Защитения

Първа глава Последствия

319 СЗ

Огромният рог забуча.

Арлен прекъсна работата си и погледна към лавандуловото зарево на развиделяващото се небе. Въздухът все още бе пропит от мъгла, в която витаеше до болка познатият влажен, остър привкус. Тих страх се надигна в стомаха му, докато се ослушваше в утринната тишина с надеждата, че му се е причуло. Беше на единадесет.

Последва затишие, след това рогът избуча два пъти подред. Едно продължително и две кратки означаваше юг и изток. Селището край гората. Баща му имаше приятели сред дърварите. Някъде зад гърба на Арлен входната врата на къщата се отвори и той знаеше, че това е майка му, покрила уста с две ръце.

Арлен се върна към работата си, без да чака някой да го подканва. Някои домашни задължения можеше да се отложат за утрешния ден, но животните трябваше да бъдат нахранени и кравите издоени. Остави ги в обора и отвори плевника, сипа помия на прасетата и изтича да донесе ведрото за мляко. Майка му вече клечеше под първата крава. Той грабна свободното столче и двамата заработиха в ритъм под звуците на млечните струйки, които барабаняха по дървените дъна като погребален марш.

Докато преминаваха към следващата двойка крави, Арлен видя баща си да впряга в каруцата най-силния им кон, една петгодишна дореста кобила на име Миси. Работеше с мрачно лице.

Какво щяха да открият този път?

Не след дълго тримата вече седяха в каручката и се люшкаха към малкото селище от къщички, скупчени край гората. Беше опасно по тези места, имаше повече от час тичане до най-близката защитена постройка, но дървата им трябваха. Майката на Арлен, увита в износения си шал, държеше здраво сина си, докато пътуваха.

– Вече съм голям, мамо – оплака се Арлен. – Няма нужда да ме прегръщаш като бебе. Не ме е страх.

Това не беше съвсем вярно, но той не можеше да допусне другите деца да го видят вкопчен в майка му по време на пътя. И без това му се подиграваха достатъчно.

– Мен пък ме е страх – каза майка му. – Аз нямам ли нужда някой да ме прегръща?

Обзет от внезапна гордост, Арлен отново се притисна до майка си и така продължиха напред. Тя не можеше да го излъже, но въпреки това винаги знаеше точно какво да каже.

Стълб от мазен дим им съобщи много повече, отколкото искаха да знаят, далеч преди да стигнат целта си. Изгаряха мъртвите. А щом бяха напалили кладите толкова отрано, без да чакат останалите да дойдат и да се помолят, значи телата бяха много. Прекалено много, за да се молят за всеки един поотделно, ако искаха да смогнат преди залез слънце.

Повече от осем километра деляха бащината ферма на Арлен от Селището край гората. Когато го доближиха, дори малкото останали огньове бяха изгасени, въпреки че вече не беше останало много за горене. Петнадесет къщички, всичките превърнати в отломки и пепел.

– Че и запасите от дърва – каза бащата на Арлен и плю настрани от каручката. Посочи с брадичка почернелите купчини – всичко, което беше останало от сечта за сезона. Арлен направи физиономия при мисълта, че разнебитената ограда, зад която пазеха животните, трябваше да издържи поне още година, и веднага се почувства виновен. В края на краищата това беше просто дървесина.

Щом спряха с каручката, говорителката на града дойде при тях. Силия, която майката на Арлен понякога наричаше Силия Безплодната, беше корава жена, висока и слаба, с кожа като пергамент. Дългата ù побеляла коса бе прибрана в стегнат кок, а шала си носеше сякаш е длъжностен знак. Тя не търпеше никакви глупости, както Арлен бе разбирал неведнъж откъм далечния край на тояжката ù, но днес присъствието ù го успокои. Също като баща му, Силия някак си му вдъхваше чувство за безопасност. Въпреки че нямаше свои деца, Силия се държеше като родител на всички в Потока на Тибит. дител на всички в Потока на Тибит. Малцина можеха да се мерят с нея по мъдрост, а още по-малко – по инат. Когато си на страната на Силия, се чувстваш сякаш си на най-безопасното място на света.

– Добре че дойде, Джеф – каза Силия на бащата на Арлен. – Силви и младият Арлен също – продължи тя и кимна към тях. – Всяка помощ е добре дошла. Дори момчето може да се включи.

Бащата на Арлен изсумтя на слизане от каруцата. – Донесох си инструментите – каза той. – Само кажи какво да правим.

Арлен събра безценните инструменти от задния край на каручката. Металът бе рядкост в Потока и баща му се гордееше с двете си лопати, кирката и триона. Този ден всичките щяха да влязат в сериозна употреба.

– Колко са жертвите? – попита Джеф, макар да нямаше вид на човек, който наистина иска да разбере.

– Двадесет и седем – каза Силия. Силви сподави дъх и покри устата си с ръка, а очите ù се напълниха със сълзи. Джеф се изплю отново.

– Оцелели има ли? – пита той.

– Няколко – отвърна Силия. – Мейни – тя посочи с тояжката си момче, което се беше вторачило в погребалния огън – е пробягал целия път до дома ми в тъмното.

Силви ахна. Никой досега не бе стигал толкова надалеч тичешком и то жив. – Защитите над къщата на Брайн Кътър са издържали през по-голямата част от нощта – продължи Силия. – Той и семейството му са видели всичко. Някои от останалите успели да избягат от ядроните и намерили убежище у тях, докато огънят не стигнал до покрива им. Чакали в горящата къща, докато гредите не запращели и тогава рискували да излязат навън в последните минути преди изгрева. Ядроните убили съпругата на Брайн, Мийна и сина им Пол, но останалите оцелели. Изгарянията ще зараснат и децата ще се оправят след време, но останалите...

Нямаше нужда да довършва изречението. По някакъв начин оцелелите след нападение на демони умираха скоро след това. Не всички и дори не повечето, но достатъчно на брой. Едни от тях се самоубиваха, други просто оставаха да гледат с празен поглед, като отказваха да ядат и пият, докато не издъхнеха от изтощение. Хората казваха, че никога не знаеш дали си оцелял от нападение, ако оттогава не е минала поне година.

– Има още десетки, за които нямаме сведения – каза Силия, но със слаба надежда в гласа.

– Ще ги изровим – съгласи се Джеф мрачно, с поглед, вперен в съборените къщи, някои от които все още димяха. Дърварите строяха домовете си най-вече от камък, за да ги предпазят от пожари, но дори камъкът гореше, ако защитите не бяха наред и ако наоколо са бяха събрали твърде много огнени демони.

Джеф се присъедини към останалите мъже и някои от по-здравите жени в разчистването на отломките и пренасянето на труповете до кладата. Телата трябваше да бъдат изгорени, разбира се. Никой не би искал да бъде заровен в същата земя, от която демоните излизаха всяка нощ. Пастир Харал, запретнал ръкавите на робата си така, че да оголи яките си ръчища, сам вдигаше мъртъвците един по един, хвърляше ги в огъня и докато пламъците ги поглъщаха, шептеше молитви и рисуваше защити във въздуха.

Силви отиде при останалите жени да наглежда по-малките деца и да се грижи за ранените под зоркото око на билкарката на Потока, Колийн Триг. Но никоя билка не можеше да смекчи болката на оцелелите. Брайн Кътър, наричан още Брайн Широкоплещия, бе мъж, огромен като мечка, с гръмогласен смях, и имаше навика да подхвърля Арлен във въздуха, когато идваха да се пазарят за дърва. Сега Брайн седеше в пепелта до разрушената си къща и бавно удряше главата си в почернялата стена. Мърмореше си нещо под носа и беше свил ръце около тялото си, сякаш му е студено.

Арлен и другите деца бяха впрегнати да носят вода и да претърсват отломките за годна дървесина. От годината оставаха още няколко топли месеца, но нямаше да им стигне времето да насекат достатъчно дърва за зимата. Пак щяха да горят тор и къщата да смърди.

Арлен отново помръкна от чувство за вина. Нито го горяха в кладата, нито си удряше главата от шок, че е изгубил всичко. Имаше далеч по-големи злочестини от къща, миришеща на фъшкии.

С напредването на утрото все повече и повече селяни прииждаха. Заедно със семействата си и запасите, които бяха успели да заделят, те идваха от Рибарска Дупка и Градски площад; идваха от Хълма на Богин и Мочурливо тресавище. Някои бяха пътували чак от Южен Пост. Един по един, Силия ги посрещаше с мрачните новини и им раздаваше задачи.

Мъжете, вече повече от стотина, удвоиха усилията си, като половината от тях продължиха да копаят, а останалите се заеха с единствената постройка от Селището, която можеха да спасят: дома на Брайн Кътър. Силия отведе Брайн настрана, като успяваше някак да подкрепя залитащия гигант, докато селяните разчистваха отломките и мъкнеха нови камъни. Някои си извадиха защитните комплекти и започнаха да рисуват нови защити, докато децата подреждаха сламения покрив. До залез слънце къщата щеше да бъде възстановена.

Арлен бе сложен в екип с Коуби Фишър да носи дърва. Децата натрупаха порядъчно голяма купчина, макар да бе едва частица от изгубеното. Коуби беше високо, едро момче с тъмни къдрици и космати ръце. Беше популярен сред останалите деца, но популярността му бе изградена за сметка на другите. Малко деца успяваха да избегнат обидите му, а още по-малко – ударите.

Коуби изтезаваше Арлен от години, а останалите деца следваха примера му. Фермата на Джеф се намираше в най-северната част на Потока, далеч от детското сборище в Градски площад, и Арлен прекарваше по-голямата част от свободното си време сам, в скитосване из Потока. Повечето деца бяха сметнали, че няма губещи, ако жертват него, за да избегнат гнева на Коуби.

Всеки път когато Арлен отиваше за риба или минеше покрай Рибарска Дупка на път за Градски площад, Коуби и приятелите му сякаш научаваха за това и го причакваха на връщане винаги на едно и също място. Понякога просто ръсеха обиди по негов адрес или го блъскаха, но в други случаи той се прибираше окървавен и натъртен, а майка му му крещеше, че се е бил.

Най-накрая на Арлен му дойде до гуша. Скри един дебел прът на въпросното място и следващия път, когато Коуби и приятелите му се нахвърлиха върху него, Арлен се направи, че бяга само колкото да извади – сякаш от въздуха – оръжието си, а след това се обърна и го развъртя.

Коуби бе първият цапардосан, понесе здрав удар, който го остави в калта със сълзи на очи и стичаща се от ухото кръв. Уилъм се сдоби със счупен пръст, а Гарт накуцваше повече от седмица след сблъсъка. Това хич не помогна на популярността на Арлен сред останалите деца, а и баща му го наби с пръчка, но другите момчета повече не посмяха да го закачат. Дори сега Коуби се държеше на разстояние от него и потрепваше при всяко рязко движение на Арлен, въпреки че беше много по-едър от него.

– Оцелели! – провикна се внезапно Бил Бейкър, застанал до съборена колиба на края на Селището. – Чувам ги, залостени са в мазето!

Веднага всеки заряза каквото вършеше и хукна натам. Разчистването на отломките щеше да отнеме прекалено много време и затова мъжете започнаха да копаят, навеждайки гърбове в мълчалива целенасоченост. Малко по-късно успяха да пробият стената на мазето и започнаха да вадят оцелелите. Те бяха мръсни и ужасени, но до голяма степен живи. Три жени, шест деца и един мъж.

– Чичо Чоли! – извика Арлен, а майка му се появи на секундата и запрегръща брат си, който залиташе пиянски. Арлен изтича при тях и се мушна под другото му рамо, за да му даде опора.

– Чоли, какво правиш тук? – попита Силви. Чоли рядко напускаше работилницата си в Градски площад. Майката на Арлен бе разказвала стотици пъти как тя и брат ù са въртели заедно подковачницата, преди Джеф да започне да чупи нарочно подковите на конете си, за да идва да я ухажва.

– Дойдох да ухажвам Ана Кътър – измънка Чоли. Задърпа си косата, а от нея вече беше оскубал цели кичури.

– Тъкмо отворихме скривалището, когато започнаха да минават през защитите...

Коленете му се подгънаха, а с тежестта си повлече надолу и Арлен, и Силви. Падна на колене в калта и заплака.

Арлен погледна към другите оцелели. Ана Кътър не беше сред тях. Гърлото му се сви, докато децата го подминаваха. Познаваше всяко едно от тях; семействата им, къщите им отвътре и отвън, имената на животните им. Погледите им се срещнаха за секунда при разминаването и в този момент той преживя нападението през техните очи. Видя себе си, натикан в тясна дупка в земята, докато тези, които не успяваха да се поберат в нея, се обръщаха, за да се изправят срещу ядроните и огъня. Изведнъж сякаш въздухът му секна, той започна да се задушава, задъха се и спря едва когато Джеф го удари по гърба, за да го освести.

Привършваха със студения си обяд, когато чуха бученето на рог откъм далечния край на Потока.

– Какво, два пъти за един ден? – промълви стъписано Силви и покри уста с ръка.

– Глупости – изръмжа Силия. – Посред бял ден? Използвай си главата, момиче!

– Тогава какво... ?

Силия не ù обърна внимание, а стана, за да вземе рог и да отговори на сигнала. Рогът на Кевин Марш вече беше в готовност, както този на хората от Мочурливо тресавище. В тресавищата беше лесно да се изгубиш, а никой не би искал да се лута сам, точно когато излизат блатните демони. Бузите на Кевин се надуха като жабешка гуша, докато изсвири няколко ноти.

– Вестоноски рог – Коран Марш уведоми Силви. Коран беше белобрад старец, говорител на Мочурливо тресавище и баща на Кевин. – Амче сигур’ са видели дима. Кевин им казва к’о се е случило и де са сички.

– Вестоносец през пролетта? – попита Арлен. – Мислех, че идват през есента след жътва. А ние едва този месец засяхме!

– Миналата есен тъй и не дойде вестоносец – каза Коран, докато плюеше пенест кафяв сок от корена, който дъвчеше, през дупката от липсващите си зъби. – Кахърехме се, нешо да н’се е случило. Рекохме си, че вестоносецът ням’да дойде да ни дон’се сол до другата есен. Или че ядроните са превзели Свободните градове и ний сме отрязани.

– Ядроните никога няма да превземат Свободните градове – каза Арлен.

– Арлен, тихо! – изсъска Силви. – Той е по-възрастен от теб!

– Остави момчето да говори – каза Коран. – Някога да си бил в Свободен град, момче? – попита той Арлен.

– Не – призна Арлен.

– А да познаваш някой, дет’ да е бил?

– Не – каза отново той.

– И к’о те прави такъв разбирач? – попита Коран. – Никой не е бил в такъв град освен вестоносците. Само тях не ги е страх от нощта, че да ходят толко’ надалеч. Кой може тогаз да каже, че Свободните градове не са най-обикновени места като Потока? Щом ядроните могат нас да ни превземат, могат да ги превземат и тях.

– Старият Шопар идва от Свободните градове, – каза Арлен. Руско Шопара беше най-богатият човек в Потока. Той държеше смесения магазин, който беше пъпът на цялата търговия в Потока на Тибит.

– Тъй, тъй – каза Коран, – пък на мен старият Шопар ми каза още преди време, че едно пътуване му било предостатъчно. Щеше му се след година-две пак да отиде, ама разправяше, че не си струвало риска. Тъй че ти го питай, дал’ Свободните градове са по-безопасни от което и да е друго място.

Арлен не искаше да повярва. Би трябвало да има и безопасни места по света. Но през ума му отново прелетя представата как го хвърлят в мазето, и той осъзна, че никъде не беше напълно безопасно нощем.

Вестоносецът пристигна след час. Беше висок мъж, току-що прехвърлил трийсетте, с ниско подстригана кестенява коса и къса гъста брада. Върху широките си рамене носеше ризница от метални халки, имаше дълга, черна мантия, дебели кожени панталони и ботуши. Яздеше лъскава кафява бързонога кобила. Няколко различни по вид копия бяха прикрепени с каиши към седлото. Вестоносецът приближаваше с мрачно изражение, но раменете му бяха изправени и горди. Той огледа тълпата и лесно забеляза говорителката, която стърчеше между останалите и им даваше нареждания. Той обърна коня си към нея.

На няколко крачки зад гърба му върху тежко натоварена талига, теглена от чифт тъмно-кафяви кобилки, идваше жонгльорът. Дрехите му бяха изработени от кръпки в ярки цветове, а на пейката до него лежеше спокойно лютнята му. Косата му беше с цвят, какъвто Арлен виждаше за пръв път, нещо като блед морков, а кожата му беше толкова светла, сякаш че слънцето не я беше докосвало. Седеше прегърбен и изглеждаше напълно изтощен.

С ежегодния вестоносец винаги идваше жонгльор. За децата и някои от възрастните, той беше по-важният от двамата. Откакто се помнеше, Арлен бе виждал все един и същи човек, прошарен, но чевръст и изпълнен с настроение.

Този, новият, беше по-млад и изглеждаше навъсен. Децата веднага се втурнаха към него и младият жонгльор се оживи, а безсилието, изписано по лицето му, се стопи така бързо, че Арлен започна да се съмнява, дали въобще някога го е имало. Жонгльорът скочи в миг от талигата и завъртя цветните си топки във въздуха сред радостните възклицания на децата.

Мнозина, сред които и Арлен, забравиха за работата си и се завтекоха към новодошлите. Силия се врътна към тях, решена да не търпи никакви такива.

– Денят няма да стане по-дълъг, само защото вестоносецът е дошъл! – скастри ги тя. – Обратно на работа!

Чу се мърморене, но всички се върнаха по местата си.

– Ти не, Арлен – каза Силия. – Ела тук.

Арлен откъсна поглед от жонгльора и отиде при нея, точно когато пристигна и вестоносецът.

– Силия Безплодната? – попита вестоносецът.

– Просто Силия е напълно достатъчно – каза тя педантично. Очите на вестоносеца се ококориха и той се изчерви, като горните части на бледите му бузи станаха тъмночервени над брадата му. Скочи от коня си и направи дълбок поклон.

– Моите извинения – каза вестоносецът. – Не помислих. Грег, вашият редовен вестоносец, ми каза, че така се наричате.

– Радвам се, че разбрах, какво мисли Грег за мен след всичките тези години – каза Силия без нотка радост в гласа си.

– Мислеше – поправи я вестоносецът. – Той е мъртъв.

– Мъртъв? – попита Силия, изведнъж с тъжно изражение. – Бяха ли... ?

Вестоносецът поклати глава. – Настинката го покоси, не ядроните. Аз съм Рейджън, вашият вестоносец за тази година. Правя услуга на вдовицата му. Гилдията ще избере нов вестоносец за вас от следващата есен.

– Отново година и половина до следващия вестоносец? – попита Силия с тон, който звучеше сякаш чете конско. – Едва изкарахме миналата зима без есенната сол – каза тя. – Знам, че в Мливари я приемате за даденост, но половината ни месо и риба се развалиха поради липсата на добра обработка. А писмата ни?

– Съжалявам – каза Рейджън. – Градовете ви са доста далече от обичайните пътища, а надницата за един вестоносец, който всяка година да прекарва повече от месец по пътя, е висока. Гилдията на вестоносците не разполага с работна ръка, пък сега съвсем, покрай тази настинка на Грег.

Той се изхихика и поклати глава, но забеляза причернялата физиономия на Силия в отговор.

– Не се сърдете, госпожо – каза Рейджън. – Той беше и мой приятел. Просто... сред нас, вестоносците, не са много хората, които могат да се похвалят, че са си отишли с покрив над главите, върху легло и с млада съпруга до тях. Нощта обикновено ни застига преди това, нали разбирате?

– Да – каза Силия. – А ти имаш ли съпруга, Рейджън? – попита тя.

– Аха – отговори той. – Макар че за нейно удоволствие и мое нещастие, виждам кобилката си по-често, отколкото булката.

Той се изсмя и с това обърка Арлен, който не мислеше, че е смешно да имаш съпруга, на която не липсваш.

Силия изглежда не обърна внимание. – Ами ако въобще не можеше да я виждаш? – попита тя. – Ами ако всичко, което ви свързваше, бяха писмата веднъж годишно? Как щеше да се чувстваш, ако знаеше, че писмата ви ще се забавят с половин година? Някои хора тук имат роднини в Свободните градове. Чакат ту този, ту онзи вестоносец, пък от две поколения не са се виждали. Тези хора няма да се приберат, Рейджън. Писмата са всичко, което имаме от тях, и те от нас.

– Напълно съм съгласен с вас, госпожо – каза Рейджън, – но аз не ги решавам нещата. Херцогът...

– Но ти ще говориш с Херцога, когато се прибереш, нали? – попита Силия.

– Непременно – отвърна той.

– Да напиша ли съобщението вместо теб?

Рейджън се усмихна. – Мисля, че ще мога да го запомня.

– Погрижи се да го направиш.

Рейджън се поклони отново, още по-ниско. – Моите извинения, че идвам на посещение в такъв тежък ден – каза той, докато очите му прескачаха към погребалната клада.

– Не заповядваме на дъжда кога да идва, нито на вятъра, нито на студа – каза Силия. – Нито пък на ядроните. Така че животът трябва да продължи, въпреки всички тези неща.

– Животът продължава – съгласи се Рейджън, – но ако аз и жонгльорът ми можем с нещо да ви помогнем, само кажете. Имам здрав гръб и много пъти съм лекувал рани от ядрони.

– Жонгльорът ти вече помага – каза Силия и кимна към младия мъж, който пееше и играеше номерата си. – Отвлича вниманието на малките, докато роднините им вършат работа. Колкото до теб, аз лично ще имам много за вършене през следващите дни, докато се възстановяваме от загубата. Няма да ми остане време да раздам пощата и да чета на тези, които не са си научили азбуката.

– Мога да чета на тези, които не могат, госпожо – каза Рейджън, – но не познавам достатъчно добре града ви, за да разнеса писмата.

– Няма нужда – отвърна Силия и бутна Арлен напред. – Нашият Арлен ще ви заведе до бакалията на Градски площад. Предайте писмата и колетите на Руско Шопара, когато занесете и солта. Всички ще се втурнат натам, щом тя пристигне, а Руско е един от малкото в този град, които могат да четат и смятат. Старият мошеник ще се оплаква и ще иска да му платиш, но ти му кажи, че в подобни смутни времена всеки трябва да даде нещо от себе си. Ти му кажи да раздаде писмата и да чете на тези, които не могат, иначе аз няма пръста си да помръдна следващия път, когато градът го подгони с бесилото.

Рейджън се вгледа внимателно в Силия, може би в опит да разбере дали се шегува, но каменното ù изражение нищо не му подсказа. Той отново се поклони.

-Хайде, тръгвайте вече – каза Силия. – Не се повъртайте и ще се върнете точно когато всички почнат да се прибират за през нощта. Ако с жонгльора ти не искате да плащате на Руско за стая, всеки тук с радост ще ви приюти в дома си.

Тя напъди двамата и се обърна, за да нахока онези, които бяха прекъснали работа за да зяпат новодошлите.

– Тя винаги ли е така... твърда? – Рейджън попита Арлен, докато вървяха към жонгльора, който забавляваше най-малките деца. Останалите бяха привикани отново на работа.

Арлен изсумтя. – Трябва да я чуеш как говори със старците. Имаш късмет, че отърва кожата, след като я нарече „Безплодната”.

– Грег каза, че всички така я наричат – каза Рейджън.

– Така е – съгласи се Арлен, – само че не в лицето ù, освен ако не държат да хванат ядрона за рогата. Всички подскачат, когато Силия проговори.

Рейджън се изхихика.

– При това, тя е само една стара Дъщеря – замисли се той. – Там, откъдето идвам, само Майките могат да очакват всички така да им търчат по командите.

– Какво значение има това? – попита Арлен.

Рейджън сви рамене.

– Не знам, да ти кажа – призна той. – Просто така стоят нещата в Мливари. Хората правят нещата в света, а Майките – хората, така че те командват парада.

– Тук не е така – каза Арлен.

– Сигурно не е, в малко градче като това – отвърна Рейджън. – Няма достатъчно излишни хора. Но в Свободните градове е различно. Освен в Мливари, никъде другаде жените нямат право на глас.

– Това звучи също толкова глупаво – измърмори Арлен.

– Такова си е – съгласи се Рейджън.

Вестоносецът спря и подаде на Арлен юздите на коня си.

– Изчакай тук за секунда – каза той и се отправи към жонгльора. Двамата мъже се отдръпнаха настрани, за да поговорят и Арлен видя как физиономията на жонгльора се промени от ядосана към кисела до примирена, докато той се опитваше да спори с Рейджън, чието каменно изражение пък не помръдна през цялото време.

Без да снема гневния си поглед от жонгльора, вестоносецът махна с ръка на Арлен, който му доведе коня.

– ... не ме интересува колко си изморен – говореше Рейджън със суров шепот, – тези хора имат купища гадна работа и ако трябва да танцуваш и да жонглираш цял следобед, за да занимаваш децата им, докато те се блъскат, най-добре ще е да го направиш! Сега махни тази физиономия и се захващай.

Той взе юздата от Арлен и я тикна в ръцете на човека.

Арлен успя да огледа по-обстойно лицето на младия жонгльор, изпълнено с възмущение и страх, преди онзи да го забележи. Веднага щом усети, че го наблюдават, жонгльорът надипли физиономията си и само след секунда се превърна отново в жизнерадостния веселяк, който танцува за децата.

Рейджън отведе Арлен до талигата и двамата се качиха. Рейджън тръсна юздите и те потеглиха обратно по калния път, който водеше към главния.

– За какво се карахте? – попита Арлен, докато талигата подскачаше по пътя.

Вестоносецът го погледна за момент и сви рамене.

– На Кийрън това му е първото излизане от града – каза той. – Много беше смел, докато пътувахме с цяла група и той разполагаше с покрита талига, в която да спи, но щом се разделихме с кервана в Анжие, куражът му се изпари. Има дневни пристъпи на паника от ядроните и това не го прави добра компания.

– Не си личи – каза Арлен и погледна назад към човека, който правеше цигански колела.

– Жонгльорите си имат своите артистични хватки – каза Рейджън. – Могат толкова силно да се правят на нещо, което не са, че накрая сами почват да си вярват. Кийрън се направи на смелчага. Гилдията го изпробва дали ще издържи на пътуване и той премина изпита, но никога не знаеш какво ще стане с някого след две седмици на пътя, докато не му се случи наистина.

– Но как стоите на открито през нощта? – попита Арлен. – Татко казва, че рисуването на защити в калта си е чисто дирене на белята.

– Баща ти е прав – отвърна Рейджън. – Виж в онова отделение до краката ти.

Арлен така и направи, и извади от там голяма торба от мека кожа. В нея имаше въже с възли, между които бяха нанизани лакирани дървени плочки, по-големи от ръката му. Ококори очи, щом видя защитите, издълбани и оцветени в плочките.

Арлен веднага разбра какво е това: преносим защитен кръг, достатъчно голям за да обиколи талигата, че и други освен нея.

– Никога не съм виждал подобно нещо – каза Арлен.

– Не е лесно да се направи такъв – каза вестоносецът. – Повечето вестоносци прекарват цялото си чиракуване в усвояване на това изкуство. Ни вятър, ни дъжд не може да размаже знаците на тези защити. Но дори и с тях, не е като да имаш защитени стени и врата.

– Някога да си се срещал лице в лице с ядрон, момче? – попита той, обърна се към Арлен и го изгледа сурово. – Да си виждал как замахва към теб, без да имаш къде да избягаш и без никаква надежда за спасение, освен магията, която не виждаш? – Той поклати глава – Може би съм прекалено суров с Кийрън. Той си се справи добре с изпита. Попищя малко, но то се очакваше. Нощ след нощ обаче е съвсем друго нещо. Отразява им се на някои хора като се затревожат, че заблудено листо ще попадне върху някоя защита и тогава... – Той изведнъж изсъска, замахна с нокти към Арлен и щом момчето подскочи, той се разсмя.

Арлен прокара палец по всяка една гладка, лакирана защита, за да усети силата ù. На всеки тридесет сантиметра от въжето имаше по една малка плочица – точно колкото бяха необходими за добрата защита. Преброи повече от четиридесет.

– Въздушните демони не могат ли да влетят в такъв голям кръг? – попита той. – Татко поставя колове, за да не кацат по нивите.

Мъжът го погледна малко изненадан.

– Баща ти най-вероятно си губи времето – каза той. – Въздушните демони са изкусни летци, но се нуждаят от широко място, където да се засилят или от височина, от която да скочат, за да излетят. В царевичната нива няма ни едното, ни другото, така че едва ли биха кацнали там, освен ако не зърнат нещо твърде изкусително, като например някое малко момче, заспало в полето от желание да докаже смелостта си. – Той погледна Арлен по същия начин, по който го гледаше и Джеф, докато го предупреждаваше, че с ядроните шега не бива. Като че ли не знаеше.

– Освен това, въздушните демони като завиват, изписват широки дъги – продължи Рейджън – и повечето от тях имат размах на крилете, по-голям от този кръг. Възможно е някой да влети, но досега не съм виждал това да се слуи. Ако стане обаче... – той посочи към дългото, дебело копие, което държеше до себе си.

– Можеш да убиеш ядрон с копие? – попита Арлен.

– Вероятно не – отговори Рейджън, – но съм чувал, че можеш да ги зашеметиш, ако ги приковеш към защитите си. – Той се изхили. – Дано не ми се налага да проверявам това.

Арлен го погледна с широко отворени очи.

Рейджън отвърна на погледа му, този път със сериозно лице.

– Работата на вестоносеца е опасна, момче – каза той.

Арлен задълго не откъсна очи от него.

– Ама си струва, щом виждаш Свободните градове – каза той накрая. – Кажи ми честно, какво е във Форт Мливари?

– Това е най-богатият и най-красив град в целия свят – отвърна Рейджън и повдигна ръкава на ризницата си, за да разкрие върху предмишницата си татуировка, на която се виждаше град, сгушен между две планини. – Мините на Херцога са богати на сол, метал и въглища. Стените и таваните там са така добре защитени, че рядко се налага да се подлагат на проверка. Когато слънцето озари крепостта на града, дори планините умират от завист.

– Никога не съм виждал планина – каза Арлен, докато възхитено проследяваше с пръст очертанията на татуировката. – Баща ми казва, че те са просто големи хълмове.

– Виждаш ли онзи хълм? – попита Рейджън и посочи на север от пътя.

Арлен кимна.

– Хълмът на Богин. От него можеш да видиш целия Поток.

Рейджън кимна.

– Знаеш ли какво означава „стотица”, Арлен? – попита той.

Арлен отново кимна.

– Десет чифта ръце.

– Е, дори една малка планина е по-голяма от сто ваши Богинови хълмове, натрупани един върху друг, а планините на Мливари не са малки.

Арлен се ококори, опитвайки се да си представи подобна височина.

– Сигурно стигат до небето – каза той.

– Някои са даже над него – изфука се Рейджън. – Когато ги изкачиш, гледаш надолу и виждаш облаците.

– Искам някой ден да видя това – каза Арлен.

– Можеш да дойдеш в Гилдията на вестоносците, когато пораснеш достатъчно – отвърна Рейджън.

Арлен поклати глава.

– Татко казва, че хората, които напускат, са дезертьори – каза той. – И щом го каже, плюе.

– Баща ти не знае за какво говори – каза Рейджън. – Плюенето не прави думите верни. Без вестоносци дори Свободните градове биха се сринали.

– Че Свободните градове не са ли в безопасност? – попита Арлен.

– Нищо не е в безопасност, Арлен. Не и напълно. Мливари разполага с повече хора и може да се справи с жертвите по-лесно, отколкото Потока на Тибит, да речем, но ядроните всяка година си взимат своето.

– Колко души живеят в Мливари? – попита Арлен. – Тук, в Потока, имаме девет стотици, Слънчево пасище нагоре по пътя трябва да е също толкова голямо.

– Имаме над тридесет хиляди в Мливари – каза Рейджън с гордост.

Арлен го погледна объркано.

– Хиляда са десет стотици – поясни вестоносецът.

Арлен помисли за момент и поклати глава.

– Няма толкоз хора в света – каза той.

– Има, че и повече – отвърна Рейджън. – Широк е светът за този, който не се страхува от мрака.

Арлен не отговори и двамата продължиха пътя си в мълчание.

За около час и половина талигата се дотътри до Градски площад. Центърът на Потока, Градски площад, съдържаше няколко дузини защитени дървени къщи за тези, чиито професии не изискваха от тях да работят на полето или в оризището, да ловят риба или да секат дърва. Човек идваше тук, за да намери шивача, пекаря, подковача, бъчваря и други такива.

В центъра беше площадът, където хората се събираха, както и най-голямата сграда в Потока, смесеният магазин. В предната му част имаше голямо заведение с масички и бар, отзад беше още по-големият склад, а отдолу – мазето, пълно с почти всичко, което притежаваше някаква стойност в Потока.

Дъщерите на Шопара – Дейзи и Катрин – въртяха кухнята. За два кредита човек можеше да се натъпче до горе с тукашните порции, но Силви наричаше стария Шопар мошеник, тъй като два кредита струваше и житото за цяла седмица. Все пак много самотни мъже плащаха цената и то не само заради храната. Дейзи беше грозновата, а Катрин дебела, но според Чичо Чоли този, дето успееше да се ожени за някоя от тях, щеше да си уреди живота.

Всички от Потока носеха собственото си производство на Шопара, независимо дали беше царевица или месо, кожа или грънци, плат, мебели или инструменти. Шопара вземаше нещата, пресмяташе стойността им и връщаше кредити на клиентите си, с които да си купят други стоки от магазина.

Нещата обаче неизменно изглеждаха някак си по-скъпи от това, което Шопара плащаше за тях. Арлен разбираше математиката дотолкова, че да види това. Понякога се получаваха ужасни спорове, когато хората идваха да продават, но Шопара определяше цените и най-често ставаше неговото. Почти всички го мразеха, но се нуждаеха от него и бяха по-склонни да му изчеткат палтото и да му отворят вратата, отколкото да го заплюят при разминаване.

Жителите на Потока работеха от тъмно до тъмно и едва-едва се сдобиваха с нужното им, докато Шопара и дъщерите му винаги имаха пълни бузи, закръглени тумбаци и чисти, нови дрехи. Арлен трябваше да се увива в черга всеки път, когато майка му му вземаше дрехите за пране.

Рейджън и Арлен спряха мулетата пред магазина и влязоха вътре. Барът беше празен. Обикновено въздухът в салона тежеше от миризмата на свинска мас, но днес от кухнята не се разнасяше никакъв аромат на готвено.

Арлен изтича пред вестоносеца към бара. Там Руско държеше малък бронзов звънец, който си беше донесъл от Свободните градове. Арлен обожаваше този звънец. Плесна го с ръка и се ухили на ясния звук.

Отзад се чу изтрополяване и Руско излезе през завесите зад бара. Той беше едър мъж, все още здрав и изправен за своите шейсет години, но около кръста му висеше отпуснат корем, а металносивата му коса пълзеше назад от набръчканото му чело. Носеше леки панталони, кожени обувки и чиста бяла памучна риза, чиито ръкави бяха навити до лактите на яките му ръце. Бялата му престилка беше безупречна, както винаги.

– Арлен Бейлс – каза той с търпелива усмивка, щом видя момчето. – Само за да си играеш със звънеца ли си дошъл или имаш и друга работа?

– Работата е моя – каза Рейджън и пристъпи напред. – Ти ли си Руско Шопара?

– Просто Руско – каза мъжът. – Моите съграждани ми плеснаха това Шопара, но не ми го казват в лицето. Не издържат да виждат чуждия успех.

– За втори път – каза Рейджън замислено.

– К’во викаш? – попита Руско.

– За втори път записките от пътуванията на Грег ме подвеждат – отговори Рейджън. – Тази сутрин нарекох Силия „Безплодна” в лицето ù.

– Ха! – засмя се Руско. – Вярно ли, бе? Ей, това заслужава едно питие за моя сметка, ако не друго. Как каза, че ти е името?

– Рейджън – каза вестоносецът, пусна на земята тежката си чанта и се разположи на бара. Руско потупа с пръсти една бъчвичка и откачи една дървена халба от куката ù.

Бирата беше гъста и с меден цвят, а бялата ù пяна се вдигна над отвора на халбата. Руско напълни една за Рейджън и още една за себе си. После погледна към Арлен и му напълни по-малка чашка.

– Занеси това на някоя маса и остави възрастните да си поговорят на бара – каза той. – И ако си знаеш интереса, не казвай на майка си, че съм ти дал това.

Арлен засия и изтича с наградата си, преди Руско да успее да премисли. Той си беше отмъквал по глътчица от пивото на баща си по празници, но никога не бе разполагал със собствена чаша.

– Взех да се притеснявам, че вече никой няма да дойде – чу той Руско да казва на Рейджън.

– Грег настина точно преди да тръгне за насам миналата есен – отвърна Рейджън и отпи няколко големи глътки. – Неговата билкарка му каза да отмени пътуването, докато не се пооправи, но зимата си дойде, а здравето му се влошаваше. Накрая той ме помоли да му поема обиколката по вашия край, докато гилдията не му намери заместник. И без това трябваше да занеса фургон сол до Анжие, така че взех още една талига и се отбих насам, преди да продължа на север.

Руско взе халбата му и я напълни отново.

– За Грег – каза той – добър вестоносец и звяр в пазарлъка.

Рейджън кимна, двамата мъже чукнаха чаши и пиха.

– Още една? – попита Руско, щом Рейджън удари с халбата по бара.

– Грег е написал в дневника си, че ти си звяр в пазарлъка – каза Рейджън – и че първо ще се опиташ да ме напиеш.

Руско се разхили и отново напълни халбата.

– Значи след пазарлъка, вече няма нужда да те поя за сметка на заведението – каза той и я подаде на Рейджън със свежа глава.

– Но ще ти се наложи, ако искаш пощата ти да стигне до Мливари – каза Рейджън, ухилен, и прие халбата.

– Ти май ще излезеш по-голям инат и от Грег – измърмори Руско и напълни собствената си чаша. – Ето – продължи той, след като пяната мина ръба, – сега и двамата ще можем да се пазарим пияни. Двамата се разсмяха и отново удариха чаши.

– Какви са новините от Свободните градове? – попита Руско. – Красианците още ли настояват да се самоунищожат?

Рейджън вдигна рамене. – По всичко личи, че да. Спрях да ходя до Красия преди няколко години, след като се ожених. Прекалено далече и прекалено опасно.

– Значи фактът, че покриват жените си с одеяла, няма нищо общо с това? – попита Руско.

Рейджън се разсмя. – Не помага – отговори той, – но това не им пречи да ни мислят нас, Северняците, та дори и вестоносците, за страхливци, само защото не се навираме нощем между шамарите на ядроните.

– Може би нямаше така да налитат на бой, ако поглеждаха по-често жените си – замисли се Руско. – Ами Анжие и Мливари? Херцозите все още ли са на нож?

– Както винаги – отговори Рейджън. – Юкор се нуждае от дървесината на Анжие, за да движи рафинериите си, и от зърното им, за да изхрани народа си. Райнбек се нуждае от метала и солта на Мливари. Трябва да търгуват, за да оцелеят, но вместо да си улеснят живота, прекарват цялото си време в кроежи как да се измамят един друг, особено когато някоя пратка се изгуби по пътя заради ядроните. Миналото лято демони нападнаха каруца със стомана и сол. Избиха водачите, но оставиха почти целия товар непокътнат. Райнбек си го прибра, но отказа да плати, защото той го бил спасил.

– Херцог Юкор трябва да е побеснял – каза Руско.

– Извън кожата си – съгласи се Рейджън. – Аз му съобщих новината. Лицето му почервеня и се закле, че Анжие няма да види и прашинка сол, докато Райнбек не плати.

– Райнбек плати ли? – попита Руско и се наведе напред в очакване.

Рейджън поклати глава.

– Направиха всичко възможно, за да се уморят един друг от глад за няколко месеца и накрая Гилдията на Търговците плати, само и само за да разпратят стоките си преди да дойде зимата и да им изгният в склада. Сега Райнбек им е ядосан, понеже са клекнали пред Юкор, но те му спасиха реномето и пратките отново потеглиха, което беше най-важното за всички освен за онези две псета.

– Ще е добре да внимаваш как наричаш херцозите – предупреди Руско – дори и толкова отдалеч.

– Кой ще им каже? – попита Рейджън – Ти? Момчето? – той направи знак към Арлен. И двамата се разсмяха.

– И сега трябва да занеса новини на Юкор от Речен Мост, което само ще влоши нещата – каза Рейджън.

– Онзи град на границата на Мливари – каза Руско, – само на ден път от Анжие. Там имам познати.

– Не, вече нямаш – отвърна Рейджън многозначително и мъжете се умълчаха за момент.

– Стига толкова лоши новини – каза Рейджън и стовари чантата си на бара. Руско я погледна усъмнено.

– Това не ми прилича на сол – каза той – и хич не ми се вярва, да съм получил толкова писма.

– Имаш шест писма и дузина колети – каза Рейджън и подаде на Руско няколко сгънати листа. – Всичко е описано тук заедно с останалите писма в чантата и колетите в талигата, които трябва да бъдат раздадени. Дадох на Силия копие от списъка – предупреди той.

– За какво са ми тоя списък и тая пощенска чанта? – попита Руско.

– Говорителката е заета и не може нито да разнася пощата, нито да чете на неграмотните. И те писа доброволец.

– И как ще ме компенсират за това, че прекарвам работното си време в четене на местните неграмотни? – попита Руско.

– С удовлетворението, че си свършил едно добро дело за ближните си? – попита Рейджън.

Руско изсумтя.

– Не дойдох в Потока на Тибит, за да си търся приятели – отговори той. – Аз съм бизнесмен и правя много за този град.

– Така ли? – попита Рейджън.

– Много ясно – каза Руско. – Преди да дойда, единствената търговия, която познаваха в този град, беше размяната.

Той превърна думата в псувня и се изплю на пода.

– Хващаха си плодовете на труда и се събираха на площада всеки седмиден, за да се карат колко бобчета струва един кочан царевица или колко ориз трябва да дадеш на бъчваря, за да ти направи бъчва за ориза. И ако не намериш това, което ти е трябвало в седмиден, трябваше да чакаш до следващата седмица или да чукаш от врата на врата. Сега всички могат да дойдат тук, в кой да е ден от изгрев до залез и да си купуват и продават с кредити каквото им душа иска.

– Спасителят на града – каза Рейджън саркастично. – И не искаш нищо в замяна.

– Нищо освен една прилична печалба – каза Руско ухилен.

– И колко често селяните правят опити да те окачат на бесилото, защото си ги измамил? – попита Рейджън.

Очите на Руско се свиха.

– Прекалено често, имайки предвид, че половината не могат да броят отвъд пръстите на ръцете си, а другата половина най-много да добавят към аритметиката и пръстите на краката си – отговори той.

– Силия каза, че следващия път, когато се случи това, ще се оправяш сам – приветливият глас на Рейджън изведнъж бе станал суров – освен ако не изпълниш задачата си. На много хора от покрайнините са им се случили доста по-лоши неща от това, да прочетат на глас някое писмо.

Руско се намръщи, но взе списъка и пренесе тежката торба в склада си.

– Колко е зле положението, всъщност? – попита той, щом се върна.

– Много зле – отговори Рейджън. – Засега са двадесет и седем, и няколко в неизвестност.

– Съзадателю – изруга Руско и изписа защита във въздуха пред себе си. – Мислех си, че в най-лошия случай става дума за някое семейство.

– Де да беше – отвърна Рейджън.

Двамата замлъкнаха за миг, както беше редно, след това погледнаха един към друг едновременно.

– У теб ли е солта за годината? – попита Руско.

– У теб ли е ориза на херцога? – отговори Рейджън.

– Пазя го цяла зима, след като се забави толкова – каза Руско.

Рейджън присви очи.

– А, все още е добър! – каза Руско и ръцете му се вдигнаха, сякаш умолително. – Държах го запечатан и на сухо, а в мазето ми няма вредители!

– Ще трябва да се уверя, надявам се, че разбираш – каза Рейджън.

– Разбира се, разбира се – отвърна Руско. – Арлен, донеси ми онази лампа! – нареди той като посочи на момчето ъгъла на бара.

Арлен изприпка до фенера и хвана огнивото. Запали фитила и смъкна стъклото със благоговение. Никога досега не бяха му поверявали да държи стъкло. Беше по-студено отколкото очакваше, но се стопли бързо, когато езикът на пламъка го облиза.

– Занеси ни го в мазето – заръча Руско. Арлен се опита да сдържи въодушевлението си. Винаги бе искал да види какво е зад бара. Хората казваха, че дори всички в Потока да съберат вещите си на една голяма купчина, тя не би могла да се мери с чудесата в мазето на Шопара.

Пред очите му Руско дръпна халка на пода и отвори голям капак. Арлен избърза напред, обезпокоен, че старият Шопар би могъл да промени решението си. Слезе надолу по скърцащите стъпала, хванал лампата пред себе си, за да осветява пътя. Светлината докосваше натрупаните една върху друга щайги и бъчви, които стигаха до тавана, а правите им редици продължаваха нататък, извън границите на видимото. Подът беше дървен, за да предотврати атаки от Ядрото направо през мазето, но имаше и защити, издълбани в лавиците по стените. Старият Шопар внимаваше за съкровищата си.

Магазинерът поведе колоната между редиците, за да стигне до запечатаните бъчви в дъното.

– Изглеждат в добро състояние – каза Рейджън, докато проверяваше дървото. Замисли се за момент и после избра наслуки.

– Тази – каза той и посочи една от бъчвите.

Руско изсумтя и изтегли въпросната бъчва. Някои хора наричаха работата му лека, но ръцете му бяха едри и яки като на някой, който върти брадва или коса. Счупи уплътнението, махна капака, след това загреба ориз с плитка тавичка и го даде на Рейджън за проверка.

– Качествен ориз от Тресавищата – каза той на вестоносеца. – Няма да намериш ни гъгрица, ни следа от гниене. Ще хване добра цена в Мливари, особено след толкова време.

Рейджън изпуфтя, кимна в знак да запечата отново бурето и двамата се качиха обратно горе.

Известно време поспориха колко бъчви ориз струват тежките чували сол в талигата. Накрая никой от тях не изглеждаше доволен, но си стиснаха ръцете за сделката.

Руско извика дъщерите си и всички отидоха до талигата, за да разтоварят солта. Арлен се опита да вдигне един от чувалите, но той се оказа твърде тежък. Момчето залитна, падна и го изпусна.

– Внимавай! – нахока го Дейзи и го плесна по тила.

– Ако не можеш да носиш, отивай да държиш вратата! – заповяда Катрин. Тя самата беше преметнала един чувал на рамо, а в месестата си ръка мъкнеше друг. Арлен скочи на крака и се завтече да държи вратата пред нея.

– Извикай Фърд Мелничаря и му кажи, че ще му дадем пет... нека са четири кредита за всеки чувал, който смели – заръча Руско на Арлен. Почти всеки в Потока работеше за Шопара, по един или друг начин, но тези от площада най-много от всички. – Пет, ако я опакова в бъчви с ориз, та да се запази суха.

– Фърд е при Селището – каза Арлен. – Почти всички са там.

Руско изсумтя, но не отговори. Скоро талигата бе изпразнена, без да се броят няколкото кутии и чували, които не съдържаха сол. Дъщерите на Руско ги огледаха жадно, но нищо не казаха.

– Тази вечер ще качим ориза от мазето и ще го оставим в задната стая, докато си готов да тръгнеш обратно за Мливари – каза Руско, след като пренесоха и последния чувал вътре.

– Благодаря ти – отвърна Рейджън.

– Да разбирам, значи, че работата на херцога е свършена? – попита Руско ухилен, а очите му прехвърчаха целенасочено към нещата, останали в талигата.

– Работата на херцога, да – каза Рейджън и му се ухили в отговор. Арлен се надяваше, че ще му дадат още една бира, докато се пазарят. Тя го накара да се почувства замаян, сякаш е хванал настинка, но без кихането, кашлянето и болките. Чувството му хареса и му се щеше да го изпита отново.

Помогна да пренесат останалите неща в салона, а Катрин донесе поднос сандвичи с дебели парчета месо. На Арлен му дадоха втора бира да прокара залъка, а Шопара каза, че ще му впише два кредита за труда в тефтера си.

– Няма да казвам на родителите ти – каза Шопара, – но ако ги похарчиш за пиво и вашите те хванат, ще си отработваш ядовете, дето майка ти ще ми създаде.

Арлен закима с готовност. Никога не бе имал собствени кредити, които да харчи в магазина.

След обяд Руско и Рейджън отидоха до бара и отвориха останалите вързопи, които Вестосецът бе донесъл. Очите на Арлен блесваха при показването на всяко съкровище. Имаше топове плат, по-изящни от всичко, което бе виждал досега, метални инструменти и карфици, керамични изделия и екзотични подправки. Имаше дори няколко чаши, направени от ярко, искрящо стъкло.

Шопара не изглеждаше толкова впечатлен.

– Доставката на Грег от миналата година беше по-добра – каза той. – Ще ти дам... сто кредита за всичко.

Арлен зяпна. Сто кредита! Рейджън би могъл да купи целия Поток за половината от тази сума.

На Рейджън обаче офертата не му хареса. Очите му отново станаха сурови и той удари с ръка по масата. От трясъка Дейзи и Катрин зарязаха чистенето и надигнаха глави.

– Да се продъниш в Ядрото с тия кредити! – изрева той. – Не се дръж с мен все едно съм някой от твоите селски глупаци, освен ако не искаш гилдията да разбере какъв си мошеник!

– Нищо лично – изсмя се Руско, потупвайки успокоително въздуха, както му беше навик. – Трябваше да се пробвам... нали разбираш. Още ли си падат по златото горе в Мливари? – попита той с лукава усмивка.

– Както навсякъде другаде – отвърна Рейджън. Продължаваше да се мръщи, но гневът се бе оттекъл от гласа му.

– Не и тук – каза Руско и се мушна пак зад завесата. Чуваше се как тършува наоколо, докато продължава да им говори, но с повишен глас, за да достигат думите му до тях. – В този край, ако едно нещо не става за ядене, за обличане, за изписване на защити или за обработване на нивата, нищо не струва.

Върна се миг по-късно с голяма платнена торба, която остави на тезгяха със звън.

– Хората тук са забравили, че златото движи света – продължи той, бръкна в торбата и извади две тежки жълти монети, които размаха пред лицето на Рейджън. – Децата на Мелничаря ги ползваха за пионки! Пионки! Казах им, че срещу златото мога да им дам дялан дървен комплект за игра, който държах отзад. Помислиха си, че им правя услуга! Фърд дори дойде на следващия ден да ми благодари!

Той се изсмя с дълбок гърлен смях. Арлен се почувства сякаш би трябвало да се обиди от този смях, но не беше съвсем сигурен защо. Много пъти беше играл мелничарската игра и тя му се струваше далеч по-ценна от двата метални диска, колкото и да лъщяха.

– Донесъл съм много повече от стойността на две слънца – каза Рейджън, като кимна към монетите и после погледна към торбата.

Руско се усмихна. – Няма страшно – каза той и развърза изцяло торбата. Когато плата ù легна на тезгяха, още лъчисти монети се разсипаха, заедно с верижки, пръстени и нанизи от блещукащи камъни. Всичко изглеждаше много хубаво, помисли си Арлен, но се изненада как очите на Рейджън изпъкнаха и добиха хищен плам.

Те отново започнаха да се пазарят, Рейджън вдигаше камъните към светлината и хапеше монетите, докато Руско опипваше топовете плат и опитваше подправките. На Арлен, чиято глава се въртеше от бирата, всичко това му беше пълна мъгла. Катрин зад бара подаваше халба след халба на мъжете, но те не показаха признаци да им е повлияло като на Арлен.

– Двеста и двадесет златни слънца, две сребърни луни, верижка и трите сребърни пръстена – каза Руско най-накрая. – И нито медниче повече.

– Нищо чудно, че работиш в тоя пущинак – каза Рейджън. – Сигурно са те изгонили от града за мошеничество.

– Обидите няма да те направят по-богат – отвърна Шопара, уверен, че този път му е стъпил на врата.

– Този път ще мина без печалба – каза Рейджън. – Като си приспадна разходите по пътуването, всяко медниче, от първото до последното, ще отиде за вдовицата на Грег.

– Да бе, Дженя – изрече Руско замислено. – Преди пишеше писмата на неграмотните в Мливари, сред които и моят племенник-идиот. Какво ли ще стане с нея?

Рейджън поклати глава.

– Гилдията не ù даде никакво обезщетение за смъртта, защото Грег си умря вкъщи – каза той. – И тъй като не е Майка, ще ù откажат много длъжности.

– Лоша работа – каза Руско.

– Грег ù остави някакви пари – продължи Рейджън, – макар че никога не е имал много, пък и гилдията пак ще ù дава поръчки за писане. С парите от това пътуване ще може да изкара известно време. Е, тя е млада сега, но парите все някога ще свършат, освен ако не се омъжи повторно или не си намери по-добра работа.

– И тогава? – попита Руско.

Рейджън сви рамене. – Трудно ще си намери нов съпруг, след като вече се е омъжвала и не е могла да роди деца. Няма да стане просякиня, обаче. Моите братя по гилдия и аз сме се заклели да не я оставяме. Някой от нас ще я вземе за слугиня, преди това да се случи.

Руско поклати глава.

– И все пак, да паднеш от търговската класа до слугинската... – той посегна в доста поолекналата торба и извади пръстен с ясен, блещукащ камък. – Погрижи се тя да получи това – каза той, като му подаде пръстена.

Рейджън посегна, за да го вземе, но Руско бързо го дръпна обратно.

– Ще искам съобщение от нея, нали разбираш – каза той. – Знам как си оформя писмата.

Рейджън го погледна за момент и Руско добави:

– Без да се обиждаш.

Рейджън се усмихна.

– Твоята щедрост има повече тежест от обидата – каза той и взе пръстена. – Това ще я държи сита месеци наред.

– Е, да – отвърна Руско грубо, докато събираше останалото в торбата, – но не казвай на никого от местните, че ще си загубя репутацията на мошеник.

– Гроб съм – отговори Рейджън през смях.

– Би могъл да припечелиш още нещо за нея, може би – каза Руско.

– Тъй ли?

– Писмата, дето сме ги приготвили за Мливари, трябваше да заминат още преди шест месеца. Остани ден-два, докато напишем и посъберем още, можеш даже да дадеш да ти продиктуват някое и друго писмо, а аз ще ти платя за това. Със златото беше дотук – изясни той, – но на Дженя все ще ù свърши работа някоя бъчва ориз, консервирана риба или брашно.

– Така си е – отвърна Рейджън.

– Мога да намеря работа и за жонгльора – допълни Руско. – Тук на Площада ще намери повече клиентела, отколкото ако прескача от ферма на ферма.

– Дадено – каза Рейджън. – Ама Кийрън ще иска злато.

Руско му хвърли кисел поглед и Рейджън се изсмя.

– Трябваше да пробвам... нали разбираш! – каза той. – Сребро тогава.

Руско кимна. – Ще взимам по луна на представление и от всяка луна ще задържам по една звезда, а останалите три ще бъдат за него.

– Брей, уж ми каза, че местните нямат пари – отбеляза Рейджън.

– Повечето нямат – отвърна Руско. – Ще им продам луните... да кажем, на цената на пет кредита.

– Значи Руско Шопара обира каймака и от двете страни на сделката? – попита Рейджън.

Шопара се усмихна.

Арлен беше въодушевен по пътя на връщане. Старият Шопар му беше обещал да го пусне да гледа жонгльора безплатно, ако разнесе новината, че утре по пладне на Площада Кийрън ще изнася представление срещу такса от пет кредита или една мливарийска луна. Не разполагаше с много време, с Рейджън сигурно щяха да заварят родителите му готови за път, но беше сигурен, че ще успее да разнесе новината, преди да го дръпнат в каручката.

– Разкажи ми за Свободните градове – помоли Арлен, докато пътуваха. – Колко от тях си виждал?

– Пет – каза Рейджън. – Мливари, Анжие, Лактън, Райзън и Красия. Може да има и други отвъд планините или пустинята, но не познавам някой, който да ги е виждал.

– Как изглеждат? – попита Арлен.

– Крепостта Анжие, горската крепост, лежи на юг от Мливари, отвъд Разделящата река – отвърна Рейджън. – Анжие снабдява останалите градове с дърва. По на юг е голямото езеро, а на повърхността му е Лактън.

– Езерото нещо като блато ли е? – попита Арлен.

– Езерото спрямо блатото е като планината спрямо хълма – каза Рейджън и остави Арлен за момент, за да смели мисълта. – Във водата лактънците са в безопасност от огнени, каменни и дървесни демони. Защитната им мрежа ги предпазва от въздушни демони, а никой друг народ не е по-вещ в защитата срещу водни демони. Те са рибари и прехраната на хиляди из южните градове зависи от улова им.

– На юг от Лактън е Крепостта Райзън, която на практика не е крепост, защото можеш да прескочиш стената ù, но под нейна закрила са най-обширните обработваеми земи, които някога си виждал. Без Райзън останалите Свободни градове биха измрели от глад.

– А Красия? – попита Арлен.

– Само веднъж съм бил в Крепостта Красия – каза Рейджън. – Красианците не са гостоприемни към външни хора, пък ти трябват и седмици, за да прекосиш пустинята до там.

– Пустиня?

– Пясък – поясни Рейджън. – Нищо друго освен пясък километри наред във всички посоки. Ни храна, ни вода, освен това, което си носиш, и нищо, което да те скрие от жаркото слънце.

– И има хора, които живеят там? – попита Арлен.

– О, да – отговори Рейджън. – Красианците надвишаваха по брой дори мливариийците, но в момента измират.

– Защо? – попита Арлен.

– Защото се борят с ядроните – отговори Рейджън.

Очите на Арлен се облещиха.

– Можеш да се бориш с тях? – попита той.

– Можеш да се бориш с всичко, Арлен – отвърна Рейджън. – Целият проблем около битките с ядроните идва от това, че по-често губиш ти. Красианците убиват солиден брой, но ядроните им нанасят по-сериозни удари, от тези, които търпят. С всяка изминала година красианците намаляват.

– Баща ми казва, че ядроните поглъщат душата ти, когато се доберат до теб – каза Арлен.

– Да бе! – Рейджън се изплю встрани от талигата. – Глупави суеверия!

Тъкмо излизаха от един завой недалеч от Селището, когато Арлен забеляза нещо да виси от дървото пред тях.

– Какво е това? – попита той, посочил с пръст натам.

– Нощите да ме вземат – изруга Рейджън и изплющя юздите, при което кобилките се впуснаха в галоп. Арлен се прекатури назад в седалката си и му трябваше момент, за да си възвърне равновесието. Щом го направи, погледна към дървото, което бързо приближаваше.

– Чичо Чоли! – извика той при вида на мъжа, който риташе във въздуха и драпаше по въжето около врата си.

– Помощ! Помощ! – завика Арлен. Скочи в движение от талигата и падна здраво на земята, но веднага се изправи и се втурна към Чоли. Застана под мъжа, но един от ритащите крака на Чоли го удари в устата и го повали. Усети вкуса на кръвта, но странното беше, че не изпита болка. Отново се изправи, сграбчи краката на Чоли и се опита да го повдигне, за да разхлаби примката, но се оказа прекалено нисък, а Чоли прекалено тежък и мъжът продължи да се дави и гърчи.

– Помогни му! – извика Арлен на Рейджън. – Задушава се! Някой да помогне!

Погледна нагоре и видя как Рейджън извади копие от задната част на талигата. Вестносоецът се засили и метна копието, без да има повече от секунда за прицел, но се прицели точно и разкъса въжето, като събори горкия Чоли върху Арлен. Двамата се строполиха в калта.

Рейджън пристигна на мига и издърпа въжето от врата на Чоли. Това сякаш не помогна, мъжът все още се давеше и драпаше по врата си. Очите му бяха толкова изпъкнали, че сякаш щяха да изскочат от главата му, а лицето му бе толкова червено, че чак изглеждаше лилаво. Арлен изкрещя, когато Чоли се сгърчи със страхотна сила и се просна неподвижен на земята.

Рейджън заудря Чоли по гърдите и на няколко пъти вдиша едри глътки въздух в тях, но без резултат. Накрая вестоносецът се отказа, свлече се в калта и заруга.

Арлен не виждаше смъртта за пръв път. Фантомът често посещаваше Потока на Тибит. Но едно беше да умреш от ядрони или от настинка. Това беше съвсем друго.

– Защо? – попита той Рейджън. – Защо снощи се бори така упорито за живота си, само за да се самоубие сега?

– Бори ли се? – попита Рейджън. – Дали някой от тях наистина се е борил? Или просто са бягали да се скрият?

– Аз не... – започна Арлен.

– Криенето не винаги е достатъчно, Арлен – каза Рейджън. – Понякога криенето убива нещо в теб, така че дори да оцелееш след нападението на демоните, пак не си оцелял.

– Какво друго би могъл да направи? – попита Арлен. – Не можеш да се биеш с демон.

– Бих предпочел да се сбия с мечка в собствената ù пещера – отвърна Рейджън, – но не е невъзможно.

– Но ти каза, че красианците измират заради това – възрази Арлен.

– Така е – каза Рейджън. – Но следват сърцата си. Знам, че звучи налудно, Арлен, но дълбоко в себе си мъжете искат да се борят, както са правели в старите сказания. Искат да защитават жените и децата си, както би трябвало да бъде. Но не могат, защото великите защити са изгубени и сега те се свиват на кълбо като зайци в клетка, за да се скрият от ужаса на нощта. Понякога обаче, особено след като видиш смъртта на любими хора, не издържаш на напрежението и просто се пречупваш.

Той сложи ръка на рамото на Арлен.

– Съжалявам, че трябваше да видиш това, момче – каза той. – Знам, че сега може и да не го разбираш...

– Напротив – каза Арлен, – разбирам го.

И това беше истината, осъзна Арлен. Разбра необходимостта да се бориш. Не очакваше да спечели, когато онзи път нападна Коуби и приятелите му. Ако въобще бе очаквал нещо, то беше да го пребият по-зле от всякога. Но в онзи момент, когато грабна тоягата, това не го интересуваше. Знаеше само, че му е дошло до гуша да го тормозят, и искаше просто да прекрати това – по един или друг начин.

Успокояващо беше да знаеш, че не си сам.

Арлен погледна чичо си, който лежеше в калта с очи, изцъклени от страх. Коленичи, пресегна се и с върховете на пръстите си нежно ги затвори. Чоли нямаше от какво да се страхува повече.

– Убивал ли си някога ядрон? – попита той вестоносеца.

– Не – отвърна Рейджън и поклати глава. – Но съм се бил с няколко. Имам и белези, за да го докажа. Но винаги съм гледал по-скоро да се измъкна от тях или да не допусна да нападнат някой друг, отколкото да ги убия.

Арлен се замисли за това, докато увиваха Чоли в брезент и го качиха отзад на талигата, за да се върнат час по-скоро при Селището. Джеф и Силви вече бяха прибрали вещите си в каручката и с нетърпение чакаха да си тръгнат, но щом видяха тялото, гневът от закъснението на Арлен се разсея.

Силви зарида и се хвърли върху брат си, но нямаше време за губене, ако искаха да стигнат до фермата преди залез слънце. Джеф трябваше да я издърпа назад, докато пастир Харал изрисува защитите по брезента, произнесе молитвата и хвърли Чоли в кладата.

Оцлелите, които нямаше да нощуват в къщата на Брайн Кътър, се разделиха и отидоха по чужди домове. Джеф и Силви предложиха убежище на две жени. Норийн Кътър бе на повече от петдесет лета. Съпругът ù бе загинал преди няколко години, но при това нападение тя бе изгубила и дъщеря си, и внука си. Мария Бейлс също бе стара. Почти на четиридесет. Съпругът ù бил оставен навън, когато останалите теглили жребий за мазето. И двете, както Силви, се свиха в задната част на каручката и се втренчиха в коленете си. Арлен помаха за довиждане на Рейджън, когато баща му изплющя с камшика си.

Селището край гората вече се губеше назад, когато Арлен осъзна, че не е казал на никого да отиде да гледа жонгльора.

Втора глава Ако беше ти

319 СЗ

Времето им стигна точно, колкото да приберат каручката и да проверят защитите, преди да дойдат ядроните. Силви нямаше сили да готви, затова ядоха студена храна – хляб, сирене, наденица – и дъвчеха с неголям ентусиазъм. Демоните пристигнаха скоро след залез, за да пробват защитите, и всеки път щом магията лумваше и ги запращаше назад, Норийн изпищяваше. Мария въобще не докосна храната си. Седеше на сламеника си, обвила здраво краката си с ръце, клатушкаше се напред-назад и изскимтяваше всеки път когато магията лумваше. Силви изнесе чиниите, но така и не се върна от кухнята. Арлен я чуваше как плаче.

Арлен се опита да отиде при нея, но Джеф го хвана за ръката. – Ела да си поговорим, Арлен – каза той.

Отидоха в малката стая, която приютяваше сламеника на Арлен, колекцията му от гладки речни камъчета и всичките му пера и кокали. Джеф избра едно от перата, ярко на цвят и около двадесет и пет сантиметра дълго, и взе да го върти из пръстите си докато говореше на Арлен, без да го гледа в очите.

Арлен разпозна сигналите. Когато баща му не го поглеждаше, това значеше, че му е неудобно да каже каквото си е наумил.

– Това, дето си го видял на пътя с вестоносеца... – започна Джеф.

– Рейджън ми обясни – каза Арлен. – Чичо Чоли вече е бил мъртъв, просто не го е разбрал веднага. Понякога хората оцеляват след атака, но и все пак умират.

Джеф се навъси.

– Не бих се изразил точно така – каза той. – Но е достатъчно вярно, предполагам. Чоли...

– Беше страхливец – довърши Арлен.

Джеф го погледна с изумление.

– Какво те накара да кажеш това? – попита той.

– Скрил се е в мазето, защото го е било страх да умре, а после се е самоубил, защото го е било страх да живее – отвърна Арлен. – По-добре щеше да е, ако бе хванал брадвата и бе умрял в бой.

– Да не съм те чул да говориш такива неща – каза Джеф. – Не можеш да се бориш с демони, Арлен. Никой не може. Нищо няма да спечелиш, ако умреш.

Арлен поклати глава.

– Те са като побойниците – каза той. – Нападат ни, защото сме прекалено изплашени, за да отвърнем на удара. Когато погнах Коуби и приятелите му с тоягата, те престанаха да ме закачат.

– Коуби не е каменен демон – каза Джеф. – Никаква тояга няма да ги изплаши тези.

– Трябва да има начин – отвърна Арлен. – Хората са го правели преди. Така казват във всички стари сказания.

– В сказанията се говори за магически, бойни защити – каза Джеф. – Бойните защити са изгубени.

– Рейджън каза, че на някои места хората и досега се борят с демони. Каза, че е възможно.

– Ще трябва да си поговоря с този вестоносец – промърмори Джеф. – Не бива да ти пълни главата с подобни мисли.

– Защо не? – попита Арлен. – Може би повече хора щяха да оцелеят миналата нощ, ако всички мъже имаха брадви и копия...

– И те щяха да са също толкова мъртви – довърши Джеф. – Има други начини да предпазиш себе си и семейството си, Арлен. Мъдрост. Благоразумие. Смиреност. Не е смело да водиш битка, която не можеш да спечелиш.

– Кой ще се грижи за жените и децата, ако всички мъже бъдат унищожени от ядроните, докато се опитват да убият това, което не може да бъде убито – продължи той. – Кой ще сече дърва и ще строи домове? Кой ще ловува, пасе животните, сади и коли? Кой ще запложда жените да раждат деца? Ако всички мъже умрат, ядроните печелят.

– Ядроните вече печелят – промълви Арлен. – Ти все казваш, че от година на година градът оредява. Побойниците идват отново и отново, когато не им отвръщаш.

Той вдигна очи към баща си.

– Не го ли усещаш? Понякога не ти ли се иска да се бориш?

– Разбира се, че ми се иска, Арлен – отвърна Джеф. – Но не и без причина. Когато има смисъл, когато наистина има смисъл, всички мъже искат да се бият. Животните бягат, когато могат, и се бият, когато трябва. Хората не са по-различни. Но този дух трябва да излиза наяве само когато е наложително.

– Но ако навън с ядроните беше ти – каза той, – или майка ти, заклевам се, щях да се бия като луд, преди да им дам да те доближат. Разбираш ли разликата?

Арлен кимна.

– Мисля, че да.

– Браво – каза Джеф и го стисна за рамото.

Тази нощ сънищата на Арлен бяха изпълнени с картини на хълмове, които докосваха небесата, и езера, достатъчно големи, за да сложиш цял град на повърхността им. Видя жълти пясъци, които се простираха докъдето му стигаше погледа, и оградена със стена крепост, скрита сред дърветата.

Но видя всичко това през пролуката между два крака, които се люлееха лениво пред очите му. Погледна нагоре и видя как собственото му лице става лилаво в примката.

Сепна се от съня си, а сламеникът му беше влажен от пот. Все още беше тъмно, но хоризонтът бе бледо озарен и там небето с индигов цвят червенееше. Запали недогорелия остатък от свещ, навлече си гащеризона и с препъване се отправи към общата стая. Намери си една коричка да сдъвче, докато вадеше кошницата за яйца и каните за мляко, за да ги подреди до вратата.

– Станал си рано – каза глас зад него. Той се обърна стреснато и видя втренчената в него Норийн. Мария още спеше на сламеника си, но се мяташе в съня си.

– Дните не стават по-дълги, докато спиш – каза Арлен. Норийн кимна.

– Така казваше и мъжът ми – съгласи се тя. – Бейлсови и Кътърови не могат да работят на свещ, както Скуерсови, викаше той.

– Имам много за вършене – каза Арлен, докато надничаше зад капака на прозореца за да види, колко време му остава преди да може да прекоси защитите. – Жонгльорът ще изнася представление по пладне.

– Разбира се – съгласи се Норийн. – Когато бях на твоята възраст, жонгльорът бе най-важното нещо на света и за мен. Ще ти помогна с домашните задължения.

– Не е нужно да правиш това – каза Арлен. – Татко казва, че трябва да си почиваш.

Норийн поклати глава.

– Почивката само ме кара да мисля за неща, за които е най-добре да не мислиш – каза тя. – Ако ще стоя при вас, трябва да си изкарвам прехраната. След като съм секла дърва в Селището, колко трудно мислиш, че ще ми бъде, да дам помия на прасетата или да садя царевица?

Арлен сви рамене и ù подаде кошницата за яйца.

С помощта на Норийн, домашните задължения свършиха без време. Тя се учеше бързо, а черната работа и пренасянето на тежки неща не ù бяха за пръв път. Още преди миризмата на яйца с бекон да се разнесе из къщата, всички животни бяха нахранени, яйцата събрани, а кравите издоени.

– Спри да се въртиш на пейката – каза Силви на Арлен, докато ядяха.

– Младият Арлен няма търпение да види жонгльора – уведоми ги Норийн.

– Може би утре – каза Джеф и лицето на Арлен помръкна.

– Какво! – извика той. – Но...

– Никакво “но” – каза Джеф. – Много работа остана от вчера, пък аз обещах на Силия да се отбия следобед до Селището за да помогна.

Арлен си избута чинията и с тежки стъпки се прибра в стаята си.

– Пусни момчето да иде – каза Норийн, след като той си отиде. – Мария и аз ще ви помогнем.

Мария само погледна нагоре при звука на името ù, но веднага след това се върна към ровичкането в храната си.

– Вчера беше тежък ден за Арлен – каза Силви и прехапа устна. – За всички ни бе така. Остави на жонгльора да го разсмее. Нямаме бърза работа.

Джеф кимна след момент.

– Арлен! – извика той. Когато момчето показа мрачното си лице, той попита:

– Колко взима старият Шопар за жонгльора?

– Николко – отвърна Арлен бързо, да не би баща му да си намери повод да откаже. – Понеже помогнах вчера да пренесат неща от каручката на вестоносеца.

Това не беше съвсем вярно, а имаше и сериозен риск Шопара да му се ядоса, че е забравил да каже на хората, но пък ако успееше да разнесе новината по пътя за натам, сигурно щеше да доведе достатъчно народ, та с двата си кредита от магазина да влезе на представлението.

– Старият Шопар винаги се прави на щедър, когато дойде вестоносецът – каза Норийн.

– Така и трябва, след като ни скуба цяла зима – отвърна Силви.

– Добре, Арлен, можеш да отидеш – каза Джеф. – После ела при мен в Селището.

До Градски площад имаше два часа ходене, ако се минеше по пътеката. Тя представляваше всичко на всичко един гол улей, отъпкан от каруците, който Джеф и други хора от месността редовно прочистваха, и се отклоняваше значително от пътя за моста в най-плитката част на потока. Пъргав и чевръст, Арлен можеше да съкрати пътя си наполовина, ако минеше на подскоци по хлъзгавите камъни, които стърчаха над водата.

Днес повече от всякога той се нуждаеше от това спечелено време, за да може да спира тук и там по пътя. Втурна се през глава по калния бряг на реката, като заобикаляше коварни корени и шубраци с бързоногата увереност на някой, който безброй пъти е минавал оттук.

Той мина покрай чифлиците край пътя и излезе от другия край на гората, но наоколо нямаше никого. Всички бяха или навън на полето, или при Селището да помагат.

Вече наближаваше пладне, когато стигна Рибарска дупка. Няколко човека бяха изкарали лодките си в езерцето, но Арлен прецени, че няма смисъл да им крещи. Освен тях, друг не се мяркаше из Дупката.

Докато стигне Градски площад, съвсем се отчая. Шопара може вчера да бе изглеждал по-мил от обикновено, но Арлен го бе виждал какъв става, когато някой му коства печалбата. Нямаше начин да му позволи да види жонгльора само срещу два кредита. Щеше да извади късмет, ако магазинерът не го погне с пръчката.

Щом стигна площада обаче, там намери над триста човека, дошли от всички краища на Потока. Имаше рибарци и тресавци, богинци и бейлци. Да не говорим за местните Скуерсови, Тейлърови, Милърови, Бейкърови и останалите. От Южен пост, естествено, никой не беше дошъл. Хората там отричаха жонгльорите.

– Арлен, момчето ми! – провикна се Шопара, като го видя да приближава. – Запазил съм ти място отпред, а вкъщи ще се прибереш и с торбичка сол! Добра работа!

Арлен го погледна с недоумение, докато не видя Рейджън, застанал до Шопара. Вестоносецът му смигна.

– Благодаря ти – каза Арлен, когато Шопара си тръгна, за да отбележи друг новодошъл в счетоводната си книга. Дейзи и Катрин продаваха храна и пиво за представлението.

– Хората заслужават представление – каза Рейджън и сви рамене. – Но няма да мине без изясняване на отношенията с вашия пастир.

Той посочи към Кийрън, който водеше разгорещен спор с пастир Харал.

– Няма да пробутваш ония глупости за Напастта на моето паство! – каза Харал, докато бодеше с пръст Кийрън в гърдите. Той тежеше колкото два жонгльора и грам сланина не участваше в разликата.

– Глупости? – попита Кийрън и пребледня. – В Мливари пастирите ще те обесят, ако не им разкажеш за Напастта.

– Не ме интересува какво правят в Свободните градове – каза Харал. – Това тук са добри хора. Достатъчно тежко им е и без да им казваш, че страдат, защото не са достатъчно набожни!

– Какво... ? – започна Арлен, но Кийрън млъкна и се отправи към центъра на площада.

– Най-добре бързо да си намериш място – посъветва го Рейджън.

Както Шопара обеща, мястото на Арлен бе най-отпред, в частта, отредена обикновено за по-малките деца. Другите го гледаха завистливо и Арлен се почувства като важна клечка. Рядко му се случваше да му завиждат за нещо.

Жонгльорът беше висок като мливарииец и носеше облекло от ярки кръпки, което изглеждаше сякаш е било задигнато от боклука на бояджията. Имаше тънка брадичка-катинарче със същия морковен цвят като косата му, но мустакът така и не се бе съединил с брадата, та цялото нещо изглеждаше като че ли ще се измие с едно добро търкане. Всички, особено жените, говореха с изумление за неговата светла коса и зелени очи.

Докато хората продължаваха да прииждат, Кийрън крачеше напред-назад, жонглираше с цветните си дървени топки и разказваше вицове, за да разгрее тълпата. При знак от Шопара той взе лютнята си, засвири и запя със силен, висок глас. Хората пляскаха в такт с песните, които не знаеха, но всеки път когато жонгльорът подхванеше нещо, което се пее и в Потока, публиката се включваше в хор и го заглушаваше, без много да се притеснява от това. Арлен нямаше нищо против. Той пееше точно толкова силно, колкото и останалите.

След музиката дойде ред на акробатичните изпълнения и фокусите. Междувременно Кийрън разказа и няколко вица за съпрузи, които накараха жените да пищят от смях, докато мъжете се мръщеха, и няколко други, за съпруги, които накараха мъжете да се плескат по бедрата, докато жените хвърляха кръвнишки погледи.

Накрая жонгльорът спря и вдигна ръце, за да призове към тишина. Из тълпата се разнесе шепот, а родителите сръчкваха най-малките да слушат. Малката Джеси Богин, която бе едва на пет, се покатери в скута на Арлен за да вижда по-добре. Преди седмица-две Арлен даде на семейството ù няколко кутрета от едно от кучетата на Джеф и сега тя се лепваше за него винаги, когато беше наоколо. И докато той я държеше, Кийрън заразказва Историята за Завръщането. Високият му глас падна до дълбок, ехтящ зов, който се разнесе надалеч из тълпата.

– Светът не винаги е бил такъв, какъвто го виждате – каза жонгльорът на децата. – О, не. Имало е време, когато човечеството е живяло в хармония с демоните. Тези ранни години се наричат Епохата на невежеството. Някой знае ли защо? – той огледа децата от предните редове и няколко от тях вдигнаха ръце.

– Защото не е имало никакви защити? – попита едно момиче, след като Кийрън го посочи.

– Точно така! – каза жонгльорът и се преметна през глава, с което предизвика радостни писъци сред децата.

– Епохата на невежеството е било страховито време за нас, но тогава не е имало толкова много демони и те не са можели да убиват всички. Точно както и днес, хората са строели каквото могат през деня, а демоните го срутвали през нощта.

– В битката си за оцеляване – продължи Кийрън – ние се адаптирахме, научихме как да крием храна и животни от демоните, и как да се пазим от тях.

Той погледна наоколо сякаш бе ужасен, а след това избяга зад едно дете и се сви.

– Живеели сме в дупки в земята, за да не ни намерят.

– Като зайчета? – попита Джеси през смях.

– Точно като тях! – извика Кийрън, сложи по един трепкащ пръст зад всяко ухо и заподскача наоколо, мърдайки нос.

– Живеели сме както сме можели – продължи той – докато не сме открили писмото. От този момент не минало много, преди да научим, че някои писания могат да спират ядроните. Кои са тези писания? – попита той и направи фуния с ръка на ухото си.

– Защитите! – извикаха всички в един глас.

– Правилно! – поздрави ги той с превъртане. – С помощта на защитите сме успели да се предпазим от ядроните и от ден на ден сме ставали все по-добри. Откривали сме още и още защити, докато най-сетне някой не научил една-единствена, която можела не просто да държи демоните настрана. Можела да ги наранява.

Децата ахнаха от изумление и Арлен, макар да бе гледал това представление всяка година откак се помни, осъзна, че е затаил дъх. Какво ли не би дал, за да научи подобна защита!

– Този напредък не се понравил на демоните – каза Кийрън ухилен. – Те били свикнали да бягаме и да се крием, и когато се обръщаме, за да се бием, те отвръщат на удара ни. Яростно. Така започнала Първата демонска война, а заедно с нея и втората епоха – Епохата на Избавителя.

– Избавителят бил човек, призован от Създателя да поведе войските ни и заедно с него да поведе нас! Печелели сме! – той прониза въздуха с юмрук и децата заликуваха. Беше заразно и Арлен радостно погъделичка Джеси.

– След като магиите и тактиките ни се подобрили – каза Кийрън, – хората започнали да живеят по-дълго и броят ни се разраснал. Войските ни нараствали по численост, дори когато демоните започнали да намаляват. Появила се надежда, че ядроните ще бъдат унищожени веднъж завинаги.

Жонгльорът замълча и лицето му доби сериозно изражение. – Тогава – каза той, – без предупреждение, демоните престанали да идват. Никога досега в историята на света не е имало нощ без ядрони. А сега, нощ след нощ, ни следа от тях и ние започваме да се чудим. – Той почеса глава, престорено объркан. – Мнозина помислили, че загубите на демоните от войната били толкова тежки, че те се отказали от битката и се скрили в Ядрото от страх.

Той се отдалечи от децата, сви се и засъска като котка с треперещо от страх тяло. Някои от децата се вживяха в представлението и заръмжаха заплашително срещу него.

– Избавителят – каза Кийрън, – който бе виждал демоните да се бият безстрашно всяка нощ, се усъмнил в това, но месеците отминавали без следа от изчадията и войските му започнали да се разпадат.

– Човечеството се радвало на своята победа над ядроните в продължение на години – продължи Кийрън. Хвана лютнята си, засвири весела мелодия и затанцува напред-назад. – Но докато се нижели годините без всеобщия враг, братството на хората натежало от спорове и завехнало. Дошъл ден, в който сме тръгнали на бой помежду си.

Гласът на жонгльора стана злокобен.

– Разпалила се войната и всички завикали Избавителя да ги поведе, но той им креснал: „Няма да се бия срещу хора, докато не изчезне и последния демон в Ядрото!” Обърнал им гръб, напуснал земите, където вече марширували армии, и навсякъде се възцарил хаос.

– От тези ужасни войни възникнали могъщи нации – каза той и музиката му зазвуча приповдигнато. – Човечеството се разпростряло надлъж и нашир по света. Епохата на Избавителя приключила и на нейно място дошла Епохата на Науката.

– Епохата на науката – каза жонгльорът – била най-славният период в историята ни, но в основата на величието ù се криела и най-голямата ни грешка. Някой тук ще ми каже ли каква е тя?

По-големите деца знаеха, но Кийрън им направи знак да не казват и да оставят по-малките да отговорят.

– Защото сме забравили магията – отговори Гим Кътър и обърса нос с опакото на ръката си.

– Право казваш! – каза Кийрън и щракна с пръсти. – Научили сме много за това, как работи светът, за медицината и машините, но сме забравили магията и което е още по-лошо – забравили сме ядроните. След три хиляди години никой вече не вярвал, че те някога са съществували.

– И точно заради това – каза той мрачно – сме били неподготвени, когато те се завърнали.

– През вековете демоните се умножавали, докато светът бил в неведение за съществуването им. После, една нощ преди триста години, те се надигнали от ядрото на пълчища, за да го превземат отново.

– Цели градове били унищожени в онази първа нощ, когато ядроните отпразнували завръщането си. Мъжете се били срещу тях, но дори мощните оръжия от Епохата на науката не помагали срещу демоните. Епохата на науката приключила, Епохата на унищожението се възцарила.

– Така започнала Втората демонска война.

Мислено, Арлен видя тази нощ, видя как горят градовете, докато хората, ужасени, бягат от домовете си, само за да бъдат разкъсани от дебнещите ги ядрони. Видя как мъже се жертват, само за да спечелят време, в което семействата им да се спасят, видя как жени поемат върху телата си ноктите, насочени към децата им. И най-вече видя как ядроните танцуват и подскачат в жестоката си радост, докато кръвта се стича по зъбите и ноктите им.

Кийрън пристъпи напред, дори когато децата се дръпнаха назад от страх.

– Войната продължила с години и всекидневно касапницата ù вземала жертви. Без водач като Избавителя, не можели да се опрат на ядроните. За една нощ могъщите нации станали на пух и прах, а натрупаното през Епохата на науката знание изгоряло, докато огнените демони ликували.

– Учените отчаяно претърсвали отломките от библиотеките за отговори. Старата наука не помогнала, но накрая хората открили спасение в приказките, които някога били обявени за измислици и суеверия. Започнали да рисуват несръчно символи в калта, за да се предпазват от нападенията на ядроните. Древните защити все още имали сила, но треперещите ръце, които ги изписвали, често допускали грешки и за тях се плащало прескъпо.

– Тези, които оцелявали, събирали хора около себе си и ги защитавали през дългите нощи. Тези хора станали първите защитници, които ни бранят до ден днешен.

Жонгльорът посочил към тълпата.

– Така че следващият път, когато видите защитник, благодарете му, защото му дължите живота си.

Това бе нова версия на историята, която Арлен не бе чувал. Защитници? В Потока на Тибит всеки започваше да изучава защитите, в момента, в който станеше достатъчно голям, за да рисува с пръчката. Мнозина нямаха талант за това, но Арлен не можеше да си представи как някой не би отделил време, за да научи основните щитове срещу огнени, каменни, блатни, водни, въздушни и дървесни демони.

– И така, сега сме в безопасност зад защитите си – каза Кийрън, – оставили сме демоните да лудуват отвън. Вестоносците – той направи знак към Рейджън, – най-смелите от всички мъже, пътуват от град на град заради нас, носят ни новини, придружават хора, пренасят стоки.

Той закрачи напред-назад, като пресрещаше с твърд поглед изплашените очи на децата. – Но ние сме силни – каза той. – Нали?

Децата закимаха, все така ококорени от страха.

– Какво? – каза той и приближи ръка до ухото си.

– Да! – извика тълпата.

– Когато Избавителят се върне, ще бъдем ли готови? – попита той. – Ще научим ли демоните отново да се страхуват от нас?

– Да! – изрева тълпата.

-Те не могат да ви чуят – извика жонгльорът.

– Да! – изкрещяха хората, удряйки с юмруци във въздуха. Арлен най-много от всички. Джеси го имитираше и също удряше въздуха, докато пищеше, сякаш самата тя бе демон. Жонгльорът се поклони, а когато тълпата утихна, вдигна лютнята си и даде тон за нова песен.

Както му бе обещано, Арлен си тръгна от Градски площад с торбичка сол. Достатъчно, за да им стигне за седмици напред, дори с Норийн и Мария, които трябваше да хранят. Все още не бе смелена, но Арлен знаеше, че родителите му с удоволствие ще стрият солта сами, вместо да платят на Шопара за услугата. Всъщност повечето хора предпочитаха да правят това, но старият Шопар не им даваше избор, смилаше солта веднага щом пристигнеше и увеличаваше цената.

Арлен закрачи въодушевено по пътя към Селището. Но когато мина край дървото, от което Чоли висеше, настроението му се развали. Отново си припомни думите на Рейджън за борбата с ядроните, както и думите на баща му за благоразумието.

Помисли, че може би баща му е прав: крий се, когато можеш, и се бий, когато трябва. Дори Рейджън изглежда бе съгласен с тази философия. Но Арлен не можеше да се отърси от чувството, че криенето също наранява хората по начин, който остава невидим за тях.

Срещна се с баща си при Селището и спечели потупване по гърба, когато показа възнаграждението си. Прекара остатъка от следобеда в тичане напред-назад да помага за възстановяването. Още една къща вече беше поправена, а до залез щеше да бъде оградена и със защити. След още няколко седмици, Селището щеше да е напълно възстановено и това бе в интерес на всички, които искаха дърва за зимата.

– Обещах на Силия да помагам тук през следващите няколко дена – каза му Джеф, докато стягаха каруцата същия следобед. – Ти ще бъдеш мъжът във фермата, докато ме няма. Ще трябва да проверяваш защитите и да плевиш нивите. Видях, че тази сутрин показа домашните си задължения на Норийн. Тя може да се заеме с двора, а Мария ще помага на майка ти вкъщи.

– Добре – отвърна Арлен. Плевенето на нивата и проверките на защитите си бяха тежка работа, но доверието го изпълни с гордост.

– Разчитам на теб, Арлен – каза Джеф.

– Няма да те разочаровам – обеща момчето.

Следващите няколко дена отминаха спокойно. Силви все още плачеше от време на време, но имаше доста работа и ни веднъж не каза дума накриво заради допълнителните гърла, които трябва да изхранват. Норийн, разбира се, се захвана с животните и дори Мария започна малко по малко да излиза от черупката си, за да помага с метенето, готвенето и тъкането след вечеря. Скоро взе да се редува с Норийн на двора. И двете жени изглеждаха решени да свършат своята част от работата, въпреки че лицата им добиваха тъжен и огорчен вид, когато работата затихваше.

Дланите на Арлен се покриха с мазоли от плевенето, а гърбът и раменете му го боляха в края на всеки ден, но той не се оплака. Само едно от новите задължения му доставяше удоволствие и това беше работата със защитите. Арлен открай време ги обичаше и беше овладял основните символи за защита, че и по-сложните защитни мрежи, още преди останалите деца да започнат въобще да учат. Джеф вече дори не му проверяваше работата. Ръката на Арлен бе по-стабилна от тази на баща му. Поставянето на защити не беше като да атакуваш демон с копие, но пак си беше някакъв вид борба.

Джеф пристигаше всеки ден по здрачаване, а Силви го чакаше с наточена вода от кладенеца, за да се измие. Арлен помагаше на Норийн и Мария да приберат животните, после сядаха на вечеря.

На петия ден, късно следобед излезе вятър, който завъртя вихрушки от прах на двора и заблъска вратата на обора. Арлен надушваше задаващия се дъжд и смраченото небе го потвърди. Надяваше се, че Джеф също е разпознал знаците и е тръгнал по-рано към къщи, или пък е останал да нощува в Селището. Тъмните облаци означаваха ранно здрачаване, а ранното здрачаване означаваше понякога ядрони преди залез.

Арлен заряза нивата и отиде да помага на жените да приберат изплашените животни в обора. Силви също беше навън, ковеше с летви вратата на мазето и проверяваше дали защитите около кошарите са здраво закрепени. Нямаше време за губене, когато каручката на Джеф се появи на хоризонта. Небето бързо се смрачаваше и слънчевата светлина изчезна. Ядроните можеха да излязат всеки миг.

– Нямаме време да разпрягаме – извика Джеф, плющейки с камшика, за да накара Миси по-бързо да влезе в обора. – Ще го направим сутринта. Всички в къщата, веднага!

Силви и другите жени тръгнаха да се прибират.

– Можем да го направим, ако побързаме – извика Арлен през бученето на вятъра, докато тичаше след баща си. Миси ще се вкисне за дни напред, ако прекара нощта впрегната.

Джеф поклати глава.

– Вече е прекалено тъмно! Една нощ в хомота няма да я убие.

– Заключи ме в обора тогава – каза Арлен. – Ще я разпрегна и ще изчакам бурята да отмине при животните.

– Прави каквото ти се казва, Арлен! – извика Джеф. Скочи от каручката, хвана момчето за ръка и направо го извлече от обора.

Двамата затвориха вратите и ги залостиха, когато светкавица разполови небето. Защитите, изписани върху вратите на обора, се осветиха в миг и им напомниха за онова, което предстоеше. Въздухът бе натежал от обещанието за дъжд.

Затичаха се към къщата, като се оглеждаха за мъглата, която щеше да предизвести надигането. Засега пътят беше чист. Мария държеше вратата отворена и те се стрелнаха вътре, точно когато първите едри капки дъжд размътиха прахта на двора.

Мария тъкмо затваряше вратата, когато от двора се нададе вой. Всички замръзнаха.

– Кучето! – извика Мария и покри уста с ръка. – Оставих го вързано за оградата!

– Остави го – каза Джеф. – Затвори вратата.

– Какво? – извика Арлен невярващо и вдигна глава към баща си.

– Пътят все още е чист! – извика Мария и се стрелна навън.

– Мария, не! – изкрещя Силви и се затича след нея.

Арлен също се втурна към вратата, но Джеф го хвана за презрамките на гащеризона и да го дръпна назад.

– Стой вътре! – нареди той и пристъпи към вратата.

Арлен залитна назад за момент, но после отново се втурна напред. Джеф и Норийн бяха навън на верандата, но останаха в периметъра на външните защити. Докато Арлен стигне верандата, кучето притича покрай него и влезе в къщата, с въжето увиснало на врата му.

Вън на двора вятърът виеше и превръщаше капките дъжд в жилещи насекоми. Той видя как Мария и майка му тичат обратно към къщата, точно когато демоните започнаха да излизат. Както винаги, огнените демони се надигнаха първи; мъглявите им форми се процеждаха от почвата. Тъй като бяха най-дребните ядрони, отпърво те пълзяха на четири крака, после започваха да се втвърдяват, докато не достигнеха едва петдесетина сантиметровата си височина до рамото. Очите, ноздрите и устите им грееха с опушена светлина.

– Тичай, Силви! – извика Джеф. – Тичай!

Изглеждаше сякаш ще успеят, но Мария се препъна и падна. Силви се обърна, за да ù помогне и в този момент първият ядрон се матриализира. Арлен хукна към майка си, но ръката на Норийн го сграбчи здраво за рамото и го задържа.

– Не прави глупости – изсъска жената.

– Ставай! – викна Силви и задърпа ръката на Мария.

– Глезенът ми! – изкрещя Мария. – Не мога! Продължавай без мен!

– Нощите да ме вземат, ако го направя! – изръмжа Силви. – Джеф! – извика тя. – Помогни ни!

През това време по целия двор се сформираха ядрони. Джеф застина на място, когато те забелязаха жените, нададоха ликуващи писъци и се застрелкаха около тях.

– Пусни ме! – изръмжа Арлен и настъпи здраво крака на Норийн. Тя изкрещя от болка и Арлен отскубна рамото си. Хвана най-близкото оръжие, което намери – една дървена кофа за мляко – и изтича на двора.

– Арлен, не! – извика Джеф, но Арлен повече нямаше да го слуша.

Огнен демон, не по-голям от едра котка, се хвърли на гърба на Силви и тя изкрещя, когато ноктите му загребаха дълбоки ивици в плътта ù и превърнаха гърба на роклята ù в кървава дрипа. От мястото, където се бе възкачил, ядронът изплю огън в лицето на Мария. Жената пищеше, докато кожата ù се разтапяше и косата ù гореше.

Арлен пристигна миг по-късно и замахна с кофата с всичка сила. Тя се пръсна при удара, но демонът бе съборен от гърба на майка му. Жената се олюля, но Арлен беше там, за да ù даде опора. Наобиколиха ги още огнени демони, докато въздушните демони започваха да изтягат крила, а на десетина метра от тях един каменен демон вече добиваше форма.

Силви изстена, но се изправи на крака. Арлен я издърпа от Мария и измъчените ù викове, но пътят обратно към къщата бе препречен от огнени демони. Каменният демон също ги забеляза и тръгна насреща им. Няколко въздушни демона, готови да излетят, застанаха на пътя на грамадния звяр и ноктите му ги пометоха с лекотата, с която косата реже царевични стъбла. Те се преметнаха във въздуха, изпотрошени, а огнените демони ги нападнаха и разкъсаха на парчета.

Безредието трая само миг, но Арлен се възползва от него и издърпа майка си в посока, обратна на къщата. Оборът също беше блокиран, но пътеката към кошарите все още бе чиста, стига да запазеха преднината си пред демоните. Силви крещеше, но дали от страх или от болка Арлен не знаеше. С омекнали крака обаче тя тичаше редом с него и поддържаше темопото дори с широките си поли.

В момента, в който той тръгна да тича, същото сториха и огнените демони, като почти ги обградиха. Дъждът падаше все по-здраво, а вятърът виеше. Светкавица разцепи небето и освети преследвачите им, а кошарите бяха толкова близо и същевременно толкова далеч.

Прахта по двора стана хлъзгава от растящата влага, но страхът ги дари с ловкост и те успяваха да се задържат на крака. Стъпките на каменния демон ехтяха, тежки като гръмотевици, докато той се носеше към тях и приближаваше все повече и повече, а земята под краката му се тресеше.

С приплъзване Арлен спря точно пред кошарите и зачовърка ключалката. В тази частица от секундата огнените демони ги настигнаха и застанаха така, че двамата да попаднат в обсега на най-смъртоносното им оръжие. Започнаха да плюят огън и уцелиха Арлен и майка му. Разстоянието отслаби удара, но Арлен все пак усети подпалването на дрехите си и миризмата на горяща коса. Плисна го заслепяваща болка, но той не ù обърна внимание и най-накрая успя да отвори портата на кочината. Тъкмо прибираше и майка си вътре, когато нов огнен демон скочи върху нея и ноктите му се заровиха надълбоко в гръдния ù кош. С рязко движение Арлен я издърпа в кочината. Прекосиха защитите и Силви мина лесно, но магията лумна и ядронът бе хвърлен назад. Ноктите му, впити дълбоко в нея, излязоха с пръски от кръв и парчета плът.

Дрехите им все още горяха. Арлен обгърна майка си с ръце и се хвърли заедно с нея на земята, като пое удара с тялото си. Двамата се овъргаляха в калта и пламъците угаснаха.

Нямаше начин да затворят портата. Демоните вече оградиха кочината, удряха по защитната мрежа и мятаха пръски магически огън по навързаните защити. Всъщност портата нямаше значение. Нито оградата. Докато защитите стояха невредими, двамата бяха в безопасност от ядроните.

Но не и от времето. Дъждът се превърна в студен порой, който плющеше по тях на режещи струи. Силви не можеше да се изправи отново след падането. Беше покрита с кръв и кал, и Арлен не знаеше, дали тя ще успее да оцелее при тези рани в съчетание с дъжда.

Залитайки, той се отправи към коритото с помията и го обърна с ритник, разплисквайки недовършените остатъци от вечерята на прасетата да гният в калта. Арлен виждаше каменния демон да блъска по защитната мрежа, но магията държеше и демонът не можеше да премине. Между светкавиците и кълбата демонски огън, той зърна Мария, заровена под рояк огнени демони, всеки от които си късаше по парче и с танцова стъпка се оттегляше за да пирува.

Миг по-късно каменният демон се отказа, с тежки стъпки отиде до Мария и я вдигна за крака с масивен захват, както зъл човек би вдигнал котка. Огнените демони се разпръснаха, щом каменният завъртя жената във въздуха. Тя издаде дрезгав стон и Арлен с ужас разбра, че все още жива. Той изкрещя и се подготви да се втурне през защитната мрежа, за да стигне до нея. Но тогава демонът я стовари на земята, при което се чу отвратително изхрущване.

Арлен се обърна, преди изчадието да започне да яде, а сълзите му се отмиваха от проливния дъжд. Издърпа коритото до Силви, откъсна подплатата на полата ù и я остави да се напои от дъжда. Почисти калта от раните, доколкото му бе възможно, и ги превърза с подплатата. Едва ли можеха да се нарекат чисти, но все пак бяха по-чисти от калта в кочината.

Тя трепереше и той легна до нея за да я стопли и обърна отгоре им смрадливото корито като щит срещу пороя и гледката на хилещите се демони.

Още една светкавица проблесна, докато снижаваше коритото. Последното, което видя, бе баща му, който все още стоеше вцепенен на верандата.

Но ако навън беше ти... или майка ти...Така му бе казал той, припомни си Арлен. Но въпреки всичките му обещания, изглежда нищо не можеше да накара Джеф Бейлс да се бие.

Нощта минаваше безкрайно бавно. Нямаше надежда, че ще заспят. Дъждовните капки барабаняха по коритото с равномерен ритъм и ги пръскаха с остатъците от помията, полепнала по вътрешността. Калта, върху която лежаха, беше студена и смърдеше на свински изпражнения. Силви потрепери, бълнувайки, и Арлен я прегърна здраво, за да ù даде и малкото топлина, която имаше. Собствените му ръце и крака бяха безчувствени.

Отчаянието пропълзя в него и той заплака на рамото на майка си. Тя изстена, потупа ръката му и този прост, инстинктивен жест го освободи от ужаса, разочарованието и болката.

Той се би с демон и оживя. Беше в двор, осеян с тях, и оцеля. Безсмъртни или не, ядроните можеха да бъдат победени с по-изкусни маневри. Можеха да бъдат надбягани.

И както каменният демон показа, когато помете другия ядрон от пътя си, те можеха да бъдат наранени.

Но какво значение имаше това в свят, където мъже като Джеф отказваха да се изправят срещу ядроните, дори заради собствените си семейства? Каква надежда им оставаше?

Часове наред той се взираше в мрака наоколо, но всичко, което виждаше, бе лицето на баща му, който ги гледаше иззад предпазната мрежа на защитите.

Дъждът понамаля преди изгрева. Арлен се възползва от стихването на бурята, за да повдигне коритото, но веднага съжали, защото насъбралата се топлина под дървото веднага излетя. Похлупи се отново, но продължи да надзърта крадешком, докато небето не започна да се прояснява.

Повечето ядрони бяха изчезнали преди дневната светлина да нахлуе, но няколко воини изчакаха докато небето не премина от индиго в бледолилаво. Арлен повдигна коритото, с мъка се изправи на крака и напразно се опита да изчетка тинята и торта, залепнала по него.

Ръката му се бе схванала и се изпълни с бодежи, когато я раздвижи. Погледна надолу и видя, че кожата му е ярко червена на местата, където го бе уцелила огнената плюнка. Нощта в калта ни стори поне едно добро, помисли си той, тъй като беше наясно, че неговите изгаряния и тези на майка му щяха да бъдат много по-зле, ако не бяха изкарали нощта, покрити със студена тор.

Когато последните огнени демони се дематериализираха, Арлен излезе от кочината и се отправи към обора.

– Арлен, не! – прозвуча вик от верандата. Арлен надигна глава и видя Джеф, увит в одеяло, да стои на пост на защитената си веранда. – Още не е изгряло слънцето напълно! Изчакай!

Арлен не му обърна внимание, отиде до обора и отвори вратите. Миси изглеждаше ужасно нещастна, все още вързана за каручката, но щеше да успее да стигне до Градски площад.

Една ръка го сграбчи за рамото, докато извеждаше коня.

– Да умреш ли искаш? – попита настойчиво Джеф. – Ще ме слушаш какво ти говоря!

Арлен се отскубна от него, без да го погледне в очите. – Колийн Триг трябва да прегледа мама – каза той.

– Тя е жива? – попита Джеф невярващо, а погледът му се стрелна към мястото, където жената лежеше в калта.

– Не и благодарение на теб – отвърна Арлен. – Ще я закарам до Градски площад.

– Ние ще я закараме – поправи го Джеф и изтича, за да вдигне жена си и да я пренесе до каручката. Оставиха Норийн да се погрижи за животните и да издири това, което бе останало от бедната Мария, а те се отправиха към центъра.

Силви бе обляна в пот и въпреки че изгарянията ù не изглеждаха по-тежки от тези на Арлен, дълбоките рани, които ноктите на огнените демони бяха издълбали в тялото ù, все още кървяха, а плътта ù се бе зачервила в грозни подутини.

– Арлен, аз... – започна Джеф, докато пътуваха, и посегна с трепереща ръка към сина си. Арлен се дръпна и извърна поглед, а Джеф си я прибра обратно, сякаш се бе опарил.

Арлен знаеше, че баща му се срамува. Точно както Рейджън му каза. Джеф може би дори се мразеше както Чоли. И все пак, Арлен не можеше да изпита съчувствие. Майка му плати цената за малодушието на Джеф.

Остатъка от пътя изкараха в мълчание.

Двуетажната къща на Колийн Триг на Градски площад бе една от най-големите в Потока и беше пълна с легла. Освен семейството ù на горния етаж, у Колийн винаги имаше поне един човек на леглата за болни на приземния.

Колийн беше ниска жена с голям нос и никаква брадичка. Още нямаше трийсет, но шест деца я бяха удебелили в талията. Дрехите ù винаги миришеха на изгорели треви, а лековете ù обикновено включваха някакъв отвратителен на вкус чай, но всички си го изпиваха признателно, щом настинеха.

Билкарката хвърли само един поглед на Силви и остави Арлен и баща му да я внесат. Не зададе никакви въпроси, което беше добре, защото нито Арлен, нито баща му знаеха, какво да ù отговорят, ако го направи. Докато разрязваше всяка рана и изстискваше нездравата кафява гной, въздухът се изпълни с миризмата на гнило. Почисти засъхналите рани с вода и билки, после ги заши. Внезапно Джеф позеленя и закри уста с ръката си.

– Вън оттук с това! – извика Колийн и изпрати Джеф, сочейки с пръст навън. Джеф напусна къщата на бегом и тя погледна към Арлен.

– А ти? – каза тя с изискващ тон. Арлен поклати глава. Колийн се втренчи в него за момент и кимна одобрително.

– Ти си по-смел от баща си – каза тя. – Донеси ми хавана и чукалото. Ще те науча как се прави балсам за изгаряния.

Без да вдига поглед от работата си, Колийн обясни на Арлен за какво служи всяко бурканче и всяка торбичка в аптеката ù и как да смесва веществата в тях. Тя напредваше в страховитата си работа, докато Арлен нанасяше балсам по изгарянията на майка си.

Накрая, след като се погрижи за всички рани на Силви, тя се обърна за да прегледа и Арлен. Отначало той се възпротиви, но балсамът си свърши работата и едва когато усети хладината му по ръцете си, Арлен осъзна колко много са го парели изгарянията.

– Тя ще се оправи ли? – попита той, вперил поглед в майка си. Тя изглеждаше сякаш диша нормално, но кожата около раните ù беше в грозен цвят и тази смрад на гнило все още изпълваше въздуха.

– Не знам – каза Колийн. Тя не беше от тези, които смекчават истината. – Никога не съм виждала някого с такива тежки рани. Обикновено, ако ядроните се приближат толкова много...

– Те убиват – каза Джеф от вратата. – Щяха да убият и Силви, ако не беше Арлен.

Той прекрачи прага, свел поглед.

– Снощи Арлен ме научи на нещо, Колийн – каза Джеф. – Научи ме, че страхът за нас винаги е бил по-голям враг от ядроните.

Джеф сложи ръце на раменете на сина си и го погледна в очите.

– Няма да те предам отново – обеща той. Арлен кимна и погледна настрани. Искаше да вярва на думите му, но мислите му продължаваха да се връщат към спомена за баща му на верандата, вцепенен от ужас.

Джеф отиде при Силви и пое влажната ù ръка в своята. Тя все още се потеше и се мяташе от време на време в упоения си сън.

– Ще умре ли? – попита Джеф.

Билкарката въздъхна дълбоко.

– Наместването на кости ми идва отръки – каза тя, – както и израждането на деца. Мога да прогоня треска и да направя защита срещу настинка. Мога дори да почистя рана от демон, ако все още е прясна. – Тя поклати глава. – Но това е демонска треска. Дала съм ù билки, които да притъпят болката ù, че да заспи, но ще ви трябва по-добра билкарка от мен, която да приготви лек.

– Кой друг да потърсим? – попита Джеф. – Ти си единственият в Потока.

– Жената, която ме обучи – каза Колийн. – Старата Мей Фриман. Живее в покрайнините на Слънчево пасище, на два дни път от тук. Ако някой може да я излекува, това ще е тя, но най-добре да побързате. Треската скоро ще се разпространи и ако се забавите прекалено много, дори Старата Мей няма да успее да я излеква.

– Но как да я намерим? – попита Джеф.

– Не можете много да сбъркате пътя – отвърна Колийн. – Той е само един. Просто на разклонението не хващайте пътя през гората, освен ако не искате да прекарате седмици, пътувайки за Мливари. Онзи вестоносец замина за Пасище преди няколко часа, но първо щеше да се отбива тук-там из Потока. Ако побързате, може и да го хванете. Вестоносците си носят защитите с тях. Откриете ли го, няма да ви е нужно да спирате до зазоряване, за да се подслоните. Вестоносецът може да съкрати пътуването ви наполовина.

– Ще го намерим – каза Джеф. – Каквото и да ни коства.

Гласът му доби решителна острота и в Арлен назря надежда.

Особен копнеж задърпа Арлен, докато гледаше от задната част на каручката как Потока на Тибит се губи в далечината. За пръв път щеше да се отдалечи на повече от ден път от дома си. Щеше да види друг град! Преди седмица подобно приключение бе най-голямата му мечта. Но сега единственото, за което мечтаеше, беше нещата да се върнат към предишното им състояние.

Преди, когато фермата беше в безопасност.

Преди, когато майка му беше здрава.

Преди, когато не знаеше, че баща му е страхливец.

Колийн обеща да изпрати едно от момчетата си до фермата, за да каже на Норийн, че ще се върнат след около седмица, ако не и повече, та да поеме грижата за животните и защитите, докато ги няма. Съседите щяха да помагат, но загубата на Норийн бе прекалено скорошна, за да прекарва нощите сама.

Билкарката им даде и простичка карта, внимателно навита и поставена в кожен калъф. Хартията бе рядкост в Потока и не се раздаваше с лека ръка. Арлен бе удивен от картата и прекара часове в изучаването ù, въпреки че не можа да разчете и малкото наименования по нея. Нито Арлен, нито баща му знаеха азбуката.

Картата описваше пътя до Слънчево пасище и местата, през които се минаваше дотам, но разстоянията бяха неясни. Бяха означени ферми, където можеха да помолят за подслон, но нямаше начин да разберат колко са раздалечени помежду си.

Майка му спеше неспокойно, плувнала в пот. Понякога проговаряше или извикваше нещо, но думите ù нямаха смисъл. Арлен ù слагаше студени компреси и я караше да пие резливия чай, както му бе заръчала билкарката, макар да личеше, че няма голяма полза от него.

Късно следобед наближиха къщата на Харл Танър, фермер, който живееше в покрайнините на Потока. Фермата на Харл беше само на няколко часа път след Селището край гората, но докато Арлен и баща му тръгнат, следобедът се беше преполовил.

Арлен помнеше Харл и трите му дъщери от празненствата по случай лятното слънцестоене всяка година, но те спряха да идват откакто ядроните убиха жената на Харл преди две лета. Харл се бе превърнал в отшелник заедно с дъщерите си. Дори трагедията със Селището не ги изкара навън.

Три-четвърти от нивите на Танър бяха почернели и овъглени; само най-близките до къщата бяха опазени със защити и засети. Мършава крава преживяше в калния двор, а ребрата на козата, вързана за кокошарника, ясно изпъкваха.

Къщата на Танърови представляваше едноетажна постройка от зидани камъни, подлепени с кал и глина. По-големите камъни бяха изрисувани с избелели защити. Арлен ги прецени като нескопосани, но явно бяха издържали досега. Покривът беше неравен, с къси, дебели защитени колове, които стърчаха от гниещата слама. От едната си страна къщата бе свързана с малкия обор, чиито прозорци бяха заковани с летви, а вратата му беше наполовина измъкната от пантите. В другия край на двора се намираше големият обор, който изглеждаше дори още по-зле. Защитите може и да го пазеха, но сякаш бе готов да се срути от самосебе си.

– За пръв път виждам дома на Харл – каза Джеф.

– Аз също – излъга Арлен. С изключение на вестоносците малцина имаха причина да вървят по пътя след Селището, а тези, които живееха там, бяха обект на сериозни обсъждания в Градски площад. Арлен неведнъж се бе промъквал да види фермата на Лудия Танър. Това бе най-голямото разстояние, на което се беше отдалечавал от дома си. Да се прибере преди здрач, означаваше да тича часове наред с всичка сила.

Веднъж преди няколко месеца за малко да не успее. Беше направил опит да зърне най-голямата дъщеря на Харл, Илейн. Другите момчета говореха, че тя имала най-големите цици в Потока и той искаше лично да се убеди в това. Чака цял ден и накрая я видя да излиза тичешком от къщата, плачейки. Беше много красива в своята тъга и на Арлен му се дощя да отиде да я успокои, въпреки че бе с осем лета по-малък от нея. Не дръзна да го направи, но я гледа по-дълго от разумното и замалко да си плати скъпо за това, когато слънцето започна да залязва.

Докато приближаваха фермата, краставо куче се хвърли с лай към тях, а едно младо момиче излезе на верандата и ги загледа с тъжни очи.

– Може би ще трябва да пренощуваме тук – каза Джеф.

– Има още няколко часа до залез – каза Арлен и поклати глава. – Ако дотогава не настигнем Рейджън, според картата по-нагоре има друга ферма, където пътят се разклонява към Свободните градове.

Джеф надникна над рамото на Арлен в картата.

– Това е доста далеч – каза той.

– Мама не може да чака – отвърна Арлен. – Днес няма да минем целия път, но с всеки изминал час сме с час по-близо до нейното излекуване.

Джеф погледна назад към Силви, която бе плувнала в потта си, а след това нагоре към слънцето и кимна. Помахаха на момичето на верандата, но не спряха.

През следващите няколко часа изминаха огромно разстояние, но не откриха ни вестоносеца, ни другата ферма. Джеф погледна към оранжевото небе.

– След по-малко от два часа ще падне пълен мрак – каза той. – Трябва да обърнем. Ако побързаме, можем да стигнем до Харл навреме.

– Фермата може да е точно зад следващия завой – възрази Арлен. – Ще я намерим.

– Не знаем това – каза Джеф и се изплю отстрани на каручката. – Не е ясно на картата. Обръщаме, докато все още можем, без възражения.

Очите на Арлен се разшириха от изумление.

– Така ще изгубим половин ден, да не говорим за нощта. Мама може да умре през това време! – извика той.

Джеф погледна жена си, която се потеше под купчината си одеяла и дишаше очестено. Погледна тъжно наоколо и към издължаващите се сенки и подтисна побилите го тръпки.

– Ако ни хване мрака – тихо отвърна той – всички умираме.

Арлен заклати глава още преди баща му да довърши, отказвайки да приеме това.

– Можем да... – започна той несигурно. – Можем да нарисуваме защити в калта – каза той най-накрая. – Около каручката.

– А ако задуха вятър и ги развали? – попита баща му. – Тогава какво?

– Фермата може да се окаже точно след хълма! – настоя Арлен.

– Или да е на още трийсет километра оттук – отговори рязко баща му. – Или е изгоряла преди година. Кой знае какво се е случило, откакто е нарисувана картата?

– Значи, искаш да кажеш, че мама не си струва риска? – обвини го Арлен.

– Ти няма да ми говориш какво струва тя! – изкрещя баща му и почти събори момчето. – Обичал съм я цял живот! Знам по-добре от теб! Но няма да рискувам живота и на трима ни! Тя може да издържи нощта! Ще трябва!

С това той дръпна здраво юздите, спря каручката, и обърна назад. Здраво заудря хълбоците на Миси с кожения камшик и тя се втурна надолу по пътя обратно. Животното, изплашено от наближаващия мрак, откликна с неистово темпо.

Арлен се обърна назад към Силви, докато преглъщаше горчивината на гнева си. Гледаше как майка му се люшка нагоре-надолу, докато колелата минаваха през камъни и дупки, без да реагира по никакъв начин на неравния път. Каквото и да си мислеше баща му, Арлен знаеше, че шансовете ù току-що бяха съкратени наполовина.

Слънцето почти се беше скрило, когато стигнаха самотната ферма. Джеф и Миси изглежда споделяха един и същи панически ужас и фучаха в бързината си като единно цяло. Арлен бе скочил в дъното на каручката и се опитваше да предпази майка си от подскоците на друсащата се бясно каруца. Притискаше я силно до себе си и поемаше много от натъртванията и ударите звместо нея.

Но не и всичките. Усещаше как внимателните шевове на Колийн поддават и раните започват да текат отново. Ако демонската треска не я довършеше, това пътуване щеше.

Джеф спря каручката точно пред верандата и закрещя:

– Харл! Нуждаем се от убежище!

Вратата се отвори почти мигновено, даже още преди да слязат от каручката. Навън излезе мъж с протрит гащеризон и дълга вила в ръката. Харл беше слаб и жилав, като сушено месо. Следваше го Илейн, здравата млада жена, която държеше дебела лопата с метален връх. Последният път, когато Арлен я видя, тя плачеше ужасена, но сега в погледа ù нямаше ужас. Не обърна внимание на пълзящите сенки, докато приближаваше каруцата.

Харл кимна, когато Джеф вдигна Силви от каручката.

– Вкарайте я вътре – нареди той. Джеф побърза да изпълни заръката и въздъхна тежко, щом прекрачи в обхвата на защитите.

– Отвори вратата на големия обор! – каза той на Илейн. – Каручката няма да се побере в малкия.

Илейн хвана полите си и хукна. Той се обърна към Арлен.

– Закарай каручката в обора, момче! Бързо!

Арлен направи каквото му се каза.

– Няма време да разпрягаш кобилата – каза баща му. – Трябва да издържи.

Това беше втората нощ подред. Арлен се зачуди дали Миси някога ще се отдели от каручката.

Харл и Илейн бързо затвориха вратата на обора и провериха защитите.

– Какво чакаш? – извика мъжът към Арлен. – Тичай към къщата! Те ще дойдат след миг!

Едва изрече тези думи, когато демоните започнаха да се надигат. Той и Арлен се втурнаха към къщата, докато тънките ръце с дълги нокти и рогатите глави сякаш израстваха направо от земята.

Заобикаляха отляво и отдясно надигащата се смърт, а адреналинът и страхът им даваха ловкост и бързина. Първите демони, които се материализираха – пъргава групичка от огнения вид – тръгнаха по петите им и започнаха да ги настигат. Докато Арлен и Илейн продължиха да тичат, Харл се обърна и метна вилата си сред тях.

Оръжието уцели демона водач право в гърдите и го хвърли в събратята му, но кожата дори на мъничкия огнен демон бе прекалено жилава и здрава, за да я пробие вила. Създанието взе инструмента с ноктестите си ръце, изплю огнена буца към нея, с което подпали дървената ù дръжка, и я захвърли.

Въпреки че ядронът не бе наранен, ударът ги забави. Демоните се втурнаха напред, но Харл се добра със скок до верандата и те се блъснаха в преградата от защити, която препречи пътя им със здравината на тухлена стена. Когато магията лумна ярко и ги хвърли назад в двора, Харл се втурна в къщата. Хлопна вратата, сложи резето и опря гръб на вратата.

– Слава на Създателя – каза той слабо, пребледнял и задъхан.

Въздухът във Фермата на Харл беше тежък и горещ, смърдеше на мухъл и изпражнения. Пълните с дървеници тръстики поемаха част от водата, която покривът пропускаше, но те трудно можеха да се нарекат свежи. Две кучета и няколко котки споделяха дома и принуждаваха всички да стъпват внимателно. В огнището висеше каменно гърне и добавяше към цялата смес киселата миризма на яхния, която не спираше да къкри. Завеса от кръпки в единия ъгъл придаваше усещането за уединение около нощното гърне.

Арлен се постара до колкото му бе възможно да поднови превръзките на Силви, след това Илейн и сестра ù Бени я сложиха да си легне стаята им, докато най-малката на Харл, Рена, постави на масата още две напукани дървени паници за Арлен и баща му.

Имаше само три стаи – една за момичетата, една за Харл и общото помещение, където готвеха, ядяха и работеха. Парцалива завеса разделяше пространството за готвене от това за хранене. Защитена врата свързваше общото помещение с малкия обор.

– Рена, вземи Арлен и провери защитите, докато мъжете си поговорят, а Бени и аз ще приготвим вечерята – каза Илейн.

Рена кимна, хвана Арлен за ръката и го повлече със себе си. Тя беше почти на десет, близо до възрастта на Арлен, който беше на единадесет, и под калните петна по лицето ù си личеше, че е хубава. Носеше обикновена невталена рокля, износена и кърпена внимателно, а кафявата ù коса беше вързана назад с дрипава лента плат, но много кичури коса се бяха освободили и падаха около овалното ù лице.

– Тази е протрита – отбеляза момичето и посочи защитна фигура на един от первазите. – Някоя котка трябва да е стъпила върху нея.

Взе парче въглен от комплекта и внимателно свърза линията там, където беше прекъсната.

– Така не става – каза Арлен. – Линиите вече не са гладки. Това отслабва защитата. Трябва да я нарисуваш наново.

– Не ми дават да рисувам цели защити наново – прошепна Рена. – Трябва да кажа на татко или на Илейн, ако има някоя, която не мога да поправя.

– Аз мога да го направя – каза Арлен и взе въглена. Внимателно почисти старата защита и нарисува нова с ловка, уверена ръка. Щом свърши, направи крачка назад, огледа целия прозорец и бързо замени и няколко други.

Докато си вършеше работата, Харл ги забеляза и нервно тръгна да се изправя, но едно движение и няколко уверени думи от Джеф го върнаха обратно на мястото му.

Арлен остана за миг, за да се полюбува на творенията си.

– Дори каменен демон няма да мине през това – каза той с гордост. Той се обърна и видя, че Рена е втренчила поглед в него.

– Какво? – попита той.

– Ти си по-висок, отколкото си спомням – каза момичето, погледна надолу и се усмихна срамежливо.

– Е, минаха няколко години – отвърна Арлен, без да знае какво друго да каже. Когато свършиха с проверката, Харл извика дъщеря си. Той и Рена си размениха няколко тихи думи и Арлен забеляза, че тя на няколко пъти отмества поглед към него, но не можеше да чуе какво си казват.

Вечерята беше яхния от пащърнак, царевица и някакво жилаво месо, което Арлен не можа да разпознае, но то засищаше. Докато се хранеха, двамата с баща му разказаха историята си.

– Ще ми се да бяхте дошли първо при нас – каза Харл, когато свършиха. – Много пъти сме ходили при Старата Мей Фриман. По-близко ни е, отколкото да бием път до Градски площад да видим Триг. Ако ви е отнело два часа галоп, за да се върнете при нас, значи сте щели да стигнете фермата на Мак Пасчър, стига да бяхте продължили. Старата Мей, тя е само на час път оттам. На нея тъй и не ù хареса живота в града. Ако бяхте погнали кобилката с камшика, можеше да стигнете още тая вечер.

Арлен тресна лъжицата си. Всички погледи на масата се извърнаха към него, но той не забеляза – така бе вперил очи в баща си.

Джеф не можа да издържи дълго на този гневен поглед. Увеси нос.

– Нямаше как да знам – каза той тъжно.

Илейн докосна рамото му.

– Не се вини, че си бил предпазлив – каза тя. Обърна се към Арлен с укорителен поглед.

– Ще разбереш като пораснеш – каза му тя.

Арлен се изправи рязко и се изнесе с тежки стъпки от масата. Мина през завесата, сгуши се до един прозорец и се загледа в демоните през счупена летва на капака. Отново и отново опитваха безуспешно да пробият защитите, но Арлен не се чувстваше защитен от магията. Почувства се, сякаш е в нейните окови.

– Заведи Арлен в обора да си играете – нареди Харл на по-малките дъщери, след като останалите приключиха с яденето. – Илейн ще се погрижи за съдовете. Оставете на големите да си поприказват.

Бени и Рена се изправиха едновременно и изскочиха от завесата. Арлен нямаше настроение за игри, но момичетата не го оставиха да възрази, задърпаха го докато се изправи и го завлякоха в обора.

Бени запали пропукан фенер и освети обора с бледо сияние. Харл имаше две стари крави, четири кози, свиня с осем сукалчета и шест кокошки. Всичките бяха мършави и кокалести, недохранени. Дори ребрата на прасето се брояха. Добитъкът явно едва изхранваше Харл и момичетата.

Самият обор не беше в по-добро състояние. Половината от капаците на прозорците бяха счупени, а сеното на пода беше гнило. Козите бяха прояли кошарата си и дърпаха сеното на кравата. Кал, помия и изпражнения се бяха размесили в обща гнусотия в кочината на прасета.

Рена задърпа Арлен да му покаже отделенията едно по едно.

– Татко не обича да даваме имена на животните – призна тя, – така че го правим тайно. Това е Копитка.

Тя посочи към кравата.

– Млякото ù е кисело на вкус, но татко казва, че си е наред. До нея е Цупла. Тя рита, но само ако я доиш прекалено силно или си се забавил. Козите са...

– Арлен не го интересуват животните – Бени смъмри сестра си. Хвана го за ръката и го издърпа при себе си. Бени беше по-високата от двете, а и по-голямата, но Арлен реши, че Рена е по-хубавата. Качиха се на сеновала и се тръшнаха на чистото сено.

– Хайде да играем на убежище – каза Бени. Извади от джоба си малка кожена кесийка и търкулна на пода четири дървени зара. Заровете бяха изрисувани със символи: огън, камък, вода, вятър, дърво и защита. Имаше много начини да се играе, но повечето версии използваха правилото, че трябва да хвърлиш три защити, преди да хвърлиш четири, от каквото и да било друго.

Играха на зарове известно време. Рена и Бени си имаха свои правила, които Арлен заподозря, че са измислени, за да могат те да печелят.

– Две защити три пъти една след друга се броят за три защити – обяви Бени, след като хвърли точно това. – Печелим!

Арлен не беше съгласен, но не видя смисъл да спори.

– Тъй като ние спечелихме, ще трябва да правиш каквото ти кажем – заяви Бени.

– Не е вярно!

– Вярно е! – настоя Бени. Отново Арлен се почувства така, сякаш че и да спори, нищо няма да спечели.

– Какво ще трябва да правя? – попита Арлен недоверчиво.

– Накарай го да играе на цунки! – плясна с ръце Рена.

Бени перна сестра си по главата.

– Знам, тъпчо!

– Какво е цунки? – попита Арлен, страхувайки се, че вече знае отговора.

– О, ще видиш – каза Бени и двете момичета се разсмяха. – Това е игра за възрастни. Татко я играе понякога с Илейн. Като упражнение какво е да си женен.

– Как, като да си кажете сватбените клетви ли? – попита Арлен предпазливо.

– Не, тъпчо, ето така – каза Бени. Сложи ръце на раменете му и притисна устни към неговите.

Арлен не беше целувал момиче досега. Тя си отвори устата към неговата и той направи същото. Зъбите им изтракаха и и двамата се отдръпнаха.

– Ох! – каза Арлен.

– Правиш го прекалено силно, Бени – оплака се Рена. – Сега е мой ред.

Наистина, целувката на Рена беше много по-нежна. На Арлен му се стори някак приятно. Като да стоиш до огъня, когато навън е студено.

– Ето така – каза Рена, когато устните им се отделиха. – Ето така се прави!

– Тази нощ ще делим едно легло – каза Бени. – Можем да се упражняваме по-късно.

– Съжалявам, че трябваше да си дадете леглото заради майка ми – каза Арлен.

– Няма проблем – каза Рена. – Преди трябваше да спим и трите на едно легло, докато мама не почина. Но сега Илейн спи при татко.

– Защо? – попита Арлен.

– Не ни е позволено да говорим за това – изсъска Бени към Рена.

Рена не ù обърна внимание и продължи с тих глас.

– Илейн казва, че сега, след като мама я няма, според татко е неин дълг да го прави щастлив така, както една съпруга би трябвало.

– Като да готви и шие, и такива неща? – попита Арлен.

– Не, това е една игра като цунки – отвърна Бени. – Но ти трябва момче, за да играеш.

Тя дръпна гащеризона му.

– Ако ни покажеш оная си работа, ще те научим.

– Няма да ви покажа оная си работа! – каза Арлен и отстъпи назад.

– Защо не? – попита Рена. – Бени показа на Люсик Богин и сега той иска да играе постоянно.

– Татко и бащата на Люсик казват, че сме обещани един на друг – изфука се Бени. – Затова няма проблем. Тъй като ти ще бъдеш обещан на Рена, ще трябва да ù покажеш своето.

Рена захапа пръст и извърна поглед, но наблюдаваше Арлен от крайчеца на окото си.

– Това не е вярно! – каза Арлен. – Не съм обещан на никого!

– За какво си мислиш, че си говорят големите вътре, тъпчо? – попита Бени.

– Не за това! – каза Арлен.

– Иди и виж! – предизвика го Бени.

Арлен погледна двете момичета, после слезе по стълбата надолу и се промъкна в къщата, колкото се може по-тихо. Дочу гласове иззад завесата и се промъкна по-близо.

– Исках Люсик веднага – каза Харл, – ама на Фърнан му трябва, за да мачка картофи още един сезон. Нужен ни поне още един чифт ръце, за да пълним стомасите, особено сега, след като кокошките спряха да снасят, а млякото на едната крава се подкисели.

– Ще вземем Рена на връщане от Мей – каза Джеф.

– Ще му кажеш ли, че е обещан? – попита Харл. Дъхът на Арлен му се запречи в гърлото.

– Няма причина да не го направя – отвърна Джеф.

Харл изсумтя.

– Мисля, че ще трябва да изчакаш до утре – каза той. – Когато сте сами на пътя. Понякога момчетата правят сцени, кат’ им кажеш за пръв път. Това може да нарани чувствата на момичето.

– Вероятно си прав – каза Джеф. Арлен искаше да изкрещи.

– То се знае, че съм прав – отвърна Харл. – Довери се на човек с три дъщери. Разстройват се и от най-малката глупост, нал’ тъй, Лейни?

Последва шляпване и Илейн изскимтя.

– И все пак – продължи Харл, – не можеш да ги нараниш така, че няколко часа рев да не ги оправи.

Последва дълго мълчание и Арлен тръгна да се измъква назад към вратата на обора.

– Лека ви нощ – изгрухтя Харл. Арлен замръзна. – Силви ше спи таз вечер в леглото ти, Лейни – продължи той, – затуй ти ела да спиш при мен, след кат’ изстържеш купичките и турнеш в ред момичетата.

Арлен се мушна под един дърводелски тезгях и остана там, докато Харл се облекчи в гърнето, след това влезе в стаята си и затвори вратата. Арлен тъкмо щеше да се измъкне, за да се върне в обора, когато Илейн заговори.

– И аз искам да дойда – каза тя внезапно, точно след като се затвори вратата.

– Какво? – попита Джеф.

Арлен виждаше краката им под завесата от мястото, където се бе свил. Илейн заобиколи масата, за да седне до баща му.

– Вземете ме с вас – повтори тя. – Моля ви. С Бени всичко ще е наред, като дойде Люсик. Аз трябва да избягам.

– Защо? – попита Джеф. – Имате достатъчно храна за трима.

– Не е това – каза Илейн. – Няма значение защо. Ще кажа на татко, че ще съм на нивата, когато дойдете за Рена. Ще изтичам надолу по пътя и ще ви пресрещна там. Докато се усети, къде съм отишла, между нас ще има една нощ. Никога няма да ни последва.

– Не бих разчитал много на това – отвърна Джеф.

– Фермата ви е толкова далеч оттук, че не може повече – примоли се Илейн. Арлен видя как слага ръка на коляното на Джеф. – Ще работя – обеща тя. – Ще си изкарам хляба.

– Не мога просто да те отмъкна от Харл – каза Джеф. – Не сме в лоши отношения и не ща да си ги разваляме.

Илейн се изплю.

– Старият нещастник иска да си мислиш, че деля постелята му само заради Силви – каза тя тихо. – По-вярно ще е да кажем, че ми налита на бой, ако не идвам всяка вечер при него, след като Рена и Бени си легнат.

Джеф замълча за дълго.

– Ясно – каза той накрая. Сви ръката си в юмрук и тръгна да става.

– Недей, моля те – каза Илейн. – Не го знаеш какъв е. Ще те убие.

– Значи да стоя със скръстени ръце? – попита Джеф. Арлен не разбираше за какво е целият този шум. Какво от това, че Илейн спи в стаята на Харл?

Арлен видя как Илейн се приближава към баща му.

– Ще ти трябва някой, който да се грижи за Силви – прошепна тя. – А ако тя почине – тя се приближи още по-близо и ръката ù се плъзна по бедрото на Джеф, както Бени се опита да направи с Арлен, – аз ще бъда твоя съпруга. Ще напълня фермата ти с деца – обеща тя. Джеф изпъшка.

На Арлен му се догади и лицето му пламна. Преглътна и усети горчилка в устата си. Искаше му се да изкрещи плана им на Харл. Този човек се изправи срещу ядрон заради дъщеря си, нещо, което Джеф никога не би направил. Представи си как Харл би фраснал баща му. Картината не беше неприятна.

Джеф се поколеба и отблъсна Илейн.

– Не – каза той. – Утре ще заведем Силви при билкарката и тя ще се оправи.

– Вземете ме все пак – примоли се Илейн, като падна на колене.

– Аз ще... ще си помисля – отговори баща му. В същия момент Бени и Рена нахлуха от обора. Арлен бързо се изправи и се престори, че току-що е влязъл с тях, докато Илейн бързо скочи на крака. Разбра, че моментът да се изправи срещу тях, е отминал.

След като сложи момичетата да спят и извади мръсни одеяла за Арлен и Джеф в общото помещение, Илейн си пое дълбоко въздух и отиде в стаята на баща си. Не след дълго, Арлен чу тихото пъшкане на Харл и приглушените изскимтявания, които Илейн от време на време надаваше. Без да показва, че е чул нещо, той погледна към Джеф и го видя как си хапе юмрука.

Арлен стана преди изгрев слънце на следващата сутрин, докато всичко в къщата още спеше. Мигове преди да се покажат първите лъчи, той отвори вратата и нетърпеливо загледа последните ядрони, които съскаха и деряха въздуха срещу него от външната страна на защитите. След като и последният демон на двора се превърна в мъгла, той излезе от къщата и отиде до големия обор, за да напои Миси и конете на Харл. Кобилата беше в лошо настроение и го ухапа.

– Само още един ден – каза ù Арлен, като ù сложи торбата за хранене.

Баща му още хъркаше, когато той се върна в къщата и почука по рамката на вратата, която водеше към стаята на Рена и Бени. Бени дръпна пердето и Арлен веднага забеляза тревожните лица на сестрите.

– Не може да се събуди – каза сподавено Рена, която беше коленичила до майката на Арлен. – Знаех, че искате да тръгнете веднага щом изгрее слънцето, но когато я разтресох... – Тя посочи към леглото, а очите ù бяха насълзени. – Толкова е бледа.

Арлен се втурна при майка си и хвана ръката ù. Пръстите ù бяха студени и влажни, но челото ù беше горещо на допир. Дишаше очестено, а гниещата смрад на демонската болест се стелеше около нея. Превръзките ù бяха пропити с кафяфеникаво-жълта слуз.

– Татко! – извика Арлен. Миг по-късно се появи Джеф, а след него Илейн и Харл.

– Нямаме никакво време за губене – каза Джеф.

– ‘Земи един от мойте коне с твоя – каза Харл. – Сменяй ги кат’ се изморят. Дай им яко зор и до следобяд ше сте при Мей.

– Задължени сме ти – каза Джеф, но Харл отметна мисълта с ръка.

– Бързай сега – каза той. – Илейн ше ви приготви по нещо за из път.

Рена хвана ръката на Арлен, когато той се обърна за да тръгне.

– Сега сме обещани един на друг – прошепна тя. – Ще чакам на верандата всеки ден по здрач, докато не се върнеш.

Целуна го по бузата. Устните ù бяха меки и усещането за тях остана дълго, след като тя се отдръпна.

Каручката се друсаше и мяташе, докато препускаха по неравния кален път. Спряха само веднъж, за да сменят конете. Арлен гледаше храната, която Илейн им беше приготвила, като че ли беше отрова. Джеф я изяде настървено.

Докато Арлен чоплеше зърнестия хляб и твърдото, смрадливо сирене, започна да си мисли, че може би всичко е било едно недоразумение. Може би не чу това, което си мислеше, че е чул. Може би Джеф не се поколеба, преди да отблъсне Илейн.

Това беше една съблазнителна илюзия, но Джеф я разби миг по късно.

– Какво мислиш за по-малката дъщеря на Харл? – попита той. – Прекарахте известно време заедно.

Арлен се почувства така, сякаш баща му току-що го бе ударил в стомаха.

– Рена? – попита Арлен, правейки се на невинен. – Симпатична е, май. Защо?

– Говорих с Харл – каза баща му. – Ще дойде да живее с нас, когато се върнем във фермата.

– Защо? – попита Арлен.

– За да се грижи за майка ти, да помага с фермата и... по други причини.

– Какви други причини? – настоя Арлен.

– Харл и аз искаме да видим дали двамата ще се спогодите – отвърна Джеф.

– Ами ако не се? – попита Арлен. – Ами ако не искам някакво момиче да ме следва нагоре-надолу по цял ден и да ме кара да играем на цунки?

– Един ден – отвърна Джеф, – играта на цунки може и да не ти се стори толкова ужасна.

– Ами нека идва тогава – каза Арлен, сви рамене и се направи, че не знае накъде бие баща му. – И защо Харл иска да се отърве толкова много от нея?

– Видя в какво състояние е фермата им. Едва се изхранват – каза Джеф. – Харл много обича дъщерите си и иска най-доброто за тях. А най-добро за тях е да ги омъжи, докато са още млади, за да има синове, които да му помагат, и внуци преди да умре. Илейн вече е по-стара от повечето моми за женене. Люсик Богин ще дойде, за да помага във фермата на Харл от есента. Надяват се, че той и Бени ще се разбират добре.

– Предполагам, че Люсик също не е имал никакъв избор – промърмори Арлен.

– Ще отиде с радост и даже ще се чувства късметлия! – избухна баща му, изгубил търпение. – Ще трябва да научиш няколко тежки урока за живота, Арлен. В Потока има много повече момчета, отколкото момичета и ние не можем просто да си пропиляваме дните. Всяка година умират нови и нови хора от старост, болести, и ядрони. Ако не продължаваме да правим деца, Потока на Тибит ще изчезне, точно както стотици други градчета! Не можем да позволим това да се случи!

Като видя спокойния си по характер баща да кипи, Арлен замълча предвидливо.

Час по-късно Силви се разкрещя. Обърнаха се и я видяха как се мъчи да се изправи в каручката, впила пръсти в гръдния си кош, дишайки с шумни, ужасни хрипове. Арлен скочи до нея и тя го хвана с изненадващо здрави ръце, докато кашляше гъсти храчки по ризата му. Изпъкналите ù, кръвясали очи се втренчиха бясно в неговите, но не личеше да са го разпознали. Арлен изкрещя, когато тя се замята насам-натам, и напрегна цялата си сила, за да я задържи.

Джеф спря каручката и заедно я накараха отново да легне. Тя се хвърляше и крещеше с дрезгави хриптения. И тогава, също като Чоли, тя се сгърчи за последно и застина.

Джеф погледна жена си, отметна глава назад и изкрещя. Арлен едва не отхапа устната си, докато се мъчеше да спре сълзите, но накрая не издържа. Заедно заплакаха над жената.

Когато риданията им поутихнаха, Арлен се огледа наоколо с безжизнени очи. Опита се да се съсредоточи, но светът му се струваше размазан, сякаш не беше истински.

– А сега какво ще правим? – попита той накрая.

– Връщаме се – каза баща му и думите пронизаха Арлен като нож. – Ще я закараме у дома и ще я изгорим. Ще се опитаме да продължим напред. Все още имаме грижата за фермата и животните, и дори с помощта на Рена и Норийн няма всичко да ни е леко и лесно.

– Рена? – попита Арлен без да вярва. – И все пак ще я вземем с нас? Дори сега?

– Животът продължава, Арлен – отговори баща му. – Скоро ще бъдеш мъж, а един мъж се нуждае от съпруга.

– Да не си уредил по една и за двама ни? – каза Арлен внезапно.

– Какво? – попита Джеф.

– Чух ви с Илейн снощи! – изкрещя Арлен. – Ти вече си имаш друга съпруга! Какво те е грижа за мама? Нали вече си имаш някой, който да се грижи за оная ти работа! Поне докато не убият и нея, защото ти ще си прекалено уплашен, за да ù помогнеш!

Бащата на Арлен го удари. Силен шамар през лицето, който разчупи утринния въздух. Гневът му веднага се изпари и той протегна ръка към сина си.

– Арлен, съжалявам...! – промълви той, но момчето се отдръпна и скочи от каручката.

– Арлен! – извика Джеф, но момчето го пренебрегна, тичайки с всичка сила към гората край пътя.

Трета глава Една нощ сам

319 СЗ

Арлен тичаше през гората колкото може по-бързо, правеше резки, внезапни завои и избираше посоката си наслуки. Искаше да се увери, че баща му няма да може да го проследи, но когато виковете на Джеф заглъхнаха, той осъзна, че баща му въобще не е тръгнал след него.

„Защо ще се мъчи?”, помисли си той. „Той знае, че трябва да се върна преди залез. Къде другаде бих могъл да отида?”

Където и да е. Отговорът дойде без да го търси, но в сърцето си знаеше, че е верен.

Не можеше да се върне във фермата и да се прави, че всичко е наред. Не можеше да гледа как Илейн превзема леглото на майка му. Дори хубавата Рена, която се целуваше така нежно, само щеше му напомня какво бе изгубил и защо.

Но къде би могъл да отиде? Баща му беше прав за едно. Не можеше да бяга вечно. Трябваше да си намери подслон преди залез слънце, иначе наближаващата нощ щеше да му е последната.

Връщането в Потока на Тибит бе вън от въпроса. Когото и да помолеше за подслон, още на следващия ден щеше да го завлече за ухото до дома му, където Арлен щеше да яде бой с пръчка за номера, който извъртя, и всичките му усилия щяха да отидат напразно.

Значи Слънчево пасище. Извън редките случаи, когато Шопара плащаше на някого, за да му занесе пратка, никой от Потока на Тибит не отиваше до там, освен ако не беше вестоносец.

Колийн каза, че Рейджън щеше да се отбие през Слънчево пасище, преди да се върне в Свободните градове. Арлен харесваше Рейджън, първият му възрастен познат, който не му говореше с пренебрежение. Вестоносецът и Кийрън имаха ден и повече преднина, а бяха и с коне, но ако побързаше, може би щеше да успее да ги хване навреме и да ги помоли да го закарат до Свободните градове.

Картата на Колийн още беше у него, вързана на врата му. Показваше как се стига до Слънчево пасище и къде се намират фермите по пътя. Дори навътре в гората той беше убеден, че знае накъде е север.

Към обяд намери пътя или по-скоро пътят намери него, пресичайки гората насреща му. Сигурно беше загубил представа за посоката сред дърветата. Вървя няколко часа, но не намери ни ферма, ни дома на старата билкарка. Докато гледаше слънцето, тревогата му се засилваше. Ако вървеше на север, слънцето трябваше да му идва отляво, но не беше така. Намираше се точно пред него.

Спря, погледна картата и страховете му се потвърдиха. Не вървеше по пътя за Слънчево пасище, а по този за Свободните градове. И което беше още по-лошо, след разклона за Слънчево пасище, пътят излизаше от ръба картата.

Идеята да се върне по стъпките си беше обезсърчаваща, особено след като нямаше начин да разбере, дали ще намери подслон навреме. Направи крачка назад по пътя, от който бе дошъл.

„Не” реши той. „Баща ми го бива във връщането назад. Каквото и да става, аз ще вървя напред.”

Арлен продължи нататък и остави зад себе си и Потока на Тибит, и Слънчево пасище. Всяка нова стъпка беше по-лесна и по-лека от предишната.

Вървя часове наред и най-накрая остави гората зад гръба си като навлезе в пасище: широки, тучни ливади, недокоснати от плуг или добитък. Изкачи се на върха на един хълм и вдиша дълбоко свежия, непокварен въздух. От земята стърчеше огромен каменен блок. Арлен се покатери отгоре и погледна към един широк свят, до който никога не бе имал достъп. Нямаше жива душа, нямаше къде да поиска убежище. Страхуваше се от наближаващата нощ, но чувството му бе някак далечно, като това да знаеш, че ще остарееш и един ден ще умреш.

Когато следобедът премина във вечер, Арлен затърси места за подслон. Една малка горичка изглеждаше обещаващо, около дърветата нямаше много трева и той можеше да нарисува защити в пръстта, но по някой от стволовете можеше да се покатери дървесен демон и да се спусне отгоре в защитния кръг.

Имаше и едно малко каменисто хълмче без трева, но когато Арлен застана на него, усети силния вятър и се притесни, че може той да развали защитите и да ги обезсмисли.

Най-накрая намери място, неотдавна овъглено от огнени демони. Тепърва предстоеше на новите кълнове да пробият пепелта, а крака му напипа твърда почва под нея. Очисти от саждите широко място и се захвана със защитния си кръг. Нямаше много време и затова го направи по-малък, не искаше да допусне грешка от бързане.

С остра пръчка Арлен нарисува магическите знаци в пръстта, като нежно издухваше песъчинките от издълбаното. Работи повече от час, рисунка след рисунка, и често отстъпваше назад, за да се увери, че са подредени правилно. Ръцете му, както винаги, се движеха уверено и пъргаво.

Когато свърши, Арлен разполагаше с кръг от два метра в диаметър. Три пъти провери защитите и не намери никаква грешка. Сложи пръчката в джоба си и седна в средата на кръга да гледа как сенките се удължаваха, а слънцето потъваше зад хоризонта, обливайки небето в цвят.

Може би тази нощ щеше да умре. Може би не. Арлен си каза, че това няма значение. Но светлината помръкна, а заедно с нея и хладнокръвието му. Сърцето му затуптя с все сила, а всичките му инстинкти му казваха да си плюе на петите и да бяга. Но нямаше накъде да бяга. Намираше се на километри от най-близкото място, където би могъл да намери подслон. Трепереше, въпреки че не беше студено.

Това беше лоша идея, прошепна в ума му тих гласец. Той му изръмжа, но това външно юначество не можа да отпусне стегнатите му на възел мускули, когато последните лъчи на слънцето изтляха и над света се плисна мрак.

Ето ги, идват, предупреди го изплашеният глас в главата му и струйките дим заизлизаха от земята.

Мъглата бавно добиваше форма, телата на демоните се изплъзваха от земята и се сгъстяваха. Арлен се изправи заедно с тях, стиснал малките си юмруци. Както винаги, огнените демони излязоха първи и заиграха от удоволствие, а след тях се носеха следи от мъждукащи пламъчета. Последваха ги въздушните демони, които веднага се затичваха, разперваха кожестите си криле и се хвърляха във въздуха. Последни се появиха каменните демони, които с усилие измъкваха тежките си тела от Ядрото.

В този момент ядроните видяха Арлен, завиха от удоволствие и се втурнаха към безпомощното момче.

Един въздушен демон връхлетя пръв, наточил извитите нокти на крилете си, за да откъсне гръкляна на Арлен. Арлен изкрещя, но когато ноктите удариха защитите му, наоколо се разхвърчаха искри от отбитата атака. Инерцията накара демона да продължи напред, но тялото му изтрещя в щита и отхвръкна назад сред искряща експлозия от енергия. Съществото изрева при удара си със земята, но се изправи, като потреперваше при всяко колебание на енергията по люспите му.

След него дойдоха чевръстите огнени демони. Най-масивният сред тях беше не по-голям от куче. Те се втурнаха напред и задраскаха по защитната преграда. Арлен потреперваше всеки път, щом защитите лумваха, но магията държеше. Когато видяха, че Арлен е изтъкал ефикасна мрежа, започнаха да плюят огън по него.

Арлен знаеше този номер, разбира се. Рисуваше защити откакто стана достатъчно голям да държи пръчката, и беше наясно със защитите срещу огнена плюнка. Пламъците бяха отблъснати толкова сполучливо, колкото и ноктите. Той дори не усети топлината им.

Ядроните се събраха около зрелището и с всяка искра светлина от задействаните защити Арлен виждаше все повече и повече от тях: свирепа тълпа, нетърпелива да одере кожата от костите му.

Спуснаха се още въздушни демони, които бяха отблъснати от защитите. Огнените демони също се замятаха срещу него в безсилието си, като приемаха острото парене на магията с надеждата, че ще пробият щита със сила. Отново и отново магията ги мяташе назад. Арлен спря да трепери. Започна да крещи ругатни срещу тях, изхвърляйки ужаса от себе си.

Предизвикателствата му само разгневиха демоните още повече. Не бяха свикнали да търпят подигравки от жертвите си и удвоиха усилията си да си пробият път през защитите, докато Арлен поклащаше юмруци и им показваше груби жестове, каквито бе виждал възрастните от Потока на Тибит да правят понякога зад гърба на Шопара.

От това ли се страхуваше? Това ли караше човечеството да живее в ужас? Тези жалки, безсилни зверове? Абсурдно. Той се изплю и плюнката му запращя по люспите на огнен демон, с което утрои гнева му.

Изведнъж виещите същества замлъкнаха. В мъждукащата светлина от огнените демони той видя как множеството ядрони се раздели, за да даде път на каменен демон, който се задаваше тежко към него със земетръсни стъпки.

През целия си живот Арлен бе наблюдавал ядрони отдалече, иззад прозорци и врати. Преди страховитите събития от последните няколко дена той никога не се беше озовавал на открито срещу напълно материализиран демон, а за опълчване и дума не може да става. Знаеше, че размерът им варира, но за пръв път разбра до каква степен.

Каменният демон се извисяваше на пет метра.

Каменният демон беше гигантски.

Арлен вдигна глава към наближаващото чудовище. Дори от разстояние то беше една титанична, тромава маса от сухожилия и остри ръбове. Дебелата му черна черупка бе цялата на буци от костни издатини, а покритата му с шипове опашка се плъзгаше наляво-надясно и балансираше масивните му рамене. Движеше се приведен върху двете си ноктести стъпала, които изравяха огромни бразди в пръстта с всяка гръмотевична стъпка. Дългите му възлести ръце завършваха с нокти като касапски ножове, а олигавената му паст при всяко отваряне разкриваше редици от остри зъби. Навън се протегна черен език, който вкусваше страха на Арлен.

Един огнен демон не успя да се отмести от пътя му навреме, каменният демон замахна безцеремонно към него и го разпра с ноктите си, запращайки го надалеч.

Ужасен, Арлен направи крачка назад, после още една пред приближаващия гигант. Едва в последния момент се осъзна и спря, точно преди да стъпи извън защитния кръг.

Арлен си припомни, че е в кръга и това му донесе нетрайно успокоение. Съмняваше, че защитите му са достатъчно силни, за да издържат на това изпитание. Съмняваше се, че въобще съществуват защити, които да издържат.

Демонът прикова очи в него, за да се наслади на ужаса му. Каменните демони рядко бързаха, въпреки че ако искаха, можеха да се движат с изумителна скорост.

Когато демонът удари, хладнокръвието на Арлен се пречупи. Изкрещя, падна на земята, сви се на малка топка и покри главата си с ръце.

Последвалата експлозия беше оглушителна. Макар да бе затулил очи, Арлен видя яркия блясък на светлината, който сякаш превърна нощта в ден. Чу как демонът реве в безсилието си, надникна и видя ядронът да се завърта и да запраща тежката си, рогата опашка в защитите.

Отново магията лумна и отново съществото бе отблъснато.

Арлен се насили да издиша дъха, който бе притаил. Гледаше как демонът отново и отново удря защитите му и реве озверял. Топла влага полепна по бедрата му.

Засрамен от себе си, от страха си, Арлен скочи на крака и погледна демона в очите. От дълбините му се изтръгна първичен вик, който отричаше всичко, което ядронът беше и представляваше.

Взе камък и го хвърли към демона.

– Връщай се в Ядрото, където ти е мястото! – извика той. – Връщай се и умри!

Демонът почти не усети как камъкът отскача от бронята му, но гневът му се увеличи многократно и той задра по защитите в безсилието си да премине през тях. Арлен нарече демона с всяка неприлична и трогателно безобидна дума от ограничения си речник, докато ровеше земята в търсене на нещо, годно за хвърляне.

Когато му свършиха камъните, започна да подскача нагоре-надолу, да маха с ръце и да крещи предизвикателно.

Тогава се подхлъзна и настъпи защита.

Времето сякаш замръзна в този дълъг, тих момент, в който Арлен и демонът едновременно осъзнаха мащаба на случилото се. Когато тръгнаха, тръгнаха в пълен синхрон – Арлен извади пръчката си за гравиране и се хвърли към защитата докато демонът замахна към него с масивната си, ноктеста ръка.

С галопиращо съзнание Арлен установи вредата на мига: една-единствена линия от магическия знак бе повредена. Но дори когато поправи защита с един разрез с инструмента, знаеше че вече е закъснял. Ноктите навлязоха под кожата му.

Но тогава магията отново заработи и демонът беше запратен назад с болезнени писъци. Арлен също изкрещя от болка, претърколи се, взе да вади ноктите от гърба си и да ги мята настрани, още преди да осъзнае какво се беше случило.

Тогава я видя, лежеше в кръга, потрепваше и димеше.

Ръката на демона.

Арлен погледна потресено отрязания крайник и се обърна за да види демона, който ревеше, мяташе се наоколо и нападаше всеки друг ядрон, достатъчно глупав, за да застане в обсега му. Нападаше ги с една ръка.

Погледна към ръката, чийто край беше идеално срязан и обгорен, и усети противния дим, който тя изпускаше. Със смелост, надвишаваща наличните му запаси, Арлен вдигна огромното нещо и се опита да го запрати вън от кръга, но защитите правеха двойна бариера. Нищо от ядрони не можеше нито да влезе, нито да излезе. Ръката отскочи от защитите и се приземи обратно в краката на Арлен.

Тогава нахлу болката. Арлен опипа раните по гърба си и ръцете му се намокриха от кръвта. Прилоша му, силата му се срина, той падна на колене и заплака от болка, от страх да не изтрие със случайно помръдване още някоя защита, и най-вече заплака за майка си. Сега разбра болката, която тя е изпитала онази нощ.

Арлен прекара остатъка от нощта свит от страх. Чуваше как демоните кръжат наоколо, чакат, надяват се да направи грешка, която ще ги пусне в кръга му. Дори да можеше да да заспи, нямаше да посмее, за да не би неволно движение в съня му да сбъдне желанието на ядроните.

На зората сякаш ù отне години за да настъпи. Тази нощ Арлен често поглеждаше към небето, но всеки път виждаше единствено гигантския осакатен каменен демон, който стискаше съсирената си, гноясала рана, докато дебнеше около кръга с омраза в очите.

След цяла вечност, червено зарево обагри хоризонта, последвано от оранжево, жълто и накрая от великолепно бяло сияние. Другите ядрони се шмугнаха надолу към Ядрото, преди жълтият цвят да докосне небето, но гигантът чака до последно, оголил многоредните си зъби докато съскаше към Арлен.

Но дори омразата на едноръкия каменен демон, не се опря на страха му от слънцето. Когато и последните сенки се разбягаха, огромната му рогата глава потъна под земята. Арлен се изправи и прекрачи кръга, треперейки от болка. Гърбът му гореше. През нощта раните спряха да кървят, но щом се изтегна, той усети как се разпарят отново.

Мисълта отведе погледа му обратно към ръката с дълги нокти, която лежеше до него. Беше като дървесен ствол, покрит с твърди, студени плочки. Арлен вдигна тежкото нещо и го задържа пред себе си.

Поне си имам трофей, помисли си той в старанието си да се почувства смел, въпреки че при вида на собствената му кръв по черните нокти потрепери.

Точно тогава го достигна лъч светлина, слънцето най-накрая бе по-скоро над хоризонта, отколкото под него. Крайникът на демона започна да цвърчи и дими, запращя като влажна цепеница, хвърлена в огъня. След миг лумна в пламъци и Арлен го изпусна от ужас. Гледаше го хипнотизирано, докато крайникът гореше все по-ярко и по-ярко, а слънчевата светлина го ломеше, докато от него не остана нищо, освен един тънък въглен. Арлен пристъпи напред и го побутна внимателно с палеца на крака си, при което въгленът се разпадна на пепел.

Арлен намери пръчка, на която да се подпира, и бавно продължи напред. Осъзнаваше какъв късметлия е. И какъв глупак. Не може да се разчита на защити в пръстта. Дори Рейджън го каза. Какво щеше да направи, ако вятърът ги беше развалил, както го плашеше баща му?

Създателю, ами ако беше заваляло?

Колко нощи би могъл да оцелее? Арлен нямаше представа какво го чака зад следващия хълм, нямаше причина да мисли, че ще срещне жив човек по пътя между това място и Свободните градове, които по всяка вероятност бяха на седмици разстояние.

Усети как в очите му напират сълзи. Избърса ги грубо и изръмжа напук на всичко. Баща му решаваше проблемите си като се предаваше на страха, но Арлен вече знаеше, че това не помага.

– Не ме е страх – каза си той. – Никак даже.

Арлен продължи напред, наясно с дебелата си лъжа.

По обед стигна до каменист поток. Водата беше студена и бистра, и той се наведе, за да пие. При движението копия от болка пронизаха гърба му.

Не беше се погрижил за раните си. А пък не можеше да ги зашие, както би направила Колийн. Сети се за майка си и как първата ù работа, когато го видеше да се прибира с драскотини и ожулвания, беше да му ги промие.

Свали ризата си и видя, че задната ù част, разкъсана и пропита с кръвта му, сега имаше коричка и се беше втвърдила. Потопи я и се загледа как мръсотията и кръвта се отмиха надолу по течението. Сложи дрехите си да съхнат на камъните и влезе в студения поток.

Мразовитата вода го накара да потръпне, но от нея болката в гърба му скоро утихна. Изтърка се, доколкото можа, и внимателно изми парещите си рани до степента, в която можеше да изтърпи. Разтреперан, той се покатери обратно на брега и легна на камъните до дрехите си.

Няколко часа по-късно се събуди стреснат. С ругатни на уста си даде сметка, че слънцето е отплувало надалече в небето и че денят е към своя край. Можеше да продължи пътя си още малко, но това щеше да бъде безразсъден риск. По-добре беше да се потруди повече за сигурността си.

Недалеч от потока се намираше обширна площ, покрита с влажна почва, чиито тревни чимове се вадеха лесно и предоставяха добър терен. Арлен натъпка меката земя, заглади я и се захвана с рисуването на защити. Този път начерта по-широк кръг, а после, след като го прегледа три пъти, нарисува още една концентрична окръжност в първата за допълнителна сигурност. Влажната почва щеше да издържи на вятъра, а небето не даваше признаци, че ще вали.

Удовлетворен, Арлен изкопа дупка, събра сухи съчки и запали малък огън. Седна в средата на вътрешния кръг и докато слънцето се спускаше зад хоризонта, се опита да не обръща внимание на глада си. Изгаси огъня, когато червеното небе стана бледолилаво, а после мораво. Дишаше дълбоко, за да успокои туптящото си сърце. Най-накрая светлината изтля и ядроните се надигнаха.

Арлен затаи дъх и зачака. Не след дълго, огнен демон надуши миризмата му и се втурна към него с писък. Арлен усети как целият ужас от предишната нощ го плисва отново и кръвта му се смрази.

Ядроните не забелязаха защитите му, докато не ги усетиха върху себе си. Когато лумна първият магически пламък, Арлен въздъхна от облекчение. Демоните задраскаха по щита, но не можеха да го преминат.

Един въздушен демон се издигна нагоре, където защитите нямаха същата сила, прекоси първия пръстен, но се блъсна във втория и падна тежко в разстоянието между двата. Арлен се помъчи да запази самообладание, когато демонът се изправи.

Стоеше на два крака, имаше дълго, тънко тяло и източени крайници, които завършваха с петнадесетсантиметрови извити нокти. Долните части на ръцете му и горните на краката му бяха свързани с тънка, кожена мембрана, поддържана от подвижни кости, които стърчаха от двете страни на съществото. Демонът не беше много по-висок от човек, но разперените му криле се разгъваха двойно на височината му и го правеха да изглежда огромен в небето. От главата му излизаше дълъг рог, който се извиваше в дъга назад и както крайниците на съществото беше свързан с ципа, която оформяше гребен на гърба му. Продълговатата му муцуна криеше редици от двусантиметрови зъби, които жълтееха на лунната светлина.

Ядронът се движеше тромаво по земята, въпреки грациозното му майсторство във въздуха. Отблизо въздушните демони не изглеждаха и на половина толкова внушителни, колкото братовчедите им. Дървените и каменните демони имаха непробиваема броня и невъобразима сила, която даваше мощ на здравите им нокти. Огнените демони бяха по-бързи от хората и плюеха огън, който можеше да възпламени всичко. Въздушните демони... Арлен реши, че Рейджън би могъл да промуши едно от тези тънки крила и с един по-як удар да го осакати.

– Нощите да ме вземат – помисли си той, – почти съм сигурен, че и аз бих могъл.

Но нямаше копие и, внушителен или не, ядронът все още можеше да го убие, ако вътрешните защити не удържат. Напрегна се, като видя демонът да се приближава.

Той замахна към него със закривения нокът на края на крилото си и Арлен потрепери, но магията проблясна по защитната мрежа и демонът беше отблъснат.

След още няколко напразни удара, ядронът отново се опита да се отдели от земята. Затича се и разпери криле, за да хване вятъра, но се удари във външните защити, преди да успее да се засили достатъчно. Магията го запрати обратно в калта.

Арлен се засмя напук на себе си, докато ядронът се мъчеше да се изправи на крака. Огромните му криле го превръщаха в страшилище в небето, но на земята се влачеха и му отнемаха равновесието. Нямаше ръце, с които да се повдигне, а длъгнестите му крайници се превиваха под тежестта му. Известно време се мяташе отчаяно, докато се изправи.

Хванат в капан, той се опитваше отново и отново да полети, но разстоянието между двата кръга не му стигаше и той всеки път се проваляше. Огнените демони надушиха страданието на своя братовчед и запищяха от радост, като скачаха около кръга, за да не пропуснат нито миг от злощастието му.

Арлен почувства прилив на гордост. Миналата вечер допусна грешки, но повече нямаше да ги повтори. У него се роди надеждата, че все пак ще доживее да види Свободните градове.

Огнените демони скоро се измориха да се подиграват на въздушния си събрат и тръгнаха да търсят по-лесна плячка, като например дребните животни, които изкарваха от скривалищата им с огнени топки. Един малък, изплашен заек скочи във външния кръг на Арлен и демонът, тръгнал след него, се спря пред защитите. Въздушният ядрон замахна несръчно към заека, но той му избяга и на него, като мина от другата страна на кръга, само за да срещне още демони там. Заекът се обърна и се стрелна обратно вътре, но отново стигна прекалено далеч.

На Арлен му се искаше да намери общ език с животното, да му каже, че във вътрешния кръг е безопасно, но единственото, което можеше да направи, бе да го гледа как се стрелка между защитите и външния свят.

Тогава се случи немислимото. Докато заекът тичаше обратно към кръга, издраска една от защитите. Надали вой, огнените демони нахлуха през дупката след животинчето. Самотният въздушен демон се измъкна, скочи във въздуха и полетя.

Арлен прокълна заека и продължи да го къне още повече, когато той се втурна право към него. Нарушеше ли и вътрешните защити, и двамата щяха да бъдат обречени.

С бързината на селско момче, Арлен се пресегна от кръга и грабна заека за ушите. Той се размята енергично в желанието си да се отскубне, но Арлен достатъчно често се бе оправял със зайци в нивите на баща си. С един замах го преобърна, залюля го като бебе по гръб и остави задните му крака да стърчат над главата му. След секунда заекът вече го гледаше безизразно, а усилията му да се измъкне утихнаха.

Изкушаваше се да хвърли животното на демоните. Би било по-безопасно, отколкото да поеме риска заекът да се освободи и да изтрие още някоя защита. И защо не? помисли си той. Ако го бях хванал през деня, аз самият щях да го изям.

И все пак разбра, че не може да го направи. Демоните бяха отнели прекалено много от света, от него. Тогава се закле, че ако зависи от него, няма да им даде нищо, нито сега, нито никога.

Дори това.

Докато нощта се влачеше, Арлен държеше здраво ужасеното създание, гукаше му и галеше меката му козина. Навсякъде около тях демоните ревяха, но Арлен спря да ги забелязва, съсредоточил цялото си внимание върху животното.

Медитацията му проработи за кратко, докато един рев не го върна обратно в действителността. Погледна нагоре и видя грамадния, еднорък каменен демон да се извисява над него. Слюнката му цвърчеше, когато падаше върху защитите. Раната му беше зараснала и от края на лакътя му стърчеше само едно пънче. Яростта му изглеждаше дори по-жестока от миналата нощ.

Ядронът заблъска по преградата, без да обръща внимание на парещите искри на магията. С оглушителни удари каменният демон замахваше отново и отново, опитваше се да си пробие път със сила и да си отмъсти. Арлен стисна заека силно, а очите му се облещиха от гледката. Знаеше, че защитите няма да отслабнат от безспирните удари, но не можа да пребори опасенията си, че демонът ще напада, докато все някак не постигне своето.

Когато утринната светлина прогони демоните, Арлен най-накрая пусна заека, който веднага си плю на петите. Стомахът му изръмжа, докато очите му го гледаха как се отдалечава, но след всичко, което преживяха заедно, той не можеше да погледне на животното като на храна.

Арлен се изправи, но се олюля и едва не падна от внезапен прилив на гадене. Раните по гърба му го пробождаха с огнени остриета. Пресегна се назад, за да докосне чувствителната, подута кожа, и ръката му се върна мокра от същата смърдяща кафява слуз, каквато Колийн бе източила от раните на Силви. Разрезите пареха и той усети, че целият пламти. Отново се изкъпа в студения басейн, но мразовитата вода не му помогна много да усмири горещината в себе си.

Тогава Арлен разбра, че ще умре. Старата Мей Фриман, ако въобще съществуваше, беше на два дена път оттук. Дали наистина имаше демонска треска, обаче, нямаше голямо значение. Нямаше да издържи два дена.

И все пак, Арлен не беше готов да се предаде. Заклатушка се по пътя, следвайки коловозите от каручки, откъдето и да идваха те.

Ако му беше ударил часът да мре, той предпочиташе да е по-близо до Свободните градове, отколкото до затвора, който оставяше зад себе си.

Четвърта глава Лийша

319 СЗ

Лийша прекара нощта, обляна в сълзи.

В това само по себе си нямаше нищо необичайно, но не заради майка си плачеше тази нощ. Беше заради писъците. Нечии защити се бяха провалили. Нямаше начин да разбере чии, но измъчените и ужасени писъци ехтяха в мрака, а в небето се вдигаше дим на талази. Цялото село бе окъпано в бледа оранжева светлина от огъня на ядроните, който сега се пречупваше през дима.

Хората от Хралупата на дърваря не можеха да търсят оцелели. Не смееха да се борят дори с огъня. Не можеха да сторят нищо, освен да се молят на Създателя, вятърът да не понесе жаравата, та да разпространи пламъците. Къщите в Хралупата бяха построени на голямо разстояние една от друга точно поради тази причина, но един силен повей можеше да пренесе искра доста надалеч.

Дори когато огънят биваше ограничен в някакви предели, пепелта и пушекът във въздуха можеха лесно да затулят още защити с мазната си гъстота и така да предоставят на ядроните достъпа, който те отчаяно търсеха.

Нито един ядрон не изпробва защитите около къщата на Лийша. Това беше лош знак, който подсказваше, че са открили по-лесна плячка в мрака.

Безпомощна и изплашена, Лийша стори единственото нещо по силите ù. Заплака. Заплака за мъртвите, за ранените и за себе си. В село с по-малко от четиристотин души, нямаше някой, чията смърт да не я наскърби.

Едва навършила тринадесет лета, Лийша беше едно изключително красиво момиче с дълга черна коса и изразителни бледосини очи. Още не беше разцъфтяла и заради това не можеше да се омъжи, но беше обещана на Гаред Кътър, най-красивото момче в селото. Гаред беше две лета по-голям от нея, висок и със здрави мускули. Останалите момичета пищяха, когато минеше покрай тях, но той принадлежеше на Лийша и те знаеха това. Щеше да ù направи здрави бебета.

Ако оцелееше тази нощ.

Вратата на стаята ù се отвори. Майка ù никога не си правеше труда да чука.

По лице и форми, Илона много приличаше на дъщеря си. Красива и на тридесет, тя имаше дълга коса, която се разстилаше в пищна чернота по гордите ù рамене. Притежаваше и закръглена, женствена фигура, която предизвикваше чуждата завист. Това бе единственото нещо, което Лийша се надяваше да наследи от нея. Нейните гърди едва бяха започнали да се развиват и им предстоеше дълъг път, преди да догонят майчините ù.

– Стига хленчи, безполезно момиче – сряза я Илона и ù подхвърли парцал, за да попие сълзите си. – Това, да си ревеш сама, нищо няма да ти донесе. Плачи пред мъж, ако искаш да стане твоето, но колко и да мокриш възглавницата, мъртвите няма да ги съживиш.

Затвори вратата и остави Лийша отново сама в злокобната оранжева светлина, която проблясваше между дъските на капаците.

Имаш ли някакви чувства въобще? замисли се Лийша за нея.

Майка ù беше права, че сълзите няма да върнат мъртвите, но грешеше, че няма никаква полза от това. Единствено сълзите позволяваха на Лийша да избяга от действителността, когато положението ставаше тежко. Другите момичета може и да смятаха, че животът на Лийша е идеален, но те не бяха виждали лицето, което Илона пазеше за единственото си дете, когато бяха насаме. Не беше тайна, че някога Илона искаше синове, и сега Лийша и баща ù заедно тръпяха презрението ù, че не са успели да ù угодят.

Въпреки всичко, тя ядно изсуши сълзите си. Нямаше търпение да разцъфти и Гаред да я отведе. Селяните щяха да им построят къща за сватбен подарък, Гаред щеше да я пренесе през защитите и да я направи жена, докато останалите отвън ликуваха. Щеше да има свои собствени деца и нямаше да се държи с тях така, както майка ù се е държала с нея.

Лийша беше вече облечена, когато майка ù зачука по вратата. Въобще не беше спала.

– Искам те навън, щом забие сутрешният звънец – каза тя. – И за умора гък да не съм чула! Няма да позволя да видят, че семейството ми изостава с помощта.

Лийша познаваше майка си достатъчно добре, за да знае, че ключовата дума беше „видят”. Илона не обичаше да помага на когото и да било, освен на себе си.

Бащата на Лийша, Ърни, чакаше до вратата под строгия взор на Илона. Не беше едър мъж, не можеше да бъде наречен и жилав, защото това би предположило някаква сила, каквато той нямаше. А и волята му не бе по-силна от тялото. Той бе плах човек, който никога не повишаваше тон. Ърни беше по-възрастен от Илона с дванадесет години; изтънялата му кафява коса бе напуснала темето му. Носеше очила с тънки рамки, които си беше купил преди години от един вестоносец и сега беше единственият в селото с такива.

На кратко, той не беше мъжът-мечта на Илона, но в Свободните градове фината хартията, която изработваше, много се търсеше, а Илона харесваше парите му достатъчно силно.

За разлика от майка си, Лийша наистина искаше да помогне на съседите. Изскочи навън и се затича към пожара в момента, в който ядроните избягаха, даже още преди звънеца.

– Лийша, стой тук! – извика Илона, но Лийша не ù обърна внимание. Димът беше гъст и задушлив, но тя вдигна престилката си, за да покрие уста и не забави темпо.

Неколцина от местните вече се бяха насъбрали, когато тя стигна до източника на дима. Три къщи бяха изгорели до основи, а други две все още пламтяха и заплашваха да подпалят и съседните. Лийша изпищя, когато видя, че една от къщите, беше тази на Гаред.

Смит, който притежаваше странноприемницата и смесения магазин в града, беше на мястото на събитията и крещеше заповеди. Смит беше говорител на града откакто Лийша се помнеше. Обикновено не гореше от желание да раздава нареждания и предпочиташе да оставя хората сами да решават проблемите си, но всички бяха на мнение, че го бива в това.

– ... никога не дърпа вода от кладенеца достатъчно бързо – казваше Смит, когато Лийша приближи. – Ще трябва да се наредим в колона до потока и да си подаваме кофата, за да намокрим и съседните къщи, иначе до вечерта цялото село ще е на пепел!

Точно тогава Гаред и Стийв пристигнаха тичешком, измъчени и покрити със сажди, но иначе здрави. Гаред, едва на петнадесет, беше по-едър от повечето възрастни мъже в селото. Стийв, баща му, беше гигант, който се извисяваше над всички. Лийша почувства, че при вида им възелът в стомаха ù се разплете.

Още преди да успее да изтича при Гаред обаче, Смит го посочи.

– Гаред, закарай количката с кофата до потока!

Погледът му обиколи останалите.

– Лийша! – извика той. – Върви с него и започвай да пълниш!

Лийша се затича с всичка сила, но дори дърпайки тежката количка, Гаред я изпревари до малкия поток, който се разклоняваше от река Анжие, километри на север. В момента, в който той спря, тя се хвърли в обятията му. Мислеше си, че ако го види жив, това ще прогони ужасните картини в главата ù, но срещата им само ги засили. Не знаеше какво би правила, ако изгуби Гаред.

– Страхувах се, че си умрял – простена тя, докато хлипаше, сложила глава на гърдите му.

– Аз съм добре – прошепна той и я притисна към себе си. – Добре съм.

Двамата бързо започнаха да разтоварват количката и да пълнят кофите, за да са готови, когато останалите пристигнат. Скоро повече от стотина селяни вече стояха в изпъната редица от потока до пожара, подаваха си пълните кофи и връщаха празните. Гаред трябваше да се върне с количката при огъня, защото силните му ръце бяха нужни, за да хвърлят водата.

Не след дълго количката се върна, този път дърпана от пастир Майкъл и натоварена с ранени. Гледката предизвика смесени чувства. Лийша беше потресена да види своите съселяни – приятели до един – така обгорели и ранени, но нападения, след които оставаха оцелели, бяха рядкост и всеки един от тях беше дар, за който тя благодари на Създателя.

Светият човек и неговият помощник, послушник Джона, положиха ранените при потока. Майкъл остави младежа да ги успокои, докато той се върне с количката за още.

Лийша извърна очи от гледката и се концентрира върху пълненето на кофи. Краката ù се сковаха от студената вода, а ръцете ù натежаха, но тя се изгуби в работата, докато някакъв шепот не привлече вниманието ù.

– Дъртата Бруна идва – каза някой и Лийша рязко вдигна глава. Действително по пътя се задаваше старата билкарка, водена от своя чирачка, Дарси.

Никой не знаеше точно на колко години е Бруна. Говореше се, че била стара още когато старейшините на селото изживявали своите младини. Самата тя беше изродила повечето от тях. Беше надживяла съпруга, децата и внуците си, и нямаше ни един жив роднина на света.

Сега тя не изглеждаше много по-добре от парче сбръчкана прозрачна кожа, опната върху изпъкнали кокалаци. Полусляпа, тя едва-едва тътреше краката, но гласът ù все още стигаше до далечния край на селото, а чворестата ù тояга политаше с изненадваща сила и точност, когато някой пробудеше гнева на Бруна.

Лийша, както повечето хора в селото, се ужасяваше от нея.

Чирачката на Бруна беше една грозновата жена на двадесет лета, с дебели крайници и широко лице. След като Бруна надживя последната си чирачка, веднага ù пратиха няколко нови момичета, за да ги обучава. Непрестанният поток от обиди, които старата жена бълваше, ги прогони всичките, освен Дарси.

– Грозна е като бик и е също толкова яка – изкикоти се веднъж Илона по адрес на Дарси. – Какво толкова ù се стряска на онази дърта киселица? Няма опасност Бруна да изгони обожателите от вратата ù.

Бруна коленичи пред ранените и започна да ги преглежда със сигурни ръце, а Дарси разви тежо платно, обшито с джобове, всеки от които беше обозначен със символи и съдържаше инструмент, шишенце или кесийка. Ранените селяни стенеха и крещяха, докато тя работеше над тях, но Бруна не им обръщаше внимание, щипеше раните им и миришеше пръстите си, като ползваше допира и обонянието си не по-малко от зрението. Хич и не поглеждаше към ръцете си, докато те се стрелкаха из джобовете на платното и смесваха билки с чукало и хаван.

Дарси се захвана да накладе малък огън и вдигна очи към Лийша, която я гледаше втренчено от потока.

– Лийша! Донеси вода и побързай! – извика тя.

Лийша се завтече да изпълни нареждането, но в този момент Бруна спря и помириса билките, които стриваше.

– Глупаво момиче! – изкрещя тя. Лийша подскочи, като си помисли, че за нея става въпрос, но Бруна метна хаванчето и чукалото по Дарси, уцели я здраво по рамото и я покри с билки.

Бруна започна да бърка непохватно по джобовете, да вади съдържанието на всеки един от тях и да го души като животно.

– Сложила си вонливка на мястото на прасекоренчето и си смесила всичкото небесниче с тъпчиплевел. – Старухата вдигна чворестата си тояга и халоса Дарси през рамото.

– Искаш да убиеш тези хора или си прекалено тъпа за да четеш?

Лийша беше виждала майка си преди в такова състояние и ако Илона беше страшна колкото ядрон, то Дъртата Бруна беше майката на всички демони. Бавно заотстъпва назад, уплашена да не привлече вниманието на която и да било от двете върху себе си.

– Няма вечно да ти търпя грубиянските изцепки, зла стара вещице! – изкрещя Дарси.

– Махай се, тогава! – каза Бруна. – По-скоро бих развалила всяка защита в това село, отколкото да ти завещая кесията с билките! На хората няма да им бъде по-трудно.

Дарси се изсмя.

– Да се махам, а? – попита тя. – Кой ще ти носи шишенцата и триножниците за котлетата, дърто? Кой ще ти кладе огън, ще ти готви и ще ти бърше лигите от лицето, когато те хване кашлицата? Кой ще ти разнася старите кокали, когато студът и влагата ти изсмучат силите? Ти имаш повече нужда от мен, отколкото аз от теб!

Бруна замахна с пръта, Дарси благоразумно отскочи настрани и се спъна в Лийша, която полагаше всички услия да остане невидима. И двете се строполиха на земята.

Бруна използва тази възможност за да замахне с тоягата още веднъж. Лийша се търкули през калта за да избегне удара, но Бруна се беше нацелила точно. Дарси изкрещя от болка и покри глава с ръцете си.

– Махай се! – развика се отново Бруна. – Имам болни за гледане!

Дарси изръмжа и се изправи на краката си. Лийша се притесни, че тя ще удари старата жена, но вместо това избяга. Бруна изпрати Дарси с порой от ругатни .

Лийша затаи дъх и макар все още на колене, продължи да отстъпва назад. Точно когато реши, че ще може да избяга, Бруна я забеляза.

– Хей, ти, на Илона келемето! – извика тя и посочи с чворестата си тояга към Лийша. – Донаклади огъня и сложи отгоре триножника за котлето.

Бруна се обърна към ранените и на Лийша не ù остана друг избор, освен да изпълни заръката.

В следващите няколко часа Бруна изкрещя нестихващ поток от заповеди към момичето, като ругаеше мудността ù, докато Лийша припкаше нагоре-надолу за да ù угоди. Тя наля вода и я сложи да кипне, събра билки, свари тинктури и забърка мехлеми. Но сякаш никога не успяваше да стигне до средата на задачата, преди старата билкарка да ù даде следваща и беше принудена да работи все по-бързо и по-бързо, за да спази нарежданията. Ранените продължаваха да прииждат от пожарите с дълбоки изгаряния и счупени кости от срутванията. Лийша се страхуваше, че половината село пламти.

Бруна вареше чайове, за да притъпи болката на едни и да упои други до безпаметен сън, при който да ги реже с острите си инструменти. Тя работеше неуморно, зашиваше, полагаше мехлеми и слагаше превръзки.

Беше късно следобед, когато Лийша осъзна, че не само травмите, които изискваха грижа, бяха на привършване, но и човешката редица за кофата се бе разпръснала. Беше останала сама с Бруна и ранените, сред които най-будните зяпаха в пространството замаяно благодарение на билките на Бруна.

Изведнъж вълната от потисканата до този момент умора я плисна и Лийша падна на колене, вдишвайки дълбоко. Болеше я всеки сантиметър от тялото ù, но с болката дойде и силното усещане за удовлетвореност. Имаше ранени, които доскоро бяха обречени, но сега щяха да оцелеят благодарение и на нейните усилия.

Истинският герой, обаче, призна си тя, беше Бруна. Изведнъж се усети, че жената не ù беше нареждала нищо през последните няколко минути. Погледна към нея и видя как Бруна, рухнала на земята, диша тежко.

– Помощ! Помощ! – извика Лийша. – Бруна не се чувства добре!

Нови сили се вляха в нея, тя изтича при старицата и я повдигна, за да седне. Дъртата Бруна беше изумително лека и на Лийша ù се стори, че е само кожа и кости под дебелите ù шалове и вълнени поли.

Бруна потрепваше, а от устата ù се точеше тънка лига, която се губеше в безкрайните бразди на бръчките ù. Очите ù, тъмни зад млечната си покривна ципа, гледаха обезумяло към ръцете ù, които не спираха да треперят.

Лийша се заоглежда трескаво наоколо, но наблизо нямаше никой, който да помогне. Докато поддържаше Бруна изправена, тя хвана една от конвулсиращите ръце на жената и разтри схванатите ù мускули.

– О, Бруна! – каза тя умолително. – Какво да направя? Моля те! Не знам как да ти помогна! Трябва да ми кажеш какво да направя!

Безсилието проряза Лийша и тя заплака.

Ръката на Бруна се отскубна от хватката и Лийша изпищя, изплашена да не би гърчовете да започнат наново. Но нейната помощ бе върнала самоконтрола на старата билкарка достатъчно, за да бръкне под шала си и да извади кесийка, която изтика към Лийша. Пристъп на кашлица разтърси немощното ù тяло, тя се откъсна от ръцете на момичето и се строполи на земята, мятайки се като риба с всяко покашляне. Застинала в ужас, Лийша остана да държи кесийката.

Погледна надолу към платнената торбичка, стисна я изпитателно и усети хрущенето на билки. Помириса я и долови аромата на нещо като сушени розови листа.

Благодари на Създателя. Ако това беше първия ù досег с билките, тя никога нямаше да улучи дозата, но днес вече беше направила достатъчно тинктури и чайове за Бруна, за да знае какво са ù дали.

Изтича до котела, който димеше на триножника си. Постави парче тънък плат върху отвора на чаша и го покри обилно с билките от кесията. Бавно ги заля с вряща вода, изцеждайки силата им, а после сръчно ги завърза в парчето плат и го пусна във водата.

Затича се обратно към Бруна, докато духаше течността. Щеше да пари, но нямаше време да я оставя да изстине. Повдигна Бруна с една ръка и притисна чашата към наслюнчените ù устни.

Билкарката се размята и успя да изсипе част от лека, но Лийша я накара да пие. Жълтата течност преливаше от краищата на устата ù. Бруна продължаваше да потрепва и кашля, но симптомите започнаха да утихват. Щом задухът ù спря, Лийша изхлипа от облекчение.

– Лийша! – чу тя. Вдигна поглед от Бруна и видя как майка ù препуска към нея, начело на група местни.

– Какво си сторила, безполезно момиче? – поиска да знае Илона. Стигна до Лийша преди останалите да приближат и просъска:

– Малко ли ми беше, че родих една безполезна дъщеря, вместо син, който да се бори с огъня, ами сега си взела, че си убила селската вещица?

Замахна с ръка, за да удари дъщеря си, но в този момент Бруна се пресегна и хвана ръката на Илона за китката с кокалестите си пръсти.

– Вещицата ще живее заради нея, глупачке! – изграчи Бруна. Илона побеля като кост и отстъпи назад, сякаш току-що Бруна се бе превърнала в ядрон. Гледката изпълни Лийша с удоволствие.

През това време останалите селяни вече се бяха насъбрали около тях и питаха какво се е случило.

– Дъщеря ми спаси живота на Бруна! – извика Илона, преди Лийша или Бруна да промълвят.

Пастир Майкъл вдигна своя Канон със защити, така че всички да могат да видят свещената книга, докато хвърляха останките на жертвите в последната горяща къща. Селяните стояха със свалени шапки в ръце и сведени глави. Джона хвърли тамян в пламъка и подправи острата миризма, просмукала се във въздуха.

– До идването на Избавителя, който ще ни спаси от напастта на демонския род, добре помнете, че именно греховете на човека ни навлякоха това злощастие! – извика Майкъл. – Прелюбодейците и развратниците! Лъжците, крадците, и лихварите!

– Онези, които си стискат задниците прекалено силно – промърмори Илона. Някой се изкикоти.

– Тези, които напускат нашия свят, ще бъдат съдени – продължи Майкъл – и тези, които са служели на волята на Създателя, ще отидат при него в Небесата, докато тези, които са нарушили доверието му, опозорени от греховете на задоволството и плътта, ще горят в Ядрото за вечни времена!

Той затвори книгата и насъбралите се селяни се поклониха в пълно мълчание.

– Но въпреки че е правилно и добро да скърбим – каза Майкъл, – не бива да забравяме тези от нас, които Създателят е избрал да живеят. Нека трошим бурета и пием за мъртвите. Нека разказваме историите на тези, които сме обичали най-много, и се смеем, защото животът е ценен и не бива да се пилее. Можем да запазим сълзите си за времето, когато се приберем зад защитите си тази вечер.

– Такъв си е нашият пастир – промърмори Илона. – Ще измисли всякакви извинения, за да отвори бурето.

– Стига сега, мила – каза Ърни и я потупа по ръката, – той е с добри намерения.

– Страхливецът, разбира се, ще защити пияницата – каза Илона и дръпна ръката си. – Стийв се втурва в горящи къщи, докато моят съпруг се свива от страх при жените.

– Бях в редицата за кофата! – изпротестира Ърни. Той и Стийв се бяха съревновавали за Илона, но приказката беше, че победата на Ърни е по-свързана с неговата кесия, отколкото с нейното сърце.

– Като жена – съгласи се Илона, докато наблюдаваше мускулестия Стийв през тълпата.

Винаги ставаше така. На Лийша ù се искаше да си запуши ушите, за да не ги чува. Искаше ù се ядроните да бяха взели майка ù, вместо седем добри хора. Искаше ù се баща ù поне веднъж да я защити; или поне себе си, ако не дъщеря си. Искаше ù се вече да разцъфти, за да може да отиде при Гаред и да ги остави тях двамата.

Тези, които бяха прекалено стари или прекалено млади, за да се борят с пламъците, бяха приготвили огромна трапеза за селото и я сервираха, докато останалите седяха и зяпаха в тлеещата пепел, твърде изморени за да помръднат.

Но огньовете бяха изгасени, ранените превързани и оставаха часове до залеза. Думите на пастира снеха вината от тези, които чувстваха облекчение, че са сред живите, а силното Дърварско пиво на Смит свърши останала работа. Хората казваха, че бирата на Смит може да изцери всяка неволя, а за церене имаше много. Подеха се истории за онези, които бяха напуснали този свят и скоро дългите маси зазвъняха от смехове.

Гаред седеше през няколко маси от своите приятели Рен и Флин, съпругите им и другия му приятел Евин. Останалите момчета, всичките дървосекачи, бяха по-големи от Гаред с няколко години, но Гаред бе по-едър от всички освен от Рен, макар че се очертаваше да задмине и него преди да приключи растежът му. От групичката само Евин не беше обещан и много момичета го заглеждаха, въпреки сприхавия му нрав.

По-големите момчета не спираха да дразнят Гаред, особено за Лийша. Тя не беше щастлива, задето трябва да седи до родителите си, но седнеше ли с Гаред, Рен и Флин започваха да правят похотливи намеци, а Евин се чудеше с кого да се сбие, и това често се оказваше дори по-лошо.

След като изядоха дажбата си, пастир Майкъл и послушник Джона станаха от масата и тръгнаха с огромен поднос храна към Свещения дом, където Дарси се грижеше за Бруна и ранените. Лийша се извини, че напуска масата, и отиде да им помага. Гаред забеляза раздвижването и стана, за да я придружи, но веднага щом тя се изправи, беше наобиколена от най-близките си приятелки Бриана, Сайра и Мейри.

– Вярно ли е това, което говорят? – попита Сайра, докато я дърпаше за лявата ръка.

– Всички казват, че си нокаутирала Дарси и си спасила Бруна! – каза Мейри, дърпайки я за дясната. Лийша погледна безпомощно назад към Гаред и се остави да бъде отведена.

– Мечокът гризли ще изчака реда си – каза ù Бриана.

– Ти ‘се ше си на второ място след тея момичета, дори след кат’ се ожените, Гаред! – извика Рен и предизвика гръмкия смях на приятелите си, които заудряха по масата. Момичетата не им обърнаха внимание, разпериха полите си и седнаха на тревата, далеч от увеличаващия се шум от възрастните, които източваха буре след буре.

– Гаред ще го слуша това доста време – изсмя се Бриана. – Рен се обзаложи на пет клати, че твоето мило няма да те целуне преди залез, още по-малко да те обара.

Едва шестнадесетгодишна, тя от две години вече беше вдовица, но не ù липсваха обожатели. Казваше, че това е така, защото владее хватките на съпругата. Живееше с баща си и двамата си по-големи братя дървосекачи, и беше като майка за всичките.

– Аз не каня всяко случайно момче да ме опипва, като някои други хора – каза Лийша и по лицето на Бриана се изписа фалшиво възмущение.

– Бих дала на Гаред да ме опипва, ако му бях обещана – каза Сайра. Тя беше на петнадесет, с късо подстригана кафява коса и лунички по катеричите си бузи. Миналата година беше обещана на едно момче, но ядроните отнеха него и баща му в една нощ.

– Ще ми се да бях обещана – оплака се Мейри. Тя беше мършава, на четиринадесет, с изпито лице и дълъг нос. Беше разцъфтяла отдавна, но въпреки усилията на родителите ù, все още не беше обещана. Илона я наричаше плашило. „Никой мъж не би поискал да сложи дете между тези две кокалести бедра – беше ù се подиграла веднъж тя – да не би плашилото да се счупи на две, когато бебето тръгне да излиза”.

– Скоро и това ще стане – каза ù Лийша. Тя беше най-малката от групата, на тринадесет, но останалите сякаш се събираха около нея. Илона казваше, че това е защото е по-красива и с повече пари от тях, но Лийша не вярваше, че приятелите ù биха могли да са толкова дребнави.

– Наистина ли наби Дарси с пръчка? – попита Мейри.

– Не стана така – отвърна Лийша. – Дарси направи някаква грешка и Бруна я заудря с тоягата си. Дарси се опита да се отдръпне и се спъна в мен. Двете паднахме и Бруна продължи да я налага, докато не избяга.

– Ако мене ме беше ударила с тояга, така щех да я перна – каза ù Бриана. – Тате казва, че Бруна е вещица и се праска с демони през нощта в колибката си.

– Това са отвратителни глупости! – отвърна рязко Лийша.

– Тогава що живее толкова далеч от града? – настоя Сайра. – И как така е още жива, след като внуците ù са мъртви от старост?

– Защото е билкарка – отвърна Лийша, – а билки в центъра на града трудно ще откриеш. Днес ù помогнах и беше невероятно. Мислех си, че половината от хората, които ù носят, са прекалено зле, за да оцелеят, но тя ги спаси всичките до един.

– Видя ли я да им прави магии? – попита Мейри въодушевено.

– Тя не е вещица! – каза Лийша. – Направи всичко това с билки, ножове и конец.

– Ряза ли хора? – каза Мейри с погнуса.

– Вещица – продължи Бриана. Сайра кимна.

Лийша им хвърли на всичките по един сърдит поглед и те замлъкнаха. – Тя не обикаляше просто така, за да реже хора – каза Лийша. – Тя ги лекуваше. Беше... не мога да го обясня, колкото и стара да е, не спря да работи, докато не се погрижи за всички. Сякаш само волята ù даваше сили да продължава. Срина се едва когато излекува и последния.

– И тогава ти я спаси? – попита Мейри.

Лийша кимна.

– Даде ми лека точно преди да започне кашлицата. Наистина, всичко, което направих, беше да го сваря. Държах я, докато не спря да кашля и тогава ни откриха останалите.

– Да не си я пипала? – Бриана направи физиономия. – Бас държа, че е смърдяла на вкиснало мляко и плевели.

– Създателю! – извика Лийша. – Днес Бруна спаси дузина животи, а всичко, което правите вие, е да се подигравате!

– Майко мила – скастри я Бриана с насмешка, – Лийша спасява старицата и изведнъж циците ù надраснаха корсета.

Лийша се намръщи. От своите приятелки тя се развиваше последна и гърдите ù, или липсата им, ù бяха болезнена тема.

– Преди и ти говореше същите неща за нея, Лийш – каза Сайра.

– Е да, ама вече не ги говоря – отвърна Лийша. – Може и да е зла старица, но заслужава по-добро отношение.

Точно тогава послушник Джона отиде при тях. Беше на седемнадесет, но прекалено дребен и слаб, за да върти брадва или да дърпа трион. Джона прекарваше по-голямата част от дните си в записване и четене на писмата на неграмотните от селото, а те бяха почти всички. Лийша, едно от малкото деца, които можеха да четат, често се отбиваше при него, за да вземе книги назаем от колекцията на пастир Майкъл.

– Нося съобщение от Бруна – каза той на Лийша. – Тя би искала...

Думите му спряха, защото една ръка го дръпна назад. Джона беше с две години по-голям, но Гаред го завъртя като хартиена кукла, като хвана робата му и го дръпна толкова близо, че носовете им се допряха.

– Вече съм те предупреждавал за приказките с тея дет’ не са ти обещани – изръмжа Гаред.

– Не си приказвах! – възрази Джона, докато краката му заритаха на два сантиметра от земята. – Аз просто...!

– Гаред – викна Лийша. – Веднага го остави на земята!

Гаред погледна към Лийша, после отново към Джона. Очите му се стрелнаха към приятелите му и след това пак към нея. Пусна го и Джона се срина на земята. Бързо се изправи на крака и избяга. Бриана и Сайра се разкискаха, но Лийша ги накара да млъкнат с един поглед, преди да се върне към Гаред.

– Какво по ядроните ти става? – попита Лийша.

Гаред сведе очи.

– Съжалявам – каза той. – Просто таковата... Ами, дума не съм ти казал цял ден и явно съм се ядосал, кат’ те видях да му говориш.

– О, Гаред – Лийша докосна бузата му, – не е нужно да ревнуваш. За мен няма друг освен теб.

– Наистина ли? – попита Гаред.

– Ще се извиниш ли на Джона? – попита Лийша.

– Да – обеща Гаред.

– Тогава, да, наистина – отвърна Лийша. – Сега се върни обратно на масата. След малко ще дойда при теб.

Тя го целуна, Гаред се ухили широко и отпраши.

– Това ми изглежда, като да дресираш мечка – замисли се Бриана.

– Мечка, която току-що е станала от трънлив храст – каза Сайра.

– Оставете го на мира – отвърна Лийша. – Гаред не иска никому да стори зло. Просто е по-силен отколкото е добре за него, пък и е малко...

– Задръстен? – предложи Бриана.

– Бавен? – помогна Сайра.

– Глупав? – подсказа Мейри.

Лийша замахна към тях и всичките се разсмяха.

Гаред дойде заедно със Стийв да поседне при семейството на Лийша и покровителствено се настани до приятелката си. Тя копнееше да усети ръцете му върху себе си, но макар че бяха обещани един на друг, не беше прилично, докато тя не навършеше достатъчно години и годежът им не бе официализиран от пастира. Дори и тогава невинните допири и целувки чертаеха границата на позоволеното до настъпването на първата им брачна нощ.

И все пак Лийша даваше на Гаред да я целува, когато оставаха сами, но не стигаше по-далеч, независимо какво казваше Бриана. Искаше да спази традицията, така че първата им брачна нощ да бъде нещо специално, което ще запомнят завинаги.

Но, разбира се, и случаят с Клариса, която обичаше танците и задявките, трябваше да се има предвид. Тя научи Лийша и приятелките ù да танцуват рил и вплиташе цветя в косите им. Като едно изключително красиво момиче, Клариса имаше достатъчно ухажори, от които да си избира.

Синът ù обаче вече ставаше на три, а нито един мъж в Хралупата на дърваря не искаше да го припознае за свой. Поради това всички смятаха, че бащата е женен мъж, а през месеците, в които коремът ù наедряваше, ни една проповед на пастир Майкъл не мина без той да ù напомни как именно грехове като нейния дават сила на Напастта, изпратена от Създателя.

– Демоните отвън са ехо на демоните отвътре – казваше той.

Много хора обичаха Клариса, но след случилото се селото бързо се отрече от нея. Жените я отбягваха и си шушукаха зад гърба ù, а мъжете отказваха да срещат погледа ù, когато съпругите им бяха наоколо, и правеха нецензурни коментари, когато не бяха край тях.

Скоро след като спря да кърми момчето си, Клариса замина. Тръгна заедно с един вестоносец, който отиваше към Крепостта Райзън, и никога повече не се върна. Тя липсваше на Лийша.

– Чудя се какво ли е искала Бруна, когато е изпратила Джона – каза Лийша.

– Мразя го тоя дребен изтърсак – изръмжа Гаред. – Всеки път кат’ те погледне и знам, че си те представя като своя съпруга.

– Какво те интересува – попита Лийша, – след като всичко това е във въображението му?

– Няма да те деля, ако ще да е и в мечтите на другите мъже – каза Гаред и сложи гигантската си ръка върху нейната под масата. Лийша въздъхна и се облегна на него. Бруна можеше да почака.

В този момент Смит се изправи на омекнали от бирата крака и удари глинената си халба в масата.

– Хора! Моля за вашето внимание!

Жена му, Стефни, му помогна да се изправи на пейката, като подкрепяше олюляващото му се тяло. Тълпата утихна и Смит прочисти гърлото си. Може и да мразеше да дава заповеди, но произнасянето на речи със сигурност му допадаше.

– Най-лошите времена разкриват най-доброто в нас – започна той. – Но тъкмо в тез времена показваме на Създателя своя характер. Показваме, че сме се поправили и че сме достойни да ни изпрати Избавителя, който ще спре Напастта. Показваме, че нощното зло не може да отнеме семейното ни задружие.

– Защото точно това е Хралупата на дърваря – продължи Смит, – едно семейство. О, да, караме се и се бием, и си играем на наши и ваши, но когато дойдат ядроните, виждаме тез семейни връзки като нишките на тъкачен стан, които връзват всички ни заедно. Каквито и да са различията ни, никой не е бил изоставен зарадия тях.

– Четири къщи загубиха защитите си тази нощ – каза Смит на тълпата, – и предадоха двадесетима на несъществуващата милост на ядроните. Но заради героизма, проявен в онази връждебна нощ, само седмина ни бяха отнети.

– Никлъс! – изкрещя Смит и посочи към мъж с жълтеникаво-червена коса, който седеше срещу него. – Влезе в горяща къща, за да измъкне майка си!

– Джоу! – посочи той към друг мъж, който подскочи при вика. – Преди по-малко от два дена той и Дав стояха пред мен и се караха така, че накрая се стигна и до юмруци. Но миналата нощ Джоу удари дървесен демон, дървесен демон, с брадвата си, за да го забави, докато Дав и семейството му дотичат до неговите защити!

Смит скочи върху масата, въодушевлението му дарило пияното му тяло с пъргавина. Закрачи по дължината ù и завика по име различни хора, след което разказваше за подвизите им от миналата нощ.

– Намерихме герои и през деня – продължи той. – Гаред и Стийв! – каза той, сочейки. – Оставиха собствената си къща да гори, за да гасят онези, които имаха по-голям шанс! Благодарение на тях и на някои други хора само осем къщи изгоряха, макар че с основание очаквахме да изгори цялото село!

Смит се обърна и изведнъж погледът му се спря точно на Лийша. Ръката му се издигна и насоченият към нея пръст я зашемети като юмрук.

– Лийша! – извика той. – Едва на тринайсет години, а спаси живота на билкарката Бруна!

– Във всеки един от Хралупата на дърваря бие сърце на герой! – каза Смит и с тържествен жест посочи всички наоколо. – Ядроните ни изпробват, а трагедиите ни каляват, но също като мливарийската стомана, Хралупата на дърваря няма да се пречупи!

Тълпата изрева одобрително. Тези, които бяха изгубили любим човек, викаха най-силно, а бузите им бяха мокри от сълзи.

Смит застана в центъра на врявата и се напои с всеобщата сила. След малко той докосна длани една в друга и селяните замлъкнаха.

– Пастир Майкъл – каза той и посочи към човека, – е отворил Свещения дом за ранените, и Стефни и Дарси решиха да останат там през нощта като доброволци, за да се грижат за тях. Майкъл предлага защитите на Създателя и на тези, които нямат къде да отидат.

Смит вдигна юмрук.

– Но не би трябвало герои да полагат глави на твърдите църковни пейки! Не и докато са сред семейството си. Моята кръчма спокойно може да побере десетима, че и повече, ако се наложи. Кой друг ще сподели защитите и леглата си с герои?

Отново всички изкрещяха, този път по-силно и Смит се ухили широко. И пак докосна длани.

– Създателят се усмихва на всички ви – каза той, – но вече става късно. Ще назнача...

Илона се изправи. Тя също беше пийнала няколко халби и думите ù бяха заваляни.

– Ърни и аз ще приберем Гаред и Стийв – каза тя и при тези думи Ърни я прониза с поглед. – И’аме достатъчно място и тъй като Гаред и Лийша са обещани, те са ни, дето се вика, рода.

– Много щедро от твоя страна, Илона – каза Смит, без да може да скрие изненадата си. Илона рядко показваше щедрост, а дори тогава имаше скрита изгода.

– Сигурна ли си, че това е редно? – попита Стефни силно и с това накара всички да обърнат поглед към нея. Когато не работеше в кръчмата на съпруга си, Стефни или беше доброволец в Свещения дом, или изучаваше Канона. Мразеше Илона – точка в нейна полза в главата на Лийша – но тя беше и първата, която се обърна срещу Клариса, когато състоянието ù стана очевидно.

– Две обещани деца да живеят под един покрив? – попита Стефни, но очите ù се стрелкаха към Стийв, а не към Гаред. – Кой знае какви нередности могат да настъпят? Може би ще е най-добре за вас да приемете други и да оставите Гаред и Стийв да нощуват в кръчмата.

Илона присви очи.

– Мисля, че трима родители са достатъчни, за да наглеждат две деца, Стефни – каза тя студено. Тя се обърна към Гаред и стисна широките му рамене. – Моят бъдещ доведен син днес свърши работа за петима – каза тя. – А Стийв – тя се пресегна и пиянски бодна широките гърди на мъжа – свърши работа за десетима.

Врътна се обратно към Лийша, но леко залитна. Стийв, който се смееше, я хвана през кръста, за да не падне. Ръката му беше огромна върху тънката ù талия.

– Дори моята – тя преглътна думата „безполезна”, но Лийша все пак я чу – дъщеря днес стори велики дела. Няма да позволя на моите герои да спят в нечий друг дом.

Стефни се намръщи, но останалите съселяни приеха въпроса за приключен и започнаха да предлагат домовете си на другите в нужда.

Илона отново се олюля и през смях падна в скута на Стийв.

– Можеш да спиш в стаята на Лийша – каза му тя. – Точно до моята е.

Тя понижи глас на онази последна част, но беше пияна и всички я чуха. Гаред се изчерви, Стийв се изсмя, а Ърни провеси нос. Лийша бе пронизана от съчувствие към баща си.

– Ще ми се ядроните да бяха взели нея миналата вечер – промърмори тя.

Баща ù погледна.

– Никога не говори така – каза той. – За никого.

Той задържа строгия си поглед върху Лийша, докато тя не кимна.

– А и без това – допълни тъжно той – най-вероятно щяха да си ни я върнат обратно.

За всекиго бе осигурен подслон и хората се готвеха да си тръгват, когато се разнесе шепот и тълпата се разтвори. През пролуката докуца Дъртата Бруна.

Послушник Джона държеше едната ръка на жената, докато вървеше. Лийша веднага скочи и я хвана за другата.

– Бруна, ти не биваше да ставаш – смъмри я тя. – Трябваше да си почиваш!

– Това е по твоя вина, момиченце – каза рязко Бруна. – Има ги и тез дето са по-зле от мен, а аз трябва да взема билки от колибата ми, за да ги лекувам. Ако твоят телохранител – тя погледно злобно към Гаред и той се олюля назад от страх – беше оставил Джона да ти предаде съобщението ми, щях да те проводя със списък. Но сега вече е късно и ще трябва да ида с теб. Можем да останем между моите защити през нощта и да се върнем на сутринта.

– Защо мен? – попита Лийша.

– Защото нито едно от тъпоумните момичета в това село не може да чете! – изпищя Бруна. – Ще разбъркат етикетите на шишетата по-ужасно и от оная крава Дарси!

– Джона може да чете – каза Лийша.

– Аз предложих да дойда – започна помощникът, но Бруна го фрасна по крака с тоягата си и той прекръсна думите си с едно изскимтяване.

– Билкарството е женска работа, момиченце – каза Бруна. – Благочестивите мъже са там само за да се молят, докато ние вършим работата.

– Аз... – започна Лийша и погледна назад към родителите си, за да я отърват.

– Мисля, че е чудесна идея – каза Илона, след като най-накрая се измъкна от скута на Стийв. – Прекарай нощта у Бруна.

Тя тикна момичето напред.

– Дъщеря ми ще се радва да помогне – каза тя с широка усмивка.

– Може би и Гаред да отиде с тях, а? – предложи Стийв и срита сина си.

– Ще ви трябва един здрав гръб, който да ви пренесе билките и отварите на сутринта – съгласи се Илона и дръпна нагоре Гаред.

Старата билкарка я изгледа злобно, после Стийв, но накрая кимна.

Ходенето до колибата на Бруна беше бавно, тъй като старицата наложи темпото с тътретренето си. Стигнаха до къщичката ù точно преди залез.

– Момче, провери защитите – каза Бруна на Гаред. Докато той изпълняваше заръката, Лийша я заведе вътре, сложи я да седне в стол с възглавнички и я зави с юрган. Бруна дишаше тежко и Лийша се уплаши, че всеки момент може отново да се разкашля. Напълни котлето, сложи дърва и прахан в огнището, и затърси с поглед из стаята кремък и стомана.

– Кутията на полицата – каза Бруна и Лийша забеляза малката дървена кутийка. Отвори я, но вътре нямаше нито кремък, нито стомана, само къси дървени клечки с някаква глина по краищата. Взе две и се опита да ги потрие една в друга.

– Не така бе, момиче! – сряза я Бруна. – Никога ли не си виждала огнена клечка?

Лийша поклати глава.

– Татко държи някакви в работилницата си, където смесва химикали – отвърна Лийша, – но на мен не ми е позволено да ходя там.

Старата билкарка въздъхна тежко и махна на момичето да дойде при нея. Взе една от клечките и я притисна към сбръчкания, сух нокът на палеца си. Дръпна палеца си рязко и краят на клечката се подпали. Очите на Лийша изпъкнаха.

– Момиче, билкарството е много повече от събиране на растения – каза Бруна и преди да изгасне огнената клечка, докосна с пламъка ù една свещ. С нея запали лампа, а свещта подаде на Лийша. Изнесе напред лампата и с мъждукащата ù светлина освети прашна лавица, осеяна с книги.

– Мило слънце! – възкликна Лийша. – Имаш повече книги от пастир Майкъл.

– Това не са малоумни истории, цензурирани от благочестивите мъже, момиченце. Билкарите са пазители на част от знанието на стария свят, още от преди Завръщането, когато демоните изгорили великите библиотеки.

– Наука? – попита Лийша. – Това не беше ли високомерието, което ни е навлякло Напастта?

– Това са приказките на Майкъл – отвърна Бруна. – Ако знаех, че това момче ще израсне такъв надут задник, щях да го оставя между краката на майка му. С наука, не само с магия, успяхме да прогоним ядроните първия път. Преданията разказват за велики билкарки, които лекували смъртоносни рани. С помощта на билки и минерали правели огън и отрови, с които избивали десетки демони.

Лийша се канеше да зададе нов въпрос, когато Гаред се върна. Бруна ù махна към огнището и Лийша запали огъня, като сложи котлето над него. Скоро водата кипна, Бруна посегна в един от многото джобове на робата си и сложи в своята чаша от специалната смес, а в тези на Лийша и Гаред – чай. Ръцете ù бяха бързи, но Лийша все пак забеляза как старата жена пуска нещо допълнително в чашата на Гаред.

Наля водата и всички засърбаха в неудобно мълчание. Гаред набързо изпи своя и скоро започна да потрива лицето си. Миг по-късно се килна настрани и заспа.

– Ти сложи нещо в чая му – обвини я Лийша.

Старата жена се изкикоти.

– Смола от тъпчиплевел и прашец от небесниче – каза тя. – Всяко от тях с много приложения поотделно, но заедно само щипка може да приспи бик.

– Но защо? – попита Лийша.

Бруна се усмихна, но гледката беше зловеща.

– Наречи го наглеждане – каза тя. – Обещани или не, не можеш да имаш доверие на едно момче на петнайсет лета с младо момиче наоколо през нощта.

– Тогава защо го остави да дойде? – попита Лийша.

Бруна поклати глава.

– Казах на баща ти да не се жени за тази вещица, но тя си поклати вимето пред него и го омая – въздъхна тя. – Както се бяха напили, Стийв и майка ти ще го направят, независимо кой е в къщата – каза тя. – Но това не значи, че Гаред трябва да ги чуе. Момчетата на неговата възраст и без това са достатъчно проклети.

Лийша се ококори.

– Майка ми никога не би... !

– Внимавай да не довършиш това изречение, момиче – сряза я Бруна. – Създателят ненавижда лъжците.

Лийша изпусна въздуха. Знаеше каква е Илона.

– Гаред обаче не е такъв – каза тя.

Бруна изсумтя.

– Ти бабувай на цяло село и после ми говори.

– Това нямаше да има никакво значение, ако вече бях разцъфтяла – каза Лийша. – Тогава аз и Гаред щяхме да сме женени и щях да правя за него всичко, което една съпруга би трябвало да прави!

– Нямаш търпение, а? – каза Бруна, ухилена страховито. – То не е неприятна работа, признавам. Мъжете имат повече предназначения от това да размахват секири и да носят тежки неща.

– Защо се бави толкова? – попита Лийша. – Сайра и Мейри почервениха чаршафите си на дванайстото си лято, а това за мен е тринайсто! Какво не ми е наред?

– Нищо – каза Бруна. – Всяко момиче прокървява, когато си ù дойде времето. Може да чакаш още година, че и повече.

– Година! – възкликна Лийша.

– Не бързай толкова да си загърбиш детството, момиче – каза Бруна. – Когато го изгубиш, ще разбереш, че ти липсва. Светът е много повече от това да лежиш под мъж и да му раждаш бебетата.

– Но какво друго би могло да се сравни с това? – попита Лийша.

Бруна посочи към лавицата.

– Избери си книга – каза тя. – Която и да е. Донеси я тук и ще ти покажа какво друго може да ти предложи светът.

Пета глава Претъпкан дом

319 СЗ

Лийша се сепна от сън, когато старият петел на Бруна извести с кукуригането си утрото. Тя потри лице и усети отпечатъка на книгата върху бузата си. Гаред и Бруна все още спяха непробудно. Билкарката се унесе доста рано, но въпреки собствената си умора, Лийша продължи да чете до късно през нощта. Преди си мислеше, че билкарството е само наместване на кости и израждане на бебета. Но то беше много повече. Билкарите изучаваха целият природен свят, като търсеха начини да комбинират многобройните дарове на Създателя в полза на Неговите деца.

Лийша взе панделката, която държеше косата ù назад, положи я върху страницата и затвори книгата точно толкова почтително, колкото ако затваряше Канона. Изправи се и се изтегна, сложи нови дърва в огъня и разбърка въглените докато получи пламък. Сложи котлето отгоре и отиде да разтърси Гаред.

– Събуди се, поспаланко – каза тя с тих глас. Гаред само изръмжа. Каквото и да му беше дала Бруна, със сигурност беше силно. Тя го разтресе още по-здраво и той замахна към нея, все още със затворени очи.

– Ставай или няма да има закуска за теб – каза през смях Лийша и го ритна.

Гаред изръмжа отново и клепачите му се открехнаха. Когато Лийша замахна с крак за втори път, той се пресегна, хвана я за крака и я дръпна върху себе си, а тя само леко изскимтя.

Той се претърколи върху нея, огради я със здравите си ръце и Лийша се разкиска от целувките му.

– Стига де – каза тя, докато го удряше на игра, – ще събудиш Бруна.

– И какво ако го направя? – попита Гаред. – Старицата е на сто години и е сляпа като къртица.

– Старицата все още се радва на остър слух – каза Бруна и отвори едно от млечно-белите си очи. Гаред изпищя и буквално изхвърча назад, колкото далеч от Лийша, толкова и от Бруна.

– В моя дом ще си държиш ръцете прилично, момченце, иначе ще ти забъркам такава отвара, че мъжествеността ти ще клюмне за цяла година – каза Бруна. Лийша видя как цветът се дръпна от лицето на Гаред и прехапа устна, за да не се разсмее. Поради някаква причина тя вече не се плашеше от Бруна, но с голяма наслада гледаше как старицата всява страх у всички останали.

– Разбрахме ли се? – попита Бруна.

– Да, г’спожо – изстреля Гаред.

– Добре тогава – отвърна Бруна. – Сега си поразкърши туловището и нацепи дърва за огнището.

Гаред излетя през вратата още преди тя да довърши. Лийша се разсмя, когато вратата се тръшна.

– Хареса ти това, а? – попита Бруна.

– Никога не съм виждала някой да юрка Гаред така – каза Лийша.

– Приближи се, да те видя по-добре – каза Бруна. Лийша пристъпи напред и Бруна продължи.

– Да си лечител на селото не означава, че само отвари знаеш да бъркаш. Една силна доза страх ще му дойде добре на най-едрото момче в околността. Може би ще го накара друг път да премисли, преди да нарани някого.

– Гаред никога не би наранил никого – каза Лийша.

– Както кажеш – отвърна Бруна, но въобще не звучеше убедена.

– Наистина ли можеше да направиш отвара, която да го лиши от мъжествеността му? – попита Лийша.

Бруна се изкикоти бурно.

– Не и за цяла година – каза тя. – Е, не и с една доза. Но за няколко дена, може би седмица? Точно толкова лесно, колкото му дозирах чая.

Физиономията на Лийша доби замислен вид.

– Какво има, момиче? – попита Бруна. – Да не би да се съмняваш, че твоето момче ще те остави недокосната до сватбата?

– Мислех по-скоро за Стийв – отвърна Лийша.

Бруна кимна.

– И би трябвало – посъветва я тя. – Но внимавай. Майка ти е вряла и кипяла в тия работи. На младини често идваше при мен за онези билкарски хитринки, от които спира да ти идва, защото не искаше да зачене докато си живее живота. Тогава още не я бях разбрала що за човек е и трябва да призная, че я научих на повече отколкото трябваше.

– Мама не е била девствена, когато татко я е пренесал през защитите? – попита изумена Лийша.

Бруна изсумтя.

– Половината град се потъркаля с нея, преди Стийв да разкара всички останали.

На Лийша ù падна ченето.

– Мама порица Клариса, когато тя забременя! – каза тя.

Бруна се изплю на пода.

– Всички се обърнаха срещу онова клето момиче. Лицемери, всичките! Смит говори за семейство, ама не си мръдна пръста, когато жена му поведе селяните срещу онова момиче като стадо огнени демони. Половината от тези жени, които сочеха към нея и крещяха „Грях!”, бяха виновни за същото нещо, но имаха или късмета да се омъжат бързо, или хитростта да вземат предпазни мерки.

– Предпазни мерки? – попита Лийша.

Бруна поклати глава.

– Илона така отчаяно иска внук, че те е държала в неведение за всичко, а? – попита тя. – Кажи ми, момиче, как се правят бебета?

Лийша се изчерви.

– Мъжът, имам предвид съпругът ти... Той...

– Изплюй го бе, момиче – сопна се Бруна. – Прекалено стара съм, за да чакам червенината да слезе от лицето ти.

– Той хвърля семето си в теб – каза Лийша, а лицето ù стана още по-червено отпреди.

Бруна се изкиска.

– Можеш да лекуваш рани и демонски изгаряния, но се изчервяваш като стане дума за това, как се създава живот?

Лийша отвори уста за да отговори, но Бруна я сряза.

– Накарай момчето си да хвърли семето си на корема ти и можеш да си лежиш с него колкото ти душа иска – каза Бруна. – Но не можеш да се довериш на момчетата, че ще се дръпнат навреме, както научи Клариса. По-умните идват при мен за чай.

– Чай? – попита Лийша, като се опираше на всяка дума.

– Листа от пом, прецедени в точната доза с още няколко билки, правят чай, от който семето на мъжа не може да покълне.

– Но пастир Майкъл казва... – започна Лийша.

– Спести ми рецитацията на Канона – прекъсна я Бруна. – Това е една книга, писана от мъже, без мисъл за положението, в което се намират жените.

Устата на Лийша се затвори с тракване.

– Майка ти ме посещаваше често – продължи Бруна, – задаваше въпроси, помагаше ми с работата покрай колибата, стриваше билки вместо мен. Мислех да я взема за чирачка, но всичко, което тя искаше, беше тайната на чая. Веднъж ù казах как се прави, тя си тръгна и повече не се върна.

– Тя си е точно такава – каза Лийша.

– Чаят от помови листа е достатъчно безопасен в малки дози – каза Бруна, – но Стийв е похотлив и майка ти изпи прекалено много. Двамата трябва да са се праскали поне хиляди пъти, преди бизнесът на баща ти да процъфти и кесията му да хване окото на Илона. До тогава утробата ù вече беше изстъргана до сухо.

Лийша я погледна любопитно.

– След като се омъжи за баща ти, в продължение на две години Илона безуспешно се опитваше да зачене – каза Бруна. – Стийв се ожени за някакво младо момиче и я забремени за една нощ, което само докара майка ти до още по-тежко отчаяние. Накрая се върна при мен, за да ме моли за помощ.

Лийша се приведе по-близо до старицата, осъзнавайки, че появата ù на този свят бе пряко следствие от това, което щеше да чуе от нея след малко.

– Чаят от помови листа трябва да се приема в малки дози – повтори Бруна – и е добре веднъж в месеца да го прекъсваш, за да ти дойде. Ако не направиш това, рискуваш да останеш безплодна. Предупредих Илона, но тя робуваше на слабините си и не ме послуша. Месеци наред ù давах билки и следях цикъла ù, давах ù билки, които да слага в храната на мъжа си. Най-накрая зачена.

– Мен – каза Лийша. – Заченала е мен!

Бруна кимна.

– Страхувах се за теб, момиче. Утробата на майка ти беше слаба и двете знаехме, че няма да има друга възможност. Идваше при мен всеки ден, за да ме моли да проверявам дали синът ù е добре.

– Син? – попита Лийша.

– Предупредих я, че може да не е момче – каза Бруна, – но Илона беше непреклонна. „Създателят не може да е толкова жесток”, казваше тя, като забравяше, че същият този Създател е направил ядроните.

– Значи аз съм просто една жестока шега от страна на Създателя? – попита Лийша.

Бруна хвана брадичката на Лийша с костеливите си пръсти и я издърпа по-близо. Лийша виждаше дългите бели косми като котешки мустаци над набръчканите устни на старицата, докато тя ù говореше.

– Ние сме това, което изберем да бъдем, момиче – каза тя. – Оставиш ли на другите да определят колко струваш, загубена си, защото хората не ги искат онези, дето струват повече от тях самите. Илона няма кой друг освен себе си да вини за лошите си решения, но тя е прекалено суетна, за да си го признае. По ù е лесно да си го изкара на теб и на горкия Ърни.

– Ще ми се да я бяха разобличили и изгонили от селото – каза Лийша.

– Ще предадеш пола си за отмъщение?

– Не разбирам – каза Лийша.

– Няма нищо срамно едно момиче да иска мъж между краката си, Лийша – каза Бруна. – Една билкарка не може да съди хората, че правят това, което природата им е отредила да правят, когато са млади и свободни. Но тези, които престъпват клетвите си, не ги търпя. Вречеш ли се на някого, по-добре си дръж на думата, момиче.

Лийша кимна.

Точно в този момент Гаред се върна.

– Дарси е дошла да те придружи обратно до селото – каза той на Бруна.

– Мога да се закълна, че изритах тази малоумна свиня – промърмори Бруна.

– Съветът на селото се събра вчера и ми върна задълженията – рече Дарси, като се набута в колибата. На височина не беше чак колкото Гаред, но не беше и много по-ниска, а колкото до килограмите – водеше го със значителна преднина. – Вината си е твоя. Никой друг не ще да се захване с тая работа.

– Не могат да направят това! – излая Бруна.

– Могат и още как – отвърна Дарси. – Тая работа на мен ми харесва не повече, отколкото на теб, но ти всеки момент можеш да се споминеш, а градът се нуждае от някой, който да се грижи за болните.

– Надживявала съм и по-здрави от теб – насмешливо каза Бруна. – Сама ще си избера на кого да преподавам.

– Е, аз ще остана, докато го измислиш – каза Дарси, като хвърли поглед към Лийша и оголи зъби.

– Тогава не стой със скръстени ръце и сложи овесената каша да ври – отвърна Бруна. – Гаред има още да расте и трябва добре да се храни.

Дарси се намръщи, но въпреки всичко запретна ръкави и се отправи към врящото котле.

– Със Смит ще имаме да си кажем две приказки, когато пристигна в селото – изсумтя Бруна.

– Наистина ли Дарси е толкова неумела? – попита Лийша.

Воднистите очи на Бруна се обърнаха към Гаред.

– Момче, знам, че си по-як от бик, но май са ти останали още няколко връзки дърва за цепене в задния двор.

Гаред не се нуждаеше от втора покана. На мига изхвърча от вратата и всички го чуха как вкарва брадвата в употреба.

– Дарси е достатъчно оправна за работата в колибата – призна Бруна. – Цепи дърва почти толкова бързо, колкото твоето момче, и прави добра овесена каша. Но тези месести ръце са прекалено несръчни за да лекуват, пък и билкарството много не я влече. Би могла да стане сносна акушерка – всеки идиот може да издърпа бебе от майка му – а в наместването на кости няма кой да я надмине, но по-фината работа не ù е по силите. Плача при мисълта, че селото може да се озове с билкарка като нея.

– Каква ли съпруга ще станеш на Гаред, като една проста вечеря не можеш да направиш – извика Илона.

***

Лийша се намръщи. Доколкото си спомняше, майка ù не беше готвила ядене ни веднъж в живота си. Лийша не беше спала както трябва дни наред, но пази Създателю, майка ù да си вдигне пръста, за да помогне.

Цял ден Лийша, заедно с Бруна и Дарси, се беше грижила за болните. Тя учеше бързо, поради което Бруна я даваше за пример на Дарси. Дарси обаче хич не се трогваше.

Лийша знаеше, че Бруна я иска нея за своя чирачка. Старата жена не настояваше, но и не скри намеренията си. Но момичето трябваше да мисли и за хартиената работилница на баща си. Вършеше неща в семейния дюкян – голямо помещение, свързано с къщата им – още от малка, като пишеше писма вместо селяните и правеше листове. Ърни ù беше казал, че има талант за това. Подвързваше по-ловко от него и обичаше да добавя венчелистчета от цветя в хартията. За този продукт дамите от Лактън и Райзън плащаха повече, отколкото съпрузите им за обикновените листове.

Ърни се надяваше, че когато се пенсионира, Лийша ще подкара работилницата, а Гаред ще се заеме с хартиената каша и ще върши тежката работа. Но на Лийша майсторенето на хартия не ù беше по душа. Правеше го най-вече за да стои при баща си, далеч от жилещия език на майка си.

Илона харесваше парите от семейното производство, но мразеше работилницата от все сърце, оплакваше се от миризмата на лугата в казаните за дървесна каша и от шума на мелницата. Работилницата беше като убежище от нея, от което Лийша и Ърни често се възползваха; беше място за забавления, каквото самата къща не би могла да бъде.

Гръмкият смях на Стийв накара Лийша да вдигна поглед от зеленчуците, които режеше за яхнията. Стийв беше във всекидневната, седеше на стола на баща ù и пиеше от бирата му. Илона бе приседнала на ръкохватката отстрани, смееше се, приведена към него, а ръката ù стоеше на рамото му.

На Лийша ù се прищя да е огнен демон, за да може да ги наплюе с пламъци. Досега не беше изпитвала радост от това, че е принудена да живее под един покрив с Илона, но в този момент единственото нещо в главата ù бяха историите на Бруна. Майка ù не обичаше баща ù и вероятно никога не бе го обичала. Според нея дъщеря ù бе жестока шега от страна на Създателя. И не е била девствена, когато Ърни я е пренесъл през защитите.

Кой знае защо, последното я наскърбяваше най-силно. Бруна каза, че не е грешно една жена да изпитва удоволствие от мъж, но въпреки това лицемерието на майка ù я огорчи. Илона бе помогнала да изгонят Клариса от селото, за да прикрие собственото си неблагоразумие.

– Аз няма да бъда като теб – закле се Лийша. Тя щеше да пристъпи към сватбения си обряд така, както Създателят бе отредил, и да стане жена в истинско брачно ложе.

Илона изписка заради нещо, което Стийв каза, и Лийша започна да си пее, за да ги заглуши. Гласът ù беше плътен и ясен. Пастир Майкъл постоянно я молеше да пее на службите.

– Лийша! – излая майка ù секунда по-късно. – Какво си се разкудкудякала! Думата не можем да си чуем от тебе!

– Не звучи като да обсъждате много дълбоки теми – промърмори Лийша.

– Какво каза? – кресна Илона.

– Нищо! – провикна се в отговор Лийша с най-невинния си гласец.

Вечеряха след залез и Лийша с гордост наблюдаваше как Гаред излъсква до блясък третата си паница яхния със залък от хляба, който тя беше омесила.

– Не е голяма готвачка, Гаред – извини се Илона, – но яденето ù засища, ако си запушиш носа.

Стийв, който в същото време жадно поглъщаше бирата си, я изкара с едно изсумтяване през носа си. Гаред се изсмя на баща си, а Илона грабна салфетката от скута на Ърни, за да подсуши лицето на Стийв. Лийша погледна към баща си за подкрепа, но той бе забил очи в паницата си. Не беше проронил ни дума, откакто се прибра от работилницата.

Всичко това ù дойде в повече. Прибра масата и се оттегли в стаята си, но и там не намери убежище. Забрави, че майка ù бе дала стаята ù на Стийв, докато живее със сина си у тях – престой, чийто край не се виждаше. Огромният дървар беше оставил кални следи по безупречно чистия ù под и беше хвърлил мръсните си ботуши върху любимата ù книга, която лежеше до леглото ù.

Тя изкрещя и изтича при съкровището си, но корицата беше безнадеждно окаляна. Чаршафите ù от мека райзънска вълна бяха изцапани със Създателят знае какво и смърдяха на отвратителната смес от мускусна пот и скъпия анжиерски парфюм, от който майка ù обичаше да си слага.

На Лийша ù се догади. Стисна здраво скъпоценната си книга и избяга в работилницата на баща си, където през сълзи положи напразни усилия да почисти петната по корицата. Там я намери Гаред.

– ‘Начи ето къде избяга – каза той и застана така, че да я огради със здравите си ръце.

Лийша се отдръпна, бършеше сълзите си и се опитваше да се успокои.

– Нуждая се от минутка само – каза тя.

Гаред я хвана за ръката.

– Това зарад’ шегата на майка ти ли е? – попита той.

Лийша поклати глава и се опита отново да се обърне, но Гаред бързо я хвана.

– Смях се само на баща ми – каза той. – Твойта яхния беше страхотна.

– Наистина ли? – подсмръкна Лийша.

– Наистина – увери я той, придърпа я към себе си и я целуна страстно. – Можем да изхраним цяла армия синове с такива манджи – прошепна той.

Лийша се разкикоти. – Може да се окаже проблем да изкарам от себе си цяла армия малки Гаредчета – каза тя.

Той я прегърна по-силно и приближи устни до ухото ù.

– Точно сега единственото, което ме интересува, е да вкараш един в себе си – каза той.

Лийша изстена, но го отблъсна с нежен жест.

– Достатъчно скоро ще се оженим – каза тя.

– И вчера не ми е достатъчно скоро – отвърна Гаред, но я пусна да си върви.

Лийша лежеше, сгушена в одеяла пред камината във всекидневната. Стийв ползваше нейната стая, а Гаред спеше на походно легло в работилницата. На пода духаше и беше студено през нощта, а вълненият килим беше груб и твърд за лежане. Копнееше за собственото си легло, но нищо по-малко от изгаряне не би могло да изтрие смрадта от греха на Стийв и майка ù.

Дори не разбираше защо Илона си правеше труда да се крие. Заниманията ù не бяха тайна за някого. Със същия успех можеше просто да премести Ърни във всекидневната и да вземе Стийв в леглото си.

Лийша нямаше търпение да напусне къщата заедно с Гаред.

Лежеше будна, слушаше как демоните изпробват защитите и си представяше как двамата с Гаред въртят работилницата за хартия, баща ù си гледа старините, а майка ù и Стийв за жалост са починали. Коремът ù е заоблен и пълен, тя се грижи за книгите, а Гаред се прибира разкършен и потен от мелницата. Целува я, докато дечурлигата им се надбягват из работилницата.

Този образ я стопли, но тя си припомни думите на Бруна и се зачуди дали няма да ù липсва нещо, ако отдаде живота си на децата и хартията. Отново затвори очи и си се представи като билкарката на Хралупата на дърваря, как всички разчитат на нея да излекува болежките им, да изроди децата им и да изцери раните им. Тази картина беше наистина могъща, но в нея по-трудно се вписваха Гаред и децата. Билкарката трябваше да посещава болните, а Лийша хич не го виждаше Гаред да ù носи инструментите и билките, още по-малко пък да наглежда децата им, докато тя работи.

Бруна се беше справила, колкото и десетилетия да бяха минали оттогава – бе минала под венчило, бе отгледала деца и все пак бе успявала да се грижи за хората, но Лийша не проумяваше как е смогнала. Трябваше да пита старицата.

Чу се щракване, Лийша вдигна поглед и видя Гаред да излиза на пръсти от работилницата. Тя се направи на заспала, остави го да се приближи и тогава рязко се извърна.

– Какво правиш тук? – прошепна тя. Гаред подскочи и покри уста, за да заглуши писъка си. Лийша трябваше да прехапе устната си, за да не се разсмее.

– Дойдох само да ползвам тоалетната – прошепна Гаред, като пристъпи напред и застана на колене до нея.

– В работилницата има тоалетна – напомни му Лийша.

– Тогава значи съм дошъл за целувка за лека нощ – каза той и се наведе с издадени устни.

– Получи три още когато си легна – каза Лийша и игриво му даде бърза целувка.

– Толкова ли е лошо, че искам още една? – попита Гаред.

– Предполагам, че не – отвърна Лийша и сложи ръце около раменете му.

Малко по-късно се дочу скърцането на друга врата. Гаред замръзна и се заоглежда за скривалище. Лийша му посочи един от столовете. Гаред беше прекалено едър, за да се скрие изцяло, но в светлината на мъждукащите оранжеви припламвания на огнището, това можеше да се окаже достатъчно.

Миг по-късно се появи блед светлик и разби тази надежда. Лийша едва успя да легне обратно на земята и да затвори очи, преди лъчите му да обходят стаята.

През притворените си клепачи, Лийша видя как майка ù оглежда всекидневната. Фенерът в ръката ù беше почти изцяло затулен и лъчите му хвърляха големи сенки, които даваха на Гаред възможност да остане скрит, стига тя да не се взираше прекалено внимателно.

Притесненията им се оказаха напразни. След като се увери, че Лийша спи, Илона влезе при Стийв и затвори вратата зад себе си.

Дълго време Лийша остана да гледа след нея. Това, че Илона изневеряваше, не беше велико откритие, но до този момент Лийша си беше позволявала лукса да се съмнява, че майка ù е готова с такова желание да захвърли брачния си обет.

Усети ръката на Гаред върху рамото си.

– Лийша, съжалявам – каза той.

Тя зарови лице в гърдите му и заплака. Той я прегърна силно, като заглуши риданията ù, люлеейки я напред-назад. Някъде в далечината изрева демон и на Лийша ù се прииска да крещи заедно с него. Задържа си езика зад зъбите в напразна надежда, че баща ù спи без да чува грухтенето на Илона, но тази вероятност изглеждаше малка, освен ако жена му не бе използвала върху него някоя от сънотворните отвари на Бруна.

– Ще те отведа от това – каза Гаред. – Няма да губим време в планове и ще построя къщата ни преди церемонията, пък ако ще сам да сека и пренасям дънерите.

– О, Гаред – каза тя и го целуна. Той ù отвърна на прегръдката и я сложи отново да легне. Думкането от стаята на Стийв и врявата на демоните се изгубиха в бумтенето на кръвта в ушите ù. Ръцете на Гаред заскитаха свободно по тялото ù, а Лийша му позволи да я докосва на места, които би трябвало да са достъпни само за един съпруг. Тя изпъшка и изви гръб от удоволствие, и Гаред се възползва от ситуацията, за да се намести между краката ù. Тя усети, че той се измъква от панталоните си, и знаеше какво прави. Знаеше, че трябва да го отблъсне, но в нея зееше огромна празнина, а Гаред сякаш беше единственият човек в света, който би могъл да я запълни.

Тъкмо щеше да продължи, когато Лийша чу майка си да стене от удоволствие и замръзна. Беше ли по-добра от Илона, ако се откажеше от обета си толкова лесно? Беше се заклела, че ще прекоси защитите на брачната си къща девствена. Беше се заклела по никакъв начин да не бъде като Илона. Но ето сега как захвърляше всичко това, за да се чифтоса с едно момче само на метри от мястото, където майка ù блудстваше.

Тези, които престъпват клетвите си, не ги търпя, чу отново как Бруна ù казва и Лийша натисна силно назад гърдите на Гаред.

– Гаред, не, моля те – прошепна тя.

Гаред застина за един дълъг момент. Накрая се претърколи настрани и завърза панталона си.

– Съжалявам – тихо каза Лийша.

– Не, аз съжалявам – отвърна Гаред и я целуна по слепоочието. – Мога да изчакам.

Лийша го прегърна силно, но Гаред се изправи за да си ходи. Тя искаше той да остане да спи до нея, но те вече насилваха късмета си до краен предел. Ако ги хванеха заедно, Илона щеше да я накаже жестоко, независимо от собствения си грях. Може би дори заради него.

Когато вратата на работилницата щракна на затваряне, Лийша се отпусна по гръб, изпълнена с топли мисли за Гаред. Колкото и да я нараняваше майка ù, тя щеше да го понесе, стига Гаред да бъде до нея.

Закуската протече неловко, звуците от дъвчене и гълтане гърмяха под пелената от мълчание, покрила масата. Изглежда, че всичко, което можеше да се каже, беше по-добре да си остане неказано. Лийша безмълвно прибра масата, докато Гаред и Стийв отидоха да си вземат брадвите.

– Днес ще бъдеш ли в работилницата? – попита Гаред, с което най-накрая разчупи мълчанието. Ърни вдигна поглед за пръв път тази сутрин, заинтересуван от отговора ù.

– Обещах на Бруна и днес да ù помагам с грижите за ранените – каза Лийша, но докато го изричаше, погледна извинително към баща си. Ърни кимна с разбиране и се усмихна безсилно.

– И това колко време ще продължава? – попита Илона.

Лийша сви рамене.

– Докато не се оправят, предполагам – каза тя.

– Прекарваш прекалено много време с тази стара вещица – отвърна Илона.

– По твое настояване – припомни ù Лийша.

Илона се намръщи.

– Не ми се прави на умна, момиче.

Гневът пламна в Лийша, но тя демонстрира най-пленителната си усмивка, докато загръщаше раменете си с наметалото.

– Не се притеснявай, майко – каза тя, – няма да пия прекалено много от чая ù.

Стийв изсумтя, а очите на Илона се ококориха, но Лийша изхвръкна навън преди тя да успее да се съвземе достатъчно, че да отговори.

Гаред извървя доста от пътя с нея, но двамата скоро стигнаха до мястото, където Дърварите се събираха всяка сутрин. Приятелите на Гаред вече го чакаха.

– Аре бе, човек – промърмори Евин.

– Има си жена да му готви с’а – каза Флин. – Т’ва ше накра ‘секи мъж да се застои.

– Ако въобще е спал – изгрухтя Рен. – Предполагам, че я е хванал да му прави това-онова покрай яденето и то баш под носа на баща ù.

– Рен ги чатка нещата, а, Гар? – попита Глин. – Снощи да не си си намерил нова калъфка за брадвата?

Лийша се наежи и понечи да им отговори, но Гаред сложи ръка на рамото ù.

– Не им обръщай внимание – каза той. – Само те дразнят.

– Можеше да защитиш честта ми – каза Лийша. Създателят знаеше, че момчета бяха готови да се сбият по всеки друг повод.

– О, няма да им се размине – обеща Гаред. – Просто не ща така пред тебе. По ми се ще да ме мислиш за кротък.

– Ти си кротък – каза Лийша и се изправи на пръсти, за да целуне бузата му. Момчетата се раздюдюкаха, а Лийша им се изплези на тръгване.

– Глупаво момиче – измънка Бруна, когато Лийша ù сподели какво е казала на Илона. – Само идиот би си разкрил картите още в началото на играта.

– Това не е игра, а моят живот! – каза Лийша.

Бруна я сграбчи за бузите и ги стисна толкова силно, че устните на Лийша се разделиха.

– Още по-добра причина да покажеш малко разум – изръмжа тя, гневно впила в нея млечните си очи.

Лийша почувства как я обземат парещите пламъци на гнева. Коя беше тази жена, че да ù говори така? Бруна сякаш намираше за какво да презира всеки един от селото, като сграбчваше, удряше и заплашваше когото си поиска. Беше ли всъщност по-добра от Илона? Наистина ли мислеше за доброто на Лийша, когато ù разказа всички онези ужасни неща за майка ù, или я манипулираше, за да стане нейна чирачка, точно както Илона я подтикваше да се омъжи рано за Гаред и да му роди деца? Сърцето на Лийша желаеше и двете неща, но вече не издържаше да бъде притискана.

– Виж ти, кой се е върнал – понесе се глас от вратата, – детето чудо.

Лийша вдигна поглед и видя Дарси, която стоеше на вратата на Свещения дом с наръч дърва за огрев. Жената не направи никакво усилие да прикрие неприязанта си към Лийша и можеше да бъде също толкова сраховита, колкото и Бруна, стига да поискаше. Лийша се беше опитала да я увери, че не представлява заплаха, но опитите за преговори сякаш само влошиха нещата. Дарси беше решила да не я харесва.

– Не вини Лийша, че е научила за два дни повече, отколкото ти за първата си година – сряза я Бруна, а Дарси тръшна дървата на земята и вдигна тежкия железен ръжен, за да разръчка огъня.

Лийша беше сигурна, че никога няма да се спогоди с Дарси, ако Бруна продължава да бърка с пръст в раната, но се зае да стрива билки за компреси. Неколцина от тези, които бяха получили изгаряния при нападението, бяха развили кожни инфекции и се нуждаеха от постоянна грижа. Но имаше и по-зле. Бруна бе ставала на два пъти от сън през нощта, за да се бори за живота им, но засега билките и уменията ù не даваха резултат.

Старицата беше поела пълен конрол над Свещения дом, разпореждаше се с пастир Майкъл и с останалите като с мливарийски слуги. Държеше Лийша постоянно до себе си, като не спираше да ù говори с храчливия си дрезгав глас, да ù обяснява за естеството на раните и свойствата на билките, които използваше за да ги лекува. Лийша я гледаше как реже и шие плът и усети, че стомахът ù притръпва към тези неща.

Сутринта изтля в следобед и Лийша се принуди насила да накара Бруна да поспре и да хапне. Другите може и да не забелязваха напрежението в дишането на старата жена или треперенето на ръцете ù, но Лийша го виждаше.

– За днес – толкова! – каза тя накрая и взе хаванчето и чукалото от ръцете на билкарката. Бруна я прониза с поглед.

– Върви да си починеш – каза Лийша.

– Коя си ти бе, моме, да ми... – започна Бруна и посегна към тоягата си.

Лийша познаваше този жест и беше по-бърза: грабна тоягата и я насочи право към орловия нос на Бруна.

– Ще имаш нов пристъп, ако не си починеш – смъмри я тя. – Извеждам те навън и никакви възражения! Стефни и Дарси могат да поемат нещата за час.

– Съмнявам се – промърмори Бруна, но позволи на Лийша да ù помогне да се изправи и да я отведе навън.

Слънцето беше високо в небето, а тревата около Свещения дом беше тучна и зелена, с изключение на няколкото парчета земя, овъглени от огнени демони. Лийша постла одеяло и помогна на Бруна да се отпусне върху него, а после донесе специален чай и мек хляб, който да не напряга малкото ù останали зъби.

Поседяха известно време в спокойно мълчание, като се наслаждаваха на топлия пролетен ден. Лийша си помисли, че не е било справедливо да сравнява майка си с Бруна. Кога за последен път двете с Илона бяха посядали заедно, за да си помълчат спокойно на слънце? Това беше ли се случвало някога въобще?

Хриплив звук я накара да се обърне и тя видя, че Бруна похърква. Усмихна се и зави жената с шала ù. Изпъна крака и забеляза Сайра и Мейри, които бродираха на тревата недалеч от нея. Те ù помахаха да дойде и се сместиха, за да ù направят място на одеялото си.

– Как върви билкарсвото? – попита Мейри.

– Изтощително – отвърна Лийша. – Къде е Бриана?

Момичетата се спогледаха и се разкискаха.

– Някъде в гората с Евин – каза Сайра.

Лийша цъкна с език.

– Това момиче ще свърши като Клариса – каза тя.

Сайра сви рамене.

– Бриана казва, че не можеш да презираш нещо, преди да си го пробвал.

– Ти да не си тръгнала да го пробваш? – попита Лийша.

– Мислиш си, че няма причина да не изчакаш – каза Сайра. – И аз така си мислех, преди да ми отнемат Джак. Сега бих дала всичко, ако можех да го имам поне веднъж преди да умре. Дори да родя неговото дете.

– Извинявай – каза Лийша.

– Няма нищо – отвърна тъжно Сайра. Лийша я прегърна и Мейри се присъедини.

– О, колко сладко! – чу се вик зад тях. – Аз също искам прегръдка!

Те погледнаха нагоре, точно когато Бриана се сгромоляса върху тях, и трите се натъркаляха на земята през смях.

– Днес си в добро настроение – каза Лийша.

– Малко палуване в гората помага – каза Бриана, като ù смигна и я сръчка в ребрата. – А, и – запя тя – Еееевин ми издааааадеее таааайнааа!

– Казвай бързо! – извикаха и трите момичета едновременно.

Бриана се разсмя и очите ù се стрелнаха към Лийша.

– Може би по-късно – каза тя. – Как се чувства чирачката на бабишкерата днес?

– Не съм ù чирачка, каквото и да си мисли Бруна – каза Лийша. – Ще поема работилницата на баща ми, след като се оженим с Гаред. Просто ù помагам с ранените.

– По-добре ти отколкото аз – каза Бриана. – Билкарсвото изглежда тежка работа. Изглеждаш ужасно. Наспа ли се снощи?

Лийша поклати глава.

– Подът до огнището не е удобен като леглото – каза тя.

– Нямам нищо против да спя на пода, ако тялото на Гаред ми беше одеяло – заяви Бриана.

– И какво точно би трябвало да значи това? – попита Лийша.

– Не се прави на глупава, Лийш – каза Бриана с нотка на раздразнение. – Ние сме ти приятелки.

Лийша се накокошини.

– Ако намекваш, че... !

– Свий перките, Лийша – каза Бриана. – Знам, че снощи Гаред те е имал. Надявах се, че ще ни кажеш честно за това.

Сайра и Мейри затаиха дъх, а Лийша ококори очи и лицето ù почервеня.

– Не е имал нищо подобно! – извика тя. – Кой ти каза това?

– Евин – усмихна се Бриана. – Каза, че Гаред се хвалил цял ден.

– Значи Гаред е пълен лъжец! – изкрещя Лийша. – Аз да не съм някоя уличница, която ходи нагоре-надолу да...

Лицето на Бриана помръкна, Лийша се сепна и покри уста.

– О, Бриана – каза я. – Извинявай много! Нямах предвид...

– Напротив, мисля, че го имаше – отвърна Бриана. – Мисля, че това беше единственото искрено нещо, което си казала днес.

Тя се изправи и изтупа полите си, а от обичайното ù добро настроение не бе останала ни следа.

– Хайде, момичета – каза тя. – Да отидем няккъде, където въздухът е по-чист.

Сайра и Мейри се спогледаха, след това погледнаха и Лийша, но Бриана вече вървеше и те бързо се изправиха, за да я последват. Лийша отвори уста, но така и не се сети какво да им каже.

– Лийша! – повика я Бруна.

Обърна се и видя как старата жена, подпряна на бастуна си, се мъчи да се изправи. Лийша хвърли огорчен поглед към своите отдалечаващи се приятелки и се втурна да помага на старицата.

Лийша чакаше, когато Гаред и Стийв се зададоха с небрежна крачка към къщата на баща ù. Шегуваха се и се смееха, и веселото им настроение даде на Лийша смелостта, от която се нуждаеше. Тя подхвана полите си в стегнати до бяло юмруци и тръгна към тях.

– Лийша! – приветства я Стийв с подигравателна усмивка. – Как е моята бъдеща дъщеря днес?

Той разпери широко ръце, сякаш готов да я помете с прегръдка. Лийша го игнорира, отиде право при Гаред и го зашлеви.

– Хей! – извика Гаред.

– Охо! – изсмя се Сийв.

Лийша го прикова с най-добрия кръвнишки поглед на майка си и той вдигна ръце в знак на помирение.

– Гле’ам, че имате нешо да си говорите – каза той – тъй че ви оставям.

Погледна Гаред и му смигна.

– Удоволствието си има цена – посъветва го той на тръгване.

Лийша се извърна рязко към Гаред и отново замахна към него. Той ù хвана китката и я стисна здраво.

– Лийша, спри! – настоя той.

Лийша игнорира болката в ръката си и го фрасна с коляно между краката. Дебелите ù поли омекотиха удара, но той се оказа достатъчен, за да прекъсне хватката на Гаред и да го събори на земята, докато стиска чатала си. Лийша го ритна, но Гаред беше покрит с дебел слой здрави мускули, а ръцете му защитаваха единственото място, което силата ù можеше да уязви.

– Лийша, какво по ядроните ти става? – попита задъхано Гаред, но беше прекъснат от ритник в устата му.

Гаред изрева и когато тя отново понечи да го ритне, той сграбчи крака ù и го бутна назад, при което и тя политна. Падна по гръб, въздухът ù излезе и още преди да се съвземе Гаред се хвърли върху нея, хвана ръцете ù и я прикова на земята.

– Да не си полудяла? – извика той, докато тя продължаваше да се мята под него. Лицето му беше полилавяло, а очите му сълзяха.

– Как можа? – изпищя Лийша. – Ядронски син такъв, как можа да постъпиш така жестоко?

– Нощите да ме вземат, Лийша, за какво говориш? – изхриптя Гаред, притискайки я още по-силно надолу.

– Как можа? – попита тя отново. – Как можа да излъжеш и да кажеш на всички, че снощи си ме отворил?

Гаред изглеждаше искрено изненадан.

– Кой ти каза това? – настоя да узнае той и Лийша се осмели да се надява, че лъжата не е негова.

– Евин е казал на Бриана – отвърна тя.

– Ще убия този ядронски син – изръмжа Гаред, като отмести тежестта си назад. – Обеща да си държи устата затворена.

– Значи е истина? – изпищя Лийша. Здраво изнесе коляното си нагоре, Гаред изрева и се претърколи настрана. Тя се изправи и изплъзна от обсега му, преди той да се съвземе достатъчно, за да я хване.

– Защо? – попита тя настоятелно. – Защо ще разправяш такива лъжи?

– Ами нали знаеш, дърварски приказки – изстена той, – к’во толкова.

Лийша никога в живота си не беше плюла, но сега заплю Гаред.

– Какво толкова? – изкрещя тя. – Съсипа живота ми заради “какво толкова”?

Гаред се изправи и Лийша се отрдъпна. Той протегна ръце напред, но остана на разстояние.

– Животът ти не е съсипан – каза той.

– Бриана знае! – възрази Лийша. – И Сайра, и Мейри! До утре цялото село ще знае!

– Лийша... – започна Гаред.

– На колко други? – прекъсна го тя.

– Какво?

– На колко други разказа, идиот такъв? – извика тя.

Той мушна ръце в джобовете си и сведе поглед.

– Само на останалите дървари.

– Нощите да ме вземат! На всичките ли? – Лийша се затича към него и задра лицето му с нокти, но той хвана ръцете ù.

– Успокой се! – извика той. Ръцете му, като два бута шунка, стиснаха нейните и острата болка я накара да се осъзнае.

– Боли! – каза тя с цялото спокойствие, което успя да насъбере.

– Така и трябва – каза той, като поразхлаби захвата си без да я пуска. – Съмня’ам се да боли повече от ритник в шишарките.

– Заслужи си го – каза Лийша.

– Може и така да е – каза Гаред. – С’а ще можем ли да поговорим кат’ цивилизовани хора?

– Ако ме пуснеш – каза тя.

Гаред се намръщи, после бързо я пусна и отскочи извън обхвата на ритниците ù.

– Ще кажеш ли на всички, че си излъгал? – попита Лийша.

Гаред поклати глава.

– Не мога да направя това, Лийш. Ше ме вземат за идиот.

– По-добре мен да ме вземат за курва, нали? – отвърна Лийша.

– Ти не си ник’ва курва, Лийш, ние сме обещани. Не е кат’ при твойта Бриана.

– Хубаво – каза Лийша. – Може и аз да разкажа някоя и друга лъжа. Ако приятелите ти са те закачали преди, какво ли ще кажат, ако им споделя, че не си бил достатъчно твърд, за да свършиш работата?

Гаред сви един от огромните си юмруци и леко го вдигна.

– По-добре да не го правиш т’ва, Лийш. Аз съм търпелив с теб, но ако тръгнеш да разправяш такива лъжи, заклевам се...

– Но няма проблем ти да лъжеш за мен? – попита Лийша.

– Няма да има значение, щом се оженим – каза Гаред. – Всички ще забравят.

– Аз няма да се омъжа за теб – отвърна Лийша и изведнъж усети как огромен товар падна от плещите ù.

Гаред се навъси.

– Не е като да имаш избор – каза той. – Дори някой да поиска да те вземе сега, като оня книжен плъх Джона или некъв друг от сорта, ще го пребия. Никой в Хралупата на дърваря няма да ми вземе т’ва, дето си е мое.

– Наслаждавай се на плодовете на своята лъжа – каза Лийша и се обърна, преди той да види сълзите ù, – защото по-скоро бих се дала на нощта, отколкото да те оставя да я превърнеш в реалност.

Лийша впрегна цялата си сила да не избухне в сълзи, докато приготвяше вечерята. Всеки звук от Гаред или Стийв беше като нож в сърцето ù. Миналата нощ Гаред я бе съблазнил. Почти му беше дала това, което искаше, с ясното съзнание за последствията. Заболя я, когато му отказа, но смяташе, че нейното целомъдрие ù принадлежи и че само тя може да му го даде. Никога не си бе представяла, че той може да ù го отнеме само с една-единствена дума или въобще, че би го направил.

– Добре, че прекарваш толкова време с Бруна – чу шепот в ухото си.

Лийша се обърна и видя Илона да се подсмихва самодоволно насреща ù.

– Не бихме искали да се появиш с издут корем на сватбата си – каза Илона.

Лийша съжали, че намекна за чая ù тази сутрин, отвори уста, за да отговори, но още преди да каже и дума, майка ù се изкиска, врътна се и излезе.

Лийша се изплю в паницата ù. А също и в тези на Стийв и Гаред. Изпитваше кухо удовлетворение, докато ядяха.

Вечерята протече кошмарно, Стийв шепнеше в ухото на майка ù, а Илона се кикотеше на думите му. Гаред беше забил поглед в Лийша и през цялото време не го свали, но тя отказваше да го погледне. Седеше, вторачена в паницата си и ровичкаше яденето си сковано. Същото правеше и баща ù до нея.

Изглежда само Ърни не беше чул лъжата на Гаред. Лийша беше благодарна за това, но със сърцето си знаеше, че неведението му няма да продължи дълго. Прекалено много хора изглежда бяха решени да я унищожат.

Напусна масата в мига, в който това стана възможно. Гаред не помръдна от мястото си, но Лийша усети, че очите му я следват. В момента, в който той се оттегли в работилницата, тя го залости вътре и се почувства малко по-спокойна.

Както и в много други предишни нощи, Лийша плака, докато заспи.

Лийша стана с усещането, че не е успяла да мигне. Майка ù отново бе посетила Стийв през нощта, но пъшканията им насред какофонията на демоните този път предизвикаха у Лийша единствено вцепенение.

Посред нощ и Гаред задумка по вратата към къщата, след като откри, че е залостена. Лийша мрачно се усмихна, като го чу как изпробва резето отново и отново, преди да се предаде.

Ърни дойде да я целуне по челото, докато тя слагаше овесената каша на огъня. Това беше първият път от дни насам, в който двамата оставаха насаме. Тя се чудеше какво ще стане с вече съкрушения ù баща, когато лъжата на Гаред стигне до ушите му. Преди време той може би щеше да ù повярва, но след скорошното предателство на жена му едва ли имаше много доверие за даване.

– И днес ли ще лекуваш болните? – попита Ърни. Лийша кимна и той ù се усмихна. -Това е добре.

– Съжалявам, че напоследък не намирам време за работилницата – каза Лийша.

Той хвана ръцете ù, приведе се над нея и я погледна в очите.

– Хората са по-важни от хартията, Лийша.

– Дори лошите? – попита тя.

– Дори лошите – потвърди той. Усмивката му беше огорчена, но в отговора му нямаше нито колебание, нито съмнение: – И най-ужасния човек да намериш, пак ще откриеш нещо по-лошо, само като погледнеш нощем през прозореца.

Лийша заплака, а баща ù я придърпа към себе си, залюля я напред-назад и загали косата ù.

– Гордея се с теб, Лийш – прошепна той. – Правенето на хартия беше моята мечта. Защитите няма да се сринат, ако тръгнеш по друг път.

Тя го прегърна силно и напои ризата му със сълзите си.

– Обичам те, татко – каза тя. – Каквото и да се случи, никога не се съмнявай в това.

– Никога не бих и могъл, слънчице – каза той. – Аз също винаги ще те обичам.

Известно време тя остана така, вкопчена в него. Баща ù, единственият ù останал приятел в целия свят.

Лийша офейка през вратата, докато Гаред и Стийв си обуваха ботушите. Надяваше се да не срещне никого по пътя за Свещения дом, но приятелите на Гаред я чакаха отвън. Поздравът им беше градушка от подвиквания и подсвирквания.

– Дойдохме само да са уверим, че двете с майка ти не сте натиснали Гаред и Стийв в леглата, щото то тря’а и да се бачка! – провикна се Рен.

Лийша пламна в руменина, но не каза нищо, мина между тях и избърза надолу по пътя. Зад гърба ù смеховете им секнаха.

Със сигурност не си въобразяваше: хората я зяпаха и си шушукаха след нея. Бързаше към безопасността на Свещения дом, но когато пристигна, Стефни ù прегради пътя към вратата. Ноздрите ù бяха разширени, сякаш Лийша вонеше на лугата, с която баща ù правеше хартия.

– Какво правиш? – попита Лийша. – Пусни ме да мина. Тук съм за да помогна на Бруна.

Стефни поклати глава.

– Ти няма да замърсиш това свещено място с греха си – каза ù тя презрително.

Лийша се изправи в цял ръст, беше с половин глава по-висока от Стефни, но все пак се чувстваше като мишка пред котка.

– Не съм извършила никакъв грях – каза тя.

– Ха! – изсмя се Стефни. – Цялото село знае, какви ги вършите с Гаред през нощта. Имах надежди за теб, момиче, но изглежда все пак си на майка си дъщеря.

– Какво става тук? – прогърмя дрезгавият глас на Бруна, преди Лийша да успее да отговори.

Стефни се обърна, издута от високомерие, и погледна надолу към старата билкарка.

– Това момиче е една курва и аз няма да я допусна в дома на Създателя.

– Ти няма да я допуснеш? – попита Бруна. – Сега ти ли си Създателят?

– Не богохулствай на това място, стара жено – каза Стефни. – Думите му са написани, така че всички да ги видят.

Тя вдигна подвързаното с кожа томче на Канона, което разнасяше навсякъде.

– Развратниците и прелюбодейците крепят сполетялото ни Нашествие, а това доста точно описва тази уличница и майка ù.

– И къде ти е доказателството за престъплението ù? – попита Бруна.

Стефни се усмихна.

– Гаред се е похвалил за греха си на всеки, който е бил готов да го слуша – каза тя.

Бруна изръмжа и най-внезапно я цапардоса с тоягата си по главата, при което я събори на земята.

– Тръгнала си да порицаваш едно момиче, само защото някакво си момче се било похвалило, така ли? – кресна ù тя. – Фукните на момчетата струват колкото вятъра, дето ги разнася, и ти добре знаеш това!

– Всички знаят, че майка ù е курвата на селото – подсмихна се Стефни презрително. Струйка кръв потече по слепоочието ù: – Крушата не пада по-далеч от дървото!

Бруна завъртя тоягата си в рамото на Стефни и тя изпищя от болка.

– Хей, там! – извика Смит, тичайки към тях. – Стига толкова!

Пастир Майкъл го следваше по петите.

– Това тук е Свещен дом, не някаква си Анжиерска кръчма...

– А вие не се бъркайте в женските работи и ако си знаете интереса, стойте настрана! – сопна им се Бруна, с което им сви перките. След това пак се извърна към Стефни: – Ти ли ще им кажеш или аз да им кажа за твоя грях?

– Аз нямам грехове, вещице! – каза Стефни.

– Изродила съм всяко дете в това село – отвърна Бруна, достатъчно тихо, че да не чуят мъжете, – и въпреки слуховете, много добре виждам какво държа в ръцете си, особено ако то е бебе.

Стефни пребледня като платно и се обърна към мъжа си и пастира.

– Стойте настрана от това! – извика тя.

– Демоните да ме вземат, ако го направя! – извика Смит. Грабна тоягата на Бруна, като я издърпа и от ръцете на жена си: – Слушай добре, жено – рече той на Бруна, – билкарка или не, нямаш право да ходиш нагоре-надолу и да удряш когото свариш!

– О, ама жена ти може да ходи нагоре-надолу и да порицава когото свари, тъй ли? – сопна се Бруна.

Грабна обратно тоягата си от ръцете му и го прасна по главата. Смит залитна назад, потривайки глава.

– Добре – каза той, – опитах с добро.

Обикновено Смит казваше това преди да запретне ръкави и физически да изхвърли някого от кръчмата си. Не беше висок мъж, но набитото му телосложение беше яко, пък и през годините бе натрупал сериозен опит в разправите с пияни дървари.

Бруна не беше мускулест дървар, но не изглеждаше ни най-малко уплашена. И не отстъпи ни крачка назад, когато се Смит се втурна към нея.

– Хубаво! – извика тя. – Изхвърли ме! Сам си смеси билките! Двамцата със Стефни ще лекувате вътре хората, дето повръщат кръв и са хванали демонска треска! Сами си израждайте бебетата, като така и така сте почнали! Варете си свои лекове! Сами си прикадявайте с лековит тамян! За какво ви е да слушате вещицата?

– Наистина за какво? – попита Дарси.

Всички я зяпнаха, когато тя застана до Смит.

– Мога да смесвам билки и да израждам бебета толкова добре, колкото и тя – каза Дарси.

– Ха! – отвърна Бруна.

Дори Смит я погледна с недоверие. Дарси не им обърна внимание.

– Аз казвам, че е време за промяна – продължи тя. – Може и да нямам стогодишен опит като Бруна, но няма да тормозя всички наред.

Смит се почеса по брадичката и хвърли поглед към Бруна, която се кикотеше.

– Продължавай – предизвика я тя. – Почивката може и добре да ми дойде. Но да не идвате да ми плачете на рамото, когато свинята зашие това, дето е трябвало да го реже, и среже това, дето е било за шиене.

– Може би Дарси заслужава да ù се даде шанс – каза Смит.

– Тогава значи е решено! – каза Бруна и потропа с тояга по пода. – Погрижете се да уведомите и останалите в селото при кого да ходят за лековете си. Ще съм ви много признателна за спокойствието!

Тя се обърна към Лийша.

– Идвай, момиче, помогни на старата вещица да се прибере у дома.

Хвана ръката на Лийша и двете поеха към вратата.

Когато минаха покрай Стефни, обаче, Бруна спря, посочи я с тоягата си и прошепна нещо, което само трите жени можаха да чуят.

– Само още една дума да кажеш за това момиче или пък да позволиш друг да я хули, и цялото село ще разбере за срама ти.

Ужасеното изражение на Стефни преследваше Лийша през целия път до колибата на Бруна.

В мига, в който влязоха, Бруна се обърна рязко към нея.

– Е, момиче? Вярно ли е? – попита тя.

– Не! – извика Лийша. – Имам предвид, ние почти... но аз му казах да спре и той ме послуша!

Прозвуча неубедително и невярно, и тя го знаеше. Обхвана я ужас. Бруна беше единствената, която се застъпваше за нея. Помисли си, че ще умре, ако старата жена също я вземеше за лъжкиня.

– Можеш... можеш да ме провериш, ако искаш – каза тя и бузите ù се изпълниха с цвят. Погледна към пода и примижа, за да спре сълзите си.

Бруна изсумтя и поклати глава.

– Вярвам ти, момиче.

– Защо? – попита Лийша, почти умолително. – Защо Гаред би постъпил така?

– Защото момчетата получават похвали за същите неща, заради които момичетата ги гонят от града – отвърна Бруна. – Защото за мъжете най-важно е какво другите мислят за висулката им. Защото той е дребнаво, нахално, малко, дървеноглаво лайно без каквато и да било представа, какво е държал в ръцете си.

Лийша отново се разплака. Стори ù се, че плаче от цяла вечност. Странно как толкова много сълзи можеха да се поберат в едно-единствено човешко тяло.

Бруна разпери ръце и Лийша се хвърли в прегръдката ù.

– Няма нищо, момиче – каза тя. – Изкарай си го всичкото, пък после ще измислим какво ще правим.

***

В колибката на Бруна цареше тишина, докато Лийша правеше чая. Денят още не беше напреднал, но тя се чувстваше напълно изцедена. Какъв живот можеше да очаква оттук-нататък в Хралупата на дърваря?

Крепостта Райзън е само на седмица път оттук, помисли си тя. Хиляди хора. Никой там няма да чуе за лъжите на Гаред. Бих могла да открия Клариса и...

И какво? Знаеше, че просто си фантазира. Дори да можеше да намери вестоносец, който да я отведе, мисъла за седмица и повече път под голото небе смрази кръвта ù, пък и райзънци бяха фермери, които не се нуждаеха от писма или хартия. Вероятно можеше да си намери нов съпруг, но мисълта, че съдбата ù ще зависи изцяло от друг мъж, не ù даде голямо спокойствие.

Занесе чая на Бруна с надеждата, че старата жена ще има някакъв отговор, но вместо да каже нещо, билкарката тихичко засърба. Лийша присви колене край стола ù.

– Какво ще правя? – попита тя. – Не мога вечно да се крия тук.

– Можеш – каза Бруна. – Колкото и да се хвали Дарси, тя не е запомнила и частица от това, на което съм я учила, а аз не съм я учила и на частица от това, което знам. Хората бързо ще се върнат и ще се примолят за помощта ми. Остани с мен и след година никой от Хралупата на дърваря няма дори да си спомня, как някога са се справяли без теб.

– Майка ми никога не би позволила това – отвърна Лийша. – Все още е твърдо решена да ме омъжи за Гаред.

Бруна кимна.

– Няма начин. Тя така и не си прости, задето не роди синовете на Стийв. Навила си е на пръста ти да поправиш грешките ù.

– Няма да го направя – каза Лийша. – По-скоро бих се дала на нощта, преди да оставя Гаред да ме докосне.

С изумление откри, че имаше предвид всяка дума.

– Много смело от твоя страна, миличка – каза Бруна, но в гласа ù се долавяше презрение. – Толкова си смела, че ще захвърлиш живота си заради една момчешка лъжа и страха от майка ти.

– Не ме е страх от нея! – каза Лийша.

– А само от това да ù кажеш, че няма да се омъжиш за момчето, което унищожи доброто ти име?

Лийша замлъкна, а после измина много време, преди да кимне.

– Права си – каза тя и Бруна изсумтя.

Лийша се изправи.

– Предполагам, че ще е най-добре да приключа с този въпрос – каза тя.

Бруна не ù отвърна.

Лийша се спря на вратата и погледна назад.

– Бруна? – попита тя. Старата жена отново изсумтя. – Какъв е грехът на Стефни?

Бруна отпи от чая си.

– Смит има три прекрасни деца – каза тя.

– Четири – поправи я Лийша.

Бруна поклати глава.

– Стефни има четири – каза тя. – Смит има три.

Очите на Лийша се ококориха.

– Но как е възможно? – попита тя. – Стефни никога не напуска кръчмата, освен за да отиде до Свещения...

И ахна.

– Дори благочестивите мъже са мъже – каза Бруна.

Лийша се отправи с бавна стъпка към къщи. Опита се да подбере думите си, но в крайна сметка разбра, че словесните формулировки няма да изиграят никаква роля. Всичко важно се свеждаше до това, че тя няма да се омъжи за Гаред и до реакцията на майка ù.

Денят отдавна се беше преполовил, когато тя влезе в къщата. Гаред и Стийв скоро щяха да се върнат от гората. Искаше да приключи със сблъсъка преди да са пристигнали.

– Е, сега вече наистина си забъркала кашата – изрече майка ù язвително още с влизането ù. – Дъщеря ми, уличницата на селото.

– Не съм уличница – каза Лийша. – Гаред разправя лъжи.

– Да не си посмяла да го виниш, задето не си устискала да си държиш краката затворени! – каза Илона.

– Не съм спала с него – отвърна Лийша.

– Ха! – извика Илона. – Не ме взимай за вчерашна, Лийша. И аз някога съм била млада.

– Ти си „млада” и всяка нощ през последната седмица – каза Лийша. – И Гаред си остава лъжец.

Илона ù зашлеви шамар, с който я събори на пода.

– Ти на мен няма да ми говориш така, малка курво! – кресна ù тя.

Лийша остана да лежи на земята, защото знаеше, че ако помръдне Илона отново ще я удари. Бузата ù гореше.

При вида на смирената си дъщеря, Илона пое дълбоко въздух и изглежда се успокои.

– Карай да върви – каза тя. – Винаги съм смятала, че ще ти се отрази добре да те съборят от пиедестала, на който този идиот баща ти те качи. Ще се омъжиш за Гаред днес-утре и хората все някога ще се уморят да те одумват.

Лийша се окопити.

– Няма да се омъжа за него – каза тя. – Той е лъжец и няма да го направя.

– О, да, ще го направиш – отвърна Илона.

– Няма – заяви Лийша и думите ù дадоха сила да се изправи на крака. – Няма да кажа „да” и ти нищо не можеш да направиш, за да ме накараш.

– Ще видим тая работа – каза Илона и свали колана си. Беше дебел кожен каиш с метална катарама, който тя винаги носеше свободно около кръста си. Лийша мислеше, че го носи само за да ù е под ръка, когато тръгне да я бие.

Илона се втурна към Лийша, която изпищя и отстъпи към кухнята, преди да осъзнае, че само натам не трябваше да бяга. Имаше само един начин да влезеш и излезеш от помещението.

Изкрещя, когато катарамата се вряза в роклята и гърба ù. Илона замахна отново и Лийша, в отчаянието си, се хвърли срещу майка си. Двете се строполиха на земята и в този момент Лийша чу щракването на външната врата и гласа на Стийв. В същото време, откъм работилницата, някой попита нещо на висок глас.

Илона се възползва от суматохата и фрасна дъщеря си в лицето. За секунди се изправи на крака и шибна Лийша с колана, при което изтръгна от нея нов писък.

– Какво по ядроните става тук? – нададе се вик от вратата.

Лийша погледна нагоре и видя как баща ù се мъчи да влезе в кухнята, но месестата ръка на Стийв му пречи да мине.

– Разкарай се от пътя ми! – изкрещя Ърни.

– Това си е между тях – каза Стийв, ухилен.

– Това е моят дом и ти си гостенин тук – извика Ърни. – Разкарай се от пътя ми!

След като Стийв не помръдна, Ърни го удари с юмрук.

Всички замръзнаха. Не беше сигурно, дали Стийв въобще е почувствал юмрука. Той разчупи внезапното мълчание със смеха си и небрежно блъсна Ърни, с което го запрати във всекидневната.

– Вие се разберете насаме, момичета – каза Стийв с намигване, като затвори кухненската врата, докато Илона подновяваше нападението си.

***

Лийша плачеше тихо в задната стаичка на работилницата на баща ù и внимателно почистваше раните и драскотините си. Ако имаше под ръка необходимите билки, щеше да постигне повече, но разполагаше само със студена вода и кърпа.

Беше избягала в работилницата веднага след мъчението и бе заключила вратата отвътре, без да обръща внимание дори на внимателното почукване от страна на баща ù. Когато проми драскотините си и превърза по-дълбоките си рани, Лийша се сгуши на пода и затрепери от болка и срам.

– Ще се омъжиш за Гаред в деня, в който прокървиш – беше се зарекла Илона, – или ще повтаряме това упражнение всеки ден, докато не го направиш.

Лийша знаеше, че тя има предвид всяка дума и знаеше, че слухът от Гаред ще накара много хора да вземат страната на майка ù, като ще настояват младите да се оженят, без да обръщат внимание на раните на Лийша, защото всеки път така се случваше.

Няма да го направя,помисли си Лийша. По-скоро ще се дам на нощта.

Точно в този момент спазъм присви стомаха ù. Лийша изстена и усети влага по бедрата си. Ужасена, тя я попи с чиста кърпа, редейки горещи молитви, но по кърпата, като една жестока шега на Създателя, имаше кръв.

Лийша изпищя. Чу вик в отговор, идващ от къщата.

На вратата се затропа.

– Лийша, добре ли си? – извика баща ù.

Лийша не отговори и продължаваше ужасено да гледа кръвта. Не минаха ли само два дни, откакто се моли за последно да ù дойде? Сега се взираше в кръвта сякаш идваше от Ядрото.

– Лийша, веднага отваряй вратата или ще видиш ядрони посред бял ден! – изкрещя майка ù.

Лийша я игнорира.

– Ако не послушаш майка си и не отвориш вратата преди да преброя до десет, Лийша, заклевам се, ще я изкъртя! – извика гръмогласно Стийв.

Лийша я обзе страх веднага щом Стийв започна да брои. Тя не се съмняваше, че може да направи тежката дървена врата на трески само с един удар. Изтича до външната врата и я отвори със замах.

Беше почти тъмно. Небето беше виолетово и последните снопчета слънчеви лъчи щяха да се гмурнат зад хоризонта само след минути.

– Пет! – извика Стийв. – Четири! Три!

Лийша пое дълбоко въздух и се втурна навън.

Шеста глава Тайните на огъня

319 СЗ

Лийша вдигна високо полите си и се втурна с всичка сила към колибата на Бруна, но дотам имаше повече от километър и половина, и дълбоко в себе си тя знаеше, че никога няма да успее навреме. Виковете на семейството ù кънтяха зад нея, но звукът им бе заглушен от ударите на сърцето ù и от екота на стъпките ù.

В едната си страна усещаше остра болка, а гърбът ù и бедрата ù горяха от колана на Илона. Препъна се и ожули ръцете си, като се приземи на тях. Изправи се пряко сили, без да обръща внимание на болката, и продължи напред само на чиста воля.

На половината път до билкарката, светлината притъмня и новата нощ започна да мами демоните от Ядрото. Мрачни мъгли се заиздигаха и засъбираха в груби извънземни форми.

Лийша не искаше да умре. Осъзна това сега. Прекалено късно. Но дори да искаше да се върне, домът ù вече бе по-далеч от колибата на Бруна, а между тях нямаше нищо. Ърни нарочно беше построил къщата си настрана от останалите, заради оплаквания от миризмата на химикалите му. Не ù оставаше друг избор освен да продължи право към колибата на Бруна в началото на гората, където дървесните демони се нарояваха.

Няколко ядрона замахнаха към нея, докато минаваше покрай тях, но все още не се бяха материализирали напълно и не успяха да я закачат. Тя усети студенина, докато ноктите им минаваха през гръдния ù кош, сякаш бе докосната от призрак, но болка нямаше и тя не намали темпото си.

Толкова близо до гората нямаше огнени демони. Дървесните демони ги убиваха, където ги видеха. Огнената им плюнка можеше да подпали дървесен демон, макар и обикновеният огън да не можеше. Пред нея се материализира въздушен демон, но Лийша ловко го заобиколи. Тънките крака на съществото не бяха годни да я преследват. То нададе вой след нея, но тя продължи нататък.

Лийша съзря светлина пред себе си. Фенерът, който висеше до предната врата на Бруна. Тя впрегна силите си за един последен бяг и се развика:

– Бруна! Бруна, моля те, отвори вратата!

Отговор нямаше и вратата остана затворена, но пътят беше чист и тя дръзна да си помисли, че ще успее.

Тогава обаче един триметров дървесен демон се изпречи на пътя ù.

И надеждата умря.

Демонът изрева и показа няколко реда зъби като кухненски ножове. В сравнение с него Стийв изглеждаше хилав – демонът бе чудовище от дебели, сплетени мускули, покрити с броня, възлеста като кората на дърво.

Лийша нарисува защита във въздуха пред себе си, докато отправяше тихи моливи към Създателя да я дари с бърза смърт. В легендите се предполагаше, че демоните поглъщат както тялото, така и душата. Тя предположи, че скоро щеше да разбере.

Демонът пое с дебнещи стъпки към нея, като неумолимо скъсяваше разстоянието между двамата и изчакваше да види накъде тя ще се опита да побегне. Лийша знаеше, че трябва да стори точно това, но дори да не беше парализирана от страх, пак нямаше накъде да избяга. Ядронът преграждаше пътя ù към единствената ù надежда за убежище.

Чу се изскърцване, когато предната врата на Бруна се отвори и разля нова светлина по двора. Демонът се обърна към старицата, която се появи на прага.

– Бруна! – извика Лийша. – Стой зад защитите! На двора има дървесен демон!

– Очите ми не са това, което бяха, миличка – отвърна Бруна, – но трудно ще пропусна да видя такъв грозен звяр.

Тя направи крачка напред и прекоси защитите си. Лийша изпищя, когато демонът изрева и се хвърли към старата жена.

Бруна остана на място, докато демонът атакуваше, вече на четири крака и с ужасяваща скорост. Тя мушна ръка под шала си и извади дребен предмет, с който докосна пламъка на фенера до вратата. Лийша видя, че предметът се запали.

Демонът почти я беше достигнал, когато тя замахна назад с ръка и го хвърли. Предметът се пръсна и покри дървесния демон с течен огън. Пламъкът озари нощта и макар и на метри от тях, Лийша усети по лицето си лумналата топлина.

Демонът изпища, изгуби устрема си, претърколи се на земята и се затъркаля в отчаян опит да се изгаси. Огънят бе полепнал здраво за него, независимо, че ядронът се мяташе и виеше в агонията си.

– По-добре влез вътре, Лийша – посъветва я Бруна, докато демона гореше, – да не би да се простудиш.

***

Лийша седеше, увита в един от шаловете на Бруна и наблюдаваше парата над чая, от който нямаше никакво желание да пие. Виковете на дървесния демон дълго се чуваха отвън, преди да се превърнат в тих скимтеж и да изчезнат. Лийша си представи тлеещите останки на двора и си помисли, че ще повърне.

Бруна седеше до нея в люлеещия се стол и си тананикаше тихичко, докато плетеше пъргаво с куките си. Лийша не разбираше спокойствието ù. Тя се чувстваше сякаш никога повече нямаше да постигне мир.

Старата билкарка я прегледа без да продума, само сумтеше от време на време, докато мажеше с мехлем и превръзваше раните на Лийша, малка част от които бяха причинени от стремглавото ù бягство. Също така тя показа на Лийша как да сгъва и да поставя между краката си чисто парче плат, което да попива кръвотечението, и я предупреди, че трябва да го сменя често.

Но сега Бруна си седеше сякаш нищо необикновено не се беше случило и потракването на куките ù, заедно с пращенето на огъня, бяха единствените звуци в стаята.

– Какво му направи на онзи демон? – попита Лийша, когато усети, че не издържа повече.

– Течен демоногън – отвърна Бруна. – Трудно се прави. Много е опасен. Но това е единственото средство срещу дървесни демони, което познавам. Дървеняците не ги хваща обикновен пламък, обаче течният демоногън пърли като огнена плюнка.

– Не знаех, че нещо би могло да убие демон – каза Лийша.

– Казах ти и преди, момиче, че билкарките пазят науката за света – каза Бруна. Изсумтя и се изплю на пода. – Поне една малка част от нас. Може и да съм последната, която знае тази дяволска рецепта.

– Защо не я споделиш с останалите? – каза Лийша. – Бихме могли да се отървем от демоните завинаги.

Бруна сеизкикоти.

– Да се отървем, а? – попита тя. – А може би ще се отървем от селото, като го изгорим до основи. Или да се отървем от горите, като ги подпалим. Никоя от познатите ни температури не може и да погъделичка дори огнен демон или да спре камемен. Пламъците на никой огън не могат да се издигнат до височината, на която един въздушен демон лети, нито пък да подпалят езеро или блато, за да достигнат воден демон.

– И все пак – настоя Лийша, – това, което направи тази нощ, доказва от каква полза може да ни бъде. Ти спаси живота ми.

Бруна кимна.

– Пазим знанието на стария свят за деня, в който отново ще има нужда от него, но това знание носи и огромна отговорност. Ако историите за древните войни на мъжете ни казват нещо, то е че не може да се разчита на тях с тайните на огъня.

– Затова билкарите винаги са жени – продължи тя. – Мъжете не могат да владеят подобна сила, без да я използват. С удоволствие бих изпратила на Смит гърмящи пръчки или празнични фишеци, но не бих му казала как се правят.

– Дарси е жена – каза Лийша, – но ти и нея не я научи.

Бруна изпухтя.

– Тая крава дори да имаше акъл да смеси два химикала без да се запали, пак си е на практика мъж в мисленето. Ще я науча да вари демоногън или горящ барут не преди да науча Стийв.

– Утре ще дойдат да ме търсят – каза Лийша.

Бруна посочи изстиващия ù чай.

– Пий – нареди тя. – Ще се оправяме с утрешния ден като дойде.

Лийша изпълни нареждането, като забеляза киселия вкус на тъпчиплевела и горчивината на небесничето, и изведнъж се почувства ужасно замаяна. Сякаш някъде отдалеч тя осъзна, че изпуска чашата си.

Сутринта донесе със себе си болка. Бруна сложи в чая на Лийша твърдокоренче, за да притъпи паренето в раните ù, както и спазмите, които стискаха корема ù, но сместа хвърли сетивата ù в пълно безредие. Стори ù се, че се носи над леглото, на което лежеше, а същевременно крайниците ù тежаха като олово.

Ърни пристигна скоро след изгрев слънце. Щом я видя се разплака, коленичи до леглото ù и я притисна в прегръдките си.

– Помислих, че съм те загубил – изхлипа той.

Лийша се пресегна немощно и прокара пръсти през оредяващата му коса.

– Ти не си виновен – прошепна тя.

– Отдавна-отдавна трябваше да се изправя срещу нея – призна той.

– Доста меко казано – изсумтя Бруна, докато плетеше. – Никой мъж не бива да дава на съпругата си да го тъпче така.

Ърни кимна, без да има какво да ù отвърне. Лицето му се сви, а зад очилата му се появиха още сълзи.

По вратата се затропа. Бруна погледна Ърни, който отиде да отвори.

– Тя тук ли е – чу Лийша гласа на майка си и спазмите ù се удвоиха. Почувства се прекалено слаба за да се бори. Нямаше сила дори да се изправи на крака.

Секунда по-късно в стаята нахлу Илона, следвана по петите от Гаред и Стийв, като от две хрътки.

– Ето къде си било, безполезно момиченце! – извика Илона. – Знаеш ли как ме изплаши, като избяга в нощта? Хванали сме половината село да те търси! Заслужаваш така да те набия, че душа да береш на пода!

– Никой няма да бие никого, Илона – каза Ърни. – Ако има някой виновен, то това си ти.

– Млъквай, Ърни – каза Илона. – Ти си виновен, че тя е толкова своенравна, ти и твоето глезене.

– Няма да млъкна – каза Ърни и се изправи срещу жена си.

– Ше млъкнеш, ако си знаеш интереса – предупреди го Стийв и сви юмрук.

Ърни го погледна и преглътна с усилие.

– Не се страхувам от теб – каза той, но думите му излязоха пискливо.

Гаред се изкикоти.

Стийв сграбчи Ърни за яката на ризата му и го вдигна от земята с една ръка, като издърпа назад месестия си юмрук.

– Престани да се държиш като идиот – кресна му Илона, – а ти – обърна се тя към Лийша – веднага се прибираш с нас у дома.

– Никъде няма да ходи – каза Бруна, сложи настрана плетивото си и се подпря на тояжката си за да се изправи: – Единствените, които се прибират, сте вие тримата.

– Затваряй си устата, стара вещице – каза Илона. – Няма да ти позволя да съсипеш живота на дъщеря ми, както съсипа моя.

Бруна се изсмя.

– Аз ли ти го изсипах тоя чай от пом в гърлото или те накарах да вириш краката за цялото село? – попита тя. – Твоето нещастие си е изцяло по твоя вина. Сега ми се махай от колибата.

Илона тръгна към нея.

– Или какво? – предизвика я тя.

Бруна се ухили беззъбо и стовари тоягата си върху крака на Илона, с което предизвика писъка на по-младата жена. Допълни удара си с един в стомаха, Илона се преви на две и с това избликът ù приключи.

– Бързо, сега! – извика Стийв.

Захвърли горкия Ърни настрана и заедно с Гаред се втурна към старицата.

Бруна изглеждаше не по-съсредоточена, отколкото беше при нападението дървесния демон. Бръкна в шала си и извади шепа прах, който духна в лицата на двамата мъже.

Гаред и Стийв паднаха на пода, впиха ръце в лицата си и се разкрещяха.

– Там, откъде го взех това, Илона, има и още – каза Бруна. – По-скоро ще ви видя всичките ослепели, отколкото да оставя някой да ми нарежда в собствения ми дом.

Илона запълзя към вратата на четири крака, докато предпазваше с ръка лицето си. Бруна се изсмя и помогна на Илона да излезе с един здрав ритник по задника.

– Марш навън и двамата! – викна тя на Гаред и Стийв. – Вън, преди да ви подпаля!

Двамата тръгнаха пипнешком, стенейки от болка, удавили червените си лица в сълзи. Бруна ги насочвеше с ударите на тоягата си към вратата, както би направила с псе, което се е изпикало на пода.

– Ако не ви е страх, пак заповядайте! – разхили се бурно Бруна, докато тримата бягаха от двора ù.

***

Чу се ново тропане по вратата по-късно същия ден. Лийша вече беше станала и шеташе напред-назад, но още беше отпаднала.

– Сега какво? – изрева Бруна. – Не съм имала толкова много посетители откакто ми увиснаха циците!

Закрачи тежко към вратата, отвори я и видя Смит да стои отпред и нервно да кърши ръце. Очите на Бруна се присвиха, щом го видя.

– Аз напуснах – каза тя. – Намери Дарси.

И бутна вратата да я затвори.

– Почакай, моля те – примоли се Смит и посегна да задържи вратата. Бруна се намръщи и той дръпна ръката си, сякаш е била попарена.

– Чакам – каза Бруна изпитателно.

– Става дума за Анди – каза Смит. Имаше предвид един от мъжете, пострадали при атаката на демоните. – Раната в стомаха му започна да гние, та Дарси го разряза и сега кръвта му тече и от двете страни.

Бруна се изплю на ботушите на Смит.

– Казах ти, че така ще стане – каза тя.

– Знам – отвърна Смит. – Ти беше права. Трябваше да те послушам. Моля те, върни се. Ще направя каквото поискаш.

Бруна изсумтя.

– Няма да карам Анди да плаща за твоята глупост – каза тя. – Но ще запомня обещанието ти и ни за миг не си въобразявай, че ще ти се размине!

– Каквото поискаш – зарече се отново Смит.

– Ърни! – изрева Бруна. – Донеси ми платното с билките! Смит ще може да го носи. Ти помогни на дъщеря си да дойде. Отиваме в селото.

Лийша се опираше на ръката на баща си, докато вървяха. Беше я страх, че ще ги забави, но дори в сегашното си отпаднало състояние не изоставаше от тътрещите се нозе на Бруна.

– Би трябвало да те накарам да ме носиш на гръб – измърмори Бруна към Смит по пътя. – Старите ми крака не са толкова бързи, колкото бяха някога.

– Ще те нося, ако поискаш – каза Смит.

– Не ставай идиот – отвърна Бруна.

Половината село се беше събрало пред Свещния дом. Настъпи всеобщо облекчение, когато Бруна се появи, и шепот при вида на Лийша със скъсаната ù рокля и рани.

Старухата не обърна внимание на никого, проправи си път между хората и влезе направо вътре. Лийша видя Гаред и Стийв да лежат на болнични легла с влажни кърпи на очите си и преглътна доволната си усмивка. Бруна ù беше обяснила, че дозата пипер и вонливка, която им хвърли, няма да им нанесе трайна вреда, но се надяваше, че Дарси не разбира достатъчно, за да им го каже. Илона я изгледа свирепо от мястото си до тях.

Бруна отиде право при леглото на Анди. Той беше плувнал в пот и смърдеше. Кожата му беше пожълтяла, а препаската около слабините му беше изцапана с кръв, урина и изпражнения. Бруна погледна към него и се изплю. Дарси стоеше наблизо. Личеше си, че беше плакала.

– Лийша, развий билките – нареди Бруна. – Имаме работа за вършене.

Дарси изтича и се пресегне да вземе платното от Лийша.

– Аз мога да го направя – каза тя. – Ти самата изглеждаш на ръба на припадъка.

Лийша издърпа платното и поклати глава.

– Това е моето място – каза тя, развърза платното и го разгъна, за да открие многото джобове, пълни с билки.

– Сега Лийша е моят чирак! – извика Бруна, така че всички да я чуят. Погледна Илона право в очите и продължи. – Обетът им с Гаред е разтрогнат и сега тя ще ми служи седем години и един ден! Всеки, който има да каже нещо против това или самата нея, ще има възможността сам да си лекува болните.

Илона отвори уста, но Ърни я посочи с пръст.

– Мълчи! – изрева той.

Илона се ококори, закашля се и преглътна думите си. Ърни кимна и отиде при Смит. Двамата мъже отидоха в ъгъла и започнаха да си приказват нещо тихо.

Лийша изгуби представа за времето, докато работеше заедно с Бруна. Дарси без да иска бе срязала червото на Анди, докато се опитвала да изреже демонската гнилоч, и така го бе отровила със собствените му нечистотии. Бруна не спираше да ругае, докато се трудеше да поправи стореното, пращаше Лийша да чисти инструменти, да ù носи билки и да забърква отвари. Учеше я в движение, като ù обясняваше грешките на Дарси и какво е необходимо, за да се поправят, а Лийша слушаше внимателно.

Накрая, когато вече бяха сторили всичко по силите си, те зашиха раната и я бинтоваха в чиста превръзка. Анди потъна в упоен сън, но изглеждаше сякаш диша по-леко, а кожата му бе по-близко до естествения си цвят.

– Ще се оправи ли? – попита Смит, докато Лийша помагаше на Бруна да се изправи.

– Не и благодарение на теб или Дарси – сопна се Бруна. – Но ако лежи точно там, където е, и прави точно това, което му се каже, ще прескочи трапа.

На тръгване Бруна се отби покрай леглата на Стийв и Гаред.

– Свалете тези глупави превръзки от очите си и спрете да хленчите – сряза ги тя.

Гаред пръв изпълни нареждането и замижа на светлината.

– Аз виждам! – извика той.

– Разбира се, че виждаш, тъпа дървена главо – каза Бруна. – Селото се нуждае от някого, който да пренася тежки неща от едно място на друго, а кьорав няма да ставаш за тази работа. – Тя размаха тоягата си към него: – Но изпречиш ли ми се пак, слепотата ще се окаже най-малката ти грижа!

Гаред пребледня и кимна.

– Добре – каза Бруна. – А сега, кажи си правичката. Отне ли цветето на Лийша?

Гаред се огледа изплашен. Накрая погледът му се заби в земята.

– Не – каза той. – Това беше лъжа.

– По-силно, момче – сопна се Бруна. – Аз съм стара жена и ушите ми не чуват така, както преди.

По-силно, така че всички да чуят, тя попита: – Отне ли цветето на Лийша?

– Не! – извика Гаред, а лицето му почервеня повече, отколкото след лютящия прах.

Шепотът плъзна като огън из тълпата при тези думи.

Стийв вече си беше махнал превръзката и плесна сина си здраво по тила.

– Като се приберем, ще ти дам да видиш ядрони посред бял ден – изръмжа той.

– Не и в моя дом – каза Ърни. Илона го погледна ядно, но Ърни не ù обърна внимание и посочи с палец към Смит: – За вас двамата има стая в странноприемницата – каза той.

– Чиято цена ще си отработите – допълни Смит, – а до месец да сте се изнесли, дори за това време да сте издигнали само един навес.

– Абсурд! – каза Илона. – Не могат да работят за стаята си и да си построят къща за месец!

– Мисля, че ти си имаш свои грижи – каза Смит.

– Какво искаш да кажеш? – попита Илона.

– Иска да каже, че ще трябва да вземеш решение – отвърна Ърни. – Или ще се научиш да спазваш брачния си обет, или ще накарам пастира да го разтрогне и тогава ще можеш да се пренесеш при Гаред и Стийв под навеса им.

– Ти се шегуваш – каза Илона.

– Никога не съм бил по-сериозен – отвърна Ърни.

– Да върви по ядроните – каза Стийв. – Идвай с мен.

Илона го погледна косо.

– Да живея под навес? – попита тя. – Едва ли.

– Тогава най-добре да се отправяш към къщи – каза Ърни. – Ще ти трябва много време да се научиш кое къде е в кухнята.

Илона се навъси и Лийша знаеше, че борбата на баща ù едва сега започва, но майка ù напусна, както ù наредиха, а това беше много красноречиво относно шансовете му.

Ърни целуна дъщеря си. – Гордея се с теб – каза той. – И се надявам, че някой ден и аз ще те накарам да се гордееш с мен.

– О, тате – каза Лийша и го прегърна, – ти вече го направи.

– Значи ще се прибереш у дома? – попита той с надежда.

Лийша се обърна към Бруна, после към него и поклати глава.

Ърни кимна и отново я прегърна.

– Разбирам.

Седма глава Роджър

318 СЗ

Роджър следваше майка си и докато тя метеше странноприемницата, той размахваше малката си метла от ляво на дясно, имитирайки широкия ù замах. Тя погледна надолу към него и му се усмихна, разроши яркочервената му коса и той засия насреща ù. Беше на три години.

– Измети зад пещта, Роджър – каза тя и той побърза да изпълни заръката, като заблъска снопчето си от клонки в процепа между пещта и стената, и наоколо се разхвърчаха дървени стърготини и късчета кора. Майка му замете последиците в спретната купчинка.

Вратата се отвори рязко и бащата на Роджър влезе с купчина дърва в ръцете. Ръсеше парченца кора и кал, докато прекосяваше стаята.

– Джесъм! – извика жената. – Току-що изметох тук!

– Аз помагам мета! – заяви на висок глас Роджър.

– Точно така – съгласи се майка му, – а баща ти изпоцапа.

– Искаш да ни свършат дървата посред нощ, докато херцогът и антуражът му са горе? – попита Джесъм.

– Негово Височество ще дойде при нас чак след седмица – отвърна тя.

– Най-добре да си свършим работата сега, докато е спокойно в странноприемницата, Кали – каза Джесъм. – Кой знае колко придворни ще си доведе херцогът, които ще ни разиграват за щяло и нещяло, сякаш Речен мост е самия Анжие.

– Ако искаш да свършиш нещо полезно – каза Кали, – да знаеш, че защитите навън са се поолющили.

Джесъм кимна.

– Видях – рече той. – Дървото се е изметнало при последното застудяване.

– Майстор Пайтър щеше да ги подновява преди седмица – каза Кали.

– Вчера говорих с него – отвърна Джесъм. – Пратил е всички да работят на моста, но каза, че докато дойде херцогът, ще са готови.

– Аз за херцога не се притеснявам – каза Кали. – На Пайтър може едничката му грижа да е да впечатли Райнбек, та да получи някоя височайша поръчка, но аз лично се безспокоя за по-простички неща, като например дали семейството ми няма да посреща ядрони през нощта.

– Добре, добре – каза Джесъм, вдигнал ръце. – Отново ще поговоря с него.

– Човек би помисли, че Пайтър не е толкова заблуден – продължи Кали. – Райнбек дори не е нашият херцог.

– Той е единственият наоколо, който е достатъчно близо да ни прати помощ, ако ни се наложи – каза Джесъм. – Юкор пет пари не дава за Речен мост, гледа само вестоносците да преминават спокойно и данъците да идват на време.

– Ехо, събуди се! – каза Кали. – Ако Райнбек идва, то е защото също души за данъци. Ще започнем да плащаме и на двамата още преди Роджър да види ново лято.

– А ти какво предлагаш да направим? – попита Джесъм. – Да разгневим херцога, който ни е на ден път оттук, в името на онзи, до когото бием две седмици път на север?

– Не съм казала, че трябва да му се изплюем в лицето – каза Кали. – Просто не виждам защо е по-важно да го впечатлим, отколкото да поправим защитите на собствените си домове.

– Казах, че ще отида – каза Джесъм.

– Ами отивай де – отвърна Кали. – Вече мина обяд. И вземи Роджър със себе си. Може пък това да ти припомни кои са важните неща в живота.

Джесъм преглътна киселата си физиономия и клекна пред сина си.

– Искаш ли да идем да видим моста, Роджър? – попита той.

– На риба? – попита Роджър.

Обичаше да лови риба с баща си от моста.

Джесъм се разсмя и вдигна сина си на ръце.

– Не днес – каза той. – Майка ти иска да си поговорим с Пайтър.

Сложи го да седне на раменето му.

– Сега се дръж здраво – предупреди го той, Роджър се хвана за главата му и Джесъм се наведе, за да мине през вратата. Бузите му дращеха от наболата брада.

Мостът не беше далеч. Речен мост беше малък дори за селце. Шепа къщи и магазинчета, казармите на военните, които събираха таксите, и странноприемницата на родителите му. Роджър помаха на стражите, докато минаваха край кабината на бариерата.

Мостът свързваше двата бряга на Разделящата река там, където тя беше най-тясна. Построен от отдавна отминали поколения, мостът имаше две арки, които изписваха двадесетметрова дъга над водата, и беше достатъчно широк, за да премине по него голяма каруца с по един конник от двете ù страни. Екип мливарийски инженери ежедневно поддържаха въжетата и подпорите. Пътят на вестоносците, или единственият път, се простираше докъдето погледът стигаше и в двете посоки.

Майстор Пайтър стоеше на отсрещния край на моста и крещеше наставления, надвесен над парапета. Роджър проследи погледа му и видя как чираците му, вързани на ремъци, подновяваха защитите в долната част на конструкцията.

– Пайтър! – извика Джесъм, когато стигнаха до средата на моста.

– Здрасти, Джесъм – провикна се защитникът. Джесъм свали Роджър на земята и се ръкува с Пайтър.

– Мостът изглежда добре – отбеляза Джесъм.

Пайтър беше заменил повечето от по-простите нарисувани защити със сложни калиграфски фигури – вдълбани, лакирани и полирани.

Пайтър се усмихна.

– Херцогът ще напълни гащите като види защитите – заяви той.

Джесъм се засмя.

– Кали в момента лъска странноприемницата – каза той.

– Зарадваш ли херцога, бъдещето ти е уредено – каза Пайтър. – Една блага дума в правилните уши и ще си продаваме занаята в Анжие, а не в това затънтено място.

– Това „затънтено място” е моят дом – каза Джесъм намръщен. – Дядо ми е роден в Речен мост и ако зависи от мен, и внуците ми ще бъдат.

Пайтър кимна.

– Нищо лично – каза той. – Просто Анжие ми липсва.

– Ами, върни се – предложи Джесъм. – Пътят е отворен, пък и една нощ навън едва ли ще е голямо изпитание за защитник като теб. За това не ти е нужен херцога.

Пайтър поклати глава.

– Анжие гъмжи от защитници – каза той. – Там ще бъда само капка в морето. Но ако успея да спечеля благоразположението на херцога, това ще ми даде възможности отвъд прага на вратата ми.

– Е, аз пък днес съм притеснен за моята врата – каза Джесъм. – Защитите се лющят, а Кали се тревожи, че и една нощ повече няма да издържат. Можеш ли да дойдеш да ги погледнеш?

Пайтър издиша бурно.

– Вчера ти казах... – започна той, но Джесъм го прекъсна.

– Знам какво ми каза, Пайтър, но пък аз ти казвам, че не е достатъчно – каза той. – Няма да позволя момчето ми да спи зад слаби защити, само за да направиш тези на моста малко по-артистични. Не можеш ли да дойдеш да ги постегнеш за през нощта?

Пайтър се изплю.

– И сам можеш да го направиш, Джесъм. Просто проследи линиите. Ще ти дам боя.

– И Роджър рисува по-добри защити от мен, а това не е всичко – каза Джесъм. – Ще оплескам работата и Кали ще ме убие, ако ядроните не го направят.

Пайтър се намръщи. Тъкмо щеше да отговори, когато се чу вик в далечината по пътя.

– Здрасти, Речен мост!

– Джерал! – извика Джесъм.

Роджър погледна нагоре с внезапен интерес и разпозна грамадната фигура на вестоносеца. Устата му се напълни със слюнка на момента. Джерал винаги му носеше по някое лакомство.

До него се возеше още един мъж, непознат, но пъстрият му жонгльорски костюм успокои момчето. То си спомни как предишният жонгльор пееше, танцуваше и ходеше на ръце, и заподскача въодушевено. Роджър обичаше жонгльорите повече от всичко друго на света.

– Виж го ти, малкия Роджър, пораснал с още една педя! – извика Джерал, спря коня си и скочи, за да вземе Роджър на ръце. Беше висок и як като буре за дъждовна вода, с кръгло лице и прошарена брада. Едно време Роджър се страхуваше от него заради металната му ризница и белега от демон, който придаваше гневлив израз на долната му устна, но вече не. Разсмя се, когато Джерал го погъделичка.

– Кой джоб? – попита Джерал, вдигнал с изпънати ръце момчето. Роджър веднага посочи. Джерал винаги слагаше лакомството на едно и също място.

Грамадният вестоносец се разсмя и извади райзънски карамелен бонбон, увит в царевично листо. Роджър изпищя и се тръшна на тревата, за да го разопакова.

– Какво те води в Речен мост по това време? – попита Джесъм вестоносеца.

Жонгльорът пристъпи напред и с претенциозен жест отметна пелерината си. Беше висок, с дълга коса, изсветляла от слънцето до златисто, и кафява брада. Челюстта му беше напълно квадратна, а кожата – почерняла. Върху шарения си костюм носеше елегантно наметало, на което бе нарисувана китка от зелени листа върху кафяво поле.

– Арик Сладкогласни – представи се той. – Майстор жонгльор и пратеник на Негово Височество, Херцог Райнбек Трети, пазител на горската крепост, носител на дървената корона и Господар на цял Анжие. Тук съм за да проверя селото преди идването на Негово Височество другата седмица.

– Пратеникът на херцога е жонгльор? – Пайтър попита Джерал и веждата му подскочи.

– Никой не е по-подходящ за селата – отвърна Джерал и му смигна. – Хората по-трудно ще удушат човека, който им съобщава, че данъците се вдигат, ако жонглира на децата им.

Арик му се намръщи, но Джерал само се изсмя в отговор.

– Бъди така добър да доведеш ханджията, да дойде да ни прибере конете – каза Арик на Джесъм.

– Аз съм ханджията – отвърна бащата на Роджър и му подаде ръка. – Странноприемница Джесъм. Това там е синът ми Роджър.

Той кимна към Роджър.

Арик пренебрегна ръката и момчето, извади сребърна луна сякаш от нищото и я врътна с палец към него. Джесъм улови монетата и я погледна любопитно.

– Конете – каза остро Арик.

Джесъм се намръщи, но сложи монетата в джоба си и тръгна към животните. Джерал хвана юздите на своя кон и махна на ханджията с ръка да не се притеснява.

– Защитите ми все още се нуждаят от оправяне, Пайтър – каза Джесъм. – Само ще съжаляваш, ако ме накараш да пратя Кали да ти се накрещи за това.

– Изглежда мостът се нуждае от още доста работа, преди Негово Височество да пристигне – отбеляза Арик.

Пайтър се поизпъчи при тези думи и хвърли кисел поглед на Джесъм.

– Бихте ли желали да спите зад олющени защити тази нощ, майсторе жонгльор? – попита Джесъм. Почернялата кожа на Арик избеля при това.

– Аз ще ти ги прегледам, ако искаш – каза Джерал. – Ще ги постегна, ако не са прекалено зле, а ако са, лично ще доведа Пайтър.

Удари тежко с копието си в земята и изгледа изпод вежди защитника. Пайтър се ококори и закима в съгласие.

Джерал вдигна Роджър и го сложи върху грамадния си боен кон.

– Дръж се здраво, момче – каза той – сега ще те повозим!

Роджър се разсмя и се хвана за гривата на коня, докато Джерал и баща му поведоха конете към странноприемницата. Арик крачеше пред тях като човек, следван от слуги.

Кали чакаше на вратата.

– Джерал! – извика тя. – Каква приятна изненада!

– И кой е това? – попита Арик, а ръцете му зашариха бързичко, за да загладят косата и дрехите му.

– Това е Кали – каза Джесъм и когато блясъкът от очите на Арик не изчезна, допълни, – жена ми.

Арик изглеждаше сякаш не го чу, закрачи към нея и отметна назад многоцветното си наметало, за да се поклони.

– Приятно ми е, мадам – каза той и целуна ръката ù. – Аз съм Арик Сладкогласни, майстор жонгльор и пратеник на Негово Височество, Херцог Райнбек Трети, пазител на горската крепост, носител на дървената корона и Господар на цял Анжие. Негово Височество ще остане доволен да види такава красота, когато посети прекрасния ви хан.

Кали покри уста, а бледите ù бузи поруменяха в тон с червената ù косата. Отвърна му с неумел реверанс.

– Вие с Джерал сигурно сте изморени – каза тя. – Влезте и ще ви сипя малко гореща супа, докато приготвя вечерята.

– С най-голямо удоволствие, добра жено – каза Арик и отново се поклони.

– Джерал обеща да погледне защитите ни преди да се стъмни, Кал – каза Джесъм.

– Какво? – попита Кали, като отскубна погледа си от красивата усмивка на Арик. – Ами, хубаво, вие двамата вържете конете и се погрижете за това, докато аз покажа стаята на майстор Арик и започна вечерята – каза тя.

– Великолепна идея – отвърна Арик и ù подаде ръка, за да влязат заедно вътре.

– Ти дръж под око Арик, когато е около жена ти – промърмори Джерал. – Наричат го Сладкогласни, защото от неговия глас на всички жени им става сладко между краката, а досега не съм чувал да се е спрял пред брачен обет.

Джесъм се навъси.

– Роджър – каза той и го свали от коня, – я изтичай вътре и стой при мама.

Роджър кимна и се втурна нататък.

– Предишният жонгльор гълташе огън – каза Роджър. – Ти можеш ли гълташ огън?

– Това го мога – каза Арик, – а също и да го изплюя обратно като огнен демон.

Роджър запляска с ръце, а Арик се обърна да наблюдава Кали, която се наведе зад бара, за да му напълни халба с пиво. Беше си разпуснала косата.

Роджър отново подръпна наметалото му. Жонгльорът се опита да го свие далеч от ръцете му, но тогава Роджър задърпа панталона му.

– Какво има? – попита Арик и извърна към него гневен поглед.

– А пееш ли? – попита Роджър. – Аз обичам пеенето.

– Може и да ти попея по-късно – каза Арик и отново се обърна.

– О, изпей му една малка песничка – примоли се Кали и сложи разпенената халба пред него на тезгяха. – Ще го зарадва толкова много!

Тя се усмихна, но очите на Арик вече се бяха спуснали върху горното копче на роклята ù, което тайнствено се беше откопчало, докато тя му наливаше пиво.

– Разбира се – каза Арик с широка усмивка. – Само глътка от вашето прекрасно пиво, за да отмия прахта от гърлото си.

Пресуши халбата с едно гаврътване, без да снема поглед от деколтето ù и посегна към голямата шарена торба на пода. Докато вадеше лютнята си, Кали му напълни втора чаша.

Пищният контратенор на Арик изпълни стаята, лееше се ясен и красив, докато жонгльорът нежно подърпаше струните на лютнята. Изпя песен за някаква селска мома, която пропиляла възможността си да се люби с един мъж преди той да замине за Свободните градове, и после прекарала вечност в съжаления. Кали и Роджър го зяпаха с изумление, хипнотизирани от звука. В края на песента бурно заръкопляскаха.

– Още! – извика Роджър.

– Не сега, момчето ми – каза Арик и разроши косата му. – Може би след вечеря. Ето – каза той и посегна към шарената си торба, – защо не пробваш сам да си свириш музика?

Извади ксилофон – няколко тънки летвички полирано палисандрово дърво с различна големина, наместени в лакирана дървена рамка. За него бе завързана палката му – петнадесетсантиметрова пръчица, която завършваше с шлифовано дървено топче.

– Вземи това и иди да си поиграеш, докато аз си поприказвам с прекрасната ти майка – каза той.

Роджър нададе възторжен писък, грабна играчката и изтича нататък, за да седне с нея на дървения под. Заудря летвичките в различна последователност и се радваше на ясните им звуци.

Кали се засмя като го видя.

– Един ден ще стане жонгльор – каза тя.

– Май няма голяма клиентела? – попита Арик и посочи с широк жест масите в общото помещение.

– О, на обяд беше претъпкано – каза Кали, – но по това време на годината нямаме много клиенти освен вестоносците, които идват от време на време.

– Сигурно е самотно занимание да се грижиш за празен хан – каза Арик.

– Понякога – отвърна Кали, – но си имам Роджър да ме занимава. Той ми е достатъчно голяма грижа, дори когато тук е тихо, а става същинска напаст, когато дойде сезонът на керваните. Кочияшите се напиват и пеят до малките часове, и го държат буден с врявата си.

– Предполагам, че и на теб ти е трудно да спиш на такъв шум – каза Арик.

– Трудно ми е – призна Кали. – Но Джесъм може да проспи всичко.

– Така ли? – попита Арик и сложи ръка върху нейната. Очите ù се разшириха и дъхът ù спря, но тя не се отдръпна.

Входната врата се отвори с трясък.

– Защитите са поправени! – извика Джесъм.

Кали ахна и отскубна ръката си от Арик толкова бързо, че разля пивото му на бара. Бързо взе парцал и почна да го попива.

– Само поправка, а? – попита тя със съмнение, забила поглед в тезгяха, за да скрие руменината по бузите си.

– Ни най-малко – каза Джералд. – Честно казано, имате късмет, че са издържали толкова дълго. Пооправих тези, дето бяха в най-окаяно състояние, но ще си поговоря с Пайтър сутринта. Ще го накарам да смени всяка защита в този хан преди залез слънце, пък ако трябва, ще работи под насоченото ми копие.

– Благодаря ти, Джерал – каза Кали и хвърли на Джесъм унищожителен поглед.

– Все още чистя торта от обора – каза Джесъм, – та затова вързах конете на двора в преносимия кръг на Джерал.

– Така е добре – каза Кали. – Измийте се, всичките. Вечерята скоро ще бъде готова.

– Възхитително – заяви Арик, докато пиеше несметни количества пиво с вечерята си. Кали беше опекла агнешки бут с подправки и поднесе най-хубавото месо на пратеника на херцога.

– Дали пък нямаш сестра, красива колкото теб? – попита Арик между два големи залъка. – Негово Височество си търси нова жена.

– Мислех, че херцогът вече си има жена – каза Кали и се изчерви, докато му пълнеше халбата.

– Има – изсумтя Джерал. – Четвърта.

Арик изпухтя.

– Страхувам се, че не е по-плодовита от предишните, ако са верни слуховете, които се носят из замъка. Райнбек ще продължи да си търси съпруги, докато някоя не му роди син.

– Може и да си прав за това – призна Джерал.

– Пастирите колко пъти ще му позволят да застане и да се врече пред Създателя „завинаги” – попита Джесъм.

– Колкото му трябват – увери го Арик. – Лорд Джансън държи свещенослужителите в шах.

Джерал се изплю.

– Не е право така, хората на Създателя да се унижават заради този...

Арик вдигна предупредителен пръст.

– Казват, че дори дърветата имат уши за тези, които говорят срещу първия министър.

Джерал се навъси, но си прибра езика зад зъбите.

– Във всеки случай, едва ли ще си намери булка в Речен мост – каза Джесъм. – Няма достатъчно жени дори за нас самите. Трябваше да ида чак до Щурчов скок, за да намеря Кали.

– Мила моя, ти си анжиерка?

– По рождение, да – каза Кали, – но пастирът ме накара на сватбата да се закълна в Мливари. Всички в Речен мост полагат клетва пред Юкор.

– Засега – каза Арик.

– Значи е истина, това което се говори – каза Джесъм. – Райнбек идва да предяви претенциите си за Речен мост.

– Чак пък толкова! – каза Арик. – Негово Височество просто смята, че щом половината от жителите ви са с анжиерски корен, а мостът ви е построен и поддържан с анжиерска дървесина, значи всички ние би трябвало да имаме... – той огледа Кали, докато тя сядаше на стола си – по-близки отношения.

– Съмнявам се, че Юкор ще се разбърза да сподели Речен мост – каза Джесъм. – Разделящата река служи за граница между двете земи от хиляди години. По-скоро ще си хвърли короната, отколкото да отстъпи границата.

Арик сви рамене и отново се усмихна.

– Това е работа на херцозите и министрите – каза той и вдигна халбата си. – Малките хорица като нас не бива да се безпокоят за такива неща.

Слънцето скоро залезе и нощта се изпълни с остри, пращящи писъци, придружени от сияния, които бликваха при задействането на защитите и нахлуваха през кепенците. Роджър мразеше тези пронизителни звуци и крясъците, които ги следваха. Седна на пода и заудря все по-силно и по-силно по музкалната си играчка в опита си да ги заглуши.

– Ядроните са гладни тази нощ – каза замислено баща му.

– Разстройват Роджър – каза Кали и стана от мястото си, за да иде при него.

– Няма страшно – каза Арик и избърса устата си. Отиде до шарената си торба и извади калъф за цигулка. – Сега ще ги отпъдим тези демони.

Сложи лъка на струните и веднага изпълни стаята с музика. Роджър се смееше и пляскаше, страхът му изчезнал. Майка му пляскаше с него и заедно откриха ритъм, който да допълва мелодията на Арик. Дори Джерал и Джесъм запляскаха в такт.

– Хайде да танцуваме, Роджър! – засмя се Кали, хвана ръката му и го вдигна на крака.

Роджър се опита да следва стъпките ù, но се препъна. Тя го грабна в прегръдките си, разцелува го и го завъртя из стаята. Роджър се заля от смях.

Изведнъж се чу силен трясък. Лъкът на Арик се изплъзна от струните, когато всички се обърнаха и видяха тежката дървена врата да се тресе в рамката си. Прахоляк, изкран от ударите, се понесе лениво към пода.

Джерал пръв реагира. Големият човек тръгна с изненадваща бързина към копието и щита си, които беше оставил до вратата. В един сякаш безкраен момент всички останали замръзнаха втренчени в него, без да разбират какво се случва. Още един трясък и дебели черни нокти пробиха дървото. Кали изпищя.

Джесъм се втурна към огнището и грабна един тежък железен ръжен.

– Вземи Роджър и отивайте в скривалището в кухнята! – извика той, а думите му бяха прекъснати от рев иззад вратата.

Джерал вече държеше копието си и хвърли щита на Арик.

– Измъкни Кали и момчето! – изкрещя той, когато вратата се пръсна на трески и в стаята нахлу двуметров каменен демон. Джерал и Джесъм се обърнаха, за да го посрещнат. Съществото отметна назад глава и нададе вой, а малки, пъргави огнени демони се стрелнаха в къщата покрай него, заобикаляйки едрите му крака.

Арик пое щита, но когато Кали притича с Роджър на ръце за да се скрие при него, той я блъсна настрана, грабна шарената си торба и се втурна към кухнята.

– Кали! – извика Джесъм, като я видя да пада на пода. Тялото ù се изви така, че да предпази детето от удара.

– Да вървиш по ядроните, Арик! – прокле Джерал жонгльора. – Всичките ти мечти да станат на пепел!

Каменният демон го удари с опакото на ръката си и го запрати в отсрещния край на стаята.

Огнен демон се хвърли към Кали, докато тя се опитваше да се изправи на крака, но Джесъм го удари силно с ръжена и го повали настрана. Демонът се изтъркаля на пода и закашля огън, при което го подпали.

– Бягайте! – извика Джесъм, когато Кали се вдигна отново на крака. Докато майка му го изнасяше вън от стаята, Роджър видя над рамото ù как демонът плюе огън по баща му. Дрехите на Джесъм лумнаха и той изкрещя.

Майка му го притискаше силно до гърдите си и тичаше запъхтяна през антрето. Зад нея в общото помещение Джерал ревеше от болка.

Добраха се до кухнята точно когато Арик вдигна капака на пода и се спусна по стълбичките. Ръката му се пресегна нагоре и заопипва наоколо за тежката метална халка, с която да затвори защитеното мазе.

– Майстор Арик! – извика Кали. – Изчакай ни!

– Демон – изпищя Роджър срещу един огнен огнен, който влизаше на подскоци в стаята, но предупредителният му сигнал дойде твърде късно. Изчадието с един удар изкара въздуха от Кали, която продължаваше да държи здраво сина си дори когато дългите нокти се забиха в плътта ù. Тя изкрещя, когато ядронът се покатери на гърба ù и зъбите му като бръсначи се затвориха върху рамото ù, разпаряйки дясната ръка на Роджър. Той изрева.

– Роджър! – извика майка му, опита се със залитане да се добере до коритото и се срина на колене. Пищеше от болка, но се пресегна назад и хвана единия от рогата на демона.

– Няма... да... ти... дам... сина ми! – извика тя и се хвърли напред, дърпайки ядрона за рога му с всичка сила. В един момент го отскубна от рамото си и заедно с ивици от собствената ù плът го запрати в коритото.

Глинените съдове, които бяха накиснати за миене там, се пръснаха при удара, а огненият демон започна да се мята и гърчи. Водата кипна изведнъж и въздухът се изпълни с пара. Кали пищеше от парещата болка в ръцете си, но продължи да натиска съществото под водата, докато мятането му спря.

– Мамо! – проплака Роджър и тя видя още две изчадия от неговия вид да влизат на подскоци в стаята. Грабна Роджър, затича се към шахтата и издърпа тежката врата с една ръка. Ококорените очи на Арик се извъртяха нагоре към нея. Кали падна, когато един от огнените демони сграбчи крака ù и отхапа парче от бедрото ù.

– Вземи го! Моля те! – примоли се тя и натика момчето в ръцете на Арик.

– Обичам те! – извика тя на Роджър, като хлопна капака на пода и ги остави в мрака.

***

Поради близостта си с Разделящата река, къщите в Речен мост бяха построени върху огромни защитени плочи, които да устоят на наводнение. Двамата чакаха в тъмнината, защитени от ядроните в степента, в която основата на градежа можеше да издържи, но всичко наоколо бе пълно с пушек.

– Ако не пукна от демоните, пушекът ще ме довърши – измърмори Арик.

Тръгна да излиза от шахтата, но Роджър се вкопчи здраво за крака му.

– Пусни ме, момче – каза Арик и го зарита в опит да се освободи от него.

– Не ме оставяй! – извика Роджър през бурни сълзи.

Арик се намръщи. Огледа се наоколо в пушека и се изплю.

– Дръж се здраво, момче – каза той и сложи Роджър на гърба си. Вдигна краищата на наметалото си, за да сложи момчето в импровизирана торба, и ги завърза около кръста си. Взе щита на Джерал, намери пътя си из приземието и се наведе, за да пропълзи навън в нощта.

– Мили Създателю – прошепна той, като видя цялото село Речен мост в пламъци. Демоните танцуваха в нощта и изтегляха пищящите си тела на повърхността, за да пируват.

– Изглежда родителите ти не са били единствените, които Пайтър е отрязъл – каза Арик. – Надявам се, че ще завлекат това копеле в Ядрото.

Приклекнал зад щита, Арик заобиколи странноприемницата под прикритието на пушека и суматохата и стигна до предния двор. Там, защитени от преносимия кръг на Джерал, стояха двата коня; островче сигурност сред ужаса.

Точно когато Арик се втурна към убежището, един огнен демон ги забеляза, но щита на Джерал отблъсна горящата му плюнка с магическо лумване. Вече в кръга, Арик остави Роджър и падна на колене, задъхан. В мига, в който се съвзе, започна отчаяно да тършува из дисагите.

– Трябва да е тук – промърмори той. – Знам, че го оставих... А!

Извади мях за вино, дръпна запушалката му и жадно загълта.

Роджър хленчеше, стиснал кървавата си дясна ръка със здравата.

– А? – попита Арик. – Да не са те ранили, момче?

Приближи се до него за да го прегледа и като видя ръката на момчето, дъхът му секна. Средният пръст и показалецът на Роджър бяха отхапани целите, а останалите му пръсти все още държаха кичур червена коса. Беше на майка му, отрязана при ухапването.

– Не! – извика Роджър, когато Арик се опита да му вземе косата. – Моя си е!

– Няма да ти я открадна, момче – каза Арик. – Просто искам да видя отхапаното.

Сложи кичура в другата ръка на Роджър и момчето я стисна здраво.

Раната не кървеше сериозно, отчасти обгорена от слюнката на огнения демон, но от нея течеше слуз и смърдеше.

– Не съм билкарка – каза Арик, сви рамене и я поля с вино от мяха. Роджър нададе вой, а Арик откъсна парче от хубавото си наметало и му превърза раната.

Роджър ревна с пълно гърло и Арик го загърна в наметалото си.

– Хайде, хайде, мойто момче – каза той, като го прегърна и потупа по гърба. – Ние поне сме живи, за да разказваме. То и това си е нещо, нали?

Роджър продължаваше да плаче и Арик запя приспивна песен. Пееше, докато Речен мост гореше. Пееше, докато демоните танцуваха и пируваха. Гласът му беше като щит около тях и под неговата закрила, Роджър се предаде на умората и заспа.

Осма глава Към свободните градове

319 СЗ

Арлен се облягаше все по-тежко и по-тежко на тоягата си със засилването на треската. Преви се от напън да повърне, но от празния му стомах излезе само жлъчка. Замаян, той се огледа за посоката.

Насреща му се издигаше дим.

В далечината пред него, встрани от пътя, се виждаше постройка. Каменен зид, така обрасъл с увивни растения, че беше почти невидим. Оттам идваше и пушекът. Надеждата за убежище даде сила на омекналите му крайници и той продължи напред с несигурна крачка. Стигна до зида и като се подпираше на него продължи напред в търсене на вход. Камъкът беше надупчен от стихиите и пропукан. Пълзящите растения се провираха през всяко кътче и всеки процеп. Без опората на брашляна древният зид вероятно щеше просто да рухне, точно както Арлен би направил, ако не се подпираше на зида.

Накрая стигна до арка в стената. Две метални порти с поразени от ръждата панти лежаха в бурените пред нея. Времето ги беше прояло до неузнаваемост. Арката откриваше пътя към огромен вътрешен двор, задушен от увивни растения и бурени. Вътре имаше изпочупен фонтан, пълен с мътна дъждовна вода, и ниска сграда, покрита до такава степен с брашлян, че на пръв поглед не се забелязваше.

Арлен се разходи из двора стъписан. Под растенията имаше напукана каменна настилка. Грамадни дървета бяха пробили и преобърнали гигантски плочи, сега покрити с мъх. Арлен забеляза дълбоки следи от нокти в камъка.

Няма защити, осъзна той с изумление. Това място е отпреди Завръщането. Ако това наистина беше така, значи пустее вече повече от триста години.

Вратата на сградата беше изгнила като портата. Малък каменен коридор водеше към просторно помещение. От стените се спускаха заплетени върви, на които отдавна вече не висяха произведения на изкуството, тъй като се бяха разпаднали. От дебелия килим на пода беше останал само един слузест парцал. Древни прорези, продрани в стените и мебелите, все още свидетелстваха за поражението.

– Ехо? – провикна се Арлен. – Има ли някой тук?

Нямаше отговор.

Лицето му гореше, но потреперваше, дори на топлия въздух. Наясно беше, че няма да стигне много по-далеч, но беше видял пушек, а пушекът означавше живот. Тази мисъл му вдъхна сили и когато намери едно изронено стълбище, той запристъпва нагоре към втория етаж.

По-голямата част от горното ниво на сградата беше открита за слънчевата светлина. Покривът беше напукан и хлътнал. Ръждиви метални лостове стърчаха от разпадащия се камък.

– Има ли някой тук? – провикна се Арлен. Претърси етажа, но откри само гнилоч и разруха.

Тъкмо когато започна да губи надежда, видя пушека през един прозорец в края на залата. Затича се към него, но откри само някакъв откършен клон на дърво да се търкаля в задната част на двора. Беше изподраскан и овъглен, малки пламъчета все още просветваха тук-там и от тях се надигаше тежък дим.

Обезсърчен, той усети как лицето му се разкривява, но отказа да заплаче. Почуди се дали просто да не изчака демоните да дойдат с надеждата да му уредят по-бърза смърт, но той се беше заклел да не им дава нищо, а и смъртта на Мария със сигурност не беше бърза. Погледна през прозореца надолу към каменния двор.

Едно падане оттук би убило всеки, замисли се той. Вълна от световъртеж премина през него и изведнъж му се стори, че най-лесното и правилно нещо ще е просто да падне.

Като Чоли? попита глас в главата му.

Примката проблясна в ума му, Арлен се отърси от тези мисли и се завърна в реалността. Задържа се и се дръпна от прозореца.

Не, помисли си той, решението на Чоли не е по-добро от това на татко. Ако умра, това ще е защото нещо ме е убило, не защото съм се предал.

От високия прозорец можеше да вижда далече над зида и нататък по пътя. В далечината напред забеляза движение, което приближаваше към него.

Рейджън.

Арлен отпуши запасите си от сила, каквито не знаеше, че притежава, заподскача надолу по стълбите с близка до обичайната му пъргавост и се затича през глава през двора.

Щом стигна пътя обаче, дъхът му го изостави и той падна в пръстта задъхан, притискайки с ръка шев от едната си страна. Имаше чувството, че в гърдите му са забодени хиляди тресчици.

Погледна нагоре и видя фигурите, все още далече на пътя, но достатъчно близо, за да го видят и те. Чу вик и светът изчезна в чернота.

Слънцето грееше, когато Арлен се събуди, легнал по корем. Пое си въздух и усети превръзките, здраво стегнали тялото му. Гърбът все още го болеше, но вече не пареше, и за пръв път от дни насам той усети лицето си хладно. Подпря се с ръка, за да се изправи, но го прониза остра болка.

– Не бих бързал да правя това – посъветва го Рейджън. – Имаш късмет, че си жив.

– Какво се случи? – попита Арлен и погледна нагоре към мъжа, който седеше наблизо.

– Намерих те припаднал на пътя – каза мъжът. – По раните на гърба ти имаше демонска гнилоч. Трябваше да ги разрежа и да ги източа от отровата, преди да ги зашия.

– Къде е Кийрън? – попита Арлен.

Рейджън се засмя.

– Вътре – каза той. – Кийрън спазва безопасна дистанция през последните два дни. Не можа да издържи на кръвта и се издрайфа, като те намерихме.

– Дни? – попита Арлен. Огледа се наоколо и видя, че отново е в старинния двор. Рейджън беше устроил лагер там, а преносимите му кръгове предпазваха спалните чували и животните.

– Намерихме те по пладне в третиден – каза Рейджън. – Днес е петиден. Бълнуваше през цялото време и се мяташе, докато не изхвърли болестта с потта си.

– Ти излекува моята демонска треска? – попита Арлен шокиран.

– Така ли я наричат в Потока? – попита Рейджън. Сви рамене: – Не по-лошо име от останалите, предполагам, но това не е някаква магическа болест, момче. Просто инфекция. Намерих малко вонливка недалеч от пътя, така че имах с какво да намажа раните. После ще ти сваря малко чай от нея. Ако го пиеш през следващите няколко дни, трябва да се оправиш.

– Вонливка? – попита Арлен.

Рейджън отскубна един бурен, който растеше почти навсякъде.

– Основен елемент от билкарската кесия на всеки вестоносец, макар че прясна е най-добра. Замайва те малко, но поради някаква причина унищожава демонската гнилоч.

Арлен се разплака. Майка му можеше да бъде излекувана от бурен, който редовно плевеше от нивата на Джеф? Това му дойде в повече.

Рейджън изчака мълчаливо, като се поотдалечи, докато сълзите на Арлен изтекат докрай. Сякаш след цяла вечност потокът им намаля и задавените хлипания се успокоиха. Рейджън безмълвно му подаде парче плат и Арлен попи бузите си.

– Арлен – попита вестоносецът накрая, – какво правиш чак тук?

Арлен дълго време го гледаше, докато се опитваше да реши какво точно да каже. Когато най-накрая проговори, историята му се изля като порой. Разказа всичко на вестоносеца, като започна от нощта, в която раниха майка му, и завърши с деня, в който избяга от баща си.

Рейджън мълчеше, докато го слушаше.

– Съжалявам за майка ти, Арлен – каза накрая той. Арлен подсмръкна и кимна.

Кийрън се довлече обратно, когато Арлен заразказва как се бе опитал да намери пътя за Слънчево пасище, но вместо това, без да иска, бе взел разклона за Свободните градове. Изслуша с напрегнато внимание разказа на Арлен за първата му нощ сам, за огромния каменен демон и за стъпканата му защита. Жонгльорът пребледня, когато Арлен описа как е бързал да я поправи, преди демонът да го убие.

– Ти ли си тоя, дето е отсякъл ръката на онзи демон? – попита Рейджън невярващо миг по-късно.

Кийрън изглеждаше готов да повърне отново.

– Този номер не смятам да го опитвам отново – каза Арлен.

– Не, предполагам, че не – засмя се Рейджън. – И все пак, осакатяването на петметров каменен демон е дело, което заслужава поне една-две песни, а, Кийрън?

Той сръчка жонгльора, но това сякаш само преля чашата. Кийрън покри уста и избяга. Рейджън поклати глава и въздъхна.

– Гигантски еднорък каменен демон ни преследва откакто те открихме – обясни той. – Удря по защитите по-силно от всеки друг ядрон, който някога съм виждал.

– Ще се оправи ли? – попита Арлен, докато гледаше как Кийрън се превива.

– Ще му мине – изсумтя Рейджън. – Хайде да те понапълним с малко храна.

Помогна му да се облегне на седлото на коня. Остра болка прониза Арлен при движението и Рейджън го видя как потреперва.

– Подъвчи това – посъветва го той и подаде на момчето чепат корен. – Ще усетиш замайване, но и болката ще утихне.

– Ти да не си билкар? – попита Арлен.

Рейджън се засмя.

– Не съм, но един вестоносец трябва да знае по малко от всеки занаят, ако иска да оцелее.

Той посегна в дисагите си, извади метална тенджера и малко прибори.

– Ще ми се да беше казал на Колийн за вонливката – каза тъжно Арлен.

– Бих – отвърна Рейджън, – ако си бях помислил и за миг, че не знае за нея. – Напълни тенджерата и я сложи на триножника над огнището: – Изумително е какви неща хората са забравили.

Зареди огъня с дърва и в този момент Кийрън се върна – блед, но облекчен.

– Със сигурност ще кажа на Колийн за вонливката, когато те върнем обратно.

– Да ме върнете? – попита Арлен.

– Да се връщаме? – повтори Кийрън.

– Разбира се, че ще се върнем – каза Рейджън. – Баща ти те търси, Арлен.

– Но аз не искам да се връщам – каза Арлен. – Искам да отида в Свободните градове с вас.

– Не можеш просто да избягаш от проблемите си, Арлен – отвърна Рейджън.

– Няма да се върна – заяви Арлен. – Можете да ме влачите дотам, но отново ще избягам в момента, в който ме пуснете.

Известно време Рейджър стоя и го гледа. Накрая извърна поглед към Кийрън.

– Знаеш какво мисля – каза Кийрън. – Нямам никакво желание да удължавам най-малкото с още пет нощи пътуването ни до вкъщи.

Рейджън се намръщи към Арлен.

– Ще пиша на баща ти, щом стигнем Мливари – предупреди го той.

– Загуба на време – каза Арлен. – Той никога не би дошъл за мен.

***

Каменните плочи на двора и високият зид ги скриха добре за през нощта. Широк преносим кръг защитаваше каруцата, а животните бяха прибрани и вързани в друг. Тримата се намираха в по-вътрешната от две концентрично разположени окръжности, а огънят грееше по средата.

Кийрън лежеше сгушен в спалния си чувал, покрил глава с одеялото. Трепереше, въпреки че не беше студено и се свиваше всеки път, когато някой ядрон изпробваше защитите.

– Защо продължават да нападат, след като не могат да преминат? – попита Арлен.

– Търсят пролуки в мрежата – отвърна Рейджън. – Никога няма да видиш ядрон да напада на едно и също място два пъти. – Той чукна с пръст слепоочието си: – Те помнят. Ядроните нямат достатъчно ум да изследват защитите и да преценят къде са слабите им места, затова атакуват преградата и търсят пролука. Рядко преминават, но все пак достатъчно често, за да си заслужава труда.

Въздушен демон се спусна над зида и отскочи от защитите. Кийрън изскимтя под одеялото си от звука му. Рейджън погледна към спалния чувал на жонгльора и поклати глава.

– Сигурно си мисли, че ако не той вижда ядроните, и те няма да го забележат – промърмори той.

– Винаги ли се държи така? – попита Арлен.

– Онзи еднорък демон го изплаши повече от обикновеното – отвърна Рейджън, – но и преди не стоеше зад защитите с високо вдигната глава. – Той сви рамене: – Търсех си спешно жонгльор. Гилдията ми даде Кийрън. Обикновено не работя с толкова зелени.

– Защо въобще взе жонгльор тогава? – попита Арлен.

– О, трябва да си водиш жонгльор, когато посещаваш селата – каза Рейджън. – Готови са да те убият с камъни, ако им се веснеш без такъв.

– Селата ли?

– Малки градчета като Потока на Тибит – обясни Рейджън. – Отдалечени места, до които властта на херцозите почти не достига, и където повечето хора не могат да четат.

– Какво значение има това? – попита Арлен.

– Хората, които не могат да четат, нямат голяма нужда от вестоносци – отвърна Рейджън. – Да, нетърпеливо чакат солта си или там каквото не им достига, но повечето не биха поспрели, за да те видят или да ти разкажат някакви новини. А събирането на новини е основната задача на вестоносеца. Доведи им обаче един жонгльор и те ще зарежат всичко, за да дойдат на представлението. Ти не беше единствената причина да разнеса мълвата за шоуто на Кийрън.

– Някои хора – продължи той, – могат да бъдат едновременно търговци, жонгльори, билкари и вестоносци, но те се срещат толкова често, колкото и дружелюбните ядрони. Повечето вестоносци, които поемат към селзата, трябва да си наемат жонгльор.

– А ти не работиш обикновено със села – припомни си Арлен.

Рейджън му намигна.

– Жонгльорът може и да впечатява селяните, но само ще ти се пречка в двора на херцог. Херцозите и богатите търговци си имат свои жонгльори. Интересуват ги единствено търговията и новините, а и плащат много повече от всичко, което стария Шопар би могъл да си позволи.

***

Рейджън стана преди изгрев на следващата сутрин. Арлен вече беше буден и Рейджън му кимна одобрително.

– Вестносците не могат да си позволят лукса да спят до късно – каза той, докато тракаше колкото може по-силно с приборите за готвене, за да събуди Кийрън. – Важен ни е всеки миг на светло.

Арлен вече се чувстваше достатъчно здрав, за да седне до Кийрън в талигата и тримата поеха към миниатюрните възвишения на хоризонта, които Рейджън наричаше планини. За да мине времето по-бързо, Рейджън разказваше на Арлен истории от пътешествията си, като му сочеше билки покрай пътя и му обясняваше кои се ядат, кои трябва да се избягват, с кои се лекуват рани и кои само влошават положението. Отбеляза кои са най-защитените места за пренощуване и защо са такива, както и го предупреди за хищници.

– Ядроните убиват най-бавните и най-слабите животни – каза Рейджън. – Затова само най-едрите и най-силните, или онези, които се крият най-добре, оцеляват. По пътя ядроните не са единствените, които ще видят плячката в теб.

Кийрън се огледа притеснено наоколо.

– Какво беше това място, където нощувахме през последните няколко дена? – попита Арлен.

Рейджън сви рамене.

– Домът на някой дребен владетел – каза той. – Има стотици такива по земите между това място и Мливари, стари руини, оглозгани от безброй вестоносци.

– Вестоносци? – попита Арлен.

– Разбира се – каза Рейджън. – Някои вестоносци прекарват седмици в издирване на разрушени сгради. Онези, които извадят достатъчно голям късмет, за да се натъкнат на недокоснати руини, могат да се завърнат с всякаква плячка. Злато, скъпоценни камъни, понякога дори древни защити. Но истинското съкровище, което търсят, са онези стари защити, бойните защити, ако въобще някога са съществували.

– Мислиш ли, че са съществували? – попита Арлен.

Рейджън кимна.

– Но няма да тръгна да се отклонявам и да рискувам живота си, за да ги търся.

Няколко часа по-късно Рейджън изостави пътя и ги заведе до малка пещера.

– Винаги е по-добре да се погрижиш за защитата на подслона си, докато още можеш – каза той на Арлен. – Тази пещера е една от малкото споменати в дневника на Грег.

Реджън и Кийрън устроиха бивак, нахраниха и напоиха животните, и пренесоха запасите си в пещерата. Оставиха разтоварената каручка отпред в кръг. Докато работеха, Арлен огледа преносимия кръг.

– Тук има защити, които не познавам – отбеляза той, докато проследяваше рисунките с пръст.

– И аз видях няколко в Потока на Тибит, които бяха нови за мен – призна Рейджън. – Прерисувах ги в дневника си. Може би тази вечер ще можеш да ми кажеш какво правят?

Арлен се усмихна, доволен, че има какво да предложи в замяна на щедростта на Рейджън.

Още по време на яденето, Кийрън започна неспокойно да се върти, като често поглеждаше към помръкващото небе. Рейджън обаче не изглеждаше разтревожен от растящите сенки.

– Най-добре сега да вкараме кобилките в пещерата – отбеляза накрая той и Кийрън веднага тръгна да изпълни заръката. – Стадните животни мразят пещерите – каза Рейджън на Арлен, – затова чакаш колкото можеш и чак накрая ги прибираш. Конят винаги влиза последен.

– Няма ли си име? – попита Арлен.

Рейджън поклати глава.

– Моите коне трябва да си заслужат имената – каза той. – Гилдията ги дресира специално, но много коне все пак се плашат, когато останат вързани през нощта в преносим кръг. Само онези, за които знам, че няма да побегнат или да се паникьосат, получават имена. Тази кобила я купих в Анжие, когато последното ми конче – едно планинско пони – избяга и го изядриха. Ако стигне до Мливари ще ù дам име.

– Ще стигне – каза Арлен, докато галеше врата на бързоногото животно.

След като Кийрън вкара обикновените коне в пещерата, той хвана юздите ù и също я отведе навътре. Докато останалите се установяваха под скалния свод, Арлен изследва входа на пещерата. В камъка бяха издълбани защити.

– Защитите не са довършени – каза той, насочил пръст към тях.

– Разбира се, че не са – отвърна Рейджън. – Не можем да защитим калта, нали така? – Той погледна Арлен с любопитство. – А ти какво би направил, за да завършиш кръга? – попита той.

Арлен се замисли над задачата. Входът на пещерата не беше идеален кръг, а по-скоро приличаше на обърнато ‘U’. Беше по-трудно да се защити, но не прекалено трудно, а и защитите, издълбани в камъка, бяха сред по-разпространените. Взе пръчка и надраска в калта защити, така че линиите им плавно да се свързват с вече нарисуваните. Провери ги три пъти и се отдръпна, вперил поглед в Рейджън за одобрение.

Вестоносецът замлъкна за момент, докато изучаваше разботата на Арлен, и кимна.

– Добра работа – каза той и Арлен засия. – Начертал си вертикалите майсторски. Самият аз не бих могъл да изплета по-здрава мрежа, а ти си сметнал уравненията наум.

– Ъм, благодаря – каза Арлен, въпреки че нямаше представа за какво говори Рейджън.

Рейджън долови паузата на Арлен.

– Ти направи уравненията, нали? – попита той.

– Какво е уравнение? – попита Арлен. – Тази линия – той посочи към най-близката защита – отива при онази фигура там. – После посочи към стената. – Пресича тези линии – той посочи към други защити, – които се кръстосват с онези там – той посочи към още няколко: – И това е всичко.

Рейджън се втрещи.

– Имаш предвид, че си го направил само на око? – попита той.

Арлен сви рамене, когато Рейджън го погледна отново.

– Повечето хора използват права пръчка, за да си проверят линиите – призна той, – но аз никога не си правя труда.

– Как Потока на Тибит не е погълнат от нощта, е пълна мистерия за мен – каза Рейджън.

Извади чувалче от дисагите си, коленичи пред входа на пещерата и изтри защитите на Арлен.

– Защитите в калта са си безразсъдна работа, колкото и добре да са нарисувани – каза той.

Рейджън избра от торбата шепа лакирани дървени плочки със защити. С помощта на права, набраздена с линии пръчка бързо ги разпредели на разстояния и сключи отново мрежата.

Нощта не бе напреднала и с час, когато гигантският еднорък каменен демон се хвърли в сечището. Нададе ужасяващ вой, замете настрана по-малките демони и с тежки стъпки се хвърли към Пещерата, като ревеше застрашително. Кийрън изстена и се оттегли в дъното на пещерата.

– Този ти е запомнил миризмата – предупреди го Рейджън. – Ще те преследва вечно в очакване да свалиш гарда.

Арлен погледна чудовището в един дълъг момент и се замисли за думите на вестоносеца. Демонът изръмжа и удари преградата с все сила, но защитите лумнаха и го блъснаха назад. Кийрън изхлипа, но Арлен се изправи и отиде до входа на пещерата. Пресрещна погледа на ядрона и бавно вдигна ръце, а после изведнъж ги събра в силно плясване, подигравайки демона с двата си крайника.

– Нека си губи времето – каза той, щом демонът изрева в безсилния си гняв. – Няма да ме хване.

Пътуваха почти седмица. Рейджън ги поведе на север, навлязоха в подножието на планината и се за изкачваха все по-нависоко. От време на време Рейджън спираше за да ловува, като поваляше дребен дивеч от огромни разстояния с тънките си копия за мятане.

Най-често нощуваха в убежища, описани в дневника на Грег, въпреки че на два пъти си устроиха лагера и край пътя, на открито. Като всяко животно, кобилата на Рейджън се ужасяваше от дебнещите демони, но не се опитваше да се освободи от букаите си.

– Тя заслужава име – каза Арлен за стотен път, посочил издържливия кон.

– Добре, добре! – съгласи се Рейджън най-накрая и разроши косата на Арлен. – Ето, ти ще я кръстиш.

Арлен се усмихна.

– Нощно око – каза той.

Рейджън погледна коня и кимна.

– Хубаво име – съгласи се той.

Девета глава Крепостта Мливари

319 СЗ

Теренът ставаше все по-каменист, докато малките възвишения на хоризонта се издигаха все по-високо и по-високо. Рейджън не беше преувеличил, когато каза, че стотина Богинови Хълма биха могли да се поберат само в една-единствена планина, а масивът на тази се простираше докъдето погледът на Арлен стигаше. Въздухът застудяваше с изкачването. Силни пориви на вятъра плющяха между възвишенията. Арлен погледна назад и видя целия свят разстлан под него като на карта. Представи си как пътува по тези земи само с копие и вестоносническа чанта.

Когато най-накрая съзряха Крепостта Мливари, Арлен не можа да повярва на очите си. Въпреки историите на Рейджън, той все пак мислеше, че тя ще се окаже нещо като Потока на Тибит, само че по-голямо. Едва не падна от талигата, когато крепостният град израстна пред очите им и надвисна над пътя пред тях.

Крепостта Мливари беше построена в основата на планина и се издигаше над обширна долина. Още една планина, двойник на тази, в която Мливари бе изградена, се извисяваше от отсрещната страна на долината. Стена, висока над десетина метра, ограждаше в кръг града, но много от сградите вътре си бяха пробили път още по-надълбоко в небето. Колкото повече приближаваха града, толкова повече той се разгръщаше, а крепостният зид се разпростираше на километри и в двете посоки.

По стените бяха изрисувани най-големите защити, които Арлен някога бе виждал. Очите му проследиха невидимите линии, които свързваха една защита с друга, за да очераят мрежа, която да направи стената непробиваема от ядрони.

Но въпреки триумфа на постижението, стените разочароваха Арлен. „Свободните” градове въобще не бяха свободни. Стени, които държаха ядроните навън, също така задържаха хората вътре. Поне в Потока на Тибит решетките на затвора бяха невидими.

– Какво пречи на вятърните демоните да прелетят над стената? – попита Арлен.

– По горната ù част са поставени защититни укрепления, които изплитат купол над града – отвърна Рейджън.

Арлен осъзна, че е трябвало сам да се досети без помощта на Рейджън. Имаше още въпроси, но ги запази за себе си, докато схватливият му ум не премисли възможните отговори.

Отдавна обедното слънце беше превалило, когато най-накрая стигнаха града. Рейджън посочи димен стълб по-нагоре в планината, на километри над града.

– Мините на Херцога – каза той. – Сами по себе си те са цяло село, по-голямо от вашия Поток на Тибит. Не се самоиздържат, но така му изнася на херцога. Керваните вървят дотам почти всяка седмица. Нагоре носят храна, а надолу се връщат със сол, метал и въглища.

Една по-ниска стена се отклоняваше от основната част на града и преграждаше голям дял от долината. Арлен успя да забележи защитните укрепления по протежението ù и спретнатите зелени редици, които се подаваха над зида.

– Знаменитият парк и Овощната градина на Херцога – отбеляза Рейджън.

Портата стоеше широко отворена и работници спокойно влизаха и излизаха през нея. Стражите помахаха на тримата пътници да се приближат. Бяха високи като Рейджън и носеха нащърбени шлемове и промазана кожа върху дебели вълнени униформи. И двамата бяха въоръжени с копия, но ги държаха сякаш по-скоро като експонати, отколкото като оръжия.

– Привет, вестоносецо! – извика единият. – Добре дошъл отново!

– Геймс! Уорън! – Рейджън им кимна.

– Херцогът те очакваше още преди няколко дена – каза Геймс. – Разтревожихме се, като не се прибра.

– Помислихте, че демоните са ме хванали, а? – Рейджън се изсмя. – Никакъв шанс! Имаше нападение на ядрони в селцето, през което минах на връщане от Анжие. Останахме малко там, за да помогнем.

– Да не си си довел и бездомно дете от там? – попита Уорън ухилен. – Малък подарък за жената, докато те чака да я направиш майка?

Рейджън се намуси и пазачът се отдръпна назад.

– Не исках да те обидя – каза той бързо.

– Тогава ти предлагам да не говориш неща, които биха обидили някой друг, служителю – отвърна Рейджън строго.

Уорън пребледня и бързо закима.

– Намерих го на пътя всъщност – каза Рейджън, разроши косата на Арлен и се ухили сякаш не е имало напрежение преди малко.

Арлен харесваше тази черта у Рейджън. Лесно се разсмиваше и не се сърдеше, но изискваше уважение и бързо те поставяше на място. Арлен си пожела някой ден да стане като него.

– На пътя ли? – попита Геймс невярващо.

– На пътя, ами! Отдалечен на дни от всяко друго място – извика Рейджън. – Момчето чертае защити по-добре от някои вестоносци, които познавам.

Арлен се изпълни с гордост от комплимента.

– А ти, жонгльоре? – обърна се Уорън към Кийрън. – Как ти дойде първата нощ на чист въздух?

Кийрън се навъси и пазачите се разсмяха.

– Яко, а? – попита Уорън.

– Хабим светлината – каза Рейджън. – Уведомете Майка Джоун, че ще отида в двореца, след като занеса ориза и се отбия у дома за една баня и едно хубаво ядене.

Мъжете му отдадоха чест и ги пуснаха да влязат в града.

Въпреки първото си разочарование, великолепието на Мливари скоро завладя Арлен. Сградите се извисяваха във въздуха и в сравнение с тях всичко, което той някога бе виждал, изглеждаше нищожно. Улиците бяха застлани с обли камъни, вместо с отъпкана пръст. Ядроните не можеха да се издигат през обработения камък, но Арлен не можеше да си представи усилието, нужно за да се издялкат и натъкмят стотици хиляди камъни.

В Потока на Тибит почти всяка постройка беше дървена, с основа от каменна зидария и сламен покрив с плочки за защити. Тук почти всичко беше от дялан камък и дъхаше на старост. Въпреки защитените крепостни стени, всяка сграда беше защитена и самостоятелно, някои с фантастични произведения на изкуството, други със семпли, но ефикасни знаци.

Въздухът в града смърдеше, преизпълнен със зловонието на боклук, торни клади и пот. Арлен се опита да задържи дъха си, но скоро се отказа и реши да диша през устата. Кийрън, за разлика от него, изглеждаше сякаш за пръв път диша свободно.

Рейджън ги поведе към пазар, където Арлен видя повече хора, отколкото бе виждал през целия си живот. Стотици двойници на Стария Шопар го викаха от всички страни: „Купи това!”, „Пробвай онова”, „Специална цена само за теб!” Всичките бяха високи, истински гиганти в сравнение с хората от Потока на Тибит.

Бутаха колички с плодове, каквито Арлен никога не бе виждал, а продавачите на дрехи бяха толкова много, че хората от Мливари сякаш за нищо друго не мислеха. Продаваха се също картини и дърворезби, толкова сложни, че Арлен се зачуди как някой въобще би намерил времето да ги изработи.

Рейджън ги заведе при един търговец в най-отдалечения край на пазара, който беше окачил на шатрата си символа на щит.

– Човекът на херцога – предупреди Рейджън спътниците си преди да спрат с талигата.

– Рейджън! – извика търговецът. – Какво ми носиш днес?

– Ориз от Тресавището – каза Рейджън. – Данъци от Потока за солта на херцога.

– Видял си се с Руско Шопара? – каза търговецът, по-скоро като заключение, отколкото като въпрос. – Този мошеник още ли им дере кожите на местните?

– Познаваш Шопара? – попита Рейджън.

Търговецът се изсмя.

– Свидетелствах пред Съвета на Майките преди десет години, да му отнемат разрешителното за търговия, след като се опита да ни пробута пратка жито, бъкано с плъхове – каза той.

– Скоро след това напусна града и изплува отново на другия край на света. Чух, че същият номер извъртял и в Анжие, поради което впрочем идва в Мливари.

– Добре, че проверихме ориза – промърмори Рейджън.

Попазариха се малко за текущите цени на ориза и солта. Накрая търговецът се предаде и призна, че Рейджън добре е излязъл на глава с Шопара. Даде на вестоносеца звънтяща кесия монети, за да му доплати разликата.

– Става ли оттук-нататък Арлен да кара талигата? – попита Кийрън.

Рейджън го погледна и кимна. Подхвърли му торбичка монети, която той улови сръчно, и скокна от каручката.

Рейджън поклати глава, когато Кийрън изчезна в тълпата.

– Бива го за жонгльор – каза той, – ама е кекав за пътя.

Качи се обратно в талигата и поведе Арлен по оживените улици. Арлен се почувства задушен от блъсканицата, докато се придвижваха по една особено претъпкана улица. Забеляза някакви хора, облечени само в дрипи, въпреки мразовития планински въздух.

– Какво правят? – попита Арлен, вперил очи в празните чашки, които те протягаха пред минувачите.

– Просят – отвърна Рейджън. – Храната в Мливари не е по джоба на всеки.

– Не можем ли просто да им дадем малко от нашата? – попита Арлен.

Рейджън въздъхна.

– Не е толкова просто, Арлен – каза той. – Почвата тук не е достатъчно плодородна да нахрани дори половината население. Носим жито от Крепостта Райзън, риба от Лактън, плодове и добитък от Анжие. Другите градове не ти подаряват тези неща просто така. И стоката отива при хората, които въртят търговия и печелят пари, за да я заплатят, търговците. Търговците наемат слуги да им работят, и ги хранят, обличат и подслоняват с пари от собствената си кесия.

Той посочи мъж, увит в грубо, мръсно сукно, който държеше спукана дървена купичка пред минувачите, а те го заобикаляха отдалеч и отказваха да го погледнат в очите.

– Така че, ако не си някоя кралска особа или свещеник, и не работиш, свършваш като него.

Арлен кимна, сякаш че разбира, но не беше наистина така. На хората постоянно им свършваха кредитите в смесения магазин в Потока на Тибит, но дори Шопара не ги оставяше да умрат от глад.

Стигнаха до някаква къща и Рейджън направи знак на Арлен да спре талигата. Къщата не беше голяма в сравнение с много други, които Арлен видя в Мливари, но беше внушителна за стандартите на Потока на Тибит. Изградена изцяло от камък, тя се извисяваше на цели два етажа.

– Тук ли живееш? – попита Арлен.

Рейджън поклати глава. Скочи от талигата, отиде до вратата и отривисто почука. Миг по-късно му отвори млада жена с дълга кестенява коса, сплетена в стегната плитка. Беше висока и здрава, като всички в Мливари, и носеше закопчана до врата рокля, която се спускаше до глезените ù и беше стегната около гърдите ù. Арлен не можеше да разбере, дали е красива. Тъкмо щеше да отсече, че не е, когато тя се усмихна и цялото ù лице се промени.

– Рейджън! – извика тя и се хвърли на врата му. – Ти дойде! Слава на Създателя!

– Разбира се, че дойдох, Дженя – каза Рейджън. – Ние, вестоносците, се грижим за своите.

– Аз не съм вестоносец – каза Дженя.

– Беше омъжена за такъв, а това е същото. Грег умря вестоносец, проклето да е решението на гилдията.

Дженя изглеждаше тъжна и Рейджън бързо смени темата, докато крачеше към талигата и разтоварваше останалите запаси.

– Донесъл съм ти добър ориз от Тресавищата, сол, месо и риба – каза той, като пренасяше продуктите и ги оставяше на крачка зад входната ù врата. Арлен се втурна да помага.

– И това – обяви Рейджън, като извади от колана си кесията със злато и сребро от Шопара. Добави към нея и малката торбичка от търговеца на херцога.

Очите на Дженя се разшириха, когато видя какво има вътре.

– О, Рейджън – каза тя, – това е прекалено много. Не мога да...

– Можеш и още как – нареди Рейджън, като я прекъсна. – Това е най-малкото, което мога да сторя.

Очите на Дженя се наляха със сълзи.

– Не бих могла да ти се отблагодаря за това – каза тя. – Толкова се страхувах. Писането за гилдията не ми покрива нуждите, а без Грег... Мислех си, че ще трябва да се върна към просенето.

– Стига, стига – каза Рейджън и я потупа по рамото. – Моите събратя и аз никога няма да позволим това да се случи. Ще те взема в собствения си дом, преди да те оставя да паднеш толкова – обеща той.

– О, Рейджън, нима би направил това? – попита тя.

– И още нещо накрая – каза Рейджън. – Подарък от Руско Шопара.

Той вдигна пръстена.

– Иска да му пишеш, за да знае, че си го получила.

Очите на Дженя отново се напълниха със сълзи, докато гледаше красивия пръстен.

– Всички обичаха Грег – каза Рейджън и сложи пръстена на ръката ù. – Нека този пръстен ти остане за спомен от него. Храната и парите ще стигнат на семейството ви за доста време напред. Може дори междувременно си намериш нов съпруг и да станеш Майка. Но ако облаците се сгъстят дотам, че да ти се наложи да продадеш този пръстен, първо ела при мен, ясно ли е?

Дженя кимна, но очите ù гледаха надолу и сълзите ù продължаваха да капят, докато галеше пръстена.

– Обещай ми – изиска Рейджън.

– Обещавам – каза Дженя.

Рейджън кимна и я прегърна още веднъж за последно.

– Ще намина да видя как си, когато мога – каза той.

Тя все още плачеше, когато си тръгнаха. Арлен я гледаше, докато се отдалечаваха.

– Изглеждаш объркан – каза Рейджън.

– Май да – съгласи се Арлен.

– Семейството на Дженя бяха просяци – обясни му Рейджън. – Баща ù е сляп, а майка ù болнава. Те обаче са имали щастието да се сдобият със здрава и красива дъщеря. Тя изнесе себе си и родителите си две класи нагоре, когато се омъжи за Грег. Той прие и тримата в дома си, и въпреки че никога не получаваше най-добрите маршрути, изкарваше достатъчно, за да се справят и да бъдат щастливи.

Поклати глава.

– Сега обаче тя трябва да плаща наем и сама да храни три гърла. А и не може да се отдалечава много от къщата, защото родителите ù са заникъде без нея.

– Толкова си добър, че ù помагаш – каза Арлен и малко му олекна. – Тя беше много хубава като се усмихна.

– Не можеш да помогнеш на всички, Арлен – отвърна Рейджън – но трябва да направиш всичко възможно да помогнеш на тези, на които можеш.

Арлен кимна.

Залъкатушиха нагоре по един хълм, докато не стигнаха голямо имение. Двуметрова стена с порта ограждаше просторния имот, а голямата къща беше висока три етажа, имаше десетки прозорци и всичките отразяваха светлината със стъклата си. Беше по-грамадна от впечатляващата зала върху Хълма на Богин, а тя побираше всички от Потока на Тибит за пиршеството по случай слънцестоенето. Достолепният дом и стената около него бяха изрисувани със защити в ярки цветове. Какво великолепно място, помисли си Арлен, сигурно е домът на херцога.

– Майка ми имаше чаша от защитено стъкло, здрава като стомана – каза той, вдигнал очи към прозорците, когато отвътре дотича слаб мъж и отвори портата. – Тя я криеше, но понякога я вадеше, когато имахме гости, за да покаже как блести.

Минаха покрай градина, непокътната от ядронски атаки, където няколко работника прекопаваха зеленчуци.

– Това е една от малкото резиденции в Мливари, чиито прозорци са стъклени до един – каза Рейджън гордо. – Бих платил сума ти пари да им сложат защита срещу счупване.

– Аз знам каква е цаката – каза Арлен, – но ти трябва ядрон, за да докосне стъклото и да го зареди.

Рейджън се засмя и поклати глава.

– Тогава може би не.

Имаше и по-малки сгради в имението, каменни колиби с димящи комини и хора, които вървяха насам-натам, като в миниатюрно село. Наоколо подскачаха мръсни деца, а жените ги наглеждаха, докато шетаха из къщите си. Стигнаха до конюшнята и конярът дойде на мига, за да поеме поводите на Нощно око. Той се поклони доземи на Рейджън, сякаш Рейджън беше някакъв крал от приказките.

– Мислех, че ще се отбием у вас, преди да посетим херцога – каза Арлен.

Рейджън се изсмя.

– Това е у нас, Арлен! Да не мислиш, че си рискувам живота навън за нищо?

Арлен извърна поглед към къщата с ококорени очи.

– Всичко това твое ли е? – попита той.

– Всичкото – потвърди Рейджън. – Херцозите отварят по-широко кесията за тези, които карат ядроните да сведат глави.

– Но къщата на Грег беше толкова малка – възрази Арлен.

– Грег беше добър човек – каза Рейджън – но като вестоносец беше средна работа. Стигаше му да измине маршрута до Потока на Тибит веднъж годишно и по пътя да отскочи до близките селца. Такъв мъж може да издържа семейство, но нищо повече. Единствената причина Дженя да получи толкова много беше, че платих за допълнителните неща, които продадох на Шопара, от собствената си кесия. Грег вземаше заеми от гилдията, а от там му изискваха твърд дял от сделката.

Висок човек им отвори с поклон вратата на къщата. Той имаше каменно изражение и носеше синьо сако от боядисана вълна. Лицето и дрехите му бяха чисти, в силен контраст с тези на двора. Веднага щом влязоха, едно момче, не много по-голямо от Арлен, скочи на крака. Изтича до въже за звънец от едната страна на широко мраморно стълбище. Из къщата зазвънтяха камбанки.

– Виждам, че късметът ти не те е напуснал и този път – провикна се една жена миг по-късно.

Имаше тъмна коса и пронизителни сини очи. Носеше тъмносиня рокля, по-елегантна от всичко, което Арлен бе виждал някога, а китките и шията ù блещукаха от скъпоценни камъни. Усмивката ù беше студена, докато ги гледаше от мраморната площадка над фоайето. Арлен за пръв път виждаше толкова красива и изящна жена.

– Моята съпруга, Елиса – осведоми го тихичко Рейджън. – Причината да се върна... и причината да си тръгна.

Арлен не беше сигурен дали той се шегува. Жената не изглеждаше доволна, че ги вижда.

– Все някога ядроните ще те хванат – каза Елиса, докато слизаше по стълбите – и най-накрая ще мога спокойно да се омъжа за младия си любовник.

– Никога няма да се случи – каза Рейджън с усмивка и я придърпа към себе си за целувка. Обърна се към Арлен и му обясни: – Елиса мечтае за деня, в който ще наследи богатството ми. Пазя се от ядроните не толкова заради себе си, колкото за да ù правя сечено.

Елиса се изсмя и Арлен се отпусна.

– Кой е това? – попита тя. – Бездомно хлапе, което да ти спести труда да ми издуеш корема със свое собствено?

– Единственият ми труд ще бъде да разтопя замръзналите ти фусти, скъпа моя – отвърна бързо Рейджън. – Нека Ви представя Арлен от Потока на Тибит. Срещнах го на пътя.

– На пътя? – попита Елиса. – Но той е само дете!

– Аз не съм дете! – изкрещя Арлен и веднага се почувства глупаво.

Рейджън го погледна кисело и той сведе очи.

Елиса не даде никакъв знак, че е чула изблика.

– Свали бронята и се отправяй към банята – нареди тя на мъжа си, – миришеш на пот и ръжда. Аз ще се погрижа за нашия гостенин.

Когато Рейджън тръгна, Елиса извика прислужник, който да приготви на Арлен нещо за хапване. Рейджън изглежда имаше повече прислужници отколкото бяха хората в Потока на Тибит. Сервираха му резени пушена шунка, дебела филия хляб и мляко с каймак, за да ги прокара. Елиса го наблюдаваше докато ядеше, но тъй като не можа да измисли какво да каже, Арлен се съсредоточи върху чинията си.

Докато той обираше каймака си, в стаята влезе прислужница с рокля в същото синьо като на саката на мъжете и се поклони на Елиса.

– Господарят Рейджън ви очаква горе – каза тя.

– Благодаря ти, Майко – отвърна Елиса.

Лицето ù прие странен облик за момент, когато тя разсеяно прокара пръсти по корема си. После се усмихна и погледна Арлен.

– Заведи нашия гост в банята – нареди тя, – и не му давай да излиза преди да е станало ясно какъв е истинският цвят на кожата му.

Тя се засмя и се изнесе от стаята.

Арлен, който беше свикнал да седи в корито и да се плиска със студена вода, се почувства малко изнервен при вида на дълбоката каменна вана на Рейджън. Той изчака прислужницата, Маргрит, да излее вътре голям чайник гореща вода, за да пречупи хладината. Тя беше висока, както всички в Мливари, с нежни очи и коса с цвят на мед; изпод бонето ù надничаше кичур, който леко загатваше за побеляване. Обърна се с гръб, докато Арлен се съблече и влезе във ваната. Смая се, когато видя зашитите рани на гърба му, и бързо отиде, за да ги огледа.

– Ох! – извика Арлен, когато тя ощипа най-горната му рана.

– Не бъди такъв лигльо – скара му се тя, потърка палец в показалеца си и ги подуши.

Арлен стисна зъби, когато тя повтори упражнението надолу по гърба му.

– По-голям късметлия си, отколкото предполагаш – заключи тя накрая. – Когато Рейджън ми каза, че са те ранили, помислих, че ще е само драскотина, но това... – тя изцъка с език: – Майка ти не те ли е учила да не излизаш навън посред нощ?

Отговорът на Арлен пресекна в хлипане. Той прехапа устна, само и само да не заплаче. Маргрит забеляза това и тонът ù веднага умекна.

– Тези зарастват добре – каза тя за раните му.

Взе калъп сапун и започна да ги мие внимателно. Арлен стисна зъби.

– Когато приключиш с банята, ще ти приготвя мехлем и нови превръзки.

Арлен кимна. – Ти ли си майката на Елиса? – попита той.

Жената се разсмя. – Създателю, какво ти вкара тази идея в главата, момче?

– Нарече те „майко” – отвърна Арлен.

– Защото съм – каза Маргрит гордо. – Двама сина и три дъщери, а едната от тях съвсем скоро ще стане Майка.

Тя поклати тъжно глава.

– Горката Елиса, с цялото си богатство все още е само Дъщеря, а вече е от мрачната страна на трийсете! Да ти скъса сърцето.

– Толкова ли е важно да бъдеш майка? – попита Арлен.

Жената го погледна сякаш питаше, дали въздухът е от значение.

– Какво би могло да е по-важно от майчинството? – попита тя. – Дълг на всяка жена е да роди деца, за да поддържа града здрав. Затова Майките получават най-добрата храна и избират първи на сутрешния пазар. Затова всички съветници на херцога са Майки. Мъжете са добри в рушенето и строенето, но политиката и администрацията са най-добре ако са в ръцете на жени, които вече са преминали през Школата на Майчинството. Ами че нали точно Майките гласуват след смъртта на херцога кой да заеме мястото му!

– Тогава защо Елиса не е? – попита Арлен.

– Не че не се е опитвала – призна Маргрит. – Обзалагам се, че в момента здравата работи по въпроса. Шест седмици на път ще превърнат всеки мъж в див звяр, а аз ù сварих чай за плодовитост и ù го оставих на нощното шкафче. Може пък и да помогне, макар че всеки глупак знае, че най-доброто време за правене на деца е точно преди изгрев.

– Тогава защо не са си направили ни едно? – попита Арлен.

Той знаеше, че правенето на деца има нещо общо с игрите, които Рена и Бени искаха да играят, но все още не му беше много ясна технологията.

– Само Създателят знае – каза Маргрит. – Елиса може да е безплодна, а може и да е заради Рейджън, макар че това би било жалко. Добрите мъже като него не се срещат под път и над път. Мливари се нуждае от своите синове.

Тя въздъхна.

– Елиса е късметлийка, че той още не я е напуснал или не е направил дете на някоя от прислужниците. Създателят знае, че те не биха имали нищо против.

– Да напусне жена си? – каза Арлен ужасено.

– Не се изненадвай толкова, момче – отвърна Маргрит. – Мъжете се нуждаят от наследници и не биха се спрели пред нищо, за да се сдобият с такива. Херцог Юкор е вече на третата си жена, ама на, все дъщери му се раждат.

Тя поклати глава.

– Но не и Рейджън. Понякога се карат като ядрони, но той обича Елиса като самото слънце. Никога не би я напуснал. Нито пък Елиса него, независимо от какво се е отказала.

– От какво? – попита Арлен.

– Тя е аристократка, нали се сещаш – каза Маргрит. – Майка ù е в Съвета на херцога. Елиса също можеше да служи на херцога, ако се беше омъжила за друг аристократ и беше родила. Но тя се омъжи под класата си, за да бъде с Рейджън, в разрез с желанията на майка си. Оттогава не са си говорили. Макар и богата, сега Елиса е от търговската класа. Отказа Школата на Майчинството и сега никога няма да получи каквато и да била длъжност в града, камо ли такава в услуга на херцога.

Арлен мълчеше, докато Маргрит изплакна раните му и събра дрехите му от плочките. Изцъка, когато видя скъсаното и петната отблизо.

– Ще ги закърпя колкото мога, докато се накисваш – обеща тя и го остави да се къпе. Когато си тръгна, Арлен се опита да проумее това, което му беше казала, но имаше прекалено много неща, които не разбираше.

Маргрит му напомняше малко на Катрин Шопара, дъщерята на Руско.

– Ще ти каже всяка тайна на света, ако това ще ù даде възможност да послуша поне още миг собствения си глас – казваше Силви.

Жената се върна малко по-късно с чисти дрехи, макар и в друг размер. Превърза раните му и му помогна да се облече, въпреки възраженията му. Арлен трябваше да навие ръкавите на туниката, за да открие ръцете си, и да навие крачолите на панталоните си, за да не се спъне, но за пръв път от седмици се почувства чист.

Вечеря рано, заедно с Рейджън и Елиса. Рейджън беше оформил брадата си, бе вързал косата си на опашка и беше облякъл елегантна бяла риза със сако и панталони от тъмносин велур.

С пристигането на Рейджън бе заклано прасе и трапезата скоро се отрупа със свински пържоли, ребърца, резени бекон и сочна наденица. Гарафи с изстудено пиво и с чиста, ледена вода се появиха на масата. Елиса се намръщи, когато Рейджън даде знак на един от прислужниците да сипе пиво на Арлен, но не каза нищо. Тя отпиваше вино от толкова фина чаша, че Арлен се притесни да не би тънките ù пръсти да я счупят. Имаше хляб с хрупкава коричка, по-бял от всеки друг, който Арлен някога бе виждал, и купи с варена ряпа и картофи, обилно заляти с краве масло.

Когато погледна към храната и устата му се напълни със слюнка, Арлен без да иска си спомни за хората из града, които молеха за нещо за ядене. Все пак гладът му скоро надделя над чувството му за вина, и той опита всичко, като пълнеше чинията си отново и отново.

– Създателю, къде побираш всичко това? – попита Елиса и плесна с ръце от удоволствие, докато гледаше как Арлен омита поредната чиния. – Да нямаш дупка в корема?

– Не ù обръщай внимание, Арлен – посъветва го Рейджън. – Жените по цял ден се суетят из кухнята, пък на масата не смеят да хапнат повече от залъче-две, да не би да ги помислят за неделикатни. Мъжете по-добре знаят как да се насладят на едно ядене.

– Между другото, той е прав – каза Елиса и завъртя очи. – Жените въобще не могат да оценят тънките удоволствия на живота, както мъжете.

Рейджън трепна и разля пивото си, и Арлен разбра, че тя го беше ритнала под масата. Арлен реши, че тя му харесва.

След вечеря се появи паж със сива дреха без ръкави, на чиято предница беше изрисуван щит с емблемата на херцога. Напомни на Рейджън за уговорката му и вестоносецът въздъхна, но увери пажа, че тръгват веднага.

– Арлен въобще не е облечен като за среща с херцога – разтревожи се Елиса. – Човек не ходи при Негово Височество като просяк.

– Нищо не можем да направим, любов моя – отвърна Рейджън. – Остават ни само няколко часа до залез слънце. Трудно ще намерим шивач, който да дойде навреме.

Елиса отказа да приеме това. Известно време стоя и гледа момчето, после щракна с пръсти и излезе с големи крачки от стаята. Скоро след това се върна със син мъжки жакет и чифт лъснати кожени ботуши.

– Един от пажовете ни е почти на твоята възраст – каза тя на Арлен и му помогна да облече жакета и ботушите.

Ръкавите му бяха къси, а ботушите го стягаха, но Лейди Елиса изглеждаше удовлетворена. Прокара гребен през косата му и отстъпни назад.

– Достатъчно добре – каза тя с усмивка. – Дръж се прилично пред херцога, Арлен – посъветва го тя.

Арлен, който се чувстваше неудобно в дрехите не по мярка, се усмихна и кимна.

Дворецът на херцога представляваше защитена крепост вътре в защитената крепост на Мливари. Външната стена беше от каменен зид над шест метра висок, здраво защитен и пазен от копиеносци в доспехи. Двамата преминаха през портата и навлязоха в обширен двор, който обикаляше двореца. Със своите четири етажа и двойно по-високи кули, дворецът правеше имението на Рейджън да изглежда като джудже. Широки, ясни защити маркираха всеки камък. Прозорците искряха от стъклото.

Мъже в доспехи патрулираха из двора, а пажове, облечени в цветовете на херцога, тичаха напред-назад. Стотина мъже се бъхтеха на двора: дърводелци, каменари, ковачи и касапи. Арлен видя запаси от жито и добитък, дори обширни градини, далеч по-големи от тези на Рейджън. На Арлен му се стори, че ако затвори портите, херцогът би могъл да издържи на вечна обсада в двореца си.

Шумът и миризмата от двора отмряха, когато масивните врати на палата се затвориха зад гърбовете им. В преддверието беше постлана широка пътека, а по студените каменни стени висяха гоблени. С изключение на неколцината пазачи, други мъже наоколо не се виждаха. Десетки жени обаче вървяха насам-натам, а широките им поли шумоляха, докато работеха по задачите си. Някои пресмятаха числа върху плочи, докато други записваха резулатите в тежки тефтери. Няколко, облечени по-пищно от другите, надменно крачеха наоколо и наблюдаваха работата на останалите.

– Херцогът е в залата за аудиенции – уведоми ги една от тях. – Очаква ви от доста време.

Дълга опашка от хора чакаше пред залата за аудиенции на херцога. Повечето бяха жени с пера за писане и свитъци хартия, но също така имаше и няколко добре облечени мъже.

– По-дребните просители – подсказа му Рейджън, – всички те се надяват на минутка от времето на херцога, преди да удари Вечерният звънец и да ги придружат до изхода.

По-дребните просители изглеждаха болезнено наясно, че не е останало много от дневната светлина и открито спореха помежду си кой би трябвало да е следващият. Но глъчката угасна, щом видяха Рейджън. Когато вестоносецът мина покрай тях и напълно предреди опашката, всички просители замлъкнаха, а после тръгнаха след него като псета подир кокал. Последваха го чак до вратата, където свирепите погледи на пазачите ги пресякоха на място. Натълпиха се около вратата за да слухтят, докато Рейджън и Арлен влизаха.

Арлен се почувства нищожен сред залата за аудиенции на Херцог Юкор Мливарийски. Таванът на помещението, увенчан с купол, беше висок колкото няколко етажа, а по колоните, които обкръжаваха трона, на видно място бяха сложени факли. Върху всяка колона направо в мрамора бяха издълбани защити.

– По-едрите просители – каза тихо Рейджън, като посочи мъжете и жените, които ходеха из стаята. – Обикновено се събират на групички.

Той кимна към многобройна група мъже, които стояха близо до вратата.

– Богати търговци – обясни той. – Пръскат злато с шепи за правото да се навъртат из палата, за да душат за новини или да пипнат някой аристократ, за когото да омъжат дъщеря си.

– А там – кимна той към група стари жени, които стояха пред търговците, – е Съветът на Майките, които чакат да докладват на Юкор за събитията от деня.

По-близо до трона се бяха събрали мъже по сандали и обикновени кафяви одежди, и чакаха с тихо достойнство. Някои от тях говореха шепнешком, докато други записваха всяка тяхна дума.

– Всеки дворец се нуждае от светите си люде – обясни Рейджън.

Накрая посочи към тълпа богато облечени хора, които жужаха около херцога. Обслужваше ги цяла армия от прислужници, отрупани с подноси с храни и напитки.

– Кралски особи – каза Рейджън. – Племенниците на херцога, неговите братовчеди и втори братовчеди от трета степен. Всичките се боричкат за вниманието му и си фантазират какво ли ще стане, ако Юкор опразни трона без наследник. Херцогът ги мрази.

– Защо не ги отпрати? – попита Арлен.

– Защото са кралски особи – отвърна Рейджън, сякаш това обясняваше всичко.

Бяха преполовили пътя до трона на херцога, когато една висока жена се изпречи пред тях. Косата ù беше прибрана назад и увита в кърпа, а мършавото ù лице беше прорязано от толкова дълбоки бръчки, че сякаш по бузите ù бяха издълбани защити. Вървеше с извисено достойнство, но отпуснатата кожа под брадичката ù се тресеше по собствена инициатива. В присъствието ù се долавяше нещо от Силия. Жена, свикнала да дава нареждания, които се изпълняват безпрекословно. Погледна надолу към Арлен и вдъхна въздух така, сякаш току-що бе надушила купчина тор. Погледът ù прескочи върху Рейджън.

– Управителката на кралския дворец, Джоун – промърмори Рейджън, докато все още бяха прекалено далеч за да ги чуе. – Майка, кралска особа и осмо поколение ядрон. Върви напред заедно с мен и спирай само ако и аз спра, че като нищо ще те прати да чакаш в конюшнята, докато аз разговарям с херцога.

– Пажът ви ще трябва да изчака в залата, вестоносецо – каза Джоун и застана пред тях.

– Той не ми е паж – отвърна Рейджън и продължи напред.

Арлен го последва със същото темпо и на управителката ù се наложи да пожертва достойнството си, за да се отстрани от пътя им.

– Негово Височество няма време за всяко бездомно дете от улицата, Рейджън! – изсъска тя, докато поддържаше бързата крачка на вестоносеца. – Кой е той?

Рейджън спря и Арлен спря заедно с него. Обърна се, изгледа свирепо жената и се надвеси над нея. Майка Джоун може и да беше висока, но Рейджън беше по-висок, а на килограми – поне три пъти по-голям. Неприкритата застрашителност на присъствието му я накара неволно да се свие.

– Той е този, когото съм избрал да доведа – процеди вестоносецът през зъби.

Подхвърли към Джоун чанта, пълна с писма, и тя инстинктивно я улови. В мига, в който го направи, търговците и майките от Съвета се натълпиха около нея, наред с прислужниците на пастирите.

Кралските особи забелязаха суматохата и отправиха коментари и знаци към тези около тях. Изведнъж половината от свитата им се откъсна и Арлен осъзна, че това са били просто добре облечени слуги. Кралските особи се държаха така, сякаш не се случваше нищо важно, но слугите им се блъскаха здраво като всички останали, за да се доберат до чантата.

Джоун предаде писмата на свой прислужник и побърза към трона, за да съобщи за пристигането на Рейджън, въпреки че нямаше нужда да си прави труда. Явяването му вече бе предизвикало достатъчно вълнения, които нямаше как да останат незабелязани от херцога. Юкор ги наблюдаваше, докато приближаваха.

Хрецогът беше набит мъж в края на петдесетте, с прошарена коса и гъста брада. Носеше зелена туника, току-що лекьосана от мазнината по пръстите му, но пищно бродирана с златен конец, и наметало, подплатено с пухкава кожа. Пръстите му блещукаха от пръстени, а на челото си носеше златен обръч.

– Най-накрая благоволи да ни удостоиш с присъствието си – провикна се херцогът, макар че изглеждаше сякаш говори по-скоро на останалите в залата, отколкото на Рейджън. И наистина, забележката му накара кралските особи да закимат и да зашепнат помежду си, а няколко глави да се вирнат от навалицата около пощата: – Моята работа не беше ли достатъчно наложителна? – попита той.

Рейджън приближи към подиума и пресрещна погледа на херцога със собствения си стоманен поглед.

– Четиридесет и пет дни оттук до Анжие и след това обратно през Потока на Тибит – каза той на висок глас. – Тридесет и седем нощи спах на открито, докато ядроните удряха по защитите ми!

Дори за миг Рейджън не свали очи от херцога, но Арлен знаеше, че и той говори на залата. Повечето от събралите се пребледняха и потрепериха при думите му.

– Шест седмици бях далеч от дома си, Ваше Височество – каза Рейджън и понижи гласа си наполовина, но все още го разнасяше до всички уши. – Нима ви се зловиди, че се изкъпах и вечерях със съпругата си?

Херцогът се поколеба, а очите му зашариха из залата. Накрая се разсмя гръмогласно.

– Разбира се, че не! – извика той. – Един обиден херцог може да стъжни живота на човек, но не и на половина толкова, колкото една обидена съпруга!

Напрежението се разби и дворецът избухна в смях.

– Бих искал да поговоря с вестоносеца си насаме! – нареди херцогът, след като смехът утихна.

Доловиха се мрънканията на тези, които нямаха търпение да разберат новините, но Джоун направи знак на прислужника си да напусне заедно с писмата и това изведе по-голямата част от залата с нея. Кралските особи постояха уж небрежно за момент, докато Джоун не изплющя с ръце. Жестът ги накара да подскочат и те се изнизаха един по един с цялата бързина, която достойнството им позволяваше.

– Остани – промърмори Рейджън на Арлен, като спря на почтително разстояние от трона.

Джоун даде сигнал на стражите, които издърпаха масивните врати и ги затвориха, оставайки вътре. За разлика от мъжете пред портата, тези изглеждаха бдителни и като истински професионалисти. Джоун тръгна, за да застане до своя господар.

– Да не си посмял втори път да направиш това пред моите придворни! – изрева Юкор, когато останалите си тръгнаха.

Вестоносецът направи лек поклон, за да потвърди заповедта, но жестът изглеждаше неискрен дори за Арлен. Момчето изпита страхопочитание. Рейджън беше абсолютно безстрашен.

– Има новини от Потока, Ваше Височество – започна Рейджън.

– Потока? – избухна Юкор. – Какво ме интересува Потока? Какви са известията от Райнбек?

– Изкарали са тежка зима без солта – продължи Рейджън, сякаш херцогът не бе проговорил. – И е имало нападение...

– Нощите да ме вземат, Рейджън! – изкрещя Юкор. – Отговорът на Райнбек може да промени съдбата на Мливари за години напред, затова спести ми списъците на новородените и отчетите за жътвата на някаква си нещастна дупка!

Дъхът на Арлен секна и той солидарно застана зад рамото на Рейджън, който хвана ръката му насърчително. Юкор продължи атаката си.

– Да не са открили злато в Потока на Тибит? – попита той.

– Не, господарю – отвърна Рейджън, – но...

– Да не са превърнали Слънчево пасище във въгледобивна мина?

– Не, господарю.

– Да не са открили бойните защити?

Рейджън поклати глава. – Разбира се, че не...

– Да не би този път да са доставили толкова ориз, че да ми покрият разходите за твоето пътуване дотам? – попита Юкор.

– Не –намръщи се Рейджън.

– Хубаво – каза Юкор и потри ръце, сякаш за да почисти прахта от тях. – Значи няма какво да се занимаваме с Потока на Тибит още година и половина.

– Година и половина е прекалено дълго – осмели се Рейджън да упорства. – Населението се нуждае...

– Тогава иди безплатно – пресече го херцогът, – за да мога да си го позволя.

Когато Рейджън не отговори веднага, Юкор се ухили широко със съзнанието, че е победил в спора.

– Какво отговориха от Анжие? – настоя да узнае той.

– Имам писмо от херцог Райнбек – въздъхна Рейджън и посегна в сакото си. Извади тънка тубичка, запечатана с восък, но херцогът му махна нетърпеливо.

– Просто ми кажи, Рейджън! Да или не?

Очите на Рейджън се свиха.

– Не, господарю – каза той. – Отговорът му е не. Последните две пратки са били изгубени, заедно с по-голямата част от хората. Херцог Райнбек не можел да си позволи да изпрати нова. Хората му не смогват да секат дърва по-бързо, а той се нуждае от дървесината повече, отколкото от солта.

Лицето на херцога почервения и Арлен си помисли, че ще се пръсне.

– По дяволите, Рейджън! – изкрещя той и удари с юмрук. – Нуждая се от тези дърва!

– Негово Величество е решил, че му трябват повече за въстановяването на Речен мост – каза Рейджън спокойно – в южното течение на Разделящата река.

Херцог Юкор изсъска и очите му добиха смъртоносен плам.

– Това е работа на първия министър на Райнбек – уведоми го Джоун. – Джансън от години насам се опитва да извоюва дял от мостовите такси за Райнбек.

– И защо да се задоволява само с дял, когато би могъл да има всичко? – съгласи се Юкор. – Какво му каза, че ще направя, когато ми предадеш новините?

Рейджън сви рамене.

– Неуместно е за един вестоносец да прави догадки. Какво според вас трябваше да му кажа?

– Че хората в дървени крепости не бива да подпалват чуждите дворове – изрева Юкор. – Не е нужно да ти напомням колко важна е дървесината за Мливари. Запасите ни от въглища се топят, а без гориво цялата руда и мините са безполезни, да не говорим, че половината град ще измръзне! Собственоръчно ще подпаля новия му Речен мост, преди да се стигне до там!

Рейджън се поклони, за да покаже, че признава този факт.

– Херцог Райнбек знае това – каза той – и ме упълномощи да отправя ново предложение.

– И то е? – попита Юкор и вдигна вежда.

– Материали за въстановяването на Речен мост и половината от таксите – предположи Джоун преди Рейджън да успее да си отвори устата. Тя примижа срещу вестоносеца: – И Речен мост остава на Анжиерска територия.

Рейджън кимна.

– Нощите да ме вземат! – изруга Юкор. – Създателю, Рейджън, ти на чия страна си?

– Аз съм вестоносец – отвърна гордо Рейджън. – Не вземам страни, само предавам какво ми е било казано.

Херцог Юкор скочи на крака.

– Кажи ми тогава за какво по нощния мрак ти плащам! – настоя да узнае той.

Рейджън килна главата си на една страна.

– А бихте ли предпочели да отидете в затвора, Ваше Височество? – кротко попита той.

При тези думи херцогът пребледня и не отговори. Арлен усети силата на простичката забележка на Рейджън. Желанието му да стане вестоносец, ако въобще имаше още накъде да расте, стана още по-силно.

Херцогът най-накрая кимна примирено.

– Ще помисля върху това – каза той. – Става късно. Свободен си.

– Има още нещо, господарю – допълни Рейджън и кимна на Арлен да излезе напред, но Джоун даде знак на пазачите да отворят вратата и по-едрите просители нахлуха обратно в залата. Вниманието на херцога вече беше отвлечено от вестоносеца.

Рейджън пресрещна Джоун, когато тя напусна мястото си до херцога.

– Майко – каза той, – става дума за момчето...

– Много съм заета, вестоносецо – каза Джоун и подсмръкна. – Може би ще се наложи да „избереш” да го доведеш по друго време, когато ще съм по-малко заета.

Тя се понесе величествено нататък с високо вирната брадичка.

Един от търговците приближи към тях. Мъжът приличаше на мечка и имаше само едно око, а другата му орбита беше чвор от одрана плът. На гърдите си носеше емблема, изобразяваща конник с копие и чанта.

– Радвам се да те видя здрав, Рейджън – каза човекът. – Ще се отбиеш утре сутрин до гилдията, за да докладваш, нали?

– Майстор Малкълм – каза Рейджън и се поклони. – И аз се радвам да Ви видя. Срещнах това момче, Арлен, на пътя...

– Между градовете? – попита изненадано майсторът. – Би трябвало да си по-предпазлив, момче!

– На цели дни от градовете – поясни Рейджън. – Защитите на момчето са по-добри от тези на много вестоносци.

При тези думи веждата на Малкълм се изви нагоре.

– Иска да бъде вестоносец – подчерта Рейджън.

– Не би могъл да поискаш по-достойна кариера – каза Малкълм на Арлен.

– Няма си никого в Мливари – продължи Рейджън. – Помислих, че ще може да чиракува в гилдията...

– Сега, Рейджън – каза Малкълм, – ти много добре знаеш, че взимаме за чираци само регистрирани защитници. – Опитай при майстор Винсън.

– Момчето вече може да прави защити – възпротиви се Рейджън, макар че тонът му показваше повече уважение сега, отколкото при херцог Юкор. Майстор Малкълм беше по-едър дори от Рейджън и не изглеждаше да се страхува от приказки за нощта навън.

– Значи не би трябвало да срещне проблеми с регистрацията в Гилдията на защитниците – каза Малкълм и се обърна на другата страна. – Ще се видим утре сутринта – провикна се той през рамо.

Рейджън се огледа наоколо и забеляза друг мъж в групичката на Търговците.

– Ускори крачката, Арлен – изръмжа той, докато крачеше през стаята. – Майстор Винсън!

Мъжът вдигна поглед, когато го приближиха и се отдели от колегите си, за да ги посрещне. Поклони се на Рейджън, но поклонът му беше уважителен, а не раболепен. Винсън имаше мазна черна козя брадичка и зализана назад коса. По пълните му пръсти искряха пръстени. Емблемата на гърдите му беше една ключова защита, защита, която служеше за основа на всички останали защити в мрежата.

– Какво мога да направя за теб, Рейджън? – попита майсторът.

– Това момче, Арлен, е от Потока на Тибит – каза Рейджън и посочи към Арлен. – Осиротял е след нападение на ядрони и няма близки в Мливари, но иска да чиракува за вестоносец.

– Всичко това е чудесно, Рейджън, но какво общо има то с мен? – попита Винсън без да удостои Арлен с повече от бегъл поглед.

– Малкълм не иска да го вземе, освен ако не е регистриран защитник – каза Рейджън.

– Е, това наистина е проблем – съгласи се Винсън.

– Хлапето вече може да прави защити – продължи Рейджън. – Ако можеш случайно да уредиш...

Винсън вече клатеше глава.

– Съжалявам, Рейджън, но няма да ме убедиш, че някакъв пъпеш, пристигнал от майната си, може да прави защити толкова добре, че да го регистрирам.

– Защитите на момчето отсякоха ръката на каменен демон – каза Рейджън.

Винсън се изсмя.

– Ако не носиш ръката, Рейджън, можеш да си запазиш историята за жонгльорите.

– Ще можеш ли да му намериш тогава място да чиракува? – попита вестоносецът.

– А може ли да си плати таксата за чиракуване? – попита Винсън.

– Той е сирак, няма си никого – възропта Рейджън.

– Може би ще успея да намеря защитник, който да го вземе за прислужник – предложи водачът.

Рейджън се намръщи.

– Благодаря, тъй или иначе – каза той и поведе Арлен нататък.

Побързаха да се приберат в имението на Рейджън, тъй като слънцето скоро щеше да залезе. Пред очите на Арлен оживените улици на Мливари опустяваха, а хората внимателно проверяваха защитите си и залостваха вратите си. Дори с павираните улици и дебелите защитени стени, всички се заключваха за през нощта.

– Не мога да повярвам, че говори по този начин на херцога – каза Арлен, докато пътуваха.

Рейджън се засмя.

– Първото правило на вестоносеца, Арлен – каза той. – Търговците и кралските особи ти дават парите, но ще те стъпчат в момента, в който им позволиш. Трябва да се държиш като крал в тяхно присъствие и никога да не забравяш кой рискува живота си.

– Проработи с Юкор – съгласи се Арлен.

Рейджън се навъси, като чу името.

– Себично прасе – изплю се той. – Не го е грижа за нищо, освен за собствения му джоб.

– Карай – каза Арлен. – Потокът оцеля миналата година без сол. Пак ще се справят.

– Може би – призна Рейджън, – но не би трябвало да се стига до там. А ти! Един добър херцог би попитал защо съм довел някакво момче в залата му. Един добър херцог би те направил защитник на трона, за да не завършиш като уличен просяк. А Малкълм, да не би да беше по-услужлив! Ядроните ли щяха да го изядат, ако ти беше изпробвал уменията? А Винсън! Ако му беше донесъл скъпоценната такса, алчното копеле щеше да ти намери експерт, който до залез слънце щеше на теб да ти чиракува! Прислужник, вика ми той!

– Чиракът не е ли прислужник? – попита Арлен.

– Ни най-малко – отвърна Рейджън. – Чираците принадлежат на класата на търговците. Те усвояват занаят и после започват да работят за себе си или за друг професионалист. Прислужниците никога не могат да бъдат нещо повече, освен ако не се оженят над класата си, и ядроните да ме начуколят, ако им дам да те направят такъв.

Той се умълча и Арлен, въпреки че все още не му бяха ясни нещата, реши, че ще е най-добре, да не настоява за повече обяснения.

Падна пълен мрак скоро след като двамата се прибраха зад защитите на Рейджън. Маргрит отведе Арлен в стая за гости, която на големина беше колкото половината къща на Джеф. По средата ù имаше легло толкова високо, че на Арлен му се наложи да подскочи, за да се качи на него. Тъй като досега не бе спал другаде освен на пода или върху твърд сламенник, той остана потресен, че потъва в мекия матрак.

Бързо се унесе в сън, но скоро се разбуди от шума на повишени гласове. Изхлузи се от леглото, излезе от стаята си и тръгна по посока на звуците. Залите на огромната къща бяха празни, слугите се бяха оттеглили за през нощта. Арлен стигна до върха на стълбището и там гласовете станаха по-ясни. Бяха на Рейджън и Елиса.

– ... го прибираме и точка! – чу Елиса да казва. – И без това работата на вестоносеца не е за малко дете!

– Но той иска точно това – настоя Рейджън.

Елиса изсумтя.

– Като го предадеш на някой друг, няма да облекчиш вината си, че си го довел в Мливари, след като е трябвало да го върнеш у дома.

– Демонска тор – каза Рейджън рязко. – Ти просто искаш да си дундуркаш някого ден и нощ.

– Не смей да ми прехвърляш вината! – изсъска Елиса. – Ти си решил да не връщаш Арлен обратно в Потока на Тибит, а това значи, че ти си поел отговорността за него! Време е да си признаеш това и да спреш да търсиш човек, който да го гледа.

Арлен се напрегна да чуе повече, но отговор от Рейджън дълго време не се появи. Искаше да слезе и да се намеси в разговора. Знаеше, че Елиса му мислеше доброто, но вече му беше омръзнало възрастните да вземат решения за живота му вместо него.

– Хубаво – каза Рейджън най-накрая. – Ами ако го изпратя при Коб? Той няма да поощрява момчето да стане вестоносец. Ще платя цялата такса и ще можем редовно да посещаваме работилницата, за да го наглеждаме.

– Мисля, че това е чудесна идея – съгласи се Елиса, а заядливостта се беше изпарила от гласа ù. – Но няма причина Арлен да не остане тук, вместо да спи на корава скамейка в някаква си разхвърляна работилница.

– Чиракуването не е направено за да му бъде удобно – каза Рейджън. – Ще му се наложи да бъде там от изгрев до залез, ако иска да се изучи на защитите, а ако преследва докрай плановете си да стане вестоносец, това обучение ще му дойде много добре.

– Хубаво – намръщи се Елиса, но миг по-късно гласът ù омекна. – Сега ела да сложиш бебе в корема ми – прошепна тя.

Арлен побърза към стаята си.

Както винаги, очите на Арлен се отвориха преди изгрев, но за момент си помисли, че все още спи и се носи на облак. После се сети къде се намира и се изтегна, а под себе си усещаше възхитителната мекота на пуха, натъпкан в матрака и възглавницата, както и топлината на дебелия юрган. От огъня в камината беше останала само жарава.

Идеята да остане в леглото силно го изкушаваше, но пикочният му мехур му помогна, като го застави да се измъкне от меката прегръдка. Плъзна се на студения под и извади гърнетата изпод леглото, както му беше казала Маргрит. Уринира в едното, изходи се в другото, а после остави и двете пред вратата, за да ги отнесат и използват в градината. Почвата в Мливари беше камениста и населението му не хвърляше нищо на вятъра.

Арлен отиде до прозореца. Миналата нощ се бе взирал в него, докато клепачите не му натежаха, но все още се чувстваше запленен от стъклото. На вид там сякаш нямаше нищо, но на допир то беше здраво и непоклатимо, като защитна мрежа. Прокара пръст по стъклото и нарисува черта в утринната кондензация. Спомни си защитите от преносимия кръг на Рейджън и превърна линията в един от символите. Изписа няколко други, а после задиша в стъклото за да замъгли очертанията и да започне наново.

Щом привърши, се облече и слезе на долния етаж, където намери Рейджън да отпива от чая си до един от прозорците и да наблюдава изгряващото над планините слънце.

– Рано си станал – отбеляза Рейджън с усмивка. – Ще излезе вестоносец от тебе – каза той и Арлен се изпълни с гордост.

– Днес ще те запозная с един мой приятел – каза Рейджън. – Защитник. Той ме обучи, когато бях на твоята възраст и сега се нуждае от чирак.

– Не мога ли просто да стана твой чирак? – попита Арлен с надежда. – Ще се трудя усърдно.

Рейджън се засмя.

– Не се съмнявам – каза той, – но аз съм лош учител и прекарвам повече време вън от града, отколкото в него. Ще научиш много от Коб. Бил е вестоносец още преди да се родя.

Арлен се оживи от това.

– Кога ще се запозная с него? – попита той.

– Слънцето е изгряло – отвърна Рейджън. – Нищо не ни спира да отидем веднага след закуска.

Малко по-късно Елиса се присъедини към тях в трапезарията. Прислужниците на Рейджън отрупаха гигантска маса с бекон, шунка, хляб, намазан с мед, яйца, картофи и едри печени ябълки. Арлен излапа закуската си набързо, нетърпелив да тръгне из града. Когато приключи, остана на масата да зяпа Рейджън, докато яде. Той обаче не му обърна никакво внимание и продължи да дъвче с влудяваща мудност, докато Арлен се въртеше на мястото си.

Най-накрая вестоносецът остави вилицата и избърса устата си.

– Ох, добре – каза той и стана. – Можем да тръгваме.

Арлен засия и скочи от мястото си.

– Не бързайте толкова – каза Елиса и двамата мъже спряха на място. Арлен не беше готов за чувствата, които тези думи пробудиха в него, ехо от майка му, и преглътна изблика на емоции.

– Никъде няма да ходите, преди да дойде шивачът, за да вземе мярка на Арлен – каза тя.

– Защо? – попита Арлен. – Маргрит изпра дрехите ми и закърпи скъсаното.

– Оценявам загрижеността ти, любов моя – каза Рейджън в защита на Арлен, – но едва ли има нужда да бързаме с новите дрехи, след като беседата с херцога вече мина.

– Това не подлежи на обсъждане – уведоми ги Елиса и се изправи от стола си. – Няма да позволя гост в нашата къща да се размотава наоколо като някой просяк.

Вестоносецът забеляза положението на веждите на съпругата си и въздъхна.

– Остави, Арлен – посъветва го той тихичко. – Явно никъде няма да ходим, преди да остане доволна.

Шивачът пристигна малко по-късно, дребен човек с чевръсти пръсти, който проучи всеки саниметър от Арлен с възлестите си конци и внимателно записа данните с тебешир върху една дъсчица. Когато привърши, проведе оживен разговор с Лейди Елиса, поклони се и излезе.

Елиса се понесе към Арлен и се наведе, за да е на една височина лицето ù с неговото.

– Не беше толкова страшно, нали? – попита тя, пооправи му ризата и отмести косата от лицето му. – Сега вече можеш да изтичаш с Рейджън, за да видите майстор Коб.

Тя го погали по бузата с хладната си, мека ръка и за момент той се отпусна в познатия допир, но след това рязко се отдръпна с разширени очи.

Рейджън забеляза погледа му, както и нараненото изражение на жена си, когато Арлен заотстъпва назад от нея сякаш беше демон.

– Мисля, че преди малко нарани чувствата на Елиса, Арлен – каза Рейджън, когато излязоха от двора.

– Тя не ми е майка – каза Арлен, като потискаше вината си.

– Липсва ли ти? – попита Рейджън. – Майка ти, имам предвид.

– Да – отвърна Арлен тихо.

Рейджън кимна и не каза нищо повече, за което Арлен му беше благодарен. Повървяха мълчаливо и странностите на Мливари бързо отвлякоха вниманието му от случката. Миризмата от торните каручки се носеше навсякъде, докато събирачите вървяха от къща на къща и прибираха нощните отпадъци.

– Пф! – каза Арлен, запушил нос. – Целият град смърди по-лошо от обор! Как издържате?

– Така е най-вече сутрин, докато минават събирачите – отвърна Рейджън. – Свиква се. Някога сме имали канали, тунели, които минават под всяка къща и отнасят отпадъците, но са ги запечатали преди векове, защото ядроните са ги използвали, за да проникват в града.

– Не можете ли просто да изкопаете тоалетни ями? – попита Арлен.

– Мливарийската почва е камениста – каза Рейджън. – Тези, които нямат частни дворове за торене, са задължени да предават изпражненията си на събирачите за Градините на Херцога. Такъв е законът.

– Този закон смърди – каза Арлен.

Рейджън се засмя.

– Може би – отвърна той. – Но ни храни и движи икономиката. Ако видиш каква къща е вдигнал шефът на гилдията на събирачите, моята ще ти се стори като като барака.

– Сигурен съм, че твоята мирише по-добре – каза Арлен и Рейджън отново се разсмя.

Накрая те свиха при един ъгъл и спряха пред малка, но солидна работилница. Около прозорците ù бяха издълбани изкусни защити, чиято плетеница достигаше до навеса и рамката на вратата. Арлен оцени прецизността на тези защити. Който и да ги беше направил, имаше веща ръка.

Влязоха, придружени от звън на камбанки и Арлен се ококори при вида на това, което работилницата съдържаше. Защити във всякаква форма и големина, изработени от най-различни материали, изпълваха стаята.

– Изчакай тук – каза Рейджън и тръгна през помещението, за да говори с един мъж, който седеше зад тезгяха. Арлен почти не му обърна внимание, тъй като разглеждаше стаята. Прокарваше пръсти по защити, втъкани в стенни килими, издълбани в гладки речни камъни и изляти от метал. Имаше инкрустирани стълбове за нивите и преносим кръг като този на Рейджън. Арлен се опита да запамети защитите, които вижда, но те просто бяха прекалено много.

– Арлен, ела насам! – провикна се Рейджън след няколко минути.

Арлен се сепна и се втурна към него.

– Това е майстор Коб – каза Рейджън и махна с ръка към един мъж около шесдесетте, за да го представи. Нисък за мливариец, той имаше вид на здравеняк, понатрупал килограми с годините. Гъста побеляваща брада, примесена с остатъци от някогашния си черен цвят, покриваше лицето му, а късо-подстриганата му коса оредяваше на темето му. Кожата му беше прорязана от дълбоки бръчки и обветрена, и якото му ръкостискане сякаш погълна ръката на Арлен.

– Рейджън ми каза, че искаш да ставаш защитник – каза Коб и седна тежко на тезгяха.

– Не, господине – отвърна Арлен. – Искам да бъда вестоносец.

– Това искат всички момчета на твоята възраст – каза Коб. – По-умните обаче се осъзнават преди да ги отнесе смъртта.

– Вие преди не сте ли бил вестоносец? – попита Арлен, объркан от отношението на човека.

– Бях – съгласи се Коб и вдигна ръкава си за да покаже татуировка, подобна на тази на Рейджън. – Пътувал съм до петте Свободни града и десетки селца, и спечелих повече пари, отколкото съм си представял, че някога ще изхарча.

Спря за момент и остави объркването на Арлен да нарасне още повече.

– А също така спечелих и това – каза той и вдигна блузата си, за да покаже дебелите белези, които минаваха през стомаха му – и това.

Измъкна крака от обувката си. Полумесец от увредена кожа, отдавна зарастнала, стоеше на мястото на четирите му пръста.

– До ден днешен – продължи Коб – не мога да спя повече от час, без да се сепна в съня си и да посегна към копието. Да, бях вестоносец. Дяволски добър при това, и то по-голям късметлия от повечето, но не го пожелавам на никого. Занаятът на вестоносеца може и да изглежда величаво, но зад всеки човек, който живее в имение и вдъхва респект като Рейджън, има две десетки други, чиито меса гният по пътищата.

– Не ме интересува – каза Арлен. – Това искам.

– Тогава ще направим сделка с теб – въздъхна Коб. – Един вестносец трябва да бъде преди всичко защитник. Затова ще те взема за чирак и ще е науча да бъдеш такъв. Когато ни остане време, ще те науча и на онова, което знам за оцеляването на пътя. Чиракуването трае седем години. Ако дотогава все още искаш да бъдеш вестоносец... ами, ти сам си решаваш.

– Седем години? – зяпна Арлен.

Коб изпухтя.

– Изкуството на защитите не се учи за ден, момче.

– И сега мога да рисувам защити – каза Арлен непокорно.

– Така ми казва и Рейджън – потвърди Коб. – Също така ми каза, че се справяш без познания по геометрия и теория на защитата. Рисуването на защити на око може и да не те убие утре, момче, нито пък другата седмица, но със сигурност ще те убие.

Арлен тропна с крак. Седем години изглеждаха като цяла вечност, но дълбоко в себе си знаеше, че майсторът е прав. Болката в гърба му не спираше да му припомня, че не беше готов за да се изправи отново срещу ядроните. Нуждаеше се от уменията, на които този мъж можеше да го научи. Не се съмняваше, че има десетки вестоносци, които падат в жертва на ядроните, и се закле да не става един от тях, само защото инатът му пречи да се поучи от грешките си.

– Добре – съгласи се той най-накрая. – Седем години.