Защитения

Десета глава Чирак

320 СЗ

– Ето го и нашия приятел – каза Геймс и посочи към тъмнината от постовата кула на градската стена.

– Точно навреме – съгласи се Уорън и се приближи до него. – К’во мислиш, че иска?

– И джобовете ми да опразниш – каза Геймс, – отговори няма да намериш.

Двамата стражи се наведоха от защитеното перило на наблюдателната кула, за да гледат как едноръкият каменен демон се материализира пред портата. Беше голям, дори според очите на мливарийските пазачи, които виждаха каменни демони по-често от който и да било друг вид. Докато другите демони все още се опитваха да се ориентират, едноръкият тръгна целенасочено, започна да души около портата и да търси. След това се изправи и удари по портата, изпробвайки защитите. Магията лумна и запрати демона назад, но това не го възпря. Бавно, демонът тръгна по протежение на стената, като удряше отново и отново, и търсеше пробойна, докато не се загуби от полезрението им.

Часове по-късно, пукот от енергия ознаменува завръщането на демона от обратната страна. Стражите от другите постове казваха, че демонът обикаля града всяка нощ и напада всяка защита. Когато отново стигна до портата, той седна и загледа търпеливо града.

Геймс и Уорън бяха свикнали на тази картина, тъй като я наблюдаваха всяка нощ през последната година. Даже бяха започнали да я чакат с нетърпение, защото се обзалагаха колко време ще му отнеме на Едноръкия да обиколи града и дали ще се отправи на изток или на запад.

– Част от мен направо се изкушава да го пусне в града, за да го видя какво търси – замисли се Уорън.

– С тия работи шега не бива – предупреди го Геймс. – Ако командирът на охраната ти чуе приказките, и двамата ще ни окове в железа и ще има да си пренасяме камъни до догодина.

Колегата му изсумтя.

– И все пак – каза той, – не можеш да не се зачудиш...

***

Първата година в Мливари, дванадесетата на Арлен, премина бързо, докато той се срастваше с ролята си на чирак-защитник. Първата задача на Коб беше да го научи да чете. Арлен знаеше защити, невиждани досега в Мливари, и Коб ги искаше съхранени на хартия колкото се може по-скоро.

Арлен се захвана настървено с четенето и вече се чудеше как въобще се е справял без него. Изгубваше се в книгите с часове. Отначало устните му се мърдаха леко, но скоро той започна бързо да прелиства страниците, с очи, шарещи по листата.

Коб нямаше причина да се оплаква. Арлен работеше по-усърдно от всеки чирак, който някога бе обучавал, оставаше до късно през нощта и дълбаеше защити. Коб често си лягаше с мисълта за работата, която го очакваше на следващия ден, а когато се будеше заедно с първите слънчеви лъчи, я намираше вече свършена.

След като се научи на букви, на Арлен му бе възложено да запише личния си репертоар от защити заедно с описанията им в тефтер, който майсторът специално му купи за целта. Хартията беше скъпа в Мливари, където горите бяха рядкост, пък и малцина обикновени граждани бяха виждали в живота си цял тефтер, но Коб се надсмя над цената.

– Дори най-лошият гримоар струва сто пъти колкото хартията, на която е изписан – каза той.

– Гримоар? – попита Арлен.

– Книга със защити – каза Коб. – Всеки защитник си има свой, а те пазят внимателно тайните си.

Арлен истински ценеше скъпоценния подарък и изпълваше страниците му с бавна и сигурна ръка. Когато вече не можеше да източи нищо повече от паметта си, Коб проучи книгата с изумление.

– Създателю, имаш ли някаква представа колко ценна е тази книга, момче? – попита той.

Арлен вдигна поглед от защитата, която изсичаше в един каменен стълб, и сви рамене.

– Всеки старец в Потока на Тибит ще те научи на тези защити – отвърна той.

– Може и да е така – каза Коб, – но това, което се смята за обикновено в Потока на Тибит, тук е заровено съкровище. Ето тази защита тук – той посочи една от страниците, – наистина ли превръща огъня в прохладен ветрец?

Арлен се разсмя.

– Майка ми я обичаше тази – каза той. – В горещите летни нощи ù се искаше огнените демони да дойдат до прозорците, за да охладят къщата с дъха си.

– Невероятно – каза Коб и поклати глава. – Искам да копираш това още няколко пъти, Арлен. Ще те направи много богат човек.

– Какво имаш предвид? – попита Арлен.

– Хората биха дали цяло състояние за копие от тази книга – каза Коб. – Може би дори не бива да ги продаваме. Бихме могли да станем най-търсените защитници в града, ако ги запазим в тайна.

Арлен се намръщи.

– Не е честно да ги пазим в тайна – каза той. – Баща ми винаги ми е казвал, че защитите са на всички.

– Всеки защитник си има своите тайни, Арлен – каза Коб. – Така си изкарваме хляба.

– Изкарваме си хляба като дълбаем защитни стълбове и боядисваме каси на врати – възрази Арлен, – а не като складираме тайни, които биха могли да спасят човешки живот. Да отказваме ли подслон на тези, които са прекалено бедни за да си платят?

– Разбира се, че не – каза Коб, – но това е различно.

– По какъв начин? – попита Арлен. – В Потока на Тибит нямахме защитници. Всички сами поставяхме защитите на домовете си, а тези, които бяха по-добри, помагаха на тези, които бяха по-зле, без да искат нищо в замяна. Защо ние да го правим? Битката не е помежду ни, а между нас и демоните!

– Крепостта Мливари не е като Потока на Тибит, момче – навъси се Коб. – Тук нещата струват пари. Ако нямаш пари, ставаш просяк. Аз имам умение, както всеки пекар или каменоделец. Защо да не искам пари за труда си?

Арлен не продума доста време.

– Коб, ти ‘що не си богат? – попита той накрая.

– Какво?

– Като Рейджън – изясни Арлен. – Каза, че си бил вестоносец на херцога. Защо не живееш в имение със слуги, които да вършат всичко вместо теб? Защо въобще се занимаваш с това?

Коб издиша дълго и тежко.

– Парите са непостоянно нещо, Арлен – каза той. – В един момент може да имаш повече пари отколкото идеи, за какво да ги харчиш, а в следващия... може да се озовеш на улицата и да просиш за храна.

Арлен се сети за просяците, които видя през първия си ден в Мливари. Оттогава беше видял още много, как крадат тор, за да я горят и да се топлят, как спят в обществени защитени подслони, как просят за храна.

– Какво се случи с твоите пари, Коб? – попита той.

– Срещнах един човек, който ми каза, че може да построи път – отвърна Коб. – Защитен път, който да се простира от тук до Анжие.

С изострено внимание Арлен се приближи до учителя си и седна на стол.

– И преди са се опитвали да построят пътища – продължи Коб – до мините на херцога в планините или до Дъбравата на Хардън на юг. Къси разстояния, по-малко от ден път, но достатъчен, за да донесе цяло състояние на предприемача. Но тези идеи винаги се проваляха. Ако има една дупка в мрежата, независимо колко малка е тя, ядроните ще я открият рано или късно. А влязат ли веднъж... – Той поклати глава. – Казах това на човека, но той беше непреклонен. Имаше план. Той щеше да проработи. Трябваха му само пари.

Коб погледна Арлен.

– На всеки град не му достига нещо – каза той – и има прекалено много от нещо друго. Мливари разполага с метал и камъни, но не и с дърво. При Анжие пък е обратното. Двата града са зле в реколтата и добитъка, докато Райзън произвежда повече от необходимото, само че му трябват добра дървесина и метал за инструменти. Лактън има риба в изобилие, но почти нищо друго.

– Знам, че ще ме помислиш за глупак – каза той и поклати глава, – задето се хванах с нещо, което всички, от херцога до най-незначителния човек, са отхвърлили като невъзможно, но идеята ме зарази. Не спирах да си мисля, Ами ако той наистина може? За такова нещо не си ли заслужава да се поеме поне някакъв риск?

– Не мисля, че си глупак – каза Арлен.

– И точно затова пазя по-голямата част от таксата ти на влог – засмя се Коб. – И ти щеше да ги дадеш, точно като мен.

– А какво се случи с пътя? – настоя да чуе Арлен.

– Ядроните се случиха – каза Коб. – Разкъсаха човека и всичките работници, които му наех, изгориха защитните стълбове и чертежите... унищожиха всичко. Вложих всичко в този път, Арлен. Накрая освободих прислужниците си и пак нямах достатъчно, за да си платя дълговете. Едва след като продадох имението си, събрах необходимата сума, за да очистя заема от закупуването на работилницата, и оттогава съм тук.

Известно време поседяха така – и двамата изгубени в мисли за това, какво се е случило в онази нощ, и двамата вглъбени в появилата се пред вътрешния им взор картина на танцуващи ядрони сред пламъци и разкъсани трупове.

– Все още ли смяташ, че мечтата си е струвала риска? – попита Арлен. – Градовете да могат свободно да общуват помежду си?

– И до ден-днешен – отвърна Коб. – Дори когато гърбът ме боли от пренасяне на защитни стълбове и не издържам на собственото си готвене.

– Това тук не е по-различно – каза Арлен и чукна с пръст по тефтера със защити. – Ако всички защитници споделяха каквото знаят, колко по-хубаво щеше да бъде за хората? Не си ли струва да изгубиш малко приходи в името на един по-сигурен град?

Коб го наблюдаваше дълго време. После отиде при него и сложи ръка на рамото му.

– Имаш право, Арлен. Съжалявам. Ще копираме книгите и ще ги продадем на другите защитници.

Бавна усмивка плъзна по лицето на Арлен.

– Какво? – подозрително попита Коб.

– А защо не заменим нашите тайни за техните? – попита Арлен.

***

Камбанките звъннаха и Елиса влезе широко усмихната в работилницата за защити. Кимна на Коб, занесе на Арлен голяма кошница и го целуна по бузата. Арлен направи физиономия от неудобство и обърса бузата си, но тя не забеляза.

– Момчета, нося ви малко плодове, пресен хляб и сирене – каза тя и извади нещата от кошницата. – Нещо ми подсказва, че от последното ми посещение насам не сте яли нищо свястно.

– Изсушеното месо и коравия хляб са основната храна на вестоносеца, уважаема госпожо – каза Коб с усмивка, без да вдига поглед от ключовия камък, който дялаше.

– Глупости – смъмри го Елиса. – Ти си пенсиониран, Коб, а Арлен още не е станал вестоносец. Недей да величаеш мързела си, заради който не си напазарувал. Арлен е момче, което в момента расте, и се нуждае от по-добра храна.

Тя чорлеше косата на Арлен, докато говореше и продължи да се усмихва, дори след като той се отдръпна.

– Ела довечера на вечеря, Арлен – каза Елиса. – Рейджън е на път и в къщата е самотно без него. Ще ти приготвя ядене, от което да заякнеш, и ще можеш да спиш в собствената си стая.

– Аз... не мисля, че мога – каза Арлен, избягвайки погледа ù. – Коб има нужда от мен, за да довърша тези защитни стълбове за градините на херцога...

– Глупости – каза Коб и махна с ръка. – Защитните стълбове могат и да почакат, Арлен. Имаме цяла седмица до крайния срок.

Той погледна нагоре към лейди Елиса, ухилен, без да обръща внимание на неудобството на Арлен.

– Ще ви го изпратя с вечерния звънец, госпожо.

Елиса му хвърли ослепителна усмивка.

– Значи е решено, тогава – каза тя. – До довечера, Арлен.

Тя целуна момчето и напусна работилницата. Коб погледна към Арлен, който се мусеше над работната си задача.

– Не разбирам, защо избираш да прекарваш нощите си върху сламеник в дъното на работилницата, когато можеш да имаш топло пухено легло и жена като Елиса да те глези – каза той, без да сваля очи от изделието, върху което сам работеше.

– Държи се сякаш ми е майка – оплака се Арлен, – ама не е.

– Така си е, не ти е майка – съгласи се Коб. – Но е ясно, че иска тази длъжност. Толкова ли страшно ще е, да ù я дадеш?

Арлен не каза нищо, но като видя тъжния му поглед, Коб изостави темата.

– Прекарваш прекалено много време затворен, забил нос в книгите – каза Коб и измъкна тома, който Арлен четеше. – Кога за последно видя слънце?

Очите на Арлен се разшириха. В Потока на Тибит никога не беше прекарвал и час повече от необходимото у дома, но след повече от година в Мливари, едва си спомняше последния си ден, прекаран навън.

– Върви да правиш някакви пакости! – нареди Коб. – Намери си някой приятел на твоята възраст, да видим как ще ти се отрази!

Арлен излезе от града за пръв път от година насам и слънцето го успокои като стар приятел. Далеч от торните каручки, гниещия боклук и потните тълпи, въздухът притежаваше свежест, която той бе забравил. Изкачи се на върха на хълм, който гледаше към поле, пълно с играещи си деца, извади книга от чантата си и седна на тревата да чете.

– Ей, книжният плъх! – провикна се някой.

Арлен погледна нагоре и видя към него да идват група момчета, които носеха топка.

– Аре! – извика едно от тях. – Трябва ни още един, за да изравним отборите!

– Не знам играта – каза Арлен.

Коб му беше нареждал да върши какво ли не, освен да играе с други момчета, но той мислеше, че книгата му е далеч по-интересна.

– Какво има да ù знаеш? – попита друго момче. – Помагаш на своя отбор да вкара топката във вратата и пречиш на другия отбор да направи същото.

Арлен се намръщи.

– Добре – каза той и тръгна към момчето, което говореше.

– Аз съм Джейк – каза момчето.

Беше слаб, с чорлава черна коса и чип нос. Дрехите му бяха мръсни и на кръпки. Изглеждаше на около тринадесет, като Арлен.

– Как се казваш?

– Арлен.

– Ти работиш за защитника Коб, нали? – попита Джейк. – Момчето, което Рейджън намери на пътя?

Когато Арлен кимна, очите на Джейк се изцъклиха за момент, сякаш не го вярваше. Поведе останалите към игрището и показа оцветените в бяло камъни, които отбелязваха вратите.

Арлен бързо схвана правилата на играта. Малко по-късно вече беше забравил книгата си и цялото му внимание беше погълнато от отсрещния отбор. Представяше си, че е вестоносец, а те са демони, които се опитват да го задържат настрана от кръга му. Часовете се стопиха и преди да се усети, вечерният звънец удари. Всички събраха набързо нещата си, подплашени от смрачаващото се небе.

Арлен спокойно тръгна да си вземе книгата. Джейк изтича до него.

– По-добре да побързаш – каза той.

Арлен сви рамене.

– Имаме много време – отвърна той.

Джейк погледна помръкващото небе и потрепери.

– Бива си те в играта – каза той. – Ела утре пак. Играем футбол почти всеки следобед, а в шестиден ходим на площада да гледаме жонгльора.

Арлен кимна неопределено, Джейк се усмихна и хукна да се прибира.

Арлен пое обратно през портата към вече познатата му смрад на града. Зави нагоре по хълма към имението на Рейджън. Вестоносецът отново пътуваше, този път към далечния Лактън, и Арлен щеше да прекара цял месец с Елиса. Тя щеше да му досажда с въпроси и да се суети около облеклото му, но той беше обещал на Рейджън “да държи настрана младите ù любовници”.

Маргрит беше уверила Арлен, че Елиса няма никакви любовници. Нещо повече, в отсъствието на Рейджън тя се носела по коридорите на дома като призрак или плачела часове наред в спалнята си.

Но когато Арлен бил наоколо, каза прислужницата, тя се променяла. Маргрит го бе помолила да заживее в имението за постоянно. Той ù отказа, но ако не пред друг, призна пред себе си, че грижовното суетене на лейди Елиса започваше да му харесва.

***

– Ето го и него – каза Геймс същата нощ, докато гледаше как масивният каменен демон се надига от земята.

Уорън се присъедини към него и двамата впериха погледи от наблюдателната кула към демона, който душеше земята около портата. Внезапно нададе вой и се втурна в обратната посока нагоре по един хълм. Там танцуваше някакъв огнен демон, но каменният го блъсна яростно настрана, приведе се над земята и започна да търси нещо.

– Днес Едноръкият симпатяга е в настроение – каза Геймс, след като демонът нададе нов вой и се стрелна към малко игрище, където с нос до земята се разтърча напред-назад.

– Какво според тебе го е прихванало? – попита Уорън.

Колегата му сви рамене.

Демонът изостави игрището и отново препусна нагоре по хълма. Писъците му звучаха почти измъчено, а когато пак се върна до портата, той яростно заудря по защитите. Ноктите му пръснаха дъжд от искри, отблъснати от могъщата магия.

– Това не се вижда всяка нощ – отбеляза Уорън. – Да го докладваме ли?

– Чак пък толкова! – отвърна Геймс. – На никой не му пука за дивотиите на някакъв изперкал демон, а и какво биха направили, дори да им пукаше?

– Срещу това нещо ли? – попита Уорън. – Най-много да се насерат.

***

Арлен се отмести от тезгяха, изтегна се и се изправи на крака. Слънцето отдавна беше залязло, а стомахът му къркореше раздразнено, но пекарят щеше да плати двойно, ако му поправеха защитите за една нощ, макар че по тези улици не се беше мяркал демон от един Създател знае кога. Надяваше се Коб да му е оставил нещо в тенджерата.

Арлен отвори задната врата на работилницата и се наведе навън, все още в безопасния полукръг от защити около входа. Огледа се в двете посоки и уверен, че е чисто, пристъпи на пътеката, внимателно, да не би да покрие някоя от защитите с крак.

Пътеката от работилницата на Коб до малката му колиба в задния двор беше по-безопасна от повечето къщи в Мливари и представляваше поредица от отделно защитени квадрати, направени от лят камък. Камъкът – Коб го наричаше “крит” – беше умение, останало от стария свят, чудо, нечувано в Потока на Тибит, но често срещано в Мливари. От смесването на силикатен прах, вар и чакъл се получаваше кална смес, която може да бъде оформена по какъвто си искаш начин.

При самото изливане на крита, в меката му повърхност, още докато съхнеше, можеха внимателно да се изписват защити, които се втвърдяваха в едва ли не вечна отбрана. Коб се бе занимавал с това, блокче по блокче, докато не беше завършил пътеката от дома до работилницата си. Дори едно от блокчетата да излезеше извън строя поради някаква причина, пешеходецът би могъл да просто да се премести на следващото или на предишното и да остане в безопасност от ядроните.

Ако можехме да направим такъв път, помисли си Арлен, светът би бил наш.

В колибата намери Коб, изгърбен над бюрото си, да размишлява над изписани с тебешир дъсчици.

– Тенджерата е топла – изсумтя майсторът, без да вдига поглед.

Арлен отиде до огнището в единствената стая в колибата и си напълни паница с гъстата яхния на Коб.

– Създателю, момче, ти си направил пълна бъркотия с това – изръмжа Коб, изпъна се и посочи към дъските.

– Половината от защитниците в Мливари предпочитат да запазят тайните си, дори да не получат нашите, половината от останалите продължават да ни предлагат пари вместо тайни, а останалата четвърт са заринали бюрото ми със списъци със защити, които биха разменили. Сортирането ще ни отнеме седмици!

– Но нещата ще се подобрят – каза Арлен, докато стръвнишки загребваше от манджата с коричка хляб, вместо с лъжица. Царевицата и бобът все още бяха твърди, а картофите кашави от преваряване, но не се оплакваше. Вече беше свикнал с твърдите, недорасли зеленчуци в Мливари, а и Коб никога не си правеше труда да ги вари по отделно.

– Смея да твърдя, че си прав – призна Коб, – но нощите да ме вземат! Кой би помислил, че съществуват толкова много различни защити в нашия град! Половината не съм ги виждал никога, а съм изучавал всеки защитен стълб и порта в Мливари, уверявам те!

Вдигна една дъсчица, изписана с тебешир.

– Ето този би разменил защити, които ще накарат демон да се обърне и да забрави с какво се е захванал, срещу защитата на майка ти, която прави стъклото здраво като стоманата. – Той поклати глава: – И всички те искат тайните на забранителните ти защити, момче. По-лесни са за рисуване без права пръчка и полукръг.

– Патерици за хората, които не могат да нарисуват една права линия – изхили се Арлен.

– Не всеки има талант като теб – изсумтя Коб.

– Талант? – попита Арлен.

– Не се оставяй това да ти замае главата – каза Коб, – но никога не съм виждал някой, който да прихване изкуството на защитите толкова бързо, колкото теб. Осемнайсет месеца откакто си чирак и вече правиш защити като калфа с петгодишен стаж.

– Мислех си за нашата сделка – каза Арлен.

Коб го погледна с любопитство.

– Ти ми обеща, че ако работя здраво – каза Арлен, – ще ме научиш как да оцелявам на пътя.

Те останаха с погледи, вперени един в друг, доста дълго.

– Аз спазих моята част от сделката – напомни му Арлен.

Коб издиша тежко.

– Май наистина успя – каза той. – Упражнявал ли си ездата си? – попита той.

Арлен кимна.

– Конярът на Рейджън ми дава да помагам с разхождането на конете.

– Удвои усилията си – каза Коб. – Конят на вестоносеца е неговият живот. Всяка нощ, в която конят те доведе до подслон, е още една нощ извън опасност.

Старият защитник се изправи на крака, отвори един шкаф и извади дебело, навито на руло платно.

– В седмиден, когато затваряме работилницата – каза той, – ще те тренирам да яздиш и ще те науча как да използваш тези неща.

Той остави платното на пода и го разгърна, при което откри няколко добре намаслени копия. Арлен ги огледа жадно.

Коб вдигна очи към звънчетата, когато едно малко момче влезе в работилницата му. Беше на около тринадесет, с разрошени черни къдрици и мъх над горната устна, който приличаше повече на мръсотия, отколкото на косми.

– Джейк, нали така? – попита защитникът. – Семейството ти работи на мелницата долу при източната стена? Веднъж ви направихме оферта за нови защити, но мелничарят избра друг доставчик.

– Точно така – каза момчето и закима.

– С какво мога да ти помогна? – попита Коб. – Господарят ти би ли желал нова оферта?

Джейк поклати глава.

– Дойдох само да проверя, дали Арлен иска да гледаме жонгльора днес?

Коб едва повярва на ушите си. Никога не беше виждал Арлен да говори с някого на неговата възраст, тъй като той предпочиташе да прекарва времето си в работа и четене, или пък да досажда с безкрайните си въпроси на вестоносците и защитниците, които влизаха в работилницата. Това беше изненада и то такава, която трябваше да се поощри.

– Арлен! – извика той.

Арлен излезе от задната стаичка на работилницата с книга в ръка. Едва не се блъсна в Джейк, преди да го забележи, но спря изведнъж.

– Джейк е дошъл да те вземе с него да гледате жонгльора – осведоми го Коб.

– Ще ми се да отида, наистина – извинително каза Арлен на Джейк, – но имам още...

– Нищо, което не може да почака – прекъсна го Коб. – Хайде, върви да се забавляваш.

Подаде на Арлен кесия с монети и избута двете момчета през вратата.

***

Скоро след това момчетата вече бродеха из претъпкания пазар, който обикаляше главния площад на Мливари. Арлен купи за една сребърна звезда банички с месо от уличен продавач, а после, когато лицата им се покриха с мазнина, взе за няколко медничета и джоб бонбони от друг.

– Един ден ще стана жонгльор – каза Джейк с бонбон в устата, докато си проправяха път към мястото, където се събираха децата.

– Честна дума? – попита Арлен.

Джейк кимна.

– Гледай с’а – каза той, извади три дървени топчета от джоба си и ги подхвърли във въздуха. Арлен се разсмя миг по-късно, когато едното топче удари главата на Джейк, а другите две паднаха на земята в объркването.

– Още са ми мазни пръстите – каза Джейк, докато си гонеше топчетата.

– Сигурно – съгласи се Арлен. – А аз ще се регистрирам в Гилдията на вестносците, когато завърша чиракуването си при Коб.

– Аз мога да бъда твоят жонгльор! – извика Джейк. – Можем да се явим на изпита за пътна пригодност заедно!

Арлен го погледна.

– Някога виждал ли си демон? – попита той.

– Какво, да не мислиш, че нямам дупе за тая работа? – попита Джейк и го блъсна.

– Или мозък – отвърна Арлен и го блъсна в отговор.

Миг по-късно двамата вече се боричкаха на земята. Арлен все още беше дребен за възрастта си и Джейк скоро го закова на плочника.

– Добре, добре – разсмя се Арлен, – ще ти позволя да бъдеш моят жонгльор!

– Твоят жонгльор? – попита Джейк, без да го пуска. – По-скоро ти ще бъдеш моят вестоносец!

– Партньори? – предложи Арлен.

Джак се усмихна и помогна на Арлен да се изправи. Малко по-късно стояха върху каменни блокове на Градски площад и гледаха чираците от Гилдията на жонгльорите, които се премятаха и разиграваха пантомими, за да подгреят публиката за тазсутрешния главен изпълнител.

Арлен зяпна, като видя Кийрън да излиза на площада. Висок и слаб като червеноглава улична лампа, той просто не можеше да бъде сбъркан с друг. Тълпата избухна в овации.

– Това е Кийрън! – каза Джейк и затресе рамото на Арлен от въодушевление. – Тоя ми е любимият!

– Вярно ли? – каза Арлен, изненадан.

– Какво, ти кого харесваше? – попита Джейк. – Марли? Кой? Те не са герои като Кийрън!

– Той не изглеждаше много героично, когато го срещнах – каза Арлен със съмнение.

– Ти познаваш Кийрън? – попита Джейк, ококорил очи.

– Веднъж дойде до Потока на Тибит – отвърна Арлен. – Той и Рейджън ме намериха на пътя и ме отведоха в Мливари.

– Кийрън те е спасил?

– Рейджън ме спаси – поправи го Арлен. – Кийрън се стряскаше от всяка сянка.

– Да бе, да – каза Джейк. – Мислиш ли, че те помни? Можеш ли да ме запознаеш с него след представлението?

– Сигурно – сви рамене Арлен.

Шоуто на Кийрън започна почти по същия начин както в Потока на Тибит. Жонглираше, танцуваше и повдигаше градуса на очакването, преди да разкаже на децата историята на Завръщането, прекъсвайки я от време на време с пантомими, предни и задни салта.

– Изпей песента! – извика Джейк.

Другите в тълпата подхванаха призива и започнаха да молят Кийрън да пее. Известно време той сякаш не ги забелязваше, докато апелът не забумтя, придружен от тропането на крака. Най-накрая той се засмя, поклони се и взе лютнята си, а в тълпата избухнаха аплодисменти.

Той направи знак и Арлен видя как чираците тръгнаха с шапки между тълпата, за да събират дарения. Хората даваха щедри суми, нетърпеливи да чуят песента на Кийрън. Най-накрая той подхвана:

Нощта беше мрачна,

земята бе здрачна,

подслонът бе много далече.

Навяваше вятър

студ право в сърцата.

Ядрони прииждаха вече.

“О, помощ” дочухме

от нечий глас чужд

Викът бе на малко дете.

“Изтичай при нас -

аз му викнах завчас –

с нас ще бъдеш добре защитен.”

Но момчето простена,

“Не мога, ранен съм”

и гласът му съвсем изтъня.

Понечих да свърна,

на помощ да тръгна,

вестоносецът лично ме спря.

“Да пукнеш ли, искаш -

попита ме тихо –

там само ще срещнеш смъртта си.

Да помогнеш не можеш,

само твоята кожа,

раздрана, ще плисне кръвта си.”

Ударих го бясно

и копието рязко

изтръгнах от ръцете му аз.

Защити прескочих,

към вика се насочих

и до момчето достигнах тогаз.

“Дръж се смело, юнак -

викнах аз, запъхтян –

Пред ядрона не скланяй глава!

Ако сам не посмееш

път до нас да намериш,

аз защитите ще донеса.”

До него достигнах,

но късно пристигнах,

сред ядрони той бе обграден.

Тогаз разчертах

без страх, със замах,

сто защити навред покрай мен.

Демон зъл с хищен рев

насред мрака дойде

и изправи могъща снага.

И пред стращната мощ

в непрогледната нощ

моето копие бе просто шега.

Рогата му – копия!

Ноктите – куки!

Корубата – твърда и черна!

Лавина от злост,

планина здрава кост,

ме нападна със сила безмерна!

Момчето пищеше,

крака ми държеше,

аз защита последна рисувах!

Магията блесна

и демонът стресна,

живота си с ужас рискувах!

И каже ли някой,

че само зората,

ядроните в пепел превръща,

тази нощ аз научих:

и на друг това се случва.

Едноръкият демон – той също!

Кийрън завърши с превзет поклон, а Арлен стоеше шокиран, докато тълпата се хвърли да ръкопляска. Жонгльорът продължи да се покланя, а по чираците заваля порой от монети.

– Страхотно, а? – попита Джейк.

– Нищо общо с това, което се случи! – възкликна Арлен.

– Баща ми казва, че някакъв еднорък каменен демон напада защитите всяка нощ – каза Джейк. – Търси Кийрън.

– Кийрън дори не беше там! – извика Арлен. – Аз отрязах ръката на този демон!

Джейк изсумтя.

– Нощите да ме вземат, Арлен! Едва ли очакваш, че някой ще повярва на това.

Арлен се намуси, изправи се и завика: „Лъжец! Измамник!” Всички се обърнаха, за да видят кой говори, а Арлен скочи от камъка си и закрачи към Кийрън. Жонгльорът погледна напред и очите му се разшириха, беше го разпознал.

– Арлен? – попита той, а лицето му изведнъж пребледня.

Джейк, който тичаше подир Арлен, спря на място.

– Ти наистина го познаваш – прошепна той.

Кийрън нервно погледна към тълпата.

– Арлен, момчето ми – каза той и разпери ръце, – ела, нека обсъдим това насаме.

Арлен не му обърна никакво внимание.

– Не ти отряза ръката на демона! – изкрещя той така, че всички да го чуят. – Дори не беше там, когато това се случи!

От тълпата се разнесе гневен шепот. Кийрън се огледа страхливо наоколо, докато някой не извика:

– Разкарайте това момче от площада! – и останалите заликуваха.

По лицето на Кийрън се разтече широка усмивка.

– Никой няма да ти повярва на теб, вместо на мен – надсмя му се той.

– Аз бях там! – извика Арлен. – И белезите ми ще го докажат!

Той тръгна да си маха блузата, но Кийрън щракна с пръсти и изведнъж Арлен и Джейк се оказаха заобиколени от чираци.

Така хванати в капан те не можеха да направят нищо, а Кийрън се отдалечи и привлече вниманието на публиката като хвана лютнята си и започна нова песен.

– Що не вземеш да млъкнеш, а? – изръмжа широкоплещест чирак.

Момчето беше два пъти колкото Арлен по размери, а всички бяха по-големи от него и Джейк.

– Кийрън е лъжец – каза Арлен.

– И абсолютен демонски гъз – съгласи се чиракът с шапката за монети в ръка. – Да не мислиш, че ми дреме?

Джейк се намеси.

– Няма нужда да се ядосваме – каза той. – Той нямаше предвид...

Но преди да довърши, Арлен се хвърли напред и вкара юмрука си в стомаха на по-голямото момче. То се преви, а Арлен се обърна, за да се изправи срещу останалите. Разкървави един-два носа, но скоро беше повален на земята и набит. Осъзнаваше смътно, че Джейк получава същите юмруци до него, докато двама стражи не прекъснаха боя.

– Знаеш ли – каза Джейк, докато куцукаха на връщане окървавени и натъртени, – като за книжен плъх не си чак толкова зле в боя. Ама хич не те бива да си избираш противниците...

– Имам и по-лоши врагове – каза Арлен с мисълта за едноръкия демон, който все още го преследваше.

***

– Песента дори не беше добра – каза Арлен. – Как въобще би могъл да нарисува защити на тъмно?

– Сериозна причина да се сбиеш – отбеляза Коб, докато мажеше раните по лицето на Арлен.

– Той лъжеше – отвърна Арлен и трепна от паренето.

Коб сви рамене.

– Просто е правил това, което жонгльорите правят, измислял е развлекателни истории.

– В Потока на Тибит целият град идваше, когато жонгльорът беше там – каза Арлен. – Силия казваше, че те пазят историите на стария свят и ги предават от поколение на поколение.

– Така и правят – каза Коб. – Но дори най-добрите преувеличават, Арлен. Да не би наистина да вярваш, че първият Избавител е убил сто каменни демона с един замах?

– Преди вярвах – каза Арлен с въздишка. – Сега не знам на какво да вярвам.

– Добре дошъл в света на възрастните – каза Коб. – Всяко дете в един момент осъзнава, че възрастните са слаби и грешат, точно както и всички останали. След този момент ти ставаш възрастен, независимо дали ти харесва или не.

– Никога не съм мислил за това по този начин – каза Арлен, осъзнавайки, че неговият момент отдавна вече беше дошъл. В ума си той виждаше как Джеф се крие зад защитите на верандата им, докато ядроните разкъсваха майка му.

– Толкова лошо ли беше, че Кийрън е излъгал? – попита Коб. – Развеселил е хората. Дал им е надежда. Надеждата и радостта тези дни са кът, а са ни толкова нужни.

– Със същия успех можеше да каже и истината – каза Арлен. – Но вместо това си присвои заслугите за моите дела, само за да спечели повече пари.

– Ти за истината ли се бориш или за признание? – попита Коб. – Толкова ли е важно признанието? Не е ли посланието най-важно?

– На хората им трябва нещо повече от една песен – каза Арлен. – Имат нужда от доказателство, че ядроните могат да проливат кръв.

– Звучиш като красиански мъченик – каза Коб, – с тази готовност да пожертваш живота си, само и само да се добереш до рая на Създателя в следващия.

– Четох, че техният задгробен живот бил изпълнен с голи жени и реки от вино – подсмихна се Арлен.

– И всичко, което ти трябва, за да стигнеш до там, е да отнемеш живота на демон преди да бъдеш изядрен – съгласи се Коб. – Но аз все пак ще заложа на този живот. Следващият ще те застигне, независимо накъде бягаш. Няма смисъл да го гониш.

Единадесета глава Пробив

321 СЗ

– Залагам три луни, че ще тръгне на изток – каза Геймс, докато подрънкваше със сребърните монети към надигащия се Еднорък.

– Дадено – каза Уорън. – Три нощи поред тръгва на изток. Готов е за промяна.

Както винаги, каменният демон започна да души наоколо преди да изпробва защитите на портите. Вървеше методично, без да пропуска нито едно местенце. Когато портата се оказа непробиваема, ядронът пое на изток.

– Нощите да ме вземат – изруга Уорън. – Бях сигурен, че този път ще направи нещо друго.

Тръгна да рови в джоба си за монети, докато писъците на демона и пращенето от задействаните защити заглъхнаха.

Двамата стражи погледнаха над перилото, забравили вече за баса, и видяха Едноръкия с любопитство да разглежда стената. Около него се насъбраха и други ядрони, но стояха на почтително разстояние от гиганта.

Изведнъж демонът се хвърли напред сам, с два изпънати напред нокътя. От защитите не изхвръкнаха искри и до ушите на стражите достигна ясният звук от пропукване на камък. Кръвта им се смрази.

С победоносен рев каменният демон удари отново, този път с цяла ръка. Дори на звездна светлина стражите видяха каменния къс, който отчупи с ноктите си.

– Рогът – извика Геймс и хвана перилото с треперещи ръце. Усети топлина по крака си и след миг осъзна, че се е подмокрил: – Надуй рога!

Не последва раздвижване около него. Той погледна към Уорън и видя как колегата му със зяпнала уста се е втренчил в каменния демон. Една-единствена сълза се стичаше по бузата му.

– Надуй проклетия рог! – кресна Геймс, Уорън се сепна от вцепенението си и се затича към стойката на рога. Направи няколко опита, докато успее да изкара звук. Едноръкия обаче вече се въртеше и блъскаше стената с шиповете на опашката си, и при всеки следващ удар успяваше да изкърти все по-голямо парче от камъка.

***

Коб разтърси Арлен, за да го събуди.

– Кой... к’во има? – попита Арлен и потърка очи. – Сутрин ли е вече?

– Не – отвърба Коб. – Надули са роговете. Има пробив.

Арлен бързо се изправи на леглото, лицето му се смрази.

– Пробив? В града има ядрони?

– Да – съгласи се Коб, – или скоро ще има. Ти ставай!

Двамата се втурнаха да палят лампи и да събират инструментите си; облякоха си дебели наметала и ръкавици без пръсти, които да ги предпазят от студа, но да не попречат на работата им.

Роговете отново зазвучаха.

– Два пъти – каза Коб. – Веднъж кратко, веднъж дълго. Пробивът е между първата и втората наблюдателна кула на изток от главната порта.

Отвън се чу трополенето на копита по паважа, последвано от удари по вратата. Отвориха я и видяха Рейджън, напълно екипиран с броня и с дълго, дебело копие в ръка. Шитът му беше закачен на седлото на здрав боен кон. Не беше лъскав и нежен бегач като Нощно око, а военен жребец, плещест и зъл, отгледан за нуждите на отдавна отминали времена.

– Елиса не е на себе си – обясни вестоносецът. – Изпрати ме да ви опазя живи.

Арлен се намръщи, но капчица от страха, който го беше обзел при събуждането, се изпари с идването на Рейджън. Впрегнаха якото си пони в служебната каручка и потеглиха по посока на писъците, ударите и проблясващите около пробива сияния.

Улиците бяха пусти, вратите и кепенците – здраво залостени, но Арлен виждаше процеждащата се по ръбовете им светлина и знаеше, че хората в Мливари са будни, гризат си ноктите и се молят защитите им да издържат. Чу плач и се замисли колко зависими бяха Мливариийците от своята стена.

Пристигнаха в обстановка на пълен хаос. Стражи и Защитници лежаха мъртви или умиращи на павираните улици, копията им бяха пречупени или догаряха. Трима разкървавени войници се бореха да задържат въздушен демон достатъчно дълго на земята, докато двама защитнически чираци го хванат в преносим кръг.

Други тичаха напред-назад с кофи с вода и се опитваха да потушат многобройните малки пожари, а в същото време огнените демони весело подскачаха и палеха всичко, което можеха да достигнат.

Арлен погледна пробива и се изуми, че ядрон би могъл да прокопае тунел през шест-метрова стена от масивен камък. Демоните задръстиха дупката и започнаха да се драскат един друг в битка кой по-напред да влезе в града.

Въздушен демон се шмугна през отвора и тръгна да се засилва, разперил криле. Един от стражите метна копието си по него, но не уцели и демонът литна над града необезпокояван. Миг по-късно огнен демон скочи върху вече невъоръжения страж и разкъса гръкляна му.

– Бързо, момче! – извика Коб. – Стражите ни печелят време, но няма да издържат дълго срещу пробив с такъв размер. Бързо да го запечатаме!

Той скочи от каручката с изненадваща ловкост и грабна два преносими кръга от дъното, като подаде единия на Арлен.

Заедно с Рейджън, който яздеше около тях за да ги прикрива, те хукнаха към базовия флаг на гилдията си и влязоха в защитния кръг около него. Невъоръжени билкарки лекуваха там подредените в редици ранени и безстрашно се втурваха извън кръга, за да помогнат на онези, които, залитайки, се опитваха да се доберат до убежището. Бяха твърде малко, за да се погрижат за толкова много пострадали.

Посрещнаха ги Майка Джоун, съветникът на херцога, и майстор Винсън, водачът на Гилдията на защитниците.

– Майстор Коб, радваме се, че сте... – започна Джоун.

– Къде има нужда от нас? – попита Коб Винсън, като изцяло игнорира Джоун.

– Главния пробив – отвърна Винсън. – Заемете се със стълбовете за петнадесет и за тридесет градуса – каза той и посочи към купчина защитни стълбове. – И, за Създателя, внимавайте! Върлува един проклет каменен демон там – онзи, който пръв направи пробива. Преградили са му пътя към града, но ще трябва да прекосите защитите, за да стигнете до позициите. Вече уби трима защитници, и един Създател знае колко стражи.

Коб кимна и с Арлен се отправиха към купчината.

– Кой беше на смяна по здрач тая нощ? – попита той, когато двамата с Арлен нарамиха инструментите си.

– Защитникът Макс и чираците му – отвърна Джоун. – Херцогът ще ги обеси за това.

– В такъв случай херцогът е глупак – каза Винсън. – Никой не знае какво се е случило тук, а в момента Мливари се нуждае от всеки свой защитник, че и от повече. – Той издиша тежко и бавно. – И без това след тази нощ ще останат доста по-малко.

***

– Първо си нагласи кръга – каза Коб за трети път. – Като застанеш вътре на сигурно, сложи стълба на стойката му и изчакай магнезия. Ще блесне като слънце, така че си покрий очите, докато мине. Тогава нагласяваш своя стълб спрямо лицето на централния. Не се опитвай да го свързваш с останалите стълбове. Довери се на другите защитници, че всеки от тях ще си свърши работата. Напаснеш ли го точно, забий колчетата в земята, за да го застопориш на място.

– И после? – попита Арлен.

– Ядроните веднага ще се скупчат около теб, но ти остани в кръга, докато не ти кажат да излезеш – изкрещя Коб. – Независимо какво виждаш, дори да ти се наложи да стоиш цяла нощ! Ясно ли е?

Арлен кимна.

– Хубаво – каза Коб. Той се загледа в хаоса, изчака, изчака и извика: – Сега!

Двамата се втурнаха. Заобикаляха огньове, тела и отломки, и тичаха към позициите си. Секунди по-късно, когато вече бяха подминали няколко сгради, пред тях се извиси едноръкият каменен демон, който стърчеше над отряд стражи и дузина трупове. На светлината на фенерите се виждаше, че ноктите и зъбите му лъщят от кръв.

Кръвта на Арлен се смрази. Той спря на място и погледна към Рейджън; вестоносецът в миг отвърна на погледа му.

– Сигурно преследва Кийрън – каза кисело Рейджън.

Арлен отвори уста, но преди да успее да отговори, Рейджън изкрещя: – Внимавай! – и замахна с копието си към Арлен.

Момчето падна и изпусна стълба си, при което си удари здраво коляното на калдъръма. Чу пропукването, когато тъпия край на копието перна през лицето пикиращ въздушен демон, и се претърколи точно навреме, за да види как демонът отскача от щита на вестоносеца и се сгромолясва на земята.

Рейджън пришпори бойния си кон в галоп, стъпка изчадието, сграбчи Арлен миг след като той успя да вдигне стълба си от земята, и къде с влачене, къде с носене, го довлече до позицията му. Коб вече беше сложил преносимия кръг и подготвяше стойката за защитния си стълб.

Арлен не загуби време в разпъването на собствения му кръг, но очите му не спираха да се стрелкат обратно към Едноръкия. Демонът дращеше по набързо поставените пред него защити и се мъчеше да премине със сила. Арлен виждаше слабите места в мрежата, всеки път когато тя лумваше, и знаеше, че тя няма да издържи вечно.

Каменният демон подуши въздуха и внезапно се взря напред, при което срещна очите на Арлен. Двамата вкопчиха погледите си в в надпревара за сила на волята, но Арлен пръв не издържа и погледна надолу. Едноръкия нададе вой и удвои усилията си да премине през отслабващите защити.

– Арлен, спри да зяпаш и си свърши проклетата работа! – изкрещя Коб и сепна Арлен от унеса му.

Момчето напрегна всичките си сили да се изолира от писъците на ядрона и виковете на стражите, разпъна сгъваемата желязна стойка и сложи защитния си стълб в нея. Нагласи, доколкото можа на сумрачната мъждукаща светлина, позицията на ъгъла му и покри с ръка очите си в изчакване на магнезия.

Искрата блесна миг по-късно и превърна нощта в ден. Останалите защитниците също бързо ориентираха стълбовете си спрямо точните ъгли и ги застопориха в земята. Помахаха си един на друг с бели кърпи, за да дадат знак, че са готови.

След като свърши работата си, Арлен огледа останалата част от територията. Няколко защитници и техните чираци все още се мъчеха да нагласят стълбовете си. Един стълб лумна от демонски огън. Ядроните пищяха и отскачаха назад от магнезия, ужасени, че по някакъв начин омразното им слънце е изгряло. Стражи ги атакуваха с копия в опит да ги изтикат извън защитните постове, преди отново да са се опомнили. Рейджън правеше същото, галопираше наоколо върху бойния си жребец, а лъснатият му щит отразяваше светлината и караше ядроните да бягат през глава от него.

Но фалшивата светлина не можеше да рани ядроните. Едноръкия не се отдръпна, когато група стражи, одързостени от светлината, метнаха по него копията си. Върховете на повечето се счупиха в бронята на каменния демон или се плъзнаха по нея, а той замахваше към бойците, сграбчваше ги и ги измъкваше от защитите им с лекотата на дете, което размахва кукла.

Арлен гледаше касапницата с ужас. Демонът отхапа главата на един мъж и хвърли тялото му обратно при другите, с което събори няколко от тях. Друг размаза с крак, а трети запрати във въздуха с един размах на въоръжената си с шипове опашка. Човекът се приземи тежко и не се изправи.

Защитите, които задържаха демона, бяха потънали под телата и кръвта, и Едноръкия си проправяше път напред като убиваше на воля. Стражите заотстъпваха назад, някои направо побягваха, но махнеха ли се от пътя му, биваха забравени, тъй като грамадният ядрон се хвърли срещу преносимия кръг на Арлен.

– Арлен! – извика Рейджън, докато се въртеше наоколо с коня си.

Паникьосан при вида на нападащия демон, вестоносецът явно беше забравил за преносимия кръг, в който се намираше момчето. Той насочи копието си, пришпори коня и се впусна в галоп, взел на прицел гърба на Едноръкия.

Каменният демон го чу да се приближава, обърна се в последния момент, застана стабилно и пое копието с гърдите си. Оръжието се строши, а гигантският демон замахна презрително с нокти и разби черепа на коня.

Главата му се изви настрани и тялото му се люшна в кръга на Коб, като блъсна майстора в защитния му стълб. Стълбът се изкриви. Рейджън нямаше време да се измъкне и животното го повлече със себе си на земята, затисна крака му и го прикова на място. Едноръкия тръгна към него, за да го довърши.

Арлен изкрещя и се огледа за помощ, но нямаше откъде да намери такава. Коб, сграбчил защитния стълб, се опитваше да се изправи. Всички останали защитници около пробива подаваха сигнала. Бяха сменили горящия стълб и сега само този на Коб не беше намясто, но нямаше кой да му помогне. Стражата на града беше значително оредяла при последното нападение на Едноръкия. Дори Коб да успееше бързо да поправи стълба, Арлен знаеше, че Рейджън е обречен. Едноръкия беше от нежеланата страна на мрежата.

– Ей! – извика той и престъпи кръга, размахал ръце. – Ей, грознико!

– Арлен, връщай се обратно в проклетия си кръг! – изкрещя Коб, но вече беше късно. Главата на каменния демон се врътна назад, щом чу гласа на Арлен.

– Страхотно, чу ме – промърмори Арлен, лицето му пламна и веднага след това изстина. Хвърли поглед отвъд защитните стълбове. С оредяването на магнезиевите експлозии ядроните ставаха все по-самоуверени. Всеки опит да се стигне дотам би бил равен на самоубийство.

Арлен обаче си спомни за предишните си срещи с каменния демон и как той ревниво го беше пазил за себе си. С тази мисъл той се обърна, хукна покрай защитните стълбове и с това привлече вниманието на съскащ огнен демон. Ядронът се метна към него с лумнали очи, но същото стори и Едноръкия, който скочи, за да размаже по-малкия демон.

Докато звярът се извръщаше към него, Арлен вече тичаше между защитните стълбове. Едноръкия замахна силно към него, но лумна светлина и намеренията му бяха осуетени. Коб вече беше оправил своя стълб и затворил мрежата. Едноръкия изпищя от ярост, заблъска по защитата, но тя беше непробиваема.

Арлен дотича до Рейджън. Коб го прегърна с всичка сила, а после го перна по ухото.

– Ако още веднъж ми се направиш на герой – предупреди го майстора, – ще ти счупя мършавия врат.

– А аз бях дошъл, теб да пазя... – съгласи се Рейджън слабосилно, а устата му трепна в усмивка.

***

В града все още скитаха ядрони, когато Винсън и Джоун разпуснаха защитниците. Оцелелите стражи помогнаха на билкарките да пренесат ранените до градските болници.

– Не трябва ли някой да убие тези, които се измъкнаха? – попита Арлен, докато внимателно полагаха Рейджън в задния край на каручката. Кракът му беше натрошен, а билкарките му бяха дали чай за успокояване на болката, който го правеше сънен и незаинтересован.

– За какво им е? – попита Коб. – Това само ще погуби ловците, а на сутринта няма да има значение. По-добре да влизаме. Слънцето ще се справи с всеки ядрон, останал в Мливари.

– Остават часове до изгрева – възропта Арлен и се качи в каручката.

– Ти какво предлагаш? – попита Коб с изтощен поглед, докато се возеха. – Тази нощ видя пълната мощ на охраната на херцога в действие, стотици мъже с копия и щитове. Обучени защитници също. Видя ли поне един убит демон? Разбира се, че не. Те са безсмъртни.

Арлен поклати глава.

– Те се убиват един друг. Виждал съм го.

– Те са магически, Арлен. Могат да си причинят един на друг това, което никое оръжие на смъртен не може.

– Слънцето ги убива – каза Арлен.

– Слънцето е сила, отвъд теб и мен – отвърна Коб. – Ние сме просто защитници.

Те завиха по улицата и зяпнаха. Пред тях на улицата беше проснат изкормен труп, а кръвта му боядисваше камъните в червено. Части от него все още димяха. Острата смрад на изгоряла кожа изпълваше въздуха.

– Просяк – каза Арлен, като забеляза дрипите му. – Какво ли е правил навън посред нощ?

– Двама просяци – поправи го Коб, покрил с кърпа носа и устата си, и посочи друг, разкъсан наблизо. – Сигурно са ги отпратили от приюта.

– Нима могат да правят това? – попита Арлен. – Мислех си, че обществените приюти са длъжни да прибират всички.

– Само докато не се напълнят – каза Коб. – Тези места и без това не са голямо убежище. Хората там се сбиват за храна и дрехи, когато пазачите ги заключат за през нощта, а на жените причиняват и по-лоши неща. Много от тях предпочитат риска да останат на улицата.

– Защо някой не направи нещо по въпроса? – попита Арлен.

– Всички са съгласни, че има проблем – каза Коб. – Но гражданите казват, че това е проблем на херцога, а херцога не вижда смисъл да защитава онези, които не допринасят за града.

– Значи, по-добре да дадеш на стражите да се приберат по домовете си за през нощта и да оставиш на ядроните да разрешат проблема – изръмжа Арлен.

Коб нямаше какво да отговори, освен да тръсне юздите, неърпелив да се махне от улиците.

***

Два дни по-късно целият град беше събран на главния площад. Беше издигнато бесило и под него стоеше защитникът Макс, който бе на смяна в нощта на пробива.

Самият Юкор не присъстваше, но Джоун прочете указа:

– В името на херцог Юкор, Светлина на Планините и Владетел на Мливари, ти си признат за виновен в неизпълнение на дълга си, допускайки пробив в защитената стена. Осем защитници, двама вестоносци, три билкарки, тридесет и седем стражи и осемнадесет граждани платиха цената на твоята некомпетентност.

– Все едно, ако защитниците станат девет, нещата ще се оправят – промърмори Коб.

Освирквания и съскане се надигнаха от тълпата, и към защитника, който стоеше с наведена глава, полетяха боклуци.

– Присъдата е смърт – обяви Джоун, няколко мъже с качулки хванаха ръцете на Макс и го отведоха до въжето. Сложиха примката на врата му.

Висок, широкоплещест пастир с буйна черна брада и тежка роба отиде при него и нарисува защита на челото му.

– Нека Създателят да прости грешката ти – каза напевно светият мъж – и дари всички ни с чистота на сърцата и делата, за да спрем Нашествието и да бъдем Избавени.

Той се отдръпна настрана и капакът падна. Тълпата заликува, когато въжето се опъна.

– Глупаци – изплю се Коб. – Един човек по-малко, който да се бори със следващия пробив.

– Какво имаше предвид? – попита Арлен. – За Нашествието и Избавлението?

– Просто глупости за да вкарват в ред тълпата – каза Коб. – Най-добре ще е да не си пълниш главата с тези неща.

Дванадесета глава Библиотека

321 СЗ

Арлен вървеше развълнуван зад Коб, когато приближиха грамадната каменна сграда. Беше седмиден и в друг случай би се подразнил да пропусне тренировката си по бой с копие и уроците по езда, но днес го очакваше удоволствие, прекалено хубаво, за да бъде пропуснато: за пръв път щеше да посети Библиотеката на херцога.

Откакто той и Коб започнаха да търгуват със защити, бизнесът на майстора му бе навлязъл в огромен подем, тъй като запълни ниша, от която градът отдавна се нуждаеше. Тяхната лична библиотека от гримоари бързо беше станала най-голямата в Мливари, а може би и в света. В същото време мълвата за тяхната роля при запушването на пробива се беше разнесла и понеже кралските особи не пропускаха нищо покрай ушите си, веднага пожелаха услугите им.

Работата с кралските особи изискваше много нерви, защото им хрумваха абсурдни идеи и искаха да се слагат защити там, където не им е мястото. Коб удвои и утрои цените си, но без особен резултат. Обезопасяването на имението лично от майстор Коб, защитникът – това беше символ на престиж.

Но сега, когато ги викаха да поемат защитата на най-ценната сграда в града, Арлен разбра, че е имало смисъл от всичките му усилия. Не бяха много гражданите, виждали някога библиотеката отвътре. Юкор ревностно пазеше колекцията си и разрешаваше достъп само на видни просители и техните помощници.

Построена от пастирите на Създателя преди да бъде погълната от трона, библиотеката бе имала единствено и само пастири за управители, най-често свети мъже без енория, чието единствено паство бяха скъпоценните книги. И наистина, постът бе по-престижен от управлението на който и да е свещен дом, ако се изключат Великия свещен дом и личния параклис на херцога.

Посрещна ги млад послушник, който ги съпроводи до кабинета на главния библиотекар, пастир Ронел. Докато вървяха, Арлен въртеше очи във всички посоки и поглъщаше с поглед старите лавици и мълчаливите учени, които бродеха между тях. Без да се броят гримоарите, колекцията на Коб съдържаше над тридесет книги и момчето беше смятало това за истинско съкровище. Библиотеката на херцога съдържаше хиляди томове, много повече отколкото Арлен за цял живот би могъл да прочете. Беше потресен от факта, че херцогът пазеше всичкото това под ключ.

Пастир Ронел беше млад за така желаната позиция на главен библиотекар и косата му все още беше по-скоро кафява, отколкото бяла. Той ги посрещна топло и ги покани да седнат, а след това изпрати слуга да донесе напитки.

– Вашата репутация лети преди вас, майстор Коб – каза Ронел, свали очилата си с телени рамки и ги избърса в кафявата си роба. – Надявам се, че ще поемете тази поръчка.

– Всичките ви защити, които видях досега, са все още ясни – отбеляза Коб.

Ронел върна очилата на носа си и си прочисти гърлото с неудобство.

– След последния пробив херцогът се притесни за своята колекция – каза той. – Негово Височество ще желае... специални мерки.

– Какви специални мерки? – попита Коб с подозрение.

Ронел се сви и Арлен разбра, че на него му беше толкова неудобно да им отправи молбата си, колкото на тях щеше да им бъде да я изпълнят. Накрая Ронел въздъхна.

– Всички маси, скамейки и рафтове да бъдат защитени срещу огнена плюнка – каза той с равен тон.

Коб се ококори.

– Но това ще отнеме месеци! – изломоти той. – И за какво? Дори да успее да навлезе толкова навътре в града, един огнен демон никога няма да може да проникне през защитите на тази сграда, но ако все пак това да се случи, ще имате по-сериозни тревоги от съдбата на рафтовете.

При тези думи очите на Ронел добиха твърдост.

– Няма по-сериозни тревоги, майстор Коб – каза той. – По този въпрос аз и херцогът сме на едно мнение. Не можете да си представите какво загубихме, когато ядроните изгориха древните библиотеки. Тук пазим последните късчета знание, събирано в продължение на хилядолетия.

– Моля да ме извините – каза Коб. – Не исках да покажа неуважение.

Библиотекарят кимна.

– Разбирам. И сте напълно прав, рискът е минимален. Въпреки това обаче, Негово Височество си иска своето. Ще ви платя хиляда слънца.

Арлен започна да пресмята наум. Хиляда слънца бяха много пари, повече отколкото някога бяха получавали за една поръчка, но ако се вземеха предвид месеците работа, които изпълнението щеше да отнеме, и пропуснатите ползи от редовната търговия...

– Боя се, че няма да мога да ви помогна – каза накрая Коб. – Прекалено много време далеч от клиентелата ми.

– Това би спечелило благоразположението на херцога – допълни Ронел.

Коб сви рамене.

– Бях вестоносец на баща му. Това ми донесе достатъчно благоразположение. Нямам нужда от повече. Пробвайте при някой по-млад защитник – предложи той. – Някой, който още има да се доказва.

– Негово Височество изрично посочи вашето име – настоя Ронел.

Коб разпери безпомощно ръце.

– Аз ще го направя – изстреля Арлен.

Двамата мъже се обърнаха към него, изненадани, че се е осмелил да го каже.

– Не мисля, че херцогът ще приеме услугите на чирак – каза Ронел.

Арлен сви рамене.

– Няма нужда да му казвате – отвърна той. – Моят майстор може да скицира защитите на рафтовете и масите и да ме остави аз да ги изпиша. – Той погледна към Коб, докато говореше. – Дори ти да беше приел задачата, пак аз щях да направя половината защити, ако не и повече.

– Интересен компромис – каза замислено Ронел. – Какво ще кажете Вие, майстор Коб?

Коб погледна подозрително Арлен.

– Ще кажа, че това е досадна работа, от онзи вид, който мразиш – отвърна той. – Какво ще спечелиш ти, момко?

Арлен се усмихна.

– Херцогът може да каже на всички, че майстор Коб е защитил библиотеката – започна той. – Ти получаваш хиляда слънца, а аз – и той се обърна към Ронел – ще мога да ползвам библиотеката, когато си искам.

Ронел се засмя.

– Момче точно по-мой вкус! – каза той. – Имаме ли сделка? – попита той Коб.

Коб се усмихна и двамата мъже си стиснаха ръцете.

Пастир Ронел поведе Коб и Арлен за оглед на библиотеката. Докато вървяха, Арлен започна да осъзнава с каква гигантска задача се беше нагърбил току-що. Дори да прескачаше изчисленията и да нагласяваше защитите на око, работата щеше да му отнеме близо година.

И все пак, докато се въртеше на място и оглеждаше книгите, той знаеше, че си струва. Ронел му обеща пълен достъп, независимо дали е ден или нощ, до края на живота му.

Като забеляза ентусиазма по лицето на момчето, Ронел се усмихна. Изведнъж му хрумна нещо и отведе Коб настрана, без Арлен дори да забележи това, тъй като бе прекалено зает с мислите си.

– Момчето чирак ли е или прислужник? – попита той защитника.

– Той е търговец, ако за това питаш – каза Коб.

Ронел кимна.

– Кои са родителите му?

Коб поклати глава.

– Няма такива. Поне не в Мливари.

– Значи ти отговаряш за него, така ли? – попита Ронел.

– Бих казал, че момчето само отговаря за себе си – отвърна Коб.

– Обещан ли е? – попита пастира.

Това беше въпросът.

– Не си първият, който ме пита за това, откакто бизнесът ми се разрасна – каза Коб. – Даже някои от кралските особи ми пращаха хубавите си дъщери да душат около него. Но според мен Създателят още не е направил момичето, което ще задържи носа му толкова дълго вън от книгата, че той да я забележи.

– Познавам това чувство – каза Ронел и посочи към младо момиче, което седеше на една от многото маси с половин дузина отворени книги, разпръснати пред нея.

– Мери, ела тук! – извика я той.

Момичето погледна нагоре, сръчно отбеляза страниците си и подреди книгите в купчина, преди да дойде. Изглеждаше близо до възрастта на Арлен, с големи кафяви очи и дълга, пищна кафява коса. Имаше овално лице с меки черти и лъчиста усмивка. Носеше удобна, кафява рокля, напрашена от библиотеката, чиито поли събра, за да направи бърз реверанс.

– Майстор Коб, това е дъщеря ми, Мери – каза Ронел.

Момичето вдигна поглед с внезапен интерес.

– Самият майстор Коб? – попита тя.

– О, ти познаваш моята работа – попита Коб.

– Не – Мери поклати глава – но съм чувала, че вашата колекция гримоари няма равна на себе си.

Коб се разсмя.

– Тук може да се получи нещо, пастире – каза той.

Пастир Ронел се наведе към дъщеря си и ù посочи Арлен.

– Младият Арлен там е чирак на майстор Коб. Той ще ни защити библиотеката. Защо не го разведеш наоколо?

Мери погледна към Арлен, който разглеждаше с интерес наоколо, без да усеща, че тя го наблюдава. Мръсната му руса коса беше неподстригана и израстнала някак дълга, а скъпите му дрехи бяха измачкани и лекьосани, но в очите му личеше интелигентност. Чертите му бяха елегантни и симетрични, и съвсем не отблъскващи. Коб чу Ронел да измърмори една молитва, когато тя си приглади полите и се понесе към него.

Арлен очевидно не забеляза приближаването на Мери.

– Здравей – каза тя.

– Здрасти – отвърна той, присвил очи, за да прочете дребния шрифт на гърба на книга от по-високите рафтове.

Мери се намръщи.

– Казвам се Мери – каза тя. – Пастир Ронел е баща ми.

– Арлен – каза Арлен, издърпа книга от рафта и бавно я заразлиства.

– Баща ми ме помоли да те разведа из библиотеката – каза Мери.

– Благодаря – отвърна Арлен, върна книгата, тръгна по една пътека между лавиците и стигна до отделение на библиотеката, което беше преградено с въже.

Мери беше принудена да го последва с пламнало от раздразнение лице.

– Свикнала е да пренебрегва другите, но не и да бъде пренебрегвана – отбеляза Ронел развеселен.

– ПЗ – прочете Арлен на арката над преграденото отделение. – Какво е ПЗ? – промърмори той.

– Преди Завръщането – каза Мери. – Това са оригинални преписи на книги от стария свят.

Арлен се обърна към нея сякаш току-що бе забелязал, че съществува.

– Честна дума? – попита той.

– Забранено е да се ходи там без разрешението на херцога – каза Мери и видя как лицето на Арлен помръкна. – Разбира се – усмихна се тя – на мен ми е позволено заради баща ми.

– Баща ти? – попита Арлен.

– Аз съм дъщерята на пастир Ронел – свъсено му припомни тя.

Очите на Арлен се ококориха и той се поклони непохватно.

– Арлен от Потока на Тибит – каза той.

От другата страна на стаята се чу кикота на Коб.

– Момчето няма никакъв шанс – каза той.

***

За Арлен месеците се сляха в един, откакто попадна в унеса на познатата рутина. Имението на Рейджън беше по-близо до библиотеката и той спеше там през повечето вечери. Кракът на вестоносеца бързо се беше възстановил и скоро той отново потегли на път. Елиса насърчаваше Арлен да възприема стаята си като негова собствена и изглежда изпитваше особено удоволствие да я вижда в безпорядък от инструментите и книгите му. Прислугата също се радваше искрено на присъствието му, тъй като според тях лейди Елиса създаваше много по-малко трудности, когато той бе наоколо.

Арлен ставаше час преди изгрев слънце и упражняваше умението си да борави с копие на светлината на фенерите във фоайето с висок таван на имението. Щом слънцето се вдигнеше над хоризонта, той се измъкваше на двора за час тренировка по целене на мишена и езда. Следваше бърза закуска с Елиса – и Рейджън, когато беше наоколо – преди да потегли към библиотеката.

Когато пристигаше, все още беше рано, библиотеката беше празна, ако се изключат няколкото послушници на Ронел, които спяха в килии под грамадното здание. Те се държаха на разстояние, смутени от Арлен, който без да се церемони ходеше и направо говореше с господаря им, и ни чакаше да го повикат, ни да му дадат разрешение.

Арлен разполагаше с малка, отдалечена от другите стая, в която бе устроил работилницата си. Беше точно толкова голяма, колкото да побере две етажерки, тезгяха му и онази мебел, върху която работеше. Едната етажерка беше препълнена с бои, четки и инструменти за дълбаене. Другата – с взети за четене книги. Подът беше покрит с масури от дървени стружки, опръскани с боя и лак.

Всяка сутрин Арлен отделяше по един час за четене, после с нежелание оставяше книгата и се захващаше за работа. Седмици наред поставяше защити само и единствено на столове. После се продължи със скамейките. Работата му отнемаше дори повече от очакваното, но Арлен нямаше нищо против.

Посещенията на Мери се превърнаха желано събитие през тези месеци. Тя често надникваше в работилницата му, за да му се усмихне или да сподели някоя клюка, след това бързаше обратно към задълженията си. Отначало Арлен си мислеше, че тези прекъсвания на работата и ученето му ще му досадят, но стана точно обратното. Той чакаше с нетърпение да я види и дори откри, че вниманието му блуждае в дните, когато тя не идваше с обичайната си честота. Двамата обядваха заедно на просторния покрив на библиотеката, който разкриваше гледка към града и планините отвъд него.

Мери беше различна от всички момичето, които Арлен някога бе познавал. Дъщерята на дворцовия библиотекар и главен историк беше може би най-образованото момиче в града и Арлен разбра, че от разговорите си с нея научава толкова, колкото и от страниците на която и да е книга. Но положението ù сред хората беше самотно. Помощниците се плашеха от нея дори повече, отколкото от Арлен, а друг в библиотеката на нейната възраст нямаше. Мери изобщо не се притесняваше да спори с белобради учени, но около Арлен изглеждаше притеснителна и несигурна.

До голяма степен той се чувстваше по същия начин.

***

– Създателю, Джейк, все едно въобще не си се упражнявал – каза Арлен, запушил уши с дланите си.

– Не бъди груб, Арлен – сопна му се Мери. – Песента ти беше прекрасна, Джейк – каза тя.

Джейк се намуси.

– Тогава защо си запуши и ти ушите? – попита той.

– Ами – започна тя като свали ръцете си с широка усмивка – баща ми казва, че музиката и танците водят до грях, така че нямаше как да слушам, но съм сигурна, че е била великолепна.

Арлен се разсмя, а Джейк се намръщи и остави лютнята си настрана.

– Дай малко жонглиране – предложи Мери.

– Сигурна ли си, че не е грях да го гледаш? – попита Джейк.

– Само ако е добро – промърмори Мери и Арлен отново се разсмя.

Лютнята на Джейк беше стара и захабена, и сякаш никога нямаше необходимия брой струни. Той я остави на земята и от малка торба, в която си държеше жонгльорските пособия, извади цветни дървени топчета. Боята беше олющена, а дървото се беше пропукало на места. Хвърли една топка във въздуха, после втора, и трета. За няколко секунди задържа този брой и Мери запляска с ръце.

– Много по-добре! – каза тя.

Джейк се усмихна.

– А я гледай това! – каза той и добави четвърта.

И Арлен, и Мери трепнаха, когато топките се строполиха по каменните плочи.

Лицето на Джейк почервеня.

– Може би ще е добре да се поупражнявам повече с три – каза той.

– Трябва да се упражняваш повече – съгласи се Арлен.

– На баща ми не му харесва – каза Джейк. – Казва ми: „момче, ако нямаш к’во друго да пра’иш освен да ми жонглираш, ще ти намеря работа из къщата!”

– Баща ми реагира по същия начин, когато ме хване да танцувам – каза Мери.

Двамата погледнаха към Арлен с очакване.

– И баща ми правеше така – каза той.

– А майстор Коб не? – попита Джейк.

Арлен поклати глава.

– Защо ще го прави? Аз си изпълнявам всички задачи.

– Тогава кога намираш време да се упражняваш за вестоносец? – попита Джейк.

– Заделям време – отвърна Арлен.

– Как?

Арлен сви рамене.

– Ставам по-рано. Оставам до по-късно. Измъквам се след ядене. Каквото там трябва да се прави. Или би предпочел цял живот да бъдеш мелничар?

– Няма нищо лошо в това да бъдеш мелничар, Арлен – каза Мери.

Джейк поклати глава.

– Не, прав е – каза той. – Ако наистина искам това, значи ще трябва да поработя по-яко – и той погледна Арлен. – Ще се упражнявам повече.

– Не се безпокой – каза Арлен. – Ако не можеш да веселиш народа по селцата, ще си изкарваш прехраната като плашиш демоните на пътя с песните си.

Очите на Джейк се присвиха. Мери се разсмя, когато той се хвърли да замеря Арлен с топките си за жонглиране.

– Един добър жонгльор би ме уцелил! – подразни го Арлен, докато пъргаво избягваше всеки удар.

***

– Пресягаш се прекалено надалече – извика Коб.

За да покаже какво има предвид, Рейджън пусна с една ръка щита си и хвана копието на Арлен точно под върха, преди момчето да успее да го върне назад. Той дръпна рязко и изгубилият равновесие Арлен се претърколи в снега.

– Рейджън, внимавай – напомни му Елиса, стиснала здраво шала си в мразовития сутрешен въздух. – Ще го нараниш.

– Той е много по-внимателен, отколкото един ядрон би бил, милейди – каза Коб, достатъчно силно за да го чуе Арлен. – Целта на дългото копие е да държи демоните на разстояние, докато отстъпваш. Това е защитно оръжие. Вестоносците, които се пънат много да нападат, както младия Арлен тука, свършват мъртви. Виждал съм го с очите си как става. Веднъж на пътя за Лактън...

Арлен се намръщи. Коб беше добър учител, но често допълваше уроците си с ужасяващи истории за гибелта на разни други вестоносци. Намерението му беше да го обезкуражи, но думите му имаха обратен ефект – само затвърждаваха решението на Арлен да успее там, където другите са се провалили. Той се изправи и този път застана по-стабилно, като премести тежестта върху петите си.

– Стига толкова с дългите копия – каза Коб. – Хайде да пробваме късите.

Елиса се намръщи, когато Арлен постави двуметровото копие на стойката му и с Рейджън си избраха две по-къси, не по-дълги от метър оръжия, чиито остриета заемаха една трета от дължината им. Те бяха направени за ръкопашен бой, по-скоро за наръгване, отколкото за пронизване. Момчето си избра и щит, и двамата отново се изправиха един срещу друг в снега. Сега Арлен беше по-висок, по-широк в раменете, петнадесетгодишен, развил една сурова, жилеста издръжливост. Носеше старата кожена броня на Рейджън. Беше му голяма засега, но бързо я изпълваше.

– Какъв е смисълът на това? – попита Елиса разгневено. – Може ли въобще да се доближиш толкова до демон и да останеш жив?

– Виждал съм го да става – възрази Коб, докато наблюдаваше спаринга между Арлен и Рейджън. – Но навън между градовете има и други неща освен демони, милейди. Диви животни, дори и разбойници.

– Кой би нападнал вестоносец? – попита Елиса, шокирана.

Рейджън хвърли на Коб един яростен поглед, но Коб не му обърна внимание.

– Вестоносците са заможни хора – каза той, – и пренасят ценни стоки и съобщения, които могат да решат както съдбата на търговци, така и на кралски особи. Повечето хора не биха посмели да нападнат такъв пратеник, ама се случва. Колкото до животните... ядроните изтребват по-слабите, но най-силните хищници оцеляват.

– Арлен! – извика защитникът. – Какво правиш, ако те нападне мечка?

Без да спира или да отмества поглед от Рейджън, Арлен извика в отговор:

– Дългото копие в гърлото, оттегляш се докато кърви, после удряш в основните органи, когато спре да се бори.

– Какво друго правиш? – извика Коб.

– Лежиш неподвижно – каза Арлен с отвращение. – Мечките рядко нападат мъртвите.

– А лъвът? – попита Коб.

– Средното копие – извика Арлен, отблъсна с щита си удар от копието на Рейджън и парира. – Пробождам в раменната става и държа здраво, докато котката сама не се наниже, после с късото копие в гърдите или отстрани, както дойде.

– Вълк?

– Такива работи повече не ща да слушам – каза Елиса и тръгна бясно към имението.

Арлен не ù обърна внимание.

– По принцип един хубав удар в муцуната със средното копие ще разкара единака – каза той. – Но ако това не стане, използвам същата техника като при лъва.

– Ами ако са глутница? – попита Коб.

– Вълците се страхуват от огъня – отвърна Арлен.

– А ако ти се изпречи глиган? – поиска да узнае Коб.

Арлен се изсмя.

– Ще тичам все едно цялото Ядро ме е погнало – цитира той своя майстор.

***

Арлен се събуди върху купчина книги. За момент се зачуди къде се намира, но накрая осъзна, че отново е заспал в библиотеката. Погледна през прозореца и видя, че отдавна вече се е смрачило. Високо в небето се стрелна призрачен силует и Арлен, разпознал въздушен демон, проточи врат след него. Елиса щеше да се разстрои.

Историите, които Арлен четеше, бяха древни, датираха още от Епохата на науката. Разказваха за древни кралства от стария свят, Албинон, Великия Линм и Ръск, и говореха за океаните, за онези гигантски езера, които се простираха на невъзможни разстояния, на другия край на които имаше още и още кралства. Беше изумително. Ако можеше да се вярва на книгите, светът бе много по-голям отколкото Арлен някога си го бе представял.

Запрелиства отворената книга, върху която сънят го бе повалил, и за своя изненада намери карта. Очите му зашариха по имената на местностите и изведнъж се разшириха. Там, ясно като бял ден, стоеше херцогството Мливари. Вгледа се по-отблизо и видя реката, която Крепостта Мливари ползваше за основен източник на чиста вода, и планините, които се издигаха зад нея. Точно там имаше малка звезда, която отбелязваше столицата.

Той прочете няколко страници за древния Мливари. И тогава, както и сега, градът се бе занимавал с минно дело и каменодобив, а васалните му владения се простирали на десетки километри. Територията на херцог Мливари включваше много градове и села и завършваше при Разделящата река, която бележеше границата със земите на херцог Анжие.

Арлен си спомни за собственото си пътешествие и насочи вниманието си към западната част на картата, където откри познатите му руини и разбра, че са принадлежали на графа на Нюкърк. Треперещ от вълнение, той погледна по-нататък и намери това, което търсеше – малък плавателен канал, който се вливаше в обширно езеро.

Баронството Тибит.

Тибит, Нюкърк и останалите са плащали данък на Мливари, който пък заедно с херцог Анжие бе васал на краля на Теса.

– Тесиани – прошепна Арлен, за да види дали не му напомня нещо. – Ние всички сме Тесиани.

Извади писалка и започна да прекопира картата.

***

– Забранявам и на двамата ви да споменавате повече това име – скара се Ронел на Арлен и на дъщеря си.

– Но... – започна Арлен.

– Мислиш, че това не се знае? – прекъсна го библиотекарят. – Негово Височество нареди всеки, който произнесе името на Теса, да бъде арестуван. Искате ли години наред да трошите камъни в мините му?

– Защо? – попита Арлен. – Как би могло да навреди?

– Преди херцогът да затвори библиотеката – отвърна Ронел – някои хора се бяха вманиачили по Теса и настояваха да се отпуснат средства за вестоносци, които да свържат изгубените точки на картите.

– Какво лошо има в това? – попита Арлен.

– Кралят е мъртъв от три века, Арлен – каза Ронел – и херцозите, които не се кланят на друг освен на себе си, по-скоро ще влязат във война, отколкото да се подчинят на общ владетел. Приказките за ново обединение напомня на хората за неща, които те не бива да си спомнят.

– Значи по-добре да се преструваме, че между стените на Мливари е целият свят? – попита Арлен.

– Докато Създателят не ни прости и не изпрати Избавителя, за да прекрати Нашествието – каза Ронел.

– Да ни прости за какво? – попита Арлен. – Какво нашествие?

Ронел погледна Арлен, а в очите му се четеше смесица между шок и възмущение. За момент Арлен си помисли, че пастирът ще го удари. И се стегна за удара.

Ронел обаче се обърна към дъщеря си.

– Възможно ли е наистина да не знае? – попита той невярващо.

Мери кимна.

– Пастирът в Потока на Тибит беше... нетрадиционалист – каза тя.

Ронел кимна.

– Спомням си – каза той. – Беше монах, чийто учител падна в жертва на ядроните и не можа да довърши обучението му. Все мислехме да изпратим някой нов... – той закрачи към бюрото си и седна да пише писмо. – Това не може да продължава така – каза той. – Наистина, каква напаст!

Продължи да си мърмори и Арлен реши, че е настъпил удобният момент, в който да се изниже през вратата.

– Не бързайте толкова, двамата – каза Ронел. – Много съм разочарован от вас. Знам, че Коб не е религиозен човек, Арлен, но пропуск от такова естество е наистина непростим.

После обърна поглед към Мери.

– А ти, млада госпожице! – скастри я той. – Знаела си за това и не си направила нищо?

Мери сведе очи.

– Извинявай, татко – каза тя.

– Ще се извиняваш и още как – каза Ронел.

Извади дебел том от бюрото си и го подаде на дъщеря си.

– Дай му това да го научи – нареди той и ù връчи Канона. – Ако до месец Арлен не знае книгата от кора до кора, и на двамата ще ви тегля каиша!

Мери взе томчето и двамата офейкаха колкото се може по-бързо.

***

– Доста леко се отървахме – каза Арлен.

– Прекалено леко – съгласи се Мери. – Татко беше прав. Трябваше по-рано да кажа нещо.

– Не се притеснявай – каза Арлен. – Това е просто една книга. До сутринта ще е прочетена.

– Това не е просто една книга! – отвърна рязко Мери.

Арлен я погледна странно.

– Това е словото на Създателя, записано от първия Избавител – каза Мери.

Арлен вдигна вежда.

– Честна дума? – попита той.

Мери кимна.

– Не е достатъчно да я прочетеш. Трябва да я живееш. Всеки ден. Това е указание как човечеството да се спаси от греха, който е довел до Напастта.

– Каква напаст? – попита Арлен и му се стори, че го прави за десети път.

– Демоните, разбира се – отвърна Мери. – Ядроните.

***

Няколко дена по-късно Арлен седеше на покрива на библиотеката и със затворени очи рецитираше:

И гордост отново обхвана човека,

срещу Създател и Избавител надигна глава.

Престана да тачи Тоз, що живот даде му,

и на морала обърна гръб той.

Въздигна науката в нова религия,

наместо молитви – машини и химия,

от гроба с лекарства издърпваше болните

и на Твореца се чувстваше равен.

Брат с брат воюваше, без никаква полза.

Уж вън нямаше зло, а то в хората раснеше,

изкласяваше в техните души и сърца,

и почерняше това, дето някога бяло бе.

Тогава Създателят, в Неговата премъдрост,

проводи напаст на блудните си чада,

отключи отново дверите на Ядрото,

за да покаже на хората грешните им дела.

Така е било и така ще бъде,

дорде не изпрати Той новия Избавител,

защото пречисти ли Избавителят хората,

ядроните от прехрана ще се лишат.

Но Избавителя видиш ли, ти разпознай го,

по това, че плътта му ще е белязана със знак,

за демоните той ще е гледка ужасна

и всички пред него ще бягат от страх.

– Много добре! – поздрави го Мери с усмивка.

Арлен се намръщи.

– Може ли да те попитам нещо? – каза той.

– Разбира се – отвърна тя.

– Наистина ли вярваш в това? – попита той. – Пастир Харал винаги ни е казвал, че Избавителят бил просто човек, като всички нас. Велик стратег, но смъртен. И Коб, и Рейджън твърдят същото.

Мери се ококори.

– Най-добре ще е да не се изказваш така пред баща ми – предупреди го тя.

– Вярваш ли, че ядроните са тук по наша вина? – попита Арлен. – Че си ги заслужаваме?

– Разбира се, че вярвам – отвърна тя. – Това е словото на Създателя.

– Не – възрази Арлен. – Това е книга. Книгите се пишат от хора. Ако Създателят толкова е искал да ни каже нещо, защо го е сложил в книга, а не го е написал по небето с огън?

– Понякога е трудно да вярваш, че там горе има Създател и той ни гледа – каза Мери и погледна към небето, – но как би могло да бъде другояче? Светът не се е създал сам. Каква сила биха имали защитите, ако зад творението не е имало воля?

– А напастта? – попита Арлен.

Мери сви рамене.

– В аналите се разказва за ужасяващи войни – каза тя. – Може би наистина сме си го заслужили.

– Заслужили сме си го, така ли? – повиши глас Арлен. – Майка ми не заслужаваше да умре, заради някаква тъпа война отпреди векове!

– Майка ти е станала жертва? – попита Мери и докосна ръката му. – Арлен, нямах представа...

Арлен си отскубна ръката.

– Няма значение – каза той и тръгна бясно към вратата. – Имам защити за дялане, макар че не виждам никакъв смисъл от тях, след като всичките заслужаваме демоните в леглата си.

Тринадесета глава Трябва да има и друго

326 СЗ

Лийша се бе привела в градината и избираше билките за деня. Някои издърпваше от пръстта с корена. От други късаше само по няколко листенца или с нокът пукаше някоя и друга пъпка от стеблата им.

Тя се гордееше с градината зад колибата на Бруна. Старицата беше натрупала премного години и не можеше да поддържа малкия парцел земя, а Дарси се бе провалила в опитите си да накара коравата земя да роди нещо. Лийша обаче имаше дарба. Сега много от билките, които двете с Бруна търсеха часове наред сред природата, растяха точно пред прага им, в безопасност зад защитните стълбове.

– Имаш бистър ум и градинарски талант – каза Бруна, когато първите семена покълнаха. – Скоро ще станеш по-добра билкарка и от мен.

Гордостта, която тези думи предизвикаха у Лийша, беше съвсем ново усещане. Можеше никога да не стигне нивото на Бруна, но старата жена не беше по раздаването на мили думи и незаслужени комплименти. Тя виждаше в Лийша нещо, което другите не бяха забелязали, и момичето не искаше да я разочарова.

Напълнила вече кошницата си, Лийша се изтупа, изправи се и тръгна към колибата – ако това все още можеше да се нарече колиба. Ърни бе казал “не” на нищетата, в която живееше дъщеря му, и затова изпрати дърводелци и работници, които да поправят покрива. Те укрепиха стените и закърпиха разпарцаливената стряха. Скоро не остана почти нищо неподновено, а новите пристройки направиха конструкцията поне два пъти по-голяма.

Бруна мрънкаше за целия този шум, който работниците вдигаха, но откакто студът и влагата останаха вън, хриповете ù се поуталожиха. Под постоянните грижи на Лийша старата жена сякаш заякваше с годините, а не слабееше.

Лийша също се радваше, че работата е завършена. Към края ù мъжете бяха започнали да я гледат по по-различен начин отпреди.

Времето я беше дарило с пищната фигура на майка ù. Тя винаги бе мечтала за това, но сега то не ù се струваше чак такова предимство. Мъжете в селото я наблюдаваха стръвно, а слуховете за закачките ù с Гаред, независимо от изминалите години, се въртяха из паметта на мнозина и караха не един или двама да си помислят, че тя би могла да се поддаде на някое похотливо, прошепнато предложение. На повечето им стигаше само да им се намръщи, за да загубят кураж, но имаше и такива, които изяждаха по някой шамар. На Евин му беше нужно да му се духне малко пипер и вонливка в очите, за да си спомни за бременната си годеница. Сред многото неща, които Лийша държеше в безбройните джобове на престилката и полите си, неизменно присъстваше и шепа от ослепяващия прах.

Разбира се, дори да ù се нравеше някой от мъжете в града, Гаред се грижеше никой да не я доближава. На всеки, заловен да говори с Лийша за нещо друго освен билкарството – ако не се брои Ърни, – грубо му се напомняше, че в ума на едрия дървосекач тя все още е обещана. Дори послушник Джона се препотяваше, щом Лийша речеше да го поздрави.

Обучението ù скоро щеше да свърши. Седем години и един ден ù бяха прозвучали като цяла вечност, когато Бруна го каза, но годините се бяха претърколили, а краят щеше да дойде само след дни. Лийша вече ходеше сама в града, за да види тези, които се нуждаеха от услугите на билкарка, и много рядко искаше съвет от Бруна – само в случай на крайна нужда. На Бруна ù трябваше почивка.

– Херцогът преценява уменията на билкарката по това дали през годината новородените са повече от умрелите – беше казала Бруна онзи първи ден, – но ако се съсредоточиш между тези две крайности, след година хората от Хралупата на дърваря няма въобще да си спомнят как са живели без теб.

Това се беше оказало съвсем вярно. От този момент нататък Бруна я водеше навсякъде със себе си и пренебрегваше всички молби за дискретност. Тъй като се грижеше за неродените деца на повечето жени в града, а на половината от останалите вареше чай от пом, тя скоро ги принуди да се държат любезно с Лийша, а на нея ù разкриваше всички недъзи на телата им, без да ù мигне окото.

Но въпреки усилията, Лийша си оставаше външен човек. Жените си говореха все едно нея я нямаше и обменяха клюка след клюка, сякаш тя не беше човек, а възглавка за през нощта.

– Ами такава си, външна – рече Бруна, когато Лийша се осмели да се оплаче. – Не ти е работа да се занимаваш с живота им, а само със здравето им. Сложиш ли си престилката с джобовете, все едно се заклеваш да мълчиш, независимо какво чуваш. Билкарката се нуждае от доверие, за да си свърши работата, а доверието трябва да се заслужи. Нито една тайна не бива да напуска устата ти, освен ако запазването ù няма да ти попречи да излекуваш някой друг.

И така Лийша си държеше езика зад зъбите и жените бяха започнали да ù вярват. Щом спечели жените, мъжете скоро ги последваха, често пъти след сръчкване в гърба от страна на съпругата. Но въпреки всичко, престилката ги държеше на разстояние. Лийша бе виждала почти всеки мъж от селото разсъблечен, но досега не бе влизала с никого в интимна връзка. И макар жените да ù пееха възхвали и да ù пращаха подаръци, нямаше ни една, с която да сподели своите тайни.

И все пак Лийша беше далеч по-щастлива през последните седем години, отколкото през предишните тринадесет. Светът на Бруна бе много по-широк от този, за който майка ù я беше подготвяла. Имаше тъжни моменти, когато ù се налагаше да затваря нечии очи, но имаше и радостни, когато изваждаше поредното дете от майка му и предизвикваше с едно здраво шляпване първия му плач.

Скоро обучението ù щеше да завърши и Бруна щеше да се оттегли завинаги. Чуеше ли я сама да го казва, означаваше, че няма да живее дълго след това. Тази мисъл по всевъзможни начини караше Лийша да изпитва истински ужас.

Бруна беше за нея щит и копие, непробиваема защита срещу цялото село. Какво ще прави без тази защита? Лийша не можеше да се налага както Бруна, която крещеше заповеди и удряше глупаците. Но ако Бруна я няма, кой друг ще ù говори като на човек, а не като на билкарка? Кой ще издържа на сълзите ù и ще става свидетел на колебанията ù? Защото колебанието също означаваше нарушаване на доверието. Хората разчитаха, че билкарката им ще е уверена в себе си.

В най-съкровените ù мисли имаше даже нещо повече. Хралупата на дърваря вече ù изглеждаше малка. Вратите, които уроците на Бруна ù отвориха, не можеха да бъдат затворени лесно – постоянно ù напомняха не за това, което вече знаеше, а за това, колко много още не е научила. Без Бруна това пътешествие би приключило.

Тя влезе в къщата и видя Бруна седнала на масата.

– Добро утро – каза тя. – Не очаквах, че ще станеш толкова рано. Щях да направя чая преди да отида в градината.

Остави кошницата на пода и погледна огъня, където котелът вече димеше и бе готов да кипне.

– Стара съм, да – промърмори Бруна, – но не съм чак толкова сляпа и немощна, че да не мога да си направя един чай.

– В никакъв случай – отвърна Лийша и целуна старата жена по бузата. – Имаш сила да замахваш с брадвата наравно с дървосекачите.

Тя се разсмя, като видя ядната физиономия на Бруна, и взе царевичното брашно за кашата.

Годините, прекарани заедно, не бяха омекотили тона на Бруна, но Лийша вече почти бе претръпнала. Тя долавяше само любовта, стаена в мърморенето на старицата, и ù отвръщаше по същия начин.

– Днес си тръгнала рано да събираш билки – отбеляза Бруна по време на закуска. – Още се усеща демонската воня във въздуха.

– Само ти можеш да стоиш заобиколена от свежи цветя и да се оплакваш от вонята – отвърна Лийша. И наистина тя държеше цветя из колибата, които изпълваха въздуха със сладък аромат.

– Не сменяй темата – продума Бруна.

– Снощи дойде вестоносец – рече Лийша. – Чух рога му.

– Не оставаше и секунда до залез – измърмори Бруна. – Много безразсъдно.

Тя се изплю на пода.

– Бруна! – сгълча я Лийша. – Какво съм ти казвала за плюенето в къщи?

Старицата я погледна, влажните ù очи се присвиха.

– Казвала си ми, че това е проклетият ми дом и че мога да плюя, където си искам – отвърна ù тя.

Лийша се намръщи.

– Бях сигурна, че съм казала нещо друго – изрече тя като на себе си.

– Не ù ако си по-умна, отколкото смятат хората, когато ти оглеждат пазвата – отвърна Бруна и сръбна от чая си.

Лийша зяпна уж в потрес от казаното, но всъщност бе свикнала и на по-дебелашки изказвания от страна на старицата. Бруна говореше и вършеше каквото ù скимне, и никой нищо не можеше да ù каже.

– Значи, заради вестоносеца си скокнала навън толкова рано – каза Бруна. – Надяваш се, че е онзи красавец, а? Как му беше името? Дето ти прави мили очички.

Лийша се изсмя вгорчено.

– Вълчи очички, по-скоро – отвърна тя.

– И това може да е на добро! – изкиска се старицата и плясна Лийша по коляното.

Лийша поклати глава и стана да разтреби масата.

– Как му е името? – настоя Бруна.

– Не е каквото си мислиш – отвърна Лийша.

– Прекалено стара съм за тези игрички, момиче – каза Бруна. – Името.

– Марик – отвърна Лийша и подбели поглед.

– Да сваря ли едно котле помски чай за “добре дошъл” на младия Марик? – попита Бруна.

– За това ли си мислят всички? – заинтересува се Лийша на свой ред. – Обичам да си приказвам с него. Това е всичко.

– Не съм толкова сляпа, че да не забележа какво се върти в ума на това момче, освен приказките – рече Бруна.

– Нима? – запита Лийша и скръсти ръце. – Колко пръста съм вдигнала?

Бруна изсумтя.

– Нито един – рече тя, без дори да се обръща към Лийша. – Не съм вчерашна, тоя номер го знам. Точно както знам, че Мушморок вестоносецът не те е погледнал нито веднъж в очите по време на всичките ви разговори.

– Името му е Марик – настоя Лийша. – Напротив, гледа ме.

– Само ако не му е пред очите деколтето ти – гракна старицата.

– Невъзможна си – засегна се Лийша.

– Няма причина да се срамуваш – продължи Бруна. – Ако имах ненки като твоите и аз щях да се пъча.

– Аз не се пъча! – извика Лийша, но Бруна само повтори кикота си.

Чу се рог недалеч от тях.

– Това трябва да е младият господин Марик – уведоми я Бруна. – Най-добре да побързаш с контенето.

– Не е каквото си мислиш! – повтори Лийша, но Бруна махна категорично с ръка в знак, че отхвърля думите ù.

– Ще сложа чая да се вари, за всеки случай – рече тя. Лийша метна един парцал по старицата, изплези ù се и се отправи към вратата.

Навън на верандата тя се усмихна напук на себе си и зачака вестоносеца. Бруна я ръчкаше да си намери мъж почти колкото и майка ù на времето, но дъртата го правеше от обич. За Лийша тя искаше само да бъде щастлива и Лийша я обичаше силно поради тази причина. Но въпреки задевките на старицата, Лийша се вълнуваше повече от писмата, които Марик носеше, отколкото от вълчите му очи.

Още от малка обичаше дните на вестоносеца. Хралупата на дърваря беше нищожно селце, но то се намираше на пътя между три големи града и десетина села, и с местната дървесина, както и с хартията на Ърни, съставляваше важна част от икономиката на областта.

Вестоносци посещаваха Хралупата поне два пъти месечно и макар да оставяха повечето писма при Смит, на Ърни и Бруна им ги връчваха лично и често изчакваха отговор. Бруна си кореспондираше с билкарки от крепостите Райзън и Анжие, от Лактън и от няколко села. Зрението на Бруна обаче отслабваше и четенето на писмата и записването на отговорите постепенно стана задължение на Лийша.

Дори от разстояние Бруна вдъхваше респект. Действително, повечето билкарки в района дължаха на нея лечителските си способности. Често търсеха съветите ù за разни заболявания, които не им бяха в компетентността, а с всеки вестоносец прииждаха нови и нови молби да обучи една или друга начинаеща в занаята. Никой не искаше тя да напусне света заедно със знанията си.

– Прекалено съм стара, за да обуча още някоя! – оплакваше се Бруна, махваше отрицателно на предложенията, а Лийша пишеше учтиви откази – с което отдавна беше свикнала.

Всичко това даде на Лийша много възможности да си говори с вестоносци. Вярно, обаче, повечето я гледаха похотливо или се опитваха да я впечатлят с истории за Свободните градове. Марик беше един от тях.

Но историите на вестоносците докосваха струните на душата ù. Дори целта им да беше само да я омаят с приказки и след това да се намъкнат между бедрата ù, картините, които те рисуваха с думи, оставаха в бляновете ù. Тя копнееше да се разхожда по доковете на Лактън, да зърне безкрайните защитени полета на крепостта Райзън или да види Анжие – горската крепост. Копнееше да прочете техните книги и да се срещне с техните билкарки. По света имаше и други пазители на древните знания, само трябваше да се осмели да ги потърси.

Усмихна се, когато видя Марик. Дори отдалече тя го познаваше по походката, краката му бяха леко криви, тъй като беше прекарал живота си на кон. Вестоносецът беше анжиерец горе-долу на ръста на Лийша със своите метър и седемдесет, но в него се усещаше своеобразна кокалеста жилавина, а и Лийша не бе преувеличила за вълчия му поглед. Очите му проучваха околността с хищническо спокойствие, търсейки да открият някоя опасност... или пък плячка.

– Привет, Лийша! – извика той и вдигна копие към нея.

Лийша вдигна ръка за поздрав.

– Нужно ли е наистина да носиш това посред бял ден? – провикна се и тя и посочи копието.

– Ами ако срещнем вълк? – ухили се Марик. – Как да те защитя тогава?

– Наоколо няма много вълци – рече Лийша, докато той се приближаваше.

Имаше въздълга коса и очи с цвета на дървесна кора. Тя не можеше да отрече, че е красив.

– Ами мечка тогава – продължи Марик, достигайки в този момент колибата. – Или лъв. – И додаде с очи, вперени в деколтето ù: – Има много видове хищници по света.

– С това съм напълно наясно – отвърна Лийша и си понамести шала, за да покрие оголената си шия.

Марик се разсмя и отпусна вестоносническата си чанта на пода на верандата.

– Шаловете вече не са модерни – уведоми я той. – Няма жена в Анжие или Райзън, която още да носи подобно нещо.

– Тогава се хващам на бас, че или роклите им са с по-високи яки, или мъжете им са по-възпитани – отвърна Лийша.

– Яките им са високи – съгласи се Марик и се засмя, а после се поклони дълбоко. – Бих могъл да ти донеса анжиерска рокля с висока яка – прошепна той и се приближи.

– Кога ли пък ще имам повод да я сложа? – запита Лийша и се извъртя в последния момент, преди мъжът да успее да я притисне до стената.

– Ела в Анжие – предложи ù вестоносецът. – Там ще я носиш.

Лийша въздъхна.

– Бих искала – пророни тя тъжно.

– Може би ще ти се открие възможност – рече вестоносецът хитровато, поклони се и покани с жест Лийша да влезе в колибата преди него. Лийша се усмихна и влезе, но тутакси усети как очите му я оглеждат отзад.

Бруна все така седеше на стола си, когато влязоха. Марик отиде при нея и ù се поклони дълбоко.

– Млади господин Марик! – възкликна радостно Бруна. – Каква приятна изненада!

– Нося ви поздрави от господарката Джизел от Анжие – рече Марик. – Тя е затруднена от един случай и ви моли да ù помогнете.

Той бръкна в чантата си и извади хартия, навита на руло и завързана със здрава връв.

Бруна направи знак на Лийша да вземе писмото, облегна се назад и когато ученичката ù зачете, притвори очи.

– Многоуважавана Бруна, поздрави от Крепостта Анжие в година 326 СЗ – започна Лийша.

– Джизел дрънкаше като невидяла, когато я обучавах, а сега пише по същия начин – прекъсна я Бруна. – Няма да живея вечно. Прескочи на случая.

Лийша в миг обходи страницата с очи, обърна я и погледна от другата страна. Намери това, което търсеше, едва на втория лист.

– Момче – рече Лийша, – десетгодишно. В лечебницата го довела майка му, гадело му се и се чувствало отмаляло. Никакви други симптоми или история на заболяването. Предписали му злокоренче, вода и сън. Симптомите се усилили през следващите три дни и се появил обрив по ръцете, краката и гърдите. Дозата злокоренче била увеличена на осемдесет грама. Симптомите се влошили, към тях се добавила и треска, а от обрива излезли твърди, бели циреи. Мехлемите не повлияли. Започнало да повръща. Дали му сърцелист и опиум за болката, а за стомаха – сметана. Никакъв апетит. Изглежда не е заразно.

Бруна замълча задълго, за да помисли над думите. После погледна към Марик.

– Виждал ли си момчето? – попита тя.

Вестоносецът кимна.

– Потеше ли се? – попита Бруна.

– Да – потвърди Марик. – Но и трепереше, сякаш му беше хем горещо, хем студено.

Бруна изсумтя.

– Какъв цвят му бяха ноктите? – попита тя.

– Ами на нокти – отвърна той ухилен.

– Ако ми се правиш на много умен, ще съжаляваш – предупреди го Бруна.

Марик пребледня и кимна. Старицата продължи да го разпитва още няколко минути, като понякога изсумтяваше след отговорите му. Вестоносците бяха известни със своята точна памет и остра наблюдателност и Бруна изглежда не се съмняваше в думите му. Най-накрая тя му даде знак да млъкне.

– Нещо друго в писмото да заслужава внимание? – попита тя.

– Иска да ти изпрати нова ученичка – каза Лийша.

Бруна се намръщи.

– Имам една ученичка, Вика, която почти е завършила обучението си – прочете Лийша. – Ако не си съгласна да приемеш дебютантка, моля те, помисли дали да не обменим някои по-опитни.

Лийша ахна слисана, а Марик се ухили многозначително.

– Не съм ти казвала да спираш да четеш – рече рязко Бруна.

Лийша се прокашля.

– Вика дава много надежди – прочете тя. – Готова е да посрещне нуждите на Хралупата на дърваря, да се грижи за мъдрата Бруна и да се учи от нея. Със сигурност и Лийша би научила много как да се грижи за болните в моята лечебница. Умолявам те, нека поне още една новачка извлече полза от мъдрата Бруна, преди тя да си отиде от този свят.

Бруна замълча задълго.

– Трябва да си помисля малко над това, преди да отговоря – продума тя накрая. – Иди да си видиш пациентите в селото, момиче. Ще поговорим за това, като се върнеш. – А на Марик рече: – Ще си получиш отговора утре. Лийша ще се погрижи да ти се заплати.

Вестоносецът се поклони и излезе заднишком, а Бруна се отпусна и затвори очи. Сърцето на Лийша препускаше лудо, но ù беше ясно, че не трябва да прекъсва старицата, докато тя претърсва десетилетията от паметта си за начин как да излекува момчето. Лийша си взе кошницата и тръгна да наобиколи пациентите си.

Марик я чакаше отвън.

– През цялото време си знаел какво пише в писмото – обвини го Лийша.

– Разбира се – съгласи се Марик. – Бях там, докато тя го пишеше.

– Но не каза нищо – каза Лийша.

Марик се ухили.

– Аз ти предложих рокля с висока яка – отвърна той – и тази оферта все още важи.

– Ще видим – усмихна се Лийша и му подаде кесия с монети. – Парите ти.

– Бих предпочел да ми платиш с целувка – каза той.

– Ласкаеш ме, като казваш, че целувките ми струват повече от златото – отвърна Лийша. – Страхувам се, че ще те разочаровам.

Марик се изсмя.

– Мила моя, ако се бях сражавал с нощните демони по целия път от Анжие дотук и бях получил за награда само една целувка от теб, би ми завидял всеки вестоносец, който някога е минавал през Хралупата на дърваря.

– Е, в такъв случай – засмя се Лийша, – мисля да си запазя целувките още малко с надеждата за по-добра цена.

– Нанесе ми смъртна рана – рече Марик и се хвана за сърцето. Лийша му подхвърли кесията и той сръчно я улови.

– Ще ми бъде ли позволена поне честта да придружа билкарката до града? – попита той с усмивка. Поклони се и ù подаде ръка. Лийша напук на себе си се усмихна.

– Ние не действаме така бързо в Хралупата на дърваря – хвърли тя поглед към ръката му. – Но можеш да ми носиш кошницата.

Тя я закачи на протегнатата му ръка и тръгна към града, като го остави да зяпа след нея.

***

Пазарът на Смит вече гъмжеше, когато пристигнаха в центъра. Лийша предпочиташе да си избере по-отрано, докато още не се е изкупила качествената продукция, а и да си даде поръчката на Дъг месаря, преди да се отправи към пациентите си.

– Добрутро, Лийша – каза Йон Грей, най-възрастният човек в Хралупата на дърваря. Сивата му брада, истински повод за гордост, беше по-дълга от косите на повечето жени. Макар и доста снажен на младини, напоследък беше загубил по-голямата част от масата си и сега се подпираше тежко на бастуна си.

– Добрутро, Йон – отвърна тя. – Как са ставите?

– Още ме въртят – отговори той. – Най-мно’о ръцете. Понякога едвам си държа бастуна.

– И все пак винаги намираш сили да ме ощипеш, когато се обърна – отбеляза Лийша.

Йон се изкикоти.

– За един дъртофелник като мене, момиченце, т’ва си струва болката.

Лийша посегна в кошницата си и извади малък буркан.

– Значи добре, че съм ти направила още благ мехлем – рече тя. – Тъкмо няма нужда да идвам до вас да ти го нося.

Йон се ухили.

– Че ела пък да ме намажеш – рече той и ù намигна.

Лийша се опита да не се разсмее, но напразно. Макар Йон да беше развратник, той ù се нравеше. Животът ù с Бруна я бе научил, че ексцентризмът на стари години е много ниска цена, която заплащаш за богатия опит, който междувременно си натрупал.

– Боя се, че ще ти се наложи да се справиш сам – каза тя.

– Уф! – Йон размаха бастуна си с престорена ярост. – Е, ти пък си помисли, де. – Преди да си тръгне, той погледна Марик и му кимна почтително: – Всичко хубаво, вестоносецо.

Марик кимна в ответ и старецът излезе.

На пазара всички поздравяваха най-любезно Лийша, а тя спираше да се поинтересува за здравето им. Работата ù продължаваше дори на пазара.

Въпреки че с Бруна имаха много пари от продажбата на огнени клечки и други подобни, никой не искаше да вземе дори един клат за нещата, които тя избираше. Бруна ги лекуваше безплатно и никой не ù искаше пари за каквото и да било.

Марик стоеше до нея с недвусмислено закрилническо изражение, докато тя опипваше с опитна ръка плодовете и зеленчуците. Хората го заглеждаха мимоходом, но Лийша сметна, че това не е само защото го виждат за пръв път, но и поради обстоятелството, че тя е с него. Вестоносците бяха обичайна гледка в Хралупата на дърваря.

Тя улови погледа на Кийт, синът на Стефни, ако не на Смит. Момчето беше почти десетгодишно и с всеки изминал ден заприличваше все повече на пастир Майкъл. Стефни бе спазвала своята част от сделката през последните години и не се бе изказвала зле за Лийша, откакто стана чирак. Тайната ù нямаше да излезе от Бруна, но Лийша не можеше по никакъв начин да схване как Смит всяка вечер гледа сина си срещу себе си на масата и не успява да съзре истината.

Тя го повика с ръка и той притича.

– Занеси тази чанта на Бруна, като се поосвободиш от домашните задължения – каза тя и му подаде продуктите, което носеше от пазара. Усмихна му се и тайно пъхна един клат в ръката му.

Кийт се ухили широко на подаръка. Възрастните никога не взимаха пари от билкарките, но Лийша винаги даваше по нещичко на децата, заради някоя извънредна поръчка. Лакираната дървена монета от Анжие беше основната валута в Хралупата на дърваря. С нея Кийт щеше да купи райзънски бонбони за себе си и за братята и сестрите си при идването на следващия вестоносец.

Беше готова да си тръгне, но видя Мейри и отиде да я поздрави. Приятелката ù се бе претоварила със задължения през последните години. Три деца се държаха за полите ù. Един млад стъклодухач на име Бен беше напуснал Анжие, за да си търси късмета я в Лактън, я в крепостта Райзън. Беше спрял в Хралупата на дърваря да поспечели някой и друг клат със занаята си, преди да тръгне отново на път, но тогава срещна Мейри и старите му планове се разтопиха като захар в чай.

Сега Бен упражняваше занаята си в обора на бащата на Мейри и бизнесът му се радваше на голям успех. Купуваше чували пясък от вестоносците от крепостта Красия и ги превръщаше във вещи, едновременно практични и красиви. Досега в Хралупата не беше живял стъклодухач и всеки искаше да си има разни стъклени неща.

Лийша също беше доволна от нововъведението и скоро поръча на Бен да изработи по-фините части от дестилаторите в книгите на Бруна. С тях тя можеше да извлича силата на билките и да вари лекове, по-могъщи от всякога досега.

Скоро след това Бен и Мейри се ожениха и не след дълго Лийша изтегли първото им дете измежду краката на Мейри. Други две го последваха едно след друго и Лийша обичаше всяко от тях, сякаш беше нейно. Разплака се, когато я удостоиха с честта да нарекат най-малкото на нейно име.

– Добро утро, калпазани – извика Лийша, клекна и остави децата да се гмурнат в прегръдките ù. Притисна ги силно до себе си, разцелува ги и на ставане им подаде по едно бонбонче, увито в хартийка. Бонбонките тя сама си ги правеше, което също бе научила от Бруна.

– Добро утро, Лийша – каза Мейри и направи лек реверанс.

Лийша понечи да се намръщи, но овладя лицето си. Тя и Мейри бяха останали близки през годините, но сега, откакто носеше престилката с джобовете, Мейри я гледаше по друг начин и изглежда нищо не можеше да промени това. Реверансът сякаш ù беше вроден.

Въпреки това, Лийша ценеше приятелството им. Сайра идваше тайно до колибката на Бруна да моли за помски чай, но отношенията им бяха дотам. Вероятно половината мъже в селото бяха чукали на вратата ù в един или друг момент, пък и тя винаги имаше повече пари, отколкото двете с майка ù можеха да припечелят с шиенето си.

Бриана беше дори по-зле в някои отношения. Не беше говорила с Лийша от седем години насам, но намираше за какво да я клевети пред всички останали. Беше решила да ходи при Дарси за лекове, а закачките ù с Евин бързо ù бяха закръглили корема. Когато пастир Майкъл я обвини публично, тя посочи Евин като бащата, вместо сама да се изправи пред общественото мнение.

Евин се ожени за Бриана с вилата на баща ù, опряна в гърба му, и братята ù от двете му страни, и оттогава се бе заел да я прави нещастна, а с нея и сина им Калън.

Бриана се бе показала добра майка и съпруга, но така и не свали килограмите, натрупани по време на бременността, а Лийша знаеше от опит как шарят очите, а и ръцете на Евин. Носеха се слухове, че често потропвал на вратата на Сайра.

– Добро утро, Мейри – каза тя. – Познаваш ли вестоносеца Марик?

Лийша се обърна да го представи, но не го откри зад себе си.

– О, не – възкликна тя, като видя, че се е счепкал с Гаред в далечния край на пазара.

На петнадесет години Гаред беше по-едър от всеки мъж в селото, освен от баща си. Сега, на двадесет и две, той беше станал двуметрова грамада от мускули, заякнали от целодневно размахване на брадвата. Говореше се, че в него вероятно тече милнийска кръв, защото сред анжиерците нямало такива мъжаги. Мълвата за лъжата му се беше разнесла из селото и оттогава момичетата се държаха на разстояние от него от страх да не останат заедно насаме.

Може би тъкмо заради това той все още желаеше Лийша. А може би щеше да я желае и без тази причина. Но Гаред не си беше научил житейския урок. Егото му бе наедряло едновременно с мускулите и го бе превърнало в точно такъв грубиян, какъвто всички отдавна подозираха, че ще стане. Момчетата, които преди се подбиваха с него, сега подскачаха на всяка негова дума, заради грубостта му. Но той беше истинско страшилище само за този, който си позволеше неблагоразумието да спре по-задълго погледа си на Лийша.

Гаред все още я чакаше. Държеше се сякаш един ден Лийша ще се осъзнае и ще разбере, че му принадлежи. Всички опити да го убедят в обратното бяха посрещнати с твърдоглаво упорство.

– Ти не си от нашия край – рече Гаред и сръга Марик в рамото. – И май не си чул, че Лийша вече е сгодена.

Извисяваше се над вестоносеца като голям мъж над малко момченце.

Но Марик не трепна и не се помести от удара. Стоеше твърдо на мястото си, а вълчите му очи останаха вперени в очите на Гаред. Лийша си пожела мълком разумът му да надделее.

– Но тя е на друго мнение – отвърна Марик и надеждите на Лийша потънаха. Тръгна към тях, но растящата тълпа наоколо ù препречи пътя. Дощя ù се отнякъде да ù падне Брунината тояга, че да успее да се провре напред.

– Даде ли ти тя обещание, вестоносецо? – каза Гаред настойчиво. – Щот’ на мен ми даде.

– Чух това – отговори Марик. – Чух също, че си най-големият глупак в Хралупата, щом си мислиш, че след като си я предал, тия думи струват повече от ядронска пикня.

Гаред изрева и замахна към вестоносеца, но онзи бе по-бърз, отскочи пъргаво настрани, вдигна копието си и удари Гаред с тъпото на дръжката му точно между очите. После завъртя в кръг оръжието си и шибна Гаред в свивките на коленете отзад, при което гигантът политна и се тръшна по гръб.

Марик изправи копието и го прибра до себе си, а вълчите му очи се втренчиха с хладна увереност в поваления Гаред.

– Ами ако те бях нападнал с острото? – рече той. – По-добре запомни, че Лийша отговаря сама за себе си.

Тълпата ги зяпаше без да шава, но Лийша все така отчаяно се провираше напред. Познаваше Гаред и ù бе ясно, че нещата не са приключили.

– Спрете с това безумие! – извика тя.

Марик я погледна и Гаред се възползва от момента, за да грабне края на копието му. Вестоносецът веднага върна вниманието си към Гаред и хвана дръжката с двете си ръце, за да издърпа копието.

Това беше последното нещо, което трябваше да направи. Гаред имаше силата на дървесен демон и дори да бе проснат по очи, никой не можеше да му излезе наглава. Мускулестите му ръце се стегнаха и Марик излетя във въздуха.

Гаред се изправи и прекърши като вейка двуметровото копие.

– Дай да видим са к’во шe напра’иш кат’ не се криеш зад копието – изломоти той и хвърли парчетата на земята.

– Гаред, недей! – извика Лийша, провря се през първата редица на зяпачите и сграбчи ръката му.

Той я блъсна настрана, без да сваля очи от Марик. Това просто движение я метна обратно в тълпата, където тя се стовари върху Дъг и Никлас и тримата заедно се сгромолясаха на земята в плетеница от тела.

– Спрете! – извика тя безпомощно, опитвайки се да се измъкне.

– Никой друг няма да те има – провикна се Гаред. – Или ме взимаш мен, или свършваш сбръчкана и самотна като Бруна!

И той закрачи към Марик, който тъкмо се изправяше на крака.

Гаред замахна с месестата си лапа към вестоносеца, но отново Марик се оказа по-бърз. Сниши се да избегне удара, вкара два светкавични юмрука в торса на Гаред и успя да се отдръпне доста преди да го достигне яростният им отговор.

Но Гаред с нищо не показа, че е усетил ударите. Двамата повториха още веднъж серията, само че този път Марик го нацели право в носа. Рукна кръв, но дърварят я изплю през смях.

– Т’ва ли ти е най-силното? – попита той.

Марик изрева, втурна се напред и засипа съперника си с порой от юмруци. Гаред не можеше да поддържа темпото, а и почти не се опитваше. Стискаше зъби и стоеше в глуха отбрана с почервеняло от гняв лице.

След няколко секунди Марик се отдръпна и зае котешка бойна стойка с вдигнати юмруци, готови за бой. Кокалчетата му бяха ожулени, дишаше тежко. На Гаред нищо му нямаше. За пръв път във вълчите очи на Марик се появи страх.

– Толко ли можеш? – попита Гаред и пак тръгна напред.

Вестоносецът отново го нападна, но този път не бе така бърз. Удари го веднъж-дваж и точно тогава дебелите пръсти на Гаред го сграбчиха здраво за рамото и го стиснаха. Вестоносецът се опита да се измъкне, но дърварят го държеше яко.

Гаред заби юмрук в корема на вестоносеца и му изкара въздуха. Пак го удари, този път в главата, и Марик се просна на земята като чувал с картофи.

– Са не си така наперен, а? – изрева Гаред. Марик се изправи на ръце и крака, понечи да се вдигне от земята, но Гаред го ритна силно в стомаха и го просна по гръб.

Лийша вече тичаше към тях, когато Гаред заби колене в Марик и го заудря с юмруци.

– Лийша е моя! – извика той. – И всеки, който твърди обратното, ще...!

Думите му обаче секнаха в мига, когато Лийша хвърли пълна шепа от ослепяващия прах на Бруна в лицето му. Устата му бе отворена и той вдиша инстинктивно. Разкрещя се, когато очите и гърлото му запариха, синусите му се свиха, а кожата му гореше, попарена сякаш от кипяща вода. Свлече се от Марик, претърколи се на земята и започна да се дави и да дере лицето си.

Лийша знаеше, че е използвала прекалено много от праха. Една щипка би спряла повечето мъже на място, но пълна шепа можеше да убие, тъй като караше хората да се давят със собствената си слюнка.

Тя се намръщи, проправи си път през зяпачите и взе кофата с вода, която Стефни бе използвала, за да мие картофи. Плисна я върху Гаред и гърчовете му се успокоиха. Щеше да бъде сляп още няколко часа, но тя не искаше смъртта му да лежи на съвестта ù.

– Край на обета ни – каза му тя, – сега и завинаги. Никога няма да бъда твоя съпруга, дори това да означава да умра сбръчкана и в самота! По-скоро бих се оженила за ядрон!

Гаред изръмжа, без да дава признаци, че я е чул.

Тя отиде при Марик, коленичи и му помогна да седне. Взе чиста кърпа и попи кръвта по лицето му. То вече започваше да се подува и натъртванията посиняваха.

– Май му разказахме играта, а? – попита вестоносецът, изкикоти се немощно и потрепна при болката, която смехът причини на лицето му.

Лийша сипа малко от грубия алкохол, който Смит вареше в мазето си, върху кърпата.

– Оооох! – изтена Марик при допира ù с лицето му.

– Така ти се пада – каза Лийша. – Можеше да се оттеглиш от боя, а и трябваше да го направиш, независимо дали си можел да спечелиш или не. Нямах нужда от твоята защита и въобще не съм по-склонна да обикна мъж, който смята, че ако се сбие, ще спечели благоразположението на една билкарка. Защо направо да не обикна местния побойник?

– Той пръв започна! – възропта Марик.

– Разочарована съм от Вас, господин Марик – каза Лийша. – Мислех, че вестоносците имат повече акъл в главата.

Марик сведе поглед.

– Заведете го в стаята му при Смит – каза тя на няколко мъже наблизо и те побързаха да изпълнят заръката. Както и повечето хора в Хралупата на дърваря правеха напоследък.

– Ако до утре сутринта станеш от леглото – каза Лийша на вестоносеца, – ще разбера за това и ще ти се ядосам още повече.

Марик се усмихна слабовато, докато мъжете му помагаха да върви.

– Това беше невероятно! – ахна Мейри, когато Лийша се върна за кошницата си с билки.

– Не беше нищо друго, освен едно безумие, което трябваше да се прекрати – сопна се Лийша.

– Нищо ли? – попита Мейри. – Двама мъже, приклещени като бикове, а ти само им хвърли шепа билки и хайде!

– Да нараниш с билки е лесно – каза Лийша, изненадана, че чува думите на Бруна да излизат от нейната уста, – лекуването с тях е трудната част.

***

Доста след пладне Лийша приключи обиколката си и се завърна в колибата на Бруна.

– Как са децата? – попита Бруна, когато Лийша остави кошницата си. Лийша се усмихна. Всеки в Хралупата на дърваря беше дете в очите на Бруна.

– Доста добре – отвърна тя и седна на ниския стол до този на Бруна, за да може старата билкарка да я вижда по-ясно. – Ставите на Йон Грей все така да го болят, но на акъл е като младо момче. Дадох му пресен благ мехлем. Смит още е на легло, но кашлицата му утихва. Мисля, че най-лошото му се размина.

И тя продължи да описва посещенията си, докато старицата кимаше безмълвно. Бруна щеше да я прекъсне, ако имаше забележка, но напоследък това рядко се случваше.

– Това ли е всичко? – попита Бруна. – А какво ще кажеш за сутрешната суматоха на пазара, за която ми съобщи младият Кийт?

– По-скоро беше идиотия – каза Лийша.

Бруна ù даде да остави темата с едно махване.

– Момчетата са си момчета – каза тя. – Дори когато станат мъже. Струва ми се, че си се справила достатъчно добре със ситуацията.

– Бруна, те можеха да се избият! – каза Лийша.

– О, я стига! – каза Бруна. – Не си първата хубавица, заради която са се сбили мъже. Може сега да не ти се вярва, но когато бях на твоята възраст, и заради мен се строшиха един-два кокала.

– Никога не си била на моята възраст – подразни я Лийша. – Йон Грей казва, че са те наричали „старуха” още когато са е учел да ходи.

Бруна се изкикоти.

– Така си е, така си е – отвърна тя. – Но преди това имаше момент, когато ненките ми бяха пълни и гладки като твоите и мъжете се биеха като ядрони за да ги смучат.

Лийша се вгледа внимателно в Бруна – опита се да обели от нея отминалите години и да види жената, която някога е била, но задачата ù се оказа безнадеждна. Дори да се вземеха предвид всичките преувеличения и истории за тъпчиплевели, Бруна беше поне на век. Никога не казваше точно годините си, а притиснеха ли я, отговаряше: „След стотната престанах да ги броя”.

– Във всеки случай – каза Лийша, – лицето на Марик може малко да се подуе, но няма причина утре той да не продължи по пътя си.

– Това е хубаво – каза Бруна.

– Измисли ли лек за младия пациент на госпожа Джизел? – попита Лийша.

– Ти какво би ù казала да направи с момчето? – отвърна Бруна.

– Сигурна съм, че не знам – каза Лийша.

– Така ли? – попита Бруна. – Аз пък не съм. Хайде сега, какво би казала на Джизел, ако беше на мое място? Не се прави, че не си мислела за това.

Лийша пое дълбоко въздух.

– Вероятно злокоренчето е влязло в лоша реакция със системата на момчето – каза тя. – Трябва да му спрат дозите, а циреите да се пробият с ланцет и източат. Разбира се, това не оправя първоначалната болест. Треската и гаденето може да са просто от настинка, но разширените зеници и повръщането сочат към нещо по-сериозно. Бих пробвала с настойка от монашеско листо, дамска брошка и земна усойна кора, внимателно титрувана поне седмица.

Бруна я гледаше дълго, а после кимна.

– Стягай си багажа и си вземи довиждане с хората – каза тя. – Лично ще занесеш отговора си на Джизел.

Четиринадесета глава Пътят за Анжие

326 СЗ

Всеки следобед Ърни неизменно се задаваше по пътеката към колибата на Бруна. Хралупата разполагаше с шестима защитници, всеки със свой чирак, но Ърни не можеше да повери безопасността на дъщеря си на никого другиго. Дребничкият производител на хартия беше най-добрият защитник в Хралупата на дърваря и всички бяха наясно с това.

Често носеше подаръци, с които вестоносците се бяха снабдили от далечни места: книги, билки, плетена на ръка дантела. Но не заради подаръците Лийша очакваше посещенията му с нетърпение. Спеше по-спокойно зад непоклатимите защити на баща си, а да го вижда щастлив през последните седем години за нея бе по-ценно от всеки подарък. Илона продължаваше да му трови живота, но не в степента, в която си позволяваше някога.

Но днес, докато гледаше как слънцето преминава по небето, Лийша осъзна, че се страхува от посещението на баща си. Това щеше наистина да го нарани.

И нея също. Ърни беше извор на подкрепа и обич, от който тя черпеше винаги, когато животът ù ставаше прекалено труден. Какво щеше да прави в Анжие без него? Без Бруна? Някой щеше ли да види отвъд престилката ù с джобове?

Но колкото и да се страхуваше от самотата в Анжие, тези ù притеснения бледнееха пред най-големия ù страх: получеше ли веднъж достъп до широкия свят, никога нямаше да поиска да се върне обратно в Хралупата на дърваря.

Чак когато видя баща си да се задава по пътеката, осъзна, че плаче. Подсуши очите си и си сложи най-широката усмивка за него, докато приглаждаше нервно полите си.

– Лийша! – извика баща ù и разтвори ръце. Тя се отпусна в тях с благодарност, защото знаеше, че може би за последен път разиграват този малък ритуал.

– Всичко наред ли е? – попита Ърни. – Чух, че е имало някакви неразбории на пазара.

Не бяха много тайните в местенце, малко колкото Хралупата на дърваря.

– Добре съм – каза тя. – Погрижих се за това.

– Ти се грижиш за всички в Хралупата на дърваря, Лийша – каза Ърни и я стисна силно. – Не знам какво бихме правили без теб.

Лийша започна да плаче.

– Стига, стига, да няма такива работи – каза Ърни, улови сълза от бузата на Лийша с показалеца си и я отмахна настрани. – Избърши си очите и влез вътре. Аз ще проверя защитите, а после можем да поговорим за това, което те притеснява, на по паница от твоето прекрасно задушено.

Лийша се усмихна.

– Мама още ли прегаря храната? – попита тя.

– Ако случайно не мърда в чинията – съгласи се Ърни. Лийша се засмя и остави баща си да провери защитите, докато тя сложи масата.

***

– Заминавам за Анжие – каза Лийша, когато паниците вече бяха ометени, – за да се уча при една от старите последователки на Бруна.

Ърни замълча за дълго.

– Разбирам – каза той накрая. – Кога?

– Веднага щом Марик тръгне – отвърна Лийша. – Утре.

Ърни поклати глава.

– Никога няма да позволя моя дъщеря да прекара седмица на открито сама с вестоносец – каза той. – Ще наема талига. По-безопасно е.

– Ще внимавам с демоните, тате – каза Лийша.

– Не ме притесняват само ядроните – каза Ърни многозначително.

– Мога да се справя с вестоносец Марик – увери го Лийша.

– Да държиш мъж на разстояние от себе си през нощта не е същото като да спреш някаква кавга на пазара – отвърна Ърни. – Не можеш да ослепиш вестоносеца, ако се надяваш някога да стигнеш жива. Само няколко седмици, моля те.

Лийша поклати глава.

– Там има дете, чието лечение се налага да започна веднага.

– Тогава и аз ще дойда с теб – каза Ърни.

– Дума да не става, Ърнал – намеси се Бруна. – Лийша трябва да го направи сама.

Ърни погледна старата жена и това се превърна в състезание по твърдост на погледа и волята. Но нямаше воля в Хралупата на дърваря, по-силна от тази на Бруна и Ърни скоро отмести поглед.

Малко по-късно Лийша изпрати баща си. Той не искаше да си тръгва, а и тя не искаше да я оставя, но небето беше изпълнено с цвят и вече щеше да му се наложи да подтичва, за да стигне безопасно до вкъщи.

– Колко време няма да те има? – попита Ърни, хванал здраво перилото на верандата с поглед по посока на Анжие.

Лийша сви рамене.

– Зависи на колко има да ме научи госпожа Джизел и колко има да учи Вика, чирачката, която тя изпраща тук. Поне две години.

– Предполагам, че щом Бруна може да се справи толкова дълго без теб, аз също ще мога – каза Ърни.

– Обещай ми, че ще ù проверяваш защитите, докато ме няма – каза Лийша и докосна ръката му.

– Разбира се – отвърна Ърни и се обърна за да я прегърне.

– Обичам те, татко – каза тя.

– И аз теб, кукличке – каза Ърни и я смачка в прегръдките си. – Утре сутрин ще се видим – обеща той, преди да се отправи надолу по замръкващата пътека.

– Баща ти имаше право – каза Бруна, когато Лийша влезе обратно.

– Така ли? – попита Лийша.

– Вестоносците са мъже като всички останали – предупреди я Бруна.

– В това въобще не се съмнявам – отвърна Лийша и си спомни за боя насред пазара.

– Младият господин Марик може и да е самата радост и очарование в момента – каза Бруна – но озовете ли се на пътя, той ще си получи своето, независимо дали искаш или не, а когато стигнете горската крепост, билкарка-небилкарка, няма да са много тези, които ще повярват на думите на едно младо момиче пред тези на вестоносец.

Лийша поклати глава.

– Ще получи това, което му дам – каза тя – и нищо повече.

Очите на Бруна се свиха, но изсумтя, доволна, че Лийша разпознава опасността.

Чу се ясно почукване на вратата точно след първи лъчи. Лийша отвори, а на прага стоеше майка ù, въпреки че Илона не беше посещавала колибата, откакто бе изпъдена с метлата на Бруна. Лицето ù беше буреносен облак и тя избута Лийша от пътя си, за да влезе.

Дори сега, в началото на четиридесетте си години, Илона можеше все още да бъде най-красивата жена в селото, ако не беше дъщеря ù. Но това, че бе есента пред лятото на Лийша, това не я смири. Макар да стискаше зъби и да се кланяше на Ърни, тя продължаваше да се държи като графиня с всички останали.

– Не стига, че ми крадеш дъщерята, ами сега ще я пращаш и надалече! – развихри се тя.

– Добро утро и на теб, майко – каза Лийша и затвори вратата.

– Ти не се бъркай! – сопна ù се Илона. – Вещицата е извратила ума ти!

Бруна се изкикоти над овесената си каша. Лийша застана между двете, точно когато Бруна изтика настрани полуопразнената си купичка и избърса устата си с ръкав, за да отговори.

– Довърши си закуската – нареди Лийша, като ù бутна обратно купичката пред лицето и се обърна към Илона. – Отивам защото така искам, майко. И когато се върна, ще донеса лекове каквито Хралупата на дърваря не е виждала, откакто Бруна изгуби младостта си.

– И това пътуване колко ще отнеме? – настоя да узнае Илона. – Вече изгуби най-добрите си години за плодене, като зарови носа си в прашасали стари книги.

– Моите най-добри...! – заекна Лийша. – Майко, аз съм едва на двайсет!

– Именно! – извика Илона. – Досега трябваше да си родила три деца, като твоята приятелка, плашилото. Вместо това те гледам как вадиш бебета от всяка утроба в селото, освен от собствената си.

– Поне беше достатъчно мъдра да не изсуши своята с чай от пом – промърмори Бруна.

Лийша се извърна към нея.

– Казах ти да си довършиш кашата! – каза тя и Бруна се ококори. Изглеждаше готова за отговор, но изсумтя и върна вниманието си обратно към купичката.

– Аз не съм кобила за разплод, майко – каза Лийша. – За мен животът не свършва дотам.

– А какво друго има? – натисна Илона. – Какво би могло да бъде по-важно?

– Не знам – каза откровено Лийша. – Но ще разбера, когато го открия.

– А междувременно оставяш грижата за Хралупата на дърваря в ръцете на момиче, което никога не си срещала, и на дебелоръката Дарси, която едва не уби Анди и още половин дузина оттогава.

– Става дума само за няколко години – каза Лиша. – През целия ми живот ме наричаше безполезна, а сега трябва просто да ти повярвам, че Хралупата на дърваря не може да се оправя няколко години без мен?

– Ами ако с тебе нещо се случи? – каза сопнато Илона. – Ами ако те изядат ядроните по пътя? Какво ще правя аз?

– Ти ли какво ще правиш? Седем години не си ми казала и една дума, ако не броим опитите ти да ме накараш да простя на Гаред. Отдавна вече не знаеш нищо за мен, майко. Ти просто пет пари не даваше. Така че не се прави, че смъртта ми ще бъде някаква огромна загуба за теб. Ако толкова искаш детето на Гаред на коляното си, ще трябва сама да си го родиш.

Очите на Илона се изцъклиха и както някога, когато Лийша беше твърдоглаво дете, отговорът ù дойде незабавно.

– Забранявам ти! – кресна тя, а отворената ù длан залетя към лицето на Лийша.

Но Лийша вече не беше дете. Беше с размерите на майка си, по-бърза, по-силна. Хвана китката на Илона и я задържа на място.

– Дните, когато твоите думи имаха тежест за мен, отдавна отминаха, майко – каза Лийша.

Илона се опита да се отскубне, но Лийша я задържа още малко, дори само за да ù покаже, че може. Когато най-накрая я пусна, Илона потърка китката си и погледна презрително дъщеря си.

– Един ден ще се върнеш, Лийша – закле я тя. – Помни ми думите! И тогава за теб ще е много по-лошо!

– Мисля, че е време да си вървиш, майко – отвърна Лийша и ù отвори вратата точно когато Марик вдигаше ръка за да почука. Илона изръмжа, изблъска го от пътя си и продължи с тежка стъпка по пътеката.

– Моите извинения, ако се натрапвам – каза Марик. – Дойдох за отговора на госпожа Бруна. Трябва да потегля за Анжие до късно утро.

Лийша погледна Марик. Челюстта му беше натъртена, но тъмния му тен добре прикриваше повредата, а билките, с които девойката бе наложила разцепената му устна и окото му, не бяха допуснали подутината да се разрасне.

– Изглеждаш съвсем възстановен – каза тя.

– Бързите лечители стигат далеч в моя бранш – каза Марик.

– Тогава, значи, взимай си коня – каза Лийша, – и се върни след час. Отговора на Бруна ще го предам лично.

Марик се усмихна широко.

– Хубаво е, че отиваш – каза Бруна, когато най-накрая останаха насаме. – Хралупата на дърваря вече не е никакво предизвикателство за теб, а си прекалено млада да спреш развитието си.

– Ако мислиш, че това току-що не беше предизвикателство – каза Лийша, – значи не си внимавала.

– Може и да беше предизвикателство – каза Бруна, – но изходът от ситуацията не е бил под съмнение. Станала си прекалено силна за такива като Илона.

Силна, помисли си тя. Такава ли съм станала? През повечето време не се чувстваше така, но беше вярно, че никой от Хралупата на дърваря вече не я плашеше.

Лийша си събра чантите, малки и привидно недостатъчни, няколко рокли и книги, малко пари, кесията ù с билки, спален чувал и храна. Остави украшенията си, подаръците от баща ù и други вещи със сантиментална стойност. Вестоносците не носеха много багаж и Марик нямаше да се зарадва, ако конят му беше претоварен. Бруна ù беше казала, че Джизел ще осигури прехраната ù по време на обучението, но все пак, това изглеждаше ужасно малко за започването на нов живот.

Нов живот. Въпреки всички безспокойства, свързани с тази идея, тя ù носеше и вълнение. Лийша беше прочела всяка книга от библиотеката на Бруна, но Джизел имаше далеч повече, а другите билкарки в Анжие, ако можеха да бъдат убедени да споделят литературата си, имаха дори още повече.

Но докато часът наближаваше, Лийша се почувства сякаш някой ù изстисква въздуха. Къде се губеше баща ù? Нямаше ли да я изпрати?

– Почти стана време – каза Бруна.

Лийша вдигна поглед и разбра, че очите ù бяха навлажнени.

– Най-добре да си вземем сбогом – рече Бруна. – Едва ли ще получим друга възможност.

– Бруна, какво говориш? – попита Лийша.

– Не ми се прави на глупава, момиче – каза Бруна. – Знаеш какво имам предвид. Аз съм си изживяла моя дял два пъти, но не съм вечна.

– Бруна – каза Лийша. – Не е нужно да тръгвам...

– Ба! – каза Бруна и махна с ръка. – Овладяла си всичко, на което съм могла да те науча, момиче, така че нека тези години бъдат моят последен подарък за теб. Върви – подтикна я тя, – виж и научи колкото се може повече.

Тя разтвори ръце и Лийша се хвърли в прегръдките ù.

– Само ми обещай, че ще се грижиш за децата ми, когато си отида от тоя свят. Може да са глупави и твърдоглави, но в тях има добрина, когато нощта е мрачна.

– Обещавам – каза Лийша. – И ще те накарам да се гордееш.

– От теб друго и не очаквам – каза старицата.

Лийша изхлипа в грубия шал на Бруна.

– Страх ме е, Бруна – каза тя.

– Само глупак не би се уплашил – каза Бруна, – но аз самата съм изръшнала много свят, и не съм видяла ни едно нещо, с което да не можеш да се справиш.

Марик доведе коня си по пътеката. Вестоносецът носеше чисто ново копие в ръка, а изписаният със заклинения срещу демони щит висеше от предната част на седлото му. Дори да изпитваше някаква болка след боя, това не си личеше.

– Привет, Лийша! – извика той, щом я видя. – Готова ли си да започнеш приключението?

Приключение. Думата пресече тъгата и страха, и я накара да потрепери от вълнение.

Марик взе чантите ù и ги привърза върху елегантния си анжиерски бегач, а Лийша се обърна към Бруна за последен път.

– Прекалено стара съм, за да се сбогувам по половин ден – каза Бруна. – Пази се, момиче.

Старата жена мушна в ръцете ù кесия и Лийша чу подрънкването на мливарийски монети, които струваха цяло състояние в Анжие. Бруна се обърна и си влезе в колибата, преди момичето да успее да възрази.

Лийша бързо прибра кесията в джоба си. Видът на мливарийски монети толкова далече от Мливари би могъл да изкуши всеки мъж, пък бил той и вестоносец. Вървяха от двете страни на коня по пътя към селото, където главният път продължаваше към Анжие. Лийша извика баща си, когато минаха покрай къщата му, но отговор не се чу. Илона ги видя, да минават, влезе вътре и тръшна вратата след себе си.

Лийша провеси нос. Разчиташе да види баща си поне още веднъж. Замисли се за всички в селото, които виждаше всеки ден, а сега не бе имала време да се сбогува с тях както трябва. Писмата, които остави на Бруна да им предаде, изглеждаха печално недостатъчни.

Щом стигнаха центъра на селото обаче, Лийша ахна. Там я чакаше баща ù, а зад него, наредени на пътя, бяха всички от селото. Те идваха при нея един по един, докато тя преминаваше, и някои я целуваха, други ù даваха подаръци.

– Спомняй си за нас и се върни – каза Ърни и Лийша го прегърна силно, като стискаше очи, за да сдържи сълзите си.

– Много те обичат хората тук – отбеляза Марик, докато пътуваха през гората. Хралупата на дърваря беше вече на часове зад тях, а дневните сенки се издължаваха. Лийша седеше на широкото седло пред него и очевидно, конят понасяше добре и нея, и багажа ù.

– Понякога – каза Лийша – дори и аз самата вярвам в това.

– Защо да не го вярваш? – попита Марик. – Красавица като зората, която може да лекува всички болести? Съмнявам се, че някой би могъл да не те заобича.

Лийша се разсмя.

– Красавица като зората? – попита тя. – Намери клетия жонгльор, чиято реплика си откраднал, и му кажи никога повече да не я използва.

Марик се засмя, а ръцете му се стегнаха около нея.

– Знаеш ли – каза той в ухото ù, – ние така и не обсъдихме моето възнаграждение за това, че те водя в Анжие.

– Имам пари – отвърна Лийша и се замисли за колко време ще ù стигнат парите там.

– Аз също имам – изсмя се Марик. – Пари не искам.

– Тогава какво възнаграждение сте намислили, господин Марик? – попита тя. – Това да не е ново представление за една целувка?

Марик се изкиска, а вълчите му очи засвяткаха.

– За една целувка можех да ти донеса писмо. Да те заведа благополучно в Анжие ще ти струва много по-... скъпо.

Той намести бедрата си зад нея и намеренията му станаха ясни.

– Постоянно си насилваш късмета – каза Лийша. – С това темпо ще се радваш, ако получиш и целувка.

– Ще видим – каза Марик.

Скоро след това си устроиха лагер. Лийша приготви вечерята, докато Марик нагласяваше защитите. След като котлето закъкри, тя натроши няколко допълнителни билки в купата на Марик, преди да му я подаде.

– Яж бързо – каза Марик, като взе купата и набута пълна лъжица в устата си. – Препоръчвам ти да си в палатката преди ядроните да се надигнат. Може да се окаже доста страшно да ги видиш отблизо.

Лийша погледна към палатката, която Марик беше издигнал, голяма едва колкото за един човек.

– Малка е – намигна ù той, – но ще можем да се топлим един друг в нощния студ.

– Лято е – припомни му тя.

– И все пак, усещам студен повей всеки път, когато проговориш – изкиска се Марик. – Може би ще намерим начин да стопим този лед. А и – той посочи отвъд кръга, където мъглявите форми на ядроните бяха започнали да се издигат – не е като да можеш да отидеш някъде другаде.

Той беше по-силен от нея и опитите ù да го отблъсне от тялото си бяха толкова успешни, колкото и отказите ù. На фона на ядронските писъци на нея ù се наложи да понесе той да я целува и опипва с ръце, бърникащи и груби. И когато мъжествеността му го разочарова, тя го утеши с мили думи и му предложи лекове от билки и корени, които само влошиха положението му.

Понякога той се гневеше и тя се страхуваше, че ще я удари. Друг път плачеше, защото какъв мъж е този, който не може да разпръсне семето си? Лийша изтърпя всичко, защото изпитанието не беше прекалено висока цена за отиването ù в Анжие.

Спасявам го от самия него, мислеше си тя всеки път, когато му подправяше храната, защото кой мъж би желал да бъде изнасилвач? Но истината беше, че не изпитваше много угризения. Не ù беше приятно, че използва уменията си, за да смачка оръжието му, но дълбоко в себе си тя усещаше хладно удовлетворение, сякаш всичките ù жени-предшественици от незнайни векове насам, още от времето, когато първият мъж е притиснал жена на земята, за да я изнасили, кимаха със сурово одобрение, тъй като тя бе отнела мъжествеността му, преди той да отнеме нейната девственост.

Дните минаваха бавно, настроението на Марик се менеше от кисело към ядно заради провалите от предните нощи, които му тежаха все повече и повече. Последната вечер той отпи дълбока глътка от мяха си, изглеждаше готов да се метне извън кръга и да се остави на демоните. Облекчението на Лийша, когато видя горската крепост да се ширва пред тях сред дърветата, беше очевидно. Тя затаи дъх при вида на високите стени и техните силни и здрави лакирани защити, достатъчно големи за да оградят Хралупата на дърваря няколко пъти.

Улиците в Анжие бяха покрити с дървена настилка, която предотвратяваше издигането на демони от вътрешната страна на града. Целият град беше като дъсчена крайбрежна пътека. Марик я заведе навътре в града и я остави пред лечебницата на Джизел. Сграбчи ръката ù, когато тя се обърна за да си върви, и я стисна здраво, до болка.

– Това, което се случи извън тези стени – каза той, – си остава там.

– На никого няма да кажа – отвърна Лийша.

– Гледай да е така – каза Марик. – Защото ако го направиш, ще те убия.

– Заклевам се – каза Лийша. – Честна билкарска.

Марик изсумтя и я пусна, а след това дръпна здраво юздите на жребеца си и отпраши.

Лека усмивка докосна ъгълчетата на устата на Лийша, когато вдигна нещата си и се отправи към лечебницата.

Петнадесета глава Изсвири ми цяло състояние

325 СЗ

Имаше дим и огън, и една жена, която извиси гласа си над крясъците на ядроните.

Обичам те!

Роджър се събуди внезапно, сърцето му препускаше. Над високите стени на крепостта Анжие беше пукнала зората и мека светлина се процеждаше през процепите на кепенците. Стискаше силно талисмана със здравата си ръка и докато светлината нарастваше, чакаше сърцето му да се успокои. Миниатюрната кукла, детско творение от дърво и канап, върху чиято глава бе прикрепен нейният кичур червена коса, беше единственото останало нещо от майка му.

Не си спомняше лицето ù, изгубено в пушека, както и повечето събития от онази нощ, но помнеше последните ù думи към него. Чуваше ги отново и отново в сънищата си.

Обичам те!

Той потърка косата между палеца и безименния пръст на осакатената си ръка. На мястото на първите му два пръста беше останал само неравен белег, но благодарение на нея Роджър не беше изгубил нищо друго.

Обичам те!

Талисманът беше тайната му защита и Роджър не беше споделил за него дори с Арик, който му беше като баща. Куклата му помагаше през дългите нощи, когато мракът се затваряше плътно около него и писъците на ядроните го караха да трепери от страх.

Но денят беше настъпил и светлината го накара отново да се почувства в безопасност. Целуна малката кукла и я върна в тайния джоб, който беше пришил към пояса на шарените си панталони. Дори само мисълта, че тя е там, го караше да се чувства по-смел. Беше десетгодишен.

Роджър се надигна от сламеника си, изтегна се и с прозявка на уста излезе залитайки от малката стая. Сърцето му се сви от мъка, когато видя Арик, клюмнал в несвяст на масата. Неговият майстор се беше прегърбил над празна бутилка и все още я стискаше здраво за гърлото, сякаш за да изцеди няколко последни капки от нея.

И двамата си имаха своите талисмани.

Роджър отиде при него и отскубна бутилката от пръстите му.

– Кой? К’во има? – извика Арик, вдигнал наполовина глава.

– Пак си заспал на масата – каза Роджър.

– А ти ли си, бе, момче? – изръмжа Арик. – Помислих, че отново е проклетият хазяин.

– Наемът отдавна трябваше да се плати – каза Роджър. – Уговорени сме да играем на Малкия площад тази сутрин.

– Наемът – изломоти Арик. – Все тоя наем!

– Ако не платим днес – напомни му Роджър – господин Кевин се зарече да ни изхвърли.

– Значи, ще играем – каза Арик и стана. Загуби равновесие и се опита да се задържи за стола, но така само го прекатури върху себе си, когато се сгромоляса на пода.

Роджър отиде да му помогне, но Арик го отблъсна.

– Добре съм! – извика той, сякаш за да предизвика Роджър да възрази, докато се изправяше несигурно на крака. – Мо’а да направя и задно салто! – каза той и се обърна назад, за да види дали има място. По очите му си пролича, че е започнал да съжалява за самохвалството си.

– Нека запазим това за представлението – каза бързо Роджър.

Арик извърна поглед към него.

– Май имаш право – съгласи се той и двамата си отдъхнаха.

– Гърлото ми е пресъхнало – каза Арик. – Нуждая се от питие преди да пея.

Роджър кимна и изтича да напълни една дървена чаша от каната с вода.

– Не вода – каза Арик. – Донеси ми вино. Нуждая се от нокътя на демона, който ме изядри.

– Виното ни е свършило – каза Роджър.

– Тогава изтичай да ми купиш още – нареди Арик. Залитна към кесията си, спъна се по пътя и едва успя да се задържи. Роджър притича до него за опора.

Арик известно време се помота с връзките, после вдигна кесията и я тръшна на дървения под. Не се чу никакъв звук, когато платнената торбичка удари земята, и Арик изръмжа.

– Нито клат – извика той в безсилието си и метна кесията. Движението го накара да изгуби равновесие и той направи пълен кръг, докато се опитваше да се задържи, преди да тупне на пода.

Докато Роджър стигне до него, Арик успя да се вдигне на четири крака, но започна да повръща и разля вино и жлъчка по целия под. Стисна юмруци и се затресе, и Роджър реши, че отново ще повърне, но след секунда момчето осъзна, че покровителят му плачеше.

– Не беше така едно време, когато работех за херцога – простена Арик. – Тогава парите ми се лееха от джобовете.

Само защото херцогът плащаше виното ти, помисли си Роджър, но беше достатъчно предвидлив да си запази забележката за себе си. Да кажеш на Арик, че пие прекалено много, беше най-сигурният начин да го накараш да побеснее.

Избърса лицето на тежкия мъж и му помогна да се добере до сламеника. Когато майсторът захърка в безпаметство, Роджър взе парцал, за да измие пода. Днес нямаше да има представление.

Замисли се, дали господин Кевин щеше наистина да ги изхвърли и къде щяха да идат, ако го направеше. Анжиерската защитена стена беше силна, но в мрежата отгоре имаше дупки и въздушните демони не бяха нещо нечувано. Мисълта да нощуват на улицата го ужасяваше.

Погледна към оскъдното им имущество и се замисли дали няма нещо, което да може да продаде. Арик вече продаде бойния кон и щита на Джерал, когато времената се влошиха, но преносимият кръг на вестоносеца остана. Щяха да им дадат добра цена за него, но Роджър не смееше да го продаде. Арик щеше да изпие и проиграе парите, и накрая пак щяха да останат без нищо на ръка, когато вече наистина ги изхвърлят да нощуват на улицата.

На Роджър също му липсваха дните, когато Арик работеше за херцога. Арик се радваше на обожанието на курвите на Райнбек и те се държаха с Роджър сякаш беше техен син. Прегръщан от около дузина парфюмирани пазви на ден, той получаваше лакомства, а те го учеха да им помага с гримовете и облеклата. По онова време той не виждаше често майстора си. Арик редовно го оставяше в бардака, докато пътуваше по селцата и разнасяше навред със сладкия си глас херцогските декрети.

Но на херцога не му хареса, че намери малко момче, сгушено в леглото, когато една нощ влетя залитайки в покоите на любимата си курва, пиян и възбуден. Искаше Роджър да се разкара, и Арик да си върви заедно с него. Роджър осъзнаваше, че по негова вина живееха толкова бедно сега. Арик, както и родителите му, беше пожертвал всичко, за да се грижи за него.

Но макар на родителите си да не можеше да се отблагодари, на Арик той бе в състояние да даде нещо в замяна.

Роджър побегна с всички сили с надеждата, че тълпата все още беше там. Дори сега много хора биха дошли на обявено представление на Сладкогласния, но не биха чакали вечно.

През рамо носеше „торбата с вълшебствата” на Арик. Също като дрехите им, торбата беше от жонгльорския шарен плат на цветни кръпки, избелял и износен. Беше пълна с инструментите на жонгльорското изкуство. Роджър ги беше овладял всичките, освен разноцветните топки за жонглиране.

Босите му, загрубели ходила шляпаха по дъсчената настилка. Роджър имаше ботуши и ръкавици, същите като костюма му, но ги остави. Предпочиташе стабилната устойчивост на пръстите на краката си пред изтърканите подметки на шарените си ботушки със звънчета на носовете, а ръкавиците направо ги мразеше.

Арик беше натъпкал пръстите на дясната ръкавица с памук, за да прикрие тези, които липсваха при Роджър. Тънък конец свързваше изкуствените пръсти с останалите и така можеха всичките да се свиват заедно. Номерът беше хитър, но Роджър се срамуваше всеки път, щом слагаше измайстореното съоръжение на осакатената си ръка. Арик изискваше от него да ги носи, но майсторът не можеше да го шамароса за нещо, за което нямаше да разбере.

Мърмореща публика се въртеше около Малкия площад, когато Роджър пристигна. Двадесетина човека, някои от които деца. Роджър си спомняше времето, когато вестта, че Арик Сладкогласни ще изнася представление, привличаше стотици от всички краища на града, че и от околните села. Тогава той пееше в храма на Създателя или в амфитеатъра на херцога. Сега Малкия площад беше най-доброто, което му даваше гилдията, а той и него не можеше да напълни.

Но някоя и друга пара беше по-добре от нищо. Дори само десетина души да оставеха по един клат Роджър, това пак щеше да им откупи още една нощ при господин Кевин, стига Гилдията на жонгльорите да не го хване, че играе без майстора си. Ако това станеше, просроченият наем щеше да е най-малката им грижа.

С едно „Фиуу!” той премина с танц през тълпата, като пръскаше оцветени крилати семенца от чантата. Шушулките им се завъртаха и се понасяха из въздуха зад него, като оставиха диря от ярки цветове.

– Чиракът на Арик! – извика един от тълпата. – Сладкогласният все пак ще дойде!

Заръкопляскаха и Роджър усети как стомахът му се сви. Искаше да каже истината, но първото правило на Арик за жонгльорството беше никога да не казваш или правиш нещо, което ще развали настроението на тълпата.

Сцената на Малкия площад беше на три нива. Отзад имаше дървен навес, който да подобрява акустиката и да предпазва артистите от суровото време. В дървото имаше издълбани защити, но те бяха изтъркани и стари. Роджър се почуди, дали биха могли да подслонят него и майстора му за през нощта, ако ги изхвърлеха.

Затича се нагоре по стълбите, претърколи се на салто през сцената и метна шапката за събиране на пари пред публиката с едно точно и рязко движение в китката.

Роджър разгряваше всяка тълпа за господаря си и само след минути той си влезе в обичайната серия от номера – премяташе се наоколо, разказваше вицове, правеше фокуси и имитираше слабостите на всеизвестни личности от властта. Смях. Аплодисменти. Постепенно тълпата започна да набъбва. Тридесет. Петдесет. Но все повече и повече мърмореха, нетърпеливи Арик Сладкогласни най-сетне да се появи. Стомахът на Роджър се стегна и той докосна талисмана в тайния си джоб за сила.

Отлагаше неизбежното колкото се можеше по-дълго, викаше децата напред, за да им разкаже историята за Завръщането. Успя да изиграе отделните части само с изкуството на мимиката и някои закимаха одобрително, но по много лица си личеше разочарование. Арик не изпяваше ли историята? Не бяха ли дошли точно за това?

– Къде е Сладкогласния? – провикна се някой от края.

Тези около него му казаха да мълчи, но думите му увиснаха във въздуха. Когато Роджър приключи с децата, наоколо се разнесе всеобщ ропот на недоволство.

– Дойдох да чуя песен! – извика същият мъж, като този път и други закимаха в съгласие.

Роджър знаеше, че не бива да удовлетворява желанието им. Гласът му не беше силен и се измяташе всеки път, когато му се налагаше да задържи някой тон за по-дълго. Тълпата щеше да побеснее, ако запееше.

Обърна се към торбата с вълшебствата за другата си възможност, подминавайки засрамено жонгльорските топки. Умееше да хвърля и хваща достатъчно добре с осакатената си ръка, но без показалец, с който да завърти топките по необходимия начин, и без половин длан, с която да ги лови, ръцете му просто не можеха да си съдействат за тънкостите на истинското жонглиране.

– Какъв е този жонгльор, дето не може да пее и да жонглира? – викаше му понякога Арик.

Не много добър, знаеше си Роджър.

Беше по-добър с ножовете в торбата, но за да викаш хора от публиката да ти стоят до стената, докато ти мяташ ножове около тях, се искаше изрично разрешително от гилдията. Арик винаги избираше някое гърдесто момиче да му асистира, което най-често се озоваваше в леглото му след представлението.

– Не мисля, че ще дойде – чу се същият човек да казва. Роджър го наруга наум.

Мнозина от публиката също се заизнизаха. Някои хвърлиха по клат в шапката от съжаление, но ако Роджър не предприемеше нещо бързо, никога нямаше да изкара достатъчно, за да удовлетвори господин Кевин. Очите му се спряха на калъфа на цигулката и той бързо я грабна като видя, че неколцина са останали да гледат. Извади лъка и както винаги, тя пасна точно на осакатената му ръка. Тук липсващите му пръсти не бяха нужни.

В мига, в който докосна лъка до струните, музиката изпълни площада. Някои от тези, които се обръщаха да си вървят, спряха и се заслушаха, но Роджър не им обърна внимание.

Той не си спомняше добре баща си, но паметта му бе запазила картината как Джесъм пляска и се смее, докато Арик свири на цигулка. Когато свиреше, момчето усещаше любовта на баща си, както усещаше тази на майка си, докоснеше ли талисмана. В безопасност сред тази любов, той остави страха си да се отрони от него, а сам изгуби във вибриращата милувка на струните.

Обикновено свиреше само в акомпанимент на Арик, но този път Роджър стигна по-далеч, като позволи на музиката си да изпълни пространството, което Сладкогласния щеше да заеме. Пръстите по здравата му лява ръка изгубиха очертанията си в бързината, с която се движеха по позициите, и скоро тълпата започна да пляска с темпото, около което искаше той да извие музиката си. Арик засвири все по-бързо и по-бързо, тоновете му се изтръгваха все по-отривисто и се люшваха в танц по сцената в такт с мелодията. Когато сложи крак на едно от стъпалата на сцената и се оттласна в задно салто, без да пропусне и нота, тълпата изрева.

Звукът прекъсна транса му и той видя, че площада се беше напълнил, имаше дори хора, които се блъскаха отзад, за да го чуят. От колко ли време самият Арик не беше привличал такава тълпа! В изумлението си Роджър едва не пропусна тон и стисна зъби да се държи за музиката, докато тя отново не стане целия му свят.

– Това беше добро представление – поздрави го някакъв глас, докато Роджър броеше лакираните дървени монети в шапката. Почти триста клата! Кевин нямаше да ги тормози цял месец.

– Благодаря... – започна Роджър, но гласът му заседна в гърлото, щом погледна нагоре. Майсторите Джейсън и Едъм стояха пред него. Членове на Гилдията.

– Къде ти е майсторът, Роджър? – строго попита Едъм. Беше майстор актьор и мим, за чиито представления се говореше, че привличали зрители чак от крепостта Райзън.

Роджър преглътна тежко, а лицето му пламна. Сведе поглед с надеждата, че ще вземат страха и гузността му за срам. – Аз... аз не знам – каза той. – Трябваше да бъде тук.

– Бас ловя, че отново е пиян – изсумтя Джейсън. Беше познат още като Златния Тон – име, за което се твърдеше, че сам си го е дал – защото бил певец от висока класа. Но по-важното в случая беше, че Джансън, първият министър на Херцог Райнбек, бе негов чичо, и той държеше светът да не остава в неведение за този факт. – Старият Сладкогласни нещо се е мариновал напоследък.

– Истинско чудо е, че е успял да запази разрешителното си толкова дълго – каза Едъм. – Чух, че миналия месец се е насрал по средата на изпълнението си.

– Това не е вярно! – каза Роджър.

– Щях да се безпокоя повече за себе си, ако бях на твое място, момче – каза Джейсън и насочи дълъг пръст към лицето на Роджър. – Знаеш ли каква е глобата за събиране на пари без разрешително за представлението?

Роджър пребледня. Арик можеше да загуби разрешителното си заради това. А ако гилдията докараше работата до съд, и двамата можеха да свършат като дървосекачи с оковани глезени.

Едъм се засмя.

– Не се бой, момче – каза той. – Стига гилдията да си вземе своя дял – и той сам се обслужи с голяма част от дървените монети, които Роджър бе спечелил, – не мисля, че ще се наложи да отдаваме специално внимание на случилото се.

Роджър беше достатъчно умен, за да не се възпротиви, когато мъжете разделиха и прибраха в джобовете си повече от половината му печалба. Малко от нея, ако въобще нещо, щеше наистина да стигне до хазната на жонгльорите.

– Имаш талант, момче – каза Джейсън, когато се обърнаха да си вървят. – Може би трябва да си помислиш за покровител с по-добри перспективи. Ела при мен като се измориш да чистиш след стария Спиртогласни.

Разочарованието на Роджър трая само докато не поклати шапката. Дори половината беше повече от това, което се бе надявал някога да спечели. Върна се тичешком в странноприемницата и се отби само до едно-единствено място. Отиде при господаря Кевин, чието лице се превърна в буреносен облак, щом видя момчето да се задава.

– Дано не си дошъл да ми се молиш от името на майстора си, момче – каза той.

Роджър поклати глава и подаде кесия на мъжа.

– Господарят ми каза, че ще стигне за десет дена – каза той.

Учудването на Кевин беше очевидно, когато претегли с ръка кесията и чу удовлетворителното тракане на дървените монети вътре. Поколеба се малко, после изсумтя, сви рамене и прибра кесията в джоба си.

Арик все още спеше, когато Роджър се прибра. Момчето знаеше, че майсторът му никога няма да разбере, че са платили на ханджията. Щеше усърдно да го избягва и да се поздрави сам, че е изкарал десет дена без да плати.

Роджър сложи няколкото останали монети в кесията му. Щеше да каже на майстора си, че ги е намерил разпиляни в торбата с чудесата. Това рядко им се случваше, откакто парите им станаха кът, но Арик нямаше да повдига повече въпроси за богатството им, щом видеше какво друго му бе купил чиракът.

Роджър остави бутилката вино до Арик, докато спеше.

Арик беше станал преди Роджър на следващата сутрин и си преглеждаше грима в пукнато огледало с дръжка. Не беше млад, но не беше и толкова стар, че инструментариумът на една жонгльорска палитра да не може да го направи такъв. В дългата му, изсветляла от слънцето коса все още имаше повече златно отколкото бяло, а кафявата му брада, потъмнена с боя, скриваше наедряващата му двойна брадичка. Гримът пасваше на тена му толкова добре, че бръчиците около сините му очи бяха изчезнали.

– Миналата нощ изкарахме късмет, момчето ми – каза той, докато оглеждаше лицето си, за да види дали гримът си личи, – но не можем вечно да избягваме Кевин. Косматият язовец ще ни пипне рано или късно и когато го направи, ще иска да се бръкнем с повече от... – той посегна в кесията, извади монетите и ги хвърли във въздуха. – ... шест клата.

Ръцете му се движеха прекалено бързо, за да ги следи човек, хващаше монетите от въздуха и в спокоен ритъм ги хвърляше отново над главата си.

– Да си упражнявал жонглирането си, момче? – попита той.

Преди Роджър да успее да си отвори устата да му отговори, Арик изстреля към него един от клатовете. Роджър знаеше този номер, но готов или не, усети остър прилив на страх, щом хвана монетата с лявата си ръка и я хвърли във въздуха. Бързо една след друга последваха още монети и той се бореше за контрол, докато ги улавяше с осакатената си ръка и ги прехвърляше в другата, с която отново да ги метне във въздуха.

Когато запрехвърля четири монети, момчето се ужаси. Щом Арик добави и пета, на Роджър му се наложи да танцува като луд, за да не допусне да паднат. Арик реши да не подава и шеста, и вместо това изчака търпеливо. Действително, миг по-късно Роджър падна на земята под съпровода на тракащите монети.

Роджър се сви в очакване на тирадата на господаря му, но Арик само въздъхна дълбоко.

– Слагай си ръкавиците – каза той. – Трябва да излезем и да напълним кесията.

Въздишката жегна Роджър повече от крясък и перване по ухото. Яростта означаваше, че Арик бе очаквал повече. Въздишката означаваше, че господарят му се е предал.

– Не – каза той. Думата се изплъзна от устата му, преди да успее да я спре, но след като застана във въздуха между тях, Роджър усети, че си е точно на мястото, точно както усещаше лъка в осакатената си ръка.

Арик кипна под мустаците си, шокиран от безочието на момчето.

– Ръкавиците, имам предвид – поясни Роджър и видя изражението на Арик да се променя от гневно към любопитно. – Не искам да ги нося повече. Мразя ги.

Арик въздъхна, махна тапата от новата си бутилка вино и си сипа чаша.

– Нали се разбрахме – каза той и посочи Роджър с бутилката, – че хората няма да искат да те наемат, ако знаят за твоя недъг? – попита той.

– Не сме се разбирали – каза Роджър. – Един ден ти просто ми каза да си ги слагам.

Арик се изкиска.

– Не ми се ще да те разочаровам, момче, но така стоят нещата между майстор и чирак. Никой не ще сакат жонгльор.

– Значи това съм аз? – попита Роджър. – Един инвалид?

– Разбира се, че не – отвърна Арик. – Не бих те заменил с нито един чирак в Анжие. Но не всеки би погледнал отвъд демонските ти белези, за да съзре човека зад тях. Ще ти лепнат някой подигравателен прякор и ще се окаже, че се смеят на теб, а не заради теб.

– Не ме интересува – каза Роджър. – Ръкавиците ме карат да се чувствам като измамник, а ръката ми е достатъчно зле и без фалшивите пръсти, с които става още по-несръчна. Какво значение има на какво се смеят, щом идват и дават клатове за това?

Арик задържа погледа си върху него, докато почукваше чашата си.

– Дай да ти видя ръкавиците – каза той накрая.

Бяха черни и му стигаха до средата на предмишницата. По краищата им бяха зашити триъгълници в ярки цветове, окичени с камбанки. Роджър ги хвърли намусен към господаря си.

Арик хвана ръкавиците, погледна ги за по-малко от миг, метна ги през прозореца и потърка ръце, сякаш при допира си с тях се беше омърсил.

– Взимай си ботушите и да тръгваме – каза той и гаврътна остатъка от чашата си.

– И тях много не ги харесвам – осмели се да каже Роджър.

Арик се усмихна на момчето.

– Не си насилвай късмета – предупреди го той и му смигна.

***

Законът на гилдията позволяваше на жонгльорите с разрешително да изнасят представления на всеки уличен ъгъл, стига да не задръстваха движението или да не пречеха на търговията. Някои улични продавачи даже ги наемаха да привличат вниманието към сергиите или кръчмите им.

Пиенето на Арик беше охладило отношенията му с повечето от последните, затова представленията му се провеждаха на улицата. Арик спеше до късно и най-добрите места отдавна бяха заети от други жонгльори. Мястото, което намериха, не беше идеално: ъгъл на странична уличка, далече от главните пътни артерии.

– Ще свърши работа – измърмори Арик. – Събери тълпата, момче, докато аз си оправя такъмите.

Роджър кимна и се затича. Натъкнеше ли се на подходяща група хора, той се премяташе покрай тях или минаваше на ръце, а камбанките, зашити върху шарените му дрехи, звънтяха подканващо.

– Жонгльорско представление! – извика той. – Елате и вижте изпълнения на Арик Сладкогласни!

Благодарение на своите акробатични умения и на тежестта, която името на господаря му все още носеше, той успя да привлече солидна доза внимание. Някои дори се присъединиха към обиколката му, ръкопляскаха и се смееха на маймунджилъците му.

Един мъж сръчка жена си.

– Виж, това е сакатото момче от Малкия площад.

– Сигурен ли си? – попита тя.

– Само му погледни ръката! – каза мъжът.

Роджър се направи, че не ги е чул, и продължи нататък в търсене на нови клиенти. Скоро доведе скромната си свита при майстора си и го завари да жонглира с касапски нож, сатър, брадвичка, малко столче и стрела в лек ритъм, докато се шегуваше с нарастващата тълпа около него.

– И ето го и моят асистент – извика Арик към тълпата, – Роджър Полухват!

Роджър вече тичаше напред, когато името достигна до ушите му. Арик какво си мислеше?

Само дето вече беше прекалено късно да забави темпото, затова изпъна ръце и се хвърли напред, преметна се с три салта и се изправи на няколко крачки от майстора. Арик грабна касапския нож от смъртоносната поредица във въздуха пред него и го метна към Роджър.

Напълно подготвен за този ход, Роджър се завъртя на пета и без да му мигне окото хвана тъпия, специално балансиран в тежестта си нож със здравата си лява ръка. Когато приключи с въртенето, той разгърна ръце и го хвърли, а острието полетя с въртеливо движение към главата на Арик.

Арик също се завъртя, а когато спря, острието бе здраво стиснато между зъбите му. Тълпата заликува и когато ножът отново се включи в синхрон с останалите прибори, вълна от клатове изтрака в шапката.

– Роджър Полухват! – извика Арик. – Само на десет години и с осем пръста, той е по-смъртоносен с ножа от който и да е възрастен мъж!

Тълпата заръкопляска. Роджър вдигна осакатената си ръка, така че всички да я видят и тълпата изахка от изумление. Намекът на Арик вече беше накарал повечето да повярват, че момчето бе хванало и е хвърлило ножа с осакатената си ръка. Те щяха да кажат на други и да преувеличават в историите си. Вместо да рискува хората сами да лепнат прякор на чирака му, Арик ги беше изпреварил.

– Роджър Полухват – промърмори той, изпитвайки името на езика си.

– Хоп! – извика Арик и Роджър се обърна в мига, в който майсторът метна стрелата по него. С едно плясване на ръце улови устремената към лицето му заплаха. Отново се завъртя и застана с гръб към тълпата. Със здравата си ръка метна стрелата между краката си към своя господар, но веднага след това се обърна към тълпата и вдигна осакатената си дясна ръка. – Хоп! – извика в отговор той.

Арик се престори на уплашен и изпусна остриетата, с които жонглираше, но столчето попадна в ръцете му точно навреме за стрелата, която се заби право в средата му. Арик я изгледа сякаш беше изумен от собствения си късмет. Отскубна стрелата, трепна с длан и оръжието се превърна в букет цветя, който жонгльорът връчи на най-красивата жена в тълпата. Още монети затракаха в шапката.

Като видя, че господарят му преминава на фокуси, Роджър изтича до торбата с вълшебствата за реквизита, от който Арик се нуждаеше за номерата си. Когато тръгна, от тълпата се нададе вик.

– Свири с цигулката! – извика някакъв мъж.

Към него се присъедини всеобщо одобрително жужене. Роджър погледна нагоре и видя същия мъж, който миналия ден така силно бе викал за Сладкогласния.

– Май сме в настроение за музика, а? – Арик попита тълпата, сложил пръст на пулса ù.

Отговориха му с радостни възгласи, Арик отиде до торбата, взе цигулката, постави я под брадичката си и се обърна към публиката. Но преди да допре лъка до струните, мъжът извика.

– Не ти, момчето! – изрева той. – Нека Полухват да свири!

Арик погледна Роджър, лицето му бе въплъщение на раздразнението, когато тълпата започна да скандира „Полухват! Полухват!” Най-накрая сви рамене и подаде инструмента на своя чирак.

Роджър взе цигулката с треперещи ръце. „Никога не засенчвай господаря си” беше правило, което чираците научаваха отрано. Но тълпата викаше за неговата музика и отново лъкът пасна съвършено на осакатената му ръка, свободна от проклетата ръкавица. Той затвори очи, усети застиналите струни под възглавничките на пръстите си и ги раздвижи в тих нисък тон. Хората утихнаха, когато Роджър подхвана нежна мелодия и в продължение на няколко секунди докосваше струните така, сякаш гали гърба на котка и я кара да мърка.

Тогава цигулката се съживи в ръцете му и той я поведе като партньорка в бърз танц, понасяйки я във вихрушка от музика. Забрави тълпата. Забрави Арик. Сам с музиката си, той откриваше нови съзвучия без дори да губи основната мелодия и импровизираше в такт с темпото на пляскането, което сякаш идваше от един друг свят.

Нямаше представа колко дълго продължи всичко това. Можеше да остане в този свят завинаги, но чу остро издрънкване и нещо ужили ръката му. Разтърси глава, за да я прочисти и погледна напред към зяпналата притихнала публика.

– Скъса се струната – каза той смутено.

Погледна към майстора си, който изглеждаше също толкова потресен, колкото и останалата част от публиката. Той бавно вдигна ръце и започна да пляска.

Тълпата скоро го последва и беше оглушително.

***

– Ще ни направиш богати с това свирене, момче – каза Арик, докато броеше печалбата. – Богати!

– Достатъчно богати, за да платите дълговете си към гилдията? – попита друг глас.

Обърнаха се и видяха майстор Джейсън, облегнат на стената. Двамата му чираци, Сали и Ейбръм, стояха до него. Сали пееше сопрано с ясния си глас, който беше толкова красив, колкото тя самата беше грозна. Арик понякога се шегуваше за нея, че ако носеше рогат шлем, публиката щеше да я сбърка с каменен демон. Ейбръм пееше бас и дълбокият тътен на гласа му караше дъсчените улици да вибрират. Беше висок и кльощав, с огромни ръце и крака. Ако Сали беше каменният демон, той със сигурност беше дървесният.

Джейсън, също като Арик, беше контратенор, гласът му беше богат и ясен. Носеше скъпи дрехи от качествена синя вълна със златен тегел и презираше шарения костюм, който повечето от бранша му носеха. Дългата му черна коса и мустаците му бяха намазани с помада и вчесани грижливо.

Джейсън беше среден на ръст, но това не го превеше по-безопасен. Веднъж бе пробол жонгльор в окото по време на спор за уличен ъгъл. Съдията реши, че е било самозащита, но в стаята на чираците в клуба на гилдията историята се разказваше по друг начин.

– Изплащането на дълговете ми не е твоя грижа, Джейсън – каза Арик и бързо прехвърли монетите в торбата с вълшебствата.

– Твоят чирак може и да те е убедил да пропуснеш представлението вчера, Спиртогласни, но цигулката му няма дълго да те подслонява – докато говореше, Ейбръм грабна цигулката от ръцете на Роджър и я счупи с коляно. – Рано или късно гилдията ще ти отнеме разрешителното.

– Гилдията никога не би се отказала от Арик Сладкогласни – каза Арик, – но дори да го направят, Джейсън винаги ще бъде познат като Второкласни.

Джейсън се намръщи, защото много от гилдията го наричаха така и майсторът беснееше при всеки намек за прозвището му. Той и Сали приближиха към Арик, който стискаше отбранително торбата. Ейбръм притисна Роджър до една стена, за да му попречи да помогне на майстора си.

Двамата обаче не се биеха за пръв път, за да опазят печалбата си. Роджър падна по гръб, сви се като пружина и ритна нагоре. Ейбръм изкрещя и типично дълбокият му глас достигна нови височини.

– Мислех, че чиракът ти е бас, а не сопрано – подхвърли Арик.

Когато Джейсън и Сали отделиха миг, за да погледнат спътника си, бързите му ръце се шмугнаха в торбата с вълшебствата и шепа крилати семенца се завихриха във въздуха около тях.

Джейсън се хвърли в облака, но Арик направи крачка встрани и го спъна с лекота, като в същото време завъртя с як замах торбата си към Сали и нацели грамадната жена право в гърдите. Може би тя щеше да запази равновесие, но Роджър вече беше заел позиция, коленичил зад краката ù. Тя се сгромоляса с трясък и преди тримата да се опомнят, Арик и Роджър побегнаха по дъсчените улици.

Шестнадесета глава Обвързаности

323-325 СЗ

Покривът на херцогската библиотека в Мливари беше магическо място за Арлен. В ясен ден светът се разгръщаше под него – свят, който не беше ограничен от стени и защити, който се ширеше надалеч в безкрайността. Това беше и мястото, където той за пръв път погледна Мери и наистина я видя.

Работата му в библиотеката идваше към своя край и той скоро щеше да се върне в работилницата на Коб. Гледаше как слънцето си играе по заснежената планина, как се спуска в долината в подножието ù. Арлен се опитваше да запази гледката завинаги в паметта си и когато се обърна към Мери, поиска да направи същото с нея. Тя беше на петнадесет, далеч по-красива от всякакви планини и сняг.

Повече от година Мери беше най-близкият му приятел, но Арлен никога не я бе възприемал като нещо повече. Сега, когато я видя обагрена в слънчева светлина, с дългите ù, кестеняви коси, развети от хладния планински вятър, с ръце, притиснати от студ към набъбналата ù пазва, тя изведнъж се превърна в млада жена, а той – в млад мъж. Пулсът му се ускори при вида на полите ù, които вятърът подмяташе, а дантелени ръбове подсказваха за фустите отдолу.

Направи крачка напред без нищо да казва, но тя улови намерението в очите му и се усмихна.

– Крайно време беше – каза тя.

Той се пресегна нерешително и погали бузата ù с гърба на дланта си. Тя се притисна към ръката му, той усети сладкия ù дъх и я целуна. Отначало беше нежно, колебливо, но се задълбочи, когато тя му отвърна, превърна се в нещо със собствен живот, нещо жадно и страстно, нещо, което се бе насъбирало в него през последната година без той да подозира за него.

Малко по-късно устните им се разделиха с меко пукване и те се усмихнаха нервно. Прегърнати, двамата се загледаха в Мливари, а помежду им искреше споделеното сияние на младата любов.

– Постоянно се взираш в долината – каза Мери. Прокара пръсти през косата му и целуна слепоочието му. – Кажи ми за какво мечтаеш, когато очите ти добиват този блуждаещ поглед.

Арлен замълча за малко.

– Мечтая да спася света от ядроните – каза той.

Нейните мисли бяха поели в друга посока и тя се засмя на неочаквания отговор. Не искаше да бъде груба, но гласът ù се вряза в него като камшик.

– Значи се мислиш за Избавителя? – попита тя. – Как ще постигнеш това тогава?

Арлен се отдръпна малко от нея, внезапно почувствал се уязвим.

– Не знам – призна той. – Ще започна с вестоноство. Вече съм спестил достатъчно пари за броня и кон.

Мери поклати глава.

– Това е немислимо, ако ще се женим – каза тя.

– Ще се женим? – попита изненадано Арлен, поразен от напрежението в гърлото си.

– Какво, не съм достатъчно добра ли? – попита Мери и се отдръпна с възмутено изражение.

– Не! Не съм казвал това... – заекна Арлен.

– Ами, добре тогава – каза тя. – Вестоноството може да носи пари и уважение, но е прекалено опасно, особено след като се родят децата ни.

– Сега и деца ли ще раждаме? – изписука Арлен.

Мери го погледна сякаш беше пълен идиот.

– Не, така просто няма да стане – продължи тя без да му обръща внимание, докато обмисляше нещата. – Ще трябва да станеш защитник като Коб. Пак ще можеш да се бориш с демоните, но ще бъдеш при мен на безопасно място, вместо да яздиш из някакакви гъмжащи от ядрони пътища.

– Не искам да бъда защитник – каза Арлен. – Това за мен никога не е било нещо повече от средство, чрез което да постигна целта си.

– Каква цел? – попита Мери. – Да легнеш мъртъв на пътя ли?

– Не – отвърна Арлен. – Това няма да ми се случи.

– Какво ще спечелиш като вестоносец, което няма да спечелиш като защитник?

– Бягство – каза Арлен, без да се замисли.

Мери замълча. Извърна глава, за да избегне погледа му и след няколко секунди изплъзна ръката си от неговата. Седна умълчана и Арлен откри, че тъгата я правеше още по-красива.

– Бягство от какво? – попита тя. – От мен?

Арлен я погледна, привлечен по начини, които едва сега започваше да разбира, и гърлото му се стегна. Толкова лошо ли ще е да остане? Какви бяха шансовете му да намери друга Мери?

Но това беше ли му достатъчно? Никога не бе искал семейство. Това бяха обвързаности, от които не се нуждаеше. Ако бе искал брак и деца, можеше със същия успех да си остане в Потока на Тибит с Рена. А мислеше, че Мери е различна...

Арлен си припомни картината, която го бе поддържала през последните три години, как препуска по пътя, свободен да скита навсякъде. Както винаги, мисълта го преизпълни отвътре, докато не се обърна отново към Мери. Блянът го напусна и всичко, за което можеше да мисли, бе да я целуне отново.

– Не и от теб – каза той и хвана ръцете ù. – Никога от теб.

Устните им отново се срещнаха и през това време мислите му не се докоснаха до нищо друго.

***

– Имам поръчка за Дъбравата на Хардън – каза Рейджън. Имаше предвид малко земеделско селце на ден път от крепостта Мливари. – Искаш ли да дойдеш, Арлен?

– Рейджън, не! – извика Елиса.

Арлен погледна гневно, но Рейджън хвана ръката му, преди да успее да каже нещо.

– Арлен, ще ни извиниш ли за малко, да си поговорим с жена ми насаме? – попита той внимателно.

Арлен избърса устата си и стана от масата.

Рейджън затвори вратата след него, но Арлен отказа да остави съдбата си в чужди ръце, затова заобиколи през кухнята и отиде да слуша до входа на прислугата. Готвачът го изгледа, но Арлен посрещна погледа му и човекът се върна към работата си.

– Твърде малък е още! – каза Елиса.

– Лиса, за теб винаги ще бъде твърде малък – отвърна Рейджън. – Арлен е на шестнайсет и е достатъчно голям за да направи едно просто еднодневно пътешествие.

– Ти го поощряваш!

– Знаеш много добре, че Арлен не се нуждае от моите поощрения – каза Рейджън.

– Тогава значи му даваш възможност – сопна се Елиса. – Тук е в безопасност!

– С мен ще бъде в достатъчно голяма безопасност – каза Рейджън. – Няма ли да е по-добре ако направи първите си пътувания с някой, който да го наглежда?

– Бих предпочела въобще да не прави първите си пътувания – каза язвително Елиса. – Ако те беше грижа за него, и ти щеше да изпитваш същите чувства.

– Нощите да ме вземат, Елиса, та ние дори няма да видим демон. Ще стигнем Дъбравата преди залез и ще тръгнем по изгрев. Обикновените хора постоянно минават този маршрут.

– Не ме интересува – каза Елиса. – Не искам да ходи.

– Изборът не е твой – припомни и Рейджън.

– Забранявам го! – извика Елиса.

– Не можеш! – извика в отговор Рейджън. Арлен за пръв път го чуваше да ù повиши тон.

– Само гледай – озъби се Елиса. – Ще упоя конете ви! Ще срежа всяко копие на две! Ще хвърля броните ви в кладенеца да ръждясват!

– Унищожи каквото си искаш – изсъска през зъби Рейджън, – но Арлен и аз все пак ще потеглим утре за Дъбравата на Хардън, пък ако ще и пеша.

– Ще те напусна – промълви Елиса.

– Какво?

– Чу ме – каза тя. – Отведи Арлен оттук и ще се махна още преди да сте се върнали.

– Сигурно се шегуваш – каза Рейджън.

– Никога не съм била по-сериозна в живота си – каза Елиса. – Вземи го и аз си отивам.

Рейджън замълча за дълго.

– Виж, Лиса – каза той накрая. – Знам, че напоследък ти е много тежко, понеже не си забременяла...

– Не смей да намесваш това! – изръмжа Елиса.

– Арлен не ти е син! – изкрещя Рейджън. – Колкото и да го задушаваш, той няма да стане такъв! Той е наш гост, не наше дете!

– Разбира се, че не е наше дете! – извика Елиса. – Как би могъл да бъде, след като ти разнасяш проклетите си писма, всеки път когато съм в овулация?

– Знаеше какъв съм, когато се омъжи за мен – припомни ù Рейджън.

– Знам – отвърна Елиса, – и сега осъзнавам, че е трябвало да послушам майка си.

– Това пък какво трябва да значи? – запита Рейджън.

– Означава, че не мога да продължавам повече така – каза Елиса и започна да плаче. – Постоянното да чакам, да те мисля дали въобще някога ще се прибереш у дома. И белезите, за които твърдиш, че не са нищо особено. Да се моля, че ще зачена при някой от редките случаи, в които правим любов, преди да стана прекалено стара. А сега и това!

– Знаех какъв си, когато се оженихме – изхлипа тя, – и смятах, че съм се научила да се справям. Но това... Рейджън, просто не мога да понеса мисълта да загубя и двама ви. Не мога!

Една ръка легна на рамото на Арлен и той се стресна. Зад него стоеше Маргрит със строго изражение на лицето.

– Не би трябвало да слушаш това – каза тя и Арлен се засрами от шпионирането си. Точно си тръгваше, когато улови думите на вестоносеца.

– Добре – каза Рейджън. – Ще кажа на Арлен, че не може да дойде и ще престана да го окуражавам.

– Наистина ли? – заподсмърча Елиса.

– Обещавам – каза Рейджън. – А когато се върна от Дъбравата на Хардън – каза той, – ще си взема няколко месеца почивка и ще те поддържам така оплодена, че няма да има начин нещо да не порастне.

– О, Рейджън! – засмя се Елиса и Арлен чу как се хвърли в прегръдките му.

– Ти си права – каза Арлен на Маргрит. – Нямах никакво право да слушам това. – Той преглътна яростната бучка в гърлото си: – Но те въобще нямаха правото да го обсъждат.

Той се качи в стаята си и започна да си събира нещата. По-добре да спи на твърд сламеник в работилницата на Коб, отколкото в мекото легло, което му костваше правото сам да избира живота си.

***

Месеци наред Арлен отбягваше Рейджън и Елиса. Те се отбиваха често до работилницата на Коб за да го видят, но той не можеше да бъде открит. Изпращаха слуги, които да правят опити за помирение, но резултатът бе същият.

След като вече не ползваше конюшнята на Рейджън, Арлен си купи собствен кон и ходеше да се упражнява на полето извън града. Мери и Джейк често го придружаваха и тримата ставаха все по-близки. Мери се мръщеше заради тренировките, но те все още бяха млади и простата радост да препускаш на кон из полетата прогонваше всякакви други чувства.

Арлен ставаше все по-самостоятелен в работата си при Коб, отговаряше на повиквания и приемаше нови клиенти без надзор. Името му се разчу из защитническите кръгове, а приходите на Коб нарастваха. Нае слуги и взе още чираци, като остави по-голямата част от обучението им в ръцете на Арлен.

Повечето вечери Арлен и Мери се разхождаха заедно и съзерцаваха багрите в небето. Целувките им ставаха все по-жадни, и двамата искаха повече, но Мери винаги се отдръпваше преди да преминат границата.

– Остава ти още година като чирак – казваше тя. – Можем да се оженим на следващия ден, ако поискаш, и от там нататък ще можеш да ме обладаваш всяка нощ.

***

Една сутрин, когато Коб го нямаше в работилницата, Елиса се появи. Арлен беше зает да говори с клиент и забеляза присъствието ù едва, когато вече бе станало твърде късно.

– Здравей, Арлен – каза тя, когато клиентът си тръгна.

– Здравейте, лейди Елиса – отвърна Арлен.

– Не е нужно да бъдеш толкова формален – каза Елиса.

– Мисля, че неформалността обърка естеството на нашите взаимоотношения – отвърна Арлен. – Не искам да повтарям същата грешка.

– Извинявах ти се отново и отново, Арлен – каза Елиса. – Какво трябва да направя, за да ми простиш?

– Да стоите зад думите си – отговори Арлен.

Двамата чираци на тезгяха се спогледаха, после станаха едновременно и напуснаха стаята. Елиса не ги забеляза.

– Но аз стоя зад думите си – каза тя.

– Не е така – отвърна Арлен, събра няколко книги от тезгяха и тръгна да ги подрежда. – Съжалявате, че ви чух и се обидих. Съжалявате, че си тръгнах. Единственото нещо, за което не съжалявате, е, че накарахте Рейджън да не ме вземе.

– Пътуването беше опасно – каза Елиса внимателно.

Арлен тресна книгите на пода и срещна погледа на Елиса за пръв път.

– Изминах същия маршрут дузина пъти през последните шест месеца – каза той.

– Арлен! – каза Елиса без дъх.

– Ходих и до Мините на херцога – продължи момчето. – И до Южните каменоломни. До всяко място на ден път от града. Направих си собствени защитни кръгове и откакто подадох молба за прием, Гилдията на вестоносците се мъчи да ме спечели и ми дава какъвто маршрут си поискам. Нищо не успя да постигнеш. Няма да позволя да бъда затворен в клетка. Нито от теб, нито от който и да било другиго.

– Не съм искала да те затварям в клетка, Арлен, само да те предпазя – нежно каза Елиса.

– Никога не си била в позиция да решаваш вместо мен – каза Арлен, обърна се и отново се върна към работата си.

– Може би не съм била – въздъхна Елиса, – но го направих само защото се тревожа за теб. Защото те обичам.

Арлен спря за момент, отказваше да я погледне.

– Толкова ли е лошо, Арлен? – попита Елиса. – Коб не е млад и те обича като собствен син. Толкова ли страшно ли ще бъде, ако поемеш работилницата му и се ожениш за онова красиво момиче, с което съм те виждала?

Арлен поклати глава.

– Няма да стана защитник, никога.

– А когато се пенсионираш, като Коб?

– Дотогава ще бъда мъртъв – каза Арлен.

– Арлен! Не говори такива ужасни неща!

– Защо? – попита Арлен. – Това е истината. Няма вестоносец, който да се е задържал на работата си и да е умрял от старост.

– Щом знаеш, че това ще те убие, защо го правиш тогава? – поиска да узнае Елиса.

– Защото бих предпочел да поживея няколко години със съзнанието, че съм свободен, отколкото десетилетия наред в затвор.

– Трудно можеш да наречеш Мливари затвор, Арлен – възрази Елиса.

– Обаче е – настоя Арлен. – Заблуждаваме се, че това е целият свят, но не е. Казваме си, че навън няма нищо, но има. Защо според теб Рейджън продължава да е вестоносец? Има повече пари, отколкото може да похарчи.

– Рейджън е на служба при херцога. Негов дълг е да си върши работата, защото никой друг не я умее.

Арлен изсумтя.

– Има и други вестоносци, Елиса, а Рейджън гледа херцога сякаш е хлебарка. Не го прави заради някаква преданост или чест. Прави го, защото знае истината.

– Коя истина?

– Че навън има повече, отколкото тук вътре – каза Арлен.

– Аз съм бременна, Арлен – отвърна Елиса. – Мислиш ли, че Рейджън ще намери това някъде другаде?

Арлен замълча за миг.

– Поздравления – каза накрая той. – Знам колко много го искаше.

– Само това ли имаш да кажеш?

– Предполагам, че сега очакваш Рейджън да се пенсионира. Един баща не бива да рискува живота си, нали?

– Има и други начини да се бориш с демоните, Арлен. Всяко раждане е победа срещу тях.

– Звучиш точно като баща ми – каза Арлен.

Очите на Елиса се разшириха. Откакто познаваше Арлен, той никога не бе говорил за родителите си.

– Звучи ми като мъдър човек – каза тя нежно.

Елиса сбърка с думите си. Веднага го осъзна. Лицето на Арлен се вкорави и се превърна в нещо, което досега не бе виждала; нещо страховито.

– Той не беше мъдър! – извика Арлен, блъскайки чаша с четки на земята. Тя се пръсна и обсипа всичко с мастилени капчици. – Той беше страхливец! Остави майка ми да умре! Остави я да умре...

Лицето му се изкриви в измъчена гримаса и той залитна, свил юмруци. Елиса изтича при него, без да знае какво да направи или да каже, а само, че иска да го прегърне.

– Той я остави да умре, защото го беше страх от нощта – прошепна Арлен. Опита се да се съпротивлява на ръцете ù, които го обгръщаха, но тя го държеше здраво, докато той плачеше.

Дълго време го държа в прегръдките си, докато милваше косите му. Накрая тя прошепна:

– Ела си у дома, Арлен.

***

Арлен прекара последната година от чиракуването си под покрива на Рейджън и Елиса, но естеството на техните взаимоотношения се беше променило. Сега сам разполагаше със себе си и дори Елиса не смееше да му се бърка. За нейна изненада от момента, в който вдигна ръце от Арлен, двамата се сближиха много повече. Арлен всячески се грижеше за нея, докато коремът ù растеше, а с Рейджън планираха така програмата си, че тя никога да не остава сама.

Арлен прекарваше също така много време с акушерката-билкарка на Елиса. Рейджън каза, че един вестоносец трябва да разбира поне малко от занаята на билкарките. Затова Арлен ходеше да търси за жената растения и корени, които растяха извън пределите на града, а тя го учеше на разни умения от занаята си.

Рейджън не се отдалечаваше много от Мливари през тези месеци и когато дъщеря му, Маря, се роди, той окачи копието си завинаги. Заедно с Коб прекараха цялата нощ в пиене и тостове.

Арлен седеше с тях, но зяпаше в чашата си, потънал в размисъл.

***

– Трябва да започнем да планираме – каза Мери една вечер, когато с Арлен вървяха към къщата на баща ù.

– Да планираме какво? – попита Арлен.

– Сватбата, глупчо – засмя се Мери. – Баща ми никога не би позволил да се омъжа за чирак, но ще бъде напълно удовлетворен, когато станеш защитник.

– Вестоносец – поправи я Арлен.

Мери му отправи дълъг и настоятелен поглед.

– Време е да оставиш пътешествията си, Арлен – каза тя. – Скоро ще бъдеш баща.

– Това пък какво общо има? – попита Арлен. – Много вестоносци стават бащи.

– Няма да се омъжа за вестоносец – каза решително Мери. – Знаеш това. Винаги си го знаел.

– Точно както ти винаги си знаела, че това съм аз – отвърна Арлен. – И все пак си тук.

– Мислех, че ще се промениш – каза Мери. – Мислех, че ще се избавиш от тази заблуда, че си в някакъв капан и че е нужно да рискуваш живота си, за да бъдеш свободен. Мислех, че ме обичаш!

– Обичам те – каза Арлен.

– Но не толкова, че да се откажеш от плана си – отвърна тя.

Арлен утихна.

– Как така ме обичаш, но не можеш да се откажеш от вестоноството? – попита Мери.

– Рейджън обича Елиса – каза Арлен. – Възможно е да правиш и двете неща.

– Елиса мрази работата на Рейджън – възрази Мери. – Ти сам го каза.

– И все пак са женени от петнайсет години – каза Арлен.

– На това ли ще ме обречеш? – попита Мери. – Самотни безсънни нощи, в които да се чудя, дали въобще ще се върнеш? Да се питам мъртъв ли си или си срещнал някоя хубостница в друг град?

– Това няма да се случи – каза Арлен.

– Ядронски си прав, че няма да се случи – каза Мери и по бузите ù бликнаха сълзи. – Няма да го допусна. Бяхме дотук.

– Мери, моля те – каза Арлен и се пресегна към нея, но тя се отдръпна назад и се отскубна от ръката му.

– Нямаме какво повече да си кажем.

Тя се обърна рязко и се затича към къщата на баща си.

Арлен остана там дълго време, забил поглед след нея. Сенките се издължаваха и слънцето се гмурна под хоризонта, но той все още стоеше, дори след Последния звънец. Затътри с ботуши по калдъръма с надеждата, че ядроните ще се надигнат през обработения камък и ще го погълнат.

***

– Арлен! Създателю, какво правиш тук? – извика Елиса и се затича към него, когато влезе в имението. – Когато слънцето залезе, ние решихме, че си останал при Коб!

– Просто ми трябваше малко време да помисля – промърмори Арлен.

– Навън в мрака?

Арлен сви рамене.

– Градът е защитен. Наоколо нямаше ядрони.

Елиса отвори уста, за да отговори, но видя изражението в очите на Арлен и укорителните думи изстинаха на устните ù.

– Арлен, какво се е случило? – попита тя внимателно.

– Казах на Мери това, което казах и на теб – отвърна той и се засмя неадекватно. – Тя не го прие толкова добре.

– Доколкото си спомням, аз също не го приех много добре – каза Елиса.

– Тогава ще разбереш какво имам предвид – съгласи се Арлен и се отправи нагоре по стълбите. Отиде в стаята си, отвори широко прозореца, задиша студения нощен въздух и впери очи в мрака.

На сутринта отиде да се срещне с водача на гилдията Малкъм.

***

Маря плака през цялата нощ, чак до изгрев слънце на следващия ден, но шумът носеше по-скоро успокоение, отколкото раздразнение. Елиса беше чувала истории за деца, умрели през нощта, и мисълта я изпълваше с такъв ужас, че бебето трябваше да бъде отскубвано от ръцете ù преди лягане, а сънищата ù изобилстваха от оплетени тревоги.

Елиса седна на ръба на леглото, обу си пантофите, и извади едната си гърда за кърмене. Маря стисна силно зърното, но дори болката беше добре дошла – означаваше, че милото ù дете беше здраво.

– Точно така, по-лекичко – загука му тя, – пий и порасни силна.

Кърмеше бебето и крачеше нагоре-надолу, вече ужасена, че отново ще ù се наложи да остави детето. Рейджън похъркваше спокойно в леглото. Само няколко седмици след оттеглянето си, той спеше по-добре, кошмарите му се бяха разредили, а двете с Маря изпълваха дните му така, че широкият път да не го изкуши отново.

Маря най-накрая отпусна устица, оригна се доволно и заспа. Елиса я целуна, върна я в легълцето ù и отиде до вратата. Маргрит чакаше там, както винаги.

– Добрутро, Майко Елиса – каза жената.

Титлата и искрената обич, с която беше изречена, все още изпълваше Елиса с радост. Въпреки че Маргрит беше нейна слугиня, те за пръв път бяха равни по начина, който се смяташе за най-важен в Мливари.

– Чух миличката да плаче – каза Маргрит. – Силно момиче ще стане.

– Трябва да изляза – каза Елиса. – Моля те, приготви ми вана и ми извади синята рокля заедно с наметалото от хермелин.

Жената кимна и Елиса се върна при детето си. Когато се изкъпа и облече, предаде неохотно бебето си на Маргрит и излезе из града преди мъжът ù да се събуди. Рейджън щеше да я укори, че се меси, но Елиса знаеше, че Арлен се намираше на ръба на колебанията си и нямаше да го остави да падне оттам, само защото не е действала.

Огледа се наоколо, срахувайки се, че Арлен може да я види да влиза в библиотеката. Не откри Мери в нито една от стаичките, нито около лавиците с книги, но това не я изненада. Арлен, който по начало рядко споделяше, не говореше често за Мери, но Елиса слушаше внимателно, когато все пак казваше по нещо. Знаеше, че той си имаше любимо място, и знаеше, че момичето ще бъде притеглено към това място.

Елиса откри Мери на покрива на библиотеката. Плачеше.

– Майко Елиса! – каза Мери без дъх и забързано се впусна да бърше сълзите си. – Изплашихте ме!

– Извинявай, миличка – каза Елиса и отиде при нея. – Ако искаш да си отида, ще го направя, но си помислих, че може би имаш нужда да си поговориш с някого.

– Арлен ли ви изпрати? – попита Мери.

– Не – отвърна Елиса. – Но видях колко разстроен беше и си помислих, че сигурно и на теб ти е толкова тежко.

– Бил е разстроен? – подсмръкна Мери.

– Часове наред се е скитал из улиците – каза Елиса. – Поболях се от притеснение.

Мери поклати глава.

– Наумил си е да умре и толкоз – промърмори тя.

– Мисля, че е точно обратното – каза Елиса. – Мисля, че отчаяно се опитва да се почувства жив.

Мери я погледна учудено, и тя седна до момичето.

– Години наред – каза Елиса, – не можех да разбера нуждата на мъжа ми да скита далеч от дома, да се взира в ядрони и да рискува живота си за някакви си колети и хартии. Вече беше спечелил достатъчно, за да живее още два живота в лукс. Защо въобще продължаваше?

– Хората описват вестоносците с думи като дълг, чест и саможертва. Самоубеждават се, че именно те са причината вестоносците да правят това, което правят.

– А не са ли? – попита Мери.

– Дълго време и аз си мислех, че е така – каза Елиса, – но сега виждам нещата по-ясно. В живота ни има моменти, когато се чувстваме толкова живи, че когато преминат, се чувстваме... нищожни. Когато това се случи, ние сме склонни да направим всичко, само и само да се почувстваме живи отново.

– Никога не съм се чувствала нищожна – каза Мери.

– И аз така – отвърна Елиса. – Докато не забременях. Изведнъж се оказах отговорна за друг живот вътре в мен. Всичко, което ядях, всичко, което правех, му влияеше. Чаках толкова дълго и затова ме тресеше ужас да не изгубя детето, както става с много жени на моята възраст.

– Ти не си стара – възрази Мери.

Елиса само се усмихна.

– Усещах как животът на Маря пулсира вътре в мен – продължи Елиса, – и как моят пулсираше в хармония с нейния. Досега не бях изпитвала подобно нещо. Сега, след като тя се роди, мисълта, че може да съм го изпитала за последно, ме изпълва с отчаяние. Не съм се вкопчила безнадеждно за нея, и все пак връзката ни никога няма да бъде същата.

– Какво общо има това с Арлен? – попита Мери.

– Просто ти казвам какво предполагам, че чувстват вестоносците, когато пътуват – отвърна Елиса. – Мисля, че рискът караше Рейджън да осъзнае колко ценен е животът му всъщност, и палеше у него инстинкт, който нямаше да му позволи да умре.

– Но при Арлен нещата стоят по-различно. Ядроните са му взели много, Мери, и той обвинява себе си. Мисля, че дълбоко в себе си, дори се мрази. Вини ядроните, че са го накарали да се чувства така, и ще намери покой само ако им се опълчи.

– О, Арлен – прошепна Мери и очите ù отново се наляха със сълзи.

Елиса се пресегна и докосна бузата ù.

– Но той те обича – каза тя. – Чувам го, когато говори за теб. Мисля, че понякога е толкова зает да те обича, че забравя да мрази себе си.

– Как сте се справила, Майко? – попита Мери. – Как сте успяла да издържите през всичките тези години, омъжена за вестоносец?

Елиса въздъхна.

– Успях, защото Рейджън беше едновременно добросърдечен и силен, а аз знам колко рядко се срещат такива мъже. Защото никога не съм се съмнявала, че ме обича и че ще се върне. Но най-вече защото си струваше да издържа миговете, в които бяхме разделени, заради тези, които прекарвахме заедно.

Тя прегърна Мери и я притисна силно до себе си.

– Дай му дома, към който да иска да се връща, Мери, и мисля, че Арлен ще научи, че животът му все пак струва нещо.

– Но аз въобще не искам да тръгва – тихо каза Мери.

– Знам – съгласи се Елиса. – И аз не искам. Но не мисля, че ще го обичам по-малко, ако го направи.

Мери въздъхна.

– Нито пък аз – каза тя.

***

Рано сутринта Джейк излезе, за да върви на мелницата и видя, че Арлен го чака отвън. Беше с коня си, един дорест жребец с черна грива на име Утринен бегач, и вече пристегнат в броня.

– Къде така? – попита Джейк. – До Дъбравата на Хардън ли?

– Че и отвъд – каза Арлен. – Имам поръчка от гилдията за Лактън.

– Лактън?! – зяпна Джейк. – Това е на седмици път бе, човек!

– Ако искаш, ела – предложи Арлен.

– Какво? – попита Джейк.

– Като мой жонгльор – отвърна Арлен.

– Арлен, аз не съм готов да... – започна Джейк.

– Според Коб нещата се учат най-добре в движение – прекъсна го Арлен. – Ела с мен и ще се научим заедно! Цял живот в мелницата ли искаш да работиш?

Джейк заби поглед в калдъръма.

– Мелничарството не е чак толкова лошо – каза той и запристъпва ту на единия крак, ту на другия.

Арлен го погледна за момент и кимна.

– Всичко хубаво, Джейк – каза той и яхна Утринен бегач.

– Кога ще се върнеш? – попита Джейк.

Арлен сви рамене.

– Не знам – каза той и погледна към портите на града. – Може би никога.

***

По-късно сутринта Елиса и Мери тръгнаха към имението, за да изчакат Арлен.

– Не отстъпвай прекалено бързо – посъветва я Елиса, докато вървяха. – Едва ли искаш да се отказваш от цялата си власт. Накарай го да се бори за теб, иначе никога няма да разбере какво има.

– А дали някога въобще ще разбере? – попита Мери.

– О – усмихна се Елиса, – ще разбере и още как.

– Да си виждала Арлен тази сутрин? – Елиса попита Маргрит, когато пристигнаха.

– Да, Майко – отвърна жената. – Преди няколко часа. Позанимава се малко с Маря и излезе с чанта.

– Чанта ли? – попита Елиса.

Маргрит сви рамене.

– Сигур’ е тръгнал за Дъбравата на Хардън или друго някое село.

Елиса кимна. Не беше изненадана, че Арлен е предпочел да напусне града за ден-два.

– Няма да се върне до утре – каза тя на Мери. – Ела да видиш бебето, преди да тръгнеш.

Отправиха се нагоре по стълбите. Елиса, нетърпелива да подържи дъщеря си, започна да гука още докато наближаваше легълцето ù, но спря на място, като видя, че изпод бебето се подава сгъната бележка.

С треперещи ръце тя взе късчето пергамент и зачете на глас:

Скъпи Елиса и Рейджън,

Приех задача за Лактън от Гилдията на вестоносците. Когато прочетете това, аз вече ще съм на път. Простете ми, че не успях да бъда това, което всички очакваха.

Благодаря ви за всичко. Никога няма да ви забравя.

Арлен

– Не! – проплака Мери.

Обърна се, избяга от стаята и тичешком напусна къщата.

– Рейджън! – извика Елиса. – Рейджън!

Съпругът ù се втурна в стаята на помощ, но щом прочете бележката, тъжно поклати глава.

– Бяга от проблемите си.

– Е и? – настоя Елиса.

– “Е и” какво? – попита Рейджън.

– Върви да го намериш! – извика тя. – Прибери го!

Рейджън прикова строг поглед върху Елиса и без дори да продумат, заспориха. Елиса знаеше от самото начало, че битката е загубена, и скоро сведе очи.

– Толкова скоро – прошепна тя. – Защо не изчака още ден поне?

Рейджън я прегърна и тя зарида.

***

– Арлен! – викаше Мери, докато тичаше.

Всякакво престорено спокойствие я беше напуснало, всякакво желание да изглежда силна, да накара Арлен да се бори. Сега всичко, което искаше, беше да го намери преди да е тръгнал и да му каже, че го обича, и че ще продължи да го обича независимо какво е решил да прави по-нататък.

Стигна до градските порти за рекордна скорост, задъхана от усилието, но вече беше късно. Стражите я уведомиха, че е напуснал града преди няколко часа.

Мери знаеше в сърцето си, че той няма да се върне. Ако го искаше, щеше да ù се наложи да тръгне след него. Яздеше добре. Можеше да вземе кон от Рейджън и да го последва. Той със сигурност щеше да отседне за през нощта в Дъбравата на Хардън. Ако побързаше, тя също щеше да стигне навреме.

Втурна се обратно към имението и ужасът, че може да го загуби, я изпълни с нови сили.

– Тръгнал е! – извика тя на Елиса и Рейджън. – Трябва ми кон назаем!

Рейджън поклати глава.

– Вече мина обяд. Няма начин да успееш. Ще стигнеш до средата на пътя и ядроните ще те разкъсат на парчета – каза той.

– Не ме интересува! – извика Мери. – Трябва да опитам!

Тя хукна към конюшните, но Рейджън я хвана на мига. Тя се разплака и го заудря, но той беше като камък и нищо от това, което тя правеше, не можеше да отпусне ръцете му.

Изведнъж Мери разбра, какво бе искал да каже Арлен, наричайки Мливари затвор. И осъзна какво е да се чувстваш нищожен.

***

Вече беше станало късно, когато Коб намери непринуденото писмо, оставено в счетоводната книга на тезгяха. Там Арлен се извиняваше, че си е тръгнал по-рано, преди да изтекат седемте години. Надяваше се Коб да го разбере.

Коб четеше и препрочиташе писмото, запаметяваше всяка дума, както и смисълът между редовете.

– Създателю, Арлен – каза той. – Разбира се, че те разбирам.

И се разплака.