Заклинателят

1

Положиха я за сетен покой в едно претъпкано гробище, където сякаш дори на надгробните паметници не им достигаше въздух.

Опелото бе самотно и тъжно — като целия й живот. Братята й от Бруклин. Бакалинът от ъгъла, при когото пазаруваше на кредит. Гледайки как я спускат в тъмнината на един свят без прозорци, Деймиън Карас зарида от скръбта, която бе отлагал тъй дълго.

— Ах, Дими, Дими…

Вуйчо му го прегърна през рамото.

— Нищо, сега тя е в рая, Дими. Сега е щастлива.

О, Боже, нека да е така! Моля те, Боже! От сърце ти се моля, нека да е така!

Изчакаха го в колата докато той стоеше над гроба. Не можеше да понесе мисълта, че ще я оставят сама.

На път към гара Пенсилвания той слушаше как вуйчовците му говорят за нейните болести с неравен емигрантски акцент.

— … емфизема… не биваше да пуши… знаеш ли, че аз едва не умрях миналата година?

Гневни изблици напъваха да изригнат от устните му, но той стискаше зъби и се срамуваше. Погледна през стъклото — минаваха край центъра за социални помощи, където тя ходеше през мразовитите зимни утрини да получи мляко и чувал картофи, докато той се излежаваше в леглото; зоологическата градина в Сентръл парк, където тя го оставяше през лятото и отиваше да проси до фонтана пред хотел „Плаза“. На минаване край хотела Карас избухна в ридания, после преглътна спомените, избърса влагата на парливите угризения. Запита се защо обичта е чакала толкова дълго, чак до момента, когато не може да я докосне, когато рамките на човешката близост и смирението са се свили до размерите на отпечатаната картичка от опелото, пъхната в портфейла му: В памет на…

Знаеше отговора. Тази скръб беше стара.

Пристигна в Джорджтаун навреме за вечеря, но нямаше апетит. Крачеше напред-назад из стаята си. Приятели йезуити идваха да изкажат съболезнования. Не се задържаха дълго. Обещаваха да се молят за нея.

Малко след десет дойде Джо Дайър с бутилка уиски. Той гордо посочи етикета.

— „Чивас Регал“!

— Откъде взе пари? Да не си обрал касичката за бедните?

— Не ставай глупак! Това ще е нарушение на обета за бедност.

— Откъде тогава?

— Задигнах я.

Карас се усмихна и поклати глава. Намери чаша и калаено канче за кафе, изплакна ги на малката мивка в банята и дрезгаво заяви:

— Вярвам ти.

— Не съм виждал по-крепка вяра.

Карас усети как го бодна познатата болка. Той я пропъди и се обърна към Дайър, който бе седнал на кушетката и отваряше шишето. Деймиън седна до него.

— Сега ли ще ми опростиш греха или по-късно? — попита Дайър.

— Налей и ще си ги опростим взаимно.

Дайър щедро наля в чашата и канчето.

— Ректорите не бива да пият — каза той. — Биха дали лош пример. Мисля, че го спасих от ужасно изкушение.

Карас отпи от уискито, но не повярва на Дайър. Твърде добре познаваше ректора. Той беше много тактичен и винаги даряваше без посредник. Без съмнение Дайър идваше като приятел, но и като личен пратеник на ректора.

Дайър неусетно го разведри; разсмя го; разказа за вечерята у Крис Макнийл; добави и няколко нови забавни случки с ректора по дисциплината. Пиеше съвсем малко, но, редовно доливаше на Карас, а когато реши, че Деймиън вече е на градус, накара го да си легне, седна зад бюрото и продължи да говори докато Карас затвори очи и отговорите му се сведоха до неясно мърморене.

Дайър стана, развърза обувките на Карас и ги свали.

— Сега и обувките ми ли ще задигнеш? — измърмори задавено Карас.

— Не, аз съм ясновидец, само че гледам на крака. Сега млъквай и спи.

— Ти си един крадлив йезуит.

Дайър се разсмя тихичко, взе палтото му от гардероба и го зави.

— Виж какво, все някой трябва да се грижи за сметките в това заведение. Вие знаете само да премятате броениците и да се молите за пияниците от улица M.

Карас не отговори. Дишаше дълбоко и равномерно. Дайър тихо пристъпи към вратата и изгасила лампата.

— Кражбата е грях — внезапно промърмори в тъмното Карас.

— Грешен съм — тихо потвърди Дайър.

Той изчака още малко, накрая реши, че Карас е заспал и излезе от къщичката.

Посред нощ Карас се събуди разплакан. Беше сънувал майка си. В съня стоеше до високия прозорец в Манхатън и я видя да излиза от метрото отсреща. Спряла на тротоара с книжна торба за покупки в ръцете, тя се озърташе, викаше го. Карас размаха ръка. Тя не го видя. Тръгна по улицата. Автобуси. Камиони. Враждебни тълпи. Обзе я страх. Тя се върна към метрото и заслиза по стъпалата. Карас трескаво изтича навън, извика я и заплака; не можеше да я намери; представяше си я безпомощна и объркана в подземния лабиринт.

Изчака риданията му да стихнат и пипнешком посегна към шишето. Седна на кушетката и започна да пие в тъмното. Сълзите не спираха. Тази скръб бе като в детството му.

Спомни си телефонния разговор с вуйчо си.

Дими, недостигът на кислород е засегнал мозъка й. Не дава лекар да припари до нея. Крещи и рита. Дими, стигнала е дотам, че разговаря с проклетото радио. Май ще трябва да я вкараме в специализирано заведение, Дими. В нормална болница няма да я търпят. Само два-три месеца и ще й мине; тогава ще я изпишем. Става ли? Слушай, Дими, вече го направихме. Тази сутрин. Биха й една инжекция и я качиха в линейката. Не искахме да те тревожим, но има съдебни процедури и трябва да подпишеш. Какво? Частна клиника? Кой има такива пари, Дими? Ти ли?

Не усети кога е заспал.

Събуди се вцепенен. Имаше чувството, че скръбта е изтеглила кръвта от мозъка му. Залитайки отиде до банята; пусна си душ, избръсна се и облече расото. Часът беше шест без двайсет и пет. Той отключи вратата на църквата, надяна одеждите и отслужи литургия на левия страничен олтар.

— Memento etiam… — молеше се той с мрачно отчаяние. — Не забравяй рабинята си Мери Карас…

Стори му се, че вижда отново лицето на медицинската сестра от болницата Белвю; чу крясъците от изолатора.

— Вие ли сте синът й?

— Да, аз съм Деймиън Карас.

— Не ви съветвам да влизате. В криза е.

Той надникна през шпионката на стаята без прозорци с една-единствена гола крушка под тавана; тапицирани стени; никакви мебели освен болничното легло, на което се мяташе тя.

— … дай й, молим Те, място тихо, място свежо и злачно…

Когато погледите им се срещнаха, тя изведнъж млъкна, после стана от леглото и бавно тръгна към малката кръгла шпионка с озадачено и скръбно изражение.

— Защо го правиш, Дими? Защо?

Очите й бяха кротки като на агне.

— Agnus Dei… — прошепна Деймиън. Наведе глава и се удари в гърдите с юмрук. — Агнец Божи, ти, който пое греховете на света, дай й покой…

Когато след малко затвори очи и вдигна причастието, той видя майка си в залата за изслушване. Свила крехки ръце в скута си, тя седеше покорна и объркана, докато съдията й обясняваше заключението на психиатъра от Белвю.

— Разбираш ли, Мери?

Тя кимна, но не отвори уста. Бяха й взели протезите.

— И какво си мислиш, Мери?

Тя отговори гордо:

— Моето момче ще говори вместо мен.

Карас наведе глава над причастието и от устните му се отрони тих стон. Той отново се удари в гърдите, сякаш искаше да върне назад годините и прошепна:

— Domine, non sum dignus… — Не съм достоен… Само едно твое слово ще изцели душата ми.

И въпреки разума, въпреки целия си житейски опит, той се помоли да има кой да чуе молитвата му.

Но не вярваше.

След литургията се прибра и се опита да заспи.

Безуспешно.

По някое време неочаквано дойде млад свещеник, когото никога не бе виждал. Той почука и надникна през открехнатата врата.

— Зает ли сте? Може ли да поговорим?

В очите — неспокоен товар; в гласа — настоятелна молба.

За миг Карас изпита омраза.

— Влезте — кротко каза той.

А вътрешно беснееше срещу тази част от характера си, която тъй често го правеше безпомощен пред чуждите молби; която не се поддаваше на контрол; която лежеше в него навита като въже, вечно готова да се стрелне на помощ при нечий зов. Тя не му даваше покой. Дори в съня. В просъница често му се случваше да чуе неясен далечен зов на човек в беда и после дълги минути го мъчеше усещането за неизпълнен дълг.

Младият свещеник смутено се чудеше откъде да започне. Карас търпеливо го успокои. Предложи цигари. Нескафе. След това се застави да прояви интерес когато печалният млад посетител сподели един познат проблем — ужасната самота на свещеника.

От всички тревоги, с които Карас се сблъскваше в общността, тази преобладаваше напоследък. Откъснати от семействата си и от жените, мнозина йезуити се бояха да проявят привързаност и към своите събратя по църква, да завържат дълбоко и любящо приятелство.

— Понякога искам да прегърна през рамото някой приятел, но веднага ме хваща страх, че ще ме помисли за обратен. Нали разбирате, носят се толкова много слухове как потайни хомосексуалисти постъпват в църквата. Затова просто не го правя. Дори не ходя при приятели да послушаме музика, или да поговорим, или просто да запалим по цигара. Не че се боя от тях; страх ме е те да не се уплашат от мен.

Карас усети как тежестта постепенно напуска плещите на младия свещеник и пада върху неговите. Той не се противопоставяше; остави го да говори. Знаеше, че младежът ще идва пак и пак да търси спасение от самотата, да превърне Карас в свой приятел, а когато откриеше, че това се е случило без страх и подозрения, може би щеше да се сприятели и с други свещеници.

Обзе го слабост и той усети как мислите му се отклоняват към неговата лична скръб. Озърна се към бронзовата плочка, подарък за миналата Коледа. На нея беше изписано: КОГАТО БРАТ МИ СТРАДА, СПОДЕЛЯМ БОЛКАТА И ОТКРИВАМ БОГ В НЕГО. Но не откриваше нищо и обвиняваше себе си за това. Много пъти бе очертавал пътеките на чужди страдания, ала никога не бе тръгвал по тях; или поне така мислеше. Смяташе, че болката, която изпитва, е само негова.

Най-сетне посетителят погледна часовника си. Беше време да отидат в столовата за вечеря. Младежът стана и преди да си тръгне, забеляза върху бюрото на Карас един нашумял роман.

— О, имате „Сенки“ — каза той.

— Четохте ли го? — попита Карас.

Младият свещеник поклати глава.

— Не. Заслужава ли си?

— Не знам. Току-що го привърших и съвсем не съм сигурен дали разбрах всичко — излъга Карас. Той взе книгата и я подаде на младежа. — Искате ли? Наистина много бих желал да чуя какво ви е мнението.

— Разбира се — каза младият йезуит, преглеждайки текста от вътрешната страна на обложката. — Ще се опитам да ви я върна до ден-два.

Изглеждаше в по-добро настроение.

Когато мрежестата врата изскърца зад посетителя, Карас изпита облекчение. И покой. Той взе молитвеника, излезе на двора и бавно закрачи, нашепвайки всекидневните молитви.

След обяд дойде още един посетител — престарелият пастор от „Света Троица“. Той се настани на стола до бюрото и изказа съболезнованията си за кончината на майка му.

— Отслужих две литургии за нея, Деймиън, и една за теб — завърши дрезгаво пасторът с подчертан ирландски акцент.

— Много сте любезен, отче. Благодаря от сърце.

— На колко години беше тя?

— Седемдесет.

— Чудесна старческа възраст.

Карас усети лек пристъп на гняв. Тъй ли било?

Той насочи поглед към молитвеното картонче, което бе донесъл пасторът. Едно от трите, използвани при литургия. Беше ламинирано с пластмаса и съдържаше част от молитвите. Карас се зачуди защо го е донесъл. След малко получи отговора.

— Е, Деймиън, пак ни се случиха неприятности. В църквата. Още едно оскверняване.

И пасторът разказа, че статуята на Дева Мария в левия страничен олтар била гримирана като проститутка. После подаде на Карас молитвеното картонче.

— А това го намерихме сутринта, веднага след като заминахте… така де, за Ню Йорк. В събота ли беше? Да. Да, в събота. Ами… погледнете, ако обичате. Преди малко говорих със сержант от полицията и… е, в момента няма значение. Погледнете картончето, ако обичате.

Докато Карас оглеждаше картончето, пасторът обясни, че някой е пъхнал листче с машинописен текст между оригинала и пластмасовото фолио. Макар да имаше някои печатни и правописни грешки, фалшивият текст беше написан на правилен и четлив латински. Представляваше цветисто еротично описание на въображаема лесбийска среща между Дева Мария и Мария Магдалена.

— Стига засега, не е необходимо да четете до края — каза пасторът и дръпна картончето, сякаш се боеше да не вкара ближния в грях. — Написано е на превъзходен латински; искам да кажа, че има стил, църковен латински стил. Е, сержантът каза, че поговорил с някакъв психиатър и според него това можело да е дело… на свещеник… много болен свещеник. Може ли да е прав?

Карас се замисли. После кимна.

— Да. Да, възможно е. Бунтовен акт, може би в състояние на сомнамбулизъм. Не знам. Но е възможно.

— Подозирате ли някого, Деймиън?

— Не ви разбирам.

— Рано или късно всички идват при вас, нали? Искам да кажа, душевно болните от колежа, ако има такива. Знаете ли нещо подобно, Деймиън? Искам да кажа, подобно заболяване.

— Не, няма такива.

— Е, да, не съм и очаквал да ми кажете.

— Вярно, отче, не бих ви казал, но покрай всичко друго сомнамбулизмът е начин за решаване на редица конфликтни ситуации, а обичайната форма на решение е символична. Тъй че наистина не знам. А ако имаме работа със сомнамбул, той най-вероятно забравя напълно извършеното и сам няма представа каква е причината.

— Ами ако вие му кажете? — упорито попита пасторът.

Той неволно подръпна ухото си. Карас бе забелязал, че го прави, когато се смята за хитър.

— Не познавам човек, който да отговаря на описанието — каза Карас.

— Да, разбирам. Е, друго не съм и очаквал. — Пасторът стана и затътри нозе към вратата. — Знаете ли, вие, психолозите, сте като свещеници.

Карас любезно се засмя на шегата, а пасторът се завъртя и пусна картончето върху бюрото му.

— Сигурно ще е добре да го проучите, не смятате ли? Действайте — каза той и отново пое към вратата, прегърбен от старост.

— Проверили ли са за отпечатъци? — попита Карас.

Старият пастор спря и се озърна.

— О, едва ли. В края на краищата не търсим престъпник, нали? По-скоро е някой обезумял богомолец. Как мислите, Деймиън? Смятате ли, че може да е някой енориаш? Знаете ли, мисля си, че може да е така? Не, в крайна сметка не е свещеник; трябва да е някой от посетителите. — Той пак подръпна ухото си. — Не смятате ли?

— Не мога да кажа, отче.

— Да, разбирам. Не съм и очаквал да ми кажете.

По-късно през деня Карас бе освободен от задълженията си като психологически съветник и зачислен като лектор по психология към медицинския факултет на Джорджтаунския университет. Наредиха му да си почива.

2

Ригън лежеше върху масата за прегледи на доктор Клайн с извити навън ръце и крака. Лекарят хвана ходилото й с две ръце, изви го към глезена, задържа така няколко секунди и изведнъж го пусна. Ходилото се върна в нормално му положение. Той повтори процедурата още няколко пъти, но без промяна в резултата. Това явно не го задоволи. Когато Ригън рязко се надигна и го заплю в лицето, той помоли сестрата да остане в стаята и се върна в кабинета си да поговори с Крис.

Беше 26 април. В неделя и понеделник Клайн отсъстваше от града, така че Крис едва тази сутрин успя да се свърже с него и да му разкаже за инцидента пред гостите и разтърсването на леглото след това.

— Наистина ли се движеше?

— Да, движеше се.

— Колко време?

— Не знам. Може би десет секунди, може би петнайсет. Толкова видях, искам да кажа. После тя някак се вцепени и подмокри леглото. Или е станало преди това. Не знам. Но сетне тя изведнъж заспа дълбоко и се събуди чак на другия ден.

Клайн замислено влезе в кабинета си.

— Е, какво става с нея? — попита тревожно Крис.

В началото на посещението Клайн бе споделил подозрението си, че разтърсването на леглото може да е предизвикано от пристъп на клонични гърчове — последователно стягане и отпускане на мускулите. Хроничната форма на заболяването, добави той, често е признак за мозъчно увреждане.

— Да, но резултатите от изследването не потвърждават това — каза Клайн, после описа процедурата, като обясни, че прегъването и отпускането на ходилото би трябвало да предизвика гърч.

Докато се настаняваше зад бюрото си, лекарят изглеждаше много притеснен.

— Падала ли е някога? — попита той.

— Имате предвид на главата си?

— Да.

— Не, доколкото знам.

— Детски болести?

— Обичайните: морбили, заушки, варицела.

— Случаи на сомнамбулизъм?

— Досега не.

— Досега? Спеше ли, когато дойде пред гостите?

— Ами да. Мисля, че ви казах. Тя и досега не си спомня какво е станало. А и други неща не помни.

Ригън спи. Хауърд се обажда от Рим.

— Как е Ригс?

— Много благодаря, че й се обади за рождения ден.

— Нямаше как да се свържа от яхтата. За Бога, не се занимавай сега с мен! Позвъних й веднага след като се прибрах в хотела!

— Да бе!

— Тя не ти ли каза?

— Говорил си с нея?

— Да. Затова реших, че ще е най-добре да ти се обадя. Какво става с нея, по дяволите?

— Защо питаш?

— Защото просто ме нарече педераст и затвори телефона.

След като разказа този случай на Клайн, Крис обясни, че когато най-сетне се събуди, Ригън не си спомняше нито телефонния разговор, нито станалото пред гостите.

— В такъв случай може би не лъже за местенето на мебелите — предположи Клайн.

— Не ви разбирам.

— Да речем, че ги мести сама, но го прави в състояние на автоматизъм. Това е нещо като транс. Пациентът не разбира или не помни какво върши.

— Да, но в стаята й има едно грамадно бюро от тиково дърво. То тежи сигурно половин тон. Как може тя да го премести?

— Патологията често се свързва с изключителна физическа сила.

— Тъй ли? И как може да се обясни това?

Клайн сви рамене:

— Кой знае. Е, освен това, което вече ми казахте, забелязали ли сте още нещо необичайно в поведението на дъщеря си?

— Ами… станала е много немарлива.

— Необичайно — настоя лекарят.

— Докторе, за Ригън това е необичайно. О, чакайте! Сетих се. Да, ето: спомняте ли си, че играеше с дъската за спиритични сеанси? Капитан Хауди?

Лекарят кимна.

— Въображаемият приятел?

— Е, сега тя го чува.

Клайн се наведе напред, кръстоса ръце върху бюрото и тревожно присви очи.

— Чува ли го?

— Да. Вчера сутринта я чух да говори с Хауди в спалнята си. Тоест казваше по някоя дума, после изчакваше, като че си играеше с дъската, но когато надникнах в стаята, дъската я нямаше; само Ригс. Седеше сама и кимаше, докторе, като че се съгласяваше с онова, което й казва.

— Виждаше ли го?

— Не мисля. Беше привела глава на една страна, както когато слуша музика.

Докторът кимна замислено.

— Да, разбирам. Нещо друго? Да вижда разни неща? Да усеща миризми?

— Да, миризми — спомни си Крис. — Все се оплаква, че в спалнята й мирише на нещо лошо.

— Като на изгоряло?

— Точно така! — възкликна Крис. — Как познахте?

— Понякога това е симптом за определено нарушение в електрохимичната дейност на мозъка. При вашата дъщеря това трябва да е в темпоралния лоб, ето тук. — Клайн посочи предната част на черепа си. — Тук горе, в предния дял на мозъка. Случва се рядко, но предизвиква странни халюцинации, обикновено преди пристъп. Навярно затова толкова често го бъркат с шизофрения; но не е шизофрения — предизвиква го увреждане на темпоралния лоб. И тъй като тестът не беше убедителен, мисля, че сега трябва да направим ЕЕГ — електроенцефалограма. Тя ще ни покаже схемата на мозъчните вълни. Обикновено това е доста сигурна проверка за всякакви отклонения.

— Но вие смятате, че е това, нали? Челният дял на мозъка?

— Тя проявява всички признаци на синдрома, госпожо Макнийл. Например немарливост, агресия, социално неприемливо поведение и автоматизъм; и разбира се, пристъпите, които разтърсват леглото. Обикновено следва подмокряне, повръщане или и двете заедно, а после много дълбок сън.

— Още сега ли искате да я изследвате? — попита Крис.

— Да, мисля, че трябва да го направим незабавно, но се налага да я упоим. Ако се раздвижи или трепне, това ще провали резултатите, тъй че разрешавате ли да й инжектирам… да речем, двайсет и пет милиграма либриум?

— Господи, направете каквото трябва — отвърна потресената Крис.

Тя го придружи в стаята за прегледи. Като видя лекаря да приготвя спринцовката, Ригън закрещя и избълва порой от ругатни.

— Скъпа, това ще ти помогне! — каза Крис умолително. Тя стисна здраво Ригън докато Клайн биеше инжекцията.

— След малко се връщам — каза лекарят.

И докато сестрата докарваше енцефалографа, той излезе да се погрижи за друг пациент. Когато се завърна след малко, либриумът още не беше подействал. Това го изненада.

— Дозата беше силна — каза той на Крис.

Инжектира още двайсет и пет милиграма; излезе; върна се. Този път завари Ригън укротена и закрепи електроди по черепа на детето.

— Слагаме по четири от двете страни — обясни той на Крис.

— Това ни позволява да получим данни за мозъчните вълни от лявото и дясното полукълбо на мозъка, а после да ги сравним. Защо? Отклоненията могат да бъдат показателни. Имах например един пациент, който страдаше от халюцинации. Чуваше и виждаше несъществуващи неща. Открих несъответствия при сравняването на мозъчните вълни от лявото и дясното полукълбо, и установих, че всъщност човекът халюцинира само с едната половина на мозъка.

— Невероятно! — възкликна Крис.

— Така е. Лявото ухо и лявото око действаха нормално; само дясната половина имаше видения и слухови халюцинации. Е, добре, да видим сега. — Клайн се обърна към енцефалографа и посочи вълните, пробягващи по светещия екран. — Това е дейността на двете полукълба — обясни той. — В момента търся пикове — Клайн рязко размаха пръст нагоре-надолу, — особено вълни с много голяма амплитуда. Ако ги има, значи наистина е темпоралният лоб.

Той внимателно се вгледа в кривите линии на екрана, но не откри нито нарушения на ритъма, нито пикове или повишена активност. А когато превключи на паралелни данни, резултатите пак се оказаха отрицателни. Клайн се намръщи. Не можеше да разбере. Повтори процедурата.

Никаква промяна.

Клайн повика сестрата да наглежда Ригън и се върна с майка й в кабинета. Крис седна и попита:

— Е, какво става с нея?

Клайн замислено скръсти ръце и седна на ръба на бюрото.

— Енцефалограмата можеше да потвърди моето предположение — каза той. — Но липсата на аритмия не го отхвърля напълно. Може да е хистерия, но поведението преди и след пристъпите е прекалено типично.

Крис се намръщи.

— Докторе, вие непрекъснато повтаряте „пристъпи“, „гърчове“. Как точно се нарича тази болест?

— Не е болест — мрачно и тихо отвърна докторът.

— Добре де, как го наричате? Имам предвид медицинския термин.

— Нарича се епилепсия.

— Мили Боже!

— Не се притеснявайте толкова — успокои я Клайн. — Разбирам, че както при повечето хора, представата ви за епилепсията е преувеличена и най-вероятно съдържа голяма доза безпочвени митове и фантазии.

— Не е ли наследствено?

— Това е един от митовете — отговори спокойно Клайн. — Или поне повечето лекари смятат така. Вижте, на практика всеки човек може да изпадне в гърч. Повечето от нас обаче се раждат с висок праг на устойчивост към гърчове; други имат по-нисък; тъй че разликата между вас и един епилептик е само количествена. Това е. Въпрос на степен. И не е болест.

— А какво е тогава. Някаква гадна халюцинация?

— Нарушение — нарушение, което подлежи на контрол. И има огромен брой разновидности, госпожо Макнийл. Да речем, че вие седите пред мен и за момент изключвате, пропускате няколко думи. Това е един вид епилепсия. Истински епилептичен припадък.

— Да, но с Ригън е съвсем друго, докторе. Не вярвам. И как тъй се прояви изведнъж?

— Вижте, права сте. Все още не знаем точно какво й е. Съгласен съм, че може да имате право; нищо чудно да е психосоматично. Но се съмнявам. И за да отговоря на въпроса ви, редица промени във функциите на мозъка могат да предизвикат епилептичен припадък: тревога, умора, емоционален стрес, дори определена музикална нота. Имах един пациент, който получаваше припадъци само в автобуса, на една спирка от дома си. Накрая установихме какво предизвиква пристъпите — ограда от бели летви, отразена в стъклото на автобуса. По друго време на деня или при друга скорост на автобуса не би имал припадък. Той страдаше от поражение на мозъка, предизвикано от някаква детска болест. В случая с дъщеря ви поражението трябва да е в предната част — в темпоралния лоб — и когато го засегне импулс с определена дължина на вълната и периодичност, то предизвиква вълна от ненормални реакции. Разбирате ли?

— Щом така казвате — въздъхна унило Крис. — Но право да си кажа, докторе, не разбирам как тъй изведнъж се промени цялата й личност.

— Това е извънредно често при увреждане на темпоралния лоб и може да трае с дни, дори седмици. Нерядко срещаме агресивно, дори престъпно поведение. Всъщност промяната е тъй коренна, че преди двеста или триста години хората с увреждания на темпоралния лоб са били смятани за обладани от дявола.

— Какво?

— Смятали са, че в тях се вселява демон. Нещо като суеверна представа за раздвоение на личността.

Крис затвори очи и отпусна чело върху юмрука си.

— Слушайте, няма ли да ми кажете нещо добро? — прошепна дрезгаво тя.

— Не се стряскайте. Ако мозъчно увреждане, в известен смисъл детето има късмет. Необходимо е само да премахнем причината.

— Чудесно, няма що!

— Може и да е само натиск върху мозъка. Вижте, бих искал да направим рентгенови снимки на черепа.

В тази сграда имаме добър специалист и може би ще го уговоря да ви приеме веднага. Да му се обадя ли?

— По дяволите… Добре, да го направим.

Клайн се обади по телефона и уреди нещата. Казаха му, че ще я приемат незабавно. Той остави слушалката и започна да пише рецепта.

— Стая 21 на трети етаж. Ще ви се обадя пак утре или в четвъртък. Бих искал да се консултирам с още един невролог. Междувременно спрете риталина. Нека опитаме с либриум за известно време.

Той откъсна рецептата и я подаде на Крис.

— Препоръчвам ви да стоите близо до дъщеря си, госпожо Макнийл. Когато изпада в транс, ако случаят е такъв, може да се нарани. Вашата спалня близо ли е до нейната?

— Да.

— Много добре. На партера?

— Не, на втория етаж.

— Има ли големи прозорци?

— Един. Защо?

— Затваряйте го добре, ако се наложи — заключете го. В състояние на транс тя може да падне навън. Имах един…

— … пациент — довърши Крис с уморена и крива усмивка.

Клайн се усмихна.

— Да, май доста ги имам, нали?

— Не ви липсват. — Крис подпря брадичката си с юмрук и замислено се приведе напред. — Знаете ли, току-що ми хрумна нещо.

— Какво?

— Ами вие казахте, че след пристъпа тя трябва веднага да заспи дълбоко. Като в събота вечер. Нали така казахте?

— Да — кимна Клайн. — Така казах.

— Как тогава да си обясним, че когато се оплаква от разтърсване на леглото, дъщеря ми е винаги будна?

— Не ми го казахте.

— Но е така. И Ригън изглеждаше много добре. Просто дойде в моята стая и ме помоли да легне при мен.

— Подмокри ли се? Позиви за повръщане?

Крис поклати глава.

— Беше добре.

Клайн се замисли и леко захапа устна.

— Първо да видим рентгеновите снимки — каза накрая той.

Изтощена и замаяна, Крис отведе Ригън до рентгеновия кабинет и остана до нея, докато правеха снимките. После я отведе у дома. След втората инжекция Ригън беше необичайно мълчалива и Крис се опита да я развесели.

— Искаш ли да си поиграем на „Монополи“ или нещо друго, миличка?

Ригън леко поклати глава и впери в майка си мътен поглед, сякаш я виждаше от безкрайна далечина.

— Много ми се спи — каза тя. Гласът бе също тъй сънен, както очите. После Ригън се завъртя и тръгна нагоре към спалнята.

Крис я проследи с тревожен поглед и си помисли: Трябва да е от либриума. След малко въздъхна и влезе в кухнята. Наля си чаша кафе и седна на масата срещу Шарън.

— Как мина? — попита Шарън.

— Божичко!

Крис хвърли рецептата на масата.

— Обади се до аптеката да ни доставят това — каза тя и обясни на Шарън какво е узнала от доктора. — Ако съм заета или ме няма, ще я държиш под око, нали, Шар? Клайн ми каза… — Тя трепна. — Чакай, сетих се нещо.

Крис стана от масата и се качи в спалнята на Ригън. Завари я дълбоко заспала под завивките. Крис отиде до прозореца, затегна здраво резето и надникна навън. Под прозореца беше стръмното стълбище, слизащо към далечната улица M.

Да, най-добре да потърся веднага ключар.

Крис се върна в кухнята и добави тази задача към списъка на Шарън, после заръча на Уили какво да приготви за вечеря и поговори по телефона с агента си за филма, който искаха да режисира.

— Как ти се стори сценарият? — попита той.

— Страхотен е, Ед. Да го направим. Кога започваме?

— Твоята част е през юли, така че трябва веднага да се заемеш с подготовката.

— Искаш да кажеш още сега?

— Точно така. Това не е роля, Крис. Ти ръководиш цялата дейност. Трябва да работиш с декоратора, отговорника по костюмите, гримьора, продуцента. Трябва да избереш оператор, монтажист и да съставиш план за снимките. Стига, Крис, и сама знаеш как става.

— По дяволите! — изпъшка отчаяно Крис.

— Проблеми ли имаш?

— Да, имам, Ед. Ригън е много, много болна.

— Хей, искрено съжалявам.

— Благодаря.

— Крис, какво й е?

— Още не са наясно. Чакаме резултатите от изследванията. Слушай, Ед, не мога да я изоставя.

— Кой казва, че трябва да я изоставиш?

— Не, ти не разбираш, Ед. Аз трябва да бъда у дома, с нея. Тя се нуждае от грижи. Виж, просто не мога да го обясня, Ед, много е сложно. Защо да не поизчакаме?

— Не можем. Искат да пуснат филма за Коледа, Крис, и мисля, че в момента са на педали.

— За Бога, Ед, все могат да изчакат две седмици! Влез ми в положението!

— Виж какво, първо ми проглуши ушите, че искаш да режисираш, а сега изведнъж…

— Да, знам. Знам. Да, искам го, Ед, страшно го искам, но просто трябва да им кажеш, че се нуждая от малко време.

— А ако им кажа, ще се издъним. Това е моето лично мнение. Виж, те така или иначе не държат на теб, сама знаеш. Правят го заради Мур и според мен ако сега му се обадят и кажат: тя още не знае дали наистина й се иска, той ще се отдръпне. Слушай, прави каквото искаш. Не ме интересува. В цялата работа няма големи пари, освен ако филмът стане хит. Но ако питаш мен, ще ти кажа: помоля ли за отсрочка, със сигурност ще се издъним. Е, какво да им кажа?

Крис въздъхна.

— О, Боже!

— Знам, че не е лесно.

— Не е. Добре, слушай, Ед, може би ако… — Крис се замисли. После поклати глава. — Остави, Ед. Просто трябва да изчакат. Нищо друго не мога да сторя.

Ти си решаваш.

Обади ми се какво са решили.

Разбира се. И още веднъж, съжалявам за дъщеря ти.

Благодаря, Ед.

— И умната.

— Ти също.

Дълбоко потисната, Крис остави слушалката, запали цигара и подхвърли на Шарън:

— Между другото, обади се Хауърд. Казах ли ти?

— О, кога? Каза ли му за Ригън?

— Да, помолих го да дойде при нея.

— Ще дойде ли?

— Не знам. Едва ли — отговори Крис.

— Би било редно да си направи труда.

— Да, знам — въздъхна Крис. — Но трябва да разбереш и неговите задръжки, Шар.

— В смисъл?

— Цялата тая история със „съпругът на госпожа Крис Макнийл“! А и Ригс усложни нещата. Щом тя се появи, за него не остана място. Вечно аз и Ригс по кориците на списанията, в рекламите — майка и дъщеря като феи-близначки — тя мрачно изтръска пепелта. — Майната му, кой знае? Всичко е пълна каша. Но е трудно да поддържам отношения с него, Шар. Просто не съм в състояние. — Тя посегна към книгата до лакътя на Шарън. — Какво четеш?

— О, забравих. Това е за теб. Госпожа Перин намина и я остави.

— Била е тук?

— Да, сутринта. Съжаляваше, че не те завари. Имала пътуване извън града, но щяла да ти се обади, щом се прибере.

Крис кимна и погледна заглавието: „Изследване на култа към дявола и свързани с него окултни явления.“ Тя отвори книгата и намери вътре ръкописна бележка:

— Очарователна жена! — каза Крис.

— Да, така е.

Крис прелисти страниците.

— Е, какво мислиш за черните меси? Страховити ли са?

— Не знам — отговори Шарън. — Не съм я чела. — Твоят наставник ли те посъветва така?

Шарън се протегна.

— О, тия неща ме отегчават.

— Тъй ли? Къде отидоха религиозните ти увлечения?

— Не се занасяй.

Крис побутна книгата към Шарън.

— Прочети я и ми разкажи.

— Та да ме мъчат кошмари?

— За какво мислиш, че ти плащам?

— За да повръщам.

— Това и аз го мога — промърмори Крис и взе вечерния вестник. — Трябва само да си пъхнеш в гърлото съветите на финансовия мениджър и после повръщаш кръв цяла седмица. — Тя раздразнено хвърли вестника настрани. — Би ли пуснала радиото, Шар? Да чуем новините.

Шарън вечеря с Крис и след това отиде на среща. Забрави книгата. Крис я видя на масата и искаше да почете, но изведнъж се почувства много уморена. Остави я да лежи и се качи горе. Надникна при Ригън, която лежеше под завивките и изглеждаше, че спи непробудно. После пак провери прозореца. Беше здраво затворен. Напускайки стаята, Крис остави вратата широко отворена и преди да си легне, направи същото със своята. Погледа малко телевизия и скоро заспа.

На другата сутрин книгата за култа към дявола тайнствено изчезна от масата. Никой не забеляза.

3

Неврологът отново вдигна рентгеновата снимка към светлината и потърси в черепа малки вдлъбнатини, които да изглеждат като оставени от миниатюрно чукче. Доктор Клайн стоеше зад него със скръстени ръце. И двамата бяха търсили увреждания, натрупване на течност или евентуално изместване на епифизната жлеза. Сега търсеха така наречения „череп на Люкеншадл“ — характерни вдлъбнатини, които подсказват хронично вътречерепно налягане. Не откриха нищо. Беше четвъртък, 28 април.

Неврологът свали очилата си и внимателно ги прибра и левия нагръден джоб на сакото си.

— Просто няма нищо, Сам. Абсолютно нищо.

Клайн навъсено се вгледа в пода и поклати глава.

— Не може да бъде — каза той.

— Искаш ли нови снимки?

— Не смятам. Мисля да изпробвам лумбална пункция.

— Добра идея.

— Междувременно искам да я прегледаш.

— Днес става ли?

— Ами аз… — Телефонът иззвъня. — Извинявай. — Той вдигна слушалката. — Ало.

— Обажда се госпожа Макнийл. Казва, че е спешно.

— Ная коя линия?

— На трета.

Той натисна бутона.

— Доктор Клайн слуша.

Гласът на Крис беше отчаян, на ръба на истерията.

— Божичко, докторе, Ригън е зле! Можете ли да дойдете незабавно?

— Какво има?

— Не знам, докторе, просто не мога да го опиша! Моля ви, елате веднага! Колкото се може по-скоро!

— Тръгвам!

Той затвори телефона и се свърза със секретарката си.

— Сюзан, кажи на Дреснър да поеме моите пациенти.

Остави слушалката и посегна към сакото си.

— Точно за нея се обадиха, Дик. Искаш ли да дойдеш? Съвсем близо е, оттатък моста.

— Мисля, че имам един час свободно време.

— Тогава да тръгваме.

Няколко минути по-късно двамата бяха на прага, където ги посрещна ужасената Шарън. Откъм спалнята на Ригън долитаха стонове и отчаяни крясъци.

— Името ми е Шарън Спенсър — представи се тя. — Заповядайте. Тя е горе.

Шарън ги отведе до вратата на спалнята, открехна я и подвикна:

— Крис, лекарите дойдоха.

Крис се втурна към вратата. Лицето й бе изкривено от ужас.

— О, Господи, влезте! — избъбри тя е треперещ глас.

— Влезте да видите какво прави!

— Това е доктор…

Клайн не довърши, защото видя Ригън. Пищейки истерично и кършейки ръце, тя сякаш излетя хоризонтално във въздуха над леглото, увисна за миг и тежко се стовари върху матрака. Това се повтаряше бързо, отново и отново.

— Мамо, накарай го да спре! — пищеше Ригън. — Спри го! Той иска да ме убие! Спри го! Сприиииии гооооооо мамооооооо!

— Милата ми! — изхлипа Крис и захапа юмрука си. Тя погледна умолително Клайн. — Докторе, какво е това? Какво става с нея?

Лекарят поклати глава, без да откъсва поглед от Ригън, а видяното не спираше. Тя се издигаше на трийсетина сантиметра над леглото, после падаше с глухо пъшкане, сякаш невидими ръце я сграбчваха и захвърляха. Крис бе притиснала устата си с две ръце и гледаше разтреперана. Движението нагоре-надолу внезапно спря и Ригън започна трескаво да се мята. Очите й бяха извъртени нагоре, тъй че се виждаше само бялото.

— Той ме изгаря… гори ме! — стенеше тя, а краката й трескаво се кръстосваха и разтваряха.

Лекарите се приближиха от двете страни на леглото. Продължавайки да се гърчи, Ригън отметна глава, изви гръбнака си като мост и изпъна подпухналото си гърло, от което излиташе неразбираемо гърлено мънкане:

— … мъсйокин… мъсйокин…

Клайн посегна да провери пулса й.

— Хайде да видим какво ти е, скъпа — кротко изрече той.

Изведнъж Клайн отхвръкна назад през стаята и едва не падна на пода. Ригън се бе надигнала и му нанесе яростен удар. Лицето се кривеше от свиреп гняв.

— Свинята е моя! — изрева тя с дрезгав и мощен глас. — Моя е! Стойте настрани! Тя е моя!

От гърлото й излетя писклив смях, после тя падна по гръб, като че някой я беше бутнал. Дръпна нощницата нагоре и разголи слабините си.

— Чукайте ме! Чукайте ме! — изкрещя тя към лекарите и започна трескаво да мастурбира с две ръце.

Задавена от сълзи, Крис избяга от стаята, щом видя как Ригън облиза пръстите си.

Зашеметен и потресен, Клайн отново пристъпи към леглото, този път по-предпазливо, а Ригън обгърна раменете си и нежно ги погали.

— О, да, перла моя — гукаше тя със същия странно груб глас. Очите й бяха блажено затворени. — Детенцето ми… цветето ми… перлата ми…

След това тя отново започна да се мята, бъбрейки неразбираеми думи. Изведнъж рязко седна и очите й се разшириха от безпомощен ужас.

Измяука като котка.

После излая.

После изцвили.

Внезапно се прегъна в кръста и започна да върти горната част на тялото си в бързи, напрегнати кръгове. Задъхваше се.

— О, спрете го! — изхлипа тя. — Моля ви, спрете го! Боли ме! Накарайте го да спре! Не мога да дишам!

Клайн бе видял достатъчно. Той взе куфарчето си, сложи го на перваза на прозореца и започна да подготвя инжекция.

Неврологът остана до леглото и видя как Ригън падна по гръб, сякаш някой я блъсна отново. Очите й пак се извъртяха и като се мяташе насам-натам, тя бързо замънка нещо с глух гърлен глас. Неврологът се приведе над нея, опитвайки да различи думите. После забеляза, че Клайн му маха с ръка и бързо пристъпи към него.

— Ще й инжектирам либриум — каза тихичко Клайн и вдигна спринцовката пред светлината. — Но ти трябва да я държиш.

Неврологът кимна, но изглеждаше разтревожен. Беше привел глава настрани, сякаш се вслушваше в бълнуването откъм леглото.

— Какво казва тя? — прошепна Клайн.

— Не знам. Просто брътвежи. Безсмислени срички. — Но личеше, че сам не е много доволен от това обяснение. — И все пак говори така, като че има смисъл. Усеща се ритъм.

Клайн кимна към леглото и те тихо приближиха от двете страни. Измъченото дете се вцепени, сякаш в пристъп на тетанус, и лекарите се спогледаха многозначително. После пак погледнаха Ригън, която започна да извива тялото си нагоре в невероятна дъга, докато накрая главата й докосна петите. Пищеше от болка.

Лекарите се спогледаха озадачено. После Клайн кимна на невролога, но преди той да я хване, Ригън се свлече в несвяст и подмокри леглото.

Клайн се пресегна и вдигна клепача й. Провери пулса.

— Няма скоро да дойде на себе си — прошепна той. — Според мен беше гърч. Ти как мислиш?

— Да, така ми се струва.

— Все пак да се застраховаме.

И Клайн сръчно направи инжекцията.

— Е, как ти се струва? — попита Клайн, докато слагаше памучен тампон върху раничката.

— Увреждане на темпоралния лоб. Да, може и да е шизофрения, Сам, но започна прекалено внезапно. Няма никакви досегашни прояви, нали?

— Няма.

— Неврастения?

Клайн поклати глава.

— Може би хистерия?

— Мислих за това — каза Клайн.

— Естествено. Макар че би трябвало да е истински феномен, за да извие нарочно тялото си така, не смяташ ли? — Неврологът поклати глава. — Не, това е очевидна патология, Сам — изключителна сила; параноя; халюцинации. Да, при шизофренията има тези симптоми. Но увреждането на темпоралния лоб обяснява и пристъпите. Нещо обаче ме притеснява…

Той не завърши и се навъси озадачено.

— Какво?

— Не съм много сигурен, но ми се стори, че долових признаци за раздвоение на личността: „перлата ми“… „детенцето ми“… „цветето ми“… „свинята“. Имах чувството, че го казва за себе си. И на теб ли така ти се стори, или си внушавам?

Обмисляйки въпроса, Клайн плъзна пръст по долната си устна, после отговори.

— Е, честно казано, тогава не ми дойде на ум, но сега, след като го изтъкваш… — Той тихо изпъшка. — Може би. Да, сигурно е възможно. — После той сви рамене. — Ще направя лумбална пункция веднага, докато не е дошла в съзнание, и може да разберем нещо. Съгласен ли си?

Неврологът кимна.

Клайн порови из чантата, намери хапче и докато го прибираше в джоба си, попита невролога:

— Можеш ли да останеш?

Неврологът погледна часовника си.

— Да, разбира се.

— Хайде да поговорим с майка й.

Напуснаха стаята и излязоха в коридора.

Крис и Шарън се бяха подпрели на парапета на стълбището с наведени глави. Когато лекарите се приближиха, Крис избърса носа си с влажна и смачкана кърпичка. Очите й бяха подпухнали и зачервени от плач.

— Тя спи — каза Клайн — и е под упойка. Вероятно ще спи чак до утре.

Крис леко кимна и отговори с немощен глас:

— Това е добре… Вижте, извинявайте, че така се разкиснах.

— Справяте се чудесно — увери я Клайн. — Това е жестоко изпитание. Впрочем, позволете да ви представя доктор Ричард Колман.

Крис се усмихна измъчено.

— Благодаря, че дойдохте.

— Доктор Колман е невролог.

— А, така ли? И тъй, какво мислите? — попита тя, гледайки ту единия, ту другия.

— Все още смятаме, че е увреждане в темпоралния лоб на главния мозък — отговори Клайн — и…

— Господи, какво говорите, дявол да ви вземе! — избухна внезапно Крис. — Тя се държи като психопат, сякаш има раздвоение на личността или нещо подобно! Искам да кажа… — Изведнъж тя замълча, опомни се и наведе глава. — Май нервите ми не издържат — тихо добави тя и вдигна измъчен поглед към Клайн. — Извинявайте. За какво говорехте?

Отговори неврологът:

— Госпожо Макнийл, в цялата медицинска история доказаните случаи на раздвоение на личността не надхвърлят сто. Това е много рядко заболяване. Знам какво е изкушението да се обърнете към психиатър, но всеки отговорен психиатър би искал най-напред да се увери, че причината не е в заболяване на тялото. Такава е най-сигурната процедура.

— Добре. И какво следва сега?

— Лумбална пункция — каза Колман.

— Искате да кажете проба от гръбначния мозък? — попита стреснато Крис.

Колман кимна.

— Това, което пропуснахме в рентгеновите снимки и енцефалограмите, може да се прояви тук. Ако не друго, ще можем да отхвърлим някои хипотези. Бих искал да го направим сега, докато детето спи. Ще й бия местна упойка, разбира се, но най-важното е да не допуснем движение.

— Слушайте, как е възможно да подскача така от леглото? — попита Крис и озадачено присви очи.

— Мисля, че вече го обсъждахме — каза Клайн. — Патологичните състояния могат да породят огромна физическа сила и ускорена реакция.

— Но вие казахте, че не знаете защо.

— Изглежда, че е свързано с мотивацията — отговори Колман. — Но в общи линии това е всичко, което знаем.

— Е, какво ще кажете за пункцията? — попита Клайн. — Съгласна ли сте?

Раменете на Крис провиснаха и тя наведе очи към пода.

— Действайте — промърмори тя. — Правете каквото трябва, само я излекувайте.

— Може ли да използвам телефона? — попита Клайн.

— Разбира се. Елате в кабинета.

— И между другото — сети се Клайн, докато тя се обръщаше да го поведе, — трябва да й смените чаршафите.

— Веднага ще се погрижа — каза Шарън и бързо тръгна към спалнята на Ригън.

— Да ви предложа ли кафе? — попита Крис по пътя към кабинета. — Днес прислугата има свободен ден, но мога да приготвя нес.

Лекарите отказаха.

— Виждам, че все още не сте направили нищо с прозореца — каза Клайн.

— Не, но се обадихме — отвърна Крис. — Утре ще дойдат да сложат капаци, които се заключват.

Влязоха в кабинета. Клайн се свърза с болницата и поръча на асистента си да донесе необходимите лекарства и инструменти.

— И да подготвят лабораторията за анализ — добави той. — Ще го направя лично, веднага след процедурата.

След края на разговора Клайн помоли Крис да разкаже какво се е случило след предишната му среща с Ригън.

— Чакайте да си спомня. Миналия вторник… — Крис се замисли. — Не, във вторник нямаше нищо; Ригън си легна и спа до късно на другата сутрин, а след това… не, чакайте — поправи се тя. — Не, не спа. Точно така. Уили ми спомена, че я чула в кухнята ужасно рано. Спомням си как се зарадвах, че си е възвърнала апетита. Но сигурно после пак си е легнала, защото остана в леглото цял ден.

— Спеше ли? — попита Клайн.

— Не, мисля, че четеше. Малко ми поолекна. Нали разбирате, изглеждаше, че либриумът е точно каквото й трябва. Стори ми се някак унесена и това малко ме тревожеше, но все пак имаше видимо подобрение. И снощи нямаше нищо тревожно. А тази сутрин внезапно започна. Как само започна…

И тя разказа на лекарите как сутринта седеше в кухнята, когато Ригън дотича по стълбището, скри се зад стола й, стисна ръцете на майка си и обясни с писклив и изплашен глас, че капитан Хауди я преследва; щипел, блъскал, сипел неприлични думи и заплашвал да я убие. Ето го! — изпищя тя накрая, сочейки към вратата на кухнята. После се свлече на пода, разтърсвана от конвулсии; задъхваше се, ридаеше и твърдеше, че капитан Хауди я рита. Изведнъж се изправи насред кухнята, разпери ръце и започна да се върти — като пумпал, добави Крис. Това продължи цяла минута, докато накрая детето рухна изтощено на пода.

— И после най-неочаквано — продължи с разтреперан глас Крис — видях тази… тази омраза в очите й… и тя ми каза… нарече ме… О, Господи!

Крис избухна в конвулсивни ридания.

Клайн пристъпи до бара, наля чаша вода от крана и се върна при Крис. Риданията бяха стихнали.

— По дяволите, къде са ми цигарите? — въздъхна задавено тя и избърса очи. Клайн й подаде водата и малко зелено хапче.

— По-добре вземете това — посъветва я той.

— Успокоително ли е?

— Да.

— Дайте ми две.

— И едно е достатъчно.

Крис извърна глава и опита да се усмихне.

— Скъперник…

Тя глътна хапчето и върна празната чаша на лекаря.

— Благодаря — тихо каза тя, подпря челото си с треперещи пръсти и леко поклати глава. — Да, така се започна. Целият този ужас. Тя сякаш се беше превърнала в някой друг.

— Например капитан Хауди? — попита Колман.

Крис изненадано вдигна очи. Той я гледаше втренчено.

— Какво искате да кажете? — попита тя.

Той сви рамене.

— Не знам. Просто попитах.

Крис завъртя разсеян поглед към камината.

— Не знам — глухо изрече тя. — Просто някой. Някой друг.

За момента настана мълчание. После Колман стана. Каза, че имал други ангажименти, подхвърли няколко смътно окуражаващи думи, сбогува се и излезе.

Клайн го придружи до вратата.

— Ще провериш ли кръвната захар? — попита го Колман.

— За толкова тъп ли ме мислиш?

Дейвид се усмихна с усилие.

— И аз се поизнервих — каза той. Загледа се замислено настрани, опипвайки брадичката си. — Странен случай. Много странен. — Отново погледна на Клайн. — Ако разбереш нещо, обади ми се.

— Вкъщи ли се прибираш?

— Да. Обади ми се, става ли?

Колман махна с ръка и си тръгна.

След докато му донесоха необходимите инструменти, Клайн направи местна упойка, като инжектира новокаин в гърба на Ригън, и пред погледите на Крис и Шарън извлече гръбначномозъчна течност, следейки внимателно манометъра.

— Налягането е нормално — промърмори той.

След като приключи, Клайн пристъпи на светло до прозореца да провери дали течността е бистра или мътна. Беше бистра.

Той прибра епруветките с пробите в чантата си.

— Не вярвам да се случи — каза Клайн, — но ако се буди нощем и създава проблеми, може би ще ви трябва медицинска сестра, за да й бие успокоително.

— Не може ли аз да го правя? — попита Крис.

— Защо не искате медицинска сестра?

Крис сви рамене. Не искаше да признае, че няма доверие на лекари и медицински сестри.

— Просто бих предпочела да го правя сама — отвърна лаконично тя.

— Инжекциите са сложно нещо — предупреди я лекарят. — Едно въздушно мехурче може да бъде извънредно опасно.

— О, знам как става — намеси се Шарън. — Майка ми имаше старчески дом в Орегон.

— Би ли го направила, Шар? — попита Крис. — Би ли останала тук тази нощ?

— Не става дума само за тази нощ — вметна Клайн. — Ако положението се усложни, може да й потрябват венозни системи.

— Не може ли да ме научите как да ги слагам? — изгледа го тревожно Крис. — Трябва лично да се грижа за нея.

Докторът кимна.

— Добре. Добре. Мисля, че ще мога.

Той написа рецепта за разтворим торазин и спринцовки за еднократна употреба и я подаде на Крис.

— Купете това още сега.

Крис подаде рецептата на Шарън.

— Шар, погрижи се, ако обичаш. Обади им се да ни го доставят тук. Аз бих искала да придружа доктора, докато прави анализите. — Тя се обърна и го попита умолително:

— Нали нямате нищо против?

Клайн забеляза напрегнатите бръчки около очите, изражението на безпомощност и объркване.

— Разбира се — каза той. — Знам как се чувствате. Изпитвам същото когато говоря с механика за колата си.

Излязоха от къщата точно в шест часа и осемнайсет минути.

В лабораторията към рослинската болница Клайн направи редица анализи. Най-напред провери белтъчното съдържание.

Нормално.

След това преброи кръвните клетки.

— Излишъкът на червени — обясни Клайн — говори за кръвоизлив. А излишъкът на бели подсказва инфекция.

Търсеше по-специално гъбична инфекция, която често е причина за хронични аномалии в поведението.

Отново удари на камък.

Накрая Клайн провери нивото на захар в течността.

— Защо? — попита Крис.

— Съдържанието на захар в гръбначната течност — обясни той — трябва да е две трети от нивото на кръвната захар. Всяко значително занижаване би означавало болест, при която бактериите ядат захарта, и ако е така, би могло да обясни симптомите на дъщеря ви.

Но не откри отклонение.

Крис скръсти ръце и поклати глава.

— Отново доникъде — безжизнено промърмори тя.

Клайн се замисли дълбоко. Накрая се завъртя и погледна Крис.

— Имате ли наркотици в къщата?

— Какво?

— Амфетамини? ЛСД?

Крис поклати глава.

— Не. Ако имах, щях да ви кажа. Не, няма нищо подобно.

Клайн кимна, сведе очи към обувките си, после мрачно погледна Крис и каза:

— Е, госпожо Макнийл, мисля, че вече е време да си потърсите психиатър.

Крис се прибра у дома точно в седем часа и двайсет и една минута вечерта, и още от прага подвикна:

— Шарън!

Никакъв отговор. Нямаше я.

Крис се качи в спалнята на Ригън и я завари дълбоко заспала. Завивките не бяха помръднали. Усети миризма на урина. Откъсна очи от леглото и погледна към прозореца. Господи, отворен е! Сигурно Шарън го беше отворила, за да проветри. Но къде беше отишла? Крис затвори прозореца и заключи капаците, после слезе долу точно когато Уили влизаше в къщата.

— Здравей, Уили. Забавлявахте ли се днес?

— Ходихме по магазините, госпожо. И на кино.

— Къде е Карл?

Уили пренебрежително махна с ръка.

— Днес ми разреши да гледам „Бийтълс“. Сама.

— Браво!

— Да, госпожо.

Уили победоносно вдигна два пръста.

Часът беше седем и трийсет и пет.

В осем часа и една минута, докато разговаряше по телефона с агента си, Крис чу външната врата да се отваря и затваря. Затропаха токчета и Шарън влезе в кабинета с няколко пакета, които остави на пода. После Шарън се настани на едно от креслата и зачака Крис да приключи разговора.

— Къде беше? — попита Крис, след като затвори телефона.

— О, той не ти ли каза?

— Кой да ми каже?

— Бърк. Няма ли го?

— Тук ли е бил?

— Не го ли завари като се прибра?

— Слушай, дай да започнем отначало — каза Крис.

— Побъркан човек — сърдито поклати глава Шарън. — Не успях да убедя аптекаря да достави поръчката, тъй че когато дойде Бърк, рекох си: чудесно, той ще седи при Ригън, докато аз изтичам за торазина. — Тя пак поклати глава. — Трябваше да го предвидя.

— Да, трябваше. Е, какво купи?

— Ами… тъй като мислех, че разполагам с време, отидох да купя гумени чаршафи за леглото на Ригън.

— Яде ли нещо?

— Не. Мисля да си направя сандвич. Ти искаш ли?

— Добра идея.

— Какво стана с анализите? — попита Шарън по пътя към кухнята.

— Всичките са отрицателни — отвърна с отчаяние Крис. — Ще трябва да се обърна към психиатър.

След сандвичите и кафето Шарън показа на Крис как се бие инжекция.

— Две неща са най-важни — обясни тя. — Да гледаш да няма въздушни мехурчета и да бъдеш сигурна, че си улучила вената. Виж, засмукваш мъничко ето така и проверяваш дали в спринцовката се е появила кръв.

Крис се зае да тренира върху един грейпфрут и бързо напредна. В девет и двайсет и осем минути на вратата се позвъни. Уили отиде да отвори. Беше Карл. Докато минаваше през кухнята към стаята си, той кимна и подхвърли, че си е забравил ключовете.

— Не мога да повярвам — каза Крис на Шарън. — За пръв път си признава грешка.

През цялата вечер гледаха телевизия в кабинета.

В единайсет и четирийсет и шест телефонът иззвъня. Шарън вдигна слушалката, каза „Един момент“ и я подаде на Крис. „Чък е.“

Гласът на младия асистент-режисьор звучеше тревожно.

— Чу ли новината, Крис?

— Не, какво има?

— Лоша работа.

— Лоша?

— Бърк е мъртъв.

Бил пиян. Препънал се. Паднал по стръмното стълбище край къщата чак до подножието, където един пешеходец по улица M го видял да се премята в нощта. Строшен врат. Жесток, кървав епизод — неговата последна постановка.

Крис изтърва слушалката, заплака беззвучно и залитна. Шарън изтича да я подкрепи, затвори телефона и отведе Крис до дивана.

— Бърк е мъртъв!

— Боже мой, Крис! Не! Какво е станало?

Но Крис само поклати глава. Не можеше да говори. Плачеше.

По-късно двете седнаха и разговаряха часове наред. Крис пиеше. Спомняше си за Денингс. Понякога се смееше. Друг път плачеше.

— О, Боже мой — въздишаше тя. — Клетият смахнат Бърк… клетият Бърк…

Отново си спомни съня за смъртта.

Малко след пет сутринта Крис се подпираше унило на барчето с клюмнала глава и печални очи. Чакаше Шарън да се върне от кухнята с лед. Най-сетне я чу да се задава.

— Още не мога да повярвам — промърмори Шарън, влизайки в кабинета.

Крис вдигна очи. Погледна настрани. И замръзна.

Плъзгайки се по пода пъргаво като паяк, подир Шарън се задаваше Ригън. Тялото й беше извито назад в невероятна дъга, тъй че главата почти докосваше краката, езикът се стрелкаше навън от устата с ужасяващо съскане, а главата лекичко се поклащаше напред-назад като глава на кобра.

Гледайки замаяно, Крис тихо изрече:

— Шарън!

Шарън спря. Ригън също. Шарън се обърна и не видя нищо. После изкрещя и подскочи, като усети как езикът на Ригън се плъзна по глезена й.

Крис пребледня и вдигна ръка към бузата си.

— Обади се на доктора и го вдигни от леглото! Да дойде веднага!

При всяко движение на Шарън Ригън я следваше по петите.

4

Петък, 29 април. Докато Крис чакаше в коридора пред спалнята, доктор Клайн и един известен психиатър старателно преглеждаха Ригън. Прегледът продължи половин час. Тя се мяташе. Риташе. Скубеше си косата, от време на време кривеше лице и притискаше с длани ушите си, сякаш я мъчеха оглушителни звуци. Крещеше цинизми. Пищеше от болка. Накрая се просна по очи на леглото, сви крака под корема си и глухо застена.

Психиатърът кимна на Клайн да се приближи.

— Да й дадем успокоително — прошепна той. — Може би ще успея да поговоря с нея.

Терапевтът кимна и приготви спринцовка с петдесет милиграма торазин. Но когато лекарите пристъпиха до леглото, Ригън сякаш усети присъствието им, бързо се извъртя и закрещя в дива ярост, докато психиатърът се опитваше да я удържи. Ухапа го. Заудря. Отблъсна го. Едва когато повикаха Карл на помощ, успяха да я задържат достатъчно неподвижна, за да може Клайн да направи инжекцията.

Дозата обаче не беше достатъчна и инжектираха още петдесет милиграма. Изчакаха. Скоро Ригън се укроти. После изведнъж впери смаян поглед в лекарите.

— Къде е мама? Искам мама! — каза тя, разплакана от страх.

Психиатърът кимна и Клайн излезе от стаята.

— Майка ти ще дойде след секунда, скъпа — успокояващо каза психиатърът. Той седна на леглото и погали главата на момичето. — Хайде, всичко е наред, скъпа. Аз съм лекар.

— Искам мама!

— Тя вече идва насам. Идва. Боли ли те, скъпа?

Ригън кимна и от очите й бликнаха сълзи.

— Кажи ми, скъпа. Къде те боли?

— Навсякъде! — изплака Ригън.

— О, детето ми!

— Мамо!

Крис се втурна към леглото и я прегърна. Целуна я. Помъчи се да я утеши. После заплака от радост.

— Ти се върна, Ригс! Отново си с нас! Наистина си ти!

— О, мамо, той ме измъчваше! — каза през сълзи Ригън. — Моля те, накарай го да спре! Нали, мамо? Моля те!

Крис погледна с недоумение дъщеря си, после се обърна към лекарите с няма молба в очите.

— Какво й е? Какво става?

— Дадохме й голяма доза успокоително — меко обясни психиатърът.

— Искате да кажете…

Той бързо я прекъсна:

— Ще видим. — Обърна се към Ригън. — Можеш ли да ми кажеш какво ти е, скъпа?

— Не знам! — отговори през сълзи момичето. — Не знам! Не знам защо го прави! Досега винаги ми е бил приятел!

— Кой?

— Капитан Хауди! А сега сякаш някой е влязъл в мен! И ме кара да върша разни неща!

— Капитан Хауди?

— Не знам!

— Човек ли е?

Ригън кимна.

— Кажи ми кой е?

— Не знам!

— Добре, не се притеснявай; нека опитаме нещо друго, Ригън. Хайде да си поиграем. — Психиатърът бръкна в джоба на сакото си и извади лъскаво топче на сребърна верижка.

— Виждала ли си на кино как се хипнотизират хора? — попита той.

Ригън го изгледа с разширени очи и бавно кимна.

— Е, аз съм хипнотизатор. О, да, наистина! Редовно хипнотизирам хора. Честна дума! Разбира се, само ако ми позволят. А сега, Ригън, мисля, че ако те хипнотизирам, това ще ти помогне да оздравееш. Онзи, който е вътре в теб, ще излезе. Искаш ли да те хипнотизирам? Виж, майка ти е тук, до теб.

Ригън погледна въпросително майка си.

— Хайде, скъпа, направи го — насърчи я Крис. — Опитай.

Ригън се обърна към психиатъра и кимна.

— Добре — прошепна тя. — Но само мъничко.

Психиатърът се усмихна, но веднага се завъртя към звука от строшена керамика. Една крехка ваза бе паднала от бюрото, където Клайн се подпираше с лакът. Лекарят погледна учудено ръката си, после счупената ваза и се наведе да събере парчетата.

— Оставете, докторе. Уили ще се погрижи — каза Крис.

— Сам, би ли затворил капаците? — помоли психиатърът. — Дръпни и завесите.

Когато в стаята стана тъмно, психиатърът вдигна верижката и леко разлюля лъскавото топче. Извади малко фенерче и насочи лъча към него. Топчето засия.

Той подхвана хипнотичния ритуал:

— Гледай тук, Ригън, продължавай да гледаш и скоро ще почувстваш как клепачите ти стават все по-тежки и по-тежки…

Съвсем скоро Ригън изпадна в транс.

— Извънредно податлива — прошепна психиатърът. После попита: — Удобно ли ти е, Ригън?

— Да. — Гласът беше тих и спокоен.

— Ригън, на колко години си?

— Дванайсет.

— Има ли някой в теб?

— Понякога.

— Кога?

— Зависи.

— Личност ли е?

— Да.

— Кой е?

— Не знам.

— Капитан Хауди?

— Не знам.

— Човек?

— Не знам.

— Но е в теб?

— Да, понякога.

— А сега?

— Не знам.

— Ако го помоля да поговори с мен, ще му разрешиш ли?

— Не!

— Защо не?

— Страхувам се!

— От какво?

— Не знам!

— Ако той поговори с мен, Ригън, мисля, че ще излезе от теб. Искаш ли да излезе?

— Да.

— Тогава нека говори. Ще му позволиш ли?

Дълго мълчание. И накрая:

— Да.

— Сега аз говоря с личността вътре в Ригън — уверено започна психиатърът.

За момент той изчака внушението да проникне в съзнанието на Ригън. После повтори:

— Ако те има, ти си дълбоко хипнотизиран и трябва да отговориш на всичките ми въпроси. Излез и ми отговори: тук ли си?

Тишина. После се случи нещо невероятно. Дъхът на Ригън изведнъж стана зловонен. Психиатърът го усети от една ръка разстояние. Той освети с фенерчето лицето на Ригън и потресената Крис вдигна ръка да заглуши вика си на ужас, като видя как детските черти се изкривяват в злобна маска, устните се разпъват настрани и подпухналият език хищно провисва навън.

— Ти ли си онзи, който е в Ригън? — попита психиатърът.

Ригън кимна.

— Кой си ти?

— Мъсйокин — отговори гърлено тя.

— Това ли ти е името?

Кимване.

— Човек ли си?

Тя отговори:

— Ад.

— Това отговор ли беше?

— Ад.

— Ако това означава „да“, тогава кимни.

Ригън кимна.

— На чужд език ли говориш?

— Ад.

— Откъде идваш?

— Гоб.

— От пустинята Гоби?

— Агобтомавдиен — отговори Ригън.

Психиатърът се замисли за момент и реши да направи още един опит.

— Когато ти задавам въпрос, отговаряй с кимване за „да“ и поклащане на главата за „не.“ Разбра ли ме?

Ригън кимна.

— Твоите отговори имат ли смисъл? — попита той. Да.

— Някой познат на Ригън ли си? Не.

— Чувала ли е за теб? Не.

— Нейна измислица ли си? Не.

— Реален ли си? Да.

— Част от Ригън? Не.

— Бил ли си някога част от Ригън? Не.

— Харесваш ли я? Не.

— Значи не я харесваш? Да.

— Мразиш ли я? Да.

— За нещо, което е направила? Да.

— Обвиняваш ли я за развода на родителите й? Не.

— Свързано ли е с родителите й? Не.

— С неин приятел? Не.

— Но я мразиш? Да.

— И наказваш Ригън? Да.

— Искаш да я нараниш? Да.

— Да я убиеш? Да.

— Ако тя умре, няма ли и ти да умреш? Не.

Този отговор разтревожи психиатъра и той замислено наведе очи. Размърда се леко върху леглото и пружината изскърца. В мъртвата тишина се чуваше само дрезгавото дишане на Ригън, излитащо сякаш от някакъв прогнил, зловонен ковашки мех. Съвсем близко. Но в същото време безкрайно далечно. И зловещо.

Психиатърът отново погледна грозното изкривено лице и в очите му трепна догадка, когато попита:

— Има ли нещо, което да направи, за да излезеш от нея? Да.

— Можеш ли да ми кажеш какво е? Да.

— Ще ми кажеш ли? Не.

— Но…

Изведнъж психиатърът ахна от болка, като осъзна с ужас и смайване, че Ригън е сграбчила тестисите му като в стоманени клещи. С разширени очи той опита да се изтръгне от тези ужасни нокти, но не успя.

— Сам! Сам, помогни ми! — изстена дрезгаво той.

Настана суматоха.

Крис се хвърли към ключа на лампата.

Доктор Клайн изтича напред.

Ригън отметна глава и се разкиска сатанински, после нададе вълчи вой.

Крис стовари длан върху ключа, после се обърна и видя трепкаща, черно-бяла картина като в забавен кадър: Ригън и двамата лекари се мятат по леглото сред хаос от преплетени крайници, диви гримаси, пъшкане и ругатни, вой, лай и отново онзи грозен смях. Ригън грухтеше и квичеше като прасе, цвилеше, после странният филм се завъртя все по-бързо, леглото жестоко се разтресе, Ригън отново извъртя очи и нададе пронизителен вопъл на ужас, изтръгнат от дъното на самото й същество.

Свлече се на леглото и загуби съзнание.

Нещо страховито и неописуемо напусна стаята.

Няколко зловещи секунди никой не помръдна. После, бавно и предпазливо, лекарите се отдръпнаха настрани. Двамата стояха и безмълвно гледаха Ригън, след това Клайн с безизразно лице се приближи до леглото, провери пулса на момичето и след като се увери, че е нормален, лекичко я зави с одеялото и кимна на Крис и психиатъра. Излязоха от стаята и отидоха в кабинета.

Известно време мълчаха и тримата. Крис седеше на дивана, а Клайн и психиатърът — на столове отсреща. Психиатърът замислено подръпваше устната си и се взираше в масичката за кафе с невиждащ поглед. Накрая въздъхна, вдигна очи и срещна помръкналия поглед на Крис.

— Какво става, по дяволите? — попита тя с измъчен, безсилен шепот.

— Разбрахте ли на какъв език говореше?

Крис поклати глава.

— Вярвате ли в Бог?

— Не.

— А дъщеря ви?

— Не.

От тук насетне психиатърът я обсипа с дълга поредица от въпроси за психичното здраве на Ригън и когато свърши, сякаш се разтревожи още повече.

— Какво й е? — попита Крис, стискайки с побелели пръсти смачканата на топка кърпичка. — Докторе, каква е тази болест?

— Не е съвсем ясно — отговори уклончиво психиатърът.

— И честно казано, би било изключително неразумно от моя страна да поставя диагноза след толкова кратък преглед.

— Все трябва да имате някаква идея — настоя Крис.

Психиатърът разтърка чело, наведе очи и въздъхна, но все пак се смили.

— Добре. Разбирам, че изгаряте от тревога, затова ще споделя впечатленията си. Но имайте предвид, всичко това са догадки.

Крис напрегнато кимна и се приведе напред.

— Да, добре. Какво й е?

Пръстите й трескаво опипваха ръбовете на кърпичката, сякаш премятаха зърната на молитвена броеница.

— Първо мога да кажа — започна лекарят, — че е крайно невероятно да симулира. Нали, Сам?

Клайн кимна.

— Смятаме така по няколко причини — продължи психиатърът. — Например болезнените и ненормални движения, както и очевидната промяна на лицето, когато разговаряхме с така наречената личност, която тя смята, че се е вселила в нея. Подобен психологически ефект е възможен само ако тя вярва в това създание. Разбирате ли ме?

— Да, струва ми се — отговори Крис, — само че не разбирам откъде е дошло. Често чуваме да се говори за раздвоение на личността, но не съм срещала обяснение.

— И няма такова, госпожо Макнийл. Ние използваме термини като „съзнание“, „разум“, „личност“, но в действителност още не знаем какво представляват. Тъй че когато почнем да говорим за раздвоение на личността, разполагаме само с теории, които на всеки отговор предлагат по два нови въпроса. Фройд смята, че някои мисли и чувства се потискат от съзнанието, но остават непокътнати в подсъзнанието; всъщност остават силни и продължават да търсят израз чрез разни психични симптоми. Когато този потиснат… или нека го наречем дисоциативен материал, защото думата дисоциация означава отклонение от главния поток на съзнанието… Следите ли мисълта ми?

— Да, продължавайте.

— Добре. Е, когато този тип материал е достатъчно силен, или личността на пациента е слаба и дезорганизирана, може да се стигне до шизофренна психоза. Това не е раздвоение на личността — предупреди психиатърът. — Шизофренията означава разпадане на личността. Но там, където дисоциативният материал е достатъчно силен, за да се сглоби по някакъв начин, да организира някак подсъзнанието на пациента — е, тогава се е случвало тази част да започне да действа напълно независимо, като отделен човек; с други думи да поеме контрол над телесните функции.

— И вие смятате, че това се е случило с Ригън?

— Това е само една от теориите. Има няколко други. Някои от тях поддържат идеята за бягство към неосъзнатото; бягство от някакъв конфликт или емоционален проблем. Дъщеря ви не е имала симптоми на шизофрения, а енцефалограмата сочи, че мозъчните й вълни са напълно нормални. И тук навлизаме в областта на хистерията.

— И аз бях там миналата седмица — промърмори Крис.

Угриженият психиатър се усмихна почти незабележимо.

— Хистерията — продължи той — е вид невроза, при която емоционалният стрес се преобразява в телесни смущения. При някои нейни форми имаме дисоциация. При психастенията например човек губи представа за своите действия, но се вижда какво върши и приписва действията на някой друг. Представата му за втората личност обаче е смътна, а тази на Ригън изглеждаше съвсем конкретна. Така стигаме до онова, което Фройд нарича „трансформирана“ хистерия. Тя израства от подсъзнателно чувство за вина и необходимост тази вина да бъде наказана. Дисоциацията играе основна роля при всяко раздвоение на личността. Синдромът може да включва също така епилептични припадъци, халюцинации и крайна възбуда на двигателните центрове.

Крис слушаше внимателно и лицето й се изпъваше от усилието да разбере.

— Да, това много напомня състоянието на Ригън — каза тя. — Не смятате ли? Е, освен чувството за вина. За какво може да се чувства виновна?

— Ами шаблонният отговор е разводът. Децата често вярват, че отхвърлените са те и понякога поемат цялата отговорност за раздялата на родителите си. Това може да се отнася и до дъщеря ви. Сещам се и за симптомите на танатофобия — тежка нервна депресия, свързана с мисълта за смъртта.

В очите на Крис пламна жив интерес.

— При децата — продължи психиатърът — синдромът често е съпроводен от чувство на вина, свързана със семейни напрежения, а оттам и страх от загуба на близък човек. Това предизвиква ярост и безсилен гняв. И като допълнение, при този вид хистерия вината не трябва да е известна за съзнанието. Може дори да е така наречената „свободно плаваща вина“, нямаща връзка с нищо конкретно.

— Значи този страх от смъртта…

— Танатофобията.

— Да, точно както казахте. Наследствено ли е?

Психиатърът се загледа настрани, за да прикрие изненадата си от въпроса, и отговори:

— Не. Мисля, че не е наследствено.

Крис поклати глава.

— Просто не разбирам. Объркана съм. — Тя вдигна глава и челото й леко се сбръчка. — Откъде идва новата самоличност?

Психиатърът пак се обърна към нея.

— Пак ще кажа, и това е догадка, но ако допуснем, че става дума за трансформативна хистерия, породена от чувство за вина, тогава втората личност е просто посредникът, който налага наказанието. Ако Ригън се самонаказваше, това би означавало, че разбира вината си. Но тя иска да избяга от това разбиране. Затова се появява втората личност.

— Значи това е? Такава е вашата диагноза?

— Както казах, не знам. — Психиатърът сякаш подбираше думите много внимателно, като кръгли плоски камъчета, които да хвърля по повърхността на езеро. — Крайно необичайно е едно дете на нейната възраст да може да събере и подреди съставки за нова личност. А някои… някои други неща ме озадачават. Например изпълненията й с дъската за спиритични сеанси подсказват, че е крайно податлива на внушение; и все пак аз така и не успях да я хипнотизирам истински. — Психиатърът сви рамене. — Може би е оказала съпротива. Но най-изненадваща е очевидната зрялост на новата личност. Това не е дванайсетгодишно дете, а много по-стар човек. И езикът, на който говореше… — Гласът му заглъхна и той замислено се загледа в камината. — Разбира се, има подобно състояние, но знаем много малко за него.

— Какво е то?

— Особен вид сомнамбулизъм, при който пациентът изведнъж проявява способности и знания, каквито никога не е изучавал, и при който намерението на втората личност е… — Той не довърши. — Ами… ужасно е сложно и аз опростявам неимоверно, за да ме разберете.

Той пак не довърши, от страх да не разтревожи излишно Крис; канеше се да каже, че при подобни случаи намерението на втората личност е да унищожи първата.

— И какви са изводите?

— Не съвсем ясни. Трябва обстойно да я прегледа екип специалисти — две или три седмици работа в клинични условия, например клиниката „Беринджър“ в Дейтън.

Крис наведе глава и се загледа настрани.

— Ще ви затрудни ли това? — попита психиатърът.

Тя тръсна глава и отговори с тихо отчаяние:

— Не, просто загубих „Надежда“. Това е всичко.

— Не ви разбирам.

— Дълга история.

Психиатърът се свърза по телефона с клиниката „Беринджър“. Оттам дадоха съгласие да приемат Ригън на следващия ден.

Лекарите си тръгнаха.

Крис преглътна болката от спомена за Денингс; отново си помисли за смъртта, червеите, пустотата, и неописуемата самота, неподвижното безмълвие, тишината и мракът, чакащи под земята, където няма движение, няма дъх, няма нищо… Твърде много… твърде много. Крис наведе глава и се разплака. После прогони скръбта.

Докато приготвяше багажа за пътуването, Крис бе застанала пред гардероба и подбираше с каква перука да се маскира, когато Карл се появи на отворената врата. Някой бил дошъл да я види.

— Кой е?

— Детектив.

— Детектив? И идва при мен?

— Да, госпожо.

Карл влезе и подаде на Крис визитна картичка. УИЛЯМ Ф. КИНДЕРМАН, ЛЕЙТЕНАНТ-ДЕТЕКТИВ. Думите бяха отпечатани с елегантен шрифт „Тюдор“, сякаш подбран от любител на старините. В долния ъгъл като беден роднина се гушеше по-ситен надпис: Отдел убийства.

Крис погледна Карл и в очите й трепна подозрение.

— Карл, той държеше ли нещо, което да прилича на сценарий? Нали разбираш, някакъв голям плик или свитък.

Беше открила, че на този свят няма човек без сценарий, забутан в някое чекмедже, или поне идея за сценарий в главата. Тя сякаш привличаше тия типове, както свещениците привличат пияници и просяци.

Карл поклати глава.

— Не, госпожо.

Детектив. Дали имаше нещо общо с Бърк?

Завари го да виси в антрето, стиснал омачканата си шапка с дебели, къси пръсти, чиито нокти блестяха от неотдавнашен маникюр. Възпълен, малко над петдесет години, с дебели и безупречно чисти бузи. Носеше набръчкани панталони и твърде голямо за него старомодно палто.

Когато Крис се приближи, детективът изрече с болнаво тих, дрезгав глас:

— Бих разпознал това лице при каквито и да било обстоятелства, госпожо Макнийл.

— Обстоятелства? — изненада се Крис. — Да не би да имам някакви неприятности?

— Боже мой! Не, разбира се! — увери я той. — Обикновена формалност. Заета ли сте? Тогава утре. Да, ще дойда утре.

Той се обърна и понечи да излезе, но Крис развълнувано го попита:

— За какво става дума? За Бърк ли? Бърк Денингс?

Безгрижното поведение на детектива някак бе обтегнало пружините на нейното напрежение. Той се върна към нея, гледайки скръбно с влажните си кафяви очи, които леко провисваха в ъгълчетата и сякаш непрестанно се взираха към някакви тайни на миналото.

— Срамота — каза той. — Истинска срамота.

— Да не би да са го убили? — рязко попита Крис. — Вие сте от отдел убийства, нали така. Затова ли идвате при мен? Бърк е бил убит?

— Не, както ви казах, просто формалност — повтори детективът. — Нали разбирате, той е известна личност и не можем просто да махнем с ръка. Не можем — повтори почти извинително той и сви рамене. — Само един-два въпроса. Паднал ли е? Или може би някой го е блъснал? — Докато задаваше въпросите, детективът ритмично поклащаше глава и същевременно леко размахваше ръка във въздуха. Пак сви рамене и прошепна дрезгаво:

— Кой знае?

— Бил ли е ограбен?

— Не, не е бил ограбен, госпожо Макнийл, не е бил ограбен; но пък кому ли е нужен мотив в днешните времена? — Ръцете на детектива се движеха непрестанно като парцалени кукли, водени от пръстите на отегчен кукловод. — Днес, госпожо Макнийл, мотивът е по-скоро пречка за убиеца, един вид допълнителна тежест. — Той поклати глава и се оплака: — Наркотиците, проклетите наркотици. — Потропа с пръсти по гърдите си. — Повярвайте ми, аз съм баща и като виждам какво стана, сърцето ми се къса. Така е. Имате ли деца?

— Да, едно.

— Син или дъщеря?

— Дъщеря.

— Бог да я благослови.

— Елате в кабинета ми — каза Крис и се обърна да го поведе. Нямаше търпение да чуе какво ще каже за Денингс.

— Госпожо Макнийл, може ли да ви помоля за нещо?

Крис спря и се обърна към него със смътното подозрение, че ще поиска автограф за децата си. Никога не искаха за себе си — винаги за децата.

— Да, разбира се — каза любезно тя, опитвайки да прикрие нетърпението си.

Детективът направи гримаса.

— Стомахът ми. Случайно да ви се намира минерална вода „Келсо“? Но само ако няма да ви затрудня.

— Не, изобщо няма да ме затрудните. Качете се да седнете в кабинета. — Тя му посочи пътя и тръгна към кухнята. — Мисля, че имам в хладилника една бутилка.

— Не, аз ще дойда в кухнята — каза детективът и я последва с тромава походка. — Не обичам да досаждам на хората.

— Не ми досаждате.

— Не, виждам, че сте заета. Имате ли деца? — попита в движение той. — А, вярно, имате дъщеря. Вече ми казахте. Точно така. Само една. И на колко години е?

— Наскоро навърши дванайсет.

— Значи още е твърде рано да се притеснявате. Да, твърде рано. Но отваряйте си очите след някоя и друга година. — Той поклати глава. — Като видите тия безумия всеки ден… Невероятно! Немислимо! Безумно! Знаете ли, само преди два дни — или две седмици, вече не помня — погледнах жена си и казах: „Мери, светът — целият свят — е изпаднал в нервна криза.“

Влязоха в кухнята, където Карл чистеше вътрешността на фурната. Не личеше да ги е забелязал.

— Наистина, толкова ми е неудобно — промърмори дрезгаво детективът, докато Крис отваряше хладилника, но се обърна към Карл и погледът му се плъзна бързо и любопитно по тила на иконома — както малка птичка прелита над повърхността на езеро.

— Срещам една знаменита кинозвезда — продължи той — и какво правя? Моля я да ми даде минерална вода. Ама че майтап!

Крис бе намерила бутилката и в момента търсеше отварачка.

— Лед? — попита тя.

— Не, без лед. Просто така.

Крис отвори бутилката, намери чаша и наля газираната минерална вода.

— Спомням си онзи ваш филм, „Ангел“ — продължаваше детективът с леко унесена физиономия. — Гледах го шест пъти.

— Ако ще търсите убиец — пошегува се Крис, — арестувайте режисьора.

— Не, не, филмът беше отличен… наистина… много ми хареса. Само една…

— Елате да седнем тук — прекъсна го Крис и кимна към нишата за закуска до прозореца. Полираната дървена маса блестеше, а по пейките от двете страни бяха наслагани бродирани възглавнички.

— Да, разбира се.

Седнаха и Крис му подаде чашата минерална вода.

— О, да, благодаря ви.

— Няма защо. Та, какво казвахте?

— А, филмът… наистина беше прекрасен. Толкова трогателен. Само една дреболия. Един мъничък, почти незабележим дефект. И моля ви, повярвайте, в тия неща аз съм обикновен аматьор. Нали така? Най-обикновен зрител. Какво знам аз? И все пак ми се стори, че музикалният фон в някои сцени ставаше малко прекален. Беше някак натрапчив.

Крис опита да прикрие нетърпението си, а детективът продължаваше да говори с нарастващо увлечение.

— Непрекъснато ми напомняше, че съм на кино. Разбирате ли? Както и всички тия неочаквани гледни точки на камерата. Толкова ме разсейваха. И като стана дума за музиката… дали композиторът не я е задигнал от Менделсон?

Крис бе започнала леко да потропва с пръсти по масата, но изведнъж спря. Що за детектив беше този? И защо все се озърташе към Карл?

— Не го наричаме кражба, а почит към композитора — каза Крис с лека усмивка. — Но се радвам, че филмът ви е харесал. Хайде, пийте. — Тя кимна към чашата. — Иначе ще си загуби мехурчетата.

— Да, разбира се. Толкова съм бъбрив. Извинете ме.

Детективът вдигна чашата си като за наздравица и я пресуши на един дъх.

— Хубава вода, много хубава — въздъхна той.

Докато оставяше чашата, детективът забелязва фигурката на птица, изваяна от Ригън. Сега тя заемаше централно място на масата и човката й забавно стърчеше над солницата и пиперницата.

— Необичайна фигура — каза с усмивка той. — Много е мила. И кой е скулпторът?

— Дъщеря ми.

— Много красива птица.

— Вижте, не искам да ви…

— Да, да, знам. Много сте заета. Вижте, само няколко въпроса и приключваме. Всъщност само един въпрос и си тръгвам. — Той погледна часовника си, сякаш бързаше за важна среща. — Тъй като клетият господин Денингс беше приключил снимките в тази район, ние се зачудихме дали не е отивал при някого през нощта на злополуката. Освен вас имаше ли други приятели нейде наоколо?

— О, онази вечер той беше тук — каза Крис.

— Наистина ли? — Детективът повдигна вежди. — Точно преди злополуката?

— А кога е била тя?

— В седем часа и пет минути.

— Да, горе-долу по това време.

— Е, значи всичко е ясно. — Детективът кимна и се размърда на стола, сякаш се готвеше да стане. — Бил е пиян, излязъл и паднал по стълбището. Да, всичко е ясно. Вижте, само за протокола, можете ли да ми кажете приблизително по кое време напусна къщата?

— Не знам — отговори Крис. — Не съм го видяла.

Детективът се озадачи.

— Не ви разбирам.

— Виждате ли, той дойде и си тръгна докато не бях у дома. Отидох до лабораторията на болница „Рослин“.

Детективът кимна.

— А, ясно. Разбира се. Но тогава откъде знаете, че е бил тук?

— Шарън ми каза…

— Шарън? — прекъсна я детективът.

— Шарън Спенсър. Секретарката ми.

— О.

— Тя беше тук, когато дойде Бърк. Тя…

— Дошъл е да се види с нея?

— Не, да се види с мен.

— Да, продължете, моля. Извинявайте, че ви прекъсвам.

— Дъщеря ми е болна и Шарън го оставила при нея, а тя отишла да купи лекарства, а когато се върнала, Бърк вече бил излязъл.

— И кога е било това, ако обичате? Помните ли?

Крис сви рамене.

— Вероятно към седем и петнайсет или седем и половина.

— А вие кога излязохте?

— Някъде около шест и петнайсет.

— А по кое време е излязла госпожица Спенсър?

— Не знам.

— Между нейното излизане и вашето завръщане кой е бил тук в къщата с господин Денингс освен дъщеря ви?

— Никой.

— Никой? И той е изоставил болно дете?

Крис кимна с безизразно лице.

— Нямаше ли прислужници?

— Не. Уили и Карл бяха…

— Кои са те?

Крис изведнъж усети как земята изчезва изпод краката й. Внезапно осъзна, че привидно невинният разговор всъщност е безмилостен разпит.

— Ето, това е Карл. — Тя кимна към иконома, който продължаваше да чисти фурната. — А Уили е жена му. Те работят при мен като икономи.

Лъска. Лъска. Защо? Фурната беше грижливо почистена предната вечер.

— Вчера си взеха свободен следобед — продължи Крис — и когато се върнах, те все още не се бяха прибрали. Но после Уили…

Крис се поколеба, продължавайки да гледа гърба на Карл.

— Какво Уили? — подкани я детективът.

Крис се обърна към него и сви рамене.

— Не, нищо.

Тя извади цигара. Киндерман й поднесе огънче.

— Значи само дъщеря ви може да знае кога Бърк Денингс е излязъл от къщата?

— Наистина ли е било злополука?

— Разбира се. Чиста формалност, госпожо Макнийл. Абсолютно. Вашият приятел Денингс не е ограбен, тъй че какъв мотив може да има?

— Бърк умееше да ядосва хората — мрачно каза Крис. — Може би някой го е блъснал надолу по стъпалата.

— Има ли си название тази птица? Не се сещам. — Детективът опипа фигурката. Като забеляза втренчения поглед на Крис, той отдръпна ръка и се престори на засрамен. — Извинявайте, вие сте толкова заета. Още само минута и край. Значи казвате, че дъщеря ви би трябвало да знае когато е излязъл господин Денингс?

— Не, не знае. Бяхме й дали голяма доза успокоителни.

— О, съжалявам, толкова съжалявам. — Детективът загрижено примижа. — Нещо сериозно ли е?

— Боя се, че да.

Той деликатно повдигна ръка.

— Може ли да попитам…?

— Все още не знаем.

— Пазете се от течения — предупреди детективът. — Течението през зимата, когато къщата се отоплява, е летящо килимче за микробите. Така казваше майка ми. Може да е само популярен мит. Може би. Не знам. Но честно казано, за мен тия митове са като меню в изискан френски ресторант: сложна и лъскава маскировка на факт, който иначе не бихте преглътнали, като например че хамбургерите са пълни със соя.

Крис усети, че се отпуска. Добродушните му безсмислици я успокояваха. Детективът отново приличаше на кротък и безобиден санбернар.

— Това горе нейната спалня ли е, госпожо Макнийл? На дъщеря ви? — детективът посочи тавана. — Онази с големия прозорец към стъпалата?

Крис кимна.

— Да, тя е.

— Дръжте прозореца затворен, докато оздравее.

Макар и напрегната допреди малко, сега Крис едва се удържа от смях.

— Непременно. Всъщност винаги е затворен. И капаците са заключени.

— Да, малко предпазливост никога не е излишна. — Детективът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, но забеляза, че Крис отново потропва с пръсти по масата. — А, да, вие сте заета. Е, свършихме. Просто да напишем няколко думи, колкото да има нещо черно на бяло, и си тръгвам.

Той измъкна от джоба си смачкана програма за училищно представление на „Сирано дьо Бержерак“, порови в страничния джоб на сакото и извади малък остатък от жълт молив, подострен, както се стори на Крис, с тъп нож или ножица. Детективът приглади програмата върху масата, вдигна молива над нея и въздъхна:

— Само две-три имена. Спенсър се пише с две „с“, нали?

— Да, с две „с“.

— Две „с“ — промърмори детективът, записвайки името в полето на програмата. — А икономите? Джоузеф и Уили…?

— Не, Карл и Уили Енгстрьом.

— Карл. Да, точно така, Карл Енгстрьом. — Детективът записа имената с едри букви. — Спомням си едно време — въздъхна дрезгаво той, обръщайки програмата в търсене на чисто място. — О, не, чакайте! Бях забравил! Да, прислугата. По кое време казахте, че са се прибрали?

— Нищо не съм казала. Карл, кога се прибра снощи?

Швейцарецът извърна невъзмутимо лице към нея.

— Точно в девет и трийсет, госпожо.

— Да, точно така. Беше си забравил ключа. — Тя се обърна към детектива. — Спомням си, че погледнах часовника, когато го чух да звъни.

— Хубав филм ли гледахте? — обърна се детективът към Карл, после тихичко подметна към Крис: — Никога не се доверявам на рецензиите. Важно е какво мислят хората, публиката.

— „Крал Лир“ с Пол Скофийлд — отговори Карл.

— А, гледал съм го! Превъзходен филм!

— Гледах го в кино „Джемини“ — продължи Карл. — Прожекцията от шест часа. Веднага след филма хванах автобуса от спирката пред киното и…

— Моля ви, всъщност не се налага — възрази детективът и вдигна длан. — Не, не, моля ви.

— Не ме затруднява.

— Щом настоявате…

— Слязох на кръстовището на Уисконсин авеню и улица M. Беше някъде около девет и двайсет. И си тръгнах насам.

— Вижте, не бяхте длъжен да ми го казвате — увери го детективът, — но все пак благодаря, бяхте много любезен. Между другото, хареса ли ви филмът?

— Добър беше.

— Да, и аз така мисля. Изключителен. Е, сега… — Киндерман се обърна към Крис и продължи да пише нещо върху програмата. — Загубих ви толкова времето, но такава е моята работа. Като ин и ян. Тъжна работа. Още минутка и си тръгвам. Трагично… Трагично… — добави той, драскайки в полето на програмата. — Такъв талант, Бърк Денингс. И сигурно е познавал хората, умеел е да общува. От толкова много хора зависи дали филмът ще стане добър или не: оператор, тонрежисьор, композитор, да не говорим, прощавайте, за актьорите. Моля, поправете ме, ако греша, но ми се струва, че днес един толкова виден режисьор трябва да бъде едва ли не психолог на екипа. Греша ли?

— Не, не грешите, защото всички сме неуверени.

— Дори и вие?

— Особено аз. Но Бърк знаеше как да повдига духа. — Крис предизвикателно сви рамене. — Но разбира се, имаше ужасен характер.

Детективът измести програмата, за да му е по-удобно.

— Е, може би такива са всички велики хора. Хора от неговия мащаб. — Той отново надраска нещо. — Но ключът са малките хора, тези, които отговарят за дребните неща, но ако не се подходи правилно, тия дребни неща стават големи. Не мислите ли?

Крис погледна ноктите си и поклати глава.

— Когато му накипеше, Бърк не подбираше — каза тя. — Но ставаше зъл само когато беше пиян.

— Добре, свършихме. Готово. — Киндерман слагаше последната точка, когато изведнъж се сети за нещо. — О, не, чакайте. Ами госпожа Енгстрьом? Заедно ли излязоха и се прибраха?

— Не, Уили отиде да гледа филм с „Бийтълс“ — каза Крис, преди Карл да отговори. — Прибра се на няколко минути след мен.

— Ама и аз защо ли питам? Няма значение. — Киндерман сгъна програмата и я прибра във вътрешния си джоб заедно с остатъка от молив. — Е, това беше. — Въздъхна доволно той. — Като се прибера в службата, сигурно ще се сетя какво още е трябвало да попитам. Винаги така ми се случва. Е, както и да е. Мога да се обадя по телефона.

Той се изправи и Крис също стана.

— Знаете ли, аз напускам града за две седмици — каза тя.

— Не е спешно — увери я детективът и погледна фигурката на птица с блага усмивка. — Красота. Толкова е мила.

Пресегна се, взе фигурката, потърка с палец клюна на птицата и я върна на масата, после тръгна към вратата.

— Имате ли добър лекар? — попита детективът докато Крис го изпращаше до изхода. — За дъщеря ви, искам да кажа.

— Дори са ми много — мрачно отвърна Крис. — Както и да е, сега искам да я прегледат в клиника, където чух, че страхотно си вършели работата. Съвсем като вашата, само че се борят с бактерии и вируси.

— Да се надяваме, че са по-добри от мен, госпожо Макнийл. Значи клиниката не е в града?

— Да. В Охайо е.

— И е добра?

— Ще видим.

Бяха стигнали до външната врата.

— Бих казал, че ми е било много приятно — изрече детективът, стискайки шапката си с две ръце, — но при тези обстоятелства… — Той леко приведе глава, после пак я погледна. — Ужасно съжалявам.

Крис кръстоса ръце пред гърдите си, леко се поклони и тихо каза:

— Благодаря. Много благодаря.

Киндерман отвори вратата, излезе навън, сложи си шапката и отново се обърна към Крис.

— Всичко най-хубаво с дъщеря ви.

— Благодаря — тъжно се усмихна Крис. — И на вас всичко най-хубаво със света.

Детективът кимна сърдечно и малко печално, после зави надясно и задъхвайки се, тръгна по улицата. Крис го гледаше как върви към полицейската кола, спряла на ъгъла. Внезапен порив на вятъра откъм юг развя дългото му палто и той стреснато вдигна ръка да удържи шапката си. Крис наведе очи и затвори вратата.

След като седна в полицейската кола, Киндерман се обърна да погледне още веднъж къщата и му се стори, че зърна движение в стаята на Ригън — стройна, гъвкава фигура бързо се мярна и изчезна. Не знаеше какво е видял. Беше го зърнал с периферното зрение, и то за толкова кратко, че приличаше на зрителна измама. Но забеляза, че капаците на прозорците са отворени. Странно. Крис бе казала, че винаги са затворени. Той изчака малко, но никой не се появи. Детективът се намръщи и тръсна глава, после отвори жабката и извади ножче и плик за улики. Отвори плика, разгъна най-малкото острие на ножчето и извади изпод нокътя на палеца си микроскопичните късчета боя, които бе изчегъртал от фигурката на птицата. Накрая запечата плика и го прибра в джоба на палтото си.

— Добре — каза той на шофьора. — Да тръгваме.

Потеглиха и докато караха по Проспект Стрийт, Киндерман предупреди шофьора да не бърза, защото видя, че напред движението е натоварено. После наведе глава, затвори очи, уморено разтърка горната част на носа си и тежко въздъхна.

— Боже мой, що за свят. Що за живот.

По-късно тази вечер, докато доктор Клайн инжектираше на Ригън петдесет милиграма спарин, за да бъде спокойна по пътя към Дейтън, лейтенант Киндерман стоеше замислено в кабинета си, подпрял длани на бюрото. Размишляваше над откъслечните и озадачаващи данни. В стаята беше тъмно, само тесният лъч на старата настолна лампа хвърляше ярка светлина върху разхвърляните отчети. Киндерман вярваше, че това му помага да се съсредоточи. Дишаше тежко в мрака, погледът му шареше насам-натам, после въздъхна дълбоко и затвори очи. Мисловна разпродажба! — нареди си той както винаги, когато искаше да избистри ума си, за да погледне от нов ъгъл. Складовете да се изпразнят напълно! После отвори очи и отново погледна заключението на патолога за смъртта на Денингс:

Киндерман погледна през прозореца към нощния град. Ротондата на Капитолия светеше — знак, че Конгресът заседава до късно. Той отново затвори очи и си спомни разговора с патолога в дванайсет без пет през нощта, когато умря Денингс.

— Може ли да е станало при падането?

— О, изглежда крайно невероятно. Само шийните мускули са достатъчни, за да го предотвратят. А освен това трябва да се преодолее съпротивата на гръбнака и сухожилията.

— Но казано с прости думи, все пак е възможно?

— Да. Бил е пиян и мускулите несъмнено са се отпуснали. Може би ако първоначалният удар е бил достатъчно мощен и…

— И да речем, че е паднал от десет-дванайсет метра…

— Да, разбира се; и ако веднага след удара главата му се е заклещила в нещо — с други думи, ако е възпрепятствано нормалното въртене на главата и тялото като едно цяло, тогава може би — подчертавам, може би — ще се стигне до такъв резултат.

— А може ли да го е направил човек?

— Да, но трябва да е изключително силен.

Киндерман бе проверил алибито на Карл Енгстрьом за момента на смъртта на Денингс. Времето на прожекцията съвпадаше, както и разписанието на транзитния автобус. Нещо повече, шофьорът на автобуса, в който Карл твърдеше, че се е качил от спирката пред киното, бе приключил смяната и слязъл на кръстовището на Уисконсин около девет и двайсет, също като Карл. Там го бе сменил неговият колега, който беше записал в служебния дневник и точното време на смяната — девет и осемнайсет.

И все пак на бюрото на Киндерман лежеше криминално обвинение срещу Енгстрьом от 27 август 1963 г. Обвиняваха го, че в течение на няколко месеца е откраднал голямо количество наркотици от къщата на лекар в Бевърли Хилс, където работел заедно с Уили.

И след това ставаше напълно неразбираемо.

Лекарят, без чиито показания не можеше да има успешно обвинение, изведнъж — и без да дава никакво обяснение — оттеглил обвиненията. Защо го е направил? А когато два месеца по-късно съпрузите Енгстрьом постъпили на работа при Крис Макнийл, той им дал положителна препоръка.

Защо?

Енгстрьом със сигурност бе задигнал наркотиците, но медицински преглед след обвинението не разкриваше и най-малък признак, че е наркоман.

Защо не?

Все още със затворени очи, детективът тихо започна да рецитира „Джаберуоки“ от Луис Карол: „Бе сгладне и честлинните комбурси тарляха се и сврецваха във плите…“ Това бе още един от триковете на Киндерман за избистряне на ума.

След като довърши стихотворението, той отвори очи и се загледа в Ротондата на Капитолия. Опитваше се да не мисли за нищо, но както винаги задачата се оказа невъзможна. Детективът с въздишка се озърна към доклада на полицейския психолог за неотдавнашното оскверняване на църквата „Света Троица“.

… Статуя… фалос… изпражнения… Деймиън Карас… — бе подчертал тези думи с червен молив. Дъхът му тихичко съскаше в пълната тишина, докато посягаше към един научен труд за черната магия и разгръщаше на страницата, отбелязана с хартиена лентичка.

Киндерман прелисти на нова страница, където се описваха ритуалните убийства. Прочете я бавно, хапейки връхчето на показалеца си, а когато приключи, поклати намръщено глава над текста и се озърна към лампата. Изключи я и напусна кабинета.

Подкара към моргата.

Младежът в приемната дъвчеше сандвич с шунка и кашкавал. Когато Киндерман се приближи, той тъкмо изтръскваше трохите от кръстословицата пред себе си.

— Денингс — прошепна дрезгаво детективът.

Дежурният кимна, бързо надраска в кръстословицата дума с пет букви, после стана заедно със сандвича и тръгна по коридора.

— Насам — каза лаконично той.

Киндерман го последва с шапка в ръка, долавяйки откъм водача си лек мирис на кимион и горчица. Стигнаха до редицата хладилни шкафове за онези, които спят вечен сън.

Спряха пред номер 32. Апатичният младеж го издърпа. Отхапа от сандвича и една троха ръжен хляб, зацапана с майонеза, падна върху захабения чаршаф. Киндерман постоя, сетне бавно и внимателно дръпна чаршафа, за да разкрие онова, което вече бе виждал, но още не можеше да повярва: главата на Денингс беше завъртяна на 180 градуса и гледаше право назад.

5

Сред една топла зелена низина в университетското градче на Джорджтаун, Деймиън Карас тичаше сам по овалната писта, покрита със сгурия. Беше облечен с къси бежови панталони и тениска, обилно напоена с пот. На хълмчето пред него снежнобелият куполна астрономическата обсерватория подскачаше в такт със стъпките му, а отзад медицинският факултет чезнеше сред възвишенията. Откакто го освободиха от задълженията му, той идваше тук всеки ден и бягаше километър подир километър с надеждата за спокоен сън. Почти бе успял; почти бе прогонил скръбта, впита в сърцето му с упорството на дълбока татуировка. Когато тичаше до изнемогване, хватката й ставаше много по-хлабава и понякога съвсем изчезваше. За малко.

Двайсет обиколки.

Да, по-добре. Много по-добре. Още две.

Кръвта пламтеше и бясно пулсираше в мощните мускули на краката му. Карас взе завоя с пружиниращи лъвски скокове и изведнъж забеляза някой да седи на пейката, където бе оставил кърпата, якето и панталоните си. Беше едър мъж на средна възраст с торбесто палто и смачкана мека шапка. Стори му се, че човекът го гледа. Дали? Да. Погледът му се завъртя, когато Карас мина край него.

Свещеникът увеличи скоростта и влезе в последната обиколка. Усети как земята трепери под стъпките му, после забави и продължи ходом, дишайки тежко и шумно. Притисна с юмруци тръпнещите си ребра и мина край пейката, без да обръща внимание на непознатия. Всяко движение на мощните мускули по гърдите и раменете му разпъваше тениската с избелял от пране надпис ФИЛОСОФИТЕ.

Човекът с палтото стана и тръгна към него.

— Отец Карас? — подвикна дрезгаво Киндерман.

Свещеникът се обърна, кимна отривисто и присви очи от яркото слънце. Изчака детективът да стигне до него, после му направи знак да го последва.

— Нали нямате нищо против? Иначе ще се схвана — каза задъхано той.

— Да, разбира се — отговори детективът с очевидна липса на ентусиазъм и пъхна ръце в джобовете си. Идването от паркинга дотук го бе изморило.

— Ние… познаваме ли се? — попита йезуитът.

— Не, отче. Не се познаваме. Но един свещеник в общежитието ми каза, че приличате на боксьор. Не помня кой беше. — Детективът извади портфейла си. — Ужасно съм зле с имената.

— А вашето как е?

— Лейтенант Уилям Киндерман, отче. — Детективът размаха полицейска карта. — Отдел убийства.

— Наистина ли? — Карас огледа значката и картата с хлапашко любопитство. По потното му, зачервено лице бе изписан наивен интерес, докато се обръщаше да попита:

— Какво ви води насам?

— Хей, знаете ли, отче — отвърна Киндерман с изненадан тон, оглеждайки грубоватото лице на свещеника. — Ама то било вярно, наистина приличате на боксьор. Извинявайте, но този белег тук, над окото… с него сте досущ като Марлон Брандо във филма „На кея“. Да, отче, същински Марлон Брандо! Бяха му сложили белег — за по-нагледно той придърпа ъгълчето на окото си, — от който окото му да изглежда леко затворено, едновременно замечтано и малко тъжно. Е, това сте вие. Марлон Брандо. Казвали ли са ви го, отче?

— А на вас казват ли ви, че приличате на Пол Нюман?

— Непрекъснато. И повярвайте ми, господин Нюман се мъчи да избяга от това мое тяло. Не иска да го дели с Кларк Гейбъл.

С лека усмивка Карас поклати глава и се загледа настрани.

— Занимавали ли сте се с бокс? — попита детективът.

— Съвсем малко.

— Къде? В колежа? Или тук?

— Не, в Ню Йорк.

— А, така си и мислех. Клуб „Златна ръкавица“! Познах ли?

— Повишавам ви в капитан — усмихна се Карас. — С какво мога да ви помогна, лейтенант?

— Малко по-бавно, моля. — Детективът посочи гърлото си. — Емфизема.

— О, съжалявам. Разбира се.

— Пушите ли?

— Да.

— Трябва да ги откажете.

— Слушайте, за какво става дума? Ако обичате, говорете по същество.

— Да, разбира се. Нямам мярка на приказките. Между другото, не сте ли зает? Не ви ли откъсвам от нещо?

Карас хвърли поглед към него с развеселена усмивка.

— От какво може да ме откъсвате?

— Може би от мисловна молитва.

— Знаете ли, мисля, че наистина скоро ще станете капитан.

— Прощавайте, отче, пропуснах ли нещо?

Карас поклати глава.

— Не ми се вярва да пропускате каквото и да било.

— В какъв смисъл, отче? Какво намеквате?

Киндерман спря и направи огромно усилие да се престори на наивен, но като зърна веселите бръчици около очите на свещеника, наведе глава и се изкиска печално.

— Е, да, разбира се… вие сте психиатър. Кого ли заблуждавам? Вижте, отче, това ми е навик. Методът Киндерман — правя се на глупак. Е, сега ще престана и ще ви кажа направо за какво става дума.

— Оскверняването — каза Карас.

— Значи театрото ми се провали — тихо отбеляза детективът.

— Съжалявам.

— Нищо, отче, заслужих си го. Да, тези неща в църквата — потвърди той. — Прав сте. Само че може да има и нещо по-лошо, отче.

— Имате предвид убийство?

— Пак ми натрихте носа, отче. Забавно е.

Карас сви рамене.

— Е, нали сте от отдел убийства.

— Да оставим това, Марлон Брандо. Казвали ли са ви, че за свещеник сте прекалено умен?

— Mea culpa — промърмори Карас. Все още се усмихваше, но започваше да съжалява, че неволно е накърнил самочувствието на детектива. Сега се зарадва на възможността да демонстрира недоумение. — Каква е връзката? — попита той и усърдно сбръчка чело. — Нищо не разбирам.

Киндерман приведе глава към него.

— Слушайте, отче, може ли да си остане между нас? Поверително? Като изповед, така да се каже.

— Да, разбира се — отговори Карас. — Какво има?

— Знаете ли онзи режисьор, който снимаше филм тук, отче? Бърк Денингс.

— Да, видях го.

— Значи го видяхте — кимна детективът. — И сигурно знаете как е умрял?

Карас отново сви рамене.

— Ами вестниците писаха…

— Това е само половината истина.

— Така ли?

— Само част. Какво знаете за вещиците?

Карас изненадано вдигна вежди.

— Какво?

— Търпение. Насочвам ви към нещо.

— Надявам се.

— И тъй, вещиците… познавате ли темата? Откъм научната страна, отче, не откъм лова им.

Карас се усмихна.

— Да, веднъж написах статия за това. От гледна точка на психиатрията.

— Наистина ли? Чудесно! Страхотно! Това е голям плюс, отче Брандо. Можете да ми помогнете много повече, отколкото очаквах. А сега слушайте… — Докато отминаваха завоя и наближаваха пейката, детективът посегна и се подпря на рамото на йезуита. — Добре, аз съм обикновен мирянин и не особено образован. Но чета. Вижте, знам какво казват за самоуките хора — че са най-ужасните некадърници. Но лично аз — откровено ви казвам — не се срамувам. Ни най-малко. Аз съм… — Изведнъж той млъкна, наведе глава и изпъшка: — Театро. Все натам ме избива. Извинявайте, знам, че си имате работа.

— Да, моля се.

Като чу подчертано сухия отговор на йезуита, детективът рязко спря.

— Наистина ли? — попита той и сам си отговори: — Не. — Отново продължиха напред. — Вижте, ще говоря по същество. Оскверняванията. Напомнят ли ви за поклонение на дявола?

— Може би. Някои от ритуалите се използват за черна меса.

— Шест плюс. А сега за Денингс… четохте ли как е умрял?

— Да, паднал по „Стъпалата“ на Хичкок.

— Е, аз ще ви кажа… но моля ви… поверително!

— Разбира се.

Детективът изведнъж направи жална физиономия, като разбра, че Карас не възнамерява да седне на пейката. Той спря и свещеникът спря заедно с него.

— Може ли? — попита умолително Киндерман.

— Да спрем. Може би да поседнем.

— О, да.

Върнаха се към пейката.

— Няма ли да се схванете?

— Не, вече съм добре.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

Киндерман с доволна въздишка отпусна измъченото си тяло върху пейката.

— Да, така е много по-добре — каза той. — Животът вече не ми прилича на „Мрак по пладне“.

— Е, добре. Бърк Денингс. Какво се е случило?

Детективът наведе очи към обувките си.

— Да, Денингс… Бърк Денингс… Той вдигна поглед към Карас, който бършеше с кърпа потта от челото си. — Бърк Денингс, добри ми отче — изрече тихо и безизразно детективът — бе намерен в подножието на онова стълбище точно в седем часа и пет минути вечерта с извъртяна назад глава. Напълно усукана, като на пиле.

Откъм бейзболното игрище, където тренираше университетският отбор, долетяха приглушени крясъци. Карас остави кърпата и погледна лейтенанта в очите.

— Не е ли станало при падането?

Киндерман сви рамене.

— По принцип е възможно.

— Но невероятно — довърши замислено Карас.

— И какво ви хрумва, ако го свържете с вещиците?

Карас се загледа замислено настрани и седна до Киндерман.

— Твърди се, че по този начин демонът прекършвал вратовете на вещиците. — Той се обърна към детектива.

— Или поне такава е легендата.

— Само легенда?

— О, със сигурност — отговори свещеникът. — При все че навярно някои са умирали и така… предполагам, изменници на сектата или предатели. — Той пак се загледа настрани. — Но знам, че е било своеобразен почерк на демонични убийци.

— Точно така, отче Карас! Точно така! Спомням си за подобно убийство в Лондон. И то в наше време, отче; само преди четири или пет години. Помня, че четох във вестниците.

— Да, и аз четох, но мисля, че се оказа вестникарска измислица.

— Вярно. Но в нашия случай се забелязва някаква връзка между убийството и оскверняването на църквата. Може би е някой луд, отче; може би някой има зъб на църквата? Или е неосъзнат бунт.

Свещеникът се приведе напред, преплете пръсти и извъртя глава да огледа изпитателно детектива.

— Какво намеквате? Болен свещеник? Това ли подозирате?

— Вие сте психиатърът. Вие ми кажете.

Карас обърна глава настрани.

— Разбира се, оскверненията са очевидно патологични — замислено каза той. — И ако Денингс е бил убит… бих предположил, че убиецът също е психопат.

— И може би знае нещо за преклонението пред дявола?

Карас разсеяно кимна.

— Възможно.

— И кой отговаря на това описание, а освен това живее наблизо и има нощем достъп до църквата?

Карас го погледна право в очите. После откъм игрището долетя шум на ударена топка и той се завъртя да погледне как един играч сръчно я улавя.

— Болен свещеник — прошепна Карас. — Може би.

— Вижте, отче, моля ви… Разбирам, че ви е трудно. Но вие сте психиатър на свещениците от университета, нали?

Карас се обърна към него.

— Не, вече имам друга задача.

— Наистина ли? По средата на годината?

— Такава е заповедта.

— И все пак трябва да знаете кой е бил болен и кой здрав. Разбирате какво заболяване имам предвид. Няма как да не знаете.

— Не е задължително, лейтенант. Ни най-малко. Всъщност ако знаех, би било чиста случайност. Аз не съм психоаналитик. Само им давам съвети. И освен това не познавам никого с подобни наклонности.

Киндерман предизвикателно изпъчи челюст.

— Е, да. Лекарска етика. И да знаехте, нямаше да ми кажете.

— Вероятно не.

— Между другото… споменавам го само мимоходом… напоследък тази етика се смята за незаконна. Не искам да ви досаждам с дреболии, но неотдавна един психиатър от слънчева Калифорния бе вкаран в затвора, защото не казал на полицията какво знае за пациента си.

— Това заплаха ли е?

— Не ставайте подозрителен. Казах го между другото.

Карас стана и изгледа детектива от горе на долу.

— Винаги мога да се оправдая пред съдията с тайната на изповедта — сухо каза той и добави. — Между нас казано.

Детективът го гледаше мрачно.

— Би трябвало да се заемете с бизнес, отче. — Той се загледа към игрището. — Отче… Какъв ти отец? Вие сте един хитър евреин, който се опитва да ме преметне, но прекалихте…

Карас се разсмя.

— Да, смейте се — каза унило детективът. — Радвайте се, отче, смейте се колкото щете. — Но изведнъж лицето му грейна дяволито и той вдигна очи към Карас. — Спомних си писмения изпит за постъпване в полицията. Един от въпросите гласеше: „Какво е вашето отношение към търговията с бели робини?“ Някакъв тип прочел неправилно и отговорил: „Равините са еврейски свещеници, които аз уважавам и съм готов винаги да търгувам с тях.“ — Киндерман тържествено вдигна ръка. — Честна дума! Не си измислям!

Карас се усмихна сърдечно.

— Хайде, ще ви изпратя до колата. На паркинга ли я оставихте?

Детективът явно не искаше да си тръгва.

— Значи свършихме? — попита разочаровано той.

Свещеникът стъпи на пейката и опря лакти върху коляното си.

— Вижте, аз наистина не прикривам никого — обясни той. — Наистина. Ако знаех за такъв човек, щях поне да ви кажа, че съществува, без да разкривам името му. А после сигурно щях да съобщя на архиепископа. Но не знам някой дори съвсем малко да отговаря на описанието.

— Е, добре — Киндерман наведе глава и пак пъхна ръце в джобовете на палтото си. — Аз и не мислех, че може да е свещеник. Не сериозно, във всеки случай. — Той кимна към долния паркинг. — Колата ми е там. — Стана и двамата тръгнаха по пътеката към административните сгради. — Ако изрека на глас какво подозирам — продължи детективът, — ще ме сметнете за луд. Не знам. Просто не знам. Всички тия клубове и култове, където човешкия живот не струва и пет пари… почваш да се чудиш. Изглежда, че за да бъдеш в крак с времето — изпъшка той, — трябва да си малко луд. — Той се обърна и кимна към гърдите на йезуита. — Какво пише на ризата ви?

— Моля?

— На тениската. Пише ФИЛОСОФИТЕ. Какво означава?

— О, изкарах една година в мерилендската семинария Удсток — обясни Карас. — Включиха ме в бейзболния отбор на първокурсниците. Наричаше се „Философите“.

— А, ясно. А как се казваше отборът на петокурсниците?

— „Теолозите“.

Детективът се поусмихна и наведе очи към пътеката.

— „Теолози“ срещу „Философи“ — три на два.

— Не, „Теолози“ срещу „Философи“ — два на три.

— Разбира се. Точно това исках да кажа.

— Разбира се.

— Странни работи — каза унесено детективът. — Много странни. Слушайте, отче. Слушайте, докторе. Луд ли съм, или тук, във Вашингтон, наистина има вещерска общност? Възможно ли е това в наше време?

— Я стига! — отвърна насмешливо Карас.

— Аха! Значи може да има!

— Може ли? Как така?

— Добре, отче. Сега аз ще съм докторът. — Детективът решително размаха пръст. — Вие не отрекохте, а се опитахте да увъртате. Това е защитна позиция. Може би се боите да не ви сметна за лековерен — суеверният свещеник срещу здравомислещия Киндерман, живото въплъщение на века на разума! Добре, погледнете ме в очите и ми кажете, че греша! Хайде, погледнете ме! Погледнете! Не можете!

Карас го погледна с нарастващо уважение.

— Това беше хитро — каза той. — Много ви бива!

— Добре тогава — каза Киндерман. — Питам отново: може ли да има във Вашингтон общност на вещици?

Карас се загледа замислено към пътеката.

— Наистина не знам, но в някои европейски градове провеждат черни меси.

— Искате да кажете в днешно време?

— Да, в днешно време. Всъщност центърът на преклонението пред сатаната в Европа е Торино, Италия. Истинска лудост.

— Защо?

— Там се съхранява погребалната плащеница на Христос.

— За сатанински ритуали като в старите времена ли говорите, отче? Вижте, понякога чета за тези неща — със секса, статуите и какво ли не. Не искам да ви отвращавам, но наистина ли са правили всичко това?

— Не знам.

— Все пак имате мнение, отче. Говорете спокойно. Не нося микрофон.

Карас се усмихна сухо, после пак се загледа в пътеката.

— Добре тогава. Мисля, че всичко това е вярно, или поне подозирам, и разсъжденията ми се основават на патологията. Да, разбира се. Черната меса. Случва се. Но всички, които вършат подобни неща, са тежко болни, и то по много особен начин. В медицината има дори специален термин — сатанизъм. Тези хора не могат да получат сексуално удоволствие, ако не е свързано с богохулство. Затова мисля…

— Искате да кажете „подозирам“.

— Да, подозирам, че черната меса се е използвала само като оправдание.

— В минало време?

— И в днешно.

— В минало и в днешно — сухо повтори детективът. — А какво е психиатричното название на болестта, при която пациентът държи винаги да има последната дума?

— Карасмания — усмихна се свещеникът.

— Благодаря. Досега това беше пропуск в необятните ми познания за странното и екзотичното. Прощавайте, но онези неща за статуите на Иисус и Дева Мария…

— Какво?

— Верни ли са?

— Е, мисля, че това би представлявало интерес за един полицай. — Научният интерес на Карас се бе пробудил и вълнението му постепенно нарастваше. — В архивите на парижката полиция и досега се пази описание на един интересен случай с двама монаси от манастир край столицата. Как беше… — Той се почеса по тила. — Мисля, че беше манастирът в Крепи. Както и да е. Във всеки случай някакво близко градче. Та тези двама монаси дошли в един хан и вдигнали врява, че искат легло за трима — за тях двамата и за статуята на Дева Мария в естествена големина, която носели.

— Потресаващо — ахна Киндерман.

— Но е самата истина. И потвърждава, че прочетеното от вас се основава на факти.

— Е, за секса може би, това го разбирам; то е съвсем друга история. Няма значение. Но ритуалните убийства, отче? И това ли е вярно? Кажете! Наистина ли са използвали кръв от новородени?

Детективът намекваше за още нещо, което бе прочел в книгата за вещиците — описание как по време на черна меса богохулните свещеници прерязвали китките на новородено, събирали кръвта в чаша и я използвали вместо причастие.

— Напомня ми историите, които разправяли за евреите — продължи детективът. — Че отвличали християнски бебета и пиели кръвта им. Извинявайте, но вашите хора са разказвали всичко това.

— Ако сме го правили, моля за прошка.

— Опростен сте. Вървете и не грешете повече.

Мимолетен спомен за някаква болка се мярна в погледа на свещеника. Той отправи очи напред.

— Да, добре.

— Та какво казвахте?

— Не знам за ритуалните убийства — каза Карас. — В това отношение нищо не мога да кажа. Но знам, че някога в Швейцария една акушерка признала, че е убила трийсет или четирийсет деца, за да бъдат използвани по време на черна меса. Може да са изтръгнали признанието й чрез мъчения — бързо добави той. — Кой знае? Но историята е страшно убедителни. Акушерката описала как криела в ръкава си дълга, тънка игла, тъй че по време на раждането вадела иглата и я забивала в темето на детето, а след това пак я скривала. Никакви следи. — Карас погледна Киндерман. — Бебето изглеждало мъртвородено. Чували ли сте, че европейските католици имали предразсъдъци към акушерките? От там е започнало.

— Боже мой!

— Да, не само нашият век е безумен. Но…

— Чакайте, чакайте — прекъсна го детективът. — Всички тези истории… сам казахте, че вероятно са изтръгнати чрез мъчения, нали така? Значи по принцип са недостоверни. Те са подписвали самопризнания, а след това благочестивите изроди са добавяли каквото си искат. По онова време не е имало презумпция за невинност, нали? Никой не е бил длъжен да им прочете правата.

— Да, прав сте, но много от признанията са направени доброволно.

— Че кой ще говори доброволно за такива неща?

— Без съмнение душевноболни хора.

— А, още един достоверен източник!

— Добре де, навярно сте прав и за това, лейтенант. Просто си играя на адвокат на дявола.

— Добре се справяте.

— Но има едно нещо, което често забравяме — ако хората имат дотолкова объркана психика, че да признаят такива неща, то те са и в състояние да ги правят. Да вземем например легендите за върколаци. Вярно, звучат нелепо — никой не може да се превърне във вълк. Но ако човек е толкова болен, та да повярва, че е върколак, той ще се държи като върколак.

— Това теория ли е, добри ми отче, или факт?

— Факт. Например случаят с Уилям Щумпф. Или май малкото му име беше Карл. Не помня. Той е живял в Германия през XVI век. Вярвал, че е върколак и убил двайсет или трийсет малки деца.

— Искате да кажете — отварям кавички, — че е признал?

— Да, признал е и мисля, че може да му се вярва. Когато го заловили, ядял мозъците на двете си малки доведени дъщери.

В свежото априлско утро откъм бейзболното игрище долитаха глухите удари на бухалка по топка. Давай, Прайс. Стегни се! Покажи какво можеш!

Бяха наближили паркинга. Мълчаливо стигнаха до полицейската кола и детективът обърна към Карас печален поглед.

— И тъй, какво търся, отче? — попита той.

— Може би душевноболен наркоман — отговори Карас.

Детективът наведе глава, позамисли се и мълчаливо кимна.

— Да, прав сте, отче. Да. Може би е така. — Той вдигна очи и лицето му стана любезно. — Слушайте, отче, къде отивате? Да ви откарам?

— Не, благодаря, лейтенант. Наблизо е.

— Няма значение! Заповядайте! — детективът посочи задната седалка. — После ще можете да кажете на приятелите си, че сте се возили в полицейска кола. Мога да ви издам удостоверение. Ще ви завиждат. Хайде, качете се!

Свещеникът тъжно се усмихна и кимна.

— Добре.

Той се настани на задната седалка, а детективът се вмъкна от другата страна и седна до него.

— Много добре. — Киндерман се задъхваше леко. — И между другото, отче, когато сте пеш, никога не казвайте, че е близо. Никога! — Той се обърна към шофьора и нареди:

— Avanti.

— Накъде, сър?

— По Трийсет и шеста улица, после към средата на Проспект, от лявата страна.

Шофьорът кимна и изкара колата от паркинга на заден ход, а Карас погледна детектива с въпросителна усмивка.

— Откъде знаете къде живея?

— Нали там е общежитието на йезуитите? А вие сте йезуит.

Полицейската кола бавно потегли към изхода на студентското градче. Карас гледаше през прозореца.

— Да, прав сте — тихо каза той.

Само преди няколко дни се беше преселил там с надеждата, че така ще насърчи хората, които бе съветвал, да продължават да търсят помощта му.

— Обичате ли филми, отче Карас?

— Да.

— Гледали ли сте „Крал Лир“ с Пол Скофийлд?

— Не, не съм.

— Аз съм го гледал. Получавам безплатни билети.

— Това е добре.

— Получавам билети за най-хубавите филми, но госпожа Киндерман вечер е много уморена. Никога не излиза с мен.

— Лошо.

— Да. Мразя да ходя сам. Виждате ли, обичам после да поговоря за филма, да споря, да критикувам.

Карас кимна, после сведе очи към големите си и силни ръце, притиснати между коленете. Минаха няколко секунди. После Киндерман колебливо предложи:

— Искате ли понякога да идвате с мен на кино? Безплатно…

— Да, знам. Дават ви билети.

— Искате ли?

— Както казва Елууд Дауд във филма „Харви“: кога?

Лицето на детектива грейна.

— О, ще ви се обадя!

Напуснаха университета, завиха надясно, после наляво по Проспект, стигнаха до къщата и спряха. Карас открехна вратата и се озърна към детектива.

— Благодаря за возенето. — Той слезе, затвори вратата, облакъти се на отворения прозорец и добави:

— Съжалявам, че не можах да ви помогна.

— Напротив, помогнахте ми — каза детективът. — Ще ви се обадя за киното. Наистина.

— Ще чакам с нетърпение — каза Карас. — И внимавайте.

— Ще внимавам. Вие също.

Карас отстъпи от колата, изправи се и вече тръгваше към къщата, когато чу зад гърба си:

— Отче, чакайте!

Карас се обърна и видя как Киндерман излиза от колата и му маха с ръка. Тръгна назад и се срещнаха на тротоара.

— Слушайте, отче, забравих — каза детективът. — Съвсем забравих за картончето. Спомняте ли си, онова с латинския текст. Дето го намериха в църквата.

— Да, молитвеният картон.

— Точно така. Пазите ли го още?

— Да, у мен е. Проверявах латинския, но вече свърших. Трябва ли ви?

— Да, може да ми помогне. Ще ми го дадете ли?

— Разбира се. Чакайте, сега ще го донеса.

— Много съм ви задължен.

Докато Киндерман се подпираше на полицейската кола, йезуитът изтича до стаята си на партера, намери картончето, сложи го в папка, върна се на улицата и подаде папката на Киндерман.

— Заповядайте.

— Благодаря, отче. — Киндерман огледа папката. — Може да са останали отпечатъци. — Изведнъж той се озърна с ужас към Карас. — Ох! Вие сте пипали картончето. Като Кърк Дъглас в „Детективска история“. Без ръкавици! С голи ръце!

— Признавам си.

— И без обяснение — промърмори Киндерман и печално поклати глава. — Не става от вас отец Браун. Е, може пък да открием нещо. — Той повдигна папката. — Между другото, нали казахте, че сте проучвали текста?

Карас кимна.

— Да.

— И до какви изводи стигнахте? Чакам със затаен дъх.

— Нищо особено, освен мотива — може би омраза към католицизма. Кой знае? Но със сигурност човекът е много болен.

— Откъде знаете, че е мъж?

Карас сви рамене и се загледа към камиона за бира, който громолеше по паважа.

— Всъщност не знам.

— Не може ли да е хлапашка лудория?

— Не, не може. — Карас отново погледна Киндерман. — Цялата работа е в латинския.

— Латинският? О, имате предвид олтарното картонче.

— Да. Латинският е безупречен, лейтенант. Нещо повече, има определен, строго индивидуален стил.

— Така ли?

— Да. Сякаш човекът, който го е написал, умее да мисли на латински.

— Свещениците могат ли?

— Не ме разсмивайте!

— Все пак отговорете, ако обичате.

След кратко мълчание Карас призна:

— Да. На определен етап от обучението си стигаме дотам поне в йезуитския орден и може би някои други. В семинарията Удсток някои философски дисциплини се преподават на латински.

— Защо?

— За яснота на мисълта. Латинският изразява нюанси и тънки разлики, които английският не може да изрази.

— Да, разбирам.

Карас изведнъж стана сериозен и приведе лице към детектива.

— Вижте, лейтенант, може ли да ви кажа за кого наистина смятам, че го е направил?

Детективът заинтригувано вдигна вежди.

— Да, кой?

— Доминиканците. Арестувайте ги.

Карас се усмихна и докато се обръщаше да си върви, детективът извика след него:

— Излъгах ви! Всъщност приличате на Сал Минео!

Карас се обърна с широка усмивка, размаха ръка и влезе в сградата. На тротоара детективът замислено промърмори:

— Трепти като камертон под вода.

Той погледа още малко вратата на къщата. После рязко се завъртя, седна отпред в колата, затвори вратата и нареди на шофьора:

— Към управлението. По-бързо. Минавай на червено.

Новата стая на Карас беше обзаведена скромно: вградени библиотечни лавици на едната стена, единично легло, две удобни кресла, бюро и дървен стол с права облегалка. На бюрото бе сложил стара снимка на майка си, а от стената над леглото го гледаше с мълчалив укор бронзово разпятие. Тясната стая беше предостатъчна за Карас. Той не държеше на вещите, само гледаше винаги да са чисти.

Изкъпа се, облече бяла тениска и бежов панталон, после отиде на вечеря в трапезарията, където забеляза румения Дайър да седи сам в ъгъла. Карас пристъпи към него.

— Здрасти, Деймиън!

— Здрасти, Джо.

Карас застана до стола, прекръсти се и тихичко прошепна бърза молитва. После седна и сложи салфетка в скута си.

— Как си, мързеливецо? — пошегува се Дайър.

— Кой е мързеливец? Аз работя.

— По една лекция на седмица?

— Важно е качеството. Какво има за вечеря?

— Не усещаш ли миризмата?

Карас направи гримаса.

— Кошмар! Днес ли е кучешкият ден?

Кисело зеле с наденица.

— Важно е количеството — каза Дайър; докато Карас посягаше към каната с мляко, младият свещеник го предупреди:

— На твое място не бих рискувал. — Той намаза с масло филия пълнозърнест хляб. — Виждаш ли мехурчетата? Селитра.

— Точно това ми трябва.

Докато си наливаше, Карас чу как някой се настанява на тяхната маса.

— Най-накрая прочетох книгата — каза бодро новодошлият.

Карас се озърна и веднага усети старата тревога, меката оловна тежест върху плътта и костите, когато позна младия свещеник, който наскоро бе идвал за съвет. Същият, който не можеше да си намери приятели.

— Е, как ви се стори? — попита Карас с притворен интерес и остави каната на място.

Младият свещеник заговори и след половин час Дайър огласяше със смях цялата трапезария. Карас погледна часовника си.

— Искате ли да си вземете връхна дреха и да излезем? — попита той младия свещеник. — Обичам да гледам залеза всяка вечер, стига да мога.

След малко те стояха облакътени на парапета в горния край на стълбището, слизащо стръмно към улица M. Краят на деня. Червените лъчи на залязващото слънце огряваха величаво облаците по западния небосклон и хвърляха пурпурни искри по притъмняващите води на реката. Някога Карас бе открил Бог в тази гледка. Много отдавна. И като изоставен любовник продължаваше да ходи на среща.

Поглъщайки с поглед залеза, младият свещеник каза:

— Прекрасна гледка. Наистина.

— Да, така е.

Часовникът на университета удари седем часа.

В седем и двайсет и три лейтенант Киндерман размишляваше над спектрографския анализ, който потвърждаваше, че боята, изстъргана от птицата на Ригън, е идентична с тази от осквернената статуя на Дева Мария.

А в осем и четирийсет и седем, в занемарения североизточен квартал на града, Карл Енгстрьом напусна с безучастно лице една гъмжаща от плъхове жилищна сграда, измина пеш три пресечки до автобусната спирка, постоя там около минута, после внезапно се вкопчи с две ръце в един уличен стълб, сгърчи се до него и зарида.

През това време лейтенант Киндерман беше на кино.

6

В сряда, 11 май, отново си бяха у дома. Сложиха Ригън да си легне, поставиха ключалки на капаците на прозорците и махнаха всички огледала от нейната спалня и баня.

— … Все по-редки моменти на просветление, а сега, боя се, пълно изключване на съзнанието по време на пристъпите. Това е нов симптом и вероятно изключва възможността за хистерия. Същевременно нови симптоми в областта на онова, което наричаме парапсихологични явления…

Доктор Клайн дойде да ги види. Крис и Шарън изслушаха лекцията му как да хранят правилно Ригън по време на кома.

Той вкара тръбичката през носа.

— Първо…

Крис се застави да гледа, без да вижда лицето на дъщеря си, да слуша лекаря и да забрави другото, което бе чула в клиниката.

— Тук пишете „без религиозни убеждения“, госпожо Макнийл. Така ли е? Съвсем никакво религиозно образование?

— Е, може би съм споменавала Бог. Нали разбирате, в най-общ смисъл. Защо?

— Първо, голяма част от съдържанието на бълнуванията й — когато не говори безсмислици — има религиозна насоченост. Според вас откъде се е взело това?

— Дайте ми някакъв пример.

— Добре, ето ви: „Иисус и Мария правят 69“.

Клайн бе вкарал тръбата в стомаха на Ригън.

— Първо трябва да проверите дали не е влязла течност в дробовете — обясни той и стисна тръбата, за да спре потока течна храна. — Ако случайно…

— … симптоми на заболяване, каквото днес рядко се среща, освен при най-примитивните общества. Наричаме го „сомнамбулично вселяване“. Честно казано, знаем малко за него, с изключение на това, че започва с конфликт или чувство на вина, което води до заблуда на пациента, че тялото му е завладяно от чужд разум — от дух, ако предпочитате. В по-стари времена, когато вярата в дявола е била силна, обикновено смятали това за обладаване от демон. При по-съвременни случаи обаче говорят за дух на покойник, най-често човек, когото пациентът е виждал и може подсъзнателно да имитира гласа, израженията и понякога дори чертите на лицето му.

След като мрачният доктор Клайн си тръгна, Крис позвъни на агента си в Бевърли Хилс и с безжизнен глас му съобщи, че няма да режисира „Надежда“. После се обади на госпожа Перин. Но тя беше излязла. Крис затвори телефона, смазана от ужас и скръб. Питаше се отчаяно кой би могъл да й помогне. Имаше ли изобщо някой? Нещо? Какво?

— Случаите с духове на покойници са по-леки; в повечето от тях няма изблици на ярост или свръхактивност и двигателна възбуда. Но при другата основна разновидност на сомнамбулично вселяване новата личност винаги е злонамерена и враждебна към първата. Основната и цел е да я измъчва, а понякога и дори да я унищожи.

Бяха им доставили ограничителни колани и изтощената, замаяна Крис стоеше и гледаше как Карл ги прикрепва първо за леглото, после за ръцете на Ригън. Докато Крис наместваше възглавницата на Ригън, швейцарецът се изправи и погледна със съжаление изпитото лице на момичето.

— Ще оздравее ли? — попита той.

Крис не отговори. Беше напипала нещо под възглавницата и сега го разглеждаше озадачено. После стрелна очи към Карл и строго попита:

— Карл, кой е сложил това разпятие тук?

— Този синдром е само проява на конфликт или някаква вина, затова се опитваме да стигнем до него, да го разберем. При подобни случаи най-добрата процедура е хипнотерапията, но изглежда, че не успяваме да я хипнотизираме. Затова опитахме с наркосинтезис, но отново попаднахме в задънена улица.

— И сега какво?

— Времето ще покаже. Просто трябва да продължим усилията и да се надяваме на промяна. Междувременно трябва да бъде хоспитализирана.

Крис завари Шарън в кухнята докато слагаше на масата, пишещата си машина, която бе донесла от детската стая в мазето. До мивката Уили режеше моркови за яхния.

— Шар, ти ли си сложила разпятие под възглавницата й? — попита Крис с треперещ от напрежение глас.

— Какво искаш да кажеш? — изненада се Шарън.

— Не си ли ти?

— Крис, дори не знам за какво говориш! Вижте, казах ти и преди, казах ти в самолета: споменавала съм на Ригън само разни неща от сорта „Бог е създал света“, или може би…

— Добре, Шарън. Вярвам ти, но…

— И аз не съм го сложила — побърза да се застрахова Уили.

— Все някой го е сложил, по дяволите! — избухна внезапно Крис и се завъртя към Карл, който бе влязъл в кухнята и отваряше хладилника. — Карл!

— Да, госпожо — отговори спокойно Карл, без да се обръща. Завиваше кубчета лед в хавлиена кърпа.

— Питам те пак — изрече Крис с пресекващ и изтънял глас, — ти ли сложи скапаното разпятие под възглавницата на Ригън?

— Не, госпожо. Не съм аз — отвърна Карл, пускайки още едно кубче лед в кърпата.

— Тоя шибан кръст не е отишъл там от само себе си, по дяволите! — изкрещя Крис и се завъртя към Уили и Шарън. — Кой от вас лъже? Казвайте!

Карл прекрати работата си и се обърна да погледне внимателно Крис. Внезапното й избухване бе смаяло всички. Изведнъж тя се свлече на стола и зарида, закривайки лицето си с треперещи ръце.

— Съжалявам, не знам какво правя — изхлипа тя. — Господи, вече нищо не знам!

Уили и Карл я гледаха мълчаливо. Шарън пристъпи зад Крис и започна да масажира раменете и шията й с грижовни ръце.

— Хайде, стига. Успокой се.

Крис избърса с ръкав лицето си.

— Да, разбирам, че който го е направил… — Тя извади кърпичка и си издуха носа, после продължи. — Който го е направил, е искал да помогне.

— Повтарям и го запомнете добре: няма да я дам в лудница!

— Госпожо, това е само…

— Не ме интересува как ще го наречете! В никакъв случай! Няма да я изпусна от поглед!

— Съжалявам. Всички съжаляваме.

— Да, разбира се! Боже мой, стотици лекари, а можете само да ми дрънкате разни идиотщини…!

Крис разкъса целофановата обвивка на син пакет френски цигари „Голоаз“, смукна дълбоко няколко пъти, после бързо смачка угарката в пепелника и се качи да нагледа Ригън. Когато отвори вратата, в полумрака на стаята зърна мъжки силует до леглото. Човекът седеше на стол и протягаше ръка над челото на Ригън. Крис пристъпи по-близо. Беше Карл. Той не вдигна глава, не каза нищо, само продължаваше да се взира в лицето на момичето. Държеше нещо в протегнатата ръка. Какво? После Крис разбра, че това е импровизиран студен компрес.

Трогната и изненадана, Крис се отблагодари на едрия швейцарец с един топъл поглед, какъвто отдавна не му бе дарявала; той обаче сякаш не я забеляза и тя тихичко излезе от стаята. Слезе в кухнята, седна в нишата за закуска, наля си кафе и се загледа умислено в далечината, после изведнъж стана и се отправи към кабинета.

— Вселяването има известна връзка с хистерията, доколкото корените на този синдром почти винаги се крепят в самовнушението. Дъщеря ви може да е чувала за хора, обладани от духове, да е повярвала в това, евентуално да знае за някои от симптомите, така че сега нейното подсъзнание да поражда синдрома. Схващате ли? Ако успеем твърдо да установим това и ако все още не сте съгласна с хоспитализация, може би ще опитате нещо, което бих препоръчал. Има само нищожен шанс за успех, но все пак е шанс.

— Говорете, за Бога! Какво е?

— Чували ли сте за екзорсизъм, госпожо Макнийл?

Крис не познаваше книгите в кабинета — те вървяха заедно с обзавеждането — и сега напрегнато оглеждаше заглавията.

— Това е специфичен, почти забравен ритуал, при който равини или свещеници се опитват да прогонят зъл дух. Само католиците още не са го отхвърлили, но според мен се притесняват да споменават за него. За човек, който искрено вярва, че е обладан от дух, този ритуал е много впечатляващ и нерядко постига резултат, макар и не така, както си въобразява пациентът, а чрез силата на внушението. Вярата на пациента в обладаването е причинила синдрома и точно по същия начин вярата в екзорсизма може да го премахне. Виждам, че се намръщихте. Да, разбира се, знам, че звучи като фантазия. Но нека ви разкажа нещо подобно, за което знаем със сигурност, че е факт. Свързано е с австралийските аборигени. Те вярват, че ако някой магьосник мислено им изпрати „лъч на смъртта“ отдалече, със сигурност ще умрат. И наистина умират! Просто лягат и бавно умират. Единственото нещо, което ги спасява понякога, е отново внушението — противодействащ „лъч“, изпратен от друг магьосник.

— И ме съветвате да заведа дъщеря си при магьосник?

— Като последна, отчаяна мярка — да. Принуден съм да го кажа. Отведете я при католически свещеник. Разбирам, давам ви доста странен съвет, може би дори малко опасен, освен ако категорично установим дали дъщеря ви е знаела нещо за обладаването и по-специално за екзорсизма преди появата на симптомите. Смятате ли, че може да го е прочела някъде?

— Не.

— Да го е видяла на кино? Да е чула по радиото? Или по телевизията?

— Не.

— Да е чела Евангелието? Новия завет?

— Не. Защо питате?

— Там на няколко места се споменава за хора, обладани от духове и изцелени от Христос. Описанието на симптомите напълно съвпада с днешния синдром, така че…

— Вижте, няма смисъл. Разбрахте ли? Просто забравете. Само това ми липсваше — баща й да чуе, че съм повикала…!

Крис плъзгаше пръст от книга на книга, но не откриваше нищо, докато… Момент! Погледът й бързо се стрелна назад към едно заглавие на долния рафт. Книгата за вещиците, която й бе изпратила Мери Джо Перин. Крис я измъкна, разгърна на съдържанието и плъзна показалец по страницата докато изведнъж спря и си помисли: Ето! Това е! Обзе я тревожно предчувствие. Дали лекарите от клиниката не бяха прави? Това ли беше? Дали Ригън бе придобила болестта и симптомите чрез самовнушение от страниците на тази книга?

Главата се наричаше „Вселяване на духове“.

Крис слезе в кухнята, където Шарън бе разгърнала бележника си и тракаше писмо на пишещата машина. Крис размаха книгата.

— Шар, чела ли си това?

— Кое? — попита Шарън, без да спира да пише.

— Тая книга за вещиците.

Шарън отпусна ръце, завъртя се към Крис и погледна книгата.

— Не, не съм.

И тя отново започна да пише.

— Не си ли я виждала? Не си ли я прибирала в кабинета?

— Не.

— Къде е Уили?

— На пазар.

Крис кимна, постоя замислено и пак се качи в спалнята на Ригън, където Карл продължаваше да бди над леглото на дъщеря й.

— Карл!

— Да, госпожо.

Крис му показа книгата.

— Случайно да си намерил тази книга и да си я прибрал при другите в кабинета?

Икономът извърна безстрастното си лице към Крис и огледа книгата.

— Не, госпожо. Не съм.

И пак се обърна към Ригън.

Добре, може да е Уили.

Крис се върна в кухнята, седна на масата и като разгърна книгата, започна да търси нещо съществено, което според лекарите от клиниката би могло да породи симптомите на Ригън.

И го откри.

Крис се намръщи. „Не е намерило и до днес разумно обяснение.“ Бе останала с друго впечатление след разговора си с лекаря в клиниката.

Ето! Бръщолевенето на Ригън! Опит да си измисли език?

Крис трескаво продължи да чете:

Тропането? Подскоците над леглото?

Крис се намръщи. Това започваше да я плаши.

Крис четеше жадно и не чу как на вратата се позвъни; не чу как Шарън спря да трака и отиде да отвори.

— Крис?

— Шар, заета съм.

— Един детектив от отдел убийства иска да те види.

— О, за Бога, Шарън, кажи му да… — Изведнъж Кри: млъкна и вдигна очи. — Да, добре, Шарън. Нека дойде. Покани го.

Шарън излезе, а Крис наведе невиждащ поглед към страниците, обзета от неясно, но все по-силно предчувствие за ужас.

Шум на врата. Наближаващи стъпки. Усещане за очакване. Очакване? На какво? Също както се случва, когато не можеш да си припомниш удивителен сън, Крис усети очакване, което й се струваше познато и в същото време неопределено.

Детективът влезе със смачканата шапка в ръце — задъхан, накуцващ и почтителен.

— Да, заета сте. Виждам. Досаждам ви.

— Как върви светът?

— Много зле. А как е дъщеря ви?

— Без промяна.

— Много съжалявам. — Дишайки гърлено, Киндерман застана до масата и тъжните му кучешки очи се навлажниха от съчувствие. — На ваше място не бих приел никого; сигурно толкова се тревожите за дъщеря си. Бог ми е свидетел, когато моят Рут легна болна от… от какво беше всъщност? Не помня. И тогава…

— Моля, седнете — прекъсна го Крис.

— Да, благодаря, много благодаря — въздъхна с благодарност детективът и тежко се настани на един стол срещу Шарън, която невъзмутимо продължи да печата писмото.

— Извинявайте. Какво казвахте? — попита Крис.

— За дъщеря ми, тя… Не, няма значение. Ако почна, ще ви разкажа целия си живот, може и филм да направите. Наистина! Невероятно е! Ако знаехте и половината от това, което се случва в моето лудо семейство, щяхте… Не, няма значение. Добре, само една история! Само една! Всеки петък майка ми готви пълнен шаран. Само че цяла седмица — цяла седмица — никой не може да се изкъпе, защото майка ми е пуснала шарана във ваната да плува напред-назад, напред-назад, според нея така се изчиствал от токсините. А всъщност кой знае? Кой знае какви зли и отмъстителни мисли се въртят из главата на горкия шаран? Добре, стига толкова. Наистина. Понякога се смеем само за да не заплачем.

Крис го гледаше. Чакаше.

— А, вие четете? — Детективът погледна книгата за вещиците. — За някой филм ли ви трябва?

— Не, просто чета.

— Интересна ли е?

— Току-що я започнах.

— Вещици — промърмори Киндерман и извъртя глава, опитвайки да прочете заглавието в горната част на страницата.

— Добре, за какво дойдохте? — попита Крис.

— Да, съжалявам. Вие сте заета. Ей сега свършвам. Не бих ви притеснявал, но…

— Какво?

Детективът изведнъж стана сериозен и скръсти ръце върху полирания чамов плот.

— Ами изглежда, че Бърк…

— Дявол да го вземе! — възкликна раздразнено Шарън и дръпна писмото от валяка на машината.

Смачка листа и го метна към кошчето до краката на Киндерман. Детективът и Крис бяха извърнали глави към нея и като забеляза това, тя каза:

— О, съжалявам! Бях забравила, че сте тук.

— Вие бяхте госпожица Фенстър, нали? — попита Киндерман.

— Спенсър — поправи го Шарън, после бутна стола назад и стана да вдигне смачканата хартия от пода, като си мърмореше: — Не ставам за баскетболистка.

— Не се притеснявайте, не се притеснявайте — успокои я детективът и посегна към книжната топка.

— О, благодаря — рече Шарън и седна отново.

— Извинявайте… секретарка ли сте?

— Шарън, това е… — Крис се обърна към Киндерман. — Прощавайте, как ви беше името?

— Киндерман. Уилям Киндерман.

— А това е Шарън Спенсър.

— Приятно ми е — кимна любезно детективът. Шарън бе скръстила ръце върху машината и го гледаше с любопитство.

— Може би ще ми помогнете.

Шарън трепна.

— Аз ли?

— Да, може би. През нощта, когато почина господин Денингс, вие сте отишли до аптеката, а той е останал сам в къщата, нали?

— Не съвсем. Ригън беше тук.

— Дъщеря ми — поясни Крис.

— Как се пише?

— Р-и-г-ъ-н — продиктува Крис.

— Прекрасно име — каза Киндерман.

— Благодаря.

Детективът пак се обърна към Шарън.

— Онази вечер Денингс е дошъл да се види с госпожа Макнийл?

— Да.

— Чакаше ли я скоро да се прибере?

— Да, така му казах.

— Много добре. И по кое време излязохте? Помните ли?

— Чакайте да помисля. Гледах новините, така че… не, чакайте… да, точно така. Помня как се подразних, защото аптекарят ми каза по телефона, че момчето за доставки вече си е тръгнало, а аз му рекох „Стига де“ и стана дума, че е едва шест и половина. Бърк дойде десетина минути след това, най-много двайсет.

— Значи — обобщи детективът — той е дошъл тук някъде около седем без петнайсет. Нали така?

— И какво значение има това? — попита Крис.

Смътното напрежение, което усещаше, продължаваше да се засилва.

— Това повдига един въпрос, госпожо Макнийл. Да дойде тук около седем без петнайсет и да си тръгне само след двайсет минути…

Крис сви рамене.

— И какво? Това е Бърк. Типично за него.

— А дали е било типично за него — попита Киндерман — да посещава баровете на улица M?

— Не. Ни най-малко. Поне доколкото знам.

— Така си и мислех. Само попитах. Значи не би имал причина да застане на онова стълбище до къщата ви, след като си е тръгнал. А дали е имал навика да пътува с такси? Поръчваше ли си кола, преди да излезе?

— Да, винаги.

— Тогава почвам да се чудя — нали така? — защо или как е попаднал на стълбището онази вечер. Чудя се и защо таксиметровите компании нямат данни за друга поръчка от къщата през онази вечер, освен таксито, което е взело госпожица Спенсър точно в шест и четирийсет и седем…

— Не знам — промърмори Крис тихо и безжизнено.

— Да, не ми се вярваше да знаете — каза детективът. — А междувременно нещата станаха малко по-сериозни.

Крис едва дишаше.

— В какъв смисъл?

— Според доклада на патолога — обясни Киндерман — вероятността за злополука все още не е изключена. Но…

— Искате да кажете, че е бил убит?

— Ами изглежда, че положението… — Киндерман се поколеба. — Извинявайте, това ще е мъчително.

— Говорете.

— Положението на главата на Денингс и някои разкъсвания на шийните мускули…

Крис затвори очи.

— О, Боже!

— Да, казах ви, много е мъчително. Съжалявам. Наистина. Но знаете ли, това състояние — нека пропуснем подробностите — не може да се получи, не е паднал отвисоко, да речем пет или десет метра, преди да се изтъркаля надолу по стълбите. Така че, между нас казано, не е изключено… — Киндерман се обърна към Шарън. Тя седеше със скръстени ръце и го гледаше като омагьосана. — Нека първо да ви попитам нещо, госпожице Спенсър. Когато излязохте, къде беше господин Денингс? При детето ли?

— Не, беше долу, в кабинета. Наливаше си питие.

Киндерман се обърна към Крис.

— Възможно ли е дъщеря ви да си припомни дали онази вечер господин Денингс е бил в стаята й?

— Защо питате?

— Може ли да си спомни?

— Как би могла? Нали ви казах, бяхме й дали силно успокоително и…

— Да, да, казахте ми; така е; спомням си; но може би се е събудила.

— Не, не е — отговори Крис.

— Когато бях тук предния път, пак ли й бяхте дали успокоително?

— Да.

— Стори ми се, че я видях на прозореца.

— Грешите.

— Може би, може. Не съм сигурен.

— Слушайте, защо питате за това?

— Разбирате ли, както вече казах, има вероятност покойният да е бил тъй пиян, че случайно да е паднал от прозореца на дъщеря ви. Какво ще речете?

Крис поклати глава.

— Невъзможно. Първо, прозорецът винаги е затворен. Второ, Бърк винаги беше пиян, но никога не се отпускаше. Та той дори режисираше пиян. Как би могъл да падне през прозореца?

— Може би сте очаквали още някого през онази вечер?

— Още някого? Не.

— Имате ли приятели, които идват без покана?

— Само Бърк.

Детективът наведе глава.

— Толкова странно — въздъхна уморено той. — Озадачаващо. — После вдигна очи към Крис. — Покойникът идва да ви посети, остава само двайсет минути, без дори да ви види, и оставя самичко тук едно тежко болно дете. И ако си говорим откровено, както сама казахте, изглежда невероятно да е паднал през прозореца. Освен това шансът при падане да получи такива травми е едно на хиляда. — Той кимна към книгата за вещиците. — Четохте ли в тази книга за ритуалните убийства?

Крис поклати глава. Зловещото предчувствие се засилваше.

— Не — тихо отвърна тя.

— Може би не в тази книга — каза Киндерман. — Но… извинете ме; споменавам го само за да си напрегнете паметта… клетият господин Денингс е бил открит с прекършен врат, точно в стила на ритуалните убийства, извършвани уж от демони, госпожо Макнийл.

Крис пребледня.

— Някой безумец е убил господин Денингс и… — Киндерман замълча. — Зле ли ви е?

— Не, нищо ми няма. Продължавайте.

— Благодаря. Досега мълчах, за да ви спестя болката. И освен това имаше теоретична възможност да е злополука… Но лично аз не мисля така. Питате за мнението ми? За интуицията? Вярвам, че е бил убит от много силен човек, това първо. Фрактурите на черепа — това пък е второто. И разни други дреболии, които вече споменах, насочват към силната вероятност — макар и не пълна увереност — вашият режисьор да е бил убит, и чак след това изхвърлен от прозореца на дъщеря ви. Но тук не е имало никой освен дъщеря ви. Тогава как е възможно? Само по един начин: ако някой е дошъл в интервала между излизането на госпожица Спенсър и вашето завръщане. Затова питам пак: кой може да е дошъл?

Крис наведе глава.

— Мили Боже, почакайте малко!

— Да, съжалявам. Толкова е мъчително. А може и да греша. Но нали сега ще си помислите? Кой може да е дошъл?

Все още с наведена глава, Крис се замисли. После погледна Киндерман.

— Не, съжалявам. Просто не се сещам за никого.

Киндерман се обърна към Шарън.

— Тогава може би вие, госпожице Спенсър? Някой да е дошъл при вас?

— О, не, никой.

— Ездачът знае ли къде работиш? — попита Крис.

Киндерман вдигна вежди.

— Ездач ли?

— Нейният приятел — обясни Крис.

Шарън поклати глава.

— Никога не е идвал тук. Освен това през онази вечер беше в Бостън на някаква конференция.

— Търговец ли е? — попита Киндерман.

— Не, адвокат.

— А. — Детективът се обърна към Крис. — Прислугата? Идват ли им посетители?

— Не. Никога.

— Не сте ли очаквали пратка този? Някаква доставка?

— Защо?

— Господин Денингс е бил — за мъртвите нищо лошо, Бог да го прости, но както сама казахте, на градус е бил… да речем, избухлив и навярно способен да предизвика гняв, дори ярост у съвсем случаен човек, например доставчик или куриер. Не сте ли очаквали нещо? Може би дрехи от химическо чистене? Доставка от магазин? Напитки? Колет?

— Наистина не знам. С това се занимава Карл.

— Да, разбирам.

— Искате ли да го попитате?

Детективът въздъхна унило. Облегна се назад, пъхнал ръце в джобовете на палтото си и хвърли мрачен поглед към книгата за вещиците.

— Всъщност няма значение; просто опитвам наслуки. Дъщеря ви е много болна и… е, стига толкова. — Киндерман махна с ръка. — Това беше. Край на срещата. — Той се изправи. — Благодаря за съдействието. Беше ми много приятно да се запознаем, госпожице Спенсър.

— На мен също — отговори разсеяно Шарън.

— Озадачаващо — каза Киндерман и поклати глава. — Толкова странно. — Беше се унесъл в някаква своя мисъл. После погледна Крис, която ставаше от стола. — Извинявайте, че ви обезпокоих напразно.

— Ще ви изпратя — предложи Крис.

Изглеждаше много потисната.

— Моля ви, не си правете труда.

— Изобщо не ме затруднява.

— Щом настоявате.

Докато излизаха от кухнята, детективът подхвърли:

— Между другото… разбирам, че шансът е едно на милион, но дъщеря ви… бихте ли я попитали дали не е видяла господин Денингс в стаята си онази вечер?

— Вижте, той не би имал причина да отиде при нея.

— Разбирам, разбирам, така е. Но ако един британски учен не си беше задал въпроса „Каква е тая плесен?“, днес нямаше да имаме пеницилин. Нали така? Моля ви да я попитате. Ще го направите ли?

— Когато се възстанови. Да, ще я попитам.

— Няма да навреди.

Вече наближаваха входната врата.

— Между другото… — Киндерман изведнъж се поколеба и докосна с пръст устните си. — Вижте, не ми е удобно да ви моля. Извинете ме.

Крис се напрегна в очакване на нова изненада и пак усети тръпките на предчувствието в кръвта си.

— Какво?

— За дъщеря ми… може ли да й дадете автограф?

Детективът се изчерви. След момента на изненада Крис едва не се разсмя от облекчение… и от жал към човешките слабости.

— О, разбира се. Имате ли нещо за писане?

— Ето! — Киндерман моментално измъкна с едната ръка от джоба на палтото си мъничък остатък от молив, а с другата от сакото — визитна картичка. Подаде ги на Крис. — Много ще я зарадвате.

— Как се казва?

Крис подпря визитката на вратата и се приготви да пише. Усети зад гърба си притеснено мълчание, нарушавано само от тежкото гърлено дишане на Киндерман. Обърна се и прочете по изчервеното му лице някаква тежка вътрешна борба.

— Излъгах — каза накрая той. Очите му бяха едновременно отчаяни и предизвикателни. — Автографът е за мен. Напишете „На Уилям“… Уилям Ф. Киндерман, както е напечатано.

Крис се втренчи в него с неочаквана безсилна нежност, погледна как точно се пише името, после написа върху гърба на картичката: „Уилям Ф. Киндерман, обичам те! Крис Макнийл.“ Подаде му я и той я прибра в джоба си, без да погледне какво е написано.

— Вие сте много добра жена — каза смутено детективът.

— Благодаря. И вие сте много добър човек.

Киндерман се изчерви още повече.

— Не, не съм добър. Аз съм досадник. — Той отвори вратата. — Не мислете какво ви говорих днес. Забравете го. Мислете за дъщеря си. За дъщеря си!

Крис кимна и депресията отново я обзе, щом Киндерман прекрачи навън, на широката и ниска площадка с парапет от ковано желязо. Той се обърна и в дневната светлина забеляза още по-ясно тъмните кръгове под очите на кинозвездата. Сложи си шапката.

— Нали ще я попитате? — напомни той.

— Да — каза тя. — Обещавам.

— Е, тогава довиждане. И внимавайте.

— Вие също.

Крис затвори вратата, подпря се на нея, затвори очи и веднага пак ги отвори, защото звънецът я стресна. Обърна се и отвори вратата. Киндерман стоеше на прага с виновна физиономия.

— Много съм досаден. Извинявайте. Забравих си молива.

Крис откри, че още държи моливчето. Усмихна се измъчено и го подаде на детектива.

— И още нещо. — Той се поколеба. — Да, знам, че е безполезно; но знам и това, че няма да спя спокойно, ако си мисля как нейде наоколо броди на свобода един луд или наркоман, а аз не съм сторил всичко възможно. Смятате ли, че мога… не, не, глупаво е… да, извинявайте, но мисля, че наистина трябва… Смятате ли, че може да си поговоря с господин Енгстрьом? За доставките, само за доставките.

Крис отвори по-широко вратата.

— Разбира се, влезте. Може да поговорите в кабинета.

— Не, вие сте заета. И бездруго бяхте прекалено любезна. Може да поговорим тук. Тук е удобно.

Той се облегна на парапета.

— Щом настоявате… — Крис се усмихна леко. — Мисля, че той е горе при Ригън. Веднага ще го повикам.

— Задължен съм ви.

Крис затвори вратата и не след дълго Карл излезе на площадката, без да изпуска дръжката на вратата. Изпънат в цял ръст, той хладно изгледа Киндерман.

— Да?

— Имате правото да мълчите — посрещна го Киндерман и сега погледът му бе твърд като стомана. — Ако се откажете от това право, всичко, което казвате, може да се използва срещу вас в съда. Имате право на адвокат, който да присъства на разпитите. Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен служебен. Разбирате ли правата си?

В бъзовото дърво край къщата чуруликаха птици, клаксоните на автомобили откъм улица M долитаха приглушено като жужене на пчели по далечна ливада. Без да трепне, Карл отговори:

— Да.

— Отказвате ли се от правото да мълчите?

— Да.

— Отказвате ли се от правото да разговаряте с адвокат и да го поканите на разпита?

— Да.

— Казахте ли по-рано, че на 28 април, в деня на смъртта на британския режисьор Бърк Денингс, сте били на кино?

— Да.

— По кое време влязохте в киносалона?

— Не помня.

— Казахте, че сте посетили прожекцията от шест часа. Сега спомнихте ли си?

— Да, от шест часа. Спомних си.

— От самото начало ли гледахте филма?

— Да.

— И си тръгнахте след края на филма?

— Да.

— Не беше ли по-рано?

— Не, изгледах целия филм.

— След като излязохте, се качихте на транзитния автобус от спирката пред киното и слязохте на кръстовището на улица M и Уисконсин авеню около девет и двайсет?

— Да.

— И се прибрахте пеш?

— Прибрах се пеш.

— И се върнахте в този дом около девет и половина?

— Бях си у дома точно в девет и половина.

— Сигурен ли сте?

— Да, погледнах часовника си. Сигурен съм.

— Значи изгледахте филма до самия край?

— Да, казах ви.

— Вашите отговори се записват, господин Енгстрьом. Затова ви моля да бъдете абсолютно сигурен.

— Сигурен съм.

— Спомняте ли си свадата между разпоредителя и пияния клиент пет минути преди края на филма?

— Да, помня.

— Можете ли да ми кажете каква беше причината?

— Човекът беше пиян и вдигаше шум.

— И какво стана накрая?

— Изхвърлиха го.

— Не е имало такава свада. А знаете ли, че поради технически причини филмът е бил прекъснат за около петнайсет минути?

— Не.

— Помните ли, че публиката свиркаше?

— Не. Нямаше прекъсване.

— Сигурен ли сте?

— Нямаше нищо.

— Имало е и това е отразено в дневника на кинооператора, така че онази вечер филмът е свършил не в девет без двайсет, а около девет без пет, и следователно най-ранният автобус от киното би могъл да ви достави до кръстовището на улица M и Уисконсин не в девет и двайсет, а в десет без петнайсет. Бихте могли да се приберете най-рано около десет без пет, а не в девет и половина, което потвърди госпожа Макнийл. Бихте ли ми обяснили това озадачаващо несъответствие?

Карл нито за миг не бе загубил самообладание. Запази го и сега, докато отговаряше:

— Не, не бих.

Детективът го изгледа мълчаливо, после въздъхна, наведе глава и изключи микрофона, скрит в подплатата на палтото му. Постоя така и след малко отново погледна Карл.

— Господин Енгстрьом… — започна Киндерман с многозначителен тон. — Вероятно е извършено тежко престъпление. Вие сте заподозрян. Господин Денингс ви е обиждал. Научих за това от други източници. Очевидно е също, че лъжете за местонахождението си в момента на смъртта му. Случва се понякога — всички сме хора, нали? — женен мъж да попадне на място, за което не иска да спомене. Както виждате, аз се погрижих да поговорим с вас насаме. Без чужди уши. Без жена ви. Сега не записвам. Микрофонът е изключен. Можете да ми се доверите. Ако се е случило онази вечер да сте били с друга жена, можете да ми кажете, аз ще проверя алибито и вече няма да сте заподозрян, а жена ви… тя няма да узнае. Кажете ми, къде бяхте, когато умря Денингс?

За миг нещо трепна дълбоко в очите на швейцареца, но веднага изчезна.

— На кино! — настоя през зъби Карл.

Детективът се втренчи в него. В тишината се чуваше само дрезгавото му дишане. Секундите отминаваха…

— Ще ме арестувате ли? — най-сетне наруши мълчанието Карл и гласът му трепереше леко.

Вместо отговор детективът продължи да го гледа втренчено, когато се накани да каже нещо, Киндерман изведнъж се отдели от парапета и с ръце в джобовете тръгна към полицейската кола. Вървеше бавно и се оглеждаше с интерес като чуждестранен турист. Карл безстрастно наблюдаваше от площадката как Киндерман отвори вратата на колата, извади пакет носни кърпички и си издуха носа, гледайки разсеяно към реката, сякаш се чудеше в кой ресторант да обядва. После се качи в колата, без да поглежда назад.

Когато колата потегли и зави зад ъгъла на Трийсет и пета улица, Карл сведе очи към ръката си и видя, че трепери.

Седнала унило до барчето в кабинета, Крис си наля водка с лед. Чу стъпки. Карл се изкачваше по стъпалата. Крис взе чашата, отпи глътка и бавно тръгна към кухнята, като разбъркваше питието си с показалец. Нещо беше ужасно сбъркано. Също като светлина, прозираща изпод врата в мрачен коридор нейде в дълбините на времето, мрачното сияние на ужаса се просмукваше все по-дълбоко в съзнанието й. Какво се криеше зад вратата?

Не смееше да отвори и да погледне.

Влезе в кухнята, седна и отпи от чашата си. Вярвам, че е бил убит от много силен човек. Погледът й падна върху книгата за вещиците. Имаше нещо в нея, или свързано с нея. Какво? Откъм горния етаж се зададоха леки стъпки. Шарън се връщаше от спалнята на Ригън. Влезе. Седна и зареди нов лист във валяка на пишещата машина.

— Зловещо… — промърмори Шарън, като докосваше с пръсти клавиатурата и гледаше записките в бележника си.

Гледайки с празен поглед стената, Крис разсеяно отпи от чашата си, остави я и пак погледна книгата.

В стаята бе надвиснало тревожно очакване.

Без да откъсва очи от бележника, Шарън се опита да наруши тишината с тих, напрегнат глас.

— Страшно много свърталища на хипита са се навъдили напоследък около улица M и Уисконсин. Разни откачалки, окултисти и тъй нататък. Полицаите ги наричат „адски псета“. Чудя се дали Бърк не е…

— За Бога, Шар! — избухна Крис. — Просто забрави за това, моля те! Сега мога да мисля само за Ригс! Разбра ли?

Настана мълчание, после Шарън затрака на пишещата машина с шеметна бързина, а Крис опря лакти на масата и зарови лице в шепите си. Внезапно Шарън шумно избута стола си назад, скочи на крака и излезе от кухнята.

— Крис, отивам на разходка! — подхвърли студено тя.

— Добре! И стой по-надалече от улица M! — отвърна Крис, без да отделя лице от дланите си.

— Добре!

— И от N!

Крис чу как хлопна външната врата. Тя въздъхна и съжали за случилото се. Избухването бе прогонило напрежението. Но не докрай — макар и по-слабо, онова зловещо сияние продължаваше да блещука в дъното на съзнанието й. Изгаси го! Крис въздъхна дълбоко и опита да се съсредоточи върху книгата. Тя намери докъде беше стигнала и нетърпеливо запрелиства страниците, търсейки конкретни описания, които да съвпадат със симптомите на Ригън. „… синдром на демонично обсебване… случаят с едно осемгодишно момиче… ненормално… четирима силни мъже, за да я удържат…“

Крис прелисти на следващата страница и замръзна.

Чу шум. Уили влезе с покупките.

— Уили? — глухо изрече Крис, без да откъсва очи от книгата.

— Да, госпожо. Тук съм — отговори Уили, оставяйки торбите с покупки на плота.

Крис отбеляза с треперещ пръст докъде е стигнала и повдигна книгата.

— Уили, ти ли прибра тази книга в кабинета?

Уили пристъпи по-близо, погледна книгата с присвити очи, кимна и се върна към плота.

— Да, госпожо. Да, аз я прибрах.

— Уили, къде я намери? — попита Крис с безжизнен глас.

— Горе в спалнята — отговори Уили и започна да вади покупките от торбите.

Крис се вгледа втренчено в страниците на книгата.

— В чия спалня, Уили?

— В спалнята на госпожица Ригън, госпожо. Намерих я под леглото, докато чистех.

— Кога я намери? — попита Крис с мъртвешки глас и широко разтворени очи.

— След като всички отидохте в болницата, госпожо, докато чистех с прахосмукачката в спалнята на Ригън.

— Уили, абсолютно ли си сигурна?

— Сигурна съм, госпожо.

Крис замръзна. Не мигаше, не дишаше, а в паметта й нахлу споменът за отворения прозорец в стаята на Ригън през онази вечер, когато умря Денингс. И после страхът я връхлетя като хищна птица с разперени нокти, която знаеше името й; на първата страница на книгата бе зърнала нещо безкрайно познато. По целия ръб на страницата беше откъсната тънка ивица хартия.

Крис рязко вдигна глава. Суматоха в спалнята на Ригън: трополене, бързо и шумно, с кошмарен резонанс, мощен и все пак някак приглушен, като удари на чук по варовикови стени на древна подземна гробница.

Ригън пищи от страх; от ужас; умолява!

Карл гневно крещи на Ригън!

Крис изскочи от кухнята.

Боже мой! Какво става? Какво?

Крис трескаво се втурна към стълбището, излетя към горния етаж, после към спалнята на Ригън. Чул удар, някой залитна, стовари се тежко на пода, а дъщеря й крещеше:

— Не! О, не, недей! Недей, моля те!

А Карл изрева… Не! Не беше Карл! Някой друг с глух басов глас, заплашителен и свиреп!

Крис се хвърли по коридора, нахълта в спалнята, ахна и замръзна вцепенена от ужас, а ударите кънтяха и разтърсваха стените; Карл лежеше в безсъзнание близо до бюрото; на леглото Ригън подскачаше с вирнати и широко разперени крака и очите й бяха изхвръкнали от орбитите, по лицето й се стичаше кръв от носа, откъдето бе изтръгнат маркучът за изкуствено хранене; погледът й бе прикован в бялото разпятие от слонова кост, което държеше във въздуха точно над вагината си.

— Моля те! О, не, моля те! — пищеше тя, докато ръцете й тласкаха разпятието все по-близо и в същото време сякаш се мъчеха да го отблъснат.

— Ще направиш каквото ти казвам, мръснице! Ще го направиш!

Заплашителният рев, жестоките думи идваха от Ригън, гласът й бе станал дрезгав и гърлен, изпълнен с убийствена злоба, успоредно с това се променяха и чертите й, давайки изражение на хищната, демонична личност, която бе изплувала по време на онзи хипнотичен сеанс. Пред очите на Крис лицата и гласовете се редуваха с невероятна скорост.

— Не!

— Ще го направиш!

— Не! Моля те, не!

— Ще го направиш, малка кучко, или ще те убия!

Лицето отново беше на Ригън — с изцъклени очи, опитващи сякаш да се спасят от напора на някаква ужасна неизбежност, със зяпнала и пищяща уста, докато демоничната личност отново нахлу в нея, облада я, спалнята изведнъж се изпълни със смрад, с леден студ, който сякаш се процеждаше от стените, ударите престанаха, отчаяният писък на момичето преля в гърлен кикот, изпълнен със злоба и победоносно презрение, и Ригън тласна разпятието във вагината си, после пак и пак, мастурбирайки яростно с него, а плътният, дрезгав, оглушителен глас ревеше:

— Сега си моя, кучко, моя си, воняща краво! Да, дай на Иисус да те чука, да те чука, да те чука!

Вкаменена от ужас, притиснала с длани бузите си, Крис чу как демоничният смях се изпълни с нова злобна радост, когато от вагината на Ригън по белите ленени чаршафи бликна кръв. После див писък разкъса гърлото й, тя се хвърли към леглото и пипнешком посегна да издърпа разпятието, но Ригън погледна яростно майка си с променено до неузнаваемост лице, сграбчи я за косата и с чудовищна сила тласна лицето на Крис надолу към окървавената си вагина.

— А-а-ах, майката на прасенцето! — гукаше Ригън с гърлен, възбуден глас. — Лижи ме, лижи ме! А-а-ах!

После ръката, която държеше главата на Крис, рязко я отметна нагоре, другата ръка с един жесток удар в гърдите я отхвърли през цялата стая. Зашеметена от сблъсъка със стената, Крис чу как из спалнята отекна подигравателен смях.

Тя се свлече на пода, обзета от ужас, сред вихър от образи и звуци, погледът й се замъгли, ушите й кънтяха от диви звуци; немощно опря ръце в пода и се опита да стане, гледайки към леглото, към Ригън, която небрежно й обърна гръб и започна бавно и чувствено да тласка разпятието във вагината си, навън и навътре, докато онзи дълбок, басов глас продължаваше да гука:

— А-а-ах, точно така, свинче мое, сладко мое прасенце, мое…

Крис мъчително бавно запълзя към леглото; лицето й беше омазано с кръв, пред очите й се стелеше мътна пелена, крайниците й изгаряха от болка. Изведнъж тя отскочи назад от неописуем страх, защото сякаш видя размазано, като през мъгла, как главата на дъщеря й бавно и неумолимо се извърта назад върху неподвижното тяло, докато накрая Крис зърна пред себе си гневните лисичи очи на Бърк Денингс.

— Знаеш ли какво направи шибаната ти дъщеря?

Крис пищя, докато загуби съзнание.