Зеленият път

1.

Като преглеждам онова, което съм написал, виждам, че съм нарекъл „Джорджийските борове“, мястото, където живея сега, „старчески дом“. Хората, които управляват заведението, няма да са много доволни! Според рекламните брошури, които държат във фоайето и пращат на перспективни клиенти, това е „модерен почивен комплекс за възрастни хора“. Дори имало Развлекателен център, пише в брошурата. Ние, които трябва да живеем тук (брошурата не ни нарича „затворници“, но аз понякога си мисля така), го наричаме просто „стаята с телевизора“.

Хората ме смятат за дръпнат, защото денем не слизам често да гледам телевизия, но всъщност не мога да търпя не тях, а предаванията. Опра, Рики Лейк, Карни Уилсън, Роланда — светът се сгромолясва покрай нас, а всички те приказват само за чукане на жени с къси полички и за мъже с разкопчани ризи. Е, по дяволите — „не съди, за да не бъдеш осъден“, пише в Библията, така че ще сляза от пиедестала си. Просто ако исках да прекарам времето си в такива неща, щях да се преместя три километра по-надолу в мотела „Щастливите колела“, към който в петък и събота вечер като че ли винаги се насочват полицейски коли, включили сирените и сините си светлини. Моята добра приятелка Илейн Конъли също смята така. Тя е на осемдесет, висока и слаба, все още изправена и с ясен поглед, много интелигентна и изтънчена. Ходи съвсем бавно, защото нещо не е добре с бедрата, и аз зная, че артритът в ръцете й причинява ужасни страдания, но тя има красива дълга шия — почти лебедова — и чудесна дълга коса, която пада върху раменете й, щом я разпусне.

И най-хубавото е, че не ме мисли за особняк или за дръпнат. Двамата с нея прекарваме заедно много време. Ако не бях достигнал такава възраст, предполагам, че можех да говоря за нея като за гадже. И все пак да си имаш приятелка — точно така — не е толкова зле, а в известен смисъл даже е по-добре. За нас просто не съществуват много от проблемите и главоболията, които вървят заедно с младежката любов. И макар да зная, че никой на възраст под, да речем, петдесет, няма да ми повярва, понякога въгленчетата са по-прекрасни от буйния огън. Странно, но е истина.

Затова денем не ходя често да гледам телевизия. Понякога се разхождам, понякога чета — през последния месец предимно пиша мемоарите си сред растенията в солариума. Струва ми се, че там има повече кислород, а той помага на отслабналата ми памет. И направо съсипа Гералдо Ривера, казвам ви.

Но когато не мога да заспя, понякога се промъквам по стълбите и включвам телевизора. В „Джорджийските борове“ нямаме видео — предполагам, че това развлечение е малко прекалено скъпо за нашия Развлекателен център — но имаме основните кабелни телевизии, което означава, че приемаме канала с американските филми. Става дума за онзи (просто в случай, че самите вие нямате основните кабелни телевизии), повечето от филмите по който са черно-бели и нито една от жените не се съблича. Това действа утешително на стар глупак като мен. Много често се случва да се отпусна и да заспя на грозния зелен диван пред телевизора, докато Франсиз Говорящото Муле за пореден път сваля тенджерата на Доналд О’Конър от огъня, Джон Уейн очиства Додж или Джими Кагни нарича някого „мръсен плъх“ и после вади пистолета си. Някои от тези филми съм гледал с жена си Джанис (не просто моя съпруга, но и мой най-добър приятел) и те ме успокояваха. Дрехите, които носеха, начинът, по който ходеха и разговаряха, дори филмовата музика — всичко това ми действаше успокоително. Предполагам, че ми напомняше за времето, когато бях мъж и вървях по земята, а не проядена от молци реликва, чезнеща в старчески дом, мнозина от обитателите на който носят памперси и гумени гащи.

В онова, което видях тази сутрин обаче, нямаше нищо успокоително. Абсолютно нищо.

Илейн понякога идва с мен за така нареченото „Утро на ранобудниците“ по Ей Ем Си, което започва в 04:00 ч. — тя не говори много за това, но зная, че артритът й от време на време ужасно я измъчва и лекарствата, които й дават, вече не й помагат.

Когато тази сутрин влезе в стаята, плъзгайки се като призрак в белия си хавлиен халат, Илейн ме завари седнал на изтърбушения диван, превит над мършавите пръчки, които някога бяха крака, и стиснал коленете си в опит да спра треперенето им, което ме разтърсваше като силен вятър. Усещах студ по цялото си тяло, освен в слабините си, които като че ли горяха от призрака на уринарната ми инфекция, докарала ми толкова мъки през есента на 1932 — есента на Джон Кофи, Пърси Уетмор и господин Джингълс, дресирания мишок.

Това беше и есента на Уилям Уортън.

— Пол! — извика тя и се приближи към мен — припряно, доколкото във всеки случай й позволяваха ръждивите гвоздеи и смляното стъкло в бедрата й. — Какво има, Пол?

— Ще се оправя — отвърнах аз, но думите ми не прозвучаха много убедително — дрезгави и произнесени през зъби, които се опитваха да тракат. — Просто ми дай една-две минути и веднага ще се оправя.

Тя седна до мен и ме прегърна през раменете.

— Сигурна съм. Но какво се е случило? За Бога, Пол, изглеждаш така, като че ли си видял призрак.

„Наистина видях“ — помислих си аз и докато очите й не се разшириха, не осъзнах, че съм го казал на глас.

— Не наистина — прибавих и я потупах по ръката (лекичко — толкова лекичко!). — Но за миг, Илейн — Господи!

— От времето, когато си бил надзирател в затвора ли беше? — попита тя. — От времето, за което пишеш в солариума?

Кимнах.

— Работех по нашето отделение на смъртниците…

— Зная…

— Само че ние го наричахме Зеления път. Заради линолеума на пода. През есента на трийсет и втора при нас дойде онзи тип — онзи луд, — който се казваше Уилям Уортън. Харесваше му да мисли за себе си като за Били Хлапето, даже си беше татуирал името на дясната ръка. Наистина хлапе, но опасно. Все още си спомням какво ми писа за него Къртис Андерсън — по онова време той беше заместник-директор. „Адски луд и горд от това. Уортън е деветнайсетгодишен и просто не му пука.“ Беше подчертал последното изречение.

Ръката, която ме бе прегърнала през рамо, сега разтриваше гърба ми. Започвах да се успокоявам. В този момент обичах Илейн Конъли и наистина можех да нацелувам цялото й лице, както й казах. Навярно трябваше. Толкова е ужасно да си сам и уплашен на каквато и да е възраст — струва ми се обаче, че е най-зле, когато си стар. Но имах наум онова друго нещо, бремето на онази стара и все още недовършена работа.

— Във всеки случай — казах аз — пишех за това как Уортън дойде в блока и едва не уби Дийн Стантън — едно от момчетата, с които работех тогава.

— Как е можел да го направи? — попита Илейн.

— С коварство и заради невнимание — мрачно отвърнах. — Коварство от негова страна и невнимание от страна на надзирателите, които го доведоха. Основната им грешка се състоеше във веригата на китките му — беше малко прекалено дълга. Когато Дийн отключил вратата, водеща към блок Е, Уортън бил зад него. От двете му страни стоели надзиратели, но Андерсън се оказа прав — на Дивия Били просто не му пукаше за такива неща. Преметнал веригата си през главата на Дийн и започнал да го души.

Илейн потрепери.

— Така или иначе, аз си мислех за всичко това и не можах да заспя, така че слязох тук долу. Включих Ей Ем Си, тъй като смятах, че може би ще дойдеш и ще си направим една малка среща…

Тя се засмя и ме целуна по челото точно над веждата. Когато Джанис ми правеше така, цялото ми тяло настръхваше. Когато тази ранна утрин Илейн ме целуна по същия начин, отново настръхнах. Предполагам, че някои неща никога не се променят.

— … и даваха онзи стар черно-бял гангстерски филм от четирийсетте. „Целувката на смъртта“, така се казваше.

Усетих, че отново се разтрепервам, и се опитах да се овладея.

— Играеше Ричард Уидмарк — продължих аз. — Струва ми се, това беше първата му голяма роля. Двамата с Джанис не отидохме да го гледаме — обикновено пропускахме такива филми — но си спомням как прочетох някъде, че Уидмарк се представил страхотно в ролята на бандита. Сигурно. Той е светъл… сякаш не върви, а се плъзга по земята… винаги вика на хората „копеле“… приказва за доносници… колко мразел доносниците…

Въпреки всичките си старания отново започвах да треперя. Просто не можех да се удържа.

— Руса коса — промълвих аз. — Дълга руса коса. Гледах до момента, в който бутна онази старица в инвалидната количка по стълбите, после изключих телевизора.

— И той ти е напомнил за Уортън?

— Той беше Уортън — отвърнах. — От плът и кръв.

— Пол… — започна тя и замълча. Погледна към мъртвия екран на телевизора (кутията за кабелната телевизия отгоре все още бе включена и червените цифри продължаваха да показват 10, номера на Ей Ем Си), после отново към мен.

— Какво? — попитах аз. — Какво, Илейн? — И си помислих: „Сега ще ми каже, че би трябвало да престана да пиша за всичко това. Че трябва да скъсам вече изписаните страници и просто да се откажа.“

Тя обаче каза:

— Не позволявай това да те спре.

Зяпнах.

— Затвори си устата, Пол — ще лапнеш някоя муха.

— Извинявай. Просто… ами…

— Помислил си, че ще ти кажа точно обратното, нали?

— Да.

Тя взе ръцете ми в своите (лекичко, толкова лекичко — нейните дълги и красиви пръсти, нейните възлести и грозни стави) и се наведе напред, като впи в сините ми очи своите кафяви. Лявото й око беше леко замъглено от влагата на спускащото се отгоре му перде.

— Може да съм прекалено стара и слаба, за да живея — рече Илейн, — но не съм прекалено стара, за да съм в състояние да мисля. Какво са няколко безсънни нощи на нашата възраст? И какво е да видиш призрак по телевизията? Да не би да искаш да ми кажеш, че виждаш призрак за пръв път?

Помислих си за директора Мурс, за Хари Теруилигър и за Брутъс Хауъл, помислих си за майка ми, за Джан, жена ми, която почина в Алабама. Бях виждал призраци, да.

— Не — отвърнах. — Не ми беше за пръв път. Но, Илейн — това бе ужасен шок. Защото наистина беше той.

Тя отново ме целуна, после се изправи като трепереше и притискаше бедрата си с ръце, сякаш се страхуваше, че наистина могат да експлодират през кожата й, ако не е извънредно внимателна.

— Струва ми се, че си промених мнението за телевизията — рече. — Имам едно хапче, което си пазех за някой дъждовен ден… или нощ. Мисля, че ще го изпия и ще се върна в леглото. Може би трябва да направиш същото.

— Да — съгласих се аз. — Предполагам, че трябва.

За миг безумно си помислих дали да не и предложа да си легнем заедно, после видях болката в очите й и се отказах. Защото тя можеше да се съгласи и щеше да го направи единствено заради мен. Идеята беше лоша.

Излязохме от стаята с телевизора (няма да я величая с другото й име дори и иронично) един до друг. Опитвах се да вървя в крак със стъпките й, които бяха бавни и болезнено предпазливи. Сградата тънеше в тишина. Само някой стенеше в прегръдките на кошмара си зад някоя заключена врата.

— Ще можеш ли да заспиш, как мислиш? — попита тя.

— Да, струва ми се — отвърнах, но, разбира се, не можах — лежах до изгрев слънце, като си мислех за „Целувката на смъртта“. Виждах Ричард Уидмарк, който безумно се хилеше, докато завързваше старицата в количката й и после я блъскаше по стълбите. „Ето какво правим с доносниците“ — каза й той. И после лицето му се превърна в лицето на Уилям Уортън, както изглеждаше в деня на пристигането си в блок Е и на Зеления път — Уортън, хилещ се като Уидмарк, Уортън, който крещеше: „Каква веселба, а? Нали?“ Не си направих труда да сляза за закуска, не и след всичко това. Слязох направо тук, в солариума, и започнах да пиша.

Призраци ли? Естествено.

Зная всичко за призраците.

2.

— Хе-ей, момчета! — изсмял се Били. — Каква веселба, а? Нали?

Без да престава да крещи и да се хили, той отново се заел да души Дийн с веригата си. Защо не? Уортън знаеше онова, което знаеха и Дийн, и Хари, и моят приятел Брутъс Хауъл — можеха да го убият само веднъж.

— Удари го! — извикал Хари. Той бил сграбчил Уортън, опитал се да спре нещата още преди да са станали фатални, но затворникът го отхвърлил от себе си и сега Хари се мъчел да се изправи на крака. — Пърси, удари го!

Но Пърси просто стоял там, стиснал дъбовата палка в ръка и отворил очи, големи колкото супени паници. Обичаше онази своя проклета палка и човек би казал, че това е шансът, за който мечтаеше още откакто дойде в Студената планина… но сега, след като имал тази възможност, той бил прекалено уплашен, за да се възползва от нея. Това не бил някакъв си ужасен дребен французин като Делакроа или пък черен гигант, който като че ли изобщо не е в тялото си, като Джон Кофи — това бил самият развихрил се дявол.

Излязох от килията на Уортън, хвърлих папката и извадих 38-милиметровия си пистолет. За втори път през този ден забравях за болката, която изгаряше слабините ми. Не се съмнявах в разказа на Хари за безизразното лице и мътните очи на Били, но това не беше онзи Уортън, когото видях. Онова, което видях, бе лицето на звяр — без капчица разум, изпълнено с коварство… подлост… и радост. Да. Той вършеше онова, за което беше създаден. Мястото и обстоятелствата нямаха значение. Другото, което видях, бе червеното, подуващо се лице на Дийн Стантън. Човекът умираше пред очите ми. Уортън забеляза пистолета и обърна Дийн към него, така че почти сигурно трябваше да уцеля единия, за да прострелям другия. Синьото пламтящо око, което ме гледаше над рамото на Дийн, ме подканваше да стрелям. Другото око на Уортън бе скрито в косата на Стантън. Зад тях видях Пърси, който нерешително стоеше с полуизвадена палка. И тогава отворената врата към затворническия двор се изпълни с чудо от плът и кръв: Брутъс Хауъл. Бяха свършили с пренасянето на затворническата болница и той беше наминал да види кой иска кафе.

Бруталния нито за миг не се поколеба — той бързо отблъсна Пърси към стената, извади палката си и със страшната сила на дясната си ръка я стовари върху тила на Уортън. Разнесе се тъп звук — почти кух, сякаш под черепа на затворника нямаше никакъв мозък — и веригата около шията на Дийн най-после се отпусна. Уортън се свлече на земята и Стантън изпълзя настрани, като кашляше и притискаше ръка към гърлото си с изцъклени очи.

Коленичих до него и той силно поклати глава.

— Добре — дрезгаво промълви. — Погрижи се… за него! — Той посочи към затворника. — Заключи го! В килията!

След ужасния удар, който му нанесе Бруталния, не мислех, че има нужда от килия — мислех, че има нужда от ковчег. За съжаление не извадихме късмет. Уортън бе в безсъзнание, но съвсем не беше мъртъв. Лежеше проснат настрани, протегнал едната си ръка, така че пръстите му докосваха линолеума на Зеления път. Очите му бяха затворени и дишаше бавно, но равномерно. На лицето му дори се бе изписала миролюбива усмивка, сякаш беше заспал, слушайки любимата си приспивна песен. От косата му се процеждаше тънка червена струйка кръв и попиваше в яката на новата му затворническа риза. Това бе всичко.

— Пърси — казах аз. — Помогни ми!

Той не се помръдна. Просто стоеше до стената и зяпаше с широко отворените си замаяни очи. Мисля, че не съзнаваше точно къде се намира.

— По дяволите, Пърси, хвани го!

Този път Уетмор се раздвижи и Хари му помогна. Тримата заедно пренесохме изпадналия в несвяст Уортън в килията му, докато Бруталния помагаше на Дийн да се изправи на крака и го придържаше нежно като майка, докато Стантън се превиваше и кашляше.

Новото ни проблемно дете не се свести почти три часа, но когато го направи, не се забелязваха каквито и да е отрицателни въздействия от яростния удар на Бруталния. Свести се така, както действаше — светкавично. В един момент лежеше на койката си като мъртъв. В следващия стоеше до решетките — придвижваше се безшумно като котка — и гледаше към мен, докато седях зад бюрото и пишех доклад за инцидента. Когато най-после усетих, че някой ме наблюдава и вдигнах очи, той бе там и усмивката му разкриваше почернелите му, гнили зъби вече с няколко дупки помежду им. Подскочих от изненада. Опитах се да не го показвам, но мисля, че той разбра.

— Хей, блюдолизец — рече ми. — Следващия път ще си ти. И няма да пропусна.

— Здравей, Уортън — колкото можех по-спокойно отвърнах аз. — Предполагам, че при тези обстоятелства мога да пропусна речта и приветствията, как мислиш?

Усмивката му леко помръкна. Не очакваше такава реакция и навярно при други обстоятелства самият аз не бих реагирал така. Но докато Уортън лежеше в безсъзнание, се беше случило нещо. Струва ми се, че това е едно от основните неща, които искам да ви кажа и заради които се мъча с тези страници. Чакайте само да видим дали ще ми повярвате.

3.

Освен че веднъж кресна на Делакроа, след суматохата Пърси си държеше устата затворена. Навярно се дължеше на шока, а не на усилията му да прояви тактичност — Пърси Уетмор знаеше за тактичността толкова, колкото аз зная за племената в Централна Африка. Ако беше започнал да хленчи за това, че Бруталния го е блъснал в стената, или да се чуди защо никой не му е казал колко гадни хора като Дивия Били понякога идват в блок Е, струва ми се, щяхме да го убием. После навярно щяхме да извървим Зеления път по съвсем нов начин. Доста странна идея, като се замислиш. Пропуснал съм възможността да постъпя като Джеймс Кагни в „Бялата жега“.

Така или иначе, когато се уверихме, че Дийн се е възстановил и няма да припадне, Хари и Бруталния го отведоха в болницата. Делакроа, който бе запазил пълно мълчание по време на битката (беше лежал в затвора много пъти и знаеше кога е благоразумно да си държи езика зад зъбите и кога е сравнително безопасно отново да го извади), започна високо да вика, докато Хари и Бруталния отвеждаха Дийн. Французинът искаше да знае какво се е случило. Човек би си помислил, че са нарушили конституционните му права.

— Млъквай, педераст дребен! — извика му в отговор Пърси толкова яростно, че вените отстрани на шията му се издуха. Хванах ръката му и усетих, че трепери. Това донякъде се дължеше и на преминаващия страх, разбира се (постоянно си напомнях, че проблемът на Пърси отчасти се крие в двайсет и една годишната му възраст — не бе много по-голям от Уортън), но струва ми се, най-вече на гнева му. Той мразеше Делакроа. Не зная точно защо, но го мразеше.

— Върви да видиш дали директорът Мурс още е тук — наредих му. — Ако го намериш, докладвай му за всичко онова, което стана. Кажи му, че утре ще има писмения ми доклад на бюрото си, ако успея да го довърша.

Той видимо се наду от възложената му задача — за един-два ужасни мига наистина си помислих, че може да ми отдаде чест.

— Да, сър, слушам.

— Започни доклада си с това, че обстановката в блок Е вече е нормална. Това не е роман и директорът няма да е доволен, ако украсяваш разказа си, за да подсилиш напрежението.

— Няма.

— Добре тогава, върви.

Той тръгна към вратата, после се обърна. Единственото нещо в него, на което със сигурност можеше да се разчита, беше инатът му. Отчаяно ми се искаше да е излязъл, слабините ми горяха, а той като че ли нямаше никакво намерение да тръгне.

— Добре ли си, Пол? — попита. — Май че те тресе? Да не си пипнал грип? Щото цялото ти лице е в пот.

— Може и да съм пипнал нещо, но, общо взето, съм добре — отвърнах. — Върви, Пърси, върви да докладваш на директора.

Той кимна и излезе — слава Богу за дребното му блоговоление. Веднага щом вратата се затвори, аз се хвърлих към кабинета си. Като оставях бюрото на дежурния празно, нарушавах правилника, но сега това не ме интересуваше. Бях много зле — като сутринта.

Успях да се добера до малката тоалетна зад бюрото и да не си свърша работата в панталоните. Трябваше да запуша устата си с длан, за да приглуша вика, когато започнах да уринирам, и опипом се хванах за мивката с другата ръка. Не беше като вкъщи, където можех да падна на колене и да се изпикая до купчината дърва — ако го направех тук, урината щеше да потече навсякъде по пода.

Успях да се задържа изправен и да не изкрещя. Чувствах се така, сякаш урината ми бе пълна с парченца ситно натрошено стъкло. Миризмата, която се надигаше от тоалетната чиния, беше блатиста и неприятна и виждах бялото вещество — гной, предполагам — плуващо по повърхността на водата.

Взех от закачалката пешкир и изтрих лицето си. Потях се естествено, от мен направо течеше вода. Погледнах се в металното огледало и видях почервенялото лице на човек, който има висока температура. Трийсет и девет градуса? Четирийсет? Навярно бе по-добре да не зная. Върнах пешкира на закачалката, влязох в кабинета си и бавно се насочих към вратата. Страхувах се, че може да влезе Бил Додж или някой друг и да види, че няма кой да наглежда тримата затворници, но не беше дошъл никой. Уортън продължаваше да е в безсъзнание върху койката си, Делакроа се бе укротил, а Джон Кофи изобщо не беше издал нито звук, внезапно осъзнах аз. Нито един. А това бе тревожно.

Минах по Пътя и погледнах в килията му. Почти очаквах да открия, че се е самоубил по един от двата типични за отделенията на смъртниците начина — или като се обеси на панталоните си, или като си прегризе вените. Оказа се, че няма такова нещо. Кофи просто седеше на края на койката с ръце в скута — най-едрия мъж, когото съм виждал през живота си — и ме гледаше със странните си, влажни очи.

— Шефе? — рече той.

— Какво има, голямо момче?

— Трябва да те видя.

— В момента не ме ли гледаш, Джон Кофи?

Гигантът не отговори нищо, просто продължи да ме наблюдава със странния си мокър поглед. Въздъхнах.

— След малко, голямо момче.

Хвърлих поглед към Делакроа, който стоеше до решетките на килията си. Господин Джингълс, неговият мишок (Делакроа би ви казал, че е дресирал господин Джингълс да прави разни номера, но ние, които работехме на Зеления път, единодушно смятахме, че той се е дресирал сам), неспокойно скачаше от едната протегната ръка на Дел до другата, като акробат, който скача от платформи високо над арената. Очите му бяха огромни, ушите му бяха прилепнали към лъскавия му кафяв череп. Изобщо не се съмнявах, че мишката реагира на нервността на Делакроа. Докато го гледах, животинчето се спусна по крачола на французина и пресече килията до стената, където лежеше ярко оцветената макара. То я избута обратно до краката на Делакроа и вдигна изпълнен с очакване поглед към него, но дребният затворник не забелязваше приятелчето си, поне за момента.

— Какво става, шефе? — попита той. — Кой е ранен?

— Всичко е наред — отвърнах. — Новият ни клиент пристигна като лъв, но сега се е кротнал като агънце. Всичко е добре, когато свършва добре.

— Още не е свършило — рече Делакроа, като погледна нагоре по Пътя към килията на Уортън. — L’homme mauvais, c’est vrai!

— Е — казах аз, — не го взимай навътре, Дел. Никой няма да те кара да играеш на двора с него на въже.

Зад мен се разнесе скърцане, когато Кофи се изправи от койката си.

— Шефе Еджкоум! — повтори той. Този път гласът му бе настоятелен. — Трябва да говоря с теб!

Обърнах се към него, като си мислех: „Добре, няма проблем, разговорите са основната ми работа.“ През цялото време се опитвах да не треперя, защото от треската ми беше студено. Освен в слабините ми, които все още усещах като разцепени, напълнени с жарава и после отново зашити.

— Ами говори, Джон Кофи — казах, като се мъчех гласът ми да звучи спокойно. За пръв път откакто бе дошъл в блок Е, той изглеждаше наистина тук, наистина сред нас. Почти непрестанните струйки сълзи в ъгълчетата на очите му бяха пресъхнали, поне за момента, и знаех, че вижда онова, към което гледаше — господин Пол Еджкоум, главен надзирател в блок Е, а не някое място, на което му се искаше да се върне и да поправи ужасното нещо, което беше извършил.

— Не — рече ми. — Трябва да влезеш тук.

— Нали знаеш, че не мога да го направя — отвърнах, като продължавах да се опитвам да говоря спокойно, — поне не веднага. Сега съм сам тук, а ти си по-тежък от мен най-малко с тон и половина. Следобед имахме проблем и той ми е достатъчен. Така че просто ще си побъбрим през решетките, ако нямаш нищо против и…

— Моля те! — Стискаше решетките толкова силно, че кокалчетата на ръцете и ноктите му бяха побелели. Лицето му беше издължено от мъка, онези странни очи гледаха остро от някаква вътрешна потребност, която не можех да разбера. Спомням си как си помислих, че навярно бих могъл да я проумея, ако не бях толкова болен, а това би ми дало възможност да му помогна да я реши. В повечето случаи, когато знаеш от какво се нуждае човек, все едно, че го познаваш. — Моля те, шефе Еджкоум! Трябва да влезеш при мен!

„Това е най-невероятното нещо, което някога съм чувал“ — помислих си и после осъзнах нещо още по-невероятно: щях да го направя. Бях откачил ключовете от колана си и търсех сред тях онези, които отваряха килията на Джон Кофи. Можеше да ме хване и да ме строши на коляното си като суха съчка даже в ден, в който бях добре и се чувствах чудесно, а днешният не беше такъв. И въпреки това щях да го направя. Сам и по-малко от час след нагледната демонстрация докъде водят глупостта и невниманието, когато си имаш работа с убийци, щях да отворя килията на този чернокож гигант, да вляза вътре и да седна при него. Ако ме разкриеха, спокойно можех да загубя работата си, дори затворникът да не стореше нищо лошо, но въпреки всичко щях да го направя.

„Спри — казах си аз, — спри веднага, Пол.“ Но не спрях. Отключих горната ключалка, после долната и плъзнах вратата по релсата.

— Нали знаеш, шефе, това може да не е толкова добра идея — рече Делакроа толкова нервно, че при други обстоятелства щях да се разсмея.

— Гледай си работата и аз ще си гледам моята — без да се обръщам му отвърнах аз. Погледът ми бе впит в очите на Джон Кофи, при това толкова силно, че все едно беше прикован. Сякаш бях хипнотизиран. Като че ли чувах гласа си да кънти из долина. По дяволите, може би наистина бях хипнотизиран. — Просто си легни и си почини.

— За Бога, тук всички са луди — с треперещ глас изрече той. — Господин Джингълс, направо ми се иска да ме слагат на стола и да се свършва с туй!

Влязох в килията на Кофи. Той отстъпи пред мен. Когато стигна заднешком до койката си — ръбът й го блъсна в прасците, толкова висок беше — гигантът седна на нея. После потупа дюшека до себе си, без да откъсва очи от моите. Седнах до него и той ме прегърна през раменете, сякаш бяхме на кино и аз бях момиче.

— Какво искаш, Джон Кофи? — попитах, като все още го гледах в очите — в онези тъжни, ведри очи.

— Само да ти помогна — рече и въздъхна като човек, изправен пред работа, която не му допада много. После спусна дланта си и я сложи между краката ми върху онази плоска кост на трийсетина сантиметра под пъпа.

— Хей! — извиках аз. — Разкарай си проклетата ръка…

Тогава изведнъж се разтърсих от някакъв силен, но безболезнен удар. Той ме накара да подскоча на койката и да се отпусна назад, накара ме да се сетя за стария Ту-Ту, който викаше, че се пържел, че бил станал на печена пуйка. Нямаше топлина, нито пък усещане за електрически удар, но за миг цветовете в очите ми се размиха, сякаш някой натискаше света и го караше да се поти. Можех да видя всяка пора по лицето на Джон Кофи, можех да видя всяка червена жилка в далечните му очи, можех да видя малката заздравяваща драскотина на брадичката му. Съзнавах, че пръстите ми се свиват, за да хванат разредения въздух, и че краката ми удрят по пода на килията на Кофи.

После всичко свърши. Уринарната ми инфекция също. И горещината, и ужасната пулсираща болка бяха изчезнали от слабините ми. Като че ли нямах и температура. Все още усещах избилата от нея по тялото ми пот и можех да я помириша, но вече ми нямаше нищо.

— Какво става? — остро извика Делакроа. Гласът му продължаваше да идва отдалече, но когато Джон Кофи се наведе напред и визуалният ни контакт прекъсна, думите на дребния французин изведнъж станаха ясни. Сякаш някой бе извадил памук или тапи от ушите ми. — Какво прави той с теб?

Не му отговорих. Кофи се беше навел над скута си, лицето му се движеше, а гърлото му се бе подуло. Очите му бяха изцъклени. Приличаше на човек, в чието гърло е заседнала пилешка кост.

— Джон! — казах и го потупах по гърба. Това беше единственото, което ми дойде наум да направя. — Какво има, Джон?

Той се закашля, после издаде неприятен звук като от повръщане. Устните му се отвориха така, както понякога правят конете, за да им сложат юздичката — неохотно, с оголени като че ли в отчаяна усмивка зъби. После се отвориха и зъбите му и той издиша облак от мънички черни насекоми, които приличаха на комари. Те яростно закръжиха между коленете му, побеляха и изчезнаха.

Изведнъж цялата сила от слабините ми се стопи. Сякаш мускулите ми се бяха превърнали във вода. Облегнах се назад на каменната стена на килията. Спомням си, че мислено повтарях името на Спасителя — Исусе, Исусе, Исусе и така до безкрай — мислех си също и че от температурата съм започнал да бълнувам. Това беше всичко.

После осъзнах, че Делакроа вика за помощ — французинът съобщаваше на света, че Джон Кофи ме убива, при това го съобщаваше с всичката сила на дробовете си. Негърът се бе навел над мен, да, но само за да се увери, че съм добре.

— Млъкни, Дел — казах и се изправих на крака. Изчаках болката да разкъса слабините ми, но нямаше нищо. Бях по-добре. Наистина. Изпитвах известна замаяност, но тя премина още преди да успея да реагирам и да се хвана за решетките на вратата. — Съвсем добре съм.

— Излизай от там — нареди ми той. Думите му прозвучаха като на нервна старица, която казва на хлапе да слезе от ябълковото дърво. — Не трябва да си там вътре, щом в блока няма никой друг.

Погледнах към Джон Кофи, който седеше на койката, поставил огромните си като дънери ръце върху коленете. Той също погледна към мен. Трябваше малко да повдигне глава, но не много.

— Какво направи, голямо момче? — тихо попитах. — Какво направи с мен?

— Помогнах ти — отвърна. — Помогнах ти, нали?

— Да, предполагам, но как? Как ми помогна?

Той поклати глава — надясно, наляво и обратно по средата. Не знаеше как ми е помогнал (как ме е излекувал) и спокойното му лице предполагаше, че не дава и пукната пара — не повече, отколкото давах аз за техниката на тичане на спринтьорите в състезанието по случай Четвърти юли. Мислех си да го попитам откъде е разбрал, че съм болен, само че несъмнено щях да получа същото поклащане на глава. Веднъж прочетох някъде един израз и никога повече не го забравих, нещо за „загадка, обвита в тайнственост“. Тъкмо това представляваше Джон Кофи и предполагам, че можеше да спи нощем само защото не го интересуваше. Пърси го наричаше кретен, което беше жестоко, но не бе много далеч от истината. Нашето голямо момче знаеше името си, знаеше и че не се пише като кафе, и това като че ли бе всичко, което го интересуваше.

Сякаш за да подчертае това, той отново поклати глава по характерния си бавен начин, после легна на койката си с пъхнати като възглавница под лявата си страна ръце и с лице към стената. Краката му висяха от края на леглото, но, изглежда, това изобщо не го притесняваше. Ризата му беше повдигната и можех да видя белезите, които минаваха по целия му гръб.

Излязох от килията, заключих я, после застанах пред Делакроа, който се беше вкопчил в решетките на вратата и тревожно ме гледаше. Навярно дори уплашено. Господин Джингълс седеше на рамото му и тънките му мустачки потрепваха.

— Какво ти направи тъмнокожият? — попита французинът. — Какво стори тоз магьосник? Някоя магия ли?

— Не знам за какво приказваш, Дел.

— Глупости, не знаеш! Я се виж! Цял си променен! Даже ходиш различно, шефе!

Навярно наистина ходех различно. В слабините ми се разливаше приятно усещане за спокойствие, толкова силно, че почти преливаше в екстаз — всеки, който е изпитвал ужасна болка и после е оздравял, ще разбере какво имам предвид.

— Всичко е наред, Дел — настоях аз. — Джон Кофи имаше кошмар, това е.

— Той е магьосник! — високо каза Делакроа. По горната му устна бяха избили капчици пот. Не беше видял много, но достатъчно, че да се уплаши почти до смърт. — Той е черен магьосник!

Французинът се протегна, взе мишката и я вдигна пред лицето си. После извади от джоба си розово парченце — един от онези ментови бонбони. Подаде й го, но отначало тя не му обърна внимание. Вместо това приближи муцунка към него и подуши дъха му така, както човек би помирисал букет цветя. Малките й блестящи очички бяха полузатворени в изражение, напомнящо на екстаз. Делакроа целуна мишлето по носа и животинчето не се възпротиви. После пое предложения му бонбон и започна да го яде. Известно време затворникът го гледа, след това се обърна към мен. Изведнъж разбрах.

— Мишката ти го е казала. Прав ли съм?

— Oui.

— По същия начин, по който ти е прошепнала името си.

— Oui, прошепна ми го на ухото.

— Лягай си, Дел — казах. — Почини си малко. Всички тези шепнения трябва да са те изтощили.

Той каза още нещо — обвини ми, че не му вярвам, предполагам. Гласът му сякаш отново идваше отдалеч. И когато се върнах на бюрото на дежурния, като че ли изобщо не ходех по-скоро се носех или може би дори не се движех, а килиите просто се плъзгаха от двете ми страни като на скрити колела.

Понечих да седна нормално, но не бях стигнал и до средата на движението си, когато коленете ми се подкосиха и аз се стоварих върху синята възглавница, която преди година Хари бе донесъл от дома си. Ако го нямаше столът, мисля, че щях да се сгромолясам направо на пода, без да минавам през старта и да взимам двеста долара11.

Седях там и не усещах нищо в слабините си, в които само допреди десет минути беше бушувал истински пожар. „Помогнах ти, нали?“ бе казал Джон Кофи и това беше вярно, поне що се отнасяше до тялото ми. Положението с ума ми обаче бе съвсем друго. В това отношение той изобщо не ми беше помогнал.

Очите ми попаднаха върху купчината формуляри под тенекиения пепелник, който държахме в ъгъла на бюрото. Отгоре бе напечатано „БЛОКОВ ДОКЛАД“, а приблизително по средата имаше празно пространство, озаглавено „Докладвайте всички необичайни случаи“. В доклада си за днес щях да впиша в тази графа необичайното пристигане на Уилям Уортън. Но какво щеше да стане, ако разкажех и за случилото се в килията на Джон Кофи? Виждах се как вдигам молива — онзи, чийто връх Бруталния винаги ближеше — и с едри главни букви написвам една-единствена дума: „ЧУДО“.

Това би трябвало да е смешно, но вместо да се усмихна, ненадейно се изпълних с увереност, че ще се разплача. Скрих лицето си в шепи и притиснах длани към устата си, за да заглуша риданията — не исках отново да плаша Дел, точно когато започваше да се успокоява — но нямаше ридания. Нито пък сълзи. След няколко секунди отпуснах ръце върху бюрото и ги скръстих. Не знаех какво изпитвам и единствената ясна мисъл в главата ми беше желанието никой да не се появи в блока, докато не успея да се овладея. Страхувах се от онова, което можеха да видят на лицето ми.

Взех пред себе си един от формулярите. Щях да изчакам, докато се поуспокоя малко, за да напиша как новото ми проблемно дете едва не удуши Дийн Стантън, но междувременно можех да попълня останалите стандартни глупости. Мислех си, че почеркът ми може да изглежда странно — треперлив — но се оказа същият, както винаги.

Около пет минути след като започнах, оставих молива и отидох в тоалетната до офиса ми по малка нужда. Не ми се ходеше много, но все пак щях да успея да го направя, за да проверя какво е станало с мен, мислех си аз. Докато стоях там и чаках кранчето да потече, бях сигурен, че ще ме боли също като сутринта, сякаш пикаех мънички парченца натрошено стъкло, че онова, което ми е направил Кофи, в края на краищата ще се окаже само хипноза и от това може би щях да изпитам облекчение въпреки болката.

Само че болка нямаше и урината ми бе съвсем чиста, без никаква гной. Закопчах се, дръпнах веригата на казанчето и се върнах, за да седна отново на бюрото.

Знаех какво се е случило — предполагам, че съм го знаел още когато се опитвах да се убедя, че съм бил хипнотизиран. Бях преживял изцеление, истинско чудо от типа Слава на Иисус, Бог е всемогъщ. Като дете майка ми и сестрите й ме мъкнеха но най-различни баптистки и петдесятни черкви, в които се бях наслушал на всякакви такива истории. Изобщо не им вярвах, но имаше много хора, които вярваха. Един от тях бе човек на име Рой Делфайнс, който живееше със семейството си на около три километра от нас. Тогава бях на шест години. Делфайнс беше отсякъл кутрето на сина си с брадва, инцидент, станал, когато момчето ненадейно преместило ръка върху дънера, който баща му сечал. Този мъж твърдеше, че в действителност изтъркал килима с коленете си през онази есен и зима и през пролетта пръстът на момчето отново пораснал. Пораснал дори и нокътят му. Повярвах му, когато го разказваше по време на църковните събирания. В думите му имаше простичка искреност, на която просто не бе възможно да не повярваш. „Малко го сърбеше, ’гат пръста му почна да никне, не му даваше да заспи — разказваше Рой Делфайнс, — но той знайше, че туй е Божи сърбеж и търпеше. Слава на Иисус, Бог е всемогъщ!“

Разказът на Рой Делфайнс бе само един от многото — израснах в традицията на чудеса и изцелявания. Израснах и с вяра в магията: гнила вода за брадавици, мъх под възглавницата ти, за да облекчи нещастната ти любов — но не вярвах, че Джон Кофи е магьосник. Бях го гледал в очите. Нещо повече, бях усетил докосването му. Докосването му беше като на някакъв странен и чудесен лекар.

„Помогнах ти, нали?“

Тези думи продължаваха да кънтят в главата ми като натрапчива песен, от която не можеш да се избавиш, или като заклинание.

„Помогнах ти, нали?“

Само че не ми беше помогнал той. А Господ. Това, че Джон Кофи използваше лично местоимение, можеше по-скоро да се отдаде на невежество, а не на гордост, но аз знаех — поне вярвах — какво бях научил за изцелението в любимите на двайсет и две годишната ми майка и на лелите ми черкви: че то няма нищо общо с изцеления или с лечителя, а с Божията воля. Нормално е да се радваш, че някой е оздравял, това е в реда на нещата, но изцеленият е длъжен да пита защо — да се замисли за Божията воля и за необикновените далечини, до които Господ е стигнал, за да осъществи волята Си.

Какво искаше Господ от мен в този случай? Какво искаше толкова силно, че да вложи изцелителна сила в ръцете на един убиец на деца? Да съм в блока, а не вкъщи, болен в леглото, треперещ и излъчващ смрад на сулфамид, изливаща се през порите ми? Навярно бе така — може би трябваше да съм тук, а не вкъщи, в случай, че Дивия Бил Уортън отново решеше да се разбеснее или за да се погрижа Пърси Уетмор да не извърши някоя опасна глупост. Добре тогава. Така да бъде. Щях да си държа очите отворени… и устата затворена, особено за чудотворното си изцеление.

Никой нямаше да се усъмни в оздравяването ми — щях да отговарям на всички, че се оправям. Нали до онзи ден искрено бях вярвал в това. Даже бях казал на директора Мурс, че съм по-добре. Делакроа беше видял нещо, но смятах, че ще си държи езика зад зъбите (навярно от страх, че в противен случай Джон Кофи ще го омагьоса). Що се отнасяше до самия Кофи, навярно вече бе забравил за случилото се. В края на краищата той просто беше канал за осъществяване на Божията воля, а на света няма канал, който да си спомня, че водата е текла по него, след като дъждът е спрял. Така че реших да си държа устата затворена по въпроса. Нямах си и представа колко скоро щях да разкажа всичко, нито пък на кого щях да го разкажа.

По бях заинтригуван от моето голямо момче и нямаше смисъл да го крия от себе си. След онова, което се случи с мен в неговата килия, бях по-заинтригуван отвсякога.

4.

Преди да си тръгна вечерта двамата с Бруталния се разбрахме да ме покрие за следващия ден, ако закъснея за работа. Когато станах на сутринта, аз поех към Тефтън, окръг Трапингъс.

— Не съм сигурна, че ми харесва да се вълнуваш толкова за онзи тип Кофи рече жена ми, като ми подаде обяда — Джанис никога не вярваше на крайпътните закусвални и казваше, че във всяка една от тях човек го дебнели стомашни болки. — Ти не си такъв човек, Пол.

— Не се вълнувам за него — отвърнах аз. — Просто съм любопитен, това е всичко.

— От опит зная, че едното води до другото — язвително каза Джанис и после силно ме целуна по устата. — Поне изглеждаш по-добре. От известно време се тревожех за теб. Добре ли е кранчето?

— Добре е — потвърдих аз и потеглих, като си тананиках песнички като „Ела в летящата ми машина, Джоузефин“ и „Червиви сме с пари“, за да не ми е скучно.

Първо отидох в тефтънския „Интелидженсър“ и там ми казаха, че Бърт Хамърсмит, човекът, когото търсех, най-вероятно е в окръжния съд. В съда ми съобщиха, че Хамърсмит е бил там, но че си е тръгнал, когато заради спукан водопровод се наложило да закрият основното заседание — процес за изнасилване (на страниците на „Интелидженсър“ за престъплението щяха да пишат като за „нападение срещу жена“ — ето как говореха за такива неща в дните преди на сцената да се появят Рики Лейк и Карни Уилсън). Според тях навярно си беше отишъл вкъщи. Дадоха ми известни указания за мръсния път, толкова разбит и тесен, че едва посмях да мина с форда си по него, и там открих репортера. Хамърсмит бе написал повечето от материалите за процеса на Кофи и от него научих основните подробности за краткото му преследване и залавяне. Имам предвид, разбира се, подробностите, които „Интелидженсър“ смяташе за прекалено ужасни, за да ги отпечата.

Госпожа Хамърсмит беше млада жена с уморено красиво лице и ръце, червени от прането с луга. Не ме попита по каква работа идвам, а просто ме преведе през малката къща, в която се разнасяше аромат на печено, до малка веранда, на която с бутилка сода в ръка и с все още неразгърнато списание „Либърти“ в скута си седеше съпругът й. Задният двор бе малък и полегат. Край люлката в края му се дърпаха и се смееха две деца. От верандата не можех да определя пола им, но си помислих, че навярно са момче и момиче. Може би дори бяха близнаци, което хвърляше интересна светлина върху участието на баща им, колкото и незначително да беше, в процеса на Кофи. По-близо, по средата на гол участък, осеян с кучешки изпражнения, се виждаше колибка. От кучето нямаше и следа — бе поредният нетипично горещ за сезона ден и предполагах, че навярно дреме вътре.

— Бърт, имаш гости — каза госпожа Хамърсмит.

— Добре — отвърна той. Погледна към мен, погледна към жена си, после обратно към децата си, които очевидно бяха голямата му любов. Беше слаб мъж, почти болезнено слаб, сякаш току-що се съвземаше от тежка болест, и косата му бе започнала да окапва. Съпругата му колебливо го докосна по рамото с червената си, подута от пране длан. Хамърсмит не я погледна, нито протегна ръка да отвърне на жеста й и след секунда жената се отдръпна. Бегло ми мина през ум, че приличат повече на брат и сестра, отколкото на съпрузи — той беше наследил ума, тя красотата, но и двамата по нещо си приличаха, наследственост, от която не може да се избяга. По-късно, когато се прибрах вкъщи, разбрах, че изобщо не са си приличали — причината, поради която ми се бе сторило така, се криеше в последиците от стреса и скръбта, изписани по лицата им. Странно, как болката оставя отпечатъка си върху нас и ни кара да изглеждаме като едно семейство.

— Искате ли нещо разхладително, господин… — попита тя.

— Казвам се Еджкоум — отвърнах аз. — Пол Еджкоум. Да, благодаря ви. Нещо студено ще ми дойде добре, госпожо.

Жената се върна в къщата. Протегнах ръка на Хамърсмит и той за кратко я стисна. Дланта му беше отпусната и студена и той не откъсваше очи от децата в дъното на двора.

— Господин Хамърсмит, аз съм главен надзирател в блок Е в щатския затвор в Студената планина. Това е…

— Зная какво е — прекъсна ме и ме погледна с повече интерес. — Е — главният надзирател на Зеления път лично стои на верандата ми. Какво ви е накарало да изминете осемдесет километра, за да приказвате с един репортер от местния вестник?

— Джон Кофи — отвърнах аз.

Струва ми се, че очаквах някаква енергична реакция (децата, които можеха да са близнаци, подсъзнателно ми въздействаха… както навярно и кучешката колибка — семейство Детерик бяха имали куче), но Хамърсмит само вдигна вежди и отпи от содата си.

— Сега Кофи е ваш проблем, нали?

— Не е голям проблем — казах. — Не обича тъмното и през повечето време плаче, но в нашата работа това не е нещо сериозно. Имаме и по-тежки случаи.

— Плаче много, а? — попита Хамърсмит. — Е, има за какво да плаче. Като се знае какво е направил. Какво точно ви интересува?

— Всичко, каквото можете да ми кажете. Чел съм репортажите ви във вестника, така че искам да науча нещо, за което не сте писали.

Той ме изгледа остро.

— Като например как са изглеждали момиченцата? Като например какво точно е направил с тях? Такива неща ли ви интересуват, господин Еджкоум?

— Не — отвърнах, като се опитвах да говоря спокойно. — Не ме интересуват момичетата на Детерик, сър. Клетите дребосъчета са мъртви. Но Кофи не е — и аз съм заинтригуван от него.

— Добре. Вземете си стол и седнете, господин Еджкоум. Простете ми, ако преди малко съм се държал прекалено рязко, но в хода на работата ми се случва да срещам много лешояди. По дяволите, даже обвиняват самия мен, че често съм се държал като тях. Просто исках да се уверя, че не сте такъв.

— Уверихте ли се?

— Достатъчно, предполагам — с безразличен глас отвърна той. Историята, която ми разказа, е почти същата, като онази, която ви описах — как госпожа Детерик открила празната веранда с откачена от горната панта врата, със захвърлени в ъгъла завивки и с кръв по стъпалата, как синът й и съпругът й тръгнали по следите на престъпника, как събраният отряд ги настигнал и скоро открили Джон Кофи. Как Кофи седял на речния бряг и виел, стиснал труповете в огромните си ръце като големи кукли. Облечен в бяла риза с разкопчана яка и сиви панталони, мършавият репортер говореше с тих, безизразен глас… но очите му нито за миг не се откъсваха от собствените му деца, които се дърпаха, смееха се и се редуваха на люлката в подножието на склона. Някъде по средата на разказа съпругата му се върна с бутилка домашен газиран сироп, студен, гъст и вкусен. Тя остана да послуша известно време, после извика децата горе, защото сладките скоро щели да бъдат готови.

— Идваме, мамо! — чу се гласчето на малко момиченце и жената отново се върна в къщата.

Когато свърши, Хамърсмит попита:

— И защо ви интересува всичко това? При мен никога досега не е идвал затворнически надзирател, вие сте първият.

— Казах ви…

— Че сте заинтригуван, да. Хората са любопитни, зная го, и слава Богу, иначе щях да загубя службата си и щеше да ми се наложи да си търся истинска работа. Но осемдесет километра са прекалено много само за да задоволите любопитството си, особено след като последните трийсет са по отвратителен път. Защо не ми кажете истината, Еджкоум? Аз задоволих вашето любопитство, задоволете и вие моето.

„Ами — можех да му кажа аз, — имах уринарна инфекция и Джон Кофи ме докосна с ръце, и ме излекува. Човекът, изнасилил и убил онези две момиченца. Ето защо ме интересува. Чудя се даже дали Хоумър Крибъс и помощник-шерифът Роб Макгий не са допуснали грешка, като са го арестували. И продължавам да се чудя въпреки всички улики срещу него. Защото е трудно да се повярва, че човек, който има такава сила в ръцете си, може да изнасилва и убива деца.“

Не, навярно не трябваше да му казвам това.

— Чудех се за две неща — отвърнах. — Първото е дали някога преди е правил такова нещо.

Хамърсмит се обърна към мен. Погледът му изведнъж бе станал остър и заинтригуван и видях, че наистина е интелигентен. Може би даже много, по някакъв ненатрапващ се начин.

— Защо? — попита той. — Какво знаете, Еджкоум? Какво ви е казал той?

— Нищо. Но хората, които направят такова нещо веднъж, обикновено го правят отново. Просто започва да им харесва.

— Да — съгласи се репортерът. — Правят го. Наистина го правят.

— И ми дойде наум, че не е трудно да се провери. Сигурно е лесно да се проследи миналото на човек с неговия ръст, при това негър.

— Логично е, но грешите. Поне в случая с Кофи. Зная го.

— Опитвали ли сте се?

— Да и не открих нищо. Неколцина от работниците в железницата смятаха, че са го видели в Ноксвил два дни преди да бъдат убити момичетата на Детерик. Това не е странно — когато са го хванали, е бил на другия бряг на реката срещу железопътната линия и навярно е пристигнал от Тенеси тъкмо по този път. Получих писмо от някакъв човек от Кентъки, който твърдеше, че в ранната пролет на тази година наел огромен плешив негър да му носи щайгите. Пратих му снимката на Кофи и той потвърди, че става дума за него. Но нищо повече… — Хамърсмит сви рамене и поклати глава.

— Всичко това не ви ли се струва малко странно?

— Струва ми се твърде странно, господин Еджкоум. Като че е паднал направо от небето. Самият той не ми помогна много — не е в състояние да си спомни дори какво е правил предишния ден.

— Така е — съгласих се аз. — Как си го обяснявате?

— Сега сме в Депресия — отвърна той, — ето как си го обяснявам. Всички пътища са пълни с хора. Окитата12 искат да берат праскови в Калифорния, бедните бели от планините искат да строят автомобили в Детройт, негрите от Мисисипи искат да работят в обувни или текстилни фабрики в Нова Англия. Всички — и черни, и бели — си мислят, че ще са по-добре някъде другаде. В Америка винаги е било така. Даже гигант като Кофи остава незабелязан където и да отиде… поне докато не реши да убие две момиченца. Малки бели момиченца.

— Вие вярвате ли в това? — попитах.

Той ми отправи ироничен поглед от прекалено слабото си лице.

— Понякога вярвам.

Жена му се показа от кухненския прозорец като машинист от локомотив и извика:

— Деца! Сладките са готови! — После се обърна към мен. — Искате ли една сладка, господин Еджкоум?

— Сигурен съм, че са чудесни, госпожо, но този път ще пропусна.

— Добре.

Тя се прибра вътре.

— Виждали ли сте белезите по тялото му? — ненадейно попита Хамърсмит. Продължаваше да гледа към децата, които сякаш не можеха да се откъснат от люлката — дори и заради сладките.

— Да. — Но бях изненадан, че той ги е виждал.

Репортерът забеляза реакцията ми и се засмя.

— Един от големите успехи на адвоката беше, че успя да накара Кофи да си свали ризата и да покаже белезите си на съдебните заседатели. Прокурорът Джордж Питърсън възрази, но съдията не го взе под внимание. Старият Джордж можеше да си спести усилията — заседателите по тези краища не се влияят от всички онези психологически глупости как хората, към които са се държали зле, просто не можели да се владеят. Те смятат тъкмо обратното. Самият аз до голяма степен също съм на това мнение… но въпреки всичко онези белези бяха ужасни. Забелязали ли сте нещо друго в тях, Еджкоум?

Бях виждал негъра гол в банята и го бях забелязал, да — знаех точно какво има предвид.

— На разстояние са един от друг. Почти като решетка.

— Знаете ли какво означава това?

— Някой жестоко го е бил като дете — отвърнах. — Преди да порасне.

— Но не са успели да избият дявола от него, нали, Еджкоум? Не е трябвало да си хабят пръчката, а просто да го удавят в реката като бездомно коте, не мислите ли?

Предполагам, че би било най-разумно просто да се съглася и да си тръгна, но не можех. Бях го видял. Бях го и почувствал. Бях почувствал докосването на ръцете му.

— Той е… странен — казах. — Но в него като че ли няма каквато и да е агресивност. Зная в какво положение са го открили, но ми е трудно да се съглася с това при всичко, което виждам в блока. Познавам агресивните, господин Хамърсмит. — Имах предвид Уортън, разбира се, Уортън, който душеше Дийн Стантън с веригата на китките си и викаше: „Хе-ей, момчета! Каква веселба, а? Нали?“

Сега репортерът ме гледаше внимателно и леко се усмихваше, недоверчива усмивка, за която не ми пукаше много.

— Не сте дошъл тук, за да получите представа дали може да е убил други момиченца някъде другаде. Дошъл сте, за да разберете дали смятам, че изобщо го е направил. Така е, нали? Признайте си, Еджкоум.

Допих студения си сироп, оставих бутилката върху малката масичка и отвърнах:

— Е? Смятате ли?

— Деца! — извика той, като леко се наведе напред на стола си. — Веднага елате тук горе, за да си вземете сладки! — После се отпусна назад и ме погледна. Леката му усмивка — онази, за която не ми пукаше много — отново беше на устните му. — Ще ви кажа нещо. И ще ме изслушате внимателно, защото може би трябва да го знаете.

— Слушам ви.

— Имахме куче, което се казваше сър Галахад. — Посочи с палец към колибката. — Добро куче. Не породисто, но мило. Спокойно. Готово да ти оближе ръката или да донесе пръчка. Има много помияри като него, нали така?

Свих рамене и кимнах.

— В много отношения добрият помияр е като вашия негър. Свиквате с него и обикновено постепенно започвате да го обичате. Не е полезен с нещо конкретно, но го държите при себе си, защото смятате, че ви обича. И ако имате късмет, господин Еджкоум, наистина е така. Ние със Синтия обаче нямахме късмет. — Той въздъхна — продължителна и някак си суха въздишка, като вятър, прошумолял сред паднали листа. После отново посочи към колибката и аз се зачудих как преди не съм забелязал изоставения й вид или факта, че изпражненията са побелели и отчасти са се разсипали на прах.

— Преди чистех след него — рече Хамърсмит — и редовно поправях покрива на колибката му, за да не му вали вътре. В това отношение сър Галахад също беше като вашия негър, който няма да свърши тези неща сам. Сега не я докосвам и изобщо не съм се приближавал до нея след инцидента… ако може да се нарече инцидент. Отидох с пушката си и го застрелях, но от тогава не съм стъпвал там. Просто не мога. Предполагам, че след време ще го направя. Ще почистя мръсотията и ще разваля колибката му.

Децата най-после се появиха и внезапно почувствах, че не искам да идват — изведнъж това се превърна в последното нещо на света, което желаех. С момиченцето нямаше проблем, но момчето…

Те затрополиха нагоре по стълбите, погледнаха ме, изкикотиха се и тръгнаха към вратата на кухнята.

— Кейлъб — рече Хамърсмит. — Ела тук. Само за миг.

Момиченцето — определено негова близначка, трябва да бяха на една и съща възраст — влезе в кухнята. Момчето се приближи до баща си, свело глава към краката си. Знаеше, че е грозно. Бе само на четири годинки, струва ми се, но това е достатъчна възраст, за да знаеш, че си грозен. Баща му се опита да повдигне брадичката му с два пръста. Отначало момчето се съпротивляваше, но когато Хамърсмит каза „Моля те, синко“ с глас, изпълнен с добрина, кротост и обич, то се подчини.

От косата му се спускаше дълъг, заоблен белег, минаваше през челото му, през мъртвото му и втренчено око и стигаше до ъгъла на устата му, обезобразена от алчната усмивка на комарджия или навярно женкар. Едната му буза беше гладка и нормална, а другата — сгърчена нагоре като отсечен пън. Реших, че е била и пробита, но поне тази рана бе зараснала.

— Запази едното си око — каза Хамърсмит, като нежно галеше с пръсти обезобразената страна на детето. — Предполагам, че има късмет, че не ослепя. Искрено благодарим на Господ и за това. А, Кейлъб?

— Да, сър — срамежливо отвърна момчето — момчето, което щеше да търпи безмилостния бой на присмиващите му се хулиганчета през всичките си нещастни години в училище, момчето, което никога нямаше да играе на „шише“ и навярно никога нямаше да спи безплатно с жена, когато пораснеше, момчето, което винаги щеше да е отблъснато от топлия и светъл кръг на връстниците си, момчето, което през следващите шейсет-седемдесет години от живота си щеше да се гледа в огледалото и да си мисли: „Грозен, грозен, грозен.“

— Върви да си вземеш сладки — рече бащата и целуна изкривената уста на сина си.

— Да, сър — повтори Кейлъб и се затича към кухнята.

Хамърсмит извади от задния си джоб кърпичка и избърса очите си — сега бяха сухи, но предполагам, че бе свикнал да са влажни.

— Кучето беше тук, когато се родиха децата — продължи той. — Вкарах го в къщата да ги помирише, когато Синтия ги доведе от родилния дом и сър Галахад им облиза ръцете. Малките им ръчички. — Репортерът кимна, сякаш го потвърждаваше пред самия себе си. — Играеше си с тях, ближеше лицето на Ардън, докато не се разсмееше. Кейлъб му дърпаше ушите и когато започна да се учи да ходи, понякога обикаляше из двора, хванал Галахад за опашката. Кучето никога не му се зъбеше. На нито един от двамата.

Сега вече от очите му наистина се стичаха сълзи. Той автоматично ги изтри, като човек, който има дълъг опит.

— Нямаше никакъв повод. Кейлъб нито го нарани, нито му викаше, нищо. Зная го. Бях там. Ако не бях, момчето почти сигурно щеше да умре. Просто нямаше нищо, господин Еджкоум. Детето само доближи лице пред муцуната на кучето и на сър Галахад му е дошло наум — каквото там служи на кучето за ум — да го захапе. Да го убие, ако може. Кейлъб беше пред него и кучето го захапа. Тъкмо това се е случило и с Кофи. Бил е там, видял ги е на верандата, взел ги е, изнасилил ги е и ги е убил. Казвате, че сигурно трябва да е правил нещо подобно и преди и аз зная какво имате предвид, но може и да не го е правил. Моето куче не го беше правило никога преди, само тогава. Може би, ако оставеха Кофи на свобода, нямаше никога повече да го стори. Може би кучето ми никога повече нямаше да ухапе човек. Но това не ме интересуваше, нали разбирате? Отидох с пушката си, сграбчих го за нашийника и му отнесох главата.

Хамърсмит се бе задъхал.

— Образован съм колкото и всеки друг, господин Еджкоум, завършил съм колежа в Боулинг Грийн, учил съм история, журналистика, а също и малко философия. Обикновено се смятам за образован. Предполагам, че на Север не биха смятали така, но аз се смятам за образован. Не бих върнал робството за нищо на света. Мисля, че трябва да сме хуманни и великодушни в усилията си да решим расовия проблем. Но трябва да помним, че вашият негър ще ухапе, ако има такава възможност, също като помияра, ако има възможност и му дойде наум да го направи. Искате да знаете дали го е направил той, вашият сълзлив господин Кофи с осеяно от белези тяло?

Кимнах.

— О, да каза Хамърсмит. — Направил го е. Изобщо не се съмнявайте и не се обръщайте с гръб към него. Можете да се отървете един или стотици пъти… или даже хиляди… но накрая… — Вдигна ръка пред очите ми и бързо имитира с пръсти захапваща уста. — Разбирате ли?

Отново кимнах.

— Изнасилил ги е, убил ги е и после е съжалявал… но онези момиченца пак са си били изнасилени, онези момиченца пак са си били мъртви. Но вие ще го излекувате, нали, Еджкоум? След няколко седмици ще го излекувате, така че никога повече да не прави такива неща. — Той се изправи, приближи се до парапета на верандата и разсеяно се загледа към кучешката колибка насред онези изсъхнали изпражнения. — Трябва да ме извините — каза. — Тъй като днес следобед не се налага да съм в съда, мислех си да поостана със семейството си. Децата ти са малки само веднъж.

— Не се притеснявайте — отвърнах. — Усещах устните си изтръпнали и сковани. — Благодаря, че ми отделихте от времето си.

— Няма нищо — рече той.

От дома на Хамърсмит отидох направо в затвора. Пътуването бе дълго и този път не бях в състояние да се развеселявам с песнички. Чувствах се така, сякаш вече не можех да пея, поне за момента. Непрекъснато виждах пред очите си обезобразеното лице на онова клето момченце. И ръката на Хамърсмит, която захапваше въздуха.

5.

Дивия Бил Уортън направи първата си разходка до карцера още на следващия ден. Той прекара сутринта и следобеда кротък като агънце. Както скоро открихме, това състояние не беше естествено за него и вещаеше неприятности. После, към седем и половина същата вечер, Хари усетил нещо топло да потича по маншетите на униформените му панталони, които обул след пране за пръв път този ден. Било урина. Уилям Уортън стоял в килията си, оголил потъмнелите си зъби в дива усмивка и пикаел върху панталоните и обувките на Хари Теруилигър.

— Мръсният кучи син трябва да се е стискал цял ден — по-късно каза той, все още отвратен и бесен.

Е, така си беше. Дойде време да покажем на Уилям Уортън кой командва парада в блок Е. Хари повика мен и Бруталния, а аз съобщих на Дийн и Пърси, които също бяха дежурни. Вече имахме трима затворници, спомнете си, и бяхме в пълния си състав с групата ми от седем вечерта до три сутринта когато неприятностите бяха най-вероятни а други две смени покриваха останалата част от деня. Те се състояха предимно от външни хора, за които обикновено отговаряше Бил Додж. Общо взето, нещата вървяха добре и ми се струваше, че стига да успеех да преместя Пърси в дневната смяна, животът ще стане още по-приятен. Но не успях. Понякога се чудя дали това би променило нещата.

Така или иначе, в склада, отстрани на Стария Светльо имаше голяма водопроводна тръба и Дийн и Пърси закачиха за нея брезентов пожарен маркуч. После застанаха до крана, за да го отворят в случай на нужда.

Двамата с Бруталния побързахме към килията на Уортън, който все още стоеше изправен, като продължаваше да се хили. Оная му работа все още висеше от панталоните. Преди да си тръгна предишната вечер, бях взел усмирителната риза от карцера и я бях оставил в кабинета ми, като си мислех, че може да ни потрябва за новото ни проблемно дете. Сега я държах в едната си ръка, пъхнал показалеца си под един от брезентовите ремъци. Хари вървеше зад нас и носеше края на маркуча, който минаваше през кабинета ми, спускаше се по стъпалата към склада и стигаше до тръбата, където Дийн и Пърси го размотаваха колкото можеха по-бързо.

— Хей, к’во е туй? — попита Дивият Бил. Смееше се като хлапе на карнавал, толкова силно, че едва можеше да говори, и по бузите му се стичаха едри сълзи. — Много сте бързи. В момента ви готвя малко лайна. Много мекички. Ще ги имате до утре…

Той видя, че отключвам вратата на килията му и присви очи. Видя, че Бруталния е стиснал в едната си ръка револвер, а в другата — палката, и ги присви още повече.

— Можете да влезете изправени, но ще излезете по гръб, Били Хлапето ви го гарантира — каза ни той. После погледът му се върна към мен. — А ако си мислиш, че ще ми наденеш таз риза, много се лъжеш, глупако.

— Не си ти онзи, който решава нещата тук — отвърнах. — Трябва да го разбереш, но предполагам, че си прекалено тъп, за да го проумееш, без да ти дадем малък урок.

Отключих вратата и я плъзнах по релсата. Уортън отстъпи към койката си, все още с увиснал от гащите хуй, протегна ръце към мен с дланите нагоре и после започна да ме мами с пръст.

— Хайде, грозен скапаняк такъв. Ще си получите урока, да, но онова старо момче е най-подходящо за учител. — Той насочи погледа и захилените си, гнили зъби към Бруталния.

— Хайде, здравеняко, ти първи. Тоз път не мож се прокрадна иззад гърба ми. Остави тоз пистолет — тъй или иначе няма да стреляш, не и ти — и ще сме само двамата. Ще видим кой е по-добър, чо…

Бруталния влезе в килията, но не се насочи към Уортън. Веднага щом мина през вратата, сви вляво и присвитите очи на затворника се разшириха, когато видя насочения към него маркуч.

— Не, недей — каза той. — О, не, ти ня…

— Дийн! — извиках аз. — Включвай го! Докрай!

Уортън се хвърли напред и Бруталния ловко го удари — удар, за който, сигурен съм, Пърси си мечтаеше — по челото, като размаза палката си точно над веждите му. Уортън, който като че ли си мислеше, че преди него никога не сме си имали такива проблеми, падна на колене с отворени, но невиждащи очи. Тогава бликна водата. Хари залитна назад от силата й и после здраво стисна маркуча в ръце, насочил го напред като пушка. Струята уцели Дивия Бил Уортън право в гърдите, наполовина го преобърна и го отхвърли под койката му. От другия край на коридора Делакроа скачаше от крак на крак, високо крякаше и проклинаше Джон Кофи, като искаше от негъра да му каже какво става, кой печели и как онова gran’ fou ново момче възприема водното лечение. Джон не му отвръщаше нищо, просто тихо стоеше в прекалено късите си панталони и затворническите си чехли. Хвърлих му само един поглед, но това ми бе достатъчно, за да забележа същото му старо изражение, едновременно тъжно и ведро. Сякаш беше виждал всичко това и преди, не само веднъж-дваж, а хиляди пъти.

— Спрете водата! — извика Бруталния през рамо, после се метна напред в килията. Пъхна ръце под мишниците на припадналия Уортън и го издърпа изпод койката. Дивия Бил кашляше и издаваше хъркащ звук. Кръв капеше в замаяните му очи от мястото над веждите му, където го беше ударила палката на Бруталния.

Бяхме превърнали поставянето на усмирителната риза в истинска наука — двамата с Брутъс Хауъл се бяхме упражнявали като водевилни танцьори, разучаващи нов спектакъл. От време на време се налагаше да го правим наистина. Например сега. Бруталния изправи Уортън в седнало положение и протегна ръцете му напред, както дете би протегнало ръцете на парцалената си кукла. В очите на затворника тъкмо започваше отново да просветва съзнание. Очевидно разбираше, че ако веднага не реагира, после ще е прекалено късно, но връзките между мозъка и мускулите му все още бяха прекъснати и преди да успее да ги поправи, вече бях напъхал ръцете му в ръкавите на ризата, а Бруталния се бореше със закопчалките на гърба му. Докато свърши с това, аз хванах маншетите, скръстих ръцете на Уортън и завързах китките му с друг брезентов ремък. В крайна сметка той се свести прегърнал сам себе си.

— По дяволите, огромен кретен такъв, какво правят с него? — извика Делакроа. Чух, че господин Джингълс писука, сякаш и той искаше да разбере.

Пристигна Пърси. Ризата му беше мокра и се бе залепила за тялото му от борбата с водопровода. Лицето му пламтеше от възбуда. След него дойде Дийн с огърлица от лилав белег около гърлото си. Той изглеждаше доста по-спокоен.

— Хайде сега, Див Бил казах аз и изправих Уортън на крака. — Малко ще се поразходим.

— Не ме наричай така! — остро изкрещя той и ми се струва, че за пръв път виждахме истинските му чувства, а не просто камуфлажа на хитро животно. — Дивият Бил Хикок13 не е бил добър ездач! И никога не е убивал мечка с ловджийски нож! Бил е просто обикновен дървар! Тъпото копеле седяло с гръб към вратата и се оставило да го убие някакъв пиян!

— О, Господи, та това е цял урок по история! — възкликна Бруталния и го изблъска от килията му. — Човек никога не знае колко интересни неща ще научи тук. Но при толкова много интересни хора като теб предполагам, че това е естествено, нали? И знаеш ли какво? Съвсем скоро самият ти ще си история, Див Бил. Междувременно тръгвай по коридора. Приготвили сме ти стая. Нещо като стая за поохлаждане.

Уортън нададе бесен, нечленоразделен крясък и се хвърли срещу Бруталния, въпреки че вече бе целият закопчан в ризата с увити около тялото си ръце. Пърси понечи да извади палката си — лекарството „Уетмор“ за всички житейски проблеми — и Дийн го спря. Той му отправи озадачен и възмутен поглед, сякаш за да му каже, че след онова, което Уортън му е направил, той би трябвало да е последният човек на света, който да иска да го спре.

Бруталния блъсна Дивия Бил назад. Аз го хванах и го бутнах към Хари. А той го тласна по Зеления път покрай развеселения Делакроа и безстрастния Кофи. Уортън се затича, за да не се просне по лице, като през цялото време бълваше проклятия. Бълваше ги така, както оксиженът пръска искри. Натикахме го в последната килия отдясно, докато Дийн, Хари и Пърси (който за пръв път не се оплакваше, че несправедливо са му възложили прекалено много работа) изхвърлиха всички боклуци от карцера. Междувременно проведох кратък разговор с Уортън.

— Мислиш си, че си силен — казах, — и може би е така, но тук силата няма значение. Вече няма да плашиш никого. Ако се държиш нормално с нас, ние също ще се държим така. Ако пък не, накрая пак ще умреш, само че преди това ще те подострим като молив.

— Направо ще сте щастливи, когато ме видите да умирам — дрезгаво отвърна Уортън. Мъчеше се да се освободи от ризата, макар навярно да разбираше, че това няма да му помогне, и лицето му беше червено като домат. — И дотогава ще ви стъжня живота. — Той оголи зъби към мен като разгневена маймуна.

— Ако това е единственото, което искаш — да ни стъжниш живота, можеш още сега да се откажеш, защото вече успя — рече Бруталния. — Но докато тече времето ти на Пътя, Уортън, не ни пука дали ще го прекараш цялото в стаята с меките стени. И можеш да носиш тази проклета риза, докато ръцете ти не гангренясат от затрудненото кръвообращение и не окапят. — Замълча за миг. — Нали знаеш, тук не идват много хора. И ако си мислиш, че някой дава и пукната пара какво става с теб, много грешиш. За света като цяло вече си просто един мъртъв престъпник.

Уортън внимателно наблюдаваше Бруталния и гневът изчезваше от лицето му.

— Освободете ме от това — помирително каза — прекалено разумно, за да му повярваме. — Ще се държа добре. Честно.

Хари се появи на вратата на килията. Краят на коридора приличаше на вехтошарник, но бързо можехме да върнем нещата по местата им. Вече го бяхме правили и имахме опит.

— Готови сме — заяви той.

Бруталния хвана изпъкналостта под брезента, където се намираше десният лакът на Уортън, и го дръпна да се изправи на крака.

— Хайде, Див Били. И погледни на нещата откъм хубавата им страна. Ще имаш поне двайсет и четири часа, за да си напомняш никога да не сядаш с гръб към стената и никога да не стискаш аса и осмици.

— Освободете ме от това — повтори затворникът. Той премести поглед от Бруталния през Хари към мен и червенината отново започна да избива по лицето му. — Ще се държа добре — казвам ви, че си взех поука. Аз… аз… ъмммм-маххххххх…

Изведнъж се строполи, наполовина в килията, наполовина върху линолеума на Зеления път, като зарита с крака и тялото му започна да се гърчи.

— За Бога, та той припадна — прошепна Пърси.

— Естествено, а сестра ми е Вавилонската блудница — отвърна Бруталния. — Събота вечер танцува пред Мойсей с дълъг бял воал. — Той се наведе и пъхна ръка под мишницата на Уортън. Аз го подхванах под другата. Дивия Бил се мяташе в ръцете ни като риба на сухо. Носенето на гърчещото му се тяло, слушането на грухтенето и пърденето му бяха едно от най-неприятните ми преживявания.

Вдигнах поглед и срещнах за миг очите на Джон Кофи. Бяха кръвясали, а черните му бузи бяха мокри. Пак плачеше. Сетих се за Хамърсмит, който правеше онзи захапващ жест с пръсти, и леко потръпнах. После отново насочих вниманието си към Уортън.

Хвърлихме го в карцера като багаж и продължихме да го гледаме как лежи на пода и се мята в усмирителната риза до канала, в който някога бяхме търсили мишката, започнала живота си в блок Е като Стиймбоут Уили.

— Не ме интересува дали ще си глътне езика и ще умре — рече Дийн с дрезгавия си и прегракнал глас, — но помислете за това колко бумаги ще трябва да изпишем, момчета! Никога няма да имат край.

— Писането няма значение, помисли си за разпитите — мрачно отвърна Хари. — Ще си загубим проклетата служба. Накрая ще трябва да берем грах надолу по Мисисипи. Знаеш какво означава Мисисипи, нали? Това е индианската дума за задник.

— Няма да умре и няма да си глътне езика — възрази Бруталния. — Когато утре отворим тази врата, няма да му има нищо. Слушайте какво ви казвам.

Така и стана. Човекът, когото върнахме в килията му към девет следващата вечер, бе мълчалив, бледен и на пръв поглед пречупен. Вървеше със сведена глава, не се опитваше да нападне никого, когато му свалихме ризата, и само равнодушно ме гледаше, когато му казах, че следващия път ще се случи абсолютно същото и че само от него зависи колко време ще пикае в гащите си и ще го хранят като бебе.

— Ще се държа добре, шефе, взех си поука — смирено прошепна той, докато го заключвахме обратно в килията му. Бруталния ме погледна и ми намигна.

Късно същия ден Уилям Уортън, който се смяташе за Били Хлапето и в никакъв случай за онзи дървар Джон Лоу Дивия Бил Хикок, си купил парче сладкиш от стария Ту-Ту. На Уортън изрично му бе забранена каквато и да е подобна търговия, но следобедната смяна се състоеше от приходящи, както, струва ми се, вече ви казах, и сделката станала. Самият Ту-Ту несъмнено знаеше, че не трябва да го прави, но за него парите си бяха пари.

Вечерта, когато Бруталния правеше обиколката си, Уортън стоеше до вратата на килията си. Той изчака Хауъл да го погледне, после плесна с длани по издутите си бузи и изстреля гъста и удивително дълга струя шоколадова каша в лицето му. Беше сдъвкал целия сладкиш, бе го държал в устата си, докато стане на каша, и после го изплю като тютюн за дъвчене.

С измазана с шоколад уста Дивият Били се метна на койката си, като риташе с крака, заливаше се от смях и сочеше към Бруталния, който беше много по-изцапан.

— Малък черньо, да, сър, шефе, да, сър, как си? — държеше се за корема и виеше Уортън. — Божке, само да бяха лайна! Как ми се иска да бяха! Ако бях изсрал малко…

— Ти си лайно — изръмжа Бруталния, — и се надявам, че червата ти са празни, защото се връщаш в любимия си кенеф.

Уортън отново беше опакован в усмирителната риза и за пореден път го вкарахме в стаята с меките стени. Този път за два дни. От време на време го чувахме да беснее вътре, понякога обещаваше, че вече ще е добър, че се е опомнил, друг път крещеше, че имал нужда от лекар, защото умирал. През повечето време обаче мълчеше. Мълчеше и когато отново го изведохме, отново вървеше с наведена глава и с мътни очи, без да отговаря на Хари, който му каза:

— Запомни, зависи от теб. — Известно време нямаше да ни създава проблеми и после щеше да опита нещо друго. Не можеше да направи нищо, с което вече да не сме се сблъсквали (е, може би с изключение на онова с шоколадовия сладкиш — даже Бруталния признаваше, че е много оригинално), но невероятната му упоритост ни плашеше. Страхувах се, че рано или късно някой ще се разсее за миг и тогава щеше да настане истински ад. И всичко това можеше да продължи известно време, защото някъде Уортън имаше адвокат, който нашир и надлъж тръбеше колко несправедливо било да убиват този човек, който още не е изживял младостта си… и който случайно беше толкова бял, колкото стария Джеф Дейвис14. Нямаше смисъл да се оплакваме от това, защото работата на адвоката бе тъкмо да държи Дивия Бил надалеч от стола. Нашата пък беше да го пазим. И накрая Стария Светльо почти със сигурност щеше да го получи, независимо от адвоката му.

6.

През онази седмица Мелинда Мурс, жената на директора, се върна вкъщи от Индианола. Лекарите бяха свършили с нея — направили интересните си, невиждани дотогава рентгенови снимки на тумора в главата й, документирали слабостта в ръката й и парализиращите болки, които вече я измъчваха почти постоянно, и бяха свършили с нея. Дали на съпруга и шепа хапчета с морфин и пратили Мелинда да умре у дома си. Хал Мурс си беше взел болнични — не много, по онова време не даваха много, но така или иначе можеше да остане при нея и да я гледа.

Двамата с жена ми отидохме да я видим три дни след завръщането й. Телефонирах предварително и Хал ми каза, че щяло да е чудесно, че Мелинда била доста добре и щяла да се радва да ни види.

— Мразя такива посещения — казах на Джанис, докато пътувахме към малката им къща, в която семейство Мурс бяха прекарали по-голямата част от брака си.

— Всички ги мразят, скъпи — отвърна тя и ме потупа по ръката. — Ще го изтърпим, тя също.

— Надявам се.

Заварихме Мелинда в дневната, настанена под ярките лъчи на нетипично топлото за сезона октомврийско слънце, и първата ми мисъл бе, че е отслабнала поне четирийсет килограма. Не беше, разбира се — ако бе отслабнала толкова, изобщо нямаше да е тук но това беше първоначалната реакция на мозъка ми към онова, което отчитаха очите ми. Лицето й беше изпито и очертаваше черепа й, а кожата й бе като пергамент. Под очите й имаше тъмни кръгове. И за пръв път я виждах да седи в люлеещия се стол, без да шие, бродира или плете нещо. Просто седеше там като на гара.

— Мелинда — топло каза жена ми. Мисля, че бе толкова шокирана, колкото и мен, а навярно и повече, но успешно го прикриваше, както изглежда могат да правят някои жени. Тя се приближи до Мелинда, коленичи до стола, на който седеше съпругата на директора, и хвана едната й ръка. В този момент погледът ми попадна върху синьото килимче до камината. Дойде ми наум, че би трябвало да е с цвят на зелени лимони, защото сега тази стая беше просто друг вариант на Зеления път.

— Донесох ти чай — каза Джан, — какъвто правя за себе си. Чудесен успокояващ чай. Оставих го в кухнята.

— Много ти благодаря, мила — отвърна тя. Гласът й звучеше старчески стържещ.

— Как се чувстваш, скъпа? — попита жена ми.

— По-добре — каза със стържещия си глас Мелинда. — Не мога да отида на танци, но поне днес не ме боли толкова. Дават ми някакви хапчета за главоболието. Понякога даже имат ефект.

— Това е добре, нали?

— Но не мога много добре да хващам. Нещо се е случило… с ръката ми. — Тя я повдигна, погледна е така, сякаш никога преди не я беше виждала, после я отпусна обратно в скута си. — Нещо се е случило… с цялото ми тяло. — Мелинда беззвучно се разплака и това ми напомни за Джон Кофи. Думите му отново започнаха да кънтят в главата ми: „Помогнах ти, нали? Помогнах ти, нали?“ Като стих, от който не можеш да се избавиш.

Тогава влезе Хал, повика ме и повярвайте ми, излязох от дневната с искрена радост. Отидохме в кухнята и той ми напълни половин чаша уиски, току-що сварено в някой селски казан. Чукнахме си чашите и изгълтахме съдържанието им. На вкус беше като керосин, но изпълваше стомаха с райско усещане. И все пак, когато Мурс ми посочи бутилката с безмълвния въпрос, дали искам още една половинка, аз поклатих глава. Дивият Бил Уортън бе свободен в килията си — поне засега — и нямаше да е безопасно, ако минех покрай него със замаяна глава. Въпреки решетките помежду ни.

— Не зная още колко време мога да издържа, Пол — тихо ми каза той. — Сутрин идва едно момиче да ми помага, но лекарите казват, че в някой момент може вече да не е в състояние да се сдържа и… и… — Замълча. Гърлото му къркореше и Хал се мъчеше да не се разплаче отново пред мен.

— Трябва да се примириш. — Протегнах ръка над масата и стиснах скованата му, осеяна със старчески петна длан. — Живей ден за ден и остави останалото на Господ. Не можеш да направиш нищо друго, нали?

— Предполагам, че не мога. Но е трудно, Пол. Моля се никога да не разбереш колко е трудно.

Той направи усилие да се овладее.

— А сега ми разкажи новините. Как я карате с Уилям Уортън? И как се разбирате с Пърси Уетмор?

Разговаряхме известно време и накрая се сбогувахме. Почти през целия път до вкъщи жена ми мълча на предната седалка до мен — с широко отворени, замислени очи. В главата ми постоянно кънтяха думите на Кофи: „Помогнах ти, нали?“

— Ужасно е — мрачно изрече по едно време Джанис. — И с нищо не може да й се помогне.

Кимнах и си помислих: „Помогнах ти, нали?“ Но това беше лудост и аз положих всички усилия да изхвърля думите от главата си.

Когато влязохме в двора на къщата ни, жена ми най-после заговори — не за старата си приятелка Мелинда, а за моята уринарна инфекция. Искаше да знае дали наистина се е оправила. Наистина, казах й аз.

— Това е чудесно — рече Джанис и ме целуна над веждата, на онова мое чувствително място. — Навярно би трябвало, нали знаеш, да направим едно малко нещо. Ако имаш време и желание, разбира се.

От последното имах много, а от първото — достатъчно. Хванах я за ръката и я поведох в спалнята, където съблякох дрехите й, докато тя галеше онази моя част, която се подуваше и пулсираше, но вече не ме болеше. И когато проникнах в нея, плъзгайки се бавно, както й харесваше — както харесваше и на двама ни — си мислех за Джон Кофи, който казваше, че ми е помогнал, че ми е помогнал, нали? Като рефрен от песен, който не можеш да си избиеш от главата.

По-късно, докато шофирах към затвора, ми дойде наум, че съвсем скоро ще трябва да започнем репетициите за екзекуцията на Делакроа. Това ме наведе на мисълта, че този път Пърси щеше да е на предна линия, и усетих, че потръпвам от страх. Казах си, че просто трябва да се примиря, че е само за една екзекуция и че след нея завинаги ще се избавим от Пърси Уетмор… но отново усещах онези тръпки на страх, сякаш старата ми инфекция изобщо не бе изчезнала, а само беше променила мястото на действието си, от кипящите ми слабини в смразилия ми се гръб.

7.

— Хайде — на следващата вечер каза на Делакроа Бруталния. — Отиваме на малка разходка. Двамата с теб и господин Джингълс.

Французинът недоверчиво го погледна, после бръкна в кутията от пури да вземе мишката. Сложи я в дланта си и с присвити очи погледна към Хауъл.

— За какво говориш? — попита.

— Това е голяма нощ за вас с господин Джингълс — отвърна Дийн и двамата с Хари се присъединиха към Бруталния. Синините по врата на Стантън бяха придобили неприятен жълт цвят, но поне можеше отново да говори, без гласът му да е като лай на куче, видяло котка. Той погледна към Бруталния. — Не мислиш ли, че би трябвало да го оковем, Брут?

След известно мълчание той най-после отвърна:

— Не. Той ще се държи добре, нали, Дел? И двамата с мишката ще се държат добре. В края на краищата тази вечер ще се срещаш с някаква важна личност.

Ние с Пърси стояхме до бюрото на дежурния и ги наблюдавахме. Той беше скръстил ръце и на устните му се бе изписала лека презрителна усмивка. След малко извади роговия си гребен и започна да работи по косата си. Джон Кофи също наблюдаваше, безмълвно застанал до решетките на килията си. Уортън лежеше на койката си, зяпаше към тавана и не обръщаше никакво внимание наоколо. Все още се държеше „добре“, макар че онова, което той наричаше „добре“, лекарите в „Брайър Ридж“ наричаха „кататония“. Освен това тук имаше още един човек. Бе скрит в кабинета ми, но слабата му сянка падаше навън през вратата върху Зеления път.

— За какво става дума, gran’ fou? — с раздразнение попита Дел и свали крака от койката, когато Бруталния отключи двете ключалки на килията му и отвори вратата. Очите му скачаха назад-напред между тримата мъже.

— Ами, казвам ти — отвърна Хауъл. — Господин Мурс го няма за известно време — жена му не е добре, както може да си чул. Така че го замества господин Андерсън, господин Къртис Андерсън.

— Да? Какво общо имам аз с това?

— Ами — отвърна Хари, — шефът Андерсън чул за мишката ти, Дел, и иска да види триковете й. Той и около шестима други са в администрацията и те чакат да се появиш. Но не са само обикновени надзиратели. Едри риби — точно както ти каза Брут. Единият от тях, струва ми се, е политик, дошъл чак от столицата на щата.

Делакроа видимо се наду и не забелязах нито сянка на съмнение по лицето му. Разбира се, че искаха да видят господин Джингълс — кой не би искал?

Той се засуети наоколо, първо под койката си, после и под възглавницата. Накрая намери един от онези големи розови бонбони и пъстроцветната макара. След това въпросително погледна към Бруталния и той кимна.

— Да. Предполагам, че всъщност ужасно искат да видят тъкмо номера с макарата, но и начинът, по който яде онези бонбони, е страшно смешен. И не забравяй кутията от пури. Нали искаш да го носиш в нея, а?

Делакроа взе кутията и пусна нещата вътре, но мишлето настани на рамото си. После с изпъчени гърди излезе от килията и се обърна към Дийн и Хари.

— Идвате ли, момчета?

— Не — отвърна Дийн. — Имаме друга работа. Но ти ги шашни, Дел, покажи им как правите нещата в Луизиана.

— Можеш да се обзаложиш. — На лицето му цъфна усмивка, толкова внезапна и проста в щастието си, че аз усетих известно съчувствие към него, въпреки ужасното нещо, което беше извършил. В що за свят живеехме — що за свят!

Делакроа се обърна към Джон Кофи, с когото бе завързал колебливо приятелство, не много по-различно от стотиците други приятелства в отделението на смъртниците, които бях виждал.

— Шашни ги, Дел — сериозно рече Кофи. — Покажи им всичките му трикове.

Делакроа кимна и вдигна ръка към рамото си. Господин Джингълс се качи върху нея като на платформа и французинът протегна дланта си към килията на Кофи. Негърът показа огромния си пръст и проклет да съм, ако онази мишка не протегна шия и не облиза върха му също като куче.

— Хайде, Дел, стига си се мотал — каза Бруталния. — Онези хора са се отказали от вечерята си у дома, за да гледат триковете на мишката ти. — Това, разбира се, не беше вярно — Андерсън оставаше до осем часа всяка вечер, а надзирателите, които бе довлякъл да гледат „представлението“ на Делакроа, оставаха до единайсет-дванайсет, в зависимост от графика си. Политикът от щатската столица най-вероятно щеше да се окаже някой разсилен със заета за случая вратовръзка. Но французинът нямаше как да знае всичко това.

— Готов съм — рече той с простотата на голяма звезда, която някак си е успяла да запази здравия си разум. — Да вървим. — И когато Бруталния го поведе по Зеления път с господин Джингълс, настанил се на рамото на дребния човечец, Делакроа за пореден път затръби: — Messieurs et mesdames! Bienvenue au cirque de mousie! — И все пак, макар и потънал до такава степен в света на собствената си фантазия, той надалече заобиколи Пърси и му хвърли недоверчив поглед.

Хари и Дийн застанаха пред празната килия срещу тази на Уортън (тази знаменитост в общи линии продължаваше да кротува). Те наблюдаваха как Бруталния отключва вратата към вътрешния двор, в който ги очакваха още двама надзиратели, и повежда Делакроа навън за представлението му пред големите клечки на затвора в Студената планина. Изчакахме вратата отново да се заключи и после погледнах към кабинета си. Онази сянка все още се виждаше върху пода, слаба като на жена, и аз се радвах, че французинът бе прекалено развълнуван, за да я забележи.

— Излизай — казах аз. — И дайте да действаме бързо, момчета. Искам да направим две репетиции, а нямаме много време.

Със светнали очи и възбуден както винаги, старият Ту-Ту излезе от кабинета ми, тръгна към килията на Делакроа и мина през отворената врата.

— Седя — рече той. — Седя, седя, седя.

Ето го истинският цирк, помислих си аз и за миг затворих очи. Всъщност истинският цирк беше тук, а всички ние просто бяхме дресирани мишки. После избих мисълта от главата си и започнахме да репетираме.

8.

Първата репетиция мина както трябва, втората също. Пърси се справи по-добре, отколкото се бях надявал и в най-безумните си мечти. Това не означаваше, че когато настъпеше моментът французинът да извърви Пътя всичко наистина ще е наред, но беше значителна крачка в правилната посока. Дойде ми наум, че е така, защото Уетмор най-после прави нещо, което наистина му допада. Това ме накара да изпитам презрение, но го сподавих. Какво значение имаше? Той щеше да сложи шапката на Делакроа и да извика да включат генератора, а после и двамата вече нямаше да ги има. Ако това не бе щастлив край, какво тогава? Пък и, както отбеляза Мурс, вътрешностите на Делакроа щяха да се изпържат независимо кой ръководеше екзекуцията.

И все пак Пърси се прояви добре в новата си роля и го разбираше. Разбирахме го всички. Що се отнасяше до мен, изпитвах твърде силно облекчение, за да го презирам прекалено много, поне за момента. Като че ли всичко щеше да мине нормално. Още повече ме облекчаваше фактът, че Пърси наистина се вслушваше в онова, което му предлагахме да направи, за да се представи още по-добре или поне да не допусне някаква издънка. Ако искате да знаете истината, това ни изпълни с ентусиазъм — дори Дийн, който обикновено гледаше да е надалеч от Пърси… както физически, така и психически, ако можеше. Предполагам, че не бе изненадващо — за повечето хора няма нищо по-ласкателно от това някой младеж наистина да обръща внимание на съветите им и ние не правехме изключение. В резултат никой от нас не забеляза, че Дивия Бил Уортън вече не зяпа към тавана. Аз също не го бях видял, но знаех какво прави. Наблюдаваше ни докато стояхме до бюрото на дежурния, говорехме си празни приказки и давахме съвети на Пърси. Давахме му съвети! А той се преструваше, че ни слуша! Много смешно, като се има предвид какво стана после!

Превъртането на ключ в ключалката на вратата към вътрешния двор сложи край на краткото ни обсъждане след репетицията. Дийн хвърли на Уетмор предупредителен поглед и каза:

— Внимавай да не се издадеш. Не трябва да знае какво сме правили. За тях не е добре. Разстройва ги.

Пърси кимна и сложи показалец пред устните си — жест, който трябваше да е смешен, но не беше. Вратата се отвори и влезе Делакроа, придружен от Бруталния, който носеше кутията от пури с пъстрата макара така, както асистентката на фокусник във водевил отнася нещата на шефа от сцената в края на представлението. Мишокът седеше на рамото на французина. А самият Делакроа? Казвам ви — Лили Лангтри15 не би могла да изглежда по-сияеща след представление в Белия дом.

— Те направо се влюбиха в господин Джингълс! — заяви Делакроа. — Смяха се, аплодираха и пляскаха с ръце!

— Ами, това е страхотно — каза Пърси. Говореше със снизходителен, собственически глас, който изобщо не приличаше на този на стария Пърси. — Скачай в килията, старче.

Делакроа му отправи комичен недоверчив поглед и старият Пърси отново се показа на повърхността. Той оголи зъби в подражание на ръмжене и направи заплашително движение, като че имаше намерение да сграбчи французина. Това бе шега, разбира се, Уетмор беше весел и изобщо нямаше настроение за подобно нещо, но Делакроа не го знаеше. Той отскочи с уплашено и стъписано изражение и се спъна в крака на Бруталния. Падна тежко и удари тила си в линолеума. Господин Джингълс скочи на земята навреме, за да не бъде смазан, и с писукане заприпка по Зеления път към килията на Делакроа.

Затворникът се изправи на крака, отправи на хилещия се Пърси изпълнен с омраза поглед и побърза след своя любимец, като разтриваше тила си. Бруталния (който не знаеше, че Уетмор е проявил невероятни признаци на умение) презрително изгледа Уетмор и тръгна след Дел, като клатеше връзката си с ключове.

Струва ми се, че онова, което се случи после, стана, защото Пърси наистина искаше да се извини — зная, че не е за вярване, но онази вечер той беше в изключително настроение. Ако е вярно, това само доказва циничната стара поговорка, която чух някога, нещо в смисъл, че никое добро дело не остава ненаказано. Спомняте ли си, че ви разказах как след като гони мишката до карцера в един от онези два случая, преди Делакроа да дойде при нас, Пърси мина малко по-близо от необходимото до килията на Президента? Това беше опасно — тъкмо затова Зеленият път бе толкова широк. Когато вървиш точно по средата му, от килиите не могат да те достигнат. Президента не му направи нищо, но си спомням как си помислих, че Арлен Битърбък би могъл, стига Пърси да минеше близо до него. Просто за да му даде урок.

Е, и Президента, и Вожда вече ги нямаше, но Дивият Бил Уортън беше заел мястото им. Той бе по-лош, отколкото Президента или Вожда изобщо някога са мечтали да са, и беше наблюдавал цялото представление, надявайки се да има възможност лично да излезе на сцената. Благодарение на Пърси Уетмор сега тази възможност му падаше в ръцете.

— Хей, Дел! — полузахилен извика Пърси, като тръгна след Бруталния и французина и мина прекалено близо до Уортън, без да го забелязва. — Хей, тъпо копеле, не го направих сериозно! Добре ли…

Уортън се бе изправил от койката си и светкавично се оказа пред решетките на килията — никога през годините си като надзирател не съм виждал някого да се движи толкова бързо, а по-късно в поправителния дом за момчета на двамата с Бруталния ни се е случвало да работим с младежи, които бяха истински спортисти. Той пъхна ръце между решетките и сграбчи Пърси първо за раменете на униформената му куртка и после за гърлото. Уортън го довлече до вратата на килията си. Уетмор заквича като прасе в кланица и видях в очите му, че си мисли, че ще умре.

— Колко си сладък — прошепна Уортън. Пусна едната си ръка от гърлото му и я прокара през косата му. — Мекичка! — ухилен каза той. — Като на момиче. Струва ми се, че предпочитам да го начукам в твоя гъз, отколкото в путето на сестра ти. — И наистина целуна Пърси по ухото.

Според мен Уетмор — който бе пребил Делакроа при пристигането му в блока за това, че случайно го е докоснал по слабините, спомнете си — отлично разбираше какво става. Съмнявам се, че го е искал, но мисля, че разбираше. Лицето му пребледня и петната по бузите му изпъкнаха като рождени белези. Очите му бяха огромни и влажни. От ъгъла на сгърчената му уста се процеждаше слюнка. Всичко това стана светкавично — започна и завърши за по-малко от десет секунди.

Двамата с Хари тръгнахме към тях с вдигнати палки. Дийн извади пистолета си. Но преди нещата да придобият по-опасни очертания, Уортън пусна Пърси и отстъпи назад, вдигнал ръце и озъбен в гадната си усмивка.

— Пускам го, просто си поиграх малко и го пускам. Няма да дам и косъм да падне от чудната главица на туй момче, тъй че недейте пак ме затваря в оназ проклета мека стая.

Пърси Уетмор се хвърли от другата страна на Зеления път и се сви до голата стена на празната килия там, като дишаше толкова шумно, че като че ли хлипаше. Най-после беше получил урока си да върви по средата на Зеления път и надалеч от хапещите зъби и сграбчващите лапи. Мисля, че щеше да го запомни по-дълго, отколкото всички съвети, които му бяхме дали след репетицията. На лицето му се бе изписал ужас и за пръв път, откакто го познавах, скъпоценната му коса беше разрошена. Приличаше на човек, току-що избягнал изнасилване.

Последва момент на пълно затишие и единственият звук, който се чуваше, бе хлипащото дишане на Пърси. Тишината наруши крякащ смях, толкова внезапен и безумен, че действаше шокиращо. „Уортън“ — бе първата ми мисъл, но не беше той. Смееше се Делакроа, застанал на отворената врата на килията си и сочещ с ръка към Пърси. Мишката отново седеше на рамото му и французинът приличаше на дребен, но зловещ магьосник, направил някаква гадория.

— Вижте го, подмокрил е гащите! — виеше Делакроа. — Вижте какво е направил! Бие другите с пръчката си, mais oui, някакъв mauvais homme, но когато някой докосне него, се попикава също като бебе!

Той се кикотеше и сочеше, изливайки страха и омразата си към Пърси в подигравателен смях. Уетмор го зяпаше, очевидно неспособен да се помръдне и да говори. Уортън се върна до решетките на килията си, погледна към тъмното петно върху предницата на панталоните на Пърси — бе малко, но го имаше и нямаше съмнение от какво е — и се ухили.

— Някой трябва да купи на това момче памперси — рече той и с груб смях се върна на койката си.

Бруталния тръгна към килията на Делакроа, но французинът се шмугна вътре и се хвърли върху койката си, преди Хауъл да стигне до вратата.

Протегнах ръка и хванах Пърси за рамото.

— Пърси… — започнах аз, но стигнах само до там. Той се раздвижи и отхвърли ръката ми. После погледна надолу към панталоните си, видя уголемяващото се петно и лицето му потъмня от ярост. Отново ме погледна, след това премести очи към Хари и Дийн. Спомням си как се зарадвах, че старият Ту-Ту го няма. Ако беше тук, случката щеше да се разпространи из целия затвор само за един ден. И не се съмнявах, че историята щеше да се разказва с огромно удоволствие в продължение на години.

— Само да кажете на някого за това и още следващата седмица ще сте на опашката в бюрото за безработни — яростно прошепна Пърси. При други обстоятелства щеше да ми се прииска да го размажа от бой, но сега само го съжалявах. Струва ми се, че той долови съжалението ми и това го ядоса още повече — все едно да дразниш с коприва открита рана.

— Каквото стане тук, си остава тук — тихо отвърна Дийн. — Не се тревожи за това.

Пърси погледна през рамо към килията на Делакроа. Бруталния тъкмо заключваше вратата и вътре съвършено ясно все още можехме да чуем хиленето на французина. Погледът на Уетмор беше мрачен като гръмотевичен облак. Помислих си дали да не му кажа, че в този живот човек жъне каквото посее, но после реших, че навярно моментът не е подходящ за урок по цитати от Библията.

— Що се отнася до него… — започна той, но не довърши. Вместо това излезе с наведена глава и отиде в склада, за да си потърси сухи панталони.

— Толкова е сладък — замечтано рече Уортън. Хари му каза да си затваря шибаната уста, преди да се е оказал в карцера просто заради принципа. Дивият Бил скръсти ръце, затвори очи и като че ли заспа.

9.

Нощта преди екзекуцията на Делакроа беше гореща и влажна — двайсет и седем градуса според термометъра пред прозореца на администрацията, когато в шест часа пристигнах там. Двайсет и седем градуса в края на октомври, само си помислете, и на запад тътнеха гръмотевици като през юли. Същия следобед бях срещнал в града един от енориашите от нашата черква и той съвсем сериозно ме попита дали не смятам, че такова нетипично за сезона време може да е предзнаменование за настъпването на Страшния съд. Отвърнах му, че съм сигурен в обратното, но ми мина през ум, че за Едуар Делакроа наистина настъпва този момент. И наистина беше така.

Бил Додж стоеше на вратата към вътрешния двор, пиеше кафе и пушеше. Той ме погледна и каза:

— Я, виж кой е тук. Самият Пол Еджкоум.

— Как е днес, Били?

— Всичко е наред.

— Делакроа?

— Добре е. Изглежда, разбира какво ще стане утре и в същото време като че ли не го разбира. Знаеш как е с повечето от тях, когато най-после настъпи краят им.

Кимнах.

— Уортън?

Бил се засмя.

— Какъв циркаджия само! Пред него Джак Бени16 е невинен младенец. Каза на Ролф Уетърмарк, че яде ягодово сладко от путката на жена му.

— И какво му отговори Ролф?

— Че не е женен. И че сигурно трябва да е била майката на Уортън.

Засмях се, при това силно. По някакъв вулгарен начин наистина беше смешно. И бе чудесно, че можех просто да се смея, без да се чувствам така, сякаш някой пали кибритени клечки в слабините ми. Бил се посмя заедно с мен, после изля остатъка от кафето си на двора, който пустееше, освен няколкото мотаещи се стари затворници, повечето от които бяха тук като че ли от хиляди години.

Някъде надалеч изтътна гръм и в потъмняващото небе над главите ни проблесна светкавица. Бил неспокойно погледна нагоре. Смехът му секна.

— Знаеш ли обаче — каза той, — това време не ми харесва много. Като че ли нещо ще се случи. Нещо лошо.

Оказа се прав. Лошото се случи към десет и петнайсет същата вечер. Тогава Пърси уби господин Джингълс.

10.

Отначало като че ли нощта течеше спокойно въпреки жегата — Джон Кофи мируваше както обикновено, Дивият Бил се правеше на Кроткия Бил, а Делакроа беше в добро настроение за човек, който след малко повече от двайсет и четири часа имаше среща със Стария Светльо.

Той наистина разбираше какво ще стане с него, поне в най-общи линии. Бе си поръчал чили за последно ядене и ми даде специални указания за приготвянето му.

— Кажи им да му сложат от онзи лют сос. Кажи им да е от онзи, дето наистина подскача нагоре в гърлото ти да ти каже „здрасти“ — от зеления, не от обикновения. От него ме хваща страхотно разстройство, на другия ден не мога да изляза от тоалетната, но този път мисля, че няма да имам проблеми, n’est-ce pas?

Повечето от тях се вълнуваха за безсмъртните си души с някаква слабоумна страст, но Делакроа почти не обръщаше внимание на въпросите ми, дали в последните си часове не иска духовно утешение. Щом „онзи тип“ Шустър бил достатъчно добър за големия вожд Битърбък, смяташе Дел, щял да устрои и него. Не, онова, което го вълнуваше — вече сте се сетили, сигурен съм — бе какво ще стане с господин Джингълс, след като той, Делакроа, си отиде. Бях свикнал да прекарвам дълги часове с осъдените на смърт в нощта преди екзекуцията им, но сега за пръв път прекарвах тези дълги часове замислен над съдбата на една мишка.

Дел отхвърляше вариантите един след друг и търпеливо разработваше възможностите в замаяния си ум. И докато разсъждаваше на глас, копнеейки да осигури на любимеца си бъдеще, сякаш беше дете, което трябваше да завърши колеж, той хвърляше пъстрата макара към стената. Мишокът скачаше след нея, проследяваше я и я връщаше обратно при краката на Дел. След известно време това започна да ми действа на нервите — първо изтракването на макарата в каменната стена, после тихото трополене на лапичките. Макар номерът да беше хитър, след деветдесетина минути започваше да ти втръсва. А мишлето като че ли изобщо не се уморяваше. От време на време спираше да се освежи с вода от чинийката, която французинът държеше точно за тази цел, или да си похапне малко от розовите ментови бонбони, и после отново се връщаше дотам, докъдето бе стигнало. На няколко пъти ми беше на езика да кажа на Делакроа да го остави да си почине, но си напомнях, че му остават само тази нощ и утрешният ден да си играе с господин Джингълс. Към края обаче наистина започна да ми става трудно да издържам — нали знаете как е, когато един и същи звук постоянно се повтаря. В крайна сметка това ти скъсва нервите. Понечих да заговоря, но нещо ме накара да погледна през рамо. Джон Кофи стоеше на вратата на килията си и поклати глава към мен: надясно, наляво и обратно по средата. Сякаш беше прочел мислите ми и ми казваше да се откажа.

Казах на Делакроа, че ще се погрижа господин Джингълс да попадне при леля му, онази, която му бе пратила големия плик с бонбони. Също и пъстрата му макара, дори „къщичката“ му — че ще накараме Ту-Ту да се откаже от претенциите си за кутията от пури. Не, отвърна той след известен размисъл (имаше време да хвърли макарата към стената поне пет пъти и животинчето я буташе обратно или с муцунка, или с лапичките си), не можело да стане така. Леля му Ермион била прекалено стара и нямало да разбере господин Джингълс, а и ако той я надживеел? Какво щяло да се случи тогава с него? Не, не, леля му Ермион просто не ставала.

„Добре тогава, попитах аз, ами ако го вземе някой от нас? Някой от нас, надзирателите? Бихме могли да го държим тук, в блок Е.“ Не, отвърна Делакроа, бил ми много признателен за предложението, certainement, но господин Джингълс заслужавал да бъде свободен. Той, Едуар Делакроа, го знаел, защото господин Джингълс — както вече сте се досетили — му го бил прошепнал на ухото.

— Добре — казах аз, някой от нас ще го занесе у дома си, Дел. Може би Дийн. Той има малък син, който ужасно би искал да си има мишле, обзалагам се.

Делакроа пребледня от ужас при тази мисъл. Едно хлапе да се грижи за миши гений като господин Джингълс? Как съм можел да очаквам, за Бога, едно хлапе да е в състояние да продължи дресировката му, да го учи на нови трикове? Ами ако хлапето загубело интерес и забравело да го храни в продължение на два-три дни? Делакроа, изгорил живи шест човешки същества в опита си да скрие първото си престъпление, потръпна от искреното отвращение на страстен противник на вивисекцията.

— Добре — казах му тогава, — ще го взема самият аз. — Обещавах им всичко, спомнете си, през последните им четирийсет и осем часа им обещавах всичко. — Става ли?

— Не, сър, шефе Еджкоум — извинително отвърна Дел и отново хвърли макарата. Тя се блъсна в стената, отскочи и се завъртя. Господин Джингълс вече беше при нея и я буташе с муцунка към французина. — Много ти благодаря — merci beaucoup но ти живееш в гората, а той ще се страхува да живее dans la foret. Зная го, защото…

— Мисля, че мога да се досетя откъде го знаеш, Дел — прекъснах го аз.

Делакроа кимна усмихнат.

— Но ще измислим нещо. Можеш да се обзаложиш! — Той хвърли макарата. Мишокът затрополи след нея. Опитах се да не потреперя.

Накрая Бруталния намери изход. Той бе стоял до бюрото на дежурния и гледаше как Дийн и Хари играят на карти. Там беше и Пърси. Най-после Бруталния се умори да се мъчи да завърже разговор с него и в отговор да получава само нацупено сумтене. Той се приближи до столчето, на което седях пред килията на Делакроа, и остана да ни слуша със скръстени ръце.

— Какво ще кажеш за Градчето на мишките? — попита той, като се възползва от тишината, настъпила след като французинът отхвърли идеята за старата ми къща в гората. Хауъл подхвърли въпроса си небрежно, сякаш просто му бе хрумнало.

— Градчето на мишките ли? — Делакроа погледна Бруталния едновременно сепнато и заинтригувано. — Какво Градче на мишките?

— Това е онази туристическа атракция във Флорида — поясни той. — В Талахасий17, струва ми се. Така ли е, Пол? В Талахасий ли беше?

— Да — потвърдих аз, без да се колебая нито за миг, и мислено благослових Брутъс Хауъл. — В Талахасий. Точно нататък по пътя от кучешкия университет. — При тези думи устата на Бруталния леко потрепна и си помислих, че може да развали всичко, ако се разсмее, но той се овладя и кимна. По-късно обаче щеше да ми го върне за кучешкия университет, бях сигурен в това.

Този път Дел не хвърли макарата, макар че любимецът му стоеше до чехъла му, вдигнал предните си лапички и очевидно с нетърпение очакваше следващата възможност да покаже трика си. Французинът погледна Бруталния, после мен и отново Хауъл.

— Какво правят в Градчето на мишките? — попита.

— Мислиш ли, че ще вземат господин Джингълс? — обърна се към мен Бруталния, като едновременно не обърна внимание на Дел и привлече интереса му още повече. — Смяташ ли, че той ще се справи, Пол?

— Знаеш ли — отвърнах аз, — колкото повече мисля по въпроса, толкова повече ми се струва, че идеята ти е блестяща. — С периферното си зрение забелязах, че Пърси се е приближил по Зеления път (заобикаляйки отдалеч килията на Уортън). Той стоеше облегнал рамо на една от празните килии и ни слушаше с презрителна усмивка.

— Какво е това Градче на мишките? — вече с отчаяно любопитство попита Дел.

— Туристическа атракция, нали ти казах — отвърна Бруталния. — Имат, хм, не зная, стотина, че и повече мишки. Ти как мислиш, Пол?

— В последно време повече от сто и петдесет — казах аз. — Имат страхотен успех. Научих, че възнамерявали да открият клон и в Калифорния и да го нарекат „Западно градче на мишките“, толкова процъфтявал бизнесът им. Вероятно дресурата на мишки има голямо бъдеще. Самият аз не го разбирам.

Дел седеше с пъстрата макара в ръка и ни гледаше за момента забравил собственото си положение.

— Взимат само най-умните мишки — предупреди го Бруталния, — онези, които могат да правят трикове. При това не трябва да са бели, защото това са домашни мишки.

— Домашни мишки, да, можеш да се обзаложиш! — нервно изрече Делакроа. — Мразя ги тези домашни мишки!

— И там — продължи Бруталния с поглед, зареян в собственото си въображение, — влизаш в онази палатка…

— Да, да, като в cirque! Входът плаща ли се?

— Поднасяш ли ме? Разбира се, че се плаща. По десет цента за възрастни и по два за деца. И вътре има цял град, направен от бакелитови кутии и ролки тоалетна хартия, с прозорци от целофан, така че да можеш да виждаш какво правят вътре…

— Да! Да! — Французинът вече бе в екстаз. Той се обърна към мен. — Какво е целофан?

— Като на вратичката на печка, през която можеш да гледаш вътре — обясних му аз.

— Ами да! Страхотно! — Той махна с ръка на Бруталния да продължи и малките лъскави очички на господин Джингълс светкавично се завъртяха, за да не изпуснат от поглед макарата. Беше много смешно. Пърси се приближи още малко, сякаш за да вижда по-добре, и забелязах, че Джон Кофи се мръщи към него, но бях прекалено увлечен от измислиците на Хауъл, за да му обърна внимание. Всичко това издигаше изкуството да казваш на осъдения онова, което иска да чуе, на по-високо равнище и повярвайте ми, аз искрено се възхищавах на колегата си.

— Е — продължи той, — бакелитовият град на мишките е интересен, но онова, по което хлапетата направо са луди, е Циркът на звездите в Градчето на мишките. В него животинчетата се люлеят на трапец, търкалят онези малки цилиндри, подреждат монети…

— Да, това е! Това е мястото за господин Джингълс! — прекъсна го Делакроа. Очите му блестяха, а страните му бяха силно зачервени. Дойде ми наум, че Брутъс Хауъл е своего рода светец. — Най-после ще си истинска циркова мишка, господин Джингълс! Ще живееш в Градчето на мишките във Флорида! Ура!

Той хвърли макарата по-силно от преди. Тя се удари ниско в стената, отскочи и прелетя през решетките на килията му, за да падне на Пътя. Господин Джингълс се хвърли след нея и Пърси се възползва от шанса си.

— Недей, глупак такъв! — извика Бруталния, но Уетмор не му обърна внимание. Точно когато мишлето стигна до макарата — прекалено съсредоточено върху нея, за да забележи, че старият му враг е наблизо — Пърси стовари подметката на твърдата си черна обувка върху него. Ясно се чу изпукването от строшения гръбнак на животинчето и от устата му бликна кръв. Малките му тъмни очички изскочиха от орбитите си и в тях долових изненада и агония, които бяха прекалено човешки.

Делакроа изкрещя от ужас и мъка. Той се хвърли към вратата на килията си и протегна ръце колкото можеше по-надалеч между решетките, без да престава да вика името на мишката.

Пърси се обърна към него усмихнат, а после и към нас тримата.

— Ето. Знаех си, че рано или късно ще го пипна. Всъщност беше въпрос единствено на време. — После се извърна и без да бърза, се отдалечи по Зеления път, като остави господин Джингълс да лежи на линолеума в увеличаващата се локва кръв.