Защитения

Седемнадесета глава Руини

328 СЗ

Какво правиш, Арлен?, питаше се той, а факлата му хвърляше примамливи отблясъци по каменните стълби, които водеха надолу в мрака. Слънцето се спускаше зад хоризонта, а до лагера му имаше няколко минути път, но стълбите го подканваха по начин, който не можеше да си обясни.

Коб и Рейджън го бяха предупреждавали за това. Мисълта, че могат да открият съкровища сред останките, надхвърляше съпротивителните сили на някои вестоносци и те предприемаха рискове. Глупави рискове. Арлен знаеше, че е един от тях, но не можеше да устои на изкушението да разкрие „изгубените точки на картите”, както се беше изразил пастир Ронел. Парите, които изкарваше с вестоноството, покриваха разходите му за подобни отклонения, които понякога го отдалечаваха с дни от най-близкия път. Въпреки всичките си усилия обаче, досега беше открил само отпадъци.

Мислите му се върнаха към купчината книги от стария свят, които ставаха на прах, когато се опитваше да ги вземе в ръце. Ръждясалото острие, което се вряза в ръката му и предизвика толкова сериозна инфекция, че болката пареше като пламък. Винарската изба, която се сгромоляса зад гърба му и го залости за три дена, а когато най-накрая прокопа пътя си навън, не успя да изкара ни една бутилка за доказателство. Ровенето из руините беше неблагодарна работа и той беше наясно, че един ден ще му коства живота.

Върни се, подкани се той. Хапни нещо. Провери си защитите. Почини си.

– Нощите да те вземат – наруга сам себе си Арлен и тръгна да слиза по стълбите.

Въпреки цялата омраза, която изпитваше към себе си, сърцето на Арлен биеше от вълнение. Чувстваше се свободен и жив отвъд всички граници, които Свободните градове му бяха поставили. Точно заради това стана вестоносец.

Стигна до дъното на стълбището, прокара ръкав по потното си чело и дръпна една бърза глътка от мяха за вода. Беше толкова горещо, че трудно можеше да си представи как след залез температурата на пустинята над него ще стане близка до замръзването.

Тръгна по песъчлив коридор от дялани камъни, а пламъците на факлата му танцуваха по стените като сенчести демони. Има ли сенчести демони? зачуди се той. То с този мой късмет... Той въздъхна. Толкова много неща още не знаеше.

През последните три години беше научил много, попиваше знания за други култури и борбите им с ядроните като гъба. В анжиерската гора прекара седмици наред в изучаване на дървесните демони. В Лактън научи, че има и други лодки, освен малките, двуместни канута, които използваха в Потока на Тибит, и си плати за любопитството към водните демони с набръчкан белег по ръката. Беше извадил късмет, успя да стъпи здраво и да издърпа пипалото, измъквайки целия ядрон от водата. Тъй като не понасяше въздуха, кошмарното същество го пусна и се изхлузи обратно под повърхността. Арлен прекара там месеци в изучаване на водните защити.

Крепостта Райзън много му напомняше на дома. Тя не беше толкова град, колкото струпани на едно място земеделски общности, всяка от които помагаше на останалите, за да облекчат неизбежните загуби от ядроните, които преминаваха защитните стълбове.

Но на Арлен му харесваше най-много крепоста Красия, Пустинното копие. Красия, градът на жилещия вятър, където дните пареха, а нощите водеха със себе си пясъчни демони от дюните.

Красия, градът на воините, които не се отказваха.

Мъжете от Крепостта Красия не си бяха позволили да се предадат на отчаянието. Нощ след нощ водеха война срещу ядроните, прибираха жените и децата си, а със себе си вземаха копия и мрежи. Техните оръжия, също като тези на Арлен, не можеха да пронижат кожата на ядрон, но жилеха здраво и с тяхна помощ воините успяваха да натирват демоните във защитени трапове. Ядроните оставаха там до изгрева на слънцето, което ги изпепеляваше. Решителността на красианците беше истинско вдъхновение.

Но колкото и знания да бе натрупал, Арлен изпитваше единствено жаждата за още. Всеки град го бе научил на нещо, за което в другите градове не бяха и чували. Отговорите, които търсеше, трябваше да са някъде там.

И така той стигна до тези последни руини. Заровен до половината в пясък, почти напълно забравен от всички, освен от разпадащата се красианска карта, която Арлен намери, градът на име Анокх Слънце беше стоял непокътнат в продължение на стотици години. Повечето от горните части на сградите бяха срутени или изронени от вятъра и пясъка, но по-ниските нива, врязани дълбоко под земята, стояха незасегнати.

Арлен сви в един ъгъл и дъхът му спря. Пред него, на мержеливата светлина се разкриха символи, вдълбани в каменните колони от двете страни на коридора. Защити.

Арлен доближи факлата си до тях, за да ги огледа по-обстойно. Бяха стари. Древни. Самият въздух около тях бе умъртвял от тежестта на отминалото време. Арлен извади хартия и въглен от чантата си, за да ги прекопира, после преглътна дълбоко и продължи напред, леко раздвижвайки вековната прах.

Стигна до каменна врата в края на коридора. Беше изрисувана с избледнели и изронени на места защити, малко от които Арлен разпозна. Извади тетрадката си и прерисува тези, които бяха достатъчно цели, за да се разчетат, а после отиде да огледа вратата.

Беше по-скоро плоча, отколкото врата и Арлен осъзна, че нищо не я държеше на мястото ù освен собствената ù тежест. Взе копието си за лост, натика металния връх в процепа между плочата и стената, и натисна. Върхът на копието се отчупи.

– Нощите да ме вземат! – изруга Арлен. Толкова надалече от Мливари металът беше рядкост и лукс. Реши, че нищо няма да осуети плановете му, извади чук и длето от чантата си и започна да троши самата стена. Пясъчникът лесно се дълбаеше и скоро разполагаше с достатъчно широка дупка, за да провре дръжката на копието си в затворената стая. Копието беше дебело и здраво, и този път, когато Арлен се хвърли с цялата си тежест върху лоста, усети как грамадната плоча се помръдна. И все пак дървото щеше да се счупи, преди да я премести.

С помощта на длето Арлен изкърти камъните от пода в основата на вратата и изрови дълбок прорез, където камъкът да може да се прекатури. Ако успееше да го бутне до там, инерцията му сама щеше да свърши останалото.

Върна се за копието си и отново натисна върху плочата. Камъкът не поддаде, но и Арлен не се отказа, скърцайки със зъби в усилието си. Накрая с оглушителен трясък плочата се преобърна на земята и остави тънък процеп в стената, задушен от прахта.

Арлен влезе в нещо, което изглеждаше като погребална зала. Въздухът смърдеше на старо, но от коридора вече навлизаше по-чиста струя. С факла в ръка той видя, че стените са ярко изрисувани с миниатюрни стилизирани фигури, които илюстрират безброй битки между хора и демони.

Битки, в които хората изглежда побеждаваха.

В средата на стаята имаше обсидианов ковчег, грубо издялан във формата на човек, който държи копие. Арлен се доближи до ковчега и забеляза защитите по дължината му. Пресегна се, за да ги докосне и осъзна, че ръцете му треперят.

Знаеше, че до залеза не му остава много време, но не можеше да се върне точно сега, дори ако всички демони от Ядрото се надигнеха срещу него. Дишайки дълбоко, той отиде до главата на саркофага и забута силно, но така премерено, че капакът да се хлъзне на пода без да се счупи. Арлен знаеше, че щеше да е по-добре ако първо бе прерисувал защитите, преди да се захваща с това, но прекопирането им би отнело толкова време, че трябваше отново да се връща тук на сутринта, а той просто не можеше да чака.

Тежкият камък се отместваше бавно и лицето на Арлен се зачерви от усилието, с което буташе, а мускулите му се стегнаха и издуха. Стената беше наблизо и той опря крак на нея за опора. С вик, който отекна по коридора, той тласна с всичката си мощ, капакът се отмести и се стовари на земята.

Арлен не му обърна никакво внимание и се вторачи в съдържанието на гигантския ковчег. Увитото тяло вътре изглеждаше изумително запазено, но то не успя да задържи погледа му. Единственото, което Арлен виждаше, беше предметът, стиснат от бинтованите му ръце. Метално копие.

Той издърпа благоговейно оръжието от упоритата хватка на трупа и се възхити на лекотата му. Дължината му от единия край до другия беше два метра, а основата – около три сантиметра в диаметър. Върхът му все още беше достатъчно остър, за да пролее кръв, дори след толкова много години. На Арлен този метал не му беше известен, но мислите му се стрелнаха в съвършено нова посока в мига, в който видя нещо друго.

Копието беше защитено. Вдълбаните символи се простираха по цялото протежение на сребристата му повърхност и направата им изискваше майсторство, каквото модерният свят не владееше. Защитите не приличаха на нищо, от това, което бе виждал досега.

Арлен осъзна мащабите на откритието си и успоредно с това си даде сметка, че се намира в огромна опасност. Слънцето залязваше над него. Нищо от това, което бе намерил тук, нямаше да има значение, ако не успееше да го върне обратно на цивилизацията.

Грабна факлата си, втурна се вън от погребалната зала и се затича по стъпалата, като прескачаше по три наведнъж. Мина на бегом по лабиринта от коридори, воден единствено от интуицията си, като през това време се молеше завоите му да са правилни.

Най-накрая видя изхода към прашните, полузаровени улици, но през отвора не проникваше и лъч светлина. Когато стигна до изхода, забеляза, че небето все още имаше цветен нюанс. Слънцето бе току-що залязло. Арлен виждаше лагера си, но ядроните вече започваха да се надигат.

Без да спира, за да обмисли действията си, Арлен хвърли факлата на земята и се втурна навън. Край него хвърчеше пясък, докато тичаше на зиг-заг между надигащите се пясъчни демони.

Пясъчните демони бяха братовчеди на каменните; бяха по-малки и по-пъргави от тях, но въпреки това се нареждаха сред най-силните и здраво бронирани ядрони. Имаха дребни, остри люспи в мръсно жълто, което почти не се различаваше от пясъка, вместо големите въгленовосиви плочки на техните каменни братовчеди, и тичаха на четири крака, докато каменните демони стояха прегърбени на два.

Но лицата им бяха същите. Редове от зъби стърчаха от зурлестите им челюсти, а отворите на ноздрите им бяха разположени толкова назад, че се падаха под големите им, лишени от клепачи очи. От веждите им тръгваха дебели кости, които се извиваха нагоре и назад, и избиваха над люспите като остри рога. Веждите им непрестанно потреперваха, докато телата им се просмукваха надолу, размествайки постоянно подмятания от ветровете пясък.

Но пясъчните демони надминаваха по страховитост по-едрите си братовчеди в едно отношение – те ловуваха на глутници. Бяха готови да си съдействат, за да докопат Арлен.

С бясно разтуптяно сърце Арлен, вече забравил за откритието си, се втурна през руините с невероятна скорост и пъргавина, като прескачаше паднали колони и рухнали камъняци, и криволичеше на зиг-заг, за да избегне материализиращите се ядрони.

Демоните се нуждаеха от миг-два, за да се ориентират в пространството и Арлен се възползва изцяло от това, докато спринтираше към кръга си. Ритна един демон в свивките на коленете и го събори, с което спечели точно толкова време, колкото му беше необходимо, за да премине нататък. Към друг се засили право напред, но в последния момент се дръпна от пътя му и чу как ноктите на ядрона разсякоха въздуха.

С приближаването си към кръга Арлен тичаше все по-бързо, но един демон застана на пътя му и нямаше как да бъде заобиколен. Съществото беше почти метър и половина високо и първоначалният му смут беше отминал. Сви се в готовност точно на пътя му и засъска злостно.

Арлен беше толкова близо – безценният му кръг бе само на няколко метра от него. Единствената му надежда беше да мине на бегом през по-малкото същество и да се претърколи в кръга си, преди то да успее да го убие.

Втурна се право напред, по рефлекс претърколи ядрона и го намушка с новото си копие. При удара блесна ярка светлина и Арлен падна тежко на земята, но се изправи сред фонтан от пясък и продължи нататък, без да смее да погледне назад. Хвърли се в кръга си и се озова в безопасност.

Задъхан от усилието, Арлен погледна към пясъчните демони, които го наобикаляха, очертани на фона на пустинния здрач. Съскаха и дращеха по защитите му, а ноктите им предизвикваха ярки магически искри.

На мъжделивата светлина Арлен съзря демонът, с който се беше сблъскал. Той се мъчеше да изпълзи надалеч от Арлен и своите събратя, а след него оставаше мастилено-черна диря в пясъка.

Арлен ококори очи. Бавно той погледна към копието, което все още стискаше в ръцете.

Върхът беше покрит с демонска сукървица.

Потисна импулса да се разсмее на глас и погледна назад към ранения ядрон. Един по един, ядроните прекъснаха атаката си по защитите на Арлен и задушиха из въздуха. Обърнаха се, погледнаха надолу към кървавата следа, а после и към ранения демон.

С писък, глутницата нападна съществото и го разкъса на парчета.

***

Студът на пустинната нощ накрая надделя и Арлен беше принуден да снеме очи от металното копие. Беше си стъкнал огън от по-рано, още когато устрои лагера, така че само му удари една искра и върна към живот пламъците. Стопли себе си и скромната си вечеря. Утринен бегач стоеше спънат с букаи и наметнат с одеяло в собствения си кръг. Арлен го бе вчесал и нахранил, преди да тръгне да разучава останките този следобед.

Както правеше всяка нощ през последните три години, Едноръкия се показа скоро след като луната изгря, прекоси на едри скокове дюните и разпръсна по-малките ядрони, за да се изправи пред кръга на Арлен. Арлен го посрещна, както винаги, с пляскане на ръце. Едноръкия изрева всичката си омраза в отговор.

Още когато напускаше Мливари, Арлен се чудеше, дали ще може някога да заспи под звуците на Едноръкия, който блъскаше по защитите му, но този шум вече му беше станал втора природа. Защитният му кръг беше устоявал през всичкото това време и Арлен го поддържаше добросъвестно, като се грижеше плочките винаги да са прясно лакирани, а въжето – изкърпено.

Само дето мразеше демона. Годините по никакъв начин не му бяха донесли онова усещане за съратничество, което изпитваха стражите на стената на крепостта Мливари. Както Едноръкия помнеше кой го беше осакатил, така и Арлен не можеше да забрави кой му причини набръчкания белег по гърба, дето едва не му коства живота. Също така си спомняше деветимата защитници, тридесетте и седем стражи, двамата вестоносци, трите билкарки и осемнадесетте граждани на Мливари, които загубиха живота си заради него. Сега гледаше втренчено демона и разсеяно галеше новото си копие.

Какво ли щеше да стане ако го прободеше? Оръжието беше ранило пясъчен демон. Защитите щяха ли да подействат и върху каменния?

Беше му нужен целият самоконтрол на света, за да устои на желанието да изскочи от кръга и да разбере.

***

Арлен едва бе затворил очи, когато слънцето прогони демоните обратно в ядрото, но беше в добро настроение. След закуска извади тетрадката си, започна да прерисува старателно защитите по копието и да изучава мотивите, които те образуваха между дръжката и върха.

Когато приключи, слънцето беше високо в небето. Взе нова факла и слезе обратно в катакомбите, където прекопира с въглен защитите, издълбани в камъка. Имаше и други гробници, и идеята да не послуша здравия разум и да претършува всяка една от тях, сериозно го изкушаваше. Но ако останеше още ден, храната му щеше да свърши преди да стигне Оазиса на зората. Беше заложил на предположението, че ще намери кладенец сред руините на Анокх Слънце, и така и стана, но растителността наоколо беше скромна и не ставаше за ядене.

Арлен въздъхна. Останките бяха стояли тук векове наред. Щяха да са тук и когато се върнеше, в най-добрия случай с подкрепление от екип красиански защитници.

Когато излезе навън, денят вече изтичаше. Арлен използва част от времето си, за да потренира и да нахрани Утринен бегач, после си сготви и се впусна в размишления.

Красианците, разбира се, щяха да очакват доказателство. Доказателство, че копието можеше да убива. Бяха воини, не ходеха да плячкосват руини, и не биха се разделили с нито един здрав мъж заради някаква експедиция с неясна полза.

Доказателство, замисли се той. Справедливо беше то да дойде от него.

Оставаше само час до залез и Арлен започна да си наглася лагера. Отново сложи букаи на коня и провери преносимия кръг около него. Както винаги, разпъна триметровия си кръг, извади защитени камъни от чантите си и започна да ги подрежда в по-широк външен пръстен, около дванадесет метра в диаметър. Раздалечи камъните малко повече от обикновено и внимателно ги нагласи според останалите им събратя. В дисагите му имаше и трети преносим кръг – Арлен винаги си носеше резервен. Извади го и го постави леко встрани от по-големия, до ръба му.

Когато приключи, Арлен коленичи в централния си кръг с копието до себе си и задиша дълбоко, за да прочисти съзнанието си от странични мисли. Не видя как слънцето потъна и пясъкът засия на хоризонта, преди да се смрачи.

Чевръстите пясъчни демони се надигнаха първи и Арлен чу как защитите по външния му кръг искрят и пукат, докато им пречат да нахлуят. Няколко секунди по-късно се понесе ревът на Едноръкия, който гонеше по-дребните демони от пътя си, докато наближаваше външния кръг. Арлен не му обърна внимание и продължи да вдишва дълбоко със затворени очи и успокоено съзнание. Липсата на реакция само разяри демона още повече и той стовари юмрука си върху защитите.

Магията лумна и той я усети дори под затворените си клепачи, но демонът не възобнови атаката си веднага. Отвори очи и видя Едноръкия да вири глава с любопитство. Арлен си позволи една безрадостна усмивка.

Едноръкия отново удари защитите и спря. Този път нададе пронизителен вой, стъпи здраво на краката си и заби ръка във защитеното ограждение, разперил нокти. Сякаш опрян в стена от стъкло, демонът се наведе напред, удвои и утрои напора си срещу защитите, и запищя от болка. Побеснялата магия се разклоняваше навън като паяжина там, където ноктите му се опитваха да пробият стената, и когато демонът продължи да натиска, магията видимо се огъна във въздуха.

Със звук, който смрази дори спокойното съзнание на Арлен, каменният демон стегна бронираните си крака, проби защитите и се претърколи във вътрешния кръг. Утринен бегач изцвили и задърпа букаите си.

Арлен се изправи едновременно с Едноръкия, погледите им бяха вкопчени един в друг. По-слабите пясъчни демони отчаяно се опитваха да повторят подвига на едноръкия, но защитените камъни бяха раздалечени точно колкото трябва и нито един от тях не намери силата за да премине. Те пищяха безпомощни пред бариерата, докато наблюдаваха сблъсъка вътре в кръга.

Въпреки че беше пораснал от първата им среща насам, Арлен се чувстваше точно толкова дребен пред Едноръкия, колкото беше в онази първа, ужасяваща нощ. Каменният демон се извисяваше с цели пет метра от ноктесите си крака до върховете на рогата си и беше по-висок от двама мъже наведнъж. На Арлен му се наложи да извие врат назад, за да пресрещне погледа на ядрона, който беше твърдо прикован в неговия.

Едноръкия раззина муцуна и разкри редове от остри като бръсначи зъби, по които се стичаше слюнка, и сгъна пръстите си с нокти като ками, за да подразни Арлен. Бронираните му гърди се пъчеха напред, черната му черупка беше непробиваема за известните досега оръжия, въоръжената му с шипове опашка се мяташе наляво-надясно, достатъчно тежка да премаже кон с един-единствен удар. Тялото му димеше, обгорено от преминаването на мрежата, но видимото поражение само бе направило ядрона по-опасен, един титан, полудял от болка.

Арлен стегна по-здраво пръсти около металното копие и прекрачи извън кръга.

Осемнадесета глава Бойно кръщение

328 СЗ

Едноръкия нададе вой в нощта, най-сетне близко до отмъщението си. Арлен се насили да диша дълбоко, не искаше да позволи на сърцето си да изхвръкне направо от гърдите му. Дори ако магията на копието успееше да нарани демона – а Арлен само можеше да се надява, че това е възможно – за победа беше нужно много повече. Налагаше се да впрегне цялата си съобразителност, всичко научено досега.

Краката му бавно се раздалечиха в бойна стойка. Пясъкът щеше да го забави, но щеше да забави и Едноръкия. Не спираше да го гледа в очите и не направи никакви резки движения, докато ядронът се наслаждаваше на момента. Обсегът на демона беше много по-голям от този на Арлен. По-добре беше звярът сам да дойде.

Арлен се почувства сякаш целият му живот беше текъл към този момент, без сам да го осъзнава. Не беше сигурен, дали е готов за изпитанието, но след като демонът го бе преследвал повече от десет години, разбра, че идеята за ново отлагане му беше непоносима. Дори сега можеше да направи крачка назад към защитния кръг и да се окаже в безопасност от атаките на каменния демон. Арлен се отдалечи от защитите си, нарочно, и така показа, че приема двубоя.

Едноръкия усети обходните му движения и муцуната му се сбръчка в озъбване. В гърлото на ядрона прогърмя ниско ръмжене. Опашката му се замята по-бързо и Арлен разбра, че се готви да нападне.

Демонът изрева и се хвърли напред; разперените му нокти прорязаха въздуха. Арлен се стрелна право насреща му, наведе се, избегна удара и влезе в обсега на ядрона. Продължи напред, мина под краката му, прободе опашката му с копието си и се претърколи настрани. Магията блесна с удовлетворяващо ярка светлина при удара, а демонът, с разбита броня и пронизана плът, изрева.

Арлен бе подготвен за обратния замах на опашката на демона, но той дойде по-рано от предвиденото. Хвърли се на земята и опашката профуча над него, шиповете ù на сантиметиметри от главата му. Бързо се изправи на крака, но Едноръкия вече се обръщаше, използвайки инерцията на опашката си, за да се извърти. Въпреки размерите си, ядронът беше ловък и бърз.

Едноръкия удари отново и този път Арлен не успя да го избегне. Вдигна дръжката на копието си перпендикулярно на удара, за да го отбие, макар да знаеше, че демонът беше прекалено могъщ за подобна съпротива. Беше оставил на емоциите си да го превземат. Беше влязъл в битката прекалено рано. Наруга се за глупостта си.

Щом лапата на демона удари металното копие обаче, защитите издълбани по дължината му лумнаха. Арлен почти не усети удара, а Едноръкия беше хвърлен назад, сякаш беше докоснал защитен кръг. Демонът се претърколи от рикушета на собствената си сила, но бързо се възстанови, невредим.

Арлен се насили да преодолее изумлението си и да се помръдне. Осъзнавайки стойността на чудото, той реши, че ще се възползва от него докрай. Едноръкия се спусна с бяс към него, мобилизирал силата си да преодолее това ново препятствие.

С крака, риещи пясъка, Арлен хукна да бяга, прескочи срутените останки от дебела каменна колона и се скри зад нея, готов да се втурне наляво или надясно в зависимост от това, откъде щеше да дойде демонът.

Едноръкия удари здраво по колоната, която беше над метър в диаметър, счупи я на две и със жилестата си ръка я разчисти от пътя си. Грубата му проява на сила беше ужасяваща и Арлен се стрелна към кръга си, за да си поеме глътка въздух и да се възстанови.

Демонът обаче очакваше подобна реакция, краката му трепнаха и го изстреляха във въздуха. Приземи се между Арлен и убежището му.

Арлен спря на място, а Едноръкия отново изрева победоносно. Беше подложил характера на Арлен на изпитание и бе решил, че му липсва тежест. Жилещото копие предизвикваше в него уважение, но в очите на демона нямаше страх, докато се приближаваше. Арлен заотстъпва преднамерено бавно, за да не провокира съществото с някой рязък жест. Отдалечи се колкото се може по-назад, като внимаваше да не премине външните защити и да попадне сред пясъчните демони, струпали се да гледат битката.

Едноръкия видя неизгодното му положение и изрева, а гръмотевичният му устрем смръзяваше кръвта. С леко присвити колена Арлен застопори крака в земята. Не си направи труда да вдигне копието, за да парира. Вместо това го изтегли назад, готов да прободе.

Юмрукът на каменния демон беше достатъчно мощен да смачка лъвски череп, но така и не стигна целта си. Арлен беше оставил демона да го изтласка до резервния му преносим кръг, който стоеше незабележим в пясъка. Защитите лумнаха съживени и обърнаха атаката на демона към самия него, а Арлен, вече готов, скочи напред и го прободе в корема със защитеното копие.

Писъкът на Едноръкия прониза нощта със своя оглушителен, ужасяващ звук. За ушите на Арлен това беше музика. Опита се да издърпа копието, но то се бе заклещило в дебелата черна черупка на ядрона. Отново го дръпна и това едва не му коства живота, тъй като Едноръкия замахна и го удари косо, а ноктите му се забиха надълбоко в рамото и гърдите му.

Арлен отлетя с въртене назад, но успя да се извие към резервния си кръг и да се приземи върху защитена територия. Притискаше раните си и наблюдаваше как грамадният каменен демон се олюлява. Отново и отново ядронът опитваше да хване копието и да го измъкне от раната си, но защитите по дължината му го отблъскваха. И през цялото време магията не спираше да действа, просветваше в раната и пращаше смъртоносни вълни по тялото на ядрона.

Арлен си позволи една бърза усмивка, когато Едноръкия се сгромоляса на земята и започна да се мята. Докато гледаше обаче как вършеенето на демона постепенно спадна до леко потрепване, той усети в себе си нарастването на една гигантска празнота. Безброй пъти беше мечтал за този момент, за чувството, което щеше да изпита, за това, което би казал, но нищо не се случи така, както си го представяше. Вместо въодушевление, той изпита тъга и чувство на загуба.

– Това беше за теб, мамо – прошепна той, когато големият демон престана да мърда.

В отчаян опит да получи одобрението ù, той се опита да си я представи и с потрес и срам установи, че не можеше да си спомни лицето ù. Сломен и тъжно нищожен под купола на звездите, той изкрещя.

Като се държеше на безопасно разстояние от демона, Арлен се върна при запасите си, за да превърже раните си. Шевовете му бяха криви, но щяха да затворят разрезите, а компреса от прасекоренче пареше – доказателство, че е бил нужен. Раната вече се инфектираше.

Тази нощ не заспа. Ако болката от раните и тревогата в сърцето му не бяха достатъчни, за да отпратят съня, то една глава от живота му скоро щеше да се затвори и той беше решен да стигне до края ù.

Слънцето се показа зад дюните и се плисна из лагера на Арлен със скорост, която можеше да се наблюдава само в пустинята. Пясъчните демони вече се бяха стопили, още първите признаци на утрото ги бяха обърнали в бяг. Арлен се изправи и потрепери от болката, излезе от кръга си и отиде до Едноръкия, за да си върне копието.

Там, където слънчевите лъчи докосваха черната черупка, тя започваше да дими, сетне заискряваше и се подпалваше. Скоро тялото на ядрона се превърна в погребална клада и Арлен впери в нея хипнотизиран поглед. Когато каменният демон рухна на пепел, а сутрешният вятър го разнесе, Арлен видя надежда за човешката раса.

Деветнадесета глава Първият воин на Красия

328 СЗ

Пустинният път всъщност не беше път, а върволица от древни пътепоказатели, някои издрани и нащърбени, други почти заровени в пясъка, но те помагаха на пътешественика да не се изгуби. Не всичко наоколо беше пясък, както веднъж бе казал Рейджън, но от него имаше достатъчно, за да скиташ дни наред и да не видиш нищо друго. По покрайнините се простираха на стотици километри корави, задушени от прах равнини, по които се срещаха редки снопчета мъртва растителност, вкопчена здраво в напуканата глина и прекалено суха, за да изгние. Освен сенките, които дюните хвърляха насред пясъчния океан, наоколо нямаше друго скривалище от туптящото слънце, което бе толкова горещо, че Арлен не можеше да си представи как може това да е същото небесно тяло, което носи студената светлина на крепостта Мливари. Вятърът духаше непрестанно и на него му се налагаше да си покрива лицето, за да не вдиша пясък, а гърлото му постоянно бе раздразнено и сухо.

Нощите бяха по-коварни, горещината се оцеждаше от пясъка секунди след като слънцето се гмурнеше зад хоризонта, и Арлен приветстваше ядроните на едно студено и пусто място.

Но дори тук имаше живот. Змии и гущери ловуваха за дребни гризачи. Лешояди издирваха труповете на убити от ядроните същества или на онези, които бяха изгубили пътя си в пустинята, без да успеят отново да го намерят. Имаше поне два просторни оазиса, където огромна маса вода поеше почвата и от нея се раждаше буйна ядивна растителност, и други, където струйка вода от камък или воден басейн с размерите на човешка стъпка поддържаха множество растения-джуджета и дребни животинки. Арлен беше виждал как тези пустинни обитатели се заравят в пясъка посред нощ, как устояват на студа заради запазената си топлина и се крият от демоните, които дебнат в пясъците.

В пустинята нямаше каменни демони, защото нямаше достатъчно плячка. Нямаше огнени демони, защото нямаше нищо за горене. Дървесните демони не разполагаха с дървета, сред които да се скрият, нямаха и клони, по които да се катерят. Водните демони не можеха плуват в пясъка, а въздушните демони нямаха високи места, на които да кацат. Дюните и пустинните равнини принадлежаха единствено на пясъчните демони. И дори те не се срещаха често навътре в пустинята, тъй като се струпваха най-вече около оазисите, но видеха ли огън дори от километри разстояние, веднага се завтичаха нататък.

Мисълта за петте седмици от крепостта Райзън до Красия, като по-голямата част от пътя минаваше през пустинята, им идваше в повече и на най-коравите вестоносци. Въпреки пребогатите оферти на северните търговци за красианска коприна и подправки, не бяха много отчаяните – или лудите – които поемаха по този път.

Лично за себе си, Арлен намираше пътуването за успокояващо. През най-горещите части от деня той спеше на седлото си, внимателно увит в свободно падащо бяло сукно. Често поеше коня си, а нощем разстилаше брезент под преносимите си кръгове, за да не скрие пясъкът защитите. Изкушаваше се да се развърти с копието сред пясъчните демони, но раната беше отслабила захвата му, а и знаеше, че ако издърпат оръжието от ръцете му, един обикновен вятър можеше да го затрупа сред пясъците с по-голям успех отколкото стотиците години в подземна гробница.

Въпреки писъците на пясъчните демони, на Арлен нощите му се струваха тихи, тъй като беше свикнал с могъщите ревове на Едноръкия. И никога не беше спал по-спокойно на открито.

За пръв път в живота си Арлен видя, че съдбата му се простираше отвъд тази на прословутото момче за всичко. Винаги бе знаел, че е предназначен за нещо повече от вестоноството. Беше предназначен да се бие. Но едва сега осъзна, че не беше само това: той трябваше да накара и другите да се бият.

Беше сигурен, че може да направи дубликат на защитеното копие и вече обмисляше начини да пренесе защитите му върху други оръжия: стрели, сопи, прашки, вариантите бяха безброй.

От всички места, които беше посещавал, само в Красия отказваха да живеят в страх от ядроните, и по тази причина Арлен ги уважаваше най-силно. Нямаше друг народ, който да заслужава повече този дар. Щеше да им покаже копието си, а те щяха да го снабдят с всичко необходимо, за да им направи оръжия, които да предизвикат обрат в нощната им битка.

Тези мисли отлетяха, когато Арлен съзря оазиса. Пясъкът можеше да отразява синьото на небето и да измами човек да се втурне встрани от пътя си към несъществуващата вода, но когато конят му забърза крачка, Арлен разбра, че е истинска. Утринен бегач надушваше водата.

Водните им запаси се бяха изчерпали предния ден и когато стигнаха малкото вирче, Арлен и коня му бяха болезнено жадни. Едновременно се наведоха към студената вода и запиха дълбоко.

Когато утолиха жаждата си, Арлен напълни мяха за вода и устрои лагера си на сянка, под една от монолитните пясъчни скали, които стояха като безмълвни стражи около оазиса. Разучи защитите, издълбани в камъка и видя, че са цели, макар и да бяха поизтрити. Пясъкът, носен от непрестанния вятър, ги издраскваше малко по-малко и с времето затъпяваше ъглите им. Арлен извади инструментите си за дялане и ги направи по-дълбоки и по-отчетливи, за да запази мрежата.

Докато Утринен бегач пасеше тревичка и листа от храсти джуджета, Арлен набра фурми, смокини и други плодове от дърветата в оазиса. Нахрани се, а останалото сложи на слънце да се суши.

Подземна река захранваше оазиса и още от незапомнени времена хората бяха разкопали пясъка и разцепили камъка отдолу, за да стигнат накрая до течащата вода. Арлен слезе по каменните стълби в прохладната подземна галерия, събра мрежите, оставени там, и ги хвърли във водата. На излизане носеше доволно количество риба. Остави настрана няколко от най-добрите екземпляри за себе си, а останалите изчисти, осоли и ги сложи до плодовете да се сушат.

Взе инструмент с разклонен край от запасите на оазиса, разтърси се около камъните и накрая откри издайнически ивици в пясъка. Скоро успя да притисне змия с раздвоената пръчка, хвана я за опашката и я изплющя като камшик, за да я убие. Вероятно наоколо имаше и скрити яйца, но не ги потърси. Щеше да бъде непочтено да изтощи оазиса повече от необходимото. Отново той сложи част от змията настрана за лична употреба, а останалото – да съхне.

От издълбано кътче в един от големите пясъчници, белязани с инициалите на много вестоносци, Арлен извади скритите жилави, сушени плодове, риба и месо, оставени от предишния вестоносец и напълни дисагите си. Когато неговата храна изсъхнеше, той щеше да поднови запасите за следващия вестоносец, дошъл да потърси убежище тук.

Беше невъзможно да прекосиш пустинята, без да спреш в Оазиса на зората. Стотици километри го деляха от всички останали извори и затова се беше превърнал в спирка за всеки, който пътуваше през пустинята, независимо в коя посока. Повечето от тези хора бяха вестоносци, а следователно и защитници, и през годините членовете на това затворено общество оставяха знаците си върху многобройните пясъчници. Десетки имена бяха издълбани в камъните. Някои бяха просто издраскани, други бяха произведения на калиграфското изкуство. Много вестоносци добавяха по нещо към името си, пишеха имената на градовете, които бяха посетили, или пък за кой път нощуваха в Оазиса на зората.

На единадесетото си пътешествие през оазиса, Арлен отдавна вече беше приключил с дълбаенето на своето име, както и на живите градове, които бе посетил, но тъй като продължаваше да изучава белите петна по картата, той винаги намираше какво да добави. Бавно, с красиви, изписани букви, Арлен почтително написа „Анокх Слънце” в списъка с руини, които бе видял. В нито един подпис на вестоносец не се споменаваше подобно нещо и това го изпълни с гордост.

На следващия ден Арлен продължи да трупа към запасите на оазиса. Беше въпрос на чест сред вестоносците да оставиш оазиса по-добре запасен, отколкото си го намерил, предпазна мярка срещу деня, в който някой от тях ще дойде залитайки, прекалено зле ранен или слънчасал, за да може сам да си събере храна.

Същата нощ, той написа писмо на Коб. Беше написал много такива писма. Стояха си в джоба на седлото му неизпратени. Все му се струваше, че никога няма да намери подходящите думи, с които да изрази съжалението си, че заряза чиракуването си преди края, но тази новина беше прекалено грандиозна за да остане несподелена. Прерисува прецизно защитите по острието на копието тъй като знаеше, че Коб на бърза ръка щеше да разпространи познанието до всеки защитник в Мливари.

Напусна Оазиса на зората още рано сутринта и се отправи на югозапад. За пет дена не видя нищо друго освен жълти дюни и пясъчни демони, но на сутринта на шестия крепостта Красия, Пустинното копие, изникна пред него, оградена от планините отвъд.

Отдалече изглеждаше като поредната дюна, стените от пясъчник се сливаха с околността. Беше построена около оазис, много по-голям от Оазиса на зората, а според картите, той черпеше водите си от същата обилна подводна река. Защитените му стени, в които магията бе издълбана, а не изрисувана, се извисяваха гордо на слънцето. Високо над града плющеше знамето на Красия, две кръстосани копия на фона на изгрева.

Стражите пред портата носеха черните роби на дал’Шарум, кастата на красианските воини, забулени срещу безпощадния пясък. Въпреки че не бяха снажни като Мливариийците, красианците бяха с глава по-високи от повечето анжиерци и лактънци, и бяха натъпкани с жилави мускули. Арлен им кимна, докато преминаваше през портата.

Стражите вдигнаха копия в отговор. Сред красианците това беше най-дежурната учтивост, но Арлен здраво се беше потрудил, за да заслужи жеста. В Красия за един мъж се съдеше по белезите, които носеше, и алагаите – ядроните – които беше убил. Външните хора, или чин, както ги наричаха красианците, дори и вестоносците, бяха считани за страхливци, отказали се от битката, и не бяха достойни за каквато и да било учтивост от страна на дал’Шарум. Думата чин беше обида.

Но Арлен беше изумил красианците с желанието си да се бори заедно с тях, а след като научи воините им на нови защити и им помогна за много убийства, той получи званието Пар’чин, което означаваше „смел външен”. Никога нямаше да бъде приет за равен, но от дал’Шарум спряха да плюят в краката му и той дори си намери няколко верни приятели.

От портата Арлен влезе в Лабиринта, широк вътрешен двор, прорязан от стени, окопи и ями. През него се стигаше до същинската градска стена. Всяка нощ, след като заключваха семействата си на безопасно място зад вътрешните стени на Красия, дал’Шарум се впускаха в алагай’шарак, Свещена война срещу демонската раса. Примамваха ядрони в Лабиринта, правеха им засади и ги изтласкваха към защитените ями да чакат слънцето. Броят на жертвите беше голям, но красианците вярваха, че смъртта в алагай’шарак ще им осигури място до Еверам, Създателя, и с готовност излизаха на бойното поле.

Скоро, помисли си Арлен, само ядроните ще умират тук.

Точно зад главната порта беше Големия пазар, където търговци връхлитаха стотиците претоварени каручки, а въздухът дъхтеше на люти красиански подправки, тамян и екзотични парфюми. Килими, топове фино сукно и красиво изписани глинени съдове стояха до планини от плодове и блеещ добитък. Това бе едно шумно и претъпкано място, изпълнено с викове от пазарлъка.

Другите пазари, които Арлен бе виждал, гъмжаха от мъже, но Големия пазар на Красия беше препълнен почти изцяло от жени, покрити от глава до пети с дебело черно сукно. Те сновяха нагоре-надолу, купуваха и продаваха, разменяха си гласовити подвиквания и се разделяха с изтърканите си златни монети с голяма неохота.

Бижутата и ярките платове се продаваха в изобилие на пазара, но Арлен никога не беше виждал някой да ги носи. Мъжете му бяха казали, че жените се кичат с украшения под черните си сукна, но само съпрузите им знаеха това със сигурност.

Почти всички красиански мъже, навършили шестнадесет, ставаха воини. Съвсем малка част бяха дама, свещеници, които също така бяха и светските водачи на Красия. Никоя друга професия не се считаше за благородна. Тези, които се заемаха с някой занаят, ги наричаха кхафит, и ги смятаха за достойни за презрение, малко над жените в красианското общество. Жените вършеха цялата всекидневна работа в града, от обработването на земята, до готвенето и отглеждането на децата. Копаеха глина и правеха грънци, строяха и поправяха домове, обучаваха и колеха животни, пазареха се на чаршията. Накратко, те правеха всичко друго, освен да се бият.

Но въпреки безспирния им труд, те бяха изцяло подчинени на мъжете. Жените и неомъжените дъщери на мъжа се считаха за негова лична собственост и той можеше да прави с тях каквото си поиска, дори да ги убие. Един мъж можеше да има много жени, но ако една жена само отгърнеше сукното си пред чужд мъж, можеше да бъде – и често биваше – осъждана на смърт. Красианските жени бяха считани за заменими. Мъжете не бяха.

Арлен осъзнаваше, че без жените си красианските мъже щяха да бъдат загубени, но жените се отнасяха с почит към мъжете като цяло, а към съпрузите си почти с благоговение. Идваха всяка сутрин, за да намерят мъртвите от нощния алагай’шарак, и оплакваха телата на съпрузите си, а безценните си сълзи си запазваха в миниатюрни шишенца. Водата беше монета в Красия, а общественото положение на един воин се определяше от броя на шишенцата за сълзи, напълнени при смъртта му.

Когато някой мъж умреше, от неговите братя или приятели се очакваше да вземат жените му, така че те винаги да имат мъж, на когото да служат. Веднъж в Лабиринта, Арлен бе държал в ръцете си умиращ войн, който му предложи трите си съпруги.

– Те са красавици, Пар’чин – увери го той, – и са плодовити. Ще те дарят с много синове. Обещай да ги вземеш!

Арлен обеща, че няма да останат сами, и намери друг, който искаше да ги вземе. Любопитно му беше да разбере, какво имаше под робите на красианските жени, но не чак дотам, че да замени преносимия си кръг за глинена къща, а свободата си за семейство.

След почти всяка жена вървяха деца в жълтеникаво-кафяви дрехи: косите на момичетата бяха увити, а момчетата носеха парцаливи кепета. Още от единадесетата си година момичетата биваха омъжвани и приемаха черните дрехи на жените, а момчетата започваха тренировките си от още по-малки. После повечето слагаха черните роби на дал’Шарум. Малка част от тях щяха да навлекат бялото на даматите и да отдадат живота си в служба на Еверам. Тези, които не ставаха за нито една от двете професии, щяха да бъдат кхафити, и да носят позорното жълтокафяво до края на живота си.

Жените забелязаха Арлен, който мина на кон през пазара, и започнаха въодушевено да си шушукат една на друга. Той ги гледаше и му беше забавно, как никоя от тях нямаше да го погледне в очите или да го доближи. Те жадуваха за вещите в дисагите му – качествена райзънска вълна, мливарийски бижута, анжиерска хартия и други съкровища от севера. Но той беше мъж и още по-лошо, чин, и те не смееха да го доближат. Очите на даматите бяха навсякъде.

– Пар’чин! – извика го познат глас.

Арлен се обърна и видя своя прител, Абан, да върви към него. Дебелият търговец куцаше и се подпираше тежко на патерицата си.

Сакат още от дете, Абан беше кхафит, неспособен да стои сред воините, недостоен и за свещеник. Добре се беше оправил в живота обаче, като търгуваше с вестоносци от севера. Беше гладко избръснат и носеше жълтокафявото кепе и риза на кхафитите, но върху тях бе натрупал пищна чалма, жилетка и шалвари от ярка коприна с разноцветни шевове. Твърдеше, че съпругите му са красиви, колкото тези на всеки друг дал’Шарум.

– Мили Евераме, радвам се да те видя, сине на Джеф! – извика Абан на безупречен тесиански и плесна Арлен по рамото. – Слънцето винаги свети по-ярко, когато удостоиш града ни с присъствието си!

Арлен съжаляваше, че бе казал на търговеца името на баща си. В Красия името на баща ти беше по-важно от твоето собствено. Чудеше се, какво ли биха си помислили, ако им кажеше, че баща му бе страхливец.

Но и той плесна в отговор Абан по рамото с искрена усмивка.

– И аз тебе, приятелю – каза той. Никога нямаше да усвои красианския език и да се научи да се оправя със странната и често опасна култура, без помощта на куция търговец.

– Ела, ела! – каза Абан. – Почини си под моята сянка и измий прахта от гърлото си с моята вода! – Той заведе Арлен до ярка и разноцветна шатра, издигната зад каручките му на чаршията. Плесна с ръце и жените и дъщерите му – Арлен никога не успяваше да ги различи – се разтичаха да отворят капаците на шатрата и да се погрижат за Утринен бегач. Арлен трябваше да се насили да не им помага, докато пренасяха тежките му дисаги в шатрата, защото знаеше, че красианците намираха за непристойно мъж да се труди. Една от жените посегна към защитеното копие, увито в сукно и провесено от предната част на седлото, но Арлен го грабна преди да успее да го докосне. Тя се поклони дълбоко от страх, че може да го е обидила по някакъв начин.

Шатрата беше пълна с възглавници от цветна коприна и изкусно изтъкани килими. Арлен остави прашните си ботуши пред входа и вдиша дълбоко от хладния, благоуханен въздух. Отпусна се на възглавниците на пода и жените на Абан коленичиха пред него с вода и плодове.

Когато Арлен се подкрепи, Абан плясна с ръце и жените им донесоха чай с медени сладкиши.

– Добре ли мина пътуването ти през пустинята? – попита Абан.

– О, да – усмихна се Арлен. – Наистина много добре.

После си размениха няколко общи приказки. Абан никога не пропускаше този ритуал, но постоянно стрелкаше очи към дисагите на Арлен и отнесено потриваше ръце.

– Да поговорим по работа, а? – попита Арлен, когато реши, че вече няма да е неучтиво.

– Разбира се, Пар’чин е зает мъж – съгласи се Абан и щракна с пръсти.

Жените бързо донесоха разнообразни подправки, парфюми, копринени платове, бижута, килими и други красиански изделия.

Абан заразглежда стоките от клиентите на Арлен на север, докато Арлен изучаваше неговите. Красианецът намираше кусури на всичко и се мръщеше.

– Прекосил си пустинята, само за да пробуташ това? – попита той с възмущение, когато приключи. – Едва ли си е заслужавало пътуването.

Арлен скри усмивката си, когато седнаха и им сервираха нов чай. Наддаването винаги започваше така.

– Глупости – отвърна Арлен. – И слепец ще види, че съм ти донесъл от най-качествените съкровища на Теса. Къде-къде по-добри от жалките стоки, които жените ти ми донесоха. Надявам се, че имаш и още скрити, защото – той потърка с два пръста един от килимите, истинско произведение на тъкаческото изкуство – съм виждал по-добри килими да гният сред руините.

– Наскърбяваш ме! – извика Абан. – Мен, който ти дадох вода и сянка! Жив да не бях, да се държи така с мен гостенин в собствената ми шатра! – завайка се той. – Съпругите ми са се трудили на стана денонощно, за да направят това, и то само с най-фината вълна! По-добър килим няма да намериш!

Всичко останало беше единствено въпрос на пазарене, а Арлен не бе забравил уроците, които научи, докато наблюдаваше стария Шопар и Рейджън преди цяла вечност. Както винаги, на края на ритуала двамата мъже се правеха на жертви на пладнешки обир, но вътрешно изпитваха удовлетворението, че са преметнали другия.

– Дъщерите ми ще опаковат стоките ти и ще ги пазят до твоето тръгване – каза Абан най-накрая. – Ще останеш ли да вечеряш с нас? Съпругите ми ще приготвят софра, за каквато във вашия север не сте и сънували!

Арлен поклати глава със съжаление.

– Тази нощ ще се бия – каза той.

Абан поклати своята.

– Страхувам се, че си изучил обичаите ни прекалено добре, Пар’чин. Търсиш си същата смърт.

Арлен поклати глава.

– Нямам никакво намерение да умирам и не очаквам рай в отвъдното.

– О, приятелю, никой не иска да отиде при Еверам, докато е още в разцвета на младостта си, но това е съдбата на мъжете, които тръгват на алагай’шарак. Спомням си времената, когато бяхме много на брой, колкото песъчинките в пустинята, но сега... – Той тъжно поклати глава. – Градът е на практика пуст. Пълним коремите на жените си с деца, и пак умират повече, отколкото се раждат на ден. Ако не променим пътя си, след десетилетие Красия ще бъде погълната от пясъка.

– Ами ако ти кажа, че съм дошъл да променя това? – попита Арлен.

– Сърцето на сина на Джеф носи истина – отвърна Абан, – но дамаджите няма да те послушат. Еверам иска война, казват те, и никакъв чин няма да промени мнението им.

Дамаджите бяха управителния съвет на града, съставен от най-високопоставените дамати, представители на всеки един от дванадесетте рода в Красия. Те служеха на Андрах, най-личният дама на Еверам, чиято дума беше закон.

Арлен се усмихна.

– Не мога да ги откажа от алагай’шарак – съгласи се той – но мога да им помогна да победят.

Той отви копието и го подаде на Абан.

Очите на Абан леко се разшириха при вида на великолепното оръжие, но той вдигна длан и поклати глава.

– Аз съм кхафит, Пар’чин. Не бива да докосвам оръжието с нечестивите си ръце.

Арлен отдръпна оръжието и се поклони дълбоко в израз на извинение.

– Не съм искал да те обидя – каза той.

– Ха! – засмя се Абан. – Сигурно си единственият мъж, който ми се е покланял някога! Дори Пар’чин не бива да се бои, че ще наскърби кхафита.

Арлен се намръщи.

– Ти си човек, като всеки друг – каза той.

– С тази нагласа, завинаги ще си останеш чин – каза Абан, но се усмихна. – Не си първият, който е защитил копие – каза той. – Без древните защити обаче, няма никакъв смисъл.

– Това са древните защити – отвърна Арлен. – Намерих го сред останките на Анкох Слънце.

Абан пребледня.

– Намерил си изгубения град? – попита той. – Картата е била вярна?

– Защо звучиш толкова изненадан? – попита Арлен. – Нали сам каза, че е сигурна!

Абан се закашля.

– Да, ами – каза той, – аз, разбира се, имах доверие на нашия източник, но никой не е стъпвал там от повече от триста години. Кой може да каже колко точна е картата? – Той се усмихна. – Пък и едва ли щеше да можеш да си поискаш парите обратно, ако се беше оказала грешна.

И двамата се засмяха.

– Мили Евераме, това е хубава история, Пар’чин – каза Абан, когато Арлен свърши разказа за приключението си в изгубения град, – но ако си цениш живота, по-добре да не казваш на дамаджите, че си плячкосал свещения град Анокх Слънце.

– Няма – обеща Арлен, – но тъй или иначе, те едва ли ще отрекат стойността на копието.

Абан поклати глава.

– Дори да те приемат да говориш с тях, Пар’чин – каза той – макар че се съмнявам, те биха отрекли стойността на всичко, донесено от чин.

– Може и да си прав – каза Арлен, – но трябва поне да опитам. И без това имам писма за двореца на Андрах. Да идем заедно.

Абан вдигна патерицата си.

– Дълъг е пътят до двореца, Пар’чин – каза той.

– Ще вървя бавно – отвърна Арлен, тъй като беше наясно, че патерицата няма нищо общо с отказа.

– Не ти трябва да те виждат с мен извън чаршията, приятелю – предупреди го Абан. – Това може да ти струва уважението, което си си заслужил в Лабиринта.

– Тогава ще заслужа още – каза Арлен. – За какво ми е уважението, ако не мога да повървя с моя приятел?

Абан се поклони дълбоко.

– Един ден – каза той – искам да видя земята, която ражда такива благородни мъже като сина на Джеф.

Арлен се усмихна.

– Когато дойде този ден, ще се наема сам да те преведа през пустинята.

***

Абан сграбчи ръката на Арлен.

– Спри – нареди му той.

Арлен се подчини, тъй като имаше доверие на своя приятел, въпреки че не забеляза нищо нередно. Жените вървяха по улиците с тежките си товари и група членове на дал’Шарум ги предвождаше. Друга група се приближаваше от отсрещната посока. Начело на всяка от групите крачеше по един дама в бяла роба.

– Племето Каджи – каза Абан и посочи с брадичка воините пред тях. – Другите са Маджах. Най-добре ще е, ако почакаме тук.

Арлен присви очи да огледа двете групи. Хората и от едната, и от другата бяха облечени в черно, а копията им бяха обикновени и без никакви украси.

– Как така ги различаваш? – попита той.

Абан сви рамене.

– Че ти не можеш ли? – отвърна той.

Докато гледаха отстрани, единият дама извика нещо на другия. Двамата се изправиха лице в лице и започнаха да спорят.

– За какво мислиш, че се карат? – попита Арлен.

– Винаги за едно и също – отвърна Абан. – Каджи даматът вярва, че пясъчните демони обитават третия кръг на Ада, а въздушните – четвъртия. Според Маджах е точно обратното. Евджах не уточнява как стоят нещата там – допълни той. Имаше предвид красианския свещен канон.

– Какво значение има това? – попита Арлен.

– Тези, които са на по-долните нива, са най-далече от погледа на Еверам – каза Абан – и трябва първи да бъдат убити.

Даматите вече си крещяха, а дал’Шарум стояха от двете страни, стиснали яростно копията си, готови да защитят водачите си.

– Ще се бият помежду си, за това, кои демони да убиват първо? – попита Арлен невярващо.

Абан се изплю в прахта.

– Каджи биха се били с Маджах и за много по-малко, Пар’чин.

– Но след залез ще имат истински врагове, с които да се бият! – възпротиви се Арлен.

Абан кимна.

– Когато стане време, Каджи и Маджах заедно ще се изправят срещу тях – каза той. – Както казваме тук ‘През нощта моят враг става мой брат.’ Но до залез слънце остават цели часове.

Един от Каджи дал’Шарумите удари воин от Маджах през лицето с тъпия край на копието си и го повали на земята. След секунди всички воини от двете страни се хвърлиха в боя. Техните дамати се отделиха на крачка-две встрани, безразлични и безучастни към това насилие, и продължаваха да си крещят.

– Защо се допускат тези неща? – попита Арлен. – Андрахът не може ли да го забрани?

Абан поклати глава.

– Андрахът трябва да е хем от всички родове, хем от нито един, но реално винаги е проявявал пристрастие към рода, който го е отгледал. Но дори да не беше така, нито той, нито някой друг може да спре кръвните вражди в Красия. Не можеш да забраниш на мъжете да бъдат мъже.

– Държат се по-скоро като деца – каза Арлен.

– Дал’Шарумът познава само копието, а даматите Евджаха – съгласи се Абан с тъга.

Мъжете не използваха върховете на копията си... все още, но насилието бързо ескалираше. Ако някой не се намесеше скоро, със сигурност щеше да има жертви.

– Дори не си го помисляй – каза Абан и сграбчи ръката на Арлен, който тръгна напред.

Арлен се обърна, за да възрази, но приятелят му, който гледаше към улицата над рамото му, затаи дъх и падна на едно коляно. Дръпна ръката на Арлен, за да направи и той същото.

– Коленичи, ако ти е мил животът – изсъска той.

Арлен се огледа и забеляза какво е предизвикало страха на Абан. По пътя мина жена, увита в свещено бяло.

– Дама’т-инг – прошепна той.

Мистериозните билкарки на Красия рядко излизаха сред хора.

Той снижи поглед, докато тя премине, но не коленичи. Нямаше смисъл; тя не забеляза нито един от двамата и продължи спокойно към схватката. Остана незабелязана, докато почти не стигна мъжете. Даматите пребледняха, когато я забелязаха, и всеки закрещя на своите хора. Изведнъж боят спря и воините се юрнаха да направят път на дама’т-инг. Воините и даматите се разпръснаха скорострелно след преминаването ù, и уличното движение се възобнови сякаш нищо необичайно не се бе случило.

– Ти смел ли си, Пар’чин, или просто луд? – попита Абан, когато вече я нямаше.

– Че откога мъжете коленичат пред жените? – попита Арлен, озадачен.

– Мъжете не коленичат пред дама’т-инг, но кхафитите и чин го правят, ако имат акъл в главите – каза Абан. – Дори даматите и дал’Шарумът се страхуват от тях. Казват, че тези жени виждат в бъдещето и знаят кои мъже ще преживеят нощта и кои не.

Арлен сви рамене.

– И така да е, какво от това? – попита той с очевидно съмнение.

Една дама’т-инг му беше предрекла съдбата още първата нощ, когато влезе в Лабиринта, но нищо от преживяното не го бе убедило, че тя наистина може да вижда бъдещето.

– Да обидиш дама’т-инг е като да обидиш съдбата – каза Абан, сякаш Арлен беше глупак.

Арлен поклати глава.

– Сами правим съдбата си – каза той, – дори и дама’т-инг да я виждат предварително, като хвърлят кокали.

– Ами, аз не завиждам на съдбата, дето ще си подредиш, ако обидиш една от тях – каза Абан.

Те продължиха да вървят и скоро стигнаха двореца на Андраха, гигантска сграда с куполи, направена от бял камък, вероятно стар колкото самия град. Защитите му бяха изрисувани със златно и блестяха на ярката слънчева светлина, която падаше върху величавите му, заострени кули.

Още не бяха прекрачили стълбите на двореца, когато към тях се втурна един дама.

– Вън, кхафит! – извика той.

– Толкова съжалявам – извини се Абан, направи дълбок поклон, с поглед, забит в земята, и отстъпи. Арлен не помръдна от мястото си.

– Аз съм Арлен, син на Джеф, вестоносец от севера, известен като Пар’чин – каза той на красиански. Удари копието в земята и дори увито, беше ясно какво е. – Нося писма и дарове за Андраха и неговите свещеници – продължи Арлен и вдигна чантата си.

– Намерил си си лоша компания за някой, който говори езика ни, северняко – каза дамата, без да извръща начумерения си поглед от Абан, който пълзеше в калта.

Яден отговор му дойде на езика на Арлен, но той го преглътна.

– Пар’ чин се нуждаеше от уличен водач – каза Абан към калта. – Исках само да му дам напътствия...

– Не съм ти казвал да говориш, кхафите! – изкрещя дамата и здраво ритна Абан отстрани. Мускулите на Арлен се стегнаха, но приятелят му му хвърли един предупредителен гневен поглед и това го спря.

Дамата се обърна, сякаш нищо не се е случило.

– Аз ще взема вашите писма – каза той.

– Херцогът на Райзън ме помоли лично да поднеса подаръка за дамаджите – осмели се да каже Арлен.

– Няма да е в този живот да пусна един чин и един кхафит да влязат в двореца – надсмя им се дамата.

Отговорът беше разочароващ, но не и неочакван. Арлен досега не бе успявал да зърне дамаджи. Предаде писмата и колетите си и навъсено изпрати с поглед дамата, който се качи нагоре по стълбите.

– Хич не ми се ще да ти го казвам, ама нали те препупредих, приятелю – рече Абан. – Не ти помогнах, като дойдох с теб, но и не те излъгах, като ти казах, че дамаджите не биха изтърпели външен в свое присъствие, пък ако ще да е самият херцог на Райзън. Щяха учтиво да ти кажат да изчакаш, след това щяха да те оставят на някоя копринена възглавница и щяха да те забравят, докато ти се тровиш в унижението си.

Арлен заскърца със зъби. Зачуди се, какво ли е правил Рейджън, когато е посещавал Пустинното копие. Неговият наставник търпял ли е подобно държание?

– А сега ще вечеряш ли с мен? – попита Абан. – Имам дъщеря, едва на петнадесет и е много красива. Ще ти бъде добра съпруга на север, ще се грижи за дома ти, докато пътуваш.

Какъв дом?, зачуди се Арлен, а в съзнанието му изникна малката, пълна с книги квартира в крепостта Анжие, в който не беше стъпвал повече от година. Погледна Абан. Знаеше, че хитрият му приятел се интересува повече от търговските отношения, които би му донесла една дъщеря на север, отколкото от нейното щастие, пък камо ли от домакинството на Арлен.

– Отдаваш ми голяма чест, приятелю – отвърна той, – но още не съм готов да се оттегля.

– Така си и мислех – въздъхна Абан. – Предполагам, че сега ще отидеш да се срещнеш с него?

– Да – каза Арлен.

– И той не търпи присъствието ми повече от дамата – предупреди го Абан.

– Но знае, че си ценен – възрази Арлен.

Абан поклати глава.

– Търпи ме само заради теб – каза той. – Шарум Ка иска уроци по северния език, още откакто те допуснаха за пръв път в Лабиринта.

– А пък Абан е единственият мъж в Красия, който го владее – каза Арлен – и това го прави ценен за Първия войн, въпреки че е кхафит.

Абан се поклони, но не изглеждаше убеден.

Отправиха се към тренировъчната площадка, която беше недалеч от двореца. Центърът на града беше неутрална територия за всички родове, там те се събираха да се молят и да се подготвят за алагай’шарак.

Беше късен следобед и лагерът гъмжеше от дейност. Арлен и Абан минаха първо покрай работилниците на оръжейните ковачи и на защитниците, чиито занаяти бяха единствените достойни според дал’Шарум. По-нататък бяха откритите площадки, където офицерите крещяха, а воините тренираха.

От другата страна в далечината беше дворецът на Шарум Ка и неговите лейтенанти, кай’Шарума. По-малък единствено от необятния дворец на Андраха, този гигантски палат приютяваше най-почитните от всички мъже, онези, които неведнъж бяха доказвали храбростта си на бойното поле. Говореше се, че под двореца имало огромен харем, където можели да предадат безстрашната си кръв на бъдещите поколения.

Втренчени погледи и измърморени под мустак ругатни се сипеха по Абан и патерицата му, но никой не смееше да им препречи пътя. Абан беше под покровителството на Шарум Ка.

Задминаха каре от мъже, които упражняваха движения с копие в сгъстен строй, други усъвършенстваха жестоките, ефикасни движения на шарусахк, красианския ръкопашен бой. Воините тренираха точна стрелба или хвърляха мрежи по тичащи момчета; изостряха уменията си за предстоящата нощна схватка. Насред всичко това беше издигната огромна шатра, където двамата намериха Джардир да преглежда чертежи, заедно с един от своите хора.

Ахман асу Хошкамин ам’Джардир беше Шарум Ка на Красия, титла, която се превеждаше на тесиански като „Първи воин”. Беше висок доста над метър и осемдесет, загърнат в черно сукно и с бял турбан на главата. По някакъв начин, който Арлен не можа да си изясни напълно, титлата Шарум Ка беше и религиозна, и тюрбанът бе знак за това.

Кожата му имаше тъмен бакърен цвят, а очите му бяха черни като черната му коса, която бе зализана назад и се спускаше над врата му. Черната му брада беше разклонена и оформена безупречно, но в този човек нямаше нищо нежно. Движеше се като граблива птица, бързо и уверено, а широките му ръкави бяха навити и разкриваха здрави, мускулести ръце, нашарени от белези. Не беше много над тридесетте.

Един от стражите на шатрата забеляза идването на Арлен и Абан, и се наведе да подшушне нещо в ухото на Джардир. Първият воин се извърна от изписаната с тебешир дъска, която изучаваше.

– Пар’чин! – извика той, разпери ръце с усмивка и стана, за да ги посрещне. – Добре дошъл отново в Пустинното копие!

Говореше на тесиански, а речникът и произношението му се бяха подобрили значително от последното посещение на Арлен. Той го прегърна здраво и го целуна по бузите.

– Не знаех, че си се върнал. Алагаите ще треперят от страх тази нощ!

Още при първото посещение на Арлен в Красия, Шарум Ка се беше поинтересувал от него, ако не за друго, то поне за да го разбере що за птица е, но оттогава двамата бяха проливали кръв един за друг в Лабиринта, а в Красия нищо не беше по-важно от това.

Джардир се обърна към Абан.

– Какво правиш тук сред мъжете, кхафит? – попита той с отвращение. – Не съм те викал.

– Той е с мен – каза Арлен.

– Беше с теб – натърти Джардир. Абан направи дълбок поклон и се изниза толкова бързо, колкото му позволяваше куцият крак.

– Не знам, защо си губиш времето с този кхафит, Пар’чин – изплю се Джардир.

– Там, откъдето идвам, стойността на един мъж не се измерва единствено с вдигането на копието – каза Арлен.

Джардир се разсмя.

– Там, откъдето идваш, Пар’чин, въобще не го вдигат това копие!

– Тесианският ти е много по-добър – отбеляза Арлен.

Джардир изсумтя.

– Вашият чински език не е лесен, а става двойно и по-труден, когато се нуждаеш от кхафит, за да го упражняваш, докато теб те няма.

Загледа се в куцукащия Абан в далечината и се подигра на ярките му копринени дрехи.

– Гледай го тоя. Облича се като жена.

Арлен погледна през двора увита в черно жена, която носеше вода.

– Никога не съм виждал жена да се облича така – каза той.

– Само защото не ми даваш да ти намеря съпруга, чиито воали да свалиш – ухили се Джардир.

– Съмнявам се, че дама ще позволят на някоя от вашите жени да се омъжи за безродствен чин – отвърна Арлен.

Джардир махна с ръка.

– Глупости – каза той. – Заедно сме проливали кръв в Лабиринта, братко. Ако те приема в своя род, дори Андрахът няма да смее да ти откаже!

Арлен нямаше същата увереност, но добре знаеше, че не трябва да спори. Красианците все успяваха да доведат нещата до насилие, ако се усъмниш в хвалбите им, а и можеше да се окаже, че казва истината. Джардир изглежда беше равен поне на един дамаджи. Воините му се подчиняваха безпрекословно, гласът му беше дори по-важен от този на дама.

Но Арлен нямаше никакво желание да се присъединява към племето на Джардир или на който и да било друг. Около него красианците се чувстваха неудобно. Чин, който практикуваше алагай’шарак, но същевременно общуваше с кхафит. Ако влезеше в някой род, неудобството им щеше да се понамали, но в момента, в който това станеше, той трябваше да стане поданик на онзи дамаджи, който властва над рода, да се включи във всяка тяхна кръвна вражда и никога повече да не напуска града.

– Още не съм готов за жена – каза той.

– Е, не чакай прекалено дълго, че мъжете ще те сметнат за пуш’тинг – каза Джардир през смях и удари леко с юмрук рамото на Арлен. Арлен не беше сигурен какво точно означава тази дума, но кимна все пак.

– От колко време си в града, приятелю? – попита Джардир.

– Само от няколко часа – отвърна Арлен. – Току-що си занесох съобщенията до двореца.

– И вече си тук за да предложиш копието си! Мили Евераме – извика Джардир на събратята си, – този Пар’чин трябва да има красианска кръв във вените!

Неговите хора се включиха в смеха.

– Повърви с мен – каза Джардир, сложи ръка върху раменете на Арлен и се отдалечи от останалите. Арлен знаеше, че вече му търси най-подходящото място наум в тазвечершната битка.

– Баджин изгубиха един от своите изкопни защитници миналата нощ – каза той. – Можеш там да се включиш.

Изкопните защитници бяха сред най-важните красианските воини. Те поставяха защитите върху траповете-капани за демони, но така, че да се задействат едва когато ядроните попаднат вътре. Беше рискована работа, защото ако брезентът, с който скриваха дупките, не паднеше вътре така, че да се разкрият защитите изцяло, нищо не можеше да спре пясъчния демон да се изкатери обратно навън и да убие защитника, който се е притекъл да поправи проблема. Само една беше позицията с по-висока смъртност.

– Предпочитам да съм бутащ страж – отвърна Арлен.

Джардир поклати глава, но с усмивка.

– Все най-опасната длъжност да е за теб – смъмри го той. – Ами ако те убият, кой ще ни носи писмата?

Арлен разбра сарказма, въпреки изразения му акцент. Писмата нищо не означаваха за него. Малцина от дал’Шарум можеха въобще да четат.

– Няма да е толкова опасна тази нощ – каза Арлен.

Не можа да сдържи вълнението си, разви новото си копие и гордо го подаде на Първия войн.

– Царско оръжие – съгласи се Джардир, – но войнът е този, който побеждава в нощта, Пар’чин, а не копието. – Сложи ръка на рамото на Арлен и го погледна в очите. – Недей да отдаваш толкова много вяра на оръжието си. Виждал съм воини, по-опитни от теб, да изписват със защити копията си и накрая да свършват зле.

– Не съм го правил аз – каза Арлен. – Намерих го сред останките на Анкох Слънце.

– Родното място на Избавителя? – изсмя се Джардир. – Копието на Каджи е мит, Пар’чин, а пясъците вече са си взели обратно изгубения град.

Арлен поклати глава.

– Бях там – каза той. – Мога да те заведа.

– Аз съм Шарум Ка от Пустинното Копие, Пар’чин – отвърна Джардир. – Не мога просто да си стегна камилата и да отпраша в пясъците да търся някакъв град, който съществува единствено в древните писания.

– Мисля, че ще те убедя, щом слънцето залезе.

Джардир се усмихна търпеливо.

– Обещай ми, че няма да се опитваш да правиш глупости – каза той. – Защитено-незащитено копие, ти не си Избавителят. Ще бъде тъжно да те погребем.

– Обещавам – каза Арлен.

– Добре, тогава! – Джардир го плясна по рамото. – Ела, приятелю, става късно вече. Днес ще вечеряш в моя дворец, преди да се строим пред Шарик Хора.

***

Вечерята им се състоеше от пикантни меса, градински грах и тънките листове хляб, който красианките правеха като разстилаха влажно брашно върху горещи, шлифовани камъни. Арлен заемаше почетно място до Джардир, беше заобиколен от кай’Шаруми и лично съпругите на Джардир му сервираха. Арлен така и не разбра, защо Първият воин му отдава такава чест, но след отношението, с което се сблъска пред двореца на Андраха, това беше добре дошло.

Мъжете го молеха да им разказва истории за себе си и искаха да чуят специално тази за осакатяването на Едноръкия, въпреки че я бяха чували многократно. Всеки път искаха историите за Едноръкия или Алагай Ка, както го наричаха. Каменните демони не се срещаха често в Красия, и когато Арлен се съгласи, публиката заслуша разказа му в захлас.

– Построихме нова балиста след последното ти идване, Пар’чин – каза му един от кай’Шарумите, докато отпиваха от нектара си след вечеря. – Може да прониже с копие стена от пясъчник. Сега ще намерим начин да пробием кожата кожата на Алагай Ка.

Арлен се засмя и поклати глава.

– Боя се, че тази нощ няма да видите Едноръкия – каза той, – нито някой друг път. Той вече видя слънцето.

Очите на кай’Шарум се изцъклиха.

– Алагай Ка е мъртъв? – попита някой. – Как го направи?

Арлен се усмихна.

– Ще ви разкажа историята след победата ни тази нощ – каза той.

При тези думи той погали внимателно копието до себе си, жест, който не остана незабелязан от Първият войн.

Двадесета глава Алагай’Шарак

328 СЗ

– Велики Каджи, Копие на Еверам, дари мощ в ръцете на своите воини и смелост в сърцата им тази нощ, докато вървят напред, за да служат на твоята свещена кауза.

Арлен се въртеше неловко, докато дамаджи даваше на дал’Шарум благословията на Каджи, първия Избавител. На север да твърдиш, че Избавителят е обикновен простосмъртен, можеше да те вкара в някое сбиване, но не беше престъпление. В Красия подобни еретически изказвания се наказваха със смърт. Каджи беше вестоносецът на Еверам, дошъл да обедини цялото човечество срещу алагаите. Наричаха го Шар’Дама Ка, Пръв Воин-Жрец, и според сказанието щеше се завърне един ден, за да обедини човечеството, когато то отново стане достойно за Шарак Ка, Първата Война. Всеки, който намекнеше нещо по-различно, свършваше по бърз и брутален начин.

Арлен не беше такъв глупак, че да изразява гласно съмненията си относно божествеността на Каджи, но свещенослужителите все пак го притесняваха. Сякаш винаги си търсеха повод да се обидят от него, външния човек, а да обидиш някого в Красия обикновено означаваше смърт за обидилия.

Но каквито и притеснения да изпитваше около дамаджите, Арлен всеки път се изпълваше с вълнение при вида на Шарик Хора, огромният, украсен с кубета храм на Еверам. Името му буквално означаваше „Кости на герои”. Шарик Хора напомняше на какво е способно човечеството, беше сграда, пред която всеки човешки градеж, който Арлен някога беше виждал, приличаше на джудже. Библиотеката на Херцога в Мливари изглеждаше миниатюрна в сравнение.

Но Шарик Хора впечатляваше не само с големината си. Беше символ на смелостта отвъд живота, защото бе украсена с избелените кости на на всеки войн, загинал в алагай’шарак. Имаше ги по цялото продължение на носещите греди и около всички прозорци. Великият олтар бе изграден изцяло от черепи, пейките – от бедрени кости. Чашата за причастия, от която богомолците пиеха вода, беше издълбан череп, поставен в две мъртвешки ръце; столчето му беше от предмишници, а основата – от чифт крака. Всеки от гигантските полилеи бе направен от десетки черепи и стотици ребра, а големият купол, извисен на шестдесет метра от пода, бе покрит с черепите на загиналите красианските предци, които гледаха надолу осъдително и изискваха почит.

Арлен веднъж се опита да изчисли колко воини украсяваха стената, но задачата му го пребори. Всичките градове и села в Теса, вероятно около двеста и петдесет хиляди души, не можеха да накичат и малка частица от Шарик Хора. Красианците са били безброй някога.

Сега всички красиански воини, някъде около четири хиляди всичко на всичко, можеха да се поместят в Шарик Хора и да им остане още място. Те се събираха там всеки ден, веднъж по изгрев и веднъж по залез, в чест на Еверам, за да му благодарят за избитите ядрони от предишната нощ и да го помолят да ги дари със силата си, с която да ги убиват и на следващата. Най-много обаче се молеха Шар’Дама Ка да дойде отново и да започне Шарак Ка. Всички до един щяха да го последват и в Ядрото.

***

Писъци, понесени от пустинния вятър, стигнаха до Арлен, който стоеше в укритието си и нетърпеливо очакваше идването на ядроните. Воините около него пристъпваха от крак на крак и изпращаха молитви към Еверам. Някъде другаде в Лабиринта алагай’шарак беше започнал.

Чуха изстрелите на рода Мендинг, които от своята позиция върху стените на града се прицелваха и стреляха с оръдията си, и така запращаха тежки камъни и гигантски копия в редиците на демоните. Някои уцелваха пясъчни демони и ги убиваха или раняваха достатъчно, за да се обърнат срещу тях събратята им, но истинската цел на атаката беше да разгневи ядроните и да ги накара да обезумеят. Демоните се вбесяваха лесно, а след това, само при вида на плячката, можеха да бъдат водени като овце.

Когато ядроните закипяха от ярост, портите на града се отвориха и прекъснаха външната защитна мрежа. Пясъчни и огнени демони се впуснаха напред, а въздушните се носеха над тях. Обикновено пускаха няколко дузини, преди да затворят отново портите и да възстановят мрежата.

От вътрешната страна на стената ги чакаха група воини и удряха копията си в щитовете. Повечето от тези мъже, познати още като примамки, бяха стари, слаби и заменими, но почитта, на която се радваха, нямаше граници. С крясъци и бойни викове при нахлуването на демоните те се втурнаха в две посоки според предварително уговорен план, така че да разделят нашествениците и да ги отведат по-надълбоко в Лабиринта.

Наблюдателите, застанали по стените на Лабиринта, сваляха вятърни демони с ласа и мрежи с тежести. Когато изчадията се строполяваха, копиеносците излизаха от малки, защитени ниши, хващаха ги, преди те да успеят да се освободят, приковаваха крайниците им към защитени, забити в земята колове и не им позволяваха да се върнат в Ядрото, преди да дочакат изгрева.

Междувременно примамките продължаваха да тичат, като отвеждаха пясъчните демони, заедно с някой и друг техен огнен родственик, към смъртта. Демоните тичаха по-бързо, но не можеха да вземат резките завои на Лабиринта с лекотата на мъжете, които познаваха всяко разклонение. Ако някой демон напреднеше твърде много, наблюдателите се намесваха да го забавят с мрежи . Много от тези опити бяха успешни. Много не бяха.

Арлен и останалите от бутащата стража се напрегнаха като чуха виковете на приближаващите примамки.

– Внимавай! – извика наблюдател от стената. – Броя деветима!

Девет пясъчни демона бяха много повече от обичайните два или три, които стигаха до място на засада. Примамките се опитваха да намалят броя им като се разделяха и така засадата рядко се изправяше срещу повече от пет. Арлен стисна още по-здраво защитеното си копие, докато очите на дал’Шарумите подивяваха от вълнение. Да умреш в алагай’шарак означаваше да си извоюваш място в рая.

– Светлини – чу се вик отгоре.

Когато примамките отведоха демоните до мястото на засадата, наблюдателите запалиха ярки нафтени огньове пред огледала, насочени под ъгъл, и заляха пространството със светлина.

Изненадани, ядроните запищяха и заотстъпваха. Светлината не можеше да ги нарани, но даваше на изтощените примамки време да избягат. Подготвени за светлината, те се изнизаха покрай ямите за демони с оттренирана ловкост и се спуснаха в плитките защитени окопи.

Пясъчните демони бързо се възстановиха и подновиха атаката си, в неведение за пътя, по който примамките ги бяха довели. Три ядрона изтичаха право върху брезентите с пясъчен цвят, които покриваха двете просторни ями-клопки, и писъците им проехтяха, докато падаха в шестметровите дупки.

Капаните щракнаха, бутащите стражи с викове и копия, стърчащи между кръглите им, обезопасени щитове, се втурнаха от скривалищата си, за да изтласкат останалите ядрони в траповете.

Арлен пребори страховете си с рев и се хвърли напред заедно с останалите, обладан от красивата лудост на Красия. Той знаеше, че по този начин и воините от древността бяха надделявали с боен вик над инстинкта си да побегнат и да се скрият, и така се бяха впускали в битката. За момент забрави кой е и къде се намира.

В този миг копието му удари пясъчен демон, защитите лумнаха съживени и по създанието протече сребриста светкавица. То запищя от болка, но по-дългите копия от двете страни на Арлен го довършиха. Заслепени от искрите на отбранителните защити, никой от останалите мъже не забеляза.

Групата на Арлен избута останалите два демона, настръхнали срещу тях, в зейналата яма от другата страна на засадата. Защитите на ямите бяха еднопосочни, познати само на красианците. Ядроните можеха да влязат в кръга, но не и да избягат. Под утъпканата пръст на дъното на трапа имаше камък, специално изкопан от кариера, който препречваше пътя им към Ядрото и ги затваряше в ямите, докато изгревът не отнемеше живота им.

Арлен вдигна поглед и видя, че хората от отсрещната страна въобще не се справяха толкова добре. Брезентът се беше закачил при падането си в ямата и бе оставил скрити някои от защитите. Преди изкопният защитник да успее да махне пречката, двата ядрона, попаднали в дупката, се изкатериха, измъкнаха се през дупката, и го убиха.

Бутащите стражи в далечния край на засадата се залутаха в безредие, изправени срещу пет пясъчни демона, без годна яма, в която да ги вкарат. Групата им се състоеше само от десет човека, а демоните бяха в средата им, замахваха с нокти и хапеха.

– Връщайте се в скривалището си! – нареди кай’Шарумът откъм страната на Арлен.

– Ядроните да ме вземат, ако го направя! – извика Арлен и се хвърли напред да помага на другата група.

Щом видяха външен човек да проявява такава смелост, дал’Шарумите го последваха, а командирът им остана да крещи към техните отдалечаващи се гърбове.

Арлен спря само колкото да изрита брезента от демонската яма и да задейства мрежата. Без да губи и секунда, той се хвърли в мелето с оживялото си защитено копие в ръка.

Промуши първия демон отстрани и този път мъжете не пропуснаха да забележат магическата светкавица, която протече по оръжието при точния удар. Смъртно ранен, пясъчният демон се срина на земята и по вените на Арлен се плисна дива енергия.

Той улови движение с крайчеца на окото си и се извърна, стиснал с две ръце копието си, за да блокира зъбите-бръсначи на друг пясъчен демон. Защитните фигури по дължината на копието му се задействаха още преди ядронът да впие челюсти и ги скова, както се бяха раззинали. Арлен рязко завъртя копието, магията лумна и строши челюстта на създанието.

Трети демон се спусна към него, но крайниците на Арлен пращяха от сила. Той замахна с опакото на копието си и защитите по края му разсякоха лицето на ядрона през средата. Демонът падна, а Арлен хвърли щита си, завъртя копието в ръцете си и с един силен удар прониза сърцето на демона.

Арлен изрева и се огледа за друг демон, който да пребори, но останалите бяха изтикани в ямата. Всички мъже наоколо го гледаха със страхопочитание.

– Какво чакаме? – извика той и се втурна в Лабиринта. – Започна ловът на алагаи!

Дал’Шарумите заскандираха „Пар’чин! Пар’чин!”

Първо се изправиха срещу вятърен демон, който се снижи над тях и разкъса гръкляна на един от мъжете до Арлен. Преди съществото да успее отново да се изстреля нагоре, Арлен хвърли копието си и пръсна главата му, поваляйки го сред дъжд от искри.

Арлен си взе обратно копието и продължи да тича напред; яростната магия на оръжието му го понесе напред като герой от легендите. Докато групичката му доочиствеше зад него коридорите, броят ù нарастваше. Арлен убиваше демон след демон и все повече гласове подемаха възгласа: „Пар’чин! Пар’чин!”

Забравени бяха защитените ниши за засада и ямите за бягство. Изчезнал бе страхът и почитанието към нощта. С металното си копие Арлен изглеждаше недосегаем, а увереността, която излъчваше, беше като наркотик за красианците.

***

Пламнал от вълнението на победата, Арлен се чувстваше сякаш се бе измъкнал от пашкул, сякаш бе сътворен наново от древното оръжие. Не изпитваше никаква умора, макар да бе тичал и да се бе борил часове наред. Не изпитваше болка, въпреки че целият бе натъртен и надраскан. Мислите му бяха съсредоточени единствено в следващия сблъсък, в следващия демон за убиване. Всеки път, когато усещаше магията да бликва под бронята на ядрон, една и съща мисъл отекваше съзнанието му.

Всеки човек трябва да има такова копие.

Джардир изникна пред него, а Арлен, покрит с демонска сукървица, вдигна високо оръжието си, за да поздрави Първия войн.

– Шарум Ка! – извика той. – Нито един демон няма да избяга от Лабиринта ти тази нощ!

Джардир се засмя и вдигна копието си в отговор. Дойде и прегърна Арлен като брат.

– Подцених те, Пар’чин – каза той. – Няма да повторя грешката си.

Арлен се усмихна.

– Така казваш всеки път – отвърна той.

Джардир кимна към двата пясъчни демона, току-що убити от Арлен.

– Няма вече, бъди сигурен – обеща той и му отвърна с широка усмивка. После се обърна към мъжете, последвали Арлен.

– Дал’Шарум! – извика той и направи знак към мъртвите ядрони. – Съберете тези гнусни създания и ги отнесете върху външната стена! Нашите стрелци с прашка се нуждаят от мишени за да се упражняват! Нека ядроните отвъд стените разберат, колко безумно е да нападат крепостта Красия!

Мъжете заликуваха и се втурнаха да изпълняват нареждането му. Тогава Джардир се обърна към Арлен.

– Наблюдателите докладваха, че все още се води битка при една от източните засади – каза той. – Напуснал ли те е бойният дух, Пар’чин?

Усмивката на Арлен беше дивашка.

– Води ме – отвърна той. Двамата мъже тръгнаха и оставиха другите да си вършат работата.

Затичаха се с все сила към един от най-отдалечените ъгли на Лабиринта.

– Давай напред – извика Джардир, когато минаха покрай остър ъгъл и навлязоха в едно от местата за засада. Арлен ни за момент не се замисли, защо е толкова тихо. Главата му кънтеше от ударите на стъпалата му и думкането на кръвта му.

Но когато сви край ъгъла, отстрани се стрелна един крак, закачи неговия и го просна на земята. Той се изтъркаля при падането, без да пуска безценното си оръжие, но докато успее да се изправи на крака, единственият изход се оказа блокиран от мъже.

Арлен се огледа наоколо объркано, но не видя и следа от демони или бой. Беше се натъкнал на засада, но тя не беше за ядроните.

Двадесет и първа глава Просто един чин

328 СЗ

Шарумите тръгнаха напред, за да заобиколят Арлен: елитът на Джардир. Арлен познаваше всички тях, мъже, с които се бе хранил и смял същата вечер, с които много пъти се беше бил рамо до рамо.

– Какво значи това? – попита Арлен, макар дълбоко в себе си да знаеше много добре.

– Копието на Каджи е достойно за ръцете на Шар’Дама Ка – отвърна Джардир като приближи. – А това не си ти.

Арлен стисна копието, сякаш от страх да не изхвръкне от ръцете му. Мъжете, които затваряха пръстена си около него, бяха същите, с които вечеря само преди няколко часа, но сега в очите им нямаше приятелство. Джардир беше постъпил умно, като го отдели от привържениците му.

– Не е нужно да става по този начин – каза Арлен и заотстъпва назад, докато ръба на демонската яма в средата на засадата не се оказа под петите му. Смътно отбеляза съскането на пясъчен демон, затворен вътре.

– Мога да направя още от тези – продължи той. – По един за всеки дал’Шарум. Затова дойдох.

– И сами можем да си направим – пропълзя усмивката на Джардир, студена цепка по брадатото му лице. Зъбите му проблясваха на лунната светлина: – Ти не можеш да бъдеш нашият Избавител. Ти си просто един чин.

– Не искам да се бия с теб – каза Арлен.

– Тогава недей, приятелю – каза Джардир нежно. – Дай ми оръжието, вземи си коня и си иди със зората, без да се връщаш повече.

Арлен се поколеба. Не се съмняваше, че защитниците на Красия ще могат да направят дубликати на копието не по-зле от него. За нула време красианците биха могли да обърнат хода на своята Свещена война. Хиляди животи спасени, хиляди демони избити. Имаше ли значение кой ще си припише заслугите?

Заложени на карта обаче не бяха само заслугите. Копието не беше дар за Красия, а за всички хора. Красианците щяха ли да споделят знанието си с останалите? Ако можеше да се съди по случващото се в момента, Арлен реши, че не.

– Не – каза той. – Мисля, че ще трябва да го задържа за малко по-дълго. Нека направя едно за теб и ще си тръгна. Повече няма да ме видиш и ще получиш това, което си искал.

Джардир щракна с пръсти и мъжете стесниха кръга около Арлен.

– Моля ви – каза Арлен. – Не бих искал да нараня нито един от вас.

Елитните воини на Джардир се изсмяха на думите му. Всичките бяха посветили живота си на копието.

Но така бе направил и Арлен.

– Ядроните са врагът! – извика той, когато го нападнаха. – Не аз!

Но дори докато протестираше, той се извъртя, като отклони две задаващи се копия с едно движение на оръжието си и ритна здраво в ребрата един от мъжете, с което го повали върху друг. Гмурна в тълпата, излезе по средата им и развъртя копието си като тояга в отказ да използва върха му.

С дръжката фрасна през лицето един от воините и усети как челюстта му се счупи, после бързо се приведе и замахвайки с оръжието си като с метална бухалка удари коляното на друг. Острие проряза въздуха точно над него, когато войнът падна на земята с викове.

Но вместо да усеща копието си леко, както беше при борбата с ядроните, сега то му тежеше в ръцете, а безкрайната енергия, която го бе тласкала напред в Лабиринта, се изпари. Срещу хора, то беше просто копие. Арлен го застопори на земята и скочи във въздуха за да ритне един от мъжете във врата. Краят на копието удари друг мъж в стомаха и той се преви на две. Острието проряза бедрото на трети и той изпусна оръжието си, за да стисне раната. Арлен се измъкна от развилнялата се около него тълпа и се изправи пред ръба на ямата, така че никой да не може да го заобиколи.

– Аз отново те подцених, въпреки че обещах да не го правя – каза Джардир. Махна с ръка и надойдоха още хора, за да се включат в пресата.

Арлен се би с всички сили, но изходът от ситуацията беше вън от съмнение. Един прът го удари през лицето и го повали на земята, а воините се нахвърлиха яростно върху него и го засипаха с юмруци, докато не пусна копието, за да покрие с ръце главата си.

В същия момент боят приключи. Вдигнаха Арлен на крака, а двама мускулести мъже му приклещиха ръцете зад гърба, докато той гледаше как Джардир се навежда и взема копието му. Първият воин стисна здраво плячката си и погледна Арлен в очите.

– Искрено съжалявам, приятелю – каза той. – Ще ми се да имаше и друг начин.

Арлен се изплю в лицето му.

– Еверам вижда предателството ти! – извика той.

Джардир само се усмихна и избърса плюнката.

– Не споменавай Еверам, чин. Аз съм Шарум Ка, не ти. Без мен Красия ще загине. А за теб кой ще тъжи? Не би могъл да напълниш и едно шишенце сълзи.

Погледна мъжете, които държаха Арлен.

– Хвърлете го в ямата.

***

Арлен още не беше преодолял шока от удара, когато собственото копие на Джардир падна и затрепери, забито в калта пред него. Вдигна поглед по отвесната шестметрова стена на ямата и видя Първия воин да го гледа отгоре.

– Живя с достойнство, Пар’чин – каза Джардир – и затова ти позволявам да го запазиш и в смъртта си. Умри в бой и ще се събудиш в рая.

Арлен изръмжа и погледна пясъчния демон от другата страна на ямата, който се вдигна на крака и се приготви за нападение. От муцуната му излезе ниско ръмжене, при което се оголиха редове зъби като бръсначи.

Арлен се изправи, без да обръща внимание на болката от натъртените си мускули. Бавно посегна към копието, без да откъсва очи от демона. Позата му, която не беше нито заплашителна, нито страхлива, обърка съществото и то закрачи разколебано напред-назад.

Човек можеше да убие пясъчен демон с незащитено копие. Техните малки очи без клепачи, предпазвани от кокалестите ръбове на челото им, се ококорваха при скок. При достатъчна сила, точен удар в това единствено уязвимо за тях място можеше да достигне до мозъка им и да ги убие на място. Но раните на демоните заздравяваха с магическа скорост и ако ударът се разминеше с целта си на милиметри или не беше достатъчно дълбок, това само щеше да ги разяри още повече. Без щит, на бледата светлина на луната и газовите фенери над Лабиринта, задачата беше почти невъзможна.

Докато демонът се опитваше да разгадае поведението му, Арлен бавно задвижи върха на копието по калта, чертаейки защити точно пред себе си – мястото, откъдето демонът най-вероятно щеше да нападне. Съществото щеше бързо да се ориентира и да ги заобиколи, но така поне Арлен печелеше малко време. Резка по резка, той издълба символите в калта.

Пясъчният демон се върна обратно до стената на ямата, където сенките, хвърлени от газовите фенери над тях, бяха най-гъсти. Жълтокафявите му люспи се сляха с глината и го направиха почти невидим. Открояваха се само зейналите му, черни очи, които отразяваха оскъдната светлина.

Арлен видя атаката, още преди тя да започне. Възлестите мускули на демона се издуха и трепнаха, а задните му крака затъпкаха намясто. Арлен се отмести внимателно зад завършените защити и прекъсна зрителния контакт със звяра, сякаш в знак на смирение.

С ръмежене, което изригна в рев, ядронът – над петдесет килограма нокти, зъби и бронирани мускули – се хвърли към него. Арлен го изчака да се удари в защитите и в мига, в който те лумнаха, прониза незащитените очи, а инерцията на демона даде допълнителна сила на удара.

Красианците, които гледаха отгоре, заликуваха.

Арлен усети как върхът на копието се забоде, но не достатъчно дълбоко, преди ударът и припламналата магия да метнат в другия край на ямата квичащото от болка създание. Погледна копието си и видя, че острието му се е отчупило. Видя го да проблясва на лунната светлина от окото на демона, който вече се отърсваше от болката и отново се изправяше на крака. Задраска по лицето си и измъкна острието. Кървенето му вече беше спряло.

Ядронът заръмжа ниско и запълзя напред по корем по пода на ямата. Арлен го остави да дебне, а междувременно бързаше да завърши полукръга си. Демонът скочи отново, импровизираните защити повторно лумнаха и го спряха на място. Арлен пак се опита да го промуши, този път със счупения връх на копието в гърлото, където кожата ставаше по-уязвима. Ядронът обаче беше прекалено бърз, стисна копието със зъби и го отскубна от ръцете му, когато защитите отново го метнаха назад.

– Нощите да ме вземат – изруга Арлен. Кръгът му далеч не бе завършен, копието му си отиде, а с него и надеждата да го доизпише.

Докато се свестяваше от удара, пясъчният демон беше напълно неподготвен за атаката на Арлен, който се хвърли иззад защитите си и го повали. Отгоре публиката изрева.

Ядронът задраска и захапа, но Арлен беше по-бърз, ловко се намести зад него и сключи ръце под мишниците на демона, а пръстите си приклещи зад главата му. Изправи се с цяло тяло и вдигна демона от земята.

Арлен беше по-едър и по тежък от пясъчния демон, но не можеше да се мери с жилавата сила на мятащия се ядрон. Мускулите му се изопваха като дебелите въжета, които използваха в каменоломните на Мливари, а ноктите на задните му крака заплашваха да нарежат краката му на панделки. Той завъртя създанието и го тресна в стената на ямата. Преди демонът да се вдигне от удара, Арлен пристъпи напред и отново го стисна. Захватът му отмаляваше срещу яростните атаки на демона, затова този път се завъртя с цяло тяло още веднъж и го метна в защитите. Магията освети трапа и разтърси демона. Арлен грабна копието си и се стрелна обратно зад защитите, преди ядронът да се съвземе.

Разяреният демон започна да се хвърля към защитите, но Арлен бързо завърши импровизирания си полукръг, а стената на ямата му служеше за гръб. В мрежата имаше дупки, но се надяваше, че са прекалено малки, за да ги открие демонът и да се промуши през тях.

Но надеждата му угасна, когато ядронът се хвърли на стената на ямата и заби нокти в пръстта. Изкатери се на стената и запълзя към Арлен с оголени, мокри от слюнка зъби.

Набързо скалъпените защити на Арлен бяха слаби и с кратък радиус на действие, който на височина не надвишаваше рязко отскока на демона. Нямаше да му отнеме много време да се досети, че може да ги преодолее с катерене.

Арлен се стегна, сложи крак на защитата, най-близка до стената, и прекъсна магията ù. Държеше ходилото си на сантиметър от земята, така че да не изтрие рисунката. Изчака демонът да скочи, отстъпи назад и откри защитата.

Демонът вече летеше напред, когато мрежата се задейства отново и отблъсна ядронската плът от линията си. Половината от създанието падна в кръга при Арлен. Другата половина се търколи глухо отвън.

Дори откъснат от задните си крака, ядронът продължи да драска и хапе срещу Арлен, който отстъпи бързо назад, натискайки гърба му с копието си. Прекоси защитите и остави туловището на демона в капана на полукръга. То продължи да потрепва, докато черната му сукървица се стичаше в калта.

Арлен погледна нагоре и видя красианците да го зяпат със зейнали усти. Намръщи се и строши копието в коляното си. Вдъхновен от демона, той заби счупения край на оръжието в меката глина на стената. Набра се с изопнат бицепс на него и когато се издигна достатъчно, замахна с другата си ръка и заби върха на копието още по-нависоко.

Ръка след ръка, той изкатери шестметровата яма. Не мислеше за това, което лежеше зад него, или за това, което го очакваше горе. Съсредоточи цялото си внимание в настоящата задача, без да обръща внимание на парещото напрежение в мускулите си или на раздиращата се кожа.

Когато се прехвърли над ръба на ямата, красианците се отдръпнаха, а очите им го гледаха облещено. Много от тях призоваваха Еверам или докосваха челата и сърцата си, докато други рисуваха защити във въздуха, сякаш самият той беше демон.

С крайници като желе, Арлен с мъка се изправи на крака. Обърна се към Първия воин със замъглен поглед.

– Ако ме искаш мъртъв – изръмжа той – ще трябва сам да ме убиеш. В Лабиринта няма повече ядрони, които да свършат работата ти вместо теб.

Джардир пристъпи напред, но се поколеба заради недоволното мърморене на някои от своите хора. Арлен се беше доказал като войн. Нямаше да бъде достойно да го убие сега.

Арлен разчиташе на това, но преди мъжете да успеят да го обмислят, Джардир се стрелна напред и го удари в слепоочието с края на защитеното си копие.

Арлен се просна на земята, главата му избръмча и светът се люшна около него, но той се изплю, сложи ръце под себе си и се избута със всички сили от земята, за да застане отново на крака. Погледна нагоре, само колкото да види как Джардир прави ново движение. Усети удара на металното копие по лицето си и нищо повече.

Двадесет и втора глава Да играеш в селцата

329 СЗ

Роджър танцуваше, докато вървяха, а четири топчета в ярки цветове кръжаха около главата му. Жонглирането на място му беше невъзможно, но Роджър Полухват имаше да поддържа репутация и затова се научи да заобикаля несъвършенството си – движеше се с плавна ловкост, за да може осакатената му ръка винаги да е в позиция да хване и хвърли обратно.

Дори за своите четиринадесет години беше дребен, едва минаваше метър и петдесет, с морковено червена коса, зелени очи и кръгло лице, бледо и луничаво. Той приклякаше и се изправяше, и се завърташе в пълен кръг, докато краката му се придвижваха в такт с топчетата. Меките му ботуши с раздвоен връх бяха прашасали от пътя, а облакът, който дигаше с подскоците си, се стелеше наоколо и придаваше на всяка глътка въздух вкус на суха пръст.

– Има ли смисъл въобще, ако не можеш да стоиш на място? – попита Арик раздразнено. – Приличаш на аматьор, а на публиката няма да ù хареса да диша прах, повече отколкото на мен.

– Няма да изнасям представления на пътя – отвърна Роджър.

– В селцата може и да ти се наложи – възрази Арик. – Там няма дъсчени пътеки.

Роджър изпусна такт и Арик млъкна, докато момчето се пребори да си възвърне ритъма. Накрая отново овладя топките, но Арик цъкна неодобрително с език.

– Без дъсчена настилка как се предпазват от демоните, които им изскачат между градските стени? – попита Роджър.

– И стени нямат – отвърна Арик. – Дори само поддържането на мрежа около едно малко селце би изисквало дузина защитници. Ако в селото разполагат с двама и един чирак, направо се броят за късметлии.

Роджър преглътна вкуса на жлъчка в устата си и се почувства отпаднал. Писъци отпреди повече от десетилетие заехтяха в главата му, той се препъна, падна по гръб и топките се изсипаха върху него. С ярост удари осакатената си ръка в пръстта.

– Най-добре остави жонглирането на мен, а ти се концентрирай върху други умения – каза Арик. – Ако отделяше за упражненията си по пеене поне половината от времето, което хабиш за жонглирането, можеше и да успееш да изкараш три тона преди гласът ти да се изметне.

– Ти винаги си казвал, че „жонгльор, който не може да жонглира, не е никакъв жонгльор” – отвърна Роджър.

– Няма значение какво съм казал! – сопна му се Арик. – Мислиш ли, че Джейсън проклетия Златен Тон жонглира? Ти имаш талант. Само да успеем да ти направим име и ще се сдобиеш с чираци, които да жонглират вместо теб.

– Защо ще искам някой да изпълнява номерата ми вместо мен? – попита Роджър, събра топките и ги пъхна в торбичката на кръста си. В същото време погали за кураж насърчителната издутина на своя талисман, прибран на сигурно място в тайния му джоб.

– Защото пари не се правят с дребни номерца, момче – каза Арик и отпи от мяха за вино, който не излизаше от ръцете му. – Жонгльорите печелят клатове. Направи си име и ще печелиш меко мливарийско злато, като мен навремето. – Той отпи отново, този път с по-дълбока глътка: – Но за да си направиш име, трябва да играеш по селата.

– Златния Тон никога не е играл по селата – каза Роджър.

– Именно! – извика Арик и направи широк жест с ръце. – Чичо му може и да използва връзките си в Анжие, но той няма никакво влияние по селата. Когато ти направим име, ще го закопаем!

– Той не може да се мери със Сладкогласния и Полухват – бързо каза Роджър, като сложи името на майстора си на първо място, макар че напоследък не ги бяха чували по улиците в Анжие в този ред.

– Да! – извика Арик, удари пети и изтанцува набързо една жига.

Роджър успя навреме да отклони раздразнението на Арик. През последните години майсторът му все по-често изпадаше в пристъпи на ярост и пиеше все повече и повече, докато луната на Роджър растеше, а неговата старееше. Гласът му вече не беше толкова благозвучен и той си го знаеше.

– Колко път има до Щурчов скок? – попита Роджър.

– Трябва да сме там до утре на обяд – отвърна Арик.

– Мислех, че селцата могат да бъдат само на ден разстояние – каза Роджър.

Арик изсумтя.

– Указът на херцога гласи, че селцата не бива да са раздалечени на по-голямо разстояние от това, което един мъж на здрав кон може да измине за ден – каза той. – Доста по-далече ще ти дойде, ако тръгнеш пеша.

Роджър се натъжи. Арик наистина смяташе да прекарат нощта на пътя, без каквато и да било преграда между тях и ядроните, освен стария преносим кръг на Джерал, който не беше виждал бял свят от повече от десет години.

Но Анжие вече не беше напълно безопасен за тях. Ставаха все по-популярни, а майстор Джейсън отделяше специално внимание на това да им пречи. Миналата година неговите чираци бяха счупили ръката на Арик, а и неведнъж окраждаха печалбата им след голямо представление. Това, заедно с пристрастеността на Арик към пиенето и вертепите, често ги оставяше с Роджър без пукнат клат. Може би по селата наистина щеше да им се усмихне късметът.

Да се прочуеш из селата беше бойно кръщение за жонгльорите и докато още бяха на сигурно място в Анжие, на Роджър му изглеждаше като велико приключение. Сега той само погледна към небето и преглътна тежко.

***

Роджър седеше на камък и пришиваше ярка кръпка върху наметалото си. Както при всичките му други дрехи, първоначалният плат отдавна се бе изтъркал и кръпка по кръпка от него вече нямаше и следа.

– Сло’й кръга кат’ свършиш, момче – каза Арик, клатушкайки се леко.

Виненият му мях беше почти празен. Роджър погледна залязващото слънце, потрепери и се втурна да изпълнява.

Кръгът беше малък, само три метра в диаметър. Стигаше точно колкото за двама легнали мъже и огън между тях. Роджър заби един прът в средата на лагера и използва дългата метър и петдесет връв, закачена за него, за да опише правилна окръжност в пръстта. Постави преносимия кръг върху линията и с права пръчка провери дали защитените плочици са подредени правилно. Не беше защитник обаче, и не можеше да прецени, доколко е успял със задачата.

Когато приключи, Арик се заклатушка към него за да провери какво е направил.

– Изгле’а до’ре – изломоти майсторът му, без да му отделя повече от секунда внимание. Роджър усети смразяваща тръпка по гръбнака си и прегледа всичко отново, за да се увери, че е наред, а после и още веднъж, за да бъде съвсем сигурен. И все пак беше притеснен, докато стъкваше огъня и приготвяше вечерята – слънцето се спускаше все по-ниско.

Роджър никога не бе виждал демон. Поне не някакъв, който да си спомня. Дългите нокти на ръката, която разби вратата на родителите му, бяха запечатани завинаги в съзнанието му, но останалото, дори ядронът, който го беше осакатил, беше само една мъглявина от пушек, зъби и рога.

Кръвта му се смрази, когато горите проточиха дългите си сенки над пътя. Не след дълго една призрачна фигура се издигна от земята недалеч от огъня им. Дървесният демон беше не по-голям от среден на ръст мъж, имаше сбръчкана като кора кожа, опъната здраво върху жилави мускули. Съществото видя огъня им и изрева, като отметна назад рогатата си глава и разкри редици от остри зъби. Изпъна дългите си нокти и ги разкърши, за да ги подготви за лова. Други форми притичваха по ръба на светлината от огъня и бавно започваха да ги наобикалят.

Очите на Роджър се стрелнаха към Арик, който отпиваше дълбоко от мяха. По-рано имаше надеждата, че майсторът, който и преди бе спал в преносими кръгове, ще бъде спокоен, но страхът в очите на Арик казваше друго. С трепереща ръка Роджър се пресегна към тайния си джоб, извади талисмана си и го стисна силно.

Дървесният демон снижи рогата си и атакува, и в този момент в съзнанието на Роджър изплува отдавна подтискан спомен. Изведнъж беше на три години и гледаше над рамото на майка си приближаващата смърт.

Всичко му се върна на мига. Как баща му взе ръжена и застана редом с Джерал, за да спечели време, в което майка му и Арик да избягат с него. Как Арик ги блъсна настрани, докато тичаше към убежището. Захапването, което му коства пръстите. Саможертвата на майка му.

Обичам те!

Роджър стисна талисмана си и усети духа на майка си наоколо, сякаш тя присъстваше физически. Той вярваше, че ще го опази невредим, повече отколкото на преносимия кръг, върху който ядронът налетя.

Демонът удари здраво защитите. И Роджър, и Арик подскочиха, когато магията припламна. Мрежата на Джерал за момент се изписа със сребрист огън във въздуха; ядронът бе отхвърлен назад и зашеметен.

Облекчението им не трая дълго. Звукът и светлината привлякоха вниманието на други дървесни изчадия и те също се хвърлиха към тях, изпробвайки мрежата от всички страни.

Лакираните защити на Джерал обаче не поддадоха. Един по един или на групички, дървесните демони бяха мятани на земята, след което не им оставаше друго освен да обикалят гневно и да търсят безуспешно пролуки.

Но дори докато ядроните се хвърляха срещу него, мисълта на Роджър беше другаде. Отново и отново той виждаше как родителите му умират, как баща му изгаря, а майка му дави огнен демон, преди да го бутне в убежището. И отново, и отново, той виждаше как Арик ги блъска настрана.

Арик беше убил майка му. Беше толкова очевидно, колкото и ако го бе извършил със собствените си ръце. Роджър допря талисмана до устните си и целуна червената ù коса.

– Какво е това, дето го държиш? – попита Арик нежно, когато стана ясно, че демоните няма да успеят да преминат.

Във всеки друг момент, Роджър щеше да получи пристъп на паника заради това, че са разкрили талисмана му, но сега беше другаде, изживяваше повторно кошмара си и отчаяно се опитваше да схване значението му. Арик му беше като баща вече повече от десет години насам. Нима тези спомени наистина бяха верни?

Разтвори дланта си и даде на Арик да види миниатюрната дървена кукла с ярко-червената ù коса.

– Майка ми – каза той.

Арик погледна тъжно към куклата и нещо в изражението му подсказа на Роджър всичко, което трябваше да знае. Паметта не го лъжеше. Яростни думи дойдоха на устата му и той се напрегна, готов да нападне майстора си и да го хвърли от кръга на ядроните.

Арик свали поглед, прочисти гърлото си и запя. Гласът му, одрезгавял от годините пиене, възвърна нещо от предишната си сладост, когато жонгльорът поде тиха приспивна песен, и тя погъделичка паметта на Роджър точно както срещата му с дървесния демон. Изведнъж си спомни как Арик го държеше в ръце в същия кръг, в който сега стояха, и му пееше същата приспивна песен, докато Речен мост гореше.

Песента, също като талисмана, обгърна Роджър и му припомни под каква сигурна закрила се бе почувствал онази нощ. Арик беше постъпил като страхливец, факт, но беше почел молбата на Кали да се грижи за сина ù, макар това да му бе коствало длъжността при краля и провалило кариерата му.

Той прибра талисмана си в тайния джоб и се загледа в нощта, докато картини, стари повече от десетилетие, прелитаха през съзнанието му и той отчаяно се опитваше да ги осмисли.

Накрая пеенето на Арик заглъхна, а Роджър се измъкна от размишленията си и извади готварските съдове. Изпържиха си наденица с домати в малка тенджера с крачета и ги изядоха с твърд, хрупкав хляб. След вечеря започнаха да се упражняват. Роджър извади цигулката си, а Арик накваси устни с последните капки от мяха. Те застанаха един срещу друг, напрегнали всички усилия да не забелязват демоните, които шестваха около кръга.

Роджър засвири и всичките му съмнения и страхове изчезнаха, когато вибрацията на струните стана целият му свят. Той поведе с милувка мелодия и кимна, когато беше готов. Арик се включи с леко тананикане със затворена уста, изчакваше ново кимване, за да започне да пее. Продължиха играта, като попаднаха в удобната хармония, която бяха изгладили с години упражнения и изпълнения.

Доста по-късно Арик изведнъж млъкна и се огледа.

– Какво има? – попита Роджър.

– Струва ми се, че откакто започнахме, ни един демон не е нападал защитите ни – отвърна Арик.

Роджър спря да свири и се огледа в нощта. Така беше, осъзна той, учуден, че не го е забелязал по-рано. Дървесните демони се бяха свили около кръга и стояха неподвижно, но щом Роджър срещна погледа на един от тях, той се хвърли към него.

Роджър изкрещя и падна назад, когато ядронът удари защитите и бе отблъснат. Навсякъде около тях магията запламтя, след като останалите създания се отърсиха от опиянението си и атакуваха.

– Било е от музиката! – каза Арик. – Музиката ги е държала настрана!

Като видя обърканото изражение по лицето на момчето, Арик прочисти гърлото си и започна да пее.

Гласът му бе силен и се понесе далече по пътя, като заглуши ревовете на демоните с красивия си звук, но не помогна по никакъв начин, за да ги задържи на разстояние. Даже напротив, демоните запищяха още по-силно и задраскаха по бариерата, сякаш отчаяно искаха да го накарат да млъкне.

Гъстите вежди на Арик се сбръчкаха и той смени мелодията, като изпя песента, която бяха упражнявали с Роджър, но ядроните продължаваха да удрят по защитите. Роджър усети остър пристъп на страх. Ами ако демоните намерят слабо място във защитите, както бяха направили...

– Цигулката, момче! – извика Арик. Роджър погледна глуповато надолу към цигулката и лъка, които стискаше в ръце. – Свири, глупако! – нареди Арик.

Но осакатената ръка на Роджър трепереше и лъкът докосна струните с пронизително скърцане, като на нокти по дъска. Ядроните запищяха и отстъпиха крачка назад. Окуражен, Роджър изсвири още няколко дразнещи и неприятни тона, с което накара демоните отново да се отдръпнат. Те завиха и сложиха ноктести ръце върху главите си, сякаш от болка.

Но не избягаха. Демоните заотстъпваха бавно от кръга, докато не се отдалечиха на поносимо разстояние. Там те зачакаха, а черните им очи отразяваха светлината на огъня.

Гледката смрази сърцето на Роджър. Те знаеха, че той не може да свири вечно.

***

Арик не беше преувеличил, когато каза, че в селцата ще ги посрещнат като герои. Хората от Щурчов скок си нямаха свои жонгльори и много от тях си спомняха Арик още от времето, когато беше глашатай на херцога преди десетина години.

Имаше малка странноприемница, която приютяваше говедари и яйцепроизводители, на път за или от Крайгорско и Овчарска долина. Там двамата бяха посрещнати сърдечно и получиха безплатна стая с пансион. Цялото градче се събра, за да гледа представлението им, и пивото, което се изпи, бе повече от достатъчно, за да покрие разходите на ханджията по настаняването им. Всъщност, всичко течеше превъзходно, докато не дойде време да пуснат шапката.

***

– Кочан царевица! – извика Арик и го разтресе пред лицето му. – К’во ше правим с’а с т’ва?

– Винаги можем да го изядем – предложи Роджър.

Майсторът му го изгледа злобно и продължи да крачи.

Роджър хареса Щурчов скок. Хората там бяха скромни и добросърдечни, и знаеха как да се наслаждават на живота. В Анжие тълпата се блъскаше напред, за да чуе цигулката му, кимаше и пляскаше, но досега не беше виждал хора, които така бързо да скочат да танцуват, както щурчевци. Преди цигулката му да е излязла и наполовина от калъфа си, те вече се заотдалечаваха, за да си отворят място. Не след дълго се въртяха и подскачаха с буен смях на уста, и понесени от ритъма следваха музиката му накъдето ги отведеше. Без стеснение плакаха на тъжните балади на Арик, а на неприличните вицове и пантомимата се кикотиха до посиняване. Те напълно отговаряха на разбиранията на Роджър за идеална публика.

Когато представлението приключи, скандирането на „Сладкогласни и Полухват!” беше оглушително. Получиха безброй покани за настаняване, а виното и храната прииждаха в изобилие. Роджър беше пометен зад една купа сено от две чернооки местни момичета, които го нацелуваха, докато не му се зави свят.

Арик не беше толкова доволен.

– Как можах да забравя какво беше някога? – оплака се той.

Той, разбира се, имаше предвид шапката за пари. В селцата нямаше такива, а ако имаше, те бяха твърде малко. Каквото имаше, отиваше за неща от първа необходимост – семена, инструменти и защитни стълбове. Два дървени клата се бяха утаили на дъното на шапката, но това не беше достатъчно за да покрие дори виното, което Арик изпи по пътя от Анжие. Най-често щурчевци плащаха в жито, а отвреме-навреме хвърляха и по някоя кесийка сол или подправки.

– Размяна! – Арик изсъска думата като ругатня. – Никой винар в Ангиърш ня’я да ти ‘жеме чувал ешемик вмешто пари!

Щурчевци бяха платили с много повече от жито. Подариха им осолено месо и пресен хляб, рог със сметана и кошница плодове. Топли одеяла. Нови кръпки за обувките им. Каквито продукти или услуги можеха да прежалят, те признателно им ги предлагаха. Роджър не се беше наяждал така хубаво, откакто напуснаха двореца на херцога, и да го убият, нямаше да разбере нещастието на господарят си. За какво им бяха парите, ако не за да си купят същите тези неща, които щурчевци им предлагаха в изобилие?

– Поне и’аха винчше – промърмори Арик.

Роджър нервно погледна мяха, от който майсторът му отпи, защото знаеше, че това само ще усили гнева му, но не каза нищо. Нямаше толкова вино на света, което да разгневи Арик така, както препоръката да понамали виното.

– На мен пък ми хареса там – осмели се да каже Роджър. – Ще ми се да бяхме останали по-дълго.

– Гледай ти – сопна се Арик. – Ти си проссо едно тъпо момше. – Той изръмжа сякаш от болка. – В Крайгоршко няма да е по-хубаво – ожалва се той, като погледна надолу по пътя, – а Овчеебната Долинка ше е най-жле от шичките! За к’во ли го жапажих тоя тъп кръг!

Той ритна ценните плочици на преносимия кръг и размести защитите, но изглежда не забеляза това или не го интересуваше, докато залиташе пиянски около огъня.

На Роджър му спря дъхът. Броени секунди ги деляха от залеза, но не каза нищо, а се хвърли към мястото и като обезумял започна да поправя щетите, като поглеждаше отвреме-навреме хоризонта.

Броени мигове след като приключи, демоните започнаха да се надигат, а той продължаваше да заглажда въжето. Падна назад, когато първият ядрон скочи срещу него, защитите лумнаха, а той изпищя.

– Проклет да ши! – извика Арик срещу демон, който се хвърли към него. Пияният жонгльор издаде брадичка напред и предизвикателно се изхили, когато ядронът се блъсна в защитната мрежа.

– Майсторе, моля те – каза Роджър, хвана ръката на Арик и го задърпа към центъра на обръча.

– А, жначи Полушват е штанал най-големия умник, а? – изсмя се той подигравателно и отскубна ръката си, като усилието едва не го повали. – Горкишкия пиян Шладкоглашни не жнае как се па’и от ядроншки нокти?

– Нищо подобно – възрази Роджър.

– А к’во тога’а? – запита Арик. – Мишлиш ши, че публиката кат’ вика твойто име, можеш да минеш и беж мен, а?

– Не – отвърна Роджър.

– Демоншки си прав – измъмри Арик, отново си дръпна от мяха и продължи да се клатушка наоколо.

Гърлото на Роджър се сви и той се пресегна към тайния си джоб за талисмана си. Потърка гладкото дърво и копринената коса с палеца си, в опит да привика цялата ù сила.

– Тооошно така, викни мама! – извика Арик, обърна се и посочи малката кукла. – Забра’и кой те е отгледал, кой те е наушил на шичко дет’ го жнаеш! Пожертвах ши живота за тебе!

Роджър стисна талисмана си по-здраво и усети присъствието на майка си, чу последните ù думи. Спомни си как Арик я блъсна на земята и в гърлото му се оформи гневна буца.

– Не – каза той. – Ти беше единственият, който не го направи.

Арик се намуси и тръгна към момчето. Роджър се отдръпна, но кръгът беше тесен и нямаше накъде да бяга. От другата страна крачеха гладни демони.

– Дай ми т’ва – ядосано извика Арик и хвана ръцете на Роджър.

– Мое си е! – изрева Роджър.

Боричкаха се за кратко, но Арик беше по-едър, по-силен и имаше две цели ръце. Най-накрая взе талисмана и го метна в огъня.

– Не! – извика Роджър и се хвърли към пламъците, но вече беше прекалено късно.

Червената коса пламна мигновено и още преди да открие клонче, с което да улови талисмана, дървото се подпали. Роджър коленичи в пръстта и остана втрещен да гледа как талисмана му гори. Ръцете му се разтрепериха.

Арик не му обърна внимание, заклатушка се към един дървесен демон, който беше приклекнал до ръба на кръга и дращеше по защитите.

– Ти ши виновен, че штигнах до тук! – извика той. – Ти ши виновен, че ме нагъбиха ш едно неблагодарно момчшенче и ши жагубих длъжношта при херчога! Ти!

Ядронът изпищя пред него и разкри редове зъби, остри като бръсначи. Арик изрева в отговор и го прасна по главата с мяха си. Кожата се пръсна и поля двамата с кърваво-червено вино и парченца щавена кожа.

– Виното ми! – проплака Арик, като осъзна изведнъж какво бе сторил. Тръгна да преминава защитите, сякаш за да поправи по някакъв начин щетите.

– Майсторе, не! – извика Роджър.

Той се хвърли към него, хвана със здравата си ръка проскубаната, вързана на опашка коса на Арик и го подсече в свивките на коленете. Дръпнат назад, Арик се приземи тежко върху чирака си.

– Махай ши ръчете от мен! – изкрещя Арик, без да съзнава, че Роджър току-що му бе спасил живота. Хвана момчето за ризата, изправи се на крака и го блъсна извън кръга.

Ядрони и хора замръзнаха в този миг. Арик изведнъж осъзна какво се беше случило, когато дървесен демон нададе победоносен писък, затъпка в земята и се хвърли към момчето.

Роджър изкрещя и падна назад, без никаква надежда да се върне в кръга навреме. Вдигна ръце в безпомощен опит да отблъсне съществото, но преди ядронът да стигне до него, се чу вик и Арик го повали на земята.

– Връщай ше в кръга! – извика Арик.

Демонът изрева, удари го с всичка сила и го запрати във въздуха. Тялото му отскочи като удари земята, а един от размятаните му крайници закачи въжето на преносимия кръг и размести защитите.

От всички страни на сечището ядроните се втурнаха към пролуката. И двамата щяха да умрат, осъзна Роджър. Първият демон отново тръгна да го напада, но Арик го сграбчи и го обърна настрани.

– Цигулката ти! – извика той. – Можеш да ги отблъснеш!

Но в мига, в който думите излязоха от устата му, ноктите на един ядрон се врязоха дълбоко в гърдите му и той изплю плътен балон кръв.

– Майсторе! – извика Роджър. Погледна несигурно към цигулката.

– Спасявай се! – простена Арик и демонът разкъса врата му.

***

Докато зората пропъди демоните обратно в Ядрото, пръстите на здравата ръка на Роджър вече бяха нарязани и кървяха. С огромни усилия той успя да ги изпъне и остави настрана цигулката си.

Той свири през цялата дълга нощ, свит в мрака, и докато огънят догаряше, той изпращаше във въздуха фалшиви звуци, за да държи настрана ядроните, за които беше сигурен, че го чакат в тъмнината.

Нямаше никаква красота, никаква мелодия, в която да се отнесе, докато свири, само поскърцвания и дисонанс; нищо, което да отнеме мислите му от ужаса наоколо. Но сега, като погледна разпръснатите късчета плът и кърваво сукно – всичко, което беше останало от майстора му – го обзе нов страх и той падна на колене, и започна да повръща.

След известно време гаденето попрестана и той се загледа в схванатите си кръвясали ръце, които не спираха да треперят. Стори му се, че пламти отвътре, че му е горещо, но лицето му беше студено на сутрешния въздух, а кръвта се беше оттекла от него. Стомахът продължаваше да го присвива, но в него вече не беше останало нищо за изхвърляне. Обърса уста с шарения си ръкав и се насили да стане.

Опита се да събере достатъчно от Арик, за да го погребе, но от него не беше останало много. Туфа коса. Ботуш, разкъсан на две, за да се извади месото отвъртре. Кръв. Ядроните не пренебрегваха нито кокал, нито карантия, а този път се бяха хранили с настървение.

Пастирите проповядваха, че ядроните изяждат жертвите си телом и духом, но Арик твърдеше, че свещенослужителите са по-големи ментарджии и от жонгльорите, пък майсторът беше лъжец от класа. Роджър се замисли за талисмана си и за това как той го караше да усеща майка си наоколо. Как би могъл да я усеща, ако душата ù беше изядена?

Погледна студената пепел в огъня. Малката кукла си беше там, овъглена и спукана, но когато я взе в ръце, тя се разпадна. Недалеч, проснати на земята, лежаха останките от конската опашка на Арик. Роджър взе косата, която беше повече прошарена, отколкото златна, и я прибра в джоба си.

Щеше да си направи нов талисман.

Крайгорско изникна пред очите му доста преди залез слънце, което беше голямо облекчение за Роджър. Не мислеше, че ще има силата да прекара още една нощ на открито.

Беше му минало през ума да се върне обратно в Щурчов скок и да помоли някой вестоносец да го вземе със себе си в Анжие, но щеше да се наложи да обяснява какво се бе случило, а Роджър не се чувстваше готов за това. А и какво го очакваше в Анжие? Без разрешително нямаше право да изнася представления, а Арик беше настроил против себе си всички, при които Роджър би могъл да довърши чиракуването си. По-добре щеше да е да се придържа към периферията на света, където никой нямаше да го разпознае, и гилдията нямаше власт.

Както Щурчов скок, така в Крайгорско беше пълно с добри, земни хора, които приветстваха жонгльорите с отворени обятия, прекалено радостни, за да разпитват за съдбата, довела артиста в селото им.

Роджър приемаше гостоприемството им с благодарност. Чувстваше се като измамник, понеже твърдеше, че е жонгльор, а всъщност бе само един чирак без разрешително. Съмняваше се обаче, че крайгорци щеше много да ги е грижа, ако научеха истината. Щяха ли да откажат да танцуват на цигулката му или да се смеят на пантомимата му?

Но Роджър не смееше да докосне шарените топки в торбата с вълшебствата, а от пеене се измъкваше с молби. Вместо това се премяташе, ходеше на ръце и използваше всичко в репертоара си, за да прикрие несъвършенствата си.

Крайгорци не настояваха много и засега това му стигаше.

Двадесет и трета глава Прераждане

328 СЗ

Яркото слънце накара Арлен да дойде в съзнание. По лицето му остана пясък, когато надигна глава и изплю песъчинки. С усилие се изправи на колене, огледа се, но наоколо се виждаше единствено и само пясък.

Бяха го изнесли отвън на дюните и го бяха оставили да умре.

– Страхливци! – извика той. – Това, че сте оставили пустинята да свърши вашата работа, не ви опрощава греха!

Олюля се на коленете си, докато търсеше сили да се изправи, а в същото време тялото му го умоляваше с писъци да легне назад и да умре. Виеше му се свят.

Беше дошъл за да помогне на красианците. Как можаха да го предадат така?

Не се самозалъгвай, каза глас в ума му. И ти не си света вода ненапита, ако става въпрос за предателства. Избяга от баща си, когато имаше най-голяма нужда от теб. Изостави Коб преди да завършиш чиракуването си. Остави Рейджън и Елиса без дори прегръдка за сбогом. А Мери...

– А за теб кой ще тъжи? – беше го попитал Джардир. – Не би могъл да напълниш и едно шишенце сълзи.

И беше прав.

Ако сега умреше тук, Арлен знаеше, че единствените, които вероятно щяха да забележат липсата му, бяха търговци, по-загрижени за печалбата си, отколкото за живота му. Може би това заслужаваше, задето изостави всички, които го бяха обичали някога. Може би наистина трябва просто да легне и да умре.

Коленете му се подгънаха. Пясъкът сякаш го придърпваше към себе си, зовеше го в прегръдките си. Точно щеше да се предаде, когато нещо хвана погледа му. На няколко метра от него в пясъците лежеше мях с вода. Дали съвестта на Джардир не беше надделяла или някой от хората му не се беше обърнал и съжалил предадения вестоносец?

Арлен пропълзя до мяха и го сграбчи като спасително въже. Можеше и да се окаже, че някой все пак би скърбял за него.

Но това нямаше никакво значение. Дори да се върнеше в Красия, никой нямаше да повярва на думите на един чин, пред тези на Шарум Ка. По нареждане на Джардир, дал’Шарумите щяха да убият Арлен без да се замислят.

Значи ще им оставиш копието, за което рискува живота си?, попита Арлен сам себе си. Ще им оставиш Утринен бегач, преносимите си кръгове и всичко друго, което притежаваш?

С тази мисъл Арлен започна да опипва кръста си и с облекчение разбра, че не е загубил всичко. Там, все още невредима, беше простичката кожена чанта, която носеше със себе си по време на боя в Лабиринта. В нея си държеше малък комплект от защити, кесията с билките... и тефтера.

Тефтерът променяше всичко. Арлен бе загубил всичките си тетрадки, но всички те заедно не струваха колкото тази. Откакто напусна Мливари, Арлен бе записвал всяка нова научена защита на страниците ù.

Включително и тези по копието.

Нека си запазят проклетото нещо, щом толкова го искат, помисли си Арлен. Аз ще си направя друго.

Напрегна сили и се изправи на крака. Взе топлия мях с вода и си позволи една кратка глътка, после го прехвърли през рамо и се изкачи на най-близката дюна.

Покри очи с ръката си и видя Красия, като мираж в далечината, което му даде ориентир как да стигне до Оазиса на Зората. Без кон, пътуването означаваше седмица спане без защити в пустинята. Пясъчните демони щяха да го докопат, преди жаждата да го убие.

***

Арлен дъвчеше прасекоренче, докато вървеше. Билката горчеше и караше стомаха му да се преобръща, но той бе покрит с драскотини от демон и това помагаше да не се инфектират. А и като няма храна, дори гаденето беше за предпочитане пред спазъма от глад.

Отпиваше пестеливо, макар гърлото му да беше сухо и подуто. Беше си вързал на главата ризата, за да се предпази от слънцето, но гърбът му оставаше незащитен. Кожата му беше на жълти и сини петна от побоя, и на всичкото отгоре червенееше от изгарянето. Всяка стъпка беше мъчение.

Арлен продължи да върви, докато слънцето не започна да залязва. Нямаше чувството, че въобще е напреднал, но дългата редица от стъпки, които вятърът издухваше зад него, сочеше за изнанадващо голямо изминато разстояние.

Нощта дойде, а с нея и ядроните, и суровият студ. И двете по отделно можеха да го убият, затова Арлен се скри от тях като се зарови в пясъка. Така щеше да запази телесната си топлина и да се скрие от демоните. Скъса лист от тефтера си и сви от хартията тънка тръбичка за дишане, но докато лежеше там през нощта, скован от ужас, че ядроните могат да го открият, усещаше, че се задушава. Когато слънцето изгря и стопли пясъка, той се изрови от пясъчния си гроб и продължи да се клатушка напред, без да има чувството, че въобще си е почивал.

И така потече времето, ден след ден, нощ след нощ. Той отслабваше с всеки изминал ден без храна, почивка или повече от глътчица вода. Кожата му се напука и започна да кърви, но той пренебрегна щетите и продължи да върви. Слънцето грееше безжалостно и все по-тежко, а плоският хоризонт си стоеше все така далече.

В някакъв момент бе изгубил ботушите си. Не беше сигурен как или кога. Краката му бяха изстъргани до месо от горещия пясък, кървяха и се изприщваха. Откъсна ръкавите от блузата си, за да ги превърже.

Падаше с повишена честота, понякога се изправяше веднага на крака, друг път губеше съзнание и се будеше минути или часове по-късно. Понякога падаше и се търкаляше надолу по някоя дюна чак до основата ù. В изтощението си той приемаше това за благословия, тъй като му спестяваше болезнени крачки.

Когато водата му свърши, той вече не помнеше колко дни са минали. Все още беше на пустинната пътека, но нямаше представа колко път му остава. Устните му бяха напукани и сухи, и дори раните и пришките му бяха спрели да текат, сякаш всичката течност в тялото му се бе изпарила.

Отново падна и се напрегна да намери причина отново да се изправи.

***

Арлен се сепна от сън, лицето му беше мокро. Беше нощ и това трябваше да го изпълни с ужас, но нямаше сили да се страхува.

Погледна надолу и разбра, че лицето му бе полегнало на ръба на вирчето в Оазиса на Зората, а ръката му беше във водата.

Зачуди се как е станало така, че е там. Последният му спомен... нямаше представа какъв му беше последният спомен. Пътуването през пустинята му се губеше в мъгла, но не това го интересуваше. Беше пристигнал. Само това имаше значение. Между защитените обелиски на оазиса беше в безопасност.

Арлен жадно запи от басейна. Миг по-късно повърна и се насили да пие по-бавно. Когато утоли жаждата си, отново затвори очи и заспа дълбоко за пръв път от седмица насам.

Когато се събуди, Арлен нападна запасите на Оазиса. Освен храна там имаше и други провизии: одеяла, билки, допълнителен комплект защити. Беше прекалено слаб, за да си събере храна и единственото, което правеше през следващите няколко дена, беше да яде от изсушените запаси, да пие от студената вода и да си промива раните. Дотогава вече беше в състояние да бере пресни плодове. След седмица намери силата да си налови риба. На втората вече можеше да се протяга, без да изпитва болки.

В оазиса запасите бяха достатъчно, за да го изведат от пустинята. Можеше и да е полумъртъв, когато изпълзеше от опърлените глинести равнини, но също така щеше да е и полужив.

Сред запасите на оазиса имаше и няколко копия, но в сравнение с великолепното метално оръжие, което беше загубил, заостреното дърво му изглеждаше печално. Без лак, който да затвърди символите, издълбаните защити щяха да се развалят при пръв досег с грубите ядронски люспи.

Тогава какво? Разполагаше със защити, които можеха да прогорят живеца на демоните, но за какво му бяха, ако нямаше оръжие, към което да ги прикачи?

Помисли си, дали да не изрисува нападателните защити върху камъни. Би могъл да ги хвърля или дори с ръка да ги притиска към ядроните...

Арлен се разсмя. Ако ще се приближава чак толкова много до демон, направо да ги изрисува по ръцете си.

Смехът му секна, докато мисълта покълваше. Дали ще проработи? Ако да, щеше да има оръжие, което никой нямаше да може да открадне, нито един ядрон нямаше да може го измъкне от ръцете му или да го изненада без него.

Арлен извади тефтера си и проучи защитите от върха на копието до края му. Тези откъм острието бяха от атакуващите. Тези откъм тъпата част бяха отбранителни. Забеляза, че защитите в края на дръжката, както и другите, върху острието, не правеха връзка нито с останалите, нито помежду си. Стояха отделени, един и същи символ се повтаряше по обиколката на копието и по тъпата част на края му. Вероятно разликата беше дали мястото служи за пронизване или удряне.

Докато слънцето се спускаше все по-ниско, Арлен прерисуваше ударната защита в пръстта отново и отново, докато не се почувства уверен. Взе четка и паничка с боя от защитния си комплект и нарисува внимателно знака по дланта на лявата си ръка. Подуха ù докато не изсъхна.

Изрисуването на дясната му ръка беше по-пипкава работа, но Арлен от опит знаеше, че може да изписва фигури еднакво добре и с лявата си ръка, макар това да изискваше повече време и концентрация.

Когато нощта се спусна, Арлен внимателно разкърши ръцете си за да се увери, че движението няма да пропука или отлющи боята. Доволен от резултата, той отиде до каменните обелиски, които защитаваха оазиса, и се загледа в демоните, които обикаляха около преградата, надушили близка, но недостижима плячка.

Първият ядрон, който го забеляза, не се отличаваше с нищо особено: пясъчен демон, около метър и петдесет на дължина, с дълги предни крайници и издути от мускули крака. Опашката му с шипове се замята напред-назад, щом погледът му срещна този на Арлен.

В следващия миг той се хвърли към защитната мрежа. По време на скока му, Арлен отстъпи настрана и протегна ръка, като по този начин закри частично две защити. Мрежата прекъсна и ядронът се претъркули край него, объркан от липсата на съпротивление. Арлен бързо отдръпна ръката си и възстанови мрежата. Каквото и да се случеше, демонът нямаше да оцелее. Или щеше да загине в бой с Арлен, или щеше да го убие и да умре с изгрева на слънцето в солидно защитения оазис.

Демонът си възвърна равновесието и се обърна, като изсъска с оголените си редове от зъби. Започна да обикаля, жилавите му мускули се напрегнаха и опашката му замаха рязко. След това с котешки писък скочи отново.

Арлен се изправи с лице срещу него и изпъна ръце, по-дълги от тези на демона, с дланите навън. Люспестата гръд на демона се блъсна в защитите. С ярко просвятване и агонизиращ вой, ядронът беше отблъснат назад. Удари се тежко в земята и Арлен успя да види тънки струйки пара, които се издигаха от мястото на допира. Усмихна се.

Демонът се изправи на крака и отново започна да обикаля, този път по-предпазливо. Не беше обичайно за плячката да отвръща на удара, но скоро той събра смелост и се хвърли в атака.

Арлен сграбчи китките на ядрона и падна назад, ритна го в стомаха и го преметна над себе си. Щом го докосна, защитите лумнаха и той усети как магията заработи. Не го опари, макар че кожата на ядрона цвърчеше; единственото, което Арлен почувства, бе някакъв гъдел от енергия, сякаш кръвта не стигаше до тях и бяха изтръпнали. Усещането се изстреля нагоре по ръцете му като хладна вълна.

Двамата се изправиха бързо и Арлен отвърна на ръмженето на демона със свое. Ядронът заблиза изгорените си китки в опит да ги облекчи, а Арлен виждаше неохотно страхопочитание в очите му. Страхопочитание и ужас. Този път той беше хищникът.

Неговата увереност едва не му коства живота. Демонът изпищя и се хвърли напред, а Арлен реагира прекалено бавно. Черни нокти одраха гърдите му, когато се опита да отскочи от пътя му.

Удари го в отчаянието си с юмрук, забравяйки, че защитите всъщност бяха на дланите му. Кокалчетата му се охлузиха върху люспите като шкурка, кожата му се разкъса, но ударът му нямаше почти никакъв ефект. С опакото на ръката си пясъчният демон го просна на земята.

Следващите мигове бяха изпълнени с отчаяние. Арлен се хвърли напред и се претърколи за да избегне съсичащите нокти, порещите зъби и плющящата, въоръжена с шипове опашка на демона. Тръгна да се изправя, но звярът се сви и скочи срещу него, като го повали обратно на земята. Арлен успя да свие коляно пред гърдите си и така да задържи демона настрана, но неговият горещ, зловонен дъх го блъсна в лицето, когато пастта му се затръшна на сантиметри от него.

Арлен оголи своите зъби, когато плесна ушите на демона. Ядронът изпищя от болка при възпламеняването на защитите, но Арлен не го пусна. От хватката започна да се процежда пушек, а светлината засия още по-силно. Демонът се мяташе като обезумял и се опитваше да го издере в отчаян опит да избяга.

Но Арлен го държеше в ръцете си и нямаше да го пусне. С всяка следваща секунда гъделът в дланите му се засилваше, сякаш набираше инерция. Притисна главата между ръцете си и се удиви как те се доближиха, сякаш черепът на съществото омекваше, втечняваше се.

Буйстването на демона отслабна и Арлен се превъртя настрани, като преобърна туша. Ноктите на демона обгърнаха безсилно ръцете му в опит да ги отмести, но нямаше смисъл.

С едно последно стягане на мускулите Арлен събра ръцете си и главата на демона се пръсна с кървава експлозия.

Двадесет и четвърта глава Игли и мастило

328 СЗ

Арлен не можа да спи същата нощ, но не заради пулсиращите си рани. През целия си живот бе мечтал за героите от историите на жонгльорите, за това как те обличаха ризниците си и излизаха на бой срещу демоните със защитените си оръжия. Когато намери копието, реши, че мечтата му вече е на една ръка разстояние, но щом се пресегна за нея, тя се изплъзна през пръстите му и той се натъкна на нещо ново.

Нищо, нито дори онази нощ в Лабиринта, когато се почувства неуязвим, не можеше да се сравни с усещането да се изправиш срещу ядрон на негов терен и да усетиш гъделичкането по кожата си, докато магията ти го прогаря отвътре. Арлен жадуваше да изпита същото чувство отново и тази жажда постави всичките му досегашни стремежи в съвсем нова светлина.

Когато си припомни посещението си в Красия, Арлен осъзна, че целта му не е била толкова благородна, колкото си я беше представял. В каквото и да бе убеждавал себе си, винаги бе искал да бъде нещо повече от ковач на оръжия или просто един воин сред многото други. Искаше слава. Да се прочуе. Искаше да бъде записан в аналите като човека, който бе върнал на хората смисъла да се борят.

Като Избавителят дори?

Тази мисъл го обезпокои. За да може спасението на човечеството да означава нещо, да пребъде, то трябваше да дойде от всички, не само от един човек.

Но човечеството искаше ли въобще да бъде спасявано? Заслужаваше ли го? Арлен вече не знаеше. Мъжете като баща му бяха загубили волята да се борят, чувстваха се добре, скрити зад защитите си, а това, което Арлен видя в Красия, и това, което сега виждаше в себе си, го накара да се замисли и за онези, които не бяха хвърлили оръжията си.

Примирието между Арлен и ядроните беше невъзможно. Със сърцето си знаеше, че никога не би могъл да седне спокойно зад защитите си и да ги остави на мира да си танцуват, след като имаше друг избор. Но кой щеше да застане до него, готов да се бие? Джеф го удари още при споменаването на идеята. Елиса го смъмри. Мери го напусна. Красианците се опитаха да го убият.

Още в онази нощ, когато видя баща си, стаен зад защитите на верандата, да наблюдава как ядроните унищожават майка му, Арлен разбра, че най-голямото оръжие на демоните е страхът. Това, което тогава не му стана ясно, беше, че страхът приема много форми. Въпреки всичките си опити да докаже обратното, Арлен се ужасяваше от идеята да остане сам. Искаше да има някой, без значение кой, който да вярва в каузата му. Някой, с когото и заради когото да се бие.

Но нямаше никой. Чак сега му стана ясно. Ако искаше съратници, трябваше да се промъкне обратно в градовете и да приеме техните условия. Ако искаше да се бие, трябваше да го прави сам.

Силата и въодушевлението, които само допреди минути владееха съзнанието му, избледняха. Бавно той се сви, хвана с ръце коленете си и се загледа напред в пустинята. Търсеше път там, където нямаше такъв.

***

Арлен стана със зората и с леки стъпки отиде до вирчето, за да почисти раните си. Беше ги зашил и намазал с мехлем преди да си легне, но с раните от ядрон нищо не биваше да се оставя на случайността. Докато плискаше лицето си със студената вода, забеляза татуировката си.

Всички вестоносци имаха татуировки, които показваха от кой град произхождат. Беше символ на далечното разстояние, което бяха пребродили. Арлен си припомни първия ден, когато Рейджън му беше показал своята – града сред планините, който украсяваше знамето на Мливари. Арлен мислеше да си направи същата след края на първата си мисия. Отиде при татуировчика, готов да бъде белязан като вестоносец за цял живот, но се поколеба. Крепостта Мливари беше негов дом по много начини, но не от там идваше.

Потока на Тибит нямаше знаме, затова Арлен си направи герба на самия Граф Тибит – тучни поляни, разделени от поток, който се вливаше в малко езерце. Татуировчикът си извади иглите и запечата на рамото на Арлен рисунката, която завинаги щеше да му напомня за дома.

Завинаги. Идеята се залута из съзнанието на Арлен. Беше наблюдавал внимателно татуировчика. Изкуството на човека не беше толкова различно от това на защитника: изискваше точен рисунък с много старание и нямаше място за грешки. В кесията с билките на Арлен имаше игли, а мастило – в защитния му комплект.

Арлен запали малък огън, докато си припомняше всеки момент, прекаран с татуировчика. Прокара иглите си през огъня и наля малко гъсто лепкаво мастило в купичка. Уви конец около иглите, за да не могат да пробият кожата прекалено надълбоко и внимателно изучи контурите на лявата си ръка, отбелязвайки всяка бръчица и разместване при свиване. Когато се почувства готов, взе игла, потопи я в мастилото и се залови за работа.

Вървеше бавно. Налагаше му се да спира често, за да избърсва дланта си от кръвта и излишното мастило. Време обаче не му липсваше и затова работеше внимателно, със стабилна ръка. Към края на сутринта вече беше удовлетворен от защитата си. Намаза ръката си с мехлем и внимателно я уви, след това се захвана с възстановяването на запасите в оазиса. До вечерта се труди усилено, както и на следващия ден, тъй като беше наясно, че напускайки оазиса, трябваше да вземе със себе си толкова, колкото можеше да носи.

Арлен остана в оазиса още седмица, като сутрините изписваше защити по кожата си, а следобедите прекарваше в събиране на храна. Татуировките по дланите му зарастнаха бързо, но Арлен не спря дотам. След като си спомни за ожулените си кокалчета от юмручната битка с пясъчния ядрон, той защити тези на лявата си ръка и зачака само коричките по дясната му да паднат, за да обработи и нея. Повече никой ядрон нямаше да пренебрегва ударите му.

Докато работеше, не спря да си преповтаря битката с пясъчния демон, начинът, по който звярът се движеше, силата и скоростта му, естеството на атаките му и признаците, които ги известяваха. Старателно записа спомените си, проучи ги и помисли как реакциите му биха могли да бъдат по-добри. Не можеше да си позволи повече грешки.

Красианците бяха измайсторили бойно изкуство от бруталните и същевременно прецизни движения на шарусахк. Той започна да нагажда движенията спрямо позициите на татуировките си, така че двете да действат като едно цяло.

Когато Арлен най-накрая напусна Оазиса на Зората, напълно заряза пътя и тръгна направо през пясъка към изгубения град Анокх Слънце. Взе толкова сушени плодове, колкото можеше да носи. В Анокх Слънце имаше кладенец, но не и храна, а планът му беше да остане там известно време.

Още при самото тръгване Арлен знаеше, че водата няма да му стигне за целия път до изгубения град. Свободните мяхове в оазиса бяха малко, а пътят до града можеше да му отнеме дори две седмици ходене пеша. Водата нямаше да му стигне и седмица.

Но дори веднъж не погледна назад. Зад мен няма нищо, помисли си той. Мога да вървя само напред.

Когато залезът застла пясъка с мрак, Арлен си пое дълбоко дъх и продължи напред, без да се мъчи да си прави лагер. Звездите бяха ясни над безоблачната пустиня и му беше лесно да се ориентира. Дори по-лесно отколкото през деня.

Толкова навътре в пустинята нямаше много ядрони. Те се събираха, където имаше плячка, а плячката беше оскъдна сред безплодните пясъци. Арлен вървя часове под студената лунна светлина, преди един демон демон да го надуши. Чу писъците му много преди съществото да му се яви, но не избяга, защото знаеше, че то ще го догони, нито се опита да се скрие, защото тази нощ му оставаше още много път. Просто се изправи в очакване, докато пясъчният демон летеше на скокове през дюните към него.

Когато Арлен погледна спокойно демона в очите, ядронът спря объркан. Изръмжа срещу него и задраска в пясъка. Арлен само се усмихна. Демонът изрева предизвикателно, но Арлен не реагира по никакъв начин. Вместо това се съсредоточи в обстановката: прехвърчащите движения в периферното му зрение, шепотът на вятъра и стърженето на пясъка, миризмата, понесена от студения нощен въздух.

Пясъчните демони ловуваха на глутници. Арлен досега не беше виждал единак сред тях и се съмняваше, че точно този е първият. Разбира се, докато вниманието му беше заето с озъбеното, пищящо създание пред него, други два демона, тихи като смъртта, го бяха наобиколили от двете страни, почти невидими в мрака. Арлен се престори, че не ги вижда и продължаваше да гледа в очите ядрона пред себе си, който се приближаваше все повече и повече.

Атаката дойде според очакванията: не от позиращия на преден план демон, а откъм фланговете. Арлен бе впечатлен от хитростта, която ядроните показваха. Сред пясъците, предположи той, където човек виждаше надалеч във всички посоки, а вятърът пренасяше и най-малкия звук на километри, беше нужно да развиеш усет за заблуда на врага, когато си на лов.

Но макар Арлен още да не се беше превърнал в ловеца, той не беше и лесна плячка. Когато двата пясъчни демона скочиха срещу него от двете му страни, той се стрелна напред към онзи, който трябваше да му отвлече вниманието.

Двата нападателя се отклониха от траекторията си, като едва не се сблъскаха, а третият се отдръпна изненадан. Беше бърз, но не толкова, колкото лявото кроше на Арлен. Защитите по кокалчетата му лумнаха, а пращящият удар залюля демона на пети, но Арлен не спря дотам. Вкара му дясната си ръка в лицето и притисна татуираната си длан в очите му. Защитата се задейства, пламна, съществото запищя и заудря сляпо във всички посоки.

Арлен очакваше този ход и се метна назад. Удари земята, превъртя се и се вдигна на крака на няколко метра от ослепеното създание. Там се изправи срещу другите два ядрона, които се хвърлиха към него.

Отново Арлен беше впечатлен. Те не позволиха да ги преметне втори път и затова не нападнаха едновременно, а редуваха ударите си, така че той да не може да ги изиграе да се уцелят един друг.

Тактиката обаче им изигра лоша шега, защото Арлен се сдоби с време, за да се справи със всеки поотделно. Когато първият посегна към него, той направи крачка напред, застана в обсега му и го шамароса по ушите. Магическата експлозия събори демона в пясъка, където той запищя и се сгърчи от болка, стиснал с ръце главата си.

Вторият демон дойде точно след първия и Арлен нямаше време нито да избегне удара му, нито сам да удари. Вместо това се сети за друг номер от последния си сблъсък с ядрон. Хвана съществото за китките, хвърли се на гърба му и ритна напред. Острите люспи по корема на демона се врязаха през превръзките на краката му направо в плътта, но това не попречи на Арлен да използва инерцията на демона, за да го метне. Онзи, когото ослепи, продължи да вършее наоколо, но вече не представляваше заплаха.

Преди хвърленият демон да се съвземе, Арлен скочи срещу този, който се гърчеше на земята и заби колене в гърба му, без да обръща внимание на болката от врязващите се в кожата му люспи. Сграбчи ядрона с едната си ръка за врата, а другата притисна силно в тила му. Усети как магията започна да се натрупва, но прекалено скоро се оказа принуден да изостави хватката, за да се претърколи и изплъзне от новата атака на ядрона, който беше повалил.

Арлен се изправи на крака и двамата с ядрона започнаха да се обикалят предпазливо. Демонът го нападна и Арлен приклекна, готов да се отмести встрани от разсичащите нокти, но съществото спря на място и заплющя със здравото си, мощно тяло като камшик. Дебелата му опашка блъсна Арлен отстрани и го просна.

Той се удари в земята и се претърколи настрана тъкмо навреме, за да избегне тежкия зъбат край на опашката, който се стовари върху пясъка там, където допреди малко беше главата му. Превъртя се назад, като избегна на косъм и втория удар. Когато пясъчният демон отдръпна опашката си, за да замахне наново, Арлен успя да я сграбчи. Стисна я и веднага усети как защитата загъделичка дланта му, а после как топлината ù се усилва с натрупването на магията. Демонът зави и заблъска наоколо, но Арлен го държеше здраво, сплел пръстите на двете си ръце. С танцова стъпка той успяваше да избегне ударите на демона, докато магията набираше сила и прогаряше опашката му. Накрая ръбестият ù край се откъсна сред експлозия от сукървица.

Прерязването повали Арлен и ядронът, отново свободен, се извъртя към него и го нападна. Арлен хвана китката му в лявата си ръка и заби десния си лакът в гърлото му, но от незащитения удар нямаше голям ефект. Демонът стегна мускулестите си предни крайници и Арлен отново се озова във въздуха.

Когато съществото му скочи, Арлен призова последните си запаси от сила и го посрещна фронтално, сключи ръце около врата му и го преметна назад. Ноктите на ядрона задраскаха по ръцете му, но крайниците на Арлен бяха по-дълги и той не можеше да достигне тялото му. Паднаха на земята, Арлен закова с колене раменните стави на демона и така обездвижи крайниците му с теглото си, докато продължаваше да го души, а магията му нарастваше с всяка изминала секунда.

Ядронът се замята, но Арлен стисна още по-силно, прогори люспите му и стигна до уязвимата плът отдолу. Пропукаха се кости и юмруците му се свиха.

Вдигна се от вече обеззглавения демон и погледна към останалите. Онзи, чиито уши беше пернал, пълзеше немощно в обратната посока, а желанието му за битка се бе изпарило. Слепият демон беше изчезнал, но Арлен не се притесни от този факт. Не завиждаше на съдбата на осакатеното същество, върнало се обратно в Ядрото. Най-вероятно неговите събратя щяха да го разкъсат на парчета.

Довърши демона, който жалко куцукаше по пясъка, превърза раните си, а после, след кратка почивка, нарами вързопа с провизиите си и се отправи към Анкох Слънце.

***

Арлен пътуваше ден и нощ, и спеше под сенките на дюните, когато слънцето беше най-високо. Само в още две нощи му се наложи да се бие – първия път срещу друга глутница пясъчни демони, а втория – срещу вятърен демон единак. Останалите преминаха спокойно.

Без тежестта на слъцето над главата му, той покриваше по-голямо разстояние през нощта, отколкото през деня. На седмия ден след като напусна оазиса, той вече бе изгорял от вятъра и ожулен, краката му целите бяха в пришки и кървяха, а водата му бе свършила, но в него се вляха нови сили, когато на хоризонта се появи Анокх Слънце.

Арлен напълни мяховете си от един от малкото действащи кладенци и запреглъща жадно, а после се захвана да постави защити на сградата, в чиито катакомби бе намерил копието. В някои от срутените сгради наоколо се търкаляха дървени носещи греди, а сушата на пустинята ги беше съхранила. Арлен ги събра, заедно с шумата и клонките от оскъдните храсти, за подпалки. Последните три факли от оазиса и шепата свещи от защитния му комплект нямаше да изтраят дълго, а естествена светлина не стигаше до долу.

Внимателно разпредели намалелите си запаси от храна. Краят на пустинята, както и най-близката надежда за подновяването им, беше най-малко на пет дена път пеша от Анокх Слънце, а може би и на три, ако вървеше ден и нощ. Това не му оставяше много време, а имаше доста за вършене.

През следващите седем дена Арлен разучи катакомбите и внимателно прекопира всички нови защити, където и да ги видеше. Намери още каменни ковчези, но нито един от тях не съдържаше оръжия като първото, което беше открил. Все пак имаше изобилие от защити, издълбани по саркофазите и колоните, а още повече бяха онези, които изписваха по стените различни истории. Арлен не можа да разчете пиктограмите, но разбра доста от жестовете и израженията по фреските в последователен ред. Рисунките бяха толкова детайлни, че той успя да разчете някои от защитите по оръжията в ръцете на воините.

По картините имаше и непознати породи ядрони. Серия изображения показваше хора, избивани от демони, които досущ приличаха на човешки създания, ако се изключеха зъбите и ноктите им. Една от картините в средата изобразяваше слаб ядрон с източени крайници и мършави гърди, с глава, огромна за тялото му, който стоеше пред тълпа от демони. Ядронът бе изправен лице в лице срещу мъж с роба, който беше начело на сходна по брой войска от хора. Двете лица бяха разкривени, сякаш приклещени в битка за волево надмощие, но между тях имаше значително разстояние. Обгръщаше ги ореол от светлина, към който гледаха съответните им войски.

Може би най-впечатляващото в изображението беше, че човекът не държеше оръжие. Светлината, която излъчваше, изглежда идваше от защита, нарисувана – или татуирана? – върху челото му. Арлен погледна следващата картина и видя как демонът и армията му бягат, докато хората са издигнали копия победеносно.

Арлен внимателно прерисува защитата от челото на мъжа в тефтера си.

Дните отминаваха, а храната намаляваше. Останеше ли още в Анокх Слънце, щеше да умре от глад преди да намери нова. Реши да тръгне още на развиделяване към крепостта Райзън. Щом стигнеше в града, можеше да изтегли заем от банка, с който да си купи кон и провизии, за да се прибере.

Идеята да се върне обаче, без дори да се докосне до сърцевината на Анокх Слънце, го измъчваше. Много тунели бяха рухнали и изискваха време да се прокопаят, а оставаха и доста сгради, които навярно криеха входове към подземни зали. Руините пазеха ключа към унищожаването на демонския род, а вече втори път стомахът му го принуждаваше да ги изостави.

Ядроните се надигнаха, докато все още беше зареян в мислите си. Идваха масово в Анокх Слънце, въпреки липсата на плячка. Вероятно смятаха, че сградите един ден ще привлекат повече хора или просто им беше приятно да властват над място, което някога бе отказало да се подчини на техния вид.

Арлен се изправи, отиде до ръба на защитите си и загледа как ядроните танцуваха на лунната светлина. Стомахът му къркореше и той се зачуди, не за пръв път, каква е природата на ядроните. Те бяха магически същества, безсмъртни и нечовешки. Рушаха, но не създаваха. Дори труповете им се изпепеляваха, вместо да изгният, за да наторят почвата. Но Арлен ги беше виждал да се хранят, да серат и пикаят. Беше ли естеството им чак толкова далече от природните закони?

Пясъчен демон изсъска към него.

– Какво си ти? – попита Арлен, но съществото само замахна към защитите и когато те лумнаха, изрева в безсилието си и тръгна назад дебнешком.

С тъмни мисли, Арлен го наблюдаваше как се отдалечава.

– Мамка му и Ядро – промърмори той и изскочи от безопасната зона на защитите си. Ядронът се обърна тъкмо навреме, за да поеме удар от защитените кокалчета на Арлен. Юмруците му се сипеха по нищо неподозиращото същество като мълнии. Преди да разбере какво го бе нападнало, демонът беше мъртъв.

И други ядрони се приближиха заради шума, но се движеха предпазливо. Арлен успя да се стрелне обратно в сградата и закри защитите си за точно толкова време, колкото му трябваше, за да довлече жертвата си вътре.

– Хайде сега да видим, дали от тебе няма да излезе още нещо – каза Арлен на мъртвото същество.

С режещи защити, изписани върху остро парче обсидиан, той отвори пясъчния демон и с изненада откри, че под здравата броня кожата му беше също толкова уязвима колкото и неговата. Мускулите и сухожилията бяха твърди, но не повече отколко на всяко друг звяр.

Смрадта на съществото беше непоносима. Черната сукървица, която му служеше за кръв, вонеше толкова ужасно, че очите на Арлен се насълзиха и му се догади. Без да диша, изряза месо от съществото и го разтръска енергично, за да отстрани излишната течност, преди да го сложи над малкия си огън. Сукървицата задимя и накрая изгоря, а миризмата на печена плът стана поносима.

Когато готвенето приключи, Арлен вдигна тъмното, противно месо и годините му сякаш се стопиха, връщайки го отново към Потока на Тибит и думите на Колийн Триг. В този ден той беше хванал риба, но люспите ù бяха кафяви и болнави, и билкарката го накара да я хвърли обратно. “Никога не яж нещо, което изглежда противно – бе му казала Колийн. – Това, което сложиш в устата си, става част от теб.”

Това също ли ще да стане част от мен?, зачуди се той. Погледна месото, събра сили и го сложи в устата си.