Зеленият път

1.

Старческият дом, в който доизживявам последните си дни, се нарича „Джорджийски борове“. Намира се на стотина километра от Атланта и е на около двеста светлинни години от живота, който водят повечето хора — хора, да речем, под осемдесетгодишна възраст. Вие, които четете тези редове, се надявате бъдещето ви да не ви готви подобно място. То не е ужасно, не и като цяло — има кабелна телевизия, храната е добра (макар че има съвсем малко неща, които човек да може да сдъвче), но по свой начин е също толкова убийствено, колкото беше и блок Е в Студената планина.

Тук даже има един, който малко ми напомня за Пърси Уетмор, получил работата си на Зеления път заради роднинството си с губернатора на щата. Съмнявам се, че този човек тук е роднина на каквато и да е важна личност, въпреки че се държи така. Казва се Брад Долън. Постоянно си реши косата, също като Пърси и в задния му джоб винаги има нещо за четене. При Пърси това бяха списания като „Аргоси“ и „Менс Адвенчър“, а при Брад — онези малки брошурки, наречени „Буйни шеги“ и „Гадни шеги“. Той постоянно пита хората защо французинът пресякъл пътя, колко поляци са нужни, за да завият електрическа крушка, или колко души носят ковчега по време на погребение в Харлем. Също като Пърси Брад е глупак, който смята, че нищо не е смешно, ако не е гадно.

Нещо, което Брад ми каза онзи ден, ми се стори наистина умно, но не му вярвам много — дори спрелият часовник е верен два пъти дневно, гласи поговорката. „Страхотен късметлия си, че нямаш онази болест на Алцхаймер, Поли“ — каза ми. Мразя да ме нарича Поли, но той така или иначе продължава да го прави и вече съм се отказал да го моля да престане. Има и други изрази — не съвсем поговорки — които се отнасят до Брад Долън. Една от тях гласи „Можеш да отведеш един кон до вода, но не можеш да го накараш да пие“, според друга „Можеш да го облечеш, но не можеш да го изведеш“. Той прилича на Пърси и по ината си.

Когато направи забележката си за Алцхаймер, миеше пода на солариума, в който преглеждах вече изписаните страници. Много са и ми се струва, че преди да свърша, ще има още адски много.

— Онази болест на Алцхаймер, знаеш ли какво всъщност представлява?

— Не — отвърнах аз, — но съм сигурен, че ти ще ми кажеш, Брад.

— Това е като СПИН за старците — рече той и после избухна в смях, „хъ-хъ-хъ-ха!“, точно както правеше след онези свои идиотски шеги.

Аз обаче не се засмях, защото онова, което каза, донякъде ме развълнува. Не че бях болен от Алцхаймер. Макар че тук, в „Джорджийски борове“ тази болест не е рядкост, самият аз имах само обикновените старчески проблеми с паметта. Те като че ли са свързани повече с въпроса „кога“, отколкото с „какво“. Като преглеждам написаното досега, ми се струва, че си спомням всичко случило се през трийсет и втора. Всъщност онова, което понякога се обърква в главата ми, е поредността на събитията. И все пак, ако внимавам, мисля, че мога да се оправя.

Джон Кофи дойде в блок Е и на Зеления път през октомври на онази година, осъден на смърт заради убийството на деветгодишните близначки Детерик. Това е основният ми ориентир и ако го имам предвид, би трябвало спокойно да се справя. Уилям Уортън, Дивия Бил, пристигна след Кофи, а Делакроа беше дошъл преди тях. Мишката също, онази, която Брутъс Хауъл — за приятелите си Бруталния — нарече Стиймбоут Уили, а французинът я прекръсти на господин Джингълс.

Както и да го наречете, мишокът пристигна пръв, дори преди Дел — когато се появи, все още бе лято и на Зеления път имахме други двама осъдени: Арлен Битърбък — Вожда и Артър Фландърс — Президента.

Онази мишка. Онази проклета мишка. Делакроа я обичаше, но Пърси Уетмор определено не можеше да я понася. Той я намрази от самото начало.

2.

Мишката се върна само три дни след като Пърси я беше гонил по Зеления път. Дийн Стантън и Бил Додж бистрели политиката, което през онези дни означаваше, че разговарят за Рузвелт и Хувър — за Хърбърт, а не за Дж. Едгар6. Двамата ядели бисквити „Риц“, които около час преди това Дийн купил от стария Ту-Ту. Пърси ги слушал от вратата на кабинета и упражнявал бързи удари с палката, която толкова много обичаше. Извадил я от онзи смешен ръчно изработен калъф, който беше изнамерил отнякъде, завъртял я (или поне се опитал — в повечето случаи я изпускаше и тя не падаше само защото бе закачена на китката му с кожена каишка), после отново я прибрал. През онази нощ аз не бях на работа, но на следващата вечер Дийн ми докладва всичко.

Мишката се появила на Зеления път точно като преди, изприпквала известно разстояние, после спирала и като че ли проверявала празните килии. След малко продължавала, сякаш през цялото време знаела, че търсенето ще е дълго и се била приготвила за това.

Този път Президента бил буден и стоял на вратата на килията си. Този тип някак си успяваше да изглежда спретнат даже в сините си затворнически дрехи. Съвсем случайно бяхме разбрали, че няма да седне на Стария Светльо, и се оказахме прави — не беше минала и седмица след второто преследване на мишката от Пърси, когато замениха смъртната присъда на Президента с доживотна и го преместиха от блока.

— Хей! — извикал той. — Там има мишка! Що за заведение управлявате вие, момчета? — На пръв поглед се шегувал, но Дийн ми каза, че в гласа му се долавяла ярост, сякаш дори смъртната присъда не била в състояние да избие бизнеса от душата му. Преди това бил работил като регионален ръководител на фирма за недвижими имоти, наречена „Мид-Саут Риълти Асошиейтс“, и се смятал за достатъчно хитър, че да успее да се измъкне, след като бутнал склерозиралия си баща от прозореца на третия етаж с надеждата да получи двойната му застраховка „Живот“. Оказало се, че греши, но може би не чак толкова.

— Млъквай, кретен такъв — казал Пърси, но реакцията му била по-скоро автоматична. Не изпускал мишката от очи. Бил прибрал палката в калъфа й и бил взел едно от своите списания, но сега го захвърлил върху бюрото и отново извадил палката. Започнал небрежно да почуква с нея по кокалчетата на лявата си ръка.

— Кучи син — обадил се Бил Додж. — Никога досега не съм виждал тук мишка.

— А, тя май че е доста умна — отвърнал Дийн. — И изобщо не се страхува.

— Откъде знаеш?

— Беше тук преди няколко дни. Пърси също я видя. Бруталния я нарече Стиймбоут Уили.

В отговор Пърси изръмжал, но не казал нищо. Вече почуквал с палката по-бързо по опакото на дланта си.

— Гледайте — извикал Дийн. — Миналия път дойде чак до бюрото. Искам да видя дали пак ще го направи.

Мишката го направила, като по пътя заобиколила отдалече Президента, сякаш не й харесвала миризмата на нашия отцеубиец. Тя огледала две от празните килии, даже се покатерила да подуши голите койки, после се върнала на Зеления път. А Пърси стоял там през цялото време и почуквал ли почуквал с палката, без да говори, изпълнен единствено с желание да я накара да съжалява, че се е върнала. Изпълнен с желание да й даде урок.

— Добре, че не се налага вие, момчета, да я слагате на Стария Светльо — заинтригуван въпреки волята си, рекъл Бил. — Щяхте да изгубите адски много време, докато я завържете и й сложите шапката.

Пърси продължавал да мълчи, но съвсем бавно стиснал палката между пръстите си, така както човек държи хубава пура.

Мишката спряла на същото място като преди, на по-малко от метър от бюрото, и погледнала към Дийн като затворник пред решетките на килия. За миг погледнала и към Бил, после отново насочила вниманието си към Дийн. Пърси като че ли изобщо не забелязвал нищо.

— Храбро малко копеле, трябва да й го призная — казал Бил. После леко повишил глас. — Хей! Хей! Стиймбоут Уили!

Мишокът трепнал и размърдал уши, но не избягал, дори не проявил каквито и да е признаци, че се готви да избяга.

— Гледайте сега — рекъл Дийн, като си спомнил как Бруталния дал на животинчето парченце от сандвича си. — Не зная дали ще го направи пак, но…

Той отчупил малко от една бисквита и пуснал парчето пред мишката. В продължение на една-две секунди тя само гледала към оранжевата троха, като душела и мърдала тънките си като нишки мустачета. После протегнала лапички, взела парченцето, седнала на задните си крака и започнала да яде.

— Мътните ме взели! — възкликнал Бил. — Яде така изискано, като свещеник в събота вечер!

— Пък на мен повече ми прилича на някой черньо, който се тъпче с диня — отбелязал Пърси, но никой от надзирателите не му обърнал внимание. Нито пък Вожда или Президента. Мишката довършила бисквитата, но продължила да седи на мястото си, пазейки равновесие с помощта на опашчицата си, и гледала нагоре към гигантите в сини дрехи.

— Дай аз да опитам — казал Бил. Той отчупил още едно парче от бисквита, навел се над бюрото и внимателно го пуснал. Животинчето го подушило, но не го докоснало. — Ъхъ — рекъл. — Трябва да се е нахранила.

— Не — отвърнал Дийн, — просто знае, че си външен човек, това е всичко.

— Външен ли? Аз! Тук съм почти от толкова време, колкото и Хари Теруилигър! А може и от по-дълго!

— Кротко, старче, кротко — ухилил се Дийн. — Само гледай дали не съм прав. — Пуснал на земята ново парче от бисквитата. Съвсем естествено мишката го взела и отново започнала да яде, без да обръща внимание на парченцето на Бил. Но преди да успее да си гризне един-два пъти, Пърси хвърлил палката си към нея като копие.

Мишката била малка цел и трябва да отдадем дължимото на дявола — ударът бил адски точен и спокойно можел да отнесе главата на „Уили“, ако рефлексите й не били толкова бързи. Тя се навела — да, точно така, както би направил и човек — и пуснала парчето бисквита. Тежката дъбова палка прелетяла над главата и гърба й достатъчно близо, за да разроши козината й (поне така ми каза Дийн, така и го предавам, макар да не съм сигурен, че наистина му вярвам), после се ударила в зеления линолеум и отскочила към решетките на една от празните килии. Мишлето не изчакало да разбере дали не е станала грешка — очевидно помнело някакъв друг подобен сблъсък, обърнало се и светкавично изчезнало по коридора към карцера.

Пърси изревал от разочарование — знаел колко близо бил до целта — и отново се втурнал след животинчето. Бил Додж го хванал за ръката, навярно съвсем инстинктивно, но той се откъснал. И все пак, каза ми Дийн, вероятно тъкмо това спасило живота на Стиймбоут Уили. Пърси не само искал да убие мишката, а да я смаже, така че се затичал с огромни, комични скокове като елен, тропайки с тежките си черни работни обувки, Мишлето едва успяло да избегне последните му два скока, първият на едната страна, вторият — на другата.

— Мамка му! — извикал Пърси, като блъснал с длан по вратата. После започнал да рови из ключовете си, готвейки се да влезе в карцера и да продължи преследването.

Дийн тръгнал по коридора след него. Нарочно вървял бавно, за да се овладее. Отчасти му се искало да се присмее на Уетмор, каза ми той, но в същото време изпитвал желание да го сграбчи, да го обърне, да го залепи за вратата на стаята и да го накара да види звезди посред бял ден. Разбира се, най-вече просто бил стреснат — работата ни в блок Е беше да свеждаме кавгите до минимум, а на практика кавгата бе бащиното име на Пърси. Съжителството с него беше все едно да се опитваш да свалиш детонатора на бомба, докато зад гърба ти някой бие чинели. С една дума, предизвикваше безпокойство. Стантън твърдеше, че виждал това безпокойство в очите на Арлен Битърбък… дори в очите на Президента, макар този господин обикновено да бе леден като консервирана краставица.

Но имало и още нещо. Дийн вече бил започнал да възприема мишлето като — е, може би не като приятел, но като елемент от живота в блока. Оттук и онова, което Пърси направил и се опитвал да направи, автоматично ставало лошо. А фактът, че той никога не би разбрал как така не е прав, представляваше съвършен пример защо не подхождаше за работата, която смяташе, че върши.

Пърси изобщо не понасяше да изглежда глупаво и всички ние го знаехме. Така че, когато Дийн стигнал до края на коридора, вече се бил овладял и знаел как да се справи с проблема.

— Пак те изигра — ухилен му казал Стантън.

Той свирепо го изгледал и отметнал косата от челото си.

— Мери си приказките, цайс. Ядосан съм. Не влошавай положението.

— Значи пак е ден за пренасяне, а? — отвърнал му, без да се смее… но с присмех в очите. — Е, когато свършиш всичко този път, имаш ли нещо против да измиеш пода?

Пърси погледнал към пода. После погледнал към ключовете си. Помислил си за поредното продължително, уморително и безплодно тършуване из стаята с меки стени, докато всички наоколо стоели и го наблюдавали… включително Вожда и Президента.

— Проклет да съм, ако разбирам какво е толкова смешно — казал. — Тук не ни трябват мишки — вече и без това си имаме достатъчно гадини.

— Както кажеш, Пърси — отвърнал Дийн и вдигнал ръце. За миг бил убеден, каза ми следващата вечер, че той ще се нахвърли отгоре му. Тогава към тях се приближил Бил Додж и загладил нещата:

— Струва ми се, че си изпуснал това. — Подал на Пърси палката му. — Два пръста по-ниско и щеше да строшиш гърба на малкото копеленце.

— Да, не беше зле — гордо отвърнал той и грижливо прибрал палката си в глупавия й калъф. — В гимназията играех бейзбол и нямах грешка.

— Я стига, бе, наистина ли? — попитал Бил и уважението в гласа му (макар че намигнал на Дийн, когато Пърси се извърнал) било достатъчно, за да дозаглади положението.

— Да. Веднъж играх в Ноксвил. Онези гражданя изобщо не успяха да разберат къде е топката. Можеше да стане страхотна игра, ако съдията не беше такъв кретен.

Дийн можел да остави нещата така, но бе по-старши от него и част от работата на по-старшия е да обучава, а по онова време — преди Кофи и Делакроа — все още смяташе, че той се поддава на обучение. Така че протегнал ръка и хванал по-младия мъж за ръката.

— Не е зле да помислиш за онова, което току-що направи — казал. Имал намерение, по-късно ми обясни, да говори със сериозен, но не и осъдителен тон. Във всеки случай не прекалено осъдителен.

Само че при Пърси това не действаше. Той може и да не се научи… за разлика от нас.

— Хей, цайс, зная какво правех — опитвах се да хвана онази мишка! Ти какво, да не си сляп?

— Освен това стресна Бил, мен и всички тях — отвърнал му и посочил към Битърбък и Фландърс.

— И какво от това? Не са бебета, в случай, че не си забелязал. Макар че през повечето време се отнасяте към тях точно така.

— Ами, просто на мен не ми харесва да ме стряскат — изтътнал Бил, — а пък аз работя тук, Уетмор, в случай, че не си забелязал. Аз не съм някой от твоите кретени.

Пърси го погледнал с присвити очи и с известна неувереност.

— И не ги стряскаме повече от необходимото, защото и без това са под страхотно напрежение — прибавил Дийн. Все още говорел тихо. — Хората под такова напрежение могат да се пречупят. Да се наранят. Да наранят други. Понякога също докарват неприятности и на нас.

При тези думи устата на Уетмор потръпнала. Идеята за неприятности имаше власт над него. Причиняването на неприятности беше едно. Съвсем друго обаче бе да ги изпита на свой гръб.

— Нашата работа е да разговаряме, а не да крещим — казал Дийн. — Човек, който крещи на затворниците, не може да се владее.

Пърси знаеше кой е автор на това правило — аз. Шефът. Между Пърси Уетмор и Пол Еджкоум никога не беше съществувала привързаност, а това все още бе през лятото, спомнете си — много преди да започне истинската веселба.

— Ще направиш по-добре — рекъл Дийн, — ако възприемаш това място като интензивно отделение в болница. Най-добре да се пази тишина…

— Възприемам го като кофа с пикня, която използваме, за да давим плъхове — прекъснал го той, — и това е всичко. А сега ме пусни.

Издърпал ръката си, промушил се между него и Бил и със сведена глава се отдалечил по коридора. Минал малко прекалено близо до килията на Президента — достатъчно близо, че Фландърс да може да го хване и навярно да го шибне по главата със собствената му безценна дъбова палка, стига да беше такъв човек. Той, разбира се, не беше, за разлика от Вожда. Ако му се удадеше възможност, Вожда можеше да му нанесе такъв удар, че Пърси да го запомни. Онова, което ми съобщи по въпроса Дийн, когато следващата вечер ми разказваше за събитията, ме измъчва и досега, защото се оказа истинско пророчество.

— Уетмор не разбира, че няма каквато и да е власт над тях — рече ми. — Че по никакъв начин не е в състояние да направи живота им по-тежък, че могат да седнат на електрическия стол само веднъж. Докато не проумее това, ще представлява опасност както за самия себе си, така и за всички останали тук.

Пърси влязъл в кабинета ми и затръшнал вратата след себе си.

— Леле, леле — обадил се Бил Додж, — само да не му се пръснат ташаците, като се надува така.

— Това не е нищо — отвърнал Дийн.

— О, я погледни нещата откъм добрата им страна — успокоил го Бил.

Винаги казваше на хората да гледат на нещата откъм добрата им страна. В крайна сметка на човек му се искаше да го фрасне по носа всеки път, щом го чуеше. — Твоят хитър мишок поне се измъкна.

— Да, но повече няма да го видим — казал Дийн. — Струва ми се, че този път проклетият Пърси Уетмор го уплаши завинаги.

3.

Това беше логично, обаче мишката се върна още на следващата вечер, която случайно се оказа първата от двете свободни нощи на Пърси, преди да застъпи в смяната на гробището.

Стиймбоут Уили се появи към седем часа. Бях там и присъствах на идването му, Дийн също. Както и Хари Теруилигър. Хари седеше на бюрото. По принцип аз бях на работа през деня, но се бях задържал, за да прекарам около час с Вожда, чието време вече изтичаше. Според традициите на племето си Битърбък външно запазваше спокойствие, но можех да доловя страха му от края, който растеше като отровно цвете. Така че двамата разговаряхме. Човек можеше да разговаря с тях през деня, но не бе толкова подходящо при всичките викове и разговори (да не споменавам случайните юмручни боеве), които се разнасяха от вътрешния двор, тракането на печатарските машини от затворническата работилница, подвикванията на надзирателите някой да остави кирката, да вземе мотиката или просто да се разкара. След четири ставаше малко по-спокойно, а още по-добре ставаше след шест. Най-подходящото време беше между шест и осем. След това можеше да се види как в умовете им отново започват да се прокрадват тежките мисли — можеха да се видят в очите им като следобедни сенки — и тогава бе най-добре да спреш. Продължаваха да чуват какво им говориш, но думите вече нямаха смисъл за тях. След осем те се готвеха за нощното бдение и си представяха как ще се чувстват с шапката на глава и какъв ще е мирисът на въздуха в черната торба, която надяваха върху потните им лица.

Аз обаче успях да заваря Вожда в подходящ момент. Разказа ми за първата си жена и как двамата си построили хижа в планините в Монтана. Това били най-щастливите дни през живота му, сподели той. Водата била толкова чиста и студена, че прерязвала устните им всеки път, щом пиели.

— Хей, господин Еджкоум — рече ми. — Мислите ли, че ако човек искрено се разкайва за греховете си, може да се върне в най-щастливото за него време и завинаги да остане да живее в него?

— Като че ли и аз вярвам в същото — отвърнах. Това беше лъжа, за която не съжалявах. Бях научил за въпросите на вечността, седнал на хубавото коляно на майка си, и всъщност вярвах в онова, което се казваше за убийците в Библията: че за тях няма вечен живот. Смятам, че те отиват направо в ада, където горят в мъки, докато Господ най-после не кимне на Гавраил да надуе тръбата за Страшния съд. Щом архангелът го направи, те ще изчезнат… и навярно с облекчение. Но не споменах пред Битърбък нито дума за това, нито пък на който и да е от тях. Струва ми се, че в сърцето си те го знаеха. „Де е брат ти?… Гласът на братовата ти кръв вика от земята към Мене…7“, казал Господ на Каин и се съмнявам дали думите особено са изненадали точно онова проблемно дете. Обзалагам се, че той е чувал кръвта на Авел да вика от земята при всяка своя стъпка.

Когато си тръгнах, Вожда се усмихваше. Навярно си мислеше за хижата си в Монтана и за жена си, легнала с оголена гръд на светлината на огъня.

Скоро щеше да влезе в още по-горещ огън, не се съмнявах в това.

Тръгнах обратно по коридора и Дийн ми разказа за схватката си с Пърси предишната вечер. Струва ми се, че нарочно ме чакаше, за да го направи, и аз внимателно го изслушах. Винаги слушах внимателно, когато ставаше дума за Пърси, защото напълно бях съгласен с Дийн — смятах, че Уетмор е от онези хора, които могат да докарат много неприятности както на самия себе си, така и на нас.

Когато Дийн завършваше разказа си, покрай нас мина старият Ту-Ту с червената си количка със закуски, покрита с написани на ръка цитати от Библията („Но Господ ще съди своя народ“, Второзаконие 32:36; „Аз ще изискам и вашата кръв, в която е вашият живот“, Битие 9:5, и други подобни ободрителни, повдигащи духа мисли), и ни продаде сандвичи и сода. Дийн ровеше в джоба си за дребни и казваше, че вече нямало да видим Стиймбоут Уили, че проклетият Пърси Уетмор завинаги го бил уплашил. В този момент старият Ту-Ту попита:

— Тогаз к’во е онуй хей там?

Двамата погледнахме и ето че самата мишка подскачаше по средата на Зеления път. Потича известно време, после спря, огледа се наоколо с умните си малки, лъскави очички, после отново продължи.

— Хей, мишко! — рече Вожда. Мишлето спря и погледна към него с потрепващи мустачки. Казвам ви, сякаш проклетото животинче знаеше, че са го повикали. — Да не си някакъв духовен водач? — Битърбък му подхвърли парче сирене от вечерята си. То падна точно пред мишката, но Стиймбоут Уили почти не му обърна внимание, а просто продължи нататък по Зеления път, като оглеждаше празните килии.

— Шефе Еджкоум! — извика Президента. — Според теб това малко копеле знае ли, че Уетмор го няма? Аз мисля така, за Бога!

Бях съгласен с него… но нямах намерение да го казвам на глас.

Хари излезе в коридора, като закопчаваше панталона си в движение, както правеше винаги след освежителните няколко минути, прекарани в тоалетната. Той се спря с широко отворени очи. Ту-ту също беше зяпнал — тъпо хилене, което правеше от меката и беззъба долна половина от лицето му неприятна картина.

Мишокът спря на обичайното си място, уви опашка около лапичките си и погледна нагоре към нас. Това отново ми напомни за рисунките, които бях виждал, на съдии, които издават присъди над нещастни затворници… и все пак дали някога бе имало толкова дребен и безстрашен затворник като този? Не че животинчето наистина беше затворник, разбира се — можеше да идва и да си отива, когато си поиска. Но тази мисъл не ме напускаше и отново си казах, че повечето от нас ще се чувстват също толкова нищожни, когато наближаващият съд Божи постанови края на живота ни, но че малцина от нас ще са в състояние да гледат толкова храбро.

— Погледнете го само — рече старият Ту-Ту. — Седи си там най-спокойно.

— Още нищо не си видял, Ту — отвърна Хари. — Я виж това. — Бръкна в джоба на ризата си и извади парче сушена ябълка с канела, увито във восъчна хартия. Отчупи крайчето и го хвърли на пода. Ябълката беше суха и твърда и аз си помислих, че ще отскочи точно покрай мишлето, но то протегна лапичка така небрежно, като човек, който размазва муха, за да убие времето, и го свали на земята. Всички се разсмяхме от възхищение и изненада — звук, който би трябвало да накара животинчето да избяга, но то едва потрепна. Взе в лапички парчето сушена ябълка, облиза го няколко пъти, после го пусна и вдигна поглед към нас, сякаш ни казваше: „Не е лошо, какво друго имате?“

Ту-Ту отвори количката си, извади един сандвич, отви го и отчупи парченце пушен колбас.

— Не си прави труда — предупреди го Дийн.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. — Нито една жива мишка няма да се откаже от пушен колбас, ако успее да се докопа до него. Направо си се побъркал.

Но аз знаех, че Дийн е прав, и можех да разбера по лицето на Хари, че той също го знае. Приходящите бяха едно, постоянните — съвсем друго. Като че ли онова мишле някак си усещаше разликата. Невероятно, но факт.

Старият Ту-Ту хвърли парченцето колбас на земята и животинчето естествено почти не му обърна внимание — подуши го веднъж, после отстъпи назад.

— Проклет да съм — обидено рече затворникът.

Протегнах ръка.

— Дай ми го.

— К’во — същия сандвич ли?

— Същия. Ще ти го платя.

Той ми го подаде. Повдигнах хляба, откъснах ново парченце месо и го пуснах пред бюрото. Мишката веднага се приближи, взе го в лапичките си и започна да яде. Колбасът беше изчезнал още преди да можем да си кажем името.

— Проклет да съм! — извика Ту-Ту. — Мътните го взели! Дай го!

Грабна сандвича от ръцете ми, откъсна много по-голямо парче месо и го хвърли толкова близо до Стиймбоут Уили, че той почти се скри зад него. Мишлето отново отстъпи, подуши с носле (определено нито една мишка не бе вадила такъв късмет по време на Депресията — поне в нашия щат) и после пак погледна нагоре към нас.

— Хайде, изяж го! — още по-обидено го подкани Ту-Ту. — К’во има бе?

Дийн взе сандвича и пусна на земята парченце месо — всичко това вече приличаше на някакво странно даване на причастие. Мишката незабавно го взе и го излапа. После се обърна и тръгна обратно по коридора към карцера, като пътьом спря да надникне в две празни килии и направи кратка изследователска обиколка в трета. За кой ли път си помислих, че търси някого.

— Нямам намерение да говоря за това — полушеговито, полусериозно заяви Хари. — Първо никой не го е грижа. Второ, дори да не е така, няма да ми повярват.

— Тя взима храна само от вас, момчета — рече Ту-Ту. Старецът поклати глава, сякаш не вярваше, после усърдно се наведе, събра онова, което мишката беше оставила, и го пъхна в беззъбата си уста. — Що прави тъй?

— Аз пък питам — отвърна Хари, — откъде може да е знаела, че Пърси го няма?

— Не е знаела — казах аз. — Това, че се появи тази вечер, просто е съвпадение.

Само че с времето ставаше все по-трудно да го вярваме — мишлето се появяваше само когато Пърси беше свободен, бе в друга смяна или в друга част на затвора. Ние — Хари, Дийн, Бруталния и аз — смятахме, че трябва да познава гласа или миризмата му. Предпазливо избягвахме да говорим прекалено много за самия мишок — за самия него. Като че ли негласно бяхме решили, че така можем да развалим нещо много особено… и прекрасно по силата на странността и деликатността си. В края на краищата по някакъв начин, който и до днес не разбирам, Уили бе избрал нас. Може би Хари имаше право, като каза, че е излишно да разказваме за това на други хора, не просто защото нямаше да ни повярват, а защото не ги интересуваше.

4.

После дойде време за екзекуцията на Арлен Битърбък, всъщност не вожд, а първи старейшина на племето си в резервата „Уашита“ и член на съвета на чероките. В пияно състояние беше убил човек — всъщност, също пиян. Вожда му разбил главата с циментово паве. Кавгата избухнала заради едни ботуши. И така, на седемнайсти юли през онова дъждовно лято моят съвет на старейшините възнамеряваше да сложи край на живота му.

Часовете за свиждане за повечето бяха твърди като стоманени релси, но това не се отнасяше за нашите момчета в блок Е. На шестнайсти отведоха Битърбък в дългата зала до столовата — Аркадата. Помещението беше разделено точно по средата с мрежа, преплетена с бодлива тел. Там Вожда щеше да се срещне с втората си жена и с онези от децата си, за които все още се бе грижил. Настъпи време за сбогуване.

До залата за свиждане го отведоха Бил Додж и други двама приходящи. Останалите от нас си имахме работа — разполагахме с един час, за да направим поне две репетиции. А може би и три, ако успеехме.

Пърси не протестира много за това, че за екзекуцията на Битърбък го сложих при Ван Хей в помещението за прекъсвача — беше прекалено зелен, за да знае дали му се дава добро или лошо място. Онова, което знаеше обаче, бе, че ще може да гледа през правоъгълния замрежен прозорец и макар навярно да не му беше приятно да наблюдава стола отзад, вместо отпред, щеше да е достатъчно близо, за да види летящите искри.

Точно пред онзи прозорец имаше черен стенен телефон без шайба. С него можехме само да получаваме съобщения, при това от едно-единствено място — от кабинета на губернатора. През живота си съм гледал много филми за затвори, в които служебният телефон иззвънява точно когато се готвят да пуснат електричеството през тялото на някоя нещастна невинна жертва, но през всичките ми години в блок Е нашият не звънна нито веднъж. На кино спасението е евтино. Невинността също. Даваш петак и получаваш за него действителната му стойност. Истинският живот струва повече и в голямата си част отговорите са различни.

Долу в тунела, по който се стигаше до хладилния фургон, поставихме шивашки манекен. За останалото щяхме да използваме стария Ту-Ту. През годините той някак си бе станал традиционен заместител на осъдените, тачен толкова, колкото и гъската, пред която сядате на Коледа, независимо дали обичате гъска или не. Повечето от другите надзиратели го харесваха и се забавляваха със странния му акцент — също френски, но по-скоро от френскоезичната част на Канада, отколкото от Луизиана, позагубил се от годините, прекарани в южняшкия затвор. Даже Бруталния харесваше стария Ту-Ту. Не и аз обаче. Смятах, че в известен смисъл е по-стар и размит вариант на Пърси Уетмор, човек, прекалено гнуслив, за да убие животно, за да се нахрани, но който в същото време ужасно обича миризмата на скара.

За репетицията се бяхме събрали всички, точно така, както щяхме да се съберем за самата екзекуция. Брутъс Хауъл щеше да е „преден пост“, както казвахме — това означаваше, че щеше да сложи шапката, да следи телефонната връзка с губернатора, да повика лекаря от мястото му до стената, ако се наложеше, и да даде действителната заповед за превключване на две, когато настъпеше моментът. Ако всичко минеше добре, никой нямаше да получи награда. Ако ли не, свидетелите щяха да обвинят Бруталния, а директорът щеше да обвини мен. Нито един от двама ни не се жалваше — нямаше никаква полза. Земята се върти, това е всичко. Можеш да се въртиш заедно с нея или пък да спреш, за да протестираш, в резултат на което да бъдеш изхвърлен от движението й.

С Дийн и Хари Теруилигър отидохме до килията на Вожда за първата репетиция няма и три минути след като Бил и хората му изведоха Битърбък от блока и се отправиха към Аркадата. Вратата на килията беше отворена и на койката седеше старият Ту-Ту. Рядката му бяла коса бе разрошена.

— По целия чаршаф има петна — отбеляза той. — Трябва да се е мъчил да се избави от него преди вие, момчета, да го изварите. — Старецът се засмя с крякащ глас.

— Млъквай, Ту-Ту — рече Дийн. — Дай да се държим сериозно.

— Добре — отвърна затворникът и на лицето му незабавно се изписа тържествена приповдигнатост. Очите му блестяха. Старият Ту-Ту изглеждаше толкова оживен само когато играеше ролята на бъдещ мъртвец.

Пристъпих напред.

— Арлен Битърбък, като съдебен служител и така нататък имам заповед за еди какво си, екзекуцията трябва да се извърши в дванайсет часа и една минута и така нататък, би ли се приближил?

Ту-Ту се изправи от койката.

— Приближавам се, приближавам се, приближавам се — рече той.

— Обърни се — каза Дийн и когато старецът се подчини, той разгледа покритото му с пърхот теме. Утре вечер щяха да обръснат темето на Вожда и тогава Дийн щеше да провери дали всичко е наред. Наболите косми можеха да намалят проводимостта и да усложнят нещата. Всичко, което правехме днес, целеше единствено да ги улесни.

— Добре, Арлен, да вървим — казах аз и всички излязохме.

— Вървя по коридора, вървя по коридора, вървя по коридора — повтаряше старецът. Аз бях от лявата му страна, Дийн — от дясната. Хари крачеше точно зад нас. В края на коридора завихме надясно — надалеч от живота, който кипеше във вътрешния двор, и по посока на смъртта, която чакаше в склада. Влязохме в кабинета ми и Ту-Ту, без да го молят, падна на колене. Знаеше сценария, да, навярно по-добре от всички нас. Старецът беше прекарал тук повече години от всички ни.

— Моля се, моля се, моля се — рече Ту-Ту, вдигнал нагоре чворестите си ръце. Приличаха на онази известна гравюра, навярно знаете коя имам предвид. Господ е моят пастир и така нататък и така нататък.

— В кой ли бог вярва Битърбък? — попита Хари. — Няма да викаме някой черокски знахар да си клати хуя тук, нали?

— Всъщност…

— Продължавам да се моля, продължавам да се моля, продължавам да си разчиствам сметките с Христа — прекъсна ме Ту-Ту.

— Млъквай, старче — сряза го Дийн.

— Аз се моля!

— Тогава се моли наум.

— Защо се бавите, момчета? — извика Бруталния от склада. Помещението също бе опразнено за предстоящото събитие. Отново бяхме в зоната на смъртта, да — човек направо можеше да я усети във въздуха.

— Стига си бързал! — кресна му в отговор Хари. — Потърпи малко!

— Моля се — с неприятната си куха усмивка каза старецът. — Моля се за търпение, за съвсем мъничко търпение.

— Всъщност Битърбък е християнин — така поне твърди — обясних им аз, — и онзи баптистки свещеник, който дойде за Тилмън Кларк, напълно ще го задоволи. Казва се Шустър. Аз също го харесвам. Действа бързо и не ги кара да се вълнуват прекалено силно. Ставай, Ту-Ту. За днес вече се помоли достатъчно.

— Тръгвам — отвърна той. — Пак вървя, пак вървя, да, сър, вървя по Зеления път.

Колкото и да беше дребен, все пак трябваше да се наведе малко, за да мине през вратата на отсрещната стена на кабинета. Останалите от нас се наведохме още повече. При истинските осъдени моментът бе опасен и когато погледнах към платформата на Стария Светльо, и видях Бруталния с изваден пистолет, кимнах доволно. Всичко беше както трябва.

Ту-Ту слезе по стъпалата и спря. Сгъваемите дървени столове, четирийсетина на брой, вече бяха подредени. Битърбък щеше да стигне до платформата под ъгъл, така че да мине на безопасно разстояние от седналите свидетели. За застраховка щяхме да разполагаме с още шестима надзиратели, за които щеше да отговаря Бил Додж. Никога не ни се бе случвало свидетел да бъде застрашен от някой осъден, въпреки ужасната обстановка… и имах намерение нещата да продължат по същия начин.

— Готови ли сте, момчета? — попита Ту-Ту, когато всички бяхме в първоначалния си състав в основата на стълбите, водещи надолу от кабинета ми. Кимнах и тръгнахме към платформата. Често си мислех, че повече от всичко друго приличаме на знаменосци, които са забравили знамето си.

— Какво трябва да правя аз? — извика Пърси иззад телената мрежа между склада и помещението за прекъсвача.

— Да гледаш и да се учиш — отвърнах му.

— И да си свалиш ръцете от хуя — измърмори Хари. Ту-Ту обаче го чу и се изхили.

Придружихме го върху платформата и старецът сам се обърна — бе стар ветеран в репетициите.

— Сядам — рече той, — сядам, сядам, отпускам се в скута на Стария Светльо.

Приклекнах на дясното си коляно пред десния му крак. Дийн направи същото пред другия. В този момент щяхме да сме най-уязвими за физическо нападение, в случай, че осъденият побеснееше… както от време на време се случваше. Двамата обърнахме повдигнатото си коляно леко навътре, за да прикрием слабините си, сведохме брадички надолу, за да прикрием гърлото си и, разбира се, започнахме да стягаме глезените му, за да избегнем опасността колкото се може по-бързо. По време на последната си разходка Вожда щеше да е по чехли, но изразът „можеше и да е по-зле“ нямаше да е голямо утешение за човек с пробит ларинкс. Или гърчещ се на пода с подуващи се топки пред очите на четирийсетина зрители — мнозина от които представители на пресата — седнали на сгъваемите столове.

Стегнахме глезените на Ту-Ту. Скобата от страната на Дийн бе малко по-голяма, защото по нея минаваше електричеството. Когато утре вечер Битърбък седнеше на стола, левият му прасец щеше да е обръснат. Индианците по правило почти нямат телесно окосмяване, но нямаше да поемаме никакви рискове.

Докато стягахме глезените на Ту-Ту, Бруталния стегна дясната му китка. Хари плавно пристъпи напред и направи същото с лявата. Щом свършиха, той кимна на Бруталния, който извика на Ван Хей:

— Включи на едно!

Чух, че Пърси попита Джак Ван Хей какво означава това (човек направо не можеше да повярва колко малко знаеше, колко малко беше научил по време на работата си в блок Е) и тихото обяснение на другия. Днес „включи на едно“ не означаваше нищо, но щом чуеше Бруталния да го казва на следващата вечер, Ван Хей щеше да завърти ръчката, която задействаше генератора на затвора зад блок Б. Свидетелите щяха да доловят постоянното тихо бучене и лампите в целия затвор щяха да замъждукат. Затворниците в другите блокове щяха да гледат крушките и да си помислят, че вече е станало, че екзекуцията е свършила, докато тя всъщност едва започваше.

Бруталния заобиколи стола, така че Ту-Ту да може да го види.

— Арлен Битърбък, осъден си да умреш на електрическия стол, присъдата е гласувана от съдебни заседатели, равни на теб, и потвърдена от съдия с добра репутация в този щат. Бог да пази жителите на щата. Имаш ли да кажеш нещо, преди присъдата да бъде изпълнена?

— Да — с блеснали очи и беззъбо радостно хилене отвърна Ту-Ту. — Искам пържено пиле със сос и картофи за вечеря, искам да се изсера в шапката ти и Мей Уест8 трябва да ми седне връз лицето, щото съм един надървен тъпкач.

Бруталния се опита да запази строгото си изражение, но нямаше начин. Той отметна назад глава и се разсмя.

Дийн се стовари върху края на платформата като застрелян, сви глава между коленете си и зави като койот, притиснал длан до челото си, сякаш за да задържи мозъка си там, където му бе мястото. Хари удряше глава в стената и се давеше, като че ли в гърлото му беше заседнала храна. Смееше се даже Джак Ван Хей, който бе известен като човек без капчица чувство за хумор. На мен също ми бе смешно, разбира се че ми беше, но някак си се владеех. Утре вечер всичко това щеше да е наистина и там, където седеше Ту-Ту, щеше да умре човек.

— Млъквай, Брутален — казах аз. — Ти също, Дийн. Хари. Ту-Ту, следващата подобна забележка ще ти е последната. Ще накарам Ван Хей наистина да превключи на две.

Старецът ми се ухили, сякаш ми казваше: „Това беше добре, шефе Еджкоум, наистина беше добре“. После лицето му придоби озадачено изражение, когато видя, че не му се ухилвам в отговор.

— К’во има бе? — попита.

— Не е смешно — отвърнах. — Ето какво и ако не си достатъчно умен, за да го разбереш, най-добре просто си дръж езика зад зъбите. — Само дето наистина бе смешно и предполагам, че ме вбесяваше тъкмо това.

Огледах се и видях, че Бруталния ме зяпа, все още ухилен.

— Майната му — казах аз. — Ставам прекалено стар за тази работа.

— Ами — отвърна той. — В прекрасна форма си, Пол. — Но не бях, нито пък той, не и докато продължаваше тази проклета работа, и двамата отлично го знаехме. И все пак важното беше, че смехът свърши. Това бе добре, защото последното нещо, което исках, беше следващата вечер някой да си спомни гадната забележка на Ту-Ту и отново да се разхили. Ще кажете, че това не е възможно, надзирателят да се разсмее, докато съпровожда осъдения на смърт покрай свидетелите към електрическия стол, но когато хората са под стрес, може да се случи каквото и да е. А за такова нещо щеше да се говори най-малко двайсет години след това.

— Ще кротуваш ли, Ту-Ту? — попитах аз.

— Да — каза той и извърна лице — лицето на най-старото нацупено дете на света.

Кимнах на Бруталния да продължи с репетицията. Той свали маската от месинговата кука на облегалката на стола и я нахлузи върху главата на стареца, като я подпъхна под брадичката му. В най-широката й част отгоре се отвори дупка, Хауъл се наведе, взе напоената кръгла гъба от кофата, натисна я с един пръст и после облиза върха му. След това върна гъбата обратно във водата. На следващата вечер нямаше да го направи. На следващата вечер щеше да я напъха в шапката, увиснала на облегалката на стола. Днес обаче не — нямаше нужда да мокрим старата глава на Ту-Ту.

Шапката бе стоманена и с висящите от двете й страни ремъци приличаше на нещо като бойна каска. Бруталния я сложи на главата на стареца и я намести над отвора в черната торба.

— Слагат ми шапката, слагат ми шапката, слагат ми шапката — рече Ту-Ту и сега гласът му звучеше едновременно приглушен и напрегнат. Ремъците притискаха челюстите му и подозирам, че Хауъл ги беше пристегнал малко повече от необходимото за репетицията. Надзирателят отстъпи назад, обърна се към празните столове и каза:

— Арлен Битърбък, в съответствие със закона на щата сега през тялото ти ще бъде пропуснато електричество, докато не умреш. Нека Бог се смили над душата ти. — После се обърна към покрития с мрежа правоъгълник. — Превключи на две.

Навярно опитвайки се да представи нещата от смешната им страна, Ту-Ту започна да се мята и гърчи на стола, което истинските клиенти на Стария Светльо никога не правеха.

— Сега се пържа! — извика той. — Пържа се! Пържа се-е-е! Леле-е-е! Станах направо на печена пуйка!

Видях, че Хари и Дийн изобщо не гледат към него. Бяха се извърнали от стола и зяпаха към вратата към кабинета ми.

— Проклет да съм — рече Хари. — Един от свидетелите е подранил с цял ден.

На прага, кокетно увил опашчица около лапичките си и загледан с лъскавите си, черни, мънистени очи, седеше мишокът.

5.

Подготовката мина добре — ако в случая изобщо може да се каже така (нещо, в което много се съмнявам), а после и самата екзекуция на Арлен Битърбък, старейшина на чероките от племето уашита. Той не успя да сплете плитките си — ръцете му трепереха прекалено силно — и затова позволихме на най-голямата му дъщеря, трийсетинагодишна жена, да го направи както трябва. Тя искаше да вплете перца по краищата им, пух от сокол, неговата птица, но аз нямах право да го допусна. Можеха да прихванат някоя искра и да се подпалят. Не й обясних това, разбира се, просто й казах, че правилникът го забранява. Жената не възрази, само наведе глава и докосна с длани слепоочията си, за да изрази разочарованието и неодобрението си. Държеше се с изключително достойнство и това бе гаранция, че поведението на баща й ще бъде същото.

Когато дойде моментът, Вожда излезе от килията си, без да протестира и да се опъва. Понякога се налагаше да откъсваме пръстите им от решетките — през годините си в блока самият аз съм чупил един-два и никога няма да забравя приглушеното им пропукване — но слава Богу, индианецът не беше от тях. Той тръгна по Зеления път право към кабинета ми и там се отпусна на колене, за да се помоли с отец Шустър, пристигнал с очукания си автомобил от баптистката черква „Небесна светлина“. Шустър прочете на Вожда няколко псалма и индианецът се разплака, когато свещеникът стигна до онзи, в който се говореше за лягане до неподвижните води. Но не беше нещо сериозно, не бе истерия, нищо подобно. Струва ми се, той си мислеше за неподвижни води толкова чисти и студени, че прерязват устните всеки път, щом пиеш от тях.

Всъщност смятах, че е добре да си поплачат малко. Тревожех се именно когато не плачеха.

Мнозина от хората не могат да се изправят без чужда помощ, но в това отношение Вожда беше добре. Отначало се поолюля, сякаш му се зави свят, и Дийн протегна ръка, за да го подкрепи, но той вече бе възстановил равновесието си, така че тръгнахме.

Почти всички столове бяха заети и хората тихо разговаряха помежду си като гости в очакване да започне сватба или траурна церемония. Това беше единственият път, когато Битърбък се поколеба. Не зная дали го обезпокои някой конкретно или всички заедно, но чух как в гърлото му се надига тих стон и изведнъж ръката, която държах, се опъна. С периферното си зрение забелязах Хари Теруилигър, който се придвижи, за да пресече пътя му за отстъпление, ако той ненадейно се разбеснееше.

Стиснах по-силно лакътя му и с един пръст го потупах по вътрешната страна на ръката.

— Спокойно, Вожде — изрекох, без да движа устни. — Единственото, с което повечето от тези хора ще те запомнят, е начинът, по който излизаш, така че нека те запомнят с добро — покажи им как се държи истинският уашита.

Той ме погледна отстрани и леко кимна. После хвана една от плитките, сплетени от дъщеря му, и я целуна. Хвърлих поглед към Бруталния, застанал зад стола разкрачен и с ръце на гърба, изряден в най-хубавата си синя униформа — всички копчета на куртката му бяха лъснати и отразяваха светлината, шапката стоеше съвършено на главата му. Кимнах му и той ми отвърна, после пристъпи напред, за да помогне на осъдения да се качи на платформата, ако се наложеше. Не се наложи.

От момента, в който Битърбък седна на стола, до онзи, в който Бруталния тихо извика през рамо „Превключи на две!“, измина по-малко от минута. Крушките отново замъждукаха, но съвсем слабо — човек не би го забелязал, ако специално не внимаваше. Това означаваше, че Ван Хей е включил някакво свое хитро приспособление, което беше нарекъл „СЕШОАРЪТ НА МЕЙБЪЛ“. От шапката се разнесе тихо бръмчене и тялото на Битърбък се тласна напред, спряно от скобите и ремъка през гърдите му. До стената в другата част на помещението лекарят на затвора безизразно наблюдаваше и стискаше устни все по-силно, докато устата му не заприлича на един-единствен бял шев. Нямаше мятане и гърчене, както бе правил старият Ту-Ту по време на репетицията, само мощният тласък напред, като бедрата на човек, получил страхотен оргазъм. Копчетата на синята риза на Вожда се опънаха и отворите разкриха помежду си сякаш в усмивка плътта му.

Тогава се разнесе миризмата. Сама по себе си не бе гадна, а неприятна заради асоциациите, които предизвикваше. Никога не мога да се накарам да сляза в мазето в дома на внучката ми, когато ме водят там, макар че тъкмо в мазето малкото им момченце е построило детската си железопътна линия, която много би искало да сподели със своя прадядко. Нямам предвид влаковете, сигурен съм, че го разбирате — не мога да понасям трансформатора. Начина, по който бръмчи. И начинът по който мирише, щом загрее. Дори след всички тези години миризмата ми напомня за затвора в Студената планина.

Ван Хей му даде трийсет секунди, после изключи електричеството. Лекарят пристъпи напред от мястото си и допря стетоскопа до гърдите на Вожда. Сега вече свидетелите не разговаряха. Лекарят се изправи и погледна към замреженото прозорче. „Още“ — рече той и направи въртеливо движение с показалец. Беше чул няколко неравномерни сърдечни удара в гърдите на Битърбък, навярно без значение като последните гърчове на обезглавена кокошка, но не трябваше да поемаме никакви рискове. Не искахме внезапно да се изправи на количката по средата на пътя през тунела и да започне да вика, че гори.

Ван Хей превключи на три и тялото на Вожда отново се тласна напред, извивайки се малко настрани от силата на електрическия удар. Когато след това го преслуша, лекарят кимна. За пореден път бяхме успели да унищожим онова, което не бяхме в състояние да създадем. Някои от публиката пак бяха започнали тихо да разговарят, но повечето седяха със сведени глави и гледаха към пода, сякаш замаяни. Или засрамени.

Хари и Дийн се приближиха с носилката. Всъщност единия й край трябваше да хване Пърси, но той не го знаеше и никой не си беше направил труда да му го каже. Двамата с Бруталния прехвърлихме Вожда — все още с черната копринена качулка — върху нея и го изнесохме през вратата, която водеше към тунела, толкова бързо, колкото можехме, без да тичаме. От дупката в горната част на маската се издигаше дим — прекалено много — и се разнасяше ужасна смрад.

— Пфу! — с треперещ глас извика Пърси. — Каква е тази миризма?

— Просто се разкарай от пътя ми и стой настрани — отвърна Бруталния, като мина покрай него на път за стената, на която бе монтиран пожарогасителят. Беше от онези стари химически устройства, които човек трябва да помпи. Междувременно Дийн свали качулката. Не бе толкова зле, колкото би могло — лявата плитка на Битърбък пушеше като купчина влажни листа.

— Остави това — казах на Бруталния аз. Не ми се искаше да се налага да почистваме химическата гадост от лицето на мъртвеца, преди да го вкараме в хладилния фургон. Започнах да тупам косата на Вожда (Пърси през цялото време ме зяпаше с широко отворени очи), докато димът изчезна. После свалихме трупа по дванайсетте дървени стъпала към тунела. Тук беше студено и усойно като в зандан, чуваше се кухият пльокащ звук от падащи водни капки. От тавана висяха крушки с груби тенекиени абажури — бяха направени в затворническата работилница — които осветяваха десетметровия тухлен проход под шосето. Таванът бе крив и влажен. Всеки път, щом влизах тук, се чувствах като герой на Едгар Алън По.

Количката ни очакваше. Поставихме трупа на Битърбък върху нея и аз за последен път погледнах, за да се уверя, че косата му не гори. Със съжаление видях, че толкова умело изплетената му плитка е овъглена и се е превърнала в черна безформена маса.

Пърси удари мъртвеца по бузата. Плясъкът накара всички ни да подскочим. Уетмор ни погледна с предизвикателна усмивка на уста и с блестящи очи. После отново върна поглед към Битърбък.

— Адиос, Вожде — рече. — Надявам се, че адът ще е достатъчно горещ за теб.

— Не прави така — каза Бруталния. В усойния тунел думите му прозвучаха кухо и фалшиво. — Той си плати дължимото. Греховете му са изкупени. Дръж си ръцете надалече от него.

— О, я се разкарай — отвърна Пърси, но неспокойно отстъпи назад, когато той тръгна към него. Сянката му се издигаше зад гърба му като на онази маймуна в историята за улица „Морг9“. Но вместо да се нахвърли върху му, Бруталния хвана дръжките на количката и бавно започна да бута Арлен Битърбък към края на тунела, където, паркирана на левия тротоар на шосето, го очакваше колата за последното му пътуване. Твърдите гумени колела на количката стенеха по дъските. Сянката й се движеше по изпъкналата тухлена стена, издигаше се и избледняваше. Дийн и Хари хванаха чаршафа и покриха лицето на Вожда, което вече беше започнало да придобива онази восъчна, безлична маска на всички мъртви лица, както на грешните, така и на невинните.

6.

Когато бях на осемнайсет, чичо ми Пол — на когото бях кръстен — почина от инфаркт. Майка ми и баща ми ме взеха със себе си в Чикаго, за да присъстваме на погребението му и да се срещнем с роднините от бащината ми страна, мнозина от които изобщо не познавах. Отсъствахме почти цял месец. В някои отношения пътуването беше приятно, необходимо и вълнуващо, но в други бе ужасно. Разбирате ли, по онова време бях лудо влюбен в младата жена, която две седмици след деветнайсетия ми рожден ден щеше да стане моя съпруга. Една нощ, когато копнежът ми към нея гореше като пожар в сърцето и в главата ми (о, да, естествено, също и в топките ми), аз й написах писмо, което като че ли продължаваше безкрай — излях в него цялата си душа и изобщо не поглеждах назад, за да видя какво съм казал, защото се страхувах, че това ще ме накара да спра. Не спрях и когато някакъв вътрешен глас надигна вой, че ще е безумие да пратя такова писмо, че така ще поставя на дланта й голото си сърце, аз не му обърнах внимание с детинско пренебрежение за последиците. Често съм се чудил дали Джанис е запазила това писмо, но никога не събрах достатъчно смелост да я попитам. Единственото, което зная със сигурност, е, че не го намерих, когато преглеждах вещите й след погребението, но само по себе си, разбира се, това не означава нищо. Предполагам, не я попитах, защото съм се боял да открия, че това изгарящо писмо е представлявало за нея по-малко, отколкото за мен.

Беше цели четири страници и си мислех, че никога през живота си няма да напиша нещо по-дълго, а я вижте сега. Толкова писане, а краят му все още не се вижда. Ако знаех, че ще продължи толкова дълго, може би изобщо нямаше да започна. Онова, което не разбирах, бе колко много врати отключва актът на писането, сякаш старата писалка на татко всъщност изобщо не е писалка, а някакъв странен шперц. Мишлето навярно е най-добрият пример какво имам предвид — Стиймбоут Уили, господин Джингълс, мишлето по Пътя. До момента, в който започнах да пиша, изобщо не съзнавах колко важен е той (да, той). Например начинът, по който като че ли търсеше Делакроа още преди французинът да пристигне — струва ми се, че това изобщо не ми е идвало наум, поне съзнателно, докато не започнах да пиша и да си спомням.

Предполагам, искам да кажа, че не разбирах колко надалеч в миналото трябва да се върна, за да ви разкажа за Джон Кофи, или колко време ще трябва да го оставя в килията му, човек, толкова огромен, че краката му не просто стърчаха от койката, а висяха чак до пода. Не искам да забравяте за Кофи, нали? Искам да го виждате там, впил поглед в тавана, плачещ с беззвучни сълзи или скрил лицето си в шепи. Искам да го чувате, да долавяте накъсаните му като ридания въздишки, тихите му стонове. В тях не се усещаше страдание или разкаяние, каквото понякога чувахме в блок Е, остри викове с нотки на угризения — подобно на разплаканите му очи те бяха някак си далеч от болката, с която често се сблъсквахме. В известен смисъл — зная, че звучи безумно, но е безсмислено да пишеш нещо толкова дълго, ако не можеш да разкриеш онова, което чувстваш със сърцето си — та в известен смисъл сякаш изпитваше мъка за целия свят, чувство, прекалено силно, за да намери пълно утешение. Понякога седях и разговарях с него, както правех с всички им — разговорите бяха най-голямата ни, най-важната ни работа, както, струва ми се, вече казах — и аз се опитвах да го успокоя. Мисля, че не успях и донякъде се радвах, че той страда, нали разбирате? Смятах, че заслужава да страда. Дори от време на време си мислех дали да не се обадя на губернатора (или да накарам Пърси да свърши тази работа — по дяволите, та нали беше негов чичо, а не мой) и да го помоля да отложи екзекуцията за известно време. „Засега не трябва да го убиваме — щях да кажа. — Все още го боли прекалено силно, гризе го прекалено много, боде вътрешностите му като с остра пръчка. Дайте му още деветдесет дни, ваша светлост, сър. Нека продължи сам да си причинява онова, което ние не можем да му причиним.“

Това е онзи Джон Кофи, когото исках да запомните, докато стигна дотам, откъдето започнах — онзи Джон Кофи, който лежеше на койката си, онзи Джон Кофи, който се страхуваше от тъмното и навярно основателно, защото нали в тъмното можеха да го очакват две сенки с руси къдрици — вече не малки момиченца, а харпии на възмездието? Онзи Джон Кофи, чиито очи винаги бяха пълни със сълзи, като кръв от рана, която никога не може да се затвори.

7.

И така, Вожда беше екзекутиран, а Президента си отиде — стигна поне до блок Г, в който се намираха повечето от сто и петдесетте обитатели на затвора в Студената планина. Оказа се, че му остават да живее дванайсет години. През 1944 той се удави в затворническата пералня. Не в пералнята на затвора в Студената планина, защото през 1933 го закриха. Предполагам, че за затворниците не е имало голямо значение — стените са си стени, както казват самите осъдени, а в малкото си каменно помещение, струва ми се, Старият Светльо си беше също толкова смъртоносен, колкото и в склада на затвора в Студената планина.

Що се отнася до Президента, някой натиснал главата му в каца с разтвор за сухо пране. Когато надзирателите го извадили, лицето му почти изцяло било изчезнало. Наложило се да го идентифицират по отпечатъците от пръстите му. Погледнато като цяло, за него може би щеше да е по-добре да седне на Стария Светльо… но в такъв случай нямаше да има още дванайсет години живот, нали? Съмнявам се обаче, че е мислил много за тях през последните мигове от живота си, когато дробовете му са се опитвали да разберат какво е да дишаш хекслит и луга.

Изобщо не успяха да открият кой го е направил. По онова време аз вече не работех в системата на затворите, но Хари Теруилигър ми писа и ми разказа всичко. „Помилваха го най-вече, защото беше бял — пишеше ми той, — но въпреки това в крайна сметка си го получи. Възприемам го просто като продължително отлагане на екзекуция, която най-после беше изпълнена.“

С напускането на Президента за нас в блок Е настъпи период на спокойствие. Хари и Дийн временно получиха друго назначение и за известно време на Зеления път останахме само аз, Бруталния и Пърси. Това всъщност означаваше, че сме само двамата с Хауъл, защото Уетмор, в общи линии, се скатаваше. Казвам ви, този младеж направо беше гений в откриването на работа, която да не свърши. И често (но само когато Пърси не беше наоколо) другите момчета се събираха на, както обичаше да казва Хари, „добра раздумка“. В много от тези случаи се появяваше и мишокът. Ние му давахме храна и той сядаше, за да я изяде, тържествен като Соломон, гледайки ни с умните си малки лъскави очички.

Тези няколко седмици бяха приятни и спокойни, въпреки постоянното заяждане на Пърси. Но всички хубави неща свършват и през един дъждовен понеделник в края на юли — казах ли ви колко дъждовно и влажно беше онова лято? — аз седях на койката в отворената килия в очакване на Едуар Делакроа.

Той пристигна с неочакван трясък. Вратата към вътрешния двор рязко се отвори, пропусна слънчева светлина, разнесе се дрънчене на вериги, някакъв уплашен глас задърдори на смесица от английски и френски и Бруталния извика:

— Хей! Престани! За Бога! Стига, Пърси!

Почти бях задрямал върху бъдещата койка на Делакроа, но бързо се сепнах с разтуптяно сърце. До идването на Уетмор в блок Е почти никога не можеше да се чуе подобен шум — той го донесе със себе си като гадна миризма.

— Хайде, шибан френски педераст такъв! — кресна Пърси, без да обръща каквото и да е внимание на Бруталния. И тогава се появи в коридора, влачейки за едната ръка мъж, не много по-едър от кегла за боулинг. В другата си ръка Уетмор държеше палката си. Зъбите му бяха оголени в нервна гримаса и лицето му бе яркочервено. И все пак не изглеждаше твърде нещастен. Делакроа се мъчеше да го следва, но беше окован с пранги и колкото и усилено да тътреше краката си, той го влачеше по-бързо. Излетях от килията тъкмо навреме, за да го подхвана да не падне, и така се запознахме с Дел.

Вдигнал палката си, Пърси го заобиколи и аз го отблъснах назад. Бруталния се приближи запъхтян до нас — изглеждаше толкова шокиран и стъписан от всичко това, колкото и самия мен.

— Не го оставяйте да ме удря повече, m’sieu — изломоти Делакроа. — S’il vous plait, s’il vous plait!

— Пусни ме, пусни ме! — извика Пърси, хвърли се напред и започна да го удря с палката си по раменете. Французинът вдигна ръце с писъци и пръчката зашиба ръкавите на синята му затворническа риза. Същата вечер го видях без ризата и момчето имаше синини навсякъде. Гледката ме накара да се почувствам зле. Той беше убиец и никой не жалеше за него, но в блок Е не правехме нещата така. Поне до идването на Уетмор.

— Хей! Хей! — изревах аз. — Престани! Какво става в края на краищата? — Мъчех се да застана между двамата, но не успях. Пърси продължаваше да удря с палката си, ту покрай едната ми страна, ту покрай другата. Рано или късно щеше да удари и мен и тогава в този коридор щеше да избухне страхотен скандал, независимо кои бяха роднините му. Нямаше да успея да се удържа и Бруталния със сигурност щеше да ме подкрепи. В известен смисъл, нали разбирате, ми се иска да го бяхме направили. Това може би щеше да промени някои от нещата, които се случиха по-късно.

— Шибан педераст! Ще те науча да си държиш ръцете далеч от мен, въшлив гъзолизец такъв!

Прас! Прас! Прас! И от едното ухо на Делакроа потече кръв. Французинът пищеше. Отказах се от опитите си да го скрия зад себе си, хванах го за рамото, бутнах го в килията и той се просна върху койката. Пърси се хвърли покрай мен и му нанесе последен як удар по задника — може да се каже, за раздяла. Тогава Бруталния го хвана — Пърси, искам да кажа — за раменете и го забута нататък по коридора.

Аз изтеглих вратата на килията по релсата й и я затворих. После се обърнах към Уетмор — шокът и объркването ми се смесваха с истинска ярост. По онова време той работеше при нас вече от няколко месеца, достатъчно за всички ни да решим, че не го харесваме много, но това беше първият път, в който напълно разбирах до каква степен не можеше да се владее.

Той стоеше и ме гледаше не съвсем без боязън — в душата си бе страхливец, никога не съм се съмнявал — но все пак сигурен, че връзките му ще го защитят. В това отношение бе прав. Предполагам, че някои няма да разберат защо беше така, въпреки всичко, което казах, но това са хора, които познават израза „Голямата депресия“ единствено от учебниците по история. Ако живеехте по онова време, за вас той щеше да е много повече от учебникарски израз, а ако имахте постоянна работа, щяхте да сте готов почти на всичко, за да я запазите.

Лицето на Пърси донякъде вече бе възвърнало нормалния си цвят, но бузите му все още бяха червени, а косата му, обикновено пригладена назад и лъскава от брилянтина, беше паднала върху челото му.

— Какво, за Бога, беше всичко това? — попитах аз. — В моя блок никога досега — никога! — не е бил удрян затворник!

— Малкият педераст се опита да ме гепи за оная работа, когато го изкарах от фургона — отвърна ми. — Само да опита отново и пак ще го пребия.

Погледнах го — бях онемял от изненада. Не можех да си представя и най-възбуденият педераст на Божията земя да направи онова, което Уетмор току-що бе описал. Преместването в жилище зад решетки на Зеления път по правило не изпълваше даже най-извратените типове с настроение за секс.

Отново погледнах към Делакроа, свил се на койката и все още вдигнал ръце, за да защити лицето си. Китките му бяха оковани с белезници и между глезените му минаваше верига. Обърнах се към Пърси и изрекох:

— Махай се от тук. Ще си поговоря с теб по-късно.

— Ще включиш ли това в доклада си — предизвикателно попита той. — Защото, ако го включиш, и аз мога да докладвам, нали знаеш?

Не исках да пиша доклад — исках само да ми се махне от очите. И му го казах.

— Въпросът е приключен — завърших. Забелязах неодобрителния поглед на Бруталния, но не му обърнах внимание. — Хайде, разкарай се от тук. Върви в администрацията и им кажи, че трябва да четеш писма и да им помагаш за колетите.

— Разбира се. — Беше възвърнал самообладанието си или по-скоро агресивната си арогантност. Той отметна косата от челото си с ръце — меки, бели и малки, човек би ги помислил за ръце на малко момиче — и се приближи до килията. Делакроа го видя, сви се още повече на койката си и заломоти на смесица от английски и френски.

— Още не съм свършил с теб, Пиер — каза Уетмор, после подскочи, когато върху рамото му падна голямата длан на Бруталния.

— Разбира се, че си свършил — заяви му той. — А сега тръгвай. Разкарай се.

— Не можеш да ме уплашиш — отвърна Пърси. — Ни най-малко. — Погледът му се насочи към мен. — Нито пък ти. — Но ние можехме. Виждаше се в очите му ясно като бял ден и това го правеше още по-опасен. Човек като него дори сам не знае какво ще направи в следващия миг.

Но за момента той се извърна и тръгна по коридора. Беше показал на света какво ще се случи, когато някой мършав, полуплешив дребен французин се опита да го хване за оная работа, за Бога, и напускаше бойното поле като победител.

Казах на новия ни затворник обичайната си реч за това как пускаме радиото — „Балната зала на мечтите“ и „Неделята на нашите момичета“ — и колко добре ще се отнасяме към него, ако и той се държи добре. Тази малка проповед не можеше да се отнесе към големите ми успехи. Той плака през цялото време, седнал сгушен на пода до койката си, отдалечил се колкото се може повече от мен, без да се крие чак в ъгъла. Всеки път, щом се помръднех, французинът се свиваше и ми се струва, че почти не чуваше речта ми. Навярно нямаше значение. И без това смятам, че точно тази проповед едва ли имаше някакъв смисъл.

Петнайсет минути по-късно се върнах до бюрото си. Зад него седеше Брутъс Хауъл и ближеше върха на молива, който държахме при книгата за посетители. Изглеждаше потресен.

— Няма ли да престанеш с това, преди да се отровиш, за Бога? — попитах аз.

— Иисусе Христе Всемогъщи — възкликна той, като извади молива от устата си. — Не искам никога повече да се повтаря подобно нещо при пристигането на нов затворник в блока.

— Баща ми често казваше, че нещата винаги идвали на тройки.

— Е, надявам се баща ти да е сбъркал — рече Бруталния, но, разбира се, не беше така. Когато дойде Джон Кофи, имаше вихър, а при пристигането на Дивия Бил се разрази цял ураган — странно е, но, изглежда, нещата наистина вървят по три. Историята за запознанството ни с Дивия Бил, за това как дойде на Пътя след опита си да извърши убийство, е нещо, за което ще разкажа след малко, трябва да ви предупредя.

— Какви са тези глупости, че Делакроа се опитал да го хване за оная работа? — попитах аз.

Той изсумтя.

— Краката му бяха оковани и тъпия Пърси просто го дърпаше прекалено бързо, това е всичко. На излизане от фургона той се спъна и щеше да падне. Човекът протегна ръце, както би направил всеки, и докосна предницата на панталоните на Пърси. Стана съвсем случайно.

— Как мислиш, Пърси разбра ли това? Да не би просто да си е търсел повод да понатупа Делакроа? Да му покаже кой командва парада тук?

Бруталния кимна.

— Да. Струва ми се, че навярно е така.

— Значи трябва да го наблюдаваме — казах и прокарах пръсти през косата си. Сякаш работата и без това не беше достатъчно тежка. — Господи, мразя тези неща. Мразя и него.

— Аз също. Искаш ли да ти кажа още нещо, Пол? Не го разбирам. Има връзки, това ми е ясно естествено, но защо ги използва, за да получи работа на шибания Зелен път? И изобщо където и да е другаде в системата на затворите? Защо не като помощник в щатския Сенат или като секретар на вицегубернатора? Неговите хора спокойно биха могли да му намерят нещо по-добро, ако ги помоли, но защо е тук?

Поклатих глава. Не знаех. Тогава не знаех много неща. Предполагам, че съм бил наивен.

8.

След това нещата отново се върнаха в нормалното си русло… поне за известно време. В Окръжния съд подготвяха процеса срещу Джон Кофи и шерифът на окръг Трапингъс Хоумър Крибъс подхвърляше идеята, че линчуването му от тълпата би могло малко да поускори налагането на правосъдието. Всичко това нямаше никакво значение за нас — в блок Е никой не обръщаше особено внимание на новините. В известен смисъл животът на Зеления път приличаше на живота в звукоизолирана стая. От време на време дочуваш приглушен шум, който навярно идва от взривове във външния свят, но това като че ли е всичко. Нямаше да избързат с Джон Кофи — искаха добре да се погрижат за него.

Пърси на два пъти се опита да дразни Делакроа и втория път аз го дръпнах настрани, за да го повикам в кабинета си. Не беше нещо ново да разговарям с него за поведението му, нямаше да е и за последно, но сега вече отлично разбирах какво представлява. Той имаше сърцето на жестоко момче, което отива в зоологическата градина не за да гледа животните, а за да може да ги замеря с камъни.

— Стой надалече от него, чуваш ли ме? — казах аз. — Освен ако не получиш специална заповед, просто стой много надалече от него.

Той приглади косата си назад, после я дооформи със сладките си малки ръчички. Това момче ужасно обичаше да си пипа косата.

— Не съм му направил нищо. Само го попитах как се чувства, като знае, че е изгорил няколко бебета, това е всичко — заяви и невинно ме погледна.

— Престани с това, иначе ще напиша доклад.

Пърси се изсмя.

— Пиши колкото си искаш доклади. После аз ще направя същото. Точно както ти казах при пристигането му. Ще видим кой ще победи.

Скръстил ръце върху бюрото, аз се наведох напред и заговорих с глас, който, надявах се, звучеше приятелски и поверително.

— Брутъс Хауъл не те харесва много — казах. — А когато Брутъс не харесва някого, известно е, че пише свой доклад. Не си пада особено по писалката и не може да се отучи да ближе молива, така че обикновено пише доклада с юмруците си. Ако разбираш какво искам да кажа?

Самодоволната му усмивчица угасна.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Не се опитвам да кажа нищо. Направо ти го казах. И ако ти съобщиш на който и да е от твоите… приятели… за разговора ни, ще кажа, че си измисляш всичко. — Погледнах го право в очите. — Освен това се опитвам да се държа приятелски с теб, Пърси. На умния му стига и една дума, казват хората. И изобщо защо да си цапаш ръцете с Делакроа? Той не си струва.

За известно време това подейства. Настъпи спокойствие. На два пъти дори бях в състояние да пратя Пърси с Дийн или Хари, когато идваше ред на Делакроа да се къпе. Вечер пускахме радио, французинът започна по малко да се отпуска и да свиква с монотонния живот в блок Е, и всичко бе спокойно.

После една вечер го чух да се смее.

Хари Теруилигър седеше зад бюрото и скоро също се разсмя. Изправих се и отидох до килията на французина, за да видя какво толкова смешно има.

— Глей, шефе! — рече той, щом ме видя. — Дресирах си една мишка!

Беше Стиймбоут Уили. В килията на Делакроа. Нещо повече: седеше на рамото му и гледаше през решетките към нас с малките си лъскави очички. Опашката му бе увита около лапичките му и изглеждаше абсолютно спокоен. Що се отнася до французина — изобщо не бихте могли да познаете, че това е същият онзи човек, който се гърчеше и трепереше на пода до койката си няма и седмица преди това. Приличаше на дъщеря ми в коледните сутрини, когато слизаше по стълбите и търсеше подаръците си.

— Глей това! — каза Делакроа. Мишката седеше на дясното му рамо. Французинът протегна лявата си ръка. Животинчето се покатери върху главата му, като се държеше за косата му (която поне отзад беше достатъчно гъста). После се спусна от другата му страна и той захихика, когато опашката го погъделичка по врата. Мишлето изприпка чак до китката му, после се обърна, затича се обратно към лявото му рамо и отново сви опашка около лапичките си.

— Проклет да съм — рече Хари.

— Сам го тренирах — гордо съобщи Делакроа. „На куково лято“ — помислих си аз, но не казах нищо. — Казва се господин Джингълс.

— Не — възрази Хари. — Това е Стиймбоут Уили, като във филмчето. Шефът Хауъл го кръсти така.

— Това е господин Джингълс — упорстваше затворникът. По който и да е друг въпрос той би се съгласил, че черното е бяло, но за името на мишлето остана твърд като камък. После ми прошепна на ухото: — Шефе, може ли да получа някоя кутия за него? Може ли да получа някоя кутия за мишока си, че да може да спи тук с мен? — В гласа му започнаха да се долавят ласкателни нотки, каквито бях чувал хиляди пъти досега. — Ще го скрия под койката и той няма да причини никакви неприятности, ни едничка.

— Английският ти става много по-добър, когато искаш нещо — отвърнах аз, за да печеля време.

— О-хо — измърмори Хари и ме сбута с лакът. — Ето ги и неприятностите.

Но Пърси не ми изглеждаше в настроение за неприятности, поне тази вечер. Не прокарваше ръце през косата си, нито пък си играеше с онази своя палка, а най-горното копче на униформената му риза беше разкопчано. За пръв път го виждах така и бе удивително какво може да направи дори една толкова незначителна промяна. Онова, което най-силно ме порази обаче, беше изражението на лицето му. То бе абсолютно спокойно. Не ведро — не смятам, че у Пърси Уетмор има и капчица ведрина — а лице на човек, открил, че може да чака за нещата, които иска да получи. Това вече беше сериозна промяна за младежа, когото само преди няколко дни бях заплашил с юмруците на Брутъс Хауъл.

Делакроа обаче не забеляза промяната — той се сви до стената на килията и притисна колене към гърдите си. Очите му като че ли започнаха да растат, докато не заеха половината от лицето му. Мишлето се покатери върху плешивото му теме и седна там. Не зная дали животинчето помнеше, че също има причина да не вярва на Пърси, но определено изглеждаше така. Навярно просто бе доловило страха на дребничкия французин и реагираше.

— Е — рече Уетмор, — като че ли си си намерил приятел, Еди.

Той се опита да отговори — някакво предизвикателство за това какво щяло да се случи с Пърси, ако направел нещо на новия му приятел, предполагам — но от устата му не излезе нито звук. Долната му устна лекичко затрепери, но това бе всичко. Господин Джингълс обаче не трепереше. Седнал съвсем неподвижно със заровени в косата на французина задни лапички и скръстил предните си върху плешивото му теме, той гледаше към Пърси и като че ли го преценяваше. Така, както човек преценява стар враг.

Уетмор погледна към мен.

— Това не е ли същият мишок, който гоних? Онзи, който живее в карцера?

Кимнах. Знаех, че той не е виждал току-що назования господин Джингълс от онази последна гонитба и сега не проявяваше признаци, че има желание да я повтаря.

— Да, същият е — отвърнах. — Само че Делакроа твърди, че името му било господин Джингълс, а не Стиймбоут Уили. Казва, че му го прошепнал на ухото.

— Наистина ли? Чудесата никога не свършват, нали? — Почти очаквах да извади палката си и да започне да почуква с нея по решетките, просто за да покаже на Делакроа кой е шефът, но той просто стоеше с ръце на хълбоците и гледаше към килията.

И поради причина, която не съм в състояние да ви обясня с думи, аз казах:

— Делакроа просто искаше някаква кутия, Пърси. Предполагам, смята, че мишокът ще спи в нея. Че може да го задържи като домашен любимец. — Придадох на думите си скептицизъм и по-скоро усетих, отколкото видях, че Хари изненадано ме поглежда. — Какво мислиш за това?

— Мисля, че навярно някоя нощ, докато Делакроа спи, мишокът ще избяга — безизразно отвърна Уетмор, — но предполагам, че французинът ще внимава. Снощи видях в количката на Ту-Ту една много хубава кутия от пури. Не зная обаче дали не я е дал на някого. Навярно ще поиска за нея пет, може би дори десет цента.

Сега вече рискувах да хвърля поглед към Хари и видях, че е зяпнал. Не беше точно като промяната на Ебенезър Скрудж в коледната сутрин след посещението на призраците, но бе съвсем близо.

Пърси се наведе към Делакроа и пъхна лице между решетките. Французинът се отдръпна още по-назад. Заклевам се в Господ, че ако можеше, би се слял с онази стена.

— Имаш ли пет или може би десет цента, за да платиш за кутия от пури, кретен? — попита Уетмор.

— Имам четири — отвърна той. — Давам ги за кутия, ако е хубава, s’il est bon.

— Знаеш ли какво — рече Пърси. — Ако беззъбият стар курвар ти продаде онази кутия от пури „Корона“ за четири цента, ще отмъкна от затворническата болница малко памук, за да покриеш дъното й. Ще си направим истински миши „Хилтън“. — Обърна очи към мен. — Предполага се, че трябва да напиша доклад за работата си в помещението за прекъсвача по време на екзекуцията на Битърбък. Имаш ли някаква писалка в кабинета си, Пол?

— Да, естествено — отвърнах. — И формуляри. Горното чекмедже вляво.

— Чудесно — каза той и наперено се отдалечи.

Двамата с Хари се спогледахме.

— Да не е болен, как мислиш? — попита. — Може да е отишъл на лекар и да е открил, че му остават само три месеца живот?

Казах му, че нямам ни най-малка представа. За момента думите ми бяха самата истина, както и за известно време след това, но по-късно разбрах. А след няколко години проведох интересен разговор на вечеря с Хал Мурс. Вече можехме спокойно да разговаряме, защото той се беше пенсионирал, а аз се бях прехвърлил в поправителния дом за момчета. Бе една от онези вечери, на които човек пие много, яде прекалено малко и езикът му се развързва. Хал ми каза, че Пърси му се оплаквал от мен и от живота на Пътя като цяло. Било точно след пристигането на Делакроа в блока и след като двамата с Бруталния му бяхме попречили да пребие французина до смърт. Най-много го ядосало това, че съм му казал да ми се маха от очите. Според него с един роднина на губернатора човек не трябвало да разговаря така.

Е, каза ми Мурс, той изтърпял Пърси колкото време можел и когато му станало ясно, че Уетмор ще се опита да доведе нещата дотам, че да получа мъмрене и най-малкото да ме преместят в друга част на затвора, той, Мурс, го дръпнал в кабинета си и му казал, че ако не престане да клати лодката, лично щял да се погрижи за екзекуцията на Делакроа Пърси да е в предните редици. Че всъщност ще бъде поставен точно до стола. Както винаги аз щях да ръководя цялата операция, но свидетелите нямаше да го знаят и щяха да си мислят, че господин Пърси Уетмор е шеф на веселбата. Мурс не му обещал нищо повече от онова, за което вече се бяхме договорили и с което се бях съгласил, но младежът не го знаел. Той се съгласил да се откаже от опитите си да бъда преместен и атмосферата в блок Е се успокои. Даже се съгласи Делакроа да задържи стария му враг като домашен любимец. Удивително е как някои хора могат да се променят, стига да имат съответния стимул. В случая с Пърси единственото, което директорът Мурс трябвало да му предложи, била възможността да отнеме живота на плешивия дребен французин.

9.

Ту-Ту смяташе, че четири цента са прекалено малко за една първокачествена кутия от пури „Корона“ и навярно бе прав — в затвора кутиите от пури високо се ценяха. Вътре можеха да се пазят хиляди различни дребни неща, миришеха приятно и в тях имаше нещо, което напомняше на клиентите ни какво е да си свободен. Защото в затвора цигарите бяха разрешени, но не и пурите, предполагам.

Дийн Стантън, който вече се бе върнал в блока, прибави от себе си един цент, аз също. Ту-Ту продължаваше да упорства и с него се зае Бруталния, като първо му каза, че трябва да се засрами от стиснатостта си и после му обеща, че той, Брутъс Хауъл, лично ще върне кутията в ръцете му в деня след екзекуцията на Делакроа.

— Шест цента може да са, а може и да не са достатъчно, ако ставаше дума за продажба на кутията, в такъв случай щяхме да поспорим по въпроса — рече Бруталния, — но трябва да признаеш, че това е висока цена за взимането й на заем. След месец, най-много след шест седмици, той ще извърви Пътя. Е, тази кутия ще е обратно на лавицата под количката ти едва ли не още преди да усетиш, че е изчезнала.

— Някой мекосърдечен съдия може да отложи екзекуцията му — възрази Ту-Ту, но знаеше, че няма да стане така, а Бруталния знаеше, че той знае. Старият затворник буташе проклетата си количка с цитати от Библията из затвора от цяла вечност и имаше много източници… по-добри от нашите, поне така си мислех тогава. Той знаеше, че мекосърдечните съдии вече нямат никаква власт над Делакроа. Можеше да се надява единствено на губернатора, който по правило не проявяваше милосърдие към хора, опекли шестима от избирателите му.

— Дори да не го отложат, онази мишка ще сере в кутията чак до октомври, а може би даже до Деня на благодарността10 — упорстваше той, но Бруталния виждаше, че вече се предава. — Кой ще купи кутия от пури, която някаква си мишка е ползвала за кенеф?

— О, я стига — отвърна Хауъл. — Това е най-тъпото нещо, което изобщо съм чувал от теб, Ту-Ту. Искам да кажа, че си струва. Първо Делакроа ще държи кутията съвсем чиста — както обича онази мишка, направо ще я ближе с език, ако се налага.

— Стига бе — отвърна старецът, като сбърчи нос.

— Второ — продължи Бруталния, — в крайна сметка мишите лайна не са никакъв проблем. Просто твърди малки топченца, приличат на сачми. Само ще ги изтърсиш. Съвсем просто е.

Старият Ту-Ту знаеше, че няма смисъл да упорства повече. Беше тук от достатъчно дълго време, за да разбира кога може да си позволи да върви срещу вятъра и кога е по-добре да се отдръпне пред урагана. Това не бе точно ураган, но ние, надзирателите обичахме мишока, харесваше ни идеята Делакроа да го задържи, което се равняваше най-малко на вихрушка. Така че французинът получи своята кутия, а Пърси изпълни обещанието си — два дни по-късно дъното й беше покрито с мек памук, отмъкнат от болницата. Уетмор лично му го даде и аз ясно видях страха в очите на Делакроа, когато протегна ръка през решетките за да го вземе. Страхуваше се, че той ще го хване и ще му строши пръстите. Аз също малко се страхувах, но не стана нищо подобно. Това беше моментът, в който отношението ми към младежа достигна най-положителната си точка, но дори тогава не можех да сбъркам ледената радост в очите му. Делакроа си имаше любимец, Пърси също. Делакроа щеше да задържи своя, да го гледа и да го обича колкото време му оставаше. Пърси търпеливо щеше да чака (поне доколкото стигаше търпението на хора като него) и после щеше да го изгори жив.

— Мишият „Хилтън“ е открит — рече Хари. — Единственият въпрос е дали мишокът ще го използва.

Този въпрос получи отговора си веднага, щом французинът хвана господин Джингълс с ръка и внимателно го постави в кутията. Животинчето се сгуши сред белия памук, сякаш беше дебела завивка, и това стана негов дом, докато… е, ще стигна до края на историята на господин Джингълс, когато му дойде времето.

Тревогата на стария Ту-Ту, че кутията му ще бъде пълна с миши лайна, се оказа напълно безпочвена. Никога не видях вътре нито едно и Делакроа твърдеше, че също не бил виждал… където и да е в килията си. Много по-късно, приблизително по времето, когато Бруталния ми показа дупката в гредата и намерихме оцветените трески, аз изнесох от източния ъгъл на карцера един стол и открих там малка купчинка миши изпражнения. Изглежда, господин Джингълс винаги беше идвал да си върши работата на същото място — колкото може по-надалеч от нас. И още нещо: никога не го видях да пикае, а мишките обикновено не могат да се сдържат и за две минути, особено докато ядат. Казах ви, проклетото животинче беше една от Божиите загадки.

Около седмица, след като мишлето се настани в кутията от пури, Делакроа ни повика с Бруталния в килията си, за да ни покаже нещо. Правеше го толкова често, че вече се дразнехме — но този път ставаше въпрос за нещо наистина смешно.

След осъждането му светът почти бе забравил за французина, но той имаше една роднина — някаква леля, стара мома, струва ми се — която му пишеше веднъж седмично. Освен това му беше пратила огромен плик с ментови бонбони, от онези, които в последно време се продават под името „Канада Майнтс“. Приличаха на големи розови таблетки. Естествено, не му позволихме да получи целия плик наведнъж — тежеше повече от две кила и Делакроа можеше да ги изяде на един път и после да се налага да го откарваме в затворническата болница. Подобно на почти всички убийци, минали по Пътя, той нямаше абсолютно никакво чувство за мярка. Давахме му по пет-шест, и то само в случай, че се сетеше да си поиска.

Когато отидохме там, господин Джингълс седеше на койката до затворника, държеше в лапичките си един от онези розови бонбони и доволно отхапваше от него. Делакроа просто преливаше от удоволствие — като пианист, който гледа как петгодишният му син свири първите си неуверени упражнения. Но не ме разбирайте погрешно, това наистина беше смешно. Бонбонът стигаше до половината на мишлето и покритото му с бяла козина коремче вече се бе подуло.

— Вземи му го, Еди — каза Бруталния едновременно развеселен и ужасен. — Иисусе Христе всемогъщи, той ще яде, докато не се пръсне. Чак дотук мирише на мента. Колко си му дал?

— Това му е вторият — отвърна Делакроа и малко нервно погледна към корема на мишока. — Наистина ли смяташ, че той… нали знаеш… че ще се пръсне?

— Възможно е.

Това беше достатъчно за французина. Той протегна ръка към наполовина изядения розов бонбон. Очаквах мишката да го ухапе, но господин Джингълс му го даде — поне онова, което беше останало — съвсем кротко. Погледнах към Хауъл и той леко поклати глава, сякаш казваше, че и той не разбира. После мишлето скочи в кутията си и легна настрани така изтощено, че и тримата избухнахме в смях. От тогава свикнахме да го виждаме седнало до Делакроа, да държи ментов бонбон в лапичките си и да се храни така изискано, като възрастна дама на вечерно парти, и двамата заобиколени от мириса, който усетих в дупката в гредата — горчиво-сладкия мирис на ментов бонбон.

Трябва да ви кажа още нещо за господин Джингълс, преди да продължа с пристигането на Уилям Уортън, когато ураганът наистина профуча през блок Е. Около седмица след случая с ментовите бонбони — с други думи, приблизително по времето, когато посъветвахме Делакроа да не убива питомеца си с ядене — французинът ме повика в килията си. За момента бях сам, Бруталния бе отишъл за нещо при интенданта и според правилника не трябваше да се приближавам до затворниците при такива обстоятелства. Но тъй като спокойно можех да се справя с Делакроа, реших да наруша правилника и да видя какво иска.

— Глей това, шефе Еджкоум — каза ми той. — Виж какво може да прави господин Джингълс! — Бръкна зад кутията от пури и извади малка дървена макара.

— Откъде взе това? — попитах го аз, макар да предполагах, че зная. Всъщност имаше един-единствен човек, които би могъл да му я даде.

— От стария Ту-Ту — отвърна французинът. — Глей това.

Вече гледах и виждах мишока в кутията му, изправил се с малките си предни лапички на ръба, впил черните си очи в макарата, която Делакроа държеше между палеца и показалеца на дясната си ръка. Усетих, че по гърба ми пробягват странни тръпки. Никога не бях виждал една обикновена мишка да внимава в нещо с такава интелигентност. Не вярвам, че господин Джингълс е бил свръхестествено явление, и съжалявам, ако съм породил у вас такава представа, но никога не съм се съмнявал, че е гениална мишка.

Делакроа се наведе и затъркаля празната макара по пода на килията. Тя се завъртя гладко, като две колела, свързани с ос. Животинчето светкавично изскочи от кутията си и се хвърли след нея, като куче след пръчка. Възкликнах от изненада и французинът се ухили.

Макарата се блъсна в стената и отскочи. Господин Джингълс я заобиколи и започна да я бута обратно към койката, като се прехвърляше от единия й край на другия всеки път, щом имаше вероятност да се отклони от курса си. Така стигна до крака на Делакроа. После вдигна очи към него за миг, сякаш да се увери, че стопанинът му няма други спешни задачи за него (навярно да реши някоя и друга аритметична задача или да направи граматичен разбор на латинско изречение). Очевидно доволен, мишокът се върна в кутията от пури и се настани на дъното й.

— Ти ли го научи на това? — попитах аз.

— Да, сър, шефе Еджкоум — с усмивка отвърна французинът. — Донася я всеки път. Адски е умен, нали?

— Ами макарата? Как се сети да я вземеш за него, а, Еди?

— Прошепна ми на ухото, че я иска. Също както ми прошепна името си.

Делакроа показа трика на всички останали… освен на Пърси. За французина нямаше значение, че Уетмор бе предложил идеята за кутията от пури и че беше донесъл памука, с който да покрие дъното й. Делакроа бе като някои кучета — ритни ги веднъж и никога повече няма да ти имат вяра, независимо колко мило се държиш с тях.

И сега го чувам да вика: „Хей, момчета! Елате и вижте какво може да прави господин Джингълс!“ И те се приближиха до килията му, всички в сини униформи — Бруталния, Хари, Дийн, даже Бил Додж. Всички останаха удивени, също като мен.

Три-четири дни след като мишокът започна да прави трика с макарата, Хари Теруилигър прерови нещата за рисуване, които пазехме в карцера, намери пастелите и ги донесе на Делакроа.

— Помислих си, че може да поискаш да нашариш онази макара в различни цветове — рече той. — Така малкото ти приятелче повече ще прилича на циркова мишка.

— Циркова мишка! — възкликна затворникът. Изглеждаше възторжен и преизпълнен с щастие. Предполагам, че наистина е било така, може би за пръв път през целия си нещастен живот. — Та той си е точно такъв! Циркова мишка! Когато изляза от тук, той ще ме направи богат! Само глейте.

Пърси Уетмор несъмнено би отбелязал на Делакроа, че на излизане от затвора ще се вози на линейка, която няма нужда да пуска лампата или сирената си, но Хари си премълча. Просто каза на французина да направи макарата колкото може по-пъстра, при това колкото може по-бързо защото след вечеря трябва да върне пастелите.

Дел естествено я нашари. Когато свърши, единият й край беше жълт, другият — зелен, а средата — пожарникарски червена. Свикнахме да чуваме Делакроа да тръби: „Maintenant m’sieurs et mesdames! Le cirque presentement le mous’ amusant et amazeant!“ Това може и да не са точните му думи, но ви дават представа за диалектния му френски. После издаваше онзи гърлен звук — струва ми се, трябваше да представлява барабанен звън — и пускаше макарата. Господин Джингълс светкавично се хвърляше след нея и я буташе обратно или с носле, или с предните си лапички. Вторият начин наистина беше нещо, за което човек би платил, за да види в цирка. По времето, когато при нас пристигна Джон Кофи, Делакроа, мишката му и нейната пъстроцветна макара бяха основното ни забавление и за кратко положението остана така. После уринарната ми инфекция, която известно време не се бе обаждала, отново се изостри, пристигна Уилям Уортън и настана истински ад.

10.

Точните дати са се изтрили от паметта ми. Предполагам, че бих могъл да помоля внука си Даниъл да потърси някои от тях в старите вестници, но има ли смисъл? Най-важните, като например деня, в който дойдохме до килията на Делакроа и видяхме мишката да седи на рамото му, или в който Уилям Уортън пристигна в блока и едва не уби Дийн Стантън, така или иначе ги няма във вестниците. Може би е най-добре просто да продължа както досега — в края на краищата предполагам, че датите нямат голямо значение, ако човек може да си спомни нещата в правилния порядък.

Зная, че малко посгъстих събитията. Когато документите с датата за екзекуцията на Делакроа най-после дойдоха при мен от кабинета на Къртис Андерсън, с удивление видях, че срещата на френското ни приятелче със Стария Светльо ще стане по-рано от очакваното, нещо, почти нечувано дори през онези дни, когато не се налагаше да местиш планини, за да екзекутираш някого. Струва ми се, че ставаше дума за два дни, от двайсет и седми на двайсет и пети октомври. Едва ли съм съвсем точен, но беше някъде там — спомням си как си помислих, че Ту-Ту ще получи кутията си още по-рано, отколкото очакваше.

Междувременно Уортън пристигна при нас по-късно от очакваното. Процесът му бе продължил повече, отколкото бяха смятали сигурните източници на Андерсън (когато ставаше дума за Дивия Били, нямаше нищо сигурно, както скоро щяхме да открием, включително нашите изпитани от времето и дотогава безотказни методи за озаптяване на затворници). После, след като го бяха признали за виновен — това поне станало по сценария — бил отведен за изследвания в общинската болница в Индианола. По време на процеса постоянно получавал пристъпи, на два пъти толкова сериозни, че се просвал на земята, където се разтърсвал, гърчел се и удрял по дъските с крака. Служебният защитник на Уортън твърдял, че довереникът му има „епилептични периоди“ и че когато извършил престъпленията си, не бил на себе си. Обвинението пък твърдяло, че се преструва от страх в отчаян опит да спаси живота си. Съдията също смятал така, но постановил да бъде изследван преди издаване на присъдата, но след признаването му за виновен. Бог знае защо — навярно просто е бил любопитен.

Истинско чудо е, че Уортън не избягал от болницата (но иронията на съдбата, че съпругата на директора Мурс Мелинда лежеше в същата болница по същото време, не ни убягна). Предполагам, че са го заобиколили с надзиратели и навярно все още се е надявал да го обявят за невменяем заради епилепсията, ако наистина бил болен.

Но не бил. Лекарите не открили в мозъка му нищо нередно — поне във физиологично отношение — и Били Уортън Хлапето най-после беше доведен в Студената планина. Това може да е било около седемнайсети или осемнайсети — помня, че пристигна приблизително две седмици след Джон Кофи и седмица или десетина дни преди Делакроа да извърви Зеления път.

За мен денят, в който приехме нашия нов психопат, бе пълен със събития. Сутринта се събудих в четири. Слабините ми пулсираха, чувствах пениса си горещ, запушен и подут. Още преди да сваля крака от леглото, знаех, че уринарната ми инфекция не отзвучава, както се бях надявал. Състоянието ми се беше подобрило за кратко, това бе всичко, и сега отново се влошаваше.

Отидох до нужника да си свърша работата — това беше поне три години преди да сложим първото си тоалетно казанче — и едва бях стигнал до купчината дърва до ъгъла на къщата, когато разбрах, че вече не мога да се сдържам. Свалих долнището на пижамата си точно когато урината започваше да тече и това изтичане бе придружено от най-мъчителната болка, която съм изпитвал през целия си живот. През 1956 г. изхвърлих бъбречен камък и познавам хора, които твърдят, че това е най-лошото, но в сравнение с тогавашните ми болки онзи камък беше като стомашни киселини.

Коленете ми се подкосиха и аз тежко паднах. Пижамата ми се разпори на чатала, когато се разкрачих, за да не загубя равновесие и да се пльосна в локвата урина. И въпреки това щях да го направя, ако не се бях хванал с лявата си ръка за един от дънерите от купчината. Всичко това обаче можеше да става в Австралия или дори на друга планета. Интересуваше ме единствено болката, която ме разкъсваше — долната част на корема ми гореше, а пенисът ми — орган, на който почти не обръщах внимание, освен когато ми доставяше най-голямото физическо удоволствие, което може да изпита един мъж — сега сякаш се топеше — очаквах да погледна надолу и да видя, че от него капе кръв, но изтичащата струя урина изглеждаше съвсем нормално.

Държах се с една ръка за дънера и притиснах с другата устата си, опитвайки се да не извикам. Не исках да уплаша жена си. Имах чувството като че ли щях да пикая вечно, но най-после струята пресекна. Болката вече беше потънала надълбоко в корема и тестисите ми и ме гризеше като с ръждиви зъби. В продължение на доста време — може да е било цяла минута — физически не бях в състояние да стана. Накрая болката започна да отслабва и аз с мъка се изправих на крака. Погледнах към урината, която вече попиваше в земята, и се зачудих дали някой нормален Бог може да създаде свят, в който такова малко петно влага е в състояние да струва такава ужасяваща болка.

Реших да телефонирам в службата, че съм болен, и в края на краищата да отида при д-р Садлър. Страхувах се от вонята и гаденето, предизвикани от сулфамидовите му таблетки, но те все пак бяха за предпочитане пред колениченето до купчината дърва в опит да не изкрещя, докато пенисът ми твърдеше, че очевидно са го залели с керосин и са го подпалили.

После, докато пиех аспирин в кухнята и слушах тихото похъркване на Джан в съседната стая, аз си спомних, че днес бе денят, в който в блока трябваше да пристигне Уилям Уортън и че Бруталния няма да е там — по график щеше да е в другата част на затвора и да помага за пренасянето на библиотеката и някои изостанали неща от болницата в новата сграда. Реших, че въпреки болката не е справедливо да оставям Уортън на Дийн и Хари. Те бяха добри хора, но в доклада на Къртис Андерсън се казваше, че Уилям Уортън е изключително опасен. „На този човек просто не му пука“ — бе ми писал той и беше подчертал думите си.

Болката вече донякъде бе поутихнала и можех да мисля. Реших, че най-добрата идея е да тръгна рано за затвора. Можех да стигна там към шест, когато обикновено идваше директорът Мурс. Той можеше да върне Брутъс Хауъл в блок Е навреме за пристигането на Уортън и така щях да съм в състояние да направя отдавна отлаганото си посещение при доктора.

На два пъти по време на трийсетинакилометровото пътуване до затвора ме връхлиташе неотложна потребност да уринирам. И двата пъти успях да спра и да реша проблема, без да се посрамя (тъй като в този час по селските пътища почти нямаше движение). Нито едно от двете уринирания не бе толкова болезнено, колкото онова, повалило ме на земята на път за нужника, но и двата пъти трябваше да стисна дръжката на вратата от дясната страна на малкия ми форд, за да се задържа, и можех да усетя как по пламналото ми лице се стича пот. Бях болен, да, сериозно болен.

В крайна сметка обаче успях, минах през южната порта, паркирах на обичайното си място и отидох направо при директора. Вече минаваше шест. Кабинетът на госпожица Хана беше празен — нямаше да пристигне преди сравнително цивилизованото време седем часа — но в стаята на Мурс светеше, виждах го през релефното стъкло. Почуках мимиходом и отворих вратата. Директорът вдигна поглед, стреснат, че някой изобщо може да идва в толкова необичаен час. Бих дал какво ли не, за да не ми се налагаше да се срещам с него в това състояние, когато лицето му бе голо и незащитено. Бялата му коса, обикновено грижливо сресана, стърчеше — когато влязох, той я скубеше. Очите му бяха зачервени и подути. Никога не го бях виждал в по-ужасно състояние — приличаше на човек, току-що влязъл вътре след продължително ходене в невероятно студена нощ.

— Хал, съжалявам, ще дойда по-късно… — започнах.

— Не — отвърна той. — Моля те, Пол, влез. Затвори вратата и влез. Тъкмо сега имам нужда от някого, ако през целия си живот изобщо съм имал нужда от когото и да било. Затвори вратата и влез.

Подчиних се, забравяйки собствената си болка за пръв път, откакто се бях събудил сутринта.

— Мозъчен тумор е — рече Мурс. — Снимаха я на рентген. Като че ли всъщност снимките им доставят истинско удоволствие. Един от тях каза, че можело да са най-добрите, правени някога, или поне досега. Каза, че щели да ги публикуват в някакво надуто медицинско списание в Нова Англия. Според тях бил голям колкото лимон и се намирал много надълбоко, така че не можели да го оперират. Твърдят, че щяла да умре до Коледа. Още не съм й казал. Не мога да измисля по какъв начин да го направя. Не зная как ще живея отсега нататък.

После се разплака — силни, задъхани ридания, които ме изпълниха едновременно с жалост и с някакъв ужас. Страшно е да гледаш как човек, толкова стегнат като Хал Мурс, вече не е в състояние да се владее. Известно време останах неподвижен, после се приближих до него и го прегърнах през раменете му. Той се вкопчи в мен с двете си ръце като удавник и се разрида, притиснал глава до стомаха ми, без каквито и да е задръжки. По-късно, след като се овладя, директорът ми се извини. Направи го, без да ме гледа в очите, сякаш се чувстваше ужасно засрамен, навярно толкова силно, че никога да не успее да го преживее. В крайна сметка е възможно дори да намразиш човека, който те е видял в такова състояние. Помислих си, че директорът Мурс не е такъв, но изобщо не ми мина през ум да свърша работата, за която първоначално бях дошъл, и когато излязох от кабинета, отидох в блок Е, вместо да се върна при колата си. Аспиринът вече беше подействал и болката в слабините ми се бе превърнала в слабо пулсиране. Някак си щях да издържа този ден, реших аз, щях да се погрижа за посрещането на Уортън и следобед отново щях да отида при Хал Мурс, за да уредя болничния си за утре. Смятах, че най-лошото е отминало, но се оказа, че за днес то дори още не е започнало.

11.

— Смятахме, че още е упоен от изследванията — каза късно следобед Дийн. Гласът му беше нисък, дрезгав, почти лаещ и по шията му продължаваха да избиват мораво-черни петна. Виждах, че когато говореше, го боли, и си помислих дали да не му кажа да не приказва, но понякога боли повече от мълчанието. Прецених, че сега случаят действително е такъв и не му казах нищо. — Всички смятахме, че е упоен, нали?

Хари Теруилигър кимна. Кимна дори намусеният Пърси, седнал настрани от другите.

Бруталния ме погледна. Двамата си мислехме за едно и също — че нещата стават точно така. Вършиш си работата, всичко върви според правилата, допускаш грешка и хоп, небето се стоварва отгоре ти. Бяха решили, че е упоен, съвсем основателно предположение, но никой не бе попитал дали наистина е упоен. Стори ми се, че виждам в очите му още нещо: Хари и Дийн щяха да извлекат поука от грешката си. Особено Дийн, който спокойно можеше да е вече мъртъв. Пърси нямаше. Навярно не би могъл. Единственото, което можеше да направи, беше да си седи в ъгъла и да се цупи, защото отново са го натикали в лайната.

Седем души отишли в Индианола да докарат Дивия Бил Уортън: Хари, Дийн, Пърси, други двама надзиратели отзад (забравил съм имената им, макар да съм сигурен, че навремето ги знаех) и още двама отпред. Бяха пътували с онова, което наричахме „дилижанса“ — малък камион „Форд“ със стоманена каросерия и бронирани стъкла. Приличаше на кръстоска между кола за разнасяне на мляко и брониран автомобил.

За операцията технически отговаряше Хари Теруилигър. Той предал документите на окръжния шериф (не Хоумър Крибъс, а някакъв друг селяндур като него, предполагам), който на свой ред им предал господин Уилям Уортън, извънредно опасен затворник. Предварително им бяхме пратили затворническа униформа от затвора, но шерифът и хората му не си били направили труда да облекат с нея Уортън — оставили това на нашите момчета. Когато за пръв път го видели на втория етаж на общинската болница, той носел отворена на гърба памучна болнична нощница и евтини плъстени чехли, мършав мъж с тясно, пъпчиво лице и с гъста, дълга и рошава руса коса. Задникът му, също мършав и покрит с пъпки, стърчал от отвора на нощницата. Хари и другите видели първо тъкмо тази негова част, защото когато влезли, Уортън стоял на прозореца и гледал към паркинга. Не се обърнал, а просто останал на мястото си, придържайки завесата с едната си ръка и мълчалив като чучело, докато Хари се оплаквал на окръжния шериф, че бил прекалено мързелив, за да облече затворника в сините му дрехи, в отговор на което той му прочел реч — като всички окръжни чиновници, които някога съм виждал — за това какво включва работата му и какво не.

Когато се уморил от всичко това (съмнявам се, че е минало прекалено много време), Хари казал на Уортън да се обърне. Затворникът се подчинил. Приличал, каза ни Дийн с дрезгавия лай на полузадавения си глас, на който и да е от хилядите провинциални скитници, минали през затвора в Студената планина през годините ни на служба в затвора. Събери ги всички в едно и получаваш подъл кретен. Понякога, когато ги притиснеш до стената, откриваш в тях и страхливост, но най-често в душата им няма нищо друго освен желание за бой и подлост, само това. Някои откриват в хора като Били Уортън благородство, но не и аз. Приклещени в ъгъла, плъховете също се бият. Лицето на този човек като че ли не изразявало повече индивидуалност от пъпчивия му задник, каза ни Дийн. Долната му челюст била увиснала, очите му отнесени, раменете му отпуснати, ръцете му висели отстрани. Изглеждал като натъпкан с морфин, да, замаян като типичен наркоман.

При тези думи Пърси отново нацупено кимна.

— Облечи това — казал Хари и посочил към униформата до леглото. Била извадена от кафявата й хартиена опаковка, но иначе била недокосната и все още сгъната, както я бяха пратили от затворническата пералня. От единия ръкав на ризата стърчали бели памучни гащета, а от другия — бели чорапи.

Уортън като че ли имал желание да се подчини, но не бил в състояние да направи много нещо без чужда помощ. Успял да намъкне гащетата, но щом стигнал до панталоните, постоянно се опитвал да напъха и двата си крака в един и същ крачол. Накрая Дийн му помогнал, като нагласил краката му в крачолите и после издърпал панталоните нагоре, вдигнал ципа и закопчал копчето. Затворникът просто стоял, без дори да се опитва да се облече, щом видял, че Дийн го прави вместо него. Отпуснал неподвижно ръце, той гледал напред с празен поглед и на никого не му дошло наум, че се преструва. Не с надеждата да избяга (поне аз не вярвам да е било така), а с единствената мисъл да причини максимум неприятности, когато настъпи подходящият момент.

Документите били подписани, Уилям Уортън, който от момента на арестуването си бил под опеката на окръжните власти, сега минал под юрисдикцията на щата. Отвели го навън по задното стълбище и през кухнята, заобиколен отвсякъде от надзиратели. Той вървял със сведена глава и отпуснати ръце. Първия път, когато кепето му паднало, Дийн отново му го сложил. Втория път просто го пъхнал в задния си джоб.

В каросерията на дилижанса, докато го сковавали, Били имал повторна възможност да предизвика неприятности, но не го направил. Ако изобщо е бил в състояние да мисли (дори сега не съм сигурен дали е можел и до каква степен), трябва да е решил, че пространството е прекалено тясно и че надзирателите са прекалено много, за да създаде задоволителна бъркотия. Така че му сложили веригите: едната на глезените, а другата — както се оказало, прекалено дълга — на китките му.

Пътуването до Студената планина отнело час. През цялото време Уортън седял на пейката отляво на кабината, свел глава и провесил окованите си ръце между коленете. От време на време мънкал нещо, каза Хари, и Пърси се престрашил достатъчно, за да каже, че от отпуснатата долна устна на кретена капе слюнка и че вече е образувала локвичка между краката му. Като от езика на куче в горещ летен ден.

Стигнали до затвора и минали през южната порта, предполагам, точно покрай колата ми. Надзирателят отворил голямата врата между паркинга и вътрешния двор и дилижансът влязъл вътре. По това време на двора било спокойно. Навън нямало много хора и повечето от тях копаели в градината. Трябва да е бил сезонът на тиквите. Стигнали точно до блок Е и спрели. Шофьорът отворил вратата и им казал, че ще откара дилижанса в гаража, за да смени маслото, и че му било приятно да работи с тях. Надзирателите от другите сектори на затвора тръгнали с него — задните врати сега се клатели отворени и се виждало как двамата, които седели отзад, ядат ябълки.

Така Дийн, Хари и Пърси останали сами с окования затворник. Би трябвало да са достатъчни и наистина щяло да е така, ако не се подвели от мършавото селско момче, застанало със сведена глава сред праха, оковано във вериги. Изминали дванайсетината крачки до вратата, която водеше към блок Е, в същия състав, в който обикновено придружавахме затворниците по Зеления път. Хари вървял отляво, Дийн — отдясно, а Пърси — отзад, стиснал палката си в ръка. Никой не ми каза това, но съм абсолютно сигурен, че я е бил извадил — той обичаше онази дъбова палка. Що се отнася до мен, аз седях в килията, която щеше да стане дом на Уортън, докато не настъпеше моментът да се разпише на стола — първата килия отдясно, когато вървите по коридора към карцера. Държах папката си и си мислех само за това как ще претупам кратката си реч и ще си тръгна. Болката в слабините ми отново се усилваше и единственото, което исках, беше да се скрия в кабинета си, докато не отмине.

Дийн пристъпил напред, за да отключи вратата. Той намерил съответния ключ от връзката на колана си и го пъхнал в ключалката. В мига, в който превъртал ключа и дърпал дръжката, Уортън се раздвижил. Надал висок нечленоразделен крясък — нещо като бунтовнически вик — който накарал Хари за момент да замръзне на място и парализирал Пърси Уетмор за цялата схватка. Чух крясъка през открехнатата врата и отначало не го свързах с каквото и да е човешко същество — помислих си, че на двора някак си се е появило куче и че са го наранили, че навярно някой злобен затворник го е ударил с мотика.

Уортън вдигнал ръце, прехвърлил веригата през главата на Дийн и започнал да го души. Той надал задавен вик и се навел напред под студената електрическа светлина на нашия малък свят. Затворникът с удоволствие го последвал, дори го бутнал вътре, като през цялото време крещял, ломотел и даже се смеел. С разперени настрани лакти и с юмруци до ушите на Дийн той дърпал веригата с всички сили, като стържел с нея назад-напред.

Хари се метнал върху гърба на затворника, увил мазната руса коса на новия ни питомец около дланта си и с другия си юмрук го заблъскал по лицето. Той също имаше палка, както и пистолет в кобура на кръста си, но от вълнение не се сетил да извади нито едното, нито другото. И преди бяхме имали проблеми със затворници, можете да се обзаложите, но никога който и да е от нас не е бил изненадван така, както Уортън изненада Стантън. Коварството му надхвърляше нашия опит. Никога преди, нито пък след това не съм виждал такова нещо.

Освен всичко беше и силен. Изчезнала цялата му отпуснатост. По-късно Хари ми каза, че било като да скочиш сред стоманени пружини, които някак си са оживели. Вече в коридора, близо до бюрото на дежурния, Уортън се извъртял наляво и отхвърлил Теруилигър от гърба си. Той се ударил в бюрото и се проснал на земята.

— Хе-ей, момчета! — изсмял се Били. — Каква веселба, а? Нали?

Без да престава да крещи и да се хили, отново се заел да души Дийн с веригата си. Защо не? Той знаеше онова, което знаехме и всички ние: можеха да го убият само веднъж.

— Удари го, Пърси, удари го! — извикал Хари, докато се мъчел да се изправи на крака. Но Пърси просто стоял там, стиснал дъбовата палка в ръка и отворил очи, големи колкото супени паници. Това била възможността, която търсел, бихте казали вие, златният му шанс да вкара в полезна употреба палката си, но той бил прекалено уплашен и объркан, за да го направи. Това не бил някакъв си ужасен дребен французин или пък черен гигант, който като че ли изобщо не е в тялото си — това бил самият развихрил се дявол.

Излязох от килията на Уортън, хвърлих папката и извадих 38-милиметровия си пистолет. За втори път през този ден забравях за болката, която изгаряше слабините ми. Не се съмнявах в разказа на Хари за безизразното лице и мътните очи на Били, но това не беше онзи Уортън, когото видях. Онова, което видях, бе лицето на звяр — без капчица разум, изпълнено с коварство… подлост… и радост. Да. Той вършеше онова, за което беше създаден. Мястото и обстоятелствата нямаха значение. Другото, което видях, бе червеното, подуващо се лице на Дийн Стантън. Човекът умираше пред очите ми. Затворникът забеляза пистолета и обърна пленника си към него, така че почти сигурно трябваше да уцеля единия, за да прострелям другия. Синьото пламтящо око, което ме гледаше над рамото на Дийн, ме подканваше да стрелям.