Зеленият път

1.

Някога господин Х. Дж. Уелс написа книга за човек, който изобретил машина на времето, и аз открих, че като пиша спомените си, съм създал своя машина на времето. За разлика от тази на Уелс тя може да пътува само в миналото — всъщност назад към 1932, когато бях главен надзирател в блок Е в щатския затвор „Студената планина“ — но въпреки това е зловещо ефикасна. И все пак тази машина на времето ми напомня за стария форд, който имах в онези дни: човек може да е сигурен, че в крайна сметка ще тръгне, но никога не знае дали превъртането на ключа ще е достатъчно, за да запали двигателя, или ще трябва да излезе и дълго да върти манивелата.

Откакто започнах да разказвам историята за Джон Кофи, обикновено запалвах съвсем лесно, но вчера ми се наложи да въртя манивелата. Струва ми се, че това е така, защото стигах до екзекуцията на Делакроа и подсъзнателно не съм искал да пиша за нея. Беше ужасна смърт, жестока смърт, и всичко само заради Пърси Уетмор, младеж, който обичаше да си реши косата, но не можеше да търпи да му се присмиват — дори и един полуплешив дребничък французин, на когото не му предстоеше да доживее до следващата Коледа.

Както с повечето мръсни работи обаче, най-трудно е просто да започнеш. За двигателя няма значение дали използваш ключа, или въртиш манивелата — независимо как ще запали, обикновено продължава да работи еднакво. Вчера с мен стана точно така. Отначало думите излизаха на отделни изрази, после на цели изречения, след това започнаха да се изливат като порой. Открил съм, че писането е особена и доста ужасяваща форма на припомняне — в него има някаква цялостност, която изглежда почти насилствена. Възможно е да ми се струва така само защото съм много стар (понякога се чувствам така, сякаш това се е случило зад моя гръб), но не мисля. Според мен съчетанието от молив и спомен поражда някаква действена магия, при това опасна. Като човек, познавал Джон Кофи и видял какво може да прави с мишките и с хората, аз се чувствам в правото си да го твърдя.

Магията е опасна.

Във всеки случай вчера писах цял ден и думите просто се изливаха от мен, солариумът на този прекрасен старчески дом изчезна и на негово място се появи складът в края на Зеления път, в който за последен път са сядали толкова много от моите проблемни деца. Застанали до стълбите, които водеха към тунела под пътя, ние с Дийн, Хари и Бруталния наобиколихме Пърси Уетмор над още димящия труп на Едуар Делакроа и го накарахме да повтори обещанието си, че ще подаде молба за преместване в щатската лудница „Брайър Ридж“.

В солариума винаги има свежи цветя, но вчера по обед можех да усетя единствено отвратителната смрад на изгоряла човешка плът. Бръмченето на моторната косачка долу на моравата бе заменено от кухия звук на падащите капки вода, бавно процеждащи се през свода на тунела. Пътуването беше започнало. Върнах се в 1932 година, ако не с тяло, поне с душата и разума си.

Пропуснах обяда, писах докъм четири часа и когато най-после оставих молива на масата, ръката ме болеше. Бавно изминах разстоянието до края на коридора на втория етаж. Там има прозорец, който гледа към служебния паркинг. Брад Долън, санитарят, който ми напомня за Пърси и който е прекалено любопитен къде ходя и какво правя по време на разходките си, кара стар шевролет с лепенка върху задния капак, на която пише: „ВИДЯХ ГОСПОД И ИМЕТО МУ Е ТРИТОН“. Нямаше го — смяната на Брад бе свършила и той се беше прибрал в онази проклета дупка, която нарича свой дом. Представям си каравана със стени, облепени с плакати от порносписания, и с кутии от бира в ъглите.

Излязох през кухнята, където вече бяха започнали да приготвят вечерята.

— Какво носите в онази торба, господин Еджкоум? — попита ме Нортън.

— Празна бутилка. Открих в гората извора на младостта. Всеки следобед по това време ходя там и си наливам малко вода. Пия я преди лягане. Хубава е, уверявам те.

— Може и да ви подмладява — обади се Джордж, другият готвач, — но външно хич не ви личи.

При тези думи всички се засмяхме и аз излязох навън. Открих, че се оглеждам за Долън, въпреки че колата му я нямаше, ядосах се сам на себе си, че съм го оставил до такава степен да ми влезе под кожата, и пресякох игрището за крокет. Зад него е неравното малко игрище за голф, което изглежда толкова по-хубаво на снимките в рекламните брошури за „Джорджийските борове“, а още по-нататък е пътеката, която лъкатуши сред горичката на изток от старческия дом. Покрай пътеката има две стари бараки, нито едната от които не се използва в последно време. Щом стигнах до втората, която се намира по-близо до високата каменна стена между територията на „Джорджийските борове“ и джорджийската магистрала 47, аз влязох вътре и останах там известно време.

Вечерта се нахраних добре, погледах малко телевизия и си легнах рано. Често ми се случва да се будя и да се промъквам обратно в стаята с телевизора, в която гледах стари филми. Не и снощи обаче — снощи спах като къпан и не ме споходи нито един от сънищата, които ме преследват, откакто започнах литературната си авантюра. Всичкото това писане трябва да ме е изтощило — нали знаете, вече не съм млад.

Когато се събудих и видях, че снопът слънчеви лъчи, който обикновено осветява пода в шест сутринта, е стигнал чак до крачетата на леглото ми, аз светкавично скочих, толкова разтревожен, че почти не усетих артритното болезнено прерязване в бедрата, коленете и глезените си. Облякох се колкото можех по-бързо, после тръгнах по коридора към прозореца, който гледа към служебния паркинг. Надявах се, че мястото, на което Долън оставяше стария си шевролет, все още е празно. Понякога той закъснява с около половин час…

По нямах късмет. Колата беше там и ръждиво блестеше под утринното слънце. Защото напоследък господин Брад Долън има причина да пристига навреме, нали? Да. Старият Поли Еджкоум замисля нещо и той възнамерява да разбере какво. „Какво правиш там, Поли? Кажи ми.“ Най-вероятно вече ме дебнеше. Щеше да е най-благоразумно да остана където си бях… само че не можех.

— Пол?

Обърнах се толкова рязко, че едва не паднах. Беше приятелката ми Илейн Конъли. Очите й се разшириха и тя протегна ръце, сякаш за да ме подхване. Имаше късмет, че запазих равновесие — артритът й е ужасен и ако бях паднал в ръцете и, навярно щях да я счупя на две като суха съчка. Романтиката не умира, когато преминеш в странния свят отвъд осемдесетте, но можеш да забравиш за онези глупости с „Отнесени от вихъра“.

— Извинявай — каза тя. — Не исках да те плаша.

— Няма нищо. — Ведро й се усмихнах. — Така е по-приятно да се разсъниш, отколкото да си наплискаш лицето със студена вода. Трябва да те наема да го правиш всяка сутрин.

— Търсеше колата му, нали? Колата на Долън.

Нямаше смисъл да я лъжа, така че кимнах.

— Иска ми се да можех да съм сигурен, че е в западното крило. Готвя се да се измъкна за малко навън, но не искам той да ме вижда.

Тя се усмихна — бледа сянка на закачливата усмивка, която трябва да е имала като момиче.

— Любопитно копеле, нали?

— Да.

— Той не е в западното крило. Вече слизах долу да закусвам и мога да те уверя, че е там, защото надникнах. В кухнята е.

Погледнах я слисан. Знаех, че Долън е любопитен, но чак пък толкова?

— Можеш ли да отложиш утринната си разходка? — попита Илейн.

Замислих се.

— Предполагам, че бих могъл, но…

— Но не би трябвало.

— Не. Не би трябвало.

„А сега — помислих си аз — ще ме попита къде ходя и каква работа имам в онази гора, че е толкова важна.“

Но не ме попита. Вместо това отново ми отправи дяволитата си усмивка. Изглеждаше странна и абсолютно невероятна на прекалено изтощеното й, прекалено болезнено лице.

— Познаваш ли господин Хауланд? — попита тя.

— Естествено — отвърнах аз, макар че не го виждах много често. Той беше в западното крило, което за „Джорджийските борове“ се равняваше едва ли не на съседна държава. — Защо?

— Знаеш ли какво особено има в него?

Поклатих глава.

— Той — усмихна се широко Илейн — е един от последните петима обитатели на „Джорджийските борове“, които имат разрешение да пушат. Това е така, защото е дошъл преди промяната на правилника.

„Принципът на дядото20“ — помислих си аз. Нима имаше по-подходящо място за прилагането му от един старчески дом?

Тя бръкна в джоба на синьо-бялата си раирана рокля и поизмъкна два предмета: цигара и кибрит.

— Крадци зелени, крадци червени — затананика със странен глас. — Ще подмокри леглото малката Ели.

— Илейн, какво…

— Помогни на едно старо момиче да слезе по стълбите — прекъсна ме тя, като върна цигарата и кибрита в джоба си и ме хвана под ръка. Тръгнахме назад по коридора. Реших да се откажа и да се оставя в ръцете й. Беше стара и крехка, но не и глупава.

Докато вървяхме с острата предпазливост на реликвите, в които се бяхме превърнали, Илейн ми каза:

— Чакай ме долу при стълбите. Отивам в западното крило, до общата тоалетна. Знаеш коя имам предвид, нали?

— Да. Онази, която е точно пред минералната баня. Но защо?

— Не съм пушила от петнайсет години, но тази сутрин ми се прииска. Не зная колко дръпвания ще са необходими, за да задействат детектора за дим там, но възнамерявам да разбера.

Погледнах я с възхищение, като си мислех колко много ми напомня за жена ми — Джан би могла да направи абсолютно същото нещо. Илейн ме погледна и ми отправи дяволитата си усмивка. Хванах прекрасната й дълга шия, приближих лицето й към своето и леко я целунах по устата.

— Обичам те, Ели.

— О, не казвай голяма дума — рече тя, но видях, че й е станало приятно.

— Ами Чък Хауланд? — попитах. — Ще си има ли някакви неприятности?

— Не, защото е в стаята с телевизора и гледа „Добро утро, Америка“ заедно с още двайсетина души. А пък аз ще се изпаря веднага щом детекторът включи противопожарната аларма в западното крило.

— Внимавай да не паднеш и да не се нараниш, жено. Никога не бих си простил, ако…

— О, я стига си вдигал шум — прекъсна ме Илейн и този път тя ме целуна. Любов между развалини. Навярно на някои от вас това ще се стори смешно, на други — гротескно, но ще ви кажа нещо, приятели: по-добре странна любов, отколкото никаква.

Гледах я как се отдалечава с бавна и скована походка (използва бастун само при влажно време и само когато ужасно я боли — това е една от суетите й) и зачаках. Минаха пет минути, после десет и точно когато реших, че или е загубила куража си, или е открила, че акумулаторът на детектора за дим в тоалетната се е изтощил, алармата в западното крило се включи и започна да вие.

Веднага тръгнах към кухнята, но вървях бавно — нямаше причина да бързам, докато не се уверях, че Долън го няма. От стаята с телевизора (тук я наричат „Развлекателен център“, ето това е гротескно) се появи тълпа от старци, повечето все още по халати, които искаха да разберат какво става. С радост видях, че Чък Хауланд е сред тях.

— Еджкоум! — дрезгаво каза Кент Ейвъри, отпуснал се с една ръка върху бастуна си и вманиачено задрапал чатала на пижамата си с другата. — Истинска тревога ли е или просто поредната проверка? Как мислиш?

— Предполага се, че няма откъде да зная — отвърнах аз.

Горе-долу тогава покрай нас изтичаха трима санитари, насочили се към западното крило, и извикаха на скупчилите се около стаята с телевизора старци да влязат вътре и да чакат там сигнал, че всичко е наред. Третият от тях беше Брад Долън. Той дори не ме погледна, когато се разминахме, факт, който ми достави огромно удоволствие. Докато вървях към кухнята, ми дойде наум, че екипът на Илейн Конъли и Пол Еджкоум навярно може да се справи и с десетина Брад Долъновци.

Готвачите в кухнята продължаваха да чистят след закуската и изобщо не обръщаха внимание на виещата сирена.

— Я, господин Еджкоум — рече Джордж. — Струва ми се, че ви търсеше Брад Долън. Всъщност се разминахте за малко.

„За щастие“ — помислих си аз. Гласно казах, че навярно ще се срещна с господин Долън по-късно. После попитах дали не е останал препечен хляб от закуската.

— Естествено — отвърна Нортън, — но е студен и твърд като камък. Тази сутрин закъсняхте.

— Да — съгласих се аз, — но съм гладен.

— За минутка ще ви препека нови филийки. — Джордж посегна към хляба.

— Няма нужда и студеният става — казах аз и след като ми подаде няколко филийки (изглеждаше объркан — всъщност и двамата изглеждаха объркани), бързо излязох навън. Чувствах се като онова момче, което някога бях и което някога бягаше от училище, за да отиде за риба, пъхнало в пазвата си парче сладкиш, завито във восъчна хартия.

Пред кухненската врата се огледах за Долън, не забелязах нищо тревожно и побързах да пресека игрищата за крокет и голф, като в движение захапах една от филийките. Когато навлязох сред убежището на гората, малко забавих крачка. Мислите ми се върнаха към деня след ужасната екзекуция на Едуар Делакроа.

Онази сутрин бях разговарял с Хал Мурс и той ми каза, че мозъчният тумор на Мелинда я кара понякога да изпада в пристъпи, по време на които държи ужасен език… което по-късно жена ми определи (съвсем колебливо, защото не беше сигурна, че наистина става дума за едно и също нещо) като синдром на Туре. Треперенето на гласа му, съчетано със спомена за това как Джон Кофи бе изцелил уринарната ми инфекция и строшения гръбнак на мишката на Делакроа, накрая ме бяха подтикнали да прекрача границата, разделяща пасивното мислене от истинското действие.

Имаше още нещо. Нещо, което трябваше да направя с ръцете на Джон Кофи и с обувката си.

Така че повиках хората, с които работех, хората, на които бях доверявал живота си през годините — Дийн Стантън, Хари Теруилигър и Брутъс Хауъл. Те дойдоха вкъщи на обяд в деня след екзекуцията на Делакроа и поне ме изслушаха, когато им очертах плана си. Разбира се, и тримата знаеха, че Кофи е изцелил мишката, а Бруталния дори го беше видял. Затова когато предположих, че ако отведем Джон Кофи при Мелинда Мурс може да стане ново чудо, те не ми се изсмяха. Дийн Стантън постави най-трудния въпрос: ами ако Джон Кофи избяга, докато е извън затвора?

— Ами ако убие и друг? — попита. — Не искам да си загубя работата, нито пък да отида в затвора — имам жена и деца, чиято прехрана лежи единствено върху моя гръб — но не мисля, че искам на съвестта ми да тежи и още някое убито момиченце.

Последва мълчание. Тримата ме гледаха и чакаха да видят какво ще отговоря. Знаех, че всичко ще се промени, ако им кажех онова, което ми бе на езика — бяхме стигнали до точка, връщането назад от която най-вероятно щеше да стане невъзможно.

Само че поне за мен връщането вече бе станало невъзможно. Отворих уста и казах:

2.

— Това няма да се случи.

— Откъде, за Бога, можеш да си толкова сигурен?

Не му отговорих. Просто нямах представа как да започна. Още отначало знаех, че ще се стигне до това, но въпреки всичко нямах представа как да им го обясня. Бруталния ми помогна.

— Смяташ, че не го е извършил той, нали, Пол? Смяташ, че е невинен.

— Сигурен съм, че е невинен — потвърдих аз.

— Откъде, за Бога, можеш да си сигурен?

— От две неща. Едното от тях е обувката ми.

— Обувката ти ли? — възкликна той. — Каква връзка има обувката ти с това, дали Джон Кофи е убил онези момиченца?

— Снощи свалих едната си обувка и му я дадох — отвърнах аз. — След екзекуцията, когато нещата малко се бяха поуспокоили. Пъхнах я между решетките и той я взе с онези свои големи ръце. Казах му да я завърже. Трябваше да се уверя, разбирате ли, защото обикновено проблемните ни деца носят само чехли — човек, който наистина иска да се самоубие, може да го направи с връзките на обувките си. Всички го знаем.

Те закимаха.

— Той я постави в скута си и правилно кръстоса краищата на връзките, но стигна само дотам. Според собствените му думи бил съвсем сигурен, че като момче някой му е показвал как се прави — може би баща му или някое от гаджетата на майка му след смъртта на баща му — но бил забравил.

— И аз като Бруталния все още не разбирам каква общо има обувката ти с това, дали Кофи е убил близначките на Детерик — обади се Дийн.

Отново им разказах историята за отвличането и убийството — нещата, които прочетох през онзи горещ ден в затворническата библиотека с пламнали слабини и в присъствието на хъркащия в ъгъла Гибънс, както и онова, което по-късно ми съобщи репортерът Хамърсмит.

— Кучето на семейство Детерик не хапело, но лаело като за световно — казах аз. — Човекът, който отвлякъл момичетата, го укротил, като му дал наденички. С всяка следваща се приближавал все повече и докато животното дояждало последната, той протегнал ръка, сграбчил го за главата и я извил. Строшил му врата.

По-късно, когато стигнали при Кофи, водачът на отряда — помощник-шериф Макгий, така се казвал — забелязал в джоба на гащеризона му нещо изпъкнало. Отначало Макгий си помислил, че може да е пистолет. Кофи казал, че е обяд, и се оказало тъкмо това — два сандвича и туршия, завити във вестник и завързани с връв. Кофи не си спомнял кой му ги е дал, само че била жена по престилка.

— Сандвичи и туршия, но никакви наденички — отбеляза Бруталния.

— Никакви наденички — потвърдих аз.

— Ами естествено — рече Дийн. — Нали е нахранил с тях кучето.

— Е, точно така казал и прокурорът по време на процеса, но ако Кофи е развил сандвичите и е дал наденичките на кучето, как е завързал отново вестника с онази връв? Не зная кога изобщо би имал такава възможност, но засега да оставим това. Този човек не може да завърже дори най-обикновен възел.

Последва продължително мълчание, нарушено накрая от Брутъс.

— Мамка му. Как така никой не е споменал за това по време на процеса?

— Никой не се е сетил — отвърнах и открих, че отново си мисля за Хамърсмит, репортера — Хамърсмит, който беше завършил колежа в Боулинг Грийн, Хамърсмит, който обичаше да се мисли за образован, Хамърсмит, който ми бе казал, че онзи помияр и негрите са еднакви, че и едните, и другите могат съвсем внезапно и без никаква причина да ти се нахвърлят. Само че постоянно ги беше наричал „вашите негри“, сякаш все още бяха нечия собственост… но не негова собственост. Не, не негова. В никакъв случай. А по онова време Югът бе пълен с хора като Хамърсмит. — Никой не е бил в състояние да се сети, даже самият защитник на Кофи.

— Но ти си се сетил — каза Хари. — По дяволите, момчета, та ние седим тук заедно с господин Шерлок Холмз. — Думите му звучаха едновременно шеговито и изпълнени с уважение.

— О, я стига — отвърнах аз. — И аз нямаше да се сетя, ако не бях сравнил онова, което тогава казал помощник-шерифът Макгий, с онова, което ми каза Кофи, след като изцели инфекцията ми, както и с онова, което каза след изцеляването на мишката.

— Какво? — попита Дийн.

— Когато влязох в килията му, все едно, че бях хипнотизиран. Чувствах се така, сякаш дори да се бях опитал, нямаше да мога да престана да правя онова, което искаше той.

— Всичко това не ми харесва — рече Хари и неспокойно се размърда на стола си.

— Попитах го какво иска и той ми каза: „Само да ти помогна.“ Спомням си го съвсем ясно. А когато свърши и вече бях по-добре, той го знаеше. „Помогнах ти — рече. — Помогнах ти, нали?“

Бруталния кимаше с глава.

— Също като с мишката. Ти каза: „Ти му помогна“, а Кофи повтори като папагал: „Помогнах на мишока на Дел“. Тогава ли го разбра? Тогава, нали?

— Да, предполагам, че си прав. Спомних си какво е казал на Макгий, когато той го попитал какво се е случило. Пишеше го в почти всички репортажи за убийството. „Не успях. Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.“ Човек, който казва такова нещо с две убити момиченца в ръце, бели и руси момиченца, а той огромен като планина — не е за чудене, че са го арестували. Разбрали са думите му по начин, отговарящ на онова, което са виждали — чернокож мъж. Решили са, че си признава, че е изнасилил онези момичета и че ги е убил. Че се е осъзнал и се е опитал да се спре…

— Но че вече е било прекалено късно — промълви Бруталния.

— Да. Само че онова, което всъщност се е опитвал да им каже, е било, че ги е намерил, че се е опитал да ги изцели — да ги върне обратно — но че не е успял. Смъртта им е била стигнала прекалено далеч.

— Пол, вярваш ли във всичко това? — попита Дийн. — Съвсем честно, вярваш ли?

За последен път попитах сърцето си, после кимнах. Не само че вече го знаех — подсъзнателно съм усещал, че нещо в положението на Джон Кофи не е наред още от самото начало, когато Пърси дойде в блока, влачейки негъра за ръката и тръбейки гръмогласно: „Идва смъртник!“ Бях се ръкувал с него, нали? Никога дотогава не се бях ръкувал с човек, тръгнал по Зеления път, но с Кофи се ръкувах.

— Боже! — рече Дийн. — Мили Боже!

— Каза, че си сигурен заради две неща. Едното е обувката ти. Кое е другото?

— Малко преди отрядът да открие Кофи и момиченцата, хората излезли от гората до южния бряг на река Трапингъс. Там намерили утъпкан участък, много кръв и остатъците от нощничката на Кора Детерик. Кучетата се объркали. Повечето искали да тръгнат на югоизток, надолу по реката. Но две от тях — мечите хрътки — искали да продължат в обратната посока. Водел ги Бобо Марчънт и когато им дал да подушат нощницата, хрътките тръгнали с другите.

— Мечите хрътки са се объркали, нали? — попита Бруталния. На устните му играеше странна, ужасена усмивка. — По-точно казано, мечите хрътки не са следотърсачи и са се объркали.

— Да.

— Не разбирам — обади се Стантън.

— Мечите хрътки са забравили онова, което Бобо им е пъхнал под носа отначало — обясни Бруталния. — Когато са стигнали на речния бряг, те са преследвали убиеца, а не момичетата. Докато убиецът и момичетата са били заедно, не е имало проблеми, но…

Очите на Дийн проблеснаха. Хари вече беше разбрал и изрече:

— Като се замислиш, направо се чудиш как никой, дори съдебните заседатели, макар и готови да припишат всякакво престъпление на скитащ се чернокож, дори само за миг са били в състояние да повярват, че убиецът е Джон Кофи. На Кофи не би му и хрумнала идеята да укроти кучето с храна, за да може да му строши врата. Той изобщо не е стигал по-близо до фермата на Детерик от южния бряг на Трапингъс, ето какво си мисля. На девет, че и на повече километра от нея. Просто се е скитал из района, може да е искал да тръгне по железопътните релси и да се качи на някой от товарните влакове — когато излизат от моста, те се движат достатъчно бавно, за да успееш да се метнеш отгоре — и е чул, че на север нещо става.

— Убиецът ли? — попита Бруталния.

— Убиецът. Може вече да ги е бил изнасилил или Кофи да е чул самото изнасилване. Във всеки случай онзи кървав участък на тревата е мястото, на което убиецът си е свършил работата — разбил е главите на момиченцата една в друга, захвърлил ги е и после се е изпарил.

— Изпарил се е на северозапад — прибави Хауъл. — В посоката, в която са искали да тръгнат мечите хрътки.

— Точно така. Джон Кофи минава през горичката от елши, малко на югоизток от мястото, където са били оставени децата, навярно любопитен какъв е целият онзи шум, и открива труповете им. Едното от момиченцата може все още да е било живо — предполагам, че е възможно и двете да са били живи, макар и не за дълго. Джон Кофи не би разбрал, че са мъртви, това е сигурно. Единственото, което знае, е, че ръцете му имат изцелителна сила и се е опитал да я използва, за да спаси Кора и Кати Детерик. Когато не е станало нищо, той не е издържал, разплакал се е и е избухнал в истерия. Така и са го заварили.

— Защо не е останал там, където ги е открил? — попита Бруталния. — Защо ги е отнесъл на юг покрай речния бряг? Имаш ли някаква представа?

— Обзалагам се, че отначало е останал — отвърнах. — На процеса постоянно са приказвали за обширен утъпкан участък. А Джон Кофи е огромен човек.

— Джон Кофи е шибан гигант — съвсем тихо каза Хари, така че жена ми да не го чуе да псува, ако случайно ни слуша.

— Може да е изпаднал в паника, когато е видял, че не може да ги спаси. А навярно си е помислил, че убиецът е още там, в гората нагоре по реката, и го дебне. Кофи е огромен, нали знаете, но е страхлив. Хари, спомняш ли си, че той ме попита дали нощем оставяме лампите в блока да светят?

— Да. Спомням си как си помислих, че е смешно при неговия ръст. — Хари изглеждаше потресен и замислен.

— Е, ако той не е убил момиченцата, кой тогава? — попита Дийн.

Поклатих глава.

— Някой друг. Някой бял, предполагам. Прокурорът избълвал куп приказки за това как човек трябвало да е много силен, за да убие толкова голямо куче, колкото онова на семейство Детерик, но…

— Това са глупости — заяви Бруталния. — Всяко здраво дванайсетгодишно момиче може да строши врата на едро куче, ако го изненада и знае къде да го хване. Ако не го е сторил Кофи, може да е който и да е… поне който и да е мъж. Навярно никога няма да разберем.

— Освен ако отново не го направи — казах аз.

— Ако е в Тексас или в Калифорния, няма да разберем даже тогава — възрази Хари.

Бруталния се облегна назад и разтърка очи с юмруци като уморено дете, после ги отпусна в скута си.

— Това е кошмар. При нас е човек, който може да е невинен — който навярно е невинен — и той почти сигурно ще извърви Зеления път. И какво трябва да направим ние? Ако започнем с онези неща за изцеляването, всички ще се скапят от смях и той пак ще свърши на Стария Светльо.

— Ще мислим за това по-късно — казах аз, защото не знаех как да му отговоря. — В момента въпросът е какво да правим — или да не правим — с Мели. Бих предложил няколко дни да обмислим нещата, но ми се струва, че с всеки ден шансовете на Кофи да й помогне намаляват.

— Спомняш ли си как протегна ръце за мишката? — попита Бруталния. — „Дай ми го, докато още има време! Докато още има време!“

— Спомням си.

Хауъл се замисли, после кимна.

— Съгласен съм. Адски съжалявам и за Дел, но си мисля, че просто искам да видя какво ще стане, когато я докосне. Навярно нищо, но може би…

— Ужасно се съмнявам, че ще успеем дори само да измъкнем онзи огромен глупак от блока — рече Хари, после въздъхна и кимна. — Но на кого му пука? Можеш да разчиташ на мен.

— И на мен — заяви Дийн. — Кой ще остане в блока, Пол? Да хвърляме чоп?

— Не. Никакъв чоп. Ти оставаш.

— Как така? Дяволите да те вземат! — огорчен и ядосан възрази Стантън. Избърса очилата си и яростно започна да ги лъска в ризата си. — Не е честно!

— Честно е, ако си достатъчно млад, че децата ти още да ходят на училище — отвърна Бруталния. — Ние с Хари сме ергени. Пол е женен, но децата му са пораснали и поне са си поели пътя. Онова, което замисляме, е истинска лудост — струва ми се, че почти сигурно ще ни хванат. — Той сериозно ме погледна. — Ти не спомена за едно нещо, Пол: че ако успеем да го измъкнем от пандиза и после Кофи не я изцели, Хал Мурс сам ще ни вкара вътре. — Хауъл ми даде възможност да му отговоря, навярно да го оборя, но аз не можех и затова си премълчах. Той се обърна към Дийн и продължи: — Не ме разбирай погрешно, и ти сигурно ще си загубиш работата, но поне ще имаш шанс да избегнеш затвора, ако действително стане напечено. Пърси ще си помисли, че си правим майтап, и ако си на бюрото на дежурния, можеш да кажеш, че си си мислил същото и че ние изобщо не сме ти казвали какво ще правим.

— И все пак не ми харесва — възрази Дийн, но беше ясно, че ще се съгласи с нас, независимо дали му харесваше. Мисълта за децата го бе убедила. — Тази нощ ли ще е? Сигурни ли сте?

— Ако ще го правим, най-добре да е тази нощ — отвърна Хари. — Ако ми остане време да се замисля, най-вероятно ще се разколебая.

— Нека аз да отида до болницата — предложи Дийн. — Мога да свърша поне това, нали?

— Стига да успееш да го направиш, без да те хванат — каза Бруталния.

Той обидено го погледна и аз го потупах по рамото.

— Веднага щом отидеш на работа… става ли?

— Можеш да се обзаложиш.

Жена ми подаде глава през вратата, сякаш й бях дал знак.

— Кой иска още леден чай? — попита тя. — Искаш ли, Брутъс?

— Не, благодаря. Всъщност ми се иска да ударя едно уиски, но при тези обстоятелства ми се струва, че няма да е подходящо.

Джанис погледна към мен с усмивка на уста, но с тревожни очи.

— В какво въвличаш тези момчета, Пол? — Но още преди да успея да измисля какво да й отговоря, тя вдигна ръка и каза: — Няма значение, не искам да знам.

3.

По-късно, много след като другите си бяха тръгнали и докато се обличах за работа, тя ме хвана за ръката, обърна ме към себе си и напрегнато ме погледна в очите.

— Мелинда ли?

Кимнах.

— Можеш ли да направиш нещо за нея, Пол? Наистина да направиш нещо за нея или всичко това са само мечти, предизвикани от онова, което си видял снощи?

Помислих си за очите на Кофи, за ръцете на Кофи и за хипнотичния начин, по който бях влязъл в килията му, воден от неговата воля. Спомних си как протягаше ръце за смазаното, умиращо телце на господин Джингълс. „Докато още има време!“ — беше казал той. Помислих си за черните летящи неща, които бяха побелели и сетне изчезнаха.

— Според мен ние сме последният й шанс — най-после отвърнах аз.

— Тогава го направете — рече тя, като закопчаваше новото ми есенно палто. Бе висяло в килера от рождения ми ден в началото на септември, но сега го обличах едва за трети или четвърти път. — Направете го.

И направо ме избута през вратата.

4.

Тази вечер — в много отношения най-странната през целия ми живот — пристигнах на работа в шест и двайсет. Стори ми се, че все още мога да усетя във въздуха слабия мирис на изгоряла плът. Трябва да е било илюзия — вратите в двата края на коридора бяха стояли отворени през по-голямата част от деня, а предишните смени в продължение на много часове бяха търкали склада — но това не променяше нищо и не мислех, че съм в състояние да хапна каквото и да е за вечеря, дори да не бях уплашен до смърт от нощта, която ми предстоеше.

Бруталния пристигна в седем без петнайсет, а Дийн — пет минути след него. Попитах го дали ще отиде до болницата да види дали имат грейка за гърба ми, който трябва да съм претоварил в малките часове на деня, докато съм помагал за изнасянето на трупа на Делакроа до тунела. Отвърна, че с удоволствие ще го направи. Струва ми се, че му се искаше да ми намигне, но се въздържа.

Хари дойде в седем без три.

— Къде е пикапът? — попитах аз.

— Където се уговорихме.

Засега всичко вървеше добре. Известно време постояхме до бюрото на дежурния, като пиехме кафе и усърдно не споменавахме онова, което си мислехме и за което се надявахме: че Пърси ще закъснее, че може би изобщо няма да се появи. Като се имаха предвид нападките за начина, по който се беше справил с екзекуцията, това ни се струваше поне възможно.

Но Пърси очевидно следваше старата аксиома, че непременно трябва отново да яхнеш коня, който те е хвърлил на земята, защото точно в седем и шест влезе през вратата, блестящ в синята си униформа, с пистолет на едното бедро и с дъбовата си палка в смешния й правен по поръчка калъф на другото. Той пъхна картата си за отбелязване на часа на пристигане в автомата, после предпазливо погледна към нас (Дийн още не се бе върнал от болницата).

— Стартерът ми се развали — рече. — Трябваше да паля с манивелата.

— О — отвърна Хари, — бедното дете.

— Трябваше да си останеш вкъщи и да оправиш проклетия стартер — иронично отбеляза Бруталния. — Нямаше да те караме да си пресилваш ръката, нали, момчета?

— Да, как ли пък не — презрително изсумтя Пърси, но си помислих, че изглежда успокоен от сравнително мирния тон на Хауъл. Това беше добре. През следващите няколко часа щеше да ни се наложи да се държим с него по определен начин — не прекалено враждебно, но не и прекалено приятелски, защото след предишната нощ щеше да му се стори подозрително. Нямаше да сме в състояние да го сварим неподготвен, отлично го разбирахме, но си мислех, че ако изиграехме ролите си както трябва, предварително няма да усети нищо. Трябваше да действаме бързо, но в същото време поне за мен бе важно никой да не пострада. Дори Пърси Уетмор.

Дийн се върна и леко ми кимна.

— Пърси — казах аз, — искам да отидеш в склада и да измиеш пода. И стълбите към тунела. После можеш да напишеш доклада си за снощи.

— Това поне ще е нещо полезно — подметна Бруталния, като пъхна пръсти под колана си и погледна нагоре към тавана.

— Вижте се само колко сте смешни — рече Пърси, но не възрази. Дори не отбеляза очевидното — че този ден вече са мили пода поне два пъти. Предполагам, че се радваше на възможността да стои далеч от нас.

Прегледах доклада на предишната смяна, не открих нищо, което да ме разтревожи, и отидох до килията на Уортън. Той седеше свит на койката, прегърнал коленете си с ръце, и ме гледаше със злобна усмивка.

— Е, ако и това не е големият шеф. Самият той. Изглеждаш по-щастлив от свиня, нагазила до коленете в лайна, шефе Еджкоум. Преди да излезеш от къщи, си го начукал на жена си, нали?

— Как я караш, Хлапе? — спокойно попитах аз и при тези думи лицето му наистина грейна. Той пусна краката си, изправи се и се протегна. Усмихна се още по-широко и враждебното му изражение малко се посмекчи.

— По дяволите! Поне веднъж да уцелиш името ми! К’во ти е, шефе Еджкоум? Болен ли си, к’во?

Не, не бях болен. По-рано, да, но Джон Кофи се беше погрижи за болестта ми. Ръцете му вече не бяха в състояние да завържат възел, ако изобщо някога са били, но притежаваха други способности. Да, действително притежаваха.

— Приятелю — отвърнах му аз, — щом искаш да си Били Хлапето, а не Дивия Бил, за мен е едно и също.

Той изпръхтя като някоя от онези гадни риби, които живеят в южноамериканските реки и могат да те убодат почти смъртоносно с шиповете по гърба и страните си. През годините си по Пътя съм си имал работа с много опасни мъже, но малцина са били, ако изобщо някой от тях е бил толкова противен, колкото Уилям Уортън, който се смяташе за велик престъпник, но чието затворническо поведение рядко надхвърляше пикаенето или плюенето през решетките на килията му. Досега не му бяхме отдавали благоговейното уважение, което смяташе, че му дължим, но точно онази вечер исках да кротува. Ако това означаваше да му ударя някоя и друга четка, нямах нищо против.

— Много приличам на Хлапето и е най-добре просто да ми повярваш — каза Уортън. — Не съм тук заради това, че съм крал бонбони от някоя будка. — Говореше гордо като човек, вписан в „Героичната бригада“ на френския чуждестранен легион, а не като затворник, напъхан в килия само на седем крачки от електрическия стол. — Къде ми е вечерята?

— Хайде, Хлапе, в доклада пише, че си вечерял още в шест без десет. Месо със сос, пюре и грах. Не можеш да ме излъжеш толкова лесно.

Той силно се засмя и отново седна на койката си.

— Тогава включи радиото.

— Може би по-късно, голямо момче — отвърнах аз. Отстъпих назад от килията му и погледнах нататък по коридора. Бруталния беше отишъл в отсрещния край, за да се увери, че е заключена само едната ключалка на вратата на карцера. Знаех, че е така, защото лично бях проверил. По-късно щеше да ни се наложи да я отворим колкото можем по-бързо. Не бихме имали време да изнасяме от там натрупалите се през годините боклуци — вече ги бяхме изнесли, подредили и прибрали на други места скоро след като Уортън пристигна в блока. Бяхме решили, че стаята с меките стени ще се използва често, поне докато „Били Хлапето“ не извървеше Пътя.

Джон Кофи, който по това време обикновено лежеше с увиснали от края на койката крака и с лице обърнато към стената, сега седеше стиснал ръце и наблюдаваше Бруталния по нетипичен за него начин, ясно показващ, че присъства тук и телом, и духом. И очите му не бяха влажни.

Бруталния провери вратата на карцера, после тръгна назад по Пътя. Той погледна към Кофи, когато минаваше покрай килията му, и негърът каза нещо любопитно:

— Естествено. Обичам да се возя. — Сякаш отговаряше на неизречените думи на Хауъл.

Двамата с Бруталния се спогледахме. „Той знае — като че ли го чувах да казва. — Някак си знае.“

Свих рамене и разперих ръце, сякаш му отвръщах: „Разбира се, че знае.“

5.

Старият Ту-Ту дойде с количката си в блок Е за последен път за онази вечер към девет без петнайсет. Купихме достатъчно от боклуците му, за да го накараме алчно да се усмихне.

— Я кажете, момчета, виждали ли сте мишката? — попита той.

Ние поклатихме глави.

— Може Хубавеца да я е виждал — каза старецът и посочи с глава към склада, в който Пърси или миеше пода, или пишеше доклада си, или пък си чоплеше носа.

— Защо те интересува? Така или иначе това не е твоя работа — отвърна Бруталния. — Хайде, размърдай се, Ту-Ту. Направо осмърдя всичко наоколо.

Старецът ни показа особено неприятната си усмивка, беззъба и хлътнала, и подуши въздуха.

— Не смърди на мен. Смърди на Дел, който казва „сбогом“.

Ту-Ту се разсмя с крякащ звук и забута количката си към вратата за вътрешния двор. И продължи да я бута още десет години, много след като мен вече ме нямаше — по дяволите, много след като „Студената планина“ вече я нямаше — продавайки сладкиши и сода на надзирателите и затворниците, които можеха да си го позволят. Дори и сега понякога го чувам в сънищата си да вика, че се пържи, че се пържи, че е станал на печена пуйка.

След като Ту-Ту си тръгна, времето започна да се точи, сякаш часовникът едва-едва пълзеше напред. Включихме радиото за около час и половина и Уортън се спука да се смее на Фред Алън и неговата „Уличката на Алън“, макар ужасно да се съмнявам, че е разбрал много от шегите. Стиснал ръце една в друга, Джон Кофи седеше на ръба на койката си и почти не изпускаше от поглед бюрото на дежурния. Виждал съм хората да чакат по този начин по автогарите кога ще обявят техните автобуси.

Пърси дойде от склада към единайсет без петнайсет и ми подаде старателно написания си с молив доклад. На много места беше изтривал с гумичка. Той видя, че прокарвам пръст по тях и припряно каза:

— Това е само чернова. Ще го препиша. Какво мислиш?

Онова, което си мислех, беше, че докладът му е най-гадното измиване на ръце, което съм чел през живота си. Онова, което му казах, бе, че всичко е както трябва, и той доволен се отдалечи.

Дийн и Хари играеха на карти, като си приказваха прекалено високо, прекалено често се караха за резултата и поглеждаха към пълзящите стрелки на часовника на всеки пет секунди. Въздухът дотолкова се бе сгъстил от напрежение, че сякаш направо можех да го моделирам като глина, и единствените хора, които, изглежда, не го усещаха, бяха Пърси и Дивият Бил.

Когато стана дванайсет без десет, вече не можах да издържа и леко кимнах на Дийн. Той влезе в кабинета ми с бутилката кола, която беше купил от Ту-Ту, и се върна една-две минути по-късно. Бе налял колата в тенекиена чаша, предназначена за затворниците, за да не могат да я счупят и после да я използват като нож.

Аз я взех и се огледах. Хари, Дийн и Бруталния ме наблюдаваха. Джон Кофи също. Но не и Пърси. Той се беше върнал в склада, където тази вечер навярно се чувстваше по-спокойно. Бързо помирисах чашата и не усетих друга миризма, освен на кола, която през онези дни имаше странен, но приятен аромат на канела.

Приближих се до килията на Уортън. Той лежеше на койката си. Не мастурбираше — поне не още — но онази работа в гащетата му сериозно се бе надигнала и от време на време силно вибрираше като невероятно дебела струна на гигантски контрабас.

— Хлапе — повиках го аз.

— Не ме безпокой.

— Добре. Донесох ти кола за това, че цялата вечер се държа като хората, но ще си я изпия сам.

Вдигнах чашата (цялата очукана от многобройните гневни удари по решетките на килиите) към устата си, сякаш се готвех да го направя. Уортън светкавично скочи от койката, което не ме изненада. Блъфът ми не беше особено рискован — повечето затворници с тежки присъди си умираха за нещо сладко и той не правеше изключение.

— Дай ми я, глупако! — Говореше така, сякаш той е шефът, а аз — просто някакъв обикновен работник. — Дай това на Хлапето.

Доближих чашата точно пред решетките, така че да се пресегне той. Обратното е готова рецепта за злополука, както ще ви каже всеки надзирател. Това дотолкова ни се бе набило в главите, че го знаехме дори без да мислим за него — така както знаехме, че не трябва да позволяваме на затворниците да се обръщат към нас с малките ни имена, така както знаехме, че звукът от бързо дрънчащи ключове означава проблем в блока, защото идваше от тичащ надзирател, а затворническите надзиратели никога не тичат, освен ако няма проблем. Неща, които Пърси Уетмор никога нямаше да проумее.

Тази нощ обаче Уортън нямаше настроение за сграбчване или душене. Той хвана тенекиената чаша, пресуши я и шумно се оригна.

— Отлично! — рече.

Протегнах ръка.

— Чашата.

Той я подържа за миг, като ме дразнеше с поглед.

— Ами ако я задържа?

Свих рамене.

— Ще влезем вътре и ще ти я вземем. После пак ще отидеш в онази малка стаичка. И ще си изпил последната кола в живота си. Освен ако не сервират кола в ада, разбира се.

Усмивката му помръкна.

— Не обичам шеги за ада, скапаняко. — И рязко пъхна чашата през решетките. — Ето. Вземи я.

Аз я взех. Зад мен се обади Пърси:

— Защо ти е да даваш на кретен като него кола, по дяволите?

„Защото вътре имаше достатъчно приспивателно от затворническата болница, че да спи в продължение на четирийсет и осем часа, а той не усети абсолютно нищо“ — помислих си аз.

— Пол — отвърна Бруталния — не се скъпи на милосърдие, а го излива като нежен дъжд от небето.

— Ъ? — намръщи се Пърси.

— Искам да кажа, че е добросърдечен. Винаги е бил и ще си остане такъв. Искаш ли да ударим едни „луди осмици“, Пърси?

Уетмор изсумтя.

— След „магаре“ и „Черен Петър“ това е най-тъпата игра на карти на света.

— Точно затова си помислих, че може да ти хареса — с мила усмивка отвърна Бруталния.

— Всички се правите на много умни. — Той нацупено влезе в кабинета ми. Не ме радваше особено, че малкият доносник ще си паркира задника зад бюрото ми, но си премълчах.

Стрелките на часовника пълзяха. Дванайсет и двайсет, дванайсет и трийсет. В един без двайсет Джон Кофи се изправи от койката и застана до вратата на килията си, леко стиснал решетките с ръце. Двамата с Бруталния се приближихме до килията на Уортън и погледнахме вътре. Той лежеше на койката си усмихнат. Очите му бяха отворени, но приличаха на големи стъклени топчета. Едната му ръка беше върху гърдите, а другата висеше отстрани и пръстите му допираха пода.

— Виж ти — каза Хауъл, — за по-малко от час се превърна от Били Хлапето в Уили Ревльото. Чудя се колко таблетки морфин е сложил в колата му Дийн.

— Достатъчно — отвърнах аз. Гласът ми леко трепереше. Не зная за Бруталния, но аз определено го долавях. — Хайде да се размърдаме.

— Не искаш ли да почакаме този красавец да заспи?

— Той е заспал, Брут. Просто е прекалено опиянен, за да затвори очи.

— Ти си шефът. — Хауъл се огледа за Хари, но той вече беше тук. Дийн седеше сковано на бюрото на дежурния, като размесваше картите толкова силно и бързо, че по някакво чудо още не бяха започнали да димят, и час по час крадешком поглеждаше наляво към кабинета ми. Внимаваше за Пърси.

— Време ли е? — попита Хари. Конското му лице над синята униформена куртка бе много бледо, но решително.

— Да — отвърнах аз. — Ако ще го правим, време е.

Хари се прекръсти и целуна палеца си. Отиде при карцера, отключи го и се върна с усмирителната риза. После я подаде на Бруталния. Тримата заедно тръгнахме по Зеления път. Кофи стоеше до вратата на килията си, гледаше ни и мълчеше. Когато стигнахме до бюрото, Бруталния скри ризата зад него.

— Успех — каза Дийн. Той беше пребледнял като Хари и изглеждаше също толкова решителен.

Пърси беше зад бюрото ми, седеше на моя стол и се мръщеше над книгата, която мъкнеше със себе си през последните няколко нощи — не „Аргоси“ или „Стаг“, а „Грижи за душевноболни пациенти в болнични заведения“. От виновния, притеснен поглед, който ни хвърли, човек би си помислил, че чете „Последните дни на Содом и Гомор“.

— Какво има? — попита и припряно затвори книгата. — Какво искате?

— Да поговорим с теб, Пърси — отвърнах аз, — само да поговорим.

Но той прочете по лицата ни нещо много повече от желание да си бъбрим и се забърза — не се затича, но малко оставаше — към вратата, водеща към склада. Мислеше си, че сме дошли най-малкото да го дразним, а най-вероятно да му теглим хубав бой.

Хари мина зад него и му препречи пътя, скръстил ръце на гърдите си.

— Х-е-ей! — Пърси се обърна към мен. Беше уплашен, но се мъчеше да го скрие. — Какво е това?

— Не питай, Пърси — отвърнах аз. Мислех си, че ще се почувствам по-добре, щом наистина започнем да изпълняваме безумния ми план, но не бе така. Не можех да повярвам какво правя. Беше като някакъв кошмар. Непрекъснато очаквах жена ми да ме събуди с разтърсване и да ми каже, че съм стенел насън. — Ще е по-лесно, ако просто се примириш.

— Какво крие зад гърба си Хауъл? — с разтреперан глас попита Пърси и се обърна да погледне по-добре към Бруталния.

— Нищо — каза той. — Ами… ето това, предполагам…

Показа усмирителната риза и я разтърси отстрани на бедрото си, както матадорът разтърсва пелерината си, за да накара бика да го атакува.

Очите на Пърси се разшириха и той се метна напред. Искаше да избяга, но Хари го хвана за ръцете.

— Пусни ме! — извика Уетмор, като се мяташе в ръцете му. Нямаше как да се освободи — Теруилигър тежеше почти петдесет килограма повече от него и имаше мускули на човек, прекарал повечето си време в тежък физически труд! Пърси все пак успя да го довлече до средата на стаята и да насъбере отвратителния зелен килим, който все възнамерявах да сменя. За миг си помислих, че дори ще освободи едната си ръка — паниката може да се превърне в страхотен стимулатор.

— Успокой се, Пърси — казах. — Ще е по-лесно, ако…

— Не ми казвай да се успокоя, простак такъв — изкрещя той, като разтърсваше рамене и се мъчеше да се измъкне от ръцете на Хари. — Просто ме пуснете! Всички! Познавам някои хора! Важни хора! Ако не престанете, ще трябва да извървите целия път до Южна Каролина само за да получите безплатен обяд в някоя кухня за бедни!

Той отново се хвърли напред и пъхна горната част на бедрата си в отвора на бюрото ми. Книгата, която четеше, „Грижи за душевноболни пациенти в болнични заведения“, подскочи и под нея се показа по-малко книжле. Ето защо, когато влязохме, Пърси ни бе погледнал виновно. Не беше „Последните дни на Содом и Гомор“, а една от онези книжки, които понякога давахме на затворниците, чувстващи се особено възбудени и държали се достатъчно добре, за да заслужат удоволствието. Вече споменах за нея, струва ми се — малката брошурка с картинки, в която Олив Ойл пуска на всички, освен на хлапето Суийт Пий.

Стори ми се тъжно, че този нещастник седи в кабинета ми и гледа такава евтина порнография, а Хари — доколкото можех да го видя над разтърсващото се рамо на Пърси — изглеждаше отвратен, но Бруталния зави от смях и това срази Уетмор, поне за момента.

— Абе, Пърси, какво ще каже майка ти? Ами какво ще каже губернаторът?

Той стана тъмночервен.

— Просто млъкни. И остави майка ми на мира.

Бруталния ми подхвърли усмирителната риза и приближи лицето си до това на Уетмор.

— Естествено. Само си протегни ръцете напред като добро момче.

Устните на Пърси трепереха и очите му блестяха прекалено силно. Още малко, разбрах аз, и щеше да се разплаче.

— Няма — упорстваше той с разтреперан глас, — и не можете да ме принудите. — После изведнъж започна да вика за помощ. Хари потръпна, аз също. Ако е имало момент, в който сме били готови да се откажем, това беше тъкмо тогава. Ние може би, но не и Бруталния. Той изобщо не се поколеба. Застана зад Пърси, така че се оказа рамо до рамо с Хари, който все още държеше ръцете на Уетмор зад гърба му. Хауъл протегна длани и го хвана за ушите.

— Престани да крещиш — рече. — Освен ако не искаш да получиш две от най-уникалните кутии за чай на света.

Пърси престана да вика за помощ и просто замръзна на място, като трепереше и гледаше надолу към корицата на вулгарното книжле, на която бяха показани Попай и Олив да го правят по изобретателния начин, за който бях чувал, но който никога не бях опитвал. „О-о-х, Попай!“ — пишеше в балона над главата на Олив. „Оп-оп-оп-оп!“ — гласеше надписът в този над главата на моряка. Той продължаваше да пуши лулата си.

— Протегни си ръцете — каза Бруталния, — и без повече глупости. Веднага.

— Няма — отвърна Пърси. — Няма и не можете да ме принудите.

— Адски грешиш, да знаеш — рече Хауъл, после задърпа ушите му надолу и ги завъртя така, както завъртате ключа на печка. Печка, която не пече така, както искате вие. Пърси нададе жалък писък от болка и изненада, който бих дал какво ли не да не ми се налага да чуя. Разбирате ли, не беше само от болка и изненада — в него се долавяше разбиране. За пръв път през живота си Пърси съзнаваше, че ужасните неща не се случват единствено на другите хора, на онези, които нямаха достатъчно късмет да са роднини на губернатора. Исках да кажа на Бруталния да спре, но, разбира се, не можех. Вече бяхме отишли твърде далече. Можех единствено да си напомням, че Пърси причини на Делакроа ужасни страдания само защото той му се присмя. Но това не ме успокои особено много. Навярно би могло, стига да бях устроен като самия Уетмор.

— Протегни си ръчичките, скъпи — каза Бруталния, — или ще го направя пак.

Хари вече беше пуснал младия господин Уетмор. Хълцайки като малко дете, Пърси протегна ръце право пред себе си като лунатик от някоя кинокомедия. Сълзите се стичаха по страните му. Аз светкавично хванах ръкавите на усмирителната риза. Едва ги бях нахлузил до раменете му, когато Бруталния пусна ушите му и грабна увисналите от маншетите връзки. Той дръпна ръцете му от двете му страни, така че силно да се кръстосат на гърдите. Междувременно Хари се зае с гърба и завърза ремъците. Щом Уетмор се предаде и протегна ръце, цялата работа ни отне по-малко от десет секунди.

— Добре, миличък — рече Бруталния. — Тръгвай напред.

Но той не искаше. Погледна към Хауъл, после насочи ужасените си, разплакани очи към мен. Сега вече изобщо не говореше за връзките си или за това как щяло да ни се наложи да извървим целия път до Южна Каролина, за да получим безплатна храна — всичко това отдавна беше забравено.

— Моля те — дрезгаво промълви, — не ме слагай заедно с него, Пол.

Тогава разбрах защо е изпаднал в паника, защо се е съпротивлявал толкова упорито. Мислеше си, че ще го сложим при Дивия Бил Уортън — че наказанието му за сухата гъба ще е да бъде начукан от психопата. Вместо съчувствие, изпитах отвращение и още по-голяма решителност. В края на краищата Уетмор съдеше за нас по начина, по който би се държал самият той, ако местата ни бяха разменени.

— Не при Уортън — отвърнах. — В карцера, Пърси. Ще прекараш там три-четири часа, съвсем сам в тъмното, и ще си помислиш за онова, което направи с Дел. Навярно е прекалено късно да се научиш как трябва да се държиш — поне Брут смята така — но аз съм оптимист. Сега тръгвай.

Той се подчини, като мърмореше под нос, че ще съжаляваме за това, ужасно ще съжаляваме, само да почакаме и ще видим, но, общо взето, изглеждаше облекчен и успокоен.

Когато го изведохме в коридора, Дийн ни отправи поглед, изпълнен с такава изненада и невинност, че ако положението не беше толкова сериозно, щях да се разсмея. Бях виждал по-добри артисти и на най-затънтените селски представления.

— Хей, не мислите ли, че майтапът вече стигна прекалено далеч? — попита той.

— Ако си знаеш интереса, просто ще си затваряш устата — изръмжа Бруталния. Това бе сценарият, който бяхме нахвърлили по време на обяда, и ми звучеше точно така — като сценарий, но ако Пърси беше достатъчно уплашен и объркан, в случай на провал все пак щеше да помогне на Дийн Стантън да си запази работата. Самият аз не смятах, че ще се стигне дотам, но всичко бе възможно. Всеки път, щом започнех да се съмнявам, тогава или после, просто си помислях за Джон Кофи и за мишката на Делакроа.

Съпроводихме Пърси по Зеления път. Той се препъваше и задъхано ни молеше да вървим по-бавно, защото иначе щял да падне по очи. Уортън лежеше на койката си, но минахме покрай него прекалено бързо, за да видя дали е буден, или спи. Джон Кофи стоеше на вратата на килията си и ни наблюдаваше.

— Ти си лош човек и заслужаваш да те затворят на онова тъмно място — рече той, но ми се струва, че Пърси не го чу.

Влязохме в карцера. Лицето на Уетмор беше зачервено, погледът му нервно шареше, а грижливо сресаната му коса падаше върху челото му. Хари извади пистолета и любимата дъбова палка на Пърси.

— Ще си ги получиш обратно, не се тревожи — каза Теруилигър. Изглеждаше малко засрамен.

— Иска ми се да можех да кажа същото и за работата ти — отвърна Пърси. — За работата на всички ви. Не можете да направите това с мен! Не можете!

Очевидно се готвеше да продължи речта си, но ние нямахме време да го слушаме. В джоба ми имаше ролка изолирбанд, предшественикът на лепенките, които се използват днес. Пърси я видя и понечи да отстъпи. Бруталния го хвана отзад и го прегърна, докато залепя устата му. Обвих лепенката около цялата му глава, просто за по-сигурно. Когато я отлепяхме, щеше да загуби няколко кичура коса и устните му щяха да бъдат напукани, но вече не ме интересуваше. Пърси Уетмор ми беше дошъл до гуша.

После отстъпихме от него. Той стоеше по средата на стаята под покритата с решетка електрическа крушка, облечен в усмирителната риза, дишаше през разширените си от ярост ноздри и издаваше приглушени звуци изпод лепенката. Изглеждаше толкова луд, колкото и всеки друг затворник, който бяхме вкарвали в тази стая.

— Колкото си по-кротък, толкова по-скоро ще излезеш от тук — казах аз. — Опитай се да го запомниш, Пърси.

— А ако се почувстваш много самотен, помисли си за Олив Ойл — посъветва го Хари. — Оп-оп-оп-оп.

После излязохме навън. Затворих вратата и Бруталния я заключи. Дийн стоеше малко по-нататък по Пътя, точно пред килията на Кофи. Вече бе вкарал ключа в горната ключалка. Четиримата се спогледахме, но никой не каза нищо. Нямаше нужда. Бяхме задействали машината — единственото, което вече можехме да направим, беше да се надяваме, че ще върви в определената от нас посока и няма да изскочи от релсите някъде по пътя.

— Все още ли искаш да се повозиш, Джон? — попита Бруталния.

— Да, сър — отвърна той. — Така смятам.

— Добре. — Дийн отключи първата ключалка, извади ключа и го пъхна във втората.

— Необходимо ли е да те оковаваме, Джон? — попитах аз.

Кофи като че ли се замисли над въпроса ми.

— Ако искате — каза накрая. — Но няма нужда.

Кимнах на Бруталния, който отвори вратата на килията, после се обърнах към Хари, който насочи 45-милиметровия пистолет на Уетмор към негъра, докато той излизаше навън.

— Дай ги на Дийн — казах.

Хари примигна, сякаш се събуждаше от кратък сън, видя пистолета и палката на Пърси в ръцете си и ги подаде на Стантън. Междувременно Кофи изпълни пространството в коридора. Голият му череп почти докосваше една от покритите с мрежа електрически крушки на тавана. Застанал там с ръце, отпуснати пред себе си, и с рамене, увиснали над огромните му гърди, той отново, както и първия път, щом го видях, ме накара да си помисля за огромна мечка.

— Заключи играчките на Пърси в бюрото на дежурния, докато не се върнем — казах аз.

— Ако се върнем — прибави Хари.

— Ще ги заключа — отвърна ми Дийн, без да обръща внимание на Теруилигър.

— И ако се появи някой — навярно няма, но все пак — какво ще му кажеш?

— Че към полунощ Кофи се е разбунтувал — отвърна Дийн. Изглеждаше съсредоточен като колежанин на важен изпит. — Че е трябвало да му облечем усмирителната риза и да го заключим в карцера. Ако се чува шум, просто ще си помислят, че е той. — Стантън погледна към Джон Кофи.

— А къде сме ние? — попита Бруталния.

— Пол е в администрацията да отнесе документите на Дел и да провери свидетелите. Този път е особено важно, защото екзекуцията не е минала гладко. Казал е, че навярно ще прекара там дежурството. Вие тримата с Хари и Пърси сте в пералнята и си перете дрехите.

Е, поне така беше думата. Нощем в пералнята се играеше на различни хазартни игри и за надзирателите, които участваха в тях, се казваше, че си перат дрехите. На тези събирания обикновено се внасяше и контрабанден алкохол. Предполагам, че в затворите винаги е било така, още откакто са се появили. Когато прекарваш живота си сред престъпници, не можеш да не поизцапаш ръцете си. Във всеки случай нямаше голяма вероятност да ни потърсят. В „Студената планина“ към „прането на дрехи“ се отнасяха извънредно дискретно.

— Точно така — казах аз, завъртях Кофи и го побутнах да тръгне. — А ако всичко се провали, Дийн, ти не знаеш абсолютно нищо.

— Лесно е да се каже, но…

В този момент между решетките на килията на Уортън се провря една мършава ръка и сграбчи огромния бицепс на Кофи. Всички ахнахме. Дивия Бил трябваше да спи като заклан, но въпреки всичко стоеше там, олюлявайки се назад-напред като жестоко ударен боксьор, и се хилеше с мътен поглед.

Кофи реагира по неочакван начин. Той не се отдръпна, а също ахна, поемайки си въздух през зъби, сякаш е докоснал нещо студено и гадно. Очите му се разшириха и за миг изглеждаше като че ли няма нищо общо с предишния тъповат негър. Когато ме бе накарал да вляза в килията при него, беше изглеждал наистина жив. Бе ми помогнал, както се изрази самият той. Отново изглеждаше така, когато протягаше ръце за мишката. И сега лицето му грееше за трети път, сякаш в мозъка му изведнъж е светнал прожектор. Само че този път беше различен. Този път бе по-студен и аз се зачудих какво ли би могло да стане, ако Джон Кофи ненадейно се разбеснее. Имахме пистолети и можехме да го застреляме, но навярно нямаше да е толкова лесно да го победим с голи ръце.

Бруталния явно си мислеше същото като мен, но Уортън просто продължаваше да ни показва вкаменената си усмивка.

— Къде си мислите, че отивате? — попита той. Думите му едва се разбираха.

Кофи стоеше неподвижно и отначало гледаше към Уортън, после към ръката му и накрая отново към лицето на Дивия Бил. Не можех да разчета изражението му. Искам да кажа, че виждах разума, изписал се на лицето му, но не бях в състояние да го разчета. Що се отнася до Уортън, изобщо не се притеснявах за него. По-късно нямаше да си спомня нищо — беше като пиян, изпаднал в безпаметност.

— Ти си лош човек — прошепна Кофи и аз не можах да разбера какво долавям в гласа му — болка, гняв или страх. Може би и трите неща едновременно. Негърът отново погледна надолу към ръката му — така човек обикновено гледа към насекомо, което може да го ухапе наистина зле.

— Правилно, черньо — с мътна, предизвикателна усмивка отвърна Уортън. — Адски лош.

В този момент изведнъж се изпълних с увереност, че ще се случи нещо ужасно, нещо, което изцяло ще промени плана ни, така както катастрофалното земетресение може да промени течението на река. Просто щеше да се случи и нито аз, нито който и да е от нас щеше да е в състояние да го спре.

Тогава Бруталния се пресегна, откъсна дланта на Уортън от ръката на Кофи и чувството, което изпитвах, изчезна. Сякаш беше прекъсната някаква потенциално опасна електрическа верига. Вече ви казах, че през годините ми в блок Е телефонът за връзка с губернатора не позвъни нито веднъж. Това бе вярно, но ми се струва, че ако се беше случило, щях да изпитам същото облекчение като тогава, когато Бруталния свали ръката на Уортън от грамадния мъж, извисяващ се до мен. Очите на Кофи мигновено помътняха — сякаш бяха угасили прожектора в главата му.

— Лягай си, Били — рече Хауъл. — Почини си малко. — Това бяха моите обичайни думи, но при тези обстоятелства нямах нищо против, че той ги използва.

— Може и да си легна — съгласи се Уортън. Отстъпи назад, залитна и едва не падна. — Леле, цялата стая се върти. Като че съм пиян.

После отстъпи към койката си, без да откъсва мътния си поглед от Кофи.

— Неграта трябва да си имат отделен ’лектрически стол — каза. После се блъсна заднешком в койката и се просна отгоре й. Захърка още преди главата му да докосне тънката затворническа възглавница. Под очите му се появиха дълбоки сини сенки и върхът на езика му провисна от отворената му уста.

— Господи, как ли се е вдигнал с толкова морфин в кръвта? — прошепна Дийн.

— Няма значение, вече спи — отвърнах аз. — Ако пак се надигне, дай му още едно хапче, разтворено в чаша вода. Обаче не повече от едно. Нали не искаме да го убием.

— Говори само от свое име. — Бруталния презрително погледна към Уортън. — Така или иначе не можеш да убиеш горила като него с морфин. Действа им добре.

— Той е лош човек — повтори Кофи, но този път по-тихо, сякаш не беше съвсем сигурен какво казва или какво означават думите му.

— Точно така — съгласи се Хауъл. — От най-гадните. Но сега това не е проблем, защото повече няма да се занимаваме с него. — Ние продължихме нататък по коридора. Четиримата бяхме заобиколили Кофи като поклонници около някакъв полуоживял идол. — Кажи ми нещо, Джон — знаеш ли къде те водим?

— Да помогна — отвърна той. — Струва ми се… да помогна… на една жена? — Негърът погледна с надежда към Бруталния.

— Точно така. Но откъде знаеш това? Откъде знаеш?

Джон Кофи сериозно се замисли, после поклати глава.

— Не зная. Да ти кажа честно, шефе, не зная почти нищо. Никога не съм знаел.

И ние трябваше да се задоволим с този отговор.

6.

Знаех, че малката врата между кабинета ми и стълбите към склада не е направена за хора като Кофи, но не бях разбирал колко огромно е несъответствието, докато не застана отпред и замислено се загледа в нея.

Хари се засмя, но самият Джон като че ли не виждаше нищо смешно в картината на застаналия пред малката врата огромен мъж. Не можеше и да види, разбира се, дори да бе доста по-умен, отколкото бе в действителност.

Той седна на пода, провря се през вратата, отново се изправи и слезе по стълбите долу, където го очакваше Бруталния. Там спря и погледна през празната стая към платформата, върху която чакаше Стария Светльо, безмълвен и зловещ като трон в замъка на мъртъв цар. Шапката висеше на облегалката и приличаше по-скоро на шапката на палячо, отколкото на царска корона, нещо, което би си сложил някои глупак или шут, за да накара високопоставената си публика да се смее повече на шегите му. Издължената сянка на стола заплашително падаше върху една от стените. И да, стори ми се, че все още мога да усетя във въздуха миризмата на изгоряла плът. Беше слаба, но си помислих, че не е плод на въображението ми.

Хари се провря през вратата след мен. Не ми харесваха замръзналата поза и разширените очи на Джон, който гледаше Стария Светльо. Още по-малко ми хареса онова, което видях, щом се приближих: кожата на ръцете му бе настръхнала.

— Хайде, голямо момче — казах аз. Хванах го за китката и се опитах да го насоча към вратата на тунела. Отначало не реагира и със същия успех бих могъл да се опитвам да бутам с голи ръце огромна скала.

— Хайде, Джон, трябва да вървим, освен ако не искаш каляската отново да се превърне в тиква — рече Хари и отново нервно се засмя. Той хвана негъра за другата ръка и го задърпа, но Кофи не помръдна. И после с тих, замечтан глас каза нещо. Не говореше на мен, нито на когото и да е друг от нас, но въпреки това никога няма да го забравя.

— Те все още са там. Късчета от тях все още са там. Чувам ги как крещят.

Нервният смях на Хари пресекна и го остави с усмивка на устните, която беше като катинар, увиснал на вратата на празна къща. Бруталния ми хвърли почти ужасен поглед и отстъпи от Джон Кофи. За втори път в продължение на по-малко от пет минути ми се стори, че всичко ще се провали. Сега аз бях онзи, който се намеси — когато малко по-късно заплахата се появи за трети път, щеше да е Хари. Тази нощ всички имахме своя шанс, повярвайте ми.

Застанах между Джон и стола, като се повдигнах на пръсти, за да се уверя, че напълно препречвам гледката му. После два пъти рязко щракнах с пръсти пред очите му.

— Хайде! Тръгвай! Нали каза, че не се налага да те оковаваме, докажи го сега! Тръгвай, голямо момче! Тръгвай, Джон Кофи! Натам! Към онази врата!

Очите му се проясниха.

— Да, шефе. — И слава Богу, той тръгна. — Гледай към вратата, Джон Кофи, само към вратата и на никъде другаде.

— Да, шефе. — Негърът покорно впи очи във вратата.

— Брутален — казах аз и посочих.

Той избърза напред, като разклати връзката с ключовете си и намери необходимия. Джон не откъсваше очи от вратата на тунела, а аз не откъсвах очи от него, но с периферното си зрение забелязах, че Хари хвърля нервни погледи към стола, сякаш никога дотогава не го е виждал.

„Късчета от тях все още са там… Чувам ги как крещят.“

Ако това беше вярно, Едуар Делакроа трябваше да крещи най-силно и най-много от всички и се радвах, че не мога да чуя онова, което чуваше Джон Кофи.

Бруталния отвори вратата. Спуснахме се по стълбите, като негърът вървеше най-отпред. Долу мрачно огледа тунела с ниския му тухлен свод. Докато стигнеше до края му, щеше да му се схване гърбът, освен ако…

Придърпах количката. Чаршафът, върху който бяхме положили Дел, бе сменен (и навярно изгорен), така че се виждаше черната кожена тапицерия.

— Качвай се казах на Кофи. Той колебливо ме изгледа и аз насърчително му кимнах. — За теб ще е по-лесно и изобщо няма да ни затрудни.

— Добре, шефе Еджкоум. — Той седна и после се отпусна по гръб, като ни гледаше с тревожните си кафяви очи. Обутите му в евтини затворнически чехли крака висяха почти до пода. Бруталния застана между тях и забута Джон Кофи но усойния тунел, както беше бутал толкова много други. Единствената разлика бе, че човекът, който сега лежеше върху количката, все още дишаше. Към средата — трябва да сме били под магистралата и щяхме да сме в състояние да чуем приглушеното бучене на преминаващите автомобили, ако по това време имаше такива — Джон се усмихна.

— Хей — рече той, — забавно е. — Дойде ми наум, че следващия път, когато се возеше на тази количка, няма да мисли така. Всъщност следващия път, когато се возеше на тази количка, нямаше да мисли и да усеща каквото и да е. Или щеше? „Късчета от тях все още са там“ — бе казал той, можел да ги чуе как крещят.

Следвайки другите, които не ме виждаха, аз потръпнах.

— Надявам се, че си спомняш аладина, шефе Еджкоум — каза Бруталния, когато стигнахме края на тунела.

— Не се тревожи — отвърнах аз. Аладинът не изглеждаше по-различно от другите ключове, които носех по онова време — а връзката ми трябва да е тежала почти два килограма — но бе шперц на шперцовете и отваряше всички врати. През онези дни имаше по един ключ аладин за всеки от петте блока килии, по един за всеки главен надзирател. Другите пазачи можеха да получават такъв, но единствено на главния не му се налагаше да се разписва за него.

Тунелът завършваше със стоманена решетка. Тя винаги ми напомняше за рисунките на стари замъци — нали знаете, в старите дни, когато рицарите са били смели и рицарството е било в разцвета си. Само че Студената планина бе много далеч от Камелот. Стълбището зад портата водеше нагоре към спускаща се врата с табели „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“, „ЩАТСКА СОБСТВЕНОСТ“ и „ПО МРЕЖАТА ТЕЧЕ ЕЛЕКТРИЧЕСКИ ТОК“ от външната й страна.

Отворих решетката и Хари я затвори зад себе си. Качихме се по стълбите, отново начело с Джон Кофи, който трябваше да свие рамене и да наведе глава. Когато стигнахме горе, Хари го заобиколи (не без известна трудност, макар че беше най-дребният от трима ни) и отключи вратата. Можеше да я помръдне, но не бе в състояние да я повдигне.

— Ето, шефе — каза Джон. Той отново излезе отпред — притискайки с хълбок Хари до стената — и с една ръка вдигна вратата, като че ли тя беше от боядисан картон, а не от стомана.

В лицата ни лъхна студеният нощен въздух, прииждащ заедно с планинския вятър, който щеше да вее през повечето време до март или април. Във въздуха се носеха няколко сухи листа и със свободната си ръка Джон Кофи хвана едно от тях. Никога няма да забравя как го погледна и как го смачка под широкия си, красив нос, за да вдиша аромата му.

— Хайде — рече Бруталния. — Да вървим.

Излязохме навън. Негърът спусна вратата и Хауъл я заключи — за нея нямаше нужда от аладин, но шперцът щеше да ни трябва за портата на телената клетка, с която беше покрит изходът.

— Изпъни ръцете си отстрани по тялото, когато минаваш, огромни приятелю — измърмори Хари. — Не се докосвай до мрежата, ако не искаш да получиш някое гадно изгаряне.

И най-после бяхме навън, застанали край пътя (струва ми се, че приличахме на три хълма около планина), загледани оттатък стените, светлините и стражевите кули на затвора. В една от тях наистина видях неясната сянка на пазач, който духаше в ръцете си, но само за миг — гледащите към пътя прозорци на кулите бяха съвсем малки. И все пак трябваше да сме много, много тихи. А ако в момента минеше някой автомобил, можехме здравата да загазим.

— Хайде — прошепнах аз. — Води ни, Хари.

Поехме на север по магистралата един зад друг — първо Хари, после Джон Кофи, Бруталния и най-отзад аз. Изкачихме се по първия склон и се спуснахме от другата му страна, откъдето от затвора се виждаше единствено яркият блясък на светлините сред върхарите на дърветата. Хари ни поведе още по-нататък.

— Къде си я паркирал? — прошепна Бруталния. От устата му излезе бял облак. — Чак в Балтимор ли?

— Точно пред нас — нервно и раздразнително отвърна Теруилигър. — Потрай, Брутъс.

Но Кофи, поне по онова, което виждах от него, сигурно с радост би вървял, докато слънцето не изгрееше, а може би и докато отново не залезеше. Оглеждаше се и се сепна — не от страх, а от удоволствие, съвсем сигурен съм — когато се обади бухал. Дойде ми наум, че макар да се страхуваше от тъмното вътре, никак не се страхуваше от мрака тук навън. Той галеше нощта и я милваше със сетивата си, както човек гали с лице извивките на женска гръд.

— Тук завиваме — измърмори Хари.

Надясно се отклоняваше черен път — тесен, непавиран и обрасъл с бурени по средата. Поехме по него и изминахме още около половин километър. Бруталния отново започваше да мърмори, когато Хари спря, отиде от лявата страна на пътя и се зае да вдига натрупаните един върху друг борови клони. Джон и Хауъл се присъединиха към него и преди да успея да им помогна, разчистиха назъбената предна броня на стар пикап, чиито изпъкнали фарове зяпаха към нас като изцъклени очи.

— Исках да съм колкото може по-предпазлив, нали знаеш — ядно каза на Бруталния Хари. — За теб това може да е голям майтап, Брутъс Хауъл, но аз произхождам от много религиозно семейство и имам толкова набожни братовчеди, че в сравнение с тях християните са като лъвове. Ако ме хванат в нещо като това…

— Няма проблем — отвърна той. — Просто съм нервен, това е всичко.

— Аз също — сковано каза Хари. — Сега само тази проклета развалина да запали…

Като мърмореше, той заобиколи предния капак и Хауъл ми намигна. Що се отнася до Кофи, за него ние бяхме престанали да съществуваме. Беше отметнал главата си назад и се опиваше от гледката на осеялите небето звезди.

— Ако искаш, аз ще пътувам отзад с него — предложи Бруталния. Зад нас стартерът на пикапа за кратко зави, като старо куче, което се опитва да открие краката си в студена зимна утрин. После двигателят сякаш избухна и оживя. Хари го форсира веднъж и след това го остави да работи на ниски обороти. — Не е нужно и двамата да сме там.

— Седни отпред — отвърнах. — Можеш да пътуваш с него на връщане. Ако не ни върнат заключени в каросерията на собствения ни дилижанс, естествено.

— Не говори така. — Изглеждаше искрено разтревожен. Сякаш за пръв път разбираше колко сериозно ще загазим, ако ни хванат. — За Бога, Пол.

— Влизай — подканих го. — В кабината.

Бруталния се подчини. Започнах да дърпам Джон Кофи за ръката докато върна вниманието му за малко обратно на земята, после го поведох към каросерията на пикапа. Хари я бе покрил с брезент и това можеше да ни помогне, ако по пътя се разминехме с други коли или камиони. Отзад обаче каросерията беше открита.

— Спокойно, голямо момче — казах аз.

— Сега ли тръгваме?

— Точно така.

— Добре — усмихна се той. Усмивката му бе свежа и красива, навярно защото не я усложняваше каквато и да е мисъл. Кофи се качи в каросерията. Последвах го, приближих се до кабината и почуках по покрива й. Хари превключи на първа и пикапът излезе от убежището на дърветата, под които беше скрит, като се разтърсваше и подскачаше.

Джон Кофи стоеше разкрачен по средата, отново вдигнал глава към звездите и широко усмихнат, без да обръща внимание на клоните, които шибаха лицето му, докато Хари караше към магистралата.

— Виж, шефе! — тихо и възторжено извика той, като посочи нагоре в черната нощ. — Това е Каси, дамата в люлеещия се стол!

Беше прав — успях да я видя сред безбройните звезди между тъмните силуети на прелитащите покрай нас дървета. Но това не бе Касиопея, за която си бях помислил при думите му за дамата в люлеещия се стол — това беше Мелинда Мурс.

— Виждам я, Джон — отвърнах аз и го дръпнах за ръката. — Но сега трябва да седнеш?

Той седна, облегнал гръб на кабината, без да откъсва очи от нощното небе. Лицето му изразяваше върховно щастие. С всяко превъртане на изтърканите гуми на пикапа Зеленият път оставаше все по-далеч зад нас и поне за момента привидно безкрайният поток от сълзи на Джон Кофи бе секнал.

7.

До къщата на Хал Мурс на „Чимни Ридж“ имаше четирийсет километра и раздрънканият фермерски пикап на Хари Теруилигър взе разстоянието за повече от час. Пътуването беше ужасно и макар сега да ми се струва, че всеки миг от него все още се е врязал в паметта ми — всеки завой, всяко подскачане, всяко спускане, опасните моменти (два), когато се разминавахме с други камиони, пътуващи в обратна посока — мисля, че изобщо не съм в състояние да опиша как се чувствах, седнал отзад заедно с Джон Кофи, и двамата завити като индианци в старите одеяла, които Хари предвидливо бе взел.

Преди всичко това беше усещането за загубеност — дълбоката и ужасна болка, която изпитва дете, разбрало, че се е заблудило, че всичко наоколо му изглежда непознато и че вече не знае как да открие пътя за вкъщи. Бях навън в нощта с един затворник — не просто какъвто и да е затворник, а осъден на смърт за убийството на две момиченца. Фактът, че вярвах в невинността му, не би бил от значение, ако ни хванеха — щяхме да отидем в затвора самите ние, а навярно и Дийн Стантън. Бях се отказал от цял живот, изпълнен с работа и вяра, заради една ужасна екзекуция и защото смятах, че огромният глупак, седнал до мен, може би е в състояние да изцели неподлежащия на операция мозъчен тумор на една жена. И все пак, докато гледах как Джон наблюдава звездите, със страх осъзнах, че вече не вярвам в това, ако изобщо някога наистина го бях вярвал. Уринарната ми инфекция ми се струваше нещо далечно и маловажно, както обикновено става с такива тежки и болезнени неща, щом веднъж останат в миналото (ако жените можеха действително да си спомнят колко ужасно ги е боляло при първото раждане, казваше някога майка ми, никога не биха опитали повторно). Що се отнася до господин Джингълс, не беше ли възможно и дори вероятно да сме се заблудили за степента на нанесените му от Пърси поражения? Или че Джон — който наистина притежаваше някаква хипнотична сила, в това поне нямаше никакво съмнение — някак си ни е накарал да вярваме, че виждаме нещо, което изобщо не сме видели? После идваше въпросът с Хал Мурс. В деня, когато го изненадах в кабинета му, бях видял един скован и разплакан старец. Но не смятах, че това е истинското лице на директора. Смятах, че истинският директор Мурс е мъжът, който някога бе строшил китката на безумеца, опитал се да го прободе, мъжът, който с цинична точност ми беше посочил, че вътрешностите на Делакроа ще се изпържат независимо кой ръководи екзекуцията. Действително ли смятах, че Хал Мурс кротко ще стои настрани и ще ни остави да въведем в дома му осъдения детеубиец, за да допре ръце до жена му?

Колкото повече се приближавахме до целта си, съмненията ми растяха като болест. Просто не разбирах защо съм направил всички тези неща и защо съм убедил другите да дойдат с мен на това безумно нощно пътуване. Не вярвах, че ще ни се размине. И все пак не направих усилие да го спра, макар че можех да го сторя — положението не се беше изплъзнало безвъзвратно от ръцете ни, докато още не бяхме стигнали в дома на Мурс. Нещо — струва ми се, че навярно са били просто вълни на ободрение, излъчвани от седналия до мен гигант — ми пречеше да почукам по покрива на кабината, да извикам на Хари да обърне пикапа назад и да се върне в затвора, докато все още има време.

Такива мисли минаваха през ума ми, докато отбивахме от магистралата по окръжно шосе 5 и от него по улица „Чимни Ридж“. Петнайсетина минути по-късно видях очертанията на покрив, който скриваше звездите, и разбрах, че сме пристигнали.

Хари превключи от втора на първа (струва ми се, че през целия път превключи на максимална само веднъж). Двигателят се запъхтя и целият пикап се разтърси, сякаш и той се страхуваше от онова, което ни очакваше.

Хари зави по настланата с чакъл отбивка в двора на Мурс и паркира автомобила зад чудесния черен буик на директора. Напред и малко надясно се виждаше спретната къща в стил, който, струва ми се, се нарича Кейп Код21. Подобни сгради навярно би трябвало да изглеждат не на място в нашия планински район, но не бе така. Луната беше изгряла, тази нощ с малко по-широка усмивка, и на светлината й видях, че дворът, винаги поддържан толкова добре, сега изглеждаше запуснат, най-вече заради непочистените листа по земята. При нормални обстоятелства това би било работа на Мели, но тази есен това не бе по силите й и тя никога повече нямаше да види падането на листата. Такава беше истината и съм бил луд да мисля, че този идиот с празен поглед може да я промени.

Навярно обаче все още не бе прекалено късно да се спасим. Понечих да се изправя и одеялото, с което се бях завил, се изхлузи от раменете ми. Щях да се наведа напред, да почукам по прозореца от лявата страна, да кажа на Хари да се махаме от тук преди…

Джон Кофи ме хвана с огромната си ръка и ме дръпна да седна обратно толкова лесно, колкото аз бих могъл да го направя с някое дете.

— Виж, шефе — каза той и посочи. — Някой е буден.

Проследих показалеца му и почувствах, че ми прималява. В един от задните прозорци се виждаше искрица светлина. Най-вероятно стаята, в която сега Мелинда прекарваше дните и нощите си — вече не можеше да се качва по стълбите, както не можеше да излезе навън, за да събере падналите след неотдавнашната буря листа.

Бяха чули колата, разбира се — проклетият пикап на Хари Теруилигър, чийто двигател виеше и изхвърляше газовете през ауспуха, без да му пречат такива несериозни неща като заглушители. По дяволите, Хал и Мели навярно и без друго в последно време не спяха добре.

Светна лампа по-близо до предната част на къщата (в кухнята), после в дневната на втория етаж, след това в предния коридор и накрая над верандата. Наблюдавах приближаващите се светлини така, както човек, застанал пред бетонна стена и допушващ последната си цигара, гледа приближаването на екзекуционния отряд. И все пак дори тогава не признавах напълно пред самия себе си, че вече е прекалено късно, докато неравномерното буботене на двигателя не заглъхна, вратите изскърцаха и чакълът под краката на Хари и Бруталния захрущя.

Джон се изправи и ме дръпна заедно със себе си. На слабата светлина лицето му изглеждаше оживено и изпълнено с готовност. Спомням си, че си помислих: „Защо не? Защо да не изглежда така? Той е глупак.“

Хауъл и Теруилигър стояха един до друг до пикапа като хлапета по време на буря и видях, че и двамата изглеждат също толкова уплашени, объркани и неспокойни, колкото бях и аз. Това ме накара да се почувствам още по-зле.

Джон слезе на земята. Дори не му се наложи да скочи, а по-скоро само да прекрачи. Последвах го. Краката ми се бяха сковали. Ако не ме беше подхванал под ръка, щях да се просна върху студения чакъл.

— Това е грешка — прошепна Бруталния. Очите му бяха разширени и много уплашени. — Господи, Пол, какво си мислим ние?

— Вече е прекалено късно — отвърнах. Бутнах бедрото на Кофи и той покорно застана до Хари. После хванах Брутъс за лакътя, като че ли бяхме на среща. Двамата се насочихме към верандата, над която сега светеше лампа. — Нека аз да говоря. Разбрахме ли се?

— Да — каза Бруталния. — В момента това като че ли е единственото нещо, което наистина разбирам.

Погледнах през рамо назад.

— Хари, остани при пикапа с него, докато не те извикам. Не искам Мурс да го види преди да съм готов. — Само че никога нямаше да съм готов. Сега вече го знаех.

Двамата с Бруталния тъкмо бяхме стигнали до стълбите, когато предната врата се отвори достатъчно силно, за да удари месинговото чукче в плочката му. На прага застана Хал Мурс по синьо долнище от пижама и по фланелка. Металносивата му коса беше разрошена. През годините на кариерата си той си бе създал хиляди врагове и отлично го знаеше. В дясната си ръка държеше пистолета, който обикновено висеше над камината в дневната му. Необикновено дългата му цев не сочеше точно към земята. Бе „Нед Бънтлайн Спешъл“, някога принадлежал на дядо му, и сега (когато го видях, още повече ми прималя) ударникът му беше вдигнат.

— Кой, по дяволите, идва в два и половина през нощта? — попита той. Не долових в гласа му и капчица страх. И — поне засега — не трепереше. Ръката, стискаща пистолета, бе твърда като камък. — Отговорете ми или… — Дулото започна да се повдига.

— Недей, директоре! — Бруталния вдигна ръцете си. Никога не бях чувал гласът му да звучи така — сякаш треперенето на ръцете на Мурс някак си се беше прехвърлило в гърлото на надзирателя. — Това сме ние! Пол, аз и… ние сме!

Той се качи на първото стъпало, така че лампата над верандата да освети изцяло лицето му. Аз направих същото. Хал Мурс гледаше ту единия, ту другия и гневната му решителност отстъпи място на удивлението.

— Какво правите тук? Не само че е толкова късно, но вие, момчета, сте дежурни. Зная го, закачил съм графика в кабинета си. Така че какво, за… о, Господи! Да не би в затвора да е станало нещо? Бунт? — Отново ни изгледа, вече с остър поглед. — Кой стои до онзи пикап?

„Нека аз да говоря.“ Така бях казал на Брутъс, но сега моментът беше настъпил и аз дори не бях в състояние да си отворя устата. На път за работа същия следобед внимателно бях обмислил думите си и ми се бе сторило, че няма да звучат толкова безумно. Не нормално — във всичко това нямаше нищо нормално — но навярно достатъчно близо до нормалното, за да успеем да накараме Мурс да ни пусне вътре и да ни даде шанс. Да даде шанс на Джон. Но сега цялата ми грижливо подготвена реч бе забравена. В главата ми като яростна пясъчна буря се вихреха мисли и образи — горящият Дел, умиращата мишка, Ту-Ту, който се мяташе в скута на Стария Светльо и крещеше, че е станал на печена пуйка. Вярвам в доброто на земята, вярвам, че по един или друг начин то е плод на Божията любов. Вярвам, че съществува и друга сила, също толкова действителна, колкото и Господ, на когото се бях молил през целия си живот, и че тя съзнателно цели да разруши всичките ни благочестиви усилия. Не Сатаната, нямам предвид Сатаната (макар да вярвам, че и той е реален), а някакъв демон на раздора, дяволито и глупаво същество, избухващо в радостен смях при вида на стареца, който се подпалва в опит да си запали лулата, или на бебето, което напъхва в устата си първата си коледна играчка и се задушава. Имах много време да мисля за това през всичките години от „Студената планина“ до „Джорджийските борове“ и вярвам, че през онази нощ сред нас беше тъкмо тази сила и се вихреше навсякъде като мъгла, опитвайки се да попречи на Джон Кофи да се доближи до Мелинда Мурс.

— Директоре… Хал… аз… — Колкото и да се мъчех, нямаше никакъв смисъл.

Той отново вдигна пистолета и без да ме слуша го насочи между Бруталния и мен. Кръвясалите му очи се бяха разширили. И тогава се приближи Хари Теруилигър, подбутван от нашето голямо момче, с широката му, глупаво очарователна усмивка.

— Кофи — ахна Мурс. — Джон Кофи. — Той си пое дъх и извика с изтънял, но силен глас: — Стой! Стой на място или ще стрелям!

Някъде иззад него се разнесе слаб и треперещ женски глас:

— Хал? Какво правиш там навън? С кого разговаряш, шибан куролизец такъв?

Той се обърна за миг с объркано и отчаяно изражение. Само за миг, както казах, но би трябвало да ми е достатъчен, за да изтръгна пистолета от ръката му. Само че не можех да вдигна ръце. Като че ли за тях бяха завързани тежести. В главата ми бе хаос от невероятен шум, като радио, което се опитва да излъчва По време на електрическа буря. Единствените чувства, които си спомням, че изпитвах, бяха страх и някакъв смътен срам заради Хал.

Хари и Джон Кофи се приближиха до стълбите. Мурс се обърна към нас и отново вдигна пистолета. По-късно каза, че наистина възнамерявал да застреля Кофи — подозирал, че всички ние сме пленници и че мозъците, които стоят зад всичко това, се крият в сенките зад пикапа. Не разбирал защо са ни довели в дома му, но най-вероятната хипотеза му се струвало отмъщението.

Преди да успее да стреля, Хари Теруилигър направи крачка напред и застана пред Кофи, като скри зад гърба си по-голямата част от тялото му. Негърът не го бе принудил — той го направи по собствена воля.

— Не, директор Мурс! — каза. — Всичко е наред! Никой не е въоръжен, никой няма да пострада, тук сме, за да помогнем!

— Да помогнете ли? — вдигна гъстите си вежди Мурс. Очите му блестяха. Аз не можех да откъсна поглед от вдигнатия ударник на пистолета. — За какво да помогнете? На кого да помогнете?

Сякаш в отговор на въпроса му, отново се разнесе старческият женски глас, недоволен, уверен и абсолютно безумен:

— Връщай се тук и ми го начукай в путката, кучи син такъв! Доведи и шибаните си приятели! Да ми се изредят всичките!

Потресен до дъното на душата си, погледнах към Бруталния. Разбирах, че псува — че туморът някак си я кара да псува — но това беше много повече от псуване. Много повече.

— Какво правите тук? — отново ни попита директорът. Решителността почти бе изчезнала от гласа му — за това се бяха погрижили треперливите викове на жена му. — Не разбирам. Да не би да е бягство от затвора или…

Джон отстрани Хари — просто го повдигна и го премести — и после се качи на верандата. Той застана между мен и Бруталния, толкова огромен, че едва не ни избута от двата края в лавровите храсти на Мели. Мурс го проследи с поглед като човек, опитващ се да види върха на високо дърво. И изведнъж в душата ми всичко се върна на мястото си. Онзи дух на раздора, объркал мислите ми като могъщи пръсти, пресяващи пясък или зърна ориз, беше изчезнал. Дойде ми наум, че разбирам защо Хари е бил в състояние да действа, докато ние с Бруталния можехме само безпомощно и пасивно да стоим пред директора. Хари бе с Джон… и какъвто и дух да се е противопоставил на другия, демоничния, през онази нощ той е бил в Джон Кофи. И когато негърът пристъпи напред, за да се изправи пред директора Мурс, именно другият дух — нещо бяло, ето как си го представям, като нещо бяло — овладя положението. Демонът не избяга, но можех да го видя как се отдръпва като сянка при внезапна силна светлина.

— Искам да помогна — каза Джон Кофи. Мурс погледна нагоре към него с разширени очи и зяпнала уста. Мисля, че когато негърът извади пистолета от ръката му и ми го подаде, той дори не усети това. Внимателно спуснах ударника. По-късно, когато проверих барабана, щях да открия, че през цялото време е бил празен. Понякога се чудя дали Хал го е знаел. Междувременно Джон продължаваше да шепне: — Дойдох да й помогна. Само да помогна. Не искам нищо друго.

— Хал! — извика от задната спалня тя. Сега гласът й беше малко по-силен, но в него се долавяше страх, сякаш онова, което толкова ни бе объркало и уплашило, сега беше обладало нея. — Кажи им да си тръгват, които и да са! Не ни трябват никакви продавачи посред нощ! Никакъв „Електролукс“! Никакъв „Хувър“! Никакви френски гащички с дупка между краката! Разкарай ги! Кажи им да си го начукат в… в… — Нещо се счупи — навярно чаша за вода — и после тя се разхлипа.

— Само да помогна — почти прошепна Джон Кофи. Не обръщаше внимание на риданията на жената, както не бе обърнал внимание и на псувните й. — Само да помогна, шефе, това е всичко.

— Не можеш — отвърна Мурс. — Никой не може. — Вече бях чувал тази интонация и след миг осъзнах, че бях говорил по същия начин, когато влязох в килията на Кофи през нощта на изцелението ми от уринарната инфекция. Хипнотизиран. „Гледай си работата и аз ще си гледам моята“ — бях казал на Делакроа… само че тогава Кофи се беше погрижил за моята работа, както сега правеше и с Хал Мурс.

— Според нас може — каза Бруталния. — И не сме си рискували работата — а навярно и свободата си — само за да дойдем тук и после да се върнем без да опитаме.

Само че едва допреди три минути бях готов да сторя тъкмо това.

Джон Кофи пое топката от ръцете ни. Той влезе в коридора покрай Мурс, който безсилно вдигна ръка да го спре (тя се провлачи по бедрото на негъра и увисна надолу — сигурен съм, че Кофи дори не я усети) и после се отправи към дневната, към кухнята зад нея и накрая към задната спалня, откъдето отново се разнесе онзи остър, неузнаваем глас:

— Махай се от тук! Който и да си, махай се! Не съм облечена, циците ми са голи, путката ми се вее на вятъра!

Джон не й обърна внимание, просто упорито вървеше напред, навел глава, за да не разбие лампите по тавана. Кръглият му кафяв череп лъщеше, ръцете му висяха отстрани. След миг ние го последвахме — първо аз, зад мен Бруталния и Хал един до друг и най-отзад Хари. Вече ясно разбирах само едно: сега вече всичко бе извън нашата власт и зависеше единствено от ръцете на Кофи.

8.

Свила се в края на леглото и втренчила разширени очи в попадналия пред помътнелия й поглед гигант, жената в задната спалня изобщо не приличаше на онази Мелинда Мурс, която бях познавал в продължение на двайсет години — не приличаше дори на онази Мели Мурс, която двамата с Джанис бяхме посетили малко преди екзекуцията на Делакроа. Жената, свила се в края на леглото, приличаше на болно дете, маскирало се като вещица за Хелоуин. Синкавата й кожа висеше, имаше дълбоки бръчки. Дясното й око беше притворено, сякаш се готвеше да намигне. Устата от същата страна висеше надолу и над моравата й долна устна стърчеше жълтеникав кучешки зъб. Косата й бе ужасно разчорлена. Стаята смърдеше на урина. Нощното гърне до леглото беше наполовина пълно е някаква отвратителна жълтеникава гадост. Все пак бяхме дошли прекалено късно, ужасено си помислих аз. Само допреди дни можех да я позная — макар и болна, все още си беше самата тя. От тогава онова нещо в главата й трябва да се бе разраснало с невероятна скорост, за да затвърди позицията си. В този момент си помислих, че дори Джон Кофи вече не е в състояние да й помогне.

Когато той влезе в стаята, лицето й изразяваше страх и ужас — сякаш нещо в нея беше разпознало лекар, който можеше да е в състояние да стигне до него и в крайна сметка да го изтръгне… да го поръси със сол така, както поръсвате пиявица, за да я накарате да се пусне от тялото ви. Чуйте ме внимателно: не казвам, че Мели Мурс бе обладана, и съзнавам, че тъй като през онази нощ бях близо до истерия, всичките ми възприятия трябва да се подлагат на съмнение. Но никога и не съм отхвърлял напълно възможността за демонично обладаване. В очите й имаше нещо, казвам ви, нещо, което приличаше на страх. За това, струва ми се, можете да ми вярвате — това чувство ми е прекалено познато, за да не го усетя.

Каквото и да беше, то бързо изчезна и на негово място се появи поглед, оживен от ирационално любопитство. Ужасната й уста се сгърчи в нещо, което може би бе усмивка.

— О, колко си голям! — извика тя. Беше като малко момиченце, току-що заболяло от ангина. Тя измъкна ръцете си — гъбестобели като лицето и изпод юргана и плесна с тях. — Смъкни си панталоните! През целия си живот съм слушала за негърски пишки, но никога не съм виждала!

Зад мен Мурс изпусна тих стон, изпълнен с отчаяние.

Джон Кофи не обърна внимание на думите й. След като постоя неподвижен за миг, сякаш за да я разгледа от разстояние, той се приближи до леглото, осветено от лампата на нощното шкафче. Тя хвърляше ярък кръг светлина върху белия юрган, издърпан чак до дантелата около шията й. В сянката зад леглото видях шезлонга, който преди стоеше в дневната. Полусмъкната на пода, от него висеше покривка, която в някогашните щастливи дни Мели бе изплела. Ето къде беше спал Хал — поне се бе опитвал — когато бяхме пристигнали.

При приближаването на Джон лицето й претърпя трета промяна. Изведнъж видях Мели, чийто прекрасен характер беше означавал толкова много за мен през годините, и още повече за Джанис, след като децата бяха излетели от гнездото и тя се бе почувствала толкова самотна и безполезна. Мели все още беше любопитна, но сега любопитството й изглеждаше разумно и съзнателно.

— Кой си ти? — с ясен, разумен глас попита тя. — И защо по ръцете ти има толкова много белези? Кой те е наранил толкова зле?

— Почти не си спомням от какво са, госпожо — смирено отвърна Джон Кофи и седна до нея на леглото.

Мелинда се усмихна, доколкото можеше — увисналият десен ъгъл на устата й потрепери, но не успя да се вдигне нагоре. Тя докосна извития като ятаган бял белег на опакото на лявата му длан.

— Това е Божи знак! Разбираш ли защо?

— Мисля, че ако човек не знае кой го е наранил или мъчил, ще може спокойно да спи нощем — с южняшкия си акцент отвърна той.

Тя се засмя и смехът й прозвуча чист като сребро в отвратително смърдящата стая. Сега Хал стоеше до мен и бързо дишаше, но не се опитваше да се намеси. Когато Моли се засмя, дъхът му секна и той стисна с широката си длан рамото ми. Стисна ме толкова силно, че ми остави синина — на другия ден я видях — но в момента почти не го усетих.

— Как се казваш?

— Джон Кофи, госпожо.

— Кофи като кафе.

— Да, госпожо, но се пише различно.

Тя се отпусна на възглавницата си, все още свита, но без да седи изправена, впила поглед в него. Той седеше до нея, гледаше я и лампата ги осветяваше като актьори на сцена — огромният чернокож мъж в затворнически гащеризон и дребната умираща бяла жена. Тя го гледаше в очите със сияещо опиянение.

— Госпожо?

— Да, Джон Кофи? — Едва изречените думи трудно стигнаха до нас в изпълнения със смрад въздух. Усетих, че мускулите на ръцете и краката ми се стягат и после се отпускат. Някак си смътно чувствах, че директорът е стиснал ръката ми, и с периферното си зрение виждах, че Хари и Бруталния са се прегърнали като деца, загубили се в нощта. Нещо щеше да се случи. Всеки от нас усещаше това.

Джон Кофи се наведе по-близо към нея. Пружините на леглото изскърцаха, чаршафите прошумоляха и през горното крило на прозореца в спалнята надничаше студено захилената луна. Кръвясалите очи на негъра изучаваха изкривеното й, измъчено лице.

— Виждам го — каза той. Не говореше на нея — поне аз не мисля така — а на себе си. — Виждам го и мога да помогна. Почакай така… не мърдай…

Наведе се по-близо, после още повече. За миг огромното му лице спря на по-малко от пет сантиметра от нейното. Той вдигна ръка отстрани, разпери пръсти, сякаш казваше на нещо да почака… просто да чака… и после отново наведе лице. Широките му, гладки устни се притиснаха до нейните и ги накараха да се отворят. За миг видях едното й око, загледано покрай Кофи и изразяваше според мен изненада. После лъскавата му плешива глава се помръдна и окото изчезна.

Когато негърът вдиша въздуха дълбоко от дробовете й, се разнесе тихо свистене. Това продължи само една-две секунди, после подът под краката ни се раздвижи и цялата къща се завъртя около нас. Не беше плод на фантазията ми — всички го почувстваха, по-късно всички споменаха за него. В дневната се разнесе трясък от падането на много тежък предмет — оказа се големият часовник. Хал Мурс го даде на поправка, но той никога повече не проработи за повече от петнайсет минути.

По-наблизо се чу пропукване, последвано от звън, и стъклото, през което надничаше луната, се счупи. Картината на стената — бързоходен параход, обикалящ едно от седемте морета — падна на пода и стъклото й се разби на безброй парченца.

Усетих някакъв горещ мирис и видях от края на белия юрган, с който беше завита Мели, да се издига дим. Част от завивката до потръпващата издатина на десния й крак започна да почернява. Сякаш насън се освободих от ръката на Мурс и пристъпих към нощната масичка. Върху нея имаше чаша вода, заобиколена от три-четири шишенца с хапчета, съборили се по време на разтърсването. Взех чашата и излях водата върху мястото, което димеше. Разнесе се съскане.

Джон Кофи продължаваше да я целува по онзи дълбок и съкровен начин, като вдишваше и издишваше, все още протегнал едната си ръка и опрял се с другата на леглото, за да поддържа огромната си тежест. Пръстите му бяха разперени и дланта му ми заприлича на кафява морска звезда.

Изведнъж гърбът й се изви. Ръката й се размаха във въздуха, пръстите й започнаха да се свиват и отпускат в поредица от спазми. Краката й заудряха по леглото. После нещо изкрещя. Отново не си представях — бяха го чули и другите. На Бруталния му бе прозвучало като вълк или койот, попаднал в капан. На мен ми прозвуча като крясък на орел — по онова време понякога все още можеха да се чуят сутрин, когато огромните птици се спускаха през облаците с неподвижно разперени криле.

Навън вятърът зави толкова силно, че разтърси повторно къщата — и това беше странно, разбирате ли, защото дотогава изобщо не бе имало какъвто и да е вятър.

Джон Кофи се отдръпна от нея и видях, че лицето й се е изгладило. Дясната страна на устата й вече не висеше. Очите й бяха възвърнали нормалната си форма и изглеждаше десет години по-млада. Той унесено я погледа миг-два, после се закашля. Негърът извърна глава, за да не кашля в лицето й, загуби равновесие (което не беше трудно — при целия си огромен ръст той още отначало седеше на самия ръб на леглото) и падна на пода. Къщата се разтърси за трети път. Кофи застана на колене и провеси глава, кашляйки като болен в последен стадий на туберкулоза.

„А сега мушиците — помислих си аз. — Ще изкашля мушиците и този път сигурно ще са адски много.“

Но мушици нямаше. Просто продължи да кашля с дълбоки, задавени излайвания, като едва успяваше да си поеме дъх между пристъпите. Тъмната му, шоколадова кожа посивяваше. Разтревожен, Бруталния се приближи, застана на едно коляно до него и го прегърна с ръка през широкия, потръпващ гръб. Сякаш движението на Хауъл бе развалило някаква магия, Мурс отиде до леглото на жена си й седна на мястото на негъра. Той като че ли изобщо не забелязваше присъствието на кашлящия, давещ се гигант. Макар че Кофи беше коленичил до самите му крака, Хал имаше очи единствено за Мелинда, която удивено го наблюдаваше. Да я гледаш бе все едно да гледаш мръсно огледало, което току-що е било лъснато.

— Джон! — извика Бруталния. — Изхвърли го! Изхвърли го така, както го направи преди!

Кофи продължаваше задавено да кашля. Очите му бяха влажни, не от сълзи, а от напрягане. От устата му се проточи тънка нишка слюнка, но не излизаше нищо друго.

Хауъл няколко пъти го потупа по гърба, после ме погледна.

— Той се задушава! Каквото и да е изсмукал от нея, то му пречи да диша!

Тръгнах напред. Преди да направя и две крачки, Джон изпълзя на колене в ъгъла на стаята, без да престава жестоко да кашля и да се дави при всяко вдишване. Той допря чело до тапета — диви червени рози, пълзящи по градинска стена — и издаде страшен задавен звук, сякаш се мъчеше да повърне собственото си гърло. Това щеше изхвърли мушиците, ако изобщо нещо може да ги изхвърли, спомням си, че си помислих, но от тях нямаше и следа. Все пак като че ли кашлицата му малко се облекчи.

— Добре съм, шефе — каза той, все още облегнал чело на дивите рози. Очите му останаха затворени. Не съм сигурен откъде е разбрал, че съм там, но явно знаеше. — Честно. Погрижете се за госпожата.

Погледнах го, изпълнен със съмнение, после се обърнах към леглото. Хал галеше челото на Мели и над него видях нещо удивително: част от косата й — не много, но все пак — отново беше станала черна.

— Какво стана? — попита го тя. Докато я наблюдавах, лицето й започна да възвръща цвета си. Сякаш бе откраднала няколко рози направо от тапетите. — Как съм се оказала тук? Щяхме да ходим в болницата в Индианола, нали? Лекарите щяха да ми правят рентгенови снимки на главата.

— Шт — каза Хал, — шт, скъпа, това вече няма значение.

— Но аз не разбирам! — почти простена жената. — Спряхме до една крайпътна будка… ти ми купи букетче цветя… и после… се оказах тук. Тъмно е! Вечерял ли си, Хал? Защо съм в спалнята за гости? Направиха ли ми рентгеновите снимки? — Погледът й мина през Хари почти без да го вижда — беше изпаднала в шок, предполагам — и се спря на мен. — Пол? Направиха ли ми рентгеновите снимки?

— Да. Чисти са.

— Не са ли открили тумор?

— Не — излъгах. — Казват, че сега главоболието ти най-вероятно ще премине.

До нея Хал избухна в сълзи.

Тя седна по-напред и го целуна по слепоочието. После погледът й се насочи към ъгъла.

— Кой е онзи негър? Защо е в ъгъла?

Обърнах се и видях, че Джон се мъчи да се изправи на крака. Бруталния му помогна и Кофи успя с един последен напън. Но застана с лице към стената, като наказано дете. Все още спазматично кашляше, но като че ли вече бе по-добре.

— Джон — казах, — обърни се, голямо момче, и погледни тази госпожа.

Той бавно се обърна. Лицето му все още беше пепеляво и изглеждаше с десет години по-стар, като някога могъщ мъж, най-после загубил продължителната битка с туберкулозата. Очите му бяха насочени към затворническите чехли и изглеждаше така, сякаш му се иска да има шапка, за да я свали.

— Кой сте вие? — отново попита тя. — Как се казвате?

— Джон Кофи, госпожо — рече негърът, на което тя незабавно отвърна: — Но не се пише като кафе.

Хал потръпна до нея. Моли го усети и успокоително потупа ръката му без да откъсва очи от чернокожия.

— Сънувах те — каза с тих и учуден глас. — Сънувах, че се скиташ в мрака, в който се скитах и аз. И се открихме.

Джон Кофи не отвърна нищо.

— Открихме се в мрака — повтори. — Изправи се, Хал, притискаш ме.

Мурс се изправи и с невярващо изражение проследи как жена му отмята юргана.

— Мели, не можеш…

— Не бъди глупав — прекъсна го тя и свали крака от леглото. — Разбира се, че мога. — После приглади нощницата си, изпъна я и се изправи.

— Господи! — прошепна Хал. — Мили Боже, погледнете я.

Мелинда се приближи до Джон Кофи. Бруталния се отстрани от пътя й с благоговейно изражение на лице. Тя залитна при първата крачка, при втората десният й крак само се подви и после изчезна дори това. Спомних си как Хауъл подаде пъстрата макара на Делакроа и каза: „Хвърли я — искам да видя как тича.“ Господин Джингълс бе накуцвал, но следващата нощ, нощта, в която Дел извървя Пътя, му нямаше нищо.

Мели протегна ръце и прегърна Джон. Той остана неподвижен за миг, като я остави да го прегръща, после вдигна ръка и с безкрайна нежност я погали по косата. Лицето му все още бе сиво. Помислих си, че изглежда ужасно болен.

Тя отстъпи от него и лицето й се вдигна към неговото.

— Благодаря ти.

После се обърна към Хал и се приближи до него. Мурс я притисна към себе си.

— Пол… — Беше Хари. Протягаше дясната си ръка към мен и почукваше с пръст по часовника си. Наближаваше три часът. Към четири и трийсет започваше да се зазорява. Ако искахме да върнем Кофи в „Студената планина“ преди това, трябваше скоро да тръгваме. А аз исках да го върнем. Отчасти защото колкото повече време минаваше, толкова повече намаляваха шансовете ни да ни се размине, разбира се. Но също исках да отведем Джон на място, където, ако се наложеше, законно да мога да повикам лекар за него. Като го гледах, мислех си, че най-вероятно ще се наложи.

Съпрузите седяха на ръба на леглото прегърнати. Отначало исках да повикам Хал в дневната да разменим няколко думи насаме, после осъзнах, че няма да успея да го отделя от жена му. Към изгрев слънце може би щеше да е в състояние да откъсне поглед от нея — поне за няколко секунди — но не и сега.

— Хал — казах, — сега трябва да си вървим.

Той кимна, без да ме поглежда. Взираше се в цвета на страните на жена си, в естествената, спокойна извивка на устните й, в новопоявилите се черни кичури в косата й.

Потупах го по рамото достатъчно силно, че да привлека вниманието му поне за миг.

— Хал, изобщо не сме идвали тук.

— Какво?…

— Изобщо не сме идвали тук — повторих. — Ще разговаряме по-късно, но засега това е единственото, което трябва да знаеш. Изобщо не сме били тук.

— Да, добре… — С очевидно усилие той се съсредоточи за секунда върху мен.

— Измъкнали сте го. Можете ли да го върнете обратно?

— Струва ми се, че да. Но трябва да тръгваме.

— Откъде си знаел, че може да го прави? — После поклати глава, сякаш съзнаваше, че моментът не е подходящ. — Пол… благодаря ти.

— Недей да благодариш на мен — отвърнах аз. — Благодари на Джон.

Той погледна към Джон Кофи, после му протегна ръка — също както бях направил аз в деня, в който Хари и Пърси бяха довели негъра в блока.

— Благодаря ти. Много ти благодаря.

Негърът погледна към ръката му. Бруталния леко го сбута отстрани. Той се сепна, пое ръката и я разтърси. Нагоре, надолу и обратно по средата. После я пусна.

— Няма нищо — изрече дрезгаво. Гласът му ми заприлича на този на Мели, когато бе плеснала с ръце и беше наредила на Джон да си свали панталоните. — Няма нищо — каза на мъжа, който при нормално развитие на нещата щеше да вземе писалката си със същата тази ръка и да подпише с нея заповедта за екзекуцията му.

Хари пак почука по часовника си, този път по-настойчиво.

— Брут? — казах. — Готов ли си?

— Здравей, Брутъс — бодро рече Мелинда, сякаш едва сега го забелязваше. — Радвам се да те видя. Желаете ли чай, господа? Ами ти, Хал? Мога да направя — отново се изправи тя. — Бях болна, но сега се чувствам прекрасно. Не съм се чувствала толкова добре от години насам.

— Благодаря ви, госпожо Мурс, но трябва да тръгваме — отвърна Бруталния. — Отдавна е време Джон да си ляга. — Той се усмихна, за да покаже, че се е пошегувал, но погледът, който отправи към негъра, бе също толкова притеснен, колкото се чувствах и аз.

— Ами… щом сте сигурни…

— Да, госпожо. Хайде, Джон Кофи. — Дръпна затворника за ръката, за да го накара да тръгне, и той се подчини.

— Почакайте малко! — Мелинда се освободи от ръката на Хал и изтича леко като момиче към Кофи. Обви ръце около него и отново го прегърна. После вдигна ръце към тила си и откопча верижката от шията си. На нея висеше сребърен медальон. Мели го подаде на негъра, който му хвърли бегъл поглед.

— Това е свети Кристофър — обясни му. — Искам да го вземете, господин Кофи, и да го носите. Ще ви закриля. Моля ви, носете го. Заради мен.

Джон погледна към мен и аз погледнах към Хал, който първо разпери ръце, после кимна.

— Вземи го, Джон — казах. — Това е подарък.

Той го взе, закопча верижката на огромния си врат и пусна медальона на свети Кристофър в пазвата на ризата си. Вече съвсем беше престанал да кашля, но ми се стори, че изглежда по-сив и още по-болен отпреди.

— Благодаря ви, госпожо — рече.

— Не — отвърна Мели. — Аз ти благодаря. Благодаря ти, Джон Кофи.

9.

На връщане пътувах в кабината заедно с Хари и бях много доволен, че съм там. Радиаторът беше повреден, но поне не бяхме на открито. Бяхме изминали петнайсетина километра, когато Хари забеляза малка отбивка и спря пикапа.

— Какво има? — попитах аз. — Предавката ли? — Струваше ми се, че проблемът можеше да е всякакъв — всички съставни части на двигателя на пикапа и трансмисията, изглежда, бяха готови да се повредят или даже окончателно да сдадат богу дух.

— Не — извинително отвърна той. — Трябва да пусна една вода, това е всичко. Вече не мога да издържам.

Оказа се, че с всички ни е така, освен с Джон. Когато Бруталния го попита дали не иска да слезе и да ни помогне да полеем храстите, той просто поклати глава, без да ни поглежда. Беше се облегнал с гръб на кабината и бе наметнал едно от армейските одеяла на раменете си като шал. Не можех да видя цвета на лицето му, но чувах дишането му — сухо и дрезгаво като повей на вятър сред слама. Изобщо не ми харесваше.

Навлязох сред върбовата горичка, разкопчах се и се облекчих. От излекуването на уринарната ми инфекция бе минало съвсем малко време и тялото ми не беше забравило напълно за нея — можех да се благодаря, че съм в състояние да уринирам, без да крещя. Стоях сред върбите, пикаех и гледах към луната. Почти не съзнавах присъствието на Бруталния, който правеше същото до мен, докато не чух тихия му глас.

— Той никога няма да седне на Стария Светльо.

Погледнах го изненадан и малко уплашен от тихата увереност в гласа му.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Кофи съзнателно погълна онова нещо, вместо да го изплюе като преди. Може да мине седмица — той е ужасно огромен и силен — но се обзалагам, че ще стане по-бързо. Някой от нас ще мине покрай килията му и ще го открие да лежи на койката си мъртъв.

Мислех си, че съм се изпикал, но сега гърбът ми потръпна и протекоха още няколко капки. Докато се закопчавах, ми дойде наум, че думите на Бруталния са съвсем логични. И в крайна сметка се надявах да е прав. Ако предположението ми за момиченцата на Детерик беше вярно, Джон Кофи изобщо не заслужаваше да умре, но ако все пак умреше, не исках да е от моите ръце. Не бях сигурен дали ще съм в състояние да го направя, ако изобщо се стигнеше до там.

— Хайде — измърмори Хари в мрака, — става късно. Да свършваме с това.

Докато се връщахме към пикапа осъзнах, че сме оставили Джон съвсем сам — глупост, присъща за Пърси Уетмор. Помислих си, че няма да го открием, че е изплюл мушиците веднага щом е видял, че не го охраняваме, и че после просто е духнал нанякъде като Хък и Джим със сала. Че ще открием единствено одеялото, което бе наметнал на раменете си.

Но той все още беше там, все още седеше облегнал гръб на кабината, опрял ръце на коленете си. Когато чу, че се приближаваме, вдигна очи и се опита да ни се усмихне. Усмивката озари за миг измъченото му лице и после изчезна.

— Как си, Джон? — попита Бруталния, като отново се качи в каросерията на пикапа и се наметна с другото одеяло.

— Добре, шефе — апатично отвърна той. — Добре.

Хауъл потупа коляното си.

— Скоро ще се приберем. А когато свършим, знаеш ли какво? Ще се погрижа да получиш огромна чаша горещо кафе. Със захар и сметана.

„Можеш да се обзаложиш — помислих си аз, докато заобикалях кабината и се качвах на мястото си. — Ако преди това не ни арестуват и самите ние не се окажем в затвора.“

Но аз бях свикнал с тази мисъл още откакто затворихме Пърси в карцера, и тя вече не ме тревожеше толкова, че да ме държи буден. Задрямах и сънувах Голгота. На запад тътнеха гръмотевици и се носеше миризма, която можеше да е от хвойнови плодове. Четиримата с Бруталния, Хари и Дийн стояхме, облечени в роби и с шлемове на главите като във филм на Сесил Б. Демил. Предполагам, че бяхме центуриони. Имаше три кръста: на двата странични висяха Пърси Уетмор и Едуар Делакроа, а по средата — Джон Кофи. Погледнах към ръката си и видях, че държа окървавен чук.

„Трябва да го свалим от там, Пол! — изкрещя Бруталния. — Трябва да го свалим!“

Само че не можехме — бяха свалили стълбата. Понечих да го кажа на Брутъс и в този момент ме събуди силно разтърсване на пикапа. Бяхме пристигнали на мястото, където Хари бе скрил автомобила по-рано през този ден, простиращ се назад във времето сякаш чак до самото Сътворение.

Двамата излязохме навън и отидохме при каросерията. Бруталния скочи долу нормално, но коленете на Джон Кофи се подкосиха и едва не падна. Трябваше и тримата да го подхванем и едва беше застанал стабилно на крака, когато отново получи пристъп на кашлица, този път още по-тежък. Той се преви на две и притисна длани до устата си, за да приглуши звуците.

Когато се поуспокои, ние отново покрихме предната част на пикапа с борови клони и тръгнахме назад по пътя, по който бяхме дошли. Най-лошата част от нереалното ни преживяване поне за мен бяха последните двеста метра, докато на връщане бързахме покрай магистралата. Можех да видя (или си мислех, че мога) първите бледи лъчи на изток и бях сигурен, че ще ни забележи някой подранил фермер, излязъл да събира тикви или да изрови последните няколко лехи картофи. И дори това да не станеше, щяхме да чуем някой (във въображението ми гласът звучеше като този на Къртис Андерсън) да вика „Стой на място!“, докато отключвах с аладиновия ключ клетката на водещата към тунела спускаща се врата. После от гората щяха да се появят двайсетина въоръжени с карабини надзиратели и щяха да сложат край на нашето малко приключение.

Когато наистина стигнахме до клетката, сърцето ми биеше толкова силно, че с всеки негов удар пред очите ми избухваха малки бели петънца. Усещах ръцете си студени и изтръпнали и дълго време не можех да накарам ключа да влезе в ключалката.

— О, за Бога, фарове! — простена Хари.

Вдигнах поглед и видях приближаващите се по пътя снопове светлина. Връзката с ключовете едва не се изплъзна от ръката ми — успях да я хвана в последния момент.

— Дай ми ги — каза Бруталния. — Аз ще отключа.

— Не, вече се справих — отвърнах. Ключът най-после беше влязъл в ключалката и се превъртя. Секунда по-късно бяхме вътре. Приклекнахме зад спускащата се врата и изчакахме камионът с хляба, който бавно мина покрай затвора. До себе си чувах измъченото дишане на Джон Кофи. Приличаше на двигател, маслото на който почти се е свършило. На тръгване той без никакво усилие бе отворил вратата, но сега дори не го помолихме да ни помогне — щеше да е безполезно. Двамата с Бруталния я вдигнахме и Хари поведе Джон надолу по стълбите. Огромният мъж залиташе, но успя да слезе. Ние с Хауъл също влязохме вътре, после спуснахме вратата и я заключихме.

— За Бога, мисля, че ще… — започна Бруталния, но аз силно го сръгах в ребрата.

— Недей да го изричаш. Дори не си го помисляй, докато не го върнем в килията му.

— Ще трябва да помислим и за Пърси — прибави Хари. Гласовете ни глухо отекваха в тухления тунел. — Тази нощ няма да свърши, докато не се оправим с него.

Оказа се, че нощта все още далеч не е свършила.