Заклинателят

Епилог

Юнското слънце нахлуваше в спалнята, докато Крис прибираше в куфара последната блуза. Тя затвори капака, бързо пристъпи към вратата и каза на Карл:

— Добре, това беше.

Швейцарецът влезе да вземе куфара, а Крис тръгна по коридора към спалнята на Ригън.

— Ей, Ригс, идваш ли?

Бяха минали шест седмици след смъртта на свещениците. След потресението. След приключеното следствие. И все пак нямаше отговори. Имаше само догадки и нощни пробуждания с горчиви сълзи. Смъртта на Мерин бе причинена от остра сърдечна недостатъчност. Но Карас…

— Пълна загадка — бе казал Киндерман с хремавия си глас. — Не, не е момичето.

Наистина нямаше как да е Ригън — в онзи момент тя лежеше, вързана с ремъците. Значи Карас сам бе изтръгнал капаците, за да скочи през прозореца срещу смъртта. Но защо? Опит да избяга от нещо ужасно? Киндерман веднага отхвърли тази версия. Ако бе искал да избяга, свещеникът можеше преспокойно да мине през вратата. А и Карас не беше страхливец.

Тогава защо бе скочил?

За Киндерман отговорът започна да се очертава след показанията на Дайър за емоционалните проблеми на Карас — чувство на вина за смъртта на майка му, разколебана вяра. А когато добави към това няколкото безсънни нощи, тревогата и вината за предстоящата смърт на Ригън, демоничните атаки от името на майка му и шокът от гибелта на Мерин, Киндерман тъжно стигна до заключението, че потресен от тия непоносими удари, разсъдъкът на йезуита просто не е издържал. Освен това покрай разследването на смъртта на Денингс детективът бе прочел, че понякога самите екзорсисти биват обсебени, и то при обстоятелства като сегашните: силно чувство на вина, стремеж към наказание плюс силата на самовнушението. У Карас имаше всичко това. Дайър отказваше да се съгласи. Докато Ригън се възстановяваше, той отново и отново се връщаше в къщата да разговаря с Крис, да пита Ригън дали вече си спомня какво е станало в спалнята през онази нощ, но винаги получаваше отрицателен отговор и накрая случаят бе приключен.

Крис надникна в спалнята на Ригън. С две големи плюшени играчки в ръцете, детето гледаше недоволно претъпкания куфар върху леглото. Днес следобед щяха да отлетят за Лос Анджелис, а Шарън и икономите оставаха да разчистят къщата. После Карл щеше да потегли с червения ягуар през цялата страна, за да го прибере у дома.

— Докъде стигна с багажа, скъпа? — попита Крис.

Ригън вдигна лице към нея. Все още плаха и слабичка. Все още с тъмни кръгове под очите.

— Няма достатъчно място! — нацупи се тя.

— Е, не можем да вземем всичко, мила. Уили ще донесе останалото. Хайде, че ще изтървем самолета.

— Добре, мамо.

— Браво, миличка!

Крис я остави и бързо слезе по стълбището. Беше на последното стъпало, когато на вратата се позвъни и тя отиде да отвори. На прага стоеше печално отец Дайър.

— Здравей, Крис! Просто дойдох да ти кажа сбогом.

— Влизай, тъкмо щях да ти се обадя.

— Не, няма да влизам, Крис. Знам, че бързаш.

Тя го хвана за ръката.

— Я стига! И без това щях да пия кафе. Направи ми компания!

— Ами ако смяташ, че…

— Смятам!

Влязоха в кухнята, седнаха на кафе и заговориха за дреболии, а Шарън, Уили и Карл търчаха из къщата.

Крис спомена колко била впечатлена и изненадана да види толкова много държавници и чужденци на погребението на Мерин. После замълчаха. Дайър скръбно се взираше в чашата си. Крис разбра за какво мисли.

— Не, все още не си спомня нищо — каза тя. — Съжалявам.

Йезуитът кимна. Крис погледна чинията си за закуска. Розата още лежеше там. Взе я и замислено завъртя стъблото между пръстите си.

— Той така й не видя каква е наистина — прошепна тя.

После отпусна розата и вдигна очи към Дайър. Той я гледаше втренчено.

— Как мислиш, какво се е случило всъщност? — тихо попита свещеникът. — Нали разбираш, питам те като атеистка. Мислиш ли, че наистина е бил обсебен?

Крис се замисли, опипвайки разсеяно розата.

— Не знам, отче Дайър. Просто не знам. Ако има Бог, сигурно му трябват милион години сън всяка нощ, инак страшно ще се изнерви. Нали разбираш. Той си мълчи и няма кой да ни каже. Но що се отнася до дявола — тя погледна Дайър. — Е, това е друга работа. Мога да повярвам в него. Може би наистина вярвам. Знаеш ли защо? Защото проклетникът непрекъснато прави реклами.

Дайър я изгледа с обич, после тихо каза:

— Но ако цялото зло на света те кара да вярваш, че може да има дявол, то с какво ще обясниш доброто?

Крис го погледна в очите. Думите му я бяха накарали да примижи болезнено. Тя бавно поклати глава.

— Не съм мислила за това. Добре го каза…

Скръбта и потресението от смъртта на Карас още тегнеха в нея като меланхолична мъгла, но сега тя опита да се съсредоточи върху това скромно обещание за надежда, като си спомни какво й бе казал Дайър, докато я изпращаше до колата след погребението на Карас.

— Би ли дошъл у нас за малко? — попита тогава тя.

— О, бих искал, но ще пропусна празненството.

Крис го погледна с недоумение и той обясни:

— Когато един йезуит умира, ние празнуваме. За него това е само началото!

— Ти каза, че е имал проблем с вярата.

Дайър кимна.

Крис поклати глава.

— Не мога да го повярвам — каза тя. — Никога не съм срещала тъй силна вяра.

— Таксито е тук, госпожо — съобщи Карл.

Изтръгната от унеса, Крис подвикна:

— Добре, Карл. Идваме!

Тя стана и Дайър я последва.

— Не, не, остани, отче. Само се качвам да доведа Ригс.

Дайър кимна разсеяно.

— Добре.

Размишляваше за онзи странен вик Не!, после звука от тичащи стъпки и скока през прозореца. Има нещо, помисли си той. Но какво? Спомените на Крис и Шарън бяха неясни. Но сега Дайър пак си припомни тайнствената радост в очите на Карас. Припомни си и още нещо — сияйния блясък на… какво? Не знаеше, но си мислеше, че е нещо като победа. Като триумф. Кой знае защо, тази мисъл го ободри. Стана му по-леко.

Той тръгна към вестибюла и се облегна на отворената врата с ръце в джобовете, наблюдавайки как Карл помогна да натоварят багажа в таксито. Дайър избърса челото си — беше горещо и влажно. Чу как Крис и Ригън слизат надолу ръка за ръка. Приближиха се. Крис го целуна по бузата, после меко се вгледа в очите му.

— Всичко е наред, Крис — каза той. — Усещам го.

Крис кимна.

— Добре. — Тя наведе очи към Ригън. — Мила, това е отец Дайър. Поздрави го.

— Много ми е приятно, отче Дайър.

— И на мен също.

Крис погледна часовника си.

— Трябва да тръгваме, отче.

— Ами… довиждане. Не, чакай! Щях да забравя! — Свещеникът бръкна в джоба на расото си и извади нещо. — Това беше негово.

Крис наведе очи към църковния медальон и верижката върху дланта на Дайър.

— Свети Кристофър — поясни той. — Мислех, че може би ще го искаш.

За няколко дълги безмълвни секунди Крис се вгледа замислено в медальона, сякаш се колебаеше; после бавно протегна ръка, прибра медальона в джоба си и каза на Дайър:

— Благодаря, отче. Да. Да, искам го. Хайде скъпа — обърна се тя към Ригън.

Но докато посягаше да хване ръката на дъщеря си, Крис видя, че детето гледа с присвити очи бялата якичка на йезуита, сякаш си спомняше някаква забравена тревога. После изведнъж протегна ръце към свещеника. Изненадан, младият йезуит се приведе, Ригън сложи ръце на раменете му и го целуна по бузата, сетне отстъпи и озадачено се загледа настрани, сякаш се питаше защо го е направила.

В очите на Крис бликнаха сълзи. Тя хвана ръката на Ригън и промърмори тихо и дрезгаво:

— Сега вече наистина трябва да бягаме. Хайде, скъпа. Кажи довиждане на отец Дайър.

— Довиждане, отче.

Дайър усмихнато им помаха с пръсти и каза:

— Довиждане. Желая ви лек път към дома.

— Отче, ще ти се обадя от Лос Анджелис — подхвърли през рамо Крис.

Едва по-късно щеше да се запита какво е имал предвид с думите „към дома“.

— Пазете се.

— И ти също.

Дайър се загледа след тях. Когато шофьорът отвори вратата, Крис се обърна и му прати въздушна целувка. Дайър размаха ръка, а тя седна в колата до Ригън. Детето се извърна към задното стъкло и продължи странно да гледа свещеника, докато таксито изчезна зад завоя.

Откъм отсрещния тротоар долетя скърцане на спирачки. Полицейска кола. Киндерман се измъкна отвътре, размаха ръка и бързо тръгна към Дайър.

— Дойдох да се сбогувам.

— Току-що ги изпуснахте.

Киндерман клюмна.

— Сериозно? Тръгнаха ли си вече?

Дайър кимна.

Киндерман се загледа към улицата и тъжно поклати глава.

— Ох? — изпъшка той. После се обърна към Дайър. — Как е детето?

— Стори ми се добре. Наистина.

— Хубаво. Това е най-важното. — Детективът погледна часовника си. — Е, аз да се връщам на работа. Довиждане, отче.

Той се обърна и тръгна към колата, но изведнъж спря, извърна глава и погледна неуверено Дайър.

— Обичате ли да ходите на кино, отче Дайър?

— Разбира се.

Киндерман се върна към него.

— Аз получавам безплатни билети — важно каза той. — Всъщност имам билети за утре вечер. Кино „Байограф“. Искате ли да дойдете?

— Какво дават?

— „Брулени хълмове“.

— С кого?

— С кого? — Детективът възмутено смръщи вежди. — Хийтклиф, Сони Боно, Катрин Ърншоу и Шер. Идвате ли?

— Гледал съм го — каза Дайър.

Киндерман мълчаливо го погледна и се обърна настрани.

— И тоя е същата стока — промърмори унило той.

После с усмивка се върна към Дайър, хвана свещеника под ръка и го поведе по улицата.

— Спомних си думите от „Казабланка“ — каза той бодро. — В края на филма Хъмфри Богарт казва на Клод Рейнс: „Луи… мисля, че това е началото на една хубава дружба.“

— Знаете ли, че малко приличате на Богарт?

— А, значи забелязахте.

Дори и в забравата опитваха да си спомнят.