите ти крака.

След някое време стъпалата и се затоплиха и после...

- Оу! – Тифани отдръпна ръцете си и засмука пръстите си.

- Не си беше нагласила ума, - отбеляза Леля от вратата.

- Добре де, ама, знаеш ли, то не е чак толкова лесно като си имала

тежък ден и не си се наспала и Зимеделецът да те преследва, - ядоса се

Тифани.

- Огъня това не го интересува, - сви рамене Леля – Хайде на

горещото мляко.

16 бел. авт.: За това писаха вестниците и малко по-късно една вдовица му писа, колко била възхитена

най-сетне да види мъж, който наистина да разбира от хигиена. По късно те били видени заедно, така че, както се казва, хванали са нещо...

143

Когато Тифани се постопли, нещата малко се пооправиха. Тя се

зачуди, колко ли бренди е сипала в млякото Леля. Леля си беше направила

едно и за себе си, като, кой знае, може и да беше капнала малко мляко в

брендито.

- Е, нали ти е хубаво и удобно? – подметна след някое време Леля.

- За секс ли ще приказваме? – попита Тифани.

- Някой да е казвал, че ще е това? – отвърна невинно Леля.

- Имах аз нещо като чувство, - каза Тифани – И аз знам откъде идват

бебетата, Г-жо Ог.

- Да се ненадява човек.

- Знам също и как пръкват там. Израстнах на чифлик и имам много

по-големи сестри.

- Хубаво тогава, - рече Леля – Та значи, излиза, че си готова за

живота та дрънка. И не остава много на какво да те науча, както гледам. То

и по мен никога не се е прехласвал някой бог, ако си спомням правилно.

Поласкана си, а?

- Не! – после Тифани видя усмивката на Леля и си призна – Добре де, малко.

- А страх ли те е от него?

- Да.

- Е, горкичкият малко ги пообърка нещата. А толкова добре го беше

започнал с всичките ледени рози и ала-бала, а после като му се прииска да

си покаже мускулите и хайде. Типично. Но не бива да се страхуваш от

него. Той от теб трябва да се страхува.

- Защо? Защото се преструвам на цветната жена ли?

- Защото си момиче, бе момиче! На какво прилича това, умно

момиче, а да не може да завърти някакво си момче около малкия си пръст?

Той е хлътнал по теб. С една само думичка можеш да направиш от живота

му мизерия. Виж, аз като бях момиче, един младеж насмалко да се хвърли

от Ланкърския Мост, защото бях отхвърлила ухажването му.

- Така ли? И какво стана?

- Разотхвърлих го. Е, толкова мил изглеждаше, както беше застанал

там, и си мислех аз, ей това ако не е хубав задник... - Леля се облегна – А и

виж горкичкото ми Грибонченце. В бой ще размаже когото си ще. Да, но

малкото бяло котенце на Есме като му скочи, сега сиромахчето на леля не

ще да влезе в стаята без отначало да промуши главичка през вратата да

види, дали нея я няма вътре. Само като му видиш личицето като се

оглежда. Цялото набръчкано. Разбира се, ако поиска, ще я разпарчетоса

само с единия си нокът, да но тя вече му е оправила главата.

- Искаш да кажеш, да се опитам да издращя лицето на Зимеделеца, така ли?

144

- Не, не, защо ти е да си толкова проклета. Остави му мъничко

надежда. Бъди любезна, но твърда...

- Но той иска да се ожени за мен!

- Добре.

- Добре ли?

- Това значи, че иска да си останете приятели занапред. Не му казвай

нито да, нито не. Дръж се с него като кралица. Той трябва да се научи да ти

оказва уважение. Ей, какво правиш?

- Водя си записки, - отговори Тифани бързо пишейки в дневника си.

- Не ти трябва да записваш, миличко, - каза Леля – То си е записано

някъде в теб. На страница, която още не си отваряла, като гледам. Което ме

подсеща, че тези тук дойдоха за теб, - Леля потършува под възглавниците

на креслото си и измъкна два пощенски плика – Мойто момче Шон нали е

пощаджията, така че знае, къде си се преместила.

Тифани замалко не ги изтръгна от ръцете и. Две писма!

- Харесваш го, а? Твойто момче от замъка, нали? – подпита Леля.

- Той е един познат, с когото си пишем, - обясни високомерно

Тифани.

- Само така, точно такъв поглед и глас ти трябва и ще се оправиш със

Зимеделеца! – одобри Леля – Че за какъв се мисли той да смее да ти говори

така? Все така давай!

- Ще ги прочета в стаята си, - реши Тифани.

Леля кимна.

- Едно от момичетата ни направи чуден гювеч, - спомена тя (Леля

беше прочута с това, че не помни имената на нито една от снахите си) –

Твоят е в печката. Аз съм до кръчмата. А утре почваме работа от рано-

рано.

Сама в стаята си Тифани прочете първото писмо.

За невъоръжено око, на Варовитище не се случваше кой знае какво.

Варовитище странеше от Историята. То беше място за дреболии. За

каквито Тифани четеше с удоволствие.

Второто писмо изглеждаше почти досущ като първото... докато не

стигна до частта за бала. Отишъл значи той на бал! В къщата на лорд

Дайвър, който бил съсед! И той танцувал с неговата дъщеря, на име

Анестезия, защото лорд Дайвър си мислел, че това било много мило име за

момиче! И те изтанцували три танца!! И сладолед!! И Анестезия му

показала нейните акварели!!!

Как може ей така да седне и да ми пише такива неща?!!!

Погледът на Тифани продължи нататък, към всекидневните новини

като лошото време и какво станало с болния крак на старата Аги, но

думите не стигаха до мозъка и, защото той се беше подпалил.

145

За какъв се мисли той, да ми танцува с друго момиче?

Ти танцувá със Зимеделеца, - напомни и Третият Акъл.

Добре де, ами акварелите?

Зимеделецът ти показа неговите снежинки, - не пропусна да

отбележи Третият Акъл.

Но аз гледах само от учтивост!

Може пък и той да е гледал само от учтивост.

Добре де, но аз нали ги знам онези негови лели, продължаваше

яростно нататък Тифани. Мен те не щяха и да погледнат, както съм само

селянка! А лорд Дайвър е много богат и дъщеря му е единствено дете! Те

кроят замисли!

И как може той ей така да седне да ми пише, как ял сладолед с друго

момиче сякаш това е най-нормалното нещо?! Та това е по-лошо дори от...

добре де, във всеки случай е доста лошо!

Колкото до това как гледал нейните акварели...

Той е само познат, с когото си пишете, - припомни и Третият Акъл.

Да, ама...

Да, ама... какво? – не мирясваше Третият Акъл, който почваше да

лази по нервите на Тифани. Поне собствените ти мисли би трябвало да

имат елементарното приличие да са на твоя страна!

Така изобщо „да, ама...”, ясно? – помисли си ядосано тя.

Това не беше много разумно от твоя страна.

Я, нима? Е, аз нали денонощно съм все разумна! Години наред съм

все разумна! И ако сметна, че ми се полагат пет минутки да побъда

неразумно вбесена, ти ще ми възразиш ли нещо?

Долу има гювеч, а ти от закуска нищо не си хапвала, - каза Третият

Акъл. Като хапнеш, ще се почувстваш по-добре.

Как мога да ям манджи, когато някои ми гледат разни акварели? Как

е посмял само да гледа акварели?!

Третият Акъл обаче беше прав... не че от това ставаше по-леко. Но

ако трябва да си ядосана и обидена, нека поне това да става на пълен

стомах. Тя слезе и намери гювеча в пещта. Ухаеше приятно. Само най-

хубавото за нашето мило Мамче.

Тя дръпна чекмеджето с приборите да си вземе лъжица. Чекмеджето

заяде. Тя го заразтръска, задърпа, и поруга малко, но чекмеджето не се

отклещи.

- Давай, не спирай, само така, - обади се зад нея един глас – Направо

гледаш как ще стане чудо. Ама да не вземеш случайно да проявиш разум, да бръкнеш с пръсти в цепката и внимателно да освободиш каквото се е

заклещило. Не, не. Тропай и псувай, това е начинът!

Тифани се обърна.

146

До

кухненската

маса

беше

застанала

кльощава

жена

с

многострадален вид. Носеше нещо като чаршаф увит около нея и пушеше

цигара. Тифани досега не беше виждала жена да пуши цигара, особено пък

цигара горяща с мазно-червен пламък и хвърляща искри.

- Коя си ти и какво търсиш в кухнята на Г-жа Ог? – попита остро

Тифани.

Сега беше ред и на жената да се изненада.

- Ама ти можеш да ме чуваш? – възкликна тя – И да ме виждаш?

- Да! – ядоса се Тифани – И тук е хигиенична зона за приготвяне на

храна, тъй да знаеш!

- Но ти не трябваше да можеш да ме виждаш!

- Е, сега гледам право в теб!

- Чакай малко, - жената се намръщи – Ти май не си само човек, нали...? – тя за миг някак странно поприжумя и после каза – Я, ама ти си

тя. Познах, нали? Новата Лято?

- Остави мен, а ти коя си? – настоя Тифани – А онова беше само един

танц!

- Аноя, Богиня на Нещата Заклещили се в Чекмеджета, - представи се

жената – Приятно ми беше да се запознаем.

Тя пафна още веднъж с цигарата и се разхвърчаха още искри. Някои

се посипаха по пода, но май не причиниха никакви щети.

- И само за това има цяла богиня? – изуми се Тифани.

- Е, още намирам загубени тирбушони и неща търкулнали се под

мебелировката, - каза небрежно Аноя – Понякога разни неща се забутват и

под възглавници на канапета и дивани. Искат да поема и запецнали

ципове, но за това още се колебая. Най-вече обаче се богоявявам всеки път, когато хората заразтръскат заялите си чекмеджета призовавайки боговете,

- тя пафна с цигарата си – Чайче да ти се намира?

- Но аз никого не съм призовавала!

147

- Напротив, - не се съгласи Аноя и цигарата и хвърли нови искри –

Ти кълнеше. А рано или късно всяка клетва става молитва, - тя махна с

ръката, с което не държеше цигара и нещо в чекмеждето издрънча –

Готово. Беше яйцерезачката. Всеки си има такава, макар че никой не знае

защо. Някой изобщо някога купувал ли си е съзнателно яйцерезачка?

Съмнявам се.

Тифани изпробва чекмеджето. То излезе леко.

- А с чая какво стана? – напомни Аноя и седна.

Тифани постави вода да се грее и попита:

- Значи знаеш за мен?

- О, да, - отвърна Аноя – Много време мина, откакто за последно

някой бог се е влюбвал в смъртна. Всички си умират да видят, как ще

свърши.

- Влюбил се?

- О, да.

- И да не искаш да кажеш, че боговете ме гледат?

- Ами че разбира се, - потвърди Аноя – Повечето от по-големите

клечки тея дни и без друго си нямат работа! Мен обаче ме притискат да се

оправям с ципове, нали, а ръцете ми в това скапано време ще станат на

нищо!

Тифани вдигна поглед към тавана, вече целия задимен.

- И през цялото ли време гледат? – попита разтревожено тя.

- Както чувам, ти си привлякла повече зрителски интерес и от

войната в Клачистан, а имай предвид, че тя е доста популярна, - Аноя

протегна зачервените си ръце – Виж на какво са заприличали. Ама на

някой да не би да му пука случайно?

- Даже когато ... се къпя ли? – поиска да знае Тифани.

Богинята се изсмя гадничко:

- Да. И да знаеш, те и в тъмното виждат. Най-добре да не мислиш за

тях.

Тифани пак вдигна поглед към тавана. А така и се беше искало да си

вземе баня тази вечер.

- Ще се опитам, - каза тя мрачно и добави – А... трудно ли е то, да си

богиня?

- И хубави дни се случват, - отвърна Аноя, изправи се, подхвана за

лакътя ръката с цигарата с другата си ръка, придърпа горящата и мятаща

искри дяволия по-близо до лицето си, дръпна рязко, вдигна глава и избълва

облак дим, който се присъедини към мътилката под тавана. По пода пак

148

заваляха искри – То аз не съм чак толкова отдавна в тоя бизнес с

чекмеджетата. На времето бях вулканична богиня.17

- Наистина ли? – рече Тифани – Никога нямаше да се сетя.

- О, да. Хубава работа беше, ако не се броят писъците, - заспомня си

Аноя, след което добави горчиво – Ха! А богът на бурите постоянно ми

валеше по лавата. Това са то мъжете, муцинка. Само да се обърнеш и ти

валят по лавата.

- И гледат акварели, - включи се Тифани.

Очите на Аноя се присвиха:

- Акварелите на някоя друга ли?

- Да!

- Мъже! Всичките са все същите, - каза Аноя – Ако ми послушаш

съвета, муцинка, вземи му покажи на наш Зимеделчо вратата. Какъвто е

елементарен, сиреч нали е само природен елемент.

Тифани погледна объркано към вратата.

- Изритай го поживо поздраво, муцинка, - разгърна мисълта си Аноя

– изхвърли му партакешите и смени бравата. Пък нека става целогодишно

лято, както е в топлите страни. Всичко да е в лозя и лиани, как ти се

струва? На всяко дърво кокосови орехи! Ха, аз като бях още в играта с

вулканите, направо се бях заринала в манго. Кажи сбогом на сняг, мъгли и

киша. В теб ли е вече джаджата?

- Каква джаджа? – обезпокои се Тифани.

- Ще дойде, нямай грижа, - увери я Аноя – Чух, че може и да видиш

малко зор да... Ох, чувам тропане, трябва да отлитам, ама ти споко, муцинка, аз на него няма да му кажа къде си...

Тя изчезна. И пушекът също.

Не знаейки какво друго да стори, Тифани си сипа от манджата и

започна да яде. И така... значи сега тя може да вижда богове? И те знаят за

нея? И всички напират да и дават съвети.

Не е на добре това да привличаш вниманието на висшестоящите, беше казвал баща и.

Но пък си беше впечатляващо. Влюбен в нея, а? И е разправял това

на всички? Но пък той всъщност не е бог като хората, а само някаква си

природна стихия. Абе изобщо, гола вода и въздух под налягане!

Но дори и така да е, все пак... гледай ти. Подир някои търчат ли

търчат природни стихии! Точно така! Това да не ви е ала-бала? Ако някои

17 бел.прев.: Ако на някого богинята Аноя е заприличала смътно по нещо на Прелест-Хубавинка

Миличкова, любимата на изигралия не малка роля в кариерата на богинята Аноя Олян фон Ментелик, то

приликата може и да не е случайна. Големът Ангамарад си спомняше за една древна вулканична богиня, която приличала някак на Госпожица Миличкова и която имала отношения с бога на бурите точно като

описаните тук. Но кой знае, може и да е само съвпадение.

149

хора са толкова смотани, че да танцуват с момичета, коварно рисуващи

акварели за да навлекат на честните мъже Зла Съдба, добре тогава, някои

други пък могат да се държат надменно с някои, които са почти богове. Тя

би могла да спомене това в някое писмо, само че, естествено, няма да вземе

да му пише точно пък сега. Ха!

А на няколко мили от там Старата Майчица Чернокачулкова, правеща си сама сапун от животински мазнини и поташ, добит, точно така, от растителна пепел, усети как някой и изтръгва сапуна от ръката, точно

когато се канеше да накисне малко бельо в горещата вода. А освен това

водата в коритото стана на лед.

Понеже беше вещица, тя незабавно каза:

- Ей, тук има странен крадец!

А Зимеделецът каза:

- Поташ, колкото да направиш човек!

Глава Осма

Рогът на изобилието

Тази нощ, след като Леля Ог си легна, Тифани се изкъпа, както си

беше наумила. Което не беше проста работа. Първо, трябваше да се вземе

тенекиената вана закачена на куката зад на клозета, който беше чак в

дъното на градината, и да се довлече през тъмната мразовита нощ до

почетното си място пред огъня. После трябваше да се сложат котлите с

вода на огъня в огнището и на черната кухненска печка, а осигуряването

дори и на две педи топла вода си беше зор. След това всичката вода

трябваше да бъде излята в мивката, а ваната оставена в ъгъла, в готовност

да бъде изнесена навън сутринта. А щом като и без друго ти се налага да

правиш всичко това, разбира се, че ще изтъркаш всеки милиметър.

Тифани този път направи и още нещо: Тя написа на едно картонче

„МОЛЯ, НЕ БЕЗПОКОЙТЕ!!” и го заклещи на фенера висящ от тавана на

стаята, така че да може да се прочете само от горе. Не че беше сигурна, че

това ще отпъди по-любопитните богове, но като го направи, се почувства

по-добре.

Тази нощ тя спа без сънища. Сутринта снегът беше покрил преспите

с още една ръка, а две от внучетата на Леля Ог правеха снежен човек на

моравата. След малко минаха да искат морков за носа и два въглена за очи.

Леля я взе до отдалеченото селце Резена, където за хората винаги

беше добре дошла изненада да видят някого, който да не им е роднина.

150

Леля Ог обикаляше колиба след колиба през изровените във снега

пъртини, изпивайки достатъчно чай, че да удави и слон, и твореше ту тук

ту там по някое дребничко вещерство. Най-често то като че се състоеше

само от клюки, но хванеш ли му веднъж цаката, можеше да чуеш как се

случва магията. Леля Ог променяше начина на мислене на хората, ако ще и

само за броени минути. След нея хората си мислеха, че са малко по-добри.

Вярно, не ставаха такива, но, както казваше Леля, така има към какво да се

стремят.

После още веднъж нощта мина без сънища, но този път Тифани се

събуди към пет и половина стресната от нещо ... странно.

Тя изчегърта скрежа от прозореца и видя отвън на лунната светлина

снежния човек.

Защо ли ги правим? – зачуди се тя. Завали ли сняг и веднага правим

снежни човеци. Като че някак си почитаме Зимеделеца. Правим от снега

човек... Даваме му очи от въглени и нос от морков за да оживее. Я, децата

са му сложили и шал. Точно от това има нужда един снежен човек, шалче

да го топли...

Тя слезе в смълчаната кухня, и поради липса на нещо друго за

правене се зае да излъска масата. Като вършиш нещо с ръцете си, по-добре

се мисли.

Нещо се беше променило и това беше тя. Тя се беше страхувала, какво ли ще направи той и какво ли ще си помисли, сякаш тя беше листо

отнесено от вятъра. Беше тръпнала от ужас да не чуе пак гласа му в главата

си, където хич не му беше мястото.

Така беше преди, но не и сега.

Сега беше време той да се плаши от нея.

Да, тя беше сгрешила. Да, нейна беше вината. Но нямаше пък да се

оставя да я подкарват както им скимне. Не може да оставяш момчетата да

валят надлъж-нашир по лавата ти и да зяпат чужди акварели.

Търси приказката, казваше винаги в такива случаи Баба Вихронрав.

Тя беше убедена, че светът е пълен с калъпи за приказки. И ако им

позволиш, те ще правят с теб каквото си поискат. Но ако ги разучиш, ако

ги осъзнаеш... можеш да ги използваш и да ги променяш...

Госпожица Предалова знаеше всичко за приказките, нали така? Тя ги

тъчеше като паяжина, и те и даваха власт. И вършеха работа, защото на

хората им се искаше да им вярват. И Леля Ог също разправяше приказка.

За дебелата веселячка Леля Ог, която не отказва пиене (и още едно моля, ей, колко сте любезни) и беше любимата баба на всекиго... да, но тези

святкащи очи можеха да проникнат в главата ти и да прочетат всичките ти

тайни.

Дори и Баба Болежкова си имаше приказка. Тя живееше в старата

овчарска колибка, високо на рида и слушаше как вятърът вие над

151

торфищата. Тя беше сама и тайнствена ... и приказките се навяваха и

струпваха около нея, всичките онези приказки как тя намирала загубени

агънца дори след смъртта си, всичките приказки как тя все така

продължава да бди над хората...

Хората искаха светът да бъде приказка, защото в приказките

непременно има усещане за правда и смисленост. А хората искат светът да

е смислен.

Добре тогава, нейната приказка няма да е за малко момиченце

подмятано натам-насам от съдбата. В това няма смисъл.

Освен само че... той всъщност не е лош. Боговете от „Митологията” май бяха хванали цаката как да са човеци, понякога даже попрекаляваха с

човешкото, но как изобщо да разбере нещо една снежна виелица? Да, той

беше опасен, страховит... но как да не ти стане жал за него...

Някой затропа на задната врата на Леля Ог и се оказа, че този някой е

закачулен в черно.

- Сгрешил сте къщата, - рече да го отпрати тя – Тук никой даже не е

настинал.

Ръка отметна черната качулка и от дълбините и глас прошепна:

- Това съм аз, Аннаграма! Тя вътре ли е?

- Г-жа Ог още не се е върнала, - каза Тифани.

- Добре. Може ли да вляза?

Зад кухненската маса, на чаша сгряващ чай, Аннаграма си каза

всичко. Животът вдън горите изобщо не вървеше добре.

- Двама мъже дойдоха при мен заради някаква глупава крава, която и

двамата си мислят че била тяхна! – сподели тя.

- Това трябва да са били Джо Метловръз и Хитреца Адамс. И за тях

също ти бях оставила бележка, - обясни и Тифани, - Всеки път когато

някой от тях вземе да се напие, те пак вземат да се дърлят за тази крава.

- И аз какво мога да направя?

- Да кимаш и да се усмихваш. И да чакаш, докато не умре кравата, както казваше Госпожица Предалова. Или пък някой от двамата мъже, -

каза Тифани – Няма друг начин.

- А една жена ми дойде с едно болно прасе!

- А ти какво направи?

- Казах и, че с прасета не се занимавам! Но тя като се разрева, та аз се

пробвах с Универсалния Нострум на Гръмтрясов.

- Използвала си това върху прасе? – шокира се Тифани.

- Добре де, нали свинската вещица ползва магия, така че защо пък и

аз да не... – заоправдава се Аннаграма.

- Тя обаче знае, какво върши работа! – сряза я Тифани.

152

- Нищо му нямаше, като го свалих от дървото! И тя нямаше защо да

ми оревава орталъка заради такава дреболия! И съм сигурна, че четината

му пак ще порастне! Като му дойде времето!

- Прасето да не беше едно такова петнисто? – подпита Тифани – А

жената кривогледа ли беше?

- Да! Струва ми се де! Има ли значение?

- Г-жа Тъпкачева е много привързана към това прасе, - каза

укорително Тифани – Тя го води до къщурката горе-долу веднъж

седмично. Най-често е само разстроен стомах. Тя го храни прекалено

много.

- Така ли било? Значи следващия път няма да и отворя вратата, -

заяви твърдо Аннаграма.

- Не, пусни я. В интерес на истината, тя идва просто защото е

самотна и си умира да си побъбри.

- Е, аз пък си мислех, че имам и по-добри начини да си оползотворя

времето от това да слушам някаква си дъртофелница, която просто иска да

си бъбри, - рече възмутено Аннаграма.

Тифани се вгледа в нея. Откъде да започнеш, освен да заблъскаш

главата на това момиче в масата докато мозъкът и не проработи?

- Слушай много внимателно, - каза тя – Имах предвид не само мен, но и нея. Нямаш по-добър начин да си оползотвориш времето от това да

слушаш старици искащи да си побъбрят. Всички разказват какво ли не на

вещиците. Така че ти изслушваш всички и си мълчиш, а мислиш, какво ти

казват и как ти го казват и наблюдаваш очите им... То е нещо като огромен

пъзел, но ти си единствената, която вижда всичките парчета. Ще знаеш, какво те искат да знаеш, какво не искат да узнаеш, и дори каквото си

мислят, че никой не знае. Ето защо обикаляме къщите. Ето защо и ти ще

обикаляш къщите, докато не станеш част от живота им.

- И всичко това само за малко власт над сбирщина селяндури ли?

Тифани рязко се извърна и ритна един стол толкова силно, че счупи

крачето му. Аннаграма припряно отскочи.

- Защо направи това?

- Нали си умна: сети се де!

- Ох, бях забравила... баща ти беше овчар...

- Добре! Спомни си!

Тифани се поколеба. В ума и нахлу увереност, армаган от Третия и

Акъл. Изведнъж тя разбра Аннаграма.

- Ами твоят баща? – попита тя.

- Какво? – Аннаграма инстинктивно се изпъчи – О, той има няколко

чифлика...

- Лъжеш!

153

- Добре де, може би щеше да е по-добре да си кажа, че е фермер... –

понечи да се поправи Аннаграма и нервността вече и личеше.

- Лъжеш!

Аннаграма заотстъпва:

- Как смееш да ми говориш с този тон...

- А ти как смееш да не ми казваш истината!

В настъпилата пауза Тифани можеше да чуе всичко: лекото

попукване на дървата в печката, шумоленето на мишките в мазето, собствения и дъх ревящ като морето в пещера...

- Ратай е в един чифлик, - призна си припряно Аннаграма и след това

като че се шокира от думите си – Ние нямаме никаква земя, нито дори

колиба. Това е истината, щом като я искаш. Доволна ли си сега?

- Не, но ти благодаря, - каза Тифани.

- На другите ще кажеш ли?

- Не. Това няма значение. Баба Вихронрав обаче иска да се изложиш

отвсякъде, разбираш ли? Не че има нещо против теб... – Тифани се

позапъна, след което уточни – Тоест, нищо повече отколкото има срещу

всекиго. Тя просто иска хората да видят, че стилът на Г-жа Уховрътска във

вещерството не го бива. Гледай само колко по нейному е! И думичка не е

казала против теб, тя просто те оставя да вземеш точно каквото си искала.

Точно като в приказките. Всеки знае, че ако получиш точно каквото си

искала, значи нещата ще се скофтят. А ти искаше къщурката. И ще се

провалиш.

- Трябват ми само още някой друг ден да схвана кое как е...

- Как така? Ти нали си вещица с къщурка. Предполагаше се да

можеш да се оправиш с нея! Защо си се захванала, като не можеш?

Предполагаше се да можеш да се оправиш, овчарско момиченце!

Защо си се захванала, като не можеш?

- Значи няма да ми помогнеш? – Аннаграма я изгледа накриво, след

което изражението и, колкото и необичайно да беше, се посмекчи малко и

тя продължи – Добре ли си?

Тифани премигна. Ужасно е, когано собственият си глас отекне

някъде от другата страна на ума ти.

- Виж, аз нямам време, - оплака се тя – Може би другите ще могат

да... ти помогнат?

- Не искам те да научат! – паника изкриви лицето на Аннаграма.

Тя може да прави магия, напомни си Тифани. Просто не я бива във

вещерството. Ще се изложи отвсякъде. Ще ни изложи пред хората.

И Тифани се предаде.

- Е, добре, може и да намеря малко време. В Тир на Ог няма чак

толкова къщна работа. И на останалите ще обясня как стоят нещата. Те

154

трябва да знаят. Сигурно ще помогнат. Ти нали се учиш бързо... ще усвоиш

основното някъде за седмица.

Тя наблюдаваше лицето на Аннаграма. Която наистина беше взела да

обмисля това! Ако тръгне да се дави и й хвърлиш въже, тя ще вземе да се

оплаче за цвета на въжето...

- Е, ако само ми помагат... – склони Аннаграма и изражението и се

разведри.

Направо да се възхитиш, как това момиче може да преподреди света

в главата си. Поредната приказка, помисли си Тифани. Този път с

Аннаграма в главната роля.

- Да, ще ти помагаме, - въздъхна тя.

- А може даже да кажем на хората, че вие, момичета, идвате да

понаучите туй-онуй? – обнадежди се Аннаграма.

Казват че винаги трябва да броиш до десет преди да си изпуснеш

нервите. Но ако става дума за Аннаграма, ще ти трябва някое по-голямо

число, примерно милион.

- Не, - отсече Тифани – Няма да стане. Ти си тази, която трябва да се

учи.

Аннаграма отвори уста да спори, но видя изражението на Тифани и

се отказа.

- Ъ, да, - каза вместо това тя – Разбира се. Ъ... благодаря ти.

Виж, това беше изненада.

- Може и да помогнат, - каза Тифани – Ако една от нас се провали, това ще изложи всички ни.

За нейно учудване момичето взе че се разплака:

- Само че изобщо не си представях, че те наистина може да са ми

приятелки...

- Аз не я харесвам, - заяви Петулия, нагазила до колене в прасета –

Тя ме нарича свинска вещица.

- Добре де, но ти си свинска вещица, - изтъкна Тифани, застанала

извън кочината.

Голямото помещение беше тъпкано с прасета. Врявата беше почти

толкова лоша, колкото и миризмата. Ситен като прах снежец валеше отвън.

- Да, но когато тя го казва, свинското излиза някак в повече, а това за

вещицата някак се губи, - възрази Петулия – Всеки път, щом тя си отвори

устата, и ми се струва, че съм сбъркала нещо.

Тя размаха ръка пред зурлата на едно прасе и промърмори някакви

думи. Очите на добичето се кръстосаха и устата му се отвори. И вътре

беше сипана сериозна доза от някаква зелена течност.

- Не можем просто да я оставим сама да се мъчи, - настояваше

Тифани – Хора могат да пострадат.

155

- Е, нали няма да е наша вината? – Петулия напои още едно прасе, след което събра длани на рупор и се провикна към мъжа от другата страна

на кочината – С тия приключихме, Фред!

След което тя се измъкна от кочината и Тифани видя, че си е

затъкнала полата до кръста, а отдолу носи тежки кожени бричове.

- Тази сутрин нещо са се разиграли, - отбеляза тя – Все едно са се

разгонили.

- Разгонили? – повтори Тифани – А... да.

- Чуваш ли как шопарите са се разквичали от тяхната кочина, - каза

Петулия – Пролетта помирисват.

- Но още и Прасоколеда18 не е минала!

- В другиден ще е. Няма значение, пролетта спи под снега, както

казва тате, - съобщи Петулия докато си миеше ръцете в една кофа.

И нито едно амиии, забеляза Третият Акъл на Тифани. Когато

работи, Петулия никога не казва „амиии”. В работата си тя е сигурна. И

има осанка. Тук тя отговаря.

- Виж, наша ще е вината, ако видим, че нещо върви накриво, а не

сторим нищо, - продължи Тифани.

- Ох, пак ли за Аннаграма, - въздъхна Петулия и сви рамене – Виж, може и да намина някъде седмицата след Прасоколеда и да и покажа някои

от най-основните неща. Така доволна ли ще си?

- Сигурна съм, че тя ще бъде благодарна.

- Аз пък съм сигурна, че няма. Другите питала ли си.

- Не. Мислех, че ако знаят, че ти си се съгласила, и те сигурно биха, -

призна Тифани.

- Ха! Добре де, да речем така поне ще може да се каже, че сме се

опитали. Знаеш ли, навремето си мислех, че Аннаграма е голяма работа, понеже знае сума ти думи и може да прави бляскава магия. Но дай и болно

прасе и тя за нищо не става!

Тифани и разказа за прасето на г-жа Тъпкачева и това явно шокира

Петулия.

- Такова нещо не може да позволим, - каза тя – На дърво значи? Май

ще успея да мина днес следобед, - след което се поколеба малко и добави –

Нали знаеш, Баба Вихронрав няма да е доволна от това. Трябва ли ни да се

нахендрим между нея и Г-жа Уховрътска?

18 бел.прев.: Този мил празник, чието дълбоко значение е описано в „Дядо Прас” и в чието име съвсем

не случайно се долавя намек за колене на прасета, в английския оригинал се казва Hogswatch, по

аналогия с едно от английските имена за Бъдни вечер - Watch Night, и шотландския празник за деня

преди Нова Година – Hogmanay. Но за английското ухо думата Hogswatch сигурно най-много ще напомня

„hogwash”, което значи бълвоч, по-точно водата която остава след измиването на кочина.

156

- Ние правилното нещо ли правим или не? – отвърна Тифани – И

изобщо, какво толкова може да ни направи тя?

Петулия кратко се изсмя без нито следа от хумор:

- Ами, първо, тя може да ни...

- Няма да го направи.

- Ех и аз да бях толкова сигурна като теб, - въздъхна Петулия –

Добре, значи. Заради прасето на г-жа Тъпкачева.

Тифани летеше над върховете на дърветата, и от време на време

някой висок клон се отъркваше в обувките и. Зимното слънце светеше

само колкото да направи снега свеж и бляскав, като глазура на торта.

Беше тежка сутрин. Сборището нямаше особен интерес да помага на

Аннаграма. То напоследък и Сборището го нямаше. Защото зимата не

беше лека.

- То ние само се ошматквахме, докато Аннаграма ни командореше, -

беше казала Тюла Суматохова докато смилаше минерали в хаванчето си и

много внимателно ги пресипваше в мъничко гърне, поставено да се грее на

свещ – Нямам аз време да се бъзикам с магия. То все едно от нея има

някаква файда. Знаеш ли какъв и е проблемът на нея? Тя си мисли, че

можеш да станеш вещица като изпонакупиш разни джунджурийки.

- Трябва и само да се научи да работи с хора, - настояваше Тифани.

И тогава гърнето се взриви.

- Ей, не беше това някой обикновен цяр срещу зъбобол, няма спор -

изкоментира Тюла чистейки косата си от парчетии – Добре де, мога и да

намеря някой друг ден, щом като Петулия ще участва. Файда от това обаче

няма да има.

Луси Уорбек пък, когато я навести Тифани, беше легнала изпъната в

цял ръст и напълно облечена в тенекиено корито пълно с вода. Главата и

беше натопена цялата, но когато тя видя, че Тифани се вглежда, тя и

посочи бележка с надпис: „Не се давя!”. Мис Тик беше казала, че от нея ще

излезе добра ловкиня на вещици, така че тя усилено тренираше.

- И защо да помагаме на Аннаграма? – беше казала тя, докато

Тифани и помагаше да се подсуши – Тя само гледа как да смота хората с

тоя нейн саркастичен тон. А и изобщо, теб какво те грее? Знаеш, че тя не те

обича.

- Мислех, че винаги сме се погаждали... горе-долу, - каза Тифани.

- Нима? Ти можеш да правиш неща, които тя не може даже да си

представи! Като онова, където ставаш невидима... като го правиш, то даже

изглежда лесно! Да, но ти все пак идваш с нас, държиш се като всички ни и

помагаш да разтребим накрая и това направо я вбесява!

- Виж, не разбирам за какво ми говориш.

Луси взе още един пешкир:

157

- Тя не може да понесе някоя да е по-добра от нея без да се надува

заради това.

- Че защо ми е да правя така, - смая се Тифани.

- Защото тя на твое място щеше да прави така, - обясни Луси

грижливо забождайки нож и вилица в кока си19 - Тя си мисли, че и се

присмиваш. А сега, леле майчице, и се налага да зависи от теб. Все едно и

забучваш кабърчета в носа.

Да, но Петулия се беше съгласила, така че Луси и останалите също

склониха. Петулия беше станала голям пример за професионален успех

откакто преди две години беше спечелила Изпитанията за Вещици с

прочутия си Свински Номер. На нея и се бяха присмивали... добре де, присмиваше и се Аннаграма, а всички останали само потайно се

подхилкваха... да, но тя беше заложила на това, в което я биваше, а

казваха, че тя беше усвоила умения с животните, с които не могла да се

мери дори Баба Вихронрав. И още тя беше придобила стабилно уважение.

Хората не разбират много от вещерски работи, но случеше ли се да

вдигнеш на крака болната крава на някого, виж, тук няма как да не те

гледат с почит. Така че за цялото сборище след Прасоколеда щеше да

настъпи време специално за Аннаграма.

Тифани се връщаше в Тир на Ог замаяна. Изобщо не си беше

мислела, че някой може да и завижда. Добре де, беше прихванала едно-две

нещица, но тях всеки ги можеше. Просто трябва да можеш да се

самоизключиш.

Да, беше седяла на пясъка в пустинята оттатък Портата, беше се

изправила срещу кучета със зъби-бръсначи... но това не бяха неща, които

да искаш да си спомняш. И за капак на всичко Зимеделецът.

Той не можеше да я намери без коня, в това всички бяха убедени.

Можеше да и говори в главата му и тя да му отговаря, но това беше

някаква магия нямаща нищо общо с никакви карти.

От известно време нещо се беше смълчал. Сигурно кроеше айсберги.

Тя приземи метлата на една гола могила посред дърветата. Наоколо

не се виждаше никаква къщурка. Слезе от метлата, но не я пусна от ръка, просто за всеки случай.

Заизгряваха звезди. Зимеделецът обичаше ясни нощи. Те бяха по-

студени.

И тогава се явиха думите. То бяха нейни думи с нейния глас и тя

знаеше, какво значат, но в тях имаше нещо като ехо.

- Зимеделецо! Чуй моята повеля!

19 бел.авт.: Всички вещици са леко смахнати. И е най-добре да се определиш с твойта си лична

смахнатост овреме.

158

Докато тя примигваше заради високомерието с което прозвуча

гласът и, дойде отговорът.

Гласът му беше навсякъде около нея.

Кой повелява на Зимеделеца?

- Аз, Лятната Господарка.

Добре де, помисли си тя, нали съм нещо като заместничка.

Тогаз защо се криеш от мен?

- Боя се от твоя лед. Треперя от твоя мраз. Бягам от твоите лавини.

Крия се от твоите фъртуни, - а, правилно, така говорят богините.

Живей с мен, в моя леден свят!

- Как смееш да ми заповядваш! Не смей да ми заповядваш!

Но ти нали избра да бъдеш в моята зима... – Зимеделецът прозвуча

несигурно.

- Аз ходя където пожелая. Сама си проправям пътя. И от никой мъж

позволение не искам. Ще ме почиташ в твоята страна... или ще има

равносметка! – а това последното беше от мен, помисли си Тифани, доволна че и тя е вмъкнала някоя дума.

Последва дълго мълчание изпълнено с неувереност и объркване.

После Зимеделецът попита:

Как мога да ти служа, господарке моя?

- Стига айсберги с моя лик. Не желая моето лице да потапя хиляди

кораби.

А скрежа? Може ли да споделим скрежа? А снежинките?

- Без скреж. Не бива да пишеш името ми по прозорците. Това ще

навлече само беда.

Но може би ще ми бъде разрешено да те почета чрез снежинките?

- Ъ... – запъна се Тифани.

Богините не казват „ъ...”, в това тя беше съвсем сигурна.

- Снежинките биха били... приемливи, - изрече тя.

В крайна сметка, помисли си тя, не е като върху тях да е изписано

името ми. Тоест, повечето хора изобщо няма да забележат, а и да

забележат, няма да знаят, че съм аз.

Тогава ще има снежинки, господарке моя, дордето дойде време да

танцуваме отново. А ще танцуваме, защото аз правя себе си човек!

И гласът на Зимеделеца... си тръгна.

Тифани остана сама сред дърветата.

Само че... не беше сама.

- Знам, че си още тук, - каза тя и дъхът и проблясна във въздуха –

Тук си, нали? Усещам те. Ти не си моите мисли. Не си моето въображение.

Зимеделецът си тръгна. А ти можеш да говориш през устата ми. Коя си ти?

Сняг се посипа от порив на вятъра през близките дървета. Звездите

пробляскваха. Нищо друго не помръдваше.

159

- Ти си тук, - не се отказваше Тифани – Вкарваш мисли в главата ми.

Дори накара собствения ми глас да ми проговори. Това нещо повече няма

да го бъде. Сега, като познавам усещането, вече мога да те пропъдя. Ако

имаш да ми казваш нещо, казвай го сега. Като си тръгна от тук, ще затворя

ума си за теб. Няма да допусна...

Как е усещането да си толкова безпомощна, а овчарче?

- Ти си Лято, нали? – каза Тифани.

А ти си като малко момиченце навлякло роклята на майка си, с

мънички крачета в огромни обуща, с края на роклята влачеща се в калта.

Светът ще замръзне, защото едно глупаво дете...

Тифани направи... нещо, което нямаше как да опише, и гласът стана

като жужаща в далечината буболечка.

На могилата беше самотно, а и студено. И нямаше какво да се прави, освен да се продължава нататък. Може да крещиш, да ревеш, да тропаш с

крак, но освен че така може да се постоплиш, от това нямаше полза. Може

да се каже, че така не е честно, и вярно не беше честно, но вселената това

не я интересува, защото тя не знае какво значи „честно”. Това е то

главният проблем да си вещица: Сама се оправяш. Винаги все сама се

оправяш.

Прасоколеда дойде, с още снеговалежи и малко подаръци. Но не и от

дома, нищо че някои дилижанси си проправиха път до горе. Тя си каза, че

вероятно ще да има уважителна причина и се опита да си повярва.

Това беше най-късият ден в годината, което беше удобно, понеже

добре си пасваше с най-дългата нощ.

Този ден беше самото сърце на зимата, но Тифани не беше очаквала

подаръка, който пристигна на другия ден.

През деня беше валяло много, но вечерното небе беше лазурно-

розово и мразовито. И нещото долетя със свистене от розовото вечерно

небе и падна в градината на Леля Ог, пръсвайки фонтан от пръст и

изравяйки голяма яма.

- Ех, толкова със зелките, - изкоментира Леля, надзъртайки през

прозореца.

Като излязоха, от ямата се издигаше пара и миришеше на кисело

зеле. Тифани се вгледа през парата. Нещото беше заринато с кал и шума, но под тях можеше да се различи нещо закръглено.

Тя се свлече по-надолу в ямата, чак докъдето сред калта пускаше

пара тайнственото нещо. То вече беше поизстинало, и когато тя започна да

разгребва, и дойде неприятното чувство, че вече знае, какво е то.

То беше, тя беше съвсем сигурна, „джаджата”, за която и беше

говорила Аноя. Или поне изглеждаше достатъчно тайнствено. Като го

поразчисти от пръстта, тя осъзна, че вече го беше виждала и преди.

160

- Добре ли си там долу? Че от тази пара нищо не виждам! – викна и

Леля Ог.

Ако се съди по възбуденото бърборене, бяха надотичали и съседите.

Тифани припряно заразравя кал и печено зеле и се провикна:

- Мисля, че може и да гръмне. Кажи на всички да се приберат на

закрито! А после ще ми подадеш ли ръка?

Отгоре се чуха викове и тропот от бягащи крака. Ръката на Леля Ог

се появи, развявайки се наслуки из пушилката и със съвместни усилия

Тифани се измъкна от дупката.

- Да се крием ли под кухненската маса? – възкликна Леля, докато

Тифани се мъчеше да изтръска калта и зелето от дрехите си, след което

Леля и намигна – Ако това наистина ще гърми, де?

Синът и Шон притича из-зад къщата с по една кофа вода във всяка

ръка и спря, малко разочарован, че няма какво да гаси с тях.

- Какво беше това, Мамо? – попита задъхано той.

Леля погледна Тифани, която отговори:

- Ъ... гигантски камък падна от небето.

- Гигантските камъни не могат да стоят на небето, госпожичке! –

просвети я Шон.

- Като гледам, затова е паднал, маминото, - отвърна малко троснато

Леля – Ако искаш да свършиш нещо полезно, що не застанеш на стража да

не пускаш никой да го доближава.

- А какво да правя, ако то избухне, Мамо?

- Тогава ела да ми кажеш, - отреди Леля.

Тя припряно изпрати Тифани до къщата, затвори вратата след тях и

рече:

- На стара печена лъжкиня като мен, Тиф, лъжи не пробутвай, така че

я ми кажи: Какво беше това?

- Е, надали ще избухне, - призна Тифани – А дори и да гръмне, мисля

че най-много да затънем до шия в кисело зеле. Мисля, че това е

Корнукопията.

Отвън се чуха гласове и вратата се отвори с трясък.

- Благословение над тоя дом, - каза Баба Вихронрав отупвайки снега

от ботушите си – Твойто момче каза, че не бивало да влизам, но мисля, че

нещо се е объркал. Дойдох колкото можах по-бързо. Какво се случи?

- Натресе ни се Горно Копие, - отговори Леля Ог – И не ме питай

защо да не е долно.

Изчакаха да се стъмни за да извадят Корнукопията от дупката. Беше

много по-лека, отколкото беше очаквала Тифани; всъщност усещането от

нея беше сякаш нещо много, ама много тежко е взело, по някакви негови

си причини да стане леко, ей така само за малко.

161

Сега тя беше върху кухненската маса, подобаващо изчистена от кал и

зеле. На Тифани и се струваше, че изглежда някак жива. На пипане беше

топла и като че ли леко вибрираше под пръстите и.

- Съгласно Чинкин, - съобщи тя разгърнала в скута си „Митологията”

– богът Слепият Йо е сътворил Корнукопията от единия рог на вълшебната

коза Алмег за да изхранва двете му деца от богинята Бисономия, която по-

късно била превърната в дъжд от стриди от Епидитий, Бог на Нещата с

Форма на Картофи, задето била оскърбила Резоната, Ботиня на Поровете

като хвърлила къртица по сянката и. Сега тя е служебният атрибут на

богинята на лятото.

- Винаги съм казвала, че в старо време са прекалявали с тези неща, -

изкоментира Баба Вихронрав.

Вещиците се втренчиха в нещото. Приличаше донякъде на кози рог, само че доста по-голямо.

- Как работи? – зачуди се Леля Ог, пъхна глава вътре и извика –

Ехоо!

Ехото се върна, и то не само, и отекваше доста време, като че е

ходило по-далече отколкото имаше място в рога.

- На мен ми прилича на голяма раковина, - изказа мнението си Баба

Вихронрав.

Котенцето Ти доприпка до грамадната джаджа и изискано я подуши.

(Грибо се криеше зад супниците на горната лавица: Тифани беше

проверила).

- Не знам, дали някой го знае, - сподели тя – Но другото име на това

е Рогът на Изобилието.

- Рог ли? Може ли да се свирят песнички на него? – поинтересува се

Леля.

- Надали, - каза Тифани – Той съдържа ... ъ... неща.

- Какви неща? – попита Баба.

- Ами, строго погледнато... всичко, - докладва Тифани – Всичко, което расте.

Тя им показа картинка от книгата. Всевъзможни плодове, зеленчуци

и зърно се сипеха от широкото отвърстие на Рога.

- Но най-вече плодове, - забеляза Леля – С морковите не са се

престарали, макар че те може и да са в тесния край. Там по-добре ще

паснат.

- Какво искаш от него, художник, - изкоментира Баба – Най-

лъскавите неща отпреде ще ти изкара. А да изрисува честен картоф сме

твърде горди, а? – тя ръгна обвинително с пръст страницата – Ами тея

херувимчета? Нали няма и те да ни се изтърсят? Не обичам разни бебета да

ми хвърчат из въздуха.

162

- Те се въдят по стари картини, - обясни Леля – Слагат ги, за да

покажат, че то е Изкуство, а не са просто палави картинки с моми без

много дрешки.

- Е, мен те няма да ме измамят, - заяви Баба Вихронрав.

- Давай, Тиф, пробвай го де, - подкани я Леля Ог обикаляйки масата.

- Не знам как! – възкликна Тифани – Няма упътване!

И тогава, с голямо закъснение, Баба извика:

- Ти! Излизай веднага от там!

Но с едно махмане на опашката бялото коте се втурна в рога.

Тропаха по рога. Обръщаха го с отвора надолу и го тръскаха.

Крещяха му. Оставиха паничка мляко пред него и чакаха. Котето не излезе.

После леля внимателно ръгна вътре бърсачка за под, която, без да изненада

никого, влезе много по-навътре в Корнукопията, отколкото имаше

Корнукопия отвън.

- Ще излезе като огладнее, - утеши ги тя.

- Не и ако немери вътре нещо за ядене, - възрази Баба Вихронрав

взирайки се в тъмното.

- Надали ще намери котешка храна, - каза Тифани внимателно

изследвайки картинката – Но пък може да има мляко.

- Ти! Идвай веднага тук! – ревна Баба с глас, можещ да разтресе

планини.

Чу се далечно измяукване.

- Може пък да се е заклещила? – предположи Леля – То нали е

някаква спирала, все по-тясна към върха? Котките по вървене заднешком

никак не ги бива.

Тифани видя изражението на лицето на Баба и въздъхна:

- Фийгъли? – провикна се тя към околното пространство – Знам, че

някои от вас са в тази стая. Излезте, моля!

Фийгъли изникнаха из-зад всяка прахосъбирачка. Тифани потупа

Рога и попита:

- Можете ли да изкарате едно котенце от тук?

- Епа само туй ли? Нема проблема, - отговори Роб Секигоопрай – Я

па се надевах оно да е нещо мъчно!

Нак Мак Фийгъл се юрнаха бегом в Рога. Гласовете им замлъкнаха

някъде вътре. Вещиците зачакаха.

И зачакаха още малко.

И още.

- Фийгъли! – извика в отвора Тифани.

Стори и се, че дочу много отдалече и много слабо „Кривънци!”

- Щом като може да прави зърно, може пък да са намерили вътре

бира, - заразмишлява Тифани – Което значи, че ще излязат, само като

свършат бирата!

163

- Котките не могат да я карат на бира! – тросна се Баба Вихронрав.

- Мен пък ми писна да я карам на чакане, - каза Леля – Гледайте, от

острата страна също има дупка, по малка. Ей сега като духна от там!

Ако не друго, тя се опита. Бузите и се издуха и зачервиха, очите и се

изцъклиха и стана съвсем ясно, че ако рогът не гръмне, то ще гръмне тя... и

тогава рогът се предаде. И се дочу едно далечно и неоспоримо накъдрено

трополене, ставащо все по-силно и по-силно.

- Още не виждам нищо, - каза Баба, надничайки откъм широкия край

на рога.

Тифани я издърпа назад точно когато Ти изскочи щуро от

Корнукопията с настръхнала опашка и присвити уши. Задрапа по масата, скочи върху роклята на Баба Вихронрав, покатери се на рамото й и засъска

непокорно от там.

След нея с вик „Криииииивънци!” от рога заприиждаха фийгъли.

- Всички зад дивана! – провикна се Леля – Беж!

Тропането вече беше станало на гръм. Който се усилваше и

усилваше и после...

... спря.

В настаналата тишина из-зад дивана се подадоха три островърхи

шапки. Малки сини лица занадничаха из-зад всичко останало. Чу се нещо

като „пук!” и от отвора на рога се изтъркули нещо малко и съсухрено и

падна на пода. Беше много престоял ананас.

Баба Вихронрав избърса малко прах от дрехите си.

- Вземи се научи да използваш това, - заръча тя на Тифани.

- Как?

- Нищо ли не ти хрумва?

- Не!

- Добре, но то дойде за теб, госпожице и е опасно!

Тифани неуверено вдигна Рога и пак се появи отчетливото усещане, как нещо невероятно тежко се преструва, и то много успешно, на нещо

леко.

- Може пък да му трябва някоя вълшебна дума, - предположи Леля

Ог – Или пък да има нещо такова, което като го натиснеш...

Тифани го завъртя на светло и нещо проблясна за миг.

- Чакайте, това ми прилича на надпис, - каза тя и прочете:

„P£nta pou ™piqšij, cap…zw Ÿio Ÿna Ônoma”

„Всичко, което пожелаеш, аз го давам, изречеш ли името му” –

измърмори паметта на д-р Суетон.

Следващят ред гласеше:

„MEGALWNW SUSTELLOMI”

164

„Раста, смалявам се”20, - преведе д-р Суетон.

- Май ми хрумна нещо, - каза тя и в памет на Госпожица Предалова

обяви – Сандвич с шунка!

Нищо не се случи.

Тогава д-р Суетон лениво преведе и Тифани каза:

- Ena santouitj tou sougkou me moutardi!

С меко „хльоп” от устието на Рога се яви сандвич с шунка и бе

майсторски уловен от Леля, която отхапа от него и отсъди:

- Ама хич не е лош! Я дай повечко.

- Dose mh polla sandouitjoi sougkou! – изрече Тифани и се разнесе

такъв един звук, какъвто може да се чуе като потревожиш пещера пълна с

прилепи.

- Спри! – изкрещя тя, но нищо не престана.

Тогава д-р Суетон и подсказа и тя викна:

- Mhn perissotero santouitj twn sougkwn!

Това бяха... ами, много сандвичи. Фактически купчината стигаше до

тавана. Виждаше се само върхът на шапката на Леля Ог, но някъде по-

отдолу от купчината се дочуваха някакви приглушени звуци. После се

подаде ръка и Леля Ог си проправи път през струпването от хляб и

свинско, методично дъвчейки.

- Горчица не му достига. Хъммм – произнесе се тя - Е, значи за днес

на всички околовръст им се уреди вечерята. И като гледам, май ще трябва

да направя ужасно много супа. Най-добре това да не го пробваме пак тук, нали?

- На мен тая работа хич не ми харесва, - сопна се Баба Вихронрав – И

откъде се пръкнаха тези благинки, а? Вълшебната храна никого не е

засищала както трябва!

- Това не е магия, а са божии работи, - възрази Леля Ог – Също като

майната небесна, такива ми ти работи. А на бас, че е от свръхестествени

продукти.

„ Фактически това не е нищо повече от жива метафора на

безграничното плодородие на Природата”, - прошепна в главата на

Тифани д-р Суетон.

- От майна небесна полза няма, - отсече Баба.

- Това е било по чужинско, преди много време, - обясни Леля, след

което се обърна към Тифани – А на твое място, миличка, щях да занеса

това в гората и да видя, какво може да стори. Макар че, ако нямаш нищо

напротив, и сега няма да ми дойде зле малко прясно грозде.

20 бел.прев.: Европейският Рог на Изобилието не е известен с такива номера, но пък в китайската

митология има Жезъл изпълняващ желания, притежаван от Маймунския цар Сун У-кун, който се

уголемява и смалява според потребностите на стопанина си.

165

- Гита Ог, не може да използваш Рога на Изобилието на Боговете

като някакъв... някакъв килер! – възмути се Баба – И онова със стъпалата

стигаше!

- Но той си е килер, - отвърна невинно Леля Ог – Той е килер ът. Там

все едно се държи всичко, което ще израстне идната пролет.

Тифани го остави на масата много предпазливо. Корнукопията беше

някак като че ... жива. Изобщо не иглеждаше да е просто някакъв си

вълшебен уред. Рогът като че ли се вслушваше.

Като опря на масата, той започна да се смалява, докато не стана

колкото малка каничка на големина.

- Прощавай? – попита я предпазливо Роб Секигоопрай – Ей туй бира

че дава ли?

- Бира? – повтори без да помисли Тифани.

Нещо забълбука. Всички очи се обърнаха към съдината. Кафеникава

течност се запени над ръба и. После всички очи се обърнаха към Баба

Вихронрав, която сви рамене.

- Какво ме гледате? – измърмори кисело тя – Нали и без това ще го

изпиете!

То наистина е живо, помисли Тифани, докато Леля отърча за още

халби. То се учи. И току що научи моя език.

Към полунощ Тифани се събуди, защото на гърдите и беше застанала

бяла кокошка. Тя я изблъска, протегна се за чехлите си и намери само още

кокошки. Като запали свещта, видя към половин дузина кокошки на

другия край на кревата. Подът беше задръстен с кокошки. Стълбището

също. Както и всяка стая на долния етаж. В кухнята кокошките бяха

преляли чак до мивката.

Не вдигаха много шум, само по някое „ коо”, както казват кокошките, когато нещо не им е съвсем ясно, което значи горе-долу постоянно.

Кокошките търпеливо пристъпяха да освободят място. Коо. А

правеха това, защото Рогът на Изобилието, издул се до размер малко

надвишаващ този на една кокошка, изплюваше полекичка по една кокошка

на всеки осем секунди. Коо. Докато Тифани зяпаше, още една се стовари

на върха на планината от сандвичи. Коо.

Най-отгоре върху Корнукопията беше намерила убежище Ти и

гледаше много озадачено. Коо. А посред стаята Баба Вихронрав леко

похъркваше в голямото кресло, заобиколена от смаяни квачки. Коо. Като

не се брои хъркането, хорът от коо- коо и пристъпянето на кокоши крака, това беше мирна кротка картинка на светлината на свещите. Коо.

Тифани изгледа котето накриво. Тя се отърква където свари, когато

иска да и дадат храна, нали така? Коо. И мяука, нали? Коо. А пък Рогът на

Изобилието може бързо да учи езици, нали? Коо.

166

Тя прошепна:

- Стига толкова кокошки, - и след няколко секунди притокът на

пилци се прекрати. Коо.

Но тя не можеше да остави нещата така. Подръпна Баба за рамото, и

когато старицата се събуди, и каза:

- Добрата новина е, че се освободихме от доста от сандвичите... ъ...

Коо.

Глава Девета

Зелени кълнове

Следващата сутрин беше много по-студено, такъв унил вцепеняващ

студ, който можеше да смрази ако ще и пламък.

Тифани приземи метлата между дърветата малко настрани от

къщурката на Леля Ог. Тук преспите не бяха дълбоки, но все пак снегът и

стигаше до коленете, а мразът го беше вкоравил, така че пращеше под

нозете и като трошлив сухар.

На теория тя беше излязла в гората да изучава Рога на Изобилието, но всъщност тя го беше взела тук да не става беля. Не че Леля Ог беше

сърдита за кокошките. Все пак сега тя имаше петстотин носачки, запълнили цялата и плевня. Но пък подовете бяха станали на нищо, курешки имаше дори по парапетите на стълбището, а както отбеляза

(шепнешком) Баба, ами ако някой вземе да каже „акули”?

Тя седеше на един пън посред заснежените дървета, а Рогът лежеше

в скута и. Някога гората беше хубава. Сега беше станала омразна. Тъмни

стволове посред преспите, свят оголен само до черно и бяло, като

тъмнична решетка. Тя копнееше за хоризонти.

Чудна работа... Корнукопията винаги беше леко топла, дори и тук, навън, и май винаги се догаждаше занапред, колко голяма трябва да бъде.

„Увеличавам се, смалявам се”, - спомни си Тифани. Аз пък се чувствам

доста малка.

И какво после? Ами сега какво? Тя все се беше надявала, че това...

силата някак си ще и падне, също както и беше паднал Рогът на

Изобилието. Да, но силата не дойде.

Под снега имаше живот. Тя го усещаше с върховете на пръстите си.

Някъде там долу, където не можеше да я достигнеш, се спотайваше

истинската Лято. Тя заразгребва снега с Корнукопията като с черпак, докато не достигна окапала шума. Отдолу, в белезникавата мрежа от мухъл

и бледи тънки корени, имаше живот. Полу-замръзнал червей отпълзя бавно

167

настрани и се зарови под скелета на старо листо, фино като дантела. До

него имаше един жълъд.

Гората не беше тиха. Тя беше спотаила дъх. И чакаше Тифани, която

не знаеше какво да стори.

Аз не съм Господарката на Лятото, напомни си тя. Никога няма да

бъда. На нейното място съм, но не съм нея. Може и да успея да накарам да

порастнат няколко цветенца, но никога няма да съм нея. Тя ще мине през

света и океани от сок ще зашуртят в тези сухи дървета, а милиони тонове

трева ще изникнат за няма и секунда. Мога ли аз така? Не. Аз съм глупаво

дете с шепа номера, нищо повече. Аз съм само Тифани Болежкова и до

болка ми се иска да се прибера у дома.

Чувствайки се гузно заради червея, тя постопли малко пръстта с дъха

си и пак я покри с шумата. И тогава се чу тихо влажно изпукване, като че

щракване с жабешки пръсти, и жълъдът се пропука. От него се измъкна

белезникав кълн и направо пред очите и порастна с повече от сантиметър.

Тя припряно изрови с пръсти дупка в пръстта, натика в нея жълъда и

заравни земята отгоре му.

Някой я наблюдаваше. Тя скочи на крака и бързо се огледа. Никой не

се виждаше, но това не значеше нищо.

- Знам че си тук! – обяви тя продължавайки да се озърта – Който и да

си!

Гласът и отекна сред черните дървета. Дори и на самата нея и

прозвуча писклив и уплашен. Тя се усети че е надигнала Рога.

- Покажи се, - заповяда с треперлив глас тя – или...

Или какво? – зачуди си се сама тя. Или ще те засипя с плодове, що

ли?

Сняг падна от някакъв клон с тежко тупване и тя подскочи, от което

се почувства още по-глупаво. Така да се стресне от падането на шепа

снежинки! Вещицата не бива да се плаши от нищо и в най-тъмната гора, и

беше казала веднъж Баба Вихронрав, защото тя трябва да е сигурна до

дъното на душата си, че най-ужасното нещо в гората е самата тя.

Тя надигна Корнукопията и малко неуверено обяви:

- Ягода...

Рогът пуфна, нещо се изстреля от него и остави червено леке на

кората на едно дърво на около двадесет стъпки от нея. Тифани не си

загуби времето да провери; Рогът винаги даваше това, което му поискат.

С каквото тя самата май не можеше да се похвали.

И отгоре на всичко, днес беше неин ред да ходи при Аннаграма.

Тифани въздъхна дълбоко. Може би и с това беше сгрешила.

Кацнала на метлата си тя бавно се изниза посред дърветата.

168

След около минута или две от пръстта, която тя беше стоплила с

дъха си, изникна зелен кълн, издигна се на около петнадесет сантиметра и

му покараха две зелени листенца.

Зададоха се стъпки. Които не пращяха както обикновено пращят

стъпки по замръзнал сняг. После все пак нещо изхрущя, все едно някой

коленичи на смръзналата се шума. Чифт кльощави, но силни ръце нежно

занатрупваха сняг и шума в тънка висока стена около филиза, правейки му

завет, обгръщайки го като войник в крепост.

Малко бяло коте се опита да го побутне с нос, но беше внимателно

вдигнато и отместено.

След което Баба Вихронрав си тръгна пеш, но без да оставя следи в

снега. Никога не учиш другиго чак пък на всичко, което знаеш.

Дните минаваха. Аннаграма се учеше, но със страшна мъка. Никак не

е лесно да учиш някого, който не ще да признае, че има нещо което да не

знае, така че разговорът вървеше примерно така:

- Знаеш ли как се приготвя корен от плацебо?

- Разбира се. Всеки го знае.

И не беше работа тук да попиташ: „Добре де, покажи ми тогава”, защото тя само някое време ще ръчка унило нещо и накрая ще се оплаче от

главоболие. Трябваше да и кажеш: „Добре, гледай дали аз го правя

правилно”, след което го правиш точно както трябва. И добавяш нещо от

рода на:

- Както знаеш, Баба Вихронрав казва, че вместо корен от плацебо

можеш да сложиш каквото ти скимне, но най-добре е да използваш

истинския корен, ако го имаш де. Сиропът от него е отлично средство

срещу леки болести, но разбира се ти вече знаеш това.

И Аннаграма ще каже:

- Разбира се.

169

Следващата седмица в горите толкова застудя, че нощем някои

стари дървета почнаха да се пукат. Такова нещо от много време не било

виждано, казваха старите хора. Това се случваше, когато дървесният сок

замръзнеше и вземеше да се разширява.

Аннаграма беше суетна като канарче в стая пълна с огледала и мигом

се паникьосваше, щом се изправеше срещу нещо, което не знаеше, но я

биваше да схваща нещата, покажеш ли и ги веднъж и много я биваше да

изглежда, че знае повече, отколкото знае всъщност, което за вещица си е

ценна дарба. Веднъж Тифани завари каталога на Бофо отворен на масата и

някои неща бяха отбелязани с молив. Но тя не разпита Аннаграма. Защото

беше твърде заета.

След още една седмица замръзнаха кладенците.

Тифани няколко пъти обиколи селата с Аннаграма и реши, че тя

малко по малко ще се справи. Аннаграма си имаше нещо като вградено

Бофо. Беше висока и надменна и се държеше все едно знае всичко, дори

когато и бъкел не разбираше. С това щеше да стигне далече. Хората я

слушаха.

А им се налагаше да я слушат. Всички пътища бяха затрупани. От

къща до къща хората бяха изровили тунели, пълни с мразовита синкава

светлина. Всичко, което трябваше да се кара нанякъде, се караше на метла.

Включително старите хора. Качваха ги на метлата, ведно с чаршафи, завивки и бастуни, и ги откарваха в други къщи. Като се съберяха повече

стари хора заедно, те се топлеха взаимно, а и можеха да си прекарват

времето като си напомняха, че колкото и да е студено сега, все пак не е чак

толкова студено, колкото когато са били млади.

След някое време престанаха да говорят така.

Понякога почваше да се топи, съвсем по мъничко, колкото после пак

да замръзне. По всички стрехи изникнаха висулки. След някое друго

стопяване, те се забучиха в земята като кинжали.

За Тифани нямаше сън; или поне нямаше лягане. За никоя от

вещиците нямаше. Утъпканите в снега пъртини се бяха вкоравили в лед

като яка скала, така че рядко къде можеше да мине каруца, но за всичко

вещиците просто не стигаха. Нито пък стигаха часовете в деня. Нито даже

часовете в деня и нощта взети заедно. Петулия веднъж заспа на метлата

докато не се блъсна в едно дърво на две мили нататък. Тифани веднъж

падна от метлата и се заби в една пряспа.

В тунелите навлязоха вълци. Бяха изтощени от глад и отчаяни. Баба

Вихронрав прекрати тази работа и не каза на никого как го е направила.

Студът беше все едно те пребиват от бой, отново и отново, ден след

ден, нощ след нощ. Снегът беше осеян с малки черни петънца – умрели

птици, замръзнали направо във въздуха. Други птици намериха подслон в

170

тунелите и се разчуруликаха, а хората ги хранеха, защото това носеше

лъжлива надежда, че пак идва пролет...

... защото имаше храна. О да, храна имаше. Рогът на Изобилието не

спираше да работи ден и нощ.

А Тифани си мислеше: „Трябваше да кажа не на снежинките...” Ето един стар изоставен сайвант. И там, в прогнилите дъски - един

пирон. Ако Зимеделецът имаше пръсти, те щяха да се разтреперят.

Това беше последната съставка! Толкова неща трябваше да се

научат! Беше толкова трудно, толкова трудно! Кой можеше да си помисли, че човекът бил направен от неща като вар, сажда, газове, отрови и метали?

Но ето че сега под ръждясалия пирон занабъбва лед, дървото изстена и

изпращя, когато ледът се разду и изтръгна пирона, и той се зарея във

въздуха. А във вятъра смразил върховете на дърветата се чу гласът на

Зимеделеца:

- ЖЕЛЯЗО, КОЛКОТО ДА НАПРАВИШ ЧОВЕК!

Високо в планината снегът изригна. Заиздига се, сякаш под него

играеха делфини, заизникваха форми, които после пак се губеха...

И тогава, също толкова внезапно, колкото се беше развилнял, снегът

пак окапа на земята. Но сега там се появи кон, бял като сняг, а на гърба му

седеше ездач, покрит с бляскав скреж. Ако на най-великия скулптор, живял някога на света, му бяха поръчали да направи снежен човек, той

щеше да изглежда така.

Нещо продължаваше да се случва. Фигурите на коня и ездача все

още се оформяха, ставайки все повече и повече жизнеподобни. Очертаваха

се детайли. Заразливаха се цветове, всичките бледи, нито един ярък.

И ето ги ездача и коня, сияещи под унилата светлина на зимното

слънце.

Зимеделецът протегна ръка и сви пръсти. Цветът в крайна сметка се

свежда само до пречупване на светлината; и пръстите приеха цвета на

плът.

Зимеделецът проговори. По-точно излязоха най-разнообразни

шумове, от рева на ураган, до шумоленето на вълните по чакълест бряг

след морска буря. Някъде сред тях се намери нещо като че звучащо както

трябва. Той го повтори, усили го, понастрои го и го превърна в реч, донагласяйки я докато не зазвуча правилно:

И той рече:

- Тъзбнлерицвипф? Ггокюзиофвва? Уисвип? Нанананана... Нямп...

няп... А... О! Това било значи да говориш!

Зимеделецът отметна глава и запя увертюрата от „Юбервалдска

зима” от композитора Уотуа Дойнов. Веднъж той я беше дочул случайно, докато подкарваше една буйна фъртуна покрай купола на една опера, и

171

беше изумен, как едно човешко същество, тоест фактически нищо повече

от торба мръсна вода на два крака, може така прекрасно да разбере снега.

- Снооова пахаладааало! – изпя той на премръзналия небосвод, подкарвайки коня си в тръс между боровете.

Единствената дребна грешка, допусната от Зимеделеца беше в

избора между вокала и партиите на инструментите. Всъщност той изпя

всичко наведнъж, като цял пътуващ на кон оркестър, с певците, хора, тимпаните и всички останали оркестранти едновременно.

Да подушиш мириса на дърветата! Да усетиш как те притегля земята!

Да си плътен! Да почувстваш тъмнината зад клепачите си и да осъзнаеш, че това си ти! Да бъдеш човек и да знаеш че си такъв!

Никога досега той не се беше чувствал така. Беше главозамайващо.

Толкова много от... всичко, идващо му отвсякъде наведнъж. Това нещо със

земята например. Тя го притегляше, ама непрестанно. Само за да стоиш

изправен трябваше постоянно да си нащрек. А пък птиците! За Зимеделеца

досега те не бяха нищо повече от дребни дефекти във въздуха, смущаващи

течението на въздушните маси, но сега те бяха живи същества, също като

него. И те си играеха с тягата на вятъра, и господстваха над небесните

простори.

Зимеделецът досега нищо не беше виждал, нито чувал, нито усещал.

Не може да правиш тези неща, освен ако не си... отделен, там, в тъмнината

зад очите. Досега той не е бил отделен; беше неделима част от вселената с

всичкото и притегляне и налягане, звуци и светлина, течение и игра. Цяла

вечност той беше стоварвал бури върху планини, но до днес не беше знаел, що е планина.

Тъмнината зад очите... какво безценно нещо. Даваше ти твоята...

твойност. Ръката ти, с тези смехотворни гърчещи се израстъци по нея, ти

даваше осезание; дупките от двете страни на главата ти пускаха в нея звук; дупките от предната страна пускаха чудни миризми. Колко умни дупки –

да знаят какво да правят! Възхитително!

Когато си стихия, всичко се случва наведнъж, както отвътре така и

отвън, сляти в едно голямо... нещо.

Нещо. Много полезна дума беше това... „нещо”. Нещо беше всичко, което Зимеделецът не можеше да опише.

А всичко беше пълно с ... неща, и всичките бяха зашеметяващи.

Прекрасно е да си човек! Е, беше направен основно от мръсен лед, но

това в крайна сметка нали е само по-добре организирана форма на

мръсната вода.

Да, той беше човек. Беше толкова лесно. Стига само да организираш

нещата. Той имаше сетива, можеше да се движи сред хората, можеше да...

търси. Това беше то – начинът да търсиш хора: и ти ставаш човек! А за

стихия беше толкова трудно; тогава той не можеше дори да различи

172

човеците в шеметната нещност на физическия свят. Човеците обаче

можеха да говорят с други човеци посредством дупките си за звук. Той

можеше да говори с тях и те нямаше да заподозрат!

И сега, като беше човек, нямаше да има връщане назад. Цар Зима!

Всичко от което се нуждаеше той, беше царица.

Тифани се събуди защото някой я разтърсваше.

- Тифани!

Тя беше заспала в къщурката на Леля Ог с Рога на Изобилието до

главата си. Отнякъде съвсем наблизо се чуваше някакво странно

шумолене, все едно нещо полека се сипеше. Бледо-синкава задушена от

снега светлина изпълваше стаята.

Когато тя отвори очи, Баба Вихронрав тъкмо се облягаше на стола

си.

- От девет часа насам все спиш, момичето ми, - каза тя – Време е да

се прибираш вкъщи, да ти кажа аз.

Тифани се огледа.

- Аз нали съм си вкъщи? – изломоти просънено тя.

- Не, тук е къщата на Леля Ог. А това е паница супа...

Тифани се събуди. Пред нея смътно се виждаше нещо като паница

супа. Изглеждаше... познато.

- Кога за последно си спала в легло? – попита я някаква размазана, неясна фигура.

Тифани се прозина:

- Кой ден сме?

- Вторник, - отговори Баба Вихронрав.

- Ммм... какво е това вторник?

Тифани се събуди за трети път и този път я хванаха и я издигнаха до

изправено положение.

- Така, - чу се гласът на Баба Вихронрав – Този път остани будна.

Изяж си супата. И загрей. Ще трябва да се връщаш у дома.

Този път стомахът на Тифани успя да вземе под контрол една ръка и

една лъжица и, лека полека, тя загря. Баба Вихронрав беше седнала срещу

нея с котето Ти в скута си, и следеше Тифани докато супата не свърши.

- Очаквах от теб твърде много, - каза тя – Надявах се, че като се

удължат дните, ще порастне и силата ти. Вината за това не е твоя.

Шумоленето позачести. Тифани погледна надолу и видя просо

сипещо се по малко от Корнукопията. Докато гледаше, зърната се

посипаха по-често.

- Като си заспала, си го оставила на просо, - обясни Баба – Като се

умориш, то се забавя. И хубаво, че е така, щото иначе кокошките живи

щяха да ни изядат.

173

- Това май е единственото нещо, което изкарах както трябва, -

въздъхна Тифани.

- А, не знам. От Аннаграма Ястребска комай ще да излезе нещо.

Късмет извади на приятелки, поне доколкото чух аз.

Ако Госпожица Предалова беше рекла да играе покер срещу Баба

Вихронрав с това нейно лице, тя щеше да загуби. Трополенето на

просените зърна изведнъж стана някак по-силно в тишината.

- Виж, аз... – понечи да каже Тифани.

Баба изсумтя.

- Не ще и дума, никой няма нужда да се оправдава точно пък пред

мен, - рече милостиво тя – Обещай ми, че ще се върнеш у дома. Една-две

каляски се добраха до нас тая сутрин, и както дочух, там долу в равнината, още не било чак толкова зле. Значи се връщаш във Варовитището. Освен

теб те друга вещица си нямат.

Тифани въздъхна. Искаше и се да се прибере в къщи, искаше и се

повече от всичко на света. Обаче щеше да е все едно е избягала.

- Може пък да е все едно да прибегнеш на помощ, - подметна Баба, връщайки се към стария си навик да отговаря на така и не зададени

въпроси.

- Тогава заминавам утре, - реши Тифани.

- Добре, - Баба стана – Ела с мен. Ще ми се да ти покажа аз нещо.

Тифани я последва по един тунел в снега, който ги изведе до края на

гората. Тук снегът беше утъпкан от хората мъкнещи дърва за вкъщи, а

навлезеш ли малко по-навътре, и преспите ставаха по-поносими; много от

снега се беше натрупал по дърветата, изпълвайки въздуха с хладни

синкави сенки.

- Какво търсим? – попита Тифани.

Баба Вихронрав посочи.

Посред белотата и сивотата се мярна нещо зелено. Младите листа на

няколко стъпки висока дъбова фиданка. Когато Тифани додрапа до нея

през заледилия се сняг и посегна да я докосне, въздухът там се оказа топъл.

- Знаеш ли как си съумяла това? – попита Баба.

- Не!

- Нито пък аз. Аз това не го мога. Ти обаче можеш, момиче. Тифани

Болежкова.

- Това е само едно дърво, - изтъкна Тифани.

- Добре де. С малко се започва, така е то с дъбовете.

Още някое време те гледаха мълчаливо дръвчето. Зеленината като че

отразяваше снега около себе си. Зимата отнемаше цветовете, дървото

обаче сияеше.

174

- А сега всички имаме работа за вършене, - разруши вълшебството

Баба – Ти, както разбрах, по това време обикновено вече да си тръгнала за

към Госпожица Предалова. Аз от тебе по-малко не очаквам...

Това се случи в един хан по пътя на дилижансите. Дори и в този

ранен утринен час там беше оживено. Колата на Бърза Поща беше на

кратка спирка за смяна на конете след дългото си катерене нагоре в

планините, а друга, за надолу, за равнините, чакаше пътниците си. Дъхът

на конете изпълваше въздуха с пара. Кочияшите се разтъпкваха. Товареха

се чували и колети. Мъже шетаха наоколо със зоб за конете. Няколко

кривокраки типа просто се мотаеха наоколо пушейки и клюкарствайки.

След петнадесет минути дворът на хана пак щеше да се опразни, но засега

всички бяха твърде заети за да обърнат внимание на поредния непознат.

Впоследствие всички разказваха случката различно, противоречейки

си най-гръмогласно. Вероятно най-точният разказ беше на госпожица

Димфния Муш, дъщерята на ханджията, която помагаше на баща си със

сервирането на закуската:

„Ами той, такова, като влезе, и още тогава видях, че е един

такъв странен. Той ходеше, нали, някак особено, ами, дигаше си

краката като кон в лек тръс. И още, беше един такъв някак лъскав. Да, ама тука нали ни идват всякакви, а да се одумват клиентите, то не е

работа. Оная седмица ни се бяха стоварили една сурия върколаци, а те

са досущ като мен и теб, освен че трябваше да им сервираме на пода...

Ами да, за оня човек... ами, сяда значи той и казва: „Аз съм човек, също като теб!” Ей направо така си го изръси!

Разбира се, никой друг не обърна внимание, а пък аз му казах, че

ми е приятно да го чуя, ама какво ще обича да си поръча, щото

кренвиршите нея сутрин ни бяха особено добри. А той каза, че ял

само студена храна, което си беше за чудене, както всички тогава се

оплахваха, колко студено било в столовата, нищо че огъня си гореше

яко. Както и да е... то ни бяха останали малко студени кренвирши в

килера, малко попрестояли, ако ме разбирате какво ви казвам, така че

му ги донесох, а той отхапва и после ми казва с пълна уста, моля ви

се: „Не е каквото очаквах. И сега какво да го правя?”, а аз му казвам

да гълта, а той казва: „Да гълтам?”, а аз казвам, точно така, гълтате и

право в стомаха ви, а той казва пръскайки навсякъде парчета

кренвирш: „А, в онова кухото!”, и после като че се разбълника и после

каза: „О, аз съм човек. Успешно изядох човешки кренвирши!”, а аз му

казвам да не ми ги разправя такива, щото те са предимно от свинско, както винаги.

А после той ме пита, какво да правел с тях сега, а аз му казвам, че не ми влиза в работата да му казвам и че всичко е два пенса, ако

175

обича, а той вади цяла жълтица и аз му направих реверанс, щото, нали

разбирате, знае ли човек.

И тогава той казва: „Аз съм човек също като теб. Къде са

островърхите човеци, които летят във въздуха?”, което, ако питате

мен, си е щуро да го кажеш, но му казвам аз, че ако обича вещици, оттатък Ланкърския мост ги има колкото му душа иска, а той пита:

„На име Предалова?”, а аз му казвам, че чух, че тя била умряла, но с

вещиците казва ли ти някой, пък и смее ли човек да пита. И тогава той

си замина. И цялото време имаше една такава, усмивчица, една такава

лъскава, и леко не на ред. И с дрехите му нещо не беше на ред, бяха, нали, все едно залепнали по него, такова нещо. Ама нали в нашия

бизнес не може да си гнуслив. Ей още вчера като дойдоха едни

тролове. Те, нали знаете, не могат да ядат нашта храна, щото, нали, са

си все едно ходещи камъни, но им стъкмихме манджа от счупени

грънци и грес. Тоя обаче, да ви кажа, си беше сбъркан. И още, като си

тръгна, стана много по-топло.”

„ От теб по-малко не очаквам”...

Тези думи топлеха Тифани в полета и над дърветата. Гордост

подклаждаше огъня в главата и, но не е да не се намираха и една-две

корави цепеници гняв.

Баба е знаела! А дали не го е и планирала? Защото нима не изглежда

добре като за нея? Всички вещици ще разберат. Че ученичката на Г-жа

Уховрътска нямаше начин справи, но Тифани Болежкова взела и

организирала всички останали момичета да помогнат и да не казват на

никого. Разбира се, за вещиците, да не казваш на никого, беше сигурен

начин всички да разберат. Вещиците много ги бива да чуват каквото не

казваш. Така че Аннаграма си запазва къщурката, Г-жа Уховрътска се

излага яко, а Баба ще си злорадства. Целият труд, всичкото трепане и за

какво, за да може Баба да позлорадства? Добре де и заради прасето на г-жа

Тъпкачева и заради всички останали, разбира се. Което усложняваше

нещата. Ако можеш, правиш каквото трябва. А да си пъхаш носа в

чуждите работи си е в основата на вещерството. Тя знаеше това. Баба

знаеше, че тя знае. Та затова Тифани хвърчеше натам-насам като навивна

играчка...

Ще има равносметка!

Поляната беше цялата в преспи и поледица, но за нейна радост до

къщурката беше утъпкана пътека.

Но имаше и нещо ново. Хора стояха до гроба на Госпожица

Предалова, и част от снега там беше разгребан.

О не, мислеше Тифани докато кръжеше за кацане, дано само да не е

тръгнала да разкопава черепите!

176

Оказа се обаче нещо, в известен смисъл, още по-лошо.

Тя позна хората до гроба. Бяха селяни, които проследиха Тифани с

непокорните и притеснени погледи на хора уплашени до смърт от малката

но, кой знае, може би ядосана островърха шапка точно пред тях. И имаше

нещо в много подчертания начин, с който не гледаха гроба, което

незабавно привлече нейното внимание към него. Той беше заринат от

хартишки, набодени в земята с клечки. Хартишките трепкаха на вятъра.

Тя погледна няколко:

Госпожице Предалова, моля ви,

пазете мойто момче Джо в морето.

Госпожице Предалова, оплешивявам,

моля помогнете.

Госпожице Предалова, моля намерете нашто

момиче Беки, която избяга. Извинявайте.

Имаше и други. И точно когато се канеше да се скара на селяните, че

продължават да досаждат на Госпожица Предалова, Тифани си спомни

пакетчетата тютюн „Веселия Моряк”, които овчарите и досега оставят на

торфа, където някога е била подвижната колибка. Те не записваха техните

прошения, но във въздуха там се рееше пак същото:

„Бабо Болежкова, ти която пасеш облаците в синьото небе, моля те

наглеждай и моите овчици”, „Бабо Болежкова, излекувай сина ми”, „Бабо

Болежкова, намери ми агънцата”.

Това бяха молитвите на бедни хорица, страхуващи се да безпокоят

боговете някъде във висините им. Те се доверяваха на тези, които

познаваха. Тук не ставаше дума за това, дали са прави или не. А просто

за... надежда.

Е, госпожице Предалова, каза наум тя, сега вече си мит, от сигурно

по-сигурно. Може даже и до богиня да я докараш. Не че е много забавно, да ти кажа.

- А Беки намери ли се? – попита тя обръщайки се към селяните.

Един мъж избягвайки погледа и отговори:

- То комай Госпожица Предалова ще разбере, защо момичето не ще

да се прибере вкъщи.

А, помисли си Тифани, една от онези причини.

- А да има някакви новини от момчето?

177

- О, това се получи, - възкликна една жена – Майка му вчера получи

писмо, казващо, че бил в ужасно корабокрушение, но го извадили жив и

здрав, което само показва.

Тифани не попита, какво точно показва. Това, че показва, стигаше.

- Е, това е добре, - каза само тя.

- Но пък много бедни морячета потънали, - продължи жената –

Ударили в мъглата някакъв айсберг. Грамадна плаваща планина от лед и

тя, казват, приличала на жена. Какво ще кажете за това?

- Аз да ви кажа, - намеси се подсмихвайки се един мъж – че ако са

били много дълго в открито море, каквото ще да е, все на жена ще им мяза.

Жената го изгледа накриво.

- А да е казал случайно дали тя... да не би тя случайно да е приличала

на, нали знаете... на някого? – разтревожи се Тифани мъчейки се да звучи

безгрижно.

- То зависи къде са я гледали... – започна весело мъжът.

- Да вземеш да си изпереш мозъка със сапун, - сръга го ядно в

ребрата жената.

- Ъ, не, госпожице, - поправи се той свеждайки очи – Каза само, че

главата и била цялата ос... покрита с аки от чайки, госпожице.

Този път Тифани се помъчи да не звучи твърде облекчено. Тя

погледна пак трепкащите на вятъра хартишки, и отново жената, която се

опитваше да скрие зад гърба си нещо можещо да е и прясна молба.

- Вие в тези неща вярвате ли, г-жо Каруцарова?

Жената изведнъж много се смути.

- О не, госпожице, разбира се че не. То аз просто... ами, нали знаете...

Така се чувстваш по-добре, завърши на ум Тифани. Това е нещо, което можеш да направиш, когато вече не ти ое останало нищо друго. И

кой знае, може пък да вземе да се получи. Да, знам. Това е...

Ръката и сърбеше. И сега тя се усети, че беше засърбяла вече от

известно време.

- Така значи? – промърмори полугласно тя – Посмя, а?

- Добре ли сте, госпожице? – обезпокои се мъжът.

Тифани не му обърна внимание. Зададе се един ездач, а снегът го

следваше, вихрейки се и ширейки се след него като плащ, беззвучен като

желание, гъст като мъгла. Без да отмества поглед от него Тифани бръкна в

джоба си и извади малката корнукопия. Ха!

Тя закрачи напред.

Зимеделецът слезе от снежно-белия си кон, когато се изравни със

старата къщурка. Тифани с разтуптяно сърце спря на пет-шест метра от

него.

- Господарке моя, - приветства я с поклон Зимеделецът.

Той изглеждаше... по-добре и попорастнал.

178

- Предупреждавам те! Държа Корнукопия и не се боя да я използвам!

– заяви Тифани.

Но нещо я разколебаваше. Той изглеждаше почти като човек, като не

се брои замръзналата му чудата усмивка.

- Как ме намери? – попита тя.

- Заради теб аз се учих, - похвали се фигурата – Научих се да търся.

Аз съм човек!

Нима? В устата обаче не изглежда като хората, отбеляза Третият

Акъл. Отвътре тя е бледа, като сняг. Това тук не е момче. Това тук само си

мисли че е такова.

Някоя голяма тиква, подкани я Вторият Акъл. По това време на

годината те нали са такива корави. Стреляй де!

Самата Тифани, тази отвън, тази която можеше да усеща въздуха по

лицето си, помисли: Не мога просто да го застрелям! Той не ми прави

нищо, само разговаря с мен. Цялата вина за това е моя!

Той иска зима, която да не свършва, - изтъкна Третият Акъл. Всички

които познаваш, ще умрат!

Тя беше сигурна, че очите на Зимеделеца могат да четат направо ума

и.

Лятото убива зимата, настояваше Третият Акъл. Това му е работата!

Но не и по този начин, възрази наум Тифани. Знам, че не бива да е

така! На усет е неправилно. Не е точната... приказка. Царят на зимата не

може да бъде убит от някаква си хвърчаща тиква!

Зимеделецът я наблюдаваше внимателно. Хиляди снежинки с образа

на Тифани се вихреха около него.

- Да завършим Танца? - покани я той – Аз съм човек, също като теб!

– той протегна ръка.

- Знаеш ли какво е да си човек? – опъна му се Тифани.

- Да! Лесно е! Желязо, колкото да изковеш пирон! – отговори с

готовност Зимеделецът и просия, сякаш беше успял да направи сложен

фокус – А сега, моля те, да танцуваме...

Той пристъпи напред. Тифани отстъпи.

Ако се хванеш на танца сега, предупреди я Третият и Акъл, това ще

бъде краят. Ти ще си повярваш и ще се довериш на звездата си, а пък на

големите трепкащи неща на хиляди мили оттук в небето изобщо няма да

им пука, дали ще трепкат над нескончаем сняг.

- Аз... не съм готова, - измънка Тифани, тихо-тихо, почти като да го

прошепне.

- Но времено минава, - настояваше Зимеделецът – Аз съм човек, знам

ги тези неща. Ти не си ли богиня в човешки образ?

Погледът му се заби в нея.

179

Не, не съм, помисли си тя. Винаги ще бъда просто... Тифани

Болежкова.

Зимеделецът пристъпи по-наблизо, със все така протегната ръка.

- Време е за танц, Господарке. Време да довършим Танца.

Мислите се заизплъзваха от хватката на Тифани. Очите на

Зимеделеца преизпълниха ума и с чиста белота, като безкрайно снежно

поле...

- Ааайййеее!

Вратата на къщурката на Госпожица Предалова се отвори с трясък и

... нещо излезе и се запрепъва напред през снега.

Беше вещица. Нямаше как да се сбърка, че е вещица. Тя... (най-

вероятно това беше „тя”, макар че има неща толкова ужасяващи, че е

глупаво да се безпокоиш, с каква граматична форма да се обърнеш към

тях) носеше шапка с връх извит като змия. Която се мъдреше върху

разчорлени кичури гнусна мазна коса, стърчаща от лице излязло от

кошмар. То беше зелено, също както и ръцете бясно размахващи наистина

страховити черни нокти.

Тифани зяпна. Зимеделецът зяпна. Насъбралите се хора зяпнаха.

Когато кошмарната, кряскаща твар понаближи, се видяха по-ясно и

подробностите, като например кафявите прогнили зъби и брадавиците.

Купища брадавици. Брадавици имаше дори по онези брадавици, които

стърчаха от други брадавици.

Аннаграма се беше решила на всичко от каталога. Частица от Тифани

си умираше да се разсмее, дори и в този момент, но Зимеделецът сграбчи

ръката и...

... а вещицата го хвана за рамото.

- Да не си посмял да я хващаш така! Да не си дръзнал! Аз съм

вещица, така да знаеш!

Гласът на Аннаграма не бе приятен за ухото дори и в най-добрите

времена, но когато се случеше тя да е изплашена или гневна, в него имаше

вой, забиващ се в главата като свредел.

- Казах да я пуснеш, бе! – изврещя Аннаграма.

Зимеделецът я гледаше зашеметен. Да слушаш Аннаграма в ярост

хич не беше лесно за някой съвсем наскоро сдобил се с уши.

- Пускай я! – изкреща тя. След което метна огнено кълбо.

Не уцели. Може това да и е било и целта. Кълбо пламтящ газ

профучаващо покрай ухото ти кара повечето хора да престанат да правят

каквото и да са правили дотогава. Повечето хора обаче не се топят.

Краката на Зимеделеца окапаха.

По-късно, по време на полета си през виелицата, Тифани се чудеше, как ли изобщо се е справил Зимеделецът. Той беше направен от сняг, а пък

можеше да ходи и говори. Което изглежда значеше, че е трябвало

180

постоянно да мисли за тази работа. На него му се налагаше. Хората нямаха

нужда да мислят за телата си, защото телата им си знаеха какво да правят.

Снегът обаче не знае дори как да стои изправен.

Аннаграма го гледаше ядно, сякаш беше направил нещо особено

вбесяващо.

- Е добре сега, - каза накрая тя – какво стана тук? Това ли се

предполагаше да направи?

- Аз идвах да те видя и... това е Зимеделецът! – беше единственото, което успя да допринесе към разговора Тифани.

- Да не искаш да кажеш самият... Зимеделец? – шашна се Аннаграма

– Той нали е само приказка? И какво ще да търси той точно пък от теб? –