Зеленият път

1.

Това се случи през 1932 година, когато щатският затвор все още се намираше в Студената планина. Разбира се, там беше и електрическият стол.

Затворниците се шегуваха със стола, така както хората винаги се шегуват с неща, които ги плашат, но които не могат да избегнат. Наричаха го „Стария Светльо“ или „Големия Мокрьо“. Майтапеха се със сметката за електричеството и за това как директорът на затвора Мурс щял да опече тази есен пуйката си за Деня на благодарността, тъй като жена му Мелинда била прекалено болна, за да готви.

Но онези, които наистина трябваше да седнат на този стол, бързо губеха чувството си за хумор. По време на работата си в затвора съм ръководил седемдесет и осем екзекуции (това е цифра, която винаги съм помнил и която няма да забравя дори на смъртното си ложе) и смятам, че повечето от осъдените разбираха истината за онова, което става, чак когато завързваха глезените им за здравите дъбови крака на Стария Светльо. Тогава осъзнаваха (някакъв леден страх, който ясно можеше да се види в очите им), че краката им вече никога няма да се помръднат. Кръвта продължаваше да тече във вените им, мускулите им все още можеха да се напрягат, но въпреки това бяха свършили и те повече нямаше да се разхождат или да танцуват с момиче на някое провинциално увеселение. Клиентите на Стария Светльо започваха да осъзнават своята смърт от глезените си нагоре. След като престанеха да се гърчат и изпелтечеха последните си, обикновено нечленоразделни думи, на главата им надяваха черна копринена торба. Предполагаше се, че е заради самите тях, но винаги съм си мислил, че всъщност е заради нас, за да не виждаме ужаса в очите им, след като разберяха, че ще умрат.

В затвора в Студената планина нямаше отделение на смъртниците, а само група килии, означени като „блок Е“, отделен от другите и голям около една четвърт от тях, тухлен вместо от дърво, с ужасен гол метален покрив, който блестеше под лъчите на лятното слънце като някакво безумно око. В блока имаше шест килии, по три от двете страни на широк коридор, всяка от които бе почти два пъти по-голяма от килиите в другите четири блока. И бяха единични. Страхотни условия за един затвор (особено през трийсетте години), но затворниците биха ги разменили за която и да е килия в другите четири блока. Повярвайте ми, наистина биха ги разменили.

През годините ми като главен надзирател никога не е имало време, в което едновременно да са били заети и шестте килии — слава Богу за това дребно благоволение. Стигало се е най-много до четири, смесени чернокожи и бели (сред живите мъртви в Студената планина нямаше сегрегация), и тогава беше истински ад. Имаше една жена — Бевърли Маккол. Бе чернокожа като асо спатия и красива като греха, който човек никога няма достатъчно смелост да извърши. Тя търпяла побоите на мъжа си в продължение на шест години, но не простила единствената му изневяра. Вечерта след като разбрала за нея, зачакала нещастния Лестър Маккол, известен на приятелите си (а навярно и на изключително кратковременната си любовница) като Бръснача, на стълбите, водещи към апартамента над бръснарницата му. Чакала, докато не започнал да съблича палтото си, после с един от собствените му бръсначи изсипала неверните му черва върху модерните му обувки. Две нощи преди деня, в който трябваше да седне на Стария Светльо, тя ме извика в килията си и ми каза, че насън й се явил нейният африкански духовен баща. Той й поръчал да се откаже от робското си име и да умре под свободното име Матуоми. Затова молеше в заповедта за изпълнение на екзекуцията да я впишат като Бевърли Матуоми. Предполагам, че духовният й баща не й е съобщил никакво малко име или поне такова, каквото тя да разбере. Съгласих се. Годините на работа като надзирател са ме научили никога да не отказвам на осъден, освен ако не е абсолютно наложително. В случая с Бевърли Матуоми се оказа, че това просто няма никакво значение. Около три следобед на следващия ден позвъни губернаторът и замени смъртната й присъда с доживотна в женския затвор „Граси Вали“. Трябва да ви кажа, че искрено се радвах, когато видях закръгленото дупе на Бев да завива наляво, а не надясно.

Около трийсет и пет години по-късно — трябва да са поне трийсет и пет — видях това име на страницата с некролози във вестника под снимка на чернокожа жена с изпито лице, с ореол от бяла коса и с очила с фалшиви брилянти в ъглите. Прекарала последните десет години от живота си като свободна жена, пишеше в некролога, и почти съвсем сама ръководила библиотеката на малкото градче Рейнс Фолс. Освен това преподавала в неделното училище и всички в онова затънтено селище много я обичали. „БИБЛИОТЕКАРКА УМИРА ОТ СЪРДЕЧНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ“, гласеше заглавието, а под него, с по-дребен шрифт, сякаш се бяха сетили едва в последствие: „Прекарала повече от двайсет години в затвора за убийство“. Същите бяха единствено очите, големи и блестящи зад очилата с фалшивите брилянти в ъглите. Това бяха очите на жена, която въпреки седемдесетте си години не би се поколебала да извади бръснача от бурканчето със синия дезинфектант, ако й се стореше наложително. Човек познава убийците, дори да са свършили живота си като престарели библиотекарки в задрямали малки градчета. Поне ги познава, ако е прекарал толкова време да пази убийци, колкото съм прекарал аз. Един-единствен път съм изпитвал съмнения в характера на работата си. Именно заради това, струва ми се, пиша тези редове.

Широкият коридор по средата на блок Е беше настлан с линолеум с цвят на зеленикав лимон — ето защо онова, което в други затвори наричаха „Последния път“, в Студената планина се казваше „Зеленият път“. От юг на север той бе дълъг, струва ми се, шейсет пълни крачки. В началото се намираше карцерът. В края завършваше с Т-образно разклонение. Завоят наляво означаваше живот — ако сгреният от слънце вътрешен двор можеше да се нарече живот. Мнозина го наричаха и прекарваха там години без забележими неблагоприятни ефекти. Крадци, подпалвачи и изнасилвачи, които бъбреха помежду си, разхождаха се и сключваха дребните си сделки.

Завоят надясно обаче — това беше друго нещо. Първо влизате в моя кабинет (килимът тук също бе зелен, нещо, което през всички онези години възнамерявах да променя, но не го направих) и заставате пред бюрото ми, от лявата страна на което беше американското, а от дясната — щатското знаме. От отсрещната страна имаше две врати. Едната водеше към малка тоалетна, която използвахме заедно с надзирателите в блок Е (понякога я посещаваше дори директорът Мурс), а другата — към нещо като склад. И това бе краят на Зеления път.

Вратата беше ниска — когато влизах, трябваше да навеждам глава, а Джон Кофи трябваше да приклекне. Излизаше се на малка площадка и до дъсчения под водеха три циментови стъпала. Това бе жалка стая без отопление и с метален покрив, точно като покрива на блока, към който беше прибавен. Вътре бе толкова студено, че през зимата от устата излизаше пара, а през лятото беше задушно. По време на екзекуцията на Елмър Манфред — през юли или август на 1930, струва ми се — деветима от свидетелите припаднаха.

Лявата страна на склада отново означаваше живот. Инструменти (заключени с вериги в рамки, сякаш бяха бойни пушки, а не лопати и кирки), сухи храни, чували със семена за пролетната сеитба в градините на затвора, кашони с тоалетна хартия, палети с метални листове за затворническата работилница… дори торби с вар за маркиране на бейзболното и футболното игрище — затворниците играеха на място, известно като „Пасището“ и в Студената планина есенните следобеди се очакваха с огромно нетърпение.

Дясната страна за пореден път означаваше смърт. Самият Стар Светльо, поставен върху дъсчена платформа в югоизточния ъгъл на склада, със здрави дъбови крака, широки дъбови облегалки за ръцете, попили ужасената пот на десетки хора в последните няколко минути от живота им, и металната шапка, обикновено свободно закачена на облегалката, като шапчица на дете робот в някой комикс на Бък Роджърс. От нея излизаше кабел, който минаваше през метален пръстен в бетонната стена зад стола. От едната му страна имаше галванизирана тенекиена кофа. Ако човек погледнеше вътре, щеше да види кръгла гъба, точно съответстваща на металната шапка. Преди екзекуцията тя се напояваше в солен разтвор, за да провежда по-добре правия електрически ток, който течеше по кабела, минаваше през гъбата и попадаше в мозъка на осъдения.

2.

1932 беше годината на Джон Кофи. Подробностите могат да се открият във вестниците, ако някой проявява достатъчно интерес, за да ги потърси — някой с повече енергия от един грохнал старец, който доизживява дните си в старчески дом в Джорджия. Есента бе гореща, спомням си го, наистина много гореща. Октомври беше като през август и Мелинда, жената на директора, лежеше в болницата в Индианола за неопределен период от време. Това бе есента, през която получих най-тежката уринарна инфекция през живота си, недостатъчно сериозна, за да бъда настанен в болница, но почти достатъчно, за да ми се иска да съм мъртъв едва ли не всеки път, когато ходех до тоалетната. Беше есента на Делакроа, дребният, полуплешив французин с мишката, същият, който пристигна през лятото и направи онзи хитър номер с макарата. На първо място обаче това бе есента, през която в блок Е дойде Джон Кофи, осъден на смърт за изнасилването и убийството на близначките Детерик.

Всяка смяна в блока се състоеше от четирима-петима надзиратели, но мнозина от тях бяха от други блокове в затвора. Дийн Стантън, Хари Теруилигър и Брутъс Хауъл (хората го наричаха „Бруталния“, но това бе на шега, той не би убил и муха, ако не се налагаше, въпреки ръста си) вече са мъртви, както и Пърси Уетмор, който наистина беше брутален… да не кажа глупав. Той нямаше работа в блок Е, в който неприятният характер бе безполезен, а понякога и опасен, но беше роднина на губернатора, така че остана при нас.

Именно Пърси Уетмор доведе Кофи в блока с традиционния вик „Идва смъртник! Тук идва смъртник!“.

Все още бе адски горещо, въпреки че беше октомври. Вратата към вътрешния двор бе отворена и пропускаше ярката слънчева светлина. Тогава вътре влезе най-едрият мъж, който изобщо съм виждал, освен някои от баскетболистите, които показват по телевизора в стаята за развлечения в дома за капризни лигльовци, в който прекарвам последните си дни. Ръцете му бяха оковани във вериги, прехвърлени през широките му като бъчва гърди. На глезените си носеше пранги, свързани с верига, която дрънчеше като изсипващи се монети, докато гигантът се тътреше по зеления коридор между килиите. От едната му страна вървеше Пърси Уетмор, а от другата — дребният и с изпито лице Хари Теруилигър. Двамата приличаха на деца, водещи уловена мечка. В сравнение с Кофи дори Брутъс Хауъл приличаше на хлапак, той беше висок над метър осемдесет и два и също толкова широк, бивш футболист, играл в ЛСЮ, преди да пропадне и да се върне у дома си в планините.

Джон Кофи бе чернокож, подобно на повечето мъже, които престояваха известно време в блок Е, преди да умрат в скута на Стария Светльо, и беше над два метра висок. Обаче в никакъв случай не бе толкова слаб, колкото баскетболистите от телевизията — имаше широки рамене и огромни гърди, целите в мускули. Бяха му дали най-големия размер дочени дрехи, който бяха успели да открият в склада, и въпреки това крачолите на панталона му стигаха до средата на мощните му, осеяни с белези прасци. Ризата му се разтваряше под гърдите и ръкавите й стигаха до лактите. В огромната си длан стискаше кепе, което, кацнало на плешивата му махагонова глава, би изглеждало като шапчицата на маймунката на някой уличен музикант, само че синьо вместо червено. Негърът сякаш можеше да скъса веригите, с които го бяха оковали, с такава леснота, с каквато би разкъсал панделката на коледния си подарък, но когато човек погледнеше лицето му, разбираше, че няма да направи нищо подобно. Изражението му не бе тъпо — макар че Пърси смяташе точно така и скоро започна да го нарича „кретена“ — а загубено. Той постоянно се въртеше, сякаш за да разбере къде се намира. А може би дори и кой е всъщност. Първата ми мисъл бе, че прилича на чернокож Самсон… само че след като Далила го е обръснала нула номер със също толкова гладката си невярна малка ръчица и го е лишила от всякаква радост.

„Идва смъртник“ — тръбеше Пърси и теглеше белезниците на огромния като мечок мъж, сякаш наистина вярваше, че може да го помръдне, ако Кофи решеше, че вече не му се иска да върви сам. Хари мълчеше, но изглеждаше засрамен. „Идва смъртник…“

— Достатъчно — казах аз. Намирах се в килията, отредена за Кофи, и седях на койката му. Знаех, че пристига, разбира се, и бях там, за да го посрещна и да се погрижа за него, но преди да го видя, нямах представа за ръста му. Пърси ми хвърли поглед, с който ми казваше: „Всички знаем, че си задник (освен огромния идиот, естествено, който знае само как да изнасилва и убива малки момиченца).“

Тримата спряха пред отворената врата на килията. Кимнах на Хари.

— Сигурен ли си, че искаш да останеш вътре с него, шефе? — попита той. Не ми се бе случвало често да виждам Хари Теруилигър нервен — по време на бунтовете шест-седем години преди това двамата бяхме рамо до рамо и тогава дори окото му не трепваше въпреки слуховете, че някои от затворниците имат огнестрелно оръжие — но тогава наистина бе така.

— Ще си имам ли някакви проблеми с теб, голямо момче? — попитах аз, без да ставам от койката. Опитвах се да не изглеждам толкова жалко, колкото се чувствах — уринарната инфекция, за която вече споменах, още не се беше изострила, но да си кажа честно, не бях и в прекрасно състояние.

Кофи бавно поклати глава — веднъж наляво и веднъж надясно, после отново я върна в неподвижното й междинно положение. Очите му се фокусираха и повече не се откъснаха от мен.

Хари носеше папка с документите на затворника.

— Дай му ги — казах му аз. — Пъхни ги в ръката му.

Хари се подчини. Огромният идиот ги пое като лунатик.

— Хайде сега ми ги донеси, голямо момче — наредих аз и той го направи, като тътреше крака и дрънчеше с веригите си. Трябваше да наведе глава, за да влезе в килията.

Погледнах към него, а после и към формуляра, най-вече за да се уверя, че височината му е факт, а не оптическа илюзия. Беше истина: два метра и три сантиметра. Теглото му бе определено като сто двайсет и пет килограма, но ми се струва, че това беше само преценка на око — трябваше да е сто и четирийсет, а може би дори сто и петдесет килограма. В графата за характерни белези и следи от рани някой старателно беше отпечатал на „Магнъсън“, старата, вярна пишеща машина на регистратурата: „Многобройни“.

Вдигнах поглед. Кофи малко се бе изместил встрани и можех да видя Хари, застанал на отсрещната страна на коридора пред килията на Делакроа — когато пристигна Кофи, той беше единственият друг обитател на блок Е. Дел бе слаб, оплешивяващ мъж с угриженото лице на счетоводител, който знае, че скоро ще разкрият кражбата му. Неговата дресирана мишка седеше на рамото му.

Пърси Уетмор се беше облегнал на вратата на килията, в която току-що се бе настанил Джон Кофи. Беше извадил полицейската си палка от направения по поръчка калъф, в който я носеше, и потупваше с нея по дланта си така, както прави човек с играчка, която има намерение да използва. Изведнъж почувствах, че просто не мога повече да понасям да стои там. Може да беше от нетипичната за сезона жега, може би, защото уринарната инфекция нажежаваше слабините ми и правеше сърбежът от вълненото ми бельо непоносим, а може би и защото знаех, че щатът ми е пратил да екзекутирам един чернокож полуидиот, а Пърси очевидно искаше първо малко да го пообработи на ръка. Навярно бе заради всички тези неща заедно. Каквато й да беше причината обаче, за момента престана да ми пука за политическите му връзки.

— Пърси — казах, — местят затворническата болница в нова сграда.

— За това отговаря Бил Додж…

— Зная — прекъснах го аз. — Върви и му помогни.

— Това не е моя работа. Моята работа е този грамаден кретен. — Пърси не обичаше едрите хора. Не бе слаб като Хари Теруилигър, но беше нисък. Нахакан тип, той обичаше да се бие, особено когато шансовете бяха на негова страна. И суетен по отношение на косата си. Почти не откъсваше ръце от нея.

— Тогава си свършил работата си. Върви в болницата.

Той издаде напред долната си устна. Бил Додж и хората му местеха сандъци и купчини завивки, дори леглата — болницата се изнасяше в нова сграда в западната част на затвора. Черна работа, тежки неща за носене. Пърси Уетмор не искаше да участва нито в едното, нито в другото.

— Имат достатъчно хора — упорстваше той.

— Тогава върви там и се включи като заместник на Додж — настоях аз, като повиших глас. Видях, че Хари потръпва, но не му обърнах внимание. Ако губернаторът заповядаше на директора да ме уволни за разрошването на неподходяща перушина, кого щеше да постави на моето място Хал Мурс? Пърси ли? Това беше шега. — Всъщност не ме интересува какво правиш, Пърси, стига да се махнеш от тук за известно време.

За миг си помислих, че ще ме удари и че ще си имам действителни неприятности. Кофи през цялото време стоеше там като най-големия спрял часовник на света. После Уетмор пъхна палката си обратно в ръчно изработения калъф — глупава, суетна вещ — и закрачи нататък по коридора. Не си спомням кой седеше на бюрото на дежурния — предполагам, някой от приходящите — но Пърси трябва да не го е харесал как изглежда, защото когато минаваше покрай него, изръмжа:

— Разкарай тази усмивчица от лайняното си лице, да не ти я разкарам аз. — Последва дрънчене на ключове, моментен взрив на гореща слънчева светлина откъм вътрешния двор и после Пърси Уетмор изчезна, поне засега. Мишката на Делакроа тичаше назад-напред от едното до другото рамо на дребничкия французин и тънките й мустачки потрепваха.

— Стой мирен, господин Джингълс — рече Делакроа и мишката спря на лявото му рамо, сякаш го беше разбрала. — Просто стой мирен и пази тишина. — Напевният му френски акцент от Южна Луизиана1 звучеше екзотично и чуждо.

— Върви да си лягаш, Дел — наредих му аз. — Вземи да си починеш. Това изобщо не ти влиза в работата.

Той се подчини. Бе изнасилил младо момиче и го беше убил, след което изхвърлил трупа му зад жилищния блок, в който живеела жертвата, залял го с керосин и го запалил с надеждата по някакъв начин да се освободи от уликата за престъплението си. Огънят се разпространил до самата сграда, обхванал я и загинали още шестима души, сред които две деца. Това бе единственото му престъпление и сега той бе просто любезен човек с угрижено лице, плешиво теме и дълги коси, безредно пръснати над яката на ризата му. Съвсем скоро щеше да седне на Стария Светльо и столът щеше да сложи край на живота му… но каквото и да го бе накарало да извърши това ужасно дело, то вече беше изчезнало и сега французинът лежеше на койката си, оставил мъничкия си приятел да тича писукайки по ръцете му. В известен смисъл това бе най-лошото — Старият Светльо никога не унищожаваше онова, което е вътре в тях, нито пък успяват да го приспят отровите, с които ги инжектират в наши дни. То успява да избяга, прехвърля се в някой друг и ни оставя да убиваме празни обвивки, които така или иначе не са наистина живи.

Насочих вниманието си към гиганта.

— Ще се държиш ли добре, ако кажа на Хари да ти свали веригите?

Той кимна. Повтори се същото като с поклащането му на глава: надолу, нагоре и обратно в центъра. Странните му очи ме гледаха. В тях имаше някакъв вътрешен мир, но не такъв, на който да съм сигурен, че мога да се доверя. Повиках Хари, който влезе и отключи веригите. Сега не проявяваше страх, дори когато коленичи между дебелите като дънери крака на Кофи, за да свали прангите му, и това донякъде ме успокои. Всъщност нервността му се дължеше на Пърси, а аз вярвах в инстинкта му. Вярвах в инстинктите на всичките си хора в блок Е освен на Пърси.

Имах кратка подготвена реч, която изнасях пред всички нови затворници в блока, но с Кофи се колебаех, защото изглеждаше толкова необичаен и не само заради ръста си.

Когато Хари се изправи (по време на цялата церемония по отключването затворникът беше останал неподвижен и невъзмутим като мумия), аз погледнах към новия си подопечен, почуках с палец по папката и попитах:

— Можеш ли да говориш, голямо момче?

— Да, сър, шефе, мога да говоря — отвърна той. Гласът му бе дълбок и напомняше на тих тътен, като от току-що поправен двигател на трактор. Не долавях характерното южняшко провлачване, но по-късно забелязах, че словоредът му е южняшки. Сякаш произхождаше от Юга, но не беше от него. Не изглеждаше неграмотен, но не бе и образован. Както толкова много други неща в него, речта му оставаше загадка. Но най-силно ме безпокояха очите му — в тях имаше някаква мирна отнесеност, като че ли се носеше много, много надалеч.

— Казваш се Джон Кофи.

— Да, сър, шефе, като кафе2, но не се пише така.

— Значи си грамотен, така ли? Можеш да четеш и да пишеш?

— Само името си, шефе — спокойно отвърна той.

Въздъхнах и му изнесох съкратен вариант на стандартната си реч. Вече бях решил, че с него няма да си имам проблеми. Оказа се, че съм бил прав и че съм сгрешил едновременно.

— Казвам се Пол Еджкоум — започнах. — Главен надзирател съм на блок Е — шеф на персонала. Ако искаш нещо от мен, направо ме викай по име. Ако ме няма, обърни се към онзи човек — казва се Хари Теруилигър. Можеш да се обърнеш също и към господин Стантън или към господин Хауъл. Разбра ли?

Той кимна.

— Само недей да очакваш да получиш всичко, каквото поискаш, освен ако не решим, че ти е необходимо — тук не е хотел. Следваш ли мисълта ми?

Отново кимна.

— Мястото е спокойно, голямо момче — не като останалата част от затвора. Тук сте само двамата с Делакроа. Няма да работиш — през повечето време просто ще си седиш. Ще имаш възможност да премислиш нещата. — Прекалено много време за повечето от тях, но не му казах това. — Понякога пускаме радиото, ако всичко е наред. Обичаш ли да слушаш радио?

Той кимна, но със съмнение, сякаш не беше сигурен какво е радио. По-късно разбрах, че в известен смисъл е така — Кофи познаваше нещата, когато отново се сблъскваше с тях, но междувременно ги забравяше. Знаеше героите от радиопиесите, но имаше съвсем смътен спомен какво са правили последния път.

— Ако се държиш добре, ще получаваш храната си навреме, никога няма да видиш изолатора в дъното на коридора, нито пък ще ти се наложи да носиш някоя от онези брезентови усмирителни ризи, които се закопчават на гърба. Ще излизаш на двора по два часа всеки следобед от четири до шест, освен в събота, когато другите затворници играят футбол. В събота следобед могат да ти идват на посещение, ако имаш някого, който иска да те види. Има ли такъв човек, Кофи?

Той поклати глава.

— Не, шефе.

— Е, тогава адвокатът ти.

— Струва ми се, че повече няма да го видя — рече гигантът. — Дадоха ми служебен защитник. Не мисля, че ще намери пътя чак толкова високо в планината.

Внимателно го изгледах, за да видя дали не се опитва да се пошегува, но нямаше такива признаци. На такива като Джон Кофи не се позволяваше да обжалват присъдата, поне навремето. Изправяха ги пред съда и после светът забравяше за тях, докато във вестниците не се появеше съобщение за някой си, на когото му пуснали малко електричество към полунощ. Но мъжът с жена, деца и приятели, който с нетърпение очакваше съботните следобеди, се контролираше по-лесно, ако контролът представляваше проблем. В този случай проблеми нямаше и това беше добре. Защото той бе толкова огромен.

Повъртях се малко върху койката, после реших, че може би долните ми крайници ще се почувстват по-удобно, ако се изправя, както и направих. Кофи почтително отстъпи от мен и стисна ръце пред себе си.

— Времето, което ще прекараш тук, може да бъде или спокойно, или тежко, голямо момче, всичко зависи от теб. Тук съм, за да ти кажа, че можеш да улесниш всички ни, защото така или иначе краят е един и същ. Ще се отнасяме с теб точно така, както заслужаваш. Имаш ли въпроси?

— Оставяте ли лампите да светят през нощта? — веднага попита той, сякаш едва беше изчакал да му дам тази възможност.

Примигнах срещу него. Новодошлите в блок Е са ми задавали много странни въпроси — веднъж даже за големината на бюста на жена ми — но никога не ме бяха питали за това.

Кофи малко нервно се усмихваше, сякаш знаеше, че ще го помислим за глупак, но не можеше да направи нищо.

— Защото понякога малко ме е страх от тъмното — обясни той. — Ако е на някое непознато място.

Измерих го в целия му ръст и се почувствах странно трогнат. Знаете как е, трогват те и човек не вижда лошата им страна, не вижда как изковават ужасите си като демони в ковачница.

— Да, тук е доста светло през цялата нощ — отвърнах. — Половината от лампите по Пътя светят от девет до пет всяка сутрин. — Тогава осъзнах, че той няма каквато и да е представа за какво говоря — от тинята на Мисисипи Кофи нямаше как да знае за Зеления път — затова отбелязах: — В коридора.

Той кимна с облекчение. Не съм сигурен, че разбра какво е коридор, но можеше да види двеставатовите електрически крушки в телените им решетки.

Тогава направих нещо, което никога преди не бях правил за затворник — подадох му ръка. Дори сега не зная защо. Може би защото ме попита за лампите. Мога да ви кажа, че това накара Хари Теруилигър да примига. Кофи пое дланта ми с изненадваща нежност. Тя потъна в неговата и това беше всичко. В смъртоносния ми капан бе попаднала още една мушичка. Бяхме готови.

Излязох от килията. Хари издърпа вратата по релсата и заключи двете ключалки. За миг-два Кофи остана на мястото си, сякаш не знаеше какво да прави, след това седна на койката си, стисна огромните си длани между коленете и сведе глава като човек, който скърби или се моли. После каза нещо със странния си, почти южняшки говор. Чух го съвършено ясно и въпреки че тогава не знаех много за онова, което бе извършил — не е нужно да знаеш за постъпките на човек, за да го храниш и да се грижиш за него, докато не дойде време да плаща дължимото — потръпнах от хлад.

— Не успях, шефе — рече той. — Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.

3.

— Ще си имаш неприятности с Пърси — отбеляза Хари, докато вървяхме по коридора към кабинета ми. Дийн Стантън, който в известен смисъл ми беше втори заместник — всъщност при нас нямаше такива неща, иначе Пърси Уетмор светкавично би уредил положението си — седеше зад бюрото ми и се занимаваше с текущите книжа, работа, за която като че ли никога не ми оставаше време. Когато влязохме, той едва вдигна поглед, намести с палец малките си очила и отново се върна към документите си.

— Имам си проблеми с този глупак още от деня, в който постъпи тук — отвърнах и предпазливо издърпах панталоните си на чатала, като потреперих. — Чу ли какво викаше, когато доведе онзи огромен идиот?

— Нямаше начин да не чуя — рече той. — Бях там, нали знаеш.

— Аз бях в кенефа и също го чух — обади се Дийн. Придърпа към себе си лист хартия, вдигна го на светлината така, че можех да видя, че освен напечатания текст върху него има отпечатък от чашка кафе, и после го хвърли в кошчето за отпадъци. — „Идва смъртник“. Трябва да го е прочел в някое от онези списания, по които толкова много си пада.

И навярно бе така. Пърси Уетмор беше страстен читател на „Аргоси“, „Стаг“ и „Менс Адвенчър“. Както изглеждаше, във всеки техен брой имаше затворнически истории и той жадно ги поглъщаше като човек, който прави проучване. Сякаш се опитваше да разбере как трябва да постъпва и си мислеше, че може да открие това в списанията. Бе постъпил при нас точно след екзекуцията на Антъни Рей — убиеца със секирата, и всъщност още не беше участвал в изпълнение на смъртна присъда, макар че веднъж беше свидетелствал от кабината за прекъсвача.

— Той познава някои хора — предупреди ме Хари. — Има връзки. Ще трябва да отговаряш, ако го изхвърлиш от блока. А ако очакваш от него някаква действителна работа, ще си имаш още по-големи неприятности.

— Не очаквам. — И наистина не очаквах… но хранех известни надежди. Бил Додж не беше от хората, които ще оставят някого просто да се мотае със скръстени ръце. — В момента повече ме интересува онова голямо момче. Смятате ли, че ще си имаме проблеми с него?

Хари решително поклати глава.

— В съда в окръг Трапингъс беше кротък като агънце — каза Дийн. Той свали малките си очила без рамки и започна да ги лъска в жилетката си. — Разбира се, бяха го оковали с повече вериги, отколкото Скруудж е видял по призрака на Марли3, но ако искаше, спокойно можеше да ги разкъса.

— Зная. — Въпреки че не знаех, не ми беше приятно да оставям Дийн Стантън да се прави на по-умен от мен.

— Едър е, а? — каза той.

— Така е — съгласих се. — Чудовищно едър.

— Навярно ще трябва да включим Стария Светльо на най-висока мощност, за да му изпържи задника.

— Не се тревожи за Стария Светльо — разсеяно отвърнах. — Той прави от големите малки.

Дийн разтри основата на носа си, от двете страни на която имаше сърдити червени петна от очилата му, и кимна.

— Да. В това има известна истина, така е.

— Някой от вас двамата знае ли откъде е дошъл, преди да се появи в… Тефтън? — попитах. — Тефтън беше, нали?

— Да — потвърди Дийн. — Тефтън в окръг Трапингъс. Изглежда, никой не знае какво е правил, преди да се появи там и да стори онова, което е сторил. Предполагам, че просто е обикалял. Ако наистина те интересува, вероятно ще можеш да откриеш нещо повече във вестниците в библиотеката на затвора. Сигурно няма да се наканят да я преместят до следващата седмица. — Той се ухили. — Обаче може да ти се наложи да изслушаш жалбите и стенанията на малкото си приятелче там горе.

— Във всеки случай мога просто да хвърля едно око — казах и по-късно същия следобед го направих.

Библиотеката на затвора се намираше в задната част на сградата, която трябваше да се превърне в затворническа автоработилница — поне така възнамеряваха. Някой пак щеше да се нагуши, мислех си аз, но Депресията беше в разгара си и пазех мненията си за себе си — така, както би трябвало да държа устата си затворена и за Пърси, но понякога човек просто не може да се сдържи. В повечето случаи устата може да ти навлече повече неприятности, отколкото изобщо е в състояние да ти докара хуят. А идеята за автоработилница така или иначе изобщо не се осъществи — следващата пролет затворът се премести стотина километра надолу по пътя за Брайтън. Нови потайни сделки, струва ми се. Но не беше моя работа.

Администрацията се бе преместила в нова сграда откъм източната страна на двора, местеха затворническата болница (на кого принадлежеше идеята да сложи болницата на втория етаж в предишната сграда си оставаше просто поредната житейска загадка), библиотеката все още беше частично комплектована — не че някога в нея изобщо е имало много нещо — и стоеше празна. Старата сграда представляваше горещ дървен сандък, сбутан между блокове А и Б. Баните им граничеха с нея от двете страни и от цялото здание постоянно се вдигаше пара с онази миризма на урина, която навярно бе единствената основателна причина да я преместят. Библиотеката имаше Г-образна форма и не беше много по-голяма от моя кабинет. Потърсих вентилатор, но всичките бяха изчезнали. Вътре трябва да имаше към четирийсетина градуса и когато седнах, усетих онова горещо пулсиране в слабините. Нещо подобно на възпален зъб. Знам, че е абсурдно, като се има предвид за коя част от тялото става дума, но това е единственото нещо, с което мога да го сравня. По време и веднага след уриниране ставаше много по-лошо, а преди да отида в библиотеката, тъкмо го бях направил.

В края на краищата в помещението имаше още един човек — съсухрен стар затворник на име Гибънс, който дремеше в ъгъла с роман за Дивия Запад в скута си и с нахлупена над очите шапка. Жегата не му пречеше, нито пък пъшкането, тропането и ругатните откъм затворническата болница на горния етаж (където трябваше да е няколко градуса по-горещо и се надявах, че това доставя истинско удоволствие на Пърси Уетмор). Аз също не го разбутах и отидох към късата страна на стаята, в която държаха вестниците. Мислех си, че може да са ги отнесли заедно с вентилаторите, въпреки онова, което каза Дийн. Но той се оказа прав и лесно открих материалите за близначките Детерик — това беше водеща новина още от извършването на престъплението през юни и по време на процеса в края на август и септември.

Скоро забравих за жегата, за тропането от горния етаж и за хрипливото хъркане на стария Гибънс. Мисълта за онези деветгодишни момиченца — за пухкавата им руса косица и мили усмивки — на фона на зловещата тромавост на Кофи бе неприятна, но неизбежна. Като знаех ръста му, лесно можех да си представя как наистина ги изяжда като някой великан от приказките. Онова, което всъщност беше извършил, бе още по-ужасно и той имаше късмет, че не го бяха линчували направо на речния бряг. Ако, разбира се, очакването да изминеш Зеления път и да седнеш в скута на Стария Светльо може да се нарече късмет.

4.

Цар Памук беше детрониран в Юга седемдесет години преди да се случат всички тези неща и никога повече нямаше да се възкачи на престола си, но през трийсетте години проявяваше известно възраждане. Памуковите плантации вече не съществуваха, но в южната част на щата имаше четирийсет-петдесет проспериращи ферми за памук. Клаус Детерик притежавал една от тях. Според стандартите на петдесетте години на деветнайсети век биха го смятали едва ли не за бедняк, но през трийсетте бил възприеман като заможен, защото в края на повечето месеци плащал сметката си в магазина в брой и можел спокойно да срещне погледа на директора на банката, ако се разминели на улицата. Къщата във фермата му била чиста и просторна. Освен памук отглеждал кокошки и няколко крави. С жена си имали три деца — дванайсетинагодишния Хауърд и близначките Кора и Кати.

През една топла юнска нощ на онази година момичетата помолили и получили разрешение да спят на оградената странична веранда, която минавала по дължина на къщата. За тях това било огромно удоволствие. Майка им ги целунала за лека нощ малко преди девет часа, когато от небето се скрили и последните проблясъци. Тогава ги видели за последен път преди да бъдат поставени в ковчезите и погребалният агент да прикрие най-ужасните следи от престъплението.

През онези дни селските семейства си лягаха рано — „щом под масата се стъмни“, понякога казваше моята майка — и сънят им беше дълбок. Това определено се отнасяло и за Клаус, Марджъри и Хауи през нощта, в която били отвлечени близначките. Бащата почти със сигурност щял да се събуди от Боузър, голямата, полупородиста семейна овчарка, ако кучето бе излаяло, но то не излаяло нито онази нощ, нито когато и да е повече.

Клаус станал в зори, за да издои кравите. Верандата била от другата страна на къщата и на път към плевника изобщо не му дошло наум да погледне момичетата. Фактът, че Боузър не изтичал с него, също не бил причина за тревога. Кучето се отнасяло към кравите и кокошките с огромно презрение и обикновено се криело в колибката си зад плевника, когато имало да се върши някаква работа, освен ако не го повикали… при това настойчиво.

Марджъри слязла на първия етаж петнайсетина минути след като съпругът й надянал ботушите си във вестибюла и се отправил към плевника. Тя сложила кафето, после започнала да пържи бекон. Ароматът на яденето довел и Хауи от стаята му под стряхата, но не и момичетата от верандата. Докато чупела яйцата в мазнината на бекона, Марджъри пратила сина си да ги повика. Веднага след закуската Клаус щял да им каже да донесат пресни яйца. Само че онази сутрин в дома на Детерик никой не закусил. Момчето се върнало от верандата пребледняло. Сънените му допреди малко очи сега били широко отворени.

— Няма ги — казало то.

Майката излязла на верандата, отначало по-скоро ядосана, отколкото разтревожена. По-късно казала, че предположила, ако изобщо е предполагала каквото и да е, че момичетата са решили да се поразходят и да наберат цветя при изгрев слънце. Или пък някаква друга момичешка глупост. Трябвало й само един поглед, за да разбере защо е пребледнял Хауи.

Тя изкрещяла името на Клаус — по-скоро го изпищяла — и той тичешком се появил. Работните му ботуши били побелели от полупълната кофа мляко, която разлял върху тях. Онова, което видял на верандата, можело да подкоси краката на всеки храбър родител. Одеялата, с които момичетата се били завили вечерта, били захвърлени в единия ъгъл. Вратата на оградата била изкъртена от горната си панта и висяла накриво. А дъските и на верандата, и на стъпалата зад изкривената врата били опръскани с кръв.

Марджъри молила мъжа си да не хуква да търси момичетата сам и да не взима със себе си сина им, ако смятал, че все пак трябва да тръгне, но напразно. Той взел пушката, която държал закачена във вестибюла високо извън досега на детски ръце и дал на Хауи 22-милиметрова пушка, която пазели за рождения му ден през юли. После двамата тръгнали, без да обръщат каквото и да е внимание на пищящата, плачеща жена, която искала да знае какво ще правят, ако срещнат банда от скитащи се бездомници или злонамерени негри, избягали от окръжната ферма в Ладък. Струва ми се, че мъжете постъпили правилно, нали знаете. Кръвта вече засъхвала, но все още била лепкава и по-скоро червена, отколкото кафява, каквато става, щом е напълно изсъхнала. Отвличането не било станало много отдавна. Клаус трябва да е разбирал, че все още има шанс да спаси дъщеричките си и е възнамерявал да се възползва от него.

Нито един от двамата не бил добър следотърсач — те били земеделци, а не ловци, мъже, които влизали в гората след някоя миеща мечка или елен, когато им идвал сезонът, не защото го искали, а защото така се очаквало от тях. А целият двор около къщата бил осеян с нищо неозначаващи за тях следи. Те заобиколили плевника и почти веднага открили защо Боузър, който обикновено не хапел, но имал мощен лай, не е вдигнал тревога. Той лежал наполовина в колибката си, построена от стари дъски от плевника (над дъговидния отвор имало дъска с грижливо изписаното име „Боузър“ — видях снимката на колибката в един от вестниците), с извита почти на сто и осемдесет градуса глава. Човек трябвало да притежава неимоверна сила, за да направи такова нещо с едно толкова голямо животно, казал по-късно на съдебните заседатели прокурорът… и после дълго и многозначително гледал към огромния обвиняем, седнал на скамейката със сведени очи и облечен в съвсем нов затворнически гащеризон, който сам по себе си изглеждал като проклятие. До кучето бащата и синът открили парче варена наденица. Според теорията — съвсем обоснована, не се съмнявам в това — Кофи отвлякъл вниманието на кучето с храната и после, когато Боузър започнал да яде последното парче наденица, протегнал ръце и строшил врата му с едно-единствено завъртане.

Зад плевника се намирало северното пасище на семейство Детерик, на което през този ден нямало да пасат крави. Тревата била покрита с утринна роса и съвсем ясно по диагонал на север я пресичала следа от минаването на човек.

Въпреки че почти бил изпаднал в истерия, Клаус Детерик отначало се поколебал да тръгне по нея. Не от страх от човека или хората, които отвлекли дъщерите му, а от страх да не би да тръгне натам, откъдето злодеецът е дошъл… да поеме точно в обратната посока в момент, в който можела да е от значение всяка секунда.

Хауи решил дилемата, като вдигнал парче жълт памучен плат от храста, който растял точно накрая на двора. По-късно на свидетелската скамейка показали на Клаус същото това парче плат и той се разплакал, разпознавайки в него парче от пижамката на дъщеря си Кати. Двайсетина метра нататък от щръкналия клон на една хвойна висяло парче избелял зелен плат, същият като нощницата, която носела Кора, когато целунала мама и татко за лека нощ.

Бащата и синът продължили напред почти на бегом и с готови за стрелба пушки, като войници, пресичащи огнева линия. Ако изобщо се чудя на нещо, станало през онзи ден, то е, че момчето, отчаяно следващо баща си (и често рискувайки съвсем да изостане от него), не се е спънало нито веднъж и не е изстреляло куршум в гърба на Клаус Детерик.

Семейство Детерик имали телефон — още един признак за заможността им, поне относителна през онези бедствени времена — и Марджъри се свързала с всичките им съседи, които също имали телефон, за да им съобщи за внезапно сполетялото ги нещастие, знаейки, че всяко обаждане от своя страна ще доведе до нови, като камъчета, бързо хвърляни в неподвижно езерце. После за последен път взела слушалката и изрекла думите, които бяха едва ли не запазена марка на първите телефонни системи от онова време, поне в селския Юг: „Ало, Централа, чувате ли ме?“.

Телефонистката я чувала, но не била в състояние да изрече нищо, толкова била разстроена. Накрая успяла да промълви:

— Да, госпожо Детерик, разбира се, о, мили Боже, моля се малките ви момиченца да са добре…

— Да, благодаря ви — отвърнала Марджъри. — Но предайте на Господ да не чака прекалено дълго, за да ме свърже с шерифа в Тефтън, става ли?

Главният шериф на окръг Трапингъс беше впиянчен старец с размекнати вътрешности и бяла, пухкава коса. Познавах го добре — беше идвал много пъти в Студената планина, за да види, както сам се изразяваше, как „неговите момчета“ отиват във великото небитие. Свидетелите на екзекуциите седяха на същите сгъваеми столове, на каквито самите вие навярно сте седели веднъж-дваж на погребения, благотворителни вечери или бинго, организирано от фермерското сдружение, и всеки път, щом шериф Хоумър Крибъс седнеше на свидетелското си място, очаквах сухия пукот, който предшестваше падането. Едновременно се страхувах и се надявах да дойде този ден, но това никога не стана. Не след дълго — не може да е било повече от година след отвличането на момичетата на Детерик — той получи инфаркт в кабинета си, очевидно докато чукал едно седемнайсетгодишно чернокожо момиче на име Дафни Шъртлеф. Тази история се раздуваше много, понеже щом дойдеше време за избори, шерифът винаги се фукаше с жена си и шестте си момчета — по онова време, ако искаше да го изберат на някакъв пост, човек трябваше да е по̀ католик и от папата. Но хората обичат лицемерите; нали знаете, те познават своите, а винаги е приятно, когато хванат някого със свалени гащи и щръкнал хуй и този някой не си ти.

Освен че бе лицемер, той беше и некадърен, от онези, които обичат да ги снимат как галят котето на някоя дама, когато всъщност някой друг — например помощник-шерифът Роб Макгий — е рискувал да си строши врата, за да свали котката от дървото.

Макгий слушал несвързаните думи на Марджъри Детерик в продължение може би на две минути, после я прекъснал с четири-пет въпроса — бързи и кратки, като отсечените удари на опитен боксьор, от онези удари, които са толкова бързи и силни, че кръвта шурва още преди да те заболи. Когато получил отговорите, той казал:

— Ще телефонирам на Бобо Марчънт. Той има кучета. Вие стойте там, госпожо Детерик. Ако мъжът ви и момчето ви се върнат, накарайте и тях да си останат вкъщи. Поне опитайте.

Междувременно съпругът й и синът й проследили пътя на престъпника почти пет километра на северозапад, но го загубили, когато следата му изчезнала сред боровата гора. Както казах, те били земеделци, а не ловци и вече знаели, че преследват звяр. По пътя открили жълто горнище, което съответствало на долнището на пижамката на Кати, и още едно парче от нощницата на Кора. И двете били напоени с кръв, и вече нито Клаус, нито Хауи бързали толкова, колкото в началото. Горещите им надежди трябва да са се били охладили, потъвайки надолу, както става със студената вода, защото е по-тежка.

Те навлезли в гората в търсене на следи и като не открили, опитали на друго място със същия резултат и после на трето. Този път намерили кървава диря по игличките на боровете. Тя продължавала известно време, после прекъсвала и двамата отново започнали да се лутат. Вече било към девет часа сутринта и започнали да се чуват викове на хора и лай на кучета. Роб Макгий бил успял да събере група от доброволци за толкова време, колкото щяло да отнеме на шериф Крибъс да изпие първото си кафе с бренди. Към девет и петнайсет те настигнали Клаус и Хауи Детерик, които отчаяно се щурали в края на гората. Водени от кучетата на Бобо, скоро хората продължили напред. Макгий оставил бащата и синът да вървят с тях — нямало да се върнат, дори да им заповядал, независимо колко се страхували от резултата, и помощник-шерифът трябва да го е разбирал — но ги накарал да изпразнят пушките си. Другите били сторили същото, казал Макгий — така било по-безопасно. Онова, което не им казал (нито пък го направил който и да е друг), било, че единствено те били помолени да му предадат патроните си. Полузамаяни и изпълнени с желание да свършат с този кошмар, двамата се подчинили. По този начин навярно е бил спасен жалкият живот на Джон Кофи.

Лаещите, скимтящи кучета ги водили през гората в продължение на повече от три километра и все в тази северозападна посока. После излезли на брега на река Трапингъс, която на това място е широка и бавна и тече на югоизток сред ниски, обрасли с гори хълмове, сред които семействата Крей, Робинет и Дъплиси все още правеха своите мандолини и често изплюваха гнилите си зъби, докато оряха — дълбока провинция, където мъжете се справяха със змиите в неделя сутрин и лягаха в плътски грях с дъщерите си в неделя вечер. Познавах семействата им — повечето от тях от време на време пращаха прясно месо на Стария Светльо. От отсрещната страна на реката преследвачите можели да видят как юнското слънце се издига зад стоманените релси на железопътната линия Грейт Саудърн. Около километър и половина надолу по реката и от дясната им страна бил дървеният мост, водещ към въглищните мини на „Уест Грийн“.

Сред тревата и ниските храсти открили широк утъпкан участък, облян с толкова много кръв, че мнозина от хората трябвало да изтичат обратно в гората и да се облекчат от закуската си. Открили също и останалата част от нощницата на Кора и Хауи, който дотогава проявявал достойна за възхищение издръжливост залитнал към баща си и едва не припаднал.

И именно там кучетата на Бобо Марчънт за пръв и единствен път през този ден се сдърпали помежду си. Били общо шест: два копоя, две хрътки и две от онези подобни на териер мелези, които крайните южняци наричат мечи хрътки. Те искали да тръгнат на северозапад, нагоре по Трапингъс, а останалите — в обратната посока, на югоизток. Животните се сборичкали, оплели се в поводите си и макар вестниците да не споменаваха нищо за това, можех да си представя ужасните ругатни, с които Бобо трябва да ги е обсипвал, докато е използвал ръцете си — неговата определено най-образована част — за да ги разплете. Навремето познавах неколцина кучкари и от опит ми е известно, че всички те забележително съответстват на това наименование.

Бобо завързал кучетата плътно едно до друго, после пъхнал разкъсаната нощница на Кора Детерик под носа им, за да им напомни каква е задачата им в онзи ден, температурата през който щяла да стигне трийсет и пет градуса по пладне и комарите вече кръжели на облаци около главите на хората. Мечите хрътки изръмжали за последен път, решили да се подчинят и всички заедно с яростен лай се хвърлили надолу по реката.

Само десет минути по-късно хората спрели на място, разбирайки, че чуват още нещо освен лая на кучетата. Това бил някакъв вой, който не можело да издаде никое куче дори в смъртна опасност. Това бил звук, който никой от тях не бил чувал, но всички веднага разбрали, че го издава човек. Така казали, и аз им вярвах. Струва ми се, че и аз бих го разбрал. Чувал съм хора да вият по същия начин на път за електрическия стол. Не са много — повечето се укротяват или мълчат, или се шегуват, като че ли отиват на пикник — но някои го правят. Обикновено това са онези, които вярват в съществуването на ада и знаят, че той ги очаква в края на Зеления път.

Бобо отново стегнал поводите на кучетата. Животните били ценни и нямал намерение да ги загуби срещу психопата, който виел и нечленоразделно ломотел недалеч от тях. Другите от групата заредили пушките си и ги приготвили. Вледенени от ужасния вой, преследвачите усещали стичащата се под мишниците и по гърба им пот като студена вода. Когато мъже се смразят така, те се нуждаят от водач, за да продължат, и помощник-шерифът Макгий ги повел. Той излязъл отпред и енергично поел (обзалагам се обаче, че в този момент не се е чувствал преизпълнен с енергия) към елшите в края на гората от дясната им страна. Останалите нервно го последвали. Шерифът спрял само веднъж, и то за да даде знак на най-едрия сред тях — Сам Холис — да стои близо до Клаус Детерик. От другата страна на елшите отново имало открит участък, който се простирал до гората отдясно. Отляво бил дългият, плавен склон на речния бряг. Всички спрели като ударени от гръм. Струва ми се, че биха дали какво ли не, за да не видят онова, което било пред тях, и че никой от тях никога няма да го забрави. Това бил кошмар, открит и почти димящ на слънцето, който излиза извън границите на обикновения живот — благотворителни вечери, разходки по провинциалните улички, честен труд, любовни целувки в леглото. Всеки човек има череп и животът на всички хора има череп, казвам ви. През онзи ден онези мъже го видели — видели какво понякога се хили зад усмивката.

На брега на реката в избеляло, омазано с кръв яке без ръкави, седял най-едрият човек, когото някога били виждали — Джон Кофи. Огромните му крака със сплеснати пръсти били боси. На главата му била завързана избеляла червена кърпа, с каквато селските жени забраждат косите си в черквата. Около него се носел огромен облак комари. В двете си ръце държал труповете на голи момиченца. Русата им коса, преди къдрава и светла като памук, сега била полепнала по главите им и сплъстена от кръв. Мъжът ги стискал и виел към небето като малоумен, по тъмнокафявите му страни се стичали сълзи, а лицето му било сгърчено от огромна мъка. Той се задъхвал, гърдите му се надигали, докато ремъците на якето му не се опънели и с поредния си вой изпускал и последната глътка въздух. Човек толкова често чете във вестниците „убиецът не проявяваше никакви угризения“, но в този случай не било така. Джон Кофи се разкъсвал от онова, което бил сторил… но животът му щял да продължи. За разлика от този на момиченцата…

Изглежда, никой не знаел колко време са останали там, приковани от гледката на виещия мъж, който на свой ред гледал оттатък огромната гладка повърхност на реката към влака, носещ се по релсите към дървения мост. Като че ли изтекъл цял час или пък цяла вечност и все пак влакът не напредвал, сякаш фучал все на едно място, като дете, което гневно тропа с крачета. Слънцето все не излизало иззад облака, зад който се било скрило, и гледката не изчезвала от очите им. Била там — истинска като ухапване от куче. Чернокожият се люлеел назад-напред, Кора и Кати се люлели с него като кукли в ръцете на великан. Измазаните с кръв мускули на огромните голи ръце на гиганта се напрягали и отпускали, напрягали и отпускали, напрягали и отпускали.

Пръв се раздвижил Клаус Детерик. Той изкрещял и се хвърлил към чудовището, отвлякло и убило дъщерите му. Сам Холис си знаел работата и се опитал да си я свърши, но не успял. Той бил петнайсетина сантиметра по-висок от Клаус и тежал поне трийсет килограма повече, но обезумелият баща някак си се откъснал, светкавич но изминал разстоянието до Кофи и го ритнал в главата. Ботушът му, покрит със спеченото мляко, което вече се било вкиснало от жегата, попаднал точно в лявото слепоочие на великана, но той като че ли изобщо не го усетил. Просто седял там, виел, люлеел се и гледал оттатък реката. Представям си го като някой ревностен последовател на Кръста по време на проповед на Петдесетница, загледан към Обетованата земя… ако не са били труповете, разбира се.

За да откъснат изпадналия в истерия фермер от Джон Кофи, трябвало да се намесят четирима мъже и не зная колко пъти успял да го удари, преди най-после да го направят. За негъра това като че ли нямало значение — той просто продължавал да гледа оттатък реката и да вие. Що се отнася до Детерик, щом накрая го откъснали, желанието му за бой го напуснало — сякаш през огромния чернокож мъж течало някакво странно електричество (трябва да ме извините, все още съм склонен да разсъждавам с електрически метафори) и когато връзката му с онзи енергиен източник била прекъсната, той омекнал като човек, отхвърлен от ограда, по която тече ток. Коленичил широко разкрачен на брега и скрил лицето си в ръце, разтърсен от ридания. Хауи отишъл при него и двамата се прегърнали, опрели чела едно в друго.

Двама мъже останали да ги наглеждат, а другите заобиколили с насочени напред пушки люлеещия се и виещ чернокож. Той като че ли все още не съзнавал присъствието им. Макгий пристъпил напред, като неуверено пристъпвал от крак на крак, после приклекнал до него.

— Човече — тихо казал той и Кофи веднага млъкнал. Помощник-шерифът погледнал зачервените му от плач очи. Сълзите му все още се стичали, сякаш някой бил оставил кранчето вътре в него отворено. Тези очи плачели и били някак си спокойни… далечни и ведри. Смятах, че това са най-странните очи, които съм виждал през живота си, и Макгий се чувствал по същия начин.

— Като очите на звяр, който никога дотогава не е виждал човек — точно преди процеса казал той на репортер на име Хамърсмит.

— Чуваш ли ме? — попитал.

Кофи бавно кимнал с глава. Все още държал в ръцете си ужасяващите си кукли, чиито брадички били увиснали над гърдите им така, че лицата им не можели ясно да се видят, една от малкото милости, които Господ сметнал за уместно да дари през онзи ден.

— Как се казваш?

— Джон Кофи — отвърнал гигантът с дебел и задавен от сълзи глас. — Кофи като кафе, само че не се пише така.

Макгий кимнал, после посочил с пръст към издутия джоб на гърдите на якето на негъра. Сторило му се, че вътре може да има пистолет — не че човек с такъв ръст имал нужда от оръжие, за да нанесе непоправими щети, ако поиска.

— Какво имаш там, Джон Кофи? Да не е патлак? Пистолет?

— Не, сър — с дебелия си глас отвърнал той, а онези странни очи — пълни със сълзи и измъчени на повърхността, далечни и ведри в дълбочина, сякаш истинският Джон Кофи бил някъде другаде и гледал към някаква друга земя, където не си струвало човек да се тревожи за убитите момиченца — изобщо не се откъсвали от тези на помощник-шерифа. — Просто си нося малък обяд.

— А-ха, малък обяд, така ли? — попитал Макгий, а Кофи кимнал. От очите му продължавали да се стичат сълзи и той избърсал увисналите под носа си сополи. — А откъде взимат хората като теб малък обяд, Джон Кофи? — Шерифът се насилвал да запази хладнокръвие, макар че вече можел да усети миризмата на разложение и виждал мухите, накацали по момиченцата. Най-ужасни били косите им, по-късно бе казал той… и това го нямаше във вестниците — смяташе се за прекалено страшно за домашно четене. Не, това научих от репортера, написал този материал, господин Хамърсмит. По-късно го потърсих сам, защото тогава Джон Кофи се превърна за мен в нещо като фикс-идея. Макгий казал на този Хамърсмит, че русите им коси вече не били руси. Били станали кестеняви. От тях по бузите им се стичала кръв, сякаш някой безуспешно се бил опитал да ги боядиса и човек не трябвало да е лекар, за да разбере, че крехките им черепи са били смачкани един в друг със силата на онези мощни ръце. Навярно децата са плачели. Навярно той е искал да ги накара да замълчат. Ако момичетата бяха имали късмет, това би могло да се случи преди изнасилването.

Гледката смразявала мислите на човек, дори на такъв професионалист като помощник-шерифа. А това можело да доведе до грешки, може би дори до проливане на нова кръв. Макгий дълбоко си поел дъх и се успокоил. Поне се опитал.

— Ами, не си спомням точно, проклет да съм — със задавения си от сълзи глас отвърнал Кофи, — но това наистина е малък обяд, сандвичи и струва ми се, туршия.

— Нямаш нищо против лично да се уверя, нали? — попитал Макгий. — Сега не мърдай, Джон Кофи, Не го прави, момче, защото към теб са насочени достатъчно пушки, за да те накарат да изчезнеш от кръста нагоре, само да помръднеш пръст.

Великанът продължил да гледа оттатък реката и не мърдал, докато той предпазливо бръкнал в джоба на гърдите му и извадил нещо увито във вестник и завързано с връв. Развързал го и разгърнал хартията, макар да бил съвсем сигурен, че Кофи казва истината. Оказало се сандвич с бекон и домат и желиран сладкиш. Имало и туршия, увита в кръстословица, която негърът никога не би успял да реши. Боузър бил получил надениците от малкия му обяд.

Макгий подал храната през рамо на един от другите, без да откъсва очи от Кофи, Все още приклекнал, бил прекалено близо до него, за да си позволи да отклони вниманието си дори само за миг. Отново увит и завързан, обядът най-накрая попаднал в ръцете на Бобо Марчънт, който го прибрал в раницата си, в която държал храна за кучетата си (не бих се учудил, ако вътре е имало и стръв за риба). Пакетът не бил представен като доказателство в съда — правораздаването в тази част на света е бързо, но не толкова, че да изпревари развалянето на храната — макар да били показани снимки.

— Какво е станало тук, Джон Кофи? — попитал Макгий с ниския си, сериозен глас. — Искаш ли да ми кажеш?

И Кофи казал на него и останалите почти същото, което каза и на мен — това били и последните думи, отправени от прокурора към съдебните заседатели на процеса.

— Не успях — казал той, стиснал в ръце убитите и изнасилени голи момиченца. По бузите му отново започнали да се стичат сълзи. — Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.

— Момче, арестувам те за убийство — заявил Макгий и после го заплюл в лицето. Съдебните заседатели се бавили четирийсет и пет минути. Съвсем достатъчно време, за да изядат своя малък обяд. Чудя се, че изобщо са имали апетит.

5.

Струва ми се разбирате, че не съм научил всичко това през онзи горещ октомврийски следобед в обляната от слънце библиотека от няколкото стари вестници, натрупани в щайга от калифорнийски портокали. Все пак научих достатъчно, че да заспя трудно през онази нощ. Когато се събуди в два през нощта и ме завари седнал в кухнята да пия айран и да пуша саморъчно свита цигара, жена ми ме попита какво има и аз я излъгах — нещо, което почти не се е случвало по време на дългия ни съвместен живот. Казах й, че пак съм се сдърпал с Пърси Уетмор. Това беше вярно, разбира се, но причината за безсънието ми бе друга. Обикновено успявах да оставя неприятностите си в службата.

— Е, забрави за онзи глупак и се връщай в леглото — отвърна тя. — Имам нещо, което ще ти помогне да заспиш, и можеш да получиш всичко, което поискаш.

— По-добре да не го правим — казах аз. — Кранчето ми нещо не е съвсем наред и не искам да заразя и теб.

Тя вдигна вежди.

— Кранчето, значи, а? Предполагам, че трябва да си го пипнал от някое улично момиче последния път, когато си бил в Батън Руж. — Никога не бях ходил в Батън Руж и никога не се бях докосвал до улични момичета — знаехме го и двамата.

— Това просто е обикновена стара уринарна инфекция — казах й. — Майка ми често казваше, че момчетата ги прихващали, когато пикаели на северен вятър.

— Майка ти също имаше навик да събира солта цял ден, ако я разсипеше — възрази жена ми. — Д-р Садлър…

— Не — прекъснах я аз, като вдигнах ръка. — Той ще ме накара да взимам сулфамид и до края на седмицата ще драйфам във всеки ъгъл на кабинета си. Ще ми мине от само себе си, но междувременно предполагам, че е по-добре да стоим настрана един от друг.

Тя ме целуна по челото над лявата ми вежда, от което винаги съм настръхвал… както Джанис отлично знаеше.

— Бедничкият. Сякаш онзи ужасен Пърси Уетмор не ти е достатъчен. Идвай по-бързо в леглото.

Така и направих, но преди това излязох на задната веранда, за да се облекча (и първо проверих посоката на вятъра с наплюнчен палец — онова, което ни казват родителите ни като малки, рядко се забравя, колкото и да е глупаво). Пикаенето на открито е едно от удоволствията на живота в провинцията, които поетите никога не успяват съвсем да проумеят, но през онази нощ не беше никакво удоволствие — излизащата от мен вода ме изгаряше като въз пламенен керосин. И все пак си мислех, че следобеда бях малко по зле и бях сигурен, че съм бил по-зле два-три дни преди това. Надявах се, че състоянието ми е започнало да се подобрява. Никога не е имало по-безпочвени надежди. Никой не ми беше казал, че понякога щом вирусът влезе там вътре на топло и влажно, може да си почине за ден-два, преди отново да се развилнее. Щях да се изненадам, когато го разберях. Още повече щях да се изненадам, когато разберях, че след още петнайсет-двайсет години ще се появят хапчета, способни да се справят с инфекцията за рекордно време… и макар тези хапчета да предизвикваха леко гадене или стомашно разстройство, почти никога не те караха да повръщаш като таблетките сулфамид на д-р Садлър. Тогава през трийсет и втора не можеше да направиш друго, освен да чакаш и да се опитваш да не обръщаш внимание на усещането, че някой е напълнил вътрешностите ти с керосин и после е поднесъл към него запалена клечка кибрит.

Допуших си фаса, отидох в спалнята и най-после заспах. Сънувах момичета със свенливи усмивки и кръв по косите.

6.

На следващата сутрин на бюрото ми имаше розова бележка, която ме приканваше колкото е възможно по-скоро да намина покрай кабинета на директора. Знаех за какво става дума — играта си имаше неписани, но много важни правила и предишния ден аз бях престанал да играя по тях — така че отлагах явяването си колкото можех повече. Предполагам, че беше същото като с отиването ми на лекар за уринарния ми проблем. Винаги съм смятал принципа „давай да свършваме с тази работа“ за прекомерно надценяван.

Така или иначе не се втурнах към кабинета на директор Мурс. Вместо това съблякох вълнената си униформена куртка, сложих я на облегалката на стола си и включих вентилатора — денят отново бе горещ. После седнах и прегледах рапорта за нощната смяна на Брутъс Хауъл. Нямаше нищо тревожно. Делакроа поплакал малко, след като се прибрал от разходка — правеше го почти всяка вечер и по-скоро заради себе си, отколкото заради хората, които беше изпекъл живи, съвсем сигурен съм — и после извадил господин Джингълс, мишката, от цигарената кутия, в която спеше. Това успокоило Дел и през останалата част от нощта спал като новородено. Господин Джингълс най-вероятно бе прекарал времето върху корема на Делакроа със свита над лапичките си опашка и с немигащи очи. Сякаш Господ беше решил, че на Делакроа му трябва ангел пазител, но в мъдростта Си беше повелил, че за плъх като убиеца от Луизиана е подходяща единствено мишка. Не че всичко това го имаше в доклада на Бруталния, разбира се, но самият аз бях изкарал достатъчно нощни дежурства, за да мога да чета между редовете. Имаше и кратка бележка за Кофи: „Остана буден, през повечето време мълча, може и да е плакал малко. Опитах се да завържа разговор, но след няколкото му нечленоразделни отговора се отказах. Може би Пол или Хари ще имат повече успех.“

„Завързването на разговор“ всъщност беше в основата на работата ни. Тогава не го знаех, но като се връщам назад от позицията на тази странна преклонна възраст (струва ми се, че всички преклонни възрасти изглеждат странни на хората, които трябва да ги изживеят), разбирам, че е било така, и защо не съм го съзнавал навремето — било е прекалено важно за работата ни, каквото е дишането за живота ни. Не бе важно приходящите надзиратели да са добри в „завързването на разговор“, а беше жизненоважно за мен, Хари, Бруталния и Дийн… и това бе една от причините, поради които не понасяхме Пърси Уетмор. Затворниците го мразеха, надзирателите също… мразеха го всички, предполагам, освен политическите му приятели, самият Пърси и може би (но само може би) майка му. Той беше като доза бял арсеник, поръсен в сватбена торта и струва ми се, още от самото начало съм разбирал какво представлява. Той бе таящият се в очакване инцидент. Що се отнасяше до останалите от нас, ние можехме да се забавляваме с мисълта, че сме най-полезни не като надзиратели на осъдените, а като техни психиатри — тази идея отчасти ме занимава и до днес — но знаехме как да завързваме разговор… а без разговора хората, които очакваха реда си за Стария Светльо, имаха гадния навик да полудяват.

Под доклада на Бруталния си отбелязах да поговоря с Джон Кофи — поне да опитам — и после се заех с писмото, пратено ми от Къртис Андерсън, главния заместник на директора. В него се казваше, че той, Андерсън, съвсем скоро очаквал заповед за ДНЕ на Едуърд Делакроа (правописна грешка на Андерсън — името на осъдения всъщност беше Едуар Делакроа). ДНЕ означаваше дата на екзекуцията и според съобщението Къртис имал данни от сигурен източник, че дребният французин ще измине последния си път малко преди деня на Вси светии — предполагаше, че става дума за 27 октомври, а неговите предположения бяха подкрепени от достоверна информация. Но преди това сме можели да очакваме нов затворник на име Уилям Уортън. „Той е от онези, които хората наричат «проблемни деца» — пишеше с наклонения си и някак си педантичен почерк Къртис. — Адски луд и горд от това. През последната година обиколил целия щат и накрая извършил най-тежкото престъпление. По време на грабеж убил трима души. Една от жертвите била бременна жена. Докато бягал, убил и четвърти — служител от щатската полиция. Не улучил единствено една монахиня и някакъв слепец. — Това ме накара да се усмихна. — Уортън е деветнайсетгодишен, в горната част на предмишницата на лявата му ръка е татуиран надписът «Били Хлапето4». Ще ти се наложи да го пошляпнеш някой и друг път, гарантирам ти го, но бъди внимателен. На този човек просто не му пука. — Беше подчертал последното изречение с двойна линия и накрая завършваше с думите: — Освен това може да се задържи доста време. Обжалва присъдата си, трябва също да се има предвид фактът, че е непълнолетен.“

Лудо хлапе, обжалва, вероятно ще се задържи известно време. О, всичко това изглеждаше направо прекрасно. Изведнъж денят започна да ми се струва твърде горещ и повече не можех да отлагам срещата с директора Мурс.

През годините си като надзирател в Студената планина съм работил за трима директори — Хал Мурс беше последният и най-добрият от тях. В известен смисъл. Откровен, праволинеен, лишен дори от рудиментарния хумор на Къртис Андерсън, но с достатъчно политически такт, за да запази работата си през онези мрачни години… и с достатъчно честност, за да не се съблазни от играта. Нямаше да се издигне повече, но, изглежда, това го устройваше. Тогава беше петдесет и осем или петдесет и девет годишен, с дълбоко набраздено лице на копой, което навярно би се харесало на Бобо Марчънт. Косата му бе бяла и се ръкуваше някак си сковано, но беше силен. Година преди това, когато един от затворниците се нахвърли срещу него във вътрешния двор с подострена летва от щайга, Мурс запази самообладание, сграбчи го за китката и я изви толкова силно, че костите на нападателя изхрущяха като сухи клонки в огън. Забравил всичките си жалби, затворникът коленичи на земята и започна да плаче за майка си.

— Аз не съм майка ти — с отработения си южняшки акцент отвърна директорът, — но ако бях, щях да си повдигна полите и да те опикая от онази дупка, от която съм те родила.

Когато влязох в кабинета му, той понечи да се изправи и аз му махнах да остане на мястото си. Седнах от другата страна на бюрото му и започнах с въпрос за жена му… само че в нашия край не се прави така.

— Как е онова твое хубаво момиче? — ето как го попитах аз, сякаш Мелинда беше само седемнайсетгодишна, а не на шейсет и две-три. Загрижеността ми бе искрена — тя беше жена, която самият аз бих обичал и за която бих се оженил, ако житейските ни пътища се бяха пресекли — но пък и нямах нищо против малко да го отклоня от главната му работа.

Той дълбоко въздъхна.

— Не е добре, Пол. Изобщо не е добре.

— Пак ли главоболие?

— Тази седмица само веднъж, но беше най-тежкото досега — онзи ден трябваше почти през цялото време да лежи. А сега пък се появи тази слабост в дясната й ръка… — Той повдигна изпъстрената си с кафеникави петна дясна ръка. Известно време и двамата я гледахме как трепери над бележника му, после директорът я отпусна. Разбирах, че би дал какво ли не, за да не му се налага да ми каже онова, което ми казваше, и аз бих дал също толкова, за да не ми се налага да го чуя. Главоболията на Мелинда бяха започнали през пролетта и през цялото лято докторът беше твърдял, че са „мигренни пристъпи, дължащи се на нервно напрежение“, навярно причинено от предстоящото пенсиониране на Хал. Само че нито един от двамата не можеше да очаква пенсионирането му, жена ми ми бе казала, че мигрената не е болест на старите, а на младите. Когато болните достигнели възрастта на Мелинда Мурс, те обикновено оздравявали, а не обратното. А сега и тази слабост в ръката. Не ми приличаше на нервно напрежение, а по-скоро на истински удар.

— Д-р Хавърстром иска да я заведе до болницата в Индианола — рече Мурс. — Да й направят изследвания. Има предвид рентгенови снимки на главата и кой знае какво друго. Уплашена е до смърт. — Той замълча, после прибави: — Да ти кажа честно, аз също.

— Да, но ти го разбираш — отвърнах аз. — Недейте да чакате. Ако се окаже, че е нещо, което могат да видят на рентгена, може да се окаже нещо лечимо.

— Да — съгласи се той и после, само за миг — единствения през тази част от разговора ни — очите ни се срещнаха. Помежду ни се установи онова разбиране, което няма нужда от думи. Можеше да е удар, да. Можеше също да е тумор в главата й и ако беше така, възможността лекарите в Индианола да са в състояние да направят каквото и да е се равняваше почти на нула. Това бе 1932, спомнете си, когато дори нещо сравнително просто като уринарната инфекция, означаваше или сулфамид и повръщане, или болки и чакане.

— Благодаря ти за загрижеността, Пол. А сега да си поговорим за Пърси Уетмор.

Изпъшках и покрих очите си с длан.

— Тази сутрин ми се обадиха от столицата на щата — безизразно изрече директорът. — Беше доста неприятен разговор, сигурен съм, че можеш да си го представиш. Пол, губернаторът е под такъв чехъл, все едно не управлява, ако разбираш какво искам да кажа. А жена му има брат, който има един-единствен син. Този син е Пърси Уетмор. Снощи той телефонирал на баща си, а баща му телефонирал на леля му. Трябва ли да ти обяснявам останалото?

— Не — отвърнах. — Пърси се е разпискал. Като някое мамино детенце, което казва на учителя, че видял Джак и Джил да се натискат в съблекалнята.

— Да — съгласи се Мурс, — горе-долу е така.

— Знаеш ли какво стана между Пърси и Делакроа, когато докараха французина? — попитах аз. — Какво направи Пърси с проклетата си дъбова палка?

— Да, но…

— И знаеш как понякога я прокарва по решетките, просто ей така. Той е долен, глупав и не зная още колко време ще мога да го търпя. Това е самата истина.

Познавахме се от пет години. Това можеше да е много време за хора, които се разбират, особено когато работата отчасти се състои в това да разменяш живот за смърт. Искам да кажа, че той знаеше какво имам предвид. Не че щях да напусна — не и когато Депресията дебнеше извън стените на затвора като опасен престъпник, когото не можем да заловим. И по-добри от мен се скитаха по пътищата или се самоубиваха. Аз имах късмет и го знаех — децата бяха пораснали и през последните две години ипотеката, онзи стокилограмов мраморен блок, се беше смъкнал от плещите ми. Но човек трябва да се храни, жена му също. Освен това бяхме свикнали да пращаме на дъщеря ни и зет ни по двайсет долара винаги, когато можехме да си го позволим (а понякога и когато не можехме, ако писмата на Джейн бяха твърде отчаяни). Зет ни бе безработен гимназиален учител и ако през онези дни това не се равняваше на отчаяние, думата просто нямаше друго значение. Така че не, човек не можеше да се откаже от сигурна работа като моята… не и хладнокръвно, разбира се. Но през онази есен моята кръв не беше хладна. Температурите навън не бяха нормални за сезона и инфекцията, която пълзеше в мен, надуваше термометъра още повече, А когато човек е в такова състояние, понякога юмрукът му неволно полита напред. А ако удариш веднъж връзкар като Пърси Уетмор, спокойно можеш да продължиш да удряш, защото просто няма връщане назад.

— Точно затова те извиках — тихо каза Мурс. — От сигурен източник знам — всъщност от човека, който ми телефонира тази сутрин — че Пърси е подал молба за „Брайър“ и че ще го приемат.

— За „Брайър“ — повторих аз. Ставаше дума за „Брайър Ридж“, една от двете щатски болници. — Какво прави това момче? Да не се разхожда из щатските заведения?

— Става дума за административна работа. С по-добра заплата и свързана с книжа, а не с местене на болнични легла посред най-голямата жега. — Той ми се ухили. — Знаеш ли, Пол, вече можеше да си се избавил от него, ако по време на екзекуцията на Вожда не го беше сложил заедно с Ван Хей в кабината за прекъсвача.

За миг думите му ми се сториха толкова странни, че не можех да проумея какво има предвид. А може би просто не исках.

— А къде другаде трябваше да го сложа? — попитах аз. — За Бога, той изобщо не знае какво прави в блока! Да го направя действителен участник в екзекуциите… — Не довърших. Не можех да довърша. Възможността за прецаквания ми се струваше безкрайна.

— Въпреки това е най-добре да участва по-активно в екзекуцията на Делакроа. Разбира се, ако искаш да се избавиш от него.

Погледнах го със зяпнала уста. Накрая успях да се съвзема и да отговоря:

— Какво искаш да кажеш? Че иска да е толкова близо, за да може да помирише как вътрешностите на французина се пържат ли?

Мурс сви рамене. Очите му, толкова топли, когато говореше за жена си, сега изглеждаха ледени.

— Вътрешностите на Делакроа ще се изпържат независимо от участието на Уетмор — отвърна ми. — Нали така?

— Да, но той може да прецака нещата. Всъщност, Хал, той винаги е склонен да ги прецаква. А пред трийсетина свидетели… пред репортери, дошли чак от Луизиана…

— С Брутъс Хауъл ще се погрижите да не ги прецака. А ако все пак го направи, това влиза в неговото досие, а то ще е още тук дълго след като връзките му в щатското правителство прекъснат. Нали разбираш?

Разбирах. Гадеше ми се и изпитвах страх, но разбирах.

— Може да реши да остане за екзекуцията на Кофи, но ако имаме късмет, ще получи всичко, което му трябва, от Делакроа. Просто се погрижи да вземе по-активно участие.

Бях възнамерявал отново да поставя Пърси в кабината на прекъсвача, после долу в тунела да придружава носилката, която щеше да откара Делакроа до хладилния фургон, паркиран оттатък пътя пред затвора, но без да се колебая, се отказах от плановете си. Кимнах. Имах чувството, че поемам риск, но не ме интересуваше. Той можеше да участва в екзекуцията, да закрепи металната шапка, после да гледа през решетката и да каже на Ван Хей да превключи на две. Можеше да гледа как дребничкият французин яхва мълнията, която той, Пърси Уетмор, е пуснал от бутилката. Нека изживее гадната си малка възбуда, ако това означаваше за него узаконеното от държавата убийство. Можеше да продължи към „Брайър Ридж“, където щеше да има свой кабинет с вентилатор. А ако на следващите избори чичо му загубеше поста си и му се наложеше да разбере какво представлява истинската работа в трудния, нажежен от слънцето стар свят, в който не всички лоши момчета бяха заключени зад решетки и понякога човек получава удари по главата си, толкова по-добре.

— Ясно — казах аз и се изправих. — За екзекуцията на Делакроа ще му дам повече работа. А междувременно ще запазя мира.

— Добре — отвърна директорът и също се изправи. — Между другото, какво става с онзи твой проблем? — Той тактично посочи към слабините ми.

— Като че ли съм малко по-добре.

— Чудесно. — Изпрати ме до вратата. — Как е Кофи, между другото? Ще ни причинява ли някакви неприятности?

— Мисля, че не. Засега кротува. Странен е — очите му са странни — но кротува. Ще го наблюдаваме обаче. Не се тревожи за това.

— Знаеш какво е направил, разбира се.

— Естествено.

Стигнахме до приемната, където старата госпожица Хана както винаги чукаше по пишещата си машина, явно от края на последната ледникова епоха. Отидох си с облекчение. Имах чувството, че лесно съм се отървал. В края на краищата беше приятно да знаеш, че имаш възможност да надживееш Пърси.

— Поздрави Мелинда — казах аз — и недей излишно да се тревожиш. Навярно в края на краищата ще се окаже просто мигрена.

— Можеш да се обзаложиш — отвърна той. Устните му се усмихнаха, но очите му бяха тъжни. Съчетанието бе смразяващо.

Що се отнася до мен, аз се върнах в блок Е, за да започна новия работен ден. Имаше документи за четене и писане, трябваше да се чистят подове, да се разнася храна, да се прави график за дежурствата за следващата седмица, имаше стотици подробности, за които трябваше да се погрижа. Но повечето беше чакане — в затвора винаги е така, чакането никога не свършва. Чаках Едуар Делакроа да извърви Зеления път, чаках да пристигне Уилям Уортън с неговата ухилена уста и с татуировката му на Били Хлапето, и най-вече, чаках Пърси Уетмор да изчезне от живота ми.

7.

Мишката на Делакроа бе една от Божиите загадки. До онова лято в блок Е никога не бях виждал мишки и никога повече не видях след онази есен, когато французинът ни напусна през една гореща и бурна октомврийска нощ — напусна ни по толкова ужасяващ начин, че не мога да си наложа да си го припомня. Делакроа твърдеше, че бил дресирал мишката, която започна живота си сред нас като Стиймбоут Уили, но всъщност мисля, че беше точно обратното. Дийн Стантън е съгласен с мен, Бруталния също. И двамата бяха там през онази нощ, в която мишката се появи, и както Бруталния казваше: „Животинчето вече беше полуопитомено и два пъти по-умно от онзи французин, който си мисли, че го притежава.“

Двамата с Дийн бяхме в кабинета ми, преглеждахме архива от предишната година и се готвехме да пишем втори циркулярни писма на свидетелите на пет екзекуции и трети — на още шест чак до 1929. По принцип искахме да разберем само едно — доставила ли им е удоволствие предложената услуга. Зная, че звучи ужасно, но това бе от изключително значение. Като данъкоплатци те бяха наши клиенти, но много специални. Мъжете и жените, които идваха посред нощ, за да наблюдават как умира един човек, имаха особена, неотложна причина да го направят — особена потребност, и ако екзекуцията е подходящо наказание, тази потребност би трябвало да е задоволена. Сънували са кошмари. Целта на екзекуцията е да им покаже, че кошмарът е свършил. И може би дори става. Понякога.

— Хей! — извика Бруталния от бюрото си в началото на коридора. — Хей, вие двамата! Елате тук!

Ние с Дийн се спогледахме с еднакво тревожно изражение, като си помислихме, че нещо се е случило или с индианеца от Оклахома (казваше се Арлен Битърбък, но ние го наричахме Вожда… а Хари Теруилигър му викаше Вожда Козьо сирене, защото твърдеше, че Битърбък миришел така), или с онзи, на когото казвахме Президента. Но после Бруталния се разсмя и ние побързахме да видим какво става. Смехът в блок Е звучеше почти толкова неприлично, колкото и в черква.

Старият Ту-Ту, затворникът, който по онова време буташе количката с храната, беше пристигнал и Бруталния се бе заредил за дългата нощ — три сандвича, две соди и две парчета сладкиш. Както и чиния с картофена салата, която Ту-Ту несъмнено беше отмъкнал от затворническата кухня, макар да се предполагаше, че няма достъп до нея. Бруталния бе отворил пред себе си дневника и колкото и да беше чудно, още не го бе изцапал. Разбира се, той едва започваше.

— Какво? — попита Дийн. — Какво има?

— Тази година щатският парламент най-после трябва да си е развързал кесията достатъчно, за да наеме нов надзирател — рече Бруталния, като продължаваше да се смее. — Я погледнете ей там.

Той посочи с ръка и ние видяхме мишката. Аз също се разсмях и накрая Дийн се присъедини към нас. Наистина не можехме да се удържим, защото мишката приличаше точно на надзирател, който прави обиколките си на всеки четвърт час — дребен, космат мъж, проверяващ дали някой не се опитва да избяга, или да се самоубие. Животинчето се затичваше към нас по Зеления път, после спираше, въртеше глава настрани, сякаш оглеждаше килиите. След това отново изприпкваше напред. Фактът, че можехме да чуем хъркането и на двамата ни затворници въпреки викането и смеха, някак си правеше ситуацията още по-смешна.

Това беше съвсем обикновена кафява мишка, като изключим начина, по който проверяваше килиите. Дори влезе в една-две от тях, пъргаво промушквайки се между долните решетки, така че, струва ми се, мнозина от бившите ни и настоящи затворници биха й завидели. Разбира се, осъдените винаги искаха да се измъкнат навън.

Мишката не влезе в нито една от двете заети килии, само в празните. И накрая почти стигна до мястото, където бяхме ние. През цялото време очаквах, че ще се върне назад, но животинчето не го направи. Не проявяваше какъвто и да е страх от нас.

— За една мишка не е нормално да се приближава толкова до хора — малко нервно изрече Дийн. — Може да е бясна.

— О, Господи! — изломоти Бруталния с пълна уста. — Голям експерт по мишките се извъди. Може би виждаш и пяна по устата й, а?

— Изобщо не виждам устата й — отвърна Стантън и това ни накара отново да избухнем в смях. Аз също не виждах устата й, но можех да видя малките тъмни точици на очите й и те не ми се струваха нито безумни, нито бесни. Изглеждаха заинтригувани и интелигентни. Водил съм на смърт хора — хора с, както се предполагаше, безсмъртна душа — които изглеждаха по-тъпи от онази мишка.

Тя продължи по Зеления път и стигна на по-малко от метър от бюрото… както можете да си представите, то не беше някаква изискана мебел, а от онези бюра, зад които седят учителите в общинските гимназии. Животинчето спря там и изви опашка около лапичките си така превзето, като възрастна дама, която оправя полите си.

Тогава престанах да се смея — внезапно изпитах пронизващ до костите хлад. Трябва да кажа, че не зная защо се чувствах така — никой не обича да вади на показ нещо, което би го накарало да изглежда смешен — но аз, разбира се, го правя и щом казвам истината за останалото, предполагам, че мога да я кажа и за това. За миг си представих, че съм на мястото на онази мишка, не надзирател, а просто още един осъден престъпник по Зеления път, осъден, но все още способен храбро да вдигне поглед към бюрото, което трябва да е изглеждало километри високо (както несъмнено някой ден ще ни изглежда тронът, от който ще ни съди Господ), и към гигантите с могъщи гласове и сини дрехи, които седяха зад него. Гиганти, които стреляха по представителите на нейния вид с 46-милиметрови оръжия, смазваха ги с метли или им поставяха капани, капани, които чупеха гръбначния им стълб, докато предпазливо пропълзяваха над думата „ПОБЕДИТЕЛ“, за да си гризнат от сиренето, закачено на малката медна пластинка.

До бюрото нямаше метла, но имаше кофа за миене на под все още с парцала вътре. Малко преди да седнем с Дийн в кабинета ми, на свой ред бях измил зеления линолеум и шестте килии. Видях, че Дийн се готви да грабне парцала и да замахне с него. Докоснах го по ръката точно в мига, в който пръстите му се допираха до дългата дървена дръжка.

— Остави я на мира — казах аз.

Той сви рамене и отдръпна ръка. Имах чувството, че желанието му да убие мишката не е по-силно от моето.

Бруталния отчупи парченце от сандвича си и го протегна пред бюрото, като лекичко го разтърка между двата си пръста. Мишката като че ли погледна с още по-силен интерес, сякаш знаеше точно какво е това. Навярно беше така — виждах как мустачките й помръдват и нослето й се сбърчва.

— О, Брутален, недей! — възкликна Дийн, после погледна към мен. — Не му го позволявай, Пол! Ако нахрани проклетото животинче, можем да опънем бохчите за всяко четириного.

— Просто искам да видя какво ще направи — отвърна Бруталния. — От чисто научен интерес. — Той ме погледна — аз бях шефът дори за такива дребни отклонения от рутинната работа като това. Замислих се и свих рамене. Така или иначе нямаше никакво значение. Истината бе, че аз също исках да видя какво ще направи.

Е, изяде го, разбира се. В края на краищата беше времето на Депресията. Но начинът, по който го изяде, очарова всички ни. Тя се приближи до парченцето, подуши го отстрани, после седна пред него като куче, което изпълнява номер, хвана го и разчупи хляба, за да стигне до месото. Направи го така естествено като човек, който забива вилица в прекрасно телешко печено в любимия си ресторант. Никога не съм виждал животно да яде по такъв начин, дори и добре дресирано домашно куче. И през цялото време мишката не откъсваше очи от нас.

— Мишката или е много умна, или е адски гладна — каза някакъв друг глас. Беше Битърбък. Беше се събудил и сега стоеше до решетката на килията си само по размъкнати гащета. Между показалеца и средния пръст на дясната му ръка стърчеше саморъчно свита цигара и металносивата му коса падаше върху раменете му — някога навярно мускулести, но сега отпуснати — сплетена на две плитки.

— Да знаеш някоя индианска мъдрост за мишките, Вожде? — попита Бруталния, като продължаваше да гледа мишката. Всички бяхме очаровани от начина, по който държеше парченцето говеждо в предните си лапички и от време на време го обръщаше или го поглеждаше, сякаш с възхищение и одобрение.

— Не — отвърна той. — Някога познавах един, който твърдеше, че ръкавиците му били от миша кожа, но аз не му вярвах. — После се изсмя, сякаш всичко това беше шега, и се отдалечи от решетката. Чухме изскърцването на койката му, когато отново си легна.

Изглежда, това бе сигнал за мишката, за да си тръгне. Тя дояде парченцето месо, подуши онова, което беше останало (предимно хляб, напоен с жълта горчица), и после отново погледна към нас, като че ли искаше да запомни лицата ни, ако се случеше пак да се срещнем. След това се обърна и заприпка по пътя, по който бе дошла, този път без да спира, за да оглежда килиите. Припряността й ме накара да се сетя за Белия заек от „Алиса в страната на чудесата“ и аз се усмихнах. Животинчето не спря на вратата на карцера, а изчезна под нея. Стените на стаята бяха меки, за хора, чиито мозъци малко са поомекнали. Когато не се налагаше да я използваме по предназначение, в нея държахме неща за чистене и няколко книги (повечето бяха уестърни от Кларънс Мълфорд, но една от тях — давана само в специални случаи — представляваше богато илюстрирано книжле, в което Попай, Блъто и дори демонът-хамбургер Уимпи се редуваха да го тъпчат в устата на Олив Ойл). Имаше и някои други неща, например цветни пастели, които по-късно Делакроа вкара в употреба. Не че тогава той беше проблемът ни — това бе по-рано, спомнете си. В стаята също имаше едно палто, което никой не искаше да носи — бяло, ушито от двоен брезент, с копчета, клипсове и токи. Всички знаехме как светкавично да закопчаем в него някое проблемно дете. На нашите момчета не им се случваше често да се разбесняват, но когато все пак се случеше, братче, не можехме да чакаме положението да се оправи от само себе си.

Бруталния бръкна в чекмеджето на бюрото и извади голямата, подвързана с кожа книга със златен надпис „ПОСЕТИТЕЛИ“ на корицата. Обикновено тя стоеше там по цял месец. Когато някой от затворниците имаше посетители — без да се смятат адвокатите и свещениците — той отиваше в стаята до столовата, предназначена специално за тази цел. Наричахме я Аркадата. Не зная защо.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита Дийн Стантън и примижа над очилата си, докато Бруталния отваряше книгата и тържествено прелистваше страниците от изминали години с посетители на вече мъртви хора.

— Изпълнявам параграф 19 — отвърна той, като намери необходимата страница. Взе молив, наплюнчи върха му — отвратителен навик, от който не можехме да го отучим — и се приготви да пише. Параграф 19 гласеше просто: „Всеки посетител в блок Е трябва да покаже жълт пропуск, издаден от администрацията, и задължително трябва да бъде вписан.“

— Полудял е — обърна се към мен Дийн.

— Мишката не ни показа пропуска си, но този път няма да взема мерки — рече Бруталния. Отново наплюнчи молива за късмет, после попълни в графата „ВРЕМЕ НА ВЛИЗАНЕ В БЛОКА“ 21:49 ч.

— Ами да, защо не, големите шефове навярно правят изключение за мишките — отвърнах аз.

— Разбира се, че правят — съгласи се той. — Нали мишките нямат джобове. — Обърна се към часовника на стената зад бюрото, после вписа в графата „ВРЕМЕ НА ИЗЛИЗАНЕ ОТ БЛОКА“ 22:01 ч. Между тези две графи имаше оставено повече пространство, озаглавено „ИМЕ НА ПОСЕТИТЕЛЯ“. След миг на дълбоко размишление — навярно за да си спомни ограничените си знания по правопис, тъй като съм сигурен, че идеята вече е била оформена в главата му — Брутъс Хауъл грижливо написа „СТИЙМБОУТ УИЛИ“, както повечето хора наричаха по онова време Мики Маус5. Това се дължеше на онзи първи говорящ анимационен филм, в който Мики ококорваше очи, завърташе се и дърпаше въжето за свирката на мостика на парахода. — Е — рече, като затвори книгата и я върна в чекмеджето, — всичко е готово.

Засмях се, но Дийн, който винаги възприемаше нещата сериозно, даже да разбираше, че става дума за шега, се мръщеше и яростно бършеше очилата си.

— Ако някой види това, ще загазиш. — Поколеба се и прибави: — Някой неподходящ. — Отново се поколеба и преди да довърши, късогледо се заоглежда, едва ли не очаквайки да види, че на стените са им пораснали уши. — Някой като например Пърси Цуни ми гъза и върви по дяволите Уетмор.

— Ами — заяви Бруталния. — В деня, в който Пърси Уетмор пльосне гадния си задник зад това бюро, аз напускам.

— Няма да се наложи — каза Дийн. — Ако Пърси прошепне каквото трябва на когото трябва, направо ще те уволнят за това, че си правиш майтапи. А той може. Знаеш, че може.

Бруталния изръмжа, но нищо не отговори. Реших, че по-късно същата нощ Хауъл ще изтрие онова, което бе написал. А ако не той, щях да го направя аз.

На следващата вечер, след като отведе първо Битърбък, а после и Президента в блок Д, в който след прибирането на обикновените затворници по килиите се къпеха осъдените на смърт, Бруталния ме попита дали да не потърсим Стиймбоут Уили в карцера.

— Предполагам, че би трябвало — отвърнах аз. Предишната вечер добре се бяхме посмели с мишката, но знаех, че ако я намерим в карцера — особено ако откриехме, че е започнала да си свива гнездо в някоя от тапицираните стени — ще се наложи да я убием. По-добре да убиеш разузнавача, независимо колко е забавен, отколкото да се налага да живееш с онези, които ще дойдат след него. Излишно е да ви казвам, че и двамата не си падахме по убиване на малки мишки. В края на краищата държавата ни плащаше да убиваме плъхове.

Но през онази нощ не открихме Стиймбоут Уили — по-късно известен като господин Джингълс — нито в меките стени, нито зад купчините боклук, които бяхме изнесли в коридора. Имаше много боклуци, повече, отколкото очаквах, защото отдавна не се беше налагало да използваме карцера. С идването на Уилям Уортън това щеше да се промени, но, разбира се, тогава още не го знаехме. За наше щастие.

— Къде ли може да е отишла? — накрая попита Бруталния, като избърса потта от тила си с голяма синя кърпа. — Няма нито дупки, нито цепнатини… само това, но… — Посочи към отвора на канала в пода. Под решетката, през която мишката би могла да се провре, имаше ситна стоманена мрежа, през която не можеше да мине дори мушичка. — Как ли е влязла? А как ли е излязла?

— Не зная — отвърнах аз.

— Но тя наистина влезе тук, нали? Искам да кажа, че и тримата я видяхме.

— Да, мушна се под вратата. Трябваше да се помъчи малко, но се мушна.

— Божичко! — възкликна Бруталния — дума, която звучеше странно от устата на толкова едър мъж. — Добре е, че затворниците не могат да се смаляват, като мишки, нали?

— Можеш да се обзаложиш. — За последен път огледах брезентовите стени, като търсех дупка, цепнатина, каквото и да е. Нямаше нищо. — Хайде да си тръгваме.

Стиймбоут Уили се появил отново три дни по-късно, когато на бюрото на дежурния седял Хари Теруилигър. Пърси също бил на смяна и се хвърлил да гони мишката по Зеления път със същия парцал, който възнамеряваше да използва Дийн. Животинчето лесно избягало и се мушнало в пролуката под вратата на карцера. Като псувал високо, Пърси отключил вратата и отново изнесъл навън онези боклуци. Било смешно и страшно едновременно, каза Хари. Той се кълнял, че ще хване проклетата мишка и че направо ще й откъсне гадната малка главичка, но, разбира се, не успял. Потен и раздърпан, с измъкната отзад униформена риза, половин час по-късно се върнал при бюрото на дежурния и като отметнал косата от очите си, казал на Хари (който спокойно си седял и си четял през повечето време от суматохата), че ще запуши пролуката под вратата. Това щяло да реши проблема с гадините, заявил той.

— Както прецениш, Пърси — отвърнал Хари и обърнал страницата с комикса, който четял. Смятал, че Уетмор ще забрави за заканата си, и се оказа прав.

8.

Една вечер същата зима, много след тези събития, Бруталния дойде при мен, когато бяхме останали само ние двамата. За момента блок Е беше празен и всички останали надзиратели временно имаха друга работа. Пърси се бе преместил в „Брайър Ридж“.

— Ела тук — каза ми със странен, напрегнат глас, който ме накара рязко да го погледна. Току-що бях пристигнал — навън беше студена нощ и валеше лапавица — и изтърсвах водата от палтото си, преди да го оставя на закачалката.

— Нещо лошо ли се е случило? — попитах.

— Не — отвърна той, — но открих къде е бил господин Джингълс. Искам да кажа, преди да го вземе Делакроа. Искаш ли да видиш?

Естествено, че исках. Последвах го по Зеления път до карцера. Всички неща, които държахме вътре, бяха изнесени в коридора — очевидно Бруталния беше използвал липсата на клиенти, за да поразчисти. Вратата зееше отворена и аз видях вътре кофата с парцала. Подът, настлан със същия гаден линолеум като самия Зелен път, съхнеше на ивици. По средата на стаята бе разпъната стълбата, обикновено пазена в склада, който също служеше за последна спирка на осъдените на смърт. Откъм задната част на стълбата до върха й стърчеше поставка, каквито използват работниците, за да оставят инструменти или кутии с боя. Върху нея имаше фенерче. Бруталния ми го подаде.

— Качи се горе. Ти си по-нисък от мен, така че ще трябва да се качиш почти до върха, но ще те държа за краката.

— Имам гъдел по краката, да знаеш — казах аз и започнах да се качвам. — Особено по коленете.

— Ще го имам предвид.

— Добре — отвърнах, — защото счупеният крак е прекалено висока цена, за да откриеш откъде е дошла една-единствена мишка.

— А?

— Няма значение. — Главата ми вече беше стигнала до покритата с телена мрежа крушка по средата на тавана и усещах, че стълбата леко се люлее под тежестта ми. Чувах как зимният вятър стене навън. — Просто ме дръж.

— Държа те, не бой се. — Здраво ме хвана за прасците и аз се качих още едно стъпало нагоре. Сега темето ми беше на по-малко от петнайсетина сантиметра от тавана и можех да видя паяжините, които няколко предприемчиви паяка бяха изплели в ъгълчетата между гредите. Светнах си с фенерчето, но не успях да забележа нищо, което да си струваше риска от качването. — Не — каза той. — Търсиш прекалено надалече, Пол. Погледни наляво, там, където се събират онези две греди. Виждаш ли ги? Едната малко е избеляла.

— Виждам ги.

— Освети мястото помежду им.

Направих го и почти незабавно видях онова, което искаше да ми покаже той. Гредите бяха свързани с шест щифта и един от тях липсваше, оставяйки черна, кръгла дупка с големината на 25-центова монета. Погледнах я, после със съмнение погледнах през рамо към Бруталния.

— Мишката наистина беше малка — казах, — но чак пък толкова малка? Струва ми се, че грешиш.

— Но е отишла точно там — възрази той. — Съвсем сигурен съм.

— Не разбирам откъде си сигурен.

— Приближи се още — не се бой, държа те — и помириши.

Направих каквото ми каза, като се хванах с лявата си ръка за една от другите греди. Това ме накара да се почувствам малко по-добре. Вятърът навън отново зави и от дупката в лицето ми лъхна струя въздух. Усетих острия дъх на зимната нощ в крайния Юг… и още нещо.

Аромат на мента.

„Не позволявайте с господин Джингълс да се случи нищо лошо“ — можех да чуя думите на Делакроа, изречени с глас, който нямаше да остане спокоен. Можех да го чуя, можех да усетя и топлинката на господин Джингълс, когато французинът ми го подаде — само едно мишле, несъмнено по-умно от повечето от себеподобните си, но така или иначе просто мишле. „Не позволявайте на онзи гадняр да направи нещо на мишката ми“ — бе казал той и аз му бях обещал. Винаги им обещавах накрая, щом Зеленият път престанеше да е мит или предположение и се превръщаше в нещо, което наистина трябваше да изминат. Ще пратите ли това писмо на брат ми, с когото не сме се виждали от двайсет години? Обещавам. Ще кажете ли петнайсет молитви за успокоение на душата ми? Обещавам. Може ли да умра с духовното си име и да се погрижите да бъде написано на надгробния ми камък? Обещавам. Само така човек можеше да ги накара да тръгнат и да го направи добре, само така можеха да седнат на стола, който се намираше на края на Зеления път, без да полудеят. Разбира се, не бях в състояние да изпълня всички тези обещания, но спазих онова, което дадох на Делакроа. Що се отнася до самия французин, той плати ужасна цена. Гаднярът му причини страдания, адски страдания. О, зная какво беше извършил, но никой не заслужаваше онова, което се случи с Едуар Делакроа, щом попадна в жестоките обятия на Стария Светльо.

Аромат на мента.

И на още нещо. Нещо вътре в онази дупка.

С дясната си ръка извадих от джоба на ризата си писалка. С лявата продължавах да се държа за гредата и вече не се тревожех, че Бруталния без да иска ще погъделичка чувствителните ми колене. С пръстите на същата си ръка развъртях капачката на писалката, пъхнах писеца в дупката и измъкнах нещо навън. Беше малка, яркожълта треска и отново чух гласа на Делакроа, този път толкова ясно, че духът му може да е бил заедно с нас в стаята — в същата стая, в която Уилям Уортън прекара толкова много от времето си.

„Хей, момчета! — този път каза гласът — зарадваният, удивен глас на човек, който е забравил, поне за известно време, къде е и какво го очаква. — Елате и вижте какво може да прави господин Джингълс!“

— За Бога! — промълвих. Чувствах се така, сякаш се задушавам.

— Намери още една, нали? — попита Бруталния. — Аз намерих три-четири.

Слязох долу и насочих лъча на фенерчето към широката му, отворена длан. Върху нея имаше няколко трески, пръснати като миниатюрни клечици за игра на микадо. Две от тях бяха жълти, като онази, която бях намерил аз. Една бе зелена, друга — червена. Не бяха боядисани, а оцветени с пастел.

— Господи! — възкликнах с тих, разтреперан глас. — Боже мили! Това са парчета от онази макара, нали? Но защо? Защо са там горе?

— Като дете не бях толкова едър, колкото съм сега — рече Бруталния. — Израснах най-вече между петнайстата и седемнайстата си година. Дотогава бях дребен. И когато за пръв път отидох на училище, се чувствах мъничък като… е, предполагам, може да се каже мъничък като мишле. Бях уплашен до смърт. И знаеш ли какво направих?

Поклатих глава. Навън вятърът отново зави. Паяжините в ъгълчетата между гредите се разлюляха като прогнила дантела. Никога не съм бил на място, на което да съм усещал такава явна призрачност. И тъкмо тогава, докато стояхме и гледахме към треските от макарата, довела до толкова беди, започнах да проумявам онова, което сърцето ми разбираше още откакто Джон Кофи извървя Зеления път — вече не можех да върша тази работа. Депресия или не, повече не можех да гледам как хората минават през кабинета ми, за да поемат към смъртта си. Дори още само един щеше да ми дойде твърде много.

— Поисках от майка ми една от носните й кърпички — продължи Бруталния. — И щом се усетех малък и ми се доплакваше, аз се измъквах навън, помирисвах парфюма й и вече не се чувствах толкова зле.

— Да не би да смяташ… какво?… че мишката е гризала парченца от онази оцветена макара, за да й напомня за Делакроа? Че една мишка…

Той ме погледна. За миг си помислих, че виждам в очите му сълзи, но навярно съм сбъркал.

— Не казвам нищо, Пол. Но ги намерих там горе и усетих аромат на мента, също като теб — знаеш, че е така. И повече не мога да върша това. Повече няма да върша това. Ако видя дори само още един човек на онзи стол, направо ще умра. В понеделник ще подам молба да ме прехвърлят в поправителния дом за момчета. Ако я одобрят преди следващата екзекуция, добре. Ако ли не, напускам и се връщам към фермерството.

— Изобщо развъждал ли си нещо друго освен камъни?

— Няма значение.

— Зная, че няма — съгласих се аз. — Мисля, че и аз ще подам молба.

Той внимателно ме погледна, за да се увери, че не го баламосвам, после кимна, сякаш въпросът бе уреден. Вятърът пак зафуча, този път достатъчно силно, за да накара гредите да проскърцат, и двамата неспокойно огледахме тапицираните стени. Струва ми се, че за миг можехме да чуем Уилям Уортън — не Били Хлапето, не него, за нас Уортън още от първия си ден в блока беше „Дивия Бил“ — да крещи и да се смее, казвайки ни, че ще бъдем адски радостни да се избавим от него, но че никога няма да го забравим. Беше прав и за двете.

Що се отнася до онова, за което двамата с Бруталния се договорихме през онази нощ в карцера, стана точно така. Сякаш над онези малки парченце оцветено дърво бяхме положили тържествен обет. Нито един от нас повече не участва в екзекуции. Смъртта на Джон Кофи беше последната.