- Всички вещици ли пазаруват от Бофо? - попита Тифани.


- Само аз, поне от тези околовръст. А, и Дъртата Госпожа Бездъхова

от Две Падини май си купуваше от там брадавици.


- Но... защо? - стъписа се Тифани.


- Не и растат нейни си. Какво ли не опита, горкичката, ама те не щат

и толкова. Цял живот лицето и като бебешко дупе.


- Не, имах предвид, защо ти трябва да изглеждаш толкова... - Тифани

се поколеба и продължи - ... ужасна?


- Имам си причини, - отвърна Госпожица Предалова.


- Но не правиш всички онези неща, за които се приказва, нали?

Крале и князе не идват да се съветват с теб, нали?


- Не, но биха могли, - упорстваше Госпожица Предалова - Примерно

ако се изгубят. О, знам ги аз тези приказки. Нали повечето аз ги скалъпих!


- Скалъпвала си слухове за самата себе си?


- О, да. Разбира се. Как иначе? Има си хас да оставя нещо толкова

важно на някакви си аматьори.


- Но казват, че можеш да прозреш човешка душа!


Госпожица Предалова се изкиска.


- Да. Ей това не съм го измислила аз! Но, да ти кажа право, за някои

от енориашите не ми трябва лупа! Виждам какво виждат те, чувам през

ушите им. Познавам бащите и дядовците им, че и прадядовците им. Знам

слуховете, тайните, историите и истините. Аз за тях съм Справедливостта, и съм си справедлива. Погледни ме. Виж ме.


Тифани погледна... отвъд черното наметало, черепите, гумените

паяжини, черните цветя, превръзката за очи и приказките и видя дребничка

сляпа и глуха бабичка.


Останалото беше Бофо... не просто глупавите карнавални

джунджурии, а Бофо-нагласата: слуховете и приказките. Госпожица

Предалова беше толкова могъща, защото хората си мислеха, че е. Беше

като типичната шапка на вещица. Да, но Госпожица Предалова беше взела

Бофо много, ама много по-навътре.


- Вещиците нямат нужда от приспособления, Госпожице Предалова,

- заяви Тифани.


- Я не се занасяй с мен, дете. Малката Вихронрав ли ти ги разправи

такива, а? Е, да, не ти трябва нито жезъл нито бъркотия нито дори

островърха шапка, за да бъдеш вещица. Но пък с тях какво само шоу може

да спретнеш! Хората си го очакват. Те вярват в теб. Не съм стигнала до

46


където съм с плетено вълнено боне и престилка на рае! Аз имам облик.

Аз...


Отвън се чу трясък. Някъде откъм мандрата.


- Нашите сини приятелчета? - вдигна вежда Госпожица Предалова.


- Не, на тях им е абсолютно забранено да пристъпват във всяка

мандра, където работя аз, - започна Тифани, насочвайки се към вратата -

Майчице, дано не е Хорас...


- Казвах ли ти аз, че голяма беля ще си докараш с него, а? - викна

Госпожица Предалова след гърба на забързалата се Тифани.


Хорас беше. Пак се беше измъкнал от клетката си. Поискаше ли, можеше да стане много мазен.


На пода имаше счупена паница за масло, която, въпреки че доскоро

беше пълна до горе, сега беше съвсем празна. Имаше само мазно леке. А от

мрака под мивката се разнасяше някакво високоскоростно мляскане, едно

такова „нямнямнямнямням...”.


- Е какво, подкарал си маслото, а, Хорас? - смъмри го Тифани

хващайки метлата - Това, знаеш ли, си е жив канибализъм.


И все пак, трябваше да се признае, че не беше толкова зле, като с

мишките. Да намираш малки купчинки миши кости на пода си беше малко

стряскащо. Даже Госпожица Предалова не успя да се оправи с това. Както

си се примъква една мишка, през която тя точно тогава беше рекла да

понаблюдава, и изведнъж тъмнина.


Защото Хорас беше сирене.


Тифани знаеше, че Ланкърските сини сирена винаги са си били по-

така, и понякога даше се налагаше да се заковават, но все пак... добре де, уменията и в сиренарството бяха наистина много високи, нищо, че самата

тя го казваше, но Хорас даже като за нея беше шампион. Прочутите сини

жилки, придаващи на тази марка чудесния и цвят, излязоха много хубави, макар че Тифани не беше сигурна, че трябва да светят в тъмното.


Тя ръчна с дръжката на метлата в сенките под мивката. Чу се трясък

и когато тя извади пръта, той беше с пет сантиметра по-къс. После се чу

едно „пууу!” и липсващото парче тракна в стената от другата страна.


- Спирам ти млякото, - отреди Тифани и се изправи, като през това

време си мислеше:


Той дойде да ми върне кончето. Не кой да е, а Зимеделецът.


Хъм...


Доста ... впечатляващо, като се замислиш.


Тоест, той нали трябва да организира лавини и виелици, да

разработва нови десени за снежинки и прочее, но намери време ей така да

дойде и да ми върне огърлицата. Хъм...


И просто си стоеше и толкова.


След което да вземе просто да изчезне... тоест да изчезне още повече.

47


Хъм...


Тя остави Хорас да си мрънка под мивката и направи чай за

Госпожица Предалова, която пак беше седнала да тъче. След което

тихичко се качи в стаята си.


Дневникът на Тифани беше стигнал почти педя на дебелина.

Аннаграма, друга местна учаща се вещица и една от нейните приятелки

(що годе), казваше, че тя, ама сериозно, трябвало да го нарича своя Книга

на Сенките и да го пише на пергамент с някое от специалните магични

мастила продавани в Специализирания Маг-азин на Закзак Силен-в-ръката

на Приемливи Цени ... добре де, най-малкото цените бяха приемливи за

Закзак. Тифани не можеше да си позволи такава. Вещерството можеше

само да го въртиш като занаят, но не и да го продаваш. Госпожица

Предалова и даваше да продава сирена, но дори и така хартията по тези

краища беше скъпа, а и амбулантните търговци не носеха кой знае колко

от нея. У тях обаче обикновено се намираше по някоя друга щипка син

камък, от който си ставаше съвсем прилично мастило, ако го смесиш със

смляни дъбови шикалки или орехови люпки. Сега, с всичките

допълнително налепени страници дневникът беше станал дебел като тухла.

Тя беше преценила, че ще и стигне за още две години, ако пише ситно.


На кожената подвързия тя беше изписала с нажежен шиш:

„Фийгълите да не гледат!!” Изобщо не вършеше работа. За тях това беше

все едно покана. Напоследък тя започна да записва някои неща кодирано.

На Фийгълите от Варовитищкио Рид четенето никак не им идеше отръки, така че няма как да му схванат цаката на шифъра.


Тя се огледа предпазливо, за всеки случай, и отключи големия

катинар на веригата, обвиваща книгата. Обърна на днешна дата, натопи

писалката си в мастилото и изписа: „Срещнах *.” Да, снежинката си е отличен код за Зимеделеца.


Той просто си беше застанал, ей така, мислеше си тя.


И избяга, защото аз изпищях.


Което си беше добре, няма спор.


Хъм...


Обаче... ми се щеше да не бях изпищяла.


Тя разтвори дланта си. Отпечатъкът на коня си беше там, бял като

тебешир, като земята на Варовитище, но изобщо не болеше. Тифани

лекичко потрепери, след което се стегна. И какво толкова? Срещнала се

беше, значи, с духа на Зимата. Че тя нали е вещица. Такива неща понякога

си се случват. Той най-учтиво и върна нещо, което си беше нейно, след

което си тръгна. Няма какво да се втелява заради това. Работа имаше да се

върши.

48


После тя написа: „Псм от Р. ” И много внимателно отвори писмото

от Роланд, което не беше трудно, защото плужековата слуз не е кой знае

какво лепило. С малко късмет пликът ще стане и за втора употреба. Тя се

присви над писмото, така че никой да не може да надзърта през рамото и.

Накрая каза:


- Госпожице Предалова, би ли ми се махнала от главата, ако обичаш?

Искам да си използвам очите за нещо лично.


След известна пауза откъм долния етаж се дочу мърморене и

потръпването между очите и изчезна.


Винаги беше... хубаво да получиш писмо от Роланд. Вярно, най-

често пишеше за овце и други неща на Варовитище, а понякога вътре

имаше по някое изсушено цвете, камбанка или иглика. Баба Болежкова

това нямаше да го одобри. Тя винаги казваше, че ако ридовете искаха

хората да късат цветя, щеше да отглежда повече.


От писмата винаги и домъчняваше за дома.


Един ден Госпожица Предалова й беше подметнала:


- Този младеж, дето ти пише ... той обожател ли ти е?


Тифани тогава беше сменила темата, докато не намери време да

погледне в речника, а после и трябваше още повече време за да спре да се

черви. Роланд беше... колкото до Роланд... главното беше ... там беше

работата, че ... ами, имаше го.


Вярно, първия път като го срещна, той си беше един за нищо не

ставащ, доста тъп чукундур, но какво друго да очакваш? Все пак той беше

изкарал цяла година в плен на Кралицата на Феите, затлъстял като лоена

топка и пощръклял от захар и отчаяние. Освен това го бяха отгледали две

високомерни лели, а баща му - Баронът, го интересуваха повече конете и

кучетата. Оттогава той се попромени: стана по-разбран, по-малко сприхав, по-сериозен, не толкова глупав. Освен това започна да носи очила, първите

изобщо мярнали се по Варовитище.


И той си имаше библиотека! С повече от сто книги! Всъщност тя, библиотеката, беше на замъка, но нали май никой друг не го беше еня за

нея.


Някои книги бяха древни и грамадни, с дъсчени корици, големи

изпоукрасени букви и цветни картинки на чудновати зверове и далечни

земи. Имаше „Книга на Необичайните Дни” на Уоспмайр, „Защо Нещата

са Така, а не Другояче” на Кръмбери и всичките томове без един на

„Всепрокобна Енциклопедия”. Роланд се беше изумил, че тя може да

разбира чужди думи, а тя много внимаваше да не му изтърси, че тук и

помагаха останките от д-р Суетон.


Там беше работата, че... истината беше, че... добре де, кой друг им

беше останал и на двамата? Роланд не можеше, ама изобщо не можеше да

има приятели сред селските деца, както беше син на Барона и прочее.

49


Тифани обаче сега имаше островърха шапка, а това си беше нещо. Хората

от Варовитище много-много не обичаха вещиците, но тя нали беше на Баба

Болежкова внучка. Да не говорим за всичко, което ще да е научила от

старата горе на овчарската колибка. А и нали казват, че тя им дала да

разберат на онея вещици от планината, какво значи то вещерство, така де!

А помните ли агненето лани? Че тя само с поглед връща агне от смъртта! И

си е Болежкова тя, ридовете са и в костите на нея. С нея всичко си е наред.

Тя си е, да си го кажем, наше момиче.


И всичко това беше много хубаво, освен само, че тя вече си нямаше

дружки. Хлапетата вкъщи, които дружаха с нея преди, сега я ... уважаваха, заради шапката. Помежду им беше изникнала нещо като стена, сякаш тя

беше порастнала, а те - не. Че за какво можеше да си приказват? Тя нали е

била на места, които те изобщо не можеха да си въобразят. Повечето не са

ходили даже до Две Ризи, което беше само на половин ден път. И това

изобщо не ги безпокоеше. Те щяха да работят, каквото са работили бащите

им, или пък да гледат деца като майките си. И това си беше съвсем добре, добави припряно Тифани наум. Но те не го бяха решили сами. Просто им

се беше случило така, без да се усетят.


Същото беше и горе в планината. Единствените нейни връстници, с

които можеше да си поговори от душа, бяха другите чирачки-вещици като

Аннаграма и останалите момичета. Безполезно беше да пробва истински

разговор с хората по селата, особено пък с момчетата. Те само си гледаха в

краката, запъваха се и пристъпваха нервно, също като хората от

Варовитище, когато говореха с Барона.


Като стана дума, Роланд също се държеше така, а и се изчервяваше

всеки път щом тя го погледнеше. Колкото пъти посещаваше замъка или

излизаше на хълмовете с него, всичко се изпълваше с разни пресложни

мълчания... също като със Зимеделеца.


Тя най-внимателно прочете писмото, мъчейки се да не обръща

внимание на мазните отпечатъци от фийгълски пръсти. Той много мило

беше вложил няколко празни листа хартия. Тя много грижливо разглади

единия, поседя някое време втренчена в стената и започна да пише.


Долу в миялнята7 сиренето Хорас се измъкна из-зад кофата за смет.

И се озова точно пред задната врата. Ако сирене изобщо можеше да

изглежда замислено, Хорас сега изглеждаше така.


В малкото селце Две Ризи кочияшът на пощенската карета имаше

известно затруднение. Повечето поща от околовръстните села и чифлици


7 бел.авт.: Помещение близо до кухнята, където се мият съдини и се върши всякаква друга мокра или

мръсна работа. Не ще и дума, Хорас не се миеше нито там, нито другаде. Но пък щеше да е интересно, ако беше.

50


се струпваше в местното магазинче за сувенири, минаващо и за пощенска

станция. Обикновено кочияшът просто взимаше чувала и толкова, днес

обаче възникна трудност. Той трескаво прелистваше Правилника за

пощенската служба.


Мис Тик потропваше с крак. Което на него му действаше на нервите.


- Я, я, какво имаме тук, - възтържествува кочияшът - Ей го, пише ли

забранено за животни, дракони, птици или риби? Пише!


- И какво от изброеното си мислите, че съм аз? - попита го с леден

глас мис Тик.


- А, еми, добре де, добре, човекът нали е един вид животно, нали

така? Тоест, гледайте само маймуните, а?


- Нямам никакво желание да гледам маймуни, - възрази мис Тик -

Виждала съм ги аз, какво правят.


Кочияшът определено схвана, че този път доникъде няма да го

доведе и пак запрелиства бясно страници. По едно време просия.


- Я, я, какво имаме тук! Колко тежите, госпожице?


- Петдесет грама, - отвърна невъзмутимо мис Тик - Което по

стечение на обстоятелствата е максималната тежест на писмо, което може

да бъде изпратено до Ланкър и Прилежащите Околности за цена от десет

пенса, - тя посочи двете марки, които беше залепила на ревера си, - Вече си

купих марки.


- Няма начин да тежите петдесет грама! - възмути се той - Не може

да тежите по-малко от шейсе кила!


Мис Тик въздъхна. Искаше и се да избегне това, но Две Ризи все пак

не беше Кучидол. Това беше село насред път и всеки ден виждаше как

светът го подминава. Тя протегна ръка към копчето, задействащо шапката

и.


- А сега ще забравите ли, какво казахте преди малко? - попита тя.


- Що пък? - учуди се кочияшът.


За някое време мис Тик го зяпна. После извъртя очи.


- Извинявайте, - измърмори тя - Всеки път, опасвам се, е все същото.

От топенето е, разбирате ли. Пружинката ръждясва.


Тя вдигна ръка и плясна шапката си отстрани. Скритият остър връх

изскочи разпръсквайки книжните цветя. Очите на кочияша го последваха.


- О, - промълви той.


Като носи някой островърха шапка, работата е там, че този някой е

или магьосник или вещица. Е, вярно, и някой друг сигурно можеше да си

намери такава шапка и да вземе да я носи, и всичко ще си му е наред до

момента, когато се натъкне на някой правоспособен шапконосец. И

магьосниците и вещиците никак не си падат по самозванци. Нито пък

обичат да ги карат да чакат.


- Та значи, колко тежа, моля? - попита тя.

51


- Петдесет грама! - рапортува припряно кочияшът.


Мис Тик се усмихна:


- Да. И нито скрупула повече! Скрупула, нали знаете, е аптекарска

мярка за тежест равна на двадесет грана или едно цяло и три десети грама.

А аз съм практически... безскрупулна!


Тя изчака да види, дали тази твърде учителска шегичка няма да

предизвика смях, но не се огорчи, когато не предизвика. На мис Тик доста

и допадаше да излиза по-веща от другите.


Качи се на каретата.


Когато тя се заизкачва в планината, заваля сняг. Мис Тик, която

знаеше, че не може да се намерят две еднакви снежинки, изобщо не им

обърна внимание. А ако им беше обърнала внимание, щеше да се

почувства малко по-малко веща.


Тифани спеше. В мангала до леглото и гореше огън. На долния етаж

станът на Госпожица Предалова тъчеше ли тъчеше в нощта...


Малки сини фигури се промъкнаха по пода на спалнята и, построявайки се на фийгълска пирамида, достигнаха до върха на

масичката, която Тифани използваше вместо писалище. Тифани се обърна

насън и тихо изсумтя. Фийгълите за миг застинаха, след което вратата на

спалнята лекичко се затвори зад тях. Размито синьо петно вдигна прах по

тясното стълбище, по пода на етажа с тъкачницата, мина през мандрата, където излезе през дупка във външната врата, кой знае защо във формата

на пита сирене. От там нататък следа от разхвърчали се листа навлезе

дълбоко в гората, където гореше малък огън. Той осветяваше, може би

пряко волята си, лицата на цяла орда фийгъли.


Размитото петно спря и се превърна в шест фийгъла, двама от които

понесли дневника на Тифани. Те го оставиха грижливо на земята.


- Убаво, дека се измъкнааме от туй къще, - каза Голем Йън - Видохте

ли ги онез големанските черепи, а? Тая бабаяга не си поплюва, ей!


- Брей, глейте ма, она па е сложила катанец, - забеляза Прост Уили

обикаляйки дневника.


- Роб, се си мислим, дека немаме правото да го четеме това, - обади

се Били Големо Чене, когато Роб пъхна ръка в ключалката - Оно е лично!


- Она е нашта бабаяга, бе. Щом е лично за нея, и за нази е лично, -

отвърна делово Роб бърникайки в ключалката - Па и се е сакала она некой

да го изчете, иначе оти и е било да го пише. Нема файда да си пра’иш зоро

да го написуваш, щом нема кой да го чете. Тъй оно само моливо че ти ойде

зян, ей!


- Мо’е па она да сака сама да си го четюва, - не преставаше да се

съмнява Били.

52


- Тъй ли ма? Оти че сака баш туй? - разкрещя се Роб - Она нали и тъй

си на’е, що е писано. А па Джейни сака да на’е, що си мисли она за момъко

на Бароно.


Нещо прещрака и катинарът се отвори. Насъбралите се фийгъли

слухтяха. Роб прелисти няколко шуртящи страници и се ухили.


- Е-бре, глейте що ми пише она: Леле, милите фийгъли па ми додоха,

- провъзгласи той за бурна радост на всички присъстващи.


- Леле, че мило моме е она, да пише тъй, - изкоментира Били Големо

Чене - Дай да видим?


И той прочете: „Леле мале, фийгълите пак надойдоха”.


- А, - продума той.


Били Големо Чене беше дошъл заедно с Джейни от клана Дългио

Гьол. На тамошният клан четенето и писането им идваше по-отръки, а на

него като на гонагъл му се полагаше да го бива и в едното и в другото. На

фийгълите от Варовитищкио Рид от своя страна най-отръки им идваше

пиенето, краденето и биенето, а Роб Секигоопрай много го биваше и в

трите неща. Но и той се беше научил на четмо и писмо, защото Джейни го

беше помолила. Били беше наясно, че той се справяше не толкова с

точност, колкото с оптимизъм. Изправеше ли се пред по-дълго изречение, той беше склонен като разгадае няколко думи, да премине към щедро

гадаене.


- Писмовнио майсторлък е да сфанеш, що сакат да ти викат думите, право ли думам? - подпита Роб.


- Епа мо’е би, - обади се Голем Йън - Ма има ли некоя думичка там

да ни ка’е, дека големата мънечка бабаяга е хлътнала по онуй диване у

каменнио замък?


- Ей че си бръмантичен, бре Йън, - рече Роб - Що да ти отговорим: Ненъм. Тук таме у писмата они пишат с онея ми ти шифърчета. Горко на

читателя от них. Оно си е баш зор и с нормалните думи, без некой да ги

разбъзиква.


- Ма за сите ни че е мноооого лооошо, земе ли големата мънечка

бабаяга да мисли за момчетии наместо за ученето на бабоягуваньето, -

отбеляза Голем Йън.


- Епа да, ма момъко нема да сака да се жени, - каза Леко Щурав

Ангъс.


- Некой ден мо’е и да просака, - не се съгласи Били Големо Чене, който си беше развил хоби да наблюдава човеците - Повечето големански

мъже се женят.


- Аре стига де! - изуми се някакъв фийгъл.


- Епа тъй си е.


- Они сакат да се женят?


- Епа мнозина си сакат, - просветли ги Били.

53


- Ма как, нали подир туй нема вече пиене, краднене и биене!


- Ей ма, я нали мое’м некой друг път да си попийнем, покраднем и да

се побием! - възрази Роб Секигоопрай.


- Епа да, Роб, ма нема как да не видим, дека ти требе да ги пра’иш

също и Обяснявките, - напомни му Прост Уили.


Мнозина наоколо закимаха съгласно. За фийгълите Обяснявките

бяха тъмна наука. Просто бяха толкова мъчни.


- Напримерно, га се завръщаме от попийване и покрадване и

побийване, земе Джейни и ти напра’и Нацупването на устенца, - продължи

Прост Уили.


Всички фийгъли задружно простенаха:


- Олеле-мале, да не ни се пада Нацупването на устенца!


- А подир туй и Скръстосването на ръчички, - все така плашеше

другите, че и сам себе си Уили.


- Оооох, вай-вай-вай, Скръстосването на ръчички! - захленчиха

фийгълите скубейки си косите.


- А ич нечем да говорим за Потропването с краченце... - Уили

замлъкна, понеже наистина не искаше да говори за Потропването с

краченце.


- Олеле-мале! Оооох! Не и Потропването с краченце! - някои от

фийгълите заблъскаха главите си в близките дървета.


- Убаво де, убаво де, АМА, - зауспокоява ги отчаяно Роб

Секигоопрай - ич не на’ете вий, дека туй си е част от потайнювките на

бракуването.


Фийгълите се спогледаха. Настана тишина, ако не се брои трясъка от

падането на едно дръвче.


- Епа туй нещо ич не го бе’ме чували, бе Роб, - наруши тишината

Голем Йън.


- Епа нема чудно! Отдека че го чуете, бе? Нали не сте женени! Не го

сфащате вие сичкото му пеетично симетриене. А се сберете да ви ка‘ем я...


Роб се огледа за да се убеди, че никой не може да го чуе освен горе-

долу петстотинте Фийгъла и продължи:


- Глейте с’а… първо пиеш, краднеш и се биеш, нал’тъй. А га се

повърнеш у могилата, стае време за Потропване с краченце…


- Оооооох!


- ... и за Скпъстосване на ръчички...


- Олеле!


- ... и, не ще и дума, за Нацупване на устенца и а сите шашкъни да

ми престанете да ми се вайкате, оти че почнем да трошим чутури!

Чуете ли ме?


Всички фийгъли се смълчаха освен един:


- О, вай-вай-вай! Ооох! Олеле-малеле! Нацупването... на... ус...

54


Той замлъкна и се озърна притеснено.


- Прост Уили? - започна Роб Секигоопрай с вледеняващо търпение.


- Епа що, Роб?


- Сещаш ли се дека ти виках, дека некой път требе да слушаш що ти

казуем?


- Епа да, Роб?


- Епа тоя път беше такъв път.


Прост Уили провеси нос:


- Прощавай, бе Роб.


- Убаво! Та доде бех стигнал? А, епа... постигнат ни значи устенца и

ръчички и краченце. И тогаз...


- Иде време за Обяснявки! - сети се Прост Уили.


- Епа да! – тросна се Роб Секигоопрай – Некой от вас, шашкъни с

шашкъни, че дръзне ли да е оня, дето че пра’и Обяснявките?


Той ги огледа. Фийгълите заотстъпваха.


- Га келдата ем се цупи, ем скръстосва, ем притропва, - продължи

Роб с прокобен глас – И убавото и зъркелче се едно ти вика: „Глей само тая

Обяснявка да е верно добра. Че се обесневате ли? А?


Фийгълите вече се бяха изпоразплакали и дъвчеха в ужас краищата

на препаските си.


- Епа не, Роб, - размънкаха се те.


- Епа не, я! – изтържествува Роб Секигоопрай – Нечете! Оно е, оти не

го найте вий бракуването!


- Я чух Джейни да вика, дека ти пускаш таквиз Обяснявки, дето

никой круг фийгъл у целио свет нема да ги пробва, - каза с възхита Прост

Уили.


- Епа мо’е и тъй да е, - наду се от гордост Роб – А требе да се знае, дека фийгълите имат голема традиция за върли Обяснявки!


- Она вика, дека некои от твойте Обяснявки са толкоз длъжки и

оплетени, че га доде време да свършват, она вече не помни, как са

отпочнали, - продължи Уили.


- Оно си е дарба... ма нечем да се хвалим, - махна скромно с ръка

Роб.


- Я па големанците ич не ги видим у Обяснявките, - замисли се

Голем Йън – Они бавно загреват.


- Ма се пак се женят, - отбеляза Били Големо Чене.


- Епа да, па нашио момък у големио замък, он нещо много се сдуши с

големата мънечка бабаяга, - изказа се Голем Йън – Тейко му остаре и се

разболе и скоро момъко че стае господар на големио каменен замък и на

сите му дукюменти, дето викат, дека ридовете били негови.


- А па Джейни се коси, дека додат ли у него сите му дукюменти, дето

викат, дека ридовете били негови, - поде Били Големо Чене – мо’е па да му

55


се разхлопа дъската и да си помисли, че ридовете са си негови. А нали

наете доде че доведе туй?


- Епа да, - потвърди мрачно Голем Йън – До разораването на

целината.


Това беше злокобна дума. Някога старият Барон беше смятал да

разоре някои от по-равните места по Варовитище, защото цената на

житото се вдигала, а в овцете нямало сметка8, тогава обаче Баба Болежкова

била още жива и го накарала да размисли. Някои пасища в покрайнините

на Варовитище обаче вече били разорани. В житото имаше сметка.

Фийгълите бяха приели за даденост, че и Роланд също ще тръгне да

разорава. Нали го бяха отгледали онези двете суетни, коварни и изобщо

противни лели?


- Ич не му вервам я, - изрази мнението им Леко Щурав Ангъс – Он

чете книги и таквоз. Ич не го е еня за земята.


- Епа да, - съгласи се Прост Уили – Ма а земе се ожени за големата

мънечка бабаяга, ич нема да помисли за оран, оти големата мънечка

бабаяга га му излезе с Цупенето на ръчички...


- Скръстването на ръчички! – поправи го рязко Роб.


- Ооолеле, не и Скръстването на...


- Млък! – изрева Роб – Срам ме фаща от вас! Големата мънечка

бабаяга мо’е да си се омъжва за когото си сака! Право ли думам, бе

гонагъле?


- Ммм?


Били се беше загледал нагоре. Беше хванал една снежинка.


- Викам, дека големата мънечка бабаяга мо’е да се омъжва за когото

си сака, право ли думам?


Били се взираше в снежинката.


- Били? – извика Роб.


- Що ма? – сепна се той като че събуден от сън – Епа... да. Що

мислиш, че сака ли она да земе за мъж Зимеделецо?


- Зимеделецо ли? – втрещи се Роб – Че он ич не мо’е да се жени. Он

нали е парче дух... он си е едно нищо!


- Она игра хоро с него. Сите я видохме, - напомни Били, хвана още

една снежинка и я заразглежда.


- Оно беха само момински дивотии! И оти и е на големата мънечка

бабаяга да си пълни чутурата с Зимеделецо, а?


8 бел.прев.: На кръглия свят, в Англия, пък станало точно обратното – така нареченото Ограждане, когато

в овцевъдството имало повече пари отколкото в земеделието и земевладелците ограждали земите си, превръщали в пасища, а много селяни останали без поминък.

56


- Има причина да мислим, - заговори бавно гонагълът посред

кръжащите около него снежинки – дека Зимеделецо си пълни чутурата до

пръсване с големата мънечка бабаяга...


Глава четвърта

Снежинки


Казват, че не било могло да се намерят две съвсем еднакви

снежинки, но някой напоследък дали е проверявал?


Снегът кротичко си валеше в мрака. Трупаше се по покриви, целувайки пътьом клоните на дърветата, падаше по горската почва лекичко

прошумолявайки с мирис на метал.


Баба Вихронрав винаги проверяваше снега. Застанала на прага на

къщурката си, обляна от светлина на свещи, тя ги ловеше с лопата.


Бялото котенце следеше снежинките. Точно това правеше. Не

замахваше по тях с лапа, а само гледаше много съсредоточено всяка

снежинка поотделно, как се вие във въздуха докато не кацне. След което я

наблюдаваше още някое време, колкото да се убеди, че представлението е

свършило, и чак тогава вдигаше поглед и си избираше следващата

снежинка.


То се казваше Ти. Като в „Ей ти! Престани веднага!” или „Ей ти!

Махай се от тук!”. С имена Баба Вихронрав не се церемонеше.


Баба огледа снежинките и се усмихна по нейния си не особено мил

начин.


- Да се прибираме, Ти, - рече тя и затвори вратата.


Мис Тик зъзнеше до огъня. Който не беше особено голям, просто

достатъчно голям. Обаче от гърненцето върху жаравата се разнасяше

миризмата на чорба с сланинка и грах, а до малкото гърне имаше едно

доста по-голямо, от което се носеше миризма на пиле, така че тя таеше

надежди.


Трябва да се каже, че Баба Вихронрав и мис Тик не се спогаждаха

особено. По-възрастните вещици рядко се спогаждаха. Можеше да се види

как не се спогаждат по това как цялото време бяха извърнедно учтиви.


- Ранен е снегът тази година, Госпожо Вихронрав, - спомена мис Тик.


- Така си е, мис Тик, - отвърна Баба Вихронрав - А и е толкова...

интересен. Вглеждала ли си се в него?


- И преди съм виждала сняг, Госпожо Вихронрав, - опъна се мис Тик

- По целия път насам не престана да вали. Наложи ми се даже да бутам

57


пощенската карета! Втръсна ми този сняг! Но какво да правим с Тифани

Болежкова?


- Нищо, мис Тик. Още чайче?


- Тя определено е наша отговорност.


- Не. Не наша, а от където и да го погледнеш, нейна. Тя е вещица. Тя

танцува Танца на Зимата. Видях я.


- Сигурна съм, че не го е направила нарочно, - застъпи се за нея мис

Тик.


- Че как може да се танцува без да е нарочно?


- Много е млада. Възбудата сигурно я е ударила в краката. Не е

знаела, какви ги върши.


- Трябвало е да разбере, - заяви Баба Вихронрав - Трябвало е да

слуша.


- Несмъмнено вие винаги сте слушали каквото ви се казва, когато сте

били почти на тринадесет години, Госпожо Вихронрав, - подметна мис Тик

с лек намек на сарказъм.


Баба Вихронрав някое време се взираше в стената.


- Не, - рече накрая тя – И аз греша. Но не си търся оправдания.


- А аз мислех, че искате да помогнете на детето.


- Ще и помогна аз, да си помогне тя сама. Така е по моя начин. Тя

хоп-троп, танци-манци и право в най-старата История, каквато има на

света. Няма друг изход оттам освен да я извърви до края. Няма друг начин, мис Тик.


Мис Тик въздъхна. Баба Вихронрав смяташе, че всичко е до

Историите. Е добре де, нали всички сме си башка луди. Освен мен, естествено.


- Разбира се. Само че тя е толкова ... нормална, - каза мис Тик на глас

– В смисъл, като се има предвид, какво е направила. А тя толкова много

мисли. И сега, като е привлякла вниманието на Зимеделеца, ами...


- Захласнал се е по нея той, - завърши Баба Вихронрав.


- Това ще предизвика немалък проблем.


- Който тя ще трябва да реши.


- Ами ако не успее?


- Тогава значи няма да е Тифани Болежкова, - отсече Баба Вихронрав

– Да де, да, тя е в Историята, но не го знае! Виж снега, мис Тик. Разправят, че не могло да се намерят две еднакви снежинки. Откъде може да са

разбрали това, я? За много умни се имат! Винаги съм искала да ги

изоблича. И успях! А сега излез и разгледай снега. Виж снега, мис Тик!

Всичките снежинки са еднакви!


Тифани чу почукването и с мъка отвори малкото прозорче на

спалнята. На перваза се беше натрупал мек и пухкав сняг.

58



- Нечеме да те будиме, - каза Роб Секигоопрай – Ма Ужасно Дребен

Били вика, дека требе да видиш туй.


Тивани се прозина.


- Какво да видя?


- А фани некоя друга снежинка, - обясни Роб – Ма не у ръка, оти че

се стопи.


Тифани заопипва с ръка в тъмното за дневника си. Нямаше го. Тя

погледна на пода, ако случайно е паднал. Тогава пламна кибритена клечка, Роб Секигоопрай запали свещта и ей го на дневника, като че винаги си е

бил на мястото, само че тя забеляза, че на пипане той беше подозрително

студен. Изражението на Роб беше невинно, което беше сигурен признак за

гузност.


Тифани остави въпросите за по-късно и протегна дневника през

прозореца. По него накацаха снежинки и тя ги придърпа по-близо.


- Като гледам, най-обикно... – започна тя, запъна се и възкликна – О

не... това трябва да е някакъв номер!


- Номер ли било? Епа, щом тъй викаш, - не възрази Роб – Ма си е

неговио номер, да ти ка’ем я.


Тифани зяпна виещите се навън на светлината на свещта снежинки.


До една бяха Тифани Болежкови. Мънички, ледени, искрящи Тифани

Болежкови.


На долния етаж Госпожица Предалова избухна в смях.


Дръжката на вратата за стаята в кулата яростно тракаше. Роланд де

Чъфли (пише се Chumsfanleigh; вината за което не беше негова) грижливо

не и обръщаше внимание.


- Какво правиш там вътре, детето ми? – попита злобно приглушен

глас.

59


- Нищо, Лельо Данута, - отвърна от бюрото си Роланд.


Едно от предимствата да живееш в замък е, че стаите могат да се

заключват добре. Неговата врата имаше три ключалки и две резета дебели

колкото ръката му.


- Баща ти те вика, знаеш ли! – обади се друг глас, още по-злобно.


- Той шепти, Лельо Араминта, - отговори спокойно Роланд

изписвайки грижливо адреса на плика – Той вика, само когато вие

насъсквате по него доктори.


- Това е за негово собствено добро!


- Той крещи, - повтори Роланд и облиза края на плика.


Леля Араминта пак разтрака дръжката на вратата.


- Ти си едно много неблагодарно дете! Ще си умреш тук от глад, така

да знаеш! Сега ще докараме стражите да разбият вратата!


Роланд въздъхна. Замъкът беше построен от хора, които не обичаха

някой да им разбива вратите, така че всеки който тръгнеше да я разбива, първо трябваше да домъкне таран по тясната виеща се стълба, без да има

горе къде да се обърне, а после оставаше някак да пробие четири дъски

дебела врата от толкова стар дъб, че се беше втвърдил като желязо. Сам

човек можеше да защитава тази стая месеци наред, стига да има провизии.

Още някое време отвън се чуваше мрънкане, а после стъпките на лелите

отекнаха надолу по стълбата. После пак се чу как крещят нещо на

стражите.


Не че щяха да имат много полза от това. Сержант Робъртс и неговите

хора (Кевин, Невил и Тревър) не си падаха много по изпълнение на

заповеди от лелите. Обаче всички знаеха, че ако Баронът почине преди

момчето да навърши двадесет и една години, лелите щяха законно да

управляват имението, докато той не ги навърши. Но макар Баронът да

беше много болен, той не беше умрял. Не беше добро времето да се

проявяваш с неподчинение, но сержантът и хората му избягваха гнева на

лелите като се правеха (стига заповедите да го позволяваха) на глухи, тъпи, склерозирали, шашнати, болни, загубени или, в случая с Кевин, на

чужденци.


Засега Роланд гледаше да прави излазите се в малките часове, когато

нямаше никой и той можеше да си набавя продоволствие от кухнята. Пак

тогава той ходеше да види баща си. Докторите приспиваха стареца с нещо, но Роланд го държеше някое време за ръката, заради успокоението което

даваше това. Намереше ли стъкленици с оси или пиявици, той ги

изхвърляше в рова.


Той погледна замислено писмото. Може и да трябваше да разкаже

всичко на Тифани, но той не обичаше да мисли за тези неща. И това ще я

разстрои и тя може да хукне пак да го спасява, което нямаше да е

правилно. Да не говорим, че той не беше заключен в стаята си. Те бяха

60


заключени отвън. Докато той държеше кулата, това беше място, където те

не можеха да се бъркат, да тършуват и да крадат. Той беше прибрал

остатъците от сребърните свещници под леглото си заедно с каквото беше

останало от древните сребърни прибори (били „пратени за оценка”, моля

ви се) и ковчежето с бижутерията на майка му. С което ковчеже беше

малко позакъснял, така че венчалния и пръстен и сребърната огърлица с

гранатите, останала от баба му, ги беше хванала липсата.


Утре обаче той ще стане рано и ще откара писмото до Две Ризи.

Хубаво му беше да ги пише. Те правеха света по-добър, защото можеше да

не включва лошата част.


Роланд въздъхна. Нямаше да е зле да пише на Тифани, че в

библиотеката намери книга наречена „Обсади и оцеляване” от прочутия

пълководец Печений Тактикус (интересно, точно той е изобретил

„тактиката”). Кой би си помислил, че такава прастара книга ще вземе да

излезе полезна? Пълководецът много наблягаше, колко е важно да имаш

провизии, така че Роланд имаше в изобилие ситни картофи, едри наденици

и тежък джуджешки хляб, много удобен да го мяташ по хората.


Той погледна отсрещната стена, към портрета на майка му, който той

беше донесъл от мазето, където го бяха забутали те (бил „прибран за

почистване”). Точно до него, стига да знаеш за какво да гледаш, част от

стената колкото една малка врата изглеждаше малко по-светла отколкото

камъните наоколо. И свещникът до нея беше някак лекичко изчанчен.


Да живееш в замък си имаше много предимства.


Навън заваля сняг.


Нак Мак Фийгълите зяпаха пухкавите снежинки от покрива на

колибата на Госпожица Предалова. На светлината, каквато успееше пробие

мърлявите прозорци долу, покрай тях прелитаха мънички Тифанчета.


- Че ми зяе он со снежинки, - изказа се Голем Йън – Ха!


Прост Уили хвана една рееща се снежинка и рече:


- Ми немой ка’еш, дека не я е докарал он убаво мънечката остра

капа. Он требе много да е хлънал по големата мънечка бабаяга.


- Ма туй ич не им прилича! – сопна се Роб Секигоопрай – Та он е

Зимата! Он е сите му снегове и ледове, фъртуни и мръзненье. А она е само

големо моменце! Ич немой ка’eш да са си лика-прилика! А кажи им, Били?

Били?


Гонагълът с гайда в уста беше зяпнал отнесено снежинките. Но някак

си гласът на Роб явно успя да пробие през размислите му, защото той

отговори:


- Що че ‘нае он за ората? Нема си он живот колкото и най-ситната

буболечка, а па сила има колкото морето. И е залюбил он мънечката

голема бабаяга. Оти? Що е она за него? Що че чини он по-подир? Я туй че

61


ви речем: Туй, снежинките, са само за начало. Требе да си отваряме

зъркелите, Роб. Че туй мо’е да стане баш серрриозно...


Високо в планината 990 393 072 007 броя Тифани Болежкови

нападаха върху стара пряспа на едно било и причиниха лавина, помела над

сто дървета и една ловджийска колиба. Тифани не беше виновна за това.


Нито пък беше виновна, че хората се подхлъзваха по заледили се

напластявания от нея, или че не можеха да си отворят вратата, защото нея

я беше натрупало отвън, или пък че ги удряха топки от нея метнати от

малки дечица. Повечето от нея се стопи до преди закуска, а и без друго

никой не забеляза нищо необичайно, освен вещиците, които не приемат на

вяра хорските приказки, както и куп дечица, които кой ли ти ми слуша.


И все пак Тифани се събуди страшно смутена.


И Госпожица Предалова изобщо не и помогна.


- Ако не друго, той те харесва, - подметна тя докато си навиваше

яростно часовника.


- Не знам, Госпожице Предалова, - отвърна Тифани, на която този

разговор хич не и харесваше.


Тя тъкмо миеше чиниите в мивката, с гръб към старицата и се

радваше, че Госпожица Предалова не може да и види лицето... и, като

стана дума, че и тя също не можеше да види лицето на Госпожица

Предалова.


- И да се чуди човек, какво ли ще каже за това твоят младеж?


- Кой младеж, Госпожице Предалова? – отвърна Тифани с колкото се

може по-каменно изражение.


- Че той ти пише писма, бре момиче!


Които ти, предполагам, четеш през очите ми, помисли си Тифани, а

на глас каза:


- А, Роланд ли? Та той е просто приятел... един вид де.


- Един вид приятел?


Няма да се вържа на това, помисли си Тифани. Бас държа, че се хили

на поразия. И освен това изобщо не и е работа.


- Да, - каза тя – Точно така, Госпожице Предалова. Един вид приятел.


Настана продължително мълчание, което Тифани употреби да

изстърже дъното на едно желязно тиганче.


- Важно е да си имаш приятели, - каза накрая Госпожица Предалова с

глас някак-си по-кротък от преди, звучащ, все едно Тифани беше победила

– Като свършиш, миличка, моля те, бъди така добра да ми донесеш торбата

с бъркотиите.


Тифани стори, както и бе наредено, след което се измъкна към

мандрата. Винаги и беше хубаво да се озовава там. Напомняше и за дома и

можеше да мисли по-добре. Тя...

62


Отдолу на вратата имаше дупка, тамън колкото за пита сирене, но

Хорас се беше върнал в строшената си клетка, откъдето се чуваше съвсем

лекичко „мнямнямнямня”. Може пък сирената така да хъркат? Тя не му

обърна внимание и се зае с тазсутрешното мляко.


Поне не валеше сняг. Тя усети как започва да се изчервява и се

помъчи да си забрани изобщо и да помисля за това.


А нощес щеше да има сборище. Другите момичета дали ще са

разбрали? Ха! Ами че как не. Вещиците обръщат внимание на снега, особено ако това би смутило някого.


- Тифани? Искам да говоря с теб, - викна я Госпожица Предалова.


Госпожица Предалова досега май изобщо не и беше казвала Тифани.

Доста тревожно беше да я чуеш, как изрича името ти.


Госпожица Предалова държеше бъркотия. Мишката и за очи беше

провиснала неловко посред кокалчета и гуми.


- Неудобно, - промърмори тя и повиши глас – Ебре, чапкъни с

чапкъни! А да изляете! Видим ви дека сте тука! Видим ви дека ме гледате!


Фийгълски глави се подадоха из-зад кажи-речи всичко.


- А така! Тифани Болежкова, сядай!


Тифани седна без да се офлянква.


- Че и точно по кое време да стане, - продължи Госпожиза Предалова

и остави бъркотията – Неудобно си е. Но няма съмнение, - и след кратка

пауза тя обяви – Ще умра в другиден. Петъка, малко преди шест и

половина сутринта.


Това беше много внушително заявление и не заслужаваше отговор

като този:


- Въй, мо’e ли така да изпуснеш уикенда, - изрази съболезнованията

си Роб Секигоопрай – Некъде на убаво место ли че идеш?


- Но... но... не може точно пък вие да умрете! – избухна Тифани – Та

вие сте на сто и тринадесет години, Госпожице Предалова!


- Това, знаеш ли, като нищо може да е причината, детето ми, -

отвърна спокойно Госпожица Предалова – На теб никой ли не ти е казал, че вещиците имат предизвестие за кога ще умрат? Както и да е, искам

хубаво погребение.


- Епа да, от убав помен по-убаво нема, - подхвана Роб Секигоопрай –

Со много къркане и рипане и черпявки и пируванье и къркане.


- Може и да има малко сладко шери, - склони Госпожица Предалова

– Колкото до пируването, винаги съм казвала, че не можеш да сгрешиш

със шунка на ролца.


- Но не можете просто... – започна Тифани и спря, когато Госпожица

Предалова извърна глава към нея рязко като птица.


-... да те изоставя ей така ли? – довърши тя – Това ли искаше да

кажеш?

63


- Ами, не, - излъга Тифани.


- Ще трябва да идеш при някоя друга, разбира се, - каза Госпожица

Предалова – Не е да си точно на възраст, че да поемеш колибата, не и с

всичките по-големи момичета изпотрепали се от чакане...


- Знаете, че не искам да остана цял живот в планината, Госпожице

Предалова, - намеси се припряно Тифани.


- А да, мис Тик ми каза, - рече старата вещица – Искаш да се върнеш

на малкия си варовиков рид.


- Хич не е малък! – сопна се Тифани, по-гръмогласно отколкото

възнамеряваше.


- Да, много ни се насъбра, - каза много спокойно Госпожица

Предалова – Ще напиша няколко писма, които ти ще занесеш долу в

селото, след което, ако искаш, следобедът ти е свободен. Погребението ще

е за утре след обяд.


- Моля? Искате да кажете, преди да умрете? – стъписа се Тифани.


- Че как иначе! Не виждам защо аз да пропускам забавата!


- Ей че умно! – одобри Роб Секигоопрай – Оти за тая ми ти разумна

подребност ората се забра’ят да се сещат.


- На туй му казваме изпроводяк, - обясняваше нататък Госпожица

Предалова – Само за вещици, разбира се. Другите хора нещо много се

притесняват, не мога да ги разбера защо ли. Но пък нали имаме онази

великолепна шунка, която г-н Армбиндър ни даде миналата седмица за

уреждането на собствеността на кестена, а си умирам да я опитам.


Един час по-късно Тифани излезе с джобове пълни с бележки до

разни месари, хлебари и земеделци от околните села.


Това как те посрещнаха новината, си беше изненада. Те като че ли го

смятаха за някаква шега.


- Госпожица Предалова няма да вземе да умре на нейната възраст, -

отсъди месарят докато претегляше наденичките, - Аз чух, че Смърт вече

идвал за нея, а тя му затръшнала вратата!


- Тринадесет дузини наденички, - каза Тифани – С изпичане и

доставка.


- Ама ти сигурна ли си, че тя ще вземе да умре? – несигурност

помрачи лицето на месаря.


- Не. Но тя е.


Хлебарят пък заяви:


- Ама ти не знаеш ли за оня нейния часовник? Тя го е направила, когато сърцето и умряло. Той е нещо като сърце с часовников механизъм, разбираш ли?

64


- Така ли? – заинтригува се Тифани – Значи ако сърцето и е умряло, а

тя си е направила ново от часовник, тогава как е останала жива, докато

новото и сърце още не е било готово?


- А, че това е просто. С магия, как иначе, - отговори хлебарят.


- Но сърцето помпа кръвта, а часовникът на Госпожица Предалова е

извън тялото и, - изтъкна Тифани – Няма никакви... съдове...


- Това става с магия, - просвети я бавно изговаряйки думите хлебарят

и я изгледа накриво – Как може да си вещица и да не ги знаеш тези неща?


Навсякъде беше все същото. Като че самата представа Госпожица

Предалова да я няма, не се побираше в хорските глави. Тя беше на 113

години и хората изтъкваха, че досега не било чувано някой да умре на тази

възраст. Казваха, че това трябва да било някаква шега, или че тя имала

пергамент подписан с кръв, което значело че щяла да живее вечно, или че

за да умре, трябвало някой да и открадне часовника, или че всеки път щом

Мрачния Жътвар идвал за нея, тя го лъгала за името си или го пращала при

някой друг, или че може би просто малко се е поразболяла...


Накрая самата Тифани почна да се чуди, дали това наистина ще се

случи. Но все пак Госпожица Предалова май беше сигурна. И когато си на

113 години, чудното не е, че ще умреш утре, а как така си все още жива

днес.


Изпълнена с мрачни мисли, тя тръгна за сборището. Веднъж-дваж и

се стори, че я наблюдават Фийгъли. Тази дарба се научава. И се научава

също и да я търпиш, повечето време де.


Като пристигна, повечето млади вещици вече бяха дошли, и дори

бяха успели да запалят огън.


Понякога хората си мислят, че „сборище” е думата за група вещици

и, наистина, речникът казва така. Но истинската дума за група вещици е

„разногласия”. Във всеки случай повечето вещици, срещани от Тифани, никога не използваха тази дума. Г-жа Уховрътска обаче я използваше

почти непрекъснато. Тя беше висока, слаба и доста студена, носеше

сребърни очила на малка верижка и употребяваше думи като „аватар” и

„сигла”. А Аннаграма, която водеше сборището, защото тя го беше

измислила и защото имаше най-високата шапка и най-пронзителния глас, беше нейната най-обещаващата (и единствена) ученичка.


Баба Вихронрав винаги казваше, че това, което прави г-жа

Уховрътска, е магьосническа магия, само че с фуста. Аннаграма във всеки

случай мъкнеше на сборищата купища книги и жезли. Момичетата най-

често правеха по няколко церемонии, колкото тя да миряса, защото за тях

главната цел на сборището беше да се видят с приятелки, нищо че бяха

приятелки просто защото бяха, да си го кажем направо, единствените с

които можеше да си поприказваш без задръжки, защото имаха еднакви

проблеми и ще те разберат, за какво се оплакваш.

65


Те винаги се срещаха в гората, нищо че всичко беше в сняг. Наоколо

винаги се въргаляха достатъчно съчки за огъня, а всичките без много да му

мислят, винаги се обличаха топло. Дори и лете, вдигнеш ли се дори и

мъничко на метла, и сто на сто ще настинеш, ако не носиш повече слоеве

бельо, отколкото би се сетила коя да е не-вещица, а понякога и по някоя

друга грейка с гореща вода, вързана с канап.


Точно сега три малки огнени кълба обикаляха огъня. Направени от

Аннаграма. С тях можело да се поразяват врагове, ако слушаш нея.

Останалите гледаха кълбата накриво. Магьосническа магия си беше това, фуклива и опасна. Вещиците предпочитаха да поразяват враговете си с

поглед. Няма никакъв смисъл да убиваш врага си. Иначе как тя ще разбере, че ти си победила?


Тюла Суматохова беше донесла грамадна тава опак кекс. Точно

каквото ти трябва, за да имаш какво да ти държи топло на ребрата.


Тифани им съобщи:


- Госпожица Предалова ми каза, че ще умре в Петък сутринта. Каза, че просто знаела.


- Колко жалко, - реагира без нито капчица жал в гласа си Аннаграма

– Все пак тя беше много стара.


- Все още е, - отбеляза Тифани.


- Амиии, на това му казват Зовът, - намеси се Петулия Хрущялкова –

Старите вещици знаят, кога ще умрат. Никой не знае как го знаят. Просто

си го знаят.


- Тя още ли ги държи онези черепи? – поинтересува се Луси Уорбек, която си беше вързала косата на кок, в който беше пъхнала нож и вилица –

Не можех да ги трая. Все едно не престават, нали, да те зяпат!


- Аз напуснах заради това, как ме използваше като огледало, -

сподели Лулу Муцинкова – Още ли го прави?


Тифани въздъхна:


- Да.


- Аз направо си им казах, че няма пък да ходя при нея, - включи се

ръчкайки огъня Гертрудъ Отруденова – Знаете ли, че ако напуснеш някоя

вещица без разрешение, никоя друга няма да те вземе, но ако си тръгнеш

от Госпожица Предалова, ако ще още след първата нощ, никой нищо няма

да ти каже и просто ти намират ново място?


- Г-жа Уухоуъртский казва, че с черепите и гарваните тя определено

прекалява, - отбеляза Аннаграма – Ами че тя буквално е наплашила до

смърт всичко живо околовръст!


- Амиии, какво ще стане сега сега с теб? – попита Петулия.


- Не знам. Сигурно ще ида при някоя друга.

66


- Горкичката, - каза Аннаграма и добави, сякаш тепърва най-

случайно се беше сетила – А Госпожица Предалова случайно да е казала, кой ще поеме къщурката?


Това, което последва, беше тишина, предизвикана от няколко чифта

уши, слухтящи толкова напрегнато, че още малко и да запращят. Вярно, младите вещици, чакащи за място, не бяха чак толкова много, но пък

вещиците живееха дълго, а поемането на твоя собствена колибка си беше

нещо важно. Тогава почват да те уважават.


- Не, - отговори Тифани.


- Поне някакъв намек?


- Никакъв.


- Нали не е казала, че ще си ти, а? – запита остро Аннаграмма.

Гласът и можеше да е ужасно дразнещ. С него и „здравей” можеше да

прозвучи като обвинение.


- Не!


- То ти и без друго си твърде малка.


- То всъщност, знаете ли, няма точно възрастова граница, - обади се

Луси Уорбек – Поне няма нищо черно на бяло.


- Това пък откъде го знаеш? – тросна и се Аннаграма.


- Попитах Дъртата госпожа Пюмайр, - отговори Луси.


Очите на Аннаграма се стесниха:


- Питала си я значи? Защо?


Луси извъртя очи:


- Защото исках да знам, ето защо. Виж сега, всеки знае, че ти си най-

старата и... нали разбираш, най-обучената. Разбира се че ти ще получиш

къщурката.


- Да, - потвърди Аннаграма втренчила се в Тифани – Разбира се.


- Е, тогава значи, амиии, разбрахме се, нали? – намеси се Петулия по-

натъртено отколкото беше нужно – У вас снощи много ли валя? Старата

Майчица Чернокачулкова каза, че този сняг бил необичаен.


Тифани си помисли: Олеле, започна се...


- Горе у нас често почва по това време, - отбеляза Луси.


- На мен ми се стори по-пухкав от обикновено, - продължи Петулия –

Доста сладък, ако харесваш такива работи.


- Беше си сняг като сняг, - отсече Аннаграма – Ей, някоя от вас да е

чула, какво и се случи на новото момиче, дето се хвана при Госпожица

Гюрултиева? Как избягала с писъци само след час? – тя се усмихна без

много симпатия.


- Амии, заради жабата ли беше? – поинтересува се Петулия.


- Не, не заради жабата. Тя нямала нищо против жабата. Заради

Нещастника Чарли беше.


- Е да, той може да е страшничък, - съгласи се Луси.

67


И това беше то, установи Тифани, докато клюките набираха скорост.

Някой, който практически си беше един вид бог да направи милиарди

снежинки с нейния образ... а те да вземат да не забележат! ... Което си

беше много добре, естествено...


Разбира се, че беше добре. Последното нещо което и трябваше, бяха

разни задявки и глупави въпроси, разбира се. Добре де, разбира се...


... но пък... така де... нямаше да е зле да бяха разбрали и да кажеха

„Ау!”, да позавиждат малко, да се поизплашат или впечатлят. А пък не

можеше да им го каже направо, или поне не можеше да го каже пред

Аннаграма, която щеше да я вземе на подбив и почти, ама без да го каже

ачик-ачик, ще я обвини, че си го е измислила.


Зимеделецът я беше посетил и беше останал... впечатлен. Срамота

беше, че това го знаеха само Госпожица Предалова и няколко стотин

Фийгъла, особено след като – тя потрепери – след петък сутрин ще останат

само няколкостотинте малки сини човечета.


Или с други думи, не го ли споделеше с някого, който да е голям

поне колкото нея и да не е умрял, тя ще се пръсне.


Така че тя каза на Петулия, на път за вкъщи. Беше им на път, а те и

двете нощем летяха толкова бавно, че им по-просто беше да ходят, защото

така поне не се блъскаха толкова в разни дървета.


Петулия беше пълничка, много свястна и вече беше най-добрата

свинска вещица по планините, което значеше много нещо по земи, където

всяко семейство гледа по някое прасе. А Госпожица Предалова каза, че

скоро момчетата ще се избият да тичат след нея, защото момиче, което

разбира от прасета, няма как да не си намери мъж. Единственият проблем с

Петулия беше, че каквото и да и кажеш, ще се съгласи с теб, и че винаги се

мъчи да каже, каквото тя си мисли, че ще се хареса на теб. Тифани обаче

постъпи малко жестоко, като просто и разказа всичко както си беше. И за

свое удовлетворение получи няколко ахвания. След което коментарът на

Петулия беше:


- Трябва да е било много, амиии, интересно.


Какво да я правиш, Петулия.


- И какво да правя сега?


- Амиии... трябва ли да правиш нещо? – попита Петулия.


- Добре, ама рано или късно хората ще забележат, че всичките

снежинки са с моя образ!


- Ами, и те притеснява че може и да не забележат ли? – Петулия го

каза толкова невинно, че Тифани се разсмя.


- Обаче аз все пак имам чувството, че снежинките няма да са всичко!

Искам да кажа, той нали е всичко, което е зимно!


- А хукна да бяга, щом ти изпищя... – проговори замислено Петулия.


- Точно така.

68


- И след това взе че направи нещо ... глупаво.


- Какво?


- Снежинките, - подсказа и услужливо Петулия.


- Е, аз пък не бих го нарекла така, - леко се засегна Тифани – Не беше

точно пък глупаво.


- Значи всичко е ясно, - заключи Петулия – Той е момче.


- Какво?


- Момче. Нали ги знаеш какви са? – поясни Петулия – Все се червят, мрънкат си под нос, запъват се и плямпат врели-некипели, нали? Всичките

са еднакви.


- Но той е на милиони години, а се държи като че досега не е виждал

момиче!


- Ами, не знам. Досега виждал ли е момиче?


- Как може да не е? Ами Лятото? – завъзразява Тифани – Тя нали е

момиче. Добре де, жена. Поне според една книга, която видях веднъж.


- Е, тогава май не ти остава друго, освен да изчакаш и да видиш, какво ще направи той по-нататък. Извинявай, но никой досега не е правил

снежинки в моя чест... Ъъъ, пристигнахме...


Бяха излезли на поляната с къщурката на Госпожица Предалова и

Петулия нещо се попритесни.


- Ами... а онези работи, които разправят за нея... – заусуква го тя, поглеждайки къщурката – Ти как се оправяш с това?


- Като онова, което разправят за какво могла да прави с нокътя на

палеца си ли? – поиска да уточни Тифани.


- Да! – протрепери Петулия.


- Това тя сама си го е измислила. Обаче не казвай на никого.


- Че защо някой ще вземе да измисля такива неща за себе си?


Тифани се позапъна. Прасетата не можеше да ги излъжеш с Бофо, така че Петулия нямаше откъде да го знае. И тя беше изумително искрена, което, както Тифани напоследък почна да разбира, за една вещица си беше

малко нещо недостатък. Не че вещиците бяха точно лъжливи, но много

внимаваха, що за истини приказват.


- Не знам, - излъга тя – Но и без друго, знаеш ли колко трябва да

дълбаеш някой човек, че да изпадне нещо? И кожата е ужасно жилава. Не

мисля, че е възможно.


Петулия май се шокира.


- Ама ти си опитала?


- Пробвах моя нокът на един голям бут в килера тази сутрин, ако за

това питаш, - обясни Тифани.


Нещата трябва да се проверяват, помисли тя. Да речем, чух да

разправят, че Госпожица Предалова имала вълчи зъби, и хората

продължават да си го говорят, нищо че са я виждали.

69


- Амиии... Аз утре ще дойда да помогна, разбира се, - каза Петулия

поглеждайки тревожно ръцете на Тифани да не би да изникне още някой

експеримент с нокти – Празненствата на изпроводяк може и да са много

весели, ама наистина. Обаче, амиии, на твое място щях да пратя господин

Зимеделеца да си върви по живо по здраво. Аз така направих, когато Дейви

Дангалаков почна да става, ами, твърде романтичен. А му казах, че, ами, излизам с Маки Тъкачев... ама не казвай на другите!


- Това не беше ни онзи, дето приказваше все за прасета?


- Е да, ама за прасетата е много интересно, - засегна се Петулия – А

пък баща му, ами, негов е най-големия свинарник в планината.


- Да, това си струва да се има предвид, - склони Тифани – Оу.


- Какво стана, - разтревожи се Петулия.


- А, нищо. Ръката ми нещо се схвана за малко, - Тифани си я потърка

– От лечението е, сигурно. До утре.


Тифани се прибра в къщурката, Петулия продължи нататък през

гората. А откъм покрива се дочу един такъв разговор:


- Чуеш ли, що вика дебелото моме?


- Епа да, ма оно у гуцките интересно нема.


- Оти ма? Оно гуцката е много полезен дзвер. Да ви ка’ем, сека част

от нея мо’е да се руча, освен само квиченето.


- Ебре, у грешка си тука. И от квиченето има файда.


- А стига простотии бе!


- Епа верно си е! Земаш, чуеш ли, кора за баница и туряш у нея

много сланинка и подире, чуеш ли, фащаш квиченето и го туряш у

сланинката и доде не е избегало, чуеш ли, право у печката.


- Епа таквоз нещо досега не бех чувал!


- Епа с’а го чу. Квик му викат на туй, от мен да на’еш.


- Епа такова нещо нема!


- Оти па да нема? Нали има кейк? А дето кейк, там и квик. И си

мислим дека мо’е…


- Абе никавци с никавци, не слушате ли, я вас че ви турим у баница!

– ревна Роб Секигоопрай и фийгълите с още малко мърморене се

смълчаха.


А от другата страна на поляната стоеше и наблюдаваше

Зимеделецът. Наблюдаваше, как на горния етаж беше запалена свещ, наблюдаваше оранжевото сияние докато не изгасна.


И тогава той закрачи на несигурните си нови нозе към цветната леха, където лятно време растяха рози.


Ако идете в Магическия Магазин на Закзак Силен-в-Ръката, ще

видите всевъзможни кристални кълба на общо взето една и съща цена, а

именно Купища Пари. А тъй-като повечето вещици, особено добрите

70


вещици, разполагаха с Доста Оскъдни Пари, те използваха други неща, примерно стъклени поплавъци от рибарски мрежи или пък купи с черно

мастило.


Точно сега посред масата на Баба Вихронрав имаше една локвичка

черно мастило. То мастилото преди беше в купата, но стана малко

сътресение, когато Баба и мис Тик си блъснаха главите мъчейки се

едновременно да надзърнат в купата.


- Чу ли? – заговори Баба Вихронрав – Петулия Хрущялкова зададе

важния въпрос, а пък тя изобщо да не се замисли!


- Съжалявам, че трябва да го кажа, но и аз го пропуснах, - забеляза

мис Тик.


Бялото котенце Ти изникна на масата, грижливо преджапа

мастилената локвичка и скочи в скута на мис Тик.


- Ти, престани веднага, - смъмри го без да поясни за какво Баба

Вихронрав, докато мис Тик се взираше в роклята си.


- То почти не личи, - каза учтиво мис Тик, но в действителност

четири отлични отпечатъка от котешки лапички си се виждаха много

отчетливо.


Поначало роклите на вещиците са черни, но скоро поизбеляват от

многото пране, а в случая с мис Тик, и от редовно топене по разни вирове

и реки. Освен това се поизносваха и разнищваха и на собственичките им

това им изнасяше, защото така се виждаше, че си работеща вещица, а не

само за показ. Четири черни котешки лапички точно посредата на роклята

ти обаче подсказваха, че си малко смотана. Тя взе котето и го остави на

пода, а то изтопурка до Баба Вихронрав, отърка се в нея и се опита с

мяукане да сътвори от нищото още пилешко.


- Кое беше важното? – попита мис Тик.


- Питам те като вещица друга вещица, Проницателина Тик: Зимаджията изобщо срещал ли е момиче?


- Ами, - отвърна мис Тик, - доколкото ми е известно, класическата

представа за Лятото би могла да бъде наречена и...


- Да, но те срещали ли са се изобщо? – повтори въпроса си Баба

Вихронрав.


- В танца, ако не греша, - отговори мис Тик – Само за миг.


- И в този миг, точно този миг, идва с танцова стъпка Тифани

Болежкова, - рече Баба Вихронрав – Вещица, която няма да си носи черно, а тя, не, непременно синьо или зелено да е. Като зелена трева под синьо

небе. Не престава да черпи тя от силата на рида си. И ридът черпи от нея!

Рид, който някога е бил нещо живо, мис Тик! Усеща той ритъма на Танца, тъй че и тя го усеща в костите си, нищо че не го знае. И това очертава

живота и, дори и тук! Ще прави тя, ще струва, но ще потропне с крак!

Самата земя потропва с крак пред Танца на Сезоните!

71


- Но тя... – понечи да каже мис Тик, защото няма учителка, която да

търпи някой друг да говори твърде дълго.


Баба Вихронрав обаче нямаше спиране:


- Какво е станало в онзи миг? Лятото, Зимата и Тифани. Един вихрен

миг! И после раздяла. Кой знае, какво се е оплело? И изведнъж

Зимаджията почва да прави такива глупости, все едно почва да става

помалко ... човек?


- В какво се е забъркала тя? – ахна мис Тик.


- В Танца, мис Тик. В Танца, който не свършва. И не може тя да

промени стъпките, още не може. Ще трябва някое време да играе по

свирнята му.


- За нея ще бъде много опасно, - забеляза мис Тик.


- Тя има силата на рида, - рече Баба.


- Но нейният рид е мек, - отбеляза мис Тик – Лесно се износва от

времето.


- Но сърцето на варовика е кремъкът, не забравяй. Той реже по-добре

и от нож.


- Сняг може да затрупа рида, - изтъкна мис Тик.


- Но не завинаги.


- Веднъж го затрупа, - съобщи и мис Тик, на която и беше писнало от

игрички – За хиляди години, ако не и за повече. Ледена епоха. Грамадни

зверове вилнеещи и подсмърчащи из света.


- Може и тъй да е, - пробляснаха очите на Баба Вихронрав – Мен

тогава все пак ме е нямало. Засега обаче трябва да го наглеждаме това

момиче.


Мис Тик отпи от чая си. Да отседнеш при Баба Вихронрав беше

нещо като изпитание. Снощното гърне пилешки дреболийки се оказа, че не

било за нея, а за Ти. Вещиците ядоха хубава гъста грахова чорба и супа от

сланина, но (това беше важната част) без сланината. Баба беше вързала

сланината с конец и като стана супата, си я извади, грижливо я подсуши и

си я прибра за после. Въпреки глада си мис Тик остана впечатлена. Баба

можеше да одере кожата и на секунда.


- Чух, че Госпожица Предалова чула Зова, - спомена тя.


- Да. Погребението е утре, - отвърна Баба Вихронрав.


- Труден участък е това, - забеляза мис Тик – Госпожица Предалова е

била с тях дълго-дълго. Мъчна работа ще е това за нова вещица.


- Трудно ще е да се... изиграе, вярно си е, - съгласи се Баба

Вихронрав.


- Да се изиграе ли? – учуди се мис Тик.


- Исках да кажа да се живее, какво друго? – поясни Баба Вихронрав.


- Кому ще дадеш благословията си да я наследи? – попита мис Тик, защото си умираше първа да научава новините. Освен това по принцип

72


казваше „кому” всеки пък щом и се удадеше, понеже смяташе, че така е

по-грамотно.


- Мис Тик, това не зависи от мен, - отсече Баба – Ние във

вещерството нямаме водачки и ти това го знаеш.


- Да, наистина, - съгласи се мис Тик, която знаеше също, че

водачката, която вещиците нямаха, е Баба Вихронрав – Но подразбрах, че

г-жа Уховрътска ще предложи младата Аннаграма, а г-жа Уховрътска

напоследък има привърженички. Сигурно заради книгите, които пише. Тя

прави вещерството да изглежда забавно.


- Добре знаеш, че не обичам вещици, които налагат волята си на

другите, - каза Баба Вихронрав.


- И то как, - помъчи се да не се засмее мис Тик.


- Но ще понамекна все пак лекичко едно име, - сподели Баба

Вихронрав.


Лекичко като за лавина сигурно, помисли си мис Тик. А на глас каза:


- Петулия Хрущялкова се е оформила много добре. Добра вещица за

всичко.


- Да, но най-вече за прасета, - изхъмка Баба Вихронрав – Мислих си

аз за Тифани Болежкова.


- Какво? – сащиса се мис Тик – Не мислиш ли, че на детето и без

това много му се е струпало?


Баба Вихронрав се поусмихна мимолетно:


- Да де, мис Тик, но нали знаеш, че казват: „Искаш ли да се свърши

нещо, поръчай го на зает човек”. А младата Тифани скоро ще е от заета по-

заета, - добави тя.


- Защо, какво има? – попита мис Тик.


- Хъммм. Е, не съм съвсем сигурна, но ще ми е много интересно да

видя, какво ли ще стане със стъпалата и...


През нощта преди погребението Тифани не можа да си отспи. Станът

на Госпожица Предалова тракаше ли тракаше цяла нощ, защото тя имаше

поръчка за чаршафи и искаше да я завърши. Тъкмо се развиделяваше, когато Тифани престана да се опитва да заспи и стана, в този порядък.

Поне успя да изрине на козите и да ги издои, преди да и се струпа още

работа. Беше навалял сняг и пронизващ вятър го развяваше над земята.


Едва когато откара количка тор до лекичко пушещото в сивкавата

светлина торище, тя дочу позвънкването. Беше малко като ахатянските

камбанки около къщурката на Госпожица Подвежданска, само че онези

бяха настроени да дразнят за демоните. Това позвънкване идеше от

мястото, където лете беше лехата с розите. Там вирееха чудесни, стари

рози, благоуханни и толкова наситено червени, че бяха почти, точно така, черни.

73


Розите пак бяха разтъвтяли. Само че...


- Е, харесва ли ти, овчарско момиченце? – чу се глас.


Не прозвуча в главата и, не беше никой от нейните акъли, а д-р

Суетон никога не ставаше преди десет часа. Беше нейният си собствен глас

от нейните си устни. Но тя не го беше помислила и не беше решавала да го

каже.


И ето я побягнала обратно към къщурката. Тя и това не беше

решавала да го прави, но краката и поеха нещата в свои крака. Не беше

страх, не точно страх; просто ужасно и се искаше, да е където и да е

другаде, само не и в градината с все още неизгрялото слънце и развявания

от вятъра сняг, така че въздухът се беше изпълнил с ледени кристалчета, фини като мъгла. Тя се втурна през вратата на миялнята и се блъсна в

тъмна фигура, която каза „Ъъъ, извинявай” и, следователно, беше Петулия.

Тя беше такава, че непременно ще се извини, ако и настъпиш крака. Точно

сега Тифани не можеше да си представи по-приятна гледка.


- Извинявай, викнаха ме да се оправя с една трудна крава и, ами, не

си струваше пак да си лягам, - дообясни се Петулия и добави – Наред ли

си? Защото като те гледам, не си!


- Чух глас от устата ми! – оплака и се Тифани.


Петулия я изгледа някак странно и като че ли отстъпи на някой-друг

сантиметър назад.


- Имаш предвид в главата си ли? – поиска да уточни тя.


- Не! С тях нямам проблем! Устата ми сама си проговори! И ела да

видиш, какво е порастнало в розовата градина! Няма да повярваш!


Там имаше рози. От толкова тънък лед, че само подишаш ли върху

тях, веднага се стопяваха и оставаха само голите стъбла, върху които бяха

изникнали. И имаше десетки от тях, полюшвани от вятъра.


- Дори и топлината на ръката ми близо до тях ги топи, - забеляза

Петулия – Мислиш ли, че ги е направил твоят Зимеделец?


- Той не е мой! И не се сещам за друг начин да изникнат!


- И мислиш, че пак той ти е, ами, проговорил? – подпита Петулия, късайки си още една роза. Ледени частици се пръсваха от полето на

шапката и всеки път щом тя помръднеше.


- Не! Аз бях, която говорих! Тоест моят глас беше! Но не звучеше

като него. Тоест, не както си мисля, че ще звучи той! Този някак гаднееше, като Аннаграма, като е в настроение! Но си беше моят глас!


- А как мислиш, че трябва да звучи той? – попита Петулия.


Вятър се надигна на поляната и зашумоля в боровете наоколо:


- ... Тифани ... бъди моя ...


След малко Петулия се прокашля и каза:


- Ами, само на мен ли ми се причу, или това прозвуча като...?


- Не беше само на теб, - прошепна Тифани, застинала на място.

74


- О, - продума Петулия с гласец звънлив и крехък като ледена роза –

Ами тогава защо да не се приберем в къщурката, а? Ами, и да запалим

всички огньове и да направим чай, а? И да започнем да подготвяме нещата, защото съвсем скоро ще довтаса сума ти народ.


След минутка те бяха в къщурката, залостили вратите и запалили

всяка свещ до последната. Не говореха нито за вятър, нито за рози. Че

какъв смисъл имаше? Освен това имаше работа за вършене. Работа, ето

каква му беше цаката. Работи, а мисленето и говоренето после, и няма

какво да се помайваш като стресната кокошка. Те дори успяха да смъкнат

още един слой мръсотия от прозорците.


Цяла сутрин идваха хора от селото с нещата, поръчани вчера от

Госпожица Предалова. Хора вървяха напред и назад по поляната.

Слънцето беше изгряло, макар че беше бледо като забулено яйце. Светът

принадлежеше на ... нормалността. Тифани се улови, че се чуди, дали пък

не се е объркала. Къде бяха розите? Нямаше ги; крехките цветчета не бяха

могли да издържат дори слабата светлина на зората. Проговорил ли и беше

вятърът? Тогава тя срещна погледа на Петулия. Да, беше се случило. Но

сега имаше да се нахрани цяло погребение.


Момичетата вече се бяха захванали да правят сандвичи с шунка, с

три вида горчица, но колкото и да няма как да сгрешиш с ролца от шунка, ако нямаш нищо друго да дадеш на седемдесет или осемдесет прегладнели

вещици, няма как да не отидеш отвъд Грешката, та направо в Абсолютен

Провал на Купона. Така че запристигаха ръчни колички със самуни хляб, говежди пържоли и буркани с толкова големи мариновани краставички, че

приличаха на удавени китове. Вещиците по принцип много обичат

киселко, но най-любимия им вид храна е храната на аванта. Да, ето я

идеалната диета за една практикуваща вещица: много храна, за която да

плаща някой друг, и то толкова от нея, че да има да си я напъхаш по

джобовете за по-късно.


Както излезе, Госпожица Предалова също не плащаше за нея. Никой

не щеше да взема пари. Нито пък искаха да си тръгват, а се омотаваха с

разтревожен вид край задната врата, докато не излезеше да говори с тях

Тифани. Разговорът, когато тя намереше време покрай рязането и мазането

на филийки, протичаше горе-долу така:


- Ама тя нали няма наистина да умре, нали?


- Ще умре. Утре, към шест и половина сутринта.


- Но тя е толкова стара!


- Да. Мисля, че точно това е, нали разбирате, причината.


- Но какво ще правим без нея?


- Не знам. Какво сте правели преди тя да се установи тук?

75


- Ама тя винаги е била тук! Та тя знаеше всичко! И сега кой ще ни

каже какво да правим?


А после ще попитат още:


- Ама нали няма да си ти?


И ще я измерят с един Поглед, който значеше: „Дано да не си ти. Та

ти дори и черна рокля не носиш”.


По някое време на Тифани и писна и тя запита много остро

поредната посетителка, донесла шест печени пилета:


- А тогава какво ще кажете за онова, как тя ходела да разпаря

коремите на лошите хора с нокътя на палеца си, а?


- Ъ, ами, да, ама не го е правила на никой, когото да познавам, -

отвърна с достойнство жената.


- А демонът в мазето?


- Казват, че си е там. Разбира се, аз лично не съм го виждала, - след

което тя погледна нервно Тифани – Ама е долу, нали?


Искаш да го има, помисли си Тифани. Наистина искаш в мазето да

има чудовище! А доколкото знаеше Тифани, в мазето тая заран имаше

само купища хъркащи след яко къркане Фийгъли. И в пустиня да откараш

някоя сбирщина фийгъли, след няма и половин час ще са намерили шише с

нещо ужасно за пиене.


- Повярвайте ми, госпожо, изобщо не ви трябва да будите онова, което е долу в мазето сега, - каза тя на жената с разтревожена усмивка.


Това изглежда удовлетвори жената, но след малко тя пак се

забеспокои:


- А паяците? Тя наистина ли яде паяци?


- Е, вътре е пълно с паяжини, - отговори Тифани – Но няма да видите

и един паяк!


- А, хубаво тогава, - каза жената, сякаш току що я бяха посветили в

някаква страшна тайна – Кой каквото ще да казва, но Госпожица

Предалова си беше вещица и половина. С черепи! Сигурно е трябвало да

ги лъскаш, а? Ха! Само като те погледне, може да ти ихвърчи окото.


- Да, ама никога не го е правила, - намеси се един мъж, донесъл

грамаден поднос наденички – Поне не и на някой от тукашните.


- Вярно си е, - призна неохотно жената – Много великодушна беше

тя в това ми ти отношение.


- Ей, баш правилна вещица си беше Госпожица Предалова, като едно

време, няма хън-мън, - заразчувства се и мъжът с наденичките – Колко

мъжаги се изпонапикаха в гащите само като обърне тя срещу им острото

на езика си. Нали знаете как все тъче нещо? Тя, значи, втъкава името ти в

тъканта, ето какво прави! И ако и кажеш лъжа, нишката ти ще се скъса и

ще си умреш на място!

76


- Да, това колко пъти е ставало, - каза Тифани мислейки си:

„Изумително! Бофо си има собствен живот!”


- Така де, ама няма вече вещици като нея тея дни, - изказа се и един

мъж, донесъл четири дузини яйца – Сега всичко е от култно по-култно и

танци-манци по без гащи.


И всички погледнаха с любопитство Тифани.


- Сега е зима, - каза студено тя – И имам работа за вършене.

Вещиците скоро ще надойдат. Благодаря ви много.


Докато поставяше яйцта да се сварят, тя разправи това на Петулия.

Която хич не се изненада.


- Ами, те се гордеят с нея, - каза Петулия – Чух ги как се фукат с нея

на свинския пазар в Ланкър.


- Как се фукат?


- О, да. Примерно: Мислите си значи, че старата Госпожа Вихронрав

е много яка? Да, ама нашата си има черепи! И ще живее вечно, щото си

има часовник вместо сърце и си го навива всяка сутрин! И яде паяци, тъй

да знаете!


Бофо си върви само, помисли си Тифани. Нашият Барон е по-силен

от вашия; нашата вещица е по-вещица от вашата...


Глава Пета

Тържеството на Госпожица Предалова


Вещиците заприиждаха към четири часа и Тифани излезе на

поляната да се заеме с контрола на въздушното движение. Аннаграма

долетя сама, много пребледняла и натруфила се с повече окултна

бижутерия, отколкото може да си представи човек. Настъпи труден

момент, когато г-жа Уховрътска и Баба Вихронрав пристигнаха

едновременно и закръжиха в прецизно учтив балет, всяка чакаща другата

да се приземи първа. Тифани ги насочи към различни краища на поляната

и побърза да се изнесе.


Нямаше никаква следа от Зимеделеца, и тя беше сигурна, че щеше да

знае, ако той беше наблизо. Дано да е заминал някъде надалече, занадява

се тя, да урежда бури и режисира виелици примерно. Споменът за онзи

глас в устата й си оставаше все така нелепо стряскащ. Също както мида

когато и се падне неудобна песъчинка, Тифани заобвива този спомен с

хора и здраво бачкане.


А денят беше просто поредният блед и сух ранен зимен ден. Освен

храната, на погребението нямаше нищо друго за уреждане. Вещиците сами

се уреждат. Госпожица Предалова седеше в голямото си кресло и

77


поздравяваше наред стари приятелки и стари врагове9. Къщурката беше

твърде тясна за всички тях, така че те се разпръснаха по градината на

оживено клюкарстващи групички, като ято стари врани, или, вероятно, кокошки. На Тифани не и оставаше много време за говорене, защото беше

твърде заета с разнасяне на подноси.


Нещо обаче се мътеше, това тя можеше да види. Вещиците все ще

позамлъкнат и ще се обърнат да я изгледат, когато тя се запрепъва покрай

тях, след което пак ще се сберат и нивото на гюрултия в групата малко ще

се повиши. Групички се събираха и пак се пръсваха. Тифани можеше да

разпознае това. Вещиците взимаха Решение.


Луси Уорбек се примъкна до нея, докато тя изнасяше един поднос с

чай и й прошепна, сякаш някаква срамна тайна:


- Госпожа Вихронрав предложи теб, Тиф.


- Ама сигурна ли си?


- Абсолютно! Късмет!


- Но аз не искам да... – започна Тифани, след което набута подноса в

ръцете на Луси – Виж, може ли да разнесеш това вместо мен, моля те? Те

просто ще си вземат докато минаваш покрай тях. А аз трябва да взема да...

ъ, да уредя едни неща ... ъ, ами имам да свърша нещо...


Тя се шмугна надолу по стълбите в мазето, в което подозрително

липсваха фийгъли и се облегна на стената.


Баба Вихронрав сигурно е изкикотила, каквото и да казват

Правилата! Но Вторият и акъл се промъкна и прошепна: И все пак ти

можеш. Може пък и да е права. Анаграма ядосва хората. Тя им говори все

едно на малки деца. Заплеснала се е по магията (пардон, магиката с „К”), а

хората и действат на нервите. Тя ще оплеска всичко, то си е ясно. В нея

няма нищо друго, освен че е висока, че носи купчини окултна бижутерия и

че изглежда внушително с островърха шапка.


Защо и е било на Баба да предлага Тифани? Вярно, тя си беше добра.

Знаеше, че е добра. Но нали всички знаят, че тя не иска да прекара живота

си тук горе в планините? И, така де, коя друга ако не Аннаграма?

Вещиците си падаха по предпазливостта и традициите, а Аннаграма нали е

най-старшата в сборището. Вярно, много вещици недолюбват г-жа

Уховрътска, но и Баба Вихронрав не е точно първата приятелка на всички.


Тя се качи обратно горе преди да са забелязали отсъствието й и се

постара да остане по-незабележима, докато се примъкваше покрай

множеството. Забеляза г-жа Уховрътска и Аннаграма в средата на една от

групичките. Момичето изглеждаше притеснено и се затича към Тифани

веднага щом я зърна. Лицето и беше почервеняло.


9 бел.авт.: За вещиците може да се научи туй-онуй от факта, че често приятелите и враговете се оказваха

едни и същи лица.

78


- Чу ли? – попита настоятелно тя.


- Какво? Не! – Тифани засъбира използвани чинии.


- Опитваш се да ми измъкнеш къщурката от ръцете, така ли? – почти

се разрева Аннаграма.


- Я не ставай глупава! Аз ли? Че аз изобщо не искам къщурка!


- Това ти го казваш. Обаче някои от тях казват, че ти трябвало да я

поемеш! Госпожица Здравомислова и госпожица Подвежданска се

изказаха за теб!


- Какво? Как е възможно аз да наследя Госпожица Предалова?


- Е да де, г-жа Уховрътска нали точно това казва, - поуспокои се

малко Аннаграма – Абсолютно неприемлива, по нейните думи.


Аз преведох Роилника през Тъмната Порта, мислеше си Тифани

злобно пръсвайки трохи останали от Тържеството за птичките в градината.

Белият Кон излезе от Рида заради мен. Измъкнах брат ми и Роланд от

Кралицата на Елфите. И танцувах със Зимеделеца, който ме превърна в

десетки милиарди снежинки. Не, не искам да гния в къщурка в тези усойни

гори, не искам да съм нещо като робиня на хора, на които не може да се

разчита, че сами ще се погрижат за себе си, не искам да нося полунощно

черно и да плаша хората. Няма думи за това, което искам да бъда. Но пък

съм достатъчно голяма да правя всичко това и съм си приемлива.


На глас обаче каза само:


- Не разбирам за какво ми говориш!


В който момент усети, че някой я наблюдава и знаеше, че ако се

озърне, ще види, че това е Баба Вихронрав. Третият и Акъл, който винаги

внимаваше за нещата доловени на фона на слуха и на ръба на зрението, и

каза: „Нещо се случва. Единственото, което можеш да направиш, е да

бъдеш себе си. Не се озъртай.”


- Ама ти наистина ли не си заинтересувана? – в гласа на Аннаграма

се появи несигурност.


- Дойдох тук да се уча на вещерство, - обясни и сковано Тифани –

Като се науча, се връщам у дома. Но...ти сигурна ли си, че искаш тази

къщурка?


- Ами че разбира се! Всяка вещица иска своя къщурка!


- Но те толкова години наред са били с Госпожица Предалова, -

изтъкна Тифани.


- Значи просто ще трябва да свикнат с мен, - отвърна Аннаграма –

Мисля, че ще са от доволни по-доволни, щом като се разкарат черепите, паяжините и страхът! Не ще и дума, тя ужасно е наплашила местните.


- О, - продума Тифани.


- Аз ще съм новата метла, която ще очисти старото, - заяви

Аннаграма - Честно казано, Тифани, след тази дъртачка, която и да сложат, ще е популярна.

79


- Ъ, да... – каза Тифани – Кажи ми, Аннаграма, работила ли си някога

с някоя друга вещица?


- Не, от самото начало съм с г-жа Уухоуъртский. Аз съм, знаеш ли, първата и ученичка, - добави тя гордо – Тя е много взискателна.


- И тя не обикаля често по селата, нали? – предположи Тифани.


- Не, тя се концентрира върху Висшата Магика, - макар да беше

изключително ненаблюдателна и невероятно суетна, дори като за вещица, Аннаграма сега не изглеждаше особено уверена – Добре де, нали някой

трябва да го прави. Не може всички само да бъхтим натам-насам да

превързваме порязани пръсти, нали? – добави тя – Някакъв проблем ли

има?


- Хъммм? А, не. Сигурна съм, че ще се оправиш, - каза Тифани –

Ъъъ... знам кое как е тук, така че ако ти трябва помощ, просто кажи.


- О, уверена съм, че нещата ще се уредят по задоволителен за мен

начин, - обяви Аннаграма, чията безгранична самоувереност просто не

можеше да остане дълго смачкана – Аз ще вървя. Между другото, като

гледам, закуските ще вземат да свършат.


И тя се изнесе важно-важно. Големите подноси в преддверието

наистина изглеждаха поопразнени. Тифани видя една вещица да пъха в

джоба си четири твърдо сварени яйца.


- Добър ден, мис Тик, - поздрави я на висок глас тя.


- А, Тифани, - отвърна гладко мис Тик и се обърна без ни най-малка

следа от смущение – Госпожица Предалова тъкмо ни разказваше, колко

добре си се оправяла тук.


- Благодаря, мис Тик.


- Тя каза, че си имала зорко око за труднозабележими подробности, -

продължи мис Тик.


Като етикетчета на черепи примерно, помисли си Тифани. А каза:


- Мис Тик, знаете ли нещо за това, че някои ме гласяли да поема

къщурката?


- О, то всичко вече е решено, - отговори мис Тик – Наистина имаше

някои, предложили теб, както си и без това вече тук, но всъщност ти си

още твърде млада, а Аннаграма има много повече опит. Съжалявам, но...


- Това не беше честно, мис Тик, - заяви Тифани.


- Хайде сега, хайде сега, Тифани, една вещица не говори така... –

започна мис Тик.


- Нямах предвид нечестно към мен, а че е нечестно към Аннаграма.

Тя ще оплеска всичко, нали?


Само за съвсем кратичко, колкото косъмче време мис Тик

изглеждаше гузна. Беше наистина само съвсем за миг, но Тифани го

забеляза.

80


- Г-жа Уховрътска е убедена, че Аннаграма ще се справи отлично, -

каза мис Тик.


- А вие?


- Не забравяй с кого разговаряш, дете, моля те!


- Разговарям с вас, мис Тик! Това е ... нередно! – очите на Тифани

пламнаха.


С крайчеца на окото си тя забеляза движение. Цяла чиния с

наденички беше потеглила с много висока скорост през бялата покривка.


- А пък това е кражба, - изръмжа тя, хуквайки след нея.


Чинията хвърчеше на няколко пръста над земята, сви зад ъгъла на

къщурката и се скри зад козарника. Тя се втурна след нея.


На листата зад обора лежаха няколко чинии. Имаше картофи, препържено масло, към дузина ролца шунка, купчина варени яйца и две

печени пилета. Всичко освен наденичките във вече неподвижната чиния

беше изпонахапано. И нямаше абсолютно никаква следа от фийгъли. Така

тя разбра, че те са тук. Те винаги се криеха от нея, когато знаеха, че е

ядосана.


Добре, ама този път тя беше наистина ядосана. Не на фийгълите

(тоест не много), въпреки че глупавият им номер с криеницата я дразнеше, а на мис Тик и на Баба Вихронрав, на Аннаграма, на Госпожица Предалова

(за това че е взела да умира) и на самия Зимеделец (заради много различни

причини, които още не беше успяла да доосмисли). Тя отстъпи крачка

назад и затихна.


Обикновено усещането беше като бавно и мирно потъване, но този

път беше като гмурване в мрака. Като отвори очи, беше все едно гледа

през прозореца в някаква голяма зала. Звукът идеше като че много

отдалече, и нещо леко я сърбеше между очите.


Фийгъли заизникваха изпод шумата, из-зад съчките, дори из-под

другите чинии. Гласовете им се чуваха като че из-под вода:


- Олеле-малеле, кривънци! Она ни е спретнала некакво големо

бабоягуванье!


- Ей таквоз преди още не е сторвала!


Ха, скрих се от вас, помисли си Тифани. Всеки път вие ли ще се

криете, а? Хъм, интересно, дали няма да мога да помръдна? Тя направи

една крачка настрани. Фийгълите като че не я видяха.


- Ей с’а че ни рипне и че ни скокне она! Оооолеле, вай...


Ха! Ех да можех да се промъкна така до Баба Вихронрав, как ли ще я

впечатля...


Сърбежът на носа на Тифани се влошаваше, а се появи и усещане

приличащо, но за щастие не и същото като това, като когато трябва да

идеш до клозета. Това значеше, че ей сега нещо ще се случи, така че ще е

добре да си готова.

81


Гласовете се попроясниха, а пред очите и заплуваха синкави и

морави петна.


И тогава стана нещо, което ако беше издало звук, щееш да каже

фффуп! Като изпукването на ушите след като си летяла на метла много

нависоко. Тя изникна посред фийгълите незабавно предизвиквайки паника.


- Веднага да ми спрете да крадете манджите от погребението, шашки

с шашки! – кресна тя.


Фийгълите спряха и я зяпнаха. След което Роб Секигоопрай

внимателно попита:


- Като онез неща дето ги пра’ят алхимиците ли?


Настъпи един от онези моменти, толкова чести като имаш работа с

фийгъли, когато светът все едно се е оплел на възел и е страшно важно да

го разплетеш, защото без това си за никъде.


- Какви ги приказваш? – попита Тифани.


- Шашки, - обясни Роб Секигоопрай – Едни такива сопи, дето

гърмят. Алхимиците ги пра’ят, нал’ найш?


- Фойерверки значи? – сети се Тифани.


- Епа да, вуя-фъркали, оти га ги запалиш, фъркат, - съгласи се Роб –

Ма да ти ка’ем, мо’е па онуй дето си сакала да ка‘еш, че да е крадливи

шашкъни, а оно значи...


- ... оно сме ние, - завърши услужливо Прост Уили.


- О. Да, благодаря, - каза тихичко Тифани, след което скръсти ръце и

се развика – Та крадливи шашкъни, значи! Как смеете да крадете от

погребалната гощавка на Госпожица Предалова!


- Олеле, вай-вай-вай, Скръстосването на ръчички е туй, Скръстосванетоооо на Ръчичкииии! – разрева се Прост Уили, падайки

ничком на земята и опитвайки се да се зарови в шумата. Фийгълите

околовръст се завайкаха и разтрепераха, а Голем Йън заудря глава в

задната стена на обора.


- Аре с’а, умирете се де! – развика се Роб Секигоопрай, извръщайки

се и размахвайки отчаяно ръце към братята си.


- Ей го и Нацупването на Устенца! – посочи с треперещ пръст още

един фийгъл – Она е баш веща у Нацупването на Устенца! Доде ни и тая

зла орис!


Фийгълите се втурнаха да бягат, но понеже вече се бяха

изпопаникьосали, повечето само се сблъскаха един в друг.


- Чакам обяснение! – обяви Тифани.


Фийгълите се смразиха и всички лица до едно се впериха в Роб

Секигоопрай.


- Обесневка ли? – помръдна плахо той – Епа готово. Обесневка. Нема

проблема. Ъ... от кой вид обесневки че сакаш?


- От кой вид ли? Искам просто истината!

82


- Епа тъй ли? Истината? Ма сигурна ли си? – заусуква го притеснено

Роб – Оти я мо’ем да изкарам къде по-интересни обесневки...


- Я казвай веднага! – сряза го Тифани тропвайки с крак.


- Олеле, кривънци, Потропването с Краченце се отпочна! –

прохленчи Прост Уили – Ей са секи миг че стане върло конско!


И дотук беше то. Тифани избухна в смях. Как да не се разсмееш само

като погледнеш сбирщина подплашени Фийгъли? Толкова зле бяха в това.

Една по-остра дума и ей ги като кошница стреснати палета, само че по-

миризливи.


Роб Секигоопрай и се ухили нервно:


- Ми оно сите големи бабияги се същото пра’ят. Оная мънечката

тлъстичката гепи петнайсе ролца шунка! – добави възхитено той.


- Това ще да е била Леля Ог, - сети се Тифани – Да, тя винаги си

връзва една торба над чорапогащника.


- Е-бре, лабав помен е туй, - оплака се Роб Секигоопрай – Требеше да

има пеене и пиене, и рипането да не забра’яме, а они само са си станали и

клю-клю-клю.


- Добре де, но клюките са си част от вещерството, - обясни Тифани –

Те така проверяват, дали не са изприлепили. А какво е това рипане?


- Ми танците, видиш ли, - просвети я Роб – Джиги и рилове. Не го

бива помено, нема ли сите момци да се заразрипат, ръце да се заразметат, нозе да се заразтропат, препаски да се заразвеват.


Тифани никога не беше виждала как танцуват фийгълите, но пък се

беше наслушала. То звучеше като жестока битка, и сигурно точно така

свършваше. Това за развяването на препаски обаче изглешдаше малко

смущаващо и й напомни един въпрос, който досега някак си не се беше

осмелявала да зададе:


- Кажете ми... под препаските нещо носи ли се?10


От това как фийгълите се смълчаха, тя реши, че този въпрос не им

харесва много-много. Очите на Роб Секигоопрай се присвиха. Фийгълите

затаиха дъх.


- Оно не е баш задължително, - отговори той.


И най-накрая погребението свърши, сигурно защото не остана нищо

за ядене или пиене. Много от разотиващите се вещици си носеха по някой

малък пакет. Това беше друга традиция. Доста неща в къщурката си бяха

собственост на къщурката и щяха да останат за следващата вещица, но пък

всичко останало се раздаваше на приятелките на още-малко-и-


10 бел.прев.: Носят се легенди, че шотландските планинци, като излизали на война, не носели нищо под

поличките си. С цел да плашат враговете. Но не с това, с което биха си помислили някои, а с това, че щом

търпят да им премръзва онова под поличките, значи всичко могат да изтърпят.

83


покойницата. А понеже старата вещица беше още жива, докато ставаше

това, този обичай спестяваше сума ти дърлене.


Така е то с вещиците. Те са, според Баба Вихронрав, „жени с поглед

нависоко”. Тя не обясни, както е имала предвид. Изобщо тя рядко

обясняваше. Но тя нямаше предвид хора зяпащи небето; това го правеха

всички. Сигурно е имала предвид, че те извисяваха взор над всекидневните

грижи и се чудят примерно: „Защо това е така? Как става? Какво трябва да

правя? Какъв е смисълът да съществувам?”, а, кой знае, може би дори и:

„Носи ли се нещо под фийгълска препаска?” Сигурно за това чудатото за

вещиците си беше нормално...


... но те се дърлеха като гарги за сребърна лъжица, която дори не

беше от сребро. И ей ги на, няколко вече се бяха наредили нетърпеливо до

мивката, чакащи Тифани да измие няколко големи чинии, които

Госпожица Предалова им била обещала, и в които за погребението беше

имало печени картофи и резенчета наденица. Е, поне нямаше проблем с

остатъците. Леля Ог, която беше изобретила Супата от Останали След

Парти Сандвичи, я чакаше в миялнята с широката си торба за под полата и

с още по-широка усмивка.


- Ние щяхме да вечеряме с остатъците от картофите, - рече и Тифани

ядосано, но и с известен интерес. И преди беше срещала Леля Ог и я

харесваше, но Госпожица Предалова се беше изказала мрачно, че Леля Ог

била „противна стара пачавра”. А такива забележки как да не привлекат

вниманието ти.


- Както кажеш, - не възрази Леля Ог, когато Тифани наложи ръка на

месото – Добра работа свърши днес, Тиф. Сума ти народ го отбеляза.


И тя се изнесе още преди Тифани да успее да се окопити. Една от тях

почти и каза благодаря! Изумително!


Петулия и помогна да внесе голямата маса в къщата и да довърши

чистенето. Преди да си тръгне, обаче, тя малко се позасуети:


- Амиии... ти ще се оправиш, нали? Защото е малко странно.


- За нас, вещиците, странното не трябва да е странно, - отвърна

сковано Тифани – Пък и изобщо, ти нали си бдяла над мъртви и

смъртници?


- Е, да. Най-вече над прасета. И хора понякога. Амиии... мога и да

поостана, ако искаш, - добави Петулия с глас, в който се усещаше, как не

търпи по-скоро да изчезне.


- Благодаря. Но все пак, какво толкова лошо може да се случи?


Петулия я зяпна втренчено и след малко отговори:


- Ами чакай да помисля... хиляди вампирясали демони, всичките с

грамадански...


- Всичко ще си ми е наред, - увери я припряно Тифани – Изобщо не

ме мисли. Лека нощ.

84


Тифани затвори вратата и се облегна на нея, запушила устата си с

ръка, чак докато се чу да щраква резето на портата на двора. После тя

преброи до десет за да е сигурно, че Петулия се е поотдалечила и едва

тогава се осмели да отпуши устата си. Дотогава крясъкът, който търпеливо

беше чакал реда си, беше отслабнал до нещо като „Ъй!”.


Ама че смахната нощ я чакаше.


Хората умират. Тъжно е, но така става. И после какво да се прави?

Хората очакват местната вещица да знае какво. Така че измиваш трупа, свършваш няколко потайни и лигави неща, обличаш ги в най-хубавите им

дрехи и ги полагаш с по една паничка пръст и сол до тях (никой, дори и

Госпожица Предалова, не знаеше това пък защо, но си се правеше и

толкова), оставяш два гроша върху очите им „за салджията” и оставаш с

тях за през нощта преди да ги погребат, защото не бива да ги оставяш

сами. Защо точно не бива, това никой не и го обясни както трябва, макар

че всички разправяха случката за стареца, който бил не чак толкова

мъртъв, колкото си мислеха всички, та през нощта станал от смъртния си

одър и се намъкнал в леглото до жена си.


Истинската причина обаче сигурно беше доста по-зловеща. Началото

и краят на нещата винаги са били опасни, най-вече ако нещата са животи.


Да, обаче Госпожица Предалова беше стара черна вещица. Кой знае

какво щеше да се случи? Чакай малко, Тифани, - скара си се тя сама –

недей и ти да вярваш на Бофо. Та тя е просто хитра възрастна жена с

каталог!


В другата стая станът на Госпожица Предалова спря.


Това се беше случвало често и преди. Но тази вечер то причини по-

гърмовна тишина от обикновено.


- В килера има ли нещо за дояждане? – извика я Госпожица

Предалова.


Да, това ще да бъде много смахната нощ, каза си наум Тифани.


Госпожица Предалова си легна рано. За пръв път откакто я

познаваше Тифани тя не спа направо в креслото си. Освен това облече

дълга бяла нощница, първото не-черно нещо, в което изобщо я беше

виждала Тифани.


Все още оставаше много нещо за вършене. Обичаят беше, къщурката

да се остави на следващата вещица блестяща от чистота. И макар че беше

трудно да се направи черното да блесне, Тифани се постара колкото можа.

Всъщност къщурката си беше и без това доста чиста, обаче Тифани

бършеше, стържеше и лъскаше, защото така се отлагаше мигът, когато ще

трябва да иде и да говори с Госпожица Предалова. Тя дори помете

фалшивите паяжини и ги хвърли в огъня, където те изгоряха с гаден синкав

85


пламък. Не се сещаше, какво да прави с черепите. Най-накрая тя записа

всичко, което се сещаше за околните села: кога се чакаха бебета, кой и от

какво беше болен, кой с кого беше в разпра, кой е „труден” и изобщо

всички други местни подробности, които според нея можеха да са от полза

на Аннаграма. Каквото и да е, стига да се отложи моментът...


И така, докато най-накрая не и остана нищо друго освен да изкачи

тясното стълбище и да каже:


- Наред ли е всичко, Госпожице Предалова?


Старицата беше седнала в леглото си и пишеше нещо. Гарваните и

бяха кацнали на стълбците на кревата.


- Просто дописвам няколко благодарствени писма, - отвърна тя –

Някои от днешните жени са дошли от доста далече и докато си долетят до

вкъщи здраво ще се намръзнат.


- Благодарите ги, че са дошли на вашето погребение значи? – учуди

се немощно Тифани.


- Точно така. А такива писма не се пишат често, от мен да знаеш.

Разбра ли, че онова момиченце Аннаграма Ястребска ще е новата тукашна

вещица? Сигурна съм, че тя би предпочела да поостанеш с нея. Поне за

малко.


- Не мисля, че това ще е добро хрумване, - възрази Тифани.


- Никак, - съгласи се с усмивка Госпожица Предалова – Подозирам, че онова момиченце Вихронрав има нещо наум. Интересно ще е да се види, как ли ще мине марката вещерство на г-жа Уховрътска пред моите глупаци

и глупачки. Макар че развитието на събитията ще е най-добре да се

наблюдава из-зад някой по-голям камък. Или в моя случай из-под такъв.


Тя остави писмата настрана и двата и гарвана се взряха в Тифани:


- Ти стоя тук с мен само три месеца.


- Точно така, Госпожице Предалова.


- И досега не сме си говорили като жена с жена. А трябваше да те

науча на повече неща.


- Аз научих много нещо, Госпожице Предалова.


И това също си беше вярно.


- Този твой младеж, Тифани. Той ти праща писма и колети. А ти

ходиш всяка седмица до Град Ланкър да му пускаш писма. Страх ме е, че

не живееш там, където е обичта ти.


Тифани си замълча. Това вече го бяха минавали. Темата за Роланд

като че прехласваше Госпожица Предалова.


- Аз някога бях все твърде заета, за да обръщам внимание на

младежи, - заобяснява Госпожица Предалова – Те оставаха все за по-късно, и така докато по-късното не стана твърде късно. Обръщай му внимание на

този твой младеж.

86


- Ъ... амиии, аз нали казах, че той не е точно мой... – започна Тифани

усещайки, че се изчервява.


- Ама без да ставаш гювендия като Госпожа Ог, - уточни Госпожица

Предалова.


- Аз гювеч досега не съм правила, - обърка се Тифани.


Госпожица Предалова се разсмя.


- Ти имаш речник, както разбирам, - рече тя – Необичайно нещо за

момиче, но полезно.


- Да, Госпожице Предалова.


- На моята книжна лавица ще намериш доста по-голям речник.

Нецензурирания Речник. Полезно нещо е той за една млада жена. Можеш

да го вземеш, него и още една книга. Останалите ще останат с къщурката.

Освен това може да вземеш и метлата ми. Всичко останало, разбира се, върви с къщурката.


- Благодаря много, Госпожице Предалова. Бих искала да взема онази

книга за митологията.


- Ах да, Чинкин. Отличен избор. На мен ми послужи много, а, подозирам, на теб ще ти бъде от особена полза. Станът, разбира се, трябва

да остане. Аннаграма Ястребска може да го намери за полезен.


За това последното Тифани се съмняваше. Аннаграма изобщо не се

отличаваше с практичност. Но надали сега му беше подходящото време да

се обсъжда това.


Госпожица Предалова пак се облегна морно на възглавниците.


- Те мислят, че им втъкавате имената в платното, - спомена Тифани.


- А, това ли? Вярно си е. И хич не е магично. Много стар трик. Всеки

тъкач го може. Обаче няма да можеш да го прочетеш, ако не знаеш, как е

направено, - Госпожица Предалова въздъхна – Ох, тези мои глупаци.

Всичко, което не разбират, за тях е магия. Мислят, че мога да виждам

право в сърцата им, но това никоя вещица не го умее. Е, поне ако не

използва хирургия. Не ми трябва магия, обаче, за да им разчета

нещастните умове. Та аз ги познавам от бебета. Помня и бабите и

дядовците им като бебета! Те си мислят, че са пораснали, моля ви се! Но са

само бебета, ровичкащи се в пясъчника и каращи се заради топчета кал.

Отдалече им виждам и лъжите, и оправданията, и страховете. Така никога

няма и да порастнат. Няма да да вдигнат поглед и да си отворят очите. Цял

живот ще си останат деца.


- Сигурна съм, че ще им липсвате, - увери я Тифани.


- Ха! Ами че аз съм злата стара вещица, бре момиче. Те се страхуваха

от мен и затуй правиха, каквото им се каже! Поболяваха се от страх от

шегаджийски черепи и бабини деветини. Е, аз избрах страха. Знаех си, че

няма как да ме обичат, щом им казвам истината, така че се погрижих да се

страхуват. Не, за тях ще е облекчение да научат, че вещицата им е мъртва.

87


А сега дойде време да ти кажа нещо много важно. Това е тайната на

дълголетието ми.


О, помисли си Тифани и се наведе напред.


- Важното е, - заразкрива Тайната си Госпожица Предалова – е да

запазиш душата си от изпускане. Избягвай размирни плодове и зеленчуци.

От боба по-лошо няма, от мен да знаеш.


- Май не разбирам... – започна Тифани.


- Накратко, гледай да не пърдиш.


- Накратко, мисля че това ще е доста неприятно! – възрази нервно

Тифани. Не можеше да повярва, че и пробутват това.


- Това не е шега, - укори я Госпожица Предалова – Колкото въздух

има в човешкото тяло, толкова е. Трябва да си го запазиш. Една чиния боб

може да ти отнеме цяла година живот. Аз докато бях жива избягвах

размирността. А аз съм стара, което значи, че каквото казвам, е мъдрост! –

тя погледна строго шашардисаната Тифани – Разбираш ли, дете?


Мислите на Тифани запрепускаха. Всичко е изпитание!


- Не, - отговори тя – Аз не съм дете, а това е глупост, а не мъдрост!


Строгият поглед се пропука и разцъфна в усмивка:


- Да. Пълни дивотии. Но не може да не признаеш, че все пак е

страшен лаф, нали? Ти поне замалко повярва, нали? Селяните изтраяха

цяла година. Трябваше да ги видиш само как ходеха последните няколко

седмици! Това напъване в лицата им направо ме умори от смях! Как върви

със Зимеделеца? Всичко е спокойно, нали?


Този въпрос дойде като остър нож в торта, толкова неочаквано, че

Тифани потръпна.


- Събудих се рано и се зачудих, къде си, - поясни Госпожица

Предалова.


Не беше трудно да се забрави, как тя постоянно и някак между

другото използва очите и ушите на другите.


- Видяхте ли розите? – попита Тифани.


Тя не беше усетила характерното потръпване, но не че с тогавашното

беспокойство и беше до забелязване на разни работи.


- Да. Хубави излязоха, - отвърна Госпожица Предалова – Иска ми се

да можех да ти помогна, Тифани, но ще съм заета другаде.

А и в областта на ухажването нямам чак толкова опит.


- Ухажването? – шокира се Тифани.


- Ще се наложи да те напътстват девойката Вихронрав и мис Тик, -

продължи Госпожица Предалова – Трябва обаче да ти спомена, че

подозирам, че никоя от тях не се е подвизавала много на ристалищата на

любовта.


- Ристалищата на любовта ли? – повтори Тифани. Ставаше все по-

лошо!

88


- Покер играеш ли? – попита Госпожица Предалова.


- Моля?


- Покер. Играта на карти. Или Сакатия господин Лукчо? Или

Подгони съседа ми по двора? Все някога си бдяла с покойници и умиращи, нали?


- Е, да. Но досега никога не съм играла на карти с тях! То аз и без

друго не мога да играя!


- Ще те науча. Има тесте карти в най-долното чекмедже на

дрешника. Върви ги донеси.


- Това да не е някакъв комар? Баща ми казва, че не бива да се играе

комар.


Госпожица Предалова кимна:


- Добър съвет, миличко. Не се тревожи. Аз както го играя покера, хич

не е като комар...


Когато Тифани се събуди със сепване и разпръсквайки карти за игра

от роклята си на пода, студената сивкава утринна светлина вече изпълваше

стаята.


Тя се озърна предпазливо към Госпожица Предалова, която хъркаше

като прасе. Колко ли беше часа? Вече ще е поне шест! Какво да се прави?


Нищо. Не беше останало нищо за правене.


Тя вдигна Асо Жезли11 и някое време го гледаше втренчено. Значи

това било то, покерът? Е, излезе, че нея я бива в него, веднъж като схвана, че важното беше лицето ти да лъже. Повечето време картите бяха само за

да ти са заети с нещо ръцете.


Госпожица Предалова продължаваше да си спи. Тифани се зачуди, дали пък да не закуси, но пък това изглеждаше толкова...


- Древните царе на Джелибейби, тея дето са ги погребвали в

пирамиди, - обади се от леглото си Госпожица Предалова – са вярвали, че

могат да вземат със себе си на оня свят разни неща. Като злато, скъпоценни камъни и даже роби. Предвид което, моля те, направи ми

сандвич със шунка.


- Ъ... искаш да кажеш...? – сепна се Тифани.


- Дълъг път има да се измине след смъртта, - изтъкна Госпожица

Предалова сядайки – Може пък да огладнея.


- Но вие ще сте само душа!


11 бел.прев.: Цветовете на картите за игра на Диска са по-близки до цветовете на картите Таро, които от

своя страна са по-близо до оригинала на цветовете на картите за игра от кръглия свят. Само че картите на

Диска имат осем цвята – освен известните от картите Таро: Жезли, Купи, Монети, Мечове, на Диска има

още Костенурки, Слонове, Октограми и Корони. На Асо Жезли (съответстващо на асо пика) се изобразява, разбира се, тояга. А „покер” на английски буквално значи „ръжен”.

89


- Добре де, може пък и сандвичът да си има душа, - възрази

Госпожица Предалова, смъквайки кльощавите си крака на пода – Е, за

горчицата не съм толкова сигурна, но си струва да се опита. Я стой мирно!


Това последното беше, защото тя беше взела четката си за коса и взе

Тифани за огледало. Този свирепо съсредоточен поглед само на няколко

пръста от нея беше нещо, което точно тази сутрин Тифани едва-едва успя

да понесе.


- Благодаря... сега може да вървиш да ми направиш сандвича, -

Госпожица Предалова остави четката за коса – А аз ще се облека.


Тифани се изнесе на бегом и си изми лицето в легена в нейната стая.

Тя винаги се плакнеше след тези взирания очи в очи, но досега така и не

беше събрала кураж да протестира, а сега определено не му беше времето

ТЕЛЕГРАМ

Канал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками

Книжный Вестник

Бот для удобного поиска и скачивания книг

Книжный Бот

Свежие любовные романы в удобных форматах

Любовные романы

О психологии, саморазвитии и личностном росте

Саморазвитие

Детективы и триллеры, все новинки

Детективы

Фантастика и фэнтези, все новинки

Фантастика
ВКОНТАКТЕ

Цитаты, афоризмы, стихи, книжные подборки, обсуждения и многое другое

Книжный Вестник