Защитения

Двадесет и пета глава Нова сцена

331 СЗ

Дъждът прерастна в обилен порой, Роджър ускори крачка и наруга късмета си. От доста време насам планираше да напусне Овчарска долина, но не очакваше да е при такива наложителни и неприятни обстоятелства.

Вероятно не можеше да вини овчаря. Факт беше, че мъжът прекарваше повече време със стадото, отколкото с жена си, пък и тя направи първата крачка, но да се върнеш вкъщи по-рано, за да изпревариш дъжда, и да намериш някакво момче в леглото с жена ти... Това рядко подтикваше мъжете към разумен диалог.

По някакъв начин беше благодарен за дъжда. Без него човекът можеше и да събере половината мъже в Долина, за да го подгонят. Овчарци обичаха да си пазят своето. Сигурно защото жените им често оставаха сами, докато мъжете водеха на паша безценните си стада. Овчарите не се шегуваха, станеше ли дума за стадата и жените им. Само да пипнеш с пръст някое от двете и...

След безумна гонитба из стаята, съпругата на овчаря беше скочила на гърба на мъжа си и го бе задържала достатъчно дълго, за да може Роджър да грабне чантите си и да се изстреля през вратата. Багажът на Роджър винаги беше стегнат. Арик го беше научил на това.

– Нощите да ме вземат – промърмори той, когато ботушът му потъна в гъста кална локва. Студът и влагата веднага се просмукаха през меката кожа, но Роджър още не смееше да спре и да си наклади огън.

Загърна се с шареното си наметало и се зачуди защо все излизаше, че бяга от нещо. През последните две години се беше местил почти всеки сезон, беше живял в Щурчов скок, Крайгорско и Овчарска долина, поне по три пъти във всяко село, но все още се чувстваше като външен човек. Повечето селяни прекарваха целия си живот без ни веднъж да напуснат дома си и вечно изкушаваха Роджър да последва примера им.

Ожени се за мен. Ожени се за щерка ми. Остани в хана ми и ще ти напишем името над вратата, да привличаме клиенти. Стопли ме, докато мъжът ми е на полето. Помогни ни да ожънем и остани за зимата.

Казваха го по хиляди начини, но всичко, което имаха предвид, беше: „Откажи се от странстването и зарови корени тук.”

Всеки път, когато чуеше нещо такова, Роджър се оказваше отново на пътя. Беше хубаво чувството да си желан, но като какъв? Съпруг? Баща? Работна ръка? Роджър беше жонгльор и не можеше да си се представи като нещо друго. Първият път, когато се зае да жъне или да помага да догонят изгубена овца, разбра, че поема по права, която бързо щеше да го промени.

Докосна златокосия талисман в тайния си джоб и усети духа на Арик да бди над него. Знаеше, че ще почувства силно разочарованието на своя майстор, ако някога захвърли шарените си одежди. Арик беше умрял като жонгльор и Роджър щеше да направи същото.

Както беше предвидил Арик, селцата наистина изостриха уменията на Роджър. Двете години непрекъснати представления го бяха направили нещо много повече от цигулар и акробат. Арик вече го нямаше, за да води шоуто и Роджър се видя принуден да се разшири и да израстне, като измисли оригинални начини да забавлява публиката сам. Постоянно осъвършенстваше някой нов фокус или мелодия, но въпреки че беше известен с фокусите и музиката си, не по-малко го обичаха и заради умението му да разказва.

Всички в селцата обожаваха да слушат интересни истории, особено ако в тях се разказваше за далечни места. Роджър се съобразяваше с желанието им и се впускаше в приказки за места, които бе виждал и такива, които не бе, за градове, които се намираха на хълм разстояние, и за такива, които съществуваха само във въображението му. Историите ставаха все по-мащабни с всяко разказване, а героите им се съживяваха в умовете на хората, докато се сблъскваха с различни приключения. Джак Люспоусти, който можел да говори с ядрони и всеки път успявал да преметне глупавите зверове с лъжливите си обещания. Марко Скитника, който прекосил Мливарийската планина и от другата ù страна открил богата държава, където ядроните били почитани като богове. И разбира се, Изрисувания.

Жонгльорите на херцога минаваха през селцата всяка пролет, за да оповестяват заповедите му, а последният им беше разказал за свиреп човек, който скитал из пустошта, избивал демони и се угощавал с месото им. Той твърдеше, че татуировчикът, който бил нарисувал защити по гърба на човека, се е клел във верността на разказа си, а и други са го потвърдили. Публиката беше захласната от историята и когато друга вечер народът го помоли да я разкаже, той се съгласи и я доразкраси по свой вкус.

Слушателите обичаха да му задават въпроси и се мъчеха да го хванат в противоречие, но Роджър се наслаждаваше на словесния си танц, и не оставяше дръвниците да се усъмнят в чуждоземните му истории.

По ирония на съдбата, най-трудно му беше да ги убеди, че може да накара демоните да затанцуват, като засвири на цигулка. Това можеше да го докаже по всяко време, разбира се, но както казваше Арик: „В момента, в който си мръднеш пръста да докажеш нещо, ще започнат да ти искат доказателства и за всичко останало.”

Роджър погледна нагоре към небето. Съвсем скоро ще посвиря за ядроните, помисли си той. Цял ден беше облачно и ставаше все по-мрачно. В градовете, където високите стени позволяваха на хората да не видят истински ядрон през целия си живот, никой не вярваше, че те могат да се появяват дори когато времето се смрачи преди дъжд, и въобще обявяваха такива твърдения за селски тъпчиплевели. Животът отвъд градските порти през последните две години обаче беше научил Роджър да не разчита на това. Повечето изчакваха същинския залез, но ако облаците бяха достатъчно гъсти, някои по-смели ядрони щяха да изпробват изкуствената нощ.

Студен и мокър, и без никакво настроение да поема рискове, той се огледа наоколо за подходящо място за лагер. Щеше да изкара късмет, ако успееше да стигне до Крайгорско на следващия ден. По-вероятно беше да изкара две нощи на открито. От тази мисъл стомахът му се преобърна.

И в Крайгорско нямаше да е по-добре отколкото в Овчарска Долина. Или пък в Щурчов скок, всъщност. Рано или късно щеше да докара дете на някоя жена, или още по-лошо, да се влюби, и преди да се усети, ще почне да вади цигулката от калъфа само по празници. Тоест, докато не се наложи да я замени, за да му поправят ралото или за да си купи семена. Тогава вече щеше да бъде като всички останали.

А можеш и да се прибереш вкъщи.

Роджър често си мислеше да се върне в Анжие, но вечно си измисляше причини да го отложи за още един сезон. Все пак какво можеше да му предложи градът? Тесни улици, препълнени с хора и животни, дървени дъски, пропити със смрадта на тор и боклук. Просяци и крадци, и неизменната тревога за пари. Хора, които превръщаха липсата си на интерес към другия в изкуство.

Нормални хора, помисли си Роджър и въздъхна. Селяните все искаха да разберат всичко за съседите си и отваряха домовете си за непознати, без дори да се замислят. Това беше похвално, но Роджър си беше гражданин по душа.

Завръщането му в Анжие щеше да означава отново да се разправя с гилдията. Дните на един жонгльор без разрешително са преброени, но бизнесът на достоен член на гилдията е гарантиран. Опитът му по селата трябваше да е достатъчен, за да заслужи разрешително, особено ако намереше някой от гилдията, който да го препоръча. Арик беше охладил връзките си с повечето от колегите си, но Роджър можеше и да успее да намери някой, който би го съжалил заради участта на майстора му.

Намери дърво, което да му послужи за сносен навес от дъжда, и след като нагласи кръга си, успя да събере достатъчно сухи съчки изпод клоните, за да напали малък огън. Кладеше го внимателно, но не след дълго вятърът и влагата го изгасиха.

– Майната им на селата – каза Роджър, когато мракът го обгърна и единствено лумването на магията при досега ù с някой демон, който изпробваше защитите му, нарушаваше тъмнината.

– Майната им на всичките.

***

Анжие не се беше променил много по време на отсъствието му. Изглеждаше по-малък, но Роджър беше прекарал доста време сред открити простори, пък и беше израстнал с няколко сантиметра от последния път, когато го видя. Сега беше на шестнадесет, мъж по всички стандарти. Поспря за малко пред града, загледа се в портата и се зачуди, дали не правеше грешка.

Имаше една монета, внимателно отсята от шапката му и скътана за завръщането му, както и малко храна в чантата. Не беше много, но щеше да го спаси от приютите поне за няколко нощи.

Ако всичко, което искам е пълен тумбак и покрив над главата, винаги мога да се върна в селата. Можеше да се отправи на юг към Земеделски пън и Хралупата на дърваря, или на север към построения наново от херцога Речен мост откъм анжиерската страна на реката.

Ако, каза си той отново, събра решителност и мина през портата.

Намери странноприемница, която беше достатъчно евтина, извади от багажа най-хубавия си шарен костюм и излезе веднага, щом се преоблече. Домът на Гилдията на жонгльорите се намираше близо до центъра, откъдето обитателите му лесно можеха да си уговарят ангажименти за всяка част на града. Всеки член на гилдията можеше да живее в дома при условие, че поема без оплаквания ангажиментите, които му се определят, и дава половината от печалбата си на гилдията.

– Глупаци – наричаше ги Арик. – Всеки жонгльор, който по собствена воля дава половината от спечеленото за един покрив и три порции овесена каша в столовата, не заслужава да се наричан такъв.

Беше си съвсем вярно. Само най-старите и най-кьопавите жонгльори живееха в дома, готови да поемат ангажиментите, които останалите отказваха. И все пак това беше по-добро от беднотията и по-безопасно от обществените приюти. Защитите на дома бяха здрави, а и квартируващите там не бяха толкова склонни да се крадат един друг.

Роджър се отправи към жилищната част и след няколко допитвания вече чукаше на една определена врата.

– К’во? – попита старецът и замижа към коридора, когато отвори вратата си. – Кой си ти?

– Роджър Полухват, господине – каза Роджър и след като по нищо не пролича, че влажните очи са го разпознали, допълни: – Бях чирак на Арик Сладкогласни.

Обърканият поглед се вкисна на секундата и човекът тръгна да затваря вратата.

– Майстор Джейкъб, моля ви – каза Роджър и сложи ръка на вратата.

Старецът въздъхна, но не направи усилие да я затвори; вместо това се прибра обратно в малката стая и седна тежко. Роджър влезе и затвори вратата след себе си.

– Какво искаш? – попита Джейкъб. – Аз съм стар човек и нямам време за игрички.

– Нуждая се от препоръки, за да кандидатствам за разрешително от гилдията – отвърна Роджър.

Джейкъб се изплю на пода.

– Арик се е оказал прекалено голям товар за плещите ти? – попита той. – Пиенето му забавя успеха ти и затова ще го оставиш да гние и ще почнеш самостоятелно? – Изсумтя. – Заслужава си го. Нали ми причини същото на мен преди двайсет и пет години.

Вдигна поглед към Роджър.

– Заслужил или не обаче, ако смяташ, че аз ще ти помогна да го предадеш...

– Майстор Джейкъб – каза Роджър и вдигна ръце, за да предотврати наближаващата тирада, – Арик е мъртъв. Ядроните го разкъсаха на пътя за Крайгорско преди две години.

***

– Изправи си гърба, момче – каза Джейкъб, докато вървяха по коридора. – Не забравяй да гледаш водача на гилдията в очите и не говори, преди да те питат.

Казваше му тези неща за хиляден път вече, но Роджър само кимаше. Беше малък за собствено разрешително, но Джейкъб каза, че в историята на гилдията е имало и по-малки. Талантът и уменията ти печелели разрешителното, не годините.

Не беше лесно да си насрочиш час за среща с водача на гилдията, дори с препоръки. Джейкъб от години нямаше силите да се показва пред публика, и макар членовете на гилдията да изпитваха учтива почит към напредналата му възраст, в административното крило на дома беше по-скоро пренебрегван, отколкото тачен.

Секретарят на водача ги остави да чакат отвън за няколко часа и да гледат отчаяно, докато другите му срещи започваха и приключваха. Роджър седеше с изправен гръб и се съпротивляваше на импулса да се размърда или отпусне, докато светлината от прозореца бавно прекосяваше помещението.

– Водачът Чолс ще ви приеме сега – каза писарят най-накрая и Роджър отново се изпъна в поза “мирно”. Бързо стана и подаде ръка на Джейкъб, за да помогне на стареца да се изправи.

Роджър не беше виждал нищо подобно на кабинета на водача, откакто бе напуснал двореца на херцога. Дебел, топъл килим покриваше пода, шарките му грееха в ярки тонове, а изкусно изработени газови фенери с цветни стъкла висяха от дъбовите стени между картини с велики битки, красиви жени и натюрморти. Бюрото му беше от тъмен, лакиран орех, с преспапиета от малки, изписани статуетки, които бяха миниатюрни копия на по-големите статуи на пиедестали из стаята. Зад бюрото беше емблемата на Жонгльорската гилдия – три цветни топки в голяма емблема на стената.

– Нямам много време, майстор Джейкъб – каза водачът на гилдият Чолс, без дори да си направи труда да вдигне поглед от купа листа на бюрото му. Беше едър човек, поне на петдесет лета, облечен в бродираните дрехи на търговец или аристократ, вместо в шарените одежди на жонгльора.

– Този си струва времето ви – каза Джейкъб. – Чиракът на Арик Сладкогласни.

Чолс най-накрая вдигна очи, пък макар и само да погледне накриво Джейкъб.

– Не знаех, че с Арик все още поддържате връзка – каза той, без въобще да обърне внимание на Роджър. – Чух, че сте се разделили с лоши отношения.

– Годините често смекчават тези неща – каза Джейкъб вдървено, като внимателно мина по границата на лъжата, без да навлезе и сантиметър в територията ù. – Помирил съм се с Арик.

– Изглежда си единственият – каза Чолс и се изкиска. – Повечето хора в сградата по-скоро биха го удушили, отколкото да го погледнат.

– Ще са позакъснели – каза Джейкъб. – Арик е мъртъв.

При тези думи Чолс отрезвя.

– Тъжно ми е да го чуя – отвърна той. – Всеки един от нас е ценен. Пиенето ли го довърши?

Джейкъб поклати глава.

– Ядроните.

Водачът на гилдията се намръщи и се изплю в медна кофа до бюрото си, която изглежда беше там единствено за тази цел.

– Кога и къде? – попита той.

– Преди две години, на пътя за Крайгорско.

Чолс тъжно поклати глава.

– Спомням си, че чиракът му беше някакъв цигулар – каза той и погледна към Роджър.

– Точно така – съгласи се Джейкъб. – Че и повече. Представям ви Роджър Полухват.

Роджър се поклони.

– Полухват? – попита водачът с внезапен интерес. – Чувал съм истории за един Полухват, който свирел из западните села. Ти ли си това, момче?

Роджър се ококори, но кимна. Арик му беше казал, че от селцата лесно ставаш известен, но това все пак го изненада. Зачуди се, дали репутацията му е добра или лоша.

– Не се възгордявай – каза Чолс, сякаш му прочете мислите. – Селяндурите преувеличават.

Роджър кимна и продължи да гледа водача в очите.

– Да, господине. Разбирам.

– Ами, добре тогава, да започваме – каза Чолс. – Давай да видим какво можеш.

– Тук ли? – каза Роджър невярващо. Кабинетът беше просторен и изолиран, но с дебелите си килими и скъпите си мебели въобще не изглеждаше подходящ за акробатика и мятане на ножове.

Чолс му махна нетърпеливо.

– Работил си с Арик години наред, така че ще приема, че можеш да пееш и жонглираш – каза той. Роджър преглътна мъчително. – За да си заслужиш разрешително, трябва да покажеш профилирани умения извън основните.

– Посвири му, момче, както на мен ми посвири – каза уверено Джейкъб и Роджър кимна.

Ръцете му леко трепереха, докато вадеше цигулката от калъфа, но щом пръстите му обхванаха гладкото дърво, страхът му се отми като прахоляк във вана. Засвири и щом се отнесе в музиката, изцяло забрави за водача на гилдията.

Много скоро някакъв крясък отвън го изтръгна от унеса на музиката. Лъкът му се хлъзна по струните и насред тишината, която последва, един глас изгърмя зад вратата.

– Не, няма да чакам някакъв безполезен чирак да си приключи изпита! Махай ми се от пътя!

Чуха се звуци от боричкане, точно преди вратата да се отвори рязко и майстор Джейсън да връхлети в стаята.

– Съжалявам, водачо – извини се писарят, – той отказа да изчака.

Чолс махна на чиновничката да се връща обратно, докато Джейсън се приближаваше към него с гневна крачка.

– Дал си Херцогския бал на Едъм? – каза той настъпателно. – Това шоу е мое от десет години! Чичо ми ще научи за това!

Чолс отстоя позицията си, скръстил ръце.

– Именно херцогът поиска промяната – каза той. – Ако чичо ти има проблем с това, предложи му да го отнесе към Негово височество.

Джейсън се начумери. Едва ли дори Първият министър Джансън щеше да ходатайства пред херцога заради някакво представление на племенника си.

– Ако си дошъл само за това, Джейсън, ще трябва да ни извиниш – продължи Чолс. – Младият Роджър сега е на изпит за разрешително.

Джейсън се извърна рязко към Роджър и пламна като го разпозна.

– Виждам, че си зарязал старото пиянде – изхили се злорадо той. – Надявам се, че не си го сменил за тази дърта антика. – Той вирна брадичка към Джейкъб. – Офертата стои, ако искаш да работиш за мен. Нека сега за разнообразие Арик да ти посъбира трохите, а?

– Майстор Арик е бил разкъсан от ядрони на пътя преди две години – каза Чолс.

Джейсън се извърна към водача на гилдията и се изсмя гръмогласно.

– Великолепно! – извика той. – Тази новина тотално ми компенсира пропуснатите ползи от Херцогския бал, че и отгоре!

Роджър го удари.

Дори не беше осъзнал какво прави, докато не се оказа над майстора с изтръпнали, влажни кокалчета. Беше усетил крехкото хрущене, когато юмрукът му се сблъска с носа на Джейсън, и беше разбрал, че шансовете му да си изкара разрешително се бяха изпарили, но в този момент, това не го интересуваше.

Джейкъб го сграбчи и го издърпа, точно когато Джейсън скочи на крака и замаха бясно.

– Ще те убия за това, ти малък...!

Чолс застана между тях на секундата. Джейсън се замята в хватката му, но размерите на водача бяха повече от достатъчни, за да бъде озаптен.

– Достатъчно, Джейсън! – прогръмя той. – Няма да убиваш никого!

– Видя го какво напрафи! – извика Джейсън, докато кръвта се стичаше от носа му.

– И чух какво му каза! – изкрещя в отговор Чолс. – И аз самият бях готов да те фрасна!

– И сева как ще фея дофечера? – поиска да узнае Джейсън. Носът му вече беше започнал да се подува и с всяка изминала секунда думите му ставаха все по-неразбираеми.

Чолс се намръщи.

– Ще намеря някой да те замести – каза той. – Гилдията ще покрие щетите. Дейвид! – Писарят си подаде главата от вратата. – Заведи майстор Джейсън при някоя билкарка и ù кажи да изпрати сметката тук.

Дейвид кимна и посегна към Джейсън, за да му помогне. Майсторът го блъсна настрани.

– Тофа не е пвиключило – закани се той на Роджър и излезе.

Чолс въздъхна дълбоко, когато вратата се затвори.

– Е, момче, сега вече наистина оплеска работата. Такъв враг не бих пожелал на никого.

– Той вече ми беше враг – каза Роджър. – Чухте го какво каза.

Чолс кимна.

– Чух – отвърна той, – но все пак трябваше да се сдържиш. А какво ще направиш, ако следващия път те обиди някой меценат? Ами ако е херцогът? Членовете на гилдията не могат да ходят нагоре-надолу и да удрят всеки, който ги подразни.

Роджър провеси нос.

– Разбирам – каза той.

– Току-що ми коства една солидна сума, обаче – каза Чолс. – Сега ще трябва седмици наред да подхвърлям на Джейсън пари и важни изяви, та да кротне малко, а като те слушам как свириш, ще съм глупак да те пусна без да ми се издължиш.

Роджър вдигна обнадежден поглед.

– Разрешително с изпитателен срок – каза Чолс и взе лист хартия и перо. – Ще играеш само под надзора на майстор от гилдията, на когото ще плащаш със собствени пари, а половината от общия ви приход ще идва в този кабинет, докато не сметна дълга ти за изплатен. Разбрано?

– Напълно, господине! – каза Роджър с готовност.

– И да си сдържаш гнева – предупреди го Чолс, – че ще ти скъсам разрешителното и повече няма да видиш сцена в Анжие.

Роджър свиреше усилено с цигулката, но с крайчеца на окото си наблюдаваше Ейбръм, едрия чирак на Джейсън. Джейсън обикновено пращаше някой от чираците си да гледа представлението на Роджър. Това го смущаваше, защото беше наясно, че идват заради напълно злонамерения си господар, но от инцидента в кабинета на водача бяха изминали месеци и сякаш така и не се стигна до някакви последици. Майстор Джейсън бързо се беше въстановил и скоро отново се върна на сцената, като жънеше успехи на всяко елитно събитие в Анжие.

Роджър се осмели да се надява, че случката беше зад гърба им, само че чираците продължаваха да идват почти всеки ден. Понякога Ейбръм, дървесният демон, се спотайваше в тълпата, друг път пък Сали, каменният ядрон, отпиваше питие в дъното на някоя кръчма. Колкото и безвредни да изглеждаха обаче, присъствието им не беше случайност.

Роджър завърши шоуто си с размах, като хвърли лъка на цигулката си във въздуха, поклони се дълбоко и се изправи тъкмо навреме, за да го хване. Тълпата избухна в аплодисменти и острият слух на Роджър долови подрънкването на монети, докато Джейкъб вървеше из публиката с шапката. Роджър не можа да сдържи усмивката си. Старецът изглеждаше почти пъргав.

Докато прибираха съоръженията, Роджър хвърляше по едно око на разотиващата се тълпа, но Ейбръм се беше изпарил. И все пак, след като на бърза ръка опаковаха нещата, те поеха по заобиколен път до странноприемницата за да са сигурни, че няма да ги проследят лесно. Слънцето скоро щеше да залезе и улиците се опразваха с видима скорост. Зимата беше към края си, но по дъсчените улици все още на места имаше сняг и лед, и не бяха много хората, които стояха навън, освен ако нямаха някаква работа.

– Дори без дяла на Чолс, наемът ни е платен за дни наред – каза Джейкъб, докато потръскваше кесията със събраните пари. – Когато си изплатиш дълга, ще станеш богат!

– Ние ще станем богати – поправи го Роджър и Джейкъб се засмя, удари пети и плесна Роджър по гърба.

– Погледни се само – каза Роджър и поклати глава. – Какво се случи с търтрещия се полусляп старчок, който ми отвори вратата преди няколко месеца?

– Така стана, защото отново съм сред публиката – каза Джейкъб и се ухили беззъбо на Роджър. – Знам, че не пея и не мятам ножове, но дори минаването с шапката кара прашасалото ми сърце да затупти отново, както не му се е случвало от двайсет години. Чувствам че даже сякаш бих могъл да...

Той отмести поглед.

– Какво? – попита Роджър.

– Просто... – каза Джейкъб, – не знам, да разкажа някоя невероятна история, може би? Или да се правя на тъп, докато ме обстрелваш с остроумни реплики? Е, не нещо дето да те затъмни...

– Разбира се – каза Роджър. – Сам бих те помолил, ако не чувствах, че и без това искам прекалено много от теб, като те влача из целия град да ми наглеждаш представленията.

– Момче – каза Джейкъб, – не мога да си спомня последния път, когато съм бил толкова щастлив.

И двамата се бяха нахилили, когато свиха в един ъгъл и се озоваха право пред Ейбръм и Сали. Зад тях стоеше Джейсън с широката си усмивка.

– Как се радвам да те видя, приятелю! – каза Джейсън, когато Ейбръм плесна Роджър по рамото.

Въздухът избухна от стомаха на Роджър, удар с юмрук го накара да се превие на две и да се сниже върху замръзналите дъски. Преди да успее да се изправи, Сали го ритна здраво в челюстта.

– Оставете го на мира! – извика Джейкъб и се хвърли към Сали. Едрото сопрано само се изсмя, сграбчи го и го запрати със сила в стената на сградата.

– О, и за теб ще има достатъчно, старче! – каза Джейсън, докато Сали тежко налагаше тялото му. Роджър чу трошенето на крехък кокал и слабосилните, мокри пъшкания, които излизаха от устата на майстора му. Само стената го държеше изправен.

Дървените дъски под ръцете му се въртяха, но Роджър скочи на крака, хвана цигулката си за шийката с две ръце и бясно заразмахва импровизираната си бухалка.

– Това няма да ти се размине! – извика той.

Джейсън се изсмя.

– При кого ще идеш? – попита той. – Градските съдии ще повярват ли на очевидно лъжливите обвинения на някакъв дребен уличен палячо или ще предпочетат думата на племенника на Първия министър? Отиди при стражите и теб ще обесят.

Ейбръм улови цигулката с лекота, изви ръката на Роджър и вкара коляното си в чатала му. Роджър усети как ръката му се счупи, дори след като слабините му пламнаха, цигулката се стовари на тила му и се пръсна, и той отново падна на дъсчената настилка.

Дори през звънтенето в ушите си, Роджър чу нестихващите болезнени пъшкания на Джейкъб. Ейбръм застана над него и с усмивка вдигна една тежка бухалка.

Двадесет и шеста глава Лечебница

332 СЗ

– Привет, Джизел! – извика Скот, когато старата билкарка дойде при него с паница. – Защо поне веднъж не дадеш на чирачката си да свърши тази работа!

Той кимна към Лийша, която преобличаше някакъв друг мъж.

– Ха! – избумтя Джизел. Тя беше доста едра жена с къса прошарена коса и мощен глас. – Ако ù оставя на нея къпането с влажна кърпа, до една седмица половин Анжие ще дойдат да ми се жалват, че ги е тръшнала чумата.

Лийша поклати глава, когато останалите в стаята се разсмяха, но го направи с усмивка. Скот беше безобиден. Вестоносец, чийто кон го беше хвърлил на пътя. Беше късметлия, че въобще е оцелял, особено след като е успял да издири коня си и да се качи на седлото му с две счупени ръце. Нямаше съпруга, която да се грижи за него, и затова Гилдията на вестоносците му покриваше престоя в лечебницата на Джизел, докато не започне да се оправя сам.

Джизел накисна кърпата в паницата с топла сапунена вода и вдигна чаршафа на мъжа, а ръката ù започна да се движи с уверена експедитивност. Вестоносецът изскимтя точно когато тя привършваше и Джизел се разсмя.

– По-добре е, че аз ви къпя – каза тя на висок глас и погледна надолу. – Не бихме искали да разочароваме горката Лийша.

Останалите пациенти се разкикотиха в леглата си за сметка на човека. Стаята беше пълна и всички бяха малко отегчени от лежането.

– Според мен пък тя ще го намери в по-друго състояние, отколкото ти – измърмори Скот и бързо се изчерви, но Джизел само се изсмя отново.

– Скот, милият, много си пада по теб – Джизел каза на Лийша по-късно в аптеката, където стриваха билки.

– Пада си, а? – изсмя се Кейди, една от по-младите чирачки. – Той не си пада, той е влююююбен!

Останалите чирачки, които чуха, избухнаха в кикот.

– Мисля, че е сладур – отзова се Рони.

– Според теб всички са сладури – отвърна Лийша. Рони тъкмо беше разцъфтяла и беше луднала по момчетата. – Надявам се обаче, че ще проявиш повече вкус и няма да се метнеш на врата на първия, който те помоли за баня с мокра кърпа.

– Не ù давай идеи – каза Джизел. – Ако я пусна, ще вземе да изкъпе с мокра кърпа всеки мъж в лечебницата.

Всички момичета се разкикотиха и дори Рони не отрече.

– Поне от благоприличие да се беше изчервила – каза ù Лийша и момичетата отново се засмяха.

– Хайде стига толкова! Тръгвайте, смехурани! – напъди ги с усмивка Джизел. – Искам да си поговря малко с Лийша.

– Почти всеки мъж, който идва, полудява по теб – каза ù Джизел, когато другите излязоха. – Нищо няма да ти стане, ако поговориш с някого за нещо повече здравето му.

– Звучиш като майка ми – отвърна Лийша.

Джизел тресна чукалото си на тезгяха.

– Нищо подобно – каза тя, тъй като през годините беше разбрала всичко за Илона. – Просто не искам да умреш като стара мома, само за да ù направиш напук. Не е престъпление да харесваш мъжете.

– Но аз харесвам мъжете – възропта Лийша.

– Това не съм го видяла – отвърна Джизел.

– Значи трябваше да скокна и да измия Скот с кърпата? – попита Лийша.

– Разбира се, че не – каза Джизел. – Поне не пред всички – допълни тя и ù намигна.

– Ето сега вече звучиш като Бруна – изръмжа Лийша. – Две-три нескопосани приказки няма да ми спечелят сърцето.

Молби като тези на Скот не бяха новост за Лийша. Тя имаше тялото на майка си и това означаваше внимание от страна на мъжете, независимо дали го искаше или не.

– Тогава какво ти е нужно? – попита Джизел. – Какъв мъж би могъл да мине през защитите на сърцето ти?

– Мъж, на когото да мога да се доверя – отвърна тя. – Като го целуна по бузата, да не тича веднага при приятелите си да се хвали, че ме е забол зад плевнята.

Джизел изсумтя.

– По-лесно ще намериш добродушен ядрон – каза тя.

Лийша сви рамене.

– Мисля, че те е страх – обвини я Джизел. – Толкова дълго си чакала за да ти отнемат цветето, че от нещо съвсем естествено, което всяко момиче прави, си изградила някаква непреодолима стена.

– Пълен абсурд – каза Лийша.

– Така ли? – попита Джизел. – Виждала съм те как се чудиш и пелтечиш, почервеняла като домат, когато идват жени да ти искат съвети за проблемите си в спалнята. Как би могла да съветваш другите за телата им, ако не познаваш своето собствено?

– Мисля, че много добре знам кое къде влиза – саркастично каза Лийша.

– Знаеш какво имам предвид – отвърна Джизел.

– Какво предлагаш да направя по въпроса? – каза натъртено Лийша. – Да си избера просто някой случаен мъж, та да отметна тази грижа?

– Ако това е условието – отвърна Джизел.

Лийша я погледна яростно, но Джизел срещна погледа ù, без да трепне дори.

– Толкова дълго си пазила цветето си, че вече никой мъж не е достатъчно достоен в очите ти, за да го отнеме – каза тя. – Какво му е хубавото на едно цвете, което е скрито така, че никой да не го види? Кой ще си спомня красотата му, когато увехне?

Лийша изхлипа задавено, но Джизел беше там на секундата, за да я поеме в обятията си, докато тя ридае.

– Нищо, нищо, миличка – зауспокоява я тя, докато галеше косата ù, – не е чак такава трагедия.

***

След вечеря, когато защитите бяха вече проверени, а чирачките изпратени в стаята си да учат, Лийша и Джизел най-накрая намериха време да си сварят билков чай и да отворят чантата на сутрешния вестоносец. На масата стоеше фенер, зареден и спретнат за дълга употреба.

– Пациенти по цял ден и писма по цяла нощ – въздъхна Джизел. – Да благодарим на светлината, че билкарките не се нуждаят от сън, а? – Обърна чантата с дъното нагоре и по цялата маса се разсипаха пергаменти.

Бързо отделиха личните кореспонденции на пациентите, а Джизел посегна наслуки към един вързоп и погледна към обръщението.

– Тези са за теб – каза тя, подаде вързопа на Лийша и взе друго писмо от купчината, което отвори и започна да чете.

– Това е от Кимбър – каза тя след секунда. Кимбър беше една от чирачките на Джизел, изпратени да учат другаде. Тази беше в Земеделски пън, на ден път на юг. – Обривът на бъчваря се е влошил и отново е плъзнал по тялото.

– Тя просто не вари чая както трябва, убедена съм – изпъшка Лийша. – Никога не го оставя да се накисне достатъчно, а после се изненадва от слабите си лекове. Сега ако ще трябва да ходя до Земеделски пън, да го варя вместо нея, такъв пердах ще ù хвърля!

– Тя си го знае – изсмя се Джизел. – Затова ми пише на мен този път!

Смехът ù беше заразителен и Лийша скоро се включи. Лийша обичаше Джизел. Имаше твърдостта на Бруна, когато ситуацията го изискваше, но винаги първа се засмиваше.

Лийша усещаше болезнено липсата на Бруна и тази мисъл отново я върна към вързопа. Беше четвъртиден, когато седмичният вестоносец пристигаше от Земеделски пън, Хралупата на дърваря и други южни села. Разбира се, обръщението върху първото писмо в купчината беше с прилежния почерк на баща ù.

Имаше и писмо от Вика, и Лийша прочете първо него, а ръцете ù стискаха хартията, както винаги, докато не се увери, че Бруна, по-стара от древността, си е жива и здрава.

– Вика е родила – отбеляза тя. – Момче, Джейм. Три килограма и триста грама.

– Това третото ли ù е? – попита Джизел.

– Четвъртото – отвърна Лийша.

Вика се беше омъжила за послушник Джона – сега вече пастир Джона – скоро след като пристигна в Хралупата на дърваря и без да се помайва му народи куп деца.

– Значи шансовете да се върне обратно в Анжие не са много големи – оплака се Джизел.

Лийша се разсмя.

– Мислех, че това стана ясно още след първото – каза тя.

Трудно можеше да си представи, че са минали седем години откакто размениха местата с Вика. Временната уговорка се оказа постоянна, което не беше чак толкова неприятно за Лийша.

Независимо какво щеше да прави Лийша, Вика щеше да остане в Хралупата на дърваря, а там изглежда я харесваха повече отколкото Бруна, Лийша и Дарси взети заедно. Тази мисъл накара Лийша да почувства свобода, каквато дори не бе сънувала, че съществува. Беше обещала да се завърне един ден, за да осигури на селото билкарката, от която се нуждае, но Създателят се бе погрижил за това вместо нея. Сега бъдещето ù беше на нейно разположение.

Баща ù пишеше, че е хванал настинка, но Вика се грижела за него и очаквал бързо да се оправи. Следващото писмо беше от Мейри, най-голямата ù дъщеря вече била разцъфтяла и обещана, а Мейри вероятно скоро щяла да става баба. Лийша въздъхна.

Във вързопа имаше още две писма. Лийша си кореспондираше с Мейри, Вика и баща си почти всяка седмица, но майка ù не ù пишеше така често, а когато го правеше, то почти винаги беше в изблик на гняв.

– Наред ли е всичко? – попита Джизел и вдигна поглед от писмото си, за да види намръщената физиономия на Лийша.

– Просто майка ми – каза Лийша, докато четеше. – Тонът се сменя според настроенията ù, но съобщението си остава същото: “Прибирай си в къщи и си роди деца, преди да остарееш и Създателят да ти отнеме тази възможност’.

Джизел изсумтя и поклати глава.

Заедно с писмото на Илона имаше и един друг лист, предполагаемо от Гаред, макар че посланието беше с почерка на майка ù, тъй като той не знаеше буквите. Но колкото и да се беше старала Илона писмото да изглежда като продиктувано, Лийша беше убедена, че поне половината думи в него принадлежаха на майка ù, а може би и другата половина. Тези послания, също както писмата на майка ù, никога не променяха съдържанието си. Гаред беше добре. Гаред страдаше за нея. Гаред я чакаше. Гаред я обичаше.

– Майка ми трябва да ме мисли за много тъпа – каза Лийша с огорчение, докато четеше, – ако очаква да повярвам, че Гаред някога ще напише стихотворение, камо ли пък без рими.

Джизел се засмя, но смехът ù угасна преждевременно, когато видя, че Лийша не се присъедини.

– Ами ако е права? – попита изведнъж Лийша. – Колкото и ужасно да е, човек да си помисли, че Илона някога за нещо може да излезе права, аз наистина искам един ден да имам деца и въобще не е нужно да си билкарка, за да знаеш, че дните пред мен, в които мога да го направя, са вече по-малко, отколкото тези зад гърба ми. Ти сама го каза, похабила съм най-добрите си години.

– Съвсем не съм ти казвала такова нещо – отвърна Джизел.

– Но е така – тъжно каза Лийша. – Никога не съм си правила труда да търся мъже, те винаги са успявали да ме намерят, независимо дали съм го искала или не. Просто винаги съм си мислела, че някой ден ще ме открие такъв, който да се впише в живота ми, а не да очаква аз да се впиша в неговия.

– Всички си мечтаем понякога за това, миличка – каза Джизел, – и фантазията е доста приятна, докато си седиш и зяпаш в стената, но не можеш да ù възлагаш всичките си надежди.

Лийша стисна писмото в ръцете си и го смачка.

– Значи мислиш да се върнеш и да се омъжиш за този Гаред? – попита Джизел.

– О, Създателю, не! – извика Лийша. – Разбира се, че не.

Джизел изсумтя.

– Хубаво. Току-що ми спести усилието да те ударя по главата.

– Колкото и да копнее коремът ми за дете – каза Лийша, – ще си умра девствена, преди да позволя на Гаред да ми направи такова. Проблемът е, че той се нахвърля върху всеки мъж в Хралупата на дърваря, който се опита да ме докосне.

– Няма проблеми – каза Джизел. – Роди си децата тук.

– Какво? – попита Лийша.

– Хралупата на дърваря е в добрите ръце на Вика – отвърна Джизел. – Самата аз обучих момичето, пък и сърцето ù, тъй или иначе, вече е там.

Тя се наведе и сложи месестата си ръка върху тази на Лийша.

– Остани – каза тя. – Направи Анжие свой дом и поеми лечебницата, след като се оттегля.

Очите на Лийша се разшириха. Отвори уста, но от нея не излезе и звук.

– Колкото съм те научила аз през последните няколко години, толкова и ти мен – продължи Джизел. – На никой друг не бих поверила бизнеса си, та дори и Вика да се върне утре.

– Не знам какво да кажа – успя да изрече Лийша.

– За никъде не бързаме – отвърна Джизел и потупа ръката на Лийша. – Смея да твърдя, че въобще не смятам да се оттеглям скоро. Просто си помисли върху това.

Лийша кимна. Джизел разтвори обятията си, Лийша се хвърли в тях и силно прегърна по-възрастната жена. Когато се разделиха, някакъв вик отвън ги накара да подскочат.

– Помощ! Помощ! – изпищя някой.

И двете погледнаха към прозореца. Вече се беше стъмнило.

Да си отвориш капаците на прозорците през нощта беше престъпление, наказуемо с бой с камшик, но Лийша и Джизел не се подвоумиха да го направят и видяха към тях по дъсчената настилка да тичат трима градски стражи, двама от които носеха по един мъж.

– Здравейте, лечебницата! – извика водача им, щом съзря отворените кепенци на осветената стая. – Отворете вратата! Убежище! Убежище и лечение!

Лийша и Джизел се втурнаха едновременно към стълбите и едва не се претърколиха, докато бързаха да стигнат до вратата. Беше зима и макар майсторите по защитата на града да се трудеха усилено, за да поддържат отбранителната мрежа чиста от сняг, лед и сухи листа, по няколко въздушни демона неизменно си откриваха пролука всяка нощ, ловуваха бездомници и чакаха някой случаен глупак да се осмели да пренебрегне вечерния час и закона. Един въздушен демон можеше да се спусне като безшумен камък, да разпери ноктестите си крила и с внезапен замах да изкорми жертвата си, сетне да сграбчи тялото с долните си крайници и да отлети с него.

Двете отвориха широко вратата и застанаха да чакат на входната площадка мъжете да се приближат. Порталът беше защитен. Лечители и пациенти бяха в в достатъчна безопасност дори без вратата.

– Какво става? – извика Кейди, подала глава от балкона на втория етаж. Останалите чирачки се натрупаха зад гърба ù.

– Слагайте си отново престилките и бързо долу! – нареди Лийша и по-младите момичета се втурнаха да изпълняват.

Мъжете все още бяха далече, но тичаха с всички сили. На Лийша ù се сви стомаха, когато чу писъците в небето. Наоколо се въртяха въздушни демони, привлечени от светлината и врявата.

Стражите обаче, напредваха бързо и Лийша вече се надяваше, че ще пристигнат невредими, когато един от мъжете се подхлъзна на леда и падна на земята. Той извика, а пострадалият, който той носеше, се претърколи до дъсчената улица.

Стражът, който все още мъкнеше човек на рамото си, извика нещо на другия, приведе се напред и забърза крачка. Колегата му се втурна назад към падналия им другар.

Внезапното шляпане на кожени криле беше единственото предупреждение, преди главата на злощастния страж да се откъсне от тялото му и да се претърколи на дъсчения път. Кейди изкрещя. Още преди кръвта да заблика от разреза, въздушният демон изпищя и се метна към небето, завличайки във въздуха тялото на мъртвия човек.

Натовареният страж прекоси защитите и пренесе човека на сигурно място. Лийша погледна отново към човека навън, който се мъчеше да се изправи, и челото ù се напрегна в решителност.

– Лийша, не! – извика Джизел и посегна да я хване, но Лийша се изплъзна пъргаво и хукна по дъсчената улица.

Тичаше на остър зиг-заг, а писъците на въздушните демони ехтяха в студения въздух над нея. Един от ядроните все пак реши да се спусне и да я нападне в движение, но не я уцели, макар и на сантиметри. Сгромоляса се върху дъските с трясък, но бързо се опомни, невредим под дебелата си кожа. Лийша се завъртя и хвърли шепа от ослепяващия прах на Бруна в очите му. Съществото изрева от болка и Лийша продължи да тича напред.

– Спаси него, не мен! – извика ù стражът и посочи с пръст лежащата до него неподвижна фигура. Глезенът на стража беше изкривен под странен ъгъл, очевидно счупен. Лийша погледа към другото тяло, проснато на дъските. Не можеше да носи и двамата.

– Не мен! – извика отнова стражът, докато тя се приближаваше.

Лийша поклати глава.

– Теб имам по-голям шанс да те отведа на безопасно място – каза тя с тон, нетърпящ възражения. Застана под мишницата му и го вдигна.

– Не се изправяй много – каза задъхано стражът. – Въздушките по-малко се хвърлят на плячка, която върви ниско.

Тя се прегърби, доколкото можа, и подкрепяйки тялото на едрия мъж, тръгна несигурно напред, без да се съмнява, че с това тътрене, ниско или не, доникъде няма да стигнат.

– Сега! – извика Джизел.

Лийша погледна напред и видя Кейди и останалите чирачки да тичат към нея. Над главите си държаха краищата на бял чаршаф. Плющящото платно се разпростря над почти всичко и задачата на демоните да си изберат мишена стана почти невъзможна.

Под това прикритие, госпожа Джизел и първият страж се втурнаха към тях. Джизел помогна на Лийша, докато стражът хвана човека, изгубил съзнание. Страхът им вдъхна нови сили и те бързо преминаха останалото разстояние. Прибраха се в лечебницата и залостиха вратата.

***

– Този е мъртъв – каза Джизел с хладен тон. – Бих се обзаложила, че е мъртъв от повече от час.

– Едва не се жертвах за мъртвец? – възкликна стражът със счупен глезен.

Лийша не му обърна внимание и отиде при другия ранен.

С неговото кръгло, луничаво лице и слаба фигура, той приличаше повече на момче, отколкото на мъж. Бе станал жертва на побой, но все още дишаше, а и сърцето му беше силно. Лийша незабавно се захвана с прегледа, разряза разноцветните му дрехи и започна да го проверява за счупени кости, както и да издирва раните, които напояваха костюма му с кръв.

– Какво се е случило? – Джизел попита ранения страж, докато преглеждаше счупения му глезен.

– Връщаме се, ‘начи, от последната обиколка – каза стражът през стиснати зъби – и ги намираме ей тея двамата, жонгльори, ако се съди по външния им вид, лежат на пътя. Требва да са ги обрали след шоуто. И двамата беха живи, ама не беха добре. Вече се беше стъмнило, ама те немаше да изкарат до утре без да ги види билкарка. Спомних си за тая лечебница и се счупихме да тичаме, пък гледахме така да се движиме под стрехите, та да не ни забележат въздушките.

Джизел кимна.

– Постъпили сте правилно – каза тя.

– Кажете го т’ва на горкия Джонсън – каза стражът. – Създателю, какво ще кажа утре на жена му?

– Тази грижа ще я оставим за утре – отвърна Джизел и поднесе манерка към устните на човека. – Изпий това.

Стражът я погледна с подозрение.

– Какво е то? – попита той.

– Ще те приспи – отвърна Джизел. – Трябва да ти наместя глезена и повярвай ми, не искаш да си буден, докато го правя.

Стражът бързо изгълта отварата.

Лийша почистваше раните на по-младия, когато той се сепна от сън с внезапен хрип и се изправи в леглото си. Едното му око беше подуто и затворено, но другото беше ярко зелено и се стрелкаше наоколо.

– Джейкъб! – извика той.

Бясно се замята и бяха нужни усилията на Лийша, Кейди и последния страж, за да го върнат обратно в легнало положение. Той обърна едното си пронизително око към Лийша.

– Къде е Джейкъб? – попита той. – Добре ли е?

– По-възрастният мъж, когото намериха с теб ли? – попита Лийша и той кимна.

Лийша се поколеба и затърси правилните думи, но паузата ù беше достатъчно красноречива. Той извика и отново се опита да се освободи. Стражът здраво го закова за леглото и го погледна в очите.

– Видя ли кой ви направи това? – попита той.

– Той не е в състояние да... – започна Лийша, но човекът я прекъсна с яростен поглед.

– Тази нощ загубих човек – отвърна той. – Нямам време да чакам. – Обърна се отново към момчето. – Е? – попита той.

Момчето го погледна, а очите му се пълнеха със сълзи. Най-накрая поклати глава, но стражът не се отказа.

– Със сигурност си видял поне нещо – настоя той.

– Достатъчно – намеси се Лийша, сграбчи стража за китките и го задръпа настрана с всичка сила. За момент той се възпротиви, но после се отказа. – Изчакайте в другата стая – нареди тя.

Той се намуси, но я послуша.

Момчето плачеше открито, когато Лийша се обърна към него.

– Просто ме остави навън в нощта – каза той и вдигна осакатената си ръка. – Съдбата отдавна иска да умра, и сега всеки, който се опита да ме спаси, умира.

Лийша пое осакатената ръка в своята и го погледна в очите.

– Ще рискувам – каза тя и стисна пръсти. – Ние, оцелелите, трябва да се грижим един за друг.

Тя допря стъкленицата с приспивателно до устните му и, задържайки ръката му в своята за кураж, докато очите му не се затвориха.

***

Звукът от цигулка изпълни лечебницата. Пациентите пляскаха с ръце, а чирачките танцуваха, докато си вършеха работата. Дори Лийша и Джизел пристъпваха по-скокливо.

– А младият Роджър взел да се притеснява, че няма с какво да ни се отплати – каза Джизел, докато приготвяха обяда. – Почти съм се навила да му предложа пари да ми забавлява пациентите, след като си стъпи на краката.

– И пациентите, и момичетата го обожават – съгласи се Лийша.

– Виждала съм те да танцуваш, докато си мислиш, че никой не те гледа – каза Джизел.

Лийша се усмихна. Когато не свиреше, Роджър разказваше такива истории, че всички чирачки се скупчваха около леглото му, или ги учеше на гримьорски тайни, за които твърдеше, че идват право от личните куртизантки на херцога. Джизел го обгрижваше постоянно, а чирачките от сутрин до вечер ахкаха и охкаха около него.

– В такъв случай той получава една по-дебела телешка пържола – каза Лийша, наряза месото и го сложи на поднос, вече отрупан с картофи и плодове.

Джизел поклати глава.

– Не знам, това момче къде слага цялото това ядене – каза тя. – Ти и останалите го тъпчете вече месец и нещо, а той още е тънък като тръстика.

– Обядът! – изгърмя тя и момичетата напъплиха в стаята, за да отнесат подносите. Рони веднага посегна към претрупания, но Лийша ù го издърпа от ръцете.

– Този аз ще си го занеса – каза тя и се усмихна към разочарованите физиономии в кухнята.

– Роджър трябва да си почине и да хапне нещо, а не да разправя лични истории докато вие, момичета, му режете пържолите – каза Джизел. – Умилкването го оставете за по-късно.

– Антракт! – извика Лийша, нахлувайки в стаята, но не беше нужно да си прави труда. Лъкът се изхлузи от струните с прискърцване в мига на появата ù. Роджър се усмихна и ù помаха, като събори дървена чаша, докато се опитваше да остави настрана цигулката си. Счупените му пръсти и ръка се бяха оправили напълно, но гипсовите превръзки на краката му все още висяха на канапи и той трудно стигаше до нощното си шкафче.

– Сигурно си доста гладен днес – засмя се тя, сложи подноса в скута му и пое цигулката. Роджър погледна несигурно към подноса и ù се усмихна.

– Едва ли би могла да ми помогнеш да го нарежа? – попита той и вдигна осакатената си ръка.

Лийша вдигна вежда.

– Пръстите ти изглеждат достатъчно чевръсти, докато свириш на цигулката си – каза тя. – Защо пък сега са ти недосатъчни?

– Защото мразя да ям сам – разсмя се се Роджър.

Лийша се усмихна, седна отстрани на леглото му и взе ножа и вилицата. Отряза дебела хапка месо, потопи я в соса и набучи картофче, преди да я поднесе към устата му. Той ù се усмихна и малко от соса изтече от устата му, което накара Лийша да се изкиска. Роджър се изчерви и белите му бузи станаха червени като косата му.

– И сам мога да вдигам вилицата – каза той.

– Искаш ли просто да ти нарежа месото и да си тръгна? – попита Лийша и Роджър поклати енергично глава. – Тихо тогава – каза тя и поднесе нова хапка към устата му.

– Това не е моята цигулка, де – каза Роджър и погледна назад към инструмента след няколко секунди мълчание. – На Джейкъб е. Моята се счупи, когато...

Лийша се намръщи, когато гласът му заглъхна. След повече от месец той все още отказваше да говори за нападението, дори когато стражът го притискаше. Беше поръчал да му донесат малкото вещи, които имаше, но доколкото тя знаеше, дори не се беше обадил на Гилдията на жонгльорите за да им съобщи какво се бе случило.

– Ти не си виновен – каза Лийша и видя как погледът му охладня. – Не си го нападнал ти.

– И аз да бях, все тая – каза Роджър.

– Какво имаш предвид – попита тя.

Роджър погледна настрани.

– Имам предвид... че аз го накарах да се върне отново към работата. Щеше да си е още жив, ако...

– Ти каза, че според него, завръщането му го е накарало да се почувства истински щастлив за пръв път от двайсет години насам – възрази Лийша. – Звучи сякаш си е поживял повече през това кратко време, отколкото през годините прекарани в онази стаичка в дома на гилдията.

Роджър кимна, но очите му се навлажниха. Лийша притисна ръката му.

– Билкарките често виждат смъртта – каза му тя. – Никой, никой не отива при Създателя с изцяло приключени земни дела. На всички ни е отредено различно време, но въпреки това то трябва да ни е достатъчно.

– Просто сякаш хората, които прекосят пътя ми, си отиват много по-рано – въздъхна Роджър.

– Виждала съм твърде много хора да си отиват по-рано, без дори да са чували за Роджър Полухват – каза Лийша. – И за техните смърти ли смяташ да поемеш отговорността?

Роджър я погледна и тя бутна нова хапка в устата му.

– Няма да помогнеш на мъртвите, ако сам спреш да живееш от вина – каза тя.

***

Ръцете на Лийша бяха претрупани с чаршафи, когато вестоносецът пристигна. Тя пъхна писмото на Вика в престилката си, а другите остави за по-късно. Прибра прането, но в този момент до нея дотича момиче за да ù каже, че един от пациентите е изкашлял кръв. След това ù се наложи да намества счупена ръка и да преподаде урок на чирачките.

Преди да се усети, слънцето вече беше залязло, а всичките чирачки си бяха по леглата. Намали фитилите докато не получи мека оранжева светлина и направи една последна обиколка покрай редиците с легла, за да се увери, че пациентите са добре, преди да се качи на горния етаж за през нощта. Срещна погледа на Роджър, докато минаваше край него, и той я викна с жест, но тя се усмихна и поклати глава. Посочи го с пръст и събра длани, сякаш за молитва, после ги допря до бузата си и затвори очи.

Роджър се намръщи, но тя му намигна и продължи, тъй като знаеше, че няма да я последва. Той вече нямаше гипс, но се оплакваше от болки и слабост, въпреки че кракът му беше зараснал добре.

В дъното на стаята тя се отби, за да си налее чаша вода. Беше топла пролетна нощ и каната беше изпотена от кондензацията. Лийша разсеяно избърса пръсти в престилката си, за да ги изсуши, и чу шумоленето на хартия. Припомни си писмото на Вика и го извади, счупи печата с палец и наклони страницата към лампата, докато пиеше.

Миг по-късно изпусна чашата си. Не забеляза и не чу как се пръсна керамичният съд. Стисна здраво хартията и избяга от стаята.

***

Лийша хлипаше тихо в затъмнената кухня, когато Роджър я намери.

– Добре ли си? – попита той тихо, подпрян на бастуна си.

– Роджър? – подсмръкна тя. – Защо не си си в леглото?

Роджър не отговори и седна до нея.

– Лоши новини от дома? – попита той.

Лийша го погледна за момент и кимна.

– Онази настинка, която баща ми беше хванал? – попита тя и изчака Роджър да кимне, че си е спомнил, преди да продължи. – Изглеждаше сякаш се оправя, но се върнала с усложнения. Оказва се, че е било чревна зараза, която се предала от единия край на Хралупата до другия. Повечето изглежда се справили с нея, но по-слабите...

Тя отново започна да плаче.

– Някой, когото познаваш? – попита Роджър и се наруга, че го е казал. Разбира се, че го е познавала. В селцата всички познават всички.

Лийша не забеляза неволната му грешка.

– Моята менторка, Бруна – каза тя, а едрите сълзи капеха по престилката ù. – И още няколко човека, както и две деца, с които така и не успях да се запозная. Повече от дванайсет са общо и половината село все още е на легло. А баща ми е най-зле от всички.

– Съжалявам – каза Роджър.

– Не съжалявай вместо мен. Вината е моя – каза Лийша.

– Какво? – попита Роджър.

– Трябваше да съм там – каза Лийша. – От години не съм чирачка на Джизел. Обещах да се върна в Хралупата на дърваря, когато приключа с обучението си. Ако си бях спазила обещанието, щях да съм там и може би...

– Веднъж видях как в Крайгорско чревна зараза уби няколко човека – каза Роджър. – И тях ли би желала да сложиш на съвестта си? А може би и всички останали, които умират в този град, просто защото не можеш да се погрижиш за тях?

– Много добре знаеш, че не е същото – отвърна Лийша.

– Не е ли? – попита Роджър. – Сама каза, че не помагаш на мъртвите, ако откажеш да живееш заради вината си.

Лийша го погледна, очите ù бяха обли и влажни.

– Та, какво ще правиш сега? – попита Роджър. – Ще прекараш нощта в плач или ще започнеш да си стягаш багажа?

– Да си стягам багажа ли? – попита Лийша.

– Имам вестоноски преносим кръг – каза Роджър. – Можем да тръгнем за Хралупата на дърваря утре сутринта.

– Роджър, та ти едва ходиш! – каза Лийша.

Роджър вдигна бастуна, сложи го на тезгяха и се изправи. Ходеше малко сковано, но без помощни средства.

– Да не си се преструвал, за да запазиш топлото легло и въздишащите жени за по-дългичко? – попита Лийша.

– Аз, никога! – изчерви се Роджър. – Аз просто... не съм готов да давам представления все още.

– Но си достатъчно здрав, за да извървиш целия път до Хралупата на дърваря? – попита Лийша. – Ще отнеме седмица без кон.

– Съмнявам се, че по пътя ще ми се наложи да правя задни салта – каза Роджър. – Ще се справя.

Лийша скръсти ръце и поклати глава.

– Не. Абсолютно забранявам.

– Аз не съм ти някоя чирачка, че да ми забраняваш – отвърна Роджър.

– Ти си мой пациент – сопна му се Лийша – и аз бих забранила всичко, което излага здравето ти на опасност. Ще наема вестоносец да ме заведе.

– Успех с откриването на такъв – отвърна Роджър. – Седмичният за на юг трябва да е потеглил днес, а по това време на годината повечето са ангажирани. Ще ти струва цяло състояние да накараш някой да си остави работата и да те заведе до Хралупата на дърваря. Пък и аз мога да пъдя демоните с цигулката си. Никакъв вестоносец не може да ти предложи това.

– Не се и съмнявам, че можеш – отвърна Лийша, а тонът ù ясно казваше, че се съмнява по-скоро в обратното, – но това, от което се нуждая е бърз вестоноски кон, а не магическа цигулка.

Тя пренебрегна възраженията му, пришпори го обратно към леглото му и се качи горе, за да си събере нещата.

***

– Значи, си сигурна, че го искаш? – попита я Джизел на сутринта.

– Трябва да отида – отвърна Лийша. – Твърде много работа се е струпала на Вика и Дарси.

Джизел кимна.

– Роджър изглежда смята, че той ще те води – каза тя.

– Е, това няма да стане – отвърна Лийша. – Ще наема вестоносец.

– Стяга си багажа цяла сутрин – каза Джизел.

– Едва е оздравял – каза Лийша.

– Ба! – разсмя се Джизел. – Минаха вече почти три месеца. Цяла сутрин не съм го видяла да ползва бастуна. Мисля, че просто си е търсил причина да се навърта около теб още малко.

Лийша се ококори.

– Мислиш, че Роджър...?

Джизел сви рамене.

– Просто казвам, че не всеки ден се среща мъж, който ще се изправи срещу ядроните заради теб.

– Джизел, аз съм достатъчно стара, за да му бъда майка! – отвърна Лийша.

– Брей! – подигра ù се Джизел. – Ти си само на двадесет и седем, а Роджър твърди, че е на двадесет.

– Роджър твърди много неща, които не са истина – каза Лийша.

Джизел отново сви рамене.

– Ти казваш, че нямаш нищо общо с майка ми – започна Лийша, – но и двете успявате да намерите начин да превърнете всяка трагедия в разискване на моя любовен живот.

Джизел понечи да отговори, но Лийша вдигна ръка, за да я спре.

– Моля да ме извиниш – каза тя. – Имам да си търся вестоносец.

Напусна стаята разгневена, а Роджър, който подслушваше на вратата, едва успя да се махне от пътя и погледа ù.

***

Благодарение на активите на баща си и на спечеленото от Джизел, Лийша успя да изтегли от Банката на херцога сто и петдесет мливарийски слънца. Подобна сума надхвърляше всякакви мечти на обикновения анжиерски селянин, но вестоносците не рискуваха живота си за клатове. Тя се надяваше, че ще ù стигнат, но думите на Роджър се оказаха пророчество или проклятие.

Пролетната търговия течеше на пълни обороти и дори най-некадърните вестоносци получаваха поръчки. Скот беше извън града, а секретарят на Гилдията на вестоносците направо отказа да ù помогне. Най-доброто, което можеха да ù предложат, беше човека за на юг другата седмица, което означаваше след цели шест дена.

– За това време мога да стигна и пеша до там! – извика тя на чиновника.

– В такъв случай по-добре тръгвайте – саркастично отвърна той.

Лийша преглътна гнева си и се отдалечи с тежки стъпки. Помисли си, че ще полудее, ако трябва да чака още една седмица. Ако баща ù умреше през тези шест дена...

– Лийша? – провикна се глас.

Тя се спря на място и бавно се обърна.

– Наистина си ти! – извика Марик и закрачи към нея с разтворени обятия. – Нямах представа, че все още си в града!

Шокирана, Лийша му позволи да я прегърне.

– Какво правиш в дома на гилдията? – попита Марик и се отдръпна, за да се наслади на гледката. Все още беше красив, с неговите вълчи очи.

– Трябва ми превоз до Хралупата на дърваря – каза тя. – В селото върлува чревна инфекция и имат нужда от помощта ми.

– Предполагам, че бих могъл да те заведа – каза Марик. – Ще трябва да помоля един, който ми длъжник, да ме замести за пътуването до Речен мост утре, но това едва ли ще е проблем.

– Имам пари – каза Лийша.

– Знаеш много добре, че не взимам пари за придружаване – каза Марик, изгледа я похотливо и скъси дистанцията помежду им. – Интересува ме само една отплата.

Ръката му се пресегна, за да стисне задника ù и Лийша устоя на импулса да се отдръпне. Помисли си за хората, които имаха нужда от нея, и още повече за думите на Джизел за цветята, които никой не вижда. Може би срещата ù с Марик в този ден беше по волята на Създателя. Тя преглътна тежко и му кимна.

Марик замете Лийша към една сенчеста ниша, встрани от главната зала. Притисна я към стената зад една дървена статуя и я целуна дълбоко. След секунда тя отвърна на целувката и обви ръце около раменете му; езикът му беше топъл в устата ù.

– Този път няма да имам същия проблем – обеща Марик, хвана ръката ù и я сложи върху твърдата си мъжественост.

Лийша се усмихна боязливо.

– Бих могла да дойда в странноприемницата ти преди да мръкне – каза тя. – Бихме могли да... прекараме нощта там и да потеглим на сутринта.

Марик хвърли поглед в двете посоки и поклати глава. Отново я притисна до стената, а с една ръка се пресегна надолу, за да разкопчае колана си.

– Прекалено дълго чаках това – изпъшка той. – Сега съм готов и няма да позволя да ми се размине.

– Няма да го направя в коридор – изсъска Лийша и го блъсна назад. – Някой ще види!

– Никой няма да види – каза Марик, натисна я и започна да я целува. Извади коравия си член и задърпа полите ù. – Ти си тук като по чудо – каза той, – а този път и аз съм налице. Какво повече да искаш?

– Да се усамотим, а? – попита Лийша. – Легло? Една-две свещи? Каквото и да е!

– Жонгльор да ни свири под прозореца? – присмя ù се Марик, докато пръстите му тършуваха между краката ù, за да намерят отвора. – Звучиш ми като девственица.

– Аз съм девственица! – изсъска Лийша.

Марик се отдръпна, все още с ерекцията си в ръка и я погледна кисело.

– Всеки знае в Хралупата на дърваря, че си се праскала с оная маймуна Гаред поне дузина пъти – каза той. – Още ли ще лъжеш за това след толкова много време?

Лийша се навъси, заби с всичка сила коляно в чатала му и изхвърча бясно от дома на гилдията, докато Марик все още пъшкаше на земята.

***

– Никой ли не иска да те заведе? – попита Роджър същата нощ.

– Никой, който да не иска да спи с мен в замяна – изсумтя Лийша, като пропусна да спомене, че по-рано се бе решила на сделката. Дори сега се боеше, че бе направила огромна грешка. От една страна ù се искаше просто да се беше оставила на Марик, но дори Джизел да беше права и девственото ù съзнание да не беше най-ценното нещо на света, със сигурност струваше повече от това.

Тя стисна очи прекалено късно и с това само помогна на сълзите ù да се процедят, макар да искаше единствено да ги възпре. Роджър докосна лицето ù и тя го погледна. Той се усмихна, пресегна се и извади разноцветна носна кърпичка, сякаш иззад ухото ù. Тя се засмя напук на себе си и взе кърпичката, за да избърше очите си.

– Все още бих могъл да те заведа – каза той. – Изминавал съм целия път оттук до Овчарска долина. Щом съм се справил с това, все ще мога да те заведа до Хралупата на дърваря.

– Наистина ли? – попита Лийша и подсмръкна. – Това не е просто някоя от твоите истории за Джак Люспоусти, като онази, дето разправяш, че омагьосваш ядроните с цигулката си?

– Наистина – отвърна Роджър.

– Но защо би направил това заради мен? – попита Лийша.

Роджър се усмихна и пое ръката ù в своята осакатена.

– Ние сме оцелелите, нали? – попита той. – Веднъж един човек ми каза, че оцелелите трябва да се грижат един за друг.

Лийша изхлипа и го прегърна.

***

Да не съм полудял?, попита Роджър сам себе си, когато оставиха портите на Анжие зад себе си. Лийша беше купила кон за пътуването, но Роджър яздеше за пръв път в живота си, а Лийша най-много за втори. Той седеше зад нея, докато тя направляваше коня със скорост, малко по-бърза от пешеходната.

Още тогава, конят удряше болезнено със скованите си крака, но Роджър не се оплака. Ако беше казал нещо преди да изгубят града от погледа си, Лийша щеше да ги върне обратно.

Точно каквото ти би трябвало да направиш и без това, помисли си той. Ти си жонгльор, не вестоносец.

Но Лийша се нуждаеше от него, а той беше разбрал от пръв поглед, че никога не би могъл да ù откаже нищо. Той знаеше, че тя гледа на него като на дете, но това щеше да се промени, когато я прибереше вкъщи. Тя щеше да види, че той е много повече; че може да се грижи както за себе си, така и за нея.

И без друго, какво го очакваше в Анжие? Джейкъб вече го нямаше, а гилдията вероятно смяташе, че и той е мъртъв, което май беше за негово добро. “Отиди при стражите и теб ще обесят”, беше му казал Джейсън, но Роджър беше достатъчно умен, за да знае, че ако Златният Тон научи някога, че още е жив, Роджър никога повече нямаше да разказва историите си.

Погледна към пътя напред обаче и стомахът му се сви. Също като Щурчов скок, Земеделски пън беше само на ден път езда, но Хралупата на дърваря беше много по-далече, може би на четири нощи, дори с коня. Роджър никога не бе прекарвал повече от две нощи подред на открито, а и това му се случи само веднъж. Смъртта на Арик проблясна в съзнанието му. Щеше ли да го преживее, ако му отнемеха и Лийша?

– Добре ли си? – попита Лийша.

– Какво? – отвърна Роджър.

– Ръцете ти треперят – каза тя.

Той погледна към ръцете си на кръста ù и видя, че беше права.

– Нищо не е – успя да каже той. – Просто ми захладня изведнъж.

– Мразя да става така – каза Лийша, но Роджър едва я чу. Втренчи се в ръцете си и се опита да ги укроти със силата на волята си.

Ти си актьор!, смъмри се той. Изиграй смелчага!

Сети се за Марко Скитника, смелият пътешественик от историите му. Роджър бе описвал човека и бе изигравал приключенията му толкова много пъти, че всяка негова черта и всеки маниер му бяха до болка познати. Гърбът му се изправи, а ръцете му спряха да треперят.

– Кажи ми когато се измориш – каза той – и аз ще поема юздите.

– Мислех, че не си яздил досега – каза Лийша.

– Човек се учи в движение – каза Роджър, цитирайки репликата, която Марко Скитника изричаше всеки път, когато се натъкнеше на нещо ново.

Марко Скитника никога не се страхуваше да прави неща, които не е правил досега.

***

Когато Роджър хвана юздите, тръгнаха по-бързо, но дори така едва стигнаха Земеделски пън преди мръкване. Вкараха коня в конюшнята и влязоха в странноприемницата.

– Ти да не си жонгльор? – попита ханджията, като видя шарените одежди на Роджър.

– Роджър Полухват – каза той, – от Анжие и западните земи.

– Не съм те чувал – изсумтя ханджията, – но стаята ти е безплатна, ако направиш шоу.

Роджър погледна Лийша и когато тя сви рамене и кимна, той се усмихна и извади торбата с вълшебствата.

Земеделски пън представляваше шепа къщи и постройки, свързани с защитени дъсчени пътеки. За разлика от всяко друго село, което Роджър беше виждал, земеделци излизаха навън през нощта и ходеха свободно, макар и забързано, от сграда в сграда.

Тази свобода означаваше пълен салон, което доста се понрави на Роджър. Излезе на сцена за пръв път от месеци, но му идваше отръки и скоро накара цялата зала да пляска и да се смее на историите му за Джак Люспоусти и Изрисувания.

Когато се върна на мястото си, лицето на Лийша беше леко зачервено от виното.

– Ти си прекрасен – каза тя. – Знаех си, че си такъв.

Роджър засия и тъкмо щеше да каже нещо, когато двама мъже дойдоха при тях с огромно количество халби. Подадоха една на Роджър и една на Лийша.

– Едно благодарско за шоуто – каза човекът най-отпред. – То знам, че не е много...

– Чудесно е, благодаря – каза Роджър. – Моля ви, седнете при нас.

Той посочи към празните столове на масата. Двамата мъже седнаха.

– Какво ви води насам? – попита първият мъж. Беше нисък, с гъста дебела брада. Придружителят му беше по-висок, по-як и ням.

– Тръгнали сме към Хралупата на дърваря – каза Роджър. – Лийша е билкарка и ще им помага да се справят с чревната инфекция.

– Хралупата е доста далече – каза мъжът с черната брада. – Как ще издържите нощите?

– Не се бойте за нас – отвърна Роджър. – Имаме вестоноски кръг.

– Преносим кръг? – попита мъжът изненадано. – Т’ва трябва да ви е струвало сериозна пара.

Роджър кимна.

– Даже повече отколкото си мислиш – каза той.

– Е, ние няма да ви държим настрана от леглата ви – каза мъжът и заедно с придружителя си станаха от масата. – Ше искате рано да тръгнете.

Те се отдалечиха и се присъединиха към трети мъж на друга маса, а Роджър и Лийша довършиха питиетата си и се отправиха към стаята.

Двадесет и седма глава Здрач

332 СЗ

– Вижте ме! Аз съм жонгльор! – каза единият от мъжете, кльофна на главата си шарената шапка със звънче и заподскача из стаята. Мъжът с черната брада се изсмя гръмко, но третията им другар, по-голям от другите двама взети заедно, не каза нищо. Всичките се усмихваха.

– Искам да разбера, какво ми метна вещицата – каза чернобрадият. – Наврях си цялата глава в реката, а още си усещам очите като да горят. – Захилен, вдигна кръга и юздите на коня. – И все пак, лесна плячка като тая веднъж ще ти кацне.

– Месеци ше минат, докато ни се наложи пак да бачкаме – каза човекът с шарената шапка, докато подрънкваше кесията с монети, – а по нас няма и драскотина.

Той подскочи и удари пети във въздуха.

– Може по теб да няма – изкиска се чернобрадият, – но аз имам няколко по гърба! Т’ва чукане си струваше почти колкото кръга, макар че едва видях кое къде влезе с тоя прах, дето ми го фърли в очите.

Мъжът с шарената шапка се разсмя, а гигантския им ням другар запляска с ръце, ухилен.

– Тря’ше да си я ‘земем с нас – каза мъжът с шапката. – Става студено в тая тъпа пещера.

– Не ставай глупав – каза чернобрадият. – Сега си имаме кон и вестоноски кръг. Вече не ни трябва да стоим в пещерата и това е най-доброто. В Пъна разправят, че херцогът нещо разпитвал за обира. Тръгваме на юг още призори, преди стражите на Райнбек да са ни погнали.

Мъжете така се бяха увлекли в разговора си, че не забелязаха мъжа, който яздеше по пътя насреща им, докато не се оказа само на десетина метра от тях. На бледнеещата светлина той изглеждаше като привидение, загърнат в развята роба и на гърба на черен жребец, който се движеше в сенките на дърветата покрай горския път.

Когато го забелязаха, веселието се изтри от лицата им, а на негово място се появиха застрашителни погледи. Чернобрадият мъж пусна преносимия кръг на земята, измъкна тежка бухалка от седлото и тръгна към непознатия. Беше нисък и дебел, с оредяваща коса над дългата си рошава брада. Зад него немият вдигна сопа с размерите на малко дърво, а човекът с шарената шапка размаха копие, чието острие беше нащърбено и грубо наточено.

– Това тук е нашият път – обясни чернобрадият на непознатия мъж. – Нищо против да го споделим, нали, ама си има такса.

В отговор мъжът излезе с коня си от сенките.

Колчан с тежки стрели висеше от седлото му, лъкът му беше приготвен и напълно в обхват. Копие, дълго колкото пика, почиваше на ремък от другата му страна, а до него висеше кръгъл щит. Вързани зад седлото, стърчаха няколко по-малки копия, а остриетата им проблясваха зловещо на залязващото слънце.

Но непознатият не се пресегна към нито едно оръжие, само остави качулката му леко да падне назад. Мъжете се ококориха, а водачът им заотстъпва, като прибра набързо преносимия кръг.

– Може и да те пуснем този път – поправи се той и погледна назад към останалите.

Дори гигантът беше пребледнял от страх. Държаха оръжията си в готовност, но внимателно се изнизаха покрай грамадния кон и продължиха заднишком надолу по пътя.

– И повече да не си стъпил на тоя път! – извика чернобрадият, когато се намериха на безопасно разстояние.

Непознатият продължи напред с безразличие.

***

Роджър се бореше със страха си, докато гласовете им се отдалечаваха. Бяха се заканили да го убият, ако се опиташе отново да се изправи. Той посегна в тайния си джоб, за да извади талисмана си, но намери само дървени трески и туфа жълтобяла коса. Сигурно се беше счупил, когато немият го ритна в стомаха. Остави парченцата да се изсипят между вдървените му пръсти в калта.

Звукът от сподавения плач на Лийша го проряза и той се уплаши да погледне нагоре. Преди беше направил същата грешка, когато гигантът се вдигна от гърба му, за да си кара реда с Лийша. Един от останалите бързо беше заел мястото му и използва гърба на Роджър за седалка, откъдето да наблюдава купона.

В очите на исполина нямаше много разум, но ако на него му липсваше садизмът, присъщ на другарите му, безмълвната му похот беше още по-кошмарна: щенията на животно в тялото на каменен демон. Ако Роджър можеше да заличи спомена за гиганта, покатерен върху тялото на Лийша, като издере очите си, щеше да го направи без да се колебае.

Беше постъпил като пълен глупак, да разправя така открито за посоката и ценните им вещи. Твърде дългият му престой из западните села беше притъпил естественото му недоверие към непознатите, калено по улиците на големия град.

Марко Скитника нямаше да им се довери, помисли си той.

Но това не беше съвсем вярно. Марко всеки път се оказваше жертва на измама или на удар по главата с бухалка. Оцеляваше като в следващия момент запазваше самообладанието си.

Оцелява, защото това е една история и ти определяш края ù, напомни сам на себе си Роджър.

Но идеята за Марко Скитника, който се изправя на крака и се отръсква от прахта, зачовърка съзнанието му и накрая Роджър събра сила и кураж, за да се вдигне на колене. Прониза го остра болка, но не мислеше, че са му счупили кости. Лявото му око беше подуто и едва виждаше с него, а в устата си вкусваше кръвта от удебелената си устна. Целият беше натъртен, но Ейбръм му беше причинявал и по-лошо.

Но този път нямаше стражи, които да го пренесат на безопасно място. Нямаше нито майка, нито майстор, които да препречат с тяло пътя на демона.

Лийша отново изстена и вината го разтърси. Той се би за да защити честта ù, но те бяха трима, въоръжени и по-силни. Какво можеше да направи?

Ще ми се да ме бяха убили, помисли си той, оклюмал. По-добре мъртъв, отколкото неволен свидетел на...

Страхливец, изръмжа глас дълбоко в съзнанието му. Ставай. Тя има нужда от теб.

Роджър се изправи несигурно на крака и се огледа. Лийша се беше свила в пръстта на горския път, без да има силата дори да прикрие срама си. От разбойниците нямаше и следа.

Разбира се, това почти нямаше значение. Бяха взели преносимия му кръг, а без него часовете им бяха преброени. Земеделски пън беше почти на ден път зад тях, а напред нямаше да срещнат нищо още дни наред. Щеше да се стъмни след малко повече от час.

Роджър изтича при Лийша и падна на колене до нея.

– Лийша, добре ли си? – попита той и се наруга задето гласът му пресекна. Той трябваше да бъде силен за нея.

– Лийша, моля те, отговори ми – примоли се той и стисна рамото ù.

Лийша сякаш не го чу и свита на кълбо, продължи да трепери и плаче. Роджър погали гърба ù и ù зашепна, за да я успокои, докато едва доловимо дърпаше надолу роклята ù. Където ù да я беше отвел умът ù, за да изтърпи мъчението, тя не искаше да се връща от там. Той се опита да я прегърне, но тя го изблъска и отново се сви, срината в сълзи.

Роджър се вдигна и започна да събира от пътя малкото им останали вещи. Разбойниците бяха преровили дисагите им и бяха взели каквото им се хареса, а останалото, подиграно и унищожено, лежеше на земята. Дрехите на Лийша бяха пръснати наоколо, а Роджър откри разноцветната торба с вълшебства на Арик стъпкана в конската тор. По-голямата част от съдържанието ù беше взето или строшено. Боядисаните дървени топчета бяха натикани в калта, но Роджър ги остави, където си бяха.

Встрани от пътя, там където го беше изритал немият, лежеше калъфът на цигулката и Роджър си позволи да вярва, че може да оцелеят. Втурна се нататък и намери калъфа разбит. Самата цигулка можеше да се оправи с малко настройване и няколко нови струни, но лъкът беше изчезнал безследно.

Роджър се хвърли да го търси в малкото време, което им оставаше, и с нарастваща паника заразмята листа и шума във всички посоки, но без резултат. Нямаше го. Прибра цигулката обратно в калъфа ù, разпъна една от дългите поли на Лийша и малкото спасяеми вещи сложи във вързоп.

Силен вятър разкъса тишината със звука от шумолящите листа на дърветата. Роджър погледна нагоре към залязващото слънце и изведнъж осъзна, по начин, който му беше убягвал преди, че щяха да умрат. Какво значение имаше, че ще държи цигулка без лък и някакъв вързоп с дрехи, когато това се случеше?

Той поклати глава. Все още не бяха мъртви и не беше невъзможно да избегнеш ядроните за една нощ, стига да запазиш самообладание. Той стисна здраво калъфа на цигулката си за успокоение. Ако доживееха до утре, можеше да си направи нов лък с кичур от косата на Лийша. Ядроните нямаше да ги наранят, ако разполагаше с цигулката си.

От двете страни на пътя гората се възправяше над тях мрачна и застрашителна, но Роджър знаеше, че ядроните предпочитаха хора пред всякакви други създания. Щяха да дебнат на пътя. Гората им предлагаше най-добри шансове да се скрият или да си намерят усамотено място, където да направят защитен кръг.

Как? попита го онзи омразен глас. Така и не си даде зора да се научиш.

Върна се обратно при Лийша и коленичи внимателно до нея. Тя все още трепереше и плачеше безшумно.

– Лийша – каза той тихичко, – трябва да се разкараме от пътя.

Тя го игнорира.

– Лийша, трябва да намерим къде да се скрием.

Той я разтръска. Отново никакъв отговор.

– Лийша, слънцето залязва!

Риданията спряха и Лийша обърна към него широки, изплашени очи. Погледна към загриженото му, насинено лице, нейното собствено лице се изкриви и тя заплака отново.

Но Роджър знаеше, че макар и за миг бе стигнал до нея и нямаше да се откаже сега. Не можеше да се сети за много неща, по-лоши от това, което ù се случи, но разкъсването от ядрон беше едно от тях. Сграбчи я за раменете и бясно я разтърси.

– Лийша, осъзнай се! – изкрещя той. – Ако скоро не намерим място, където да се скрием, слънцето ще ни намери разпилени по целия път!

Описа нещата доста живо, съвсем не без да иска, и това оказа желания ефект върху Лийша, която се надигна, за да си поеме въздух; задъхваше се, но вече не плачеше. Роджър изтри сълзите ù с ръкава си.

– Какво ще правим? – изписука Лийша и сграбчи ръцете му болезнено силно.

Роджър отново се обърна към образа на Марко Скитника и този път той му изникна веднага.

– Първо, ще се махнем от пътя – каза той, сякаш изпълнен с увереност, макар да не беше. Звучеше сякаш има план, макар да нямаше. Лийша кимна и му даде да я изправи на крака. Присви се от болка и това го проряза право в сърцето.

Роджър подкрепяше Лийша и двамата се отдалечиха със залитане от пътя и навлязоха в гората. Оставащата светлина намаля драматично под горския покров, а земята под краката им пукаше от съчките и сухите листа. Наоколо се носеше противно сладката миризма на гниещи растения. Роджър мразеше гората.

Претърси ума си за истории за оцелели насред голата нощ, за думи, които поне звучат правдиво, търсеше нещо, каквото ще да е, само и само да им помогне.

Според всички приказки, пещерите бяха най-доброто. Ядроните предпочитаха да ловуват на открито и една пещера, дори с най-прости защити на входа, беше по-безопасна от всеки друг опит да се скриеш. Роджър се сещаше поне за три поредни защити от кръга си. Може би достатъчно, за да защити отвора на пещера.

Но Роджър не знаеше никакви пещери наблизо и нямаше представа какво да търси. Той се заоглежда безпомощно наоколо и долови шума на течаща вода. И веднага задърпа Лийша в тази посока. Ядроните проследяваха със зрение, слух или мирис. Ако не разполагаш с истинско убежище, най-добрият начин да ги избегнеш беше да заличиш от себе си тези неща. Може би можеха да се закопаят в калта край брега на реката.

Но когато намери източника на звука, разбра, че е просто рехаво поточе без никакъв бряг. Роджър грабна гладък камък от водата и го метна с отчаян рев.

Обърна се и видя как Лийша клечеше във водата, която ù стигаше до глезените, и плачеше отново, докато загребваше шепи вода и се плискаше. Лицето. Гърдите. Между краката.

– Лийша, трябва да тръгваме... – каза той и посегна, за да хване ръката ù, но тя изпищя и я дръпна, като се наведе за още вода.

– Лийша, нямаме време за това! – изкрещя той, сграбчи я и я изтегли на крака. Завлече я обратно в гората, без да знае, какво въобще търси.

Най-накрая той се отказа, когато намери малко сечище. Нямаше къде да се скрият, затова единствената им надежда беше да оформят защитен кръг. Пусна Лийша и се втурна да разчиства гниещите листа, за да стигне до меката, влажна пръст отдолу.

***

Замъгленият поглед на Лийша бавно се фокусира, докато гледаше как Роджър изгребва листата от горската почва. Облегна се с цяло тяло на едно дърво, тъй като краката ù все още не я държаха.

Само допреди няколко минути тя си мислеше, че никога няма да успее да превъзмогне мъчението си, но ядроните, които всеки момент щяха да се надигнат, бяха прекалено непосредствена опасност и Лийша откри, почти с благодарност, че те я отклониха от сцените на нападението, които се преповтаряха отново и отново в съзнанието ù, още откакто мъжете грабнаха плячката си и ги зарязаха.

Бледите ù бузи бяха омазани с кал и набраздени от сълзите. Опита се да приглади разкъсаната си рокля, да си възвърне някакво чувство за достойнство, но болката между краката ù не спираше да ù напомня, че достойнството ù беше белязано завинаги.

– Вече е почти тъмно! – простена тя. – Какво ще правим?

– Ще нарисувам кръг в калта – отвърна Роджър. – Ще стане точно. Ще направя всичко съвсем точно – обеща той.

– Знаеш ли въобще как? – попита тя.

– Разбира се... предполагам – отвърна Роджър неубедително. – Този, преносимия, го имам от години. Мога да си спомня знаците.

Той взе пръчка и започна да дълбае линии в калта, без да спира да поглежда отново и отново към помръкващото небе.

Правеше се на смел заради нея. Лийша го погледна и усети пронизващо чувство за вина, че го забърка в това. Той твърдеше, че е на двадесет, но тя знаеше, че няколко години го делят от истината. Не биваше да го взима на такова опасно пътуване.

Той изглеждаше почти по същия начин, както на първата им среща – с подпухнало, насинено лице, с кръв, стичаща се от носа и устата му. Той я бършеше с ръкава си и се преструваше, че не се трогва от това. Лийша веднага разгада позата му, разбра, че е точно толкова ужасен, колкото и тя, и все пак, усилията му ù подействаха успокоително.

– Струва ми се, че не го правиш както трябва – каза тя, докато надзърташе иззад рамото му.

– Ще стане – сопна се Роджър.

– Сигурна съм, че ядроните ще са възхитени – отвърна му рязко тя, раздразнена от безцеремонния му тон, – тъй като въобще няма да им попречи. – Тя се огледа наоколо. – Можем да се покатерим на някое дърво – предложи тя.

– Ядроните се катерят по-добре от нас – отвърна Роджър.

– Ами ако намерим някакво скривалище? – попита тя.

– Търсехме, колкото можахме – каза Роджър. – То време и за свестен кръг не ни остана, но това все е по-добре от нищо.

– Съмнявам се – отвърна Лийша, като погледна неуверените линии в почвата.

– Само да имах цигулката си на разположение... – започна Роджър.

– Не започвай отново с тези глупости – сопна му се Лийша с остро раздразнение, което се надигна, за да притъпи унижението и страха. – Едно е да се фукаш пред чирачките на дневна светлина, че можеш да омагьосваш демоните с цигулката си, но какво ще спечелиш, като отнесеш лъжата и в гроба си?

– Не лъжа! – настоя Роджър.

– Нека бъде твоето – въздъхна Лийша и скръсти ръце.

– Ще стане – каза отново Роджър.

– Създателю, ама ти не можеш ли да спреш да лъжеш поне за миг? – извика Лийша. – Няма да стане и ти много добре го знаеш. Ядроните не са разбойници, Роджър. Няма да се задоволят само с... – Тя погледна надолу към разкъсаните си поли и гласът и заглъхна.

Лицето на Роджър се сгърчи от болка и Лийша разбра, че е била прекалено остра. Просто искаше да си го изкара на някого, а ù беше лесно да обвини Роджър и неговите напомпани обещания за това, което се случи. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че вината беше повече нейна, отколкото негова. Той напусна Анжие заради нея.

Тя погледна смрачаващото се небе и се зачуди, дали ще има време да му се извини, преди да бъдат разкъсани на парчета.

Движение сред дърветата и шубраците ги накара да се обърнат от страх. Мъж, загърнат в сива роба, пристъпи в сечището. Лицето му беше скрито под сянката на качулка и макар да не носеше никакви оръжия, Лийша можеше да отгатне само по движенията му, че беше опасен. Ако Марик беше вълк, този мъж беше лъв.

Тя мобилизира силите си и с нападението, все още прясно в съзнанието ù, честно се зачуди кое би било по-лошо: ново изнасилване или демоните.

Роджър стана на мига, сграбчи я за ръката и я избута зад себе си. Размаха напред пръчката като копие и оголи заплашително зъби.

Мъжът не им обърна внимание и отиде да прегледа кръга на Роджър.

– Имаш пролуки в мрежата тук, тук и тук – каза той, докато сочеше с пръст – а това – той изрита калта до един недодялан символ, – това дори не е защита.

– Можеш ли да го поправиш? – попита Лийша обнадеждено, като се изтръгна от Роджър и отиде при мъжа.

– Лийша, не – прошепна Роджър с безпокойство, но тя не му обърна внимание.

Мъжът дори не погледна към нея.

– Няма време – каза той и посочи ядроните, които вече се надигаха по ръба на сечището.

– О, не – изстена Лийша с пребледняло лице.

Първият, който се материализира, беше въздушен демон. Изсъска щом го видя и се приведе, сякаш за да се хвърли, но мъжът не му даде никакво време. Докато Лийша наблюдаваше с изумление, той скочи право срещу ядрона и хвана ръцете му, за да му попречи да разпери крилата си. Плътта на ядрона свистеше и димеше от допира му.

Въздушния демон изпищя и раззина паст, пълна с остри като карфици зъби. Мъжът тръсна глава назад, отметна качулката си и с пълен напред блъсна челото на голата си глава в муцуната на ядрона. Проблясна енергия и демонът бе запратен назад. Удари се в земята зашеметен. Мъжът стегна пръстите си и ги вкара в гръкляна на ядрона. Последва ново проблясване и черна сукървица се разпръска наоколо.

Човекът се обърна рязко и избърса сукървицата от пръстите си на минаване покрай Роджър и Лийша. Сега тя виждаше лицето му, макар по него да нямаше почти нищо човешко. Главата му беше напълно избръсната и дори веждите, а на мястото на липсващата коса имаше татуировки. Те минаваха около очите му, издигаха се до темето, очертаваха ушите и покриваха скулите му, и стигаха надолу до челюстта му и устните.

– Лагерът ми е наблизо – каза той, без да обръща внимание на зяпналите им физиономии. – Последвайте ме, ако искате да видите утрото.

– Ами демоните? – попита Лийша, след като се строиха зад него. Сякаш за да подчертаят казаното от нея, два дървесни демона, целите на буци с грапавината на кора, се надигнаха за да препречат пътя им.

Мъжът свали робата си, под която носеше единствено препаска, и Лийша видя, че татуировките далеч не бяха само по главата му. Защитите минаваха по мускулестите му ръце в сложни мотиви, а на лактите и коленете му бяха по-големи. Защитен кръг покриваше гърба му, а друга едра татуировка стоеше в средата на развитите му гърди. Всеки сантиметър от него беше защитен.

– Изрисувания – прошепна Роджър. Лийша реши, че името ù е смътно познато.

– Аз ще се оправя с демоните – каза мъжът. – Вземи това – нареди той и подаде робата си на Лийша.

Засили се към ядроните, като направи салто и с разгръщането си удари и двата демона с пети в гърдите. Магията лумна от удара и изхвърли ядроните от пътя им.

Спринтът през гората премина като мъгла. Изрисувания наложи безмилостно темпо, необезпокоен от ядроните, които им скачаха от всички страни. Дървесен демон изскочи от дърветата и нападна Лийша, но човекът беше там, за да вкара защитен лакът в черепа му с есплозивна сила. Въздушен демон се спусна, за да съсече Роджър с ноктите си, но Изрисувания го нападна, като проби с юмрук едно от крилата му и го свали на земята.

Още преди Роджър да успее да му благодари, Изрисувания се стрелна напред, проправяйки пътя им между дърветата. Роджър помагаше на Лийша да не изостава, като разплиташе полите ù, когато се закачваха в храсталаците.

Изскочиха от дърветата и Лийша забеляза огън от отсрещната страна на пътя: лагера на Изрисувания. Между тях и убежището обаче, стоеше група ядрони, придружена от гигантски каменен демон, висок два метра и половина.

Каменният демон изрева и с огромни юмруци заби по здравите си, бронирани гърди, докато обраслата му в шипове опашка се мяташе напред-назад. Събори настрана останалите ядрони, за да завземе плячката за себе си.

Изрисувания без страх пристъпи към чудовището. Изсвири пронизително и застана стабилно на крака, готов да скочи при нападението на ядрона.

Но преди каменният демон да успее да удари, два огромни шипа прободоха гърдите му, като засвистяха и засвяткаха с магия. Изрисувания нападна бързо, вкара защитената си пета в коляното на ядрона и го събори на земята.

Когато демонът падна, Лийша видя чудовищно черно същество зад гърба му. Звярът ритна и отскубна рогата си, после се вдигна на задните си крака с цвилене и вкара копитата си в гърба на ядрона с гръмоносна магия.

Изрисувания се нахвърли върху останалите демони, но те се разпръснаха още с приближаването му. Огнен демон го наплю с пламък, но мъжът разпери ръце и струята се превърна в студен полъх, след като премина през защитените му пръсти. Разтреперани от страх, Лийша и Роджър го последваха в лагера му и прекрачиха в защитния му кръг с огромно облекчение.

– Здрачен танцьор! – извика Изрисувания и отново подсвирна.

Грамадният кон прекрати атаката си върху проснатия демон и се спусна към тях, скачайки в кръга.

Точно като господарят си, Здрачен танцьор изглеждаше като изваден от кошмар. Жребецът беше гигантски, много по-голям от всеки друг кон, който Лийша някога бе виждала. Козината му беше гъст, лъскав абанос, а тялото му беше бронирано с защитен метал. Главата му беше въоръжена с два дълги метални рога, с издълбани по тях защити, и дори в черните му копита бяха врязани магически символи, боядисани в сребристо. Извисяващият се звяр приличаше по-скоро на демон, отколкото на кон.

От черното му кожено седло висяха различни ремъци за оръжия, сред които тисов лък и колчан стрели, дълги ножове, ласо и копия с различни размери. Излъскан метален щит, кръгъл и изпъкнал, беше закачен за предницата на седлото, готов да бъде използван на секундата. По краищата му бяха инкрустирани сложни защити.

Здрачен танцьор стоеше мълчаливо, докато Изрисувания го проверяваше за рани, видимо необезпокоен от демоните, които се спотайваха само на няколко метра от него. Когато се увери, че конят му е невредим, Изрисувания се обърна към Лийша и Роджър, които стояха нервно в центъра на кръга и все още прехвърляха през главите си събитията от последните няколко минути.

– Размърдай огъня – каза човекът на Роджър. – Имам някакво месо, което можем да сложим отгоре, и хляб.

Тръгна към запасите си, докато потъркваше рамо.

– Ранен си – каза Лийша, излезе от уплаха си и се втурна да преглежда раните му.

Рамото му беше срязано, а на бедрото му имаше още по-дълбока рана. Кожата му беше груба и насечена от белези, които правеха повърхността ù грапава, но не и неприятна на допир. Щом го докосна, тя усети в пръстите си лек гъдел, като статично електричество от килим.

– Нищо ми няма – отвърна Изрисувания. – От време на време на някой ядрон му излиза късметът и вкарва нокът под кожата ми, преди защитите да го отхвърлят.

Той се опита да се отдръпне и посегна към робата си, но Лийша беше решена да не приема отказ.

– Няма рана от демон, която да е „нищо” – каза Лийша. – Седни и аз ще превържа тези – нареди тя и го заведе да се облегне на голям камък.

Всъщност тя беше почти толкова изплашена от мъжа, колкото от ядроните, но беше посветила живота си на грижа за болните и познатата работа отне вниманието ù от мъката, която заплашваше да я унищожи.

– Имам кесия с билки в джоба на седлото – каза мъжът и посочи.

Лийша отиде и я намери. Наведе се над светлината на огъня и прерови съдържанието ù.

– Предполагам нямаш листа от пом? – попита тя.

Мъжът я погледна.

– Не – каза той. – Защо? Имам достатъчно прасекоренче.

– Нищо – промърмори Лийша. – Вие, вестоносците, смятате, че прасекоренчето е лек за всичко.

Тя взе кесията, заедно с хаванче, чукало и мях вода, коленичи до човека и намачка на каша прасекоренчето, като добави и някои други билки.

– Защо реши, че съм вестоносец? – попита Изрисувания.

– Кой друг ще скита сам по пътя? – попита Лийша.

– От години не съм вестоносец – отвърна мъжът, без дори да потрепне, докато тя прочистваше раните му и ги мажеше с щипещия мехлем. Роджър присви очи, докато я гледаше как нанася мехлема по набитите му мускули.

– Ти билкарка ли си? – попита Изрисувания, когато тя прокара игла през огъня и ù вдяна конец.

Лийша кимна, но не вдигна поглед от работата си. Прибра гъст кичур коса зад ухото си и се захвана да шие раната на бедрото му. Когато Изрисувания не каза нищо повече, тя отмести очи, за да срещне неговите. Те бяха тъмни, а защитите около орбитите им ги караха да изглеждат опустошени, дълбоки. Лийша не можа дълго да задържи погледа си и бързо го отмести.

– Аз съм Лийша – каза тя, – а това е Роджър, който прави вечерята. Той е жонгльор.

Мъжът кимна към Роджър, но също като Лийша, Роджър не успя да посрещне погледа му за по-дълго.

– Благодаря ти, че спаси живота ни – каза Лийша.

Мъжът само изсумтя в отговор. Тя замлъкна за кратко, очаквайки и той да се представи, но той не си направи труда.

– Нямаш ли си име? – попитя тя най-накрая.

– Не и такова, което скоро да съм ползвал – отвърна той.

– Но имаш такова – настоя Лийша.

Мъжът единствено сви рамене.

– Е как тогава да ти викаме? – попита тя.

– Не виждам, защо ще ми викате каквото и да било – отвърна мъжа. Забеляза, че тя бе приключила с работата си, отдръпна се от ръцете ù и се покри отново от глава до пети с сивата си роба. – Нищо не ми дължите. Бих помогнал на всеки във вашето положение. Утре ще се погрижа да стигнете невредими до Земеделски пън.

Лийша погледна към Роджър до огъня, после пак към Изрисувания.

– Ние тъкмо напуснахме Земеделски пън – каза тя. – Трябва да стигнем до Хралупата на дърваря. Можеш ли да ни заведеш дотам?

Сивата качулка се поклати наляво-надясно.

– Връщането до Земеделски пън ще ни коства поне още седмица! – извика Лийша.

Изрисувания сви рамене.

– Това не е мой проблем.

– Можем да ти платим – изтърси Лийша. Мъжът я погледна и тя виновно извърна глава. – Не точно сега, разбира се – поправи се тя. – Нападнаха ни разбойници по пътя. Взеха ни коня, кръга, парите и дори храната. – Гласът ù омекна. – Те взеха... всичко. – Тя вдигна поглед. – Но щом стигнем Хралупата на дърваря, ще мога да ти платя.

– Не ми трябват пари – каза Изрисувания.

– Моля те! – проплака Лийша. – Спешно е!

– Съжалявам – каза Изрисувания.

Роджър отиде при тях, намръщен.

– Нищо, Лийша – каза той. – Ако това кораво сърце няма да ни помогне, ние сами ще си намерим начин.

– Какъв ще е този начин? – сопна се Лийша. – Начинът да ни убият, докато ти се опитваш да ни пазиш от демони с тъпата си цигулка?

Роджър се обърна, наскърбен, но Лийша не му обърна внимание и отново заговори на мъжа.

– Моля те – продължи тя и го хвана за ръката, когато той се обърна настрана от нея. – Преди три дни вестоносец донесе до Анжие новината, че в Хралупата се е разнесла чревна инфекция. Вече е убила дузина човека, заедно с най-великата билкарка на света. Местните билкарки не могат да се погрижат за всички. Нуждаят се от помощта ми.

– Значи искаш не само да ме отклониш от пътя, но и да ме вкараш в село, поразено от чревна инфекция? – попита Изрисувания и в тона му се четеше всичко друго, освен желание да помогне.

Лийша заплака, падна на колене и се вкопчи в робата му.

– Баща ми е много болен – прошепна тя. – Ако скоро не стигна, може да умре.

Изрисувания се пресегна колебливо и сложи ръка на рамото ù. Лийша не беше сигурна, как точно бе стигнала до него, но знаеше, че го е направила.

– Моля те – повтори тя.

Изрисувания впери в нея поглед и дълго време не го свали.

– Добре – каза той накрая.

***

Хралупата на дърваря беше на шест дена път на кон от крепостта Анжие, по южните покрайнини на Анжиерската гора. Изрисувания им каза, че ще им трябват още четири нощи за да стигнат селото. Три, ако се насилеха да забързат крачка. Той яздеше до тях, като караше грамадния си жребец да забавя ход съобразно темпото им.

– Ще огледам пътя – каза той след малко. – Ще се върна след около час.

Лийша усети пронизителен страх, когато той ритна хълбоците на жребеца и препусна по пътя напред. Изрисувания я плашеше почти колкото разбойниците и ядроните, но поне в негово присъствие се чувстваше в безопасност от другите две заплахи.

Въобще не беше спала, а устната ù пулсираше от многото прехапвания, с които се бе опитвала да спре плача си. След като всички заспаха, тя бе изтъркала всеки сантиметър от себе си, но продължаваше да се чувства омърсена.

– Чувал съм истории за този човек – каза Роджър. – Няколко даже сам измислих. Вярвах, че е само мит, но не може да има двама мъже, изрисувани по този начин, които да убиват ядрони с голи ръце.

– Ти го наричаше Изрисувания – каза Лийша, като си припомни.

Роджър кимна.

– Така го наричат в приказките. Никой не знае истинското му име – каза той. – Чух за него преди около година, когато един от жонгльорите на херцога мина през западните селца. Мислех, че са само пиянски приказки, но изглежда човекът на херцога е говорел истината.

– Какво ти каза? – попита Лийша.

– Че Изрисувания скита в голата нощ и преследва демони – отвърна Роджър. – Избягва контакт с хората, появява се само когато има нужда от провизии и плаща със старинно злато. От време на време се чуват истории, как е спасил някого на пътя.

– Е, и ние можем да потвърдим това – каза Лийша. – Но щом може да убива демони, как така никой не се е опитал да научи тайните му?

Роджър сви рамене.

– Според историите, никой не смее. Дори херцозите треперят от него, особено след случката в Лактън.

– Какво се е случило? – попита Лийша.

– Според приказките, господари на докове от Лактън изпратили разузнавачи да откраднат бойните му защити – каза Роджър. – Дузина мъже, всичките въоръжени и бронирани. Тези, които не убил, останали сакати за цял живот.

– Създателю! – прошепна Лийша и сложи ръка на устата си. – С какво чудовище пътуваме?

– Някои казват, че самият той е отчасти демон – съгласи се Роджър, – издънка от ядрон, изнасилил жена на пътя.

Той изведнъж зяпна и като осъзна, какво е казал, лицето му поруменя, но необмислените му думи предизвикаха обратен ефект и разчупиха унеса на страха ù.

– Това е асбурдно – каза тя и поклати глава.

– Други говорят, че не е никакъв демон – настоятелно продължи Роджър, – а самия Избавител, дошъл да премахне Напастта. Духовни пастири са отправяли молитви към него и са искали благословията му.

– По-скоро ще повярвам, че е половин демон – каза Лийша, макар че не звучеше съвсем убедена.

Вървяха в неудобно мълчание. Само преди ден, Лийша не бе могла да получи и миг спокойствие от Роджър, тъй като той непрестанно се бе опитвал да я впечатли с разкази и музика, но сега беше свел мрачен поглед. Лийша знаеше, че страда, и част от нея искаше да го утеши, но по-голяма част от нея сама се нуждаеше от утеха. Нямаше какво да му даде.

Малко по-късно Изрисувания се върна с коня си.

– Вие двамата вървите прекалено бавно – каза той и слезе от коня. – Ако искаме да си спестим четвъртата нощ на пътя, ще трябва да изминем днес петдесет километра. Качвайте се на коня. Аз ще тичам с вас.

– Не бива да тичаш – каза Лийша. – Ще скъсаш шевовете, които ти направих на бедрото.

– Всичко е заздравяло – отвърна Изрисувания. – Нуждаеше се само от един сън.

– Глупости – каза Лийша, – раната ти беше два сантиметра дълбока.

Сякаш за да докаже тезата си, тя отиде при него, коленичи и повдигна робата от мускулестия му татуиран крак.

Когато махна превръзката, за да прегледа раната обаче, очите ù се ококориха от изумление. Нова розова плът вече беше израснала, за да свърже двете страни на разреза, а шевовете ù се подаваха от иначе здравата кожа.

– Това е невъзможно – каза тя.

– Беше само драскотина – отвърна Изрисувания, мина със злостно острие през шевовете и ги извади един по един. Лийша отвори уста, но Изрисувания стана и се върна при Здрачен танцьор. Пое юздите му и ù ги подаде.

– Благодаря ти – каза тя вцепенено и ги взе. За един миг всичко, което знаеше за заздравяването, се беше оказало под въпрос. Кой беше този човек? Какво беше той?

Здрачен танцьор препускаше в лек галоп по пътя, а Изрисувания тичаше край тях с дълги, неуморими крачки и без проблем поддържаше темпото на коня, докато километрите се топяха под защитените му крака. Когато спряха да си починат, това беше по желание на Лийша и Роджър, а не по негово. Лийша го поглеждаше крадешком, за да открие признаци на умора, но без резултат. Когато най-накрая си устроиха лагер, дишането му беше спокойно и равномерно, докато хранеше и поеше коня си, а Лийша и Роджър пъшкаха и разтриваха болките в крайниците си.

***

Около огъня витаеше неудобно мълчание. Отдавна се беше смрачило, но Изрисувания се разхождаше свободно из лагера, събра дърва за подпалки, свали бронята на Здрачен танцьор и го изчетка. Премина от кръга на коня в техния, без дори да се замисли за спотаените ядрони наоколо. Един се хвърли към него от скривалището си в храсталака, но Изрисувания не му обърна внимание, дори когато демонът се удари в защитите едва на сантиметри от гърба му.

Докато Лийша приготвяше вечерята, Роджър куцукаше криво около огъня, опитвайки се да раздвижи скования си от тежкото целодневно яздене крак.

– Мисля, че топките ми са смазани от цялото това подскачане – изпъшка той.

– Мога да погледна, ако искаш – каза Лийша.

Изрисувания се изсмя. Роджър я погледна унило.

– Ще се оправя – успя да каже той и продължи да крачи. Миг по-късно спря на място и се загледа надолу по пътя.

Всички вдигнаха поглед и видяха зловещата оранжева светлина, която струеше от устата и очите на огнения демон, дълго преди да се появи самият ядрон. Той пищеше и тичаше на четири крака.

– Как така огнените демони не успяват да изгорят цялата гора? – зачуди се Роджър, докато наблюдаваше малките пламъчета, които създанието оставяше след себе си.

– Ей сега ще видиш – каза Изрисувания.

Роджър сметна оживлението в гласа му за още по-обезпокоително от обичайния му монотонен говор.

Едва изрече думите, когато ревове известиха задаващата се глутница дървесни демони, цели трима, които тъпчеха пътя след огнения. От челюстта на единия висеше отпуснато друг огнен демон, от който изтичаше черна сукървица.

Огненият демон беше толкова съсредоточен в желанието си да надбяга своите преследвачи, че не забеляза другите дървесни демони, които се събираха в шубраците край пътя, докато един от тях не скочи и не прикова на земята злощастното същество, като го изкорми с ноктите на задните си крака. Ядронът нададе кошмарен писък и Лийша запуши ушите си.

– Дървеняците мразят огнени демони – обясни Изрисувания, когато всичко свърши, а очите му блестяха с удоволствие от убийството.

– Защо? – попита Роджър.

– Защото демонският огън може да ги рани – отвърна Лийша.

Изрисувания погледна към нея с изненада и кимна.

– Тогава защо огнените демони не ги подпалват? – попита Роджър.

Изрисувания се разсмя.

– Понякога го правят – каза той, – но колкото и да са запалими, няма огнен демон на света, който да е достоен противник в боя с дървесния. Дървеняците са втори по сила след каменните и са почти невидими сред дървета.

– Великият Замисъл на Създателя – каза Лийша. – Власт власт възпира.

– Глупости – възрази Изрисувания. – Ако огнените демони опожарят всичко, нали и те няма да имат какво да ловуват вече? Природата е намерила начин да разреши проблема.

– Не вярваш в Създателя? – попита Роджър.

– И така си имаме достатъчно грижи – отвърна Изрисувания и по намръщената му физиономия стана ясно, че няма желание да продължи темата.

– Някои те наричат Избавителя – осмели се да каже Роджър.

Изрисувания изсумтя.

– Никакъв Избавител няма да дойде да ни спаси, жонгльоре – каза той. – На този свят ако искаш да видиш мъртви демони, трябва сам да си ги убиеш.

Сякаш в отговор на думите му, въздушен демон отскочи от защитите на Здрачен танцьор и озари околността с ярка светлина. Жребецът започна да рови в пръстта с копита, като че ли искаше да изскочи от кръга и да се впусне в бой, но остана на място в очакване на команда от господаря си.

– Как така конят е толкова безстрашен? – попита Лийша. – Дори вестоносците връзват конете си през нощта, за да не се втурнат нанякъде, но твоят сякаш иска да се бие.

– Дресирам Здрачен танцьор още откакто се е родил – каза Изрисувания. – Винаги е бил защитен и така и не е успял да се научи да се страхува от ядроните. Баща му беше най-едрият, най-агресивният звяр, който успях да намеря, а и майка му беше същата.

– Но той беше толкова внимателен, докато го яздихме – каза Лийша.

– Научих го да насочва агресивните си импулси – отвърна Изрисувания, не без гордост в обикновено хладния си тон. – На доброто отвръща с добро, но окаже ли се някой от нас двамата застрашен, ще нападне без да се замисли. Веднъж премаза черепа на глиган, който без съмнение щеше да ме разпори.

Приключили с огнените демони, дървесните започнаха да обикалят защитите, стеснявайки кръга все повече и повече. Изрисувания опъна тетива на тисовия си лък и извади колчана стрели с тежък връх, без да обръща внимание на съществата, които замахваха към преградата и падаха назад. Когато приключиха с вечерята, той взе една небелязана стрела и инструмент за дълбаене от защитния си комплект, и започна внимателно да врязва защити по нея.

– Ако не бяхме тук... – попита Лийша.

– Щях да съм навън – отвърна Изрисувания, без да поглежда към нея. – На лов.

Лийша кимна и замълча за кратко, докато го гледаше. Роджър се размърда нервно заради очевидното ù възхищение.

– Виждал ли си дома ми? – попита тя тихичко.

Изрисувания я погледна странно, но не отговори.

– Щом идваш от юг, трябва да си минавал през Хралупата – каза Лийша.

Изрисувания поклати глава.

– Избягвам селцата – каза той. – Един човек да ме види и побягва, и не след дълго ме пресреща тълпа гневни мъже с вили.

Лийша искаше да възрази, но знаеше, че селяните от Хралупата на дърваря щяха да реагират доста близко до това, което той описа.

– Просто се страхуват – каза тя неуверено.

– Знам – отвърна Изрисувания. – И затова ги оставям на мира. В света има много повече от някакви села и градове, и ако цената на едното е да загубиш другото... – Той сви рамене. – Остави хората да се крият по домовете си, затворени като пилци. Страхливците не заслужават по-добро.

– Тогава защо ни спаси от демоните? – попита Роджър.

Изрисувания сви рамене.

– Защото вие сте хора, а те са вредители – отвърна той. – И защото се борехте да оцелеете до последната минута.

– Че какво друго да направим? – попита Роджър.

– Ще се учудите, колко много просто лягат на земята и чакат края си – каза Изрисувания.

***

Добро разстояние покриха на четвъртия ден, откакто напуснаха Анжие. Нито Изрисувания, нито жребецът познаваха умората, и Здрачен танцьор с лекота поддържаше темпото на едрия бяг на господаря си.

Когато накрая си направиха лагер за през нощта, Лийша сготви тънка супа от останалите провизии на Изрисувания, но тя едва покри дъното на стомасите им.

– Какво ще правим с храната? – попита го тя, когато Роджър довърши остатъка ù.

Изрисувания сви рамене.

– Не знаех, че ще имам компания – каза той като седна отново и започна внимателно да рисува защити по ноктите си.

– Два дена яздене ще ни дойдат много без храна – оплака се Роджър.

– Ако искате да съкратим пътуването наполовина – каза Изрисувания, докато подухваше на ноктите си да изсъхнат. – Можем да пътуваме и през нощта. Здрачен танцьор надбягва повечето ядрони, а аз ще убивам останалите.

– Прекалено опасно е – каза Лийша. – Няма да сме от полза на Хралупата на дърваря, ако умрем. Просто ще се наложи да пътуваме гладни.

– Аз не напускам защитите през нощта – съгласи се Роджър и разтри стомаха си със съжаление.

Изрисувания посочи ядрон, който дебнеше лагера.

– Можем да изядем това – каза той.

– Шегуваш се! – извика Роджър с отвращение.

– Дори мисълта за това е противна – съгласи се Лийша.

– Не е чак толкова лошо всъщност – каза човекът.

– Ти си ял демон? – попита Роджър.

– Правя каквото ми се налага, за да оцелея – отвърна човекът.

– Е, аз със сигурност няма да ям демонско месо – каза Лийша.

– Нито пък аз – съгласи се Роджър.

– Добре, тогава – въздъхна Изрисувания, стана, взе си лъка, колчан стрели и дълго копие. Свали робата си, откривайки защитената си плът, и отиде до ръба на кръга. – Ще видя какво ще успея да уловя.

– Не е нужно... ! – провикна се Лийша, но мъжът сякаш не я чу. След секунда изчезна в мрака.

Мина повече от час, преди да се завърне с чифт охранени зайци, които носеше за ушите. Подаде улова на Лийша, седна на мястото си и отново хвана миниатюрната четка за изписване на защити.

– Свириш ли? – попита той Роджър, който тъкмо бе подменил струните на цигулката си и сега ги настройваше с подръпване.

Роджър подскочи при думите му.

– Д-да – съумя да каже той.

– Би ли изсвирил нещо? – попита Изрисувания. – Не мога да си спомня последния път, когато чух музика.

– На драго сърце – отвърна Роджър унило, – но разбойниците изритаха лъка ми в гората.

Човекът кимна и се замисли за момент. Изведнъж се изправи и извади голям нож. Роджър се отдръпна, но Изрисувания просто излезе от кръга. Срещу него изсъска дървесен демон, но той му изсъска в отговор и демонът се сви.

Скоро след това се върна с пръчка от гъвкаво дърво и обели кората с безкомпромисно наточеното си острие.

– Колко беше дълъг? – попита той.

– Ч-четиресет и шест сантиметра – заекна Роджър.

Изрисувания кимна, сряза клона на подходящата дължина и отиде до Здрачен танцьор. Жребецът не реагира, когато отряза кичур от опашката му. Издълба дървото от едната страна и завърза конските косми, като оформи гъст, плосък сноп. Коленичи до Роджър и огъна клона.

– Кажи ми, когато напрежението стане колкото трябва – каза той и Роджър сложи пръстите на осакатената си ръка върху космите. Когато показа, че е доволен, Изрисувания завърза и другия край, и му го подаде.

Роджър засия от подаръка и го насмоли, преди да го поднесе към цигулката. Подпря инструмента под брадичката си и изтегли няколко тона с новия лък. Не беше идеален, но той насъбра увереност и спря за да настрои цигулката още веднъж, преди да засвири.

Умелите му пръсти изпълниха въздуха с блуждаеща мелодия, която отнесе мислите на Лийша към Хралупата на дърваря, към съдбата на селото. Писмото на Вика беше от преди близо седмица. Какво ли щеше да завари там? Може би инфекцията беше отминала без повече жертви и ужасното изпитание бе за нищо.

А може би имаха нужда от нея повече от всякога.

Музиката развълнува и Изрисувания, както забеляза тя, защото ръцете му спряха внимателната си работа и той зарея поглед в нощта. Сенките, падащи по лицето му, скриваха татуировките му и по тъжното му изражение тя разбра, че някога е бил хубав. Каква болка трябва да го е тласнала към подобно съществуване, та да се бележи така и да отхвърли собствения си род в полза на ядроните? Тя осъзна, че изпитва болезнено желание да го излекува, макар той да не даваше признаци, че страда.

Изведнъж мъжът тръсна глава, сякаш за да я прочисти, и сепна Лийша от мечтанията ù. Посочи към мрака.

– Виж – прошепна той. – Танцуват.

Лийша погледна изумено, защото наистина ядроните бяха спрели да изпробват защитите, бяха спрели дори да съскат и пищят. Обикаляха лагера и се полюшваха в такт с музиката. Огнените демони подскачаха, завъртаха се и изхвърляха спирали от тънък пламък от възлестите си крайници, а въздушните демони се премятаха и гмуркаха във въздуха. Дървесни демони бяха изпълзяли от горското си скривалище, но не обръщаха внимание на огнените демони, привлечени от мелодията.

Изрисувания погледна Роджър.

– Как го правиш? – попита той със страхопочитание.

Роджър се усмихна.

– Ядроните, те имат музикален слух – отвърна той. Изправи се на крака и отиде до ръба на кръга. Ядроните се струпаха наоколо и го загледаха внимателно. Тръгна по периметъра на кръга и те го последваха хипнотизирани. Той спря и се залюля наляво-надясно, без да спира да свири, а ядроните почти напълно копираха движенията му.

– Не ти повярвах – извини се Лийша тихичко. – А ти наистина ги омагьосваш.

– И това не е всичко – похвали се Роджър.

С едно извъртане и няколко резки движения на лъка, той развали мелодията. Чистите тонове от преди сега звучаха фалшиво и покварено. Изведнъж ядроните отново запищяха, като покриваха уши с ноктите си и хукнаха надалеч от Роджър. Отстъпваха все по-назад и по-назад, докато продължаваше музикалната атака, и изчезваха в сенките отвъд светлината на огъня.

– Не са се отдалечили много – каза Роджър. – Веднага щом спра, ще се върнат.

– Какво друго можеш да правиш? – попита тихо Изрисувания.

Роджър се усмихна, толкова доволен да изпълни номерата си пред публика от двама, колкото би бил и пред аплодираща тълпа. Отново засвири нежно, а хаотичните тонове гладко се преляха в блуждаещата мелодия. Ядроните се върнаха, за втори път привлечени от музиката.

– Гледай само – каза му Роджър и отново смени звука, тоновете скочиха нависоко и застъргаха, при което дори Лийша и Изрисувания проскърцаха със зъби и настръхнаха.

Реакцията на ядроните беше още по-отчетлива. Те се разгневиха, запищяха, заръмжаха, и започнаха да се хвърлят срещу преградата в самозабрава. Отново и отново защитите лумваха и ги мятаха назад, но демоните не се отказваха и се блъскаха в заредената мрежа, готови на всичко, за да стигнат Роджър и да го заглушат завинаги.

Два каменни демона навлязоха в тълпата, разбутаха останалите и заудряха тежко по защитите, а след тях и други се присъединиха към натиска. Изрисувания тихо се изправи зад Роджър и вдигна лъка си.

Тетивата избръмча и една от тежките, едровърхи стрели експлодира в гърдите на най-близкия каменен демон като светкавица, осветявайки за миг всичко наоколо. Отново и отново, Изрисувания стреляше по глутницата с ръцете, изгубили очертанията си в бързината. Защитените стрели поваляха ядроните с взрив, а малкото, които се изправяха след това, биваха разкъсвани на парчета от събратята им.

Роджър и Лийша стояха вцепенени от клането. Лъкът на жонгльора се изплъзна от струните на цигулката и увисна, забравен, в осакатената му ръка, докато гледаше какво прави Изрисувания.

Демоните все още пищяха, но този път от болка и страх, а желанието им да нападат беше изчезнало с музиката. Изрисувания обаче не спираше да стреля, отново и отново, докато не свърши всички стрели. Взе копие, метна го и прободе в гърба побягнал дървесен демон.

Сега имаше хаос, малкото останали ядрони отчаяно се опитваха да избягат. Изрисувания съблече робата си, готов да скочи от кръга, за да убива демони с голите си ръце.

– Моля те, недей! – извика Лийша и се хвърли към него. – Те бягат!

– Искаш да ги пощадиш? – изрева Изрисувания и я изгледа свирепо, лицето му изкривено от гняв. Тя падна назад, уплашена, но не спря да го гледа в очите.

– Моля те – проплака тя. – Не тръгвай нататък.

Лийша се изплаши, че ще я удари, но той само я гледаше вторачено, докато гърдите му се издигаха с всяко вдишване. Накрая, сякаш след цяла вечност, той се успокои, взе робата и отново покри защитите си.

– Беше ли нужно това? – попита тя и прекъсна тишината.

– Кръгът не е направен, за да издържи на такова количество ядрони наведнъж – каза Изрисувания, а гласът му отново беше студен и безизразен. – Нямах представа дали ще издържи.

– Можеше просто да ме помолиш да спра да свиря – каза Роджър.

– Да – съгласи се Изрисувания. – Можех.

– Тогава защо не го направи? – настоя Лийша.

Изрисувания не отговори. Прекрачи кръга и започна да събира стрелите си от демонските трупове.

Лийша спеше дълбоко по-късно същата нощ, когато Изрисувания се обърна към Роджър. Жонгльорът, зареял поглед извън кръга към загиналите демони, подскочи уплашен, когато мъжът клекна до него.

– Имаш власт над ядроните – каза той.

Роджър сви рамене.

– Ти също – каза той. – Повече отколкото аз бих имал някога.

– Можеш ли да ме научиш? – попита Изрисувания.

Роджър се обърна и срещна пронизителния му поглед.

– Защо? – попита той. – Убиваш демоните на килограм. Моят номер какво е в сравнение с това?

– Мислех, че познавам противниците си – каза Изрисувания. – Но ти ми показа, че греша.

– Смяташ, че не могат да са само лоши, щом музиката им харесва? – попита Роджър.

Изрисувания поклати глава.

– Чак покровители на изкуството не са, жонгльоре – каза той. – Спреш ли да свириш, ще те убият без да се замислят.

Роджър кимна, съгласен с позицията му.

– Тогава защо да се мъчиш? – попита. – Ще хвърлиш прекалено много труд, за да се научиш да свириш, а накрая само ще омайваш зверовете, които би могъл просто да убиеш.

Лицето на Изрисувания стана грубо.

– Ще ме научиш ли или няма? – попита той.

– Ще те науча... – каза Роджър, докато обмисляше идеята, – но ще искам нещо в замяна.

– Имам много пари – увери го Изрисувания.

Роджър махна с ръка пренебрежително.

– Винаги мога да изкарам пари, когато ми потрябват – каза той. – Това, което искам, е по-ценно.

Изрисувания не каза нищо.

– Искам да пътувам с теб – заяви Роджър.

Изрисувания поклати глава.

– Никакъв шанс – каза той.

– Човек не се учи да свири на цигулка за една нощ – възрази Роджър. – Ще ти трябват седмици, за да станеш поне среден, а дори това няма да ти е достатъчно, за да омаяш и най-непридирчивия демон.

– А ти какво печелиш от цялата работа? – попита Изрисувания.

– Материал за истории, които ще пълнят амфитеатъра на херцога нощ след нощ – каза Роджър.

– Ами тя? – попита Изрисувания и кимна назад към Лийша.

Роджър погледна към билкарката, докато гръдта ù нежно се издигаше и спадаше в съня ù, и значението на този поглед не обягна на Изрисувания.

– Тя ме помоли да я придружа до дома ù, нищо повече – каза Роджър накрая.

– Ами ако те помоли да останеш?

– Няма да го направи – каза Роджър тихо.

– Пътуванията ми не са ти някаква история за Марко Скитника, момче – каза Изрисувания. – Нямам време да ме забавя някой, който се крие от нощта.

– Сега разполагам с цигулката си – каза Роджър с повече смелост, отколкото изпитваше. – Не ме е страх.

– Трябва ти повече от смелост – каза Изрисувания. – В нощта или убиваш, или те убиват, и нямам предвид само демоните.

Роджър се изпъна и преглътна буцата в гърлото си.

– Всеки, който се опита да ме защити, накрая умира – каза той. – Време е да се науча сам да се защитавам.

Изрисувания се облегна назад и се замисли за жонгльора.

– Последвай ме – каза той накрая и се изправи.

– Извън кръга? – попита Роджър.

– Ако това не можеш да направиш, няма да си ми от полза – отвърна Изрисувания. Когато Роджър се огледа колебливо наоколо, той допълни: – Всеки ядрон на километри оттук е чул какво се е случило с събратята му. Съмнявам се, че ще ги видим повече тази вечер.

– Ами Лийша? – попита Роджър и се изправи бавно.

– Здрачен танцьор ще я предпази, ако се налага – каза човекът. – Хайде.

Той прекрачи кръга и изчезна в нощта.

Роджър изруга, но взе цигулката си и последва мъжа надолу по пътя.

***

Роджър здраво стискаше калъфа на цигулката си, докато се движеха между дърветата. Беше понечил да я извади още в началото, но Изрисувания му беше махнал да я върне обратно.

– Ще привлечеш внимание, каквото не искаме – прошепна той.

– Нали каза, че е малка вероятността да видим ядрони тази нощ – изсъска в отговор Роджър, но Изрисувания просто продължи да върви в тъмнината, сякаш посред бял ден.

– Къде отиваме? – попита Роджър за около стотен път.

Качиха се на малко възвишение, Изрисувания залегна и посочи надолу.

– Виж там – каза той на Роджър.

Долу Роджър видя трима доста познати мъже и един кон, които спяха в тесните граници на един още по-познат преносим кръг.

– Разбойниците – промълви Роджър.

Заля го вълна от емоции – страх, гняв, безпомощност – и в ума си преживя отново мъчението, на което ги бяха подложили с Лийша. Немият се размърда в съня си и Роджър изпита пристъп на паника.

– Следя ги, откакто ви намерих – каза Изрисувания. – Забелязах огъня им, докато ловувах тази нощ.

– Защо ме доведе тук? – попита Роджър.

– Реших, че може да искаш да си вземеш кръга обратно – отвърна Изрисувания.

Роджър върна погледа си към него.

– Ако откраднем кръга докато спят, ядроните ще ги убият още преди те да се усетят какво става.

– Демоните са малко – каза Изрисувания. – Тези долу имат по-големи шансове, отколкото вие имахте.

– И така да е, какво те кара да мислиш, че бих искал да рискувам? – попита Роджър.

– Виждам – каза мъжът – и чувам. Знам какво причиниха на теб... и Лийша.

Роджър замълча за дълго.

– Те са трима – каза той накрая.

– Това е животът навън – отвърна Изрисувания. – Ако искаш безопасност, върни се в града.

Той изхрачи последната дума, сякаш беше ругатня.

Но Роджър знаеше, че и в града няма безопасност. Бе видял как Джейкъб, без да е сторил нищо лошо на никого, се свлича на земята и как Джейсън се смее. Можеше да потърси справедливост след нападението, но вместо това предпочете да избяга. Вечно бягаше и оставяше другите да умират на негово място. Ръката му потърси талисмана, който вече не беше там, докато очите му не изпускаха огъня.

– Сгрешил ли съм? – попита Изрисувания. – Да се върнем ли в лагера?

Роджър преглътна.

– Веднага, щом взема това, което ми принадлежи – реши той.

Двадесет и осма глава Тайни

332 СЗ

Лийша се събуди от звука на нежно цвилене. Отвори очи и видя как Роджър четкаше червеникавокафявата кобила, която беше купила от Анжие и за миг се осмели да повярва, че последните два дена са били само сън.

Но тогава се показа Здрачен танцьор, грамадният жребец, който се извисяваше над кобилата, и всичко случило се нахлу в съзнанието ù.

– Роджър – попита тихо тя, – откъде се взе конят ми?

Роджър отвори уста за да отговори, но точно тогава Изрисувания дойде в лагера с два малки заека и шепа ябълки.

– Видях вашите приятелчета миналата вечер – обясни той – и реших, че ще пътуваме по-бързо, ако всичките сме на коне.

Лийша замълча за дълго, докато смилаше новината. През нея преминаха десетки емоции, много от тях срамни и противни. Роджър и Изрисувания ù дадоха време и тя им беше благодарна за това.

– Убихте ли ги? – попита тя накрая. Една хладнокръвна част от нея искаше да кажат “да”, макар това да противоречеше на всичко, в което вярваше; на всичко, на което Бруна я беше учила.

Изрисувания я погледна в очите.

– Не – каза той и по вените ù се разнесе огромно облекчение. – Подгоних ги, колкото да открадна коня, но това беше всичко.

Лийша кимна.

– Ще изпратим известие за тях до съдията на херцога със следващия вестоносец, който мине през Хралупата.

Платното с билките ù беше грубо навито и закачено за седлото. Тя го измъкна, разгледа го и установи с облекчение, че повечето ù шишенца и кесийки са невредими. Бяха изпушили всичкия ù тъпчиплевел, но пък той беше лесен за набавяне.

След закуска, Роджър яхна кобилата, а Лийша седна зад Изрисувания на Здрачен танцьор. Движеха се бързо, защото се събираха облаци и отиваше към дъжд.

Лийша имаше чувството, че би трябвало да я е страх. Разбойниците бяха живи и имаха преднина. Спомни си похотливата физиономия на чернобрадия и хрипливия смях на другаря му. А най-лошото беше, че си спомняше ужасната тежест и малоумния, агресивен нагон на немия.

Трябваше да я е страх, но не усещаше нищо подобно. Дори повече от Бруна, Изрисувания я караше да се чувства в безопасност. Той не се изморяваше. Не се страхуваше. И тя знаеше, че няма беда, която да я сполети, ако е под закрилата му.

Закрила. Беше странно чувство, да се нуждае от закрила, сякаш идваше от някакъв друг живот. Толкова дълго беше закриляла сама себе си, че друго вече не помнеше. Уменията и разсъдъкът ù бяха достатъчни, за да я предпазват в цивилизована обстановка, но тези качества не значеха много сред природата.

Изрисувания се помести и тя осъзна, че е обгърнала кръста му с ръце и се е притиснала към него, с глава, полегнала на рамото му. Отдръпна се, така пламнала от смущение, че едва не пропусна да забележи ръката, която лежеше в шубрака край пътя.

Щом я забеляза, изкрещя.

Изрисувания спря, а Лийша на практика падна от коня и се втурна към мястото.Отмести бурените и сподавила дъх осъзна, че ръката не беше прикрепена към нищо. Просто отхапана.

– Лийша, какво има? – извика Роджър, когато с Изрисувания дотичаха при нея.

– Лагерът им някъде наоколо ли беше? – попита Лийша, като вдигна израстъка. Изрисувания кимна. – Заведи ме – нареди Лийша.

– Лийша, каква е ползата от... – започна Роджър, но тя го игнорира, втренчила поглед в Изрисувания.

– Заведи. Ме. Там – каза тя.

Изрисувания кимна, заби кол и завърза поводите на кобилата за него.

– Пази – каза той на Здрачен танцьор и жребецът изцвили.

Скоро след това намериха лагера, плувнал в кръв и полуизядени тела. Лийша вдигна престилката си, за да покрие уста срещу смрадта. Роджър повърна и избяга от сечището.

Но Лийша не виждаше кръв за пръв път.

– Само двама – каза тя, докато преглеждаше остатъците с прекалено смесени чувства, за да започне да ги подрежда.

Изрисувания кимна.

– Липсва немият – каза той. – Гигантът.

– Да – каза Лийша. – Кръгът също.

– Кръгът също – съгласи се Изрисувания след миг.

***

Натежалите облаци продължиха да се събират, докато тримата се връщаха при конете си.

– Има вестоноска пещера на шестнайсет километра нагоре по пътя – каза Изрисувания. – Ако побързаме и пропуснем обяда, ще стигнем преди дъжда. Ще се наложи да останем в убежището, докато бурята отмине.

– Мъжът, който убива ядрони с голи ръце, се страхува от малко дъждец? – попита Лийша.

– Ако облакът е достатъчно плътен, могат да се надигнат по-рано – отвърна Изрисувания.

– И откога се страхуваш от ядрони? – попита Лийша.

– Глупаво и опасно е да се биеш в дъжда – каза Изрисувания. – Дъждът прави кал, а калта скрива защити и проваля стойката ти.

Едва се бяха настанили в пещерата, когато бурята се разрази. Дъжд на парцали превърна пътя в кал, а небето потъмня, разкъсвано от време на време от ярки светкавици. Вятърът свистеше срещу тях, подсилен от грохота на гръмотевици.

По голямата част от входа на пещерата вече беше защитена, символи на мощта бяха изрязани дълбоко в скалата, а Изрисувания бързо подсигури останалата част с набор от защити, скътани вътре.

Както предвиди Изрисувания, няколко демона се надигнаха по-рано във фалшивата нощ. Той гледаше безжалостно, докато излазваха от най-тъмните кътчета на гората, доволни, че са напуснали рано Ядрото. Кратките проблясващи светлини очертваха гъвкавите им силуети, докато се веселяха в калта.

Опитаха се да си проправят път към пещерата, но защитите бяха непоклатими. Тези, които дръзваха да се приближат повече, съжаляваха, посрещнати с пробождане от жилещото копие на Изрисувания.

– Защо си толкова ядосан? – попита Лийша, докато вадеше паници и лъжици от чантата си, а Роджър наклаждаше малък огън.

– Достатъчно зле е, че се надигат през нощта – изсъска Изрисувания. – Нямат права и върху деня.

Лийша поклати глава.

– Щеше да бъдеш по-щастлив, ако приемаше нещата такива, каквито са – посъветва го тя.

– Аз не искам да съм щастлив – отвърна той.

– Всеки иска да бъде щастлив – надсмя му се Лийша. – Къде е тенджерата?

– В чантата ми – каза Роджър. – Аз ще я взема.

– Няма нужда – отвърна Лийша и стана. – Ти гледай огъня. Аз ще я донеса.

– Не! – извика Роджър, но въпреки че скочи на крака, видя, че е закъснял. Лийша извади преносимия му кръг и се вцепени.

– Но... – заекна тя, – нали те го взеха!

Тя погледна Роджър и видя как очите му прескочиха към Изрисувания. Обърна се към него, но не успя да разчете нищо в сенките на качулката му.

– Някой ще ми обясни ли? – настоя тя.

– Ние... си го взехме обратно – каза Роджър неуверено.

– Знам, че сте си го взели! – извика Лийша и шибна пода на пещерата с намотаното въже и дървените плочки. – Как?

– Взех го заедно с коня – каза изведнъж Изрисувания. – Не исках да ти тежи на съвестта, затова не ти казах.

– Откраднал си го?

– Те го откраднаха – поправи я Изрисувания. – Аз го взех обратно.

Лийша дълго време остана втренчена в него.

– Взел си го през нощта – тихо каза тя.

Изрисувания не отговори.

– Бяха ли го разпънали? – настоя Лийша през зъби.

– По пътя е достатъчно опасно и без такива хора – отвърна Изрисувания.

– Ти си ги убил – каза Лийша и с изненада установи, че очите ù се пълнят със сълзи. „И най-ужасния човек да намериш”, бе казал баща ù, „пак ще откриеш нещо по-лошо, само като погледнеш нощем през прозореца.” Никой не заслужаваше да стане храна на ядроните. Дори те.

– Как можа? – попита тя.

– Никого не съм убивал – каза Изрисувания.

– Сякаш има разлика!

Човекът сви рамене.

– Те ви сториха същото.

– И това го прави справедливо? – проплака Лийша. – Виж се! Дори не е е грижа! Двама са мъртви най-малкото, а ти пак спиш като бебе! Ти си чудовище! – Тя скочи към него и се опита да го удари с юмруци, но той хвана китките ù и продължи да я гледа безучастно, докато тя се бореше с него.

– Защо те е грижа? – попита той.

– Аз съм билкарка! – извика тя. – Дала съм клетва! Заклела съм се да лекувам, но ти – тя го погледна хладно, – всичко, за което си се заклел, е да убиваш.

След секунда желанието ù да се бори я напусна и тя се отдръпна.

– Ти се подиграваш на това, което съм – каза тя, свлече се на земята и остана няколко минути, загледана в пода на пещерата. После погледна към Роджър.

– Ти каза „ние” – обвини го тя.

– Какво? – попита жонгльора, опитвайки се да изглежда объркан.

– Преди малко – поясни тя. – Каза „ние си го взехме обратно”. А кръгът беше в твоята чанта. Заедно ли бяхте?

– Аз... – започна да шикалкави той.

– Не ме лъжи, Роджър! – изръмжа Лийша.

Роджър сведе поглед. След миг кимна.

– Той каза истината преди малко – призна Роджър. – Всичко, което взе, беше конят. След като им отне вниманието, аз взех кръга и билките ти.

– Защо? – попита Лийша с глас, който леко пресекваше. Разочарованието в тона ù проряза младия жонгльор като с нож.

– Знаеш защо – отговори Роджър печално.

– Защо? – отново настоя Лийша. – Заради мен? За честта ми? Кажи ми, Роджър. Кажи ми, че си убил в мое име!

– Трябваше да си платят – каза Роджър напрегнато. – Трябваше да си платят за това, което сториха. Беше непростимо.

Лийша се изсмя високо, макар да нямаше хумор в гласа ù.

– Не мислиш ли, че знам това? – извика тя. – Нима съм се пазила двайсет и седем години, за да дам цветето си на банда разбойници?

Мълчанието се спусна над пещерата за един дълъг момент. Екотът на гръмотевица прониза въздуха.

– Пазила си се... – повтори Роджър.

– Да, ядроните да те вземат! – изпищя Лийша и гневни сълзи потекоха по лицето ù. – Бях девствена! Оправдава ли дори това вашия подарък за ядроните?

– Подарък? – каза също Изрисувания.

Лийша се врътна към него.

– Разбира се, подарък! – извика тя. – Убедена съм, че вашите приятели, ядроните, са останали във възторг от малкия ви дар. Нищо не ги радва така, както хора на разположение за убиване. Толкова малко сме останали, че вече сме рядко угощение!

Очите на Изрисувания се разшириха, и отражението на огъня проблясна в тях. Лийша не беше виждала по-човешко изражение на лицето му и това веднага я накара да забрави гнева си. Той изглеждаше напълно потресен и се отдръпна от тях, чак до дъното на пещерата.

Точно тогава ядрон се хвърли към защитната мрежа и изпълни пещерата с ярка сребриста светлина. Изрисувания се извъртя и изкрещя към демона, с глас, какъвто Лийша не бе чувала досега, но който все пак разпозна. Така звучаха чувствата ù, когато се бе оказала притисната на земята през онази страховита вечер на пътя.

Изрисувания грабна едно от копията си и го хвърли навън в дъжда. Магията експлодира, когато удари демона и го запрати в калта.

– Проклети да сте! – изрева Изрисувания, разкъса робата си и скочи в проливния дъжд. – Заклех се да не ви давам нищо! Абсолютно нищо!

Той скочи в гръб на един дървесен демон и го повали. Голямата защита на гърдите му лумна и ядронът пламна, въпреки пороя. Зарита го, докато съществото размахваше крайници наоколо.

– Бийте се с мен! – Изрисувания предизвика останалите и застана твърдо в калта. Ядроните се хвърлиха да му услужат със зъби и нокти, но самият човек се бореше като демон и те полетяха на всички страни като есенни листа на вятъра.

От задната част на пещерата Здрачен танцьор цвилеше и се дърпаше в букаите си, обучен да се бие за господаря си. Роджър отиде да успокои животното и погледна Лийша объркан.

– Той не може да пребори всичките – каза Лийша. – Не и в калта.

Много от защитите му вече бяха изцапани с мръсотия.

– Той иска да умре – каза тя.

– Какво ще правим? – попита Роджър.

– Цигулката ти! – извика Лийша. – Изгони ги!

Роджър поклати глава.

– Вятърът и гръмотевиците ще ме заглушат – каза той.

– Не можем да му позволим просто да се самоубие! – извика Лийша.

– Права си – съгласи се Роджър.

Отиде при оръжията на Изрисувания, взе леко копие и изписан със символи щит. Когато осъзна какво е намислил, Лийша понечи да го спре, но той излезе от пещерата преди да успее да го задържи и се втурна на помощ на Изрисувания.

Огнен демон заплю Роджър с огън, но пламъкът изсъска в дъжда и не стигна до целта си. Ядронът се хвърли към него, но той вдигна щита и съществото беше отблъснато. Съсредоточен в това, което се случва пред него, той не забеляза втория огнен демон зад гърба си, докато не стана прекалено късно. Ядронът скочи, но Изрисувания сграбчи еднометровия демон още във въздуха и го запрати настрани, като остави пращяща следа по кожата на съществото.

– Прибирай се вътре! – нареди човекът.

– Не без теб! – отвърна рязко Роджър.

Червената му коса беше прогизнала и залепнала по лицето му, и той присвиваше очи срещу вятъра и проливния дъжд, но към Изрисувания се обърна без колебание, без да отстъпи и на сантиметър.

Два дървесни демона се хвърлиха срещу тях, но Изрисувания се снижи до калната пръст и замете краката на Роджър изпод него. Порещите нокти не успяха да го уцелят, след като жонгльорът падна, а юмруците на Изрисувания отпъдиха съществата. Насъбираха се обаче още и още ядрони, привлечени от проблясващата светлина и шума на битката. Прекалено много за да бъдат преборени.

Изрисувания погледна към Роджър, който лежеше в калта, и безумието напусна очите му. Подаде ръка и жонгльорът я улови. Двамата хукнаха назад към пещерата.

***

– Какво си мислеше? – захока го Лийша, докато завръзваше последната превръзка. –Какво си мислехте и двамата?

Роджър и Изрисувания, омотани в одеяла до огъня, стояха безмълвни, докато тя ги мъмреше. Постепенно упреците ù понамаляха, докато приготвяше гореща супа с билки и зеленчуци. Подаде им я без да продума.

– Благодаря ти – каза Роджър тихо, първите думи, които изричаше, откакто се бе върнал в пещерата.

– Все още съм ти ядосана – каза Лийша, без да среща погледа му. – Ти ме излъга.

– Не съм – възропта Роджър.

– Не ми каза цялата истина – отвърна Лийша. – То е същото.

Роджър остана да я гледа.

– Защо напусна Хралупата на дърваря? – попита той.

– Какво? – попита Лийша. – Не сменяй темата.

– Щом тези хора означават толкова много за теб, че си готова да рискуваш всичко, да изтърпиш всичко, само и само да стигнеш до дома си – попита Роджър, – защо напусна?

– Учението ми... – започна Лийша.

Роджър поклати глава.

– Бягането от проблемите не ми е чуждо, Лийша – увери я той. – Не е само това, което казваш.

– Не разбирам, какво ти влиза в работата – каза Лийша.

– Тогава защо изчаквам буря в пещера, заобиколена от ядрони в тоя затънтен пущинек? – попита Роджър.

Лийша се взря в него за няколко дълги секунди, а после въздъхна със стихващо желание да се сражава.

– Вероятно ще чуеш за това съвсем скоро – каза Лийша. – Селяните от Хралупата никога не са били много добри в пазенето на тайни.

Тя им разказа всичко. Не го беше предвидила, но студената, влажна пещера се превърна в някаква изповедалня на пастир, а щом започна, думите ù сами потекоха. Майка ù, Гаред, слуховете, бягството ù при Бруна, животът ù като изгнаник. Изрисувания се наведе напред и отвори уста, когато тя спомена за течния демоногън на Бруна, но я затвори и се облегна обратно назад, избирайки да не я прекъсва.

– Това е то – каза Лийша. – Надявах се да остана в Анжие, но волята на Създателя очевидно е била друга.

– Заслужаваш по-добро – каза Изрисувания.

Лийша кимна и се вгледа в него.

– Защо излезе навън? – попита тихо тя и посочи с брадичка входа на пещерата.

Изрисувания се прегърби и загледа коленете си.

– Наруших обещание – отвърна той.

– Това ли е всичко?

Той я погледна и за пръв път тя не видя татуировките, които очертаваха лицето му, а само погледа му, който я пронизваше.

– Заклех се никога да не им давам нищо – каза той. – Дори от това да зависи живота ми. Но вместо това им дадох всичко, което ме правеше човек.

– Нищо не си им дал – намеси се Роджър. – Аз съм този, който взе кръга.

Ръцете на Лийша стиснаха паницата, но тя не каза нищо.

Изрисувания поклати глава.

– Аз подготвих почвата – каза той. – Знаех как се чувстваш. Когато ги предадох на теб, все едно ги дадох направо на ядроните.

– Щяха да продължат да плячкосват по пътя – каза Роджър. – Светът е по-добър без тях.

Изрисувания кимна.

– Но това не е извинение, че ги дадохме на демоните – каза той. – Със същия успех можех да взема кръга и дори да ги убия лице в лице, на дневна светлина.

– Значи тази вечер излезе навън от чувство за вина – каза Лийша. – А всички останали пъти преди това? Защо тази война с ядроните?

– Ако не си забелязала – отвърна Изрисувания, – ядроните са във война с нас от векове. Толкова нередно ли ще е да им се опълчим?

– Ти се мислиш за Избавителя, така ли? – попита Лийша.

Изрисувания се намръщи.

– Очакването на Избавителя спъва човечеството от триста години – каза той. – Избавителя е мит. Няма да дойде и е крайно време хората да осъзнаят това, и да започнат сами да си помагат.

– Митовете имат сила – каза Роджър. – Не ги отхвърляй така бързо.

– Ти пък откога си вярващ? – попита Лийша.

– Аз вярвам в надеждата – каза Роджър. – Цял живот съм жонгльор и ако съм научил нещо през тези двайсет и три години, то е, че историите, които карат хората да плачат, които ги досягат, са тези, които им дават надежда.

– Двайсет – каза Лийша изведнъж.

– Какво?

– Каза ми, че си на двайсет.

– Така ли?

– Нямаш и толкова, нали? – попита тя.

– Напротив! – настоя Роджър.

– Не съм толкова тъпа, Роджър – каза Лийша. – Познавам те от по-малко от три месеца, а през това време ти порасна с два сантиметра. Това не се случва на никой двайсетгодишен. На колко си? На шестнайсет?

– Седемнайсет – озъби се Роджър. Метна паницата си и разля остатъка от супата. – Доволна ли си сега? Беше права като каза на Джизел, че си достатъчно голяма да ми бъдеш майка.

Лийша се втренчи в него. Отвори уста за да каже нещо остро, но отново я затвори.

– Извинявай – каза тя вместо това.

– А ти, Изрисувани? – попита Роджър като се обърна към него. – Ти ще добавиш ли „прекалено малък” към списъка си с причини да не пътувам с теб?

– Аз станах вестоносец на седемнайсет – отвърна той, – а още по-рано започнах да пътувам.

– И на колко е Изрисувания? – попита Роджър.

– Изрисувания се роди в Красианската пустиня преди четири лета – каза той.

– А мъжът зад защитите? – попита Лийша. – На колко беше, когато умря?

– Няма значение колко лета е живял – каза Изрисувания. – Той беше едно глупаво, наивно дете и мечтите му бяха толкова големи, че нищо добро не можеха да му донесат.

– Затова ли трябваше да умре? – попита Лийша.

– Беше убит. И да.

– Как се казваше? – прошепна Лийша.

Изрисувания замълча за дълго.

– Арлен – каза той накрая. – Името му беше Арлен.

Двадесет и девета глава В светлината на идващото утро

332 СЗ

Когато Изрисувания се събуди, бурята беше затихнала временно, но сиви облаци тежаха в небето с обещание за още дъжд. Той погледна в пещерата, защитените му очи с лекота прозираха в мрака, и различи двата коня и спящия жонгльор. Лийша, обаче, липсваше.

Все още беше рано; сияеше фалшивата светлина преди самия изгрев. Повечето ядрони най-вероятно отдавна вече бяха избягали в Ядрото, но с тежките облаци никой не би могъл да бъде сигурен. Изправи се и разкъса превръзките, които Лийша му беше сложила предишната вечер. Всички рани бяха задравели.

Беше лесно да проследи пътя на билкарката в гъстата кал и той наистина скоро я откри, коленичила на земята да събира билки. Полите ù бяха вдигнати доста над коленете, за да не падат в калта, и видът на гладките ù, бели бедра плисна гореща кръв из тялото му. Беше красива на светлината на идващото утро.

– Не биваше да излизаш навън – каза той. – Слънцето още не е изгряло. Не е безопасно.

Лийша го погледна и се усмихна.

– Точно ти ли намери да ми държиш лекции на мен за това, че се излагам на опасност? – попита тя с вдигната вежда. – Пък и – продължи тя, когато той не отговори – кой ще е този демон, който ще ме нарани, щом ти си тук?

Изрисувания сви рамене и клекна до нея.

– Тъпчиплевел? – попита той.

Лийша кимна и вдигна растението с груби листа и едри пъпки на гроздове.

– Изпушен с лула, успокоява мускулите и предизвиква чувство на еуфория. Комбиниран с небесниче може да се използва за сънотворни отвари, достатъчно силни да упоят и разярен лъв.

– Това ще подейства ли на демон? – попита Изрисувания.

Лийша се намуси.

– Ти за нищо друго ли не мислиш? – попита тя.

Изрисувания изглеждаше наскърбен.

– Не си мисли, че ме познаваш – каза той. – Да, убивам ядрони и заради това съм виждал места, за които никой жив човек не си спомня. Да ти порецитирам ли поезия, която съм превел от древен ръски? Да ти нарисувам ли стенописите от Анокх Слънце? Да ти разкажа ли за машини от стария свят, които могат да вършат работата на двайсет човека?

Лийша хвана ръката му и той замълча.

– Извинявай – каза тя. – Нямах правото да те съдя. Знам колко е тежко да пазиш знанието на стария свят.

– Не си ме обидила – отвърна Изрисувания.

– Това не ме оправдава – каза Лийша. – И да отговоря на твоя въпрос: наистина не знам. Ядроните ядат храна, изхвърлят изпражнения, логично е да смятаме, че могат да бъдат упоени. Моята менторка ми каза, че много от древните билкарки са загубили живота си в Демонската война. Имам малко небесниче. Ако искаш, мога да ти сваря отварата, когато стигнем Хралупата на дърваря.

Изрисувания закима енергично.

– Можеш ли да ми свариш и още нещо? – попита той.

Лийша въздъхна.

– Чудех се, кога ще ме помолиш за това – каза тя. – Няма да ти направя течен демоногън.

– Защо не? – попита Изрисувания.

– Защото не можеш да повериш на мъж тайните на огъня – каза Лийша и се обърна с лице към него. – Ако ти го дам, със сигурност ще го използваш, та ако ще след това да пламне половината свят.

Изрисувания я погледна без да отговори.

– И въобще за какво ти е? – попита тя. – Вече разполагаш със сили отвъд всичко, което билки и вещества могат да ти предложат.

– Аз съм просто един човек... – започна той, но Лийша го прекъсна.

– На демона хвърчилото – каза тя. – Раните ти заздравяват за минути, тичаш по цял ден с бързината на кон, без дори да се задъхаш. Мяташ наоколо дървесни демони, сякаш са деца, и виждаш в тъмното, като че ли е ден. Ти не си „просто” каквото и да е.

Изрисувания се усмихна.

– Нищо не ти убягва – каза той.

Нещо в начина, по който го каза, накара Лийша да потръпне.

– Винаги ли си бил така?

Той поклати глава.

– От защитите е – отвърна. – Защитите работят на принципа на обратната връзка. Знаеш ли какво значи това?

Лийша кимна.

– Има го в книгите с древните науки – каза тя.

Изрисувания изсумтя.

– Ядроните са магически същества – каза той. – Отбранителните защити засмукват част от магията им, като я използват, за да създадат бариера. Колкото по-силен е демонът, толкова по-голяма е силата на отблъскване. Атакуващите защити работят по същия начин и отслабват бронята на ядрона, дори когато засилват удара. Неодушевените предмети не задържат заряда задълго и силата се разсейва. Но по някакъв начин всеки път, когато ударя демон или ме удари такъв, малко от силата му се прелива в мен.

– Усетих лекия гъдел онази първа нощ, когато допрях кожата ти – каза Лийша.

Изрисувания кимна.

– Когато защитих кожата си, не само външният ми вид стана... нечовешки.

Лийша поклати глава и пое лицето му в ръце.

– Не телата ни ни правят човеци – прошепна тя. – Можеш да си върнеш човечността, стига да го поискаш.

Тя се наведе по-близо и нежно го целуна.

Той настръхна за момент, но смущението му се разсея и изведнъж той отвърна на целувките ù. Тя затвори очи и отвори устата си за него, докато ръцете ù галеха гладко обръснатата му глава. Не усещаше защитите, само топлината и белезите му.

„И двамата имаме белези,” помисли си тя. „Неговите просто са видими за света”.

Тя се наклони назад и го придърпа към себе си.

– Ще се накаляме – предупреди я той.

– Вече сме кални – каза тя и се отпусна по гръб под него.

***

Кръвта бумтеше в ушите на Лийша, докато Изрисувания я целуваше. Прокара ръце по твърдите му мускули, разтвори крака и отърка бедрата си в неговите.

Нека това бъде първият ми път, помисли си тя. Онези мъже са вече мъртви и той може да заличи следите, които оставиха по мен. Правя това, защото сама го искам.

Но тя се страхуваше. Джизел беше права, помисли си тя. Не биваше да чакам толкова дълго. Не знам какво да правя. Всички си мислят, че зная какво да правя, а аз не знам, но той ще го очаква от мен, защото съм билкарка...

О, Създателю, ами ако не успея да го задоволя? притесни се тя. Ами ако каже на някого?

Тя изгони мисълта от главата си. Той няма да каже на никого. Точно за това трябва да бъде той. Писано е било да е той. Точно като мен е. Самотник, далеч от всички. Извървял е същия път.

Подхвана неумело робата му, развърза препаската под нея и го освободи. Той простена, когато тя го пое в ръка и дръпна.

Той знае, че бях девствена, напомни си тя и вдигна полите си. Той е твърд, а аз съм влажна и какво друго има да се знае?

– А ако забременееш от мен? – прошепна той.

– Надявам се, че ще стане – прошепна тя в отговор, взе го и го придърпа в себе си.

Какво друго има да се знае? помисли си тя отново и гърбът ù се изви от удоволствие.

***

Шок разтърси Изрисувания, когато Лийша го целуна. Само секунди по-рано той се беше любувал на бедрата ù, но дори не бе сънувал, че тя ще сподели влечението му. Че която и да било жена би го пожелала. За миг той замръзна намясто, парализиран, но както винаги, когато усещаше нужда, тялото му пое командването, притисна я в задушаваща прегръдка и отвърна жадно на целувката ù.

Колко време мина, откакто бе целунат за последен път? Колко време от онази нощ, когато изпрати Мери и тя му каза, че никога няма да стане съпруга на вестоносец?

Лийша подхвана робата му и той разбра, че тя иска да стигне по-далече, отколкото той някога бе стигал досега. Обзе го страх, а това чувство му бе непознато. Нямаше представа какво да прави, как да задоволи жена. Очакваше ли тя от него да притежава опита, който на нея ù липсваше? Надяваше ли се, че умението му в боя се пренася и в тази част?

Но навярно точно това се случваше, защото дори докато тези мисли препускаха из главата му, тялото му продължаваше по собствена инициатива напред, следвайки инстинкти, вкоренени във всяко живо същество още от зората на времето. Същите инстинкти, които го караха да се бие.

Но това не беше някаква битка. Беше нещо друго.

Тя ли е единствената за мен? мисълта проехтя в съзнанието му.

Защо нея, а не Рена? Ако той не беше той, а някой друг, щеше да е женен от почти петнадесет години и да отглежда тълпа от деца. Не за пръв път през ума му премина образът на Рена, такава, каквато би изглеждала сега, разцъфнала в своята женственост, негова и само негова.

Защо нея, а не Мери? Мери, за която щеше да се ожени, ако се бе съгласила да стане съпруга на вестоносец. Щеше да се обвърже с Мливари заради любовта си, точно както Рейджън. Щеше да му е по-добре, ако се беше оженил за Мери. Сега осъзнаваше това, Рейджън беше прав. Той си имаше Елиса...

Образът на Елиса премина през съзнанието му, когато смъкна надолу роклята на Лийша и разкри меките ù гърди. Онзи път, когато бе видял Елиса да измъква гърдата си, за да накърми Маря, и само за миг му се бе приискало да посуче вместо детето. След това се бе почувствал засрамен, но тази картина се запечата ярко в съзнанието му.

Лийша ли беше единствената жена за него? Съществуваше ли въобще такова нещо? Само миг по-рано той щеше да се присмее на идеята, но сега погледна Лийша, която изглеждаше така красива и тръпнеща от желание, която така добре разбираше кой е той наистина. Тя шеше да го разбере, ако не беше достатъчно умел, ако не знаеше точно как да я докосне или погали. Късче кална земя на светлината на приближаващото утро не можеше да се сравнява с брачна постеля, но в този момент изглеждаше по-добро от пухения матрак в имението на Рейджън.

Но колебанието го човъркаше.

Едно беше да рискува себе си в нощта. Нямаше вече какво да загуби, нямаше кой да скърби за него. Ако паднеше мъртъв, нямаше да напълни и едно шишенце за сълзи. Можеше ли да поеме обаче същите рискове, ако Лийша го чакаше в безопасно убежище? Щеше ли да се откаже от борбата и да стане като баща си? Толкова да привикне с криенето, че да не може вече сам да се защитава?

Децата се нуждаят от своите бащи, чу Елиса да казва.

– А ако забременееш от мен? – прошепна той между целувките, без да знае какво иска да чуе от нея.

– Надявам се, че ще стане – прошепна тя в отговор.

Тя го дръпна, с което заплаши да разруши целия му свят, но му предлагаше нещо повече и той го сграбчи.

И после влезе в нея, и се почувства цялостен.

***

За момент в света не съществуваше нищо друго, освен думкането на кръвта и плъзгането на кожа върху кожа. Телата им с лекота се справяха със задачата си, веднага след като умовете им се отпуснаха. Робата му беше хвърлена настрана. Роклята ù стоеше набрана около талията ù. Те се гърчеха и пъхтяха в калта, без да мислят за нищо друго, освен един за друг.

И в този момент дървесният демон нападна.

Ядронът ги беше дебнал тихо, привлечен от животинските им звуци. Знаеше, че утрото наближава, че омразното слънце скоро щеше да изгрее, но видът на толкова много гола плът събуди глада му и той скочи, с желанието да се върне в Ядрото с гореща кръв по ноктите и свежо месо в пастта.

Демонът удари силно открития гръб на Изрисувания. Защитите на това място лумнаха и хвърлиха ядрона назад, а главите на любовниците се блъснаха една в друга.

Пъргав и необезсърчен, дървесният демон бързо се съвзе, снижи се щом удари земята и скочи отново. Лийша изкрещя, но Изрисувания се извъртя и улови предните нокти на ръцете му. Завъртя се, използвайки инерцията на демона, за да го запрати в калта.

Не се поколеба, отдръпна се от Лийша и се възползва от предимството. Беше гол, но това не значеше нищо. Биеше се гол още от първия път, когато защити кожата си.

Направи пълен кръг и вкара петата си в челюстта на демона. Никаква магия не лумна, тъй като защитите му бяха покрити с кал, но с подобрената му сила ритникът му не беше по-слаб от този на Здрачен танцьор. Ядронът се олюля назад, Изрисувания изрева и тръгна към него с пълното съзнание за вредата, която демонът би могъл да му нанесе, ако му оставеше време да се съвземе.

Ядронът беше едър за породата си, близо два метра и половина, и спрямо физическата му сила, тази на Изрисувания отстъпваше. Той удряше, риташе и вкарваше лакъти, но калта беше навсякъде и почти всичките му защити бяха прекъснати. Броня като дървесна кора разскъсваше кожата му, а ударите му нямаха дълготраен ефект.

Ядронът се завъртя и шибна с опашката си корема на Изрисувания, с което му изкара въздуха и го захвърли на земята. Лийша отново изкрещя и звукът привлече вниманието на демона. С писък, той се хвърли към нея.

Изрисувания скочи след звяра и сграбчи опашката му, точно преди да я стигне. Дръпна здраво, спъна демона и двамата бясно се сбориха в калта. Накрая успя да заключи единия си крак под мишницата и около врата на съществото, застопори го с другия и стегна. С двете си ръце задържа крака си свит и попречи на демона да стане.

Ядронът се мяташе и дереше към него, но Изрисувания го бе пристегнал в ключ и съществото не можеше да избяга вече. Търкаляха се доста време в схватка, преди слънцето да се покаже над хоризонта и да си намери пролука между облаците. Кожата като кора задимя и демонът се замята още по-енергично. Изрисувания стегна хватката си.

Само още няколко секунди.

Но тогава се случи нещо неочаквано. Светът около него се замъгли, стана нереален. Усети дърпане от недрата на земята и заедно с демона започнаха да потъват.

Нова пътека се откри за сетивата му и Ядрото го прикани към себе си.

Ужас и погнуса го изпълниха, докато ядронът влечеше надолу. Демонът все още беше материален в ръцете му, макар останалата част от света да се превръщаше само в сянка. Погледна нагоре и видя как безценното слънце избледняваше.

Хвана се за гледката като за спасително въже, отпусна хватката си и задърпа здраво крака на демона обратно към светлината. Ядронът се разбесува, обезумял, но ужасът даде нови сили на Изрисувания и с безшумен вик на решителност, измъкна съществото обратно на повърхността.

Слънцето беше там, за да ги посрещне, ярко и блажено, и Изрисувания усети, че отново се материализира, а съществото избухва в пламъци. Задра земята с нокти, но той го държеше здраво.

Когато най-накрая пусна овъглената черупка, от цялото му тяло течеше кръв. Лийша изтича при него, но той я избута, все още замаян от ужас. Какъв беше той, щом можеше да намери пътя до Ядрото? Беше ли станал самият той ядрон? Какво чудовище щеше да стане от детето на поквареното му семе?

– Ранен си – възрази тя и отново посегна към него.

– Ще се оправя – каза той и се отдръпна.

Внимателният нежен глас, който бе използвал само преди минути, сега го нямаше, а студеният равен тон на Изрисувания се беше върнал. И наистина, много от по-малките рани и ожулвания вече образуваха коричка.

– Но... – възропта тя, – ами това с...?

– Направих своя избор преди много време и избрах нощта – каза Изрисувания. – За миг реших, че мога да го променя, но... – Той поклати глава. – Сега няма връщане назад.

Взе робата си и се отправи към близкото студено поточе, за да измие раните си.

– Ядроните да те вземат! – извика Лийша към гърба му. – Теб и безумната ти мания!

Тридесета глава Напаст

332 СЗ

Роджър все още спеше, когато се върнаха. Тихо преоблякоха калните си дрехи, с гръб един към друг, после Лийша разтърси Роджър да го събуди, докато Изрисувания оседлаваше конете. Изядоха студената си закуска в мълчание и се озоваха на пътя преди още слънцето да е стигнало далече. Роджър яздеше зад Лийша върху кобилата ù, а Изрисувания беше сам върху грамадния си кон. Гъсти облаци покриваха небето и обещаваха още дъжд.

– Не трябваше ли вече да сме се разминали с вестоносеца, който отива на север? – попита Роджър.

– Прав си – каза Лийша. Огледа се назад-напред по пътя.

Изрисувания сви рамене.

– До обяд ще сме в Хралупата на дърваря – каза той. – Ще ви изпратя дотам и си поемам по пътя.

Лийша кимна.

– Мисля, че така ще е най-добре – съгласи се тя.

– Просто така? – попита Роджър.

Изрисувания наклони глава.

– А ти нещо повече ли очакваше, жонгльоре?

– След всичко, което преживяхме? Нощите да ме вземат, да! – извика Роджър.

– Съжалявам, че те разочаровам – отвърна Изрисувания, – но си имам работа за вършене.

– Не дай си Създателю да мине някоя нощ, без да убиеш нещо – промърмори Лийша.

– Ами онова, за което говорихме? – настоя Роджър. – Аз да пътувам с теб?

– Роджър! – извика Лийша.

– Реших, че е лоша идея – каза му Изрисувания. Хвърли един бърз поглед към Лийша. – Щом музиката ти не може да убива демони, нямам полза от нея. По-добре ще е да съм сам.

– Не бих могла да бъда по-съгласна – намеси се Лийша.

Роджър ù се намуси и бузите ù пламнаха. Той заслужаваше по-добро, тя осъзнаваше това, но не можеше да му предложи утеха или обяснение, когато бе впрегнала цялата си сила, за да сдържи сълзите си.

Тя бе познала истинската същност на Изрисувания. Колкото и да се беше надявала на обратното, тя знаеше, че сърцето му едва ли ще остане отворено за дълго, че всичко, което може би ще имат, е само миг. Но о, как бе желала този миг! Бе искала да се почувства в безопасност в ръцете му, да го усети в себе си. Разсеяно погали коремчето си. Ако той ù беше дал семето си и тя бе забременяла, щеше да засипе детето си с любов, без да се съмнява кой е бащата. Но сега... сред запасите ù имаше достатъчно листа от пом, за да направи това, което трябваше.

Продължиха да яздят в мълчание, а студенината между тях се режеше с нож. Не след дълго свиха по пътя и зърнаха Хралупата на дърваря.

Дори отдалеч се виждаше, че селото е димяща развалина.

***

Роджър се държеше здраво, докато препускаха по пътя. Лийша се беше хвърлила в галоп, веднага щом видя пушека, а Изрисувания я последва. Дори във влагата, огньовете все още бушуваха стръвнишки в Хралупата на дърваря и вдигаха мазен черен дим на талази. Градчето беше опустошено и Роджър откри, че отново изживява разрухата на Речен мост. Останал без дъх, той стисна тайния си джоб преди да си припомни, че талисманът му бе счупен и погубен. Конят отскочи и той отново сграбчи кръста на Лийша, за да не падне.

Оцелелите се виждаха как скитат като мравки в далечината.

– Защо не се опитват да потушат огньовете? – попита Лийша, но Роджър просто остана вкопчен в нея, без отговор.

Когато стигнаха града, те спряха и потресени заоглеждаха опустошението.

– Някои от тези горят от дни – отбеляза Изрисувания и кимна към останките на някога уютните домове.

И наистина, много от постройките бяха овъглени развалини, които едва димяха, но други вече бяха студена пепел. Ханът на Смит, единствената сграда в селото на два етажа, се беше срутил под собствената си тежест и някои от гредите му още тлееха, а на други сгради им липсваха покриви или цели стени.

Лийша се вглеждаше в изпоцапаните, насълзени лица, докато навлизаше все по-навътре в градчето, и разпознаваше всяко от тях. Всички бяха прекалено заети със собствената си мъка, за да забележат малката групичка, която минаваше наблизо. Тя прехапа устна, за да не заплаче.

В центъра на градчето местните бяха събрали мъртвите. Сърцето на Лийша се сви при гледката: поне сто тела, без дори одеяла, с които да ги покрият. Горкият Никлъс. Сайра и майка ù. Пастир Майкъл. Стийв. Деца, които виждаше за пръв път, и възрастни, които познаваше откакто се помни. Някои бяха изгорени, други разкъсани от ядроните, но повечето нямаха и драскотина. Беше чревната инфекция.

Мейри коленичи до купчината и заплака над малък вързоп. Лийша усети как гърлото ù се стяга, но някакси успя да слезе от коня и да се приближи, като сложи ръка на рамото на Мейри.

– Лийша? – попита Мейри, без да вярва на очите си. Миг по-късно се изправи на крака, прегърна силно билкарката и зарида неудържимо.

– Това е Елга – проплака Мейри, като имаше предвид най-малкото си дете, момиченце, ненавършило две години. – Тя... тя си отиде!

Лийша я притисна здраво към себе си и ù загука успокоителни звуци, защото нямаше думи. Други започнаха да я забелязват, но останаха на почтително разстояние, докато Мейри изливаше скръбта си.

– Лийша – шептяха те. – Лийша е дошла. Слава Създателю.

Накрая Мейри успя да се съвземе, отдръпна се и вдигна изцапаната си, кирлива престилка, за да замаже сълзите си.

– Какво се е случило? – попита тихо Лийша. Мейри я погледна с ококорени очи и сълзите отново ги изпълниха. Затрепери, неспособна да проговори.

– Чума – каза познат глас, Лийша се обърна и видя Джона, който тежко се приближаваше към нея с помощта на бастун. Пастирската му роба беше изрязана около единия му крак, който в долната си част имаше шина и стегнати превръзки на кръвави петна. Лийша го прегърна и погледна многозначително към крака.

– Счупен пищял – каза той и махна с ръка пренебрежително. – Вика се погрижи за това. – Лицето му помръкна. – Беше едно от последните неща, които направи, преди да се предаде.

Лийша опули очи.

– Вика е мъртва? – попита тя потресено.

Джона поклати глава.

– Не още, но чумата я хвана и бълнува от треската. Не ù остава много. – Той се огледа наоколо. – Вероятно на никой от нас не му остава много – каза той тихо, за да чуе само Лийша. – Боя се, че си избрала лош момент да се върнеш, Лийша, но сигурно и това е част от плана на Създателя. Ако беше почакала и ден повече, може би нямаше да има ни един дом, при който да се завърнеш.

Очите на Лийша станаха твърди.

– Не искам повече да чувам подобни глупости! – смъмри го тя. – Къде е Вика? – тя обиколи наоколо и огледа малката тълпа. – Създателю, къде са всички?

– Свещения дом – каза Джона. – Болните до един са там. Тези, които се излекуваха или бяха благословени въобще да не падат в жертва, са навън и събират мъртвите или ги оплакват.

– Тогава значи там отиваме – каза Лийша и се мушна под ръката на Джона за опора, докато вървят. – Сега ми кажи какво се случи. Всичко.

Джона кимна. Лицето му беше бледо, очите хлътнали. Беше влажен от пот и очевидно бе загубил голямо количество кръв, а болката си успяваше да потисне единствено с огромна мобилизация на волята. Зад тях Роджър и Изрисувания ги следваха мълчаливо, заедно с повечето селяни, видели, че Лийша е дошла.

– Чумата тръгна преди месеци – започна Джона, – но Вика и Дарси казаха, че е просто настинка и не ù обърнаха внимание. Някои от тези, които я хванаха, най-вече младите и силните, бързо се оправиха, но други останаха на легло седмици наред, а някои дори си отидоха. И все пак изглеждаше като обикновена чревна инфекция, докато не се разрази. Здрави хора се разболяваха изведнъж и само за една нощ губеха силите си, и заповаха да бълнуват.

– Тогава тръгнаха пожарите – каза той. – Хората рухваха в домовете си със свещ или лампа в ръка или бяха прекалено болни, за да се погрижат за защитите си. Когато твоят баща и повечето от останалите защитници легнаха болни, мрежите по целия град започнаха да пропадат, особено с всичките тези пушеци и сажди във въздуха, които скриват защитите. Борихме се с пламъците със всички сили, но все повече и повече хора легнаха болни и нямаше достатъчно помощ.

– Смит събра оцелелите в няколко защитени сгради, колкото се може по-надалеч от пожарите с надеждата, че така ще спаси повече хора, но това само разнесе чумата по-бързо. Сайра припаднала миналата нощ по време на бурята, съборила газена лампа и от нея скоро пламнал целия хан. Хората трябваше да избягат в нощта...

Той се задави и Лийша го потупа по гърба, без да се нуждае да чуе повече. Можеше да си представи съвсем ясно какво се е случило после.

Свещеният дом беше единствената сграда в Хралупата на дърваря, направена изцяло от камъни, беше удържал на горящите сажди във въздуха и сега стоеше гордо, напук на разрухата. Лийша мина през гигантската порта и дъхът ù секна от ужас. Пейките бяха изнесени и едва ли не всеки сантиметър от пода беше покрит със сламеници почти без разстояние помежду им. Около двеста човека лежаха и стенеха; много от тях, плувнали в пот, се мятаха, докато други, самите те отслабнали от болестта, се опитваха да ги удържат. Видя Смит в безсъзнание върху един сламеник и Вика недалеч от него. Още две от децата на Мейри и други, толкова много други. Но от баща ù нямаше и следа.

Жена погледна към тях, когато влязоха. Беше побеляла преждевременно и изглеждаше изпита и измъчена, но Лийша веднага разпозна набитата ù фигура.

– Слава Създателю – каза Дарси, щом забеляза Лийша.

Билкарката пусна Джона и отиде бързо при нея, за да поговорят. След няколко минути се върна при Джона.

– Колибата на Бруна все още ли съществува? – попита тя.

Джона сви рамене.

– Да, доколкото знам – каза той. – Никой не е ходил там, откакто почина. Почти две седмици вече.

Лийша кимна. Колибата на Бруна беше далеч от самото село, скрита зад множество дървета. Едва ли саждите бяха прекъснали защитите ù.

– Трябва да отида там и да донеса от резервите – каза тя и излезе обратно навън. Отново заваля, небето бе мрачно и безнадеждно.

Роджър и Изрисувания бяха там, заедно с групичка от местните хора.

– Това наистина си ти – каза Бриана и изтича да прегърне Лийша.

Евин стоеше недалеч от нея и в ръцете си държеше малко момиченце, а до него беше Калън, пораснал висок, макар да нямаше и десет години.

Лийша отвърна сърдечно на прегръдката.

– Някой да е виждал баща ми? – попита тя.

– Той е у дома, където и ти би трябвало да бъдеш – чу се глас, Лийша се обърна и видя майка си да приближава с Гаред по петите. Лийша не знаеше дали да почувства облекчение или ужас при вида им.

– Идваш да видиш как са всички, освен собственото ти семейство? – запита Илона.

– Мамо, аз само просто... – започна Лийша, но майка ù я прекъсна.

– Само това, само онова! – извика Илона. – Все причини да обърнеш гръб на собствения си род, когато ти е удобно! Горкият ти баща върви към убежището на смъртта, а аз те намирам тук... !

– Кой е с него? – прекъсна я Лийша.

– Чираците му – отвърна Илона.

Лийша кимна.

– Кажи им да го доведат тук при останалите – каза тя.

– Няма да сторя нищо подобно! – извика Илона. – Да го вдигна от удобното пухено легло, за да го сложа на някой въшлив сламеник в тая чумава стая? – Тя сграбчи Лийша за ръката. – Ти ще дойдеш да го видиш веднага! Ти си му дъщеря!

– Не мислиш ли, че знам това? – възрази Лийша и отскубна ръката си. Сълзите се стичаха по бузите ù, но тя не направи опит да ги изтрие. – Смяташ ли, че съм имала нещо друго наум, когато зарязах всичко и напуснах Анжие? Но той не е единственият човек в града, мамо! Не мога да изоставя всички, за да се грижа за един човек, дори това да е баща ми!

– Ти си истинска глупачка, ако смяташ, че тия хора не са мъртви вече – каза Илона и из тълпата се разнесоха сподавени възклицания. Посочи каменните стени на Свещения дом. – Тези защити ще удържат ли на ядроните през нощта? – попита тя, привличайки вниманието на всички към камъка, почернен от пушек и пепел. Действително, почти нямаше защита, която да се вижда.

Приближи се до Лийша и понижи глас.

– Къщата ни е далеч от останалите – прошепна тя. – Може да е последният защитен дом в цялата Хралупа. Няма да побере всички, но ще спаси нас, ако се прибереш у дома!

Лийша ù удари шамар. Право в лицето. Илона се озова в калта и остана там втрещена, притиснала ръка към почервеняващата си буза. Гаред изглеждаше готов да се хвърли върху Лийша и да я отнесе, но тя го спря с хладен поглед.

– Няма да се скрия и да оставя приятелите си на ядроните! – изкрещя тя. – Ще намерим начин да защитим Свещения дом и тук ще удържим на атаката. Заедно! И ако някакви демони посмеят да дойдат и се опитат да отнемат децата ми, аз разполагам с тайни на огъня, които ще ги изгорят от този свят!

Децата ми, помисли си Лийша сред внезапната тишина, която настана. Сега аз Бруна ли съм, за да гледам на тях по този начин? Тя се огледа, видя изплашените, осаждени лица, видя как нито едно от тях не се възпротиви, и за пръв път осъзна, че що се отнася до тях, тя беше Бруна. Сега тя беше билкарката на Хралупата на дърваря. Понякога това означаваше да ги лекува, но друг път...

Друг път означаваше щипка пипер в очите или изгаряне на дървесен демон в двора им.

Изрисувания пристъпи напред. Хората зашептяха, когато го зърнаха, привидение в роба и с качулка, което бе останало незабелязано само допреди секунда-две.

– Не само дървесни демони ще ти се изпречат – каза той. – Огнените демони ще останат очаровани от огъня ти, а въздушните ще се реят над него. Разрушаването на града ти може дори да е привлякло каменни демони от подножието на хълмовете. Ще чакат залеза на слънцето.

– Всички ще умрем! – извика Анди и Лийша усети как сред тълпата се надигна паника.

– Теб какво те интересува? – поиска да узнае тя от Изрисувания. – Ти спази обещанието си и ни доведе дотук! Качвай се на ужасния си ядронски кон и си върви! Остави ни на съдбата ни!

Но Изрисувания поклати глава.

– Заклех се да не давам нищо на ядроните и повече няма да наруша обещанието си. Ядрото да ме вземе, ако да им оставя Хралупата на дърваря.

Обърна се към тълпата и дръпна назад качулката си. Нададоха се възклицания от ужас и страх, но за миг надигащата се паника стихна. Изрисувания се възползва от този момент.

– Когато ядроните дойдат до Свещения дом тази нощ, аз ще се изправя пред тях и ще се бия! – заяви той.

Чу се всеобщо ахване и в очите на мнозина проблесна искрата на разпознаването. Историите за татуирания мъж, който убива демони, бяха стигнали и до тук.

– Някой от вас ще ме последва ли? – попита той.

Мъжете се спогледаха със съмнение. Жените ги хванаха за ръцете и ги замолиха с очи да не казват нищо безразсъдно.

– Какво можем да направим, освен да бъдем разкъсани на парчета? – извика Анди. – Няма такова нещо, дето да убие демон!

– Грешиш – каза Изрисувания, с тежки крачки отиде до Здрачен танцьор и вдигна нещо, загърнато в платно. – Дори каменен демон може да бъде убит – каза той, отви дълъг, крив предмет и го хвърли в калта пред селяните.

Беше дълъг метър от широката си счупена основа, до острия си връх, гладък и оцветен в грозно жълто-кафяво, като прогнил зъб. Докато селяните стояха зяпнали, блед слънчев лъч проби през облачното небе и го освети. Дори в калта, предметът започна да пуши и свежите капчици ситен дъжд, които падаха върху него, запращяха.

След секунда рогът на каменния демон лумна в пламъци.

– Всеки демон може да бъде убит! – извика Изрисувания, извади защитено копие от Здрачен танцьор и го заби в горящия рог. Блесна светлина и рогът избухна в огнени пръски като празничен фойерверк.

– Мили Създателю – каза Джона и нарисува защита във въздуха. Много от селяните последваха примера му.

Изрисувания скръсти ръце.

– Мога да правя оръжия, които хапят ядроните – каза той, – но те са безполезни, ако няма ръце, които да ги владеят, затова ви питам отново, кой ще се бие до мен?

Последва дълго мълчание. Тогава прозвуча едно „Аз”. Изрисувания се обърна и с изненада видя как Роджър дойде и застана до него.

– И аз – каза Йон Грей и пристъпи напред. Подпираше се тежко на басуна си, но в очите му имаше решителност. – Повече от седемдесет години гледам как идват и ни взимат, един по един. Ако тази нощ ще ми е последната, тогава искам да се изплюя в едно ядронско око преди края.

Останалите хралупари стояха слисани, но тогава Гаред направи крачка напред.

– Гаред, глупако, какво правиш? – поиска да узнае Илона и сграбчи ръката му, но гигантският дървар отхвърли нейната. Посегна колебливо и изтръгна защитеното копие от калта. Сведе поглед и се загледа съсредоточено в защитите по дължината му.

– Тате беше разкъсан от ядрони миналата нощ – каза той с нисък, яден тон. Сграбчи оръжието и, оголил зъби, погледна нагоре към Изрисувания. – Ще им го върна тъпкано.

Думите му пробудиха и други. Един по един и на групички, някои със страх, други с гняв, а още повече с отчаяние, хората от Хралупата на дърваря се изправиха, за да посрещнат идващата нощ.

– Глупаци – изсъска Илона и гневно се изнесе.

***

– Нямаше нужда да правиш това – каза Лийша с ръце, обгърнали кръста на Изрисувания, докато Здрачен танцьор препускаше нагоре по пътя към колибата на Бруна.

– За какво ти е безумна мания, ако не помага на хората? – отвърна той.

– Бях ядосана тази сутрин – каза Лийша. – Не исках да кажа това.

– Напротив, искаше – увери я Изрисувания. – И не си сгрешила. Бях толкова обзет от това, срещу което се бия, че забравих всъщност за какво се бия. През целия си живот съм мечтал само и единствено да убивам демони, но каква полза има, ако убивам демони сред дивата природа, а забравям за онези, които всяка нощ преследват хора?

Спряха при колибата, Изрисувания скочи и ù подаде ръка. Лийша се усмихна и му позволи да ù помогне да слезе.

– Къщата все още е невредима – каза тя. – Всичко нужно би трябвало да е вътре.

Влязоха в колибата, като Лийша възнамеряваше веднага да се отправи към запасите на Бруна, но връзката ù с мястото изведнъж я съкруши. Осъзна, че никога повече няма да види Бруна, няма да чуе ругатните ù, няма да я смъмри, че плюе на пода, няма да черпи от мъдростта ù, нито да се смее на грубите ù шеги. Този период от живота ù беше приключил.

Но нямаше време за сълзи, така че Лийша подтисна чувствата си, отиде до аптечката и започна да събира буркани и шишенца и да ги тика в престилката си, а други подаваше на Изрисувания, който бързо ги опаковаше и ги товареше на Здрачен танцьор.

– Не разбирам, защо ти бях нужен за това – каза той. – Би трябвало да чертая защити по оръжия. Остават ни само няколко часа.

Тя му подаде последните билки и когато той им намери място при останалите, го отведе до средата на стаята, издърпа килима и разкри капак на пода. Изрисувания го отвори вместо нея и пред тях се откриха дървени стълби, водещи надолу в мрака.

– Да донеса ли свещ? – попита той.

– Категорично не! – изрева Лийша.

Изрисувания сви рамене.

– Аз виждам достатъчно добре.

– Извинявай, не исках да ти се сопвам – каза тя.

Пресегна се към един от многото джобове на престилката си и извади две малки шишенца. Изля съдържанието на едното в другото и го разклати, при което се получи мека светлина. Вдигна шишенцето и поведе Изрисувания надолу по плесенясалите стъпала към прашно мазе. Стените бяха от отъпкана пръст, а по носещите греди имаше изрисувани защити. Малкото пространство беше препълнено от щайги със запаси, полици с бутилки и буркани, и огромни бъчви.

Лийша отиде до една от лавиците и взе кутия с огнени клечки.

– Огънят наранява дървесните демони – замисли се тя. – А какво би направил силният разтворител?

– Не знам – каза Изрисувания.

Лийша му подаде кутията, приведе се на колене и затършува сред стъклениците на един долен рафт.

– Скоро ще разберем – каза тя и му подаде голяма стъклена бутилка, пълна с прозрачна течност. Тапата ù също беше стъклена, здраво закрепена с усукана мрежа от тънка тел.

– Маста и олиото ще ги направят неустойчиви – промърмори Лийша, без да спира да тършува. – И ще горят с горещ и силен пламък, дори в дъжда...

Тя му подаде две запечатани с восък глинени стомни.

Последваха още предмети. Гърмящи пръчки, които обикновено се използваха за взривяването на упорити дънери, и кутията с празничните фишеци на Бруна: фойерверки, огнесвирки и хвърлибумчета.

Накрая тя го отведе в дъното на мазето до грамадна водна бъчва.

– Отвори я – каза тя на Изрисувания. – Внимателно.

Той изпълни заръката и откри четири керамични стомни, които леко се поклащаха във водата. Обърна се към Лийша и я погледна с любопитство.

– Това – каза тя – е течен демоногън.

***

Пъргавите, защитени копита на Здрачен танцьор ги отведоха до къщата на бащата на Лийша за минути. Отново носталгията връхлетя Лийша и отново тя изтика емоциите настрана. Колко часа оставаха до залез? Не достатъчно. Това беше сигурно.

Децата и възрастните бяха започнали да пристигат, събираха се на двора. Бриана и Мейри вече им бяха дали задача да събират инструменти. Очите на Мейри бяха празни, докато гледаше децата. Трудно я убедиха да остави двете си деца в Свещения дом, но накрая разумът надделя. Баща им беше решил да се бие и ако нещата се обърнеха на зле, децата щяха да се нуждаят от майките си.

Още при самото им идване, Илона излезе гневно от къщата..

– Твоя идея ли беше това? – настоя тя. – Да превърнеш къщата ми в обор?

Лийша си проправи път покрай нея и заедно с Изрисувания влязоха вътре. Илона нямаше избор, освен да ги последва.

– Да, майко – каза тя. – Беше моя идея. Може да нямаме място за всички, но децата и възрастните, които до този момент са избегнали дезинтерията, ще бъдат тук в безопасност, каквото и да се случи.

– Няма да го допусна! – изрева Илона.

Лийша се извърна към нея.

– Нямаш избор! – извика тя. – Беше права, когато каза, че имаме единствените здрави защити в града, така че ако искаш остани да се мъчиш тук в тази претъпкана къща, ако искаш се изправи и се бий редом с другите. Но Създателят ми е свидетел, младите и старите тази нощ остават зад защитите на татко.

Илона я изгледа свирепо.

– Нямаше да ми говориш така, ако баща ти беше здрав.

– Ако той беше здрав, сам щеше да ги покани – каза Лийша, без да отстъпва и на сантиметър.

Обърна се към Изрисувания.

– Работилницата за хартия е зад тези врати – каза му тя и ги посочи. – Там ще разполагаш с пространство за работа и със защитните инструменти на баща ми. Децата събират всички оръжия в града и ще ти ги донесат.

Изрисувания кимна и изчезна в работилницата без да продума.

– Откъде успя да го намериш тоя? – попита Илона.

– Спаси ни от демони по пътя – отвърна Лийша и тръгна към стаята на баща си.

– Не знам дали ще си му от полза – предупреди я Илона и сложи ръка на вратата. – Акушерката Дарси каза, че сега е в ръцете на Създателя.

– Глупости – каза Лийша, влезе в стаята и веднага изтича до баща си. Той беше блед и влажен от пот, но това не я отблъсна. Сложи ръка на челото му, после прокара чувствителните си пръсти по врата, китките и гърдите му. Докато работеше, питаше майка си за симптомите, кога са се проявили и какво са опитвали досега с акушерката Дарси.

Илона кършеше ръце, но отговаряше колкото се може по-изчерпателно.

– Много от останалите са по-зле – каза Лийша. – Татко е по-силен, отколкото го мислиш.

За пръв път Илона нямаше омаловажаващ коментар.

– Ще му сваря отвара – каза Лийша. – Ще трябва да му се дава редовно, поне на всеки три часа.

Тя взе парче пергамент и нахвърли няколко предписания с бърза ръка.

– Няма да останеш с него? – попита Илона.

Лийша поклати глава.

– Има близо двеста човека в Свещения дом, които се нуждаят от мен, мамо – каза тя, – а много от тях са по-зле от татко.

– Имат Дарси, която да се грижи за тях – възрази Илона.

– Дарси изглежда сякаш не е спала, откакто е тръгнала заразата – каза Лийша. – Ходи като мъртвец, но дори да беше в най-добрата си форма, не бих ù поверила лечението на тази болест. Ако останеш с татко и следваш инструкциите ми, по-вероятно ще е той да види зората, отколкото мнозина други в Хралупата на дърваря.

– Лийша? – простена баща ù. – Т’в ти ли си?

Лийша дотърча при него, седна на ръба на леглото и хвана ръката му.

– Да, татко – каза тя, докато очите ù се пълнеха със сълзи, – аз съм.

– Ти дойде – прошепна Ърни и устните му се извиха в бавна усмивка. Пръстите му стиснаха безсилно ръката на Лийша. – Знаех си, че ще дойдеш.

– Разбира се, че ще дойда – каза Лийша.

– Но трябва да вървиш – въздъхна Ърни. Когато Лийша не му отвърна, той я потупа по ръката. – Чух какво каза. Върви да направиш каквото трябва. Само като те видях, получих нови сили.

Лийша прохлипа леко, но се опита да го замаскира като смях. Целуна го по челото.

– Толкова ли е зле? – прошепна Ърни.

– Много хора ще умрат тази нощ – отвърна Лийша.

Ръката на Ърни стисна по-здраво нейната и той се поизправи.

– Тогава се погрижи да не са повече, отколкото трябва – каза той. – Гордея се с теб и те обичам.

– Обичам те, татко – отвърна Лийша и го прегърна силно. Избърса очите си и излезе от стаята.

***

Роджър правеше салта по миниатюрната пътека в импровизираната лечебница, пресъздавайки дръзкия начин, по който Изрисувания ги бе спасил преди няколко нощи.

– Но тогава – продължи той, – между нас и лагера застана най-грамадния каменен демон, който някога съм виждал.

Той скочи върху една маса, вдигна нагоре ръце във въздуха и ги размаха, за да покаже, че дори тази височина не е достатъчна да предаде правдиво размерите на звяра.

– Четири метра и половина беше той – каза Роджър, – със зъби като копия и рогата опашка, която може да смачка кон. Лийша и аз спряхме на място, но подвоуми ли се Изрисувания? Не! Той продължи напред, спокоен като празнична сутрин и погледна чудовището право в очите.

Роджър се наслаждаваше на ококорените очи, които го заобикаляха, и се поколеба, оставяйки напрегнатата тишина да се сгъсти, преди да каже „Бам!” и да плесне с ръце. Всички подскочиха.

– Просто ей така – каза Роджър – конят на Изрисувания, черен като нощта и самият той като демон, прониза с рогата си гърба на демона.

– Конят е имал рога? – попита старец и повдигна сивата си вежда, гъста и чорлава като катерича опашка. Стоеше подпрян на сламеника си и пънчето на десния му крак поеше превръзките с кръв.

– О, да – потвърди Роджър, като мушна пръсти зад ушите си и предизвика кашлящи смехове. – Огромни, от лъскав светъл метал, прикрепени за оглавника и силно заострени, с мощни защити, врязани в тях! Най-великолепният звяр, който някога сте виждали, е той! Копитата му удариха звяра като гръмотевици и когато повали демона на земята, ние се затичахме към кръга и бяхме в безопасност.

– Ами конят? – попита едно дете.

– Изрисувания подсвирна... – Роджър сложи пръсти на устните си и издаде пронизителен звук – ... и конят му се впусна през демоните, скочи над защитите и право в кръга.

Запляска с ръце бедрата си като звук от галопиране и скочи за да илюстрира идеята.

Пациентите бяха запленени от историята му и това отвлече вниманието от болестта им и надвисналата нощ. Нещо повече, Роджър знаеше, че им дава надежда. Надежда, че Лийша може да ги излекува. Надежда, че Изрисувания може да ги опази.

Щеше му се да може да даде надежда и на себе си.

***

Лийша беше поръчала на децата да изтъркат големите казани, в които баща ù правеше хартиена каша, за да свари в тях отвари в много по-големи количества, отколкото някога бе опитвала. Дори запасите на Бруна свършиха бързо и тя повика на помощ Бриана, която изпрати децата навред за прасекоренче и други билки.

Очите ù често-често прескачаха към слънчевата светлина, която се процеждаше през прозореца, и Лийша я гледаше как пълзи по пода на работилницата. Денят вървеше към своя край.

Недалеч от нея, Изрисувания работеше с подобна скорост, а ръката му се движеше с фина прецизност, докато рисуваше защити по брадви, чукове, копия, стрели и прашки. Децата му носеха всичко, което би могло да се използва за оръжие, събираха готовата продукция в момента, в който боята изсъхваше, и я товареха навън в каручки.

От време на време някой нахлуваше в стаята, за да предаде съобщение на Лийша или на Изрисувания. Те даваха бързи инструкции, изпращаха куриера и се връщаха към работата си.

Когато им останаха само два часа до залез слънце, те откараха каручките обратно през нестихващия дъжд към Свещения дом. Селяните прекъснаха работа, щом ги видяха, и се втурнаха да помагат на Лийша да разтовари лековете си. Няколко отидоха при Изрисувания да му помогнат с разтоварването на каручката му, но само с един поглед той ги отказа.

Лийша отиде при него с тежка каменна стомна в ръце.

– Тъпчиплевел и небесниче – каза тя и му я подаде. – Смеси ги с храната на три крави и се погрижи да изядат всичко.

Изрисувания взе стомната и кимна.

Когато тя се обърна, за да отиде в Свещения дом, той я хвана за ръката.

– Вземи това – каза той и ù подаде едно от личните си копия.

Беше дълго метър и половина, изработено от лекото дърво на ясен. Мощни защити бяха издълбани в металния връх, наточен като бръснач. Защити бяха инкрустирани и по дръжката му – отбранителни, лакирани здраво и гладко – а на краят на копието беше подсигурен със стоманена защитена капачка.

Лийша го погледна със смесени чувства, без да помръдне за да го вземе.

– Какво точно очакваш да направя с това? – попита тя. – Аз съм билк...

– Не е сега времето за декламации на билкарската клетва – каза Изрисувания и тикна оръжието в ръцете ù. – Импровизираната ти лечебница почти няма защити. Ако нашият строй поддаде, това копие може да се окаже единственото, което стои между ядроните и твоите повереници. Тогава какво ще изисква твоята клетва?

Лийша се намръщи, но взе оръжието. Потърси в очите му нещо повече, но защитите му си бяха отново по местата и вече не можеше да види сърцето му. Искаше да захвърли копието и да го обгърне с ръце, но нямаше да понесе да бъде отблъсната отново.

– Ами... късмет – успя да каже тя.

Изрисувания кимна.

– И на теб.

Той се обърна и тръгна към каручката си, а Лийша остана да гледа след него и ù идеше да изкрещи.

***

Мускулите на Изрисувания се отпуснаха, когато се отдалечи. Беше напрегнал цялата си воля, за да ù обърне гръб, но тази вечер не можеха да си позволят да объркват чувствата си един на друг. Изтласка Лийша от ума си и се концентрира върху предстоящата битка. Красианската свещена книга, Евджахът, описваше завоеванията на Каджи, първият Избавител. Той я беше изследвал подробно, докато учеше красиански.

Военната философия на Каджи беше свещена в Красия и беше помагала на воините ù векове наред в нощните им битки с ядроните. Имаше четири божествени закона, които направляваха битката. Бъдете единни в целите си и следвайте един водач. Вие изберете кога и къде да се биете. Приспособете се към това, което не можете да контролирате, останалото подгответе. Атакувайте по начини, които враговете ви няма да очакват, като откриете и се възползвате от слабите им места.

Красианският воин се учеше още от раждането си, че пътят към спасението е в избиването на алагаи. Когато Джардир изискваше от тях да прескочат безопасността на защитите си, те го правеха без колебание, биеха се и умираха, спокойни в убедеността си, че служат на Еверам и че ще бъдат възнаградени в отвъдното.

Изрисувания се страхуваше, че на хралупари ще им липсва същото единство на цел, защото няма да успеят да се отдадат на битката, но докато ги гледаше как тичат напред-назад и се подготвят, си помисли, че може би ги подценява. Дори в Потока на Тибит всички идваха и заставаха зад съседите си в тежки времена. Именно това поддържаше живота и цъфтежа на селцата, макар да нямаха защитени стени. Ако можеше да ги увлече, да не им позволява да се отчайват, когато се надигнат демоните, тогава може би щяха да се сражават като един.

Ако ли не, всички в Свещения дом щяха да умрат тази нощ.

Силата на отбраната на Красия се дължеше толкова на втория закон на Каджи за избор на собствен терен, колкото и на самите воини. Красианският лабиринт бе внимателно проектиран да предлага на дал’Шарум пластове защита и за да насочва демоните към места, където бойците ще имат преимущество.

Едната страна на Свещения дом гледаше към гори, в които властваха дървесните демони, а други две гледаха към разрушените улици и останките от града. Прекалено много места, където демоните можеха да се покрият или да останат невидими. Но отвъд калдаръма на главния вход беше градския площад. Ако успееха да насочат демоните нататък, може би имаха шанс.

Нямаше как да почистят мазната пепел от грапавия камък на стените на Свещения дом и да му подновят защитите в дъжда, затова заковаха дъски по прозорците и огромните врати, и надраскаха бързи защити с тебешир по дървото. Влизането се ограничаваше до един малък страничен вход със защитени камъни около вратата. На демоните щеше да им е по-лесно да минат през стената.

Самото присъствие на хора навън посред нощ щеше да подейства като магнит за демоните, но въпреки това Изрисувания се беше постарал да отклони ядроните от страничните крила на сградата, така че те да се насочат по пътя на най-малкото съпротивление и да атакуват откъм далечния край на площада. По негови наставления селяните бяха сложили препятствия около другите страни на Свещения дом, бяха разпръснали набързо скалъпени защитни стълбове и знаци, върху които той беше изписал защити за объркване. Всеки демон, който минеше покрай тях, за да атакува стените на сградата, щеше да забрави намеренията си и неминуемо щеше да бъде привлечен от суматохата на площада.

От едната страна на площада имаше дневна кошара за добитъка на духовния пастир. Беше малка, но новите ù защитни стълбове бяха силни. Няколко животни кръжаха около мъжете, които вътре издигаха груб подслон.

Другата страна на площада беше осеяна с окопи, които бързо се пълнеха с кална дъждовна вода, и чиято цел беше да подтикнат огнените демони да поемат по по-лесен път. Мазната течност на Лийша плуваше в дебел слой над водата.

Селяните се бяха справили добре с изпълнението на третия закон на Каджи, подготовката. Неспирният дъжд беше направил площада хлъзгав, тънък пласт кал се образуваше върху здраво отъпканата пръст. Вестоноските кръгове на Изрисувания бяха поставени по бойното поле, както бе заръчал, като точки на засада и отстъпление; беше изкопана и дълбока яма, покрита с кален брезент. Хората разстилаха дебел пласт лепкава мазнина с метли по калдаръма.

И четвъртият закон, да атакуват враговете по неочакван начин, щеше да се изпълни от само себе си.

Ядроните въобще нямаше да очакват атака.

– Направих каквото ми заръчахте – каза мъж, който се приближи, докато той размишляваше над терена.

– А? – каза Изрисувания.

– Аз съм Бен, сър – отвърна човекът. – Съпругът на Мейри. – Изрисувания продължи да го гледа втренчено. – Духачът на стъкло – поясни той и в очите на Изрисувания най-накрая се просветна блясъкът на разпознаването.

– Да видим тогава – каза той.

Бен извади малко стъклено плоско шише.

– Тънко е, както поискахте – каза той. – Чупливо.

Изрисувания кимна.

– Колко такива успяхте да направите с чираците? – попита той.

– Три дузини – отвърна Бен. – Мога ли да попитам за какво са?

Изрисувания поклати глава.

– Ще разбереш достатъчно скоро – каза той. – Донеси ги и ми намери някакви дрипи.

Следващият, който отиде при него, беше Роджър.

– Видях копието на Лийша – каза той. – Дойдох за своето.

Изрисувания поклати глава.

– Ти няма да се биеш – каза той. – Оставаш вътре с болните.

Роджър зяпна към него.

– Но ти си казал на Лийша...

– Да ти дам копие би означавало да ти отнема силата – прекъсна го Изрисувания. – Музиката ти ще се изгуби във врявата навън, но вътре ще бъде по-силна от сто копия. Ако ядроните пробият, ще разчитам на теб да ги удържиш, докато не дойда.

Роджър се намръщи, но кимна и се отправи към Свещения дом.

Други вече чакаха за вниманието му. Изрисувания изслуша сведенията за напредъка им и възложи нови задачи, които те на мига се хвърлиха да изпълняват. Селяните действаха с интуитивна бързина, като зайци, готови да побегнат във всеки момент.

Веднага щом ги отпрати, Стефни дойде с гневна походка, следвана от група ядосани жени.

– Какво трябва да значи това, че ни пращаш в колибата на Бруна? – настоя да узнае тя.

– Защитите там са силни – отвърна Изрисувания. – Няма място за вас в Свещения дом, нито в къщата на семейството на Лийша.

– Това не ни интересува – каза Стефни. – Ще се бием.

Изрисувания я погледна. Стефни беше миниатюрна жена, едва метър и петдесет, и слаба като тръстика. Беше доста навлязла в петдесетте и кожата ù беше тънка и груба, сякаш мъртва и износена. Дори най-дребният дървесен демон би се извисявал над нея.

Но погледът в очите ù му подсказа, че това нямаше значение. Тя щеше да се бие, независимо какво щеше да ù каже той. Красианците може и да не позволяваха на жените да влизат в бой, но това беше техният недостатък. Той нямаше да откаже на никой, който иска да се изправи срещу демоните в нощта. Взе копие от каручката си и ù го подаде.

– Ще ти намерим място – обеща той.

Т ъй като очакваше отпор, Стефни беше стъписана, но взе оръжието, кимна веднъж и се оттегли. Другите жени се изредиха при него и той подаде копие на всяка.

Мъжете дойдоха веднага, като видяха, че Изрисувания раздава оръжия. Дърварите си взеха обратно собствените си брадви и загледаха с подозрение прясно изрисуваните защити. Досега не бе имало случай секира да мине през демонска броня.

– Това няма да ми трябва – каза Гаред и върна копието на Изрисувания. – Не съм от тея дет’ размахват няк’ва пръчка наоколо, но знам да въртя брадвата.

Един от дърварите доведе момиче със себе си, може би на тринадесет лета.

– Казвам се Флин, сър – каза той. – Дъщеря ми Уонда понякога идва на лов с мен. Не мога да я пусна ей тъй посред нощ навън, ама ако я оставите с лък зад защитите, ще видите, че прицелът ù е точен.

Изрисувания погледна момичето. Висока и грозновата, тя приличаше на баща си по големина и сила. Той отиде до Здрачен танцьор и свали собствения си тисов лък, заедно с тежките стрели към него.

– Това няма да ми потрябва довечера – каза ù той и посочи към висок прозорец на покрива на Свещения дом. – Виж дали ще можеш да изкъртиш достатъчно дъски, за да стреляш оттам – посъветва я той.

Уонда взе лъка и побегна. Баща ù се поклони и отстъпи назад.

Пастир Джона докуцука при него на свой ред.

– Ти би трябвало да си вътре и не на този крак – каза Изрисувания, който никога не се бе чувствал спокоен в компанията на свещеници. – Ако не можеш да носиш товар или да копаеш окоп, само се пречкаш тук.

Пастир Джона кимна.

– Просто исках да погледна подготовката по отбраната – каза той.

– Би трябвало да издържи – каза Изрисувания с повече увереност, отколкото чувстваше.

– Ще издържи – каза Джона. – Създателят няма да остави тези в дома си без убежище. Затова ни изпрати теб.

– Аз не съм Избавителят, пастире – каза Изрисувания и се намръщи. – Никой не ме е пращал и нищо за тази нощ не е сигурно.

Джона се усмихна отстъпчиво, както един възрастен би се отнесъл към невежеството на дете.

– Значи е съвпадение, че се появи, когато ни трябваше помощ? – попита той. – Не съм аз този, който ще каже дали ти си Избавителят или не, но ти си тук, както всеки един от нас, защото Създателят те е сложил тук, а зад действията му винаги има причина.

– Имал е причина да зарази половината в село? – попита Изрисувания.

– Не се правя, че виждам пътищата му – спокойно каза Джона, – но въпреки това знам, че са там. Един ден ще погледнем назад и ще се чудим, как сме могли да не ги видим.

***

Дарси клечеше изтощена до Вика и се опитваше да охлади трескавото ù чело с влажна кърпа, когато Лийша влезе в Свещения дом.

Тя отиде право при тях и взе компреса от Дарси.

– Иди да поспиш – каза тя като видя умората в очите на жената. – Слънцето ще залезе скоро и тогава всички ще се нуждаем от силите си. Иди. Почини си, докато все още можеш.

Дарси поклати глава.

– Ще си почина, когато ме изядат ядроните – каза тя. – Дотогава ще работя.

Лийша се замисли за миг над думите ù и кимна. Бръкна в престилката си и извади нещо черно и смолисто, увито в хартия, намазана с восък.

– Дъвчи това – каза тя. – Утре ще се почувстваш като изядена, но тази нощ ще те държи будна.

Дарси кимна, пое дъвката и я пъхна в устата си, а Лийша се наведе да прегледа Вика. Взе мях закачен на рамото ù и издърпа тапата.

– Помогни ù да се поизправи – каза тя и Дарси изпълни заръката, като повдигна Вика така, че Лийша да ù даде отварата. Тя изкашля малко от нея навън, но Дарси започна да масажира гърлото ù и ù помогна да преглътне, докато Лийша не остана доволна.

Лийша се изправи и огледа сякаш безкрайната маса от проснати тела. Беше направила сортировка и се беше погрижила за най-тежко пострадалите, преди да се отправи към колибата на Бруна, но имаше още много болежки, които се нуждаеха от лечение, кости за наместване и рани за зашиване, да не говорим за тикането на отвари в дузини гърла в безсъзнание.

Ако разполагаше с време, тя беше убедена, че би се справила с чревната инфекция. Може би неколцина бяха в по-напреднал стадий на болестта и щяха дълго да се възстановяват или дори да умрат, но повечето деца щяха да се оправят.

Ако оцелееха през нощта.

Тя привика доброволците да се съберат, раздаде им лекарства и им обясни какво да очакват и да правят, когато ранените отвън започнеха да прииждат.

***

Роджър гледаше как Лийша и останалите работят, и се почувства като страхливец, докато настройваше цигулката си. Дълбоко в себе си знаеше, че Изрисувания беше прав: трябва да използва силните си страни, както Арик винаги беше казвал. Но и така криенето зад каменни стени, докато другите се готвеха за битка, не започна да му изглежда по-смело.Неотдавна самата мисъл да остави цигулката си, за да хване оръжие, го бе отвращавала, но вече се беше уморил да се крие, докато другите умираха за него.

Ако доживееше, за да разкаже, той си представяше, че „Битката при Хралупата на дърваря” ще се превърне в история, която ще надживее и децата на децата му. Но каква щеше да е неговата роля? Да свириш на цигулка на завет от битката не беше подвиг, който заслужава и един писмен ред, пък камо ли строфа.

Тридесет и първа глава Битката при хралупата на дърваря

332 СЗ

На предния фронт на площада стояха дърварите. Рязането на дървета и мъкненето на дървесина беше направило повечето от тях яки в ръцете и широкоплещи, но някои, като Йон Грей, отдавна бяха прехвърлили разцвета си, а други като синът на Рен, Линдър, още не бяха дорасли до пълната си сила. Стояха скупчени в един от преносимите кръгове и стискаха мокрите дръжки на брадвите си, докато небето се смрачаваше.

Зад дърварите трите най-дебели крави на Хралупата бяха привързани за кол в средата на площада. След като бяха поели упоената храна на Лийша, те спяха дълбоко на крака.

Зад кравите беше най-големият кръг. Хората в него не можеха да надминат суровия мускул на дърварите, но бяха многочислени. Почти половината от тях бяха жени, някои едва по на петнадесет. Те стояха непреклонни до своите съпрузи, бащи, братя и синове. Меръм, плещестата жена на касапина Дъг, държеше защитен сатър и изглеждаше напълно готова да го използва.

Зад тях имаше покрита яма, а по-нататък беше третият кръг, точно пред грамадните врати на Свещения дом, където Стефни и останалите, които бяха прекалено стари или хилави, за да тичат наоколо из калния площад, стояха в очакване с дълги копия.

Всеки един беше въоръжен със защитено оръжие. Онези, чиито сечива бяха с най-къс обсег, носеха и кръгли щитове, направени от капаците на бъчви, с изписани върху тях възбранителни защити. Изрисувания беше направил само един такъв щит, но останалите го бяха копирали достатъчно добре.

Покрай оградата на дневната кошара, зад защитните постове, беше разположена артилерията – деца, едва навлезли в пубертета, въоръжени с лъкове и прашки. Неколцина възрастни бяха получили по една от безценните гърмящи пръчки, или по едно от чупливите плоски шишета на Бен, натъпкани с напоен парцал. Малките деца държаха фенери, покрити заради дъжда, с които да палят оръжията. Тези, които бяха отказали да се бият, се бяха сгушили при животните в заслона зад тях, където се пазеха на сухо и празничните огнетии на Бруна.

Не бяха малко хората като Анди, които се бяха отметнали от обещанието си да се бият, и приемаха презрението на своите събратя, скрити зад защитите. Когато Изрисувания мина през площада на гърба на Здрачен танцьор, забеляза как и други гледаха с копнеж към кошарата, а страхът беше врязан в лицата им.

Нададоха се писъци, когато ядроните започнаха да се надигат, мнозина направиха крачка назад, а решителността им се поколеба. Ужасът заплашваше да победи хралупари още преди началото на битката. Няколкото съвета на Изрисувания за това къде и как трябва да се напада олекваха пред тежестта на страха, продължил цял живот.

Изрисувания забеляза, че Бен трепери. Един от крачолите му беше подгизнал и се беше залепил за потръпващия му крак, и това не беше заради дъжда. Изрисувания слезе от коня и застана пред духача на стъкло.

– Защо си тук, Бен? – попита той на висок глас, за да могат и другите да чуят.

– Д-д-дъщерите м-ми – каза Бен и кимна към Свещения дом. Изглеждаше така, сякаш копието само ще да изхвръкне от ръката му от вибрациите.

Изрисувания кимна. Повечето хралупари бяха там, за да защитят близките си, които лежаха безпомощни в Свещения дом. Иначе всичките щяха да бъдат в кошарата. Посочи ядроните, които се материализираха на площада.

– Страх ли те е от тях? – попита той дори още по-силно.

– Д-да – успя да каже Бен, докато сълзите се сливаха с дъжда по бузите му. Един поглед показа, че и другите кимат.

Изрисувания съблече робата си. Никой досега не го беше виждал без дрехи и очите им се облещиха при вида на защитите, татуирани върху всеки сантиметър от тялото му.

– Гледай – каза той на Бен, но заповедта беше предназначена за всички.

Той прекрачи извън кръга и тръгна към един двуметров дървесен демон, който тъкмо беше започнал да се сдобива с плътност. Обърна се назад и срещна погледа на колкото се може повече пещерняци. Щом ги видя, че гледат внимателно, изкрещя:

– Ето от какво се страхувате!

Изрисувания се обърна рязко, блъсна току-що оформилия се ядрон право в челюстта с длан и го повали, при което магията блесна. Ядронът изпищя от болка, но бързо се оправи и се сви върху опашката си, готов да скочи. Селяните стояха със зяпнали усти, с очи, приковани към сцената, сигурни, че Изрисувания ще умре.

Дървесният демон се хвърли напред, но Изрисувания захвърли сандала си и завъртя с цяло тяло ритник към ядрона. Защитената му пета се надена с гръмотевичен удар в бронираните гърди на демона и той се преметна назад с обгорени и почернели гърди.

По-малък дървесен демон се втурна към него, докато той дебнеше жертвата си, но Изрисувания хвана ръката му и се извъртя зад гърба му, като мушна защитените си палци в очите му. Разнесе се пушещо пращене, ядронът изкрещя и се заклатушка надалеч от битката, дращейки лицето си.

Докато слепият ядрон се препъваше наоколо, Изрисувания продължи с преследването на първия демон и посрещна следващата му атака фронтално. Завъртя се около оста си и обърна инерцията на демона в своя полза, като се захвана за него, докато той минаваше и уви защитените си ръце около главата му. Стисна, без да обръща внимание на напразните опити на демона да се откопчи, и изчака силата на противодействие в ръцете му да нарастне. Накрая, с магически пламък, черепът на съществото поддаде и двамата паднаха в калта.

Другите демони се отдръпнаха настрана, когато Изрисувания се изправи от трупа до него, съскаха и търсеха следа от слабост. Изрисувания изрева към тях и тези, които бяха най-близо, отстъпиха назад.

– Не ти, Бен, духачо на стъкло, трябва да се страхуваш от тях! – извика Изрисувания с глас като ураган. – Те трябва да се страхуват от теб!

Никой от хралупарите не издаде звук, но много паднаха на колене и започнаха да рисуват защити във въздуха пред себе си. Той се върна обратно при Бен, който вече не трепереше.

– Помни това – каза той, докато бършеше калта от защитите си с робата, – следващия път, когато те сграбчат за сърцето.

– Избавителят – прошепна Бен и останалите започнаха да шептят същото.

Изрисувания рязко поклати глава и разпръска дъждовна вода.

– Ти си Избавителят! – извика той и мушна с пръст Бен в гърдите. – И ти! – извика той, извърна се и издърпа грубо на крака коленичнил мъж . – Вие всички сте Избавители! – изрева той и размаха ръка към всички, които стояха в нощта. – Ако ядроните се страхуват от Избавител, да им дадем да треперят от сто такива!

Той размаха юмрук и хралупари изреваха.

Гледката за миг задържа на разстояние току-що материализиралите се демони, които ръмжаха ниско, докато крачеха назад-напред. Но обикалянето им скоро замря; един по един те приклякаха и натегнали мускули, тъпчеха по земята.

Изрисувания погледна към левия фланг, а защитените му очи пронизаха мрака. Огнени демони заобикаляха водната яма, но дървесните се приближаваха с пренебрежение към водата.

– Палете я – извика той и посочи ямата с палец.

Бен драсна огнена клечка в нокътя си и предпазвайки миниатюрния пламък от вятъра и дъжда, запали фитила на огнесвирка. Когато фитилът запращя и засвятка, Бен се засили и я запрати към ямата.

Когато стигна до половината на дъгата си, фитилът догоря и от едната страна на огнесвирката изригна фонтан от пламъци. Дебело увитата хартиена тръба се завъртя стремглаво в огнено колело и с пронизителен вой удари мазната слуз в ямата.

Дървесните демони се разпищяха, когато водата около коленете им лумна. Отскочиха назад и ужасено заблъскаха по огъня, с което само разпръскаха мазнината и разпространиха пламъците.

Огнени демони завикаха от радост, докато скачаха в огъня, забравили за водата под нея. Изрисувания се усмихна на виковете им в кипящата вода.

Пламъците изпълниха площада с трептяща светлина и някои от дърварите простенаха с изумление при вида на многочислените пълчища срещу тях. Вятърни демони прорязваха небето, умели дори в бурята и дъжда. Пъргави огнени демони се стрелкаха наоколо, а очите и устите им блестяха в червено и очертаваха силуетите на тромавите каменни демони, които дебнеха откъм краищата на множеството. И дървесни демони. Толкова много дървесни демони.

– Кат’че ли дърветата са се изпра’или срещу дърварите – каза Йон Грей стъписан и много от дърварите кимнаха ужасени.

– До са не съм виждал дърво дет’ да не мога да го сваля – изръмжа Гаред, който държеше брадвата си в готовност. Хвалбата му се просмука в редицата и другите дървари се изпълниха с повече гордост.

Ядроните скоро откриха това, което търсеха и скочиха срещу дърварите с нокти напред. Защитите на кръга ги спряха на място и Дърварите се отдръпнаха за да замахнат.

– Задръжте! – извика Изрисувания. – Спомнете си плана!

Мъжете се удържаха и оставиха демоните да бият напразно по защитите. Ядроните се стекоха около кръга и затърсиха слабо място, а дърварите скоро се изгубиха от поглед сред океана от кожа като дървесна кора.

Един огнен демон не по-голям от котка беше първият, който забеляза кравите. Изпищя, хвърли се на гърба на едното животно и заби дълбоко ноктите си. Кравата се събуди и измуча от болка, когато малкият ядрон отпра парче от кожата ù със зъби.

Този звук накара останалите ядрони да забравят за дърварите. Нападнаха кравите в експлозия от кървища, разкъсвайки животните на парчета. Кръвта пръскаше високо в небето и се сливаше с дъжда, преди да се разплиска по калта. Дори един вятърен демон се спусна надолу да грабне парче месо, преди отново да се издигне във въздуха.

Само за миг животните бяха разкъсани, въпреки че никой от ядроните не изглеждаше заситен. Преминаха към следващия кръг и задраскаха по защитите. Въздухът засвятка с магически искри.

– Задръжте! – извика отново Изрисувания, когато хората около него се напрегнаха. Той изтегли назад копието си, докато наблюдаваше демоните съсредоточено. Чакаше.

Но тогава го видя. Един демон се спъна, загубил равновесие.

– Сега! – изрева той, хвърли се от кръга и прониза главата на един демон.

Хралупарите нададоха първичен вик и нападнаха упоените ядрони с бяс, сечаха и пробождаха. Демоните пищяха, но благодарение на отварата на Лийша реакциите им бяха мудни. Следвайки указанията, хората работеха в малки групи и мушкаха демоните в гръб, когато те се обръщаха да атакуват някой друг. Защитени оръжия лумваха, но този път из въздуха хвърчеше демонска сукървица

Меръм отряза ръката на дървесен демон с сатъра си, а мъжът ù Дъг наръга касапския си нож дълбоко в мишницата му. Въздушният демон, който беше ял от упоеното месо, се строполи на площада. Тогава Бен вкара копието си в него, завъртя го здраво, защитеното острие запламтя и прониза кожата на ядрона.

Демонските нокти не можеха да проникнат през символите на дървените щитове и когато хората, които ги носеха, видяха това, събраха увереност и заудряха още по-силно по зашеметените демони.

Но не всички демони бяха упоени. Тези в задните редици усилиха натиска си да излязат напред. Изрисувания изчака, докато преимуществото от изненадата им не избледня, и извика:

– Артилерия!

Децата в кошарата нададоха страхотен вик, заредиха прашките си с плоски шишенца и ги запратиха по демонската орда пред кръга на дърварите. Тънкото стъкло се чупеше лесно в грубата броня на дървесните демони и ги покриваше с течност, която полепваше по тях въпреки дъжда. Демоните ревяха, но не можеха да проникнат през защитните стълбове на малката кошара.

Докато ядроните бесуваха, носачите на фенери тичаха напред-назад и докосваха с пламъците си върховете на стрели, увити в парцали и напоени с катран, както и фитилите на фойерверките от Бруна. Не стреляха едновременно, както бяха инструктирани, но това не беше от голямо значение. Още с първата стрела течният демоногън избухна върху гърба на дървесен демон, съществото изпищя, сблъска се с друго и също го изгори. Празничните бомбички, хвърлибумчетата и огнесвирките се присъединиха към залпа стрели и изплашиха някои от демоните със светлината и звука си, а други подпалиха. Нощта се озари, докато демоните горяха.

Една огнесвирка удари плитката бразда пред кръга на дърварите, която минаваше през цялата ширина на площада. Искрата запали течния демоногън в нея и жестоката отвара лумна с пълна сила, като подпали още няколко дървесни демона, а останалите отдели от събратята им.

Но между кръговете и надалеч от огнетиите, битката кипеше безмилостно. Упоените демони падаха бързо, но събратята им не се подплашиха от въоръжените селяни. Екипите се разпадаха и някои от хората, завладени от страх, заотстъпваха назад, давайки на ядроните възможност да се нахвърлят.

– Дървари! – извика Изрисувания, докато пробождаше с копието си огнен демон.

Със защитен гръб, Гаред и останалите дървари изреваха и изскочиха от кръга си, като притиснаха демоните, които атакуваха групата на Изрисувания от задната страна. Дори без магия, кожата на дървесния демон беше дебела и чвореста като стара кора, но дърварите сечаха кора по цял ден и защитите по брадвите им източваха магията, която я правеше по-здрава.

Гаред пръв почувства тласъка, когато защитите по оръжието му поеха магията на демоните и я обърнаха срещу тях. Енергията се изкачи по дръжката на брадвата и предизвика лек гъдел в ръцете на дърваря, като за части от секундата през него премина вълна от екстаз. Той съсече гладко главата на демона и изрева, нападайки следващия.

Притиснати от двете страни, демоните понесаха жесток удар. Вековете на господство ги бяха научили, че хората, дори да тръгнат да се бият, не представляват опасност за тях, и така се оказаха неподготвени за съпротивата. Високо от прозореца на Свещения дом, стъпила на балкона на хористите, Уонда стреляше с лъка със страховита точност – всяка защитена стрела удряше демонска плът като светкавица.

Но миризмата на кръв тегнеше във въздуха и виковете от болка можеха да се чуят от километри наоколо. В далечината ядрони виеха в отговор на звука. Подкрепленията им скоро щяха да дойдат, а хората нямаха никакви.

Не след дълго демоните се съвзеха. Дори лишени от непробиваемата си броня, демоните пак не бяха съперник за всеки. Най-малките демони бяха по-близки до Гаред по сила, отколкото до обикновен мъж.

Меръм нападна огнен демон с големината на едро куче. Сатърът ù вече чернееше от демонска сукървица. С едната си ръка държеше щита пред себе си, а с другата беше вдигнала сатъра в готовност.

Ядронът изпищя и я заплю с огън. Тя изнесе напред щита си за да се предпази, но защитата, изрисувана на него, нямаше власт над огъня и дървото експлодира в пламъци. Меръм изкрещя, когато ръката ù се подпали, падна на земята и се овъргаля в калта. Демонът скочи върху нея, но съпругът ù Дъг беше там, за да го посрещне. Тежкият месар изкорми огнения демон като прасе, но сам извика когато стопената кръв на демона оплиска кожената му престилка и я подпали.

Дървесен демон клекна на четири крака, за да избегне мощната секира на Евин, скочи напред, докато дърварят отново я вдигаше и го повали на земята. Евин изкрещя, когато зъбите се спуснаха към него, но се чу лай и ловджийските му хрътки се блъснаха отстрани в ядрона, помитайки го на земята. Евин бързо се съвзе и съсече проснатия ядрон, макар и не преди той да изкорми едно от огромните му кучета. Евин изкрещя от ярост и отново удари със секирата, но когато се завъртя, намери друг враг с диви очи.

Точно тогава ямата с демоногън догоря и дървесните демони, приклещени в отдалечената част, започнаха отново да приближават.

– Гърмящи пръчки! – извика Изрисувания, докато тъпчеше с копитата на Здрачен танцьор каменен демон.

При командата най-голямото момче в артилерията извади няколко от безценните, избухливи оръжия. Разполагаха с по-малко от дузина, защото Бруна ги произвеждаше в нищожни количества, да не би някой да злоупотреби с тези мощни оръжия.

Фитилите лумнаха и пръчките бяха изстреляни към наближаващите демони. Един селянин изпусна в калта хлъзгавата от дъжда пръчка и бързо се наведе да си я вземе, но не беше достатъчно бързо. Гръмящата пръчка избухна в ръцете му, като взриви него и този, който му носеше фенера, на парчета в огнена експлозия, а взривната вълна повали на земята още няколко човека в кошарата, които завикаха от болка.

Една от гърмящите пръчки избухна между два дървесни демона. И двата бяха хвърлени на земята като сгърчени развалини. Единият, с пламналата си кожа като кора, не се изправи. Другият, изгасен от калта, потреперваше; сложи ръка под себе си и с усилие се изправи. Свирепата му магия вече лекуваше раните му.

Още една гърмяща пръчка полетя към триметров каменен демон, който я хвана и се приведе над нея, за да я проучи отблизо, когато тя експлодира.

Но когато димът се разнесе, демонът си стоеше спокойно, а после продължи към селяните на площада. Уонда заби три стрели в него, но той само нададе вой и закрачи двойно по-гневен напред.

Гаред го срещна преди да стигне до останалите и овърна на писъка му със собствен рев. Якият дървар с навеждане избегна първия му удар и заби брадвата си в гръдната му кост, тържествувайки от прилива на магия, който тръгна нагоре по ръцете му. Демонът се свлече на земята и Гаред стъпи върху него, за да извади оръжието си от дебелата му броня.

Вятърен демон се спусна, като кривите му нокти едва не разрязаха Флин на две. От високия си прозорец Уонда нададе вик и уби ядрона със стрела в гърба, но вредата вече бе сторена и баща ù се срина на земята.

Дървесен демон замахна и отряза главата на Рен, като я запрати надалеч от тялото му. Брадвата му падна в калта, когато синът му Линдър отряза ръката на провинилия се демон.

Близо до кошарата в десния фланг Йон Грей пое кос удар, но дори това беше достатъчно, за да повали стареца на земята. Ядронът го дебнеше, докато той опипваше калта, опитвайки се да се изправи, но Анди нададе сподавен вик, изскочи от защитената кошара, грабна секирата на Рен и я заби в гърба на съществото.

Други последваха примера му и забравили страха си напуснаха безопасността на кошарата, за да вземат оръжията на падналите и да издърпат ранените в убежището. Кийт напъха парцал в последното шише с демоногън, запали го и го хвърли в лицето на дървесен демон, за да прикрие сестрите си, докато изтегляха един човек в кошарата. Демонът лумна и Кийт заликува. В този момент един огнен демон скочи върху падналия ядрон и запищя от радост, докато се наслаждаваше на пламъците. Кийт се обърна, за да избяга, но звярът се метна върху гърба му и го събори.

Изрисувания беше навсякъде в битката; убиваше някои демони с копието си, други само с голи ръце и крака. Здрачен танцьор стоеше близо до него и нападаше с копита и рога. Те се намесваха там, където сражението беше най-жестоко, разпръсваха ядроните и ги оставяха за плячка на другите. Вече не знаеше колко пъти бе предотвратил смъртоносни удари на демони и бе позволил на жертвите им да се изправят на крака, за да се върнат в боя.

В хаоса група ядрони прекосиха с препъване централната линия и минаха отвъд втория кръг, където стъпиха върху брезента и паднаха върху защитените шипове на дъното на трапа. Повечето от тях се загърчиха в конвулсии, прободени със смъртоносната магия, но един от демоните избегна шиповете и се изкатери вън от ямата. Защитена брадва разсече главата му, преди да успее да се върне в боя или да избяга.

Но ядроните продължаваха да прииждат и след като ямата беше открита, те лесно я заобикаляха. Чу се вик, Изрисувания се обърна и видя свиреп бой за грамадните врати на Свещения дом. Ядроните надушваха болните и безсилните вътре, и вилнееха, за да проникнат в храма и да започнат клането. Дори тебеширените защити ги нямаше вече, отмити от нестихващият дъжд.

Гъстата мазнина, разстлана по калдъръма пред вратите, донякъде ги забави. Не един падна по опашка или се приплъзна към защитите на третия кръг. Но те изкараха ноктите си, започнаха да ги забиват по-дълбоко в земята и продължиха настъплението си.

Жените на портата мушкаха навън с дългите си копия от безопасността на кръга си и за известно време удържаха положението, но копието на Стефни се заклещи в чворестата кожа на един демон и той я дръпна навън, при което кракът ù закачи въжето на преносимия кръг. За секунда взаимодействието между защитите се наруши и мрежата пропадна.

Изрисувания се втурна натам с цялата скорост, на която бе способен, като прелетя над трапа от три метра и половина с един-единствен скок , но дори и той не беше достатъчно бърз, за да предотврати клането. Телата хвърчаха наоколо в кървава оргия, когато той стовари силата си върху нападателите, помитайки ги с бяс.

Когато схватката приключи, той се изправи задъхан сред малкото оцелели жени и Стефни като по чудо беше сред тях. Цялата беше опръскана със сукървица, но не изглеждаше ни най-малко пострадала – очите ù бяха пълни със твърда решимост.

Грамаден дървесен демон се спусна към тях и те се обърнаха заедно, за да защитят позицията си, но ядронът приклекна извън обсега им и се хвърли така, че да ги подмине в скока си. Ноктите му намериха лесна опора върху каменния зид на Свещения дом и той се изкатери нагоре, преди Изрисувания да успее да хване вършеещата му опашка.

– Внимавай! – изкрещя Изрисувания на Уанда, но момичето беше твърде съсредоточено в прицела си и го чу едва когато бе станало твърде късно. Демонът я сграбчи в ноктите си и я хвърли назад през рамо, сякаш бе някакво дребно неудобство. Изрисувания се втурна напред и плъзгайки се на колене по мазнината и калта хвана кървавото и изпочупено тяло, преди то да се удари в земята, но в същото време демонът се промъкна през отворения прозорец и влезе в Свещения дом.

Изрисувания се затича към страничния вход, но зад завоя поднесе и спря: пътят му беше препречен от дузина демони, които се въртяха замаяни от объркващите защити. Той изрева и скочи сред тях, но вече знаеше, че никога няма да влезе навреме.

***

Каменните стени на Свещения дом ехтяха от болезнени стонове, а демонските писъци точно пред вратите караха всички в сградата да нервничат. Вътре някои ридаеха открито или се клатеха напред-назад, вцепенени от страх. Други вилнееха и се мятаха.Лийша се бореше, за да запази спокойствието им, с думи утешаваше най-разумните, а с лекарства – останалите и така ги предпазваше да не разкъсат шевовете си или да се наранят в трескавата си ярост.

– Мога да се бия! – крещеше Смит, големият ханджия, и влачеше Роджър по пода, докато горкият жонгльор се мъчеше да го спре.

– Не си здрав! – извика Лийша и изтича при него. – Ще те убият, ако излезеш навън!

Тичайки към него, тя изпразни малко шишенце в парче плат. С едно притискане до лицето му, изпаренията от него бързо щяха да го упоят.

– Моята Стефни е навън! – извика Смит. – Синът ми и дъщерите ми!

Той хвана ръката на Лийша, докато посягаше с марлята към носа му, и я изблъска грубо настрана. Тя падна върху Роджър и двамата се строполиха на възел. Той се насочи към резето на главните порти.

– Смит, не! – извика Лийша. – Ще ги пуснеш вътре и ще ни избият всичките!

Но обезумелия от треска ханджия не чуваше предупрежденията ù, хвана летвата с две ръце и започна да я вдига.

Дарси го сграбчи за рамото и го завъртя, за да забие юмрук в челюстта му. Смит се врътна още веднъж от силата на удара и се сгромоляса.

– Понякога директният подход върши по-добра работа от билки и иглички – каза Дарси на Лийша, докато тръскаше парещата си ръка.

– Сега разбирам, защо на Бруна ù трябваше тояга – съгласи се Лийша и двете подхванаха Смит под мишниците, за да го довлекат обратно до сламеника му.

Отвъд стените бушуваха звуците от битката.

– Звучи сякаш всичките демони от Ядрото напират да влязат – промърмори Дарси.

Отгоре се чу трясък и писъкът на Уонда. Парапетът на балкона за хористите се строши, дървените греди се свлякоха на земята и убиха единственият злочест мъж точно под него, а друг раниха. Огромен силует скочи насред болните, нададе вой и разкъса гръкляна на друга пациентка, още преди тя да е разбрала какво я връхлита.

Дървесният демон се изправи в цял ръст, огромен и страховит, а Лийша усети как сърцето ù спря да бие. Двете с Дарси замръзнаха, а Смит тежеше върху плещите им. Копието, което Изрисувания ù беше дал, стоеше подпряно на една стена, далеч от обсега ù, но дори да беше в ръцете ù, тя се съмняваше, че би могла да направи нещо на гигантския ядрон. Съществото изпищя срещу тях и тя усети как краката ù се подкосиха.

В този момент дойде Роджър и застана между тях и демона. Ядронът изсъска срещу него и той преглътна тежко. Всеки инстинкт му казваше да бяга и да се крие, но той нагласи цигулката си под брадичката, положи лъка на струните и изпълни Свещения дом със скръбна, обсебваща мелодия.

Ядронът съскаше към жонгльора с оголени зъби, дълги и остри като касапски ножове, но Роджър не спря да свири. Дървесният демон не отстъпи от позициите си, но изкриви глава и го загледа любопитно.

След няколко секунди Роджър се залюля наляво-надясно. Демонът, приковал поглед в цигулката, направи същото.

Поощрен, Роджър направи стъпка наляво.

Демонът последва примера му.

Върна се отново с крачка надясно и ядронът направи същото.

Роджър продължи да върви около дървесния демон в бавна, широка дъга. Хипнотизираният звяр се извъртя след него и стъпка по стъпка се оказа с гръб към ужасените пациенти.

Междувременно Лийша успя да сложи Смит на сламеника му и да вземе копието си. То изглеждаше не по-голямо от трънче, а обсегът на демона беше далеч по-широк, но тя все пак пристъпи напред със съзнанието, че по-добра възможност няма да ù се отвори. Стисна зъби, засили се и заби копието в гърба на ядрона с цялата си мощ.

Последва взрив от енергия; през ръцете на Лийша премина вълна от екстаз и магията я хвърли назад. Тя видя как демонът се разпищя и замята наоколо, докато се опитваше да изкара сияещото копие, което все още стърчеше от гърба му. Роджър се отмести в последния момент, когато ядронът се стовари върху гигантската порта в предсмъртна агония и макар да умираше разби вратата.

Демоните заликуваха и се спуснаха към отвора, но бяха пресрещнати от музиката на Роджър. Нямаше я вече успокояващата, хипнотична мелодия и на нейно място се появиха острите, дразнещи звуци, които накараха ядроните да задраскат по ушите си, препъвайки се назад.

– Лийша!

Страничната врата се отвори с трясък, Лийша се обърна и видя как Изрисувания, плувнал в демонска сукървица и в собствената си кръв, нахлу в стаята и се заоглежда наоколо като обезумял. Видя легналия мъртъв демон и се обърна, за да срещне погледа ù. Облекчението му беше очевидно.

Тя искаше да се хвърли в обятията му, но той се обърна и се затича към разбитата врата. Роджър сам удържаше входа с музиката си, която отблъскваше демоните със сигурността на защитена мрежа. Изрисувания изтласка настрана трупа на ядрона, измъкна копието и го хвърли обратно на Лийша. После изчезна в нощта.

Лийша погледна към касапницата на площада и сърцето ù се сви. Десетки от децата ù лежаха мъртви или умираха в калта, а битката все още бушуваше.

– Дарси! – извика тя и когато жената дотича при нея, двете излязоха заедно в нощта и тръгнаха да прибират ранените.

Уонда лежеше на земята и едва дишаше, когато Лийша стигна до нея. Дрехите ù бяха разпокъсани и кървави там, където демонът я беше надрал. Дървесен демон ги нападна, когато с Дарси се наведоха да я вдигнат, но Лийша извади шишенце от престилката си и го хвърли, разбивайки тънкото стъкло в лицето му. Демонът изпищя с разядени от разтворителя очи, а билкарките отнесоха ранената.

Оставиха момичето вътре и Лийша изкряска няколко инструкции на една от помощничките си, преди отново да изтича навън. Роджър стоеше на входа, а скрибуцането на цигулката му образуваше стена от звук, която разчисти пътя и предпази Лийша и останалите, които също започнаха да изтеглят ранените вътре.

***

Битката се усилваше и утихваше през нощта и даваше възможност на хората, които бяха прекалено изморени да продължават, да се довлекат до защитените кръгове или в Свещения дом, за да си поемат дъх или да глътнат малко вода. Цял час нямаше и един демон на хоризонта, а в следващия ги нападна цяла глутница, която изглежда бе изминала километри, за да дойде.Дъждът спря в един момент, но никой не можеше да си спомни точно кога, тъй като всички бяха прекалено заети да атакуват врага и да помагат на ранените. Дърварите образуваха стена пред гигантските порти, а Роджър скиташе из площада и отпъждаше демоните с цигулката си, докато приберат пострадалите.

Когато първите лъчи на утрото надникнаха зад хоризонта, калта на площада беше разбита на противна яхния от човешка кръв и демонска сукървица, тела и крайници се търкаляха навсякъде. Мнозина подскочиха от ужас, когато слънцето достигна демонските трупове и подпали плътта им. Сякаш с експлозии от течен демоногън по целия площад, слънцето довърши битката, изпепелявайки малкото демони, които още потрепваха.

Изрисувания погледна лицата на оцелелите, поне половината от воините му, и беше удивен от силата и решеността, които видя. Изглеждаше невъзможно това да са същите хора, които бяха толкова отчаяни и уплашени само преди ден. Макар да бяха дали много жертви в нощта, хралупари бяха по-силни от всякога.

– Слава на Създателя – каза пастир Джона и се заклатушка по площада на патерицата си, рисувайки защити във въздуха, докато демоните горяха на сутрешната светлина. Стигна до Изрисувания и застана пред него.

– Това е благодарение на теб – каза той.

Изрисувания поклати глава.

– Не. Ти направи това – каза той. – Всички вие.

Джона кимна.

– Така е – съгласи се той. – Но само защото ти дойде и ни показа пътя. Можеш ли още да се съмняваш в това?

Изрисувания се намръщи.

– Да си присвоя заслугите за битката ще означава да омаловажа саможертвата на всички, които умряха през нощта – каза той. – Запази си пророчествата, пастире. Тези хора не се нуждаят от тях.

Джона се поклони дълбоко.

– Както желаеш – каза той, но Изрисувания усещаше, че въпросът не е приключил.

Тридесет и втора глава Вече не е на дърваря

332-333 СЗ

Лийша помаха на Роджър и Изрисувания, които се зададоха по пътеката, яздейки. Прибра обратно четката си в купата на верандата, докато те слизаха от конете.

– Бързо учиш – каза Изрисувания като прегледа защитите, които тя току-що беше нарисувала на перилата. – Тези могат за задържат на разтояние цяла орда ядрони.

– Бързо? – попита Роджър. – Нощите да ме вземат, доста слабо казано. Само преди месец не можеше да различи въздушна защита от огнена.

– Прав е – каза Изрисувания. – Виждал съм пътуващи защитници с петгодишен опит, чиито линии не са и на половина толкова чисти.

Лийша се усмихна.

– Винаги съм учила бързо – каза я. – Но ти и баща ми сте добри учители. Само за едно съжалявам: че не си направих труда да се науча по-рано.

Изрисувания сви рамене.

– Ще ми се всички да можехме да се върнем във времето и да вземем решенията си съобразно това, което ни предстои.

– Мисля, че щях да изживея целия си живот по съвсем различен начин – съгласи се Роджър.

Лийша се засмя и ги покани да влизат в колибата.

– Вечерята е почти готова – каза тя и се отправи към огъня. – Как мина срещата на градския съвет? – попита тя, докато разбъркваше димящото гърне.

– Идиоти – промърмори Изрисувания.

Тя отново се засмя.

– Толкова добре?

– Съветът гласува името на селото да стане Хралупата на Избавителя – каза Роджър.

– Име като име, какво толкова – каза Лийша, присъедини се към тях на масата и наля чай.

– Не името е притеснителното, а идеята – каза Изрисувания. – Убедих селяните да спрат да ме наричат Избавителю в лицето, сега ги чувам да си го шепнат зад гърба ми.

– Ще бъде по-лесно за теб, ако просто го приемеш – каза Роджър. – Не можеш да спреш история като тази. Вече всеки жонгльор на север от Красианската пустиня я разказва.

Изрисувания поклати глава.

– Няма да лъжа и да се правя на нещо, което не съм, само за да си улесня живота. Ако търсех лесен живот... – каза той и замлъкна.

– А какво става с възстановяването? – попита Лийша и го издърпа отново при тях, когато очите му се зареяха в пространството.

Роджър се усмихна.

– Селяните вече са на крака, благодарение на лековете ти, така че май всеки ден се издига нова къща – каза той. – Скоро ще можеш да се пренесеш в самото село.

Лийша поклати глава.

– Тази колиба е всичко, което ми остана от Бруна. Сега това е моят дом.

– Толкова далече от селото ще бъдеш извън защитената област – предупреди я Изрисувания.

Лийша сви рамене.

– Разбирам защо подреди новите улици във формата на защита – каза тя, – но това, да си извън тях, си има и своите добри страни.

– О? – попита Изрисувания и вдигна защитена вежда.

– Кое му е хубавото на това, демоните да се разхождат по земята, върху която живееш? – попита Роджър.

Лийша отпи от чая си.

– Майка ми също отказва да се премести – каза тя. – Казва, че покрай твоите нови защити и дърварите, които вървят и секат с брадвите си де що видят демон насреща, няма никакъв смисъл човек да се престарава.

Изрисувания се намръщи.

– Знам, че изглежда сякаш сме сплашили демоните, но ако можем да вярваме на историите за Демонските воини, те няма да оставят работата така. Ще се върнат с пълна сила и тогава искам Хралупата на дърваря да е подготвена.

– Хралупата на Избавителя – поправи го Роджър и се усмихна самодоволно на намусилия се Изрисуван.

– Щом ти си тук, ще бъде – каза Лийша, без да обръща внимание на Роджър, докато отпиваше от чая си. Гледаше внимателно Изрисувания над ръба на чашата си.

Той се поколеба и тя остави чашата си на масата.

– Ти напускаш – каза тя. – Кога?

– Когато Хралупата е готова – каза Изрисувания, без да си прави труда да отрича твърдението ù. – Пропилял съм години, за да трупам защити, които да направят Свободните градове такива не само по име. Дължа го на всеки град и селце в Теса, да се погрижа да имат това, което ще им помогне да се изправят гордо в нощта.

Лийша кимна.

– Искаме да ти помогнем – каза тя.

– Помагате ми – отвърна Изрисувания. – Докато Хралупата е в твои ръце, знам, че ще бъде в безопасност и без да съм тук.

– Ще ти трябва повече от това – каза Лийша. – Някой да научи другите билкарки да правят огнени изделия и отрови, както и да лекуват демонски рани.

– Всичко това можеш да ми го запишеш – каза Изрисувания.

Лийша изсумтя.

– И да оставя на мъж тайните на огъня? Едва ли.

– Във всеки случай, аз не мога да ти напиша уроци по цигулка – каза Роджър, – дори да знаех буквите.

Изрисувания се поколеба и поклати глава.

– Не – каза той. – Вие двамата само ще ме забавите. Ще прекарам седмици сред пустошта, а вие не можете да понесете това.

– Не можем да го понесем ли? – попита Лийша. – Роджър, затвори капаците – нареди тя.

И двамата мъже я погледнаха странно.

– Направи го – нареди тя отново, Роджър отиде, спря достъпа на светлината и колибата се изпълни с гъст мрак.

– Мазето – каза тя и Изрисувания вдигна капака за трапа, откъдето бяха взели демоногъня. Въздухът, който излезе оттам, беше пропит с миризмата на химикали.

Лийша ги поведе надолу в мрака, вдигнала високо шишенцето си. Мина покрай няколко фенера на стената и допълни химикали в стъклените им буркани, но защитените очи на Изрисувания, които виждаха в абсолютен мрак не по-зле отколкото посред бял ден, вече се бяха разширили, още преди светлината да изпълни стаята.

Долу в мазето бяха поставени тежки маси и там, разпънати пред него, лежаха половин дузина ядрони, разрязани до различна степен.

– Създателю! – извика Роджър и се задави. Той изтича нагоре по стълбите и те го чуха как се опитва да си поеме въздух.

– Е, може би, Роджър още не може да го понесе – съгласи се Лийша, ухилена. Погледна Изрисувания. – Знаеше ли, че дървесните демони имат два? Стомаха, имам предвид. Единият се намира над другия, като пясъчен часовник.

Тя взе инструмент и започна да бели слоеве от плътта на демона, за да покаже.

– Сърцата им са встрани от центъра, долу вдясно – допълни тя, – но има пролука между третото и четвъртото им ребро. Нещо, което всеки човек, който иска да нанесе смъртоносен удар, трябва да знае.

Изрисувания наблюдаваше с изумление. Когато отново погледна към Лийша, сякаш я виждаше за пръв път.

– Откъде ги намери тези...?

– Кратък разговор с дърварите, които ти изпрати да патрулират из този край на Хралупата – каза Лийша. – Радваха се да ми услужат с екземпляри. И това не е всичко. Тези демони нямат полови органи. Всичките са безполови.

Изрисувания я погледна изненадано.

– Как е възможно това? – попита той.

– Случва се често при насекомите – отвърна Лийша. – Имат работнически касти, които се трудят и защитават кошера, и полови касти, които го управляват.

– Кошера? – попита Изрисувания. – Имаш предвид Ядрото?

Лийша сви рамене.

Изрисувания се намръщи.

– В гробниците на Анокх Слънце имаше рисунки, рисунки на Първата демонска война. Някои от тях изобразяваха странни видове ядрони, каквито досега не съм виждал.

– Не се изненадвам – кааа Лийша. – Толкова малко знаем за тях.

Тя се пресегна и хвана ръцете му.

– През целия си живот съм усещала, че чакам нещо по-голямо от това да варя лекове за настинка и да израждам деца – каза тя. – Това е моят шанс да променя живота на доста повече от шепа хора. Според теб наближава война? Роджър и аз ще ти помогнем да я спечелиш.

Изрисувания кимна и стисна ръцете ù в отговор

– Права си – каза той. – Хралупата оцеля в онази първа нощ точно толкова заради вас с Роджър, колкото и заради мен. Трябва да съм пълен глупак, да не приема помощта ви.

Лийша пристъпи напред и посегна в качулката му. Ръката ù беше хладна на допир и той притисна лицето си в нея.

– Тази колиба е достатъчно голяма за двама – прошепна тя.

Очите му се разшириха и тя усети, как се напрегна.

– Защо това те ужасява повече от битката с демони? – попита тя. – Толкова ли съм отвратителна?

Изрисувания поклати глава.

– Разбира се, че не – каза той.

– Тогава какво? – попита тя. – Няма да те държа настрана от войната ти.

Изрисувания замлъкна за малко.

– Двама скоро ще станат трима – каза той накрая и се отдръпна от ръцете ù.

– Толкова ли е ужасно това? – попита тя.

Изрисувания си пое дълбоко въздух и отиде до следващата маса, без да поглежда Лийша в очите.

– Онази сутрин, когато се борех с демона... – каза той.

– Помня – подтикна го Лийша, когато той не продължи.

– Демонът се опита да избяга обратно в Ядрото – каза той.

– И се опита да те завлече със себе си – каза Лийша. – Видях как и двамата ставате мъгляви, и потъвате под земята. Ужасих се.

Изрисувания кимна.

– Не повече от мен – каза той. – Пътят към Ядрото се отвори за мен, зовеше ме, дърпаше ме надолу.

– Какво общо има това с нас? – попита Лийша.

– Защото не беше от демона, беше от мен – каза Изрисувания. – Аз поех контрол над преминаването и завлякох демона обратно на слънце. Дори сега усещам притегателната сила на Ядрото. Ако си го позволя, бих могъл да се плъзна надолу в пъклените му недра при останалите ядрони.

– Защитите... – започна Лийша.

– Не е от защитите – каза той и поклати глава. – Казвам ти, че е от мен. През годините съм поел прекалено много от магията им. Вече дори не съм човек. Кой знае какво чудовище би се пръкнало от семето ми?

Лийша отиде при него и пое лицето му в ръце, както бе направила онази сутрин, когато правиха любов.

– Ти си добър човек – каза тя и очите ù се изпълниха със сълзи. – Каквото и да ти е сторила магията, не е успяла да промени това. Нищо друго няма значение.

Тя се приближи да го целуне, но той бе научил сърцето си да ù устоява и я задържа на разстояние.

– За мен има значение – каза той. – Докато не разбера какво съм, не бих могъл да бъда с теб или с която и да било.

– Тогава аз ще открия какво си – каза Лийша. – Обещавам.

– Лийша – каза той, – ти не можеш да...

– Не ми казвай какво мога и какво не! – сряза го тя. – Толкова много хора са ми го казвали, че ще ми стигне за цял живот.

Той вдигна ръце отстъпчиво.

– Извинявай – каза той.

Лийша подсмръкна и стисна ръцете му в своите.

– Няма нужда да се извиняваш – каза тя. – Това е състояние, което може да се диагностицира и лекува като всяко друго.

– Аз не съм болен – каза Изрисувания.

Тя го погледна тъжно.

– Аз знам това – каза тя, – но изглежда, че ти не го знаеш.

***

В Красианската пустиня имаше оживление на хоризонта. Появиха се редици мъже, десетки хиляди, увити в широко черно сукно, загърнато около лицата им, за да ги предпазва от жулещия пясък. Авангардът беше съставен от две групи конници: в по-малката яздеха леки, бързи коне, а в по-голямата – мощни, гърбати зверове, подходящи за пустинни преходи. Следваха ги колони от пехотинци, а тях – безкрайна на глед върволица от каруци и провизии. Всеки воин носеше копие, издълбано със сложни защитни мотиви.Начело яздеше мъж, целият в бели одежди върху лъскав жребец в същия цвят. Той вдигна ръка, ордата зад него спря и застина в мълчание, вперила взор в руините на Анокх Слънце.

За разлика от дървените и стоманени копия на своите воини, този мъж носеше древно оръжие от светъл, непознат метал. Той беше Ахман асу Хошкамин ам’Джардир, но неговият народ от години не го бе наричал така.

Наричаха го Шар’Дама Ка, Избавителят.